Писмо No 67 (IV-V.2014)

Скъпи и обични родители наши – мили бабо и дядо; дружки мои местни и още повсеместни!

05.04.2014 – Това е поредното ми писмо, което започвам на много свят и изключително тържествен ден. Днес, точно преди цели 28 лета (дори добре си спомням, че тогава също беше събота…), на бял свят се появи нашият най-обичан и свиден, скъп мой малък Неничко, който за всичкото си това време на собствено развитие и “самоусъвършенстване”, успя да стане едно голямо магаре, но пък нека да ни е жив и здрав, макар и малко палав, буен, див и необуздан; Бог да ни го пази и закриля, където и да се намира по широките и прашни друмища на света – от ранния утринен изгрев до късния вечерен залез, че и наобратно. Тази сутрин успяхме да си разменим по някоя и друга приветствена дума, но официално с него ще се чуем едва довечера, когато той се прибере от работа в квартирата си. А пък аз, понеже още съм на разни шибани хапчета и антибиотици като някой бройлер в птицеразвъден комплекс, няма да мога да изпия и една глътка вино с наздравица по случай рождения му ден. Независимо от всички докторски ограничения обаче, по вечеря ще ударя няколко разредени питиета, пък ако ще и да пукясам от това после; чунким не ще се свърши светът, ако дип хвърля топа и взема, че се затрия по никое време...

Вероятно тук съвсем закономерно ще се зачудите и защо говоря в първо лице, единствено число. Ами защото от онзи ден насам, аз съм си сам господар на времето и пространството, тъй като моите две моми заминаха при другите деца в Аделаида. Сега е 14:30 и преди малко се върнах от сутрешния си обход по магазини и тържища. Излязох още в 09:30 и се помотах на воля по моите специализирани “бутици” за железарска и общотехническа кинкалерия. Посетих и няколко гаражни разпродажби, но нищо съществено не си купих. Е, от днешното търговско матине, като мил спомен ми останаха само един чифт джапанки срещу 50-те цента, които броих за тях и много хубава самобръсначка, в комплект с четката за $2.35 (само толкова имах на дребно, дето великодушно ги изсипах на човека у шепата). Последната я купих единствено заради четката, защото моята, която имам от времето непосредствено след уволнението ми от казармата през есента на 1980, вече взе да се проскубва и са ѝ останали само няколко здрави косъма по средата. Разбира се, аз старата ще продължа да я експлоатирам до падането и на последното ѝ косъмче, преди да пусна в обръщение новата (което пък може да стане едва в чест на пенсионирането ми). Самобръсначката, която също е чисто нова и ми дойде максул, аз изобщо нямам намерения да ползвам, защото си имам моя – скъп спомен от още по-скъпия ми татко (сега се сетих, че тази мога да му я подаря – точно така; дори вече я прибавих към купчината със стока за България, която набъбва с всеки изминат слънчев ден – няма “не искам” и “нищо не ми трябва”!)...

От друг един мебелен магазин, естествено за намалени стоки си купих много хубав директорски стол за офиса, защото този който са ми дали да ползвам там, не е много удобен на големият ми и широкомащабен гъз. Моето ежедневие преминава кáта ден в един точно такъв стол и след 9 или 10 часа на непрекъснат престой в него, седалището ми направо се разлага към края, преди да си тръгна вечерта за вкъщи. Този обаче, който днес купих с много тежки пазарлъци и уговорки само за $30, има висока облегалка, по-широка седалка и е много комфортен – с малко повече въображение в него може и да се спи дори (да не казвам пък и още колко други сексуални пози могат да се изредят вътре); едвам го напъхах върху задното канапе на колата, за да го пренеса, а как ще го вадя в понеделник от там – акълът ми не стига. Дано не се наложи да изрязваме дупка в тавана, че да го измъкваме от там.

След като се нафучах и навилнях доволно по пътищата и вехтошарските магазини, най-после се прибрах у нас. Пих една експресна спаначена чорба с много лимон и четвърт бучка от килото сирене за възстановяване на силите и духа, и ето ме сега застанал пред вас – изливам мисъл след мисъл, като р. Янтра по време на наводнението през Юни, 1991.

Сутринта се чухме и с Даниела – те тъкмо се гласяха да заминават на Сашковата вила, която двамата с неговия ортак са купили за инвестиция. Къщурката им се намира на брега на най-известната река в Австралия – р. Мъри (пише се “Murray” като географско понятие, обаче пък как точно се произнася аз така и не се научих, защото много рано излязох от този район и се заселих по Тихоокеанското крайбрежие, вместо да газя калта покрай речните корита на Южната им Австралия). Така че там довечера се предполага развитието на една много качествена вечеринка и забава, защото съставът им е разширен допълнително с още някои други наши общи тамошни приятели и познати – нека да са ми живи и здрави всичките до един.

Аз без да искам пак започнах със своето изложение малко отзад напред и сега ще трябва да ви разказвам за подвизите си през изминалите дни. Работната седмица приключи успешно вчера. Започнах работа по една съвсем нова по вид машина, която буквално създаваме от дребни песъчинки и подхвърлени идеи от тук-от таме. С тази задача се разправям непрекъснато през последните няколко дни вече. В четвъртък следобеда закарах Даниела и малкото на летището и ги изпратих за Аделаида, а аз после се върнах в службата, че да си видя работата на спокойствие. Във вторник изобщо не бях на работа, защото предната вечер доктор Жоро поокастри още малко кожи и нокти от палеца на крака ми, та гледах да го пазя без натоварване барем един ден. Всяка вечер Дани ми сменя превръзката, но от вчера с това се справям аз самичък, защото нея я няма да казва и нарежда кое как трябва да става от медицинска гледна точка.

В четвъртък Ванеса излезе във Великденската си ваканция – другата сряда пък ще свири на един неофициален концерт в най-голямата Бризбънска катедрала. Даниела ще я заведе следобеда, докато на другия ден аз, заедно с шефа на компанията заминаваме в Сидней и ще се прибера чак в петък вечерта.

За вторника вече разказах, че го прекарах изключително и само в кревата, без да мръдна дори и на една педя – е, само дето до клозета съм ходил едва-едва, подпирайки се на бастуна, който виси с нарочна цел от една греда в механата; в противен случай Даниела трябваше да ми завира катетър или пък да ме слага на подлога. В понеделник вечерта тя ме заведе при нашия доктор и ми държа ръката през цялото време, докато трая манипулацията. Колко време е отнела процедурата не знам, но като станах от кушетката под мен имаше локва от пот, а пък дрехите ми бяха чисто мокри – да ги изцедиш. Много се притеснявам и изпадам в панически страх от тези страховити оперативни дейности – вероятно все още съм нормален...

В неделята пък, почти целия ден предрямвах изнемощял по диваните, че предната вечер правихме изпращане на Янко у нас на двора и аз баят бях нагълтал джамовете. Иначе тържеството ни премина много весело и щастливо, но аз специално изглежда се намъчних малко повече от другите, че Игор вече не беше сред нас и нещо много бързо ме удави ракията. Жоро и Данчето също бяха у дома, самият Янко, както и Дарина, но аз излязох от строя доста време преди полунощ, докато останалите са безчинствали по масата до 04:30 сутринта, както научих по-късно от осведомени информатори, присъствали активно до края на спявката. Скоро не ми се беше случвало подобно “изложение”, но аз го отдавам и на временното ми психическо неразположение, заради тоя проклет пръст. Сега уж зараства, но знам ли до кога и дали пак няма да почне да забира.

С Неничко се чуваме почти редовно – все си разменяме по някое и друго писмено съобщение през социалната Интернетна мрежа за контакти от далечно разстояние и с това се изчерпва взаимната ни комуникация. Той миналата седмица беше тук, но онзи ден пак замина за обекта и ще се прибере малко преди Великден. За по-нататък програмата му не е много ясна. Мисля, че и те ще ходят някъде на къмпинг. На нас ни предстоят две кратки няколкодневни екскурзии през почивните дни и следващата седмица. Вероятно от там ще имам добрата възможност да описвам празничното ни настроение като на истински курортисти от станцията на Профсъюзите в Приморско или Китен – ако времето позволява с климатичните си условия, може даже и в морето да си натопим краката. А сега се местя на друг творчески обект – приемете моите задочни поздрави и горещи синовни прегръдки…

10.04.2014 – Спомням си, че на днешната дата и същият ден (неделя), някъде през далечната 1984 беше сватбата на Цецо и Светлана, Бог да я прости. Тогава ние с госпожата им кумувахме, а Огнян и Ленчето бяха шафери. Сега щяха да честват 30-та си годишнина от това събитие, а пък то каква нелепост ги застигна съвсем без време – колко тъжно, колко жалко…

Междувременно обаче, ние се намираме в самолета на път за Сидней. Часът е все още доста ранен (06:30) и тъкмо разрешиха разкопчаването на каишите. На мен ми е малко тясна седалката и трудно си свивам шкембето, но ще се опитам да предам своя пореден въздушен репортаж по възможно най-професионален и безболезнен начин. Компютърът, на който пиша в момента ще пътува с мен и към България, защото за последните няколко дни (времето, което пропилях подире му, за да го изправя “на крака”), той най-после доказа качествата си. Е, не са завидни да рече човек, но за зор-заман става и върши задоволителна работа, съгласно своето заводско предназначение. Пътуваме заедно със собственика на компанията, който е и мой пряк ръководител по всички текущи технически въпроси и проекти. Целта на посещението ни са няколкото предварително уговорени срещи с определени хора от отпадъчния бизнес, след които се надяваме те да поръчат необходимата им екипировка точно при нас и от там насетне благата да потекат като пълноводен планински поток през пролетта - както ни залъгваха с подобни идиотизми по времето на социализма, например.

Точно сега не си спомням много добре до къде бях стигнал с последния си разказ - мисля, че това беше непосредствено преди или след заминаването на Даниела и Ванеса в Аделаида, когато аз най-после останах насаме с мислите си и успях да свърша сума изоставена от преди доста време работа. Основните ми занимания се състояха във възстановяването на настоящия лаптоп, който успях да пригодя поне за най-елементарно ползване, писане на писма и т.н. Много ми се искаше да му закача програмата, която ползвам на работа – имах намеренията да покажа на татко с какво се занимавам, какъв е характера на проектите и разработките ми, но точно това аз не успях да свърша. Операционната му система е от старите, която официално и тържествено излезе от употреба буквално преди дни, а този софтуер изисква платформа от нивото на следващата генерация подобни продукти на гиганта Microsoft. Така последните, в лицето на централният им нападател Бил Гейтс, спечелиха битката си срещу мен с 1 : 0, но пък в България аз ще имам самата програма на отделен носител и там ще я инсталирам временно на някой местен компютър - колкото само да проведа моята планирана демонстрация.

С тези занимания уплътних целият си съботен следобед, като сутринта отделно беше посветена на търговията. Нищо съществено не купих, но пък поне се разходих малко и разнообразих своето сиво и посърнало ежедневие. Вечерта до късно гледах филми и заспах. Денят беше 05 Април, когато имахме и една кратка виртуална връзка с моя малък Неничко, за да го поздравя по случай рождения му ден.

В неделя станах рано и след като приключих с творческите си и литературни ангажименти, отидох на църква. Исках да запаля една свещица за здравето и успеха на Нени, постоях малко смирен и мълчаливо, след което се прибрах. В къщи продължих с домашните си дейности, изразяващи се главно в писане на статии и други елегантни занимания. Единствената “груба” работа, която свърших през деня, беше да сменя цедката на душа в банята на Ванеса, защото до сега там имаше един, който църцореше като казан за ракия и постоянно получавах оплаквания от нея и майка ѝ в продължение на 2-3 години. Най-после тази задача беше изпълнена, а те двете толкова много се трогнаха от това, че като си дойдоха от Аделаида дори и не забелязаха промяната – майната му...

Броените часове на почивните дни свършиха бързо и докато се обърна няколко пъти през кратката самотна нощ, в ранното понеделнишко утро аз отново се озовах на работното си място в цеха. Там стоях до 20:30, когато отидох на нашето летище да прибера моите екскурзиантки, които кацнаха със самолета композиран специално за тях преди 2-3 часа още в Аделаида и от там се прибрахме в къщи. Само че сега ми се допика зверски и отивам до онази малка самолетна дупка да си изходя нуждите, след което ще продължа...

12:50 - същият ден, вече в мотелската стая. Докато си изпикавах сабалешното кафе и дорде все още се намирах в “кабинета”, нежният глас на стюардесата настоятелно подкани всички да заемаме първоначалните си позиции, защото падаме - пардон: започвало приземяването ни. Целият полет трая около 1 час и 20 минути - с въртенето по пистата и излизането от летището, часът беше вече 07:30. От онази нощ насам (астрономически - събота, 03:00 сутринта) двата щата (нашият Queensland и Нови Южен Уелс/New South Wales, където кацнахме), имат еднакво време и съответно разписание на самолети и влакове - така че поне се намирахме в един и същ часови пояс, ако не нищо друго...

Закарването на Даниела и Ванеса до летището онзи ден стана много стегнато и организирано – те дойдоха до завода с другата кола, която временно оставихме в задния заводски двор на съхранение, а аз ги заведох с моята. До понеделник вечерта никой не се беше докосвал до проклетия Фолксваген (а пък и кой ли би дръзнал, след като половината свят вече знае какви големи боклуци са тези автомобили). Малко преди да затворят автоматичните порти на двора, аз изкарах колата от там, че да ни е готова за прибиране – щях да посрещна Даниела вечерта на летището и да ги оставя пред завода, след което да се приберем в нас с двете коли. Добре ама бутвам аз педала на спирачката да спирам – въобще няма процес на забавяне, нито пък акт на окончателно спиране от страната на превозното ни средство. Разбрах, че има някакъв проблем със спирачната система, но не можах да направя много по въпроса с отстраняването му.

Като отворих предния капак на мотора, видях че някакви маркучи висяха свободно и хаотично във въздуха, което не ми се струваше много нормално. Когато се намеси и автомеханикът, чийто дюкян е съседски на нашия, стана ясно че вместо вакуум, по тези маркучи тръгва въздух, който възпрепятства задействането на помпата от сервоустройството, което пък управлява спирачните цилиндри и асоциираните към тях чарколяци. Веднага изтичах до друг комшийски магазин, от където ми дадоха едни скоби за водни съединения, производство на завода в Горна Малина; само че тези бяха внос от Китай най-вероятно. Стегнах пластмасовите и вече доволно нацепени от старост маркучи към съединенията и муфите, с което проблемът временно уж се оправи. Не посмях обаче да поверявам колата в ръцете на Даниела в това ѝ болестно състояние, защото тези пластмасови магистрали можеха вече да се сцепят пак и то където си поискат - особено пък при използването на спирачките и малко по-силното им натискане, в случай на внезапно спиране. Заради това пак оставих колата там и се разбрахме с майстора да я оправи на следващия ден, а ние от аерогарата се прибрахме директно в нас.

На другия ден ремонтът приключи успешно срещу един зелен стотак под формата на отделна чисто нашенска банкнота и с няколко комбинативни маневри успяхме да си приберем колата в къщи. Това беше във вторник, а в сряда Даниела трябваше да заведе Ванеса в Бризбън, за да свири в една катедрала. Добре, ама тя завалийката се объркала толкова жестоко по кръстовищата в ситито, че изобщо не могла да намери улицата, от което пък закъснели прекалено много и на края се отказали от участие в концерта. Така те се прибраха безславно обратно в къщи, а аз стоях на работа до късно вечерта, защото имах да си подготвям разни материали и документи за пътуването ми.

Сутринта станах в 03:30, взех моя шеф от тях и заминахме. Оставих си колата на платен паркинг в сравнително близък район до летището, която ще си взема след като кацна благополучно утре вечерта. Тези хора са организирали безплатен транспорт с микробус от там до самия терминал и срещу само $25 за двете денонощия просто не си струваше да ангажираме някой друг с извозването ни до и после с посрещането ни от самата аерогара…

18:15 - одисеята ми продължава и по всичко личи, че аз никога няма да завърша мисълта си, независимо кога съм я започнал - или поне не в рамките на днешния премного дълъг ден (вечерта и особено нощта на който едва сега начева). След малко ще излизаме на софра с шефа и клиента, покрай когото днес се въртяхме през цялото време, докато хубавичко не падна мрака. Посвършихме малко работа заедно, позяпахме сортировъчния процес на отпадъците, на който въпрос ще се върна допълнително в някой от следващите си параграфи. Това е нещо, което само трябва да се види с очи и драмата да се преживее лично – щото аз каквото и да кажа сега, думите ми просто ще бъдат твърде благозвучни за този малък земен ад, на който станах пряк свидетел...

Почти през целия ден от небето се изсипваха ту по-едри, ту по-дребни капки дъжд, които превърнаха района в едно кално блато и намокриха обработвания материал - което пък било много неблагоприятен процес, тъй като калта задръствала дупките в ситата на машините, както по-късно разбрах от коментарите на специалистите в областта. Единственото положително нещо от мокрия и влажен климат и отново пречупено през моята лична окомерна призма на страничен наблюдател, беше сравнителното отсъствие на пепел и пушиляк, който би се вдигал там от пресяването на тонове с най-разнообразни индустриални или пък домакински отпадъци: тухли, керемиди, стъклена вата, азбестови плоскости, камъни, греди, отломки спечена вар или железобетон и всякакви други строителни материали, включително стари джамове, черчевета, талашитени врати, порцеланови мивки, клозети, бидета и сапунерки, стари чугунени и по-нови пластмасови вани; преминавайки през планини от торби с парцали, ненужни вестници, стари дрехи, вилици, лъжици, тенджери и тигани, та до отделни късове тоалетна хартия (естествено употребявани барем веднъж, съдейки по цвета на зацапването най-малко от едната им страна…). Списъкът е твърде дълъг и в никой случай не завършва с разнообразието и от пластмасови изделия, вентилатори, електрически уреди, кабели, метални плочи, стари печки, прогнили перални, издънени прахосмукачки, и… и… и…; но, хайде - да спра до тук, за да не ви отегчавам. Когато в случая се каже “всичко”, този път наистина означава абсолютно всичко – барабар с онова, което не можете и да си го представите дори.

По време на един от промеждутъците през деня, ние специално двамата с моя шеф ходихме да се срещнем и с един друг наш потенциален клиент. Дадоха ни служебна кола, която трябваше да карам аз, защото моят италиански каубой и “гринго” от две години е с превантивно отнети шофьорски права, та сега най-чинно и уставно изтърпява наказанието си, заради неговата безразсъдна злоупотреба с алкохола. Иначе приятелката му го разкарва с нейната кола навред, където трябва да ходят, с което си затормозяват до известна степен живота, но той казва че си е научил вече “урока” и е дал обещание, че друг път нямало да прави така…

Да се кара превозно средство (особено пък чуждо…) в космополитен и безкрайно непознат град като 4.7-милионен Сидней (преброяването е от 2010 – в сегашно време са вече над 6 милиона глави добитък…) е най-близко до определението “кошмар” – особено пък и под ударите на проливния дъжд, който непрестанно се изливаше от небето на, къде по-малки, къде по-големи порции. Задръстванията по пътищата и магистралите са нещо нормално и пътуването от едно място до друго, до където по принцип може да се стигне пеша по-бързо, понякога може да отнеме цели часове.

Независимо от затруднените климатични условия, ние отидохме на тази наша среща, но за жалост човекът, когото трябваше да видим не беше в наличност и вместо с него персонално, разговаряхме с неговия ортак. Вероятно и от там ще излезе някоя дребна поръчка, но за сега хората само си запазиха “картон” при нас в лицето на потенциални клиенти – захраниха ни с едни безсрамно голи надежди и нищо повече от тях…

Както вече казах, денят завърши все пак при сравнителен успех (оцеляхме…) – ние с шефа се прибрахме до мотела за по един бърз освежителен душ и смяна на миризливите одежди и чепици, след което отиваме на вечерен запой със собственика на другата компания (всъщност чорбаджията на двора за отпадъци), който ни повика за консултации, инсталация на нови съоръжения и т.н. Забелязах, че дните при този човек са доста дълги (по смисъла на работно време). Неговите момци започват работа в 07:00 и продължителността на смяната им е точно 10 часа. За този си нечовешки труд, който полагат в адската смрад и гнус на това място, те получават по $18 на час, предвид и ниската квалификация на персонала. Последната обаче им е напълно достатъчна за извършването на определената за деня работа. Отборът е съставен единствено и само от чернички негри и пакистанци, жълтави виетнамци с дръпнати очички, тъмни индийци и по принцип всяка една треторазрядна раса на четвъртия, петия и всеки следващ свят (без самият аз да се класифицирам като расист). Бял човек там не видях да блъска, освен няколкото души в офиса, наред със собствениците на този индустриален двор. С извънредния труд и допълнителното заплащане, момчетата си докарват по $1000 седмично, но и тежките им условия на труд не могат да се сравнят с никакви човешки норми и представи за това. Е, с изхвърлянето на разни по-засукани стоки под формата на отпадъчен материал, те отнасят в къщи по някой и друг никому ненужен трофей, но общо взето мизерията им е повсеместна. Докато се ровеха из боклуците, току пред очите ми младежите намериха няколко банкноти от $50 и една от $100 – абсолютно незнайно как са попаднали там на това сметище. Такива случаи са често явление, плюс изравянето на разни златни накити, украшения, картини и какво ли не още. Фрапиращ случай от преди няколко години е имало след кончината на някаква жена, която приживе си събирала париците и ги тъпкала в дюшека и възглавниците. Погребват я обаче и след известно време отварят завещанието ѝ, където пред нотариус прочитат кой от наследниците какъв дял му е отреден от нейните лични спестявания и къде точно да ги намерят. През това време обаче онези изчистили къщата, изхвърлили на бабичката мизерните дюшечета и възглавнички, а пък скътаните в продължение на целият ѝ смислен живот $24,000 минали през зъбците на трошачките и станали на дреп. Идвал след време синът ѝ да си ги търси, та им разказал историята – комична, трагична и до сълзи поучителна…

Малко преди да си тръгнем от това прокажено място, производството утихна, гастарбайтерите си заминаха, а ние се повъртяхме още малко докато приберем инструментите и вземем решения за дейностите ни през следващия ден. Само миг след това обаче, изневиделица изскочиха едни огромни пълчища от мишки – ама мишки да видиш, бако: със статут, значение и положение на плъх в обществото! Стотици, хиляди, прииждащи отвред на талази като някаква стена от освирепяла гадна (и гладна…) сган – вървим, а те щъкат под подметките ни като хлебарки. Всяко отделно тяхно подобие рови с нос, разкъсва найлони, дърпа, скубе и изравя планините от боклуци, с надеждата да намери нещо годно за ядене и съответното оцеляване на мишия им род – не Ад: дяволският Пъкъл е това; само казаните с катрана дето липсват!...

11.04.2014 - 19:10, аерогара Сидней или “извисяването” на духа, преди драматичното ми прибиране към къщи. Полетът, определен за 19:30 и който трябваше да ме отведе при ледената бира на домашния хладилник, за сега се отлага за друго време, определено като час в 20:45, което обаче продължава да не е много сигурно. Във връзка с някакъв циклон, който се развива на повече от 2000 км северно от нас и който се очаква да връхлети върху континенталната суша горе-долу по ей това вечерно време, всички редовни самолетни полети закъсняват или направо се отменят до настъпването на по-благоприятни за въздухоплаването климатични условия. Наред с висенето ми като жълто-зелен сопол на това летище, за мен не остава друга разумна алтернатива, освен да се занимавам с ежедневните си творчески и (не)литературни изяви. На всичкото пък това отгоре, компютърът постепенно издъхва в ръцете ми и причината съвсем не е вече в изтощена батерия, както обикновено става друг път. Сега повредата ми се струва по-сериозна, а раздразнението ми идва единствено от факта, че няма да мога да пиша, докато чакам излитането на проклетия аероплан. Но каквото е - ще поемаме всички житейски шамари с нужната хладнокръвност и висока степен на гражданска отговорност.

По време на този мой двудневен престой в Сидней, разказът ми имá няколко начала, но пък нито един завършек. Видно е, че аз не ще успея да му положа краят и на това си извънредно включване. Така вече и не помня за какво точно разказах и какво пропуснах да кажа до сега. На чист акъл утре ще си премолитвя написаното, защото тук само се дразня и ядосвам с номерата, които ежеминутно ми поднася този вече така мръсен и толкова мразен от мен до дъното на душата си, кирлив и шибан лаптоп. Докато за кратко си помислих, че го оправих и възстанових от пепелта и въглените дето му се вика, след като се възгордях и главозамаях от лесно постигнатия успех, сега същото творение на 20-я век ми върти червата до неузнаваемост.

Отделно от всички останали несгоди, едвам си стоя на краката от преумора, независимо че съм се курдисал на една скамейка за инвалиди с електрически контакт под нея, където съм се закачил поне на безплатното летищно енергоснабдяване, за да зареждам батерията. Ако трябва да започна описанията само на днешните си патила, вероятно няма да ми стигне и нощта. През деня и особено вече в следобедните му часове (когато и слънцето напече, а пък прахолякът се вдигна до небесата…), аз бях въвлечен в такава адска мръсотия и пепелак, каквито липсват и в най-дивия лунен или Марсиански пейзаж. Нито за миг не съм вярвал, че на земята и особено в тази сравнително цивилизована държава, може да има такова мръсно място! - толкова много пепел и кал, събрани на едно. Но хайде сега, да карам подред, докато всички най-безропотно чакаме да ни наблъскат като сардели в летателната машина…

Нека изпървом да ви река няколко по-прилични и благочестиви словца за снощното ни ергенско соаре, което извършихме в една малко по-битова кръчма, преди да съм наченал с псувните и клетвите си от днешния ден. Оставихме служебната кола пред мотела и до мястото се придвижихме с такси, за да се почерпим малко по-свободно и непринудено. Доста си поприказвахме, доста се смяхме, посръбнахме порядъчно и т.н. (другото момче се оказа също от италианско потекло, та успяхме да си изкараме приятна и забавна вечер – почти като сред “свои”). Прибрахме се обратно до мотела с друго такси и се разхвърляхме по миндерите за кратка дрямка до сутринта.

Хотелската ни стаичка беше доста мизерна – двойно легло, на което спах аз и един нар над него, където пък спа боса и който не спря да пърди най-звучно през цялата нощ (аз що ви разправям – хубави хора са италианците, наша кръвна група; един човек за да си попръдва, то непременно значи, че е чист духовно и нищо мръсно не държи у себе си…). Тясната кабина на клозета и банята бяха съизмерими с теснотията в един караван или самолет. За първи път виждах мивката да бъде в стаята, а не в мокрото помещение където е душа, но това неудобство не ми се яви от някаква съществена величина – аз и без друго не се мия като ходя по такива места. Навремето като сме тъпкали по пътеките на балканите и обикаляхме хижите като малоумни, до такива светски и хигиенни ритуали обикновено не съм стигал – човек като си хване веднъж коричката с мръсотия, тя му става като естествено защитно покритие срещу микроби и всякакви бацили. Тази сутрин от хорски срам си отърках зъбите, но гледам че шефът също не похаби много вода за някаква си там измислена лична хигиена (а аз съм във възторг от този човек – толкова е по нашенски някак си земен…).

След като се разбудихме към 06:00, полежахме още малко и излязохме за работа. Денят обещаваше да бъде по-приятен и свеж - нямаше и следа от вчерашния дъжд, но аз още не знаех, че това щеше да бъде в ущърб на общият ми телесен комфорт. Заедно с другия чорбаджия трябваше да се преправят и инсталират едни нови конвейери, производство на старата ни компания, но не уйдисващи по нито един отвор или присъединителни елементи. Следваха рязания с оксижен, кроене и прекрояване на винкели, железа, нови заварки и всякакви подобни инсталационни мероприятия – включително пробиване на отвори във валовете на електромоторите и редукторите, нарязване на резби с ръчен метчик, защото още когато са ги струговали на машините, те просто не са ги направили; чертежът не е посочвал, че това е трябвало и сега всичко преправяхме и донагаждахме “на ръка” като занаятчии.

Газихме локви, стъпвахме в кал – настъпи момента, когато разпуснаха смяната, дръпнаха шалтера и процесът временно приключи, защото на мястото на старата инсталация трябваше да се наместят новите машинарии. Започна почистването около “становете” – думани от пепел се вдигаха до Бога! Всичко се изрина с лопатите, набивано и наслоявано в продължение на 22 години (от самото създаването на този бизнес). Багери и булдозери проправят пътя към съоръженията, а ние с оксиженната горелка режем болтовете и изскубваме съществуващите и вече готови за изхвърляне купища скрап (интересна думичка, нова и модерна – ние навремето на това му викахме “старо желязо”). Отчитах времето си секунда по секунда, защото поне знаех, че най-късно в 17:00 някой от персонала трябваше да ме откара на летището, за да се прибирам към нас, което пък беше и моето спасение от тази прокълната дупка.

Независимо от всичко, за моя така кратък престой в Сидней аз видях и научих много нови неща за тази “индустрия” и главно за съпътстващите я машини и съоръжения; срещнахме се с разни хора и специалисти от тези среди – наши бъдещи партньори и т.н. Отчитам мероприятието като полезно и поучително. Днес сутринта имахме и една среща с друг наш потенциален клиент. На него трябваше да разказваме много подробно доста от тънкостите на занаята, защото те пък едва сега “прохождат” и правят първите си стъпки в тази огромна сфера на обработката и рециклирането на отпадъците и усвояването на всеки един използваем по-нататък елемент, продукт и т.н. Когато пресяват всичко това, първо се сортират по размер инертните материали: камъни, тухли, бетон и т.н. и от там се продават на други производни фирми, които пък ги смилат и прибавят в бетона, в асфалтовите настилки за пътищата и други подобни. По-дребните парчета заминават за пълнеж на земни изкопи, основи за бъдещи постройки и всякакви такива направления. Всичко си има място, предназначение и съответната цена, разбира се – желязо, алуминий, бакър, олово и каквото може да ти дойде на ума от Менделеевата таблица. Богатият човек за това е богат – не защото е стиснат и му се свидят парите, а защото е пресметлив: не разхищава собственото и не разпилява общото, а използва целесъобразно всяко на пръв поглед никому ненужно парче материал – независимо какво е то; предназначение и използваемост има за всичко…

13.04.2014 – Неделен следобеден ден – влажен, дъждовен и по своему противен. Аз съм се сврял на сухо в колата, от където предавам на живо своя пореден репортаж, докато в същото време Ванеса има урок с учителката си по музика. Валежът за сега е слаб и не толкова неприятен, а в двора им е тихо и спокойно – единственият шум идва от падащите по ламарината на колата дъждовни капки. Бързам да продължа мисълта си от онази вечер, след като компютърът ме ядосва и дразни толкова много, докато трепетно изчаквах самолета на Сиднейското летище. Понеже се видя, че няма да го бъде, затворих му капака и се наредих да си чакам реда за качване на борда. А пък това стана буквално в последния момент, защото в залисията си съм пропуснал подканването на закъснелите пасажери и още няколко други подобни като мен. В самия самолет не съм водил записки, предвид повредата на лаптопа, която там и тогава ми изглеждаха доста сериозни.

След като потеглихме точно според и без друго закъснялото с час и нещо разписание, само след някакъв си друг един час вече се приземихме на местния селски аеродрум в Gold Coast. Изглежда пилотът беше настъпвал много сериозно педала на газта, защото спестихме повече от 20 минути и пристигнахме значително по-рано от очакваното. Както беше уговорката с хората от паркинга, още щом излязох и на перона ме чакаше техен нарочен човек, който заедно с още неколцина пътници ни откара обратно, за да си приберем колите. Докато се придвижа с още 60 км до нас и стрелките на часовника прескочиха цифрите, отчитащи времето като 23:00.

До този късен час Даниела беше вече заминала на работа, защото нея вечер тя трябваше да ходи нощна смяна, а малкото ме чакаше полузаспало да се завърна, че да миряса най-после и да заспива окончателно. С влизането си в коридора, аз залепнах на външния хладилник и докато си свалях прашните дрехи и кални обувки, за да не нанасям мръсотията навътре в къщата, изпих една ледена бира буквално в движение. Толкова много се бях обезводнил, че непосредствено след вземането на няколко душа един след друг (предвид наслоената кал, пепел и пот по мен), ударих още една бира – този път малко по-бавно от първата, но все така жадно и лакомо като затворник на сух режим. Докато се изпарвах в банята и мъчих да свлека повечето от собствената си кир, стана кажи-речи полунощ, а остатъкът от полепналия слой грес по мен отърках най-старателно в пешкира, който веднага стана за пране. Както казвахме навремето в казармата, след поредната ни баня с полузамръзнала, едва марна вода: “По-важно е изтриването, а не чак толкова измиването…”

От там насетне седнах да ям нещо и да си покарам сухия залък с още някоя и друга бира, защото както вече казах – обезводняването ми беше придобило медицинска диагноза и се опасявах от хронични последствия със странични ефекти. Умишлено през тези два дни не съм злоупотребявал с питейната вода, защото едно пикане в суровите полеви условия на бунището бяха равносилни на битка с непобедим противник. Клозетът им беше в окаяно състояние и съм сигурен, че на Балканите няма такъв гаров нужник, който дори и да се доближава до окаяния вид на онзи. А пък заради едното свличане на работни гащи, гащеризони и прочие ритуали, по-скоро бих се бил опикал целия, отколкото да се занимавам с разсъбличане в тази долна и мръсна мизерия. Поради тези хуманни причини гледах да пия съвсем малко вода, за да не ми се допикава излишно често през деня.

Докато си легна съкрушен от умора и изтощение, часът подминаваше вече 01:00 и аз заспах мигновено. Малко след това (в 06:30) Даниела си дойде от нощна смяна и аз станах да се занимавам с моите конкретни дела. Първо включих повторно уж разваленият компютър и в момента, в който засмука от домашния ни въздух, той взе че се оправи сякаш от само себе си. В къщи веднага се закачи на Интернетната линия и си актуализира липсващите елементи от операционната система, които не му разрешаваха да се стартира предната вечер на летището. Ако този процес беше станал още тогава, всичко щеше да си бъде нормално, но така му било писано да се случи. Сега неговите функции се възстановиха и лаптопът работи най-безупречно, както всъщност винаги е било до сега.

Не след дълго Ванеса също се разбуди и стана, докато майка ѝ продължи да дреме до обяд. През деня аз се занимавах с творчество и писателство, следобеда пък Даниела и малкото ходиха по пазар и общо взето след още други няколко часа падна мракът на нощта. Ние си направихме един малък моабет с гледане на български филми и разни сериали, а не много късно след това легнахме да отморяваме след дългото безсъние.

Аз и днес станах рано призори да си посвърша някоя и друга работа (с нищо тежко не съм се занимавал – нали е Цветница). В 10:30 отидохме на черква и от там си донесохме малко върбови клончета. Междувременно се бяхме разбрали с музикалната ни госпожа за урока на Ванеса, защото следващите седмици следват серия от почивни дни, през които тя ще бъде заета с други обществени дейности и няма да преподава. За това днешният урок е с продължителност от 2 часа, първият от които вече мина; дано имам батерия и за втория.

Дъждът продължава да ромоли и чука по покрива на колата, който ме унася в много сладка дрямка – пишейки, ще се опитам да остана и буден, но усещам че очите ми сами се затварят. Вероятно това ще бъде последното ми включване преди нашата кратка екскурзия, на която тръгваме в четвъртък в ранния следобед. Нашите приятели, с които ще бъдем заедно в къщата ще са пристигнали преди нас, докато ние ще се позабавим малко предвид трафика и работата, с която сме ангажирани.

От време на време си спомням по някой епизодичен случай за времето, прекарано в Сидней заедно с моите хора. Като ме видя собственикът на този отпадъчен двор, че владея всички видове ръчни инструменти - нарязвам резби, въртя гайки и болтове, та ме попита човечецът за какъв точно съм учил и какво образование съм придобил, след завършването ми на Университета. А пък аз му викам, че според това за което са ме обучавали там, сега би трябвало да работя в специализирана лаборатория, с бяла престилка и бели памучни ръкавици – башка с маска на устата и шапка на главата поради високо стерилната среда за производство на фини уреди и най-прецизни механични устройства и механизми. “Олеле-ее, казва той – че ако изневиделица те види някой от твоите професори и преподаватели, как си се заврял тук с нас в калта и купищата от смрад и лайна, сигурно ще ти отнемат инженерската диплома и ще те пратят да си доучваш за гиризчия!”, та падна и голям смях на края. Какво да ги правиш – те хем че са си прави и логични в своите разсъждения, отделно дето не разбират и какво означава за нас, рожбите на социализма терминът “оцеляване”, след като през 1992 бяха вече минали половината на най-хубавите и смислени години от полагаемият ни се живот (защото аз едно начало сложих тогава, когато бях едва на 33 по време на “редовната” ми сесия; докато след известно време положих основите и на друго – то пък беше чак на 39 и от “поправителната” сесия, но и при двете все с начало от един единствен стол, с по една вилица и лъжица в ръка…). Малко на света са тези, които могат всичкото това да разберат и да осмислят какво аз точно казах им до тук – нито пък такава е целта на думите ми: както звънки, тъй и много прости…

Много скоро ще се изтощи напълно батерията на лаптопа. Това ще означава, че е дошъл вече и краят на моето неделно задгранично комюнике. Остава да се надяваме, че ще мога да списвам статиите си и по време на няколкодневната ни почивка по брега на океана. Като гледам времето навън, то си е направо за кънки и ски, а пък ние сме хукнали по плажове да ходим. Но нали най-важното е, че ще бъдем заедно с приятели и извън пределите на дома – времето и климатичните му прищевки са последното нещо, което може да ме развълнува и трогне. Каквото е – такова…

22.04.2014 – След дългата ни одисея и прекрасни дни, които изкарахме на морето с нашите приятели и поднасяйки извиненията си за малко позакъснялото ми “Христос Воскресе” по случай току-що изминалият Великден, неохотно отбелязвам, че от днес вече всичко (и всички…) отново заема обичайната си форма на съществуване и начин на развитие. Единственото необичайно в случая е, че аз в момента не съм на работа поради прекомерното забавяне на майсторите по ремонта на офиса, така както не бях в продължение на два дни и предната седмица – непосредствено преди празниците. Надявам се, че утре вече ще се завърнем по работните си места, за да завършим тази празнична седмица още в четвъртък, когато отново хукваме по разходки и гуляи. Сега обаче ми се отдава чудесна възможност да опиша предишното ни екскурзионно летуване, а пък на следващото вече ще водя записките на живо от там. Мислех си, че това ще мога да правя и на това, обаче динамизмът и разнообразието през тези 4-5 дни бяха толкова големи и разнообразни, че аз просто не успях да съчетая всичко и да го въведа в творчеството си. В момента Ванеса учи в другата стая и от утре тръгва на училище, а Даниела започна трудовата си повинност още в 07:00 тази сутрин. До този момент аз се занимавах с дейности от най-общ характер, но вече се мобилизирам за писане и започвам своя разказ от следващия ред…

Последните ми няколко думи датират от миналата неделя, когато чаках Ванеса да завърши урока си по музика. Тогава валя дъжд и ние не сме излизали никъде. Вечерта се прибрахме и се отдадохме на почивка и безделие. Така дойде денят понеделник, когато работната седмица започна за всички – само без Ванеса, която отдавна беше излязла във ваканция. Във вторник аз също ходих на работа, но от сряда нататък вече офисът ни трябваше да претърпи много сериозен ремонт, който шефът се надяваше че ще стане само за един ден и че веднага след това ще можем да се нанесем и да продължим дейността си. Добре, обаче това съвсем на стана съгласно плановете и мераците му, защото и самата работа беше доволно много, свършването на която изискваше много повече време от предварително предвиденото. Така аз в сряда не бях вече на работа и се занимавах с подготовката на експедицията ни – товарене на багаж, последни проверки за техническото състояние на автомобила и т.н. Имах си и достатъчно домашна работа, така че през това време съвсем не съм скучал, а пък свободните дни от служебни задължения ми дойдоха като “епеци на гюлбара” или просто “дюшеш” в обикновената табла. Така в личен план, след Великата сряда дойде и Велики четвъртък, без да съм свършил и за пет пари някаква обществено-полезна работа. След окончателното натоварване на колата до краен предел (в багажника, така както и в купето ѝ нямаше място дори една клечка за зъби да вкарам повече), веднага след като Даниела си дойде от работа, в 15:00 вече бяхме на първия светофар по пътя за Rainbow Beach (място, което аз и друг път нееднократно съм споменавал в мемоарната си книга, известно със своите необикновено огромни, десетки километри дълги плажове и прекрасно дивата природа наоколо, при пълното отсъствие на луксозни сгради, лъхащи на криворазбран снобизъм и измамен критерий за престиж)...

С останалите приятели от групата се бяхме разбрали да купя месо и кайма на комунални начала, тъй като всяка вечер щяхме да се храним заедно в наетата от всички нас къща. Аз подготвих по 3.5 кг заготовка съответно за кюфтета и кебапчета, а отделно от касапницата взех и 5-6 кила свински вратни пържоли за разнообразие на празничното Великденско меню (съгласно отколешно създадената традиция, в листата на първо място би трябвало да фигурира агнешкото, но понеже главният готвач такова месо нито яде, нито пък умее да го приготвя, та последното умишлено беше пропуснато от хранителната ни номенклатура и дневна разкладка). Цялото това количество, наред с бири, лимонади, вина и мастики, салати и още хиляди други мезета, като че ли за подготовка преди непосредственото настъпване на някакъв атомен апокалипсис, беше натикано из всички възможни ниши на колата – башка дрелката и една перка, с които разбивам каймата специално за кебапчетата. Намери се място и за всичката ми налична фотографска техника и оптика, една 20-литрова туба с бензин за лодката (после ще се разбере и защо…), малко походно легло за “дядовата ръкавичка”; без да споменавам чаршафи, завивки и възглавници, надявайки се че това се подразбира от само себе си. Наред с необходимия инвентар, в багажника си имах и задължителната туба от 5 л вода за радиатора и кило олио за двигателя + всичкият ми възможен преносим инструментариум под формата на гаечни ключове, клещи, отвертки и чукове (единствено без тесли и тръбни ключове). Още докато слизах на пътя пред нас и тумбакът на колата се остърга в бордюра на тротоара, защото и пружините ѝ се смачкаха като че направени от ластик, сякаш вътре бях нахвърлял множество торби с цимент – хем от най-тежките, дето са по 50 кила всяка отделна.

След около час, малко на излизане от Бризбън ни хвана задръстването на следобедното пик натоварване, когато всеки като нас беше хукнал за някъде и най-вече бързаше да стигне колкото е възможно по-скоро. Когато потокът от коли буквално спря и всички препускащи джигити бяхме блокирани от задръстването и след като в продължение на 45-50 минути най-уставно изчаквахме оттичането на автомобилния поток, едва тогава всъщност разбрахме, че след като веднъж сме закъснели доволно много, ние вече не бързаме за никъде. След около 310 км и 4-5 часа пътуване благополучно пристигнахме на уреченото място, където вече ни очакваха част от нашите приятели. Останалата група щеше да се присъедини към нас едва на следващия ден, но пък макар и в съкратен състав, това съвсем не ни попречи да си правим моабет и да бърборим до 02:00 през нощта, когато най-после легнахме…

На другия ден ходихме на плаж, по разни разходки и прекарахме времето си по възможно най-приятния начин. Тези наши приятели имат джипка, та с техния високопроходим автомобил направихме едно легендарно пътуване по пясъка на плажа и из кривите сокаци през гората. Имахме възможност да се похвърляме и из хладките води на океана, защото денят беше горещ и слънчев, а морската вода приятно затоплена от небесното светило, което изсипваше безмилостните си лъчи и по нещастните ни, все още бели гърбове.

Някъде към късния следобед вече се събрахме всички на камара – беше пристигнала и лодката на другите приятели, дърпана от трети пък с по-мощната си кола. Привечер една мъжка делегация отидохме на инспекция до къмпинга, където се бяха разположили някои наши другари и да подготвим плавателния съд за риболова, предвиден за следващия ден. Отиваме обаче там, но за голямото разочарование на всички, корабът остава безмълвен и мълчалив – моторът му въобще не се запалва по време на сухите тренировки и изпитания пред палатките. Връщам се назад с един приятел и докарвам сервизната кола, от която вадим толкова много инструменти, с които спокойно може да се оборудва една тенекеджийска работилница от края на по-предния век. С действията си по разглобяването двигателя на лодката в търсене на повредата му и причината защо аджеба, проклетият мотор не ще да се подпали, събудихме интереса и предизвикахме вниманието на останалите къмпингари и този кратък епизод беше много забавен за всички – особено за местните, както вече подчертах. Един от нас най-вещо и с разбиране бута навред и пипа напосоки, с цел уж да се отстрани повредата, докато през това време други 300 умника в околовръст и случайни зяпачи му дават акъл отстрани, подмятат съвети, разтягат лакърдии, раздават наляво и надясно опит и общо взето ръсят мозък най-обилно като едни истински кибици. Времето обаче доста напредна и осезателно взе да се смрачава, докато аз наред с всичко имах и обществени задължения – трябваше да приготвя кюфтетата за вечерта. Оставих инструментите на майсторите, за да продължат борбата си с безмълвния двигател на лодката, а пък аз се прибрах в къщата, където щеше да се извърши и общата ни вечеринка навръх Разпети петък. Омесих каймата, жените направиха салатите и не след дълго тържеството набра върховна скорост. Вечерта взехме смели и безотговорни решения на другия ден да вървим за риба с лодката, на която още преди да дойдат при нас, приятелите ни бяха отстранили повредата и вече всичко беше в своята пълна изправност.

Ставаме на сутринта с моя приятел още по тъмното в 05:00, защото точно тогава рибата била най-гладна и най-много кълвяла, независимо от факта, че си бяхме легнали буквално преди няколко незначителни часа (отново в 02:00). Зареждаме кораба с бензин за десетки валутни единици, на почти същата равностойност купуваме стръв и се срещаме с останалите двама членове от екипажа, които съвсем не бяха в по-добро физическо и духовно състояние от нас, вследствие на моабета, проведен предната нощ. Вкарахме лодката на вода надолу по рампата, качихме се вътре, натоварихме въдиците и кофите за евентуалния улов и потеглихме. Уж всички бяхме седнали здраво по седалките, но аз не помня защо бях станал за нещо. Точно в този момент капитанът дава газ, за да пришпорваме конете към дълбокото и аз политнах назад – както си бях съвсем прав със страшна сила се изтърсих на пода точно както един 105-килограмов чувал с картофи и си седнах на опашката. Само до преди съвсем малко, там бяха разположени бирите и добре, че някой ги беше махнал, защото иначе щяха да им вадят капачките от нещастният ми и озлочестено натъртен гъз. Малко да бях застанал по-назад и щях да се намеря извън борда, което може би щеше да е по-безболезнения вариант, защото поне щях да падна във водата и все пак на меко. Е, тогава можех пък да се удавя, но главата ми беше толкова надута от вечерта, че щеше да играе ролята на шамандура и при всяко положение щях да изплувам нагоре като мехур. В същото време стана добре, че там където по принуда седнах на дъното в лодката нямаше разни остри рибарски куки и такъми, защото тогава вече щеше да има разпрани задници и зашити с тънка корда гъзове. Както и да е – отървах се само с натъртването на опашката си, която травма влачих през целия курорт и продължавам да усещам натрапчивата ѝ болка дори и днес.

Като влязохме по-навътре из канала започна и същинският ни риболов. Колкото много гориво похабихме да търсим прословутите пасажи от риба, толкова повече стръв ягмосахме, за да я примамваме и храним. По едно време на моята кука по случайност се закачи някакво маломерно рибе, което е имало неблагоразумието да се върти покрай въдицата ми и аз неволно съм го закачил, докато издърпвах от водата поредната си празна кукичка. То поне извади по-голям късмет от всички нас и го пуснахме обратно в гьола с благородна цел и на допълнително угояване за следващия път.

По едно време на един от матросите му се присра – това беше най-лошото нещо, което на даден рибар попаднал в една такава тясна лодка заедно с останалите трима свои побратими можеше да му се случи. “Ще влизам, вика, долу във водата и там ще си свърша работата”. “Къде, рекох му, ще влизаш бре? – че тук е бъкано с акули от всякакъв калибър!”, което си беше и чистата истина, защото аз това съм го чувал от други хора, дето уж повече знаят от нас. Стиска се човекът, пъшка, охка – лайното обаче напира отвътре, ще му се пръсне корема от зор на завалията; знам по мене си какво е чувството на неконтролируема безизходица и хич биля не е за смях една подобна деликатна ситуация – аз тъй преди години съм се подрисквал баш в центъра на София, но това вече е напълно отделна тема и сега баш няма да я засягам в този свой своеобразен монолог. А пък брегът там беше и доста далеч – едвам се виждаше от мястото, където бяхме; да горим бензина до сушата само заради едното изсиране на нашия другар не беше много рентабилна и целесъобразна маневра.

Не се минаха няколко минути и “капитанът” закачи една акулка – има/няма метър и двайсе с опашката, ако я мериш с ролетката (и ако това беше само “бебето”, то майка му със сигурност надхвърля барем трите ако не и четирите метра като дължина). “Ха, рекох на оня посерко - влизай сега да сереш у водата, па да те питам подир колко парчета ще липсват от теб, дорде те измъкнем полужив в ладията”. Помислих си, че той така ще се уплаши малко и ще му премине зорът по силата на народната мъдрост “да ти се дръпне лайното/фъшкията”. Но след като положението се влоши и кризата му настъпи почти мигновено, трябваше да спрем кораба насред пътя, за да може изпадналият в беда човечец да си освободи червата – зер, истинска морска болест си беше това, само дето повръщането не се извърши баш от съвсем правилния отвор, но пък крайният резултат си оставаше същия. Така този наш колега се изака през задния борд на лодката и добре, че нямаше никакви други плавателни съдове наоколо, защото тогаз вече щеше наистина да стане за резил и да го разправят по вестниците в колонките с любопитна хроника.

След този вълнуващ и така забавен инцидент (е, поне за околните наблюдатели и неволни свидетели на човекопадението), всички ние продължихме да си риболовстваме, т.е. да захранваме проклетата риба с най-отбрани деликатеси и морски дарове: скариди, октоподи, дребни рибки и т.н. (ако Даниела ги беше наготвила, любителите на подобни блюда можеха да ядат барем два дни, докато ние само хранихме кръвожадните акули с тях). Като споменах за този хищник, та се сетих и за ритуалите по изваждането му в лодката и откачането на куката от зъбатата му уста. Това е цяла епопея и голям майсторлък, в което всенародно и опасно дело взех участие дори и лично аз с държане на кепчето. Добре де, ама то е направено колкото да побереш само един по-тлъст язовирски шаран в него, най-много някакъв речен кефал или по-голямо черноморско попче. Ако обаче вътре в тая тънка и тясна мрежичка напъхаш главата на една еднометрова акула, половината ѝ тяло барабар с опашката остава да виси навън и да пляска настрани в неистов бяс. Отчитайки последните си секунди на живот, подплашеното до смърт животно е в състояние да направи сума зулуми и поразии (едното от които му тъй неразумни действия беше да прегризе мрежата на кепчето и за малко да го изтървем, проклетото). Не след много дълга борба, звярът беше натикан в една кутия и посипан отгоре с бучки лед – точно както е по риболовния устав. Одрана и изчистена, вечерта акулата стана питателно мезе и предястийно блюдо за всички, които обичаха вкусът на рибата (единствено, без мен)...

Освен тази акула, през деня хванахме още една, значително по-малка, която също запълни чиниите на курортистите. Имаше заловена и една друга риба “Код” (или Cod на местен език), но пък тя не попадна в границите на допустимите размери за минимална дължина от 38 см. Тази беше само 34 см и ние я пуснахме да продължи с израстването си на размер. Общо взето риболовът ни беше слаб, муден и мъчителен след тоталното отсъствие на рибата в океана (или пък водата му дойде повечко – не знам). След тази авантюра, наподобяваща разходка с лодка по р. Ропотамо, всички се прибрахме в ранния следобед на деня и се пръснахме кой на където му видят очите. После се събрахме на плажа и докато си разкажем риболовните приключения и небивалици, то стана ракиено време.

В заключение на този неуспешен риболовен полуден и по-специално буквално пред самият му завършек станахме свидетели на нещо по-интересно и вълнуващо. На брега, току пред рампата за лодки ни очакваше един голям делфин, който изглежда се беше научил на лесна плячка и прехрана, защото всеки рибар който слезе на сушата, изважда остатъка от стръвта си и вместо да я изхвърля в нарочната за целта кофа, радушно я преотстъпва на делфина. Последният я поема с артистична охота за радост на тумбите от дечурлига, чакащи на брега да видят най-умното и интелигентно животно на света. Тази гледка разся тъжните ни меланхолични мисли за липсата на риба и бързо забравихме за неуспеха. Докато бяхме навътре във водата, съвсем близо до нас изплува една огромна костенурка. Ама като казвам “огромна”, това значи че аз не знам по-силна дума, с която да я обрисувам – вероятно “гигантска” да ѝ прилича повече. Само главата беше с размери на човешката, докато пък черупката ѝ мязаше на малък “Фолксваген”, който не случайно през десетилетията след създаването си е получил прозвището “костенурка”. Голямо животно, казвам ви. Нямам представа дали е била на 300 години, но със сигурност като дете е познавала к-н Кук – откривателят на Австралия през далечното лято на 1770. Всъщност, Австралийският континент и по-специално западните му брегове са открити от мореплавателите още през 1606 от някакви не толкова известни холандски откриватели, докато Джеймс Кук се натъква на източното му крайбрежие след една своя екскурзия (експедиция, по-точно) до Нова Зеландия, която пък открива през 1769. Така година по-късно, при завръщането си към Англия той спира по днешните земи на нашия щат Queensland, наричайки го по името на тогавашната Английска Кралица – т.е. “Земята на Кралицата”, ако използвам буквалния превод на името. Вероятно в нейна чест тя признава неговите заслуги пред тези на холандците и за това именно той се счита за официален откривател на Австралия. Аз малко се отклоних с историко-географския си обзор, но нали никога не е излишно човек да знае и малко повечко по дадена тема. Думата ми беше за костенурката, че само частта на корубата ѝ, която се подаде над водата беше колкото кръгла кухненска маса за 8 души – от там насетне вие си правете сметката колко е била голяма в действителност и точно на каква възраст…

Вечерта след риболова отново се събрахме на тържество в къщата, която вече пращеше по шевовете си от посетители. Като бройка бяхме 13 глави възрастни + 5 деца между 5 и 15 години (отрочета, както от мъжки, така и от женски пол), което правеше комуникацията между тях в известна степен малко деликатна. Колибата ни по принцип беше пригодена само за 9 души, но пък ние доказахме тъкмо обратното – че можеше да побере много повече глави добитък. Независимо от възрастовата им разлика, всички налични хлапета бяха послушни (по-скоро търпимо поносими…) и се занимаваха по своему помежду си, без да дразнят и досаждат на околните – много добри дечица излязоха за всеобща наша радост.

И ако всичкото разказано до тук за риболова и лодката беше удоволствието и развлечението само за едната част от групата, бидейки денят Велика събота, всички останали на сушата жени и деца пък се занимаваха с боядисването на Великденските яйца. За целта бяхме подготвили нарочни бои и химикали, продукти и т.н. – така че традицията беше спазена при най-строг контрол, макар и на хиляди километри от Родината. Тъй като повечето от “героите” на деня бяха изморени, само неколцина от нас надвиха съня и останахме будни до настъпването на часът 24:00, когато си казахме “Христос Воскресе” и се чукнахме с яйцата. Независимо че ядохме и се тъпкахме с пържоли до последния момент и то по най-небогоугодния начин, за да спазим поне малко изконните си традиции, посред нощ изядохме и по няколко боядисани яйца като за капак на всичко. Общият ни дом утихна за пореден път едва в ранните часове на Великденския ден...

В една от къщите на улицата, където пребивавахме през няколкото празнични дни, хората бяха организирали някаква масова гаражна разпродажба с цел разчистване на ненужните им боклуци в домакинството. От тази малка сергия купих едни бургии за татко, които съвсем на са това което търся, но на първо време ще му свършат работа. Там нямаше нищо друго, което би представлявало жив интерес за нас. Водих с мен и един приятел, та да му покажа какво е пазарлък и как се пазарува по-евтино. Онзи от сергията искаше $5 за въпросната кутия със свредла, но аз ги взех само за $2. Търговията ми не спи и не почива нито за миг – за нея почивни дни няма…

В неделния ден една част от риболовните ентусиасти заминаха отново да си опитат късмета, но аз бях категорично вън от играта, защото още ме болеше опашката след падането ми в лодката, а пък и бях доволно много отегчен от предишния ялов ден. Едни от приятелите ни щяха да си тръгват в същия ден и трябваше да са напуснали къмпинга до определен час. Та заедно с останалия на сушата съпартиец ходихме да помагаме на жена му да си събере багажа, да им сгънем палатката, да ѝ приберем колците и т.н. – все познати и добре усвоени дейности от миналото, за които обаче аз още там установих, че съм вече безвъзвратно остарял и загубил всякакви мераци по тях. Приятелите ни са напълно оборудвани с къмпингарска техника и стока, за която навремето само можеше да се мечтае. Но забелязвам, че не ми се слугува на колчета и въжета, надуване на дюшеци и т.н. Атмосферата в къмпинга ме привлича като магнит, но не на тези примитивни за мен вече начала – виж, с една каравана мога да повторя упражнението по всяко време, но да разпъвам палатки от сега нататък и да помпя с уста дюшеци, като че ли ми е минало времето вече.

В неделния ден вторият екипаж също се завърна от своя риболов посърнал, бледен, отегчен до раздразнение и досадно обгорял от слънцето без дори и една малка хамсия да се въргаля по дъното на кошчето му. Акулата, която всички изядоха с най-голямата си охота предната вечер, стъпи далеч връз цената дори и на най-скъпата в света есетрова риба. С последното пък за сетен път се доказа преимуществото на едно животно, което звучно грухти и пърди на воля в кочината си пред онова, което мълчи като риба (пардон – всъщност, самото то e точно такова) и плувайки необезпокоявано от никой се крие из подмолите на безкрайния подводен речно-морски свят. Ако населението на Планетата остане да се изхранва с това, което си налови с въдицата, половината свят може би вече щеше да се е затрил; а с това и демографският проблем да ни се е решил в глобален мащаб.

Остатъкът си от деня изкарахме отново по плажа, в свободно и хаотично движение напред-назад до настъпването на мрака и падането на нощта. Ние с Даниела по едно време се разходихме към хотелския комплекс, в който бяхме отседнали за няколко дни през Януари. Повървяхме до там по плажната ивица и се промъкнахме вътре през една пътечка, по която тогава излизахме за срещите ни с океана и морските му вълни. Отидохме директно в един от басейните, но водата в него беше доста хладна, за разлика от чаят, в който се къпахме в разгара на лятото. После се цопнахме в горещото джакузи и им изсипахме насъбралият се по нас пясък, основно изваден от задниците ни. Покиснахме се още малко и се прибрахме за вечерните ритуали. Тепърва имаше да се правят кебапчета, да се режат марули, да се кълца зелен лук и да се борим с яйцата, които да наредим отгоре върху Великденската салата. Вечерта ни премина много весело, както всяка една друга. Част от нашите приятели си бяха тръгнали през деня, но основното ядро продължаваше да действа неуморимо като часовников механизъм на адска машина – попивайки всяка алкохолна течност, изпречила се пред нас и мощно засмуквайки от блюдата с блажни мезета, както китът се изхранва с планктон.

Сутринта на селския мегдан имаше нещо като битак, но само за сувенири и всякакви други видове и разновидности на кича. Даниела все пак успя да си купи 2-3 книги, но за мен специално нямаше подходящи стоки и артикули. По принцип всички минахме по един двоен тегел на въпросното тържище, но никой от нас не се похвали с особен търговски успех. Децата също откъртиха по някоя и друга дрънкулка или шарения, с което мирясаха за едно известно време.

Това беше и последната ни тържествена вечеринка, след което на следващия ден (вече понеделник) трябваше да напуснем това разкошно място. Великденската ни “вечерня” също се проведе при пълно усвояване на хранителни и питейни залежи, сред веселие и в добра компания. Отново осъмнахме и си легнахме призори. Много рано сутринта пак ходихме да се усмърдим на риба и стръв, само че този път въдиците ги замятахме от брега. Несполуката и сега ни следваше като плътна сянка от мексиканско сомбреро и след 2-3 часа висене под огненото слънце се прибрахме да събираме багажа. Докато ние сме си правили кефа по плажа, нашите добри женички нахвърляли на бърза ръка партакешите, натъпкали ги по колите и с по една чаша горещо кафе ни чакаха да довлечем пълните си кошове с риба (добре де, ама и пак не, както вече се разбра)…

В 10:00 трябваше да издадем къщата изчистена от боклуците и да предадем ключът ѝ обратно в агенцията. Някои от приятелите ни си тръгнаха директно за вкъщи, докато ние с още едно семейство направихме по-далечен обход и разширихме нашата екскурзия на връщане с допълнителни места за посещение. Тъй като вечерта щеше да ни завари грандиозното задръстване на магистралата от десетките хиляди, завръщащи се като нас по къщите си летовници, ние избрахме един обходен маршрут, по който пристигнахме съвсем необезпокоявани до нас. Е, вярно е че вместо предвидените около 300 км, по обратния път навъртяхме близо 500 пътни измерителни единици, но това влизаше в рамките на екскурзията и малко преди 20:00 си бяхме вече в къщи.

Веднага започна разтоварването и разпределянето на багажа, сортирането му по цветове и степен на мръсотия, за да влезе директно в пералнята. Нямахме обаче никакво време, а и физическата възможност за обаждане и междуконтинентални разговори – спеше ни се толкова много, че аз привечер докато карах колата, сегиз-тогиз се поливах с вода от едно шише, за да не заспя по пътя. Определено през тази почивка натрупахме доста безсъние, но пък се заредихме с положителни емоции за седмици и месеци напред.

Тази екскурзия приключи най-успешно – броени дни ни делят до тръгването към друга подобна авантюра. В четвъртък след работа поемаме обратно в същата посока (но не и чак така далече, както Rainbow Beach), където Даниела е резервирала някакви евтини хотелски стаи. Толкова били евтини, че не могла да устои на изкушението. Фактът обаче, че тя изобщо не ми казва, аджеба колко точно са “евтини” тези хотели, на мен ми говори, че ние с нея имаме малко по-различни критерии за цени и ценообразуване, а мерните ни единици се различават поне с две нули преди десетичния знак…

28.04.2014 – Пак съм в къщи; пак съм сам и докато навън се излива някакъв проливен дъжд като из ведро и чакам шефа на компанията да ми се обади, че да вървя на работа, ще гледам в този кратък промеждутък от време да запозная читателите с преживелиците от приключилата ни снощи поредна екскурзия. Това по-скоро беше едно тридневно екскурзионно летуване, но независимо от краткотрайността си, ние успяхме да изкараме много весело и приятно. Като гледам в момента какви води и порои се стичат от до вчера кристално синьото небе, мога със задоволство да споделя, че всички “летовници” извадихме много голям късмет със слънчевото и на моменти дори горещо време, което се беше установило от седмици насам и което ни съпътстваше през целия период на “смяната”. Прибрахме се вчера едва привечер, но бяхме толкова изморени от недоспиване, прехранване и мъчително шофиране в хаоса на трафика, че още в 19:30 си легнахме и спахме непробудно до сутринта. Напред закарах Ванеса на училище и се върнах обратно у нас, а Даниела замина на работа. Тъй като ремонтната дейност в офиса ни продължава с някои довършителни работи и днес, та се разбрахме с началника да ми се обади щом станат готови и аз до 15 минути ще съм при тях. Смея обаче да си мисля, че това по-скоро ще стане чак утре, но пък майсторите може и да приключат до обяд – не знам до къде са стигнали с всичко. Сутринта си разменихме по някоя и друга дума с Неничко, който сега е на работа и ще си дойде пак след две седмици. А пък нашата екскурзия започна още в четвъртък, миналата седмица…

Както вече беше известно, аз и тогава не бях на работа и докато чаках Даниела да се прибере в къщи, че да поемаме веднага след това, отделно от всичко се позанимах с някои домакински приготовления за предстоящият ни “излет”. Щяхме да отиваме в някакъв хотел – двустаен апартамент, напълно оборудван с всичката възможна кухненска посуда и инвентар – готварска и микровълнова печка, миялна машина за паниците, кани за гореща вода, тостери, тигани, тенджери, черпаци – та дори щипки за обръщане на кебапчетата. За да не ходим по ресторанти бяхме се разбрали да си носим домашна храна, която да приготвяме на място и за трите дни на престой повлякохме толкова много продукти, като че ли щяхме да стоим там цял месец. Освен с подготовката на обоза, аз се занимах и с довършването на един стар филм от Бариерния риф, където ходихме миналата година. Всичко стана много успешно с най-новата възможна компютърна програма, която бях вече инсталирал още миналата седмица. Обаче в продължение на три дни се мъчих да го прехвърля на диск, защото постоянно ми даваше някаква вътрешна грешка, която пречеше за завършването на цялостния процес. Дори в момента, докато списвам тези редове, аз правя поредният си опит в това обречено на провал дело. Причините за този съвсем произволен срив са неизвестни, дори самият Mr Google мълчи по въпроса и вдига рамене, но така или иначе упоритите ми експерименти продължават до постигането на успеха.

Даниела си дойде от работа в 14:30, нахвърляхме и остатъците от багажа + двете възглавници на коконите, които на чужди не можели да спят и в 15:30 минахме покрай училището на Ванеса – само да я вземем и да продължаваме по около 200-километровото трасе до Maroochydore, за където се бяхме запътили като крайна “дестинация”, както е вече модерно да се нарича последната точка от целта на едно подобно пътуване. Това е всъщност един от по-главните квартали на друг много известен морски курорт, Sunshine Coast – той пък (за разлика от нашия, който е на юг), разположен северно от Бризбън. Имената на тези курорти изключително наподобяват на Бургаския Слънчев бряг (там, където всъщност бяхме) и мястото на постоянното ни местоживеене – Gold Coast, който пък аз носталгично асоциирам с Варненските Златни пясъци, въпреки че буквалният му превод от английски е “Златен Бряг”.

Дарина тръгна от Бризбън малко по-рано и с нея щяхме да се срещнем направо в хотела, обаче на излизане попаднала в някакво адско задръстване вследствие на още по-адска катастрофа по пътя и в продължение на два часа не могла да мръдне ни напред ни назад. Добре че ми се обади по телефона да търся алтернативни шосета и аз веднага предприех един обходен маршрут – същият път, по който се прибрахме миналата седмица, отново с цел избягването на грандиозното струпване на автомобили по пътищата, които в даден момент просто не могат повече да ги поемат и потокът от коли буквално спира. Така нашето пътуване се увеличи с близо стотина километра, но независимо от всичко поне продължавахме да се движим и не сме стояли на едно и също място с часове.

Докато не се стъмни съвсем, пътят ни беше много живописен и интересен, защото преминаваше покрай два огромни водоема, разположени в подножието на хълмове и височини, която пък природна обстановка с достатъчна точност и малко повече фантазия наподобяваше мотиви от Родопският ни край, с язовирите “Доспат” и “Антонивановци” (днешен яз. “Кричим”); наред с красивата Юндола, Цигов чарк и всичката омайна красота наоколо, сбрана накуп. Когато мръкна обаче беше вече все едно къде и как пътуваме – по-важното остана, че наближавахме целта. В крайна сметка Дарина беше пристигнала на мястото малко преди нас и след като от дома потеглихме в ранния следобед, чак в 19:30 най-после се събрахме всички заедно. Очаквахме нашите приятели, които също имаха резервации в този хотел да пристигнат на другия ден, а ние вечерта си седнахме на малка импровизирана софра в хотелската стая.

Въпросната стаичка всъщност представляваше холът на както вече казах двустайния апартамент с балкон и изглед точно срещу морето. Само през улицата беше и плажа, където следващия ден пък всички дружно се въргаляхме из пясъка като малачета. Водата на океана също беше много топла и приятна. Вечерта момите бистриха политиката и си разменяха лични и обществени клюки почти до сутринта, докато моя милост ги напусна рано-рано в 00:30, защото бях малко изморен и ми се спеше - нали вземам едни хапчета, заради които се пазя от злоупотребата с алкохол. А пък когато съм трезвен на масата ставам много досаден и за това предпочетох да си легна и да ги оставя на мира, че да си бъбрят на воля…

Поради сгъстения ни график на активни курортисти аз нямах възможност за директни включвания от мястото на събитието – независимо че сутрин ставах от сън първи и още в тъмно, концентрацията ми липсваше и самата обстановка не ми позволи да се отдам изцяло на литературното творчество, както аз си знам. На другата сутрин (това е вече петък) от Бризбън пристигнаха Жоро и Данчето, които ни бяха на гости за един ден. С тях се поразходихме из плажа, децата вилняха из водата и до обяд си изкарахме чудесно. По това време дойдоха и другите ни приятели, които очаквахме и всички вече заедно се качихме на най-горния етаж на хотела, където имаше голяма панорамна тераса. От там (което беше височината на 13-етажен жилищен блок) се разкриха прекрасни гледки към морската далечина до където ни стигаше погледа пред хоризонта и непосредствената градска низина под нас. Терасата беше оборудвана за дневни посещения с цел моабети и софри – мивка хората сложили и вода изкарали, електрическа скара инсталирали, голяма маса с пейки оставили – абе всичко за празника; нали пък баш тогава беше Австралийския 09-ти Май. Направихме си и ние едно тържество съвсем по нашенски, като с по няколко бири почетохме паметта на падналите герои във войните от Първата световна насам, та до съвсем днешна дата.

В късния следобед слязохме обратно долу на земята (защото до тогава на тази тераса се чувствахме, като че ли бяхме в Космоса…), поразходихме се пак за да разтъпчем краката и да смелим храната, децата се къпаха в басейна и привечер бачо Гьорги си тръгна с Данчето обратно за Бризбън, а ние отново се събрахме покрай масата в нашия апартамент, за дояждане на остатъците от обяда. С нас бяха сестрата на Марио заедно с родителите си, та бяхме много силна компания във всяко отношение – и по гръмогласност, и във възрастов аспект.

В събота сутринта, след ритуалите по пиене на кафета, закуски, курабии и бисквити, най-после отидохме и на плаж (кажи-речи по пладне). Там под слънчевите лъчи изкарахме, докато официално стана обяд и за да се предпазим от радиацията им, не след дълго потънахме в хладните усои на крайбрежния яхт-клуб, където сервираха топли блюда и ледени напитки. Аз не се задържах много с общата компания, защото исках на спокойствие да прегледам какво става с този мой неуспешен филм, но разбира се и тогава не можах да доведа нещата до някакъв победен край. Тази своеобразна борба продължава дори и в момента, когато със сетни сили и вече с голяма доза неприязън и досада започвам едно и също нещо, а то за пореден път ми се проваля по някакъв хаотичен и неправолинеен закон.

Съботната вечеринка щеше да бъде последна и така да се каже прощална за всички нас – за това на масата извадихме всичкият си наличен хранителен запас от хладилника. Като основно ястие аз правих станалите вече традиционни до втръсване кюфтета, но наред с тях имаше и други аристократични блюда – пушени риби, сини, зелени и пожълтели сиренета, най-отбрани салати от кисели (вкиснали…) чушки, туршии и други охолства. За постигането на желания вкус и мирис на нервозни кюфтенца, в багажника на колата бях приготвил и една електрическа скара/грил, която пък купих за $18 от гаражна разпродажба на предишната ни морска екскурзия. Отначало печивото започна в кухнята, но впоследствие целият апартамент се изпълни с гъсти валма дим и луксозната мебелировка се превърна в най-обикновена селска кебапчийница от най-долен тип. Имаше опасност от този пушек да се задейства сигналната уредба на противопожарната инсталация и ние своевременно изнесохме технологичния процес на балкона. Там вече събрахме махленските кучета и котки, които ни виха под прозорците до най-късните доби вечерни и обикаляха в бесен галоп покрай иначе няколкозвездният хотелски комплекс. Веселбата ни продължи доста след вечерния час със среднощни песнопения и величествени псалми: “Градил Илия килия”, “Черен влак се композира” и други подобни творби от песнопойката. Мирясахме едва в 02:30, но от едно време насетне бяхме вече много по-тихи…

В неделя трябваше да напуснем хотела до 10:00. Едните ни приятели заминаха на екскурзия с някаква лодка по реката, докато ние имахме планирана друга променада с малко корабче из океана с цел наблюдение на делфини и китове. Такива животни въобще нямаше, но пък се разходихме хубаво по лазурните вълни на огромното море. Разходката ни включваше и студена закуска-обяд, която ние усвоихме най-старателно и лакомо. Вече се бяхме разделили с останалите от групата и продължавахме сами. След като слязохме на брега, ходихме безцелно по магазините, че да убием някой и друг час преди окончателното ни отпътуване. Ние с Дани пихме кафе, малкото се лигави с един сладолед и се омаза от главата до петите – въобще, всичките ни “екстри” на курортисти бяха налице. Слънцето безмилостно прежуряше дори през фланелките и пареше на позагорелите ни вече гърбове. Отдалече се виждаше струпването на някакви облаци, но до по-чувствително захлаждане така и не се стигна…

Към 14:30 поехме по обратния път и задръстванията започнаха още в самото начало. Тръгни-спри, криво-ляво си дойдохме благополучно към 18:00 и веднага започна оправянето на багажа и подготовката ни за работа и училище непосредствено от следващия ден. Сега вече няма нищо друго, с което да се залъгваме и да си мечтаем, освен предстоящото ни трепетно пътуване до България. Аз го очаквам с най-голямо нетърпение; Дани и Ванеса също, главно заради екскурзията им в Гърция – всеки със своите мераци, кой каквото и на където го влече…

Часът е вече 11:00 и до този момент никой друг не ми се е обаждал, освен моята си Даниела. Дъждът престана да вали и измежду облаците бавно започват да проблясват оскъдните лъчи на слънцето. Новият ден от най-новата седмица е по средата си. Прехвърлянето на филма върху диск е стигнало докъм средата и се надявам грешките да са се предъвкали някак си, но докато всичко не свърши напълно не мога да кажа нищо, нито пък да се радвам предварително. Аз предполагам, че има някакво вътрешно несъответствие понеже този филм е започнат със старата програма, а го довърших с новата. Вероятно е някъде нещо да не се харесва от последния софтуер и така да дава грешка в записа, но ще видим какво ще стане до края. Тъкмо разбрах, че програмата вече е изплюла готовия файл и в момента само се записва върху самия диск. Успехът ми се крие там нейде зад ъгъла – на път сме да победим…

А пък аз, в цялата си залисия забравих да отбележа поредната 56-та годишнина от светото ви венчание. Независимо че това беше вчера и всички ние отпразнувахме случая в приятната компания на приятелите ни още в събота вечер, сега от цялото си сърце ви пожелавам сте живи и здрави още много дълги съвместни години! Бъдете силни и спокойни за нас, обичайте се и се пазете – днес, утре и завинаги!

Ето го, бре! – и филмът стана, дискът се записа и сега ми остава само да го изгледам, за да го пускам в официално обръщение. Надявам се, че проблемите са се изчистили от само себе си, което ще ми даде нова порция ентусиазъм за монтажа на останалите серии: все още “на тъмно” стоят кадрите от миналогодишната ни екскурзия в Сидней, когато Ванеса беше там на концерт. В камерата сигурно има и други, които аз вече така и не помня, а пък нови не съм снимал от тогава, защото не е имало подходящи поводи за това. Надявам се да събера достатъчно материал и от пребиваването ни в Родината, въпреки че аз не съм завършил филма още от предишното ни идване през 2012. Все времето не достига, а не е от липса на желание…

08.05.2014 – Започвам с изложението си от вкъщи, но ще продължа и по време на Ванесината репетиция в катедралата. Тя довечера ще ходи на репетиция, а аз докато я слушам и чакам отстрани, ще попълвам времето си с писане. Днес свърших работа по-рано, че имах да прибирам нещо от един човек. Вероятно си спомняте добрият сърбин (или хърватин, но както и да е – нашенска гореща кръв, а не оная леденостудена и змиеподобна, с която са заредени англосаксонците), който преди години ме нареди на хляб във фирмата за производство на машини, чрез които се добива дизелово гориво от отпадъчните води и фракции на различните растителни индустрии. Тогава аз сам намерих този нашенец, че ми трябваше нещо за остъргване на струг – една дребна част за моя допотопен, но все пак действащ модел на ракиджийски казан. Аз и през този период бях без официална работа - т.е. без законни трудови доходи, но пък акълът ми работеше 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата и естествено други 365 годишно, въпреки че по него време не се застоях у нас чак толкова продължително, както например беше случая последния път преди започване на сегашната ми работа. Спомням си, че се одумах на човека, оплаках му се от липсата на професионална ангажираност и единодушно стигнахме до заключението, че единствените виновници за сегашното ни плачевно състояние бяха Тито, Сталин/Ленин и Хрушчов, ведно с нашите български продажници и руски лакеи от 1944 насам; нямаше по-голяма заплаха за световния мир от тях и в частност за пролетариата в наше лице. След няколко звучни и балкански клетви по адрес на гореупоменатите исторически фигури, включая този път в кюпа и Английската Кралица като техен покровител и последовател, ние се разделихме по живо по здраво и си разменихме телефоните за евентуална връзка. И не щеш ли, няколко дни по-късно, пак същият делегат ме свърза с въпросните хора, които ме търпяха цели две години под покрива си и се изхранвахме доволно и охолно от техния казан, преди самите те да фалират и да се саморазпаднат. Независимо от всичко аз продължих да поддържам отношенията си с този наш сръбски другар (или сърбо-хърватин, ако това е по-правилно да се нарича сега, след разпадането на братска Югославия). Годините и времето вървяха и ето, че сега аз на свой ред и имайки тази възможност, отвръщам на неговия жест, като го препоръчах като голям майстор на сегашния ми началник (а той действително, че е). По този начин нашата компания ще поръчва изделията за изработка, с които ние не можем да се справяме със собствени сили на този етап – струговане, фрезоване и други подобни машинни операции. Така покрай нас и за него самият ще остане някой и друг комат от голямата капиталистическа питка, към която всички протягаме ръцете си, пред която превиваме врат и достолепно ѝ подлагаме шепа. В крайна сметка, независимо че започнах разказа си много издалеко и както винаги се отклоних от темата с допълнителната си информация и следващ подире ѝ коментар, привечер аз трябваше да мина и покрай сърбина, че да прибера един вал от моторна помпа, който му поръчахме да ни остърже вчера, имах да се разплатя с него и т.н. Преди това пък ходихме по други инсталационни мероприятия с шефа, но ги оставих там да работят сами със сина си, а пък аз отидох да се срещна и с едни потенциални клиенти, които бяха в непосредствена близост до мястото, където и без друго бяхме отишли. След всичко това се прибрах в 15:30 и малко по-късно къщата се изпълни с глъч от малкото и Даниела, които също си дойдоха от училище и съответно работа. Сега са мирясали и двете – Ванеса уж учи оттатък безмълвно, но аз не знам с точност какво прави; докато в същото време чувам, че майка ѝ най-звучно похърква от спалнята, което пък със сигурност е знак, че спи юнашки сън.

От полагането на последното ми описание мина доста време – аз един път пиша текста с английските букви, след което пък го превеждам с българските и този процес ми отнема доста време. По време на “превода” често пъти се налага да се дописват допълнения и уточнения, така че паралелно с всичко върви и редакцията на моето писмено изложение. По датите съдя, че от тогава вече са изминали близо две седмици. Веднага със завръщането от екскурзията и двамата ни награбиха служебните и домашни задължения, а от прекрасното време, което си изкарахме по морето остана само един слънчев и топъл спомен, както и един наръч със снимки. Няколко дни след това се развали и времето, заваляха дъждовете и температурите паднаха на стойности, близки до полярните. Някъде надолу из съседния щат заваля сняг, но до нас достигна единствено леденият му дъх и студения периферен фронт. Буквално само преди дни изгаряхме под палещите лъчи на слънчевия пек, докато онази сутрин термометърът показваше едва 9°C – е, вярно че със знак “+” отпред, но и сравнение не можеше да става с онези 35°C, на които се радвахме току до миналия ден. Обухме пак дългите гащи, камизолки и ризи, нахлузихме чорапите и сега само чакаме българското лято, защото австралийската зима ни застъпи много от рано и ни завари напълно неподготвени – нямам кисели туршии и мезета, виното ми не е превряло, а пък дъното на дамаджаната с ракия стои пресъхнало от лани още; настана голямо изобилие от нямане!...

Сега аз тук няма да се спирам подробно по дни и дати, защото вече така и не помня какво се е случвало за това време. Но пък за да не съм го запомнил, едва ли е било нещо значително, освен едно прекрасно мероприятие у наши приятели, където бяхме в събота вечер с останалите елементи от малката ни сплотена агитка. Стояхме до късно през нощта (всъщност до рано сутринта…) и спахме там. На другия ден дорде не ометохме остатъците от вечеринката не мирясахме, та си тръгнахме чак в неделя късно следобед. От дума на дума за следващата пък си изпросихме едно гости у бачо Гьорги – нали и Гергьовден беше във вторник. Така в същия състав от миналата събота, вдруги ден пък отиваме у тях – празно няма до излитането ни за България. Следващата седмица сме на сватба – Желязко жени дъщеря си, та ни поканиха на тази тъжна церемония, която ще се проведе в познатата обстановка на ресторанта, където вече изкарахме няколко поредни Коледни празненства. Седмицата след това пък е 24 Май, за когато също има организирана голяма земляческа среща, която аз прекрасно знам и къде, а и как точно ще завърши - отново с осъмване.

А пък за да бъде още по-ведра и красноречива общата картина, по случай моя рожден ден заминаваме за Мелбърн при другата българска дружина, с хората от която пък съвсем неотдавна посрещахме една Нова година. Много от нашите местни приятели се пръскат в най-различни посоки и няма да могат да вземат участие в тържествата за 55-та ми годишнина. Заради тях отменихме честването на юбилея за след завръщането ни от България, а пък през този период ние също решихме да отидем някъде и с тази наша поредна екскурзия си направихме общ семеен подарък за празниците ни. Тогава пак се падат три поредни почивни дни във връзка с рождения ден на Кралицата (да е жива и здрава още хиляди години…), които ще оползотворим най-активно. Даниела като чуе за някакво ходене и се мобилизира в търсенето на евтини самолетни билети, още по-евтини нощувки по хотелите и най-евтини коли под наем. Така на 06 Юни следобеда летим за столицата на щата Виктория, наемаме кола от летището за $24 дневна такса (масрафът стъпва по лев на час – таман сега ми дойде на ума това уникално математическо сравнение), с която ще се движим напред-назад и ще опознаваме “родния край” в тази част на света.

От тази екскурзия се връщаме в понеделник вечерта, а пък в четвъртък политаме към Бангкок; от там имаме само едно прекачане на Виенската гара, с оглед в петък по обяд вече да сме кацнали под асмата във Филиповци. Това са най-беглите ни планове за предстоящите събития, с настоящите ви запознах в движение, а ако съм пропуснал нещо от миналите, ще си го припомня по време на “редакцията” – сега пикаем и излизаме, че окъсняхме за репетицията…

А сегашното ми включване е директно от една местна катедрала, отстояща на разстояние от нас колкото между Габрово и Севлиево, но все пак тук Ванеса има възможност да си упражнява и поддържа уменията на огромния класически орган, който е инсталиран в нея. Всъщност последният е от модерната серия на електронните инструменти, но пък е със завидни качества и звуци. Залата е озвучена по подходящ начин с тонколони и ефектът е пълен, все едно че се намираме в базиликата на Св. Петър във Ватикана, от където Папата изпраща своите божествени послания към света и нас - над шестте му милиарда грешници…

Пропуснах да отбележа, че наскоро си купихме нови кухненски столове, защото старите се амортизираха след около двугодишната им най-жестока и безмилостна експлоатация. Кашоните пристигнаха онзи ден и аз всяка вечер сглобявам по един стол (за да не ми се увижда и да не се отегчавам), след което сядам отгоре му да го изпробвам как се пие вино на него – обикновено ми харесва, въпреки че тези столове са малко по-неудобни от старите (ако до края на вечеринката не падна под масата, значи че мебелите са добри или пък виното ми е слабовато на градус). Същественото в случая тук обаче е съвсем друго (имащо единствено значение за Даниела): а именно, че проклетите столове са много по-красиви от онези, които имахме до неотдавна и които вече заминаха в контейнера за метални отпадъци и изрезки от цеха. Макар че платихме малко повечко пари, новите модели доказват преимуществата си пред старите – изглежда и китайците правят някакъв прогрес в последно време. Предните ги взехме за $170 (четирите) с безплатен транспорт, докато за тези сега броихме $220 с доставката им по пощата (само за която платихме цели $60 – аз за тез пари щях да ги мъкна на гръб, ама нейсе)...

И други покупки от Интернетния търг имам напоследък – поръчал съм 100 празни диска за записи на филми, музика, снимки и т.н. Ще грабна една щипка и за България – да нося на татко армаган. Цената им по 35-36 стотинки парчето е много изгодна и примамлива, въпреки че за същите пари вече може да се купи външен “твърд” компютърен диск със същия капацитет (ако не даже и по-голям), който е с размерите на пакет цигари “Ударник”, “Арда” или най-много кутия “Слънце”, докато за тези единични дискове трябва да търся допълнително свободно място из дома. Това вероятно ще ми бъде последната подобна покупка, преди и аз да премина към използването на такива външни дискове за допълнителна компютърна памет – стига съм бил и аз все най-отзад на прогреса.

Освен дисковете, миналия ден купих и едно универсално зарядно устройство за всички видове малки батерии (включително и 9 V, без разбира се онези дебелите, които почти не се използват вече). Взех си и две акумулаторни батерии по 9 V, които ми трябват за измерителния уред. Батерията, която имах отпреди 7-8 години в него изведнъж издъхна, а пък не ми се даваха пари за друга подобна. За това взех акумулаторните, че да си ги зареждам на всеки десетина години. Като се заприказвах за батерии, та се сетих че снощи купих и батерия за лаптопа на татко – тя може никога да не му потрябва, но пък така ще си остане вечно нова. Обаче миналата седмица ми досвидя да дам $44 за един пълен комплект свредла с диамантен връх, въпреки че продавачът ми направи голяма отстъпка от тях – “Нали вика, са за баща ти, бре; ти не го ли обичаш, че не щеш да дадеш пари за него?” Рекох – “Обичам го и то безкрайно много, обаче пък не чак и за $44! Че той ако разбере, че съм дал толкоз много пари за пикливите ти свредла, ще ме лиши от наследство бре, шашкънин такъв!” И пак падна смях из магазина – какво да ги правиш, нали трябва да им разнообразявам ежедневието, че инак ще се пукнат от скука да стоят в полупразните халета на огромните си дюкяни. Продавачи бол, колкото щеш; обаче купувачите ги няма твърде – те са малко кът, въз основа на обедняването от страна на населението.

Ох, изтръпна ми задника на това циментено стъпало – башка дето и замръзна, че то си е и баят хладничко в тоя змиярник. Всичко е направено от мрамор, дърво, ламперии, стъкло и пр. Църквата е с модерна архитектура и сравнително нова – няма го тоя респект, тежест и строгост, който лъха от нашенските черкви – с всичките му там икони и иконостаси, свещници и огромни полилеи, спускащи се от купола по една верига. Това тук мяза на залата в Партийния дом, в малко умален мащаб, но няма нищо общо с Божиите дела според моите разбирания за религия; иначе католиците си ги тачат тези места и за тях те са си еднакво свети и на почит…

Часът е най-странен и още по-ранен (05:30…), а съм се събудил още в 04:00 на съботния майски ден с дата 17.05.2014. Тогава ставах да пикая и уж пак легнах с намеренията да поспя още малко. Въртях се до 04:30, но в 05:00 вече не издържах и окончателно станах – какво по-благородно дело от това, детето ви да скочи в тъмно, за да поднесе мислите и чувствата си на всички вас, а чрез тях и своите далечни послания към света. Направил съм си и една сборна отвара от кафени продукти – обрах остатъците по дъното от най-различните марки и видове кафета, че да освободя амбалажа и да изхвърля бурканите от долапа. Като ги смесих с две лъжици шекер и размих всичкото в една голяма чаша с мляко, стана чудна напитка - само за богове и богоизбрани. По подобен начин започна и вчерашния ми ден, но тогава трябваше да отивам на работа и за творчество така и не остана време.

Напоследък съм доста зает служебно с няколко дребни проекта, за които искам да подготвя документацията, че докато ме няма, онези да изработят изделията. Малко мудно върви началото на новия ни бизнес и всички сме на ръба пред фалита, но се надяваме до няколко дни нещата уж да се разведрят. Появяват се разни незначителни поръчки, които не хвърлят на стотинки и в тях влагаме много повече време, труд и усилия, а насреща си получаваме само една гола слава. Моята заплата разбира се, върви и попълва празнините в банковата ни сметка, но думата ми е за общото състояние на компанията, в която хората са инвестирали около $100,000 през Януари, а до този момент продължаваме да работим единствено на загуба (без да смятам моите лични приходи, които за тях са си чисти разходи). Очаква се да постъпи една малка поръчка за Сидней, за фирмата която посетихме преди няколко седмици. За там има и друга алтернатива, на която всеки момент очакваме да дадем началния ход, но специално тази работа ще бъде чисто монтажна и моя пряка намеса в това начинание няма да има. Независимо от това обаче, работата ще генерира някакви финансови постъпления в продължение на няколко седмици, което е планирано да стане точно по време на моето отсъствие от страната. А пък за след това и самият Господ Бог не мисля, че знае какво ще се случва. Точно тогава влиза в сила новият бюджет на следващата финансова година, който е още по-опестен от ланшния. Всички средства, които бяха похарчени с най-лека ръка от недалновидното двумандатно управление на Работническата партия (която за политическа яснота ще наречем “комунистическа”…), но пък натрупани и капитализирани от предишните “демократи” (отново за опростяване на терминологията…), сега трябва да бъдат възстановени в хазната естествено от нас – почти 23-милионното простолюдие на държавата (без да броим и добитъка в сметката – щото те ако можеха, даже от кравите и от овцете щяха да смъкват данъци и печалби, а не само мляко, кожа и вълна). А мероприятията за постигането на това са най-чисти и благородни – по-високи такси, повишаване на цените, окастряне на бюджетите за образование и здравеопазване; стандартно и закономерно - да се просълзиш от умиление чак. Мисълта ми беше, че дори и в края на света, ние работим по добре познатата ни от социализма схема: “Пáри нéма – действай!” Но, хайде – стига съм ви занимавал с политическата си икономия (предмет, който ненавиждах в Института и комуто едва сега разбрах опростения смисъл: пазарът пращи от стока, ти си седиш в къщи и броиш стотинките; или обратно – джобовете ти издути от “шума”, но рафтовете празни и ти пак си стоиш в къщи, като и в двата случая поддържаш една по-строга “диета” под формата на здравословен глад). Как да забравя думите на другаря Виньо Колев, който след “страхотните” ми политически и икономически обосновки на изпита по въпросната университетска дисциплина, само поклати голямата си глава и каза: “Колега, наред с всичко, което чух до тук от Вас, вероятно в настоящия момент дори самият Маркс се върти и преобръща из гроба си”, но все пак човекът ми писа заветната тройка тогава - Господ здраве да му дава и безкрайно дълъг живот. А иначе и аз разбирам от икономика – само когато ми е пълна кесията обаче...

Мъча се да си припомня до къде бях стигнал със своя скучен разказ и кога точно за последен път ви занимавах с моите безкрайно тъпи истории – ами да, беше миналия четвъртък, докато чаках Ванеса да си изсвири парчетата за концерта, който пък е тази неделя. От тогава до този “веднагашен” миг не се случиха много необикновени неща, освен един грандиозен моабет в събота вечер у Жоро и Данчето по случай наскоро отминалия Гергьовден. Пак се събрахме една дружина народ и най-достойно почетохме празника. Ние спахме у тях, а на другия ден ходихме на пикник. Наши приятели, които преди половин година пристигнаха тук с намерения да останат уж постоянно, сега си заминават за България, тъй като не можаха да се адаптират и впишат в околната обстановка. Освен това техният статут беше малко по-различен, което не беше в тяхна полза за намиране на работа и т.н. Както и да е - искахме все пак да ги изпратим и да се видим с тях за последно. Така отидохме в един парк и стояхме до късно вечерта, защото времето беше много тихо и приятно. Дни след това вече заваляха дъждовете и сега е по-скоро прохладно, отколкото топло и горещо, каквото беше допреди седмица-две. Но не бива да се забравя, че само след други няколко дни тук настъпва зимата – вече преполовихме Май, 01 Юни е просто в други ден, образно казано.

Седмицата ни започна силно и ангажиращо. Малкото ходи по разни училищни мероприятия и изпити, Даниела хукна да търси нови хоризонти и евтини екскурзии, а аз се зарових в моите служебни задължения, които третирам повечето като хоби и удоволствие, вместо като работа. Така минаха петте делнични дни и още снощи дадохме началото на празниците. Ходихме на гости, макар и по не съвсем приятен повод – на наша позната брат ѝ в България почина преди 6 месеца, та искаха хората да се съберем и да уважим паметта му. А те горките, не можаха да си отидат дори да го изпратят – майка ѝ също е тук, но не е много добре и тя завалийката, та ходи на разни процедури; неприятна работа, но всички се надяваме да се оправи. Винаги когато ходим у тях преяждаме (особено и най-вече аз…), защото бабата е страхотна домакиня и готви блестящо. Там ядем готвени неща, докато у нас им правим скара, тъй като те нямат тези условия в къщи. Ама то сарми ли не бяха, мусаки със сини домати, разни гръцки специалитети, руски салати, нашенски баници, месени питки и какво ли още не. Много се тачим с тях. Та, мъжът на таз женица млада, който пък е грък и за които хора ние и друг сме споменавали, отново ни разказа за една много любопитна хроника, която той сам научил чрез неговите национални медии и средства за масова дезинформация на населението. По думите му и според най-официалните данни на Гръцкото статистическо бюро, само за шестте поредни почивни дни в началото на Май (Денят на Труда, ведно с Гергьовден), страната им е била посетена с цел туризъм от малко под 270,000 броя българчета - законно преминали през граничните им пунктове и съответно щастливо завърнали се в Родината след това (един от по-любопитните факти бил, че почти никой от тях не е останал да бере портокали, лимони и маслини или пък да помага в строителството). И до тук, всичкото това е чудесно и нищо лошо ни най-малко даже няма. Слушайте обаче какво става по-нататък. Това многохилядно нашествие от нашенци в Гърция и то по-специално из южните ѝ покрайнини - като се почне от Александрополис, през Драма, Серес и Тесалоники (Солун), та чак до Катерини и Козани, за въпросният период от една седмица са оставили подире си и съответно налели в гръцката икономика цифром и словом €50,000,000 (да драги мои: петдесет милиона Евро или Европейски долари, както често ги наричат австралийците - ако тук някой има проблем с разчитането на нулите, нека пак да ги погледне). Ба мааму и нещастен български народ! - ако това му е “злето”, то комай че и аз нямам нищо против да съм толкоз зле. Независимо, че осреднената стойност за харчлъците на средностатистическия български турист възлизат едва на €185, примерчето много нагледно потвърждава още един постулат на политикономията, за който не се среща много писано из букварите по въпросната академична наука, а именно: независимо каква е политическата сила и власт за даден исторически момент, във всеки следващ (момент…) бедният става все по-беден, докато богатият - още по-богат. Оставям темата отворена за обсъждане и вероятно по-нататък аз отново ще се върна на този въпрос - само чакам да минат изборите за Европейския Парламент на 25 Май. Щом като един, или както е в конкретния случай 270 хиляди българи могат да похарчат половината от месечната си заплата само за няколко дни, аз май ще се връщам обратно в Татковината – че то станало много хубаво там, бре! Забавно, нали драги мой читателю любезний – както и да е...

След обилната вечеря снощи се прибрахме и веднага легнахме – Даниела и Ванеса продължават да спят, а е вече 07:00 и навън отдавна съмна; след малко ще гася и лампата дори, въпреки че слънчевите лъчи отсъстват и единственото, което виждам през прозореца са тъмните дъждовни облаци. Напоследък доста често превалява и напоява земята – не помня от кога не сме вадили маркуча да поливаме (а пък при нас растат само бурени и плевели – нямаме такива “култури”, които да се нуждаят от вода). Даниела се халосва и превзема подир едни нейни китки и само ми хаби водата, но сега с дъжда ще направим малко икономия (ето пак: икономията е навсякъде, бре! – аз какво ви разправях; голяма наука е това – оставете го вий другарят Маркс, какво е писал навремето из букварите и в “Капиталът”, защото истината се оказва далеч по-инаква). А пък тая помпа дето я имаме – съседът направо ѝ пръсна охлюва от ползване; един мотор даже вече изгоря, та сега това е нов комплект. Какво толкова полива из тях човечецът не знам, но вода се вади от тая дупка почти денонощно. Сигурно пълни езерото с нея, шашкънинът му със шашкънин! – чудно ми е само как помпата продължава да работи и от къде се взема пък този нескончаем воден дебит, дето е само на 4-5 м под нас. В самото начало майсторите забиха тръбата на 7 м дълбочина и от там рукна много солена вода. После ги викахме пак, та я поиздърпаха малко нагоре, където според тях били по-сладките ѝ слоеве (колкото от по-дълбоко се дърпа водата, толкова по-солена ставала надолу – изглежда солта се утаява по дъното). Вярно, че и сега водата си остана възсоленичка и не става за пиене, но пък растенията са свикнали на този вкус и не възразяват особено (въпреки, че аз преди време насила си уморих едни млади лозички и няколко отчаяни стръка с домати, след като ги залях обилно с тая миризлива луга). Предполагам, че ако се наложи една каца с Казанлъшко зеле, с тая вода ще втаса само за една неделя.

Днес сутринта Ванеса ще има урок по музика - учителката ѝ ще идва в къщи. Следобеда с Даниела може да се хванем и да подредим поне един куфар за България, защото в момента подът на механата е изцяло посипан с всевъзможни стоки и подаръци – как е възможно хората да пътуват без багаж, не ми е ясно въобще! На нас ни трябва камион с ремарке само за да се придвижим до летището. А по какъв начин там ще ни товарят на самолета? – за това пък вече хептен нямам разумно обяснение. Оказа се, че нямаме куфар – Даниела довлече вчера един, в който могат да влязат двете с Ванеса заедно, башка ще остане място и за мен (е, ако ми стърчи единият крак навън, да речем). Ние с най-голяма радост ще си го напълним до върха, но освен обем, едно тяло има и тегло, та се опасявам че ще прехвърлим допустимите му норми и топузите по летищните кантари баят ще има да се клатят в дисбаланс. Самолетните билети дават законно право само за 23 кг багаж на всяка пътуваща глава от населението + някакви си едва 7 кг ръчен. Че на мен само компютрите и оптическите ми прибори надхвърлят тези граници, а пък за останалите боклуци да не говорим. Ако видим зор, ще изхвърляме “подавките” на Бризбънското летище, докато олекнем и ни качат на аероплана. Стъпили веднъж на борда вече не е страшно, но от сега се ужасявам като си помисля, какви театри и постановки трябва да разигравам на онези свирепи вещици от гишетата по въздушните гари и спирки. Че и там са натургали едни уруспии, като че ли самолетите са на бащите им, дееба – следят вече за всяко кило горница и тутакси се почват разправиите. Ще си отида една година до България, ама ще тръгна с кораб – цял контейнер мога да натоваря със стока, мамка му!…

Довечера пък сме на сватба – вероятно вече съм споменавал за това, че Желязко ни покани на тази тяхна семейна церемония. Дъщеря му се жени вече официално, та и ние ще присъстваме на това, отстрани изглеждащо и иначе много миловидно тържество, но в действителност си е баш закрепостяване на доброволни начала. Каквото и да е, сигурен съм че ще си изкараме добре – в края на краищата, няма аз да се женя, я! Ванеса няма да идва с нас, защото прецени че ще ѝ бъде скучно на този сватбарски форум и вечерта ще спи у нейна приятелка от класа. Тя отдавна си мечтае за подобни “похождения”, но ние с Даниела изобщо не я пускаме да ходи така (спомням си, че нашият скъп и свиден Неничко постоянно спеше у неговите приятели и това беше много против волята и разбиранията ми за възпитание на деца, но пък тогава за мен тези излизания се явяваха едно своего рода спасение – поне той да не слуша постоянните ни разправии с майка му). Но случаят довечера е просто такъв, че няма на кого да оставим Ванеса – иначе и двамата не ѝ разрешаваме подобни размъквания и спанета по хорските къщи.

Утре следобед ще ходим на концерт – учителката по музика е избрала няколко нейни деца, които ще представят една програма, съставена от най-различни произведения, с което ще се рекламират съответните музикални инструменти и същевременно ще популяризират музиката сред прогресивно затъпяващото от компютърни игри и употреба на телефони подрастващо поколение. Децата на бачо Гьорги също ще вземат участие във форума и ще се видим отново с тях – после пък ние ще минем през Дарина, защото ще се намираме в района около тях, та ще посетим и нея. Вероятно ще се приберем късно вечерта.

Надявам се следващата седмица да бъде успешна – но за това ще научите от репортажа, който ще излезе от печат едва след завръщането ни от България. В него ще намерите подробности за местните тържества по случай 24 Май, последвалата ги кратка екскурзия до Мелбърн и срещите с тамошните ни приятели, така както за подготовката и самото пътуване до пристигането ни в София. Предполагам, че ще споделя впечатления и от пребиваването ни в Родината, за което още от сега се ужасявам колко кратко и недостатъчно ще бъде за пълното изпълнение на набелязаната ни програма. Но, нека сме живи и здрави – другото ще се нареди само…

Сигурно усещате, че това са вече и последните редове от моето кратичко, но съдържателно писъмце. Наоколо ми замириса на пържени филийки и кипнало кафе; настана суматоха, суетня – понесоха се викове из въздуха, възклицания и радостният ден започва. Господи, колко добре си бях в тишината само допреди миг, а часът е едва още 09:00…

Като ви прегръщам и целувам най-горещо, пожелавам на всички най-весели празници по време на Габровския карнавал (който е днес), през целия период на абитуриентските балове и срещи на випускници за 24 Май, както и всички дни след това. До най-скорошни срещи под родното небе в полите на Витоша и подножието на стария Балкан – АМИН!…