Скъпи
и прескъпи родители наши – мили бабо и дядо; а още: приятели, слушатели и
всякакви деятели!
09.02.2014 – Измина повече от седмица, след изпращането на моето последно послание до
всички вас и в частност, до скъпият на сърцето ми целокупен и много вече
изстрадал напоследък български народ. Работата, която започнах наскоро и за
която споменавах на няколко пъти към края на въпросното писмо, отне цялото ми
внимание и през това време като че ли бях забравил за всичките си останали
мераци, задължения и занимавки. Сега, след като горе-долу дадох някакъв разумен
ход и сравнително бодро начало на служебната си дейност, бавно започвам да
възстановявам своите рутинни навици и привички, част от които се заключават във
воденето на по-редовна кореспонденция с останалия извън мен свят.
За
самата работа все още ми е доста трудно да говоря, защото всички ние се
намираме в подножието на един хълм, без да знаем колко са му стръмни баирите и
колко трънливи ще са неговите пътеки към върха. Новият собственик е много
разтропан, сравнително млад мъж от италианско потекло. Той е по-малък от мен с
11 години и с още толкова пък е по-стар от “чорбаджийката” – неговата
приятелка, с която живее на поебателни начала и която е почти на годините на
дъщеря му от негов пореден номер брачна връзка с друга жена. Последните две
“годеници” (от общо три или четири на брой…) също са вкарани в бизнеса и заедно
рамо до рамо работят за просперитета на фирмата му. Чрез съдействието на
бившата си жена, която пък от години е женена за някакъв съвсем друг мастит
италиански мафиот, собственик на агенция за недвижими имоти (с когото също са
приятели…), моят човек е наел помещението за своята производствена дейност и
всички те са задружни и единни, възпитани и любезни един към друг – почти
колкото нас, българите (ха-ха-ха!). Докато аз се занимавах с побиването на
основните пилони в конструкторската документация на бъдещата фабрика, основно с
номерацията на отделните административни елементи (файлове, чертежи, модели,
писма и други подобни), босът трескаво въртеше телефоните в търсене на
най-изгодната екипировка и оборудване за цеха. На половин цена от някъде намери
заваръчни апарати и всякакви други инструменти, които от онзи ден насам
започнаха вече да пристигат в дървени каси и кашони. Не закъсняха и първите
поръчки за машини, по една от които аз даже междувременно започнах работа.
Всички сме много ентусиазирани и отдаваме цялата си енергия за успеха на
компанията, от което аз само мога да се радвам, давайки от себе си всичко,
което знам, мога и на което съм научен през годините. За това мое старание онзи
ден получих и първата си заплата. Макар отначало да е сравнително ниска,
надявам се на известен растеж, в случай на по-сериозното ни укрепване и
стъпване на пазара като цялостна производствена единица. Работният ми ден е
само 8 часа и към 16:30 съм си вече у нас. По-нататък ще си преорганизирам
дневния режим, за да остава повече време и за моите странични дейности: каране
на колело, правене на филми, писане на писма и т.н. Чакам първо малко да
попремине началната еуфория от успеха на последната (и поредна…) моя житейска
развръзка, че тогава чак да се възвръщам към изградената си вече в годините
рутина.
Същинската
ми работа започна още по-миналата седмица (ако броим за минала и тази, която си
отива довечера, бидейки днес неделя). В четвъртък и петък се занимавах с обща и
подготвителна дейност. Сега баш се мъча да се сетя какво правихме в събота, но
след като този ден не е оставил някакви ярки спомени в съзнанието ми, значи
просто нищо не се е случвало, с което да го запомня. Още от предните дни обаче
се бяхме разбрали с Янкови, Жорови и няколко други семейства в неделята да
отидем на плаж. Вероятно този ден е оставил повече трайни следи у мен с емоции,
срещи с приятни хора и от разни общи преживявания, защото специално него някак
си повече съм го запомнил. Срещнахме се всички в 10:00 на една бензиностанция и
отидохме на около 50 км в южна от нас посока, където от по-преди знаехме за
съществуването на един красив и известен парк до морето, но ние не го бяхме
посещавали. Заехме една беседка с електрическа скара (дето дори и в България
вече ѝ викат “барбекю”),
разхвърляхме месалите по софрите, наредихме мезетата пред нас и “плажът” ни
тутакси започна с по една ледена бира от хладилните кутии. Е, някои от нас
ходихме и действително да погазим в пясъка и хладната вода на океана, но
другите “курортисти” не мръднаха от пейките и хич не излязоха от сянката на
беседката. Привечер едните ни приятели си тръгнаха за вкъщи, но ние с Янкови се
отправихме към друго място, за да вечеряме и послушаме музика. Малко по-надолу
от този парк има една много известна кръчма, където обикновено в неделя вечер
свири оркестър на живо, леят се бири, хвърчат сервитьори с пълни подноси храна
и обстановката е почти както в огромна столова, на която и да е от почивните
станции в Приморско или Китен – шум, глъч, олелия; бебета вият в количките си,
деца реват, пищят и се тръшкат по земята, други щъкат покрай масите и обират де
каквото видят и си харесат от чиниите, докато в това време нещастните им
родители си кълчат задниците по дансинга – с една дума: голяма веселба. Там
изкарахме кажи-речи до падането на мрака и посипването на първите капки летен
дъжд, след което се прибрахме по домовете. С това приключи и нашият малък
еднодневен излет.
Седмицата,
така както започна, по същия светкавично бърз начин и свърши (или поне е вече
на привършване, независимо че в момента е само 07:00, докато аз съм станал още
преди час). Всички останали все още спят дълбоко, след вчерашният ни идиотски ден,
за който също ще стане на дума малко по-надолу в изложението ми. Ние всъщност в
момента се намираме у бачо Гьорги и Данчето, защото имахме отдавнашна уговорка
да преспим у тях, че след малко ще ходим на пикник в един парк, който пък се намира
в непосредствена близост до техния квартал. За днес има организирано служебно
събрание на комитите и войводите от Българската земляческа група, на което ще
решаваме важни предстоящи задачи: сформиране на училище за децата, планиране на
Третомартенското тържество на Асоциацията и разглеждането на разни други текущи
проблеми. Обикновено ние извършваме такива обществени дейности на открито със
семействата си и използваме повода да се видим и повеселим с хората не само от
високите етажи на властта, ами и с тези от по-широките народни маси.
В
петък вечерта имахме гости. Наши приятели бяха из района покрай дома, че ги
поканихме да се отбият на края и през нас, след като си свършат ангажиментите.
Аз през деня бях поръчал разни свински вратове и месо за кайма, та се гощавахме
с тях до късно. После те си заминаха за Бризбън, където живеят, а ние веднага
след като ги изпратихме скоропостижно легнахме, понеже на другия ден (това е
всъщност вчера), Ванеса имаше много важно мероприятие в училището. Тя цяла
сутрин беше там, защото положи поредният си изпит за стипендия. Едната му част
(академичната) беше вчера, докато другата седмица ще има и практически тест по
музика, с която тя участва в надпреварата за отпускането на средства от самото
училище. По този начин преподавателите от Колежа насърчават децата (а и
родителите им, естествено…), да учат повече и да се стремят към по-ниски
училищни такси, с което стимулират пък общото високо образователно ниво на
своите възпитаници.
Така
вчера станахме рано - Даниела прави палачинки и излязоха с малкото, а аз
останах в къщи да се занимавам с мелене на кайми и подреждане на месо. Върнаха
се по обяд и малко след това тръгнахме за учителката, защото Ванеса имаше урок
при нея от 16:30. Бяхме взели всички пособия вечерта да си направим и един моабет
у Жоро и Данчето, за да не се връщаме до нас на Gold Coast и на другия ден пак
да идваме насам за пикника в парка.
Тъкмо
спираме пред дома на другарката и телефонът ми иззвъня – всеки път, когато му
издрънкат шибаните камбани и на мен незнайно защо ми се свива сърцето на топка.
Точно в този момент аз трябваше да се разправям с Ванеса, да я оставя в
студиото на учителката и да си кажем няколко думи с нея, докато Даниела през
това време говореше с някой по телефона и ме чакаше отвън в колата. Миг след това,
тя ме поля сякаш с кофа разтопено олово, когато ми каза, че същия ден нашият
голям и общ приятел Игор (руснака, съпругът на Дарина…) е починал внезапно.
Легнал си вечерта съвсем нормално и просто повече не се събудил на сутринта,
завалията. Тази злокобна вест светкавично ни хвърли в най-дълбока покруса и в
отчаянието си започнахме да звъним на всички наши приятели. Янкови вече знаеха
от току-що получено съобщение и решихме веднага да отидем до тях, за да
подкрепим Дарина в този така смразяващо ужасен момент за нея. Изчакахме Ванеса
да си свърши урока и от там хукнахме надолу към тях. Междувременно при нея вече
имаше и други наши приятели, които ѝ дадоха временен подслон при тях, за да не е сама в празният вече техен общ
дом. Ние всъщност отидохме направо там. Постояхме малко, поприказвахме – мъката
и тъгата на всички ни беше сломила до неузнаваемост. Ванеса плака много за
“дядя си Игорушка”, както всички го наричахме, защото той беше пък най-големият
приятел на всичките деца от компанията. Единствен той се занимаваше с тях, само
той ги забавляваше с разни технически залъгалки, учеше ги на всякакви мурафети
и те много го обичаха. Не мога да спра сълзите си дори и сега, когато изписвам
тези тъжни редове; гърлото ми буквално се задавя в плач… Действително, че Игор
беше общо взето доста болнав човек, но той никога не е показвал някакво
страдание или болка. Имаше много лоша форма на диабет и вземаше силни
лекарства, за да си поддържа нивото на захарта, включително и многократни дози
инсулин. Сърцето му също не беше много-много в ред, но не и чак до такава
катастрофална степен, че пък и да спре съвсем бре, по дяволите! А ето, че
каквото си е имал и го е глождило отвътре в продължение на толкова дълго време,
вчера вече го е съсипало и довършило. Почивай в мир, “товарищ” скъпи наш… Много
ми станаха нещо напоследък “кръстовете” – а това хич не ми харесва и изобщо не
съм щастлив…
Аз
след малко ще изляза на сутрешна разходка и обиколка из квартала, защото все
още е твърде рано за каквито и да са били обществени мероприятия. Всички
продължават да спят - само аз единствен будувам и нито сън ме лови, нито ме
свърта на едно място. Съвсем скоро и проклетата батерия на компютъра ще издъхне,
което ще прекъсне пороищата от тъжни мисли, които се изливат на талази изпод
посивялата ми чутура. Не съм и твърде “забавен” тази сутрин, забелязвам - ама
такива са напоследък нещата от живота. На всичкото отгоре, палецът на левия ми
крак отново нещо се подсърди и взе да се възпалява. Даже онзи ден ходих и на
лекар, който ми предписа много силни антибиотици. Докторът ме предупреди
изрично да не употребявам алкохолни напитки и това последното негово нареждане
ми подейства направо съкрушително. Поради тези причини от понеделник вече ракия
не пия, а снощи на масата цяла вечер се наливах и лигавих с разреден лимонов
сок буквално до прилошаване – по-рано, когато река да пръдна и газовете ми
можеха да се подпалят като горелката на бензинова пърлачка за прасета; докато
сега пръднята ми мирише на “Лимонови резанки” и препарат за измиване на съдове,
марка “Лимон”, а от гъза ми изскачат само някакви голи семки и тук-таме сухи
люспи от кората. Такава отвратително праволинейна личност станах, че самият аз
не мога да се понасям – а за околните пък, хептен не знам как ме търпят около
себе си…
Продължавам
си мисълта след обхода на квартала, където живеят Жоро и Данчето. До това време
вече слънцето се беше изкачило доста високо на небосклона и препичаше от там
жестоко с палещите си лъчи. Върнах се целия потен, но не се задържах дълго в
къщата – измих се надве-натри на чешмата в двора, качих се на колата и отидох в
парка, където трябваше да запазя места за събирането ни с останалите българи от
нашата земляческа група. Въпреки че там бях малко преди 09:00, до този относително
ранен сутрешен час всички беседки бяха плътно заети от други посетители – кой
празнува рожден ден, кой само излязъл на закуска и т.н. Бяха останали само две
мизерни масички, при това на открито, на които аз се настаних независимо от
всичко и зачаках пристигането на останалите от групичката ни. Добре че някакви
милостиви хорица си тръгнаха, та освободиха една от покритите с покрив пейки и
маси - тутакси я заех пък аз. Така увиснах в компанията на едно шише блудкава
вода, която ми подхвърлиха от вече заминаващата си банда; оплаках им се, че
своите са ме изпратили да запазя места за обяд, а пък не се сетиха и една бира
да ми проводят, в случай че нещо ми прилошее или жабясам за някаква течност в
тоя лепкав зной. Така самотно и скучно изчаках присъединяването с другите
нашенци, убивайки по този начин цялата си сутрин.
След
като най-после се събрахме като пилци в курник, започна и същинската част на
тържеството. Всички бяхме под влияние на прясната скръбна вест за смъртта на
Игор, та не ни беше много-много до веселба, но все пак успяхме да отчетем
съревнованието и да набележим точките от новата програма на действие и
изпълнение. Вечерта се прибрахме в къщи и с разбити от жал сърца направо
потънахме в завивките…
Вероятно
е вече да сте забелязали, че инерцията на писане ме е обзела и за момента не
гледам нито дати, нито пък спазвам някаква стройна хронология на събитията.
По-скоро гледам да предам информацията такава каквато е, а като догоня и
наваксам изпуснатия материал, тогава чак ще се връщам на строгия си дневничен
формат.
Работната
ми седмица започна силно, с много служебни ангажименти и всякакви произтичащи
от това последствия. Ванеса става рано и отива на училище, а аз от там тичам в
офиса. Толкова много работа имам, че и да спя там пак няма да я свърша цялата.
Наред с всичко което върша, явяват ми се и разни странични дейности по подготовка
на общата система във фирмата, която изграждам направо в движение – тичайки
дори. Собственикът е много доволен от цялостното развитие на производствената
ни програма и смятам, че този наш общ ентусиазъм ще се увенчае с известен успех
още в най-близкото бъдеще. Започнаха да пристигат и първите машини за
инструменталното оборудване на цеха – настолни бормашини, шмиргели, кутии с
ръчни инструменти, заваръчни апарати, компресори за сгъстен въздух, кислородни
и газови бутилки, материали, резервни части и т.н. Дейността ми е разнообразна
и ме увлича до такава степен, че направо вечер не ми се тръгва за вкъщи. Дано
всичко това, което в началото поставяме с общи усилия като основа на бъдещото
производство, да даде положителните си резултати в недалечно време. На практика
аз работя по готово задание, за което има клиент, който стиска парите в джоба
си и само чака изработката на изделието. Добре че сегашният ми началник сам
разбира важността от наличието на кадърна конструктивна документация, с което
поощрява и насърчава всяко мое начинание. Дълги години той е работил в мините
на Австралия и прекрасно знае кое как става и колко време отнема – първо, за да
се конструира, а и изработи след това. От понеделник човекът заминава в Сидней
при двама негови клиенти и аз оставам сам в офиса да дирижирам всички мравки,
мишки и хлебарки, които безнаказано и съвсем свободно се разхождат по пода…
За
ориентир посочвам едва днешната дата (15.02.2014) – в момента
Ванеса има урок с учителката, а Даниела чете оттатък, за да не пречи на учебния
процес. Цяла сутрин се разправях с изпращането на един съболезнователен букет с
цветя в Сидней, където утре ще бъде траурната церемония и погребението на Игор.
Родителите му живеят там и имат техен семеен гроб, където ще съхранят и неговите
тленни останки. Онзи ден са му правили аутопсия и се е доказала причината за
неговата внезапна смърт: масивен инфаркт, който е получил горкият докато е спял
и от който той просто не се е събудил. Каква гадна нелепост само; в това време
Дарина най-спокойно си е гледала филма по телевизията, без дори и да предположи
какво се е случвало в момента с нейния любим – Бог да го прости…
Онзи
ден Неничко си дойде от обекта (в сряда) и в четвъртък са заминали с Меган на
курорт за 3-4 дни. Обаждаха ни се от там и казаха, че си прекарват времето
прекрасно. Ходили по разни обиколки, наели някаква лодка и се возили покрай
островите с нея – въобще, фино си живеят те и съвсем безгрижно. Нени пак
започна да се оглежда за купуване на къща – беше се спрял на няколко, та ми ги
показа. Не са лоши, но той се цели по високите върхове в ценовите рамки на
400-450 хиляди долара, а не знам дали е все още наясно как после и колко време
занапред ще ги изплаща на банката. Пръстите му са доста широчки и хич не си
прави сметката на парите – така го научи майка му и този недъг ще си го влачи
цял живот. Дано като го притиснат заемите да се научи, че първо ще трябва да си
погасява кредита, а едва после и то ако изобщо му останат някакви средства, ще
има да мисли за това какво, колко и дали изобщо ще яде…
За
предстоящите съботно-неделни дни (едната четвърт от които вече замина…) нямаме
конкретни планове. Даниела иска да водим Ванеса в някой от увеселителните
паркове, за които имаме годишни билети за многократно влизане, но които така
още не сме ползвали; а те скоро ще изтекат. Все още не мога да си пренастроя
навиците към усилен и така учестен работен ритъм – трите месеца, които изкарах
в предишната компания ми бяха малко като на шега и уж някакво временно
положение (въпреки че и тогава се надявах за нещо по-сериозно и продължително),
но сега с тази си работа трябва да се мобилизирам и да устоявам на всякакви
предизвикателства. Залагам много – заложил съм всъщност всичко и то отново само
на една единствена карта (седмак спатия…); а какво ще стане после, нямам много
ясна представа. Нека Господ да отсъди, че така както ни гледа отгоре и откъм
неговия ъгъл, та сигурно и вижда по-добре…
24.02.2014 - Поредният ми репортаж отново се забави с повече от една цяла седмица.
Докато се обърна и то времето хвръкна. На работата си бях плътно зает с
конструирането на машината, на която едва днес ѝ се видя общия фасон, както ужким ще изглежда в действителност.
Стигнах обаче до едно дередже, от което без съвместните ни консултации с
Генералния директор на обединението, аз в ролята си на главен инженер
(единствен...) и ръководител направление (също единствено...), просто не мога
да продължа. Шефът ми продължава да бъде в Сидней и ще си дойде чак довечера,
така че каквито и промени да има от тук нататък, те ще следват с утрешна дата.
В момента съм сам в офиса и очаквам доставката на едни машинарии, незнайно
точно от кого, обаче това още се бави и аз уплътнявам работното си време с
изписването на настоящите редове и мъдри мисли – при пълно отсъствие на
служебна дейност.
Последните
няколко дни бяха все празнични и освен със заговяване с друго нищо не сме се
занимавали. Времето през изтеклата седмица беше неприятно задушно и горещо, но
едва снощи заваля дъжд, който поне за малко опресни и освежи спарения от жегата
въздух. Преди да стигна до празниците с начало петъчната вечер, наложи се да
премина и през известни неприятности с непрекъснато грохващата и отиваща си
вече от този свят моя кола. От едно известно време насам забелязвах, че пак
започна да ѝ възвира водата и да не се
охлажда добре. Понеже термометърът в таблото не показва прекомерното загряване,
това ме заблуждаваше да си мисля, че на колата ѝ няма нищо и всичко е наред за нейните 270 хиляди
пропътувани километри. Не знам къде точно е монтиран този датчик и от къде
взема сигнала, но стрелката му по всяко време стои в едно единствено средно
положение и никога не мърда нагоре (нито пък надолу). Обаче аз като изляза
отвън и чувам вътре в мотора, че водата му ври и клокочи, както когато ври
гърне с боб на силен огън от изсъхнала вършина. Един път налях цяла туба с вода
в радиатора и уж положението временно се позакърпи. Остана само да си отговоря
на въпроса: “А къде се беше дянала тая пуста вода (антифриза демек), чието
място запълних с чешмяната течност от бидона?”, но понеже бях много зает в
служебен аспект, та нямах много време да си давам обяснения от личен характер.
В
понеделник обаче отидох направо в сервиза, където отдавна всички ме знаят и съм
им втръснал вече с моите автомобилни “болежки”. Обясних всичко на механиците,
но тогава те не можаха да ме приемат, та останах за вторник. Добре ама аз него
ден трябваше хем Ванеса да заведа на училище, хем пък и аз да отида на работа и
тръгнах малко на риск. Точно пред офиса обаче колата буквално спря - моторът ѝ постепенно заглъхна,
докато в един миг и съвсем угасна, а буталата толкова много са стегнаха в
цилиндрите, че стартера не можеше вече да превърти коляновия вал. Като вдигнах
предния капак ме блъсна една смразяващо гореща вълна, подобна на жегата, която
бълваше всяка една доменна пещ на “Кремиковци” от времето на социалистическия
ни възход - още малко и щеше да се стопи мотора, а лавата му да се разтече надолу
по асфалта. Оставих колата да изстива на паркинга пред цеха, а аз се залових да
си върша ежедневната работа. Вечерта пак излях една туба вода в радиатора и се
прибрах успешно в къщи. Нямаше никакви видими и осезателни последици от
нездравословното прегряване на двигателя, което в случая беше добрата новина.
Ама пък и само какви здрави коли правят тези дребни човечета от Страната на
изгряващото слънце, заеби! – това ако беше някой сибирски “Запорожец” или шибан
“Москвич”, със сигурност щеше да избие някоя гарнитура на главата и двигателят му
да е директно за подмяна…
На
другия ден, както беше според уговорката - оставих колата в сервиза, а от там
ми дадоха една оборотна таратайка, колкото да се движа по пътя и да стигна до
работа. На моята обаче се оказаха разни спукани тръби в радиатора, хората го
промивали, че бил и задръстен с кал; термостатът ѝ сменили също, по който благороден начин майсторите ми
направиха един тлъст масраф за $380. В продължение на два дни колата стоя при
тях, докато всичко се оправи както трябва и да ѝ съберат на края парчетиите обратно по местата им. Сега
уж пак всичко е в безупречна изправност – вероятно до възникването на следващия
проблем. А последният разбира се, въобще не закъсня с появата си, защото само
още на следващия ден след “изписването” от сервиза, ключалката на вратата нещо
блокира и сега вратите изобщо не се заключват повече. Колата ми имаше много сериозна
аларма против набези и нежелано посегателство над нея, плюс централно
заключване на всички врати (всъщност, именно за въпросните “екстри” вече говорим
в минало време...), но тези нейни така съществени функции от онзи ден насам
престанаха да бъдат актуални. И пак добре, че каквото и да стана вътре във
вратата, то се случи при отворено положение и не блокираха ключалките, че да се
заключат всичките, защото тогава трябваше да изрязвам дупка в ламарината на
покрива, че от там да влизам (и съответно излизам). Нали мъдрите казват, че
едно зло никога не идвало само, но пък хайде, от мен да мине - нека само това
да ми е кусура; дай Боже останалото да е наред. С други думи, да коландриш кола
е като да си чуваш жена: уж тя ти е всичкото щастие на света, ама веднага след
сватбата оная подире си мъкне и тъщата; е - че как да не са две злини в една
тогаз?...
Предната
неделя Нени и Меган ни бяха на гости за вечеря. Ние през деня ходихме до един
парк с люлки и водни пързалки (лунапарк...) - разходихме се и малко покрай
морето, а вечерта седнахме на двора, че вътре в къщи беше много горещо.
Напоследък не паля огъня в камината, защото времето е много пожароопасно. Имам
една електрическа скара, която много успешно ползвам за печене на всякакъв вид
месни продукти. Само че и тя изгоря по време на експлоатацията си в събота
вечерта. Тогава пак имахме гости - две новопристигнали в Австралия семейства.
Късмет беше, че скарата фъсна точно когато печивото ни беше напълно готово - и
тя замина в боклука. За неделя мислехме да ходим на черква - ние бяхме там
предната седмица преди да отидем на парка, но тогава пък не носехме с нас
брашно и олио. Сега Даниела специално купи, та да занесем и да почетем близките
си за Задушница, обаче на сутринта много се увъртяхме след късното ни лягане
заради гостите предната вечер и нашите добри намерения се провалиха. Но така
или иначе ние сме ги нарекли – обезателно ще се отсрамим, само че ще е чак
когато следващия път отидем в светия Божи храм.
Така
постепенно стигнах и до снощната неделна вечер, за която отдавна се бяхме
уговорили с едни хора да ни посетят. А те като тръгнали към нас завалиите,
колата им се повредила и ги оставила насред пътя, та сума време се разправяли с
“Пътна помощ” и свързаните с това неприятности. Даниела отиде да ги вземе с
нейната и въпреки всички пречки и обстоятелства, ние проведохме успешно нашето
запланувано мероприятие, а по-късно вечерта аз пък ги закарах до тях след вечеринката
(така или иначе алкохол не пия – единственото, за което все още ставам е за
разводач). В същото време гласим вече и рождения ден на Ванеса, която всеки ден
измисля нови варианти за отпразнуването му. За сега последната ѝ версия е, че ще се съберат
с децата от класа и ще отидат в един воден парк с басейни и пързалки, където ще
се къпят и ще лудуват цял ден. Ние ще им занесем разни подкрепителни мезета и
питиета – като пък по този благочестив начин тропулакът покрай дечурлигата ще
се изнесе извън пределите на дома. За по-нататък планове нямаме, освен че на 08
Март ще отбележим Третомартенския празник под формата на всенароден пикник в
един Бризбънски парк, с участието на цялата ни земляческа група, а децата с
Ванеса ще тържествуват на следващия ден - неделя. Меган започва редовните си
студентски занятия от другия понеделник, а Нени в момента е вече по пътя към
обекта, където започва работа от утре.
А
това със сигурност е всичко от мен като обобщителна информация. Разбира се, не
мога да подмина с безразличие и един пореден тъжен факт, който се случи
миналата седмица. Към безкрайния кино-театрален ансамбъл на небето се причисли
и душата на големия наш актьор, незабравимият Джоко Росич, който беше поредната
загуба за все по-осиротяващата ни родна култура. Макар и от смесен брак с баща
сърбин, той беше повече българин и патриот от много други като нас. Поклон пред
човека и таланта...
02.03.2014 – Няма как да не свържа датата с рождения ден на малката наша Ванеса,
която вече съвсем не е малка, защото от днес на обяд вече започва 15-та си
годинка. Аз лично предпочитах тя да си остане вечно малкото и кротко бебе, на
което баш на днешния свят за всички нас ден, Даниела даде новия живот. Спомням
си, че когато я къпех вечер, Неси се събираше едва в единия край на мивката и в
двете ми шепи; имаше дори опасност сифонът да я засмуче надолу по тръбата на
канала – толкова беше ситна и дребна. Тогава беше тихо и спокойно навсякъде
около нас; детето спеше по цял ден и по цяла нощ, обаче откакто е проговорила и
не си е затворила устата - все тя най-много знае законите от всички нас взети
заедно. Но нека да ни е жива и здрава, за радост на цялото ѝ родословно дърво. Както
рожденичката, така и скъпата ѝ майчица, в момента обаче спят най-здраво и непробудно, макар че неделният
ден обещава да бъде ясен и лазурен като морски пейзаж край Ахтопол или Балчик.
В момента е 07:00, а аз съм станал още преди половин час. Използвам времето и
тишината да нахвърлям малко прочитен материал, защото явно че през седмицата
това не може да ми се получи. Как ме засили живота, как така ме завъртя толкова
бясно в центрофугата си, та ме смачка и изплю на края като ненужна хартийка от
бонбон “Лакта” (силно се надявам, че фабриката която произвеждаше тези
отвратителни продукти вече е фалирала, защото последните бяха най-омразният ми
артикул от иначе богатата гама сладкарски произведения на иначе толкова
развитият наш, роден социализъм). Сравнението ми служи само като оправдание за
липсата на свободно време, което най-много ме измъчва. Независимо че предишният
си репортаж го писах “на живо”, от мястото на събитието така да се каже и имах
рядката възможност да използвам работното си време за това, откакто се е върнал
шефът от Сидней обаче, отново съм затрупан с купища работа - а пък подобни
волности и своеволия са просто вече немислими. Ето защо аз отново разчитам
единствено на почивните дни, когато е малко по-вероятно да намеря няколко момента
за списването на нескончаемата ми история. Добре че се научих да ставам рано,
че ако спях и до обяд, хептен щяха да ми укъсеят дните и часовете...
Ние
след малко ще излизаме – първо ще минем през черква да оставим шише олио и
пакет брашно, които сме нарекли в името на всички минали и предстоящи празници,
както за опрощаване на сторените от нас грехове до сега и онези, които тепърва
има да допуснем. За другите не знам, но ако с това се опрощаваха греховете на
един човек, то аз би трябвало да влача чували с брашно към черква и цели
цистерни с олио. Но нали днес пък е и ден за прошки, та и аз задочно ще поискам
прошката от вас, от Бог и от всички останали, които по един или друг повод съм
засегнал с нещо. Простено да ви е и от мен…
След
ритуала в сръбската църква ще се отбием през лечебницата на нашия доктор Жоро,
че трябва да взема една препоръка за снимка. Онзи ден пак ходих при него на
преглед, за да ми види пръста и той веднага ме изпрати на рентген. Добре, ама
аз се сетих, че и рамото ме боли – разгеле ще ми снимат палеца, искам да ми
щракнат една допълнителна фотография и на плешката, за да проверя какво животно
ме яде отвътре пък. Ръцете ми омаляват като стоят подпрени по цял ден на бюрото
и специално лявата от време на време ми се схваща някак си горе в раменната
става. Не ме боли много, но искам да знам дали няма да имат някакъв цяр за тази
моя болежка или ще я влача подире си до гроб. А пък нали тук има ред и правила
– всичко става с бележки, с препоръки, рецепти, майната му гъзина и т.н. Не
можеш да отидеш в лабораторията и да кажеш на сестрата: “Абе я ма, другарко -
дорде съм ти на фокус и все още в сгоден кадър, че да ми щракнеш и раменцето,
след като приключиш с палеца ми на крачето!” Та, именно заради тази
допълнителна процедура ще минем през Жоро, който работи и в неделя до обяд - да
взема въпросната квитанция и за раменната снимка.
След
като приключим успешно с медицинските въпроси, отиваме пък на ресторант. Група
наши близки приятели са инициатори на днешното ни пладнешко събиране в някаква
Ирландска кръчма, разположена току на брега на морето. Там ще уплътним
следобедните часове, а ние специално ще занесем и една символична торта за
рождения ден на Ванеса. С това ще поминем нейния празник, докато официалното му
честване ще бъде следващата неделя заедно с децата от класа. Други тържества не
сме предвидили, освен с Нени и Меган (ако рекат да дойдат вечерта у нас). Той
сега през следващите 5-6 седмици ще работи редовни смени от понеделник до петък
и за почивните дни ще се прибира в къщи. Обектът му се намира на 300 км от
Бризбън и след 3-4 часово пътуване обикновено си пристига в къщи. От там тръгва
веднага след работа, а пък на обратно поема рано сутрин в понеделник. Такова ще
му бъде разписанието, докато започнат следващия си проект, когато пак минава на
режим 2+1 - т.е. две седмици работят без никакво прекъсване по 10-12 часа
дневно, след което почиват една и т.н.
Като
стана на дума за Нени, та се сетих че той вчера нарочно се обади по телефона да
се похвали, че вече са получили мартеничките (буквално в същия ден) и че е
прочел писмото на баба си без никакво запъване и гладко; всичко бил разбрал от
него и всяка нейна дума. Ще гледаме отново да организираме някакво тържество с
тях по повод рождения ден на Неси, но още не смея да предвиждам подробностите.
Когато дойде, тогава ще му мислим.
В
петък през нощта Валя е отпътувала за България и вече със сигурност си е в къщи
при близките. По нея ви изпратихме нещо много дребно и символично, а пък
по-големите подаръци ще ги носим с нас. В четвъртък вечерта се отбихме до тях
да ѝ оставим пакетчето, което
аз бях нагласил много отдавна. Точно тогава обаче пристигна и картата за
устройството на татко, та се наложи да прибавя и нея. Зарадвах се, че ще я
получи съвсем навреме – дано тази да извади повече късмет от другата, която
злосторниците откраднаха заедно с прословутите тапи за сифон (да си ги заврат в
задниците дано, че да им и приседнат, биля!). Онзи ден обикалях магазина като
въртоглав да търся точния размер, обаче се оказа че такъв стандарт няма и ще се
наложи известна преработка на съществуващата. Аз съм изпратил необходимите
материали – като пристигнат, тогава ще се разберем допълнително за
подробностите около това.
През
останалото време бях зает на работа – на този етап всичко върви много добре и
съгласно плана, дано и занапред да е така. Сега поне в тази фирма съм
сам-самичък и аз съм този, който ще казва кое, как и защо ще се прави. Имам
пълната подкрепа на собственика, който е убеден че след като веднъж се даде
един правилен ход на производството и то още в самото му начало, шансовете за
грешки и неточности в процеса на изработката и в бъдещето ще бъдат сведени до
минимум. Мястото, от където идваме и двамата (предишната компания) беше един
много ярък пример за това как не трябва да се работи и всичко това предизвика
неминуеми последици с отрицателен знак, свидетели на които бяхме и самите ние.
Сега, при новото чертожно стопанство, което въвеждам в движение, са взети
всички мерки това да не се случи и грешките да не се повтарят. Тук за втори
път, откакто съм пристигнал в Австралия се чувствам точно на мястото си и
виждам резултатите от своя труд и хлапашки ентусиазъм, който мъкна навред със
себе си още от ученик. Е, вярно е и, че всичкото това трябваше да стане още
преди повече от 25-30 години, но дори и сега не е чак толкова късно за едно
успешно начало. При мен нещата нали винаги малко закъсняват и изостават, та съм
си свикнал. При подобни условия преди няколко години работех във фирмата,
произвеждаща машини и съоръжения за добиване на биологични горива от отпадъчни
води, листа, естествени природни масла и т.н. Там също бях достигнал едно
сравнително престижно ниво в техническата йерархия, докато на края шефовете не
се изпокараха помежду си и за пореден път всичко потъна в помийната яма. Дано
вече да ми е дошло времето да си стъпя и аз малко по-здраво на краката, че той
животът си мина в борби и битки с непобедимото и в доказване на неизвестното…
12.03.2014 – Използвам набързо настъпилият промеждутък на домашно спокойствие, докато
не са се прибрали хуните. Тази вече малкото е на някакви “дебати” по поставен
въпрос от училището и ще се забавят, защото мястото се намира в доста отдалечен
от нас квартал. Аз тъкмо си дойдох от работа и първо се нахвърлях като невидял
с печен ориз и разни мръвки, като същевременно бързам да си използвам
най-пълноценно времето и временната тишина. Като гледам датите, в залисията съм
пропуснал и Баба Марта, и 03 Март, а и 08 Март да честитя на майка, въпреки че
в последно време това не е особено уважаван и на почит ден. По принцип
навсякъде го отбелязват съвсем лаконично, само с по 3-4 думи като Международен
ден на жената, но повече от тая гласност не му се дава. За нас обаче той носи
малко по-различна символика и съвсем по детски все още го споменаваме като
някакъв си там празник; а денят всъщност не е с нищо по-различен от останалите
делници на седмицата. Единствената възможност за поддържане на кореспонденцията
и връзките си със света имам през почивните дни. Обаче обикновено те са
по-заети и от работните дори, което пък хептен ограничава моите творчески
изяви. Сега ще се опитам да разровя паметта си и да нахвърлям на листа всичките
онези факти, заради които писането ми в последно време се осуетява толкова
осезателно.
Последното
си комюнике предадох едва преди десетина дни – беше точно в неделята, навръх
рождения ден на Ванеса. С група приятели се бяхме разбрали да отидем на
ресторант, където премина и целият ни следобед. Независимо че аз не си падам
особено много по англосаксонските кръчми и блудкавите им менюта, всички заедно
изкарахме приятно. Ние занесохме една торта, с която почерпихме присъстващите
за здравето и успеха на Неси. Тя беше много щастлива, защото поради липсата на
други деца в компанията ѝ разрешихме да стои на масата при нас и жадно да попива глупостите и
простотиите ни... ТОКУ-ЩО ДАНИЕЛА МИ СЕ ОБАДИ ПО ТЕЛЕФОНА, ЗА ДА МИ СЪОБЩИ
РАДОСТНАТА НОВИНА, ЧЕ ВАНЕСА Е СПЕЧИЛА СТИПЕНДИЯТА СИ, ПРИ ТОВА В ПЪЛЕН РАЗМЕР
– 100%! За сега не знам какво точно означава този факт и дали училището ще
поеме всички масрафи по нейното обучение до края на 12-ти клас, но това само по
себе си е една голяма победа и прекрасен повод за нейното достойно
отпразнуване. А аз продължавам с моите писмени излияния, докато си дойдат
момите, за да ми разказват една през друга подробностите по случая.
След
ресторанта се прибрахме по домовете, но ние първо трябваше да закараме Янко до
тях, че той беше дошъл с едни други хора, които междувременно си тръгнаха –
също наши общи приятели. Понеже той сега е сам, че нали Валя е в България, та
гледа повечето да се вози, вместо той самият да шофира. Аз него ден бях с
колата и през целия ден се наливах с вода и разни лимонади, а вечерта изкарахме
у тях на кратко дружеско събеседване. Така завършиха почивните дни и от
понеделник на нова сметка започна бясната ни надпревара с времето и
обстоятелствата.
На
работа нещата вървят успешно и напредват с бързи темпове. Междувременно моята
нещастна кола продължаваше да прегрява и да ми върти червата, както когато
малко дете иска сладолед “Мелба” на дядо си, а пък последният тактично му
отказва заради “гърлото” и най-вече заради унизително ниската си и мизерна
пенсия. Моят случай е почти подобен, който мога да разреша само с един замах (и
съответен размах на 13-14 хиляди долара със закупуването на друг, малко по-нов
пачник) – с тази разлика, че на мен не ми се освобождават баш сега толкова
много пари, при това накуп. Съвсем случайно открих и причината за прегряването
на мотора – амчи той остава сух бре, всяка заран му изливам по една кофа вода,
а до вечерта я няма. Започнах вече и от работа да зареждам радиатора, защото
ако още един път затегнат буталата, този път вече последните ще се и заварят
към блока – тогава отърване няма да има. От постоянното ми слухтене под капака
и около двигателя установих, че нещо тече и капе върху колекторните тръби на
ауспуха и фъсти така, както примерно един чайник кипва върху търкалата на
пернишка печка “Стомана”, “Вулкан”, “Терма”, “Металургия” или както там се
казваше този така съвършен технически патент от време онó. Точно това капещо
нещо се оказа зеленикавата течност на антифриза, който от честото му разреждане
с чешмяна вода се беше избистрил като момина сълза. Откриването на повредата ме
зарадва донякъде, защото отидох обратно в сервиза (където само преди няколко
дни им оставих $380 да се почерпят за ремонта и за гдето си оставиха ръцете -
башка майсторлъка…) и им се оплаках, че колата ми продължава да загрява.
Майсторите имат една специална помпа, която завинтват в отвора на радиатора
вместо капачката му. По този начин изкуствено вдигат налягането в охладителната
система и веднага откриват течове от спукани маркучи, незатегнати водни скоби,
съединения и пр. Така една сутрин през седмицата отидох с колата за подобен
тест и разбира се онези щом надуха с помпата и водите ѝ веднага шурнаха отвред като на родилка в предродилна
зала. Оказа се спукан един от дебелите “S”-образни маркучи, който връзва
двигателния блок с радиатора. Ако я бяха надули още онзи ден, докато беше
разхвърляна за другия ремонт и да си проверят на края работата, вероятно щяха
да открият и този дефект, че да го отстранят с един масраф. Но те явно такава
водна проба не са направили и ето ме сега на прага пред алтернативата да вървя
пеш…
В
останалите дни от седмицата се придвижвах много внимателно, зареден с тубите за
вода в багажника – сутрин зареждам и отивам на работа; вечер доливам там и се
прибирам. В събота и неделя сме се движили с колата на Даниела, а моята изчака
до понеделник, когато пак я приеха по спешност в лазарета. С Нени започнахме
издирването и на следващата ми кола, защото тази явно изживява последните си
жизнени моменти и буквално всеки миг може да ме остави насред пътя. Но решихме
все пак да купуваме друга едва след като се приберем от България, а до тогава
ще гледам да се тътря по някакъв начин със старата.
Така
минаха и дните от предната седмица. За петък бях поръчал месо от моите касапи,
та след работа ходих да си го прибера. Вечерта го смлях и приготвих 2 кила
заготовка за кюфтета, които занесохме на следващия ден в парка. За
Третомартенския празник (който се съвпадна едновременно и с 08 Март) имаше
организиран землячески пикник и ние след урока по пиано на Ванеса веднага
заминахме към Бризбън. Това беше в събота. На поляната изкарахме почти до мрак
и се прибрахме.
Неделята
пък беше определена за рождения ден на Ванеса, който тя този път отпразнува с
децата от класа си. Заведохме ги всички на басейните, натрупахме им масата с
бонбони и сладкиши, а малките вилняха цял ден на воля – въпреки, че времето не
беше особено подходящо за водни спортове и игри. На обяд им пекохме шишчета -
нахраниха се, нападнаха тортата и след миг вече ги нямаше; хукнаха пак по
пързалки и люлки. В този увеселителен парк изкарахме до вечерта, когато по
обратния ред се прибрахме в къщи. Разтоварихме дисагите, прибрахме едно-друго и
се застягахме за поредната нова седмица…
А
тя започна от сервиза, където още сутринта на ранина оставих колата за поредния
си ремонт. От там отново ми дадоха една тяхна оборотна таратайка, с която само
да заведа малкото на училище и аз да отида на работа – тя пък е на 330,000 км,
но още върви достатъчно добре за възрастта и пробега си. Него ден Миленчо ми се
обади, че майка му била пристигнала на гости, та ни покани на дневен моабет в
неделя.
Другата
седмица пък ще струваме 40 дни на Игор и Дарина ще събере приятелите му на
помен. Това ще бъде следващата неделя, но е много вероятно баш тогава аз да съм
в Сидней – шефът иска да ме води по разни тамошни фабрики и инсталации за
преработка на отпадъци (той все още не знае, че в такава “околна среда” аз
плувам в собствени води – нали боклуците са моята първа страст, след Даниела
разбира се…).
Покрай
тези мои коли сме в постоянен контакт с Нени – той знае много за въпросните
марки и ми е единственият съветник по въпросите за покупко-продажби на превозни
средства.
Това
наистина е вече всичко от новините до този ден и час. Вече минава 20:10, а
моите още ги няма. Даниела има да разкарва и други деца по къщята, докато се
приберат най-после и у нас. С предстоящите събития и факти ще ви запозная на
някой следващ етап, при първа подобна възможност на временно и частично
затишие. А сега се местя от единия стол на другия и започвам да си почивам…
21.03.2014 – Независимо че това писмо го пиша вече втори пореден месец, то не успя да
събере в себе си достатъчно интересна и забавна информация; дори напротив –
предвид редуващите се напоследък един през друг тъжни и весели моменти, за
жалост писмото ми доби малко осреднена и по-скоро безлична форма като сюжет и
общо съдържание. Ето защо сега ще ви поднеса и неговият завършек, а пък остава
да се надяваме че следващото ми послание ще бъде изпъстрено с повече краски и
красиви житейски орнаменти. От последното ми включване преди десетина дни до
този настоящ момент на петъчната вечер (22:30) не са се случили Бог знае колко събития
и драми, които да заслужават внимание. Независимо от това обаче, аз ще им
нахвърлям щрихите, за да започна следващата седмица уж на по-чисто.
Даниела
току-що замина на работа за нощната си смяна, а малкото едвам легна и най-после
духна свещта (по смисъла на “угаси лампата”). При тази творческа обстановка на
самоуединение, отварям една бира и започвам с изложението си, за да мога утре
да изпратя поредния далечен бюлетин от този край на света, че да си го четете
рахат през почивните дни. Божичко – какво падение! Установявам сериозни липси и
нарушения на баланса в хладилника: амчи то НЯМА БИРА, бре! И таз добра –
всъщност има, но се намира в другия долап на коридора, а мен ме е страх от
тъмното и няма да излизам посред нощ само заради една пиклива отвара от хмел и
мая. Вместо това, като естествен заместител допивам утайките от бутилката уиски
наред с една почти изветряла пепси-кола на Даниела, отворена още на снощното ни
тържество и така зарязана наполовина недопита (добре барем, че е студена)…
Преди
да се прибера от работа, ходих на един адрес да се срещна с човек, който си
продава колата. По своя приветлив външен облик и подробно техническо описание,
тя страшно много ми улови окото, трайно настанявайки се в моето сърце, а
обикновено възникването на такива и подобни мераци се гасят единствено с пари –
а специално моите пък, с малко повечко (пари, да). Последва светкавичен
телефонен разговор с нашия вещ съветник по автомобилните въпроси (моят малък
Неничко визирам в случая…), който най-въодушевено и възторжено даде зелен
семафор на покупката ми по принцип. Той ще се прибере от обекта чак в
четвъртък, следващата седмица и ако колата не е продадена до тогава, вероятно
ще стане наша частна собственост. Не смея вече да се хвърлям сам да избирам и
купувам коли, защото той в последните години натрупа доста опит в тази област,
докато моят започва постепенно да вехне и да бледнее на фона на новото време, в
което живеем. Така аз умишлено няма да давам подробности по този случай,
изчаквайки го търпеливо да се превърне първо в действителен факт, а пък тогава
чак ще правя анализи и разбор на действията си.
След
като отново започнах своето експозе откъм краката за главата, връщайки се назад
с едно денонощие отбелязвам годишнината от смъртта на скъпият ми и незабравим
дядо Ангел, комуто нося и трите имена с най-голямата възможна лична почит и
семейна гордост. Жалкото е само, че се явявам единствената и последна издънка
на този славен габровски род, независимо че самият аз и наследниците ми сме в
относително добро здравословно състояние, живи и здрави за всеобща радост и
Божия слава. Но бидейки толкова далеч от род, Родина и от бащин дом, то е все
едно и също, че не сме на този свят – поне не в реалния. Нито единия, нито пък
другият “наследник” искат да чуят за България и вече с тях ще се прекъсне
живата връзка на огромното ни семейно родословно дърво. “Дървото на живота”
постепенно ще оголява и ще се смалява – изпървом ще му окапят листата, после и
клоните му ще изпопадат един по един, докато някой ден не остане само един попрегърбен,
сух и прогнил дънер, разпадайки се бавно на прах и мухлясала дървесина.
Независимо че меланхоличните ми равносметки в момента навяват мъничко тъга,
снощи тържеството ни мина под звуците на хубавата нашенска музика и с
предаванията на Българската телевизия. Запалихме кандилото и цяла вечер
споменавахме обичният ми дядо Ангел, който вече цели 40 години не е сред нас –
и това пък ако не е цяла вечност, какво ли друго би могло да бъде?... Почивай в
мир, скъпи дядко мой: обичах те безумно приживе и все още те обичам така силно
и всеотдайно - макар и осъзнавайки дето вече да си там горе, при звездите на
небето, от които просто няма нито слизане, нито пък връщане назад… М-да, в този
миг сълзите ми се стичат неудържимо; но какво пък от това? - нали понявга момчетата
също плачат…
Връщайки
се постепенно в дните от седмицата, единственото с което мога да се похваля е
моята служебна работа, която ми доставя неимоверно професионално удоволствие –
буквално едвам дочаквам сутринта да стана от сън и да отида в офиса, където още
от ранните зори на деня започват заниманията ми с най-любими и приятни
дейности. Никак не е случайна една от многобройните фрази, които великият
учител, философ и мислител Конфуций още 500 години преди раждането на Христа
недвусмислено изрича, макар и толкова много векове назад във времето (и
независимо, че е бил китаец…). Той казва: “Намери си работа (по смисъла на
дейност), която обичаш и ти никога няма (или не ще ти се наложи) да работиш
дори и един ден през своя живот”. Което пък е горе-долу буквалният превод на
оригинала: “Choose a job you love, and
you will never have to work a day in your life”. Доста истина и мъдрост има
в тези няколко събрани като словосъчетание букви. Защото аз специално мога да
си призная най-открито, че съм имал случаи на работа и дейности, заради които
не съм искал да заспивам вечер, знаейки че като се събудя на заранта неминуемо
ще се занимавам с тях; и това съвсем не го прикривам. Но по силата на принудата
тогава съм бил длъжен да се подчинявам на обстоятелствата, които едва сега мога
да оценя и проумея. Но – такива са били времената; подобни са и суровите закони
на живота. В края на краищата, дали аз намерих настоящата си работа, дали пък
тя самичка не ме намери – вероятно само Бог дето е над нас може да каже кой
точно има пръст в цялата развръзка (е, естествено и майчицата ми, с денонощните
си молитви и душевни лишения единствено в името на своите деца – поклон, дълбок
поклон ти сторвам, майко моя…). Много съм щастлив, че поне мога да напиша това,
което чувствам духовно и чрез нескритите си изразни литературни средства, аз
все пак показвам колко много съм благодарен на родителите си – защото
определено това не ми се получава много успешно по време на ежедневните ни
допирни връзки и преки телефонни или пък “на живо” контакти, които имам с тях…
Така
бавно и методично, отново карайки назад във времето стигаме до миналата неделя,
когато следобеда бяхме на курбан у Миленчови. Не знам дали всяка година го
прави, но на тази дата той пече агне заради фаталния ден, когато преди няколко
години си счупи много лошо ръката. Използвахме повода, че майка му също е тук,
та се видяхме и с нея – изкарахме весело сред приятели, макар някои елементи от
тях да не бяха съвсем от нашата компания, с която обикновено се движим и
събираме. Ние тук в Австралия сме точно както осиротелият и озлочестен народ в
България (а и къде ли не по света, българинът си остава верен на своите
балкански нрави и обичаи) – делим се на “наши” и “ваши”, на “чужди” и “свои”,
на тази компания или пък на онази компания; една долна сбирщина и сган от
продажници и еничари – ето това сме ние. Как немá един български празник, поне
един-едничък повод, една всеобща дата, на която да загърбим дребните си ежби и
само за няколко часа да се обединим под общото знаме със златния лъв и корона!
Какво беше туй племе българско, къде изчезна тоз народ славен – и каква бе таз
наша толкова “национална” орисия? Тук думата ми е съвсем за друго, но аз малко
смесвам емоциите с действителността – няма значение; моабетът премина добре
(под лъжливите ни и лицемерни маски на уж себеподобни). Едните на една страна
си шушукат, другите на друга; всеки по двойки си приказва, тихичко и инкогнито
– а-аа, не го разбирам аз така приятелството, да не говорим пък за земляческите
ни отношения, останали на хиляди километри отвъд Дунава и Черното море. Както и
да е – взаимоотношенията ни са тежки и сложни, без да знам кой по дяволите ги
усложнява допълнително; а и в името на какво, но майната му и на това…
Това
беше в неделя – и то чак следобеда, защото сутринта пък ходихме на урок при
учителката. Обаче малко по-преди (в събота вечер, ако трябва да съм точен…)
заседнахме при Янко. Той нали е ерген завалията, та му се доискало компания – а
каква по-добра сгода в случая от нас. Привечер отидохме у тях и си направихме
едно разкошно тържество само тримата – той, аз и Даниела в ролята си на
умиротворителна силова единица. Янко имаше из килери и долапи разни недопити
питиета и ние решихме, че е дошло времето последният да се прочисти от ненужния
му стъклен амбалаж. Спахме у тях, а на другата заран в 09:45 полетяхме към
Бризбън за урока по пиано на Ванеса. Като свършихме за обяд отидохме у
Миленчови, където посрещнахме падането на ранния австралийски есенен мрак –
особено пък в нашия щат, където не сменят времевите разписания по структурата
“лятно-зимно”; тук вече в 18:00 е сумрак, а пък ламбите се палят още в 17:00,
за тез които обичаме по-виделото…
От
неделята се местим в събота, когато през целия ден всеки си имаше свободни
занимания. Даниела пак беше дежурна в петъчната нощ и спа почти до обяд. Аз
станах рано и се потривах до 07:30 на компютъра. После яхнах колелото и отидох
до лабораторията да ми вземат кръв за изследванията, които отлагам повече от
месец (човек като се усеща хем жив, хем пък и здрав, та си мисли че това ще
продължава вечно). На връщане минах през една гаражна разпродажба на съседната
улица до нас. Наред с всичките боклуци на показ и за продан, аз взех едни
метални етажерки за цеха, на които още там им видях приложението, закрепени със
здрави метални дюбели по бетонните стени на работното помещение. Исканите за
тях $10 се стопиха и ние ги спазарихме само за $5, но нали пък думата дума
отваря (а и аз се славя като една много контактна и благоразположена личност,
податлива към безцелни дискусии от всякакво естество и с всеки случайно срещнат
индивид…), та след проведения набързо и в движение лаф-моабет с продавача,
стигнахме и до професионалните теми на разговор. Кой от къде е, какво прави и с
какво се занимава – оказа се, че този човек ходи по разни търгове и купува
машинарии – стругове, фрези, заваръчни апарати и всякакво друго техническо
оборудване за производствени цехове като нашия. Взех му телефона и ги свързах с
моя шеф – той непременно ще купи някои съоръжения от него, а отделно от това
пък е твърде вероятно човекът да ни захрани и с допълнителна работа и дейности,
които можем да развием в малкия заводски участък. Така тази моя най-случайна и
епизодична среща, всъщност ще даде нов тласък и направление на една съвсем
странична производствена номенклатура, за която никой до сега не беше помислял;
не се бе и надявал дори, че може да съществува в реалните условия на
капиталистическия империализъм, в които “Човек за човека е вълк”, цитирайки
Маркс, докато той пък от своя страна е присвоил известната латинска поговорка
от някой си Тит Маций Плавт (римски комедиограф отново от предихристовата ера,
че и 200 лета назад). Аз, от своята лична позиция и с очи на еврейски търгаш,
забелязах една газова скара, която трябваше да замести изгорелият ни неотдавна
електрически грил. Продавачът искаше $120 за нея, но заковахме стрелката на $90
с възможност за допълнително мислене върху цената. Аз се прибрах у нас и
търпеливо изчаках да се събуди “личния състав”. Тогава пак отидохме, вече с
Даниела и от дума на дума, та спазарихме скарата само за $70 или $80 (вече не
помня с точност). Купихме я в името на спорта, въпреки че за момента изобщо не
изпитвах някаква остра необходимост от притежанието ѝ. Утре ще се занимавам пък с нея - трябва да ѝ купя някакъв редуцир
(муфа), чрез който да я захраня от маркуча на голямата газова бутилка – сдобих
се насила с проблем демек, с който тепърва има да се преборвам… След щастливата
покупка се прибрахме в къщи – аз се залових с литературното си творчество, а
момите ми излязоха да трошат пари. Вечерта, както вече споменах отидохме у
Янко, където се размазахме от опиянение след дългия съботен ден…
Въпреки,
че вече мина полунощ (о-хоо, амчи то от кога е станало 00:30 бре?…) и едва сме
навлезли в първия ден на пролетта (не ми е известно това как се тълкува
съгласно световните и астрономически календари, но аз с достатъчна сигурност
знам, че тя пристига на 22 Март…), на мен в момента хич не ми се спи - днес
сабалам ударих една конска доза кафе с много мляко и още повече захар; точно
както го пиеше навремето другарят ви Тодор Живков. За това ще гледам да си
довърша мисълта преди да се заровя в постелите, а пък утре ще се разправям с
преводи и оправяне на правописни грешки. Аз всъщност казах по-важното, което
беше на дневен ред. Извадил съм 3 кила кайма, че утре да направя кюфтенца – в
неделя ще ходим у Дарина да поменем Игор (40 дни…), а аз съм обещал да доставя
малко от тези мои първокачествени артикули в знак на добра воля и най-искрени
чувства към изгубения приятел.
Непосредственото
бъдеще отново е обвито в мъглявини и би било по-скоро непредсказуемо. Ще
описвам събитията и случките по реда на тяхното възникване. Предстоят ни важни
и исторически дела в най-общ и близък семеен план – в понеделник съм на
медицински преглед: крака, пръсти, рамене, кървища, урина, мозък – анализ на
всичко, което ми е останало, загърнато в набръчканата и съсухрена кожа. В
четвъртък може да се доразвие тезата за евентуална покупка на следващата ми
кола. Уговорката ни е, че човекът ще приеме моята стара барака като част от
плащането + 15 бона “кеш”, на ръка дето му викат. Това мен ме устройва морално,
физически и най-вече финансово – останалото е в Божиите ръце.
А
сега, като ви целувам най-горещо и прегръщам най-силно, ви пожелавам “лека нощ”
и до нови срещи в необятното литературно пространство – толкова много ми се
доспа обаче изведнъж, че дори финалният гонг за края на мача ще ви го ударя
утре на чист акъл и бодро съзнание. Но преди това имам да свърша няколко важни
и неотложни неща…
22.03.2014 – Независимо, че аз още онзи ден най-акуратно записах датата на следващото
ми включване, макар доста прибързано и предварително, мислейки си че това ще
стане веднага на другия ден, отново редица обстоятелства объркаха плановете ми
и това писмо не можа да замине в уречения срок - най-малко пък навреме. Ето
защо обаче, тази вечер щом се прибрах от работа, първо седнах да си довърша
мисълта от онзи ден, с оглед най-късно утре кратичкото ми посланийце да напусне
очертанията на нашето скромно домакинство, политайки стремглаво към всички вас.
Миналият петък, докато Даниела беше нощна смяна аз стоях буден до късно през
нощта и успях да нахвърлям доста прочитен материал. Сега ще ви запозная с
останалото – нищо че е вече 25-то число на месеца…
В
събота пак станах рано – прегледах събитията от световната политическа арена и
в частност българската (като най-циркова…), след което излязох по мои лични
задачи - кои от най-общ, други пък имащи по-конкретен характер. Първо минах
през едни зарзаватчии, от които купих цял кашон с чудни червени чушки за печене
– криви и грозни, но най-важното евтини. Като пощипнах по няколко и от другите
кутии, моята стана препълнена с връх – нали лакомията не ни напуска нито за
миг, каквото и грехопадение да е това. От зеленчуковия магазин се отправих към
друг един специализиран сервиз, където се занимават с всевъзможни газови
прибори, уредби, печки, котлони, горелки и прочие къмпингарски стоки. Изплаках
им болката си, че ми трябваше маркуч за моето ново барбекю и те веднага ми
показаха “цяра” да виси на един пирон. Моята “болка” трябваше да се излекува
още там и на мига с един скромен масраф от $35 – добре ама аз онзи ден дадох
едва $70 за цялата скара, а пък сега искаха да им се изръся и с други 35 башка;
тая дето въобще нямаше да стане. Все пак им благодарих най-вежливо и учтиво,
качих се обратно на прогнилата каручка и си бих камшика за вкъщи. По пътя на
връщане минах покрай няколко гаражни разпродажби, но освен една книга за 25
цента нищо друго не си купих. Едва ли и нея някога ще прочета (както стотиците
други, които са минали през ръцете ми…), но аз поначало събирам разни такива
апокрифни литературни произведения, та само заради това я взех. Книгата
разказва за живота на Адолф Хитлер и неговата метреса, Ева Браун. Предполагам
че ще бъде интересна, само дето аз не съм особено много по четенето на книжки и
вероятно последната ще продължи да събира праха в шкафа, както междувпрочем го
беше събирала и до сега при хората, от които я взех. В библиотеката си имам и
“Моята борба”, писана собственоръчно от Фюрера – английско издание, както и в
превод на български език (то пък ми е в електронен вариант), но скоро не се
очертава да посегна нито към едното, нито пък към другото. Отчасти съм хвърлял
по някой поглед специално в българската версия и открих много интересни неща в
текста, но нямам нужното търпение да стигна чак до края. По същия начин още в
началото зарязах и “Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин, която бях започнал
да чета преди години, въпреки че и тази книга ми беше интересна, заинтригуваща,
но така не ѝ стигнах до края.
Прибрах
се в къщи и се залових с моите лични занимания, докато през това време Ванеса
имаше урок с учителката, а Даниела спеше след нощната си смяна предната вечер.
После моите двечки кукумявчици пак излязоха по пазар, а аз останах да се
занимавам с чушките по двора. Този път ги пекох не направо върху огъня и жарта,
ами сложих скарата отгоре над въглените. Станаха добре. Докато бях още под
домакинска тръпка, взех най-после да обгоря и глинения сач, който си купихме преди
две години от специализирания магазин в с. Орешак - малко преди Троянския манастир.
Ние от този дюкян сме пазарували и друг път – от там също са ни и гювечетата,
които ползваме най-редовно. Този сач обаче изискваше една предварителна и
подготвителна технология, която аз дълго време отлагах от мокаятлък. Той
трябваше първо да се нагрее постепенно и да му се налива олио, докато на края
спре да поема с цел да се уплътнят и запълнят порите в кирпича. После като се
готви в него, мазнината избива и не се слага допълнително. До тук всичкото
хубаво – за сача дадохме 5 лв., помня го като че ли беше вчера и отново от
лакомия взехме най-големия възможен размер (с диаметър горе-долу колкото джанта
от “Трабант”). Че като почна това чудо да “пие” шарлан – една двулитрова туба
замина под половината и още иска пущината. А пък оливията, да я вземат дяволите
е скъпа в тази далечна страна на неограничените възможности - не е по 1.60 лв.
литъра, колкото беше наливното ѝ подобие едно време в колониала на ул. “Брянска” до бръснарницата. Така от
финансови съображения аз прекъснах технологичния процес по средата – колкото
поел, стига му; зер, над кило олио попи навътре и замина в калта на шибания
сач. До това време Даниела и Ванеса си дойдоха послепели от глад, та им опържих
по едно яйце докато беше гореща глинената тепсия – всъщност, то беше само едно,
само колкото за проба, та щяха да се избият помежду си коя по-напред да му
изяде жълтъка. Малко след всичко това падна и мрака, а ние излязохме със
салатите и напитките на двора. Огънят ми все още тлееше, глиненият сач стоеше
на горещо да се темперира и закалява, а аз най-накрая в него хвърлих и няколко
вратни пържоли (трябва да бяха от някой дрът глиган, защото баят време отиде,
докато се опържат, проклетите – една половинка с мастика замина само докато
изчаквах да зацвърчат; ако строгият глас на разума не ме бе възпрял, със
сигурност щях да начена и втората половиница). Абе, вкусно готви устройството,
признавам си, обаче му е много голяма хамалогията и твърде продължителни
ритуалите подир цялата процедура – нищо чудно това да му е било първото и
последно вадене от долапа. Надвечер Даниела направи тесто за млин, който бяхме
обещали за занесем на другия ден у Дарина за Бог да прости на нашия товарищ
Игорь. Аз направих моите кюфтета, с което задълженията ни се изчерпаха.
Докато
си пиех мастиката с Великденска салата, нещо ме удари в главата и реших да
нахвърлям няколко прощални думи, които да кажа пред всички на помена. За да
увековеча спомените за този наш тъй скъп приятел, отишъл си съвсем без време от
грешния свят, в който живеем, помествам написаното и тук без корекции и
съкращения…
На скъпият ни Игор, от българските му приятели…
Простете ми
вълнението, братя,
ако тук-таме сълза
пророня аз!
За радостите, всинца
стихчета ви съчинявах,
но днеска не подмина
никого скръбта.
Изгубихме наскоро
ний приятел -
скъп другар ни бе и
наш събрат;
смъртта от нас
изтръгна го внезапно,
без бой, без битки
тежки и дори без рат.
С какво заслужихме
съдбата своя
и кой ли тук чак
толкова ни завидя?
Защо така жестоко ни
отнеха правотата,
до гроб да бъдем с
нашия “дядЯ”
Сега стоим
безмълвни, някак си осиротели,
пред праха на тоз
скъп всекиму човек –
подсмърчаме, ридаем
и се кълнем навеки,
че всички ние никога
не ще забравим,
как с нас той винаги
е бил един непоправим,
дълбокочеловеческий
и истински зевзек.
Прощавайте и вие
близки наскърбени,
опечалени с кърваво
ранените сърца –
молете се на Бог за
опрощение,
и винаги извършвайте
добри дела…
23.03.2014 – BRISBANE, Australia
Нямаше
как да не напиша нещо в името на доброто ни приятелство и близостта, която си
създадохме с тези хора през последните 8-9 години. Но, съдбата явно бе решила
друго. Поклон пред паметта му…
В
неделя сутринта имахме много малко време, защото Даниела пече питката, малкото
посвири надве-натри, а аз се занимавах с подреждането и оформянето на горния
текст. Наред с това трябваше повторно да омеся каймата с накълцаният на ситно
лук, да обеля и огромната камара чушки, които ме чакаха от вечерта, оцеждайки
се в мивката и т.н. След скоростно изкъпване, в 11:00 вече бяхме на шосето за
Бризбън. У Дарина се събрахме доста хора и всички почетохме 40-те дни от
смъртта на Игор. На края гостите си заминаха, а те двете с Даниела като се
разбърбориха, та не можах да я вдигна, за да си вървим. Ние умишлено бяхме
отишли с моята кола, за да се предпазя от злоупотреба с алкохола и за целия ден
изпих само 2-3 бири. От дума на дума се разбрахме в събота пък да се съберем у
дома, за да изпратим Янко по живо по здраво за България. Резервирали сме си
една къща за почивка по време на Великденските празници, където се събираме
няколко семейства – Дарина също ще дойде с нас заедно със сина си, който
пристига от Сидней. Не ще да ѝ е много леко така, както изведнъж остана завалийката сама, ни ние също
няма да я изоставим в трудния за нея момент. Точно тогава по Великден се пада
една дълга серия от последователни почивни дни – прибираме се в понеделник, за
да отидем на работа само във вторник, сряда и четвъртък, защото петъкът също е
почивен: тогава пък по традиция честваме Денят на падналите герои във войните (ANZAC
Day). И за този период с част от компанията имаме отделни резервации, само че
тогава ще ходим на друго място.
Така
дойде понеделника – вчера, когато след работа ходих на преглед при нашия доктор
Жоро. Пръстът ми по принцип е добре, обаче нокътя иска да се поокастри още
малко отстрани и да се отнеме известно количество излишна кожа. Рамото ми имало
някаква калцирала се вече ставна болка, която ще се лекува с физиотерапия.
Шибаният ми холестерол трайно се е закрепил в горните граници на своите
по-ниски величини и за момента измерва стойност от 6.3 измерителни единици –
положението не е тревожно, но трябвало да бъде под 5 съгласно Австралийските
сърдечно-съдови нормативи (че аз нали съм си българин, бе майката му стара –
защо още ни мерят с техните тукашни аршини?). И за да затвърдя крилатата мисъл
на покойният отдавна Веско Славчев – мой бивш началник отдел в несъществуващото
вече предприятие “Промишлена Електроника” - Габрово, за което съм споменавал не
един или два пъти в настоящите си мемоарни материали, аз ще си позволя да
цитирам думите му по памет. Той казваше така: “След като прехвърли 40-те си
лазарника, когато един човек се събуди на сутринта и не усеща да го боли нещо,
това означава, че е вече умрял!” Така се майтапеше той, когато му чествахме
40-годишния юбилей. А пък аз тогава бях само на 26…
С
всичко това до тук полагам послеслова на поредната си статия. След малко сядаме
на скромна вечеринка във връзка с големия Християнски празник, Благовещение,
считан в България за денят на майката. Нека да е честит този свят ден и на
тебе, мамо – бъди ни жива, здрава и продължавай да се молиш все така горещо и
всеотдайно за всички нас. Обичайте се много със скъпия ни татко – прегръщаме и
ви целуваме сърдечно: Дани, Ани, Нени и Неси…
25
Март, 2014 – Gold Coast, AUSTRALIA…
Няма коментари:
Публикуване на коментар