18.09.2017 - Независимо, че донапред разказвах за случки и събития, станали на малко
по-задна дата, тази сутрин продължавам с материалите от вчера. Междувременно се
бяхме вече свързали с родителите на Мария - веднага след закуската се срещнахме
пък с тях. В цената на хотела ни е включен и “пансион”, макар че не пълен
(полага ни се само сутрешна разкладка, ама за сметка на това, на корем пък). Та
като се наядохме до пръсване с пържени яйца, шунки, печени филии, всякакви
сосове, супи на буци и други боклуци, отидохме в мотела, за да се срещнем с
хората. С тях вече разходката ни продължи по брега на морето, след като
слязохме и досами градския плаж. Е, това беше една от многобройните пясъчни
ивици на острова, която се случи по пътя ни - водата в океана беше топла като чай,
но не много бистра заради падналите напоследък тежки и обилни валежи. В края на
плажа, както всеки тук може вече да се досети и сам - седнахме целокупно в един
капан на ледена бира и разни мезета от местната флора и фауна. И като се
почнаха една подир друга, дорде не им загубихме мярката…
На
връщане минахме през улицата, вместо да вървим обратно по пясъка. На няколко
места също посядвахме за кратко да си отпочинем с по някоя и друга бира.
Следобеда се събрахме и с останалите приятели на Жика и Радмила - две техни
приятелски семейства, с които са заедно на тази почивка. За да се опознаем
взаимно, всички се нахвърляхме в басейна, където упражнението с бирите продължи
до вечерта. Предстоеше ни обаче най-голямата и вълнуваща атракция за деня -
посещението на нощния пазар-базар или битак казано по нашему, който се провежда
всяка втора неделя в съседен квартал и има статут на Националната търговска
база “Илиянци”, само че клонът им в Тайланд.
На
здрачаване от хотела ни взе един микробус, който срещу скромната сума от $2 на
човек ни откара на майната си чак; паркирахме го на една поляна, обособена за нарочен
паркинг, от където пък с едни отворени камионетки ни изсипаха току до входа на
пазара. Няма блъсканица, тъпканица, навалица и реплики от сорта: “Ей, дрогарьо!
- ти ‘де съ приреждъш, ве тарикат тъкъз шопски?” Диспечерите си знаят работата,
всичко е организирано до последната най-малка подробност, от което хората са
щастливи и доволни; а това са милиони глави добитък за управление, само че
породата им не е “сиво искърско говедо” - от където всъщност идва и разликата
от неслучайната прилика с милите наши родни картинки, които са ми пред очите
само за пример и сравнение.
Закритото
им тържище имаше размерите на стадион “Герена”, като сергиите със стока бяха
разположени във вътрешните улеи и коридори, докато външният пръстен беше изцяло
зает с будките за храни. Реално будки нямаше, защото храната се приготвя пред
клиента - всичко се вари, пържи и пече на място и ако кажа, че там видях тонове
храна, нека това да се разбира като МНОГО тонове с храна: цели купища с
наденици, пилета и патки (тук въобще не изключвам плъхове, мишки и други
екзотични насекоми); башка другите им местни специалитети, от които на
нормалния човек му идва да си изповръща червата само като ги види или помирише.
За разлика от други нации, в кухнята на тайландците много трайно е залегнато
свинското месо, наред с всички останали хвъркати и пернати животни. Понеже
стана на дума за моята любима разфасовка от мръвки, та искам да вмъкна един
пример от социалната икономика. При месечен доход от около 9000-10000 Бата, но
в повечето от случаите едва само половината от това (равняващи се на някакви си
мизерни $360-$400, които често биват и жалките $200), цената на свинската кайма
в супермаркета е 114 Бата, а свинския врат - 140 Бата ($4.50 и $5.60
съответно). Бензинът им например струва между 26 и 38 Бата в зависимост от
октановото му число – това прави цена между $1.00 и $1.50. Аз предполагам, че
тези стоки имат и по-ниски цени, ако се пазаруват някъде по евтините пазари, но
това мое твърдение още не е потвърдено. Иначе една бира в кръчмата варира между
70-90 Бата, което възлиза на половината от цената, която плащаме в Австралия.
Това е една от причините, щом австралийците пристигнат в Тайланд да забравят,
че са човешки същества и да почнат да се наливат денонощно с бира едва ли не
още от летището - единствено защото е много евтина (както и чика ви Жика, който
също не прави никакво изключение от масите)…
До
това време снощи аз бях вече доволно изгладнял, след като закуската ми държа
ситост почти през целия ден. В безкрайната си лакомия се престраших да взема
една много апетитно изглеждаща свинска наденичка - аз на други храни не кълва и
не налитам. Обаче последната, вместо да ми замирише на Смядовска луканка или Горнооряховски
суджук, имах чувството, че беше направена от варена свинска кожа, с някакви
незнайно какви подправки из вътре, от които още ми се гади на езика и като се
оригна, лампата на тавана се разлюлява и потреперва от ужас чак.
20.09.2017 - Случва се така, че моите разкази винаги започват с някакво начало, но
пък почти никога не стигат до цялостният си завършек - в този момент или трябва
да излизаме на някъде и времето е накъсяло, или пък вече ми се е доспало, та
едвам сричам буквите. Независимо от известната разпокъсаност на мисълта си, ще
гледам да свържа събитията по тяхната закономерна хронология, за да ви направя
съпричастни на всяко едно наше преживяване.
След
няколкото часа, прекарани в олелията на нощния пазар, на края вече бяхме
толкова изморени, изтощени и отегчени, че всички искахме само да легнем на
хладно и да не станем до сутринта. Натоварихме се на камионетката, която ни
хвърли на паркинга; там най-чинно ни чакаше шофьорът на микробуса, с който се
върнахме обратно в хотела. Базовият ни лагер се намира пред комплекса на
другите хора - те организират всичко, докато ние сме малко като пришълци, но
това съвсем не пречи да следваме уговорките и да спазваме часовете на срещите -
нашият бивак е разположен през две улици от техния и общо взето сме на 10-15
минути пешеходно разстояние едни от други.
За
следобеда на следващия ден имаше организирано посещение в една гъста тропическа
гора, където се катерихме с въжета като маймуните и преодолявахме най-различни
препятствия като войници от специалните армейски части. Даниела не дойде с нас,
че има известни страхове от височини и разни силни усещания; тя остана в хотела
да си чете книгата, както и Жика с другия човек не се присъединиха към бойната
група. А това действително беше едно голямо натоварване, на каквото дори самият
аз не очаквах, че зорлем ще се подложа по собствена воля (ако това ми се беше
случило в казармата, бих застрелял на място оногова, който ме е накарал да се
напъвам толкоз много). Отначало трасето почва с леки препятствия и по-малки височини.
Обаче като почнахме да се катерим нагоре и да прескачаме от дърво на дърво по
едни стоманени въжета, по каквито ходят само циркаджиите, това вече внесе
допълнителен елемент на силна емоция и висока степен на адреналин. Най-страшно
беше преминаването от едно високо дърво до следващото, а при вида на бездната
под мен направо ми се разтрепериха краката. Вярно, че ние бяхме вързани със
специални осигурителни въжета и приспособления като алпинистите, но все пак
усещането за страх беше налице през цялото време. Спомням си, че такива
височинни страхове брах по времето на един мой индивидуален траверс по билото
на Купените - между вр. “Ботев” и някоя от Карловските хижи; мисля че тогава
само до “Добрила” или до “Дерменка” стигнах и то едвам-едвам се добрах в снега,
вече със сетните си сили. Беше някъде през Февруари или Март на самостоятелния
ми период като парясник и единствено зъберите на върховете не бяха силно
заснежени – за това се наложи да катеря всеки камък и да пълзя през всяко
възвишение, вместо да ги подсичам отдолу, както обикновено правим през лятото;
подножието им обаче беше опасно и невъзможно за преминаване предвид дълбокия
сняг и единственото трасе беше по билото, следвайки коловете на зимната
маркировка. Ама тогава бях само на 30 (че нямах и толкоз дори…), а не почти
60-годишен, както към днешна дата. Това солово, почти алпийско изпълнение аз
няма да го забравя дорде съм жив. Заредих раницата с провизии барем за седмица
(главно лютеница от мазата, стара сланина, два самуна типов хляб и повечко
ракия за разтривки и навехнато), екипирах се като за изкачване на Еверест и
поех…
За
по-лесно и евтино (тогава бяха едни от най-гладните и мизерни години – току
след първото драстично и поголовно повишение на цените, непосредствено след
падането на Берлинската стена; властта вече надушваше своят неизбежен, гибелен
крах и трескаво се преорганизираше и преструктурираше своето обществено влияние
от политико-икономическо до този момент, в по-нататъшно чисто икономическо,
съгласно инструкциите на КГБ и Кремъл…), на автостоп стигнах до превала на
Шипченския проход, от където вече през горите до вечерта стигнах местността
“Узана”. Спах при Пачката, в хижата на “Електроника”-та, където освен мен имаше
множество други общи приятели, познати и колеги, с които вечерта направихме
един грандиозен моабет. На другия ден аз станах сравнително рано и тръгнах към
х. “Мазалат”. Обикновено за 3-4 часа сме стигали до там, обаче в заснежените
зимни условия, времето на прехода ми се удвои. Едва привечер чух разлайването
на хижарските кучета, което ме успокои, че вече бях близо до топлата печка и
бумтящата с дърва камина. Вечерта ударих няколко горещи чая, хапнах набързо и
се отнесох в отрезвителен сън, защото предната нощ не я ползвах по
предназначение, ами се отдадох на разгул и душевно опиянение, вместо да се
наспя като пич.
Заранта,
щом пукна зората отново се понесох нагоре към върха. Него ден целта ми беше да
стигна само до х. “Тъжа”, до която също се влачих кажи-речи цял ден. Отначало
вървенето нататък беше лесно, защото снегът отгоре беше замръзнал и по кората
му се вървеше рахат, сякаш си разхождаш трандафорите по “Витошка”. Обаче като
се постопли през деня и особено с изгряване на ослепителното слънце, снежната
покривка се размекна и движението се затрудни изключително много, почти до невъзможност.
Тогава се преместих към хребета на билото и продължих да вървя, но най-големият
зор беше дорде се свлека долу в ниското, за да стигна до пътя към хижата. То
какъв ти и път, де – там нямаше и пъртина даже, та се наложи да газя нагоре
покрай потока; от камък на камък, де малко цопнал и нагазил в някой вир, но
така или иначе стигнах бивака. Цяла вечер си суших дрипите, та нямах време и
една ракия да ударя даже за профилактика против настинка.
По
подобен начин на следващия ден със сетни сили се добрах и до първенеца на
стария Балкан. В метеорологичната станция на вр. “Ботев” добри люде ме прибраха
за преспиване, въпреки че това там не е практика. Легловата база е само за
служебно ползване от нейните поддържащи и обслужващи работници, но за мой
късмет единият от тях беше слязъл за нещо до базата им в Калофер, та разгеле се
беше освободил един креват за временен нощен приют и хората ме настаниха в
тяхната стая. Е, там вече със стопаните разгърнахме по-широкомащабна социална
дейност и активност, с всичките му предястия, домашни суджуци, луканки,
сиренета и много, много вино и ракия. Ядохме гореща чорба, приказвахме си до
среднощ и поминахме прекрасно мразовитата, почти полярна нощ. На сутринта
благодарих за гостоприемството и потеглих по пътя си към следващия бивак – сега
вече по-добре си спомням, че това трябва да е било по-скоро х. “Добрила”,
отколкото “Дерменка” – последната е малко по-нататък по билото на Стара
планина. Имах вече тренинг и познания по маршрута – където е сенчесто, вървях
по вкоравената горна покривка на снега; където пък беше напекло – блъсках
директно по скалните сипеи. По тях беше чисто, защото ветровете издухват
снежните навявания и зъберите им стърчат величествено и дори малко страховито.
Най-голям зор обаче видях, дорде премина по зъберите на Купените – Голям,
Малък, Среден, като пак там в тоя район се намира и вр. “Левски”. От позицията
на моята напреднала възраст, сега едва ли ще си спомня поименната поредност на
тези скални възвишения – пред очите ми обаче изниква само една картина, която
се е запечатала у мен завинаги.
Беше
напреднало следобедно време и докато през деня климатичната обстановка беше уж
ясна и приятно слънчева, макар и доста студено в температурно отношение, в
по-късните часове откъм северните склонове на планината започнаха да прииждат
разни гъсти мъгли и сякаш на талази взеха да обхващат високите части на
върховете. По моя преценка бях вече наблизо до крайната точка, но все още имах
да преодолявам останалата серия от скални масиви, преди да я достигна. Седнах в
подножието на поредното препятствие уж да почивам, ама ми стана студено – хвана
ме и шубето, да не би да замръзна там сам като вълк единак. Извадих едно
бурканче сладко и почнах да набивам с пръсти – нямах време за лъжички и
салфетки. Дъвча сладкото от вишни и хрупам сняг от шепата си да го покарвам.
Така бях чувал, че човек като умалее и го напуснат силите, трябва да яде захар
за енергия. Абе аз енергията и от ракията в раницата щях да я добия, но тогава
също се опасих, че алкохолът само създава едно измамно усещане за топлина и дава
илюзия за някаква временна сила, след което те поваля още повече; поради тези
си страхове, до помощта на шишето от вермут не съм прибягвал. Плюх си на петите
и подкарах наново по последния хребет. Докато се добера до хижата, навън беше
паднал вече мрака – абе чувам, че хижарят бие упорито с един винкел по
камбаната и кучетата му вият на умряло, ама аз нямах сили барем едно
“Идем-иде-еем…” да извикам. Как съм изгазил снега до постройката само аз си
знам, но все пак стигнах заветният заслон (и подслон, разбира се). А човекът се
беше вече и притеснил за мен, защото пък онези от станцията на вр. “Ботев” му
се бяха обадили, че към хижата се движи един самотен малоумник – да са
хаберлии, демек. И хижарят като видял мъглата отвън, та почнал да удря
клепалото, белким го чуя и да се ориентирам поне по звука на къде да вървя. Е,
след като епичното ми пътуване приключи, вечерта отново седнахме на моабет –
този път на блага ракия, на сочна печена сланина и цяла бака с боб. Ама боб да
ти види окото, бако – досущ като в казармата: гъст, ароматен с хиляди балкански
мерудии, мазен и горещ, още ври на печката. Изядох 4-5 паници и можех да поема
още няколко, но ме достраша да не се пръсна през нощта – толкова много бях
прегладнял и изтощен от умора (и от малко страх, отбелязвам). Като се наспах,
на другия ден се свлякох по пътеките към някоя от гарите на подбалканската ЖП
линия и с влака се прибрах окончателно в Габрово. Траверсът ми завърши успешно,
поучително и разтоварващо поне от натрапчивите мисли по предстоящия ми развод,
които се завърнаха в главата ми тутакси, щом прекрачих прага на дома…
Олеле-ее,
че каква стана тя сега? – аз тръгнах за знойното лято на Тайланд да ви разправям,
а пък неволно и неусетно спомените ми пак извъртяха приказката към снежното
величие на Балканът наш, горд и роден. Ами, прощавайте за отклонението – сега,
какво: да го трия ли или да смачкам листите? Да, бе – да; че не, разбира се – я
глей’ к’во ‘убаво разказче се получи. Нека продължим обаче сега с азиатската
екзотика на одисеята – връщам се в гората на екстремните спортове, от където
всъщност тръгна и лафът за шубето...
Освен
осигурителните въжета, ние бяхме оборудвани и с едни ролки, с помощта на които
пък се придвижвахме по опънатите между отделните дървета въжета. Това беше общо
взето кеф, но прелитането на 30-40 м височина също създаваше известни трепети и
вълнения у мен, докато се уловя по-здраво за следващата платформа. И така - цял
следобед; от клон на клон и от дърво на дърво; сякаш бях разгонен маймун,
запрян в зоопаркова клетка. Най-големият зор видях обаче, докато катерих един
отвесен като дирек дървен ствол, по който нямаше нищо друго, освен няколко
малки пластмасови стъпки - да се стъпва по тях и да се придържа с ръце, докато
трае катеренето нагоре. Обаче аз и с тази задача се справих зашеметяващо добре,
докато някои от нашите съотборници не успяха. Дечурлигата бяха подивели като
хиени и за тях тези препятствия бяха леки и приятни, докато за нас
по-дъртичките това беше цяло изпитание, граничещо почти с героизъм (и голяма
доза безумие, в тоя ред на мисли). От страх не усещахме, че дрехите ни са мокри
от пот - когато слязохме долу сигурно бяхме олекнали барем с по 2 кила.
Привечер
се върнахме в хотела, където покрай басейна се намерихме и с останалите
участници от групата. Преди това по път спирахме в някакъв супермаркет за разни
провизии, които ни трябваха пък за следващата авантюра - вече вчерашната. След
като се изкисвахме почти до размекване на костите в басейна, преоблякохме си
чистите дрешки и отидохме на вечеря в руския ресторант. С нас бяха само
семейството на Мария, защото другите имали различни планове за остатъка от
вечерта. Самата съдържателка даже ни посъветва да си купим едно шише водка от
колониала и да го внесем вътре за дружно изпиване (вместо да ѝ го плащаме по завишения ценоразпис
на заведението), докато тя се зае със салатите и останалите мезета. Така и
направихме - изкарахме доста весело и на края се прибрахме в хотела за дълго
жадуваната почивка. От там насетне вече ми беше абсолютно невъзможно да сядам,
че пък и да пиша посред нощ – направо бях като разглобен на съставните си части
и имах сили единствено да се хвърля в кревата; заспал съм още във въздуха,
докато главата ми пада на възглавницата.
Вчерашната
ни разходка беше от малко по-различно естество - вече всички заедно наехме една
бързоходна лодка с двама души екипаж, които ни разведоха покрай съседните малки
острови. Тук-таме хвърляхме котва, за да се къпем и гмуркаме в кристално
чистата като сълза, синьо-зелена вода на Индийския океан. На лодката имаше
плавници, маски и шнорхели, та ние добре се покъпахме и на воля. За обяд ни
заведоха на друг остров, където туристите се тъпчат с лакомства и специалитети
на Тайландската кухня, докато такива отделни екземпляри като мен, само си
боднаха малко от ориза на ближния и това им беше всичкото удоволствие от
тържествения гала-обед.
Съдейки
по скоростта на движение, която шкиперът поддържаше на моторницата и времето,
което ни отне докато пристигнем на първия остров, мисля си че се бяхме
отдалечили на 50-60 мили от брега. По едно време имах чувството, че направо
летим и се плъзгаме по вълните, едва докосвайки повърхността на водата - според
разветите ни коси и бретони, движили сме се барем с едно 70 км/ч, да не казвам
повече; беше голям кеф, а наред с това и приятно хладно под сянката на навеса
над главите ни.
Денят
премина в къпане, разходки по плажовете и наливане с бира, която си носехме с
нас. Екскурзията ни включваше въпросният обяд, разни безалкохолни напитки и
вода, които пътуваха през цялото време подире ни в една огромна хладилна кутия,
заровени в бучки лед. Прибрахме се почти на здрач – изморени и безкрайно гладни
(хеле пък аз, както не бях хапвал залък цял ден). Вечерта ние с Даниела
посетихме един италиански ресторант, докато малкото пак вися цяла нощ на
телефона, в безконечните си разговори с Михайло...
И
понеже вече като част от денонощието отново настъпи късния надвечерен следобед,
преди да излезем, сега пък ще нахвърлям щрихите от днешната сутрин и въобще от
поредния ни почивен и толкова безгрижен ден. Не знам какъв релеф има останалата
част на държавата, но специално този остров е разхвърлян по множество хълмове и
височини, като на върха на най-високата им точка се издига величествена по
размерите си статуя на тяхната богиня Буда. До нея води тясно и стръмно шосе, по
което ние стигнахме до там с едно такси. Цената му не беше малка, защото за
същите 1000 техни Бата ($40) онзи ден ни докараха от летището до вратите на
хотела. Но ние решихме да отидем и да видим с очите си това свято и много
религиозно за местните хора място. Гъмжилото от народ беше огромно, но понеже
районът в околовръст е голям и просторен, та и посетителите му някак си плавно
се стопяват сред тази високопланинска пустош. За цената на таксито, шофьорчето
включи и двата си часа престой горе, през които ние имахме доволно много време
да разгледаме навсякъде и да направим сума фотографии. Видеокамерата, която
носим и тук, за пореден път ми направи номер с менюто си, вследствие на което
след продължително отсъствие на заряд в батерията ѝ, последната автоматично заема своите оригинални функции
на японски или китайски език - а те вече са напълно неразгадаеми за
незапознатите с йероглифното писмо индивиди, ако по някакъв начин не се
възстанови обратно нейното предварително зададено английско меню. Ванеса
инсталира една програма на телефона си, която прави директен превод на надписи
и текст, изписан с толкова чуждите за нас азбучни знаци. Така с помощта на това
приложение издирихме английското меню на камерата, за да ѝ задам отново необходимите за работа функции. Даже вчера
почнах и филм да снимам от лодката, но много бързо се отказах поради голямото
клатене и подмятане по вълните. Отделно дето слънцето пече безмилостно, блещи
ми насреща, та хептен нищо не виждам във визьора; много скоро след това се
отказах от операторството и зарязах камерата. Даже понявга сам си се чудя на
акъла: как съм намирал толкова много ентусиазъм, докато съм правил своите
предишни филми? - сега сякаш мераците ми в тая посока напълно са се изпарили.
След
като се помотахме горе известно време и заснехме всичко интересно, човекът ни
върна с таксито обратно в града и ни стовари баш пред хотела на чика Жика. С
всички тях се видяхме на басейна и донапред се изкисвахме в топлата му като
позастинало сутрешно кафе вода. Довечера пак ще ходим по разни нощни атракции и
аз рекох да обобщя денят в краткия антракт между отделните обществени дейности.
За утре също има планирано масово мероприятие, но за него вече ще разказвам
допълнително. Знам само, че ще ходим на някаква авантюра с лодки, после ще се
къпем барабар със слоновете и други подобни. При статуята на Буда днес видяхме и
няколко местни маймуни, които тук си живеят съвсем свободно измежду хората,
макар да се намират в своето диво и безпризорно състояние (нещо като уличните кучета
и котки по нашенските сокаци). Маймунджилъците им обаче навред си остават едни
и същи за тази животинска порода, защото имаше поставени нарочни хора да ги
разпъждат с прашки и чатали. Иначе онези дивачета ходят да се закачат с хората,
някои дори и хапят (не хората, бре - за маймуните ви приказвам). Едно такова
баш пред мен се засили към кофата с боклука - изрови отвътре един плик с
някакви хранителни остатъци и питиета, грабна го и хукна нагоре по клоните на
дървото да се гощава. Яде каквото яде там от огризките, допи си “аперитива” и
после моля ви се запокити празната вече кутия от лимонада по мен и за малко да
ме перне по главата - маймунска му работа; вече въобще не се съмнявам, че ние
човеците сме произлезли именно от тях – в противен случай щяхме да сме малко
по-различни...
23.09.2017 - Събота сутрин; последен ден на острова. След няколко часа ще трябва да
опразним стаята на хотела, която беше наш приют за около седмица време. Слизаме
до ресторанта за последна закуска, след което женските отиват да се разкрасяват
и да си правят маникюрите, докато аз ще се усамотя в някое кьоше, за да предам
поредните си впечатления от Тайландската ни епопея. Спомням си, че онзи ден ви
занимавах със статуята на Буда, която посетихме през деня, а пък вечерта целокупно
ходихме на улицата с най-много барове, нощни заведения, клубове и публични
домове, в този ред на мисли. И от огромния избор, който имахме, та на края се
напъхахме в един чисто австралийски бар, където се наядохме с истинска купешка
храна до пръсване. Там готвеха чисто нашенски специалитети, с наденички,
пържени картофки и дори зрял бобец (нищо, че беше от консерва). Ударихме и по две
бири, след което се пуснахме по гюзмето. По едно време даже, докато все още бяхме
в заведението токът изведнъж спря – изглежда, че някакъв случаен гръм или пък
мълния удари по локалния трафопост, защитата му падна и в един миг кварталът
помръкна като през първобитно-общинния строй. Обаче нашият хитрец австралиец
(сайбията на кръчмата), своевременно се беше снабдил с нарочен за такива случаи
генератор, монтиран някъде по покрива на сградата, който буквално секунди
по-късно заработи и веднага възстанови светлината навсякъде. Единствен неговият
ресторант беше оборудван с подобно съоръжение, като по този начин той никога не
губи от клиентелата си. А такива бури там са много често явление, защото пък
само няколко минути по-късно (таман бяхме излезли вече от там…), връз кратуните
ни се изсипа един опустошителен дъжд, който за броени секунди опразни улицата -
всичко живо се изпокри в прилежащите крайпътни кръчми. А тук на Екватора не
просто вали, а дъждът в най-истинският смисъл на думата се излива, като през
маркуча на пожарен кран. След около час стихията утихна, но улицата се беше
наводнила и превърнала в селска река. Поразходихме се още малко из кишата,
взехме друго такси за обратно и се прибрахме в хотела. Истинският силно
емоционален ден обаче беше следващия, за когато имахме планирана една доста
дълга серия от най-различни атрактивни мероприятия и спортни дейности…
В
четвъртък сутринта станахме по-рано, защото още в 08:00 трябваше да се качим на
микробуса, който след час и половина, близо два пътуване ни откара току в
сърцето на една местна планина. За добре дошли ни вкараха в реката, където ни
чакаше истински слон, а не само макет както по индийските филми - идеята беше
да го къпем и да му трием гърбината с една четка за дъски. Слончето беше малко,
почти бебе и тази игра много му допадна. Всички му се изредихме да го яхаме и
да му се катерим по гърба, а то радостно пръскаше вода с хобота си, та ни
измокри целите - вместо ние да го мием, животинчето окъпа нас; вероятно това е
най-чистият слон, който някога е съществувал в света…
След
това всички се събрахме в базовия лагер, където първата атракция беше
спускането ни с гумени надуваеми лодки надолу по бързеите на реката. Трасето
беше с дължина около 5 км, по протежението на което имаше множество водни
препятствия и бариери, които ние трябваше умело да преодоляваме. Във всяка
лодка имаше по 4 човека пасажери, а отпред и отзад бяха насядали хората от
“екипажа”, които всъщност ни возеха; беше голям кеф - можех цял ден да не сляза
от лодката. Чувам от по-запознати, че в България на тези емоции им викали
“рафтинг”, вероятно защото произлиза от английския си аналог rafting.
После
ни заведоха на една писта, където пък яхнахме по един четириколесен всъдеход (ATV)
и направихме голяма обиколка по калните пътеки на района. В последните дни се
бяха излели обилни дъждове и навред беше само локви и кал, но пък нямаше
прахоляк. Жегата също беше търпима и поносима - времето през деня се задържа
облачно, пък и ние бяхме предимно мокри, та не усещахме излишните градуси на
иначе високите Екваториални температури.
От
моторетките отидохме да се спускаме по едно въже - атракцията беше подобна на
онзиденшното ни горско преживяване, когато се премятахме от дърво на дърво с
помощта на нарочно алпинистко снаряжение. В промеждутъка имахме и обяд, който
отново беше плод на Тайландската национална кухня - аз хапнах малко ориз, полят
с някакъв неизвестен бульон от чорба, колкото да не умра от глад. Там съвсем
случайно се запознахме с едно момче – то пък беше съвсем нашенче вече. В
момента живеело с родителите си в Белгия, но иначе били от Турция. Впоследствие
обаче баща му се развел (всъщност не разбрахме подробностите специално около
този факт, което не е и чак толкова важно) - по-интересното в случая беше, че
баща му си бил довел друга жена, този път от Разград и сега втората му майка
фактически се оказва българка. Та се разприказвахме с този нашенец, когото
открихме в джунглите на края на света. Момчето учело архитектура и в момента се
подготвяло за разни следдипломни квалификации. Карало някаква практика в
съседен Виетнам и Лаос, та на път за вкъщи се отбило и през Тайланд – да им
разгледа дивотията на всичките държави из района. Пратихме задочните си
поздрави на разградчанката - дано да ѝ ги предаде. В тази част на света се намираме много близо до няколко
азиатски страни - освен тези, които вече споменах, над нас е Бирма, Бангладеш,
Бутан и Непал; насреща ни пък се намира Индия, зад нас са Филипините, а Китай е
малко по-отгоре над всички изброени до тук. Интересно място, погледнато
единствено в географски аспект - съмнявам се, че бих искал да живея в такава
дивоч и мръсотия; отделно пък от всичко да се храня сутрин, обед и вечер с полууврял
ориз, риба, раци и скариди - мерси значи, от подобна диетична алтернатива...
Следобеда
отново ни качиха на микробуса, който ни докара обратно пред хотела. Нашите
сръбски приятели от петък нататък щяха да сменят мястото на своята почивка,
където ще останат за още 5 дни. Взехме си довиждане с всички, защото ние повече
нямаше да се срещаме с тях, след като пък и нашата екскурзия беше вече към своя
край. Вечерта отново посетихме любимият ни руски ресторант, където си занесохме
напитките, а хората бяха достатъчно любезни да доставят салатите и мезетата -
този път външни лица не присъстваха на форума; само ние тримата участвахме във
вечеринката. На път за ресторанта минахме през една туристическа агенция и си
резервирахме екскурзия с кораб за още една обиколка из съседните острови. Това
беше планирано за последния ни ден - вчерашния петък.
Рано
сутринта отново с нарочен микробус ни натовариха от хотела и заедно с хора от
други подобни почивни комплекси ни закараха на пристанището. До там пътувахме
близо час по натоварените и тесни улички на града - пълни до краен предел с
препускащ за някъде народ, всеки яхнал по някакво возило, най-често мотоциклет.
А пък тези моторетки буквално извират като скакалци – всичко живо и годно да
ходи се движи с мотор, за да не върви пеш; момчета, момичета, жени, мъже и
старци – поголовно. Автомобилите вероятно са само за по-богатото съсловие от
населението – останалият народ е на моторетки. Возят се по двама, по трима, че
и по четирима – в зависимост от дължината на седалката. Имат ли правила, нямат
ли – това не ни стана много ясно, но иначе пердашат масово без каски. Тук-таме се
забелязват някои отделни индивиди с напъхани из разни шлемове кратуни, но
основното движение е гологлаво и най-много по джапанки. Дребосъците се возят
прави, най-често застанали отпред (по-големичките…), докато бебетата ги возят
притиснати между гърба на таткото и корема на майката. Не по всички кръстовища
имат светофари – само на по-големите и възлови пътни артерии. И като светне
зеленото изведнъж се изсипват стотици, да не река хиляди пращялки – за една
седмица не видяхме катастрофи и инциденти; как се вардят един от друг? – и това
не е съвсем понятно. Освен на две колелета, има и мотоциклети с кошове. Кош в
случая е най-буквалното описание на закаченото към мотора приспособление – а
касетка би било най-правилното определение. Представяйте си малко по-голяма
щайга за хляб, с каквито навремето от хлебозаводите зареждаха хлебарниците;
най-често дървена – отстрани с привързани найлони, за да не влиза вода и кал в нея.
С тях разкарват зеленчуците, там се возят хората, в тези касетки се приготвя
храна или сладолед и се продава на гражданите по улиците. Видях един, който бе
отпрал някаква голяма седалка от автобус и я беше привързал с тел и канап към
дъното на “коша” – това вече спада към по-луксозните варианти мотоциклетни
возила, защото пасажерът може барем да седне; докато другите се придвижват
клекнали в касетката. По подобен начин превозват хора от едно място на друго,
обикновено сезонни работници по нивите или строители на пътища и сгради –
директно налягали в каросериите на пикапите; изглежда това там е разрешено,
защото подобни волности в Австралия задължително завършват с тлъсти глоби и се
преследват най-строго от закона и полицията. В Тайланд обаче нямат забрани – с
такова впечатление останах от тая държава. Отделно, дето моторът го яхат сума
народ наведнъж, има и жени, които пък се возят седнали само на едната страна,
вместо да го възседнат и да си подпрат двата крака долу на стъпенките – едно
време така сядаха кадъните с шалварите из Кърджалийско и Хасковско; мята си
оная задника на ИЖ-ето или връз Ковровец-а и мъжът ѝ я кара на къра с тютюна. Абе, нали ви разправям аз – дивашка
работа, нецивилизована…
Ох-х,
най-после се натоварихме на самолета за последната отсечка между Малайзийската
столица Куала Лумпур и наше родно село Gold Coast. След 7-8 часа ще кацнем на
Австралийска земя, а от там вече за няма и час ще сме си у дома - при боба и
баниците, кебапчетата и кюфтетата, при мусаките, пълнените чушки и сармите, че
аман от тоз шибан ориз в последно време. За да довърша обаче напълно своя
нескончаем разказ и по-специално епизода за почивката ни в Тайланд, сега ще се
върна с продължението на сутрешната си мисъл. Приказката ми беше във връзка с
нашата морска разходка из островите покрай Пукет.
Веднага
с нашето пристигане на пристанището, екскурзоводите ни разпределиха по
съответните кораби и не след дълго потеглихме. За разлика от бързоходните
катери, с които ни возиха миналия ден, тази лодка беше значително по-бавна и
вълнението на океана се усещаше с цялото си величие и мощ. Времето не беше
много подходящо за подобни излети в открито море - поради силния вятър и
големите вълни, на един от островите дори не можахме да слезем на брега.
Корабчето хвърли котва малко по-навътре, а с една друга моторна ладия трябваше
да ни откарат до плажната ивица. Ние фактически стигнахме и до там, но поради
вълните не успяхме да излезем от лодката - последната за малко щеше да се
обърне барабар с всички нас и от съображения за сигурност организаторите
промениха курса на пътешествието. Върнаха ни обратно на кораба, с който
дойдохме и продължихме към следващия остров. През това време раздадоха ориза,
та междувременно докато се клатехме по гребена на вълните, хапнахме и по малко
местна храна за обяд. Този остров беше малко пó на завет и слизането на брега
му не беше проблем. Тъкмо се разпръснахме като пилци по плажа, изведнъж от
небето на нова сметка рукнаха потоците с дъждовни води - ама дъжд да ти види
окото, бако! Имах усещането, че там вече щеше да ни дойде краят, та да си
загинем мърцина. Добре де, ама на нас и този път ни се размина потопът, защото
след проливния дъжд насреща ни пак се облещи ослепително яркото слънце. За миг
всичко наоколо изсъхна сякаш не беше плющяло като из ведро - натоварихме се на
ладията, която пък ни откара до корабчето, с което продължихме към последния
остров от тази група. Той беше най-голям, с множество курортни комплекси,
дюкяни и сергии за сувенири, с хиляди кръчми и заведения - кои по-модерни и
луксозни, кои пък по-елементарни и пиратски. На сушата имахме на разположение
около два часа, които ние уплътнихме в безцелна обиколка покрай сергиите,
буквално отрупани с най-различни стоки - плод на местната Тайландска индустрия
по линия на ширпотребата.
След
като всички пасажери се налудувахме из острова, към 15:30 ни натовариха обратно
на кораба и след други близо два часа плаване се завърнахме обратно на
пристанището. Там ни очакваше микробуса, с който ни докараха сутринта - същият
ни върна вечерта в хотела. Бяхме много изморени от дългия ден и не сме излизали
по вечери и ресторанти. Вместо това, завърнали се вече в хотелската ни стая,
ударихме по едно уиски от нашето и се изпонатръшкахме в кревата. Леглото беше
толкова широко и удобно, че ние и тримата спахме комфортно на него. Аз сутринта
станах по-рано да пиша, а Даниела и малката ходиха на козметични процедури.
Точно в 13:30 пристигна таксито, което след час ни изсипа на летището.
Помотахме се малко и в 17:30 излетяхме окончателно от Тайландския остров Пукет
по посока на Малайзия.
В
Куала Лумпур имахме малко повечко престой, който ние също уплътнихме в шляене
по корекомите и безмитните им магазини. В момента часовникът показва 02:40
Австралийско време (в ранната неделна утрин) - а по план ще кацнем чак около
09:00; голямо хвъркане ще падне пак - минахме половината път до България, само
дето не можахме да стигнем до нея. Един път да се приберем утре, живот и здраве
- затварям се в механата и почвам да обобщавам написаното до тук. Сегиз-тогиз
ще прибавям и ще се присещам за нещо забравено. Най-вероятно от понеделник ще
възобновим срещите си с моя началник - надявам се през седмицата на моето
отсъствие да са се изяснили някои от неяснотите, които чакаха своето
закономерно развитие. Да не избързвам с догадките - скоро всичко ще стане
известно. А сега ще подремна малко, че пак взеха да ми бягат буквите изпод
зъркелите...
30.09.2017 – Вече мина почти седмица, откакто сме се завърнали от екскурзията ни в
Тайланд, а имам чувството, че цяла вечност не сме мърдали от дома. Колелетата
започват бавно и мудно да се наместват, опитвайки да се завъртят отново в
предишния си ежедневно-монотонен ритъм и леко прискърцвайки в осите си да
понесат семейната каручка към следващата житейска неизвестност. След като
благополучно кацнахме обратно на летището в Gold Coast, преминаването през
граничните постове и митническите им служби не ни създаде допълнителни
главоболия. Като по някакво чудо този път не бяхме подложени на унизителни
проверки от страна на властите, които в подобни случаи обикновено се ровят
съвсем безпричинно из купищата с мръсните ни гащи и чорапи. Ние пътувахме само
с ръчния багаж, състоящ се от по едно куфарче на всеки, където бяха натъпкани
всичките ни придвижни дрехи и фотографска апаратура. За периода на нашето
отсъствие от страната бяхме оставили колата на Дани в нарочен паркинг, където
последната беше дадена на едноседмично съхранение срещу скромната сума от около
8-9 долара на ден (ама не Даниела, бре – за колата ѝ става на дума; иначе Даниела беше неотлъчно с мен през
цялото време). Не след дълго отидохме да си я вземем и след още 45 минути
прекрачихме прага на дома. Последваха задължителните ритуали по изпирането на 5
перални с мръсни пранета, които дрипи вече проснати на 5 опънати въжета
показваха истинското ни благосъстояние – амчи ние сме били доста богатички
тогава, щом като за няколко дни бяхме извлекли гардеробите от къщи; че не стига
само това, ами още парцалки мъкнехме в дисагите си - те пък вече купени от
странство. Даниела реши, че всичките ѝ бурени и посеви са изгорели от сушата и хукна да се развява самоотвержено
с маркуча из двора като някой пожарникар. Малкото залепна в любовния си трепет
и унес на телефона в приказки с изгората, а аз се заех с моята тиха и скромна
писателска дейност.
В
понеделник седмицата започна само за Даниелчето, със своята най-първа работна
смяна. Ванеса бе все още във ваканция, а аз сутринта нямах среща с моя човек
поради някаква негова странична заетост; видяхме се чак във вторник. От там
насетне се появи прекалено голямото ми служебно натоварване, защото се чакаха
едни допълнителни чертежи за разположението на инсталацията. Това добре, ама моят
лаптоп, на който работя в последно време (хем новият, дето пристигна от
Америка), също се оказа слаб за огромната информация, която е съхранена в
модела на този цех – по-скоро цяла фабрика вече, с размери на петното 60 м x 45
м, на което ще бъдат разположени серия от 12- и 6-метрови корабни контейнери,
повечето от които на два ката (особено големите). В тях пък ще са монтирани
всички агрегати, помпи, филтри, тръби и други апаратури – не завод, ами
комбинат направо! Така мина и седмицата до снощи, когато едва в 19:30 успях да
изпратя на моя шеф работната диаграма на тръбите, барабар с всичките си клапани
и прилежащите към тях съоръжения. Междувременно ме свързаха с един човек, чието
производство също било свързано с използване на дизайнерската програма, с помощта
на която създаваме нашите модели по отделните възли и съответните им детайли.
Вероятно тези дни ще отида в неговата фирма, за да ползвам временно един от
техните компютри – не мен ми трябва само за няколко чертежа на общия изглед,
които да се внесат в местния Съвет за одобрение на строежа. Не е изключено
същият човек да има и допълнителна работа за мен, която да му върша между
другото – нека да се срещна с него първо, пък тогава вече ще строим пясъчните
кули на мечтите.
Сега
не ми остава нищо друго, освен с няколко думи да завърша разказа си с
последните впечатления от току-що завършилата ни екскурзия. Би било любопитно
за читателя да узнае, че въпросният Тайланд е дал приют на около 70 милиона
жители – представяйте си ги всичките на мотопеди как се втурват изедин път на
кръстовището, когато пред очите им светне зелената светлина на светофара; те не
са само една глутница вълци, ами цяла напаст от бръмбари и невестулки с
всичките кърлежи накацали по тях. В този район на континента Азия, само съседен
Виетнам превъзхожда тайландците по многочисленост на населението – онези пък са
близо 95 милиона (закръглям и умишлено завишавам с малко тази световна
статистика, предвид скоростното размножаване на въпросните нации – данните са
взети от официалните им преброявания, извършени преди няколко години; нищо
чудно обаче към днешна дата те дори да са и поостарели като стойности). Само в
столицата Бангкок живеят около 8.5-9 милиона глави добитък – пардон, народ
трябваше да кажа, ама пък последните може вече да са надхвърлили и 10-те си
милиона, с тоя техен толкова интензивен прираст на населението.
Самият
остров Пукет, където се подвизавахме ние, представлява едно съвсем малко
петънце от картата на света, с мизерните си едва 576 км² площ, спрямо общата за
Тайланд, възлизаща на внушителните 513,120 км² - а това прави горе-долу и
достатъчно близко до някаква си елементарна 1/1000 част като съотношение между
разглежданите величини. България, със своите 111,000 км² се нанася точно 5 пъти
върху площта им, но пък с населението си от 6-7 милиона е 10 пъти по-рехава,
сравнена с Тайланд. Отново съгласно официалната статистика, в Пукет живеят само
около 400,000 души, но пък в разгара на отпускарския сезон тези стойности
вероятно се умножават 2-3 пъти. През 2004 (всъщност точно на 26 Декември) този
район беше катастрофално засегнат от мощна вълна “Цунами”, предизвикана от
земетресение някъде по дъното на Индийския океан. Само от Тайландска страна
бяха дадени 5300 жертви, докато в глобален мащаб районът намали броят на
населението си с десетки хиляди. В този момент на бедствие самият Пукет се
лишава от 250 свои постоянни жители, включително и чуждестранни туристи, които
по това време са почивали там. По предполагаеми данни, освен тях е имало
допълнително поне 1000 нелегални работници от съседна Бирма, които са
обслужвали плажовете и почивните комплекси за активния летен сезон, но те се
водят за безследно изчезнали и вероятно за статистиката като наука не се
класифицират като жертви (аз, като по-аджамия в правните въпроси друго понятие
не знам, пък те да ги отразяват в своите бумаги както искат; за мен тези
отнесени от стихията човешки същества си остават жертви, при това много невинни
даже). Година-две по-късно, благодарение на разни световни организации и
възстановителни програми, нормалният живот в засегнатите райони бива приведен
към своите ежедневни порядки, но за всеки случай американците са инсталирали
предупредителни установки за регистриране на подобни разрушителни вълни,
намиращи се наоколо 1000 км навътре в морето и които са свързани със сателит –
в момента, в който устройството усети някаква подобна активност, онези от
сушата веднага задействат евакуацията на населението.
Макар
доста хълмист и горист, най-високата точка на този остров отмерва 530 м
надморска височина, което го прави съпоставим с местоположението спрямо
морската повърхност на Габрово, със своето Градище и небезизвестните Петкова
нива, Бакойския баир и Киселчова могила. Е, старославно Габрово се издига само
на 400 м над водата, но пък околните възвишения го поставят в съизмерими
величини спрямо разглеждания географски обект на Азиатския материк. Освен
всичко друго, Пукет е най-големия и най-гъсто населен Тайландски остров от
всичките 32 останали в околовръст. За тях по принцип се знае по-малко, след
като не представляват чак такъв интерес за почивното дело на страната. Много от
въпросните острови вероятно не са и населени даже или пък из тях се подвизават
само диви племена от човекоядци и милиони маймуни...
Друг,
много интересен факт за тази страна и със същата политико-икономическа
обосновка е масовото нашествие на руснаци на територията им, за което аз вече
споменах някъде по-горе. Ако обаче се направи сравнение между обменната
стойност на австралийския долар спрямо местната Тайландска валута ($1 = 25
техни Бата), то за Путиновата нещастна рубла съотношението е далеч по-невзрачно
и мизерно. Срещу една руска банкова единица в Тайланд им дават само някакви си
0.6 Бата, докато цените на стоките и услугите са близки до тези в Австралия,
независимо че за нас са чувствително по-ниски; почти двойно за някои. Не знам
какви милионери и руски олигарси ходят там, но за да почиват барабар със
семействата и дечурлигата си, то биха им били нужни милиони, за да поминават
дните си и да оцелеят. Докато пък прави впечатление, че те далеч не само
оцеляват и хич биля не преживяват в тази държава, ами направо си живеят
най-фино и благородно като Шведските крале. Аз лично не съм далеч от
предположенията и да ми е съвсем ясно, аджеба кои именно разполагат така
нашироко и по какъв начин печелят парите си, че да ги и пилеят така лесно. Тези
неща правят впечатление и оставам непримирим към подобни прояви. Че и нахални,
бре комунистите им недни! – гледам онзи ден, едно руско знаменце забодено на
таблото във фоайето на хотела; от тези малките – досущ като нашите от
Първомайските и Деветосептемврийските манифестации. Веднага щом го зърнах ме
напрегнаха воеводско-патриотичните мисли и хукнах да им го обърна наопаки –
което е на война. Добре ама то беше толкова здраво усукано с тиксо, че все
някой щеше да ме види докато го размотавам – можеше да стане голяма патаклама
от международна величина, ако не се бях уплашил и въздържал от действията си.
Социално-географският
ми обзор се основава на прочетени от мен брошури и материали, които аз предадох
в най-сбитата им форма. Човек може да приказва с часове и дни по темата, но е
вече време да затваряме страницата на тази авантюра, за да се концентрираме
върху следващата. Все още посоката ѝ не е известна, но съм сигурен, че Даниелчето ще измисли още нещо и също
толкова вълнуващо. Едно обаче е пределно ясно – че с континента Азия
приключваме веднъж завинаги предвид факта, че там навсякъде е едно и също,
макар с много малки разлики и изключения. До Африка дали ще стигнем не мога да
предвидя от сега, защото пък Дани си пада малко расистка и не обича да се
омесва с хора, които са по-тъмнокожи от нея самата – за нея вероятно само
Скандинавските страни ще бъдат целта на мечтите ѝ, докато аз мога да се задоволя и с циганите от Сточна
гара, с които да си пия бирата, предъвквайки нервозно кюфте или пък сочно
кебапче…
Днес
е събота – Ванеса цял ден е заета в училище с репетициите на мюзикъла,
премиерата на който е в четвъртък. Представленията ще бъдат в продължение на
три вечери, като ние сме си купили билети за гала-концерта и закриване на
мероприятието им следващата събота. Репетициите на децата ще продължат и в
утрешния неделен ден, а през седмицата ще бъдат освободени от учебните часове.
Така или иначе нейните изпити са вече положени, остават ѝ само някои предмети, а след още месец и половина
хвърляме шапките – сбогом училище-мъчилище! От там насетне вече - каквото Бог е
отредил и каквото сабя покаже. Подробностите за предстоящите събития ще
намерите в следващото ми издание – само имайте търпение, докато го напиша. Напоследък
имаше повечко материал за обсъждане и споделяне, та се получи все пак някакво
разказче. Обаче от сега нататък не виждам с какви злободневки ще ви занимавам.
Приемете
нашите далечни поздрави и най-сърдечни прегръдки – целуваме ви много: от всички
нас (че станахме баят вече за поименно изброяване)…
