Скъпи
и обични родители, мили наши бабо и дядо – включая, разбира се и останалото
обкръжение от приятелския ми кръг, а пък защо не и извън него!
08.09.2017 - Едвам дочаках набирането на съответните скорост и височина, за да включа
компютъра и да започна предаването си съвсем на живо. Ако все още се чудите
обаче къде сме и от кое точно студио водя своя пореден задграничен репортаж -
ами, вече се намираме в самолета на път за Аделаида и пилотите току-що духнаха
ламбите за задължителното ползване на предпазните колани. Единият от тях обаче
се оказа жена, доста млада и засукана при това – другият до нея е от нашата
подкласа и вид, мъжката, но пък той ѝ се явява само като някакъв помагач отстрани; иначе основно оная кака държи
патериците и управлява аеропланът - дано да е добра в професията си, че да не
ни изтърси някъде из пясъците на Австралийския Диарбекир или Делиорман (нали
именно за такива и подобни случаи на невежество, хората казват: “Кат’ се знам
какъв инженер съм, та ме е страх да ида на доктор”)...
Теснотията
и неудобството в салона този път са пословични и аз в момента съм подложен на
невероятен дискомфорт. На нашата редица има три седалки, заети до дупка
(естествено, Даниела е седнала до мен, обаче канапето го делим и с още някакъв
друг, напълно случаен и непознат пасажер, който се изтърси на главите ни баш в
последния момент – само миг до преди това мислехме, че ще се ширим на целия
диван, ама не би…) - добре поне, че жената на съседната линия беше съвсем сама,
та се премести да си чете брошурката до прозореца, а пък аз заех останалите две
седалки. И това тук далеч не произтича вследствие от извънгабаритните ми
размери, а просто самолетите вече ги правят толкова опестени откъм вътрешен мир
и пространство, га че ли в тях ще превозват само джуджета, маломерни китайци
или пигмеи – лилипути демек, с най-обща физическа характеристика.
Тази
сутрин пак станах рано с намерение да предам информацията от последните дни и
тогава чак да ви изпратя писмото. Обаче нещо не ми се получи писателското
настроение и вместо това се занимавах с малко по-различни литературни
публикации и странични дейности. Така моето предишно послание отпътува към
всички вас малко осакатено и скопено, но за сметка на това сега ще наваксам
всички пропуски и информационни затъмнения, докато отново не кацнем долу на
твърдата земя след около 2½ часа полет (а пък до това време на изложението ми,
половиният час вече прескочи 30-те си закономерни минути). Взел съм лаптопчето
на Даниела, защото то е по-малко и батерията му е нова - последната издържа по
5-6 часа непрекъсната работа без да има нужда от презареждане. И двата мои
компютри са огромни и тежат много, а билетите ни са такива, че не включват такса
за теглото на допълнителен багаж. За разрешения лимит от 7 кг на човек, копоите
на летището следят най-стриктно - като че ли ще ги носят на гръб тез наши
куфари, мамка им церберска! Но понеже пътуваме с нискотарифна (още
нискобюджетна) въздухоплавателна компания (някаква си “Tiger Air” – идва от
тигър, ама иначе са като овце...), за цената от $80 в едната посока бяхме
готови ако трябва и правостоящи даже да пътуваме - хич не сме и мислили дори да
мъкнем друг багаж подире си. Сгънахме по един чифт чорапи и главно гащи за
преобличане (в случай, че някой от нас се продриска…) и общо взето в това ни се
състои цялото имущество и съдържание на дисагите. Ако се направи обаче и
другата сметка, при която се вземе под внимание разстоянието между Бризбън и Аделаида,
което е около 2100 км по шосе и до там се пътува барем ден и половина, че и два
с едно кратко преспиване някъде по трасето, то за да се стигне до мястото с
лека кола трябва да се изгори близо един варел бензин (башка масрафите по
амортизацията на превозното средство – гуми, масла, застраховки и т.н.). При
средна еднолитрова цена на горивото от $1.50, за количество от 200 л заминават
повече от $300 – за спане и ядене по пътя е отделно, а за времето пък, изгубено
по пътищата в надпревара с вятъра и кенгурата по поляните, да не говорим. Така
че самолетният транспорт за сега излиза най-евтин, независимо че ние
непрекъснато роптаем срещу високите му тарифи - а иначе, този мой кратък и
страничен анализ беше само за сравнение; нищо общо с темата, както винаги...
От
нас тръгнахме в лято, но информацията ни за Аделаида е, че техният край все още
се намира под влияние на австралийската им зима, която не е особено
привлекателен сезон, специално за тъдявашната част на света; мокро, влажно,
студено - нещо като къснооктомврийска или ранноноемврийска есен в района между
родно старославно Габрово от подножието на Балкана и Софийско равно поле в
полите на Витоша… А тъй като в момента пък дописвам и допълвам гореизложеното
вече на следващия ден, отбелязвам, че предположенията и прогнозите ми относно
местния климат се оказаха напълно верни и основателни. Снощи например
пристигнахме по слънце, макар лъчите му да бяха доста оскъдни и зъбати; нощес
беше съвсем по зимному студено и докато говорим от устите ни излизаше пара , а
днес вече от въпросното слънчице няма и помен дори – не е изключено до довечера
да завали и някой дъжд, за който ще се надяваме единствено да не го пресече на
сняг, че нямаме подходящи обувки за зимни игри и спортове.
На
това място тук, сега ще се повърна с описанието на известни подробности около
минали и предстоящи събития, имащи по-съществено значение за развитието на
фамилията ни като цяло и в частност на отделните ѝ членове. На първо и най-важно място дойде новината за
насроченото сватбено тържество на нашия малък Неничко и годеницата му, Меган
(принцеса “Кукабара” – а пък прозвището ѝ идва от един рядко красив, съвсем типичен австралийски представител на
птичата горска фауна, т.нар. kookaburra). Преди известно време, още докато той
беше в отпуск между смените си, двамата с нея бяха ходили да разгледат няколко
потенциални възможности, предназначени за провеждането на подобни (траурни…)
мероприятия. На края вече те най-после се спрели на окончателния си избор и
разбира се, след толкова дълго търсене и търпеливо чакане, щастието им се беше
усмихнало. По принцип, ние с леля му Даниела все още не знаем никакви
подробности по случая (брой на гостите, цена на кувертите, меню и други
подобни, вълнуващи и любопитни за страничния наблюдател детайли, без, най-естествено
тези повсеместни душевни вълнения и дълбоки терзания да заострят лично моето
любопитство – дори напротив; гледам по-малко да се вра в краката на младите и
да не вземам отношение по деликатните въпроси, защото често пъти моето мнение е
в карнален разрез с тяхното, а в резултат от неподготвените ми по темата
изказвания, неминуемо се стига и до изостряне на взаимоотношенията ни като
родови и междуродови връзки) - всичко това тепърва има да се дискутира, дъвче и
предъвква до втръсване и ще се доизяснява в оставащите 11 месеца; именно до
денят на светлото им събитие (че каква пък ѝ е чак и толкоз светлината на една подобна безумна
стъпка? - аз нещо не я виждам с помътнелите си от премъдрост очи, но след като
младежите са щастливи, радваме се наравно с тях и ние). За сега със сигурност
единствено знаем датата и мястото на сватбата - 25 Август 2018, а ресторантът е
част от някаква винарска изба/комплекс. Специално нашата церемония ще се състои
долу в избеното помещение, в което обстановката е малко по-първобитна (е,
вероятно това не е най-точната дума като определение, но в момента не можах да
измисля друга, по-подходяща; иначе строгата официална обстановка е задължителен
атрибут за подобни форуми - бели покривки, големи маси, удобни столове и т.н.,
но декорацията на залата е нещото, което повече привлича нашето балканско
внимание: огромни свещници по стените и полилеи на тавана, тежки завеси, винени
бъчви и елементи от късното средновековие – кръстосани мечове, саби, но пък без
стрели и лъкове). Впоследствие занапред има да се изясняват и останалите
неясноти около венчавката на раба наш Божий и рабинята му Божия - за сега това
е само предварителната ми информация относно събитието с такава глобална
значимост.
В
събота вечерта ходихме в Бризбън и вечерта спахме у Дарина. Поводът беше
традиционния Сръбски фолклорен фестивал, който се проведе на следващия ден. В
една част от програмата на този етнически празник взе участие и нашият момък
Михайло, който подобно на Ванеса играе в трупата им за народни танци - само че
нашата мома е в състава на местната група от Gold Coast, докато приятелчето ѝ участва в един от
Бризбънските състави. Предната вечер те двамата пак излизаха и се прибраха чак
по нощите, докато ние с Дарина си бяхме разпънали софрата в новото ѝ жилище. В неделя всички
ходихме на фестивала, който беше организиран безупречно - пластмасови маси и
столове, с по един чадър забит в средата им за сянка; имаше отделени специални
места за официалните гости и представители на градската управа: парламентарни членове,
полицейски служители, кметски съветници и разни други знатни лица, главно от
сръбско потекло. А пък колкото кебапчета и плескавици се изпекоха и изядоха на
поляната - вероятно хиляди. Организаторите се бяха погрижили за абсолютно
всичко – с нарочните лавки за сладкиши, напитки, скара, готвено (зелевите им
сарми бяха превъзходни, както и винаги са били, защото ние и друг път сме ги
опитвали при подобни техни форуми и обстоятелства); башка сергии с хлебчета,
питки, пасти, кафета и всякакви други лакомства. Ние българите също
съставлявахме доста внушителна група, защото по едно време се бяхме събрали
около двадесетина нашенци. Опитахме от всичките храни, ударихме по някоя бира и
в късния следобед се прибрахме обратно на село. Веселбата се проведе на поляната
пред едно училище, а денят беше прекрасен - малко горещ дори за нас на моменти,
особено попаднали извън сенките на чадърите и облещени под знойното
Куинсландско слънце.
Работната
и учебна седмица продължи веднага от понеделник, със своя динамизъм, служебна
заетост и всеобщи ангажименти покрай ежедневие и домакинство. В неделя вечерта
почнах да готвя една доматена чорба, че се бяха събрали много меки домати -
рекох да ги употребя. После из рафтовете и в чекмеджетата на хладилника
постепенно открих и други залежали продукти – някакъв полусплут зелен лук,
омекнали на пихтия моркови, покълнали картофи, един копан мухлясало зеле, шепа
магданоз с пожълтели вече листа, целина за куродървица и всякакви други боклуци
и хранителни екстракти. Та от една нищо и никаква, най-обикновена доматена
чорбица от ерата на бедните и гладни социалистически години, в тенджерата
забълбука една такава богаташка супа, от която ядохме с охота и апетит вече
цяла седмица и с която ще се гощаваме даже и когато се приберем от Аделаида. У
Дарина носихме кайма за кюфтета, които си пекохме там. Добре ама от заготовката
им остана една шепа материал, с който пък надробих и топчета в чорбата. Понеже
нямам нерви да ги ситня на дребно, от содата и от хляба, с който подсилвам
месото, топчетата в казана се надуха и добиха размерите на топки за пинг-понг.
Даниела им вика “гюлета”, ама аз си ги харесвам такива по-едрички, че като ги
налапаш, да ти изпълнят устата с мърша - а не да ги дириш и гониш с лъжицата по
дъното в паницата, каквито бяха аналогичните случаи с едноименната чорба в кой
да е заводски стол от времето на социалистическото ни минало (простете за
невежеството, ама аз наистина не знам, дали пък не се пише “гюлле” или е само с
едно Л-ъ). В баката намери място и една топка кадаиф (фиде имах предвид, но
понеже тук го продават на топки като кадаифа, та го използвах за сравнение на
мерните единици). Това всичкото застроено с две яйца и чаша сметана
представлява едно малко апетитно божество; а пък колкото е диетично - майчице
мила! Така, покрай баката с чорбата тази седмица не сме готвили нищо друго -
нали ни предстояха пътуванията, за които стана вече реч, та не сме се увъртали
с излишно размотаване из кухнята.
Днес
например не съм ял, ако не броим едни нещастни курабета (масленки...), които
ометох на бърза ръка сутринта с кафето, единствено за да не се изхвърлят и да
станат зян. Довечера обаче отиваме на официално посещение в един германски
ресторант, специализиран в предлагането на техните традиционни шницели и
наденички. Приятелката на Даниела ще ни посрещне на летището и вечерта
най-вероятно ще бъдем заедно с тях. По-крупното подобно мероприятие е
запланувано за утре вечерта обаче, когато с една внушителна българска колония
ще посетим местния сръбски ресторант. Зетят на баба Донка е запазил голяма маса
там, където пък ще отчетем рождения ден на малката Тийган. Макар че самата тя с
майка си ще отсъстват от вечеринката поради екскурзията им до Мелбърн, ние ще
си проведем срещата и мероприятието независимо от тяхното отсъствие - е, наш
Сашко пък нали ще е там.
Иначе
някаква определена програма за престоя ни в Аделаида нямаме набелязана - ще се
движим с инерцията на времето и съгласно индивидуалните мераци на компанията.
Ще гледам своевременно да опреснявам и актуализирам информацията си, която този
път се надявам да бъде малко по-богата и разнообразна от тази, с която ви
залъгвам и замазвам очите напоследък.
Вчера
успях да приключа с нещо служебно и доста важно, което предадох на шефа, та той
от там нататък да работи и мисли върху проблемите през почивните дни, докато аз
в същото време си развявам пръднята из държавата. Във вторник ще се срещнем с
него пак, за да набележим следващите ни съвместни задачи - а последните
буквално извират като вода от кладенец; сега към уравнението се прибавят прибори
и инструменти, регистрираща и контролна апаратура, датчици и други пособия. Да
не говорим пък, че по текущия проект все още не се и заговорило дори за
захранващи електрически вериги, високо- или нисковолтови инсталации,
хидравлични системи и тем подобни. Всички помпи и задвижвания са предвидени да
се управляват по хидравличен път; отделно от тях стотиците клапани и
автоматични кранове са на 24-волтово постояннотоково захранване, което ще е
отделно от основното и стандартно електроподаване. Не смея още да мисля за
разпределителни табла, командни зали, монитори, пултове за управление на
процеса и съответния му контрол. Ако трябва с една дума да обрисувам и сравня
степента на сложност в цялостната разработка, мога да кажа единствено следното:
отначало започнахме с един най-прост казан за ракия на дърва, разположен в
задния двор до оградата на кочината и в съседство с курника, с дневно
производство и капацитет от около половин дамаджанка само за лични нужди на
потребителя, без право на търговски обмен с крайния продукт. Сега обаче това
дребно и незначително съоръжение прерасна до колосалните размери на цял един
Винпром, с пристройка на дестилационна рафинерия, към който от четирите му
страни се подават на поточни ленти сливи, грозде, ябълки, круши и хмел, а от други
8 тръби навън изтичат ракия с различни градуси, вино от съответните гроздови
сортове, башка тъмно и светло пиво, както и най-обикновена дестилирана вода за
разреждане на спирта. И те така, те – майката си трака...
11.09.2017 - Отново сме на летището, в очакване на обратния самолет за Бризбън.
Събитията през последните ден-два се развиха точно по начин, по който ги
предвиждах и самият аз - имах големите амбиции и най-чисти намерения за
отразяване на информацията ежедневно и едва ли не ежечасно, обаче времето не ми
позволи да седна повторно зад компютъра, за да пиша на спокойствие. До
качването ни на борда остава по-малко от час, който ще бъде достатъчен само за
подготовка на встъпителното ми слово - явно, че остатъкът от това изказване
отново ще предавам от теснотията на самолетните седалки.
Единствената
забравена информация, която пропуснах да отбележа на първото си включване беше
вестта за сватбата на Никола - синът на Албена и Васил. Когато миналата неделя
се видяхме с някои наши общи приятели, те пък казаха, че предишната вечер са
присъствали на тяхното сватбено тържество. Церемонията се е състояла в гръцкия
клуб, а по сутрешния вид на участниците в нея (плачевно-изтормозен, на моменти
до тяхното полуживо състояние – както на тялото, така и на духа…), аз си
извадих закономерното заключение, че веселбата им е била голяма и
продължителна, с тежки последици от махмурлука на следващия ден. Здраве и дълъг
живот на младите; много спокойствие и за старите, че да си изгледат рахат
внуците! Амин…
Сега
се връщам на нашата одисея, която започна веднага с пристигането в Аделаида. На
летището ни посрещна Виолета, приятелката на Даниела, която ни закара директно
в хотела. Ние там само си хвърлихме дисагите насред стаята и излязохме веднага,
защото тя ни чакаше долу - с нея вече отидохме у тях. Вечерта си направихме
едно сериозно мероприятие в приятните условия на домашната обстановка, след
което късно през нощта тя ни върна обратно до нашето временно жилище. Хотелът
ни се намираше на най-известната Аделаидска улица, с множество нощни барове и
концентрация на питейни заведения, където потокът от народ не спира нито за миг
почти до сутринта (главно пияни и дрогирани младежки банди, проститутки от
най-различна класа и раса, калибър на сутиена и ценоразпис на предлаганите им
плътски услуги, а само тук-таме по някой по-нормален, случайно озовал се там
като нас например). Ние с Даниела направихме един среднощен тегел по двата
тротоара, но и двамата с нея не можем да понасяме и възприемем такава пихтия от
нископаднала човешка маса, заради което след няколко крачки се качихме в стаята
си на топло. Климатът в столицата на Южна Австралия далеч не е същия благ и
тропически, какъвто е в нашия щат - температурите им падат до еднозначните си
стойности и една такава нощна разходка е свързана с навличането на палта,
пуловери, вълнени чорапи и шапки-ушанки…
Продължавам
статията си, вече от самолета. За мой голям късмет цялото задно канапе с трите
седалки се оказа свободно и аз още преди да излетим се преместих на по-широко и
комфортно място. Преди малко съобщиха, че обратният ни полет ще трае само два
часа - докато на отиване пътувахме с 40 минути повече; не знам по какви причини
- вероятно това има някаква връзка с въздушните течения, които сега
благоприятстват за по-бързото ни придвижване с аероплана (а би трябвало да е
тъкмо обратното: надолу летим по инерция и уж се смъкваме по-чевръсто, докато
пък наопаки качваме баира, дорде се катерим по земната топка - но то по принцип
и в географията няма много-много логика; така излиза на практика).
За
събота имахме уговорката да се видим със Сашко и момчетата, докато през това
време Лиса и рожденичката Тийган бяха все още в Мелбърн на “шопинг”. Сутринта
аз станах рано и дописах мисълта си от предния ден, като до това време Даниела
също се надигна от постелите. Тя изпи едно бързо кафе и излязохме на кратка
разходка до Централния кооперативен пазар на Аделаида - едно от запомнящите се
и емблематични забележителности на града, много наподобяващ едноименния пазар в
Будапеща. На това тържище могат да се намерят всякакви плодове и зеленчуци от
местните производители и градинари, наред с които имат няколко деликатесни
щанда за колбаси и млечни произведения. Основно германците са тези, които
държат сергиите със саламите и шунките, докато поляците са се специализирали в
производството на сирене, кашкавал и други подобни кулинарни продукти. Малко
по-нагоре руснаци пък държат дюкян за пирожки, виетнамците покриват
зеленчукопроизводството, китайци държат фронта на мръвките и така всяка нация
се изявява според специфичните свойства и способностите си да търгува с
хранителни стоки. Аз още от време оно си имах една полякиня, от която редовно
пазарувах сирене “Крема”, та сега пак я посетих за този любим мой деликатес (е,
този път зад тезгяха продаваше дъщеря ѝ, защото майката била излязла вече в пенсия и предала щафетата на
потомството си, както научихме впоследствие) - взехме кило и половина сиренце
от нейния щанд, за разнообразие и по-богат асортимент в хладилника. От
германците пък купихме пастет и пушен свински врат, но аз не се задоволих само
с това, ами награбих и близо две кила с изрезки от най-различни шунки, салами,
пастърми и други месни изделия. Ако имаха още, щях да взема цялото количество -
за $5 килото просто нямаше как да ги подмина. Като напълнихме една раница с
изключително диетични вкусотии, прибрахме се обратно до хотела, че да ги
оставим в миниатюрното, вероятно едва само 25-литрово хладилниче на съхранение.
Малко след това се обади Сашко и се срещнахме с него през няколко улички, че
баш в центъра на града е малко зор с паркирането.
По
път към тях се отбихме покрай дюкяна на един нашенец - сърбин ли, македонец ли,
черногорец ли беше така и не разбрахме, но пък иначе човекът се оказа много
харен. Наред с балканските стоки, по стелажите в магазинчето му имаше и
всякакви видове ракии: кеф ти от дюли, кеф ти от сливи, кайсии или пък грозде –
отделно от всичко на съвсем достъпни цени, далеч по-евтини от официалните
магазински вериги, специализирани за продажба на алкохолни напитки. Очите ми се
спряха връз една сливова “Препеченица”, която самият магазинер много ни похвали
и горещо препоръча с превъзходните си качества, та вместо за $60, даде ни я
само за $55 (за кило вместимост тука иде реч, а не за стандартните, възприети
от обществото на алкохолиците 0.700 л). Аз исках от своя страна да почерпя с
нещо приятелите, с които вече имахме уговорка същата вечер да посетим сръбската
“кафана”, намираща се баш в ситито и съвсем близо до нашия хотел.
У
Сашкови постояхме няколко часа, през което време им разгледахме и новата къща,
която наистина е много голяма и модерна. В двора имат басейн, под нея има
просторно избено помещение, което един ден ще се превърне в киносалон. Е, някои
стаи и отделни етапи от строежа все още не са напълно завършени, но бавно и
постепенно един ден и това ще стане – по-важно е, че домашният живот е пуснат
вече в действие.
По
някое време дойде Краси да ни вземе, че на път за у тях се отбихме да видим
баба Донка. Тя пък тъкмо се беше върнала от пазар - магазините са на около
километър разстояние от нейния апартамент и често ходи нататък; хем да си купи
нещо, хем пък да се раздвижва и да не се заседява на едно и също място в къщи.
Аз предадох нарочните ви поздрави, като тя отвърна с подобни и за вас -
постояхме малко, поприказвахме си и отидохме до къщата на Краси и Светла. Той
трябваше да остави колата, с която ходи на работа - пихме по една-две бързи
ракийки с малко кисело мезе, взехме едно такси и слязохме обратно в града. Ние
на свой ред трябваше да минем набързо през хотела за експресно къпане и
преобличане, след което отидохме в ресторанта.
Там
вече се събрахме една внушителна земляческа група, с която направихме сметка от
близо $1000 - то не бяха бутилки с ракия, сръбски бири, цели тави с кебапчета,
плескавици, ребърца на скара, шишчета и множество салати, но пък бяхме и доста
народ. Моята ракия подкрепи масрафа, защото двама други мои другари купиха по
едно шише направо от ресторанта. Е, там вече за един такъв продукт ти скъсват
главата до кръста с цена от $150, при това за по-малката разфасовка. Пихме
сливова и ракия от дюли, която беше по-хубава и от сливовата даже. Наш приятел
в момента имаше гости от България, та дойдоха и те; на друг пък брат му бил
тук, ние със Сашко барабар с дечурлигата, баба им Дана и още неколцина юнака -
представихме се подобаващо и завоювахме респекта на съдържателите. Само
музиката им хич не ми хареса, че бяхме наврени в едно тясно помещение, а пък
тонколоните дънеха току над нас и баш в ушите ни. И това аз щях да го преглътна
и преживея някак си, ако бяха пуснали записите на Лепа Брена, Мирослав Илич,
Драгана Миркович или някоя друга югословенска дзвéзда. А пък те като ми надули
едни модерни английски песни и бурии, та не можахме да си чуем приказката като
хората. Независимо от всичко обаче, изкарахме много весело и приятно - в хотела
се прибрахме чак след полунощ, ама и аз самият не знам точно кога. По улиците
все още имаше от онзи, пияният и залян контингент - тротоарите бяха пълни като
след Първомайска манифестация; че пък и някакъв мач даваха баш по това време по
телевизията, та пияници и запалянковци се бяха омесили в огромни и шумни
агитки; докато отвън жриците на любовта скучаеха самотно и се предлагаха на
половин цена дори…
Вчера
сутринта, по обясними причини малко се успахме и аз специално не можах да стана
по-рано, че да драсна някой ред. Докато се свестим и възстановим от
вечеринката, Виолета дойде с колата, та пак ни откара у тях за официална
неделна закуска. С тях се бяхме разбрали следобеда да посетим най-известния
лозаро-винарски район и център на Австралия, който от край време вече е
придобил световна слава и популярност заради производството на качествени
сортове грозде и съответните марки вина. Аз не бях ходил тъдява дори и когато
преди години живеехме в тази част на света – специално за мен всичко там беше
ново и доста интересно. Лозовите им масиви представляват нещо като Тракийската
низина - огромни ниви, подредени под канап; лозниците бяха подрязани и вързани
така, сякаш не бяха пипвани от човешка ръка, ами от роботи. Редовете между
отделните насаждения бяха изчистени до последната тревичка, плевел или израстък
- само в някои междуредия беше засадена нарочна трева, което според мен е за
задържане на влагата, но не съм много сигурен в твърденията си; така
предполагам по силата на логиката, ама причината може да е и съвсем различна.
Това не е просто винопроизводство - това там е една мощна индустрия, която
ежегодно носи огромни печалби, както от външния пазар, така и от вътрешния.
Разходихме
се доста из винарските изби, но вместо с вино, наливахме се с бира - денят беше
сравнително топъл и предразполагаше към употребата на такива разхладителни
питиета за утоляване на жаждата. През целия ден Сашко също беше заедно с нас,
барабар с двамата разбойника - с него се разделихме чак вечерта, когато той
трябваше да посрещне Лиса с малката на летището, а пък ние пак се озовахме у
Мишо и Виолета; този път на вечеря. От ресторанта ни беше останало малко ракия,
та на софрата си я допихме с най-голямата възможна сладост и малко по-късно се
прибрахме обратно в хотела. Докато пътувахме с колата вчера, от един много
известен магазин купихме още лакомства, каквито има само в Аделаида - по нашия
край няма такива, защото е заселен предимно с местни австралийци; докато в
южния щат преобладават емигрантите - именно които се създали по-различните
вкусове храни и с европейските си специалитети са популяризирали нашенската
кухня: тук спадат всички гърци, италианци, всякакви балканци, чехи, поляци, та
даже и германци; турци, индийци, виетнамци, пакистанци и останалите националности
са си отделно.
Тази
сутрин вече ние трябваше да напуснем хотела и още в 10:00 излязохме по разходки
и търговия. Оставихме си куфарите на багаж и обиколката ни продължи с ръце в
джобовете. Днес денят беше малко по-противен от предните няколко, с един неприятен
вятър, раздухващ и разпиляващ пепелта от улиците барабар с боклуците им, които
ти се завират или в носа, или в очите и устата, а най-често навсякъде по всички
дупки и отвори. Навред из града строят все по нещо, вдигат сгради и мостове,
разширяват пътища, копаят за нови магистрали - един малък ад; стори ми се доста
потискащо и неприветливо. Така или иначе ние бяхме решили да се разходим малко
из града, защото в продължение на няколко дни хич не станахме от масите. По
време на съботния ни обход се натъкнахме на един магазин, от веригата на моята
любима “Мания” (местен аналог, разбира се), който обаче тогава беше затворен.
През витрината видяхме доста хубави и качествени стоки, та искахме да го
преслушаме откъм някои интересни артикули. Така аз от там се обзаведох с една
разкошна кожена чанта, която тутакси ще ми замести дипломатическото куфарче,
което тътрузя вече цели 20 години (без малко). Спомням си, че навремето го
купих от някаква гаражна разпродажба едва за $1 - а това беше само няколко дни,
след като Даниела беше вече дошла да живее при мен през Януари на далечната
1999. Достатъчно ми служи вярно и безропотно - време е за подмяна (ама не
Даниела, бре - за куфарчето ми е думата, въпреки че ако питаш мен…). Тази чанта
е изработена от чиста свинска кожа, с много прегради и отделения вътре, а
най-важната ѝ особеност е, че има ремък
подобно на автомат “Калашников” и се носи небрежно, прехвърлена през рамото.
Платих скромните $20, докато подобна нова в магазина струва близо $300 – сума,
която няма да дам посмъртно, още повече за някаква си чанта пък…
13.09.2017 – Явно, че точно на това място от кокпита на самолета са ни накарали да се
запашем с каишите и да гасим електронната техника заради приближаващото му
приземяване в Бризбън. Ден-два по-късно се връщам на същото място, за да си
довърша мисълта и да подготвя терена за следващия етап от екскурзиантската
тематика – предстоящата ни авантюра в не много съседен и не особено братски
Тайланд.
Та,
значи - след покупката на чантата, метнах я на гърба си и с Даниела продължихме
нашата пешеходна променада. Макар и слънчев, денят не беше особено приветлив
поради студения и неприятен вятър, който се извиваше на пристъпи и на талази
измежду улеите на високите обществени сгради по центъра на града. Така или
иначе ние затворихме кръга на разходката и след около час и половина безцелно
бродене из улиците на Аделаида се върнахме в мотела, за да се отпишем
окончателно и да си вземем куфарите, които бяхме оставили на временно
съхранение в една нарочна стая за подобни случаи. До това време беше станало
обед – Виолета ни закара у тях за поредната хранилка, след което дойде Сашко и
ни откара на летището. Тръгнахме в 17:00; в Бризбън пристигнахме около 19:00,
но докато си вземем колата от паркинга и се приберем обратно на Gold Coast,
беше вече наближило 21:00. Прибрахме Ванеса от Мария, където тя беше на
временен бивак и най-накрая всички се завърнахме у нас.
В
къщи вече трябваше да разпределяме стока и багаж по долапите, да се занимаваме
с пране на дрехи и други домакински формалности. От следващия ден (вчера) аз
възобнових срещите си с моя шеф и през деня бях доста зает. До вечерта обаче ме
повали някакъв микроб или бацил, който явно съм хванал из шибаните прахоляци на
още по-шибаната Аделаида. Почнах да кашлям, стана ми студено, втресе ме и
въобще ме сгъна нещо като настинка с пораженията и симптомите на грип; ама
птичи ли беше, свински ли – медицинските ми познания, тясно ограничени и
специализирани единствено в гинекологията не позволиха да си дам по-точна
диагноза. Снощи даже се церих с едно греяно червено вино, с чер пипер и мед
като прибавка за подсилване на ефекта – ушите и очите ми светнаха до появата на
искри, като стоманена отливка в ковашко-пресов цех. Днес вече съм по-добре,
защото взех и някакви безобидни илачи – срещата ни обаче се провали, защото
моят човек беше нещо зает с дъщеря си. Това пък дойде добре дошло за мен,
понеже аз също не се чувствам съвсем здрав. Надявам се, че до довечера вече
всичко ще ми е минало като на куче – особено след повторната терапия от вино,
която ми се е завъртяла из акъла още от сабалам…
15.09.2017 - С тези няколко думи давам ход на моето поредно включване към репортажа
ми “на живо”, което е и първо за днес - вече официално, така да се каже.
Намираме се в самолета, композиран за нощния си полет до Куала Лумпур, от
където ще се прехвърлим на друг подобен, който пък ще ни отведе в Пукет (Phuket)
- крайната цел на това изключително гневно, както личи още от самото си начало,
напрегнато и нервно пътуване. Пред нас се е облещила нощта, с цялата си
безсърдечна и непрогледна тъмнина, с безкрайната си продължителност дорде не се
сипне отново зората чак на другия ден. Излетяхме преди около час, но
перспективата ни не е никак бляскава, след като до кацането в Тайландската
столица (около 07:30) остават още твърде много и ужасно дълги часове. В самолета
няма никаква хранилка и поилка (по смисъла на безплатните доставки, влизащи в
цената на билета) - всичко се плаща допълнително, от джоб и при това в местна
валута. В момента пия някаква маломерна бира за 15 техни пари, което ни го
приравниха на 5 нашенски долара по Каспичанския курс пред “Магурата”. Малкото
се лигави с някаква бистра водица, за която ни поискаха 4 локални парични
единици, равняващи се на около $1.35. От една банкнота с Австралийска
деноминация $50, все пак ни върнаха и една шепа с Тайландска шума (по-скоро
Малайзийска), на която тепърва има да изчисляваме обменния курс и банковото
съотношение спрямо по-известните световни конвертируеми валути. Но не това е
най-важното сега и за момента - вече е 23:30 съгласно часовника, след като
продължаваме да летим едва все още над Австралия – ебаси огромното парче земя е
това отдолу под нас, бако!...
Преди
за започна с обясненията за адския ден, през който минахме и който всички
имахме късмета, че вече клони към своя угасващ край, искам най-тържествено да
отбележа юбилейната годишнина на скъпата ни майчица, която днес навършва цели
85 лазарника. Дай Боже да ни е жива и здрава още много дълги години заради
всеобщата радост и щастие на онези, дето сме се наредили покрай нея - кои
по-близко до сърцето, кои пък по-далеч като разстояние и географска величина.
Още един път - честито и наздраве, мила моя мамо, сладка и добричка – ах, да
знаеш само мамо, колко те обичкам!...
Като
прибавка към идиотски некомфортното пътуване идва и факта, че този самолет не е
снабден с индивидуални екрани за гледане на филми, слушане на музика и други
забавни игри и мероприятия - всъщност, на борда му няма никакви екрани и
скуката е жестока, ако човек просто сам не намери с какво да се занимава и да
убива времето си. Аз в случая ще попиша още малко, преди да се отнеса на
седалката в полубудна дрямка (дори “кома” щях да употребя като термин, защото
няма да съм далеч и от истината с това мое медицинско сравнение). Останалите
пасажери отдавна са се разплули по миндерите и дори похъркват равномерно. С
една дума мога да кажа, че вероятно след завръщането ни обратно в къщи, дълго
време няма да помисля за возене по самолети - най-малко до следващата година,
когато пък през Май летим за България. Само че аз в тази посока мога и
правостоящ да пътувам, стъпил на главата си дори, стига да мога час по-скоро да
пристигна при род, Родина и най-скъпа Татковина. Докато сега се дразня, въртя
се в канапето нервно и направо не знам къде да се дяна от бяс.
Не
помня дали споменах вече някъде, но откакто сме се върнали от Аделаида и мен
още вечерта на следващия ден почна да ме гази някаква настинка, която
продължавам да влача подире си и в настоящия момент. След като за два поредни
дни си изкашлях и белите дробове чак, от вчера насам пък кихам интензивно и се
сополивя обилно - Даниела заяви компетентно, че това било признак за оправяне,
ама аз нещо не мога да го усетя още това мое подобрение. Във вторник се видях с
шефа, за да ми даде нова работа - в сряда обаче пропуснахме срещата: добре, че
той беше зает, та да си почина и аз от кашлици и епидемии. Вчера пак се
виждахме, но аз и тогава не бях в най-блестящата си форма - независимо от моето
болнаво състояние обаче, свърших всичко, за което се бяхме разбрали и
уговорили. Даже и за днес имахме какво да дискутираме и умуваме, което до
вечерта също приключих - нали знаете, че поема ли някакъв ангажимент и кажа ли
си нещо, по кратуни и връз тикви стъпвам, дорде не го изпълня точно както съм
го наумил…
Не
можах само да изпълня свещения си обет за вчерашния Кръстовден - щях да постя,
уж нямаше да ям нищо, ама нали сега вземам разни хапчета и илачи, та не устоях
на дяволското изкушение; и блажих, и през деня ядох, но ще гледам да
компенсирам прегрешенията си някой друг път като се посъвзема малко. Не стига
само това, ами чувам, че и малката взе да се обажда с по някоя от нейните
магарешки кашлици - нищо чудно да е прилапала същия бацил от мен.
В
сряда вечерта момъкът Михайло ни беше на гости - Даниела готви някаква
специална манджа, която стана доста сполучлива; всички много я харесахме. На
мен не ми беше много добре, та си легнах на бърза ръка, след като приключихме с
вечерята. С оглед да се стопля и да изгоня лошите духове от себе си, вместо
аперитив ударих няколко чаши с горещо вино, чер пипер и мед - голяма загрявка стана,
ама пък дали си прочистих душата, така и не разбрах. През нощта не можах да
спя, че кашлях, будих се; колко пъти ставах да пикая и разни други подобни
неволи.
Снощи
понечихме да си потвърдим самолетните билети през Интернета. Хубаво, ама
паспортът на Даниела се оказа, че изтича след няколко месеца, но не и най-малко
след шест, каквито бяха условията на държавата, която посещаваме. На практика
тя изедин път се яви с невалиден паспорт, което предполагаше създаването на
огромни разправии на летището, а можеха и изобщо да не я качат в самолета. Така
тя днес сутринта замина на работа, уж от там да проучва как стои въпроса с
такива нередовни документи. Явно обаче, че отвсякъде са я посъветвали да си
подмени паспорта и се изстреля светкавично с влака за Бризбън. Интересно, че
Gold Coast е почти милионен град, а пък за всеки подобен проблем трябва да
тичаме до столицата, за да го решаваме - просто защото при нас няма такова
министерство. Та, хайде - молби, хиляди разправии и кандърми; така цял ден. В
крайна сметка (и $500 по-късно…), тя си дойде с новоиздаден паспорт, но целият
този процес отне много средства, нерви и време. Заради “експресната” услуга,
тарифата се оскъпява с допълнителна сума от $180 над основната цена от $300,
калкулирана като стандартна за преиздаването на въпросния паспорт. Любопитното
тук е и друго, че самото разпечатване на документа, със съответните му водни
знаци, холограми, снимки и други отличителни белези по него отнема точно 4
часа, докато излезе в завършения си вид от печатарската машина. Добре, че в
този отдел служителите са излезли истински хора и са проявили човешкото си
разбиране към проблема, та с общите усилия на всички въвлечени в случая,
Даниелчето се прибра със заветния си документ за самоличност пред света.
В
същото време сутринта аз проведох една бърза среща с моя човек, на която взехме
окончателни решения по предстоящите мероприятия за през деня - много работа ми
се струпа да свърша, но поне успях да я предам навреме. Ето защо в началото
споменах, че това пътуване ми излезе през носа - башка дето и последният тече
като гириз, та вече сухи салфетки на ми останаха да го трия непрекъснато; ще
поискам от стюардесата една пластмасова чашка за кафе и с два ластика отзад
през ушите ще си я вържа под дупките, че да капе вътре без да се секна като
някой каруцар от Сточна гара…
Надявам
се утре сутринта обстановката да се поразведри, защото в момента е доста
измъчена. Ще се опитам да поспя, за да не мисля за неудобствата, на които се
подлагам – особено пък с това мое писане. Предната облегалка пречи на екрана;
трябва да се извъртя на една страна, при което гъзът ми щръква извън седалката
и заема половината от коридора между редовете. А там пък непрекъснато сноват
стюардесите с количките - какво разнасят толкова много, след като трябва да си
го плащаме от джоба не ги знам, но щъкат и те напред-назад, че да си оправдаят
заплатите, завалийките...
И
след поредният най-отвратителен преход, какъвто подобен не си спомням някога да
съм имал, ето ни кацнали в Куала Лумпур – столицата на Малайзия. Тук имаме
кратък престой от 2 часа, но докато преминем през всичките им паспортни и
митнически проверки, дорде няколко пъти не ни проверяваха багажите и минавахме
през зорките им и бдителни рентгени, кажи-речи времето до качването на
следващия самолет хептен накъся. Тук пристигнахме по тъмно - беше около 05:00
съгласно местния времеви пояс. Предполагам, че тази дива част на земното кълбо
има някаква часова разлика с останалия цивилизован свят (поне спрямо Австралия,
да речем), но още съм твърде неориентиран и не мога да я пресметна; нито пък
този факт ме е развълнувал чак толкова много. В самолета се опитах да подремна,
но не ми се отдаде - първо кихах като малоумник, сополивих се, после пък
включих на кашлица; беше някакъв ад. Капакът на всичката мизерия обаче дойде
около половин час преди да кацнем на земята, по време на слизането. Като ми
заглъхнаха ушите, та до болка чак - друг път не ми е ставало толкова зле,
отделно от моето цялостно не съвсем здравословно състояние. Сега слухът ми
почна бавно да се възстановява, но отровните ядра на лошото настроение се
загнездиха в мен и едва ли ще се отърва от натрапчивото им присъствие до края
на екскурзията.
Навън
е влажно и топло, лепкаво и потно като по жетва. Вали дъжд, но тук въздухът е
толкова влажен, че това може да е нормалното му състояние. Чувствам се мръсен и
нечистоплътен, след като цяла нощ попивах изпаренията на 500 души народ в
самолета. Вчера бях толкова зает, че до банята така и не стигнах - нито пък съм
бръснат. От съображения за сигурност бръснарски ножчета и принадлежности не сме
вземали с нас, защото на митницата те така или иначе ги конфискуват. За
по-евтино ние пътуваме само с ръчен багаж - а в него ограниченията откъм това,
какво може и какво не може да се носи са буквално неограничени. Не разрешават
за пренасяне флакони с одеколони и дезодоранти, всякакви твърди и остри
предмети, ножове, куки; шишета с вода, бутилки с алкохол - абе с една дума:
можеш да си разнасяш куфарчето по целия свят нагоре и надолу, но за всеки
случай и за да нямаш проблеми с властите, по-добре то да е празно.
Добре
поне, че подире си мъкна лаптопа на Даниела, та все още имам възможност за
отразяване на злободневките, докато не му е свършила батерията. На свой ред се
оказва, че ние нямаме нужната подготовка за електрическите стандарти в Тайланд
и не е изключено да купуваме адаптери за техните шибани контакти, от където да
си презареждаме техниката. Нося видеокамерата, която не е включвана в
продължение на няколко години - нищо чудно батерията ѝ да се окаже изсъхнала и негодна; отделно от камерата с
нас пътува и големият фотоапарат, чиито батерии са уж чисто нови, но пък
последния път нещо не успях да ги заредя много успешно. Тогава обвиних
зарядното устройство, всичко потъна по долапи и чекмеджета да чака по-добрите
си времена, а вместо това дълго време си използвах телефона за правенето на
снимки; с него даже лани покрих целия снимков материал от зимна България. Сега
обаче телефонът ми остана безмълвен в къщи, след като прецених че няма на кого
да се обаждам специално по тези географски ширини - не се сетих, че с него
можех барем да снимам, но така или иначе трябва най-после да изчерпя въпроса с
фотоапарата: ако батериите му продължават да се разреждат така бързо (или пък
изобщо да не се зареждат), преди да сменя него, ще купя друго зарядно
устройство. Всичко това е чудесно, ако акълът ми си стоеше на мястото, че да
мисля за тези и другите подобни развлечения. А пък на мен единствената ми мисъл
в последно време е около този проект, по който работим - така че ни за фотоапарати
ми минава през ума, ни за батериите им, ни за камери, нито за филми. Просто
интересите ми малко се изместиха в други посоки и загубих предишните си мераци,
свързани с фотографията и кино(само)дейността като цяло - дано все пак не съм
ги изгубил завинаги, че ще е жалко за уменията, които придобих и знанията,
които усвоих в годините. За сега обаче работата ми е най-важното нещо в живота
- всичко останало сякаш е загубило своята стойност...
16.09.2017 - Малко по-късно на същия ден, само че то стана така, че между пътуването
и настаняването ни в хотела, първите два дни някак си се сляха в едно цяло.
Поначало ние тръгнахме в петък късно вечерта, а в Тайланд пристигнахме още в
ранните зори на съботното утро. Тук обаче бързам да поясня и поправя голямата
си географска грешка, която не знам как съм допуснал в бързината, докато ви
разказвах кое къде се намира по света. Другарката Добрева с пълно право можеше
да ми завърти някоя двойка заради непознаване на учебния материал и несправяне
с предмета ѝ. Значи действително, че излитайки
от Австралия (летище Gold Coast, а не Бризбън както обикновено), ние първо
пристигнахме в Малайзийската столица - Куала Лумпур; и това е единственото ми
вярно твърдение в цялото обяснение. От там ние поехме към държавата Тайланд,
чиято столица обаче е Бангкок и където ние не веднъж сме кацали за смяна на
самолетите по време на кратките ни Европейски визити; с тази разлика, че този
път летяхме директно от Куала Лумпур към Пукет без да се отбиваме в Бангкок.
Това, което не съм знаел е, че пък въпросният Пукет, където се намираме в
момента, е отделен техен остров с едноименен главен град, който е наситен с
курортни комплекси и множество хотели поради месторазположението си в близост
до красивите и екзотични океански плажове в района. Така че в крайна сметка ние
пак сме в Тайланд, само че не в столичният им град, ами на някакъв съседен
остров, съставляващ част от архипелага на тази иначе чудата и странна Азиатска
държава. Толкоз от мен по предмета география - който знае повече по въпроса,
нека си вдигне ръката и да докладва на дъската пред целия клас...
Не
след дълъг престой на летището в Куала Лумпур, натовариха ни на значително
по-малък аероплан, който пък след още час и половина летеж ни изсипа в
станалият вече нарицателен остров Пукет (важното е, че оправихме понятията, за
да не се излагаме пред чужденците). Отне часове дорде им минем през паспортните
проверки и митнически служби - та декларации попълвахме, та паспортите ни
гледаха с лупа и под микроскоп, та с какво ли още не се мотахме. Властите
най-много се забавляваха с чисто новичкото “пашапортче” на Даниелчето, което
още миришеше на прясно мастило и туш (не за миризмата на Даниела ви говоря, бре
– за паспорта ѝ тук става дума) – всички
мислеха, че тя лично си го бе печатала на циклостил в гаража, защото самият
документ още не беше влязъл официално в световните им регистри и база данни за
всеобщото следене на народонаселението.
До
този момент, едно поне стана ясно със сигурност, че местното разписание на
времето има 3-часова разлика с австралийското - т.е., ако в момента е 21:30 и
на мен съвсем не случайно ми се затварят очите поради прекалената физическа и
душевна преумора, с която се натоварих през последното денонощие, то в същото
време местните сега хукват по разходки, вечери, барове и ресторанти, защото на
техния остров часът е едва още 18:30. Ние с Даниела тъкмо преди малко се
върнахме мокри като плъхове от първата ни опознавателна разходка из района -
купихме си някои потребности от първа необходимост (бира, вода и т.н.) и докато
обикаляхме сокаците дъждът ни измокри до кости. Всъщност влагата и кишата ни
посрещнаха още с кацането на летището - независимо от всичко, времето е много
топло и смрадливо задушно, така че малкото разхлаждане под форма на летен дъжд
съвсем не ни беше излишно.
На
практика разходките ни за днес бяха две - първата я направихме още сутринта и
беше малко принудителна, защото в комплекса пристигнахме по-рано и стаята ни не
беше оправена още. Регистрирахме се, хвърлихме дисагите на рецепцията и се
понесохме из мокрите и кални островни улички. Навред народ грачи и те кани да
му влезеш в дюкяна, да му опиташ от манджите и въобще да станеш част от
повсеместната им цигания, която не знам защо някои упорито наричат така ласкаво
екзотика. Е, спрямо мизерията и беднотията на о-в Фиджи, местните имат известен
напредък, но общо взето ако човек не си пада по тайландски храни и масажи,
пушене на хашиш, евтини татуировки и проституция в най-общия си вид, като че ли
мястото му не е съвсем тук. Вероятно екзотиката, за която постоянно става на
дума се намира по множеството съседни острови и ние тепърва има да я откриваме
- днес се натъкнахме единствено на циганията и типичната мръсотия, които си
остават основната забележителност за тези островни държави, в иначе огромния
Азиатски континент.
Докато
се шляехме безцелно разбрахме обменния курс на местната валута, т.нар. “Бат”
(Baht) - за лесна и бърза икономика, съотношението между техните пари и
нашенските Австралийски долари е много близко до 1 : 25 (+/- някоя и друга
дребна стотинка след десетичната точка не прави голяма разлика). За нас хората,
които печелим добре, особено в зоната на развития капитализъм и плавно
възходяща икономика, подобен стандарт на живот е вероятно Меката на социално
подсигуреното общество. Много австралийци се заселват тук с по някоя млада
тайландка и пенсиите им стигат да изхранят не само нея и нейните най-преки
роднини, ами и цялото ѝ
племе даже.
Но,
да се върна сега на конкретните факти и да карам нататък по хронология. След
като успешно се преборихме със строгите служители от всички възможни
контролно-пропускателни постове на летище Пукет, най-после излязохме в
свободната зона на града и се сляхме с многочислената тълпа на местното
население. Отидохме на стоянката за такситата, купихме си билет и миг по-късно
си наместихме задниците в една чисто нова електрическа “Тойота”. Диспечерските
служби определиха цената от 1000 Бата ($40) предвид отдалечеността на мястото,
за където се бяхме запътили като крайна цел. Пътувахме повече от час по
натоварените с всякакви превозни средства и тесни пътища - кацнахме в северната
част на острова, а трябваше да отидем чак долу на южната, което именно отне
повечето време и съответните средства. Разбира се, в Австралия за същите пари
можем да стигнем от нас едва до няколко съседни квартала и сумата не би била
достатъчна да покрие целия масраф дори; докато в Тайланд средствата ни изведнъж
придобиха съвсем други стойности и поне за сега тук се чувстваме като истински
богаташи и аристократи сред банда руски мафиоти и олигарси.
Както
вече казах - не се мина малко повечко от час и таксито ни стовари пред огромния
хотелски комплекс. До нанасянето ни в стаята имахме известно време за убиване,
та се помотахме малко из прилежащите в околовръст улички. Извън очертанията на
хотелите навред цари една и съща цигания и мръсотия - азиатска му работа.
Дечурлига се въргалят из локвите, ровят се в калта (или пък в пепелта, ако
случайно се улучи да не вали...). Ден преди пристигането ни тук се беше излял
такъв опустошителен дъжд, след който хората още изгребваха водата от
наводнените части на улици, къщи и дворове. Ние направихме няколко тегела покрай
дюкяните, влязохме и в нещо като покрит пазар - всичко си имат завалиите; рогът
на изобилието се беше излял и в тази част на света, само че не съм много
сигурен колко от местните хорица могат да си позволят лукса да купуват всичко
онова, де що им зърнат очите.
След
кратката променада се върнахме обратно в хотела, за да се настаним вече
официално в стаята, която за щастие се намира чак на 6-ят етаж - каквато и
вълна “Цунами” да дойде откъм морето, не вярвам да стигне баш на тази височина,
но все пак по-добре е да не идва, защото иначе няма да има спасение тук на този
малък остров. Понеже всички бяхме много изморени и изтормозени от
продължителното и изтощително нощно пътуване, същинската ни екскурзия започна с
едно кратко предрямване докъм следобедните часове на деня. После ние с Даниела
пак излязохме, че трябваше да купим някои провизии, а малкото остана в стаята
да си кълве по телефона и да се разправя с Мария. През това време другите хора
от компанията бяха на биташко посещение в столицата Бангкок, с които ние щяхме
да се видим чак на следващия ден.
Вечерта
слязохме в ресторанта на хотела, където опитахме от местната кухня на туземците
- разбира се, заради международното участие на туристи от цял свят, тук има
всякакъв вид храни и манджи; дори и за такива лигльовци като мен, които не си
падат твърде по екзотиката в здравословното хранене: спагети, пици и други
по-европейски блюда. Съвсем случайно, докато кръстосвахме безцелно улиците,
открихме в съседство един руски ресторант “Аврора” - излишно е да казвам за
напастта от нашествието на руснаци, които дори и в този толкова далечен край на
света са намерили своя сладък пристан и охолност. Какво работят тези хора, как
се изхранват, какви далавери въртят не знам, но имам чувството, че руската реч,
толкова омайна и сладка преобладава дори над англоезичната. Отделно от това,
всички реклами, надписи, диплянки, ресторантски менюта и т.н. задължително са
написани и на техния шибан съветски език, който аз лично ненавиждам още от
четвърти клас насам, когато в отделните отделения трябваше ту да декламирам и
анализирам разни Евгений Онегиновци на Пушкин, ту пък да се чудя какво точно е
искал да каже авторът, Негово Величество Гогол чрез мъртвите си души; ну вот и
так далее, чтобы так далее – вероятно Достоевски би бил безкрайно прав да ме
нарече идиот (покорно му благодаря задочно…), обаче за мен “Овчарчето Калитко”
е далеч по-земно като литературно възприятие. Прави неприятно впечатление, че
дори много от местните разбират и угоднически говорят свободно със своего брата,
Съветският турист, вместо разумно и своевременно да се дистанцират от него като
потенциална заплаха за тях самите. Руснаците им изкупуват земите, строят си
къщи и хотели, завземат чужди територии - спят ли Божем, тези от Запада, та го
допускат всичкото това да им се случва едва ли не в задния двор? На сляп ли се
прави и уж нашият Доналд Тръмп, че им разрешава тези безчинства и своеволия? -
ебаси времената, които дочакахме!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар