Писмо No 95 (X-XI.2018)

Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо; другарчета от детство мое и пичове от живота ми ергенски (другите се знаят – да не ги изброявам)...

Най-после съдбата ме възнагради тъй щедро с дълго чаканото от мен спокойствие и тишина, предразполагайки ме по този начин към една пълна мозъчна концентрация (доколкото такава е възможна, разумява се – понеже аз не се фукам с някакво прекомерно изобилие от умствен капацитет; ама пък като ми стига достатъчно поне да пазя равновесие, та не се и оплаквам много-много от липсата му). Намираме се в самолета за Kuala Lumpur (Куала Лумпур, ако такова е малайзийското произношение на столицата им). Очаква ни около 7-часов нощен полет в тази посока, който всъщност вече започна - тъкмо набрахме скорост и височина, при което изгасиха и надписа за предпазните колани; от този момент нататък съвсем законно можем да използваме електронни уреди на борда, без последните да объркват приборите и инструментите по таблото на самолета. Само че това твърдение било голяма и масова заблуда, след като имаме уверението на наш приятел пилот, който категорично опровергава подобни налудничави презумпции. Защо обаче, въпреки всичко властите не разрешават включването на допълнителни преносими устройства от пътниците, все още представлява някаква дълбока загадка за нас, потърпевшите - нещо като правило или закон, трайно вече въведен от всички самолетни компании.

Вероятно тук е мястото да поясня на любезния читател, че пътуването ни до столицата на Малайзия този път далеч не е заради някаква наша поредна екскурзия в Европа и в частност България. Сегашното ни посещение е свързано с една по-близка до Австралия дестинация – в случая Тайланд, където ние сме ходили преди 1-2 години, но като по чудо с Даниела решихме отново да го навестим. Основната причина за това наше спонтанно пътуване стана изключително ниската тарифа на самолетните билети, който факт за пореден път разпали пътешественическите мераци на Даниелчето и тя тутакси направи необходимите резервации за поредната ни Азиатска авантюра. Е, този път отиваме на малко по-различно място от предишния, но то също се намира в околностите на Пукет (Phuket), където бяхме с Ванеса в компанията на сърбите - един от най-посещаемите курорти на тайландците, заради значително занижените им цени на храни, алкохол, цигари и не на последно място, разбира се – евтини, уж обезпаразитени проститутки; нещо като бургаския Слънчев бряг или варненските Златни пясъци, ама пък и не чак досущ. Така или иначе, за самото ни едноседмично пребиваване там тепърва има да става на дума в настоящия ми писмен материал, след като се надявам в предстоящите дни да имам възможността за малко по-редовното водене на дневника.

Евтините самолетни билети се обясняват с политиката на едни местни нискотарифни въздушни превозвачи Asia Air, които в действителност са толкова ниски, че само дето още не са ни накарали и да пърхаме с крила през прозорците, с което пък да подпомагаме движението на леталото, подсигурявайки му по този начин необходимите икономии от гориво. В самолетите на нискобюджетните авиокомпании няма почти никакъв комфорт и обслужване, с каквито могат да се похвалят техните посестрими от по-скъпите категории - няма телевизори, няма монитори, няма следене на движението, нито пък раздават храна и напитки на вересия. Единственото, което го има безплатно на борда са седалките и осветлението - всички останали “екстри” се плащат от джоб: вода, чайове и кафета, бири, вина и други спиртни пиячки. Е, ценичките им са приемливи, но все пак човек може да мине и без такива глезотии, ако иска да помине по-скромно и евтинко, спестявайки си излишните масрафи. Една тяхна манджа с много ориз, няколко пилешки мръвки и шепа задушени зеленчуци струва около 7 нашенски долара; бирата е $5, безалкохолните газирани питиета са по $2; пак толкоз искат и за едно шишенце с бистра изворна водица. Разните водки, уискита и джинове се харчат по $7 (за мизерните им 50 мл, които се смятат за стандартни като количество; стандартно, ама за кого и по чии стандарти? - не и за истинските български юнаци, всеки случай), докато чашата вино пък стъпва малко над $8. И да не би да си помислите, че ти дават цяла бирена халба, пълна с връх, както си го пия аз в къщи? - нищо подобно, бако; отмерват ти точно 187 грама, сякаш с капкомер го цедят, бе (каквото е съдържанието на мини бутилчиците, га че ли са предназначени за джуджета, кукли или недомаслени лилипути). От там насетне ти ще го миришеш ли само това вино, ще си топиш пръста ли в него, за да го облизваш на няколко пъти бавно и с чувство на вина, или просто ще го гаврътнеш на един път като донски казак си остава лично твое дело - абе, мизерна работа, нали ви разправям аз. Аз у дома самин изпивам по кило вино с блажно мезе и от там насетне вече вечерям, а те тук искат да ми мине хроничната жажда с някакви си по-малко от 200 грама? – ама няма го майстора, обаче…

Поради не толкова интересното ни пътуване, натъпкани като сардели в тенекиена консерва, сега ще премина на случки и събития с малко по-задна дата, а пък ако остане време, впоследствие пак ще се върна на темата за нискотарифните ни несгоди. По моя преценка от края на последното ми писмо до началото на новото (което наченах в момента…) пак се изтърколиха 2-3 седмици. Аз уж обещах да бъда по-редовен в кореспонденцията си, само че напоследък разни непредвидени обстоятелства около нас (и повечето около мен...) взеха известен по-горен приоритет и като че ли ми отвлякоха вниманието, вместо да си пиша мемоарите по цял ден в къщи и да не мисля за нищо друго, освен за секс и алкохол (добре, де – извинявайте, надцених се: мога да се жертвам и на моменти да пропускам алкохола). На първо място дойде една поредица от интервюта - закономерен резултат от молбите ми за работа, които масово напусках през последния месец. Заради едно от тях (всъщност те бяха две в един и същи ден) се подпътих чак на 200 км от нас - първото беше в една агенция, докато втората ми среща се проведе в завод, директно с работодателите. В резултат изглежда на доброто си представяне, седмица по-късно пак трябваше да ходя нататък за интервю с друг потенциален работодател, където пък агентът ми беше препоръчал кандидатурата. Последното уж мина много добре, само че онези още не са ми се обадили да започвам при тях - нищо чудно и да нямам нужния късмет. Няколко дни по-късно и до Бризбън ходих - също заради едно такова “дружеско” събеседване с разни представители на компания, производител на електрически прибори за далекопроводното токопренасяне. Всички тези разтакавания напред-назад ми пречеха да си върша ежедневната работа по къщата и за едно известно време дейността ми там напълно замря. Чакам бояджията, с който да финосаме изкърпените от мен стени и тавани, че да им ударя една заключителна ръка (специално на таваните), докато момчето се занимава с остатъка от стените и блажните бои на дограмата. Едва тогава ще прикача лампите, след което ще се местя на ключовете за осветление и контактите. Последните най-после ги поръчах през Интернета и ми излязоха много евтини - за няма и $220 масраф.

В един от дните пристигнаха дръжките за вратите на кухненските шкафове - половин надница отиде за монтажа им, защото трябваше много прецизно да измервам всяка отделна дъска за пробиване на отворите. Направих всичките в онази къща - сега чакам доставката и на нашите, че някой ден да закача и тях. Наред с всичко почти ежедневно изпращам барем по 1-2 нови молби за работа, но с някакви положителни резултати за сега не мога да се похваля. Същевременно поддържам връзките си и с моя настоящ шеф, който непрекъснато ме уверява, че сме много близко до целта и че парите за инвестицията всеки момент ще кацнат в шепите ни (образно казано; защото аз освен едни врабци, дето серат денонощно, друго като че ли не съм улавял в шепите си – още по-образно казано). На мен все ми се иска да му вярвам безрезервно и безкористно, а пък в същото време съм скептичен и доста недоверчив към подобни твърдения - толкова дълго време отне целия този процес, че аз на края вече загубих вярата си в успеха и постепенно взеха да ми се изпаряват всякакви такива надежди за развитие и прогрес. Така или иначе обаче, нямам никакъв друг избор, освен да изчаквам момента заедно с всички, като междувременно ще продължавам да атакувам и други работни позиции - ако от някъде случайно ме повикат с конкретни предложения за трудовата ми ангажираност, тогава чак ще му мисля какво да правя и на кого какво да казвам. За сега само стоим на завет и дебнем жертвата из засада – кат’ партизанин кога щурмува селска мандра, ама гледа стопаните ѝ да слезли до града за стока, та да ги няма, че пък да не му се и пречкат в грабежа.

Даниела работи редовните си смени, като от време на време дава и по някое извънредно дежурство, с припечеленото от които покрива непредвидени семейни масрафи и текущи финансови сътресения. Ванеса ходи на университета в понеделник и сряда, докато в останалите дни работи. Учението ѝ за сега върви добре - не съм я чувал да се оплаква от нещо. Когато не е на училище, тя постоянно ходи на някъде с дружките си и повече въобще не могат да им се хванат спатиите - сутрин излиза рано, защото ходи на “фитнес”; подир пък по цяла вечер не се прибира - идва си по никое време и до среднощ виси на телефона. Неничко също е добре - онзи ден купи кола, та я докара чак от съседния щат на 1500 км от тях. Изглеждат щастливи с Меган - сигурно защото се виждат нарядко и не за дълго, та нямат много време за кавги и свади.

В момента пиша с компютъра на Дани - преди време му сменях батерията и сега новата държи по много часове. От кога сме тръгнали, а в нея има още живот за повече от 3½ часа. Съгласно местното австралийско време в момента часът е 22:30 - излетяхме преди 2 часа, но остават другите 5, че и нещо отгоре. Май с другата държава имало някаква малка часова разлика, но така и не разбрах колко е - пилотът ни изфъфли нещо, но аз не проявих особено внимание какво бръщолеви под носа си. Даниелчето заспа в седалката до мен - а пък уж се беше подготвила с разни дребни напитки за вечерния ни аперитив (мушнахме в дисагите скрити надълбоко по едно малко пищовче с уиски, но така както гледам може и двете да останат за мен; амчи тя си ги проспа, бре - кой ѝ е крив?). Подготвили сме се и с по един сериозен сандвич, за да не им се мъчим с оризите, раздавани на борда, за които обаче трябва дори и да платим от собствената си кесия. Иначе гледам, че хората около нас охотно си премляскват буламачите, ама те са все такива с местни физиономии и дръпнати очи - оризът за тях има същата хранителна стойност, каквато наслада пък за нас носят кюфтетата и кебапчетата, примерно.

Онзи ден в другата къща проведох една много сериозна акция за борба с плевелите - купих 3 торби по 25 кила сол, която се използва за пречиствателните инсталации на домашните басейни. Тя е каменна и натрошена до размер на граховото зърно, че и по-дребно. С една четка я разпръснах равномерно по обраслия с треволяци плочник - фугите на плочките са запълниха и навред побеля, сякаш е била лятна градушка. Добре че времето беше влажно, та монотонният дъждец през последните дни свърши много добра работа - солта се разтвори напълно и потъна надолу, като с това се надявам, че ще е уморила корените на разните вредни израстъци, от които просто няма спасение и никакво по-сигурно избавление; напаст Божия, както бе нявга казал поетът (по смисъла на един покъртителен разказ по действителен случай от Елин Пелин - в случай, че по-младите не са чували за него). Мисълта ми беше, че ако този вълшебен цяр помогне и последните спрат да растат (временно поне, щото пък аз не вярвам в тоталното им изтребление), същата химическа интервенция ще приложа и на нашия плочник - това ми е вече последната и най-отчаяна мярка срещу тези самораслеци; че нашето не е просто неравна битка или борба, ние направо водим война с тях, защото ако ги оставим на свобода, то последните ще ни превземат, та ще поникнат чак в спалнята и под дюшека даже.

В столицата на Малайзия (Kuala Lumpur, както вече посочих за по-любознателните) ще пристигнем по някакво съвсем никакво тяхно време - местните им часовници ще показват 03:00 или 04:00 сутринта, докато следващият ни полет е чак след други 4 часа, които ще трябва да изстоим на летището в обикаляне от дюкян на дюкян. Втората отсечка е много по-кратка и по нея ще летим само някакъв си час и половина - понеже обаче минаваме през две отделни и самостоятелни държави, та пак ще имаме проверки на багаж по митници и на паспорти по граници; аман вече от техните формалности и строга дисциплина.

Като споменах за тези погранични контроли и масови полицейски претърсвания, в този ред на мисли ми се иска да подчертая или по-скоро да изразя своето лично мнение и по един наболял въпрос, който вероятно вълнува всеки един здравомислещ индивид и благ християнин. Непрекъснато чуваме, а и виждаме с очите си, ставайки неволни свидетели на какви ли не нечовешки атентати, бомби и гърмежи - повсеместно по гари, летища и пазари. Значи, ако бомбаджиите нямат някой изрод, който просто “отвътре” да им подпомогне и (без)съвестно да допринесе за успеха на един подобен терористичен акт, то просто няма никакъв друг начин последният да се случи, че пък да е и успешен; това е абсурдно не само да се реализира в действителност, но и да си го помисли някой потенциален зулумджия. Минавайки през такава рентгенова система, при която сигнализацията опищява орталъка и алармата вие “на пожар”, активирана от токата на един колан за гащи, от ципчето на детско якенце, от часовника, от гривната, от венчалния пръстен и дори от налчетата на обувките ти – на нормално мислещият изобщо пък не му става ясно как, аджеба, през тоя строг цедак може да премине един пистолет, ръчна граната, взривно устройство и каквото да е там оръжие или избухлив материал. Проверката е на влизане в летището и на излизане от съответния му ръкав; после сценарият се повтаря с абсолютно същата точност (разбирай строгост и последователна систематичност до степен на педантичност) и на подстъпите към съответния следващ самолет – това, да минеш през такова иглено ухо с нещо забранено за пренасяне действително граничи с невъзможното. Ето защо аз дебело подчертавам, че няма ли там нарочен човек, който да подсигури “канала”, всеки потенциален терорист е обречен на пълен крах и тотален неуспех – дълбоко в основата си лежи “вътрешната” намеса – единствено от онези, които имат интерес към едно такова деяние; никой друг не е в състояние да осъществи подобно пъклено намерение. Заради тези проверки изуваме обувки, сваляме каиши, вадим компютрите от дисагите и въобще си пръскаме парцалите, раздробени до мярката на индивидуално парче (няма да споменавам, че по тези места на своя верен пост бдят и банда гинеколози в екип със съответните уролози – а пък вие сами се сещайте защо…); пастите за зъби дори изхвърлят в една кофа, както шампоанчета, парфюмчета, сапунчета, кремчета, вазелинчета и всякакви други малки козметични изгъзички; шишенца с вода за из пътя също попадат под ударите им. Отделно от всичко пък има и една друга проверка – за контрол при допир с взривни вещества и материали. По напълно случаен закон от пътника се вземат няколко проби, т.нар. “намазка” - от дрехи, от части на багажа, от съпроводителни предмети и т.н. Този пробен материал се тества в специални устройства, които доказват че въпросният човек е нямал (или пък е имал, да не дава Господ...) допир с избухливи субстанции (нямам представа за какво говорят, но едва ли това е само фосфора от кибритените клечки; вероятно гледат за динамит, барут и разни други гърмящи фракции, на които аз дори не знам имената). По силата на тези твърди закони, на един работник от барутната фабрика в Еловица например или подобен от Казанлъшките заводи на бившия МК “Фридрих Енгелс” (и настоящ “Арсенал АД”...) кракът му няма да припари на самолета, за където и да е поел – че на тях и в дъхът им даже мирише на взрив и имат впити частици от тротил из дрипите си! А сега се извинявам за направеното от мен извънредно отклонение – впечатлих се просто от тези щателни проверки по летищата, та рекох да го споделя като горчив опит.

Ето, че с тези няколко почти безсмислени изречения успях да свържа по смисъл и хронология двата ми последни репортажа. В зависимост от преживяванията ни по време на екскурзията ще правя и съответните си директни включвания с прясна и актуална информация от мястото на събитието. А сега може и аз да подремна малко, че взеха да ми тежат клепачите и сами да ми се затварят очите - даже и сандвича си няма да изям – ебаси, такова пък чудо не е бивало да се случи с мен; дали конячето не ми дойде възгорница, та се унесох така в сладката си дрямка...

Е, вече сме в столицата на Малайзия – Kuala Lumpur. Преди малко кацнахме и Даниела хукна да обикаля корекомите, а аз съм се смачкал в едно кьоше с оглед да довърша започналото си експозе. Миналата седмица моите моми ходиха на балет – в една от концертните зали на Gold Coast гостува националната руска трупа с постановката “Лебедово езеро”. Пардон: тук май казах малка глупост, поради профанщината си, естествено; та аз само това заглавие знам, бре! А всъщност представленията били сбор от няколко класически произведения: детски спектакли (“Червената шапчица”, “Вълшебната лампа на Аладин”, “Пепеляшка” и други подобни); после имало извадки от сценки на “Кармен”, а най-накрая балерините подскачали и на нещо по музиката на Шопен, ама то човек кът’ си’й прос’, като такъв си го и заравят в трапа – аз нямам нужната вещина по въпроса, за да дам повече информация по темата за културното им мероприятие. След месец време, чувам, че щели да ходят и при някаква “Жизела”, ама на мен специално тя не ми е твърде позната – сигурно е някоя известна женица, но едва ли е от нашия край; инак щях да я знам, барем по псевдонима на обръщението ѝ. Аз лично не се увличам по такъв вид изкуство, но пък виж - концертът на “Il Divo” онази вечер направо ме разтърси изоснови. В продължение на 3 часа тези четири момчета пяха арии от популярни опери и оперети, покорявайки сърцата на всичките 2500 зрители в залата. Всъщност концертът им беше на открито, на сцената в един парк, защото на Gold Coast няма чак толкова голяма зала, в която да се поберат всички желаещи да чуят и видят на живо големите световни гласове. Акомпанимент на групата беше местен 15-членен класически оркестър с диригент, башка имаше 4-5 тонрежисьори и звукови инженери за озвучаване на околността; отделно от други 4-5 души осветители зад прожекторите, които допълваха представлението с невероятно красиви и въздействащи светлинни ефекти. Тревата на поляната пред сцената беше ангажирана със столове за зрителите, за настаняването на които пък се грижеха сума разпределители, нарочна армия от охрана и медицински пункт с двама фелдшери. Цялата тази свита от обслужващ персонал направи спектакълът много вълнуващ и запомнящ се - само не знам как са се разпределили приходите от концерта, след като толкоз много народ чакаше на нашите входни такси. На първите редици имаше около 500 души с билети по $400, докато останалата масовка от 2000 зрители допринесоха едва $300,000 (при осреднена стойност на билета $150). Събрани с другите $200,000 от първите редици правят сума от около половин милион - по много груби и закръглени данни, разбира се, но пък и не съвсем далеч от истинските резултати. Обаче от тук насетне почват масрафите по едно такова масово шоу - наем за сцената и за парка с поляната, заплати на обслужващия технически персонал, екипировка, техника, оркестър, изпълнители и т.н. В сметката ми все още не влизат хореографи, корепетитори, сценаристи, режисьори, шофьори, докери, хамали, чистачки и сигурно кой знае още колко много длъжности, за съществуването на които ние обикновените зрители дори и не предполагаме. Нали знаете как след всеки филм изброяват само по-важния персонал, главните герои, артисти и т.н. - всичко останало влиза в категорията “и други...”: статисти, стилисти, кранисти и всякакви такива помагачи...

След още час и половина-два ще ни натоварят на другия самолет за Тайланд. Само че ние няма да кацнем в столицата им Bangkok, както обикновено това става на път за Европа, ами ще ни изсипят в един друг техен вилает, малко по-туристически център (значи, вместо в София, кацаме директно във Варна, ако е възможен подобен географски паралел). За целта сега ще започнем да се придвижваме бавно и полека към ръкава за потегляне, а пък като пристигнем и се установим в хотела, тогава пак ще продължа със съчинението си – дано пък имате нужното търпение до тогаз, а?...

Макар, че днес вече тече третият ден на нашето Тайландско приключение (денят всъщност току-що започна - 06:15 местно време, докато в Австралия слънцето отдавна е изгряло, след като там часовниците показват с 3 часа напред; т.е., 09:15 и излиза, че аз сериозно съм се успал, спрямо редовния ми дневен режим), редно е сега с няколко думи да се върна на началото, за да свържа и цялостния си разказ. Последното, което споменах беше кацането ни в Куала Лумпур и съответното отлитане за Пукет 4 часа по-късно. Тази летателна отсечка на нашето пътуване беше значително по-кратка и след още час и половина се озовахме окончателно на твърдата земя. Отново след преминаването през граничните контроли и рентгенови бариери, след зорките проверки на паспортите и снимките в тях, ето ни вече извън сградата на летището - топло и спарено, влажно екваториално време и то още от най-ранните часове на деня; някакъв ад, с какъвто ние по нашия край не сме свикнали много и твърде недолюбваме като климатично състояние.

Заедно с още няколко туристи като нас успяхме да напълним екипажа за един микробус (общо 12 калпака), с който ни разкараха по съответните хотели и почивни станции. Таксито беше значително по-скъп транспортен вариант и ние предпочетохме стандартното придвижване. Шофьорът ни обаче изглежда беше някакъв бивш автомобилен състезател, защото такова бясно каране из гъсто набитите с всякаква паплач улици на острова бях виждал само по филмите; сега го усетих и на живо. Независимо от лудешката скорост, с която прелитахме от светофар на светофар и от кръстовище на кръстовище, пътуването ни до хотела отне друг час, час и нещо време - около 10:30 вече бяхме застанали пред вратата с ключа за стаята, въпреки че по закон трябваше да чакаме чак до следобеда. Ние междувременно направихме един кратък обход до съседните улички за ориентация в обстановката, докато изчаквахме да приключат формалностите по настаняването (мамка му! - и този хотел се оказа пълен с руска сган; няма отърване от тези шибани блядове, брей!)...

След като си хвърлихме дисагите и направихме кратка ободряваща почивка, в най-голямата жега на деня се подпътихме да вървим на разходка до съседния квартал - преди време там ходихме на почивка със сърбите и аз още тогава бях открил един руски ресторант с много революционното име “Аврора”. В него сме отсядали няколко пъти и имахме доста добри спомени - от кухнята, от обслужването и т.н. Чорбаджийката му беше някаква местна тайландка, дребничка и подчертано симпатична, дори до степен на красива, бих добавил лично от себе си - вероятно любовница на някое руско мекере, защото поназнайваше и езика им, отделно от английския и своя собствен (е, аз не че ревнувам, но обикновено хубавите ябълки свинете ги ядат - туй пък от опит го знам). Та ни разреши, миличката да си внесем водката отвън, купена естествено на някаква нищожна безценица от съседния магазин, докато пък тя ни направи само шопските салати (леле-ее, ама салата да ти види окото, бако! – истинска със сирене, барабар с лютата чушка, а не накълцана на дребно като за кокошки). Така за цената на едно отделно питие, ние тогава с чика ви Жика на масата си имахме цяла боца от този ценен артикул. Та и сега надеждите ми бяха, че ако мястото все още съществува в основния си вид, да се обадим повторно на момата и да ѝ направим съответния оборот някоя вечер през седмицата.

Тръгнахме да се разхождаме по плажа - водата в океана бе топла като рибена чорба; навред пълно с народ, а за момента активният туристически сезон все още не е настъпил. Това вероятно е и причината за тази толкова евтина оферта, която Даниелчето просто немá сърце и начин как да откаже. И тъй като стана дума за цени и тарифи, тук пък рекох само да спомена нещо и за нашите масрафи. Значи, 7-те нощувки в многозвездния хотел нормално струват $1405 на глава от народонаселението (аз пък така и не му преброих петолъчките, но нали не съм сноб, та по принцип категориите за степента на лукса най-малко ме вълнуват и изобщо не се впечатлявам от тях). Поради неактивния сезон за момента обаче, цената е само $789 за същите условия. В тази стойност влизат и самолетните билети за отиване до Пукет и връщането ни в Австралия: първо един самолет ни клати в продължение на 7½ часа от Gold Coast до столицата на Малайзия (Куала Лумпур, както вече отбелязах); после пък с друг подобен се друсахме от там още 1½ часа до Тайланд (Пукет, за което също казах). Какви бяха тез нощувки, колко им струваше горивото за самолетите и къде им излезе келепира на тази хора? - така и не стана много ясно. По принцип с тази сума ние не можем до едната наша Noosa да отидем - камо ли пък да се радваме на разни екстри и бонуси, за които ще дойде реч малко по-надолу в изложението ми. Ама като споменах за екстрите, чакайте сега пък да разкажа и за тях, с което приключвам финансовия блясък на това наше пътуване.

В пакета от нощувки влизат и закуски в ресторанта на хотела - а закуските там са като за крале и кралици: с много салами, омлети, пържени филийки, яйца на очи, всякакви салати, сосове, майонези, сладкиши и мармалади; включително чай, кафе, прясно и кисело мляко плюс задължителните ледени сокове (обикновено от портокали или ананаси). Какво слабеене те е патило, бако? - какви диети, какъв глад и въздържание ти се привиждат? Този свещен ритуал се повтаря и потретя всяка Божа сутрин след 06:00 до 10:00, но пък и това дори все още не е съвсем всичко. Към въпросните нощувки влизаше една безплатна вечеря в ресторанта - по избор на клиента: тяхна традиционна тайландска кухня или европейска. Този бонус вече е усвоен - онази вечер Даниела се лигави с разни техни специалитети, но понеже аз не рискувам с непознати и със съвсем случайни (храни...), та се придържах строго към нашенските вкусове, на които сме си свикнали от бебета: гъбена чорба, свинско кюфте между една питка и т.н.; о-хоо, че и сладолед дадоха хората най-накрая за десерт. В размер на приравнената тяхна валута към стойността на австралийския долар, само тази вечеринка би ни струвала барем едно $20-$25 на човек, башка дето пък всяка сутрин омитаме по още толкоз на закуска (е, хайде - нека да са $10-$15 за по-реално; отново на човек говоря). Ама чакайте сега - амчи то и туй не е още всичко, бре! Пак като съответния бонус към нощувките, всеки ден ни се полага и по един безплатен коктейл, който пък го сервират в открития бар на хотела. Неговата стойност също варира около 10-те долара и ние с голяма доза радост се освежаваме с по една такава суроватка от сборни капки алкохолни остатъци и преобладаващи количества от най-различни плодови сиропи и есенции. Край басейна също има бар, чиито столове са под водата - сядаш и си до пояс мокър. Там вече можеш да се наливаш с бира, дорде ти откажат бъбреците: пикаеш директно в басейна без да се притесняваш, че ще те види някой, нито пък след всяка халба трябва да тичаш до клозета. Всеки ден ни се полага и по едно шише с вода, която си държим за всеки случай на хладно в стаята, заедно с бирите в малкия хладилник. Сигурно има и други разни екстри, но за сега ще спра със скучната финансово-счетоводна информация - местим се обратно на екскурзията...

Като повървяхме в жегата и от време на време влизахме из дюкяните да си поемаме въздух от климатичните им инсталации, след около половин час стигнахме ресторанта на нашата руска тайландка. Заведението обаче се оказа трайно затворено, защото газдата му нямал повече пари да го поддържа. Това беше известно разочарование, за мен специално - силно се надявах да направим една повторна среща с тази тъй мила и добра женица, но така или иначе това беше вече невъзможно. Разходката ни продължи по сенчестите тротоари на селцето и като нищо сме извървели няколко километра, докато се върнем в базовия лагер на нашия вилает. Хвърлихме се веднага да се изкисваме в басейна, че него ден баят топлина и влага акумулирахме. След като си взехме аперитивите в хотелската стая на третия етаж (Дани с книжката си на балкона, а аз – неотлъчно пред лаптопа), вечерта отидохме на ресторант. Почти във всички заведения сервират както техните тайландски екстравага(н)дости, така и нашенските европейски манджи, при това съвсем добре докарани на вкус: наред с всякаквите октоподи, змии, гущери и костенурки, тук могат да се хапват успешно вратни пържолки от истинско прасе, свински шишчета, та дори и кюфтета на скара, което за мен беше като манна небесна. Трябва да призная, че по вкус последните значително се доближаваха до моите месни произведения и аз излязох от ресторанта с подут от щастие корем. С подчертано задоволство оставихме $60, в който масраф влизаха порциите, четирите ни бири и разбира се бакшиша за гарсона. Даниела беше изправена пред една купчина прасешки ребърца на скара, с които тя се справи завидно отлично. За моите вълшебни кюфтенца вече казах - в менюто на същия ресторант видях и някакви наденички; досрамя ме да си поръчам и тях, барем за опитня, та в някоя от следващите вечери пак ще им направим едно подобно посещение с гастрономическа цел.

И това всичкото до тук беше само в неделя - още в първия ден на пристигането ни, докато пък днес вече е сряда (за протокола, 24.10.2018). За щастие Даниела продължава да спи, което ще ми даде възможност да премина и по-нататък в своя пътеписен разказ. В понеделник малко се успахме поради голямото безсъние, което бяхме натрупали в последните няколко дни, та сутринта едвам се включихме за закуската, преди онези от персонала да затръшнат вратите на ресторанта баш под носовете ни. След като се нахранихме обилно, поехме по други разходки - този път в обратната посока. На път се отбихме в една от хилядите туристически агенции, които масово предлагат (и продават...) екскурзии до близки екзотични острови и туристически сензации. С една подобна морска екскурзия ние предишният път посетихме няколко острова от огромния Тайландски архипелаг, който съгласно географските справочници и атласи съдържа около 1430 отделни земни площи. Разбира се, не всички от тях са обитаеми - има отделни островни групи с едно наименование, които включват в себе си по 50-60 по-малки части от сушата. Ние имахме намерение да посетим т.нар. остров на Джеймс Бонд и спазарихме на бърза ръка едно пътешествие с корабче до там. Масрафът ни стъпи $95 за двамата, което също беше изключително евтино. След това продължихме (пак пеша...) по пътя към някакъв техен замък (по-скоро преводната дума е храм, гробница или нещо подобно, съгласно Будистката им вяра и религия). Че като се емнахме ние по едни страховити стръмни улици нагоре - майчице мила, в пъкъла на жегата и маранята, направо щяхме да баялдисаме! А пък сокаците им тесни, колкото едва да се разминат два мотора (само единият може да е с кош обаче – ако са и двата с кошове, другият отстъпва малко встрани; вероятно по споразумение и старшинство) и баир да ти види окото, бако! Не “Тотю Иванов”, не “Баба Зара”, ами и двете улици заедно да ги изправят, пак няма описание на такъв зверски наклон - страшен устрел; колите едвам на първа скорост се качват. Доста време повървяхме, но до храмът им Господен така и не стигнахме. Долу имаше табела за разстояние от 1.5 км, обаче изглежда че объркахме и пътя, та от цялата екскурзия ни остана само вървенето. Ама нищо, де - изкарахме си барем яйчицата, с които се тъпкахме сабалам.

Като видяхме, че само вървим нагоре, а пък до никъде всъщност не стигаме, малко се изплашихме така самотни в чуждата дивашка държава и почнахме да слизаме. Викам си на акъла: надолу “Зор, зор - ама барем рахат...”, както казваше милият ни чичо Тошко Шкодрев, когато навремето обикаляхме балканите с него и чичо ти Ваньо Киселенков. Ама какъв ти рахат, бре хора? - че то надолу се оказа по-голям зор, отколкото нагоре по баира. Капачки на колене пращят, глезени се кълчат и огъват сякаш са от тесто - едвам се дотътрахме до равното. А тези наклони се преодоляват от местните на ежедневна основа: хората всяка заран отиват на работа и се връщат, децата им ходят на училище; добре че барем сняг не пада там, щото инак няма изпълзяване по тез стръмни сокаци с друга кола, освен само с Трабант…

След като слязохме благополучно на “Кота 0”, за да не се връщаме по същия път решихме да минем по бреговата ивица - хем да се освежим в морето и да смием потта от нас, че баят ни бяха светнали лагерите; до размекване и стопяване на сачмите. Оставихме си чинно и подредено дрешките на брега и се бухнахме във водата (а и да се изпикаем, естествено - не само с разхладителна цел). Вероятно заради честите Екваториални валежи по това време на годината, оттенъкът на крайбрежието не е много бистър и лазурен - а може и самият цвят на водата да е такъв, малко мътен и бозав. Плажната ивица е мръсна с изхвърлени от морето всякакви боклуци - клечки, клони, празни пластмасови шишета и т.н. Хем чистят хората, не че не поддържат - от къде се вземат обаче толкова много отпадъци, не ми стана ясно; нито предния път, нито сега разбрах защо е толкоз мърляво наоколо. Точно на това място баш навръх вторият Коледен ден през 2004 стана едно катастрофално наводнение, предизвикано от някакво дънно океанско земетресение и последвалата го с огромна поразяваща сила вълна цунами. Много от постройките, разрушени тогава изобщо не са реставрирани; оставени на изживяване до тях строят други. Боклуците сигурно се въргалят от тогава още, но пък и самите азиатци (в частност тайландците) не могат да се похвалят с някаква супер висока степен на хигиена.

Като се налудувахме в морето, тръгнахме по плажа да се прибираме към хотела. Баш на входа, когато вече трябваше да се обуе, Даниелчето забеляза, че ѝ няма джапанките. Хайде, връщахме се още километър назад, да ги търсим уж където ги бяхме оставили, но къде ти бако - това да не ти е Австралията. Аз съм по-склонен да обвиня в кражба единствено руския гладен турист, отколкото местният честен и почтен бедняк, но пък човек когато няма нужните доказателства за конкретни улики, остава си единствено със своите съмнения. Майната им на джапанките - удължихме си агонията от пешеходство в жегата, но това го погледнах откъм положителната му страна, със здравословна цел. Върнахме се обратно в мотела и влязохме в басейна за разхлада и освежаване с поредния сладникав коктейл (аз лично не знам снобите какво толкоз им се превъзнасят на тези коктейли, но според мен с приятния си подсладен вкус, те могат да служат единствено за разредител, покарвайки водката или уискито с тях, но пък далеч нямат ефектът на опиянението, ако на човек това му е целта, вместо да се лигави цяла вечер пред една чаша сироп със сламка; е - нашите коктейли поне влизат в куверта и по принцип не им се мръщим, но пък би било абсурдно аз съзнателно да си поръчам подобно питие, че да го и платя от джоб на края).

За кратко с Даниела се разделихме на групички по интереси - тя се зарови в книгата си, простряна на един шезлонг до басейна, а аз се качих до стаята, за да търся уж работа по обявите на Интернета. Малко след това се събрахме за повторно излизане с търговска цел - трябваше да си платим екскурзията до острова, защото на отиване ние само я резервирахме, че бяхме тръгнали по едни бански и без никакви пари в нас. Междувременно си запазихме маса в ресторанта за вечерята, която така или иначе ни се полагаше с въпросните ваучери на хотелските нощувки. Помотахме още малко из града, после пак се къпахме в морето и в басейна, а привечер излязохме да възстановим изгубените чехлички на Даниелчето. Купихме подобни от една сергия, защото тя на другия ден не можеше да тръгне боса за острова, че там пък много бодяло по скалите (няма забогатяване покрай нейните нескончаеми масрафи, но майната му – сега тез новите лепки ще ѝ ги прикова с гвоздеи към краката като налъми, че да не ѝ падат от нозете, докато снове с тях нагоре-надолу и да не ги губи)…

Вечерта ни премина на нощна светлина и отражението на една едва мъждукаща на масата свещ. Храната беше добра - все пак след като е безплатна, каквото и да бяха дали, щяхме да го преглъщаме. Освен всички възможни зеленчуци, тайландците готвят и много макарони (фиде, спагети или нудли). Те вече са значително по-ядливи от ориза, който съпътства като гарнитура всяка тяхна гозба; ядат го вместо хляб, което пък се явява малко в разрез с моите по-изтънчени разбирания за кулинария - няма ли бако ‘ляп на софрата, все едно че не си се гощавал. Добре че на закуските в ресторанта ежедневно поемам седмичната си дажба от хляб, та да усетя някакво засищане - амчи я си представете ако не бяха тез филии, колко кори с пържени яйца трябва да омета, за да се наям като хората; ако ще и от златни кокошки да са те. А пък така, покрай хлебеца поминавам и с по-малко манджа (за икономия на суровини и хранителни ресурси го правя – не от други долни подбуди и съображения)...

За следващия ден, както вече разбрахте, имахме планирана една много интересна екскурзия до острова на Робинзон (пардон – името му всъщност е Джеймс Бонд, ама аз не знам защо, но тези два героя много ги бъркам; както и да е). Станахме много рано сутринта (в Австралия часът все още беше 03:30 призори...), изядохме си полагаемата закуска в ресторанта и малко след това се натоварихме на един микробус. Маршрутът на последния мина през почти всички хотели и почивни станции на острова, за да събере и останалите мераклии да посетят едно от чудесата на света (образно казано, но пък и не съвсем далеч от истината) – клатихме се в рейса над час и половина, докато най-после стигнем до едно от пристанищата им, от където пък трябваше да потегли кораба на приключенията. Направиха ни един кратък инструктаж (къде можем да се къпем и къде не; къде имало отровни животни, кръвожадни анаконди, крокодили, акули, октоподи и друга подобна гад – представители на местната фауна), надянаха ни по една спасителна жилетка в случай на корабокрушение и ни качиха на борда.

Групата ни беше международна и за щастие без преобладаващата ненавистна руска реч, която в тази част на света е повсеместна и буквално дразнеща – човек не може да тегли една майна на родния си език, без да не го разбере цялата улица и отвред да почнат да се извръщат, като че ли става дума за техните собствени майки, лели и роднини от първо коляно. Понеже окупацията на съветския ботуш е стигнала дори и в Тайланд (а не само до Созопол и Несебър...), техните “екскурзианти” и тук имат специален статут и се ползват от съответните привилегии – те разполагат със свои собствени туристически агенции с нарочни агенти и екскурзоводи, говорещи противният им език. Нахалството на тази измет стига чак до там, че целият басейн долу ехти не само от пискливите им гласове, ами всички останали в околовръст са длъжни да слушат и тяхната “эстрадная музыка” (близко до звучене и почти копие на нашенската чалга – поне на моменти, ако не преобладаващо); аман вече от нашественици и окупатори – няма отърване!...

Но, да се върнем сега на кораба – след още някоя и друга минута потеглихме към откритото море. То всъщност, понеже районът е осеян с всякакви острови от най-различен калибър, та понятията за безбрежния океан и далечния хоризонт в случая малко се обезценяват; всичко е сякаш на един хвърлей място, но пък и доста време се пътува до там – с плуване изобщо не става, ако някой тук си мисли за нещо подобно или пък го сравнява по мащаб с островчето срещу къмпинга на Лозенец.

Докато стигнем до крайната си цел, на път посетихме и редица други острови – не по-малко интересни и дори уникални като завършено природно образувание, бих добавил. Корабът хвърли котва пред един такъв, който външно не се отличаваше кой знае колко много от останалата заобикаляща ни среда. Понеже по-нататък беше доста плитко, цялата експедиция от там нататък продължи по двойки с едни надуваеми лодки и личен “гондолиер”, който гребеше и направляваше кануто, докато ние само се возехме като паши и бейове, и се снимахме с телефоните като пощръклели. Заведоха ни пред процепа на една скала – самият остров представляваше някакъв огромен каменен масив, но понеже целият беше обрасъл с диворастяща и гъста тропическа растителност, та не си личеше много-много какъв точно бе земния му релеф и природен произход. А пък тази, на пръв поглед тясна дупка се оказа входът на една пещера, в която може да се проникне единствено само посредством такива малки гребни лодчици или евентуално на надуваем дюшек (и то само ако родителите ти разрешат да го мокриш в морето: защото от солената вода и слънцето на плажа гумата му се напуква и след експлоатация от 20-25 години и безразборно въргаляне по палатките, на края трябва да го изхвърлиш вече изгнил).

Отначало пещерата беше малко по-широчка и добре осветена от проникващата през отвора ѝ дневна светлина. Обаче все по-навътре се стесняваше толкова много, че ние залягахме долу ниско в лодките, за да не си обелим лактите по острите ръбове на камъните. На някои места скалите са толкова близо, че едно погрешно движение може да ти струва разбито чело или най-малко разкървавен нос в комплект с пукната глава. След няколко завоя тъмнината нататък става непрогледна и единствено фенерчетата на водачите показваха пътя и отделни забележителности из вътрешността на пещерата – причудливи природни форми, скални образувания, пещерни сталагмити, сталактити и сталактони (по принцип първото понятие отразява натрупан калцитен и варовиков материал по пода на пещерите, с второто пък учените обясняват спускащите се от тавана “висулки”, а вече двете заедно, съединени помежду си, след наслояване на варовиковите частици в продължение на хиляди години образуват т.нар. сталактон, който пък е под формата на колона – нашенските пещери са пълни с подобни подземни красоти, но всяко място е уникално за самото себе си). Единственият живот там, под земята и баш над водата бяха огромните ята с прилепи – е, може да е имало и други форми на живи същества, но аз не разбрах за съществуването им. Стигайки до самия край на тесния улей, от едно място през водата отново започна да се процежда слънчевата светлина – това показваше, че пещерата всъщност представлява един тунел, който стига до отсрещния бряг, само че когато нивото е високо по време на прилив (по което време ходихме ние), преминаването с лодка до там изобщо не е възможно; може би само с гмуркане и плуване, но пък тогава не се знае колко въздух ти трябва, дорде изпъплиш до оттатък, че да си поемеш нова порция за връщането. Абе, с една дума: красота! – нагледахме се на екзотични гледки; а пък и чудно време улучихме - само за морски разходки.

Като споменах за времето, искам да отворя и една малка скоба по този въпрос – времето, вярно че е много повече от прекрасно, но само за условията на Екваториалния пояс: влажно и горещо до разбалансиране ритъма на сърдечните клапи (на сянка...), с безмилостно жарко слънце, ако се облещиш под косо падащите му лъчи на плажа; но пък иначе не е чак толкова жежко като температура – мерките ѝ се въртят все около 30-те единици. Ето, в момента например справочникът за местния климат показва 33°C, които обаче се чувстват като 41°C – леко облачно, с влажност на въздуха само 64% (може даже и да не завали днес). Тук през този период на годината не вали твърде често – амчи то просто си вали всеки ден, бре! Традиционно и по закон Божий - без изключения, без пропуски и компромиси; независимо с какви прогнози ни залъгват и предсказват предишната вечер синоптиците по телевизията. Не бива да се забравя, че се намираме само на някакви си 870-880 км от Екватора откъм горната му страна – т.е., теоретично сме в северното полукълбо на земята, но пък това понятие за нищо на света не бива да се смесва с представите за студа и мраза на Северния полюс; тук направо си е ад - заеби…

След пълния обход на пещерата, върнахме се с лодките обратно до кораба, накачулихме се и поехме към следващия ни обект на туристически интерес. На борда разбира се имаше вода и всякакви плодове на разположение, както хората ни дадоха и официален обяд, съставен изцяло от тяхната традиционна тайландска кухня. Аз обикновено набивам сутрин повечко и се натъпквам до пръсване с европейски манджи, за да нямам повече никаква нужда от прехрана през деня. Даниелчето сериозно похапна обаче от техните специалитети и остана възхитена от една риба, приготвена досущ като нашенски шаран по Никулден. Аз се ограничих само с изяждането на няколко пържени картофа, каквито не бях и допускал даже, че могат да са толкова вкусни. На външен вид изглеждаха като пържени малки рибки – нещо като цацата в Приморско или Китен и за малко да ги подмина с погнуса и потрес. Обаче като разчупих едно и се оказа безмесно, та си взех подир на няколко пъти по няколко (колкото да не обидя персонала). С нас на борда имаше и едно немско семейство – брей, тоя германски шибаняк ме тури в малкия си джоб, да го туря на танте му Меркела и аз! То яде, гадината швабска, то се тъпка с двете си шепи барабар – почна изпървом да се дави с рибата, после си дояде със супа; ама нали чорбата му се видя и малко възредичка (каквато всъщност действително беше...), та си я “подправи” и застрои с няколко лъжици ориз - да се сгъсти и да замяза баш на супа, а не само гол бульон кой знае от какво варен. Германката от време на време току го стрелосваше с по някой смразяващ и вледеняващ Хитлеристки поглед, ама той изглежда беше от друга партия и не ѝ обръщаше особено голямо внимание. Ама и Даниелчето е същата, бре! – няма какво да се лъжем; да не мислите, че ме е оставила да си плюскам на воля, колкото ми е сладко и колкото мога да поема (щото аз на бой може и да не нося твърде, ама на ядене и пиене нямам равен). Като тръгна да си насипвам с черпака повторно, че и по трети път, елате я вижте “добричката” тя; така се принудих да се огранича само до едно сипване, ама в по-голяма паница и с висок връх. Не мога аз да застана пред една купчина със шунки, кашкавали всякакви видове и още толкова сиренца, пържени яйца на очи и още множество подобни деликатеси и да си сложа в чинийката едва колкото да ѝ се покрие дънцето – аз си слагам от всичко и то по много, за да не ставам всеки път и да се разкарвам излишно до шубера…

Докато трая обеда на борда, пътуването ни в горещите води на океана продължаваше и не след дълго се намерихме пред една друга островна група – също с не кой знае колко забележителен вид откъм външната си страна и обвивка. Същите лодкари пак ни взеха с надуваемите лодки и се понесохме в керван към единия от островите. И там минахме през нещо като арка и тунел, само че оттатък нямаше пещера, ами островът беше всъщност с открит взор към небето – сякаш попаднахме като в огромен комин на ТЕЦ “Бобов дол” или Марица-Изток, през които бълват непотребната пара и пушекът от кюмюра. Вътрешността на този остров много наподобява езеро, което отвсякъде е заградено с отвесни скали, обрасли с лиани и вечнозелена растителност. По време на този поход минахме през няколко такива езера, свързани помежду си като каскада – ако това нещо се гледа по някакъв начин само от горе и от въздуха, биха се виждали едни празни дупки и дълбоки пропасти, пълни с вода по дъното – уникална работа отново на майката Природа! На няколко места преминаването ни отново беше малко стеснено и опасно от разни остри и драскащи скали. В една ниша аз забелязах свита на кълбо голяма змия – лодкарят каза, че спяла, ама аз на змия много вяра нямам; особено пък на такваз, дето уж дремела из засада. Пък може и да е мътила тогава – не я знам, но по средата си беше баят дебела; колкото ръката ми над китката и около лакътя. Инак за дължината ѝ не можах да преценя твърде точно, защото топката беше голяма, колкото на майка двойните кълбета за плетиво – почни да го размотаваш и току виж излязло цяло гранче прежда…

Разходката ни продължи из вътрешностите на тези няколко острова, докато не ни върнаха обратно на кораба, за да потеглим към последната и най-красива атракция за деня: островът на Робинз... (оп-паа, аз пак го сбърках – Джеймс Бонд имах предвид). А пък името на този остров действително е свързано с главния герой на едноимения английски сериал – именно там през 1974 е заснет един от по-първите му филми (по-скоро отделни картини и епизоди), все още с главен актьор Роджър Мур, “The Man with the Golden Gun” (“Мъжът или Човекът със златния пистолет”). Няколкото уникално подредени отвесни скални образувания стават естествен декор във филма, с което пръскат и световната популярност на това екзотично място. Ежедневно тук пристигат и си тръгват цели тълпи от посетители, обикалят острова за няколко минути и правят по стотици снимки на единствения скален “декор”, запазил се и до сега в годините - непокътнат от бури, хали, цунамита и други природни стихии, бушуващи из тези географски ширини. Между другото аз съм голям почитател на героят Джеймс Бонд и винаги когато има негови филми по телевизията (въртени вероятно и стотици пъти вече...), аз заставам пред екрана и си ги гледам като съвсем нови, защото обикновено нищо не помня от сюжета. Не е изключено да съм гледал и въпросното заглавие (а още по-вероятно е да съм го проспал няколко пъти), но сега нарочно ще трябва да го изгледам на нова сметка и с повечко заострено внимание, за да видя вече къде и как в действителност е използван този декор във филма.

След като се поразходихме из острова барабар и ние с тълпата, стана време и за прибиране на кораба – местните часовници показваха 15:00, а до брега имаше още час и нещо клатушкане по вълните. Последните минути от екскурзията ги изкарахме под падащите капки дъжд, но докато се приберем на сушата и облакът с кишата беше отминал. До хотела се прибрахме със същия микробус – шофьорът ни чакаше, за да отведе всички нас до местата, от където тръгнахме сутринта. И цялото това удоволствие за деня ни струваше някакви си 2200 тукашни банкноти (разделени грубо на 23, какъвто е сегашния курс на Австралийската валута, това прави под $50 на човек; AU$ = 23 Thai Baht) – дали на рейса му платихме горивото (бензин по $1.30 килото, между другото – далеч не така евтин), дали пък на шофьорчето надницата, което ни разкарва из града час и нещо натам и още толкоз назад; колко взеха за кораба от всичките тези пари, колко дадоха на екипажа, на екскурзоводите, на лодкарите и на персонала, който се грижи за 20-25 души народ – готвачи, храна, напитки и т.н.? Всичко това остава някаква икономическа загадка, но явно хората печелят от много оборот, с къртовска работа и почти денонощни смени. Строителните мероприятия по сгради и пътища изобщо не спират в 17:00, както е в останалия цивилизован свят - нито в събота по обед или пък в неделя вечер. В Тайланд се работи непрекъснато и усилено (поне на този остров) – обслужващият персонал разчита основно на бакшишите, които понякога са доста тлъсти, подхвърлени от такива екскурзианти като нас (е, не в частност ние самите, защото сме свидливи и по принцип не сме свикнали да раздаваме големи бакшиши; въпреки, че от своя страна също оставяхме по някоя и друга пара в името на човещината и Християнската ни закваска). Основната местна вяра е Будистката – всички почитат техния Бог до степен на фанатизъм, като наред с това има и мюсюлмани, които пък ходят с фереджета (не чак с бурки както в Арабския свят, но жените им се покриват поне със забрадки и разни цветни шамии).

Прибрахме се в хотела каталясали от умора, но след няколко аперитива се възстановихме и отидохме на вечеря. Онзи ден си купих една боца някакъв техен местен ром – амчи той ми стъпи по-евтино от цената на ракията в Кауфланда, бре! Сядам всяка вечер на терасата, сръбвам здравословно и главно за апетит, след което излизаме и нападаме ресторантите – по-точно ресторантските хиени нападат нас, за да им влезем в заведението. Аз този натрапчив анадолски маниер на “покана” особено го недолюбвам, но тук такива са им традициите и обичаите – не те оставят на мира, дорде не им седнеш на масата. Единственото ни спасение е кога си надуя корема (не ми коства прекомерно усилие...), да видят че вече сме вечеряли, та поне за момента да ни дадат малко спокойствие – ама пак обещаваме, че обезателно ще ги посетим на следващата или някоя друга вечер. Между другото, прави ми неприятното впечатление, че и в България вече са започнали така да привикват и приканват случайни минувачи, които в даден момент просто преминават пред вратите на някое заведение, без да имат и най-малкото намерение да се отбиват вътре – било то за вечеря или обяд. За първи път с подобно мазно и лакейско отношение се сблъскахме на Канарските острови, когато през 2001 посетихме моя приятел, Бакала. Той тогава ми обясни, че такива им били тертипите в онази част на света – да канят посетителите си едва ли не още току стъпили на тротоарите пред кръчмите. Напоследък този вид “гостоприемство” е обхванал вече половината свят, ако не и целия. Почне ли пък мен някой така да ме дърпа за ръкава и галантно да ми се кланя доземи, обикновено не ме печели като потенциален клиент. Този подход ми се струва доста унизителен и отблъскващ – вероятно съм старомоден…

За момента обаче аз не помня къде точно ходихме след завръщането ни от острова – твърде вероятно е именно тогава да сме посетили хотелския ресторант, заради вечерята, която ни се полагаше с ваучерите за нощувките. Тъй като разказът ми доби известна хаотичност и малко му загубих края, сега пък си спомням, че аз за този епизод май вече споменах. Преминавам тогава на следващият.

Не знам със сигурност кой точно пореден ден ще е бил от пребиваването ни в Пукет, но баш за тогава ние нямахме набелязан някакъв определен и по-специален екскурзиантски маршрут. Околните селца и малки паланки бяха вече изръчкани в пешеходно и търговско отношение – за следобеда предприехме едно отиване до по-централната част на острова, Патонг (Patong); също толкова известно населено място, вероятно почти сляло се вече със столицата им Пукет (която носи същото име, както и самият остров) – не толкова като географско отстояние, колкото като административен и повечето местен културен център. Общо островът е населен с около 600,000 жители, но заедно с туристите може да надхвърля и милион, ако не и повече. Всичката тая сган е разположена на площ от около 550 км² при осреднена гъстота на населението 990 души/км² (само за сравнение: България с нейните 110,000 км² дава подслон на един народ, съставляващ едва 6-7 милиона души; около 9 милиона в миналото, но след масовата емиграция през 90-те години на миналия век, числеността ѝ в последно време се е поразредила малко и е стигнала до унизително ниските си стойности). Тази много малка точица от държавата Тайланд е свързана с основната суша чрез мост, по който се движи транспортния поток, снабдяващ стоки и туристи; башка доставките по въздуха. Отново като статистическо сравнение посочвам, че близо 70-те милиона жители на Тайландската държава са разхвърляни на около 515,000 км² (представяйте си само 4½ Българии, а пък с десетократно по-многобройно население) – разбира се и тук най-гъсто натъпкания с добитък район е столицата Бангкок, със своите 12 милиона глави народ, разпределени на едва 1600 км² площ. Това е гъз до гъз, както беше на плажа в Слънчев бряг по време на байтошовските гладни години – вървиш си из пясъка и стъпваш по глави. Тук обаче на този остров гъстотата на населението е значително по-рядка и навалицата не ни прави особено впечатление. Извинявайте за моите спонтанни статистически данни и сравнителни таблици – мисълта ми беше, че онзи ден ходихме и до този градец; а пък ако пак правим някакъв разумен паралел и съпоставки с българските измерения, то от Бургас сме прескочили примерно до Мичурин (сега Царево).

Към нощувките ни в хотела се полагаше и една такава автобусна променада (този път приложима само в едната посока и еднократна за целия ни престой), от която ние също се възползвахме и усвоихме най-пълноценно. След обилната закуска се помотахме малко из района и към 12:30 се качихме на безплатния транспорт. Микробусът ни изсипа на селския мегдан, шофьорът ни показа къде да обикаляме по дюкяни и сергии с чисто търговска цел и ни помаха с ръка за сбогом. Ние хукнахме из улиците и по магазините, че нали пък и подаръчета търсехме някакви – за нас, за близки и приятели (не, че у наше село няма таквиз, но все пак онези там бяха пó от сой). И таман бяхме напълнили дисагите с армагани и боклуци, че като ливна един дъжд – ама дъжд да ти види окото, бако! То какво ти око и какво всъщност да види? – че тя водата падаше от небето като стена, все едно че си застанал под преливника на някой родопски язовир. За миг улиците плувнаха и отвред шурнаха реки – коли, моторетки, велосипеди по пътя: всичко се сля в една обща мокра маса. Ама понеже тук хората са си свикнали на такива природни условия, та хич даже и не спираха – моторджиите извадиха по един найлонов чувал, с който си омотаха само главите, защото иначе вятърът духаше останалата част във въздуха и особен ефект от превантивните им мерки не се забеляза. Всички от дюкяните се втурнаха да си спасяват стоката от намокряне и похабяване, а като че ли някак изпод земята се появиха и търгашите на чадъри и дъждобрани. Същите вървят по плажа, та в слънчевото време пък ти предлагат тъмни очила – нагледна пазарна икономика в най-пълното си действие; вероятно нямат и безработица – тук всеки прави по нещо и сам се бори за оцеляването си, но е безкрайно благодарен на своята държава и в частност на управлението ѝ, за отдадената им възможност да се развиват и заради човешкото право пък и да успяват. Демек – не може само да грабиш от един народ и да го изстискваш като сух лимон, свличайки му не само дрипите от гърба, ами одирайки и кожата му. Трябва и да му дадеш малко, за да има пък подир и какво да вземеш. Тук политиката е устроена доста интересно – дано не ги завладеят руснаците и тях обаче, защото тогава вече ще им се *б* мамата на обществото; повсеместно и целокупно…

По време на най-силния дъжд попаднахме в дюкяна на някакъв търговец, от когото купихме едни чехли за Ванеса, та останахме сравнително сухи. После уж дъждът понамаля, колкото да ни излъже да си тръгнем от заслона, но на тротоара пак ни застигна с нова порция потоп. Добре че наблизо имаше един огромен търговски комплекс (т.нар. Mall или побългареното “Мол”), където се шмугнахме вече за по-дълго време и обстойно разглеждане на стоките. Е, там вече сергиите на дюкяните бяха значително по-излъскани, сравнени с нашите квартални бараки, където туземците продават всичко – от пудра за подсичане на задници, през хашиш и марихуана, та чак до бойни ножове и пистолети. За 10,000 Тайландски валутни единици можех да си купя такъв хубав пищов, на който да ми завиди всеки патрулен полицай по света – лъскав, с дълга цев и 6 патрона; барабанлия и половина. Удоволствието щеше да ми струва точно 435 нашенски долара, ама с пазарлъка можех да го барна и за $300. Добре обаче как пък щях да го пренасям през контролните будки? – имаше да спя по митниците на летищата, дорде не ми се изясни случая. А пък и за какво ми е такова чудо? – единствено да си го туря под възглавницата, за да не сънувам комунистически кошмари, каквито ми се присънват сегиз-тогиз. Е, можех барем на един пирон в механата да го окача, че да плаша гаргите с него, ама няма като как да се пренесе през граница една такава огнестрелна вещ. Нищо, де – нали иначе се борим за повсеместен мир и световно разоръжаване; пушки, бомби и пищови съвсем не са ни изтрябвали, заврени по долапи и чекмеджета. Пък то, ако става въпрос за военна обстановка и тактически маневри, аз комунистите мога и с голи ръце да ги душа за гръцмуля, хем става тихомълком – оръдия не ми трябват само да вдигат валянката…

Дори и след като обиколихме етажите на местния ГУМ, навън дъждът продължаваше да се сипе като из ведро. Пътуването ни в едната посока беше безплатно, но за да се върнем обратно до хотела трябваше да се бръкнем по-дълбоко в джоба за такси. В нашия вилает навсякъде беше почти сухо вече – изглежда облакът се бе стоварил само връз другия град. До вечерта се въргаляхме покрай басейна – бавно и методично убивайки времето си, в търпеливо изчакване да огладнеем, че да се наплюскаме отново. В ресторанта Даниелчето се бори с някакви дълги скариди, набучени на шиш и запечени на скара с дървени въглища, докато аз се задоволих с една порция кренвирши от неизвестен месен произход (не забелязахме да имат много котки из сокаците – може би пък баш от тях да приготовляват тези, иначе така вкусни техни наденички). За десерт си изпихме коктейлите в бара и малко по-късно се простряхме на хлад в стаята – климатичната инсталация на хотела доставя арктически студ, вероятно нарочно инсталирана заради руските си туристи; ние сме малко зиморничави и по-рядко прибягваме до денонощната ѝ употреба – включваме я само в случай на по-остра нужда от разхлада.

Заранта отново се натоварихме с прекомерната злоупотреба на храни, сокчета и курабета; себе си визирам, по-специално – Даниела е малко по-въздържана, докато аз като видя храна и тутакси забравям за диетичните си планове и ограничения. Освен това тя яде и преживя толкова бавно, че докато си изяде омлета, аз през това време вече съм омел една препълнена чиния с пържени филии (вместо хляб, че от него се пълнее – нали знаете...), шепа пържени яйца на очи, по лъжица от двата вида печени картофи за гарнитура, обилно полети със сос от френско сирене и сос от майонеза и едно реване, като капак на всичко останало. Дали обаче от яйцата, дали от сосовете им или пък от картофките не беше, ама по едно време като ми се поду тумбакът – направо ще експлодирам (а най-вероятно причина бе общото им прекомерно количество, поето в лакомията си наведнъж). Тръгнахме да се разхождаме по плажа, уж да си разтъпча храната – до съседното село стигнахме, обаче нищо не помага в подобрение на състоянието ми. Божке, викам си! – майната му аз на обяда, ами си развалих и вечерята сигурно, с тази моя ненаситност лакомийска. Постепенно взех да губя мощност, нямам и нужната тяга в жегата – абе, направо потъвам като ютия в геран. И най-важното: не ми се нито яде, нито пие, което за мен е предпоставка към една много лоша и съвсем нездравословна диагноза.

На връщане се отбихме в някаква закусвалня да обядваме – яде само Даниела обаче; аз почти насила изпих една малка бира, колкото да не я пък и обидя за почерпката. Прибрахме се криво-ляво в хотела и направо си легнах – не ми беше ни до писателство, нито до творчество – даже, ей го нá: едва днеска чак се даврандисах, след 3-дневен глад, строг пост и сухи молитви. Всъщност денят е неделя – 28.10.2018; отново много рано сутринта, а следобед ние вече напускаме това място, за да се върнем към цивилизацията и по-нормалния си начин на живот. Даниела продължава да спи – автобусът ни за летището е чак в 14:30, до което време ние ще го изчакваме на шезлонгите покрай басейна. А може даже и до плажа да прескочим – пясъкът буквално е през улицата, след два разкрача и сме в морето.

Сега обаче ще се върна на прекъснатият си по здравословни причини разказ, който започнах още онзи ден, пък сигурно има да го довършвам и през следващата седмица чак. Казах вече за болежките по стомашно-чревния си тракт. Всъщност аз болка не изпитвах никаква и никъде, но ми беше едно слабо и подуто на корема; намирах се в такова неопределено болнаво състояние, в което най-много от всичко ти се лежи и спи, но без да ти се яде и пие. Положението ми даже и до падането на мрака с нищо не се подобри – не само обеда пропуснах него ден, ами и вечерята замина. А пък едно разстройство ме нападна – не ти’й работа как’ Сийке; вода шурти от мен като из чушнаря на селска чешма, дето поят кравичките и теленцата на ТКЗС-то от нея. Добре, ама и коремът ми не спада биля, при тази внезапна загуба на телесни течности и живо тегло – няма оправия. Подложен на 24-часов глад помислих си, че на сутринта ще мога отново да закусвам на воля и обилно; да, ама не – че то не ми се яде, къде да я слагам тая манджа? Така пропуснах още една закуска – а по този начин вече влизам в дълбок преразход и работя на твърда загуба; няма бонус, няма келепир, няма муфта – брей, какво чудо си докарах от “гъз глава затрива”! Получих частично отвращение към храната – дано все пак да е само нещо временно, че като се приберем ще трябва и на доктор да ходя; белким пък той ми изпише някакви хапчета за възвръщане на апетита.

По-късно вечерта пак хукнахме по разходки и покупки, а като се мръкна съвсем седнахме и в едно заведение да се храним уж. Добре ама там пак яде само Даниела, докато аз тъжно я гледах отстрани как се бори с костите на един голям сом – каквато риба си избра тя от купчината в аквариума, точно нея ѝ опекоха на скарата; голямо обслужване правят тайландците! Само си посочваш вечерята и онези тутакси ти я приготвят пред очите – представяйте си пък по тез огромни скари какви свински вратове могат да се въргалят, какви кюфтета и кебапчета могат да се пекат на жарта отдолу. По принцип в почти всички заведения на Тайланд се сервират разфасовки и на свинско месо, наред с останалите (за разлика от австралийските например, където това не е обичайна практика – нашите се ограничават само с телешки/говежди и агнешки пържоли; с единствен свински компромис за ребърцата на скара). Ресторантите им предлагат два вида кухня – местна традиционна и малко по-европейска за нормалните хора като мен: спагети, лазани, кюфтета, шницели, шишчета, пици, всякакви салати и т.н. Така че от глад няма умиране тук – може да се случи обаче по-лошия вариант: да умреш от преяждане, поради ниските цени. По същите причини пушачите пушат цигара след цигара, защото един пакет струва 2 лева; пиячите пък не изтрезняват, че се наливат с евтин ром, уиски или бренди с цената на ябълковия оцет в Австралия – бирата им също е евтина, вероятно само за нас туристите. Нямам представа каква е дневната надница на един местен човечец и какво може да си позволи с нея – това сигурно е една много тъжна тема, заради несправедливата им участ...

Като стана дума за социално положение, та ми дойде на ума да изкоментирам и един друг факт – не по-малко интересен и дори забавен. Казах вече за нашествието на руски туристи по тези географски ширини. Споменах също, че обменният курс на австралийския долар за момента е в съотношение 1 : 23 спрямо местната тайландска валута. Като цени на дребно за стоки и услуги, предвид този сравнително висок валутен обмен, ние се чувстваме доста “привилегировани” в ролята си на чужденци и екскурзианти, след като същите търговски продукти у нас в Австралия биха ни стрували поне двойно повече. Подобно е (или поне такова беше допреди няколко години…) и усещането, когато се намираме в България, но сега темата е по-различна – сравнението ми е само колкото да подсили смисъла на повдигнатия въпрос. Обменни бюра (разбирай будки, по-малки от размерите на телефонна кабина) има буквално на всеки ъгъл – с изнесени на един лист банковите курсове “Купува” и “Продава” за съответния ден. Една бърза справка с подобен списък на валутните единици показа, че съвеЦката рубла (пардон – руската…) също фигурира в тези листи и се мъдри наред с парите на държави, между които според мен на нея хич биля не ѝ е мястото: американски, канадски, австралийски, новозеландски, сингапурски и хонгконгски долари, английски лири, европейско евро, швейцарски франкове, японски йени, та дори и някакви малайзийски банкноти, дето тъй не им научих името. Освен присъствието на рублата и фигурирането ѝ във въпросните валутни листи, по-интересно е обаче читателят да научи и в каква стойност е оценена тя от Световната банка, спрямо останалите валути и в частност, сравнена отново с местната тайландска парична единица. Така обменният курс на руските пари бе едва 1 : 0.48 – с други думи, за една рубла хората дават близо половин тайландски Бат (Baht), докато за един нашенски долар ни наброяват точно 23 Бата (т.е., близо 48 пъти повече, отколкото на нещастния руснак). Тук вече закономерният въпрос би бил: какви заплати, аджеба получава руският мужик в рубли, че като дойде със семейството си на почивка в Тайланд, да се разполага като цар из хотелските вериги и комплекси, да се храни по ресторанти и да пие по барове, да си купува каквото му скимне и да ходи по екзотични екскурзии? Кои са тези хора тук? – обикновените руски човеци, които блъскат зад стана, на струга или с чука, или пък оядените техни олигарси и мафиоти, за които средствата не са някакъв съществен фактор, освен да се харчат поголовно и безотчетно, просто защото не са изкарани честно и с почтен труд…

На връщане към хотела минахме през бара да си изпием полагаемите ни се коктейли. Специално единият модел, т.нар. “Mojito” (Мохито - буквален превод на български), освен всички други съставки, в рецептата си съдържа и листа от мента (или джоджен, защото като го пиеш и удря малко на боб – особено пък и като пръднеш отподире). Рекох си, че тази билка ще е доста полезна за изнервения ми стомах, та на края опасах и листата барабар с корените – уж за по-бърза реакция и спасение от бедствието на дрисъка. Дали от билките, дали от кубинския ром в питието, но започнах да усещам някакво отпускане – през нощта спах непробудно като пън, докато пък предишната сънувах кошмари: то някакви руснаци ме нападаха безпричинно и искаха да ме бият, защото им казах, че не ние пишем на тяхната азбука, ами те на нашата и единственото добро, което са направили за прогресивното човечество е, че са измислили водката (което също може да им се оспорва); че на самолет се возих, ама откъм външната му страна и едва хванат за едно стърчащо желязо, като ръкохватка на шалтер (тук вече досущ като Джеймс Бонд, та го и задминах даже). После пък по интервюта за работа се явявах и ги псувах в очите, че нещо са объркали, а не са ми се обадили по-рано, та да не се зяносва машината – ей такива чудесии; абе не бях съвсем добре, нали ви казвам аз. Човек и съвсем да не яде, пак на животно се превръща в глада си.

Междувременно от момичето, чрез което ходихме до острова на Агент 007, купихме още една екскурзия, за която тя отново ни направи голяма търговска отстъпка – вече като на стари клиенти. Този път нашата морска екскурзия предвиждаше посещението на два различни острова, с много красиви плажове и чиста като сълза вода. Така или иначе ходихме да ѝ благодарим за чудния тур, на който ни изпрати по-предния ден, та използвахме случая да вземем още един подобен за затвърждаване на впечатленията си от тази част на света, която вероятно ние никога повече не ще посетим (‘айде холан – има толкова много други кътчета на земята, където също сервират свински мръвки и омлети по ресторантите; аман от цигания). Смятам, че с азиатските ни приключения и авантюри страницата вече е окончателно затворена – остава да видим един Китай догодина и това ще е всичко от този географски район. Аз разправям на Даниелчето, че напоследък чувам множество суперлативи за братският нам и дружелюбен Виетнам, ама тя пък е категорично против подобна “екзотична” дестинация – по-скоро би кандисала в Албания и Косово да иде, вместо по Камбоджа, Лаос и Виетнам да ми се повлече; въпрос на личен избор, все пак...

Ето идва и следващият, предпоследен ден – за четящите, това е вече вчера (събота, ако има и някакво значение за тях). Аз продължавам да не ям и да се церя с лечебен глад. Сутринта усетих някакви далечни и доста приятни вкусови спомени, но те бяха в крещящ разрез с тукашната хранителна програма. Дояде ми се например много от картофената чорбица на майчицата ми пресвята и мила, взеха да ми се привиждат пълнените ѝ чушки с бял сос, всякакви сармички, зелен боб плакия и зрял боб на яхния, пържени тиквички с чесън и патладжан с доматен сос и много магданоз пресен; и нито едно яйце от кокошка не ми се поревна, бре! – що стана с мене, горкият? И за мусака взех да си мисля вече, и за кюфтета фрикасе; супи, баници, бюреци и за още сума гюзлеми и бози с гевреци. Просто не ми се ядат техните храни и толкоз – иначе нашенските ми се въртят успешно из главата. Мисълта ми беше, че този път моята закуска беше от скромна по-скромна, почти отшелническа – две невзрачни препечени филийки чер хлебец, с няколко бучки масълце по тях и тук-таме изпъстрени с конфитюр от ананаси (за общо затягане на изпускателната дюза); нищо повече – ни омлети, ни картофи, нито сосове разни, нито пък пържени яйчица на очички (по едно време даже от тях взе и да ми се гади – нищо чудно да съм се отвратил завинаги от това иначе великолепно, но пък в същото време и толкова високохолестеролно аламинутно ястие). Не след дълго пред хотела пристигна нарочен микробус, който също обра екскурзиантите от техните биваци и се насочихме към друго пристанище на острова – не тръгнахме от мястото, от където отплавахме по-предишния ден. Групата ни се събра, отново ни направиха инструктаж по безопасност в откритото море и потеглихме – бяхме сравнително малка група, около 15-20 души международна компания, но придвижването ни стана с една бързоходна лодка. Последната бе снаряжена с 3 отделни извънбордови двигателя “HONDA”, всеки от който развиваше по 250 к.с. мощност – лодката буквално се плъзгаше по водата с бясната скорост от около 70-80 км/ч. И тук ще направя едно малко сравнение – моторът на моята кола има близка по стойност мощност в рамките на 265 к.с., а на лодката бяха монтирани три такива; не кораб, ами направо самолет – още малко и ще литне над вълните!...

Първата ни спирка беше на единия от двата острова, които посетихме за деня. Времето беше чудесно – слънчево и топло, тъкмо за къпане, но пък и не съвсем подходящо за хора със спонтанно възникващо и неконтролируемо разстройство. Независимо от слабоватото ми и не съвсем здравословно общо състояние, ние си изкарахме добре – въргаляхме се на пясъка под сенките на палмите, къпахме се в кристалната вода и си почивахме от почивката. По някое време ни натовариха обратно в лодката и се понесохме към втория остров – той вече беше по-красив, с много по-чист и фин пясък на крайбрежната ивица. Направи ми впечатление обаче, че специално тук (а пък и не само...), хиените по плажа дебнат за жертви, които искат да ползват предварително разпънатите шезлонги и чадъри. Само да речеш да си туриш мокрия и опесъчен задник връз дюшека и онез тутакси пристигат с кочана и квитанциите – равностойността е около $10, което за нас е изключително висока цена само за някакъв си час или два ползване. Да оставим факта, че по австралийските плажове такива екстри няма – те са толкова пусти и безбрежни, че няма кой да ти разпъва разтегателни столове, че пък и чадърите отгоре им да ти слага. Е, може би някъде да има и такива услуги, но обикновено те са безплатни и влизат в цената на пансиона. А пък тайландците са като българите (или обратното – не съм сигурен кой е първоизточника на това търгашко мероприятие) – първата им работа е да те таксуват с билета, все едно че си отишъл театър да гледаш. Ние разбира се, се разпростряхме току пред шезлонгите и до водата на по-предна линия, където пък престоят е напълно безплатен – на мен нито пешкири ми трябват да се бърша и трия, нито на постелки лягам, нито някакви подобни плажни изгъзици ползвам. Заравям се като шопар в пясъка и си лежа на спокойствие – такива са ми обичаите от времето на Кун-къшлата още. По някое време в една нарочна столова на острова хората раздадоха и полагаемият се обяд – типично тяхна и местна кухня, с изключение на плодовете – диня и ананаси, на които аз основно наблегнах. Ако забелязвате, вече втори пореден ден не употребявах твърда храна – малко вода против обезводняването от дрисъка, тук-таме някой плодец и това ми беше прехраната; коремчето ми залепна за гърба, както се казва по бабичешки. Чувствах значително облекчение и олекотяване, но не и глад (което на моменти сериозно ме тревожеше, да не би пък да съм заболял от нещо хронично и нелечимо, с тази моя необичайна липса на апетит; ама горе-долу по същото време Даниела я хвана подобен бацил, така че и тя не яде много през последните ден-два на почивката).

След още някой и друг час безцелно размотаване по пясъка и плажа, покатерихме се всички в лодката и препуснахме по вълните като рак пустинник в охлюва черупка. Не се минаха още 40-50 минути и бяхме вече пристигнали обратно на пристанището, от където потеглихме сутринта. И сега шофьорът на микробуса ни очакваше, за да ни разкара най-чинно и съвестно досами входа на всеки хотелски комплекс – кой от където беше тръгнал сабалам. След като движението по морето с бързоходния катер съвсем ни разби тумбаците, привечер имахме нужда от малко физическо възстановяване на силите, преди да излезем на нова сметка по закусвални и ресторанти.

Обаче, ето ти беда: на нас не ни се яде; и двамата с Даниела не се усещахме гладни, но въпреки всичко се напъвахме да влизаме тук и там из кръчмите. Отвсякъде се носят пушеци и миризми от всевъзможната и безкрайно богата морско-океанска животинска номенклатура, хем печена на скара, а пък ние като я подушим и тутакси ни се повдига; изглежда ѝ се преситихме вече за няколко дни, та не можехме да я понасяме. Риби, раци, скариди, октоподи, миди, акули, змиорки – всичко се върти на шишове по скарите, барабар със свинските шашлици, царевици, чушки, лук и какво ли не още. Тази смесица от най-разнообразни вкусове и ухания, в един момент замязва на воня, от която може да ти стане и лошо, ако не си ѝ свикнал. И това не е само на едно или две места, а навред: на всеки ъгъл, на всяка улица и по всички тротоари. Голямо плюскане плюска народът в тоя Тайланд – няма шега, няма измама. Гладните туристи пристигат на талази и започват пиршества почти до мрене – хем пиене, хем пък и ядене. Руснаците направо вадят бутилките на масата – една уж поръчана и купена от заведението, а пък останалите 11 ги вадят директно от торбите. Тук никой на никого не прави забележка, защото всичко е прието, всичко си има цена и след като човек си я плаща най-съвестно и добронамерено, никой не му дири кусур на поведението и постъпките – стига да не пречи и да не досажда на околните, каквито случаи в интерес на истината не забелязахме за нашия едноседмичен престой. Всеки си яде и пие кротко, весели се според компанията, с която е в момента и не се бърка в живота на другия - и въпреки всичко имаше няколко борсука (руснаци амчи, какви да са други…), които си бяха точно за разстрел на разсъмване, но им се размина този път като по чудо. И то не аз, ами баш своите щяха да си ги гръмнат – такива долни свине с отвратително пиянско държание; добре, че ний не сме кат’ тях…

Така на практика от много умуване и назлъндисване, снощната вечеря беше пропусната напълно, барабар с коктейлите. На мен тъкмо ми се беше затегнал стомаха и усещах прилива на нова сила, което състояние не исках да си помрачавам с нови порции храни от неизвестен произход (в тези азиатски държави се ядат кучета, котки, змии, гущери и какви ли не още гадини, които като ги видиш прострени на скарата си мислиш, че са свински мръвки или малки пържолки, а пък те може да се окажат дори мишки и плъхове; гадна работа – дивашка природа и липса на цивилизация, но на тях и така си им харесва). Амчи те и хлебарки ядат, бре! – били пълни с протеин. Ама ай сиктир от тука, ве!...

След като останахме през почти цялата вечер в стаята на хотела, Даниела си дочете книгата, докато аз се занимавах изключително с оформлението на своя своеобразен разказ, който е на път да привърши. Е, преди това понакупихме и малко джунджурии за подавка от нощните сергии и чак тогава се прибрахме. За пръв път виждам Даниела да пропусне ядене – трябва да е била наистина много зле, завалийката...

Понеже това мое експозе ту почва внезапно, ту пък свършва неочаквано (точно като стихиен пристъп на разхлабен стомах…), сега е времето (и мястото...) да направя последните му уговорки и уточнения. В момента вече се намираме във втория самолет, който за сега много успешно ни вози към Австралия – тръгнахме преди около час и нещо, даже вече два, защото загубих връзка с времето. Даниелчето отдавна спи в седалката си, свита на кълбо, останалите пасажери ядат някаква кисела манджа, от която също ми се повръща, но ще ги търпя стоически и безмълвно. В креслото току пред мен един нашенец така зловещо хърка донапред, че по едно време направо щях да слизам от самолета – турчин ли е, арабин ли е някакъв не мога да определя с висока точност, ама го докарва на музика и на пръхтене досущ кат’ бая ви Ганя от Алеко Константинов. Сега яде от вкиснатата гозба, та се е умирил временно, ама като привърши с храненето и подкара банцига на нова сметка – не знам какво ще правя, дорде кацнем на земята в Gold Coast след още 5-6 часа непрекъснато летене.

Та, така – днес пък значи (вече понеделник, 29.10.2018 – за сега неизвестно в какъв часов пояс се движим, че навън е още тъмно и ми е трудно да преценя само по звездите и луната), сутринта трябваше вече да издадем ключа и да напуснем стаята на хотела. Имахме на разположение достатъчно време това да стане до обяд, когато окончателно си изнесохме партакешите и слязохме долу при басейна. Преди това обаче направихме още един дълъг, последен пешеходен обход по плажа с малко къпане в морето, прибрахме се до стаята да си съберем багажа и не след дълго напуснахме очертанията ѝ. Автобусчето за летището щеше да дойде да ни вземе чак в 14:30, така че ние уплътнихме този няколкочасов промеждутък с активно лежане под чадърите и къпане в басейна – поне това в комплекса е безплатно. Смихме си на края пясъка и хлора от водата на душовете, преоблякохме се в клозета и в уречения час поехме към аерогарата, намираща се в главния град на острова – пътувахме близо 2 часа до там, докато отново оберем останалите пътници от хотелите им. Полетът на самолета ни беше определен за 19:00, но заради някакъв друг по-важен аероплан, който пък в същото време трябвало да кацне, нашият закъсня с излитането си близо половин час. Сигурно са чакали кралят на Йордания или султанът на Брунеите, че от летището тъй сериозно да се стреснаха, та чак спряха и забавиха останалите полети.

Отново минавахме през тясната цедилка на множеството митнически и гранични контроли, най-щателни паспортни проверки и подробни рентгенови снимки с детайли до изследване на калта под ноктите ни. Качихме се и зачакахме, докато най-после потеглим. Разстоянието до столицата на Малайзия изгледа че не е голямо, защото само за час и половина вече се бяхме приземили. Ама те тези населени места са доста нагъчкани в тази част на света, за това не е чудно, че и Сингапур е близо, и Бангкок, Манила и останалите от района на Азия.

Понеже вече бяхме и малко закъснели, та време за мотане из корекомите нямахме особено – грабнахме по две боци с евтин спирт (каквото е само полагаемото легално количество алкохол, внасяно от физически лица в Австралия; а пък вие от тук насетне вече си правете сметка и изводи с какви туби и цистерни ракия ние действително влизаме в държавата, но за това не бива да се шуми и парадира много-много) и се потътрихме из лабиринтите на летищната сграда в посока съответния ръкав на самолета. По път изядохме едно общо парче торта и пихме по една индивидуална локална бира, която ни излезе през носа: отброихме за нея обща цена от 30 нашенски пари, на каквато стойност в Австралия купуваме цяла каса; ама какво да се прави – бързаш, жажда, неточни сметки в междувалутните курсове, частично недоглеждане и провалът ти готов (ох, тоя отпред пак запали гатера – аман вече, не се издържа; добре, че Даниела спи и не го чува – да е пощръкляла до сега 100 пъти). И след още няколко проверки на документи и тескерета, накачулихме се в аероплана, за да излетим надолу към опакото на земята.

С това завършвам мисълта си, че ми се схвана и гъза – ще се опитам да подремя, поне дорде се развидели и почнем да хвърчим над по-познатите нам места – до скорошни срещи във виртуалното пространство...

02.11.2018 – Екскурзията ни приключи в мига, в който онзи ден летателната машина си отърка колелетата в асфалта на пистата у наше село – Gold Coast. Часът беше около 09:30-10:00 местно време и съобщиха, че сме се движили с превишена скорост – демек, пристигнали сме с 30 минути по-рано от определеното по графика на полета. Минахме набързо през паспортните и митнически проверки и миг по-късно се намерихме на перона, от където трябваше да ни вземат с нарочен микробус на паркинга и да ни отведат при колата, която им бяхме оставили на съхранение за периода на екскурзионното ни летуване. Докато кацахме и се размотавахме по алеите на аеродрума, навън започна да пръска лек дъждец и температурите ни се сториха полярни (спрямо жегата, която понасяхме стоически само допреди една нощ). Малко по-късно заплющя и истинският дъжд, на който аз специално много се радвам – колите се измиват от само себе си до неузнаваем блясък, тревата в градината избуява без намесата на водомера, както всички посеви и растения на Даниела сякаш се събуждат от вечния си сън – жадни за няколко капчици вода, само че не толкова оскъдни, каквито обикновено капят от маркуча, поради “солената” ѝ цена на дребно.

Малко по-късно си взехме колата и поехме към дома. Преди това обаче направихме един масиран пазар – първа спирка в руския магазин (аз руснаците ги ненавиждам, но пък иначе наденичките им ги ям с подчертана охота), после минахме и покрай един друг касапин, мой човек. От него взех малко агнешко месо за смесване със свинското, което е необходимо при приготовлението на моите класически заготовки за кебапчета. Така минахме през още няколко дюкяна, дорде не напълнихме фургона на Даниела със стока, достатъчна да зареди склада на който и да е селски смесен магазин в Западна България. Най-после се прибрахме и в къщи – малкото отваря вратата и уж много ни се зарадва, че вече сме се завърнали…

Първият удар, с който Ванеса ни посрещна беше, че посегнала да вземе нещо от шкафа, а пък шишето ми с ракията било баш пред него – тя без да иска го бутнала и то се счупило на плочките в кухнята. Е, викам си – има и умрели, за Бог да прости ще е било. Влизам през вратата и гледам обаче две от дъските на пода надути – проникнала е вода между тях и фазерът се е раздул. Почвам да задавам въпроси – получавам само лъжи и шикалкавения: то така си е било винаги, вика малкото - никой нищо не е правил и все от тоя сорт. Пристъпвам към спалнята – и там дъските раздути, подът замазан и заплескан сякаш е бърсан с парцал, ама и не съвсем обърсан; лъжите продължават да се сипят и да извират като кашата от вълшебното гърне в приказката на братята Грим. Гледам отвън, едната лоза привързана с канап – питам защо; и тя така си била. А пък аз много добре си спомням, че ден преди да заминем подредих асмата, завързах всички израстъци и специално на тази лозичка отделих повечко внимание, защото гледам да я спася от изсъхване – едвам беше тръгнала от единия си край. Счупеното ми трикрако столче обаче в механата окончателно ме довърши – и то така си било от отдавна, ама аз видите ли, не съм го забелязал в навалицата (кой, аз ли не знам и не съм видял, бе? – всеки друг, но не и аз). Така се местихме от беля на беля и взаимно трупахме негативна енергия. Даниела се хвана от вратата да чисти – цялата къща беше потънала в прахоляк и боклуци, та едва в края на втория ден втаса и окончателно миряса; майната му…

Във вторник сутринта аз имах среща с моя човек по въпроси от най-общ характер и свързани с бъдещата ни съвместна работа. Поръчителят на проекта плаща от време на време разни дребни суми, но има да дължи много пари, освобождаването на голяма част от които се чака да стане до края на този месец (а те колко такива месеца минаха в чакане, няма да ви разправям). От другата седмица уж сме щели да възстановим по-редовната си работа, но аз вече взех да губя и тези надежди. Наред с това нямам и никакви успехи в търсенето на странично доходоносно поприще и поминък, защото наближава Коледа - по принцип това време, освен да трошиш пари за купуване на подаръци и да правиш сметки за летни почивки и екскурзии, като че ли за друго не е подходящо. Нашите планове за този период на годината са много разнообразни и вълнуващи, предвид пристигането на Емилия – с нея ще пообиколим крайбрежието; чакаме гости и от Аделаида, с които също ще съчетаем някои локални екскурзии и туристически маршрути.

Понеже искам час по-скоро да ви изпратя това писмо, с разсъжденията си ще спра до тук. Вероятно има сума допълнителни теми за разискване, обаче времето вече ме притиска до стената, а аз така не съм свикнал. Онзи ден пристигнаха ключовете и контактите, на които монтажът трябва да започне незабавно, за да изолирам стърчащите голи и опасни проводници. Дойдоха и дръжките за вратите на шкафовете, предназначени за вкъщи (за другата къща ги получих отдавна и те дори вече са закрепени с винтове) – понеже са порцеланови обаче, половината бяха натрошени по време на транспорта в резултат на безмилостното подхвърляне на пакетите по летищата. Хайде, разправии с китайците - прави снимки на бракуваните, изпращай ги обратно за доказателство и т.н. Все пак хората ще ми възстановят щетите за тяхна сметка, но пък за да си довърша обекта ще има да ги чакам още месеци, дорде пристигнат новите. Днес дърводелецът ще идва да си довърши работата, а утре продължаваме с бояджията. След тях ще се отвори много широк фронт за довършителни дейности, само че никой не иска да разбере, че не мен въобще не ми се работи… Довиждане…

С много горещи целувки ви прегръщаме най-силно: от вашият крилат божествен Ангелчо и заобикалящите го рогати дяволи и дългоопашати дяволици…

Australia, GOLD COAST…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

понеделник, 11 януари 2021 г.