Скъпи
наши, обични родители; истински приятели и фалшиви неприятели!...
08.10.2020 – Моята матрона мила днеска е на работа, по силата на някаква съвсем
неприятна, почти непоносима за нея самата смяна, докато пък на мен през това
време ми се отдаде прекрасната възможност малко да си пообщувам мълчаливо със
света - без да му търся мнението или да му чакам отговорите; а най-вече и
мъдрите съвети срещу моите житейски глупотевини, които мъдря ежедневно, та и
чак когато спя даже (същият тоз наш, уж непокварено чист и почти безгрешен свят
имам предвид). Със сетни сили Дани се е спазарила да работи като шефка на
отделение в болничното заведение (от което произтича и прозвището ѝ “матрона” – главна сестра в
приют за бедни и бездомници, полеви лазарет, метох или нещо подобно, освен
всички останали светски значения на думата, които сме добили в наследство още
от Древноримско време). Голяма борба падна да ѝ се запазят ежедневните смени, с които тя така добре си
беше свикнала в продължение на години наред вече, обаче в един ден от седмицата
(четвъртък, в случая), на баба Дана ще ѝ се наложи да бъде на работа от 12:00 до 20:30 – нещо като втора смяна, ама
и не съвсем. Иначе нейните редовни трудови смени обикновено са от 06:00 до
14:30 и принципно тя по цял следобед е свободна, ама сега с тази нова работна
позиция, малко ще ѝ се
посмени рутинния дневен режим. Аз през деня нямах много служебна работа –
приключих я набързо до ранния следобед, след което се занимавах с разни
несъществени дейности, далеч неносещи никакви материални облаги в личен план.
Вчера направих една много дълга обиколка на квартала – цели 2 часа обикалях
улиците и сигурно съм извървял барем десетина километра, обаче днес нещо ме
смързя да повтарям същото упражнение и сега, вместо това се отдадох на
свободното си творчество и съчинения по пресни спомени, като някаква
сравнително по-лесна за осъществяване опция (аз иначе обичам да се движа, но
пък много трудно получавам началния си “тласък” и ако не се “подпаля” още от
първото ритване, стратегически изчаквам известно време - ужким да ми мине)…
От
моите последни няколко реда насам, свързани предимно с появата на белия свят на
малкия пъпеш Анжело, до този момент не мога да се похваля с нещо необичайно и
вълнуващо – освен разбира се, тръпката и емоциите около бебето (всъщност,
съгласно официалната английска транскрипция, правопис и правоговор, името му би
трябвало да се произнася “АнДжело”; самият аз все още не знам кое е по-приетата
му форма на обръщение – ще чакаме снахичката да ни посъветва как да му викаме,
а до тогава за нас той си остава просто Ангелчо). Малкото отроче и пряк,
достоен наследник на Миховския джинс се роди миналата сряда (беше 30 Септември
в много ранните часове на следобеда – значи, че пък то вчера е навършило една
седмица; тук аз само маркирам първата му кръгла дата като “годишнина”…), а ние
с баба му Даниела в четвъртък сутринта потеглихме на няколкодневна почивка към
нашата и всеизвестна всекиму вече Noosa. С Неничко бяхме в непрекъснат контакт,
за да следим как се развива мъничкото ни мъжко родствениче още от най-първите
часове на крехкия му бебешки живот. Отначало докторите го бяха напъхали в един
ковьоз, овързан и усукан с всякакви тръби и жици по него, та чак майка му не
пускаха при него да го види. След като му се стабилизира дишането и редовното
хранене, от неговия първи дом (макар и само стъклен) го преместиха на едно
миниатюрно легълце като за кукли в стаята на Меган и така заедно с майка си
изкараха до събота, когато най-после ги изписаха от болницата без никакви
видими проблеми и невидими усложнения. Моят малък Неничко почти денонощно беше
при тях и се прибираше в къщи само колкото да преспи – на другата заран отново
се връщаше в родилния дом при своето наследство и първороден син. През цялото
това време той ни изпращаше разни снимки на бебето, които пък аз охотно
препращах на вас, за да има с какво да запълвате скучните си дни и часове,
докато ние бяхме в невъзможност да комуникираме помежду си. Интернетната връзка
за момента не беше от най-добрите, но поне съм благодарен, че все пак имаше
някаква, чрез която да бъдем във връзка с дечурлигата. С Ванеса също обменяхме
мисли и информация, докато тя работеше от вкъщи. За нея текат последните
няколко работни дни, след което тя напуска тази компания – ангажиментите ѝ в Университета станаха
по-интензивни, изпитите по-трудни и въобще нейните занимания покрай тези дипломи
се усилиха значително повече, отколкото бяха в началото. Зорът ще продължи за
още около месец и половина, когато и тази академична година ще бъде вече зад
гърба ѝ. Не знам дали и през
ваканцията ще продължи да учи, както правеше предишните години. Именно чрез
това тя успя да съкрати почти наполовина срокът си на обучение, което по моему
хич не ѝ трябваше чак толкова
осезателно. Ама като си е навила веднъж на пръста да завършва по-бързо и още
по-бързо да порасне без време, нека да прави това, което иска и каквото може –
“Да сéри, чи да мáжи!”, каквато гениална мисъл има татко, когото с неподправена
гордост цитирам за кой ли път и тук; ние сме вдигнали ръце вече от нея (навремето,
аз специално далеч не бях такова калпаво дете като нея и дори в днешните
най-нови дни, успях да се запазя и затвърдя като едно не чак толкова
амбициозно, почти посредствено и дори малко мързеливичко социално същество,
докато със своята упоритост и амбициозност, тя надмина както батковците си,
така и нас като нейни родители – да ни е жива и здрава, все пак; Амин!)…
По
време на пътуването ни нагоре, на няколко пъти спирахме с чисто търговска цел
по разните вехтошарски дюкяни, които вече са добре известни нам; дори не се
налага и да ги търсим – колата сама ни отвежда към тях. От всеки един
повлякохме по нещо полезно за домакинството – както за нашето, така и за онова
на Ванеса. След окончателната им раздяла с Марко, тя категорично отказа да се
завърне при нас и си заживя трайно в другата къща. Гледам, че иначе поддържа
чисто и подредено – вероятно си е взела някаква поука от нашите, почти
денонощни напътствия с майка ѝ. Миналата седмица ударихме джакпота с нея, като купихме една много хубава
пералня. Старата машина Марко я беше докарал от някакъв негов приятел, но не
беше хубава и изобщо не переше добре дрехите, според качествените показатели и
изисквания на главната ни семейна хигиенистка в лицето на Даниелчето. Така от
местния Интернетен “продавалник” намерихме една тъдявашна “Перла 05” – само че
германска и не точно “Перла”, ами производство на тяхната престижна марка
“BOSH”. Хората искаха $300 за нея, ние им предложихме $200 и онези тутакси се
съгласиха на пазарлъка. Те самите се местеха за постоянно живеене в Англия –
младо семейство: момето скандинавка от Норвегия, а той май беше някакъв
австралийски нашенец, ама от по-умните. Купили машината преди две години,
когато момчето почнало работа, но сега от фирмата го местят в Лондон и се чистят
от всичко, което са си накупили през това време. Момъкът се занимава с разни
софтуерни програми и продукти, а пък за момата не попитах, че ме хвана малко
срам да любопитствам – но пък иначе беше русичка и много, ама много красива;
истинска потомка на древните викинги при кръвосмешателството си с траки и
прабългари (със сигурност носеше и някакви такива нашенски гени, като на
севастократица Десислава, примерно де – щото на пръв поглед, циците ѝ бяха “гениални”, а па за
останалото да не говорим, че е малко грях…). Както и да е – мисълта ми беше, че
стоката им се оказа качествена и сравнително нова, която още там стана наше
притежание. Аз даже онзи ден разкачих старата пералня и монтирах новата – абе,
немското си е немско; ако ще и Трабант да е, ама на немски да му се изписват
буквите, а не на руски да речем или пък на румънски (опазил ни Бог от такова
катастрофално падение…)
В
мотела пристигнахме около средата на следобеда и имахме време за една кратка
променада докъм залеза на слънцето. Заредихме хладилника, разпънахме софрата и
тържеството ни започна. Както вече подчертах, през целия този период ние бяхме
в непрекъснат контакт с Неничко и Меган, която за момента се възстановяваше
успешно от голямото си преживяване и последствията от раждането. Вечерта
гледахме филми и легнахме изморени от приятни емоции и препускането ни през
деня.
На
другия ден (петък) също имахме няколко търговски обекта за посещение и
преслушване, а следобеда вече при нас пристигна и Дарина. Свързахме се и с
останалите ни приятели, които по същото време се бяха разхвърляли за почивка
наоколо, та на края всичките се събрахме на моабет в нашата бърлога – да се
почерпим подобаващо за Ангелчо, за снахата Рафаела (внучката на Дарина), а пък
и за наше лично здраве, разумява се. Така сред шум, весела гълчава и смях
изкарахме вечерта, след което разтурихме компанията за едно преспиване набързо.
В
съботния ден решихме да направим един лек преход по крайбрежните пътеки,
помотахме се малко по плажа и из града, даже успяхме да се овъргаляме както в
пясъка на плажа, така и във все още сравнително хладните води на океана.
Времето беше прекрасно – слънчево до горещо на моменти, но водата по
крайбрежието не е възвряла така, както обикновено се стопля през лятото. На
обяд всички ядохме купешка храна в един ресторант – хубаво е човек понявга да
минава и за богаташ; ама за здрав богаташ, подчертавам (щото то може и да си
богат, ама ако недай Боже си болнав – да ти еба аз и парите, и богатствата;
нали така). За късния следобед си бяхме резервирали една разходка с лодка, от
която трябваше да наблюдаваме красивия залез на слънцето. Добре ама до това
време небето се забули в облаци и от самото слънце, което безмилостно ни
прежуряше кожите почти през цялата сутрин, до времето на залеза му нямаше и
помен даже – ни от него, нито пък от свирепите му, почти изпепеляващи лъчи. В
нас остана единствено утехата от двучасовото ни клатушкане с корабчето по
реката надолу и нагоре по течението ѝ, а след като приключи всичко това, в 18:30 ни изсипаха обратно на
пристана, от къде бяхме тръгнали. Със залез, без залез – 25-те нещастни долара
на калпак потънаха в джоба на кърмчията като стара гръцка гемия в Йонийско море
и ние се отправихме към следващото ни обществено мероприятие: този път вече, за
официално честване раждането на внучетата ни с Дарина, а съвместната вечеринка
с останалите приятели се състоя във временния бивак на едните от тях.
Разпънахме масите, разстлахме месалите, нахвърляхме отгоре им мезета така, че
да не личи каква е покривката под тях и се наредихме със столовете покрай нея
като във войнишка столова. Падна голямо веселие и късно през нощта се прибрахме
по местата на временното ни бивакуване – кой където е настанен съгласно картата
му на пансиона.
Неделният
ни ден започна със всеобща земляческа среща в сърцето на един местен селски
панаир, по-скоро тържище за всякаква галантерия, кинкалерия, всевъзможни
дрънкулки, сребърни или пластмасови колиенца, пръстенчета, гобленчета,
салфетчици и изделия от мидички и малки рапанчета – парад на детски капризи,
женска суета и кич в най-общ вид и хаотично състояние; ама много кич, казвам ви
– по-зле и от селски панаир даже… Почти през цялото време ние се чудехме и
назлъндисвахме къде точно да отидем за вечеря, вместо да си разпънем отново
бохчите, да наизвадим многобройните мезета от хладилниците и да поминем
вечеринката охолно, спокойно и в добър пиянски дух. Но не-ее, пак на ресторант
ще вървим ние, бако - никаква домашна или котлова храна от баките и от тавите;
тя е само за бедните или за простаците… Следобеда се помотахме покрай басейна,
защото последният беше отопляем – водата му бе марна, като позастинал на
отдавна изгасналата печка чай. Там изкарахме кажи-речи до вечерта, след което
започна трескавото ни приготовление за нашето поредно посещение на ресторант за
вечеря – къпане, изрязване на нокти, сплитане на коси, засукване на мустаци,
вчесване на бради и т.н.; ритуал едва ли не като за венчавка. Аз си обух
най-новите къси гащи, които купихме само преди ден – предишните два чифта, с
които бях тръгнал от нас, на едни неправилни движения от моя страна, свързани с
внезапни прикляквания, ставания, навеждания и други подобни физически
упражнения и гимнастически фигури, просто не издържаха на напъна от натлъстелия
ми гъз и се изпосъдраха в съвсем неправилни, почти хаотични посоки – че не само
разпрани по шевовете, ами нацепени и напречно по тъканта на плата. Едните ми
бяха далечен спомен от Ванеса, която ми ги беше купила чисто нови с нейни
парички, спестени от закуски за моята 50-та или 55-та годишнина; едно от двете,
ама Даниелчето толкова начесто ги переше сиромашката, че на края вече и конците
им прогниха от толкоз много изкисване в пералнята. С тях се разделих някак си
по-хладнокръвно, като след дълго чакан развод. Обаче за втория си чифт вече
страдах като след загуба на първа любов. Това бяха онези оранжево-жълтеникави
гащи, с които лани се подвизавах насам-натам из Българията (и които майчицата
ми буквално не можеше да понася, смятайки ги за “неприлични” – педерастки,
казано на по-разбираем език…), но които обаче ми стояха толкова ужасно добре на
фигурата - отделно пък дето ми бяха и стократно по-удобни на пустия седалищен
мускул, който така нашироко се е развил напоследък. Те обаче се спраскаха
непоправимо отпред, баш на дюкяна – мислех да ги нося да ми ги затъче една
приятелка на шевната си машина, ама като ми падна пердето, че като награбих
парцалите и направо в кофата за боклук ги запокитих. Два дни след трагичния
случай ходих с едни брилянтени шорти, които ползвам за плувки (бански, както
още ги наричат осведомените и по-грамотните от мен). Добре че в един “бутик”
намерих други, та се обух и облякох по последната анадолска мода. Казвам
“турска”, защото новите ми гащи са в един много интересен син цвят, подобен на
Диарбекирски шалвари от времето на Ататюрк или Тосун бей, но пък иначе са ми в
подчертано удобна на ханша кройка и ужасно ми отиват на черните като маслини
очи (всъщност, те може и да са кафяви – честно, не съм се заглеждал в последно
време така издълбоко в себе си, а пък и не знам как точно ме водят по
паспорт/милиционерско досие). Та, какво искам да кажа, а то все ми убягва…
Решаваме,
значи – да не си ядем домашната храна, която гние и се вкисва по хладилници и
по рафтовете на разни долапи, а да се влеем с основната тълпа сноби и основно
мързелани, на които не им се готви за вечеря, та водят семействата си да се
наядат навън, вместо у тях в кухненския бокс. Тук, на това място апелирам за
по-голямо внимание специално към този момент, при което отново подчертавам: на
“нея”, видите ли не ѝ се
готви цяла вечер за мъж и 3-4 деца, но обикновено “той” поема масрафа по
прехраната на семейството, който възлиза на почти половинседмично трудово
възнаграждение на дребен чиновник от средна класа; в силна зависимост от
поръчката на глезотиите, естествено.
Събираме
се точно в 18:30 – бързаме като на състезание по щафетно бягане, защото
разполагаме само с един мизерен час и още 30 минути отгоре му лимит за
експресното ни “нахранване”, защото пък в 20:00 идва втората смяна и ние сме
длъжни да им освободим местата си в шибания ресторант (ако, че бил италиански);
под “ние” разбирай една внушителна компания от 4 семейства в размер на 11 души,
от които две деца в млечно-восъчната си зрялост. Още с настаняването и сядането
ни започва една бясна надпревара кой да поръча първи от менюто, чии бири да
донесат по-напред, за да има време и да повторим барем с по още една в рамките
на заветните 90 минути, отпуснати ни специално за нашата, сравнително обемиста
човекогрупа. Идват сервитьорките да ни обслужат - първо раздават менюто, един
ламиниран чаршаф с размерите на технически чертеж по стандарта на формат А2, а
пък вътре шрифтът един дребен, дребен – сякаш писан за партизански позив или
студентски пищов по-скоро; а пък инак цените срещу всяка стока изписани с още
по-ситни цифри, за да не вземе и да припадне някой при прочитането им. Кой пие
бира, кой заръчва коктейли – всичко е направено за лесно и бързо пресмятане,
имайки предвид, че сервитьорите им не са с висше математическо образование:
бирата - $8 (най-евтината….), един коктейл - $15; ако щеш. По-нататък следват
манджите, а понеже ресторантът се оказва италиански (както вече подчертах ей
там, малко по-отгоре), наименованията им бяха написани на съответния италиански
език, а пък на гърба на менюто имаше италиано-английски речник – в случая,
налице вече имаме и общообразователна програма по чужди езици, а не само ядене
и пиене като някакви селски простаци, заведени до града на екскурзия от
ТКЗС-то. По някое време идва и манджорното – цените се въртят около почасовата
тарифна ставка на обикновен служител в градската администрация - $30-$40 на
чиния. Иначе готвят вкусно и всички останахме много доволни, само че докато си
отпуснахме душите вече и след втората бира, часовникът непоколебимо беше
отмерил въпросният час и половина, отреден ни тъй щедро да се нахраним – отвън
нетърпеливо чакаше втората “смяна”, сякаш бяхме като в заводска столова, дейба;
досущ като в затвор или най-малко в казармени условия! След този катастрофален
ресторантски експеримент, скоро на заведение за обществено хранене аз лично не
се виждам като обикновен посетител – аз изобщо не обичам такива идиотски
постановки и за това по принцип не ходя по такива места, ама нали се увлякохме
подир приятелите, та заради техния хатър рекохме да не се цепим от колектива;
not anymore, обаче…
Вечерта
се прибрахме обратно в мотела и скоро след това легнахме, а на следващия ден
поехме обратното трасе към къщи. По пътя спирахме да се разхождаме по плажа,
обядвахме на едно място и привечер си бяхме вече у дома. Разбрахме се уж на връщане
да минем през Неничкови да им видим бебето, ама плановете ни се промениха и
вместо това, в събота пък те ще дойдат у нас да ни го покажат. Още от следващия
ден започнаха срещите ми с шефа – трескавата ни съвместна дейност е много
активна, за сметка на техните разплащания, които за сега остават пасивни до
степен на замразяването им; чакаме поредния депозит от клиентите, които да си
поръчат инсталацията – едва чак тогава ще видим други пари в сметките си;
омръзна ми вече тая мизерия...
Други
новини няма – както няма и старини; всичко си тече по строго установения канал
– чакаме уж “разведряването”, а то все по-мъгливо и неясно става комай…
31.10.2020 – Оф-фф, ама така ужасяващо и потресаващо да не ми се пише вече, та
състоянието ми на мързелив застой е направо неописуемо. Всичко това далеч не се
дължи, разбира се, на някаква моя обща премала от изтощение, плод на физическа
преумора или психическо отегчение, ами напоследък мозъкът ми буквално се е
затлачил със служебни въпроси и проблеми по проекта, върху който работим с моя
шеф от началото на този месец. През първите три месеца от новата финансова
година приключихме с едната задача, която за момента само чака своето заветно
финансиране, след което да ѝ вдигнат зеления семафор за даване на начален тласък по изработването на
инсталацията. Паралелно с това започнахме работа по една съвършено нова и
различна от стандартните екипировки, със значително по-малък капацитет,
предназначена предимно за изгарянето на пластмасови отпадъци из болнични заведения
и други подобни обществени организации, които произвеждат такива боклуци в
най-масови количества. Това съоръжение включва в себе си всички възможни
подобрения, забелязани преди това по другите аналогични, които принципно
подлежат на допълнително усъвършенстване. До настоящия момент основните камери
за стопяването на материала се купуваха от Китай, където има няколко нарочни
производители на такива машини. Докато сега босът иска ние сами да си създадем
и съответно изработим наша собствена, която да бъде патент на фирмата.
Започнахме от вратата – принципно тези “пещи” се зареждат през един отвор
отпред, подобен на танков люк. Само че този кръгъл фланец се крепи към
основното тяло назад с множество болтове или крилчати гайки, които всеки път
при зареждане и съответното почистване на камерата се развъртат на ръка (или с
гаечен ключ № 36, 42 или какъвто там им е размера). Това е голяма хамалогия и
основно губене на ценно време, вместо инсталацията да бъде повторно заредена
по-бързо за следващия си производствен цикъл. За целта трябваше да се измисли
някаква по-модерна “закопчалка”, малко по-автоматична и скоростна в действията
си, отколкото развиването и навиването на половин кофа с шурупи. От едно място
аз видях някаква подобна идея, която за случая беше само един лабораторен модел
на действащи помежду си гърбици и съответните им маховици, в създаването на
съответните възвратно-постъпателни движения. Така се зароди и принципът на
нашата авангардна ключалка, която в основата си използва именно подобен метод
на затваряне и уплътняване. Такива установки съм виждал само в банковите
трезори (и то не на живо, а единствено на кино), където онези държат парите на
народа и съхраняват кюлчетата си със злато…
След
като закопчалката доби своя съвършен и окончателен вид, дойде реда на
задвижването – т.е., как по-умно и интелигентно да въртим барабана. Последваха
редукторни механизми, червячни предавки, зъбни колелета, скоростни кутии и
какви ли не още чудесии, докато не измислихме начина, по който да въртим
цилиндъра със скорост от едва 1/3 оборот в минута (дали пък не бяха 3
завъртания за една – едно от двете, ама не съм обърнал достатъчно внимание на
тази малка подробност, която за момента съм сметнал за незначителна, че да
помня и нея). След като решихме въпроса с въртенето му, започнахме да мислим
как пък и да го топлим това стоманено туловище от около метър и нещо в диаметър
плюс още толкова дълго, че и горница – а тук под затопляне трябва да се разбира
нагорещяването му до около 450-500 Целзиеви единици, при които последното почва
почти да се размеква. Индукционното нагряване беше една от темите ни разговори
и размишления върху проблема, който продължава да виси неразрешен и неуточнен
като методика. Поначало тези съоръжения работят на дизелови горелки, като част
от добитото гориво и съпровождащи го по време на процеса газове, влизат обратно
в дюзите за повторното им и пълно изгаряне, поддържайки огъня до окончателното
му приключване. Това е начин, при който се губи значително количество топлина и
енергия, който ние искаме да заменим с нещо по-чисто и от екологична гледна
точка – а именно, да използваме електричеството и законите му, вместо да хабим
нафта като първобитните хора. Всичко това повлече серия от нови проблеми и
въпроси още без намерени отговори, които тепърва ще се изясняват. С цветущите
си описания до тук исках само дебело да подчертая, защо аджеба не ми се пише и
поради какви точно причини отлагах и днешното си включване - вече трета поредна
седмица. От тук следва да не ме вълнува и нищо друго, което не е свързано пряко
с работата ми и ежедневната служебна дейност, която за сега поне поддържам
най-активно. Нито за къщи и деца мисля, нито за жени – най-малко пък за ядене,
пиене и други маскарлъци. Даниела ходи на работа и вече навлезе дълбоко в
новото си поприще на началник (нещо като командир на асфалтова бригада или
звеноводка в кравеферма); Ванеса напусна работата си и се отдаде на науките, че
напоследък изпитите ѝ
станаха по-тежки и съществени. След седмица-две зорът ѝ приключва и от там нататък пък се е цанила продавачка в
един дюкян за чехли и кундури, които ще раздава на простолюдието срещу
съответното заплащане, барем докато премине търговската истерия у
народонаселението, заемаща катастрофални размери с особени поражения по време
на Коледно-Новогодишните празници.
Бебето
Ангелчо расте с всеки изминат ден и вече съвсем започна да се оформя,
замязвайки на малко човече, досущ като истинските - вчера навърши един месец,
да ни е живо и здраво. Неничко сегиз-тогиз изпраща по някоя и друга снимчица, а
пък ние с баба му Дана кога ще го видим пак на живо – един Господ само знае. В
събота преди седмица ходихме на ресторант – някакъв нашенец (македонец) открил
един бюфет с балканска скара и вкус, та с група съотечественици направихме
официално посещение в този резерват на най-изтънчената кулинария. Дядото на
младежа имал подобна кръчма в Скопие – “При жабарот”, та и той по негов тертип
и подобие открил такава баш в сърцето на столичния Бризбън. Ама кебапчета да ти
види окото, бако! – не такива маломерни и смахмузени като на сърбите, ами
истински, които той сам приготовлява съгласно рецептурника на дядо си (е,
липсваше им малко кимионецът, ама си затварям устата заради всичката останала
хубавиня). Пържоли от свински врат пече, шишчета прави, кюфтета – абе, цялата
номенклатура. Утре пък Неничко и Меган ще ходят там с една тяхна банда приятели
– по наша нарочна препоръка. Пратил съм го на един адрес да ми вземе нещо, а
пък ние ще минем през ресторанта да си го прибера за насам.
От
няколко дни Цецо е тук при близките си в Бризбън. Той в сряда вечерта ни беше
на гости, като в същото време с него ще инсталираме и един климатичен агрегат в
онази къща. Миналата вечер с Даниела купихме компресора и духалката, а пък сега
съм по следите на свързващите ги медни тръби. Навред по магазините продават
цели рула по 20 м и търговците дерат за тях $200 на кангал (и това е
най-евтината възможна цена – иначе могат да се намерят и значително по-скъпи
снабдители), докато на нас ще ни трябват не повече от 8-9 м за захранване на
вътрешното тяло от външното. Така се натъкнах на един майстор, на който пък му
останало половин руло такава тръба, че се спазарихме да ми я продаде за стотина
долара. Понеже човекът живее от другата страна на Бризбън около кварталите на
Нени, та го изпратих да ми купи тръбите и утре да ги вземе със себе си. Ние
довечера сме на гости у Мариана и Бранко, където ще останем да спим, а на
другия ден ще се видим макар и за много кратко с младите. Тези тръби са
специални – вървят двойни и са изолирани отвън с дебел слой неопрен – едната е
с размер ¼” за течността, а другата е 5/8” за газта (нищо чудно и обратното да
е – не съм специалист, ама не ми и пука твърде кое къде и как върви; важното е
да охлажда през лятото и да топли през зимата). Като ги набавя, другата седмица
вече ще можем с Цецо да инсталираме цялостната климатична система – той знае точно
по какъв начин става кондиката, защото е завършил съответния курс и постоянно с
това се занимава; аз ще му бъда само чирак – калфа най-много…
В
четвъртък или петък другата седмица пак заминаваме в северна посока на малка
морска почивка. Там ще изкараме Архангелов ден, но истинското празненство с
циганската тумба ще се състои няколко дни по-късно – идната събота, заради
отсъствието ни баш около имения ми ден. Наш Цецо обаче точно тогава се прибира
обратно в Тасмания и няма да може да вземе участие в пиянското ни сборище. Той
само чака да паднат забраните за пътуване през щата Виктория и веднага се мести
насам. Преди да започнат обаче съвместните ни инсталационни мероприятия с него,
аз от своя страна трябва да подсигуря място за монтаж на външното тяло
(компресора), като за целта ще изградя от тухли две “релси”, та да разположим
металната кутия отгоре им. Понеже купихме най-мощният възможен климатик (7.1
kW), всичките му парчетии и части са големи и тежки – само шкафът му е с размер
на ученическо бюро, със собствено тегло от 60 кила; духалката вътре също е с
внушителни габарити. С всичко това ще се разправям днес преди да излезем
привечер – сега обаче нарочно се потривам, защото нищо не ми се прави, а
най-последното пък ми беше да се плескам с цимент и пясък…
В
заключение обаче остава единствено негативната страна на всичко положително,
изброено до сега – а именно, пълното отсъствие на парични фондове и потенциални
капиталовложения от настоящи и бъдещи клиенти, които да запълнят съответните
празнини в банковите ни сметки. Работим залудо, без пари и никакви финансови
облаги, което положение аз мога да изтърпя не по-дълго от края на годината.
Уверенията на моите работодатели са, че в началото на Ноември благата ще
потекат като пълноводен поток, само че аз продължавам да бъда скептичен и съм
силно резервиран към тези празни приказки и лакърдии. За да повярвам в тези
празнословия, първо трябва да видя реално случваща се развойна дейност, с
работна документация, производствена дейност и процес, от който да личи някакъв
реален прогрес. А то нищо от това не се случва, което е и тревожният момент в
цялата тази неразбория и низ от неяснотии…
Преди
няколко дни пък, Ванеса паднала някак по време на една нейна игра с топка и си
изкълчила коляното. Ходила в болницата да я превързват и понеже не можела да си
стъпи на крака, та онези от прекалена любезност и състрадание към пациентката ѝ дали и един чифт патерици,
че да се подпира с тях, докато снове из къщи от стая в стая. Няколко поредни
дни тя беше много горда от това как ходи с тях и напълни Интернета със снимки
пред огледалото и обезателно с патериците, като страничен атрибут и придатък
към останалите нейни момински аксесоари. Разбира се, те вече не са ѝ потребни, защото коляното ѝ мина постепенно, но още не
може да го изправи напълно и ходи малко като вдървена.
03.11.2020 – Цяло щастие е, че вчера и днес нямах срещи с шефа, който е зает с
преместването на семейството им в друга квартира. Аз съм си свършил служебната
работа и го чакам да ми се обади, когато пак стане готов да работим съвместно.
През това време ще посвърша малко изостанала работа из дома, което основно ще
се състои в това, да драсна някой и друг ред – сутринта например станах много
рано, та най-после писах подробно писмо на Сашо в Мюнхен, след малко ще облъча
информационно и вас, а по-късно през деня ще прескоча и до другата къща да
взема едни мерки и размери за климатичната инсталация. Но, нека да карам сега
поредно и последователно…
След
като приключих с писателството си в събота сутринта, навлякох дрипите, метнах
парцалите по мен и отидох оттатък да градя мястото за шкафа на климатика.
Забърках малко циментов разтвор с пясък – водата ми дойде възмножко в кофата и
всичко стана прекалено рядко. Рекох да го сгъстя с още малко материал, но в
коритото на края хартиса толкова много материал, че с него можеха да се измажат
барем още две стени и половин таван. Гъзурчих се с 12 плочи, които циментирах
по три на ред в два ката – стана доста добре, обаче скоростта ми на работа е
като бързия ход на костенурката (че даже и с тази на охлюва може да се сравни).
Дорде втасам и небето над мен се свъси (до черно чак…), буреносните облаци се
скупчиха току над двора и особено връз тъй прясната ми зидария, а малко
по-късно и дъждът не закъсня. Когато почнаха да падат първите му капки, аз вече
се бях запътил към нас – циментът остана в кофата да се спича на камък и да го
вали отгоре, но добре поне, че покрих с едни найлони тухлите. И уж валежът
отначало беше кротък, тих и напоителен, ама по едно време като засвистя, та
направо щеше да ни отнесе; башка градушката, която ни удари, макар и не с
опустошително висока поразяваща сила. За половин-един час се изля всичкото
количество, каквото имаше заредено и предназначено за напояване от Божият
резервоар – през това време Даниела опече млин, баница с праз и привечер поехме
към Бризбън за моабета у Мариана и Бранко. А у тях вече градушката е била с
размер на ябълки “Йовки”, но за щастие не им беше направила поразии. На много
места обаче в техния район са станали катастрофални поражения, защото там
някъде от небето са се ръсили ледени блокове, големи колкото цели дини и пъпеши
(макар и в известен смисъл малко по-маломерни от “Мичуринките”, но все пак…).
Туй цигли и прозорци на къщурките отдолу, направо бяха станали на сол – за
колите пък отвън по улиците, да не говорим: та не само джамовете, ами
градушката направо е пробивала ламаринените им покриви (тук правете сметка за
каква тънка тенекия става дума, от която огъват автомобилните части, но това
сега е съвършено отделна тема и предмет на друг разговор). Голяма част от
къщите бяха останали без ток, но за късмет на нашите домакини, тяхната беше
минала между капките и се бяха отървали без никакви последствия. За няколко
минути стихията беше оставила след себе си погром и сметка за стотици милиони
долари – експертите сочат, че сумата може да достигне и дори да надхвърли
единият милиард, когато започнат оценката на щетите по отделните
застрахователни компании (е, те не че не го заслужават, но в същото време
страдат и хорицата от народонаселението – а иначе застрахователните агенции пак
ще си върнат парите, че и с лихвите барабар, само че това ще е за сметка на
“застрахованите”)...
Иначе
тържеството ни мина успешно, весело и безгрижно. Спахме там и на другия ден по
обяд си тръгнахме. Първо минахме през моите виетнамски касапи да купим месо, че
да заредим хладилниците. Взех няколко килограма свински изрезки, човекът ми
хариза и две шепи сланина, а вечерта у нас направихме чудна кайма за кебапчета
и кюфтета. Купих и един обемист свински врат за пържоли, с което търговските ни
набези приключиха успешно. От там вече се подпътихме към ситито, където имахме
среща с Нени, за да си взема аз от него стоката, която той трябваше да ми
донесе. Оставихме колата в една по-далечна уличка и тръгнахме пеша по
крайречната алея – тъкмо и разходката си за деня включихме в упражнението. В
ресторанта обаче, съвсем случайно се натъкваме на наш Цецо – повел цялата челяд
барабар със сватовете от Тасмания, които също са им на гости за няколко дни.
Та, докато изчаквахме пристигането на основната група на Нени и Меган, с Цецови
си направихме едно импровизирано обедно приключение, с по няколко бири и
множество кебапчета за мезе. Младите много искаха да се видят с нашите и
най-вече бебето, ама не ги дочакаха. Малко след като си тръгнаха и бандата на
Неничко заприижда. Там вече всички ме познават и много ми се радват като ме
видят, защото намират поразителната прилика между нас двамата – външно,
вътрешно, душевно и всякакво друго. Побъбрихме си малко, видяхме и малкият
Ангелчо, който вече хич не искаше да лежи самичък в количката, ами с огласяващите
си навред писъци, най-старателно подчертаваше своите горещи предпочитания да го
подмятат на ръце ту при една кака или леля, ту пък при друга, вместо да се
намира в дълбока изолация, далеч извън обсега на сбирката. Ние оставихме
младежите да се веселят по тяхному, аз нарамих кангала с тръбата и бавно поехме
по обратния път към колата. В късния следобед се прибрахме в къщи, но толкова
бяхме скапани от недоспиване и жега, че от вратата направо се капичнахме в
кревата. Предрямахме малко и аз вечерта се занимавах с подреждане на месото,
мелене, разпределяне по количества, пакети и т.н., докато Даниела пра, простира
и се забавлява с безконечната си домакинска работа.
Понеделнишкият
ден трябваше уж да започне със служебната ми среща, но моят човек беше
възпрепятстван да дойде поради заетостта му с преместването на багажа от
старото им местоживеене в новото. Аз използвах времето да закупя някои
допълнителни материали за инсталацията на климатика, после се разправях с
доставката на едни облицовъчни плочки и развивах най-различни други дейности от
подобно естество. Днешният ден е подобен, малко “ялов” откъм служебна
активност, но за сметка на това пък значително по-продуктивен за мен в ролята
си на писател. Ванеса учи най-усилено за последните си изпити, които са тези
дни – всичко приключва в четвъртък, но тя ще продължи да учи някои предмети от
програмата и през лятната си ваканция. А пък това вече е абсолютно всичко като
информация и злободневки до този ден и час – следващият ми новинарски блок ще
бъде с по-късна и неопределена дата…
24.11.2020 – След поредното, няколкоседмично вече прекъсване, моето историческо писмо
продължава - както със съвсем прясна и актуална информация, така и с отдавна
забравени факти, влезли в семейните анали просто като някакви далечни спомени.
От последните редове на предишното ми комюнике е видно, че темата на събитията
основно се е въртяла около времето доста преди Архангелов ден, който беше още в
началото на месеца, докато към настоящият момент ние кажи-речи излизаме от
него. Спомням си, че по онова време имах доста служебна работа, която се
увеличаваше ежедневно като лавина, но аз и с нея се справих безупречно.
Дейността ми приключи още в четвъртък, защото на следващия ден пък заминахме на
една краткосрочна почивка – отново по северните курортни комплекси, ако
приемем, че нашите местни се падат малко южни спрямо отправната си точка,
считана за щатската столица Бризбън. Бяхме канили и Цецо да дойде с нас, обаче
той баш тогава имаше някакви семейни ангажименти и остана да си ги свърши, а
пък ние на връщане от екскурзията в понеделник вечерта го взехме от тях и се
прибрахме заедно. Но на този момент ще се върна малко по-късно в разказчето си
– нека сега да си изприкажа първо приказките за почивните дни, че тогава на
нова сметка ще продължавам с останалото.
Времето
бе чудно до денят, в който тръгнахме нагоре. На път успяхме да навестим нашите
вехтошарски дюкяни и дрехарници, от които пак се обзаведохме с по някое и друго
радващо окото и душата парцалче, сувенирче или подаръче въобще - в най-общ пряк
и преносен смисъл. В хотела пристигнахме едва привечер, настанихме се набързо и
веднага излязохме на разходка, за да използваме последните светли мигове на
деня (а както ще се разбере и малко по-късно – в известен смисъл и сравнително
сухите остатъци на същия петъчен ден). Вечерта гледахме български филми на
компютъра, който също носех със себе си уж с благородната цел да драсна и някой
ред на него, но по същия начин не се докоснах и до служебния си лаптоп, на
който пък мислех да бутна нещо в името на прогреса и просперитета на фирмата.
Пардон – сега се сетих, че именно тогава нахвърлях скелета на един примерен
индуктор, който исках да покажа на шефа по време на някоя от следващите ни
срещи през идната седмица. Тогава тази тема беше най-актуалната за нас и
най-дълго дъвканата от всички останали, които бяха някак си по-ясни за
разгадаване.
Последвалата
съботна сутрин вече беше облачна и неприветлива, а от хубавото само до преди
ден време нямаше и помен дори. Ние направихме още няколко разходки с чисто
търговска цел, след което се отдадохме на пешеходен туризъм покрай бреговата
ивица на реката и впоследствие на океана. Денят го изкарахме в нашата любима
Noosa и в късния следобед се прибрахме обратно в хотела. Последният се намира в
съседно населено място, отстоящо на около 10-15 км, което е значително по-малко
– обикновено ние го ползваме само като конак, а пък от там вече предприемаме
отделни лъчове за посещение на други географски обекти или интересни места. До
настъпването на вечерта и дъждът не ни се размина – бяхме излезли да купим нещо
от магазина, обаче на връщане до бивака станахме мокри като мишки, та се наложи
и да си сушим дрехите, когато се прибрахме от пазара. Него ден се падаше
Архангеловата Задушница, когато пък вечерта почетохме паметта на всички наши
починали близки и сродници, докато в неделя навръх Събора на Св. Архангел
Михаил и другите небесни безплътни сили, валя почти през целия ден и ние
стояхме предимно на сушина във временното ни жилище – Даниела чете книга, а аз
си ръкоделствах нещо по моите нескончаеми служебни теми и въпроси, които са
грабнали и обзели до такава степен мозъка и сетивата ми, та за нищо друго не
само че не помислям, ами не ми минава и през акъла даже някаква по-различна
мисъл. Вечерта уважихме празника подобаващо, със съответните му там разлати
софри, множество гюзлеми и придружаващите ги напитки.
В
понеделник сутринта нарамихме отново дисагите, нахвърляхме багажа във фургона и
потеглихме по обратния път към дома. Разбира се и през този ден не пропуснахме
да посетим някои бутикови вериги, чрез покупките от които да сменим едни
боклуци (които вече имахме…) с други (които пък си купихме в името на тази
подмяна). Така се влачихме почти цял ден и едва в късния следобед акостирахме в
гръцката бакалница на Бризбън, от където трябваше да набавим някои необходими
продоволствия и суровини за млинове, баници, мезета и подобните им
разновидности. От там се запътихме към Цецо, когото трябваше да вземем на
връщане, че с него пък на следващия ден да монтираме климатичната инсталация в
другата къща. Вечерта си направихме един импровизиран моабет с подръчни
материали и остатъци, а на сутринта работната ни смяна започна още на ранина в
06:00. Цял ден се гъзурчихме покрай тая пипкава дейност, но до вечерта втасахме
с всичко. За мен остана само да довърша някои елементи, които нямат основна
роля в работата на инсталацията – по-скоро незначителни, чисто естетични и
козметични мероприятия, отколкото някакви съществени и функционални за самото
действие на климатика. Денят беше слънчев и горещ – утрепахме се, докато
завършим всичко както е по правилата на играта и законите на електриката.
Вечерта аз закарах Цецо обратно до тях, защото той влачеше и много инструменти
подире си, с които просто нямаше как да се мъкне по влаковете. Иначе когато е
празен, аз обикновено го посрещам с колата на гарата, където пък после го и
изпращам. Ние вече с подчертано нетърпение го чакаме да се премести тук в нашия
щат, за да можем и по-честичко да се виждаме с него.
След
като на мен и вторникът ми беше зает покрай тази климатична инсталация, на
среща с боса отидох едва чак в сряда. Говорихме, надлъгвахме се – всички уж
работим силно и напрегнато, ама пари в наличност все още няма; всеки момент
очакваме клиентите да платят депозит за изделието, което им подготвяме, обаче
кога и изобщо дали това някога ще стане – един Господ само знае. Така и
останалата, по-малка част от седмицата се изтърколи, за да дойде петъкът, в
който ден Даниела не беше на работа, а пък и аз нямах много служебни задачи за
вършене. За това времето ни изцяло бе отдадено на готвене и приготовления за
вечеринката на другия ден, когато трябваше да отпразнуваме вече официално
именият ми ден и светията, закрилник на нашия дом и семейство. Започнахме първо
с тортата на леля Бонка – кремове разбивахме, захари горихме, орехи чукахме,
бисквити и целувки трошихме, та като го смесихме заедно всичкото това чудовищно
чудо от продуктови сладкиши и благини, та на края стана приказна торта; баш
като за списанията на Албенчето. От лакомия обаче, малко кремчето ни дойде
възмножко, та се наложи едно експресно отлитане до супермаркета за още бисквити
– с надеждата уж те да поемат излишъкът. Така пък и тортата набъбна на размер и
се представихме пред гостите блестящо. Отделно от всичко, предната вечер
Даниела ме зарина с една щайга червени чушки за печене, башка сини домати за
кьопоолу, та и с това се разправях междувременно. Докато ги обеля и подредя
готови за консумация, денят взе току да преваля. Съботата също почти премина
под знака на подготовката ни за вечерното тържество – събрахме се около 20 души
и изкарахме до първите неделни петли. После всичко утихна, гостите ни си
разотидоха, някои преспаха у нас и са си заминали на другия ден сами, защото
ние от своя страна трябваше пък да ходим на друго екскурзионно мероприятие,
резервирано точно за този ден и много месеци преди това…
Отдавна
с Даниела се канехме да посетим един остров (“Света Елена”), отстоящ само на
някакъв си хвърлей камък място (образно казано…) от крайбрежните, най-източни
квартали на Бризбън. Преди много години, там е имало голям колониален затвор,
където английските каторжници (пък и местните бабаити…) са излежавали присъдите
си, преди да се заселят навътре по Австралийските свободни земи. Островът се
намира на около десетина километра от бреговата ивица на континента и отначало
е служел за карантинна зона. Обаче по това време Бризбънските затвори са
пращели по шевовете си от всякакви по вид и провинение разбойници, та властите
като се видели в чудо къде да го дяват всичкият тоз престъпен народ, взели че
решили да превърнат карантинното звено в зандан и там да настаняват съгрешилите
безбожници. Със собствени сили на запрените зад решетките построяват фурна,
ковачница, малък кей на брега, тухларна работилница и разни други подобни манифактури,
необходими за самозадоволяване нуждите от храна и други продоволствия. На
острова са отглеждали животни за месо и кожи, имали са зеленчукови и овощни
градини (абе почти всичко, с изключение на казани за варене на ракия). На това
място е изграден и първия конски трамвай, с помощта на който впряг хората са
придвижвали стоки и материали от брега към вътрешността на острова, както и
обратно разбира се. В онези години всички затворници са имали по някакъв
занаят, който са упражнявали и по време на присъдите си – кой обущар, кой
калайджия, сарач, шивач, готвач, пекар, часовникар и всякакви такива майстори.
Работили са за единия комат хляб, но в същото време затворът като обект е
печелел много добри пари за самоиздръжка, в това число и за облагодетелстване на
надзиратели, тъмничари, директори и т.н. Някои от командния състав са били
женени и семействата им също са живеели с тях, макар и при доста скромни,
направо мизерни условия. Само че понеже тогава не е имало с какво да се
сравняват, та всички са били еднакво доволни, че барем имат покрив над главите
си. По време на адската лятна жега и зной, с климатични инсталации там те не са
разполагали за собственото си удобство и разкош, а в килиите са спали по 12
души в хамаци – шестима висят от едната стена, другите шест – от другата и на
два ката, разумява се. Когато тези дебели каменни зидове се нагреят, те
излъчват топлина и през нощта – за вонята, смрадта, мухите и комарите пък да не
говорим. На много от провинилите се, особено за нарушаване на основния принцип
и задължително правило в затвора – мълчанието, според степента на провинението
се е полагал и няколкодневен престой в тъмница, при абсолютно отсъствие на
светлина. Заключени там, единствено с по една кофа за пиене на вода (и друга за
“отходните” води…), затворниците на излизане често са изгубвали разсъдъка си и
от там насетне вече са се превръщали само в едни подвижни трупове, които малко
по-късно са измирали. Всички те са имали единствено килийни номера и върху
кръстовете на гробовете им са ги изписвали с тях – истинските им имена са били
отнемани още при “постъпването” в затвора. За побоищата пък с камшик, които са
им били нанасяни до разкъсване на кожата по гърба и до показване на кокала
отдолу няма да говоря, че аз даже и сега настръхвам като си спомня какво ни
разказваха екскурзоводите. Общо взето, интересно място – макар и с доволно
тъмно минало, многократно проклето и прокълнато от времето, от историята и
човечеството по принцип. Целият тур беше безупречно организиран под формата на
театрално представление и пред нас екскурзоводите изнесоха нещо като нагледна
образователна програма, наситена с изключително изобилие от факти, исторически
моменти и реални извадки от недалечното минало на острова и неговия прословут
зандан. Трудно ми е сега да си спомня всяка малка подробност от експедицията,
но в общи линии ви предадох по-важните и съществени моменти – поне тези, които
правят най-силно впечатление. На острова са живели и множество деца, които са
били обучавани от нарочен учител. Това са били наследниците на работещите там,
служители, писари, икономи и друг обслужващ персонал. След една поразяваща
вълна от коремен тиф и дифтерия обаче, чиито огнища пламват измежду
затворниците, голяма част от дечицата намират и смъртта си там, поради липса на
медикаменти, своевременно лекарско обслужване и всичко онова, срещу което
най-охотно роптаем целокупно ние в днешно време. Гробовете на тленните им
останки също се намират на територията на острова – от едната страна са
кръстовете с номерата на измрелите каторжници, напълно лишени от Божията
милост, докато от другата пък лежат по-праведните чеда на Господа наш,
всемогъщ, премъдър и всесилен. Всъщност, погледнато от друга страна, да се
отървеш чрез смъртта от мъките и униженията на каторгата, все пак си е чиста
награда от Бога спусната, вместо да се разглежда като наказание – въпрос на
гледна точка и кой от коя страна на барикадата се намира по време на Страшния
съд…
В
групата бяхме около стотина посетители, като от брега до там и обратно ни
закараха с един моторен катамаран. На острова имахме импровизиран обяд
(под’апушка, ако трябва да сме честни…), след което обиколката ни продължи.
Цялото занятие трая между 10:00 и 16:00, обаче ние сутринта трябваше да станем
сравнително рано, защото до мястото на отплаване имахме около час и нещо път.
Докато паркирам колата измежду хилядния останал народ, дошъл просто на
разходка, на кафене за закуска или за нещо друго, та за малко даже щяхме и
кораба да изтървем. Привечер по същия начин се прибрахме в къщи, дооправихме
кочината, която бяхме зарязали от вечерта и след една кратка вечеря се
сгромолясахме по наровете из килиите…
Седмицата
започна в понеделник с нова порция работа, този път в малко по-различна посока
и извън основната ни дейност с шефа. Предишният ни инвеститор, с когото те продължават
да поддържат някакви, макар и хладни бизнес отношения (въпреки, че онзи завлече
всички ни с по много хиляди долари…), решил да прави някакво рекламно ремарке,
със стена от множество телевизионни екрани. От нас той искаше да му решим
проблема с документация за изработката на това съоръжение, пък той после щял
дори и да ни плати по някой грош за хубавата работа. След като напоследък вече
привикнах трайно да работя залудо и да не получавам абсолютно никакви пари за
дейността си, за своя ентусиазъм, отговорност и лоялност към даден работодател,
почна вече да ми е и все едно кой остава мой длъжник и с каква сума – нито
имената им ме интересуват, ни титлите, ни намерата. Кой каквото каже и ми
поиска, аз му го доставям по най-брилянтния възможен начин – а пък ако това е
вече и богоугодно, ами нека тъй тогаз да си и ида от света в дадения момент. Ще
карам за сега така, па да видим до кога точно ще издържи “смирението” и
покорството ми пред острата сабя на съдника – няма да е за дълго обаче, имам
такова вътрешно усещане...
Междувременно
Нени и Меган промениха датите на своето пътуване към острова (Fraser Island,
чието име съм споменавал тук не един или два пъти, което естествено, далеч не е
и случайно – това е едно уникално място…), за където те се бяха нагласили от
месеци насам. Обикновено точно по това време на годината всички от семейството
ходят там, защото посещават мястото, където е разпръснат прахът на баща ѝ, Грег – Бог да го прости,
който си отиде от този свят преди цели 8 години. Добре ама братът на Меган бил
възпрепятстван да присъства със семейството си, та разгеле се отвори една ниша
за нас двамата с Даниела. Семейството им притежава част от собствеността на
една къща за гости, която в даден момент от годината (и когато няма други
посетители) те могат да я ползват за собствени нужди. Впоследствие се оказа, че
собствеността е останала само върху едни далечни близки на покойният вече Грег,
но понеже те се намират в добри междуроднински връзки, та се възползват от
случая да отсядат в имота – специално за периода по време на въпросните
ежегодни чествания от смъртта му. Решихме да се възползваме от обстоятелствата,
та и ние се наредихме барабар с всички тях – баби, дядовци, бебета, младоженци
и друг персонал. Нени и Меган щяха да тръгват във вторник и да се върнат на
следващата седмица, което за нас беше немислимо да ги придружим за толкова
много време отсъствие от работа – специално Даниелчето, което заема функциите
на главен лекар в лазарет. Така ние отначало им отказахме, ама те като решиха
да потеглят още в ранната съботна сутрин, за нас вече беше по-възможно да се
присъединим, след като пък и Дани не ѝ се падаше да бъде на работа в понеделник. Разбрахме с Нени ние да тръгнем
с нашата кола и да караме до селото, където да я оставим на паркинг, а пък те
от там вече да ни вземат с техния джип и през ферибота да се понасяме по
пясъчните пътища на острова. Контролата беше спазена до най-малката си
подробност, защото ние точно в 02:00 поехме по 310-километровото трасе и само
след три часа и четвърт бяхме пристигнали на мегдана в селото. Изходната точка
за острова е Rainbow Beach – там бяхме съвсем скоро на една кратка почивка,
като смятам че барем името на селото ще ви е малко познато (в описанията си,
обикновено го оприличавах на едновремешният наш Лозенец, но напоследък нещо взе
малко да ми бие на Китен – дано не стане обаче и като Приморско, както му е
тръгнало строителството, че тогава вече не знам къде ще търсим спокойствие и
тишина на стари години). Имахме достатъчно време да се изпикаем, аз да излея една
туба бензин в резервоара на колата, че да не се разправям и с последващи
зареждания на връщане. До това време и Нени пристигна с големия камион, както и
сватята с един по-малък. Тя возеше Айдън, а пък отзад в капсулата на нашите се
разполагаше малкият Ангелчо. Той така и не беше разбрал на къде са го помъкнали
техните, защото бил спал през целия път (разстоянието от къщата на Нени и Меган
до това място е със 100 км по-късо, отколкото измерено от нас, но и те бяха
пътували два часа и нещо, докато пристигнем почти по едно и също време). На
бензиностанцията дозаредихме колите и бидоните с нафта, защото на острова
горивото (както и всичко останало, под формата на продоволствия, медикаменти и
стоки от първа необходимост...) е най-малко двойно по-скъпо. Прехвърлихме
багажа в джипката на Нени, спаднахме гумите до около 1.5-1.8 atm (от около 4
atm за нормалните асфалтови пътища) и след няколко минути бяхме вече на
баржата. Значително по-ниското налягане на гумите по колелетата на тези
високопроходими автомобили играе много важна роля за възможността последните да
се движат безпрепятствено по меки пътни настилки – кал и особено пък в дълбок
пясък. Ако гумите са твърди, тенденцията им при евентуално боксуване е да се
окопават надолу в тресавището, вместо да измъкват колата напред. Тарифата за
прехвърлянето на един автомобил възлиза на $130 с обратния курс, разбира се; за
пребиваването на острова се плаща и някаква допълнителна такса в размер на
$53.65, която покрива до едномесечен престой – в същото време едногодишен
абонамент струва $270. Тези средства отиват в местните служби, които се грижат
за поддръжката благосъстоянието и благоустройството на островните пътища,
паркове, алеи и други съоръжения. Тук под “пътища” трябва да се разбира
единствено няколкото пясъчни трасета (разбирай пътеки…), простиращи се току
през сърцевината на острова или по протежение на плажната му ивица, която пък
може да се използва само когато няма прилив. Последният се сменя през интервал
от 6 часа и всеки, който е дръзнал да пътува по крайбрежната пясъчна просека, е
повече от задължен да се запознае издълбоко с прищевките и капризите на океана.
В противен случай рискува превозното му средство да бъде погълнато буквално за
няколко минути от прииждащата вода без самият шофьор или пасажерите му да са в
състояние да направят каквото и да е било за спасяването или измъкването на
автомобила от водата – единственият начин е нагоре, с помощта на въжета и
хеликоптер, който обаче докато пристигне до мястото на бедствието, колата вече
е наполовина пълна с пясък и дори да я измъкнеш от схватката ѝ с постоянно отдалечаващото
се от водната повърхност дъно, от нея повече нищо не става, освен за купчина
старо желязо (а тук говорим за автомобили по цени на дребно между 50 и 100
хиляди долара; отделно от екипировката и изгъзиците, с каквито ако не всички,
то поне повечето от тях са снаряжени).
Независимо,
че аз малко се поотклоних, с тези няколко фрази исках да подчертая
изключителната подготовка, която човек трябва да си направи предварително,
преди колелетата му изобщо да стъпят връз пясъка на острова. В това отношение
Неничко е безупречен, до степен на съвършенство и педантизъм, граничещи вече с
безумието и истерията. Неговата джипка има радиостанция, работеща в обхвата на
късите вълни, но честотната им лента е отредена единствено за нуждите на
населението (т.нар. CB Radio, идващо от съкращението на Citizen Band Radio или
“граждански радиообхват”, в най-буквален и разбираем превод) – т.е., през 40-те
предназначени нарочно за целта канала, пулсиращи около основната честота от 270
MHz/11 m, могат да комуникират хора само с настройки на съответните обхвати. С
такава радио екипировка са снабдени всички тежкотоварни камиони, превозващи
жива стока и товари между отделните щати, същите такива имат и фермерите в отдалечените
за достъп райони, всички изследователи, авантюристи, планински катерачи и
разбира се шофьорите, извършващи пътувания в такива диви местности, при
отсъствието на други стандартни средства за комуникация като мобилните
оператори например. С помощта на тази радиостанция човек по всяко време може да
се свързва с останалите водачи по пътищата на острова, да си обменят
информация, да се търсят за взаимна помощ в случай на нужда, авария, закъсване
и т.н. Отпред под бронята пък, колата му има лебедка, с която може да се
“самоиздърпа” от всяко място, стига наоколо в обсег от 45-50 м да има някакво
дърво, кол или каквато и да е друга здрава опора, за която да се привърже и
изтегли. Отзад в отделението за багаж, Нени е монтирал хладилник, който работи
с отделна акумулаторна батерия, която пък се захранва/зарежда от слънчев панел,
инсталиран на покрива. Хладилникът работи непрекъснато по време на ход или
престой, а температурата на бирата, извадена от там се намира почти в точката
си на замръзване. Отделно от други подвижни аксесоари (лопати, специални
пластмасови коловози, които се слагат под колелетата в случай на затъване,
колани за дърпане на закъсали или ако се наложи някой него да вади от батака),
на покрива има монтиран сенник, който се свива и разтяга със специални рейки и
лека алуминиева конструкция. Като се разпъне, сянката му покрива цялата
странична част на автомобила и задната страна, където е хладилника. Отдолу вече
могат да се наредят маси и столчета, да се играят карти, да се яде, пие и да се
извършват всякакви подобни дейности, които при обикновени условия под палещите
лъчи на слънцето са просто немислими за осъществяване. На предната броня са
закачени лампи и прожектори, които буквално превръщат тъмната и непрогледна нощ
в ясен слънчев ден, под светлината на които пък могат да се плетат пуловери и
жилетки, да се шият гоблени и дори да се бродират каренца, ковьорчета и други
дребни салфетчици. Енергията, която тези фарове ползват е нищожна, защото
всички те работят на светодиодния принцип, а не с нажежаема жичка, халогенни
крушки и подобните архаични методи. Идва ред да спомена няколко суперлатива и
за самият двигател на това подвижно чудовище, задвижвано от 8-цилиндров, V-образен
мотор с обем 4.5 l. Този дизелов “агрегат” развива тяга от около 200 kW,
измерена долу върху колелета на колата – това се равнява на близо 270 к.с. и
след съответното процентно К.П.Д. излиза, че в самият двигател има скрити не
по-малко от 300 чистокръвни коня, башка мулета, кобилки и няколко крастави магарета
горница. Иначе самото добиче с всичките си изгъзици тежи над 3 тона, обаче пък
носи на товар като балкански катър, без дори да усети самара на гърба си. В
този ред на мисли, редно е да се кажат няколко думи и за скоростната кутия –
всичко в нея е електронно, електрическо и напълно автоматично, с възможност и
за пълен контрол от страна на водача – т.е., да ѝ се изключат всичките автоматики и шофьорът сам да
преценява къде на каква скорост да се движи или коя предавка му е необходима за
съответния терен, препятствие и т.н. Освен изброените качества на возилото като
такова, Нени е много опитен и съвестен водач – особено що се касае до
сигурността и оцеляването на живата сила и бойна техника…
Но да
се върнем сега обратно на мокрия пясък и да продължим пътешествието си по брега
на океана. Времето ни на пътуване беше така подбрано, че водите му все още не
се бяха покачили до такава степен, че да стане невъзможно преминаването по
трасето. До къщата имаше около 2½ часа път, само по плажа. За безопасното
движение на острова са въведени абсолютните правила и закони, каквито се
прилагат по останалите шосета от Републиканската пътна мрежа. Скоростта е
ограничена до 80 км/ч, на места е занижена до 40 км/ч – това са по-наситени с
хора места, къмпинги, изходи от населени места и т.н. Нарочни полицаи със
съответните радари зорко следят за спазването на тези ограничения, а всяко
неразумно излизане извън тях, повлича след себе си тлъсти глоби и отнемане на
наказателни точки от шофьорската книжка; същите правила важат и за употребата
на алкохол – да изпиеш една бира в жегата, да речем може; всяка следваща над
нея обаче ти излиза твърде солена и дори прокиснала...
Около
10:30 вече бяхме пристигнали, разтоварихме багажа, наредихме питиетата по
хладилниците и почивката ни започна. Аз за вечерта подготвих една голяма доза
кебапчета, от чиято заготовка пекохме и на следващия ден. Нени и Меган могат да
живеят само на кебапчета и шопска салата, а малката Айдън е пристрастена към
луканката (както и Нени разбира се, но те си я делят с нея по “братски”).
Ангелчо все още поминава твърде добре, захранван редовно с майчиното си мляко,
обаче много скоро ще опознае и супите като храна. Меган има изключително добър
млеконадой и той през няколко часа се възползва от тази възможност, след което
заспива най-блажено. Нощем също спи спокойно и се буди едва на сутринта,
освирепял от глад като баща си. Смее се, кокори се, грухти, пърди, оригва се –
досущ кат’ нашия изтънчен джинс. Следобеда ходихме по разходки към плажа,
къпахме се и въобще карахме 100-процентова почивка. Нени и Меган ни заведоха до
всички възможни места, които за краткото ни време на престой можехме да посетим
и да се насладим на дивните прелести от тази част на света. Меган там е
израснала, защото много често са ходили навремето – особено докато баща ѝ е бил по-добре. Тя знае
всяка забележителност по острова, всяко място как се казва, къде се намира и
как се стига до там. Неничко също е добре запознат с този остров, защото е едно
от любимите му места за посещение. Там имат нескончаемо дълъг списък от
мероприятия, с които те се занимават от години – ходят за риба и какво ли не;
къмпират някъде по плажа с голяма банда приятели – отначало само с палатки, а
напоследък и с караваната. Последната също тежи множество килограми, но
Тойотата му я тегли безпроблемно през всички възможни водни или пясъчни
препятствия. По принцип на твърдия, мокър пясък движението е като по паважа,
обаче в дълбокия и сух пепелак придвижването е свързано с голямо боксуване и
непрекъснато поддържане на постоянна скорост; спреш ли за малко и колата се
окопава, докато ѝ опре тумбака отдолу и повече
на никъде не може да мръдне от позицията си. Тогава вече следват въжета,
лебедки, тикане и излизането от подобна пясъчна клопка е свързана най-малкото с
нов диск на съединителя, башка другите масрафи. Защото колата дори и да излезе
за малко от дупката, ако няма нужната мощност и скорост, тя само след няколко
метра се самозарива отново. А тук говорим и за места, които са на баир – там
вече конете и магаретата, запрени под предния капак почват да си казват думата.
Онзи ден един такъв човек беше закъсал, та беше спрял цялото движение – пътят
всъщност представлява една тясна пясъчна просека, през която преминава трафика
и в двете посоки. Спре ли обаче случайно един и всички останали блокират подире
му (или пък прииждащите насреща), дорде не го измъкнат от трапа. Нени само с
едно движение го дръпна назад към по-равното, че да вземе по-голяма изсилка и
човекът после освободи пътя.
Вечерта
всички заедно направихме една голяма софра, обаче бяхме и доста изморени от
ранното ни ставане сутринта, шофиране в продължение на часове, игри по плажа,
разходки, плуване и т.н., та много скоро след като падна мрака и ние се
разхвърляхме по койките. В неделя програмата ни беше същата – с Меган ходихме
до мястото, където от една висока скала е разпръснат прахът на баща ѝ. Нени остана да варди долу
децата, та ходихме само тримата с нея и Даниела. По едно време натопихме за
кратко крачката на Ангелчо в морето, но избрахме една топла локва, където водата
от вълните се задържа и се затопля значително повече, отколкото е температурата
ѝ в океана. С неговите само 7
седмици и 3 дни той се яви вероятно най-малкия посетител на този остров – имаше
тук-таме и други подобни бебета, но всичките бяха все на по 5-6 или 8 месеца.
Лин (така пък се казва майката на Меган – Lyn) е много симпатична жена, на
годините на Даниела – даже е с един месец по-малка от нея. Ние с нея сме се
виждали множество пъти при най-различни поводи, но сега имахме възможност да си
пообщуваме по-обстойно и подробно. Тя самата също пише като мен и дори рисува –
написала е няколко книги на различна тематика, но специално в рисунките ме бие
по всички параграфи, понеже аз съм доста калпав в това направление. Тя даже
сама илюстрира книгите си, което също е похвално. За първи път в живота си
опита кебапчета, които много ѝ харесаха. Неничко се беше погрижил да ми направи страхотна реклама и
добре, че този път моите продукти и заготовки бяха буквално съвършени, та и
крайният им резултат имаше същите превъзходни качества.
Общо
взето няколкото дни на острова минаха като един кратък миг – в понеделник Нени
и Меган пак ни водиха по разходки, този път до най-северния му нос, където на
една височина има морски фар. Ние с Даниела се потътрихме нагоре и едвам стигнахме
до върха, в жегата и по баира. Пътеката до там беше само 1.2 км, обаче на мен с
това шкембе ми се увидя като да беше 12 км. Доста бирички поехме с Нени, та
сега ще има да тренирам по-усилено, докато им изгоря калориите. Той продължава
да спазва най-стриктно диетата си и резултатите му са завидни – пие само
специални питиета без въглехидрати, не яде ориз, хляб, боб, картофи; прави
пици, но тестото им също е някакво специално. Газирани напитки не пие, никакви
захарни и тестени изделия не яде; сладки алкохоли също не употребява – малко
водка с някакъв безвкусен сок и това му е пиенето. Няма ром, няма коняк, уиски
и другите подобни. Вчера на обяд хапнахме набързо, взехме си с останалите
“довиждане” и Неничко ни докара обратно до мястото, където баржата акостира на
плажа да разтовари колите и съответно да натовари нови към континенталната
земя. Нас хората ни взеха гратис като пешаци, защото имахме само една раница на
гърба и малка торба, която Дани носеше в ръцете си. Всичко останало го
оставихме в къщата, за да не го мъкнем с нас - Нени ще ни го донесе като се
видим другия път. Проблемът беше в това, че от момента на слизането ни от
баржата на отсрещния бряг и дорде стъпим чак на асфалта с колите също се върви
през пясъчните преспи, в които краката затъват почти до коляно. Джипките
прелитат от там отгоре, обаче за движещите се пеша е голям зор да изгазят. Ние
си повикахме такси, което трябваше да ни върне в селото, където бяхме оставили
колата – до там са само 12-13 км, които обаче не могат да се извървят пеш, нито
пък можехме да разчитаме на случайни коли, които да ни откарат до там на
автостоп. Така, за това удоволствие пък платихме други $45, но то без пари няма
как да стане. За сметка на този извънреден масраф, в някакъв местен селски
дюкян открих едни електрически крушки, които по принцип са много скъпи, но аз
ги взех по лев парчето. Имам да подменям тук-таме из дома по разни изгорели
лампиони и до сега все го отлагах поради високата им цена в редовните магазини.
Но вече и това ще свърша, за да го отметна като приключила напълно дейност. На
края се качихме на колата и след други 3-4 часа снощи си бяхме вече в къщи.
Така тази наша съвсем ненадейна екскурзия завърши много положително, а пък от
Неничко и Меган останахме направо очаровани и възхитени. Постараха се да
превърнат нашето пребиваване при тях в максимално приятно и забавно. През това
време си направихме и много снимки – особено с бебето. Ангелчо е един малък
кротанчо, но обича и да се глези – определено не му е неприятно да го дундурка
всеки, де който и когато свари – без особени предпочитания или претенции кой
точно ще изпълнява функциите на люлка. Разбира се като му дойде часът, затваря
очи и се отнася независимо къде се намира – спи прав, легнал, седнал, по гръб,
по корем, с ръчичката отдолу и по всякакъв друг начин; много добро бебе се
оказа – да го видим когато порасне още малко, дали няма да стане душевадец като
татко си…
Аз
днес нямам среща с шефа, че доколкото разбрах от съобщението му, което той ми
изпрати снощи, той вече е провел някакъв разговор с възложителя на задачата и
двамата нещо са сменили директивата на проекта, ама за това ще разбера чак като
се видим – най-вероятно утре. И като съм почнал с творчеството си още от
сутринта към 09:00, сега е точно 16:00, когато вече го приключвам. Но
междувременно говорих с Нени, после пък с Ванеса и времето ми най-неусетно
мина. Даниела още не си е дошла от работа, която започна вече и да ненавижда –
особено новото си амплоа на шеф, към което тя няма абсолютно никакви мераци и
стремежи. Добре, че онези са намерили някаква друга за нейната синекурна
позиция, че Дани да се върне там, където ѝ е мястото и където се чувства най-сигурна в знанията и уменията си.
Административната дейност хич не я блазни нея и поради тези причини искаше по
всякакъв начин да се откопчи от столът и бюрото, пък били те и в самостоятелен
лекарски кабинет. Тя обича да бъде сред болните, да разговаря с тях, да ги
забавлява, да ги насърчава, окуражава и т.н. – такива служби на писарушки нея
не я впечатляват, макар и подплатени с мизерните два лева на час отгоре под
формата на по-висока заработка. Тя си иска свободата обратно – веднага и на
всяка цена; нещо подобно като оставката на правителството – незабавно, защото
това когато и да се случи, все ще бъде късно за благоденствието всенародно…
27.11.2020 – А днес вече ще добавя само още няколко думи към всичко описано до тук, с
оглед писмото ми да добие и своят закономерен завършек. Както споменах малко
по-горе, търпението ми относно протаканията напоследък в плащанията от страна
на моите работодатели се изчерпи буквално изедин път – особено след като
научих, че пари под формата на депозит от името на въображаемите клиенти ще се
очакват евентуално през Февруари догодина (ама дали действително ще е догодина
или до следващата – в това аз лично далеч не мога да бъде вече сигурен). Тези
обещания се влачат от средата на Септември, когато уж до края му трябваше да
видим цвета на парите и дори да им усетим мириса; после уговорката и кандърмите
се преместиха за Октомври, след което дойде и предположението за краят на
Ноември. Онзи ден в един случаен разговор между шефа и негов близък приятел
подочух, че на този етап той очаква плащанията да дойдат някъде в средата на
Декември, което мен още тогава ме жегна достатъчно дълбоко по и без друго финансово
наранената ми душа. А пък вчера като разбрах, че вече този период се е
преместил за Февруари, та направо побеснях и започнах да се нервирам съвсем не
на шега. Събрах смелост и заявих на боса, че така повече аз отказвам да работя
и че това ще бъде краят на нашите бизнес партньорства и взаимоотношения до
момента, до когато не ми изплатят всичките дължими суми. От предишния проект си
тръгнах като посран с 15 каймета по-нисък. Е, дадоха ми някакви си там пикливи
акции, но не в замяна на парите които ми дължат, а заради търпението, което съм
проявил да ги изчаквам. И това ми беше изрично заявено още тогава, че
въпросните акции нямат нищо общо с дължимите суми, след като те поемат
обязаността да ми ги изплатят рано или късно. Тогава ми дължаха една сериозна сума
кинти, които едва миналата година по някакъв начин намалиха наполовина
посредством две техни съвсем ненадейни плащания – изпървом за едната част, а
непосредствено след него дойде и останалата. А това бяха суми отделни от
парите, които са получили под формата на депозит за проекта в Папуа и Нова
Гвинея. От тогава обаче нищо не се е и чувало повече за него, след като същевременно
с тази развръзка, почти непосредствено връз нас падна и смъртната пелерина на
шибания Ковид, който буквално покри с отровното си и черно от смърт було целия
наш прогресивен свят. Друга важна подробност е обещанието им, че видите ли –
щели да ми дават и някакви безвъзмездни средства +10% GST отгоре им (нашият ДДС,
все едно) за всяка една продадена машина – нещо като бонус и комисионна над
заплатата ми, която при нормални условия и ако работя редовно би надхвърляла всяка
една сиромашка мечта под формата на брутен годишен доход! (би-би, ама не би…).
Абе аланкоулу, че кой е толкоз луд или щедър, та да раздава така лесно с лека
ръка наляво и надясно пари на някой, който просто си е свършил работата, за
която и без друго му е платено достатъчно добре и предоволно? – визирам себе си
в случая. От къде на къде те сами ще ми навират у сурата тези обещания за пари,
които ние едва ли някога изобщо ще видим?! В това се състояха и основните ми
съмнения около тази мъглява хипотеза, която аз до снощи дори не бях споделял с
Даниела – исках да я изненадам, ако това евентуално се случеше и не съм давал
много-много гласност на офертата. Събрани всичките ми съмнения заедно,
резултираха в едно бушуващо негодувание, което се зароди у мен до степен, до
която вече мога да мачкам, да газя и да стъпвам по глави. Омръзна ми да ме
лъжат и да се надявам на празни химери, подплатени с лъжи и шикалкавения – и то
за какво: срещу моята лоялност, честност и самоотвержена работа, която съм
извършвал години наред с космическа точност, едва ли не до педантизъм…
Още
нещо, което допълнително ме изкара извън релсите: когато онзи ден ходихме при
данъчния агент да ни оправя сметките за миналата финансова година, той видя на
компютъра, че онези хайлази от Правителството са ми отпускали разни помощи.
Всъщност – парите са ги дали на работодателите, чрез които те пък от своя
страна е трябвало да поддържат своите служители по време на производствения
спад заради пандемията. В това няма нищо лошо – само че аз си ги заработих тези
средства, за двата месеца и половина, през които шефовете най-акуратно ми
плащаха до цент. Аз и тогава имах наивността обаче да си помисля, че най-после
нещата са се оправили и че всичко е тръгнало по каналния ред – чакат ни само
гладки асфалтови пътеки (магистрали…), осеяни с цветя и рози. Да, ама не! – и
то ужасно много не. Така у мен се зародиха и трайно се загнездиха плевелите на
съмнението, които аз таях дълбоко в себе си от денят, в който започнах да се
разправям с тези хора. Аз този делегат си го знаех още от едно време, когато
работех във фирмата му за другите инсталации – при които добивахме гориво от
дестилацията на отпадъчни води, стари масла, листа на растения и т.н. Той и
тогава си беше малко търчи-лъжи, само дето разтягаше всякакви локуми и много
приказваше, защото пък иначе е обаятелен душеприказчик и събеседник. Както и да
е – нещата загрубяха и съвсем не вървят в правилната посока, както на мен
най-много ми се искаше.
След
размяната на няколкото общи приказки по телефона, разбрахме се днес да се видим
отново, за да вземем решение как за трети пореден път ще сменяме нещо по
ремаркето, което правим за онзи другия мошеник, защото той вече така го искал.
И ще ми носи 1000 долара на ръка, които възложителят бил дал да си покрием
масрафите по документацията. А моето време и нерви за тоя проект до сега
възлиза на $2000 по квитанция, башка пък колко още от тук насетне има да се
влачи, дорде това цяло нещо се облече и в метал, а не да остане само под
формата на рисунки върху оризова хартия. От тук насетне следва обаче нещо още
по-интересно – нощес не можах да спя и след като гледах филми до късно, в 01:00
станах да убия още някой и друг час на компютъра. В 01:30 получавам съобщение
от боса, че нещо много неприятно се е случило в семейството му и че на другия
ден (демек днес) няма да можем да се видим поради тези лични причини и
ангажименти. Веднага му написах успокоително писмо, че съм на негова страна, че
не съм го напуснал или дезертирал – да се оправя на първо място с фамилните си
проблеми, пък тогава на нова сметка ще мислим и за работата. В 02:30 легнах пак
– сабалам ставам: ново съобщение. Имал проблеми с жена си (която е с 26 години
по-млада от него, но това вече е съвършено друга тема) – почнала била да пие
алкохол и да играе комар тайно от него; демек, сега ще спасяваме семейството,
20-годишният им брак и все в тоя ред на мисли. На свой ред му написах малко
по-обстойно писмо за моите намерения, че аз за сега замразявам дейността си в
точката, в която се намираше онзи ден и когато небосклонът над него се
поразведри, да ме потърси и тогава отново да продължим бизнеса си по
съвместителство. Още нямам никакво известие от него, хем каза че ще ми се обади
през деня, но пък при така създалата се ситуация, на него едва ли му е до мен
баш ва тази минута. Ще чакам, ще видим…
Паралелно
с всичко, аз незабавно започнах да търся друга работа и вчера даже имах едно
блиц-интервю по телефона. Напоследък агентите така практикуват – обаждат се на
кандидатите, правят едно предварително събеседване и още отсреща веднага
преценяват кой колко пари струва и дали да го представят за по-нататъшни срещи
с потенциалните работодатели или не. И човек като почне да пелтечи и да срича в
слушалката, на агента тутакси му става ясно и минава на следващата кандидатура.
Аз смятам, че се представих добре, обаче на същото мнение трябва да е и
агентката, в конкретния случай – щото пък ако ли случайно тя не е и у нея са
останали дори и най-малките нотки на съмнение, то тогава просто изгаряме за
пореден път и чакаме следващата възможност. За всичкото това време, докато
работех най-съвестно за моите хора аз изтървах много потенциални възможности,
обърнах гръб на няколко предложения за работа, предвид безграничната ми
всеотдайност и лоялност към хората и фирмата им – а пък ето ме и как завърших,
кат’ “чес’ната Марийка от долната ма’ала”. Така тази 5-годишна страничка за
сега се затваря, пък да видим как, кога и дали ще отваряме следващата…
Като
ви прегръщам силно и целувам най-горещо, пожелавам ви спокойствие и спасение.
Стойте на топло, набивайте чесън и лук за да разпъждате вирусите около вас и не
се бойте за утрешния ден – той определено няма да бъде по-добър от днешния; в
това дори и аз вече започнах да се убеждавам… Ваш, най-покорен и обичен син:
Ангел и приближените му…
Gold Coast – Australia…
Няма коментари:
Публикуване на коментар