Писмо No 12 (VIII-XI.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо… Драги слушатели, почитатели и най-обикновени читатели – врагове и приятели!

07.08.2021 – Въпреки огромната си заетост, която ме очаква за днешния, иначе прекрасен съботен ден, реших все пак по-изпървом да положа началото и на следващото си експозе в още по-ранния му сутрешен час (за светлото начало на деня говоря…), пък тогава вече да запрятам ръкави и да се потапям в тинята и у батака. За днес е предвидено да се фугират плочките, които налепихме с Желязко през миналите почивни дни – работихме ги плътно и двата таман, а той даже започна още от следобеда в петък. “Майсторът” обаче не ни хареса нещо майсторлъка на бетонната площадка, която отляхме преди няколко месеца с наш Цецо “КумецО”. Та се наложи тук-таме да се попрестъргва малко отгоре по челото, където бяхме оставили по-високи хълмчета и баири. Желязко има специална машина с диамантен диск, която се връзва и към една индустриална прахосмукачка – уж да не се вдига много пепел, ама според мен тя прави повече шум, отколкото да смуче пепелака, който се вдига чак до небесата при тази толкова противна подготвителна дейност. С това приключихме в петък вечер, а в събота почнахме на чисто и най-вече на равно, за да не ни се объркват нивата на плочките. Вечерта на майсторската софра бяхме само двамата с него, че Даниела ходи на концерт с една нейна приятелка – по принцип вторият билет беше предназначен за мен, обаче по съвсем обясними причини участието ми в този културно-музикален форум беше възпрепятствано и аз си останах в къщи да се оправям с майстора – салатки рязах, мезенца кълцах, питиенца разливах и т.н. По-внушително тържество направихме обаче в събота вечерта, когато с Желязко изнесохме едно импровизирано шоу от сборни стари шлагери и китка мръсни песни – хем пък това се падна и баш у най-забраненото време, когато според санитарните власти не е трябвало да имаме дори и гости по къщята си. Същият ден следобеда влезе в сила някакво идиотско запрещение и кочите глави тутакси заключиха живота на човеците зад вратите на домовете им, поради появата на няколко изолирани случая от вирусната ковидна епидемия, станала вече толкова модерна и популярна напоследък – почти колкото “Всяка неделя” и “Семена в браздите” от ерата на соца. През седмицата аз продължих да ходя най-уставно на работа, обаче останалият народ не можеше много-много да мърда и да шава свободно около орбитата си – полицаите вардят най-зорко и глобяват на място и повсеместно за неспазване на инструкциите, спуснати свише, но аз лично не съм имал срещи с подобни низши твари и униформени бранители на режима. Възбраната уж трябва да падне утре следобед, но не е изключено и да я продължат, тъй като постоянно изникват разни заразени индивиди с Ковид-19. Разправят по радиоточката, че лабораториите изследвали средно по 50,000 души дневно, но непрекъснато тръбят да се проверяват повече хора и съответно да се ваксинират. В тая человеческа мелница минават и здрави, и болни, и такива дето не са и чували даже за някакви подобни вируси. Който малко е настинал или случайно има хрема, влиза в задължителна 14-дневна карантина. Доказано е вече, че въпросните PCR-тестове откриват всякакви вируси, а не само един, който бил уж е опасният. Така покрай сухото изгаря и мокрото, най-образно казано. Като пример и достатъчно красноречив аналог, тук мога да посоча как един предполагаем и нищо неподозиращ субект, който просто се е просрал през нощта от някаква вкисната храна и го е хванал яко дрисъка, да бъде тутакси обявен за болен от дизентерия и насила да го натикат в интензивното отделение за последващото му третиране – клизми, промивки на черва, тапи в гъза и т.н. С болка на сърце и дълбока мъка в душата си признавам, че борбата на всички ни с това идиотско и изкуствено създадено положение е напълно отчаяна и ужасно неравна: хората излизат на протести, те ги разпръскват с ледена вода от пожарните маркучи; направо няма спасение от тия изроди. С вирус или без него, онези от горе си провеждат акциите по строго установения сценарий, а пък ти върви се оплаквай и на арменския поп ако щеш; вече не знам къде ще търсим избавлението си от тоя ад– само Господа, наш и всемогъщий Бог може да ни помогне и то ако евентуално така е решил. В противен случай всичките сме в кюпа, до второ нареждане или до доказване на противното…

Другото голямо събитие, което през този период отбелязахме с огромно и подчертано задоволство (макар, че пак “задочно” и от доста далечно разстояние…) беше поредният кръгъл юбилей на нашия скъп татко, дядо и прадядо, който онзи ден удари 90-те си лазарника и смело подкара своята следваща десетилетка към столетието (навръх 01 Август, ако трябва да съм и малко по-специфичен). Намеренията ни по този светъл повод бяха коренно различни, имайки огромни мераци за едно поредно завръщане в Родината и отпразнуване на събитието баш на деня, както му прилича и както се полага за такива и подобни случаи. Добре ама сега с тези сурови мерки и идиотски ограничения можем да ходим единствено по обиколки в очертанията на щата, при това само ако такива и подобни маневри на човешка маса и гмеж са официално разрешени от властимащите силни на деня. В настоящия момент обаче, най-развълнувано и точно на това място, в следващите кратки редове искам да поднеса на моя мил и роден татко първо личните ми благопожелания основно за здраве и дълголетие, като към тях прибавям и тези на всички останали членове на разширената ни фамилия. Както разбрах впоследствие, любимите му внучета едно по едно (макар и с малко закъснение…) вече са поднесли своите сърдечни поздрави към него, а пък докато и малкият Ангелчо почне сам да казва “Happy Birthday, дядо!”, ще трябва да изчака още известно време. За сега той издава само някакви откъслечни радостни звуци и бръщолеви нещо на негов собствен език, който никой друг не му разбира. Още един път – честит рожден ден, скъп и свиден татко наш! Бъди спокоен за всички нас, твоите чеда – ние те обичаме безкрайно и няма ден, в който да не мислим за вас двамата с майка. Целуваме те и те прегръщаме най-силно и горещо! – бъди честит; да ‘илядиш, че и да подминеш, както се казва в такива тържествени случаи и вълнуващи моменти...

Нека обаче сега да продължим със злободневките и другите сърцераздирателни теми от тази част на света – толкова отдалечена от всичко останало, сякаш ти се струва, че не е реалност. През тези няколко дни Неничко си е все из тях и докато не са могли да скитат нагоре-надолу, направили с Меган един малък ремонт в къщата. С него ни предстои да извършим и една съвместна дейност, но то ще е чак като се завърне от обекта следващия път. Около басейна в двора имат някаква стара ограда, която те искат да сменят – не че ѝ има нещо, но според описанието му, коловете ѝ малко се клатели и като цяло не била достатъчно “модерна” (тук аз тутакси усещам привкус на жена, щото на един нормален мъж изобщо не могат да му минат подобни мисли през акъла – хеле пък да ползва понятия и купешки думи, като тая “модерна”, например; нали съществуващата оградка върши работа – какво им трябва повече). Е, да де, ама не-ее: сега те щели да слагат там стъклени панели, които между нас казано действително изглеждат много красиво и особено пък “модерно”, но само когато ги гледаш отстрани и докато са сухи – иначе, като се пръскат и плискат постоянно с водата от басейна, непрекъснато трябва да тичаш подире им с парцала да ги лъскаш и забърсваш. В противен случай засъхват на вади и всички химикали, с които третират тези водоеми остават да личат на слънцето – все едно гледаш повръщаното на някоя пияница пред селския хоремаг (особено ако нещастникът само е пил и се е наливал с плодова ракия без да яде някаква салата за мезе). Ама щом им се слугува, нека да си го направят, както им е по мерак. Та, именно заради тази по-тежка и стабилна ограда, с Нени трябва да излеем отдолу една бетонна основа, върху която после да се монтират коловете на новата. И нали аз съм голям специалист вече в строителството, та ще отида да му дам едно рамо в тази несвойствена за него дейност. Той ще докара пясък и цимент, аз ще подсигуря лопатите и за един ден би трябвало да втасаме с всичко. Понеже нашият щял да изхвърля рамките и панелите на старата ограда, аз пък ще ги натоваря за другата къща, с които ще преградя достъпа към езерото – в момента там няма нищо и е малко опасно, особено за малки деца. Като му дойде времето, ще взема пак ремаркето от Бранко и с джипката на Даниелчето ще ги дотътрузим до нас – все едно от Плевен да ги карам в Габрово, по смисъла на разстоянието съгласно местните географски атласи на релефа.

Онзи ден поръчах едни части за колата на Даниела, които ще идват от съседна Турция. Влязох във връзка с някакви тамошни производители (единствени по рода си, занимаващи се с подобни продукти), преведох им парите в европейски валутни единици и сега си чакам стоката. Тези дни Ванеса работи от вкъщи поради запрещението да се пътува. Те най-после намериха подходяща квартира с Бела и седмицата след Богородица ще се местят да живеят двете в Бризбън. Жилището е голямо, с 3 стаи, двоен гараж за колите им и малко дворче на първия етаж. Ще плащат по $520 седмично, ама като си разделят масрафа помежду, та не е чак толкова зле. Иначе навсякъде ще ходят пеш, защото всичко е много близко и наръки – все едно да живееш някъде по бул. “Мария Луиза” или над р-т “Гамбринус” (бившият…), а да работиш теляк в Централна баня или на колбасарския щанд в Халите; нещо таквоз…

21.08.2021 – Едва днес (пак събота…), успях да сколасам на нова сметка да седна зад писалищната маса в тъмната килия, за да предам морално остарелите си вече “новини” от последните две седмици на мълчание от моя страна. И това отново става единствено благодарение на Даниелчето, което за пореден път ме изведе от мрачната и рутинна действителност на ежедневието, та ме докара пак в нашата любима Noosa, където от снощи сме на бивак в една почивна станция (не-не, тая не е на Профсъюзите, нито пък на някое министерство – предназначена е за най-обикновени човеци, стига те да са платежоспособни обаче, подчертавам). Тя пристигна тук още по обяд и пренесе покъщнината и съответните хранително-питейни провизии от нас с нейната кола, а аз се дотътрах директно от работа едва привечер, след като цели два часа се влачих в интензивния петъчен и особено пък надвечерен трафик. По същия график, само че в обратен ред ще се придвижваме и обратно към дома в понеделник – аз в тъмни зори трябва да се върна на работа в Бризбън, докато тя по някое следобедно време ще се изнесе към нас. Така или иначе, нашият пансион започна още снощи, като за днес имаме планирани и няколко културни мероприятия от особено важно стопанско значение – цяла заран ще обикаляме дюкяните от престижната верига, предназначена изключително за вехтошари и събирачи на боклуци като мен самият, в което свое много тъмно дело, аз доста успешно въвлякох и моята, иначе толкова светла и лъчезарна Даниела. След обяд пък ще се поразтъпчем из района, белким изгорим по някоя и друга телесна калория от хилядите излишни, които набавяме всеки път, когато седнем на софрата.

Разказът ми сега ще започне почти от там, където го прекъснах на предишното комюнике – гледам, че са минали точно две седмици от тогаз. След като най-съвестно положих точката в края на изложението си, отново навлякох дрипите по себе си и отидох да се забавлявам и развличам с най-разни дейности по онази къща – толкова приятни, та чак ти иде да се хвърлиш под влака от “приятност” и особено пък от “забавност”. Бях поръчал в един магазин 4 торби със специален цимент за фугите на новите плочки по пода, които положихме неотдавна с бае ви Желязко. Понеже дюкянчето се намира в непосредствена близост до тяхната колиба, та го помолих барем да отиде до там и да ги прибере, пък аз вечерта се отбих до него да ги натоваря към обекта. Принципно това трябваше да бъде негово задание, което да извършим съвместно през почивните дни, обаче по това време се намирахме все още под ключ и той не посмя да пътува надалеч извън очертанията на резиденцията си. Освен това, на него му предстоеше служебно пътуване до България, което той по никакъв начин не искаше да осуети поради неспазване на някакви официални възбрани и други ограничения от страна на властта, които аз лично не съблюдавам чак толкова стриктно – да не кажа даже ‘ич, понеже не ми пука ни за онези, у които е сега властта, нито пък за другите, които тепърва има да се борят за придобиването и усвояването ѝ. Както и да е – предната вечер аз си натоварих стоката, оправихме си сметките и в съботната сутрин запретнах ръкавите, докато пък той във вторник излетя за Татковината с нашите сърдечни благопожелания към народ и Родина, наред с хилядите ни заръки и препоръки: да не харчи безогледно, да не пие много и да не се хвърля като шаран на всяка първокласна тротоарна уличница или връз някоя второстепенна улична тротоарница, щото пък той си е и ергенче, де – щастливо разведен вече от сума години и още по-щастлив дядо на три внучета, да ни е жив и здрав...

Та, разбърках си кашата и почнах да фугирам плочника – бавно и тъжно, методично и механично, което като цяло не е чак толкова противно “забавление”. Миенето обаче после на самите плочки е ужасяващо и единствено по-интензивното търкане с гъбата води до някакво частично избавление от проблема. С тази деликатна дейност се занимавах кажи-речи до късния следобед, до когато вече нито коленете си чувствах, че си бяха където са им местата съгласно Божията нагласа на человеческите форми, нито кръста, ни ръцете, лактите, раменете, че и всичко останало по телосложението ми (и което беше останало за усещане в мен). Бях се превърнал на машина, по-скоро в робот и незнайно как продължавах все още да се движа, сякаш като по инерция или задвижван с пружина. Независимо от всички неудобства и перипетии през дългия, сякаш нескончаем ден, работата беше свършена точно както беше предварително запланувана – вечерта ударих ключа и напуснах обекта физически сломен, но пък иначе душевно удовлетворен от добре свършената работа. След кратка почивка за отмора и сън, последната продължи и на другия ден – ако че беше неделя и по закон Божий един нормален човек ходи на черква, за риба или се излежава в кревата барем до обяд; яде едни палачинки със сладко от вишни да речем и пак си ляга, този път с книгата в ръце; няма бако таквиз филми при мен – работата е на първо място, пък тогава вече идват и останалите социални привилегии. Та, както вече казах – за неделния ден бях отредил малко по-пипкава дейност, приключването на която щеше да ми отвори фронт за купища други, които бяха възпрепятствани до този момент.

Преди много, много седмици и месеци (а може би вече и преди година време да е било…), заради компресора на климатика бях изградил с някакви остатъчни бетонни плочки две “стъпки” да ги наречем (или стъпала…), върху които да стъпят основите на металната му кутия. Нарочно ги бях повдигнал на около една длан от земята, за да отсоча въпросния компресор от пода, където се събира вода от дъждовете, кал, листа и други боклуци – тогава още и през ум не ми е минавала идеята за навеси, покриви, допълнителни пристройки, плочници и тем подобни щуротии, които напоследък станаха факт и се превърнаха от мечти в най-реална действителност. Със затварянето обаче на пространството, сега този агрегат остана на сушина и тези стъпчици отдолу му бяха напълно излишни, но така или иначе те вече бяха там, компресорът беше монтиран връз тях и наш Цецо отряза тръбите за газта точно до там – никакво последващо мърдане не е възможно вече, освен съвсем малко настрани, докато кютюкът от горе се намести и заеме строгите си геометрични форми така, че с естествената си кривина да не дразни много очите на експерта. Докато се гъзурчихме с Желязко по новия плочник, успяхме да повдигнем компресора във въздуха на едни дъски с цел да се освободи площта под него, та да могат и тези фундаменти да се облекат със същите плочки – едва някакви си два пръста аралък имаше под тях. Това именно ми беше задачата за деня – кроих всяка плочица сама за себе си, лепих я поотделно, после пък фугирах между тях (в позиция легнал по корем и леко настрани – ту на едната, ту пък на другата; досущ като на плажа в Лозенец, когато задължително трябваше да се изпека и под мишничките, че да не ме хваща проклетата ангина през зимата). В тази легнала поза като за колоноскопия, облепих въпросните стъпала – е, колко пъти ставах и колко пъти залягах не съм ги броил, но това бяха едни многократни движения от свободното съчетание; този път не с топки или бухалки, ами с плочици. Рязах, пилих, престъргвах – всяка една беше с различен размер и всяка една беше уникална за себе си, а наредени вече една след друга, образуваха сравнително по-стройна редичка и някак си заплескаха криворазбраният ми и неграмотен дюлгерлък. Цял ден се пинкях и гъзурчих с тази дейност – до това време вече вътрешният под беше напълно изсъхнал след фугирането на плочите, та му ударих и един маркуч по челото – с четката за дъски го излъсках до блясък и изпъдих окончателно водата (която поради нашите нескопосани бетонджийски ръкоделства с Цецо, последната се стича навътре към къщата, вместо да бяга навън към вратата, но това са подробности – там такава шуртяща вода никога няма да има, освен ако не падне покрива отгоре и дъждът не започне да вали направо вътре; това вече ще бъде сериозен проблем, опасявам се, но да не мислим за такива страшни потопи сега – нека да гледаме малко по-ведро на нещата). С измиването на плочките, дейността ми в тази част на обекта приключи, паралелно с което денят съвсем превали, насочвайки се стремглаво към по-тъмната си част – а това недвусмислено беше и сигналът за отбой – каквото успях, направих; всичко набелязано и всичко онова, което бе по силите ми, че и малко горница биля…

Работната седмица в служебен аспект не беше кой знае колко заета и този път нямаше голям юруш около мен. Оборудването на първата прототипна влакова единица за сега върви сравнително гладко и почти вече приключва. Появяват се отделни дребни промени и корекции в документацията, които аз своевременно отстранявам и отразявам като изменения, но общо взето не съм имал някакъв непосилен зор в тази посока, на каквито бях свидетел в неотдавнашното минало – досущ като при приключване на плана за тримесечието в края на годината; спомените ми от добрата стара “Електроника” ще ме съпътстват вечно или поне дорде не приключа напълно със земния си път. Вечер не съм оставал до късно и обикновено се прибирах в къщи по-навреме. В една от вечерите ходих до Неничко – той все още си беше в къщи, преди да замине обратно към обекта. С него взехме окончателни решения и набелязахме мероприятия за една наша съвместна работа в задния им двор. Там те имат басейн, но оградата около него е остаряла и на места се клати. Та искат да я сменят с по-модерните стъклени панели, а старата ще я изхвърлят. Вместо това ще я взема аз, за да я монтирам долу покрай езерото, защото там в момента няма нищо и ако някое дребно келешче вземе да се засили с тротинетката си надолу по стълбите, ще се намери направо в езерото, защото няма какво да го спре. Принципно това място трябва да се обезопаси, но до сега не бях мислил и по този въпрос. Ама ако тези оградни панели ми дойдат максул, един ден ще ги монтирам по ръба на стената, че да стане мястото уж по-безопасно съгласно стандартните норми и постановления в държавата. Докато бях при Меган и Нени, поиграхме си малко и с Ангелчо – той вече се мъчи да пълзи, изправя се горе-долу на крачета, ама нали и дупарата му дип натежава, та гледа повечето да седи на нея, вместо да ползва собствената си тяга за самостоятелно придвижване по пода. Обаче ако го изчакаме още само няколко седмици и той направо ще литне до това време – тогава вече ще трябва да го връзват с въже, за да не го изгубят някъде из нишите на огромната им къща. Нени е замислил много мащабен ремонт – разширяване на едната баня, после цялостен бояджилък на стените – вътрешните, както и външните по фасадата. А това е огромна работа – за отвън майсторите трябва да слагат скеле, защото е високо и не може да се стига с ръка. Правят сметка да слагат и нова ограда отпред, с автоматична плъзгаща врата, ще променят и сега съществуващия навес, който да поеме двете им коли + огромната каравана, която също е на съхранение там. Ама да е жив и здрав да работи яко, че да изкарва добри пари, с които да посрещне тези насъщни и насрещни масрафи – хиляди ще потънат и там, но пък иначе ще им стане много хубаво; нали всяко добро начинание е оправдано, само по себе си...

Така дойде и следващата събота, която отнесена спрямо днешната пък, може да се нарече вече “миналата”. Аз и за тогава бях набелязал сума дейности и мероприятия, макар и не така изморителни, но пък също толкова важни и неотложни. След като подът вече беше напълно готов и върху него остава да се нанесе само едно консервиращо лаково покритие, на дневен ред дойде да се справя и с ъгловата стена около малкото прозорче, която остана да се боядиса. От Неничко бях взел една кутия боя, останала му от някакъв негов междинен ремонт и която не му трябваше. Размесих я с малко циментово лепило за плочки, съгласно безценните съвети на другия майстор Бранко (академик и гуру в строителния бизнес с подръчни средства и вторични материали), с цел да се получи леко грапава повърхност и да изглежда като по-груба варова мазилка, вместо повърхността да е гладка като стените вътре в стаите. При нанасянето си, така подготвеният маджун от много финия пясък в лепилото остава на малки пъпчици, които добре имитират мазилката. Преди това обаче се потих с отстраняването и ликвидирането на една ненужна вече чешма, която беше слагана там допълнително. Предната вечер ходих до железарията да взема една тапа, с която да запуша едната страна на тетката под мивката в кухнята, от която някога е било правено разклонението за този външен кран. Докато вадих, дърпах и скубах тръбата, разбих готовата вече облицовка на външната стена – та хайде, пак я замазвай, гипсове, шпакловки и т.н. Това малко ме забави, а пък и дупката която зина отвън не можа хубаво да се запълни и заравни. Нанесох две ръце от въпросната каша, обаче остана да личи и това сега ми вади очите, но ще си го търпим – от толкова много старание, та на края го преяде майсторлъка; “предóбрихме” го, както вика на бачо Гьорги баща му. С тази малка стеничка се бъзиках почти целия ден, на края лакирах и стъпките за компресора, които облицовах предния ден. Исках да го сваля вече долу от дъските и да си стъпи окончателно върху готовите стъпала. За това пък ми помогна Даниела – нагласихме линиите, подложихме отдолу гумени тампони да не вибрират и зъзнат ламаринените ѝ капаци по време на работа и кутията му си застана на определеното място во век и веков, амин…

В неделя сутринта, навръх честването Денят на Пресветата наша Богородица, с Дани ходихме на църква. Този път отидохме в македонската, която е значително по-далеч от нас, но сърбите са в ремонт и службата им сега се води в един импровизиран салон, вместо от олтара на черквата. Каква беше приятна изненадата ни обаче, когато прекрачихме дверите на Християнския дом на нашите бракя македонци – амчи ти влизаш сякаш в истински Божий храм, бре! Всичко е така добре изписано и прясно, сякаш до онзи ден някой е изографисвал стените и таваните; направо като в Атонския манастир. Службата също беше хубава – по принцип се води от един малко по-възрастен свещеник, а на клира пеят други трима мъже, но действително доста тържествено и успешно (може би самите те да са някакви певци, защото певческите им данни бяха просто завидни). А пък не е изключено младият свещеник, който до известно време водеше службите, да е минал на някаква по-задна позиция в йерархията – ние навремето познавахме момчето, ама и баят години минаха от тогаз, та не си го спомняме вече кой беше и как изглеждаше на външен вид. Така или иначе, уважихме големия празник и се прибрахме. За вечерта бяхме канени на курбан у бачо Гьорги и Данчето, които по традиция всяка година организират за всички нас. Мероприятието беше планирано да се проведе масово и на открито в един парк, както винаги е било преди да ни нагази пандемията, обаче сега с тези крути мерки, по парковете разрешават събиране на хора само до 10 души; същият капацитет трябва да се спазва и за моабет в къщи – повече от 10 човека на една софра не могат да сядат; говеда! Ние се пришихме към тяхната организация и винаги подсигуряваме някаква скара за онези, които пък по една или друга причина не ядат курбан чорба. Даниела обикновено прави баница, пече по някой млин и така кооперативно и с дружна подкрепа посрещаме празника. Миналата година нямаше такава организация поради насилствено наложените ни ограничителни мерки, по-предната пък ние бяхме в България баш по това време и не сме участвали в този мирянски форум. Тазгодишното му издание се проведе в доста ограничен, по-скоро опестен състав и на “закрити врата” така да се рече, защото се събрахме малко инкогнито у бачови Гьоргюви, ама това не ни попречи да откараме моабета пак до среднощ. Аз след черква ударих и една четка само с боя (последен слой) на стеничката, с което на бърза ръка приключих работната дейност за деня – нали беше и празник, все пак. Турихме по един кат нови дрехи и ето ни на моабет.

У Жоро и Данчето ние винаги си изкарваме добре и приятно – там всеки път настава голяма веселба. Заедно бяхме и с други наши общи приятели и беше много весело. Аз бях омесил една каймица за кюфтенца, които опекохме там на място, Даниела пък пече зелена баница, която този път се получи извънредно много успешна (и то защо, мислите вие? – ами защото без да иска беше изтървала, завалийката, олиото, та стана мазна и сочна като на циганките от Женски пазар; това е единственият мой еталон и критерий за баници и за бюреци – както и на момите от “Минерални води” в Габрово, разумява се).

Така тези две седмици поминахме с настоящето – сега чакаме уж да дойде бъдещето, та да видим ще я бъде ли нашата или напротив. В сряда Ванеса и Бела се нанесоха в новата си Бризбънска квартира – Даниела не е на работа тези дни, та ходи с тях да им помогне с пренасянето на багажа. Апартаментчето им е напълно обзаведено, така че няма нужда от примъкване на покъщнина, гардероби, кревати, хладилници и печки – там си имат всичко, включително и малко дворче с маса, столове и чадър; в комплекса има и басейн, та видимо всички са щастливи и доволни от досегашния развой на събитията. Дано добър да е Господ за всички нас, че и занапред да продължим с добруването и добрините си…

18.09.2021 – Пропускам вече няколко поредни съботно-неделни дни, единствено в които мога да драсна някой и друг ред в нескончаемия си дневник. Причините са много: уж обективни, ама повечето субективни; хем лични, както и обществени, може би дори политически, само без финансови (е, поне за сега, де – за слава на Небесата, финансовият ни гръб е обезпечен; да видим до кога ще е така…). Всеки път в плановете ми на първо място беше списването на стенвестника, обаче се заредиха такива напрегнати и динамични времена, че до писма и статии просто не успях да стигна. Едва в днешната ранна съботна утрин облаците над мен се поразсеяха, та преди да ми почне бригадирската смяна на строителната площадка, сега ще ви запозная с всичко онова, за което не е ставало дума преди това и е било пропуснато в строгите ми хронологични хроники – де умишлено, де пък случайно…

След като изкарах трудовата седмица в службата, следващите почивни дни бяха определени да помагам на Неничко в изкопаването на една траншея около басейна в двора им, където нарочен майстор щеше да идва да им прави нова ограда. Още в четвъртък вечерта натоварих джипката на Даниела с остатъците от цимента, които бяха почнали да се втвърдяват от стоенето им в гаража без да се ползват. След изливането на плочата, която правихме с наш Цецо хартисаха 8 торби – какви сметки бях правил тогава, дали много бях купил, дали пък ние малко натургахме в бетона, ама от този обект реализирахме сериозна икономия от близо половината количество. Е, после се чудех защо отгоре плочата се рони като трохите на сухар – вероятно малко постничка я бяхме оставили, но пък Желязко изля отгоре ѝ няколко кофи със специален запечатващ разтвор, който скова всичко по повърхността, та и една песъчинка после не можеше да се откърти. Думата ми беше, че предложих на Нени този материал, който на мен едва ли скоро щеше да ми дотрябва пак и от страх хептен да не се ягмоса в гаража, решихме да го употребим, пък аз ще си купя нов, когато тръгна да лепя камънаците по дувара. Нахвърлях лопати, кирки, инструменти, налях бензин и на другата заран още в 05:30 се подпътих за работа. Преди това обаче трябваше да мина през Бранко и Ваня, че от там да закача неговото ремарке, с което да пренасяме пясъка, да изхвърляме боклука и т.н. Вместо директно в офиса, отидох първо при Нени да разтоварим материалите и да оставя ремаркето пред тях, защото от там, вече заедно и с двете коли отидохме при някакъв негов авер, който се занимава с автомобилни ауспуси, тръби, гърнета и други подобни дейности. Искахме да сменим оригиналната изпускателна система на джипката с нещо по-така, дето гърми и пращи все едно, че караш танк. Оставихме колата на Даниелчето при тоя юнак да ѝ оправя “звука”, а Нени ме закара на работа – до това време вече часовникът показваше 08:30 и него ден работната ми смяна почна с известно закъснение. През деня те с Меган щяха да ходят за нещо друго в същия район и междувременно следобеда той прибра колата готова, а привечер дойде с нея да ме вземе от работа – нашите сложни комбинации и варианти с множество разклонения граничат единствено с тези на великия Остап Бендер...

Докато все още беше светло отвън, отидохме в двора на оглед и вземане на първоначални мерки – Меган се занимаваше нещо с малкия, та ние рекохме да използваме времето за нещо полезно. Стана ясно какво има да се прави, свалихме панелите на старата ограда, извадихме няколко плочки и с това дадохме началото на строителния обект – после мръкна и се прибрахме в колибата. Ангелчо снове напред-назад като мишка - само ходи да дърпа столовете и ги тътри по пода на където му скимне. У тях дъските лъщят и греят от чистота – той най-старателно им обира праха навред като с парцал. Вечерта го къпаха в едно корито – понеже нямат все още подходящи условия в баните (нали и те подлежат на ремонт), водните процедури по хигиенизацията му се извършват на масата, на която пък се и хранят (след постилането ѝ със съответните найлони, пешкири и подобни превантивни мерки за съхранение на политурата). А той от своя страна смята, че това му е басейна (или че се намира на плажа…), макар с по-малък размер от истинския и навред подгизва с вода, докато го изкъпят в тясната ваничка. На края “кървавичко” си изяде кашата, грабна шишето с приспивното мляко и се отнесе – та чак до сутринта.

Надницата ни започна да тече още от най-ранните зори на следващия ден – в 06:30 вече бяхме строени в две редици, барабар с кирките и лопатите - пошепнахме “Ура!” и вдигнахме знамето. Нени беше взел назаем една ръчна количка, та която пръст изкопаем от траншеята, караме я с нея чак до отпред и веднага я товарим в ремаркето. Докъм обяд изкопът беше готов, нахвърляхме още боклуци отгоре до канатите, които чакаха удобен момент за изхвърляне и заминахме на тяхното градско бунище. Там обаче ползването му не е безплатно, както при нас на Gold Coast и за товарът от около 700 кг ни обрулиха със $60 такса – на влизане те теглят на един кантар, после на излизане също и за разликата плащаш като поп. По време на разтоварването обаче, специално на пръстта от ремаркето, аз някак си замахнах с лопатата, изглежда направих някакво неправилно, криво движение и нещо вътре много лошо ме преряза в кръста. Едвам се прегъвах после да редим плочките – ужасни болки бяха! На обяд Меган тури малка софра да се подкрепим, въпреки че нямахме нужда да си пълним шкембетата с излишна храна – ама ние нали да не я обидим, та се нахвърляхме и двамата с моя малък Неничко, като бичета с прясно окосена люцерна. Следобеда направихме и няколко бъркала с бетон, който нахвърляхме в окопа най-отдолу – нещо като пълнеж. Пропуснах да отбележа, че след като изхвърлихме боклука, от там директно отидохме да купим половин кубик пясък с празното ремарке и чак тогава се прибрахме. С този същия едър пясък разбърквахме и бетона. Приключихме надвечер, изкъпахме се, обаче моят кръст продължаваше да ме боли и да не ми дава мира и покой. Меган ми даде някакви хапчета, слага ми горещ компрес отдолу, но въпреки всички мерки онова шибано нещо боли, та чак сълзи ми излизат от очите. Тя беше правила любимата на Нени супа топчета – доста майсторски се справя, отбелязвам с подчертано задоволство. Ударихме по няколко паници още дорде е гореща и се простряхме на дивана да изгледаме един филм - до това време малчуганът отдавна си беше вече легнал. Поиграхме малко преди това, ама на него дойде ли му съня и заспива където свари – на пода, в скута на някой, на дивана, във фотьойла и по принцип навред, където го застигне дрямката.

В неделя сутринта бетонджийската ни одисея продължи – този път вече с повече внимание и елемент на творчество, защото отдолу нивото на разтвора трябваше така да се уцели по количество и по размер, че паветата пък отгоре само да се залепят на челото му и да се запазят равни с останалите от плочника, които не бяха разбити заради изкопа. Голямо гъзурчене падна, хеле пък аз с тоя разбит кръст направо едвам издържах до края – добре че Неничко улови занаята, та и той помага най-активно, миличкият. В ранния следобед втасахме с всичко – измихме зацапаното, изчистихме инструментариума и аз се подготвих за прибиране към къщи. Артъка от пясъка го взех със себе си в ремаркето, защото не Нени не му трябваше, а пък аз щях да го използвам за камъните на дувара. Докато ние работехме в задния двор, отпред на площадката пред къщата имаше други майстори, които се занимаваха с навеса за колите и караваната. Само че тяхната дейност щеше да продължи и през седмицата – те вероятно още не са свършили с този покрив, защото в противен случай Нени щеше да ми изпрати снимки на готовата конструкция.

У нас пристигнах към 16:00 – от там насетне с Даниела трябваше да пресипем пясъка от ремаркето в найлонови чували, за да го върнем изчистено вечерта пък на Бранко. Събрахме стоката в 5-6 захарни чувала, ама пълни до върха – едвам ги привлачихме на съхранение до оградата; измих с маркуча каручката и уж да приключим вече с дейността. Да, ама не-ее – малката пък (нашата този път…), си искала дивана от къщата да ѝ го занесем в квартирата (в Бризбън амчи…) и ако не беше тоя кръст да ме боли толкова много, просто щях да утрепя майка ѝ още на мига, та да се ликвидира въпроса веднъж завинаги с претенциите и капризите от подобен домашен характер, на които тя така охотно ѝ уйдисва на акъла. С други думи, няма разминаване - хайде, влизаме в къщата, разглобяваме проклетия диван на парчета и на отделни възглавници и едвам го насипваме в ремаркето. В същото време започна да вали дъжд – дребен и ситен, но все пак мокър. Че търси найлони да завием дивана, че връзвай с ластици и колани да не се разхвърчат по пътя – въобще: един малък УЖАС, един малък АД!...

Най-после в 17:30 тръгнахме от нас да пътуваме към Бризбън, където ни чакаше Ванеса. Тя междувременно вече беше разместила сама старите и порутени дивани в квартирата, за да стори място на нейния – ние само нанесохме отделните му парчета вътре, а те с Бела щяха да си го сглобяват впоследствие. И от там, най-накрая се понасяме към Бранко да му върна ремаркето – аз съм все още по една камизолка и къси гащи, които Неничко ми подари от неговия реквизит, а навън като дишаш и парата от устата ти се вижда чак; студ, та студ – само дет’ снежинки не прехвърчат. След половин час отиваме при Наталия и Жорко, зетят на Бранко и Ваня; по принцип всички строителни дейности почват и свършват от тази географска точка, защото те правят постоянни ремонти, строят пристройки и принципно там се намира строителното им депо, така да се каже. Същият ден се честваше Денят на Таткото по тукашните обичаи и тертипи, та те по този повод се бяха събрали с децата си и семействата им на малък семеен моабет. Стана така, че и ние им се изтърсихме, барабар с всички останали - от вратата и право на софрата; добре че хората ми дадоха малко дрешки да се понаметна, че инак щях направо да възкръсна в тоя леденик. Прибрахме се у нас по някакво никакво време – а мен кръста продължава да ме къса и хич биля не ми минава.

Седмицата на работа беше малко по-спокойна, поне в първите ѝ няколко дни. Нощно време не можех да спя от болки и едвам се намествах на една страна – уж вземах някакви илачи и мазила, обаче болката не отшумява; до завикване чак стигнах – такова пък чудо не ми се беше случвало, от едно нищо и никакво движение. Трудно карах колата, зор седях и на стола по цял ден на работа – лоша поличба, като сакат бях. Тъкмо ми дадоха да правя нещо в сряда следобеда, аз обаче в четвъртъка не отидох на работа – останах си у нас да лежа цял ден в леглото. Хапчетата уж помагат до някаква степен, ама като им премине действието и веднага почва да скубе нещо отвътре. Така се влачих до края на седмицата, когато болката от кръста се премести надолу към по-дебелата част на кракът – значително по-търпима и с известно облекчение. В петък вечерта след работа заминах на санаториум, уж на балнеолечение да си церя болежките. Даниела беше отишла там още през деня – Дарина също беше с нея, та са си правили двенките компания по пътя. Ние имахме едно апартаментче за няколко вечери, а Дарина се беше настанила в съседен комплекс и през цялото време бяхме заедно. В събота те хукнаха по разни техни, момински пешеходни обиколки покрай плажа, докато аз малко по-умерено започнах индивидуалната си физиотерапия с по-кратки разходки – пак по бреговата ивица, но не на чак толкова далечни разстояния. През деня булките ходиха до съседното село, което отстои на 6 км от нашия бивак – обядвали в една кръчма и по същия път се върнали, докато моята променада беше малко по-кратка, в известна степен “инвалидна”, така да се нарече. Отначало кръстът ме наболваше по-осезаемо, обаче като походих известно време и сякаш болката изчезна. На едно място се спрях да гледам как се приземяват парашутисти на пясъка – изсипаха ги от един самолет и за няколко минути бяха вече долу на земята. След това се върнах на изходната позиция и ударих нагоре по една пътека покрай брега. Там пък се вторачих да наблюдавам играта на стадо китове (всъщност, майка китка с малкото си китче) – по това време на годината китовете мигрират от студените води на полюса, придвижвайки се на юг към по-топлите, където раждат своите малки; после се връщат обратно и така се разтакават нагоре-надолу през целия си живот, докато не попаднат в мрежите на някой траулер, където завършват водния си път под формата на скъпоструващо филе или китова мас. Беше доста интересно – обикновено за подобно шоу се наемат лодки, катери, които отвеждат наблюдателите почти до самите животни. Ние преди години водихме Ванеса на такава екскурзия и видяхме огромните им туловища от съвсем близко разстояние. Когато са в добро настроение, случва се така, че в своята игра китовете се плъзгат под лодката и си отриват гърбовете по дъното ѝ. Но общо взето са предпазливи и умни добичета. Последните често стават жертви на мрежите против акули, които са поставени заради хищниците – уж да не влизат по-напред към плажовете, където се къпят курортистите или пък сърфистите се радват на вълните. И въпреки тези охранителни мерки, които местната власт взема, за да си поддържа жив туризма, всеки път има по някой и друг надъвкан или пък направо изяден с банския костюм – онзи ден стана подобно нещастие на север от нас. Акулата е също като крокодила – това са зверове, хищници, които никога не са сити, даже и в момента, когато стават от “масата”; те никога не спят или пък да ги мързи да ловуват, щото ги е напекло малко слънцето – тези чувства са приоритет единствено на човека. Мисълта ми беше, че добре се позабавлявах, докато гледах огромните риби как скачат из водата и перките им блестят на слънцето – а денят беше повече от прекрасен. Предната вечер аз бях малко изморен – сутринта карах до работа цял час, после се занимавах служебно още други девет, че след това още два часа пътуване, докато се измъкна от петъчния трафик на гражданите от столицата (ние по наше село нямаме чак таквиз задръствания и по принцип се придвижваме по-рахат, обаче столичен’ти много ни пречат на спокойствието – единствени те правят навалица по друмищата прашни). След като почувствах известно подобрение в здравословното си състояние и облекчение на болежките ми в кръста, вечерта направихме едно по-солидно мероприятие – със съответните аперитиви, салати, кебапчета и други гюзлеми; през нощта спах като бебе – отдавна не ми се беше случвало…

В неделя отново хукнахме по разходки – този път по-сухопътни, че покрай брега беше излязъл един много противен вятър и не беше много приятно да усещаме как между зъбите ни скърца пясък. Него ден обаче китчетата се бяха изнесли вече по тяхната миграционна траектория и колкото да се вглеждахме в далечината, където те играха толкова волно предишния ден, сега нямаше и помен от тях. След обяд отидохме на спа процедури в комплекса на Дарина, от които на мен видимо ми стана още по-добре на кръста, обаче болката от там премина в предната част на крака, който почна да изтръпва и продължава да ми създава дискомфорт. Не съм се излекувал напълно, обаче съм на път – надявам се. Даниела продължава да ме тъпче с разни хапове, маже ме и с нейните вълшебни мехлеми, ама аз като че ли от нищо не се повлиявам вече; единствен алкохолът ми остана като по-лечебен цяр за моите болежки – както телесни, така и душевни. След още една неделна вечеринка, аз на другата сутрин тръгнах към работа, а те с Дарина се прибраха вечерта. С това завърши тази наша кратка екскурзионна програма и сега едвам чакаме следващата, която ще е ча-а-ак в началото на Октомври (след други 2-3 седмици, отчетено спрямо днешната дата).

Във вторник сутринта ходих до машинния цех, където оборудват двете влакови композиции с нашата нова екипировка – място огромно, ветровито, неприветливо и мръсно, но даващо хляб на над 2-3 хиляди души персонал; по своите мащаби мяза на комбинатите в Кремиковци, Перник или Радомир. С моя пряк ръководител ходихме в едно от халетата, та на място да видим кое как върви по монтажа на отделните възли и агрегати – изкарах 2-3 часа там, след което заминах за офиса, където продължих да се занимавам с текущите си задания. Междувременно Даниела получи официално писмо от нейните работодатели, че прекратяват трудовите си отношения с нея поради непригодност да носи службата и да изпълнява задълженията си, след като едно от условията не е спазено – а именно, да бъде ваксинирана с две дози от отровния коктейл, който така щедро ни раздават на път и под път, в градинките по пейките, та дори още малко ще тръгнат със спринцовките и по домовете на хората. Гняв, злъч, омерзение и много болка от безсилието ни са се натрупали дълбоко в мен – не знам как ще нося всичко това и занапред като товар в душата си; не вярвах, че ще доживеем да станем свидетели и на такива чудесии (предвид и факта, че чудото все още не е почнало – за сега тече само подготовката му). Медийната пропаганда от екрана на телевизора, от страниците на вестниците и от новините по радиото, която струи денонощно от тях заема толкова зловещо място в живота ни, сякаш нищо друго не се случва, не се е случвало и никога повече няма да се случи. Колкото и да избягваме гледане на телевизия и слушане на радио, всичко покрай нас е свързано с тази идиотска кампания по ваксинирането и истерия от всявания страх и паника от пораженията на вируса. За сега нашият щат е “чист” откъм заболели и носители на заразата – сегиз-тогиз, предимно поединично се появява по някой и друг изолиран случай, който обаче задължително се коментира най-широкомащабно и обезателно се подчертава, че видите ли – нещастникът не е бил ваксиниран, за това сега така му се пада да тегли и да страда, та даже и да умре едва ли не, след като не спазва препоръките на купените здравни глашатаи. При нас атаката обаче е насочена към по-големите градове – основно Сидней и Мелбърн, за където казват, че всеки ден имало по над 1000 случая (друг е въпроса дали те са действителни, а не някакви измислени, имагинерни величини, които за момента просто да са удобни като статистика - предназначени от своя страна за целенасоченото сриване на икономиката и живота на хората, респективно…). Но, нека най-напред да сме живи и здрави – пък ще видим с какво има да се борим от сега нататък. Проблемът единствено остава висящ с ходенията ни до България – всичко останало тотално избледнява пред невъзможността да видим близките си, да бъдем с приятелите си и въобще да бъдем свободни. Е, тая свобода вече ни я отнеха – да видим коя ще е следващата, която ще ни измъкнат под носа. Междувременно разбрахме, че на Цецо майка му е починала, докато той се размина с нея буквално за половин ден. Преди повече от месец той най-официално “кандидатства” за напускане на Австралия поради влошеното ѝ здравословно състояние. Тогава обаче овластените, изгубили своя човешки образ изроди му отказаха още по-официално и безцеремонно, принуждавайки го по този начин той повторно да им се кланя доземи и да кандидатства по етапния ред - този път вече с представянето на огромен брой документи, каквито не ни бяха искали дори и по времето, когато трябваше да станем граждани на тая шибана държава: паспорти, лични карти, банкови сметки, шофьорски книжки плюс официалната епикриза за заболяването на майка му, Бог да я прости, милата. И когато всичкото това вече беше готово и онези хайвани най-после му разрешиха напускането на страната, той си взе самолетен билет веднага за следващата седмица (онзи ден, четвъртък – ако не беше заминал тогава, щеше даже да дойде с нас на почивката). Само че твърде, твърде късно – Цецо кацна в София в петък някъде по обяд, докато майка му бе вече починала още сутринта на същия ден; каква невероятна неправда и лош късмет. Че как да се примиря аз с подобна идиотска дивотия, как да я приема за нормална, след като подобна печална участ може да има всеки един от нас?! Тази сутрин си обменихме няколко думи и с Желязко – той от месец и нещо е в България, та му напомних да се прибира по-скоро насам, че още не си е свършил работата по двора; има сума плочки да се лепят. Пък той вика: “Как да се върна там, в тая каторга?” – и нищо чудно изобщо да не се завърне тук… Не знам какво ще правим – ще си я караме пак ден за ден, както до сега; само че вече няма нито в какво да вярваме, нито пък на какво да се надяваме и да разчитаме… Сега отивам да блъскам по двора, че да се поразмие малко чернилката, която ми е застинала на буци в душата – ще окълцам асмата, защото гледам, почнала е да избива листенца и филизи тук-таме. Отделно от всичко пък е и факта, по силата на който на мен абсолютно нищо не ми се прави – аман вече от кърска работа и строителство; пишман станах от всичко…

26.09.2021 – Айде, идемо даље, както викат сърбите – демек, да вървим напред. Оказа се, че този слоган е взет и за мото на тяхната социалистическа партия (СПС), подобно на множеството други такива, пришити към аналогични леви движения по целия свят. Но, нека да оставим политиката за сега малко настрани и да се вгледаме по-издълбоко в насъщното, като неизбежна злополучна реалност, случваща се в най-реално време. Днешният неделен ден отново ще бъде относително или поне частично работен за мен, защото трябва да подготвя терена на плочника за окончателното му запечатване с плочки. След като се разбра, че наш ма’стор Желязко няма и намерения даже да се връща скоро в затворническата ни Австралия, на мен не ми остана нищо друго, освен да се обадя на Силвестър (синът му, с когото те по принцип са екип и работят заедно), та с него да довършим започнатото. Разбира се, момчето на драго сърце ще откликне на подадения ми отчаян зов, но преди това аз трябва да му разчистя района, та да му дам фронт за по-широко действие. Именно с това се занимавах вчера, почти през целия ден – складираните по двора материали намериха своето друго място, а следобеда излъсках съществуващите павета почти до блясък с една машина, произвеждаща силна водна струя. С нейна помощ буквално изкопах фугите на плочите и ги измих от натрупалата се с годините в тях кал, плевели и всякакви други израстъци и боклуци, а пък днес вече ще залея цялата площ с няколко кофи циментово мляко. Надеждата ми е последното да проникне навсякъде, където има аралъци и така да се заздрави основата, върху която вече ще лепим плочките. Добре, ама тази мръсна задача ми отне сума часове, защото трябваше всяка плочка да я обикалям от четирите ѝ страни, за да я продухам от калта и пясъка – тонове с вода пролях, ама пък всичко стана за чудо и приказ. След като приключа с писмения си доклад, отивам да бъркам разтвора, с който да запечатам всичко това во век и веков – Амин; щото при мен една работа не стане ли “вечна” аз изобщо не се занимавам с нея… Гледам обаче, че нещо времето отвън се мръщи, та не е изключено и да завали. Но аз там съм под навес, така че ще гледам да довърша наченатото. Не за друго, ами то иначе просто няма кога да се свърши, защото пък следващите почивни дни нас няма да ни има наоколо, че отиваме на една малка почивка с цялата българска общност от близки познати и приятели. Резервирали сме си пак няколко колиби в една планинска местност на стотина километра от Бризбън – понеже понеделникът се явява неприсъствен ден, заради някакъв местен празник, та ще слеем с него и съботно-неделните почивни дни. Даниела отново ще замине нататък преди мен, а аз ще се придвижвам едва привечер след работа. Тук също ще се развият известни малки комбинации, защото предната вечер пък ще честваме едната годинка на малкия Ангелчо и ще бъдем у кафаната на нашето македонче. Вечерта ще отседнем в квартирата при Ванеса, която се намира на 10-15 минути пешеходно разстояние от там. Даниела ще е натоварила още през деня джипката си с необходимата стока и провизии и ще я паркира пред тях. Аз вечерта ще дойда от работа с моята кола и също ще я оставя в уличката – след рождения ден се прибираме да спим. На другия ден Дани отива при Дарина и оставя нейната кола пред блока им, а тя тръгва с Дарина, докато пък аз вечерта ще оставя моята там, а ще докарам джипката, защото в нея ще ни е багажа за екскурзията. По обратния ред, в понеделник минаваме покрай Дарина да взема моята кола и се прибираме окончателно в къщи. Ей такива работи – малко сложни за разбиране, но пък иначе са много лесни за изпълнение… С всичко това исках да подчертая две неща: че няма друго време за подготовка на плочника, освен единствено днес, както и че едва ли през следващите два поредни уикенда ще мога да седна така на спокойствие, та да изливам и мислите си връз купищата бели листи. Следващото ми включване ще е чак към средата или в края на Октомври – а до тогава кой знае още колко много събития и факти ще се натрупат за анализи и дискусии.

Нали казват, че злото никога не идвало само, та освен дето ме болеше кръста и кракът, онази вечер докато си преживях хапките из устата ми падна пломбата от зъба; миг след това се откърти и другата, съседна до нея – изглежда са били две на едно и също място, щото зинаха дупки като на катерица хралупата. Още на другия ден се обадих на моя зъболекар, обаче поради огромния наплив от хора след пандемичните им затваряния по домовете, онези щяха да ме вземат чак след 3 седмици – а това беше още в понеделника. Добре че им се отвори някаква пролука, та ме приеха в сряда сутринта. За половин час човекът запълни отново ямите, прибра $310 за услугата и си пожелахме да не се виждаме често, а най-малко пък скоро. Медицинската ни застраховка ще поеме по-голямата част от масрафа – тук цената я давам повечето заради финансовата информация, а не като споделено изнемогване от безпаричие…

През същата изминала вече седмица на Даниелчето ѝ връчиха официалната и строга нота, че работодателите прекратяват трудовите си отношения с нея, поради непригодността ѝ да отговаря на техните изисквания за упражняване на професията си: а именно, да е ваксинирана. Този свръхидиотизъм ще даде дълбоки разклонения и в много други направления на стопанския и културен живот в глобален семеен мащаб, обаче ние твърдо сме решили да не рискуваме здравословното си състояние и душевно благополучие заради кефа на някой шибан шибаняк или налудничавите му прищевки, па бил той и самият президент на организацията за световно здраве - ще се борим до край изключително и само с Божията помощ, пък да видим кой ще надделее; иначе ние самите сме безсилни да се противопоставим на каквото и да е било в тази посока.

Онзи ден и Неничко си дойде от обекта – както вече отбелязах, с тях ще се видим в четвъртък за рождения ден на нашето малко ангелче. А то напоследък било почнало да проявява и дяволъците си, както чувам от приближени – нали вече е по-подвижен и “мобилен”, като се закрепи към някой парапет и стига навсякъде, граби неща от масите, хвърля ги по пода и така се забавлява доста добре. Строителните обекти у тях се редуват един след друг – онзи ден майсторите завършиха навеса за колите пред къщата, после други се занимаваха с оградите, трети пък ще има за гаражните врати и т.н. Основният им проблем обаче остава разширяването на баните и Силвестър е поел целия ремонт, след като баща му явно няма да си дойде скоро. Щом приключи с двора и плочника у нас, веднага ще се мести при Нени за техния проект пък…

16.10.2021 – На това място изглежда съм прекъснал пороят си от мрачни овчи мисли в писмен вид, а най-вероятно причината за това е била появата на Даниела, след като точно в този миг тя е станала от сън. А в нейно присъствие вече е почти невъзможно да се върши някаква съсредоточена и творческа работа, защото в мое лице тя непрекъснато си търси другарче под формата на събеседник (без желание…) за нескончаемите ѝ приказки, а ако случайно ответната страна не я удостои с нужната доза внимание, тя просто почва да си говори сама (но така или иначе не мълчи и не ми пази тишина, за да върви по-гладко процеса по моите автобиографични писания). Спомням си, че него ден се занимавах с площадката в другата къща – фугите на плочките погълнаха цели две торби с цимент, разтворен в множество кофи с вода и запечатката им стана точно, както исках и си я представях аз; щом пък и майсторът впоследствие хареса моите превантивни мерки, които често пъти са излишни, но пък иначе не пречат и във всички случаи подобряват крайната цел. Следобеда изрязах сухите клечки на лозата, която на места вече беше почнала да се събужда. Обикновено тази дейност я извършвам ритуално още в началото на Септември (като аналогичен месец и сезон на нашенския Февруари с неговия Св. Трифон Зарезан), но нали напоследък бях доста зает и с множество други мероприятия, та в залисията си до асмалъка тъй и не успях да стигна по-навреме.

Седмичните дни на работа се изнизаха на бърза ръка и по-неусетно – за щастие този път изобщо не бях служебно ангажиран; най-малкото пък претоварен. Стана дори така, че поради липса на всякаква дейност аз си освободих и петъка, защото за момента все още нямаше подготвен обект за мен, с който да се занимавам. Разгеле, това дойде съвсем добре дошло за нашите предстоящи похождения и плановете ни придобиха коренен обрат – особено след като и времето не беше твърде подходящо за вечери навън, почти под откритото небе. Така вместо на ресторант, в четвъртък вечерта отбелязахме първия рожден ден на Ангелчо в домашни условия, у тях демек – в родния му дом. Даниела и Ванеса дойдоха привечер с колата, докато аз бях вече там, защото следобеда отидох по-рано поради липса на заетост в офиса. Направихме една хубава софра, духахме свещи, ядохме пасти и т.н. Аз оставих моята кола пред къщата на Нени, а се прибрахме да спим в квартирата при Ванеса с джипката на Дани. На другия ден закарахме Неси на работа, а ние от там продължихме по нашите екскурзии. На отиване се отбихме през гръцката бакалница да си вземем някои балкански провизии, след което се отправихме в нашата посока. Имахме на разположение няколко свободни часа до времето ни на настаняване в комплекса, което ние уплътнихме с посещение на разни долнопробни дюкяни и бутикови търговски вериги под егидата на “Армията на Спасението” (демек, Salvation Army – в оригинал). Нищо съществено не си купихме, но пък прекрасно си убихме времето до обяд. По някое време се засякохме с Дарина и заедно вече се отправихме към вилите в планината. Постепенно започнаха да пристигат и останалите ни приятели, а вечерта направихме един импровизиран моабет в нашата колиба.

На следващия ден с цялата туристическа група се отправихме на поход по пътеката покрай едни водопади, където ние и друг път сме ходили, но те всеки път са различни, а и много красиви – така че когато и да отидем нататък, все ни изглеждат като нови. Пътеката отначало слиза приятно надолу към дола, обаче по обратния склон е малко баир, та се изморихме доволно за двата часа и половина на непрекъснато препускане из гората. За обяд ходихме на кръчма да ядем купешка храна, но аз бях твърд и пих само бира в знак на остър протест и несъгласие с безумието на болшинството: ще повлека аз цял багажник с какви ли не манджи и напитки, а на края ще ида да им ям на ресторант, да сме барабар Петко с мъжете, та и ний редом с богаташите – ай сиктир от тука, ве! Ама нали “гласът народен е глас Божий”, та се повлякох подир всички най-безотговорно и безропотно (но пък ги дразних през цялото време и се заяждах почти с всеки в знак на строг отпор срещу това безразсъдно и не твърде Богоугодно светско начинание). Едва чак вечерта проведохме по-сериозно масово мероприятие, със съответните салати, предястия, аперитиви, ордьоври и други гюзлеми; последваща скара, десерти и т.н. Ей това е истинска софра, бако! – а не там разните им ресторанти и лъскави кафенета за селски парвенюта…

На следващия ден се разделихме на групи по интереси – нашата (на неваксинираните…) беше по-силно туристически и здравословно ориентирана, докато ваксинираните заминаха на посещение в Ботаническата градина на селото, за обяд пак са яли по разни заведения за обществено хранене и са се лигавили с какви ли не кафета и студени фрапета. Докато нашата група отново предприе един няколкочасов поход, този път откъм другата страна на баира. До някъде отидохме с колите, а от там вече си плюхме на петите и направихме още един горски траверс. Видяхме чудни гледки, скали, пропасти, водопади и т.н. Изкарахме си чудесно, в компанията на прекрасни хора. Вечерта за пореден път се събрахме на разбор и анализ на екскурзията и изкарахме много весело – в свинско преяждане и частично опиянение.

Така дойде и понеделника, когато всички тръгнаха да се прибират към къщи – ние с Даниела не бързахме за никъде и разширихме обратния маршрут с още няколко малки и локални разходки; този път до по-близки обекти, но все пак за пореден път си пораздвижихме кокалите и месата из пътеките на корията. Завърнахме се в къщи чак вечерта и докато ошетаме едно-друго след тридневното ни отсъствие, стана време за лягане.

Седмицата продължи с оставащите си само 4 работни дни, които отикахме сравнително успешно. В събота сутринта Силвестър дойде и плочкаджийската ни бригада започна да действа незабавно. До вечерта покрихме половината плочник. В неделя продължихме съвсем до края с целите плочи, но останаха още да се довършат изрезките отстрани, окончателното им фугиране и т.н. – тези дни майсторът ще се разправя с тези довършителни мероприятия, докато ние си развяваме задниците по плажовете на родината-мащеха….

29.10.2021 – За да свържа моето настоящо ранносутрешно експозе с прекъснатата си мисъл от предишното, сега аз отново се връщам на нея и мястото, от където долетяха и последните ми информационни сигнали от тази част на света. За пореден път бяхме отседнали в един крайморски мотел, където изкарахме почивните дни на по-миналата седмица. Само че то стана така, че тогава, докато аз описвах разни минали случки и събития, всъщност времето ни на престой изтече без дори да стане дума, как пък аджеба сме поминали на тази наша екскурзия. Ето защо, преди отново да полетим напред към бъдещето, носейки се смело върху разперените криле на мечтите, за кратко ще върна лентата на спомените, че да обхвана в повестта си и този кратък житейски период от така противоречивото ни и непредсказуемо настояще.

Отнесено по точните дати от календара, времето ще ни отведе точно две седмици назад – тогава пак беше петък, както междувпрочем е и днес; аз през деня все още бях на работа, докато Даниела тръгна нагоре някъде към сутринта, около не твърде ранните ѝ часове. Нашият майстор Силвестър остана да работи сам през почивните дни, тъй като аз с нищо вече не можех да му бъда полезен – той трябваше да довърши плочника и да се занимава с фугирането на плочките, които дейности вече не изискваха непременно моята всеотдайна помощ и мъдра намеса. Така ние заминахме на почивка, докато през това време тези строителни мероприятия се извършваха в наше отсъствие. В събота, докато все още бяха отворени магазинчетата, с Дани минахме през тях за поредното разглеждане на експонатите по рафтовете им, но до някакви съществени покупки не се стигна. Е, обикновено от всеки подобен дюкян излизаме с по някой пластмасов черпак, стъклена салатиера или порцеланов кастрон, но аз до сега не съм видял нито една от тези кухненски придобивки да е влязла в масова домакинска употреба – дори напротив: пазим си ги все за нови, а пък вместо тях безмилостно експлоатираме старите (и уж ги чакаме да се изпочупят, обаче те продължават да си стоят здрави, сякаш на инат – мамка им). Следобеда направихме една кратка разходка по плажа с връщане през гората, където също има нарочна пътека, предназначена за пешеходци, колоездачи и въобще за всякакви любители на движението на собствен ход и тяга. Надвечер се поизкиснахме в басейна и не след дълго вечеринката ни започна – малко мезе, малко винце, някой и друг филм от българските сериали и хайде в кревата.

По-сериозна разходка обаче осъществихме на следващия, неделен вече ден, когато под палещите лъчи на слънцето минахме близо 12-13 километра пешеходно разстояние (с връщането обратно до базовия лагер, разбира се). На отиване тръгнахме по плажа, само че в обратната му посока. Понеже по това време имаше отлив на водите в океана, плажната му ивица беше широка, колкото автомагистрала “Тракия” – на места дъното там е каменно и по-лесно се върви покрай пличкащите се вълни. Така по самия бряг, подскачайки от камък на камък стигнахме и до селото, където пък обядвахме – Даниелчето хапна по-сериозно, обаче аз се въздържах и се ограничих само с една питчица, нещо като топъл сандвич, защото като се наям и тутакси ми минава ищаха за ходене и всякакъв вид спорт; а пък като си помислих и колко път още имахме на връщане, та и бира даже не съм пил (жебнах си само няколко малки глътки от нейната, колкото да си затисна сухия залък – пък и на нея цяла бира от някакви си мизерни 330 грама ѝ идва възгорница, та се налага да “помагам” в случай на по-остра нужда). За разнообразие, разходката ни в обратната посока продължи по пешеходната алея – прибрахме се каталясали и първата ни работа беше да се бухнем в басейна на хлад. Малко след това Даниела остана да си чете книгата на шезлонга под един чадър, докато аз се качих в стаята да пиша. Както стана ясно малко по-късно, тогава не успях да напиша чак толкова много, но все пак дадох известни пояснения относно къде, кога и как сме си губили или оползотворявали времето. Вечерта направихме една прощална софра и в понеделник на ранина аз тъжно поех към работното си място, а Дани се прибра по-късно през деня с нейната кола.

Делничните дни по принцип са ясни на всички – те нямат нужда от по-специално описание; всъщност, въпросните далеч не са чак толкоз “ясни” по силата на това понятие, ами стоят едни сиви такива, малко мрачни и до един безлични като Първомайска или Деветосептемврийска манифестация – рутинно пътуване сутрин, със съответното връщане вечер. На работа все едно и също: зор, напрежение, гонене на отдавна изпуснати срокове за предаване на документацията и т.н. Единственото, което ме успокоява е, че получавам много пари за труда си и съм ангажиран с приятни технически дейности. Понеже по цял ден обаче съм зает с това, не ми остава абсолютно никакво свободно време за странични занимания от личен характер. Междувременно Силвестър започна работата си по Неничковата къща – там той има да се мотае барем 4-5 седмици, защото е сам, а работата е много и трябва да се свърши на един дъх. След това момчето веднага се мести при нас, където продължаваме с плочките по двора. Онзи ден, още докато той е бил у нас, от небето се е изсипал един страхотен потоп и новият ни покрив на сайванта пак шурна – ама нито знам от къде тече, нито мога да проследя от коя дупка прониква водата; скрита картинка. Аз по това време все още пътувах от работа към дома и само заварих бирбата у нас, пък и вече беше тъмно да правя съответните проучвания и анализи. Докато дъждът е кротък, тих и напоителен нямаме проблеми – обаче удари ли ни циклонът отгоре и от керемидите да се застича вода като от Райското пръскало, отдолу става леш. Самият улук се изпотява поради кондензацията от разликата в температурите, а той не е изолиран защото просто няма как – на места ламарината му е всъщност таванът на помещението, такава беше конструкцията; независимо, че последният е значително по-широк от стария, който сменихме, не е изключено пак да се пълни и на места да прелива, която вода вече да се стича и надолу към стаята. За сега силите и мислите ми са насочени в плочника – доста трудодни има да се отработят и там, дорде се завърши всичко, както е замислено. В събота сутринта за целта докарах още плочки – предните ми ги продадоха по $16 на м² и тогава купих 75 м², уж да не се затрупвам излишно с цялото им количество. Е, останаха ми малко, но сега за следващия етап трябваха още 50 м² - те обаче ми стъпиха по $24 за м²; цените всеки ден растат нагоре и то не с някакви малки стъпки да речеш, ами направо скачат с цели овчарски скоци. Същото важи и за недвижимите имоти – баснословни цифри вече се спрягат във връзка с тези покупко-продажби на къщи. Мисълта ми беше, че аз нямаше на къде да шавам и да мърдам – плочките ми трябваха и в петък Даниела ги плати по телефона. В събота на ранина ходих до Бризбън да взема пак ремаркето от Бранко, че на връщане да мина през магазина, та да си натоваря стоката. Предния път количеството на плочиците беше значително повече и аз тогава взех цял камион от един приятел, за да ги прекарам (инак онези главорези искат $180 за доставката с техен превоз – ся, ‘ай ся; ма къ щяло, бре? – аз да не би да не съм от Габрово ли, що ли!…). Понеже този път бройката беше малко по-малка, мислех си че с ремаркето ще ги вдигна на един път. Да, ама не – палетът се оказа тежък 900 кила: като го турихме връз каручката и на оная направо щеше да ѝ се огъне оста като сламка за “Мохито” или “Маргарита”. Та хайде, сваляй обратно всичко на земята, товари един ред плочи (300 кг) в багажника на джипката - уж да им разпределим товара сравнително по-равномерно. Така вече остатъкът беше по-поносим за размерите и възможностите на ремаркето, та бавно-бавно си докарах пазара успешно до вкъщи (а най-много се радвах, като гледах назад в огледалото шашкъните по магистралата, как дружелюбно и съчувствено ми мятаха средните си пръсти – беше доста забавно пътуване, признавам). У нас вече се развихри мощна вълна от дворянска дейност, в която дейно участие взе и самата наша Даниела. Първо трябваше да освободя терена от едни натрупани чували с пясък, които бяха толкова пълни, че само с количка можеха да се прекарат надолу по стълбите. Това са разни остатъци от моята плоча, която отливахме с Цецо, както и материалът, който хартиса след обекта на Нени – общо около 20-тина чувала. Добре че взех и една малка двуколка, та с нейна помощ прекарахме всичко долу до езерото, където ще ми бъдат бъркалките на цимента, с които пък един ден ще лепя камъните по дувара. А иначе площта трябваше да се оголи, за да я покрием с новите плочки – Силвестър ще дойде пак след някоя и друга седмица, като приключи с баните у Нени и Меган. След пясъците на пустинята, намъкнахме към двора и плочките от лунния пейзаж. От дума на дума се разбрахме, като отидем да им връщаме вечерта ремаркето, направо да оставаме у Бранкови на моабет. И уж щяхме да се прибираме, макар и късно у дома, а вместо това останахме да спим у тях. На другия ден аз се занимавах с колата на Даниела и докато се обърнем, почивните дни бяха вече свършили…

Седмицата започна нормално, с относителна натовареност в службата, ама понеже тази е кратка, та не ни се увидя много. Днес пак е някакъв празник, който е извънреден почивен ден заради един друг, който пък беше отменен още през Август след тогавашната поредна истерия покрай пандемията. Тогава трябваше да се проведе градския панаир на Бризбън, само че нещо не се получи, че бяха ни затворили по домовете и заключили живота. Довечера ще ходим на нещо като кафе с автограф, вечеря с програма или подобно културно мероприятие. Тези дни ще гледам да посвърша и малко изостанала работа, защото другата събота и неделя отново ще ни няма – отиваме в Noosa, а по-следващата пък ще честваме Архангелов ден. Аз от нашенския Созопол пак ще направя едно включване с ретроспекция на злободневките от предишните дни, само че до тогава трябва да проявите и малко търпение, защото напоследък писането ми много взе да изостава, което мен лично чувствително ме измъчва – ден без писмен анализ в дневника е като да съм си легнал без вечеря…

20.11.2021 – Ето, че между всички нас отново зейна дупката на информационното затъмнение, което е плод единствено на пълната липса на свободно време за писане. Ако не са тези съботни ранни утрини, когато само за около час-два мога да си събера акъла и да изложа мислите си на спокойствие, то значи отдавна да съм престанал изобщо да пиша. Само че, ако нещо се обърка и по случайност изтърва една такава, малко по-свободна събота, следващата вече е заета с нещо друго, по-следващата пък с кой знае още какво подобно и така бясно препускаме отгоре по седмиците, стъпвайки единствено върху почивните ѝ дни – делничните си приличат до един и с нищо не представляват някакъв сериозен интерес за останалия толкова дълго в неведение мой читател. Както вече споменах на предишния си сеанс (вероятно преди половин, ако не и цял месец…), на нас тогава ни предстоеше едно кратко екскурзионно летуване до тукашния Созопол, Несебър, малък Китен, а защо не и Ахтопол – демек, нашата любима Noosa. Тези откъслечни резервации Даниелчето ги беше направила още докато работеше, защото тя много обича предварително да планира всичко и да знае по дати точно как, кога и на кое място ще бъде поредната ѝ почивчица. Аз от своя страна въобще не се вълнувам от подобните нейни пориви и охотно отивам там, където тя ми каже. Обикновено тръгвам в петък надвечер след работа, когато като че ли целият щат хуква през глава да върви на море и задръстванията по шосетата са ужасни. Тя предвидливо се изтегля от нас още през деня, настанява се в мотела, намъква всички торби и пликчета в апартамента, зарежда хладилника и веднага се понася на опознавателни разходки из района и най-вече с цел “шопинг” (защото без мен пазарува по-“спокойно” и троши пари на воля…). Вечерта правим една монашеска вечеринка, понеже се пада все в петък, а тогава я не блáжим.

В събота сутринта излязохме да посетим нашите бутикови обекти, но със сериозни покупки не можем да се похвалим – все разни дреболии и принципно ненужни вещи, ама то какво ли ни и притрябвало чак пък толкоз, че да го търсим по тез дюкяни. Независимо от всичко, повличаме от всякой такъв по някое и друго “сувенирче” – най-вече придобивки по принцип за дома, особено за кухнята или нещо по двора. Следобеда направихме една по-сериозна, няколкочасова разходка по хълмистата част на полуострова, после се разхождахме безцелно покрай разбиващите се в пясъка на брега вълни и в късния следобед се прибрахме обратно в базовия лагер. Докато се организираме за вечеря (салати, ордьоври, предястия, мезета, аперитиви и като капак на основното блюдо + десерт…) и то стана време за лягане. Понеже компютрите вървят неотлъчно с нас, та иззяпахме и по някоя серия от безконечните поредици на българските телевизионни програми.

Неделният ден беше малко по-мрачен и ветровит от предишния – разходките ни се сведоха до посещение на местния зеленчуков пазар, после Даниела яде риба на пристанището, а аз търпеливо я изчаквах с една халба ледена бира отстрани – нали съм на диета, пък и риба не ям с особена охота; виж, да бяха кебапчета или нервозни кюфтенца, удавени в паница боб – това вече е друга работа, ама на таквиз скумрии аз изобщо не кълва, пък били те и току-що извадени от недрата на океана. След обилния и питателен обяд отново се понесохме по плажа – този път на малко по-различно място, където друг път не бяхме ходили. Привечер пак направихме една разтоварителна разходка по алеята покрай реката, с което приключихме активната си спортна дейност. Вечерта даже излезе вятър, че и заваля на всичкото отгоре, но ние вече се бяхме прибрали под сушина. В понеделник на ранина аз поех обратно към Бризбън и моята любима работа, а Дани се завърна следобеда в къщи – дорде разпредели покъщнината от багажника на колата по отделните места, да изпере и ошета кочината, аз вече си бях дошъл вечерта.

Както подчертах и по-горе, седмичните ми дни на работа с нищо не биха предизвикали вашето любопитство, поради което умишлено ги подминавам като някакъв абсолютно изгубен отрязък от време за конкретната моя человеческа история, макар и доста полезен - единствено като източник на финансови блага, които за сега текат постоянно, както пълноводният поток се стича по скалите на някой водопад (отново да спомена Райското пръскало, като най-ярък пример да речем – особено пък пролетес; което обаче, макар да е и доста срамно да си го призная, аз съм виждал единствено и само на картинка – никога преди не съм стигал до него, та да го видя на живо, въпреки че се барам баш турист и не съвсем пишман планинар). Така тази седмица се изтърколи и дойде денят, който бе обявен дружно да отпразнуваме имения ми ден – иначе навръх Архангелов ден празненството ни беше малко по-вяло, независимо че намерихме време да почетем всички наши близки, както да вдигнем наздравица лично за мен, за нашата Ванеса, а вече и за малкото Ангелче, което за втори път в живота си отбелязва този празник, без самото то да го е разбрало или пък запомнило с нещо; нека да порасне още малко, че тогава чак ще му обясняваме кое какво е и как стои. По този повод получих множество поздравления – писмени, по телефона и т.н. Неничко и Меган ми бяха поръчали да му купим нещо за Коледа, та вечерта след работа ходих да го взема. Подаръкът на нашия пухчо е доста хубав – представлява малък, детски дунапренен фотьойл, който се разгъва и става на креватче. А пък на Айдън купихме едно специално шише за вода, с което да ходи на училище – така Коледните ни армагани са подсигурени, съгласно мераците на всички.

В петък Даниела направи тортата за съботното празненство, а аз сутринта ходих до моите месари за малко мръвка – помолих ги и да ми я смелят, че на техните машини процесът става по-бързо, отколкото на нашата електрическа месомелачка. Преди време бяхме дали ножа за заточване – онзи калмук взе $30 да го лъска ръчно на някакъв специален брус, ама пак не реже като хората; ще търся някой точилар, който да го наостри машинно – Огнян едва ли ще го видя скоро, че да ми ги точи той. Като докарах каймата, почнах да се занимавам с омесването ѝ, подправки, луци-боклуци и друга суетня, та чак до вечерта – маси вадих и нареждах по двора, столове, покривки и т.н. Дани през това време прави баници, млинове, кълца салати и въобще денят ни беше уплътнен до самият му край. Вечерта дойдоха и гостите – 20 калпака, че може и повече да сме били. Веселбата отначало започна отвън на двора, ама по едно време стана студено (трябва да е било посред нощ или призори), та влязохме вътре на завет, където продължихме спявката – изкарахме си много весело и щастливо.

В неделя трябваше да поринем след гостите – чинии, чаши, вилици: всякаква посуда, башка тави за миене, тенджери, тигани и какво ли още не. Дарина остана да спи у нас и по обяд си тръгна, ние доошетахме още малко и Даниела легна да спи, а пък аз се подпътих на 80 км път от нас да гласувам за благото на Велика България и уж за добруването на нещастният ѝ напоследък народец. Утре обаче е балотажа за президент и аз много се съмнявам дали ще стигна до урните. Ванеса днес има изпит – последен за цялото ѝ следване, а следобеда ще дойде при нас. Двете с майка си ще обикалят магазините, а аз ще се занимавам с дюлгерлък по зида на онази къща. Утре минаваме през черква да запалим свещи за здраве, благоденствие и благодарност, след което отиваме да ядем плескавици при нашия македонец – Неничко ще дойде направо там с малкия, защото Меган довечера е нощна смяна и в неделя през деня повечето от времето ще спи.

Така - да отикаме сега и следващата седмица, че пак се задава почивка през идните съботно-неделни дни. Не знам къде ще ме влачи този път Даниелчето, ама чувам, че сме имали някакви резервации и за тогава. По принцип ние от сряда нататък трябваше да сме на острова с Нени и Меган, ама той нали повреди колата, докато бяха там на предишното им ходене, та сега е в ремонт – дори не се знае кога ще я оправят и какво изобщо ѝ е станало на мотора, докато са се ровили като бесни из пясъците. Междувременно той купи една друга евтина кола, с която да се движи нагоре-надолу и за сега поне е мобилен. Май че това е всичко – на редакцията ще допълвам, ако нещо съм пропуснал; сега се местя на дувара: камъни, цимент – изобщо, кеф майна, та ми и ташаците подрънкват чак от густо…

27.11.2021 – Необичаен ден, а още повече пък и час, за полагането на последните редове в това мое, малко разточено по време комюнике. Както споменах в предишния си репортаж, през настоящия почивен съботно-неделен период се намираме на около 200 км северно от нас, където сме отседнали от вчера. Аз пристигнах тук снощи около средата на следобеда, понеже излязох от работа по-рано, докато Даниелчето се нанесе в хотела още сутринта. Даже преди окончателно да падне мрака имахме време да направим и една обиколка на района, с разтоварителна цел, преди да се курдисаме на софрата. На този момент обаче ще се върна малко по-късно в изложението си, като преди това ще направя един кратък обзор на досегашните случки и събития.

Съгласно плановете, миналата събота изцяло я изкарах на строителната площадка – лепих цял ден камъни по дувара, ама беше една ужасна жега, та и дейността ми не беше особено спорна. Сегиз-тогиз се обливах с вода от душа на двора, обаче на края се хвърлих с дрехите в езерото – уж да се поразхладя малко, но водата вече и там стана топла, след интензивното слънчево греене напоследък; нали само след 3 дни лятото официално настъпва в тази част на света. Горещо или не, работата трябваше да се свърши и аз до вечерта се бъзиках предимно все с това. На края измих цимента от всяко отделно камъче с гъбата, а че после пък и с една четка ги финосвах, с което приключих техническата част на мероприятието. През това време Даниела беше на търговска мисия с Ванеса, която следобеда също дойде при нас. Сутринта тя за пореден (но и за последен…) път се яви на някакъв изпит, с което този неин етап на висше образование приключва – остава ѝ само официалното дипломиране, но то ще е чак в началото на Новата година; може да се счита вече, че е завършила успешно, за славата на Бог и всичките му небесни светии – както за наша най-голяма радост и гордост, разбира се…

За следващия неделен ден имахме уговорка да се видим с Нени в македонската кафана за един общ семеен обяд, на който Меган обаче не можа да присъства, защото предната нощ е била дежурна и си остана в къщи да почива. Преди това ние тримата минахме през черква да изразим по някакъв скромен начин благодарността и признателността си по случай завършването на детето, а после вече преминахме и към веселата част. С Неничко ударихме по някоя и друга бира, хапнахме обилно и порядъчно, след което са разпръснахме, всеки зает да преследва задачите и целите си. Малкият Ангелчо ома’а кебапче и половина с малко пържени картофи, пълзя нагоре-надолу като буболечка, граби и пипа наред де що види пред себе си по масата и с това му се изчерпаха волните съчетания от игрите. Привечер Ванеса дойде с нас обратно до Gold Coast, за да си вземе колата, защото на нея до сега не ѝ беше трябвала – иначе навсякъде се движат с колата на Бела, а нейната стои пред другата къща и само гние. Тя даже иска да я продаде на тоя етап, а пък по-нататък ще си купи по-нова и хубава – ама чак когато това ѝ стане остра необходимост, защото явно че за момента не е на такъв зор да притежава собствено превозно средство. Всичко в Бризбън се намира на пешеходно разстояние до квартирата им – магазини, месторабота и т.н.

Така тези почивни дни приключиха, за да отворят фронт към работната седмица, която започна още в понеделник със серия сериозни валежи от дъжд. При един подобен потоп покривът на сайванта пак протече и се принудих да се обадя на майстора, че да видим какви допълнителни мероприятия можем да предприемем за спирането на теча. Онзи ден стана ясно, че договорът ми с тази компания ще продължи и през следващата година – за сега новият срок е отпуснат до края на Май, но не е изключено да има известни последващи удължения и за малко по-нататък. В моите очи обаче, тези грандиозни насрещни планове са твърде, твърде далечни, ето защо не гледам чак толкова напред в бъдещето – карам на принципа “Ден да мине, самун да загине”, пък каквото стане, такова. Този нов договорен период на обезпечено право на труд внесе известно успокоение у нас, но неяснотите, пред които сме принудени да се изправяме ежедневно са толкова разнообразни и противоречиви, та не знаем вече на кое да се радваме и на кое не. От 17 Декември отварят границите на щата за ваксинираните индивиди, чиято численост също е под сериозен въпрос и съмнение. Казват, че процентът им все още не е достигнал до заветните 80% или 90%, което на практика нас въобще не ни касае. Там, където ще ни посекат най-сериозно обаче е точно в нашата свобода на действие и свободно движение (колкото и уж само привидна да е била тя…), след като няма да ни допускат почти до никакви обществени места, с изключение на гастрономите – няма кино, нито театри, концерти и всякакви такива културни мероприятия, включително посещение на кафенета, ресторанти и подобни заведения. До тук няма точка от изброените, по която съществено и чувствително да ни настъпят по мазола, но пък самото усещане, че вече не си свободен да ходиш и да правиш каквото си поискаш е достатъчно, за да ти смачкат фасона и да се превърнеш в третостепенна личност. Едно време така не са пускали негрите да влизат по кръчмите в Америка, както и аборигените, тук в Австралия. Единственият най-голям удар (поне за сега и на първо четене…), който ние трябва да понесем вследствие на дискриминативните мерки, е невъзможността да присъстваме на абсолвентския бал, организиран от Университета в чест на успешно завършилите го младежи – а в това число на отлъчените попада и самата наша Ванеса, разбира се. На тази официална вечеринка щели да допускат изключително само ваксинирани студенти, каквото е изискването и към техните гости. Така че, все още не се знае дали ще си видим детето с черната тога и капела на главата, към което то милото се стреми, подготвя се упорито и най-старателно, и за което си мечта в продължение на сума поредни години. Е, сега ще пишем разни писма, изразявайки дълбокото си възмущение и гняв от неправомерно наложените идиотски мерки, но пък дали реакциите ни ще уловят някакъв ред – това съвсем не е ясно още.

Всеки момент чакаме тук да дойдат Ванеса с Бела, които ще останат с нас и утре. Времето обаче не е особено приятно, поради плътната облачност и преваляванията от дъжд, които се изсипват сегиз-тогиз, но да се надяваме, че нощес ще се пораздигне – а подробностите за всичко, което има да се случва от тук насетне, ще намерите в следващия ми осведомителен бюлетин, чието начало навярно ще поставя след някоя и друга седмица. Обичаме ви, мислим за вас, страдаме от липсата ви и невъзможността да се видим, та да бъдем заедно барем за кратко, но пък и нищо не сме в състояние да направим, че да променим сегашното състояние на света – всички сме в Божиите ръце, ама комай му идваме и доста горница, та не знам колко още ще може да ни носи и до кога ще ни търпи простотиите человечески…

Целуваме ви най-горещо: Даниела, Ангел и Ванеса; Меган, Нени, Айдън и малкият, дядков сладък Ангелчо… 

Писмо No 11 (IV-VII.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, та чак прабабо и прадядо на малкия, сладък Ангелчо, който междувременно и съвсем неусетно вече навърши своите първи 6 месеца и дори навлезе в седмия си…

17.04.2021 – Толкова много суров материал за описване не ми се беше струпвал от доста дълго време насам, но пък и аз все отлагах началото на моята поредна изповед по съвсем обясними и още по-обективни причини – притиснат единствено от обстоятелствата към момента. За да не се губи нишката в преразказа ми обаче, връщам се веднага далеч назад, връз купчините струпан пясък в задния двор на онази къща, който забъркан с малко цимент и вода трябваше по план да се превърне в една изравнителна бетонна плоча на пространството под новия сайвант. За голямо наше щастие, същата седмица кумецът Цецо наш от Тасмания се установи вече трайно при неговите младежи в Бризбън – той беше тръгнал за нататък още преди това, но по пътя тук-там се бе отбивал да се види с негови приятели и ми се обади по телефона, че е вече окончателно пристигнал в слънчевия ни щат и че няма никакви намерения да мърда от тук. Седмицата, за която става дума тук, е онази кратката – току преди Католическия Великден; следваха 4 поредни почивни дни и аз реших този път да ги използвам малко по-рационално, отколкото обикновено е било през този период на годината. По принцип все гледаме да отидем някъде, когато има такава поредица от неделни дни и даже за тези също имахме уговорена и набелязана екскурзия – хем доста внушителна. Само че тя се провали поради неотложни служебни възпрепятствия у някои от участниците (моя милост включително…) и стана така, че от многото ни гласене и кроене на планове кое как ще бъде и защо, та на края всички си стояхме самостоятелно по колибите – като лалугери. Това дойде пък разгеле за по-нататъшното развитие на моите нескончаеми домашни проекти, особено пък вече, след като и Цецо беше тук, който с подчертана радост и охота ми се притече на помощ. В четвъртък след работа минах през тях да го взема и се прибрахме у нас – Даниела ни посрещна с богата и охолна софра, направихме си една разточителна вечеринка, а на другия ден двамата с него запретнахме ръкави и натиснахме лопатите.

Времето като по някакво чудо беше приятно, защото само допреди няколко дни от небето се изливаха не пълни варели, ами цели контейнери с дъжд. Нашите бетонджийски процеси така или иначе се провеждаха под сушината, но все пак беше по-добре като баш на този ден не валя, та ни остави да си свършим работата на спокойствие и без излишни емоционални сътресения. Първата купчина пясък глътна 10 торби цимент и баят ни озори дорде я омесим, защото и помещението се оказа малко тясно за подобни строителни упражнения. На всичкото отгоре пластмасовата тръба за отводняването на климатичната инсталация се беше проснала по диагонал и доста пречеше в загребването на лопатите по пода. Количеството замазка обаче стигна да покрием едва около 2/3 от цялата площ, което пък наложи да извадим малко пясък от другата купчина. В бетона влязоха всякакви видове метални тръби и отпадъци, които в противен случай трябваше да изхвърлям по някакъв начин; в кашата погребах и една стара електрическа скара, която наскоро излезе от строя. Мислех и стария си телефон да заровя в тинята, ама му се размина, че го бях забравил у дома. Аз така обичам да вграждам разни елементи в бетона – в моите дувари у нас имам сума подобни боклуци, които символично съм зазидал там за вечни времена: стари свещи от колите, едни спирачни накладки от Неничко, както и чифт предни носачи барабар с кормилните им щанги, само че не помня вече от коя поредна негова кола бяха те пък; и разбира се множество други боклуци, на които не си спомням произхода, но със сигурност са ми подсилили замазката (в това число: два спирачни барабана, цяла водна помпа и няколко чифта чистачки).

След като видяхме, че бетонът зор се бърка на тази малка площ, намалихме втората купчина наполовина като изнесохме част по пясъка навън и го разпределихме по чувалите. Естествено, тогава пък материалът дойде малко и на няколко пъти доразбърквахме допълнителни количества цимент, докато улучим точно мярката, та да ни стигне без да хартиса и да се зяноса суровината. На края останаха две шепи в кофата, които нахвърлях в една дупка на стъпалата – там и без друго ще се замазва и повече дори, вероятно на някой по-следващ етап, само че аз още не съм стигнал до него. След цялата тази бетонна офанзива, някъде по средата на следобеда всичко беше приключено, инструментариума измит, а ние с Цецо само дето и в ушите си нямахме цимент. Като видяхме зора, по едно време хвърлихме гащите и сандалите, че като нагазихме в бъркалото и с боси крака доразхвърляхме бетона за изравняване на нивото; все едно мачкахме грозде за вино. После му пригладихме челото отгоре с мастара и поне на око всичко уж беше равно – така или иначе, плочките впоследствие ще замаскират всякакви следи на нашия безпогрешен майсторлък от комбинацията на електронен и машинен инженер…

Изкъпахме се вече у нас, турихме по един кат чисти и опрятни одежди, след което отидохме на гости у Ваня и Бранко. Там направихме още една веселба след всичкия тропулак през деня. Късно вечерта оставихме Цецо у тях, а ние от там продължихме към къщи – на края вече едвам си стъпвах на краката от умора, но пък работата беше свършена напълно. Това даде нов тласък на останалите дейности и още вечерта на тържеството у Ваня, аз се разбрах с Желязко да пристига следващата седмица, че да подкарваме пък с него плочките по дувара (общата стена между нас и съседа).

В събота през деня имахме уговорка с една внушителна група приятели да отидем за няколко часа на разходка с една яхта – по-скоро увеселителен кораб, плавателен съд на два етажа, представляващ плаващ ресторант, бар и дискотека най-общо казано. Цецо обаче не можа да дойде с нас, защото баш тогава беше пазарен за бавач на внучетата, че младите щели да вървят на някъде. Ние с останалите на палубата направихме една сериозна “подготовка” под формата на встъпителен моабет към следващия обаче, който се разрази вечерта у едни други приятели, които не дойдоха през деня с нас (и станаха пишман…). Минахме само през дома да вземем малко подкрепителни мезета и питейни добавки, та като почнахме на свечеряване, свършихме почти на зазоряване. Дарина беше с нас, тя даже спа у дома, а по някое време Янко ни извози към къщи, защото нея вечер той по график беше дежурен зад волана като превозвач на жива сила и пияна до козирката стока. А ние с Даниела например, никога не си правим такива унизителни графици на шофиране – при нас разделението на труда и особено шофьорските задължения са винаги по равно: ако ходим на гости без преспиване, обикновено аз карам на отиване, а пък тя на връщане, за да изравним баланса; в случай на оставане да спим у някой, режимът ни е същия, само че вече на другия ден - така всички са доволни (но най-много аз…) и изобщо няма онеправдани…

Ето ти я вече идва и неделята на изборния ден – въпросният 04 Април. До последния момент Даниела уж щеше да идва с мен да гласува, ама на края нещо аполитично надделя в нея и се отказа буквално в последния момент – аз заминах сам; бях решил този път да упражня заветното си право на глас, защото на предишните Президентски избори бях обявил бойкот, поради липса на подходящи лица и кандидати. Денят беше влажен, дъждовен и мочурлив, каквото си остана времето почти до средата на седмицата. Пак имаше наводнения, пак имаше евакуации, пак имаше изгребване на вода, кал и тиня – станаха масрафи за милиони. Някои по-ниски места за няколко дни бяха откъснати от останалия свят поради завиряване на пътищата към тях – този път проблемите бяха предимно по нашия край на Gold Coast, вместо из Бризбън, както се случва по-често при подобни природни, стихийни аномалии.

В понеделник също беше почивен ден и аз мислех, че някои от дюкяните ще работят, ама моите специално бяха затворени. Докато се разправяхме с Цецо покрай бетона установих, че онези шмекери с камиона са ми докарали две торби цимент по-малко. Не че не ми стигна, даже и хартиса от общото количество, което бях поръчал – ама защо пък да съм ощетен? Минах да видя дали не са случайно отворили поне до обяд, но там ударих на камък – щях да си искам торбите според поръчката. След това ми се щеше и плочките да купя, но и този магазин се оказа затворен; денят беше напълно провален. Работната седмица започна от вторник – първата ми работа беше да се обадя на онези тарикати с цимента. Видяха хората, че са сбъркали в сметките и доставката, та се разбрахме да мина в събота през тях и да си прибера липсващата стока. Чудя се обаче и мая за едно: колко ли такива избори, като онзиденшния трябва да минат, че и в нашата мила и родна България да може това да се случи? Поръчката съм я направил месец назад по телефона; доставката дойде преди други две седмици и лично моя грешка беше, че тогава не преброих торбите с цимента. Само че по това време взе да пръска дъжд и ние с човека гледахме да ги приберем на сухо – кой да ти е мислил, че може да има грешка в бройката. После минаха други две недели, дорде почна да бъркам бетона и чак тогава установих липсите. Минаха още дни (почивните…), когато вече най-после алармирах за грешката и онези отсреща спокойно можеха или да не ми повярват, или да рекат: “Амчи да си си отварял зъркел’ти, ве! Де бля/спа, дорде ти ст’варяхми стоката, а?”, с което да се приключат всякакви пориви на недоволство или възражения от моя страна (и донякъде те щяха да са прави за себе си, ако не даже и напълно…). После – тук говорим за някакви си $15 (една торба от 20 кг цимент струва $7.50). Но, направиха хората справка – колко е поръчано и платено, колко е натоварено и доставено; видяха си грешката и тутакси я поправиха – е, как тогава да не ги обичаш такива?! Аз съм им клиент от близо 20 години, откакто почнахме ремонтите по нашата колибка – знаят ме и кучетата им вече даже, защото отдавна спряха да ме лаят и само тъжно ме заобикалят с разбиране и мълчалива смиреност, след като първо ме подушат единствено заради рутината и вродените им кучешки навици. Та, така…

В сряда вече обаче моята нетърпеливост не издържа и още в 06:00 на ранина цъфнах при тях да си взема полагаемото. Излязох за работа от нас по-рано, като смятах в 07:00 да поръчам и плочките, че от там нататък вече да се влача още час и половина до офиса. Така и стана – натоварих торбите с цимента и увиснах да чакам пред плочкаджийницата да отворят. Там поръчката стана бързо – нямаха количества в наличност, но срещу платежното ми нареждане от $1000 доставката им стана до края на седмицата. В петък Даниела натовари половината в нейната кола, а остатъкът трябваше да го приберем в събота…

Обаче – от едно известно време насам кормилото на колата почна много да ми играе в ръцете; с всеки измитат ден все по-лошо става – а аз пътувам по 160-170 км дневен пробег. В петък се обадих на моите хора в сервиза да ме видят още в първите минути на работния им ден, защото аз вече и майстор плочкаджия имах на главата си; Желязко дойде в петък вечерта, за да работим през почивните дни. С него си направихме една софра и ние с Даниела на закуска хукнахме да решаваме автомобилните ми проблеми, докато майсторът още си пиеше кафето. Оставихме в сервиза моята кола да я погледнат какво ѝ има, а ние с нейната каручка (опа-а, пардон: лимузина; при нас няма каруци и талиги повече…) се завтекохме да донатоварим останалите плочки от поръчката. За момента всичко се извършваше точно и акуратно под моето вещо и най-мъдро ръководство – стоката пристигна, нанесох я с количката на съседа и акцията започна. Цял ден рязахме и кроихме – шум адски, вой от диамантения диск и пепелак до Бога, а пък как ни изтърпяха съседите в околовръст на езерото, все още остава скрита загадка за мен. По едно време се обаждат онези от гумаджийницата – открили ми “повредата” (то пък остана и да не я видят…); предната лява гума направила един балон и всеки миг я чакат да се пръсне, само че в момента нямат нито нова с такъв размер, че да я подменят, нито някаква стара, с която да ми закърпят положението. Чакайте, рекох! – имам си гума, добра и запазена; идвам да ви я нося! А този въпросен галош ми остана от една друга скорошна подмяна, докато обувахме колата – човекът тогава ми я даде като годна и аз за всеки случай я запазих в гаража на Ванеса, защото при мен вече няма място и за един напръстник даже. Оставям временно Желязко сам, скачам в колата на Даниелчето и се понасям към сервиза – като погледнах моята оригинална гума, та чак ми заседна снощния залък: не балон по силата на това понятие, ами тя направо се беше обезформила от кривина. Всъщност, напротив – беше добила много правилна форма даже, само че мязаше на пъпеш; по-скоро на тиква тип “цигулка” - такова страшно чудо не ми бяха виждали очите до сега. Оставих им моята стара гума и се прибрах да помагам на майстора. Към обяд хората пак звънят: и тая не ставала, била същата като оная и щяла да гръмне в най-скоро време. А шанс за излизане от това положение нямам, защото докато онези поръчат нови гуми и ги турят на колата, надниците ми във фирмата ще секнат, остана ли си в къщи да чакам някакво подобно развитие. Инструктирах ги да слагат по-калпавите гуми отзад, а пък хубавите да станат предни, с което този въпрос се приключи – а колко успешно, тепърва има да става ясно, като полетя отново по пътищата бели на Родината ни-мащеха.

Дейността по плочките продължи почти до мръкнало и до това време успяхме да налепим известна част от тях. За неделя остана повечето само да лепим, уж да не вдигаме чак толкова много шум, обаче то все по нещо дребно имаше да се крои, прекроява и пили, така че олелията продължи и през целия неделен ден, та до вечерта. С Желязко скроихме и едни дъски, с които ще облека двете колони – ще се получи нещо като ламперия, вместо да ги покриваме с плочки. Голямо рязане щеше да падне в противен случай и гледахме по всякакъв начин да го избегнем – а така с чамовите летви ще стане още по-интересно и автентично. Аз даже така може да направя и част от отсрещната стена – дървото създава уют и красота, пръска топлина и мирише на горска хижа с чай от мащерка и жълт кантарион, а не да гледаш насреща си неизмазани тухлени стени, като някой селски нужник в заден двор…

С Желязко имаме работа барем за още два дни, защото освен дозалепянето на плочките, с него ще направим и една дървена рамка (нещо като трегер), в който да скрием тръбите на климатичната инсталация, които за момента вървят по тавана на помещението на открито, независимо че са надеждно прибрани в един нарочен за целта пластмасов ръкав – а така облицовката с дъските ще скрие грозната гледка и никой няма да знае какво има в тая ниша. Впоследствие там ще се развият някакви осветителни тела, фенери и други подобни, но за сега съм много далеч от тези козметични изгъзици.

Реших, вместо монтаж на гипсови плоскости по тавана, да накова в нишите същите дъсчици, които ще замаскират гредите и покривните плоскости с изолацията – а този завършек вече ще е досущ като в Копривщенска къща от ерата на Възраждането. За целта доставих 28 дъски, които всяка вечер след работа с Дани слепвахме една към друга по 4 в пакет – отстрани остава по един пръст място, колкото за едно декоративно ъгълче, което пък да скрие неравните ръбове на дървенията; абе всичко съм измислил с точност до милиметъра, обаче липсва време кога да се прави, а пък нещо не ми се и занимава твърде много напоследък, ама няма как – хванал съм се вече, трябва да го докарам до края. След малко пак хуквам по железариите да купувам пирони, лепила и допълнителни дъски – писна ми вече...

На работния фронт за сега уж всичко е спокойно – казаха, че щели да ми продължат договора до края на Май. Пътуването обаче в трафика сутрин и вечер е ужасно – събират ми се по 3 и повече часа само на пътя. Не ми разрешават да работя повече от 8 часа дневно, което допълнително ме затормозява – трябва да си тръгна от там в най-голямата навалица; снощи съм се прибирал точно 2 часа и някоя минута даже отгоре. Крепи ме единствено мисълта за добрата плата, с която да довършим започнатите домашни проекти – не знам още колко дълго ще продължи тая бясна надпревара с вятъра и времето.

През почивните дни на другата седмица пак ще ходим в Noosa – този път с нас ще дойде и Цецо, че да му разнообразим малко скучните дни. Утре Неничко и Меган ще ни идват на гости – тържеството обаче ще бъде за обяд, вместо вечерно, защото малката Айдън на следващия ден започва училище и трябва да я приготвят – дрехи, униформи, сандвичи, закуски и т.н. Те миналата събота и неделя пак ходиха на къмпинг с караваната – хубаво е, че я използват активно; на тях това много им харесва и видимо са щастливи. А гледам по снимките, че и на Ангелчо му е приятно да бъде на свобода и чист въздух. Онзи ден го вкарали в морето и той видимо беше щастлив, докато пък аз добре си спомням, че опищявах орталъка, когато мама ме къпеше кажи-речи до седми клас – беше ме страх от водата тогава; впоследствие се нормализирах, ама това стана чак, когато взе да ми никне мъха по горната джука…

08.05.2021 – И тъй като все още се намираме в седмицата след Великден, с пълното си право казвам “Христос Воскресе!”, след като пък и така повелява канонът наш църковен - още Християнски и человеческий. Всички празници отминаха обаче до този момент, като за последно отбелязахме онзиденшния Гергьовден и вчерашния международен ден на радиото, който пък аз от години свързвам с рождения ден на нашия любим чичо Божко. Така вече и не помня, кога, как и при какви условия съм отразил събитията в настоящото си експозе на последния ми писмен сеанс – трябва да е било барем преди няколко седмици, защото сега не си спомням на каква тема е бил и монологът ми даже. Беше ли това преди дългите почивни дни по време на Католическия Великден, не беше ли пък малко след това? – убий мъ, ни повня; както и да е. В последните редове на предишното си изложение съм споменал нещо за Noosa – значи, почвам разказа си от тогава в минало време и постепенно ще се придвижвам насам към по-сегашното.

Преди време Даниела пак беше направила някакви нейни самодейни резервации в един мотелски комплекс, където ние обикновено доста често ходим (откакто спряха международните полети покрай ковидната епидемична истерия, въртим се предимно все из страната – уж за по-сигурно). Дарина също си беше запазила някакво място в съседство, та заедно с наш Цецо изкарахме 2-3 дни в постоянни разходки и надвечерни седенки. Ние тръгнахме в събота и до обяд бяхме вече там. Само че от нас излязохме малко след изгрева на слънцето, защото първо трябваше да мина през нарочени от мен вече автомобилни гробища, че търсех една част за колата на Дани. Човекът, с когото уж имахме уговорка го нямаше, неговите апапи междувременно продали частта и провалът за деня тръгна още от най-ранните му часове. От там се завтекохме към гръцката бакалница, че бяхме изчерпали запасите си от сирене, кори за баница, маслини и други производни от страните на Балканския полуостров – заредихме багажника и продължихме към курорта. По път се отбихме само на няколко места, където обикновено пазаруваме доста успешно всевъзможни боклуци, но този път се ограничихме поради напредналото вече време – трябваше да пристигнем малко по-рано, че да си вземем ключа от апартаментчето в комплекса. Настанихме се с торбите и дисагите, междувременно пристигна и Цецо с неговата кола, а малко по-късно отидохме да се видим и с Дарина. Пихме при нея по едно кафе и вече всички заедно излязохме по разходки. Вечерта спретнахме една сериозна софра при нас, а на другия ден направихме поредния си поход из гората и покрай морския бряг. Времето беше прекрасно – топло и спокойно, та даже имаше възможност и да се изкъпем в приятните води на океана. За обяд хапнахме в една кръчма, пихме по някоя и друга бира, след което се прибрахме обратно в мотела за свободни занимания до настъпване на ракиеното време. Вечеринката пак беше в нашата бърлога (нали пък баш тогава беше Цветница, та седянката ни този път имаше определен повод и тематичен план, а не така проста и безлична, като при пияниците от квартала например…), а на другия ден (понеделник) поехме по обратния път към дома. С Цецо обиколихме района, заведохме го по разни интересни места, където той не беше ходил и се върнахме през един доста по-обходен път, за да му покажем и тази част на щата – изкарахме си чудни почивни дни.

Работната седмица започна от вторник с обичайния си бесен до полуда ритъм – понеделникът беше неприсъствен ден заради 25 Април, когато се чества паметта на загиналите военнослужещи във войните между Първата Световна, после Втората, през Виетнамската и Корейската, та чак до Афганистанската и Иракската в най-новите дни на века. Тази година денят се падаше през седмицата, заради което пък властите ни отпуснаха понеделнишкия като почивен. Непосредствено след тази кратка работна неделя, дойде още една – също толкова кратичка. Тогава пък празнувахме Денят на Труда – Първи май; и той международен, досущ кат’ 8 Март! За щастие съботно-неделните почивни дни съвпаднаха с нашенския Великден, та разгеле отчетохме Възкресението подобаващо и в малко по-отпусната обстановка, поне в служебен план. Аз обаче в събота през деня трябваше да свърша нещо по къщата, защото за неделя вечерта имаше насрочено мероприятие под сайванта в задния двор. Поради падналите напоследък обилни дъждове, новият покрив ненадейно прокапа откъм едната си страна, та след малко отивам да посрещна майстора, който ще дойде до нас да видим какво можем да направим, че да му спрем теча. Поради този сериозен проблем, монтажът на Копривщенския ми таван изостава, макар че плоскостите вече са готови, разпробити за винтовете и само чакат да се качат горе, за да изпушат нишите между гредите. През това време аз облякох с дървена ламперия двете колони и една малка прилежаща стеничка, но за сега изчаквам развоя с покрива, че тогава чак ще продължавам напред. За другата седмица съм пазарил Желязко да дойде и да си довърши плочките, като се надявам и проблемът с водата до това време да е отстранен или поне да има набелязани мероприятия по ликвидирането му.

В събота вечерта се подпътихме да вървим, както обикновено на черква – сръбската обаче пак беше затворена по непонятни за нас причини, та хукнахме към гръцката. Само че дорде стигнем до там, хората вече бяха тръгнали да си разотиват, защото основният ритуал беше минал. Независимо от всичко, ние постояхме малко вътре, запалихме си свещите, но поради вятъра и лошото време Великденският огън не влезе в колата и респективно у нас в къщи. В неделя цял ден шетахме, защото вечерта имахме гости за рождения ден на Маргото, а пък и ние си бяхме нарекли моабета в името на Възкресението. После пак се заредиха работните дни – в една от вечерите, Неничко намери пълен комплект гуми барабар с джантите от някакъв негов апапин. Така Даниелчето си обу джипката вчера за $1000, а пък аз днес ще ѝ направя още един “подарък” за други $200 – от един човек намерих тръбата, която се монтира на предната броня. Към нея се закачат фарове за нощно каране, които пък пак Нени обеща да ми даде от колата си, защото той онзи ден смени неговите, та ние ще му ги “доизносим”, така да се каже. Във връзка с автомобилните проблеми, аз също имах известни маневри с моята кола – в продължение на няколко дни миналата седмица ходих на работа с малкото возило на Ванеса, защото един път задните ми гуми не бяха добре, че и предните накладки взеха да стържат по диска. Така един ден оставих колата в сервиза за ремонт, а пък аз се придвижвах към Бризбън и обратно с костенурката на Неси – на нея точно в този момент не ѝ трябваше никакъв транспорт, защото стоеше по цял ден или в къщи, или в библиотеката, където усилено учеше за предстоящите си изпити. До вечерта на същия ден моето возило беше готово и ходихме с Даниела да си го приберем от майсторите. Гумите станаха много добре, обаче спирачните накладки бяха малко стегнати, та непрекъснато жулеха в дисковете – последните се нагряваха до степен да пържиш яйца на тях или да си подвариш чая. След няколко “екскурзии” до работа се поразхлабиха, обаче и сега дори продължават да се топлят, макар и не чак толкова много до горещо (ама на пипане все още парят на пръстите). Надявам се обаче да си направят място, като се улегнат с времето…

Така разказчето ми плавно преминава към малко по-новите дни на настоящето, с конкретна дата вече 22.05.2021 – пиша я само заради протокола; иначе дните, седмиците, че и месеците така зловещо се сляха в една обща каша на времето, че вече ми е доста трудно да следя кое кога се е случвало – вчера ли, завчера ли, миналият месец или пък дали изобщо е било. За момента ние отново сме с карта на почивка в един санаториум – този път малко по-близо, в едно друго населено място, което се счита за първия квартал на северната верига от курортни комплекси по протежение на Австралийското източно крайбрежие (ако се приеме, че ние на Gold Coast се намираме на същата брегова ивица, само че откъм южната ѝ страна). Докато чакам Даниела да се излюпи изпод чергите в мразовитата съботна утрин на късната есен, аз още от най-ранните часове на деня застанах зад писалищната маса, с цел да продължа писателското си дело, което обаче напоследък хич не ми се отдава – липсата на време буквално ме изхабява, виждайки как безславно дни и месеци се изнизват покрай мен, без да съм оставил след себе си нито една, дори и по-бледа диря или пък някаква ярка писмена следа. Надпреварата ми с път, скорост и време вече стана толкова рутинно занимание, че хич не ми и прави впечатление даже колко часове и минути пътувам за работа сутрин или пък за колко подобни времеви единици се прибирам обратно в къщи. Ежедневните служебни дейности отнеха точно онези мои мисли, които по-рано съвсем целенасочено отправях към най-различни житейски посоки, с които прекрасно разнообразявах дните и разсейвах скуката си. До кога ще продължава тази бясна надпревара не съм съвсем наясно, но пък ме успокоява фактът, че това положение няма да трае вечно. Рано или късно договорът ми с тази компания ще свърши, само дето още не знам с точност кога - тези дни трябва да стане ясно дали ще го продължат с още месец-два или едва само няколко седмици, колкото да си довърша наченатата работа. Краят на Май наближава и до средата на другата седмица нещата ще се избистрят. Това е всичко в служебен план – а сега да разгледаме онова, което излиза извън рамките му (амчи то има ли такова, бре? – ебаси века!...).

Почивните дни на миналата седмица за нас бяха работни и доста “усилни” – Желязко дойде още в петък, та с него през цялата събота рязахме и кроихме плочки, кажи-речи до тъмно. Аз през това време подготвях дървената конструкция на една рамка, която ще образува нещо като трегер откъм по-високата част на тавана в новото помещение. Неотдавна точно там с Цецо пуснахме тръбите за климатичната инсталация, които сега искам да скрия зад дървена ламперия, че да не се виждат. Всичко става завидно красиво и интересно, обаче и много време отнема, докато се нагоди по мерак и без кусури. Междувременно намерих и плъзгаща врата, с която ще преградя стаята откъм езерото – спазарих я за $550 с докарването, защото тя е огромна и с обикновен автомобил не може да се придвижи (3.20 м широка, на 2.10 м висока – такива стоки ги разнасят полуправи, на специална рамка отзад върху каросерията на камиона; а пък как тежи това чудовище с огромните си витрини – не е за разправяне: с Даниела едвам вкарахме само вратата, докато останалата ѝ част я мъкнахме таман четирима души навътре към двора). В неделя цял ден облепяхме колоните, като Желязко от време на време ми помагаше и в моите странични дърводелски мероприятия. Сега остава само да боядисам гредите в някакъв неутрално-кафеникав свят, като в боята ще прибавя и дървени стърготини – уж за някакъв по-интересен ефект. Този експеримент все още не е с доказан успех, защото го измислих онзи ден и идеята ми е съвсем прясна в главата - ама първо ще го изпробвам върху една отделна дъска, преди да наклепам целия таван.

Онзи ден през обекта отново мина и строителят, който прави покрива. Той допълнително уплътни и изолира двата му края с едни специални гуми, които се монтират под ламаринените плоскости. Така пътят на водата вече е преграден и остава да се извършат само довършителните операции по тавана – по-специално облицовката му с дъски. После ще следват пускане на проводници за осветителни тела, обгоряване на дъските, престъргването им със шкурка, лакиране и т.н. – то не е стая като стая: това е музей на народното творчество, а такива няма и по Орешака даже…

30.05.2021 – Неделя, ранна зимна сутрин – е, не съвсем зимна спрямо тукашния календар и обърканите му годишни времена, но пък съдейки по близките до петото деление градуси на термометъра, на човек му стига да си представи как прехвръкват и снежинките през прозореца даже. Включването ми е малко необичайно, предвид неделния ден, но понеже аз и вчера ходих на работа, та почивката ми се изтегли малко по-напред, макар и окастрена в известен смисъл – дорде се обърна днес и вече ще е утре. Служебният зор доби неимоверно висока степен на напрежение и ме помолиха да работя извънредно, само и само до следобедните часове на вторник да предам поредния си проект. Аз баят се стреснах, че няма да успея, което именно наложи да се занимавам с тези въпроси и през почивния ден. Дадоха ми кода за изключване на охранителната система и вчера надницата ми започна още в тъмните часове на деня. С тази малка помощ от вчера, надявам се, че през следващите два дни вече ще мога да се оправя и да им свърша всичко навреме. Онзи ден стана ясно, че ми продължават трудовия договор с още два месеца, което се и очакваше, само че аз не бях сигурен, докато не получих потвърждението от агенцията. В този ред на мисли, на това място отварям скоба за една малка справка (по-скоро като любопитна информация), където посочвам данни от секретен документ, които обаче изтекоха и пред мен, защото бях вързан към общия брой адресанти на служебната ни електронна поща, ангажирани с моето назначаване и преназначаване. По силата на този договор между компанията, за която работя в момента и агенцията, която пък ме е препоръчала и съответно назначила на тази позиция, за всеки отработен от мен час, фирмата им изплаща дадена произволна сума + 10% т.нар. GST (местното ни ДДС, демек), докато в същото време в моята сметка влиза само част от нея, отново + 10% GST (стойност, която аз добавям като физическо лице, регистрирано по ДДС), срещу които средства аз естествено издавам фактура (сметка, квитанция или както се нарича парчето хартия на финансов език) и които суми отчитам пред данъчните власти като мой личен, брутен трудов доход. Чистата разлика обаче между двете страни на уравнението (на час амчи!...) я прибира агенцията единствено заради факта, че е подсигурила работната ръка на работодателя – и това е всеки Божи час, в продължение на месеци, че и години; и не само от мен, ами от десетки подобни кратунковци като моя милост. Това с достатъчна точност възлиза на половината от моята плата, която те си слагат отгоре за тяхна, а нещастният чорбаджия плаща все едно за трима души, ако биха ги наели на постоянна позиция. Къде им е хисапа аз не разбирам твърде от счетоводство, но пък такива са фактите - важното е, че аз съм доволен; в края на краищата, майната му на работодателя, нали така – ибаз го, както обича мъдро казва моят още по-мъдър татко…

В един от дните през седмицата, вечерта след работа ходих до някакъв отдалечен квартал на Бризбън да купя лампи за новата плевня. Самите те представляват газени фенери, досущ като онзи, който ми подари навремето чичо Божко за механата. Тези са правени точно по такъв образец и имат вградена електрическа крушка, с което ще допълнят селската обстановка на иначе твърде градската ни къща. В една от вечерите изпробвах да нанеса боята, премесена с дървените трици, обаче нещо опитите ми не се увенчаха с кой знае какъв успех. Принципно теорията ми е правилна, обаче крайният резултат не е баш това, което очаквах. За заличаване на следите по гредите предприех други мерки – купих едно специално лепило, което се размазва и се нанася със шпакла; както се наслоява кит, примерно. Така снощи замазах горе-долу следите от машините, с които са обработвали дървото. Като ги омацам отгоре и с боята, смятам че ще се заличат напълно. След малко ще отида до магазина за още една туба лепило, че тази свърши – имам да дозамажа още няколко греди и следобеда нанасям вапцата. Тези мероприятия бяха планирани за почивните дни, обаче служебните ми ангажименти ги осуетиха, та сега ще направя само онова, което мога и е по силите ми. Ако приключа днес с бояджилъка, през седмицата с Даниела можем да нареждаме платната едно по едно – тя излезе в полагаем годишен отпуск, тъкмо да ѝ намеря с нещо да се занимава, че да не скучае милата по цял ден, като някоя самотна кукувица в празно гнездо.

Най-после монтирахме тръбната конструкция на предната броня, защото новата кола нямаше такава като я купихме - сума време търсих подходящата част, на която също да се закачат и фаровете за нощно каране. Моят малък Неничко ми е дал неговите стари (защото той си купи нови – бели, да му отивали на цвета на колата, докато тези са черни, ама пък таман ще си отиват със сивия цвят на нашата…), та сега и с това трябва да се разправям. Въпросното начинание също стана “историческо” за нас (и по-специално за мен…), а завърши с няколкократни плащания поради проявена глупост и несъобразителност – основно от моя страна, естествено. Бях повлякъл тръбите подире си, уж да ги закачим с Цецо, докато бяхме на почивката миналата седмица. Ние заминахме нататък още в петък, а той пристигна в събота вечерта. Понечих да правя монтажа обаче и гайките отзад се изтърколиха някъде – невъзможно беше да се стигне до там, без отново да се сваля цялата предна броня. А казвам “отново”, защото само преди седмица един наш съсед, автомеханик се занимава с тази част – трябваше да се инсталират едни малки фарчета за мъгла, които отдавна бях купил. Човекът свърши работата безупречно само срещу $50. През това време тези тръби ги бях купил вече и можех да го помоля да ги закачи, докато предната част на колата беше разхвърляна на съставните си части. Ама нали исках да му спестя времето (и съответното плащане…), та му казах да затваря всичко, а пък аз сам щях да се справя с останалото. Така и стана, само дето не очаквах, че отзад гайките липсват. Та онзи ден, същият човек и срещу същите $50 (само че други – демек, още едни…), монтира и тръбите. Аз предния ден поръчах една обща планка със заварени гайки на нея – не вечно, ами и оттатък вечното стана. Е, планчицата ми стъпи и тя $20 при моя човек сърбина, ама пък нали всички трябва да се хранят – няма само аз да печеля, я. Та, така завърши тази одисея по предната броня на Даниелината джипка – сега остава само да се закачат и свържат лампите, но с това ще се бъзикам вече аз сам.

В неделя рано сутринта Цецо ходи за риба и донесе няколко парчета – пържиха с Даниела и ядоха за обяд, ама аз се придържах към кюфтетата, хартисали от вечерта. Привечер Цецо си тръгна, а ние поехме на другия ден – аз рано сутринта отидох директно на работа, а Даниела се е размотавала по пътищата цял ден и си дойде чак следобеда. Седмицата както почна, така и свърши – че не само това, ами и следващата вече дойде.

Вчера в Мелбърн пак откриха случаи на Ковид-19 и тутакси затвориха града – ни някой навън, както и никой навътре. Имало вече 20-30 заболявания и регистрирани случаи – за 5-милионен град бива все пак, не е чак толкова зле положението. С болка и тъга научихме за преждевременната смърт на младото момиче от Габрово – племенницата на нашата Теменужка. Това е ужасно нещо – Бог да я прости, горката; каква катастрофална мъка за близките ѝ. Тъжната хроника не подмина и друга млада жена – наша, българска актриса, нашумяла напоследък с изявите си, с блестяща кариера и перспектива за бъдещето: онзи ден в Москва, където са снимали някакъв филм, след усложнения, породени от същия шибан вирус е починала и Лорина Камбурова – едва 29/30-годишна, все още дете, дето му се вика. Не знам вече какво да мисля – грип ли е, настинка ли е, с бойни отровни вещества ли ни посипаха тия изроди, но нещата не вървят на добре; намираме се в състояние на война, макар пушки и бомби все още да не се чуват така оглушително – писъците подир изгубените близки обаче са ни твърде предостатъчни…

11.06.2021 – Мразовито утро, в още по-мразовита къща (по-скоро бунгало), където се помещаваме от вчера. Мястото е всеизвестният вече Rainbow Beach, намиращ се откъм по-северната част на курорта Sunshine Coast – малко над Noosa в посока към Екватора, ама пък и не баш толкова далеч; само на някакви си 320 км от нас. През последните две седмици натрупах достатъчно много работни часове в службата, че като приключих цялото задание и тутакси си взех два почивни дни, та да ги видя как ще се оправят без мен. Така още в сряда вечерта натоварихме фургона и на сутринта поехме за насам. От друг ъгъл и в самостоятелен лъч, наш Цецо също се устреми към тукашния вилает, където ще изкараме почивните дни заедно. Той в момента е за риба и го чакам да донесе пълна кофа с улов (че днес пък нали е и петък – рибата поне ми е разрешена), Даниела още се увива на топло под юргана, а аз дремизгам в празната колиба пред отворената врата на фурната, която ни служи за единственото отопление в тая бърлога. Странно защо, това бунгало не е оборудвано с климатична инсталация и както през зимата е ледено студено, така пък през лятото няма да се живее вътре от горещина. Температурните стойности отдавна вече се измерват само с едноцифрени величини – прехвърлят двойните едва за кратко, само през деня и то единствено, докато грее естественото небесно светило; ама залезе ли онова отгоре следобед и веднага настъпва полярния студ, сякаш изгаря бушонът на калорифера. Сега, докато чакам размразяването на кошера ще нахвърлям малко словесни щрихи, свързани конкретно с нас и въобще около събитията през последната седмица.

За моята работа вече няма да говорим, защото достатъчно ми е дотегнала – особено с паниката и напрежението, което дори малко изкуствено се създава в отдела, заради навременното (а пък и не съвсем…) предаване на отделните звена от документацията. Аз правя каквото мога и колкото мога, но колкото повече им предлагам, те пък толкова повече изискват и ме товарят като катър. Ама нали сегашната ми ситуация е уж за временно спасение на положението, та не им и отдавам такова голямо значение. Предвид голямата си заетост и късното ми прибиране вечер, през седмицата след работа не можах да свърша абсолютно нищо по онази къща – мероприятия, които иначе бях запланувал да проведа преди голямото тържество за рождения ми ден. Едва чак в събота сутринта успях да боядисам гредите с втората ръка и бях готов за монтажа на таванните плоскости. Добре пак, че Цецо дойде по-рано, та с негова помощ на бърза ръка им навъртяхме винтовете. Вечерта разпънахме софрите и изкарахме до ранните часове на неделния ден. Само че за последните няколко, вече се прибрахме вътре в колибата, защото отвън, макар и под навеса беше кански студ. Електрическата печица, която отчаяно издухваше топлината си навътре не успя да ни отопли кой знае колко осезаемо.

На другия ден станахме с Цецо и пак с него се заловихме да правим нещо, което беше предвидено да се свърши само за някакъв си час, два най-много – трябваше да преместим един кабел през покрива, на който аз впоследствие да закача осветителните тела. Добре, ама с него се увъртяхме покрай други разни допълнителни дейности, та го откарахме в работа почти през целия ден. Даниела през това време порива кочината и заличава следите от среднощната ни вакханалия и до вечерта вече бяхме толкова скапани, че още след “Лека нощ деца” се запътихме към одаята – ни “По света и у нас” гледахме, нито “Панорама”-та на Иванча Гареловия дочакахме, да не говорим за “Студио Х” пък; проспахме ги всичките – от начало, та до край…

В същия период от време, събитията около Ванеса се развиха благоприятно за нея и от няколкото интервюта за работа, където тя напоследък кандидатства за разни нейни престижни позиции, взеха че всичките ѝ предложиха своите оферти, та се наложи едва ли не тя самата да избира към кого да се насочи. Аз понеже не ѝ разбирам от бизнеса, та не мога са съм твърде полезен с бащинските си съвети в нейния личен избор, но пък тя самата си знае най-добре какво иска и към какво да се стреми. Паралелно с всичко чете за изпитната си сесия, предава контролни упражнения, явява се по изпити и ние с майка ѝ така не разбрахме нито от училището, нито пък от нейното студентство (а не като вас, дето покрай моите нещастни науки сте с по две свидетелства за завършен 8-ми клас, башка други от Техникума и като за капак на моето цялостно образование, имате и една обща диплома от Техническия ми университет).

Седмицата на работа, макар и кратка беше много динамична и натоварена с по 11/12-часови смени. От днес или утре моето изделие ще се изработва в метал, заради което другата седмица ще отида и до фабриката, където го правят, за да наблюдавам процеса от по-близък до очите план. Неминуемо ще има сума кусури да се появят за доизглаждане, които впоследствие ще трябва да се отразят и в документацията. По нашите чертежи в момента реконструират само една влакова единица - а в заданието на фирмата има таман цели 64 такива влака, на които им престои подобна интервенция и съответните подобрения. Работа ще има много, ама не знам мен специално до кога ще ме държат на такава висока заплата – времето, що е занапред най-добре ще покаже.

Вчера на обяд се събрахме с Цецо, който пристигна малко след нас. С него обядвахме в един клуб на плажа и от там дойдохме тук за нанасяне в бараката. Обстановката е много приятна, ама ако беше и по-топличко щеше да е още по-благоприятно. А сега трябва да надделяваме с коняк, за да борим студа – иначе с глада нямаме проблеми; манджи имаме да изхраним едно цяло Етиопско село. Даниелчето днес ще готви мусака и супа топчета – стига с тези кюфтета и кебапчета, че ние до онзи ден дояждахме остатъците и огризките още от рождения ми ден. Снощи пекохме пържоли в тавата, за да можем и да се топлим от фурната.

За малко вчера с Цецо се занимахме с моите фарове на колата – аз мъкна подире си удължителни шнурове, дрелки, бургии, пили, отвертки и всякакъв подобен инструментален инвентар. Отделно от това и Цецо се движи с неговия пикап, където отзад той съхранява боклуци за една складова база от ранга на “Търговия на едро”, башка дето влачи със себе си все едно инструменталната на завод “Болшевик” – няма нещо, дето да го няма, в случай че ни потрябва; включително компресор и малък електрожен. Сега го чакам с нетърпение да се завърне от риболова, че да си продължим дейността по колата – тези фарове трябва да ги монтираме най-после на бронята, след което пък да започне и електрическото им свързване към инсталацията; най-вероятно ще ги закачим към дългите светлини и ще работят само когато те самите са активни, за да не заслепяват насрещното движение, ако случайно се забравят включени. Отделно от това сме предвидили и разни локални екскурзийки с опознавателен характер – през деня ще е топло, защото прогнозата я дават за слънчево време, но независимо от всичко, навън все още си е доста “зъбато” – слънцето пече, ама не грее; свети, ала не топли – единствената полза му е виделото, дето пръска навред…

26.06.2021 – Гледам, че съм писал точно преди две седмици - тогава все още бяхме на почивката, заедно с Цецо. Баят вода изтече от тогаз – сега ще гледам да наваксам с изостаналата информация, защото и хептен не знам кога ще бъде пък следващото ми включване в ефир. С тази проклета работа (както в служебен аспект, така и в чисто личен, домашен план) времето изобщо не стига за странични дейности и свободни занимания – всичко е насочено на някъде, устремено в преследване на нещо, офанзива след офанзива само си сменят местата; животът ми мина направо - все в такива офанзиви, аман вече от тях и техните подобия…

С няколко думи се връщам на остатъка от дните, които изкарахме на Rainbow Beach – Цецо си тръгна в събота много рано сутринта, защото имаше ангажимент с неговите младежи, а ние с Даниела завършихме почивката в неделя привечер. Ходихме по разходки, хвърляхме въдиците уж да закачим някоя заблудена скумрия, ама те и рибите в морето вече не са толкоз глупави, че да седят на тоя студ и да чакат някой само да ги улови – ама поне ги нахранихме пък; да пораснат по-големи парчета за следващия път. В един от следобедите с Цецо продължихме дейността си по колата и пак добре че беше той, защото аз сам нямаше да мога да се справя с изпълнението на цялата задача. Теглихме проводници, пробивахме отвори за фаровете и въобще, доста добре си уплътнихме времето на пансиона.

Работната седмица отново започна с идиотската си надпревара между трите основни величини във физиката и механиката – път, скорост и време. Запомнил съм ги още от едно време, докато татко ми обясняваше задачите по аритметика как един рейс, дето тръгнал от точка А и се движел с еди-колко-си километра в час, пък видите ли – кога щял да пристигне в точката Б, ако не спира никъде по пътя и се носел с равномерната си скорост по асфалта (в случая павета, по смисъла на онова далечно време)? Че те тез автобуси, нали си имат разписание – какво ни питат нас тогаз, келешите в четвърти или пети клас; забравил съм вече през кои години беше. Сутрин обикновено излизам от дома преди 06:30, обаче едвам стигам до портала около 07:45; в по-тежки случаи почвам даже и в 08:00. Всеки ден е различно, защото натоварването и трафикът на колите се менят, ама горе-долу това е ежедневната програма, която се повтаря и привечер – та не ми е само ежедневие, ами и “ежевечерие”, ако съществува такава дума. Лудницата на работа продължава с цялата си мощ и сила – аз съм сам в отдела, друг такъв (идиот…) като мен там няма, освен колегата, който пък завежда електрическата част на влаковете – той се разправя с милионите жици, тънки и дебели, които опасват вагоните като паяжина и вървят на снопове, големи колкото дирек на уличен фенер. В един от дните ходих до завода, където изработват моя прословут шкаф, с който аз се занимавах напоследък - освен с всичко останало, разбира се. Там процесът върви добре, въпреки някои новооткрити технологични кусури, които тепърва има да се изглаждат и поправят. Обаче като точност и връзка между отделните звена и единичните детайли, всичко тече като по нотите на Сергей Прокофиев в изпълнение на Паганини (ако има и такъв “дует”)...

Така съвсем неусетно трудовата седемдневка изтече, като някъде по средата ѝ съвсем скромно, по манастирски смирено и тихо, отбелязахме рождения ден на Даниелчето – нямаше тръби и фанфари, нямаше оркестри и певчески групи, хора, танци и ръченици до зори; а трябваше, заслужаваше го, милата ми… По-внушителното тържество обаче беше планирано за събота, когато пък точно се падаше моят рожден ден. Даниела направи тортата още в четвъртък, че да втаса дорде дойде момента за духването на свещите. Аз този път малко по-слабо се включих в домакинството и въобще в приготовленията за вечеринката по обясними причини, докато в същото време Дани ползваше годишната си отпуска и разполагаше с цялото време на света. Беше купила месо, което аз смлях и направих кюфтета. В разкладката бяха предвидени и няколко свински вратни пържоли, които поразчупиха малко традицията и еднообразието в менюто на ресторант-градината ни. На бърза ръка омесих каймата и заминах да се бъзикам по къщата – трябваше да си разчистя боклуците, че да разпънем масите под сайванта. Наш Цецо пак ми се притече на помощ, та с него закачихме дървените таванни плоскости, които аз предварително бях подготвил – отворите им бяха пробити, бях даже навъртял до някъде и винтовете в тях; само да ги вдигнем и с машинката да ги затегнем в гредите. Това не е тежка работа, ама си иска още един чифт ръце – ние правехме сметка да ги наредим през седмицата двамата с Даниела след работа, обаче аз се връщах все късно и от там насетне не ми се разправяше с нищо повече – камо ли пък да кова дъски по покриви и по тавани. Ама пък така с Цецо свършихме грубата работа за няма и два часа. Вечерта веселбата продължи до зори – на другия ден пак имахме малко работа по преместването на едни проводници, с които да захраня осветлението в новата пристройка. Неделният ден свърши с угасването на небесното светило, малко след което се разхвърляхме и ние по каютите. Предната вечер двамата с Цецо спахме в онази колиба, а Дарина, Ванеса и Даниела бяха у нас. Докато ние с него се занимавахме с токове и жици, Дани ошета и порина кочината след гостите... Абе, чудя се от къде ми е познато всичкото това, а пък то се оказа, че аз този разказ вече съм ви го разправял – яви се известно повторение тук, ама ще ме прощавате, значи; така се получава, след като напоследък напълно изтървах края на рутинните си репортажи – та сега хептен не помня, нито до къде съм стигнал в своите преразкази, нито кое съм казал и кое пък не съвсем доизказал, или премълчал поради известно неудобство. Извинявайте за допуснатата обърквация в иначе стройния ми словоред – та нали ние ходихме на екскурзията с Цецо чак след рождения ден, за който вече споменах хем два пъти таман; карай да върви…

Миналата събота и неделя бях плътно зает на къщата – фронтът, който ми се отвори след преместването на захранващия бъдещото осветление проводник беше толкова широк и мащабен, та вече от който и край да подхвана една работа, все няма свършване до отсрещния ѝ край. Залових се със скрояването на предната (лицевата) затваряща дъска на “трегера”, който се образува по тавана, където доста добре се скриха всички тръби и кабели на климатичната инсталация. Пак там пуснах и нов проводник, на който пък да закача лампите - пробих им дупките, изкарах по една педя кабел през тях и хралупата беше готова за окончателното си затваряне. С тези дъсчици си играх сума време, защото откъм горния им край, последните трябваше да следват “релефа” на тавана – т.е., да се издълбаят места за всички напречни греди, а впоследствие аралъците между тях допълнително ще ги изпушвам с нарочно скроени по мярка от място по-малки летвички. Последните също са купени и доставени, обаче зиг-заговете са толкова многобройни, че с един тъп трион, с който кроихме навремето бараката в нашия двор едва ли ще се справя. За целта ще взема от някой една специална машина, за да става зарязването на ъглите по летвите по-прецизно и основно: значително по-чевръсто, отколкото да си играя с тях на ръка. Така или иначе обаче, до вечерта втасах с тази дейност и оградих точката ѝ с кръгче в несъществуващия ми и нескончаем списък от неща за правене. На другия ден се пощих с една по-трудна подобна дъсчена кройка, ама и на нея ѝ взех мярката – всичко стана достатъчно задоволително, макар че за момента изглежда твърде грозно и отблъскващо, докато е такова сурово. Ама като маскирам дупките после с летвичките отстрани и ще изглежда така, сякаш някой голям майстор го е правил, а не чиракът му да си е оставил ръцете там.

По-нататък през седмичните дни, в един от тях влязох във връзка с мои хора от един дюкян за плочки: мраморни, фаянсови, керамични и всякакви други видове. От тях съм купувал навремето плочките от леска за механата у нас, а впоследствие и за другата къща. Само че преди 20 години те имаха филиал при нас на Gold Coast – беше сравнително далечко от дома, но все пак се намираше в околностите на района. Последния път магазинът им беше само през няколко улици от нашата и ми бяха съвсем под ръка. Обаче с тази пандемия, хората се принудили да закрият излишните си тържища и оставили да действа само главния склад в Бризбън. Разгеле, на мен ми беше по пътя на прибирането към къщи, та един следобед се отбих да ги преслушам какво имат и на какви цени го харчат. Онези плочици, които тогава купувах от тях толкова успешно за по някакви си $9.95 квадратния метър, сега за абсолютно същите вече ми поискаха $24.95. А на мен ми трябват около 160-170 м², за да покрия цялата бетонирана площ в задния двор. На този етап решихме да вземем само една част от общото количество, с която уж да започнем процеса, пък по-нататък ще видим на къде ще духат ветровете. Сметнах, че за новото помещение и района в непосредствената му близост на горната площадка ще ми трябват около 65-70 м², та ходих да ги разлая малко – да видим, аджеба ще правим ли търговия с тях или да търся други (абе то други няма, ама такава му е думата – те са единствени, които се занимават с такъв вид материали, при това от години; аз бях намерил едни търгаши от Интернетния пазар да ми докарат половин контейнер директно от фабриката през Китай само за $11 метъра, обаче после като се замислих за транспорт, плащане на мито и разни други данъчни такси, та овреме се отказах от тези мои, малко налудничави идеи).

Първия ден отидох само с проучвателна цел – да им припомня кой съм, че съм им бил навремето клиент, при това много “щастлив” с техните услуги и стоки. Преди това на работа се тъпках с грозде, някакви корави и силно диетични бисквити ядох, дето може и за кучета да са били и уж си пазих коремчето от преяждане и хранителни злоупотреби. Абе, тръгнах от офиса с една особена тежест в коремната област, която си мислех, че до нас ще се разсее и ще ми се размине. Обаче пък, напротив – на всеки километър положението ставаше все по-зле и по-зле. Нахлух в магазина за плочки с почти сгънати от напрежение крака, присвит стомах и едва успях да си кажа репликите на момата зад щанда – оная ми взе данните и каза “Ще видим…”, докато аз вече летях към колата на прибежки и прикляквания. Ау-уу, викам си – насрах се за срамотиите баш пред тези хора, с които исках да търгувам – хем на едро, хем пък и без пари, ако може. Влязох в колата и се заоглеждах като плъх в миши капан – уж да мярна някаква утеха и спасителен клозет, я в някой магазин, я нещо друго, ама в тоя индустриален район нямаше такива екстри. Надявах се, че като тръгна ще си затисна изхода и у нас вече ще си освободя чревцата на воля. Ама какво ти у нас, бре? – че аз до там имах още барем един час път, а пък особено в пиковите часове на трафика след 17:00, това щеше да се провлачи на само час, ами и с половината му даже отгоре. Виждам се в огледалото как по челото ми избива пот, стана ми изведнъж студено и ме втресе, после пък ме обляха и горещите вълни – не съм добре; няма какво да се лъжем и диагнозата ми беше фатална, с летален край дето има една такава приказка по медицинските форуми. Нахлувам на бегом в една бензиностанция и само си соча отзад гъза на бензинджийката, като едва успях да ѝ отроня “Toilet, toilet?!”…, а тя кима състрадателно насреща ми с глава и вика: “Sorry, no toilet!” Абе, то сори-сори, ама на мен ми се сере, та чак ми се плаче вече от изнемогване и от безизходица. Изхвърчам като тапа през вратата и скачам в колата, отново уж с надеждата да си затисна напреженията, но онова нещо напира отвътре, та ще ме пръсне чак на парчета. Докато размишлявам над плачевната си ситуация, гледам рекламата на нашенската IKEA – викам си на акъла: огромен магазин, с ресторанти, кафенета – не може да няма и тоалетни вътре. През това време вече бях отбил от пътя и се носех през подземния им паркинг – трябваше да оставя колата някъде, а от там пеша да си проправям път измежду щъкащите напред-назад и навън-навътре хора, че да им търся и кенефите къде са на всичкото отгоре. Е, да – ама вече не, при това съвсем не; след един по-мощен тласък на отделителната ми система, аз вече изведнъж не бързах за никъде: потта ми постепенно се скри, а руменината на личицето ми тутакси възвърна своя по-предишен блясък (щото пък преди това бях и малко пребледнял, та чак позеленял от зор…); е, само дето ми стана в известен смисъл по-топличко на задника и в колата се размириса на гаров нужник, но... Тъй и не съм спирал по паркинги и по магазини – само си отворих джама да не се задуша и продължих да се прибирам към дома и към любимата жена: облагороден, много по-спокоен и жестоко омазан с преработена храна. На един светофар получих още няколко по-слаби конвулсии, но вече всичко беше трайно и надеждно съхранено в гащите ми – а навън студ, та ще ми измръзне тиквата чак и хората отстрани се чудят защо карам на отворен прозорец. Таман пък да ме беше спряла и някоя засукана полицайка за нещо, та да се чудя какво да ѝ обяснявам и поради какви съображения не мога да изляза от колата – ужасТ!...

До нас пътувах по-рахат и значително облекчен (нали казват, закъснелият не бързал – оказа се обаче, че насраният също не бърза за никъде…). Като ме посрещна на прага, любимата жена не можа да повярва на очите си, но пък иначе прие сравнително хладнокръвно случилото се – все пак тя е медицинско лице, вероятно е имала и някакво разумно, по-научно обяснение за последствията от системното, почти хронично преяждане и злоупотребата с любими храни…

Тази моя дизентерийна одисея завърши с издръстване на гащите в банята и основното ми изкъпване под душа (а трябваше да бъде с маркуча на двора, но поради лошите метеорологични и климатични условия към момента на инцидента, това унижение ми се размина…). На другия ден обаче аз пак се връщам в магазина за плочките – няма разминаване, защото работата трябва да се свърши, а пък аз само я бях наченал и зарязал на етап предварителни преговори и пазарлъци. Добре, че беше един човечец, който ми направи огромна отстъпка, та като почнахме да сваляме от редовната цена $25 на м², минахме през $19, след това слязохме на $18 и най-накрая си бихме ръцете за $16/м² - веднага платих за 68 м², обаче ето ти нова бариера: плочките тежат близо тон и половина, с кола е абсурдно да се прекарат, а онези искат $190 да ми ги докарат с техен камион. Взех решение, че ще си ги извозвам сам – мислех да взема от Бранко едно голямо ремарке, с което той си пренася строителните материали по ремонта на къщите. Така или иначе пазарлъкът ни стана за $1088, които Даниелчето плати вечерта от нас с кредитната си карта, а за мен остана да размишлявам над проблема как в събота сутринта да докарам касите с плочките до нас.

Имам един приятел, наше и много свястно момче българче, който се занимава с изкупуване на метални отпадъци – правили сме си с него и преди един друг разни услуги, та го измолих да ми даде някой от камионите си за кратковременно ползване. И така в събота на ранина отидох с моята кола до техния “арматурен” двор за вторични суровини, оставих я пред тях, а взех камиона. Малко преди да отворят плочкаджийницата в 09:00 аз вече бях там – момчето бодна с мотокара двата палета и за миг ги качи на платформата; вързах ги с колани да не се изтърсят от друсането по пътя и поех към дома. Там вече операцията по разтоварването се раздели на няколко по-низши изпълнителни мероприятия (ако приемем за висше успешното им докарване до нас) – от касите, плочките се вадят една по една и се подпират до тях все още върху каросерията на камиона; аз после скачам долу на земята и почвам по същия ред да ги свалям и да ги товаря в ръчната количка на съседа, след което ги прекарвам с нея по алеята до отзад, а там вече ги подреждам в стройни редички, където им намеря място. На колко курса ходих до отпред и се връщах, не съм ги броил; също нямам и отчет колко пъти съм се навел и изправил да вадя плочките от дъното на кафеза и да ги подреждам, че пък и да ги местя в количката подир. Под частичните превалявания на дъжда, с няколко намокряния и изсъхвания в движение, около 14:30 бях вече втасал с всичко – а то е цифром и словом 1000 парчета с външни размери 380 x 190 x 8/10 мм. Чудно раздвижване си направих, без да ми е нужно да ходя по разните му там физкултурни салони и фитнес центрове, че да им вдигам гирите и щангите заради тоя, що клати гората. Следобеда върнах камиона обратно на моя човек, взех си колата и се прибрахме окончателно в къщи. Тук използвам множественото число, защото за обратния рейс на возилото, Ванеса дойде с мен – хем да ми прави компания, а и да се повози на такова превозно средство, на каквото тя едва ли някога ще се качи в живота си. Тази офанзива също приключи успешно – денят обаче далеч не беше още свършил: от там насетне се понесохме да ходим по концерти и забави…

Изкъпах се набързо, турихме по един кат по-опрятни дрешки и ето ни в Казиното. Там се срещнахме с наши приятели, с които щяхме да гледаме един музикален спектакъл (мюзикъл) по мотиви от филма “Mama mia” - последният пък изцяло сътворен с песните на любимата ни група от миналото, ABBA. Вечеряхме в тамошния ресторант с купешка храна, после изгледахме представлението и в 23:00 се прибрахме в къщи.

На другия ден (неделя вече – миналата, след като днес пак е събота, само че следващата…), с една много голяма група български приятели направихме приятен половиндневен горски поход до едни пещери, водопади и други природни забележителности в района. Естествено, за обяд всички се курдисахме в една кръчма и кажи-речи там изкарахме времето докъм късния следобед. За разлика от предишните влажни дни, неделята беше суха, слънчева и приятна. Като се прибрахме в къщи, легнахме уж да си починем от похода, а пък се събудихме чак по мръкнало. Така завърши още една серия от поредни седмици, през които работа и развлечения се редуваха по неопределен закон и в различна честота. В няколко от вечерите с Даниела подготвихме и последните дъски за ламперията в онази колиба, с която днес аз ще се занимавам самостоятелно. Междувременно бяха ни заключили по домовете за три поредни дни, поради появата на няколко единични случая на короновия вирус. Снощи обаче вдигнаха забраната, независимо че аз не я усетих много – продължих да ходя на работа, само дето на публични места искаха да ходим с маски – глобата беше $200 за неспазване на препоръката. Аз имам един парцал в колата, който си слагам на устата само когато ходя да зареждам колата с бензин – в останалото време маска не нося, обаче Даниела я задължават на работа да бъде с такава. След малко се местя на обекта, независимо че навън пак е мочурливо – там съм на сушина. Вероятно вече забелязахте, че двете ми включвания от онзи ден и днешното се сляха в едно – за протокола, днес е 03.07.2021; ама пък инак добре се получи, нъл’ тъй, ве…

В един от дните на изтеклите няколко седмици валя дъжд. Е, то не беше и само веднъж де, но тогава валежът беше най-интензивен. Ходих да нагледам покрива, който за щастие не беше протекъл. Единствените капки вода откъм вътрешната страна на одаята са вследствие на изпотяването по ламариненото дъно на лакомицата, която на практика опасва цялото помещение – половината всъщност, на буквата “Г”. Явно, сега в студеното се получава някаква кондензация и долната част на отводнителната инсталация на къщата се овлажнява, но това няма да го приемам за някакъв сериозен кусур. Думата ми беше за нещо друго – бях оставил количката на съседа баш до улука, но той понеже е извън сухата част на помещението, отдавна си тече от някъде без да му обръщам сериозно внимание – знам и от къде е даже, но го чакам да изсъхне напълно през лятото, че да го уплътня по-надеждно. Обаче тоя чучур като се изливал в продължение на часове връз тая количка, та я беше напълнил до ръба с вода. Това до тук хубаво, ще рече някой – допълнителна течност за поливане на израстъците по градината. Само че аз в нея си държах всички инструменти, с които работех за момента: чукове, тесли, пирони, отвертки, парцали, лепила, бои, четки, клещи и разбира се най-отдолу на дъното – електрическата бормашина, която ми е някаква стара реликва от един съсед и която той изхвърли като непотребна вещ, както и циркулярчето, което също ми е електрическо и го имам вече цели 10-15 години; наред разбира се, с удължители, кабели, разклонители и т.н. – целият ми инвентар бях събрал наедно в количката, че да ми е уж по-наръки. Ама сега всичкото това чудо беше доволно подгизнало и удавено, като отвред се стичаха реки от вода. Най-много се ядосах за електрическите ми машинки, защото ако се бяха зяносали трябваше да вадя моите, че да работя с тях. Аз имам и друга бормашина, която си пазя за нова, а пък за грубите строителни дейности ползвам старата, която сигурно е над 50-годишна, ако не и повече. Циркулярът също ми влиза в работа сегиз-тогиз и ако се беше ягмосал, трябваше да купувам друг подобен – а ние сега пестим за кола и не обичаме да правим излишни масрафи. Веднага изкарах всичко на слънце (а тези машинки са стояли така удавени с дни, защото аз на доста по-късен етап видях резултатите след дъжда…), изтръсках им водата през дупките и ги оставих да заветрят. После ги прибрах в гаража на още по-продължително проветрение и подсушаване; даже не съм ги и разглобявал. На следващата седмица чак пробвах да ги включа и … о, чудо! – всичко работи така, както беше и преди; нямаше и следа от “наводнението”. Здрави инструменти произвеждат японците – дрелката ми е “Makita”, а циркулярът носи някаква друга по-безименна и непретенциозна марка, но така или иначе по света всичко се произвежда под нечий лиценз, независимо дали това става в Китай, край Филипините, у далечно Мексико или пък в Тайланд. Само че сега вече прибирам всичко на сушина, защото не мога да разчитам на повторни подобни “интервенции” и оздравителни процеси…

И след като за сега аз нямам нищо какво повече да добавя към досега казаното, завършвам това поредно мое послание към вас с традиционните си пожелания за много здраве, мир, любов и спокойни старини. А-аа, и най-важното: успех на изборите другата неделя, до пълна победа над мракобесния фашизъм и капитализъм – Да живее БКП, КПСС и ОФ! Ха-ха-ха… С много обич ви прегръщаме и целуваме, по ред на номерата: Ангел старши, Ангелчо младши, както и нашата малка Ванеса; после вече Даниелчето, Меган и Неничко…

P.S. 10.07.2021 - Братя и сестри мои българи, днес е доста черен ден за мен - един от множеството подобни, изпълнени с чернилка и дълбока скръб, в които волю или неволю (но повечето “неволю”...) съм принуден да споделя пред белите листи поредната си тъжна новина. Буквално в настоящия момент, в който изписвам тези свои най-тъжни редове, на Централните гробища в Габрово всичките ми дружки изпращат в отвъдното и се прощават за пореден път с наш общ приятел - Жуката (Жаклин Маринов Илчев - 21/04/1959 - 07/07/2021); мой много близък другар, съученик още от началното училище, после пък от Техникума и на края от Института, независимо че той завърши година преди мен, след като аз прекъсвах един път за затвърждаване на знанията. Аз умишлено крих (специално от родителите си...), за неговото тежко заболяване, единствено подтикван от благородни намерения да не ги тревожа, понеже и те бяха много близки с него, уповавайки се на огромната надежда, че той рано или късно ще превъзмогне болестта и ще победи шибания рак. А пък то какво стана на края, та всичко си еба мамата така, както никой никога не го бе очаквал - най-малкото пък искал. Макар през всичките тези години пътищата ни да се разделяха и пресичаха многократно, в крайна сметка ние се него си останахме едни прекрасни и големи приятели, които вече взаимни чувства затвърдихме през кратките ни престои в България, по времето на които сме били почти неразделни. Обаче заболя, милият, преди няколко месеца от нещо - уж беше доброкачествено, уж туморът бил отстранен и надеждите на всички ни бяха за пълното му възстановяване, но дори и след проведените химиотерапии, лъчетерапии и какви ли не още щуротии, Бог ни го отне - отиде и той при останалите ни другари, които отдавна вече не са сред нас: Стругаря от Етъра, Емо от Севлиево, Боба, Геро, Мирча, а сега и той; защо така, бе Господи? Нас ли наказа за нещо, него ли? - но, такава е била волята Ти - свеждаме глави пред нея и се примиряваме със съдбата, която ни изпращаш; за нас остава само да скърбим подир изгубения си приятел, съхранявайки навеки най-съкровени спомени от него и неговия тъй кратък, ненавременно прекъснат жизнен път...

Жаклин беше здраво и жилаво момче - бивш борец на републиканско ниво още от ученическите ни години. После беше треньор и съдия в състезанията по борба. Впоследствие се запали по алпинизма и планинското катерачество, защото поначало си беше балканджия, скиор и добре обучен спортист, планински спасител със стотици часове дежурства зад гърба си в базата на ПКСС на Узана, наред с десетки проведени спасителни акции и операции, особено в суровите зимни условия на родния Балкан - обичаше планините, а и те него; редовно ходеше по разни експедиции за изкачване на този или онзи връх в Алпите, Памир и къде ли не още (а за нашенските пък Рила, Пирин и Стара планина да не говорим - те си му бяха все едно у задния двор). Осуетеното ни завръщане в България през миналата година поради истерията около тоя шибан вирус с “корона” попречи да се видим с Жаклин, без дори и да предполагам, че това щеше да е за последен път. Спомням си, че баш на празненството за 24 Май, група мои съученици тогава ми се обадиха по телефона, та барем се чухме за кратко, ама пък кой по дяволите да ти е знаел, че това ще бъде и за последно. Живеехме в надежди, че ако не сега, то догодина пак ще бъдем заедно и ще се срещнем в Габрово за поредните си нови подвизи - е, не стана. Лентата на спомените ми е твърде дълга - просто всички те влизат в архива и се пазят там, дорде и аз не се възкача на небето. Почивай в мир, скъпи ми друже и приятелю мой - скърбим за теб, наред с всички твои близки, роднини и сродници. Сбогом, последно сбогом, Жука - обичахме те приживе и никога няма да те забравим!...