Писмо No 12 (VIII-XI.2021)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо… Драги слушатели, почитатели и най-обикновени читатели – врагове и приятели!

07.08.2021 – Въпреки огромната си заетост, която ме очаква за днешния, иначе прекрасен съботен ден, реших все пак по-изпървом да положа началото и на следващото си експозе в още по-ранния му сутрешен час (за светлото начало на деня говоря…), пък тогава вече да запрятам ръкави и да се потапям в тинята и у батака. За днес е предвидено да се фугират плочките, които налепихме с Желязко през миналите почивни дни – работихме ги плътно и двата таман, а той даже започна още от следобеда в петък. “Майсторът” обаче не ни хареса нещо майсторлъка на бетонната площадка, която отляхме преди няколко месеца с наш Цецо “КумецО”. Та се наложи тук-таме да се попрестъргва малко отгоре по челото, където бяхме оставили по-високи хълмчета и баири. Желязко има специална машина с диамантен диск, която се връзва и към една индустриална прахосмукачка – уж да не се вдига много пепел, ама според мен тя прави повече шум, отколкото да смуче пепелака, който се вдига чак до небесата при тази толкова противна подготвителна дейност. С това приключихме в петък вечер, а в събота почнахме на чисто и най-вече на равно, за да не ни се объркват нивата на плочките. Вечерта на майсторската софра бяхме само двамата с него, че Даниела ходи на концерт с една нейна приятелка – по принцип вторият билет беше предназначен за мен, обаче по съвсем обясними причини участието ми в този културно-музикален форум беше възпрепятствано и аз си останах в къщи да се оправям с майстора – салатки рязах, мезенца кълцах, питиенца разливах и т.н. По-внушително тържество направихме обаче в събота вечерта, когато с Желязко изнесохме едно импровизирано шоу от сборни стари шлагери и китка мръсни песни – хем пък това се падна и баш у най-забраненото време, когато според санитарните власти не е трябвало да имаме дори и гости по къщята си. Същият ден следобеда влезе в сила някакво идиотско запрещение и кочите глави тутакси заключиха живота на човеците зад вратите на домовете им, поради появата на няколко изолирани случая от вирусната ковидна епидемия, станала вече толкова модерна и популярна напоследък – почти колкото “Всяка неделя” и “Семена в браздите” от ерата на соца. През седмицата аз продължих да ходя най-уставно на работа, обаче останалият народ не можеше много-много да мърда и да шава свободно около орбитата си – полицаите вардят най-зорко и глобяват на място и повсеместно за неспазване на инструкциите, спуснати свише, но аз лично не съм имал срещи с подобни низши твари и униформени бранители на режима. Възбраната уж трябва да падне утре следобед, но не е изключено и да я продължат, тъй като постоянно изникват разни заразени индивиди с Ковид-19. Разправят по радиоточката, че лабораториите изследвали средно по 50,000 души дневно, но непрекъснато тръбят да се проверяват повече хора и съответно да се ваксинират. В тая человеческа мелница минават и здрави, и болни, и такива дето не са и чували даже за някакви подобни вируси. Който малко е настинал или случайно има хрема, влиза в задължителна 14-дневна карантина. Доказано е вече, че въпросните PCR-тестове откриват всякакви вируси, а не само един, който бил уж е опасният. Така покрай сухото изгаря и мокрото, най-образно казано. Като пример и достатъчно красноречив аналог, тук мога да посоча как един предполагаем и нищо неподозиращ субект, който просто се е просрал през нощта от някаква вкисната храна и го е хванал яко дрисъка, да бъде тутакси обявен за болен от дизентерия и насила да го натикат в интензивното отделение за последващото му третиране – клизми, промивки на черва, тапи в гъза и т.н. С болка на сърце и дълбока мъка в душата си признавам, че борбата на всички ни с това идиотско и изкуствено създадено положение е напълно отчаяна и ужасно неравна: хората излизат на протести, те ги разпръскват с ледена вода от пожарните маркучи; направо няма спасение от тия изроди. С вирус или без него, онези от горе си провеждат акциите по строго установения сценарий, а пък ти върви се оплаквай и на арменския поп ако щеш; вече не знам къде ще търсим избавлението си от тоя ад– само Господа, наш и всемогъщий Бог може да ни помогне и то ако евентуално така е решил. В противен случай всичките сме в кюпа, до второ нареждане или до доказване на противното…

Другото голямо събитие, което през този период отбелязахме с огромно и подчертано задоволство (макар, че пак “задочно” и от доста далечно разстояние…) беше поредният кръгъл юбилей на нашия скъп татко, дядо и прадядо, който онзи ден удари 90-те си лазарника и смело подкара своята следваща десетилетка към столетието (навръх 01 Август, ако трябва да съм и малко по-специфичен). Намеренията ни по този светъл повод бяха коренно различни, имайки огромни мераци за едно поредно завръщане в Родината и отпразнуване на събитието баш на деня, както му прилича и както се полага за такива и подобни случаи. Добре ама сега с тези сурови мерки и идиотски ограничения можем да ходим единствено по обиколки в очертанията на щата, при това само ако такива и подобни маневри на човешка маса и гмеж са официално разрешени от властимащите силни на деня. В настоящия момент обаче, най-развълнувано и точно на това място, в следващите кратки редове искам да поднеса на моя мил и роден татко първо личните ми благопожелания основно за здраве и дълголетие, като към тях прибавям и тези на всички останали членове на разширената ни фамилия. Както разбрах впоследствие, любимите му внучета едно по едно (макар и с малко закъснение…) вече са поднесли своите сърдечни поздрави към него, а пък докато и малкият Ангелчо почне сам да казва “Happy Birthday, дядо!”, ще трябва да изчака още известно време. За сега той издава само някакви откъслечни радостни звуци и бръщолеви нещо на негов собствен език, който никой друг не му разбира. Още един път – честит рожден ден, скъп и свиден татко наш! Бъди спокоен за всички нас, твоите чеда – ние те обичаме безкрайно и няма ден, в който да не мислим за вас двамата с майка. Целуваме те и те прегръщаме най-силно и горещо! – бъди честит; да ‘илядиш, че и да подминеш, както се казва в такива тържествени случаи и вълнуващи моменти...

Нека обаче сега да продължим със злободневките и другите сърцераздирателни теми от тази част на света – толкова отдалечена от всичко останало, сякаш ти се струва, че не е реалност. През тези няколко дни Неничко си е все из тях и докато не са могли да скитат нагоре-надолу, направили с Меган един малък ремонт в къщата. С него ни предстои да извършим и една съвместна дейност, но то ще е чак като се завърне от обекта следващия път. Около басейна в двора имат някаква стара ограда, която те искат да сменят – не че ѝ има нещо, но според описанието му, коловете ѝ малко се клатели и като цяло не била достатъчно “модерна” (тук аз тутакси усещам привкус на жена, щото на един нормален мъж изобщо не могат да му минат подобни мисли през акъла – хеле пък да ползва понятия и купешки думи, като тая “модерна”, например; нали съществуващата оградка върши работа – какво им трябва повече). Е, да де, ама не-ее: сега те щели да слагат там стъклени панели, които между нас казано действително изглеждат много красиво и особено пък “модерно”, но само когато ги гледаш отстрани и докато са сухи – иначе, като се пръскат и плискат постоянно с водата от басейна, непрекъснато трябва да тичаш подире им с парцала да ги лъскаш и забърсваш. В противен случай засъхват на вади и всички химикали, с които третират тези водоеми остават да личат на слънцето – все едно гледаш повръщаното на някоя пияница пред селския хоремаг (особено ако нещастникът само е пил и се е наливал с плодова ракия без да яде някаква салата за мезе). Ама щом им се слугува, нека да си го направят, както им е по мерак. Та, именно заради тази по-тежка и стабилна ограда, с Нени трябва да излеем отдолу една бетонна основа, върху която после да се монтират коловете на новата. И нали аз съм голям специалист вече в строителството, та ще отида да му дам едно рамо в тази несвойствена за него дейност. Той ще докара пясък и цимент, аз ще подсигуря лопатите и за един ден би трябвало да втасаме с всичко. Понеже нашият щял да изхвърля рамките и панелите на старата ограда, аз пък ще ги натоваря за другата къща, с които ще преградя достъпа към езерото – в момента там няма нищо и е малко опасно, особено за малки деца. Като му дойде времето, ще взема пак ремаркето от Бранко и с джипката на Даниелчето ще ги дотътрузим до нас – все едно от Плевен да ги карам в Габрово, по смисъла на разстоянието съгласно местните географски атласи на релефа.

Онзи ден поръчах едни части за колата на Даниела, които ще идват от съседна Турция. Влязох във връзка с някакви тамошни производители (единствени по рода си, занимаващи се с подобни продукти), преведох им парите в европейски валутни единици и сега си чакам стоката. Тези дни Ванеса работи от вкъщи поради запрещението да се пътува. Те най-после намериха подходяща квартира с Бела и седмицата след Богородица ще се местят да живеят двете в Бризбън. Жилището е голямо, с 3 стаи, двоен гараж за колите им и малко дворче на първия етаж. Ще плащат по $520 седмично, ама като си разделят масрафа помежду, та не е чак толкова зле. Иначе навсякъде ще ходят пеш, защото всичко е много близко и наръки – все едно да живееш някъде по бул. “Мария Луиза” или над р-т “Гамбринус” (бившият…), а да работиш теляк в Централна баня или на колбасарския щанд в Халите; нещо таквоз…

21.08.2021 – Едва днес (пак събота…), успях да сколасам на нова сметка да седна зад писалищната маса в тъмната килия, за да предам морално остарелите си вече “новини” от последните две седмици на мълчание от моя страна. И това отново става единствено благодарение на Даниелчето, което за пореден път ме изведе от мрачната и рутинна действителност на ежедневието, та ме докара пак в нашата любима Noosa, където от снощи сме на бивак в една почивна станция (не-не, тая не е на Профсъюзите, нито пък на някое министерство – предназначена е за най-обикновени човеци, стига те да са платежоспособни обаче, подчертавам). Тя пристигна тук още по обяд и пренесе покъщнината и съответните хранително-питейни провизии от нас с нейната кола, а аз се дотътрах директно от работа едва привечер, след като цели два часа се влачих в интензивния петъчен и особено пък надвечерен трафик. По същия график, само че в обратен ред ще се придвижваме и обратно към дома в понеделник – аз в тъмни зори трябва да се върна на работа в Бризбън, докато тя по някое следобедно време ще се изнесе към нас. Така или иначе, нашият пансион започна още снощи, като за днес имаме планирани и няколко културни мероприятия от особено важно стопанско значение – цяла заран ще обикаляме дюкяните от престижната верига, предназначена изключително за вехтошари и събирачи на боклуци като мен самият, в което свое много тъмно дело, аз доста успешно въвлякох и моята, иначе толкова светла и лъчезарна Даниела. След обяд пък ще се поразтъпчем из района, белким изгорим по някоя и друга телесна калория от хилядите излишни, които набавяме всеки път, когато седнем на софрата.

Разказът ми сега ще започне почти от там, където го прекъснах на предишното комюнике – гледам, че са минали точно две седмици от тогаз. След като най-съвестно положих точката в края на изложението си, отново навлякох дрипите по себе си и отидох да се забавлявам и развличам с най-разни дейности по онази къща – толкова приятни, та чак ти иде да се хвърлиш под влака от “приятност” и особено пък от “забавност”. Бях поръчал в един магазин 4 торби със специален цимент за фугите на новите плочки по пода, които положихме неотдавна с бае ви Желязко. Понеже дюкянчето се намира в непосредствена близост до тяхната колиба, та го помолих барем да отиде до там и да ги прибере, пък аз вечерта се отбих до него да ги натоваря към обекта. Принципно това трябваше да бъде негово задание, което да извършим съвместно през почивните дни, обаче по това време се намирахме все още под ключ и той не посмя да пътува надалеч извън очертанията на резиденцията си. Освен това, на него му предстоеше служебно пътуване до България, което той по никакъв начин не искаше да осуети поради неспазване на някакви официални възбрани и други ограничения от страна на властта, които аз лично не съблюдавам чак толкова стриктно – да не кажа даже ‘ич, понеже не ми пука ни за онези, у които е сега властта, нито пък за другите, които тепърва има да се борят за придобиването и усвояването ѝ. Както и да е – предната вечер аз си натоварих стоката, оправихме си сметките и в съботната сутрин запретнах ръкавите, докато пък той във вторник излетя за Татковината с нашите сърдечни благопожелания към народ и Родина, наред с хилядите ни заръки и препоръки: да не харчи безогледно, да не пие много и да не се хвърля като шаран на всяка първокласна тротоарна уличница или връз някоя второстепенна улична тротоарница, щото пък той си е и ергенче, де – щастливо разведен вече от сума години и още по-щастлив дядо на три внучета, да ни е жив и здрав...

Та, разбърках си кашата и почнах да фугирам плочника – бавно и тъжно, методично и механично, което като цяло не е чак толкова противно “забавление”. Миенето обаче после на самите плочки е ужасяващо и единствено по-интензивното търкане с гъбата води до някакво частично избавление от проблема. С тази деликатна дейност се занимавах кажи-речи до късния следобед, до когато вече нито коленете си чувствах, че си бяха където са им местата съгласно Божията нагласа на человеческите форми, нито кръста, ни ръцете, лактите, раменете, че и всичко останало по телосложението ми (и което беше останало за усещане в мен). Бях се превърнал на машина, по-скоро в робот и незнайно как продължавах все още да се движа, сякаш като по инерция или задвижван с пружина. Независимо от всички неудобства и перипетии през дългия, сякаш нескончаем ден, работата беше свършена точно както беше предварително запланувана – вечерта ударих ключа и напуснах обекта физически сломен, но пък иначе душевно удовлетворен от добре свършената работа. След кратка почивка за отмора и сън, последната продължи и на другия ден – ако че беше неделя и по закон Божий един нормален човек ходи на черква, за риба или се излежава в кревата барем до обяд; яде едни палачинки със сладко от вишни да речем и пак си ляга, този път с книгата в ръце; няма бако таквиз филми при мен – работата е на първо място, пък тогава вече идват и останалите социални привилегии. Та, както вече казах – за неделния ден бях отредил малко по-пипкава дейност, приключването на която щеше да ми отвори фронт за купища други, които бяха възпрепятствани до този момент.

Преди много, много седмици и месеци (а може би вече и преди година време да е било…), заради компресора на климатика бях изградил с някакви остатъчни бетонни плочки две “стъпки” да ги наречем (или стъпала…), върху които да стъпят основите на металната му кутия. Нарочно ги бях повдигнал на около една длан от земята, за да отсоча въпросния компресор от пода, където се събира вода от дъждовете, кал, листа и други боклуци – тогава още и през ум не ми е минавала идеята за навеси, покриви, допълнителни пристройки, плочници и тем подобни щуротии, които напоследък станаха факт и се превърнаха от мечти в най-реална действителност. Със затварянето обаче на пространството, сега този агрегат остана на сушина и тези стъпчици отдолу му бяха напълно излишни, но така или иначе те вече бяха там, компресорът беше монтиран връз тях и наш Цецо отряза тръбите за газта точно до там – никакво последващо мърдане не е възможно вече, освен съвсем малко настрани, докато кютюкът от горе се намести и заеме строгите си геометрични форми така, че с естествената си кривина да не дразни много очите на експерта. Докато се гъзурчихме с Желязко по новия плочник, успяхме да повдигнем компресора във въздуха на едни дъски с цел да се освободи площта под него, та да могат и тези фундаменти да се облекат със същите плочки – едва някакви си два пръста аралък имаше под тях. Това именно ми беше задачата за деня – кроих всяка плочица сама за себе си, лепих я поотделно, после пък фугирах между тях (в позиция легнал по корем и леко настрани – ту на едната, ту пък на другата; досущ като на плажа в Лозенец, когато задължително трябваше да се изпека и под мишничките, че да не ме хваща проклетата ангина през зимата). В тази легнала поза като за колоноскопия, облепих въпросните стъпала – е, колко пъти ставах и колко пъти залягах не съм ги броил, но това бяха едни многократни движения от свободното съчетание; този път не с топки или бухалки, ами с плочици. Рязах, пилих, престъргвах – всяка една беше с различен размер и всяка една беше уникална за себе си, а наредени вече една след друга, образуваха сравнително по-стройна редичка и някак си заплескаха криворазбраният ми и неграмотен дюлгерлък. Цял ден се пинкях и гъзурчих с тази дейност – до това време вече вътрешният под беше напълно изсъхнал след фугирането на плочите, та му ударих и един маркуч по челото – с четката за дъски го излъсках до блясък и изпъдих окончателно водата (която поради нашите нескопосани бетонджийски ръкоделства с Цецо, последната се стича навътре към къщата, вместо да бяга навън към вратата, но това са подробности – там такава шуртяща вода никога няма да има, освен ако не падне покрива отгоре и дъждът не започне да вали направо вътре; това вече ще бъде сериозен проблем, опасявам се, но да не мислим за такива страшни потопи сега – нека да гледаме малко по-ведро на нещата). С измиването на плочките, дейността ми в тази част на обекта приключи, паралелно с което денят съвсем превали, насочвайки се стремглаво към по-тъмната си част – а това недвусмислено беше и сигналът за отбой – каквото успях, направих; всичко набелязано и всичко онова, което бе по силите ми, че и малко горница биля…

Работната седмица в служебен аспект не беше кой знае колко заета и този път нямаше голям юруш около мен. Оборудването на първата прототипна влакова единица за сега върви сравнително гладко и почти вече приключва. Появяват се отделни дребни промени и корекции в документацията, които аз своевременно отстранявам и отразявам като изменения, но общо взето не съм имал някакъв непосилен зор в тази посока, на каквито бях свидетел в неотдавнашното минало – досущ като при приключване на плана за тримесечието в края на годината; спомените ми от добрата стара “Електроника” ще ме съпътстват вечно или поне дорде не приключа напълно със земния си път. Вечер не съм оставал до късно и обикновено се прибирах в къщи по-навреме. В една от вечерите ходих до Неничко – той все още си беше в къщи, преди да замине обратно към обекта. С него взехме окончателни решения и набелязахме мероприятия за една наша съвместна работа в задния им двор. Там те имат басейн, но оградата около него е остаряла и на места се клати. Та искат да я сменят с по-модерните стъклени панели, а старата ще я изхвърлят. Вместо това ще я взема аз, за да я монтирам долу покрай езерото, защото там в момента няма нищо и ако някое дребно келешче вземе да се засили с тротинетката си надолу по стълбите, ще се намери направо в езерото, защото няма какво да го спре. Принципно това място трябва да се обезопаси, но до сега не бях мислил и по този въпрос. Ама ако тези оградни панели ми дойдат максул, един ден ще ги монтирам по ръба на стената, че да стане мястото уж по-безопасно съгласно стандартните норми и постановления в държавата. Докато бях при Меган и Нени, поиграхме си малко и с Ангелчо – той вече се мъчи да пълзи, изправя се горе-долу на крачета, ама нали и дупарата му дип натежава, та гледа повечето да седи на нея, вместо да ползва собствената си тяга за самостоятелно придвижване по пода. Обаче ако го изчакаме още само няколко седмици и той направо ще литне до това време – тогава вече ще трябва да го връзват с въже, за да не го изгубят някъде из нишите на огромната им къща. Нени е замислил много мащабен ремонт – разширяване на едната баня, после цялостен бояджилък на стените – вътрешните, както и външните по фасадата. А това е огромна работа – за отвън майсторите трябва да слагат скеле, защото е високо и не може да се стига с ръка. Правят сметка да слагат и нова ограда отпред, с автоматична плъзгаща врата, ще променят и сега съществуващия навес, който да поеме двете им коли + огромната каравана, която също е на съхранение там. Ама да е жив и здрав да работи яко, че да изкарва добри пари, с които да посрещне тези насъщни и насрещни масрафи – хиляди ще потънат и там, но пък иначе ще им стане много хубаво; нали всяко добро начинание е оправдано, само по себе си...

Така дойде и следващата събота, която отнесена спрямо днешната пък, може да се нарече вече “миналата”. Аз и за тогава бях набелязал сума дейности и мероприятия, макар и не така изморителни, но пък също толкова важни и неотложни. След като подът вече беше напълно готов и върху него остава да се нанесе само едно консервиращо лаково покритие, на дневен ред дойде да се справя и с ъгловата стена около малкото прозорче, която остана да се боядиса. От Неничко бях взел една кутия боя, останала му от някакъв негов междинен ремонт и която не му трябваше. Размесих я с малко циментово лепило за плочки, съгласно безценните съвети на другия майстор Бранко (академик и гуру в строителния бизнес с подръчни средства и вторични материали), с цел да се получи леко грапава повърхност и да изглежда като по-груба варова мазилка, вместо повърхността да е гладка като стените вътре в стаите. При нанасянето си, така подготвеният маджун от много финия пясък в лепилото остава на малки пъпчици, които добре имитират мазилката. Преди това обаче се потих с отстраняването и ликвидирането на една ненужна вече чешма, която беше слагана там допълнително. Предната вечер ходих до железарията да взема една тапа, с която да запуша едната страна на тетката под мивката в кухнята, от която някога е било правено разклонението за този външен кран. Докато вадих, дърпах и скубах тръбата, разбих готовата вече облицовка на външната стена – та хайде, пак я замазвай, гипсове, шпакловки и т.н. Това малко ме забави, а пък и дупката която зина отвън не можа хубаво да се запълни и заравни. Нанесох две ръце от въпросната каша, обаче остана да личи и това сега ми вади очите, но ще си го търпим – от толкова много старание, та на края го преяде майсторлъка; “предóбрихме” го, както вика на бачо Гьорги баща му. С тази малка стеничка се бъзиках почти целия ден, на края лакирах и стъпките за компресора, които облицовах предния ден. Исках да го сваля вече долу от дъските и да си стъпи окончателно върху готовите стъпала. За това пък ми помогна Даниела – нагласихме линиите, подложихме отдолу гумени тампони да не вибрират и зъзнат ламаринените ѝ капаци по време на работа и кутията му си застана на определеното място во век и веков, амин…

В неделя сутринта, навръх честването Денят на Пресветата наша Богородица, с Дани ходихме на църква. Този път отидохме в македонската, която е значително по-далеч от нас, но сърбите са в ремонт и службата им сега се води в един импровизиран салон, вместо от олтара на черквата. Каква беше приятна изненадата ни обаче, когато прекрачихме дверите на Християнския дом на нашите бракя македонци – амчи ти влизаш сякаш в истински Божий храм, бре! Всичко е така добре изписано и прясно, сякаш до онзи ден някой е изографисвал стените и таваните; направо като в Атонския манастир. Службата също беше хубава – по принцип се води от един малко по-възрастен свещеник, а на клира пеят други трима мъже, но действително доста тържествено и успешно (може би самите те да са някакви певци, защото певческите им данни бяха просто завидни). А пък не е изключено младият свещеник, който до известно време водеше службите, да е минал на някаква по-задна позиция в йерархията – ние навремето познавахме момчето, ама и баят години минаха от тогаз, та не си го спомняме вече кой беше и как изглеждаше на външен вид. Така или иначе, уважихме големия празник и се прибрахме. За вечерта бяхме канени на курбан у бачо Гьорги и Данчето, които по традиция всяка година организират за всички нас. Мероприятието беше планирано да се проведе масово и на открито в един парк, както винаги е било преди да ни нагази пандемията, обаче сега с тези крути мерки, по парковете разрешават събиране на хора само до 10 души; същият капацитет трябва да се спазва и за моабет в къщи – повече от 10 човека на една софра не могат да сядат; говеда! Ние се пришихме към тяхната организация и винаги подсигуряваме някаква скара за онези, които пък по една или друга причина не ядат курбан чорба. Даниела обикновено прави баница, пече по някой млин и така кооперативно и с дружна подкрепа посрещаме празника. Миналата година нямаше такава организация поради насилствено наложените ни ограничителни мерки, по-предната пък ние бяхме в България баш по това време и не сме участвали в този мирянски форум. Тазгодишното му издание се проведе в доста ограничен, по-скоро опестен състав и на “закрити врата” така да се рече, защото се събрахме малко инкогнито у бачови Гьоргюви, ама това не ни попречи да откараме моабета пак до среднощ. Аз след черква ударих и една четка само с боя (последен слой) на стеничката, с което на бърза ръка приключих работната дейност за деня – нали беше и празник, все пак. Турихме по един кат нови дрехи и ето ни на моабет.

У Жоро и Данчето ние винаги си изкарваме добре и приятно – там всеки път настава голяма веселба. Заедно бяхме и с други наши общи приятели и беше много весело. Аз бях омесил една каймица за кюфтенца, които опекохме там на място, Даниела пък пече зелена баница, която този път се получи извънредно много успешна (и то защо, мислите вие? – ами защото без да иска беше изтървала, завалийката, олиото, та стана мазна и сочна като на циганките от Женски пазар; това е единственият мой еталон и критерий за баници и за бюреци – както и на момите от “Минерални води” в Габрово, разумява се).

Така тези две седмици поминахме с настоящето – сега чакаме уж да дойде бъдещето, та да видим ще я бъде ли нашата или напротив. В сряда Ванеса и Бела се нанесоха в новата си Бризбънска квартира – Даниела не е на работа тези дни, та ходи с тях да им помогне с пренасянето на багажа. Апартаментчето им е напълно обзаведено, така че няма нужда от примъкване на покъщнина, гардероби, кревати, хладилници и печки – там си имат всичко, включително и малко дворче с маса, столове и чадър; в комплекса има и басейн, та видимо всички са щастливи и доволни от досегашния развой на събитията. Дано добър да е Господ за всички нас, че и занапред да продължим с добруването и добрините си…

18.09.2021 – Пропускам вече няколко поредни съботно-неделни дни, единствено в които мога да драсна някой и друг ред в нескончаемия си дневник. Причините са много: уж обективни, ама повечето субективни; хем лични, както и обществени, може би дори политически, само без финансови (е, поне за сега, де – за слава на Небесата, финансовият ни гръб е обезпечен; да видим до кога ще е така…). Всеки път в плановете ми на първо място беше списването на стенвестника, обаче се заредиха такива напрегнати и динамични времена, че до писма и статии просто не успях да стигна. Едва в днешната ранна съботна утрин облаците над мен се поразсеяха, та преди да ми почне бригадирската смяна на строителната площадка, сега ще ви запозная с всичко онова, за което не е ставало дума преди това и е било пропуснато в строгите ми хронологични хроники – де умишлено, де пък случайно…

След като изкарах трудовата седмица в службата, следващите почивни дни бяха определени да помагам на Неничко в изкопаването на една траншея около басейна в двора им, където нарочен майстор щеше да идва да им прави нова ограда. Още в четвъртък вечерта натоварих джипката на Даниела с остатъците от цимента, които бяха почнали да се втвърдяват от стоенето им в гаража без да се ползват. След изливането на плочата, която правихме с наш Цецо хартисаха 8 торби – какви сметки бях правил тогава, дали много бях купил, дали пък ние малко натургахме в бетона, ама от този обект реализирахме сериозна икономия от близо половината количество. Е, после се чудех защо отгоре плочата се рони като трохите на сухар – вероятно малко постничка я бяхме оставили, но пък Желязко изля отгоре ѝ няколко кофи със специален запечатващ разтвор, който скова всичко по повърхността, та и една песъчинка после не можеше да се откърти. Думата ми беше, че предложих на Нени този материал, който на мен едва ли скоро щеше да ми дотрябва пак и от страх хептен да не се ягмоса в гаража, решихме да го употребим, пък аз ще си купя нов, когато тръгна да лепя камънаците по дувара. Нахвърлях лопати, кирки, инструменти, налях бензин и на другата заран още в 05:30 се подпътих за работа. Преди това обаче трябваше да мина през Бранко и Ваня, че от там да закача неговото ремарке, с което да пренасяме пясъка, да изхвърляме боклука и т.н. Вместо директно в офиса, отидох първо при Нени да разтоварим материалите и да оставя ремаркето пред тях, защото от там, вече заедно и с двете коли отидохме при някакъв негов авер, който се занимава с автомобилни ауспуси, тръби, гърнета и други подобни дейности. Искахме да сменим оригиналната изпускателна система на джипката с нещо по-така, дето гърми и пращи все едно, че караш танк. Оставихме колата на Даниелчето при тоя юнак да ѝ оправя “звука”, а Нени ме закара на работа – до това време вече часовникът показваше 08:30 и него ден работната ми смяна почна с известно закъснение. През деня те с Меган щяха да ходят за нещо друго в същия район и междувременно следобеда той прибра колата готова, а привечер дойде с нея да ме вземе от работа – нашите сложни комбинации и варианти с множество разклонения граничат единствено с тези на великия Остап Бендер...

Докато все още беше светло отвън, отидохме в двора на оглед и вземане на първоначални мерки – Меган се занимаваше нещо с малкия, та ние рекохме да използваме времето за нещо полезно. Стана ясно какво има да се прави, свалихме панелите на старата ограда, извадихме няколко плочки и с това дадохме началото на строителния обект – после мръкна и се прибрахме в колибата. Ангелчо снове напред-назад като мишка - само ходи да дърпа столовете и ги тътри по пода на където му скимне. У тях дъските лъщят и греят от чистота – той най-старателно им обира праха навред като с парцал. Вечерта го къпаха в едно корито – понеже нямат все още подходящи условия в баните (нали и те подлежат на ремонт), водните процедури по хигиенизацията му се извършват на масата, на която пък се и хранят (след постилането ѝ със съответните найлони, пешкири и подобни превантивни мерки за съхранение на политурата). А той от своя страна смята, че това му е басейна (или че се намира на плажа…), макар с по-малък размер от истинския и навред подгизва с вода, докато го изкъпят в тясната ваничка. На края “кървавичко” си изяде кашата, грабна шишето с приспивното мляко и се отнесе – та чак до сутринта.

Надницата ни започна да тече още от най-ранните зори на следващия ден – в 06:30 вече бяхме строени в две редици, барабар с кирките и лопатите - пошепнахме “Ура!” и вдигнахме знамето. Нени беше взел назаем една ръчна количка, та която пръст изкопаем от траншеята, караме я с нея чак до отпред и веднага я товарим в ремаркето. Докъм обяд изкопът беше готов, нахвърляхме още боклуци отгоре до канатите, които чакаха удобен момент за изхвърляне и заминахме на тяхното градско бунище. Там обаче ползването му не е безплатно, както при нас на Gold Coast и за товарът от около 700 кг ни обрулиха със $60 такса – на влизане те теглят на един кантар, после на излизане също и за разликата плащаш като поп. По време на разтоварването обаче, специално на пръстта от ремаркето, аз някак си замахнах с лопатата, изглежда направих някакво неправилно, криво движение и нещо вътре много лошо ме преряза в кръста. Едвам се прегъвах после да редим плочките – ужасни болки бяха! На обяд Меган тури малка софра да се подкрепим, въпреки че нямахме нужда да си пълним шкембетата с излишна храна – ама ние нали да не я обидим, та се нахвърляхме и двамата с моя малък Неничко, като бичета с прясно окосена люцерна. Следобеда направихме и няколко бъркала с бетон, който нахвърляхме в окопа най-отдолу – нещо като пълнеж. Пропуснах да отбележа, че след като изхвърлихме боклука, от там директно отидохме да купим половин кубик пясък с празното ремарке и чак тогава се прибрахме. С този същия едър пясък разбърквахме и бетона. Приключихме надвечер, изкъпахме се, обаче моят кръст продължаваше да ме боли и да не ми дава мира и покой. Меган ми даде някакви хапчета, слага ми горещ компрес отдолу, но въпреки всички мерки онова шибано нещо боли, та чак сълзи ми излизат от очите. Тя беше правила любимата на Нени супа топчета – доста майсторски се справя, отбелязвам с подчертано задоволство. Ударихме по няколко паници още дорде е гореща и се простряхме на дивана да изгледаме един филм - до това време малчуганът отдавна си беше вече легнал. Поиграхме малко преди това, ама на него дойде ли му съня и заспива където свари – на пода, в скута на някой, на дивана, във фотьойла и по принцип навред, където го застигне дрямката.

В неделя сутринта бетонджийската ни одисея продължи – този път вече с повече внимание и елемент на творчество, защото отдолу нивото на разтвора трябваше така да се уцели по количество и по размер, че паветата пък отгоре само да се залепят на челото му и да се запазят равни с останалите от плочника, които не бяха разбити заради изкопа. Голямо гъзурчене падна, хеле пък аз с тоя разбит кръст направо едвам издържах до края – добре че Неничко улови занаята, та и той помага най-активно, миличкият. В ранния следобед втасахме с всичко – измихме зацапаното, изчистихме инструментариума и аз се подготвих за прибиране към къщи. Артъка от пясъка го взех със себе си в ремаркето, защото не Нени не му трябваше, а пък аз щях да го използвам за камъните на дувара. Докато ние работехме в задния двор, отпред на площадката пред къщата имаше други майстори, които се занимаваха с навеса за колите и караваната. Само че тяхната дейност щеше да продължи и през седмицата – те вероятно още не са свършили с този покрив, защото в противен случай Нени щеше да ми изпрати снимки на готовата конструкция.

У нас пристигнах към 16:00 – от там насетне с Даниела трябваше да пресипем пясъка от ремаркето в найлонови чували, за да го върнем изчистено вечерта пък на Бранко. Събрахме стоката в 5-6 захарни чувала, ама пълни до върха – едвам ги привлачихме на съхранение до оградата; измих с маркуча каручката и уж да приключим вече с дейността. Да, ама не-ее – малката пък (нашата този път…), си искала дивана от къщата да ѝ го занесем в квартирата (в Бризбън амчи…) и ако не беше тоя кръст да ме боли толкова много, просто щях да утрепя майка ѝ още на мига, та да се ликвидира въпроса веднъж завинаги с претенциите и капризите от подобен домашен характер, на които тя така охотно ѝ уйдисва на акъла. С други думи, няма разминаване - хайде, влизаме в къщата, разглобяваме проклетия диван на парчета и на отделни възглавници и едвам го насипваме в ремаркето. В същото време започна да вали дъжд – дребен и ситен, но все пак мокър. Че търси найлони да завием дивана, че връзвай с ластици и колани да не се разхвърчат по пътя – въобще: един малък УЖАС, един малък АД!...

Най-после в 17:30 тръгнахме от нас да пътуваме към Бризбън, където ни чакаше Ванеса. Тя междувременно вече беше разместила сама старите и порутени дивани в квартирата, за да стори място на нейния – ние само нанесохме отделните му парчета вътре, а те с Бела щяха да си го сглобяват впоследствие. И от там, най-накрая се понасяме към Бранко да му върна ремаркето – аз съм все още по една камизолка и къси гащи, които Неничко ми подари от неговия реквизит, а навън като дишаш и парата от устата ти се вижда чак; студ, та студ – само дет’ снежинки не прехвърчат. След половин час отиваме при Наталия и Жорко, зетят на Бранко и Ваня; по принцип всички строителни дейности почват и свършват от тази географска точка, защото те правят постоянни ремонти, строят пристройки и принципно там се намира строителното им депо, така да се каже. Същият ден се честваше Денят на Таткото по тукашните обичаи и тертипи, та те по този повод се бяха събрали с децата си и семействата им на малък семеен моабет. Стана така, че и ние им се изтърсихме, барабар с всички останали - от вратата и право на софрата; добре че хората ми дадоха малко дрешки да се понаметна, че инак щях направо да възкръсна в тоя леденик. Прибрахме се у нас по някакво никакво време – а мен кръста продължава да ме къса и хич биля не ми минава.

Седмицата на работа беше малко по-спокойна, поне в първите ѝ няколко дни. Нощно време не можех да спя от болки и едвам се намествах на една страна – уж вземах някакви илачи и мазила, обаче болката не отшумява; до завикване чак стигнах – такова пък чудо не ми се беше случвало, от едно нищо и никакво движение. Трудно карах колата, зор седях и на стола по цял ден на работа – лоша поличба, като сакат бях. Тъкмо ми дадоха да правя нещо в сряда следобеда, аз обаче в четвъртъка не отидох на работа – останах си у нас да лежа цял ден в леглото. Хапчетата уж помагат до някаква степен, ама като им премине действието и веднага почва да скубе нещо отвътре. Така се влачих до края на седмицата, когато болката от кръста се премести надолу към по-дебелата част на кракът – значително по-търпима и с известно облекчение. В петък вечерта след работа заминах на санаториум, уж на балнеолечение да си церя болежките. Даниела беше отишла там още през деня – Дарина също беше с нея, та са си правили двенките компания по пътя. Ние имахме едно апартаментче за няколко вечери, а Дарина се беше настанила в съседен комплекс и през цялото време бяхме заедно. В събота те хукнаха по разни техни, момински пешеходни обиколки покрай плажа, докато аз малко по-умерено започнах индивидуалната си физиотерапия с по-кратки разходки – пак по бреговата ивица, но не на чак толкова далечни разстояния. През деня булките ходиха до съседното село, което отстои на 6 км от нашия бивак – обядвали в една кръчма и по същия път се върнали, докато моята променада беше малко по-кратка, в известна степен “инвалидна”, така да се нарече. Отначало кръстът ме наболваше по-осезаемо, обаче като походих известно време и сякаш болката изчезна. На едно място се спрях да гледам как се приземяват парашутисти на пясъка – изсипаха ги от един самолет и за няколко минути бяха вече долу на земята. След това се върнах на изходната позиция и ударих нагоре по една пътека покрай брега. Там пък се вторачих да наблюдавам играта на стадо китове (всъщност, майка китка с малкото си китче) – по това време на годината китовете мигрират от студените води на полюса, придвижвайки се на юг към по-топлите, където раждат своите малки; после се връщат обратно и така се разтакават нагоре-надолу през целия си живот, докато не попаднат в мрежите на някой траулер, където завършват водния си път под формата на скъпоструващо филе или китова мас. Беше доста интересно – обикновено за подобно шоу се наемат лодки, катери, които отвеждат наблюдателите почти до самите животни. Ние преди години водихме Ванеса на такава екскурзия и видяхме огромните им туловища от съвсем близко разстояние. Когато са в добро настроение, случва се така, че в своята игра китовете се плъзгат под лодката и си отриват гърбовете по дъното ѝ. Но общо взето са предпазливи и умни добичета. Последните често стават жертви на мрежите против акули, които са поставени заради хищниците – уж да не влизат по-напред към плажовете, където се къпят курортистите или пък сърфистите се радват на вълните. И въпреки тези охранителни мерки, които местната власт взема, за да си поддържа жив туризма, всеки път има по някой и друг надъвкан или пък направо изяден с банския костюм – онзи ден стана подобно нещастие на север от нас. Акулата е също като крокодила – това са зверове, хищници, които никога не са сити, даже и в момента, когато стават от “масата”; те никога не спят или пък да ги мързи да ловуват, щото ги е напекло малко слънцето – тези чувства са приоритет единствено на човека. Мисълта ми беше, че добре се позабавлявах, докато гледах огромните риби как скачат из водата и перките им блестят на слънцето – а денят беше повече от прекрасен. Предната вечер аз бях малко изморен – сутринта карах до работа цял час, после се занимавах служебно още други девет, че след това още два часа пътуване, докато се измъкна от петъчния трафик на гражданите от столицата (ние по наше село нямаме чак таквиз задръствания и по принцип се придвижваме по-рахат, обаче столичен’ти много ни пречат на спокойствието – единствени те правят навалица по друмищата прашни). След като почувствах известно подобрение в здравословното си състояние и облекчение на болежките ми в кръста, вечерта направихме едно по-солидно мероприятие – със съответните аперитиви, салати, кебапчета и други гюзлеми; през нощта спах като бебе – отдавна не ми се беше случвало…

В неделя отново хукнахме по разходки – този път по-сухопътни, че покрай брега беше излязъл един много противен вятър и не беше много приятно да усещаме как между зъбите ни скърца пясък. Него ден обаче китчетата се бяха изнесли вече по тяхната миграционна траектория и колкото да се вглеждахме в далечината, където те играха толкова волно предишния ден, сега нямаше и помен от тях. След обяд отидохме на спа процедури в комплекса на Дарина, от които на мен видимо ми стана още по-добре на кръста, обаче болката от там премина в предната част на крака, който почна да изтръпва и продължава да ми създава дискомфорт. Не съм се излекувал напълно, обаче съм на път – надявам се. Даниела продължава да ме тъпче с разни хапове, маже ме и с нейните вълшебни мехлеми, ама аз като че ли от нищо не се повлиявам вече; единствен алкохолът ми остана като по-лечебен цяр за моите болежки – както телесни, така и душевни. След още една неделна вечеринка, аз на другата сутрин тръгнах към работа, а те с Дарина се прибраха вечерта. С това завърши тази наша кратка екскурзионна програма и сега едвам чакаме следващата, която ще е ча-а-ак в началото на Октомври (след други 2-3 седмици, отчетено спрямо днешната дата).

Във вторник сутринта ходих до машинния цех, където оборудват двете влакови композиции с нашата нова екипировка – място огромно, ветровито, неприветливо и мръсно, но даващо хляб на над 2-3 хиляди души персонал; по своите мащаби мяза на комбинатите в Кремиковци, Перник или Радомир. С моя пряк ръководител ходихме в едно от халетата, та на място да видим кое как върви по монтажа на отделните възли и агрегати – изкарах 2-3 часа там, след което заминах за офиса, където продължих да се занимавам с текущите си задания. Междувременно Даниела получи официално писмо от нейните работодатели, че прекратяват трудовите си отношения с нея поради непригодност да носи службата и да изпълнява задълженията си, след като едно от условията не е спазено – а именно, да бъде ваксинирана с две дози от отровния коктейл, който така щедро ни раздават на път и под път, в градинките по пейките, та дори още малко ще тръгнат със спринцовките и по домовете на хората. Гняв, злъч, омерзение и много болка от безсилието ни са се натрупали дълбоко в мен – не знам как ще нося всичко това и занапред като товар в душата си; не вярвах, че ще доживеем да станем свидетели и на такива чудесии (предвид и факта, че чудото все още не е почнало – за сега тече само подготовката му). Медийната пропаганда от екрана на телевизора, от страниците на вестниците и от новините по радиото, която струи денонощно от тях заема толкова зловещо място в живота ни, сякаш нищо друго не се случва, не се е случвало и никога повече няма да се случи. Колкото и да избягваме гледане на телевизия и слушане на радио, всичко покрай нас е свързано с тази идиотска кампания по ваксинирането и истерия от всявания страх и паника от пораженията на вируса. За сега нашият щат е “чист” откъм заболели и носители на заразата – сегиз-тогиз, предимно поединично се появява по някой и друг изолиран случай, който обаче задължително се коментира най-широкомащабно и обезателно се подчертава, че видите ли – нещастникът не е бил ваксиниран, за това сега така му се пада да тегли и да страда, та даже и да умре едва ли не, след като не спазва препоръките на купените здравни глашатаи. При нас атаката обаче е насочена към по-големите градове – основно Сидней и Мелбърн, за където казват, че всеки ден имало по над 1000 случая (друг е въпроса дали те са действителни, а не някакви измислени, имагинерни величини, които за момента просто да са удобни като статистика - предназначени от своя страна за целенасоченото сриване на икономиката и живота на хората, респективно…). Но, нека най-напред да сме живи и здрави – пък ще видим с какво има да се борим от сега нататък. Проблемът единствено остава висящ с ходенията ни до България – всичко останало тотално избледнява пред невъзможността да видим близките си, да бъдем с приятелите си и въобще да бъдем свободни. Е, тая свобода вече ни я отнеха – да видим коя ще е следващата, която ще ни измъкнат под носа. Междувременно разбрахме, че на Цецо майка му е починала, докато той се размина с нея буквално за половин ден. Преди повече от месец той най-официално “кандидатства” за напускане на Австралия поради влошеното ѝ здравословно състояние. Тогава обаче овластените, изгубили своя човешки образ изроди му отказаха още по-официално и безцеремонно, принуждавайки го по този начин той повторно да им се кланя доземи и да кандидатства по етапния ред - този път вече с представянето на огромен брой документи, каквито не ни бяха искали дори и по времето, когато трябваше да станем граждани на тая шибана държава: паспорти, лични карти, банкови сметки, шофьорски книжки плюс официалната епикриза за заболяването на майка му, Бог да я прости, милата. И когато всичкото това вече беше готово и онези хайвани най-после му разрешиха напускането на страната, той си взе самолетен билет веднага за следващата седмица (онзи ден, четвъртък – ако не беше заминал тогава, щеше даже да дойде с нас на почивката). Само че твърде, твърде късно – Цецо кацна в София в петък някъде по обяд, докато майка му бе вече починала още сутринта на същия ден; каква невероятна неправда и лош късмет. Че как да се примиря аз с подобна идиотска дивотия, как да я приема за нормална, след като подобна печална участ може да има всеки един от нас?! Тази сутрин си обменихме няколко думи и с Желязко – той от месец и нещо е в България, та му напомних да се прибира по-скоро насам, че още не си е свършил работата по двора; има сума плочки да се лепят. Пък той вика: “Как да се върна там, в тая каторга?” – и нищо чудно изобщо да не се завърне тук… Не знам какво ще правим – ще си я караме пак ден за ден, както до сега; само че вече няма нито в какво да вярваме, нито пък на какво да се надяваме и да разчитаме… Сега отивам да блъскам по двора, че да се поразмие малко чернилката, която ми е застинала на буци в душата – ще окълцам асмата, защото гледам, почнала е да избива листенца и филизи тук-таме. Отделно от всичко пък е и факта, по силата на който на мен абсолютно нищо не ми се прави – аман вече от кърска работа и строителство; пишман станах от всичко…

26.09.2021 – Айде, идемо даље, както викат сърбите – демек, да вървим напред. Оказа се, че този слоган е взет и за мото на тяхната социалистическа партия (СПС), подобно на множеството други такива, пришити към аналогични леви движения по целия свят. Но, нека да оставим политиката за сега малко настрани и да се вгледаме по-издълбоко в насъщното, като неизбежна злополучна реалност, случваща се в най-реално време. Днешният неделен ден отново ще бъде относително или поне частично работен за мен, защото трябва да подготвя терена на плочника за окончателното му запечатване с плочки. След като се разбра, че наш ма’стор Желязко няма и намерения даже да се връща скоро в затворническата ни Австралия, на мен не ми остана нищо друго, освен да се обадя на Силвестър (синът му, с когото те по принцип са екип и работят заедно), та с него да довършим започнатото. Разбира се, момчето на драго сърце ще откликне на подадения ми отчаян зов, но преди това аз трябва да му разчистя района, та да му дам фронт за по-широко действие. Именно с това се занимавах вчера, почти през целия ден – складираните по двора материали намериха своето друго място, а следобеда излъсках съществуващите павета почти до блясък с една машина, произвеждаща силна водна струя. С нейна помощ буквално изкопах фугите на плочите и ги измих от натрупалата се с годините в тях кал, плевели и всякакви други израстъци и боклуци, а пък днес вече ще залея цялата площ с няколко кофи циментово мляко. Надеждата ми е последното да проникне навсякъде, където има аралъци и така да се заздрави основата, върху която вече ще лепим плочките. Добре, ама тази мръсна задача ми отне сума часове, защото трябваше всяка плочка да я обикалям от четирите ѝ страни, за да я продухам от калта и пясъка – тонове с вода пролях, ама пък всичко стана за чудо и приказ. След като приключа с писмения си доклад, отивам да бъркам разтвора, с който да запечатам всичко това во век и веков – Амин; щото при мен една работа не стане ли “вечна” аз изобщо не се занимавам с нея… Гледам обаче, че нещо времето отвън се мръщи, та не е изключено и да завали. Но аз там съм под навес, така че ще гледам да довърша наченатото. Не за друго, ами то иначе просто няма кога да се свърши, защото пък следващите почивни дни нас няма да ни има наоколо, че отиваме на една малка почивка с цялата българска общност от близки познати и приятели. Резервирали сме си пак няколко колиби в една планинска местност на стотина километра от Бризбън – понеже понеделникът се явява неприсъствен ден, заради някакъв местен празник, та ще слеем с него и съботно-неделните почивни дни. Даниела отново ще замине нататък преди мен, а аз ще се придвижвам едва привечер след работа. Тук също ще се развият известни малки комбинации, защото предната вечер пък ще честваме едната годинка на малкия Ангелчо и ще бъдем у кафаната на нашето македонче. Вечерта ще отседнем в квартирата при Ванеса, която се намира на 10-15 минути пешеходно разстояние от там. Даниела ще е натоварила още през деня джипката си с необходимата стока и провизии и ще я паркира пред тях. Аз вечерта ще дойда от работа с моята кола и също ще я оставя в уличката – след рождения ден се прибираме да спим. На другия ден Дани отива при Дарина и оставя нейната кола пред блока им, а тя тръгва с Дарина, докато пък аз вечерта ще оставя моята там, а ще докарам джипката, защото в нея ще ни е багажа за екскурзията. По обратния ред, в понеделник минаваме покрай Дарина да взема моята кола и се прибираме окончателно в къщи. Ей такива работи – малко сложни за разбиране, но пък иначе са много лесни за изпълнение… С всичко това исках да подчертая две неща: че няма друго време за подготовка на плочника, освен единствено днес, както и че едва ли през следващите два поредни уикенда ще мога да седна така на спокойствие, та да изливам и мислите си връз купищата бели листи. Следващото ми включване ще е чак към средата или в края на Октомври – а до тогава кой знае още колко много събития и факти ще се натрупат за анализи и дискусии.

Нали казват, че злото никога не идвало само, та освен дето ме болеше кръста и кракът, онази вечер докато си преживях хапките из устата ми падна пломбата от зъба; миг след това се откърти и другата, съседна до нея – изглежда са били две на едно и също място, щото зинаха дупки като на катерица хралупата. Още на другия ден се обадих на моя зъболекар, обаче поради огромния наплив от хора след пандемичните им затваряния по домовете, онези щяха да ме вземат чак след 3 седмици – а това беше още в понеделника. Добре че им се отвори някаква пролука, та ме приеха в сряда сутринта. За половин час човекът запълни отново ямите, прибра $310 за услугата и си пожелахме да не се виждаме често, а най-малко пък скоро. Медицинската ни застраховка ще поеме по-голямата част от масрафа – тук цената я давам повечето заради финансовата информация, а не като споделено изнемогване от безпаричие…

През същата изминала вече седмица на Даниелчето ѝ връчиха официалната и строга нота, че работодателите прекратяват трудовите си отношения с нея, поради непригодността ѝ да отговаря на техните изисквания за упражняване на професията си: а именно, да е ваксинирана. Този свръхидиотизъм ще даде дълбоки разклонения и в много други направления на стопанския и културен живот в глобален семеен мащаб, обаче ние твърдо сме решили да не рискуваме здравословното си състояние и душевно благополучие заради кефа на някой шибан шибаняк или налудничавите му прищевки, па бил той и самият президент на организацията за световно здраве - ще се борим до край изключително и само с Божията помощ, пък да видим кой ще надделее; иначе ние самите сме безсилни да се противопоставим на каквото и да е било в тази посока.

Онзи ден и Неничко си дойде от обекта – както вече отбелязах, с тях ще се видим в четвъртък за рождения ден на нашето малко ангелче. А то напоследък било почнало да проявява и дяволъците си, както чувам от приближени – нали вече е по-подвижен и “мобилен”, като се закрепи към някой парапет и стига навсякъде, граби неща от масите, хвърля ги по пода и така се забавлява доста добре. Строителните обекти у тях се редуват един след друг – онзи ден майсторите завършиха навеса за колите пред къщата, после други се занимаваха с оградите, трети пък ще има за гаражните врати и т.н. Основният им проблем обаче остава разширяването на баните и Силвестър е поел целия ремонт, след като баща му явно няма да си дойде скоро. Щом приключи с двора и плочника у нас, веднага ще се мести при Нени за техния проект пък…

16.10.2021 – На това място изглежда съм прекъснал пороят си от мрачни овчи мисли в писмен вид, а най-вероятно причината за това е била появата на Даниела, след като точно в този миг тя е станала от сън. А в нейно присъствие вече е почти невъзможно да се върши някаква съсредоточена и творческа работа, защото в мое лице тя непрекъснато си търси другарче под формата на събеседник (без желание…) за нескончаемите ѝ приказки, а ако случайно ответната страна не я удостои с нужната доза внимание, тя просто почва да си говори сама (но така или иначе не мълчи и не ми пази тишина, за да върви по-гладко процеса по моите автобиографични писания). Спомням си, че него ден се занимавах с площадката в другата къща – фугите на плочките погълнаха цели две торби с цимент, разтворен в множество кофи с вода и запечатката им стана точно, както исках и си я представях аз; щом пък и майсторът впоследствие хареса моите превантивни мерки, които често пъти са излишни, но пък иначе не пречат и във всички случаи подобряват крайната цел. Следобеда изрязах сухите клечки на лозата, която на места вече беше почнала да се събужда. Обикновено тази дейност я извършвам ритуално още в началото на Септември (като аналогичен месец и сезон на нашенския Февруари с неговия Св. Трифон Зарезан), но нали напоследък бях доста зает и с множество други мероприятия, та в залисията си до асмалъка тъй и не успях да стигна по-навреме.

Седмичните дни на работа се изнизаха на бърза ръка и по-неусетно – за щастие този път изобщо не бях служебно ангажиран; най-малкото пък претоварен. Стана дори така, че поради липса на всякаква дейност аз си освободих и петъка, защото за момента все още нямаше подготвен обект за мен, с който да се занимавам. Разгеле, това дойде съвсем добре дошло за нашите предстоящи похождения и плановете ни придобиха коренен обрат – особено след като и времето не беше твърде подходящо за вечери навън, почти под откритото небе. Така вместо на ресторант, в четвъртък вечерта отбелязахме първия рожден ден на Ангелчо в домашни условия, у тях демек – в родния му дом. Даниела и Ванеса дойдоха привечер с колата, докато аз бях вече там, защото следобеда отидох по-рано поради липса на заетост в офиса. Направихме една хубава софра, духахме свещи, ядохме пасти и т.н. Аз оставих моята кола пред къщата на Нени, а се прибрахме да спим в квартирата при Ванеса с джипката на Дани. На другия ден закарахме Неси на работа, а ние от там продължихме по нашите екскурзии. На отиване се отбихме през гръцката бакалница да си вземем някои балкански провизии, след което се отправихме в нашата посока. Имахме на разположение няколко свободни часа до времето ни на настаняване в комплекса, което ние уплътнихме с посещение на разни долнопробни дюкяни и бутикови търговски вериги под егидата на “Армията на Спасението” (демек, Salvation Army – в оригинал). Нищо съществено не си купихме, но пък прекрасно си убихме времето до обяд. По някое време се засякохме с Дарина и заедно вече се отправихме към вилите в планината. Постепенно започнаха да пристигат и останалите ни приятели, а вечерта направихме един импровизиран моабет в нашата колиба.

На следващия ден с цялата туристическа група се отправихме на поход по пътеката покрай едни водопади, където ние и друг път сме ходили, но те всеки път са различни, а и много красиви – така че когато и да отидем нататък, все ни изглеждат като нови. Пътеката отначало слиза приятно надолу към дола, обаче по обратния склон е малко баир, та се изморихме доволно за двата часа и половина на непрекъснато препускане из гората. За обяд ходихме на кръчма да ядем купешка храна, но аз бях твърд и пих само бира в знак на остър протест и несъгласие с безумието на болшинството: ще повлека аз цял багажник с какви ли не манджи и напитки, а на края ще ида да им ям на ресторант, да сме барабар Петко с мъжете, та и ний редом с богаташите – ай сиктир от тука, ве! Ама нали “гласът народен е глас Божий”, та се повлякох подир всички най-безотговорно и безропотно (но пък ги дразних през цялото време и се заяждах почти с всеки в знак на строг отпор срещу това безразсъдно и не твърде Богоугодно светско начинание). Едва чак вечерта проведохме по-сериозно масово мероприятие, със съответните салати, предястия, аперитиви, ордьоври и други гюзлеми; последваща скара, десерти и т.н. Ей това е истинска софра, бако! – а не там разните им ресторанти и лъскави кафенета за селски парвенюта…

На следващия ден се разделихме на групи по интереси – нашата (на неваксинираните…) беше по-силно туристически и здравословно ориентирана, докато ваксинираните заминаха на посещение в Ботаническата градина на селото, за обяд пак са яли по разни заведения за обществено хранене и са се лигавили с какви ли не кафета и студени фрапета. Докато нашата група отново предприе един няколкочасов поход, този път откъм другата страна на баира. До някъде отидохме с колите, а от там вече си плюхме на петите и направихме още един горски траверс. Видяхме чудни гледки, скали, пропасти, водопади и т.н. Изкарахме си чудесно, в компанията на прекрасни хора. Вечерта за пореден път се събрахме на разбор и анализ на екскурзията и изкарахме много весело – в свинско преяждане и частично опиянение.

Така дойде и понеделника, когато всички тръгнаха да се прибират към къщи – ние с Даниела не бързахме за никъде и разширихме обратния маршрут с още няколко малки и локални разходки; този път до по-близки обекти, но все пак за пореден път си пораздвижихме кокалите и месата из пътеките на корията. Завърнахме се в къщи чак вечерта и докато ошетаме едно-друго след тридневното ни отсъствие, стана време за лягане.

Седмицата продължи с оставащите си само 4 работни дни, които отикахме сравнително успешно. В събота сутринта Силвестър дойде и плочкаджийската ни бригада започна да действа незабавно. До вечерта покрихме половината плочник. В неделя продължихме съвсем до края с целите плочи, но останаха още да се довършат изрезките отстрани, окончателното им фугиране и т.н. – тези дни майсторът ще се разправя с тези довършителни мероприятия, докато ние си развяваме задниците по плажовете на родината-мащеха….

29.10.2021 – За да свържа моето настоящо ранносутрешно експозе с прекъснатата си мисъл от предишното, сега аз отново се връщам на нея и мястото, от където долетяха и последните ми информационни сигнали от тази част на света. За пореден път бяхме отседнали в един крайморски мотел, където изкарахме почивните дни на по-миналата седмица. Само че то стана така, че тогава, докато аз описвах разни минали случки и събития, всъщност времето ни на престой изтече без дори да стане дума, как пък аджеба сме поминали на тази наша екскурзия. Ето защо, преди отново да полетим напред към бъдещето, носейки се смело върху разперените криле на мечтите, за кратко ще върна лентата на спомените, че да обхвана в повестта си и този кратък житейски период от така противоречивото ни и непредсказуемо настояще.

Отнесено по точните дати от календара, времето ще ни отведе точно две седмици назад – тогава пак беше петък, както междувпрочем е и днес; аз през деня все още бях на работа, докато Даниела тръгна нагоре някъде към сутринта, около не твърде ранните ѝ часове. Нашият майстор Силвестър остана да работи сам през почивните дни, тъй като аз с нищо вече не можех да му бъда полезен – той трябваше да довърши плочника и да се занимава с фугирането на плочките, които дейности вече не изискваха непременно моята всеотдайна помощ и мъдра намеса. Така ние заминахме на почивка, докато през това време тези строителни мероприятия се извършваха в наше отсъствие. В събота, докато все още бяха отворени магазинчетата, с Дани минахме през тях за поредното разглеждане на експонатите по рафтовете им, но до някакви съществени покупки не се стигна. Е, обикновено от всеки подобен дюкян излизаме с по някой пластмасов черпак, стъклена салатиера или порцеланов кастрон, но аз до сега не съм видял нито една от тези кухненски придобивки да е влязла в масова домакинска употреба – дори напротив: пазим си ги все за нови, а пък вместо тях безмилостно експлоатираме старите (и уж ги чакаме да се изпочупят, обаче те продължават да си стоят здрави, сякаш на инат – мамка им). Следобеда направихме една кратка разходка по плажа с връщане през гората, където също има нарочна пътека, предназначена за пешеходци, колоездачи и въобще за всякакви любители на движението на собствен ход и тяга. Надвечер се поизкиснахме в басейна и не след дълго вечеринката ни започна – малко мезе, малко винце, някой и друг филм от българските сериали и хайде в кревата.

По-сериозна разходка обаче осъществихме на следващия, неделен вече ден, когато под палещите лъчи на слънцето минахме близо 12-13 километра пешеходно разстояние (с връщането обратно до базовия лагер, разбира се). На отиване тръгнахме по плажа, само че в обратната му посока. Понеже по това време имаше отлив на водите в океана, плажната му ивица беше широка, колкото автомагистрала “Тракия” – на места дъното там е каменно и по-лесно се върви покрай пличкащите се вълни. Така по самия бряг, подскачайки от камък на камък стигнахме и до селото, където пък обядвахме – Даниелчето хапна по-сериозно, обаче аз се въздържах и се ограничих само с една питчица, нещо като топъл сандвич, защото като се наям и тутакси ми минава ищаха за ходене и всякакъв вид спорт; а пък като си помислих и колко път още имахме на връщане, та и бира даже не съм пил (жебнах си само няколко малки глътки от нейната, колкото да си затисна сухия залък – пък и на нея цяла бира от някакви си мизерни 330 грама ѝ идва възгорница, та се налага да “помагам” в случай на по-остра нужда). За разнообразие, разходката ни в обратната посока продължи по пешеходната алея – прибрахме се каталясали и първата ни работа беше да се бухнем в басейна на хлад. Малко след това Даниела остана да си чете книгата на шезлонга под един чадър, докато аз се качих в стаята да пиша. Както стана ясно малко по-късно, тогава не успях да напиша чак толкова много, но все пак дадох известни пояснения относно къде, кога и как сме си губили или оползотворявали времето. Вечерта направихме една прощална софра и в понеделник на ранина аз тъжно поех към работното си място, а Дани се прибра по-късно през деня с нейната кола.

Делничните дни по принцип са ясни на всички – те нямат нужда от по-специално описание; всъщност, въпросните далеч не са чак толкоз “ясни” по силата на това понятие, ами стоят едни сиви такива, малко мрачни и до един безлични като Първомайска или Деветосептемврийска манифестация – рутинно пътуване сутрин, със съответното връщане вечер. На работа все едно и също: зор, напрежение, гонене на отдавна изпуснати срокове за предаване на документацията и т.н. Единственото, което ме успокоява е, че получавам много пари за труда си и съм ангажиран с приятни технически дейности. Понеже по цял ден обаче съм зает с това, не ми остава абсолютно никакво свободно време за странични занимания от личен характер. Междувременно Силвестър започна работата си по Неничковата къща – там той има да се мотае барем 4-5 седмици, защото е сам, а работата е много и трябва да се свърши на един дъх. След това момчето веднага се мести при нас, където продължаваме с плочките по двора. Онзи ден, още докато той е бил у нас, от небето се е изсипал един страхотен потоп и новият ни покрив на сайванта пак шурна – ама нито знам от къде тече, нито мога да проследя от коя дупка прониква водата; скрита картинка. Аз по това време все още пътувах от работа към дома и само заварих бирбата у нас, пък и вече беше тъмно да правя съответните проучвания и анализи. Докато дъждът е кротък, тих и напоителен нямаме проблеми – обаче удари ли ни циклонът отгоре и от керемидите да се застича вода като от Райското пръскало, отдолу става леш. Самият улук се изпотява поради кондензацията от разликата в температурите, а той не е изолиран защото просто няма как – на места ламарината му е всъщност таванът на помещението, такава беше конструкцията; независимо, че последният е значително по-широк от стария, който сменихме, не е изключено пак да се пълни и на места да прелива, която вода вече да се стича и надолу към стаята. За сега силите и мислите ми са насочени в плочника – доста трудодни има да се отработят и там, дорде се завърши всичко, както е замислено. В събота сутринта за целта докарах още плочки – предните ми ги продадоха по $16 на м² и тогава купих 75 м², уж да не се затрупвам излишно с цялото им количество. Е, останаха ми малко, но сега за следващия етап трябваха още 50 м² - те обаче ми стъпиха по $24 за м²; цените всеки ден растат нагоре и то не с някакви малки стъпки да речеш, ами направо скачат с цели овчарски скоци. Същото важи и за недвижимите имоти – баснословни цифри вече се спрягат във връзка с тези покупко-продажби на къщи. Мисълта ми беше, че аз нямаше на къде да шавам и да мърдам – плочките ми трябваха и в петък Даниела ги плати по телефона. В събота на ранина ходих до Бризбън да взема пак ремаркето от Бранко, че на връщане да мина през магазина, та да си натоваря стоката. Предния път количеството на плочиците беше значително повече и аз тогава взех цял камион от един приятел, за да ги прекарам (инак онези главорези искат $180 за доставката с техен превоз – ся, ‘ай ся; ма къ щяло, бре? – аз да не би да не съм от Габрово ли, що ли!…). Понеже този път бройката беше малко по-малка, мислех си че с ремаркето ще ги вдигна на един път. Да, ама не – палетът се оказа тежък 900 кила: като го турихме връз каручката и на оная направо щеше да ѝ се огъне оста като сламка за “Мохито” или “Маргарита”. Та хайде, сваляй обратно всичко на земята, товари един ред плочи (300 кг) в багажника на джипката - уж да им разпределим товара сравнително по-равномерно. Така вече остатъкът беше по-поносим за размерите и възможностите на ремаркето, та бавно-бавно си докарах пазара успешно до вкъщи (а най-много се радвах, като гледах назад в огледалото шашкъните по магистралата, как дружелюбно и съчувствено ми мятаха средните си пръсти – беше доста забавно пътуване, признавам). У нас вече се развихри мощна вълна от дворянска дейност, в която дейно участие взе и самата наша Даниела. Първо трябваше да освободя терена от едни натрупани чували с пясък, които бяха толкова пълни, че само с количка можеха да се прекарат надолу по стълбите. Това са разни остатъци от моята плоча, която отливахме с Цецо, както и материалът, който хартиса след обекта на Нени – общо около 20-тина чувала. Добре че взех и една малка двуколка, та с нейна помощ прекарахме всичко долу до езерото, където ще ми бъдат бъркалките на цимента, с които пък един ден ще лепя камъните по дувара. А иначе площта трябваше да се оголи, за да я покрием с новите плочки – Силвестър ще дойде пак след някоя и друга седмица, като приключи с баните у Нени и Меган. След пясъците на пустинята, намъкнахме към двора и плочките от лунния пейзаж. От дума на дума се разбрахме, като отидем да им връщаме вечерта ремаркето, направо да оставаме у Бранкови на моабет. И уж щяхме да се прибираме, макар и късно у дома, а вместо това останахме да спим у тях. На другия ден аз се занимавах с колата на Даниела и докато се обърнем, почивните дни бяха вече свършили…

Седмицата започна нормално, с относителна натовареност в службата, ама понеже тази е кратка, та не ни се увидя много. Днес пак е някакъв празник, който е извънреден почивен ден заради един друг, който пък беше отменен още през Август след тогавашната поредна истерия покрай пандемията. Тогава трябваше да се проведе градския панаир на Бризбън, само че нещо не се получи, че бяха ни затворили по домовете и заключили живота. Довечера ще ходим на нещо като кафе с автограф, вечеря с програма или подобно културно мероприятие. Тези дни ще гледам да посвърша и малко изостанала работа, защото другата събота и неделя отново ще ни няма – отиваме в Noosa, а по-следващата пък ще честваме Архангелов ден. Аз от нашенския Созопол пак ще направя едно включване с ретроспекция на злободневките от предишните дни, само че до тогава трябва да проявите и малко търпение, защото напоследък писането ми много взе да изостава, което мен лично чувствително ме измъчва – ден без писмен анализ в дневника е като да съм си легнал без вечеря…

20.11.2021 – Ето, че между всички нас отново зейна дупката на информационното затъмнение, което е плод единствено на пълната липса на свободно време за писане. Ако не са тези съботни ранни утрини, когато само за около час-два мога да си събера акъла и да изложа мислите си на спокойствие, то значи отдавна да съм престанал изобщо да пиша. Само че, ако нещо се обърка и по случайност изтърва една такава, малко по-свободна събота, следващата вече е заета с нещо друго, по-следващата пък с кой знае още какво подобно и така бясно препускаме отгоре по седмиците, стъпвайки единствено върху почивните ѝ дни – делничните си приличат до един и с нищо не представляват някакъв сериозен интерес за останалия толкова дълго в неведение мой читател. Както вече споменах на предишния си сеанс (вероятно преди половин, ако не и цял месец…), на нас тогава ни предстоеше едно кратко екскурзионно летуване до тукашния Созопол, Несебър, малък Китен, а защо не и Ахтопол – демек, нашата любима Noosa. Тези откъслечни резервации Даниелчето ги беше направила още докато работеше, защото тя много обича предварително да планира всичко и да знае по дати точно как, кога и на кое място ще бъде поредната ѝ почивчица. Аз от своя страна въобще не се вълнувам от подобните нейни пориви и охотно отивам там, където тя ми каже. Обикновено тръгвам в петък надвечер след работа, когато като че ли целият щат хуква през глава да върви на море и задръстванията по шосетата са ужасни. Тя предвидливо се изтегля от нас още през деня, настанява се в мотела, намъква всички торби и пликчета в апартамента, зарежда хладилника и веднага се понася на опознавателни разходки из района и най-вече с цел “шопинг” (защото без мен пазарува по-“спокойно” и троши пари на воля…). Вечерта правим една монашеска вечеринка, понеже се пада все в петък, а тогава я не блáжим.

В събота сутринта излязохме да посетим нашите бутикови обекти, но със сериозни покупки не можем да се похвалим – все разни дреболии и принципно ненужни вещи, ама то какво ли ни и притрябвало чак пък толкоз, че да го търсим по тез дюкяни. Независимо от всичко, повличаме от всякой такъв по някое и друго “сувенирче” – най-вече придобивки по принцип за дома, особено за кухнята или нещо по двора. Следобеда направихме една по-сериозна, няколкочасова разходка по хълмистата част на полуострова, после се разхождахме безцелно покрай разбиващите се в пясъка на брега вълни и в късния следобед се прибрахме обратно в базовия лагер. Докато се организираме за вечеря (салати, ордьоври, предястия, мезета, аперитиви и като капак на основното блюдо + десерт…) и то стана време за лягане. Понеже компютрите вървят неотлъчно с нас, та иззяпахме и по някоя серия от безконечните поредици на българските телевизионни програми.

Неделният ден беше малко по-мрачен и ветровит от предишния – разходките ни се сведоха до посещение на местния зеленчуков пазар, после Даниела яде риба на пристанището, а аз търпеливо я изчаквах с една халба ледена бира отстрани – нали съм на диета, пък и риба не ям с особена охота; виж, да бяха кебапчета или нервозни кюфтенца, удавени в паница боб – това вече е друга работа, ама на таквиз скумрии аз изобщо не кълва, пък били те и току-що извадени от недрата на океана. След обилния и питателен обяд отново се понесохме по плажа – този път на малко по-различно място, където друг път не бяхме ходили. Привечер пак направихме една разтоварителна разходка по алеята покрай реката, с което приключихме активната си спортна дейност. Вечерта даже излезе вятър, че и заваля на всичкото отгоре, но ние вече се бяхме прибрали под сушина. В понеделник на ранина аз поех обратно към Бризбън и моята любима работа, а Дани се завърна следобеда в къщи – дорде разпредели покъщнината от багажника на колата по отделните места, да изпере и ошета кочината, аз вече си бях дошъл вечерта.

Както подчертах и по-горе, седмичните ми дни на работа с нищо не биха предизвикали вашето любопитство, поради което умишлено ги подминавам като някакъв абсолютно изгубен отрязък от време за конкретната моя человеческа история, макар и доста полезен - единствено като източник на финансови блага, които за сега текат постоянно, както пълноводният поток се стича по скалите на някой водопад (отново да спомена Райското пръскало, като най-ярък пример да речем – особено пък пролетес; което обаче, макар да е и доста срамно да си го призная, аз съм виждал единствено и само на картинка – никога преди не съм стигал до него, та да го видя на живо, въпреки че се барам баш турист и не съвсем пишман планинар). Така тази седмица се изтърколи и дойде денят, който бе обявен дружно да отпразнуваме имения ми ден – иначе навръх Архангелов ден празненството ни беше малко по-вяло, независимо че намерихме време да почетем всички наши близки, както да вдигнем наздравица лично за мен, за нашата Ванеса, а вече и за малкото Ангелче, което за втори път в живота си отбелязва този празник, без самото то да го е разбрало или пък запомнило с нещо; нека да порасне още малко, че тогава чак ще му обясняваме кое какво е и как стои. По този повод получих множество поздравления – писмени, по телефона и т.н. Неничко и Меган ми бяха поръчали да му купим нещо за Коледа, та вечерта след работа ходих да го взема. Подаръкът на нашия пухчо е доста хубав – представлява малък, детски дунапренен фотьойл, който се разгъва и става на креватче. А пък на Айдън купихме едно специално шише за вода, с което да ходи на училище – така Коледните ни армагани са подсигурени, съгласно мераците на всички.

В петък Даниела направи тортата за съботното празненство, а аз сутринта ходих до моите месари за малко мръвка – помолих ги и да ми я смелят, че на техните машини процесът става по-бързо, отколкото на нашата електрическа месомелачка. Преди време бяхме дали ножа за заточване – онзи калмук взе $30 да го лъска ръчно на някакъв специален брус, ама пак не реже като хората; ще търся някой точилар, който да го наостри машинно – Огнян едва ли ще го видя скоро, че да ми ги точи той. Като докарах каймата, почнах да се занимавам с омесването ѝ, подправки, луци-боклуци и друга суетня, та чак до вечерта – маси вадих и нареждах по двора, столове, покривки и т.н. Дани през това време прави баници, млинове, кълца салати и въобще денят ни беше уплътнен до самият му край. Вечерта дойдоха и гостите – 20 калпака, че може и повече да сме били. Веселбата отначало започна отвън на двора, ама по едно време стана студено (трябва да е било посред нощ или призори), та влязохме вътре на завет, където продължихме спявката – изкарахме си много весело и щастливо.

В неделя трябваше да поринем след гостите – чинии, чаши, вилици: всякаква посуда, башка тави за миене, тенджери, тигани и какво ли още не. Дарина остана да спи у нас и по обяд си тръгна, ние доошетахме още малко и Даниела легна да спи, а пък аз се подпътих на 80 км път от нас да гласувам за благото на Велика България и уж за добруването на нещастният ѝ напоследък народец. Утре обаче е балотажа за президент и аз много се съмнявам дали ще стигна до урните. Ванеса днес има изпит – последен за цялото ѝ следване, а следобеда ще дойде при нас. Двете с майка си ще обикалят магазините, а аз ще се занимавам с дюлгерлък по зида на онази къща. Утре минаваме през черква да запалим свещи за здраве, благоденствие и благодарност, след което отиваме да ядем плескавици при нашия македонец – Неничко ще дойде направо там с малкия, защото Меган довечера е нощна смяна и в неделя през деня повечето от времето ще спи.

Така - да отикаме сега и следващата седмица, че пак се задава почивка през идните съботно-неделни дни. Не знам къде ще ме влачи този път Даниелчето, ама чувам, че сме имали някакви резервации и за тогава. По принцип ние от сряда нататък трябваше да сме на острова с Нени и Меган, ама той нали повреди колата, докато бяха там на предишното им ходене, та сега е в ремонт – дори не се знае кога ще я оправят и какво изобщо ѝ е станало на мотора, докато са се ровили като бесни из пясъците. Междувременно той купи една друга евтина кола, с която да се движи нагоре-надолу и за сега поне е мобилен. Май че това е всичко – на редакцията ще допълвам, ако нещо съм пропуснал; сега се местя на дувара: камъни, цимент – изобщо, кеф майна, та ми и ташаците подрънкват чак от густо…

27.11.2021 – Необичаен ден, а още повече пък и час, за полагането на последните редове в това мое, малко разточено по време комюнике. Както споменах в предишния си репортаж, през настоящия почивен съботно-неделен период се намираме на около 200 км северно от нас, където сме отседнали от вчера. Аз пристигнах тук снощи около средата на следобеда, понеже излязох от работа по-рано, докато Даниелчето се нанесе в хотела още сутринта. Даже преди окончателно да падне мрака имахме време да направим и една обиколка на района, с разтоварителна цел, преди да се курдисаме на софрата. На този момент обаче ще се върна малко по-късно в изложението си, като преди това ще направя един кратък обзор на досегашните случки и събития.

Съгласно плановете, миналата събота изцяло я изкарах на строителната площадка – лепих цял ден камъни по дувара, ама беше една ужасна жега, та и дейността ми не беше особено спорна. Сегиз-тогиз се обливах с вода от душа на двора, обаче на края се хвърлих с дрехите в езерото – уж да се поразхладя малко, но водата вече и там стана топла, след интензивното слънчево греене напоследък; нали само след 3 дни лятото официално настъпва в тази част на света. Горещо или не, работата трябваше да се свърши и аз до вечерта се бъзиках предимно все с това. На края измих цимента от всяко отделно камъче с гъбата, а че после пък и с една четка ги финосвах, с което приключих техническата част на мероприятието. През това време Даниела беше на търговска мисия с Ванеса, която следобеда също дойде при нас. Сутринта тя за пореден (но и за последен…) път се яви на някакъв изпит, с което този неин етап на висше образование приключва – остава ѝ само официалното дипломиране, но то ще е чак в началото на Новата година; може да се счита вече, че е завършила успешно, за славата на Бог и всичките му небесни светии – както за наша най-голяма радост и гордост, разбира се…

За следващия неделен ден имахме уговорка да се видим с Нени в македонската кафана за един общ семеен обяд, на който Меган обаче не можа да присъства, защото предната нощ е била дежурна и си остана в къщи да почива. Преди това ние тримата минахме през черква да изразим по някакъв скромен начин благодарността и признателността си по случай завършването на детето, а после вече преминахме и към веселата част. С Неничко ударихме по някоя и друга бира, хапнахме обилно и порядъчно, след което са разпръснахме, всеки зает да преследва задачите и целите си. Малкият Ангелчо ома’а кебапче и половина с малко пържени картофи, пълзя нагоре-надолу като буболечка, граби и пипа наред де що види пред себе си по масата и с това му се изчерпаха волните съчетания от игрите. Привечер Ванеса дойде с нас обратно до Gold Coast, за да си вземе колата, защото на нея до сега не ѝ беше трябвала – иначе навсякъде се движат с колата на Бела, а нейната стои пред другата къща и само гние. Тя даже иска да я продаде на тоя етап, а пък по-нататък ще си купи по-нова и хубава – ама чак когато това ѝ стане остра необходимост, защото явно че за момента не е на такъв зор да притежава собствено превозно средство. Всичко в Бризбън се намира на пешеходно разстояние до квартирата им – магазини, месторабота и т.н.

Така тези почивни дни приключиха, за да отворят фронт към работната седмица, която започна още в понеделник със серия сериозни валежи от дъжд. При един подобен потоп покривът на сайванта пак протече и се принудих да се обадя на майстора, че да видим какви допълнителни мероприятия можем да предприемем за спирането на теча. Онзи ден стана ясно, че договорът ми с тази компания ще продължи и през следващата година – за сега новият срок е отпуснат до края на Май, но не е изключено да има известни последващи удължения и за малко по-нататък. В моите очи обаче, тези грандиозни насрещни планове са твърде, твърде далечни, ето защо не гледам чак толкова напред в бъдещето – карам на принципа “Ден да мине, самун да загине”, пък каквото стане, такова. Този нов договорен период на обезпечено право на труд внесе известно успокоение у нас, но неяснотите, пред които сме принудени да се изправяме ежедневно са толкова разнообразни и противоречиви, та не знаем вече на кое да се радваме и на кое не. От 17 Декември отварят границите на щата за ваксинираните индивиди, чиято численост също е под сериозен въпрос и съмнение. Казват, че процентът им все още не е достигнал до заветните 80% или 90%, което на практика нас въобще не ни касае. Там, където ще ни посекат най-сериозно обаче е точно в нашата свобода на действие и свободно движение (колкото и уж само привидна да е била тя…), след като няма да ни допускат почти до никакви обществени места, с изключение на гастрономите – няма кино, нито театри, концерти и всякакви такива културни мероприятия, включително посещение на кафенета, ресторанти и подобни заведения. До тук няма точка от изброените, по която съществено и чувствително да ни настъпят по мазола, но пък самото усещане, че вече не си свободен да ходиш и да правиш каквото си поискаш е достатъчно, за да ти смачкат фасона и да се превърнеш в третостепенна личност. Едно време така не са пускали негрите да влизат по кръчмите в Америка, както и аборигените, тук в Австралия. Единственият най-голям удар (поне за сега и на първо четене…), който ние трябва да понесем вследствие на дискриминативните мерки, е невъзможността да присъстваме на абсолвентския бал, организиран от Университета в чест на успешно завършилите го младежи – а в това число на отлъчените попада и самата наша Ванеса, разбира се. На тази официална вечеринка щели да допускат изключително само ваксинирани студенти, каквото е изискването и към техните гости. Така че, все още не се знае дали ще си видим детето с черната тога и капела на главата, към което то милото се стреми, подготвя се упорито и най-старателно, и за което си мечта в продължение на сума поредни години. Е, сега ще пишем разни писма, изразявайки дълбокото си възмущение и гняв от неправомерно наложените идиотски мерки, но пък дали реакциите ни ще уловят някакъв ред – това съвсем не е ясно още.

Всеки момент чакаме тук да дойдат Ванеса с Бела, които ще останат с нас и утре. Времето обаче не е особено приятно, поради плътната облачност и преваляванията от дъжд, които се изсипват сегиз-тогиз, но да се надяваме, че нощес ще се пораздигне – а подробностите за всичко, което има да се случва от тук насетне, ще намерите в следващия ми осведомителен бюлетин, чието начало навярно ще поставя след някоя и друга седмица. Обичаме ви, мислим за вас, страдаме от липсата ви и невъзможността да се видим, та да бъдем заедно барем за кратко, но пък и нищо не сме в състояние да направим, че да променим сегашното състояние на света – всички сме в Божиите ръце, ама комай му идваме и доста горница, та не знам колко още ще може да ни носи и до кога ще ни търпи простотиите человечески…

Целуваме ви най-горещо: Даниела, Ангел и Ванеса; Меган, Нени, Айдън и малкият, дядков сладък Ангелчо…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

понеделник, 17 юли 2023 г.