Писмо No 20 (V-X.2024) [#2]

Докато така самоотвержено си развявахме пръднята следобеда, съвсем без цел и в никаква посока, на едно място гледаме пръснати реклами за обиколка на почти целия остров (или поне из по-красивите му планински части) с някакви много интересни открити коли на три колелета – хем кола с волан и две седалки, хъм пък и полуоткрито като мотоциклет. Аз отначало се дърпах доста сериозно и агресивно, поради не тъй евтината цена на преживяването, но пък Даниелченцето настоя именно това да бъдел подаръкът за рождения ми ден (ебах ти армагана аз! – по €170 на глава, ама какво да се прави, на края кандисах и склоних). Направихме резервации за следващия ден – тръгваме в 09:00 от еди-къде-си, което място би трябвало да се намери много лесно. Ставаме по-рано в уречения ден и стриктно гоним още по-уречения час, понеже групата не чака никого – събират се няколко превозни средства със съответните им екипажи и заедно с главния водач, групата потегля по маршрута – ако закъснееш си остава за твоя собствена сметка и тутакси изгаряш с масрафа от шибаните €340 - фирмата пари не връщала. И както уж бяхме предвидили достатъчно време да пристигнем навреме, така в лутане и търсене на адреса едвам се довлякохме буквално в последните минути, съвсем малко след 09:00 – хората бяха подпалили вече машините си и им подгряваха маслото на място. А пък онези реват като изтребители МИГ 29 – нещо като хибридна смесица между Ferrari от Формула 1 и Trabant в Рали “Златни пясъци” от далечното ни минало. На мен ми се подкосиха краката от кеф и се просълзих от умиление – с тези чудати полуколи/полумотори ни очакваха десетки километри пробег през най-разкошните и дивни кътчета на острова, за следващите 4-5 часа; направо се насрах от кеф – признавам си без бой!...

След много кратък индивидуален технически инструктаж, колкото да се запознаем с мурафетите на машината, ето ни всички вече сме на пътя – летим по уличките на острова, зад нас се носи невъобразимия шум от ауспусите на колите и облаците синкав дим от бензиновите изпарения, а любопитни граждани и изумени курортисти снимат атракцията на конвоя с кой каквото има под ръка – ау-у, ама аз казах ли ви, че се насрах от кеф, бре? – е, нищо – сега пак ви го повтарям! След кратко триумфално шествие по тесните пътчета на курорта, на едно място спряхме за почивка и разглеждане на красотите. После вече за кратко се отправихме към магистралата, където се понесохме с шеметна скорост от над 100 км/ч. Това включване в общия поток на трафика не трая дълго, защото много скоро излязохме от високоскоростната отсечка и се насочихме директно към планината. В момента ми е трудно да опиша всеки един отделен завой, всяко малко или по-голямо възвишение, стръмни изкачвания и още по-главозамайващи спускания – това беше такова вълнуващо преживяване, което човек може само да усети, докато участва в него. Пред нас се разкриваха една след друга такива фантастични красоти и природни забележителности, които ние никога нямаше как да видим, ако не беше тази малка моторизирана екскурзия. Първо, ние не знаехме къде точно да отидем и какво аджеба да видим, независимо че разполагахме с превозно средство – а в случая, водачът на групата ни показа всичко и ни заведе навред, до където можеше да стигне автомобилното колело на возилото.

Както вече казах, за времетраенето на моторизирания ни автопоход от около 4 часа и с няколко спирки за любуване пред изумителните гледки на местната география, успяхме да добием окончателна представа за природните красоти на острова. Пътувахме през малки селца и градчета, първо по равното – после започнаха едни стръмни изкачвания по тесни планински пътчета. От височината на планинския масив долу в ниското морето изглеждаше като една огромна, безкрайно дълга и още толкова широка, мастилено синя покривка за маса – без никаква гънчица, сякаш водата не се поклащаше от вятъра. Като се налюбувахме и налудувахме в надпревара да се снимаме с всяка малка забележителност, качихме се на машините и след едно още по-стремително спускане надолу, не след дълго се прибрахме в базовия лагер. Бяхме си оставили колата на паркинга в съседство до един супермаркет, та влязохме за малко и вътре да си купим някои дреболии и аксесоари за софрата. Така премина и моя рожден ден, от който останахме безкрайно доволни и двамата с Даниела. Ако обаче и децата бяха с нас, щеше да бъде още по-весело, ама такава ни беше програмата и не всички мераци и капризи можеха да бъдат задоволени на 100%. А пък ако и моят малък Неничко беше там, изживяването щеше да бъде направо неповторимо и неописуемо – а той, миличкият ми, много ги обича тези бензинови емоции...

На следващата сутрин вече трябваше да си изнасяме партакешите от хотела – натоварихме колата и полека-лека поехме към летището. Първо трябваше да върнем колата на фирмата, който процес премина гладко и безупречно (като по ноти и като по чудо…). След това с всичките дисаги, плюс огромните куфари на Ванеса и на Карина се довлякохме и до ръкава за излитането. Предаването на багажа също мина без сътресения и чинно зачакахме да ни викат за качване в самолета. Полетът ни този път беше “композиран” да мине през Франкфурт и от там да ни товарят директно за София, като в Германия имахме около 4 часа престой до времето за вечерния самолет. И като почваме ние да чакаме в чакалнята, та направо се видяхме в чудо от чакане и изчакване. Отначало казаха, че закъснението е по технически причини и ще трае само половин час. Това щеше да се компенсира с престоя ни във Франкфурт. Добре, ама половиният час стана цял, после прибавиха още един, подир други два и в крайна сметка от Палма де Майорка излетяхме чак привечер – с тази малка подробност, че на Франкфуртското летище кацнахме точно 10 минути, след като Софийският ни самолет беше вече излетял в 19:30. Хайде, нови разправии – пак размъквай куфари и дисаги, настаниха ни в един хотел, съвсем близо до летището. С автобус ни докараха до там, със същия ни върнаха и обратно за сутрешния полет. Полагаше ни се и храна за вечеря в бюфета на хотела – също и закуска на другия ден. Изкарахме си чудничко с Даниелчето, с удължение на екскурзията от още един ден, макар и не по наша вина. Правихме си сметката вечерта да седнем на един разлат моабет с братовчедката, ама тези наши намерения се осуетиха поради принудителното ни оставане една нощ в Германия (от която така и нищо не видяхме, разбира се). След всички преживени перипетии, на следващия ден кацнахме благополучно обратно у нашенско, взехме си колата от паркинга и отидохме да оставим куфарите на момичетата във временния ни конак. От там, газ – и обратно в старославно и старозаветно Габрово. Имахме на разположение около седмица, докато Ванеса и Карина пристигнат в България за един малко по-дълъг престой с нас. През това време трябваше да свърша купища най-различни домашни задачи, чистене на апартамента и подготовката му за продан, изхвърляне на боклуци и всякаква ненужна покъщнина. Преди да тръгнем за Палма де Майорка, бях изкъртил едни пукнатини в мазилката на стената. Едвам я бях замазал и позакърпил с варов разтвор и цимент, но сега това грозно петно трябваше да се шпаклова и съответно боядиса. Хайде пак, тичам до моя човек – купувам материали, гипс, боя и т.н. Буквално ден преди да се понесем с бясна скорост към София, че да си посрещнем момите на летището, бяхме втасали и с бояджилъка. Разбира се, тази моя налудничава дейност също не протече съвсем гладко, та се наложи да я повтарям (в този живот, единствено децата ми са станали от пръв път – всичко останало се повтаря и потретя, а да не казвам и почетвъртва, та хептен да ви падна в очите). Стените в тази стая бяха боядисани още навремето с каолин или винервайс (едно от двете, а пък може и в комбинация от двете да е било – на мен специално, тез маджуни и мехлеми не са ми известни от строителната практика, която съвсем неволно придобих през последните 30-тина години из Австралия). От скъпия ми татко знам със сигурност, че за да се боядисват шибаните стени наново, всичко по тях трябва предварително да се изстърже до мазилката и чак тогава вече да се плеска с валяка; тази тема ние сме я дъвкали и предъвквали доста от отдавна, та имам известни спомени по случая, макар и малко смътни. Обаче: да, бе – да; он че ми каже на мен, как стават тия работи. Реших да “излъжа” каолина чрез запечатването му с разтвор на лепило за дърво (т.нар. C200, както е известно в майсторското и особено в дюлгерското висше общество). И уж всичко стана академично и като по учебник, само че не трая много дълго. Ударих първата ръка боя върху предварително нанесеното лепило и самодоволно запотривах ръце – едната стеничка бе готова, остава да омажа и другата, след което режем лентата и пускаме обекта в експлоатация. Това до тук хубаво, ама пък и не съвсем – оставих всичко уж да съхне, че на следващия ден да го повторя. Цял ден се занимавах с всякакви други дейности и дори за миг бях малко позабравил своите бояджийски неволи. Следобеда отидох да си инспектирам майсторлъка и точно тогава у мен настъпи разочарователния крах, който обаче аз съвсем наивно изобщо не очаквах. Боята на места се беше напукала и станала на юфки – и само като я бутнах със шпаклата, почнаха да се свличат цели парчета барабар с лепилото и още по-шибания винервайс отдолу (или каолин, или с каквото там са плескали бояджиите преди 60 години…). След като в продължение на часове стъргах, плаках и попържах, стената беше изчистена до неузнаваемост. Късно вечерта нанесох победоносния слой боя, а на сутринта установих и 100-процентовия си успех. Това обаче автоматично означаваше, че и съседната по-голяма стена трябваше да бъде обработена по подобен начин, в което мероприятие впрегнах вече и Даниелчето, а пък аз хукнах да набавям нови количества материали. Тя за няколко часа беше привършила с всичката мръсотия – последва нанасяне на един слой лепило, след което и съответната боя. Поради адската жега през лятото, всичко съхнеше достатъчно бързо и не се наложи да изчаквам прекалено дълго до окончателното запечатване на стените с втората ръка боя. Всичко стана толкова хубаво, че ако не ме мързеше и ако имах възможността, бих боядисал целия апартамент. Обаче последният подлежеше вече на продаване, така че не съм се впускал в излишни дейности и масрафи – уговорката и съвета от страна на агентина по недвижимите имоти беше, че това което съм направил е напълно достатъчно. Изчистихме горе-долу батака след всичката тази омразна строителна дейност, върнахме мебелите по местата им, ударихме финалната прахосмукачка, лъснахме паркета с малко подово масло и издадохме строителния обект с Акт 16, така да се каже (чувал съм го тоя лаф, ама честно казано не знам какво означава). Веднага на следващия ден (14 Юни – петък) стегнахме багажа и се отправихме за пореден път към столичната София. Имахме уговорка с Ванеса и приятелката ѝ Карина да ги водим по Сапарева баня, да се качим с лифта до Седемте Рилски езера и въобще да пообиколим в околовръст за няколко дни, след което вече всички да се върнем в Габрово за останалите местни разходки из района. За целта Дани беше резервирала една къща за гости, където трябваше да пребиваваме за следващите съботно-неделни почивни дни. Да, трябваше – ама…

От Габрово потеглихме сравнително рано – имахме задача отново да се отбием през Троянския манастир да набавим нови количества сливова ракия от нашия човек, след което и да се придвижим към София. Бях наблъскал фургона с всевъзможна техническа стока, която събрах от тавана сред татковите съкровища и ценности, трупани там буквално до последния му жизнен дъх. Намислил бях да ги предам под формата на дарение (срещу обилна почерпка, разбира се – ха-ха-ха…) на мой много близък приятел още от детските години. Носех и разни други подобни “подаръци” за тоз за оня, при което колата беше натъпкана до крайния си предел. Съвсем малко преди София обаче, усетих че нещо взе да шуми и тропа отдолу по ходовата част, което силно ме притесни и изнерви. А пък за момента се намирахме на околовръстното шосе, където всички фучат по асфалта кой с колкото може да кара – лекотоварни камиони, тежки прицепи, автомобили и всичко останало; бързат за някъде, като че ли ще идва края на света. Жегата на пътя беше изпепеляваща и спрях под един мост, уж на сянка – лавата, която бълваше нажежената пътна настилка направо щеше да ми разтопи подметките!...

Отначало помислих, че спукахме някоя гума и това ме втресе само като си помислих, че трябва да разтоваря целия багажник, та да стигна до резервното колело. Предварителният оглед обаче не установи подобен проблем и ние продължихме движението си, макар вече много по-бавно и внимателно. Отначало, докато колата набира скорост шум няма, ама като вдигне скорост над 30-40 км/ч и роболенето отдолу се засилва застрашително и много стряскащо; брях, мамата му стара – в чудо се видях! Едвам се дотътрузихме до разклона за Чепинци и бавно-бавно се свлякохме надолу, вече извън магистралата и умопомрачителния петъчен трафик от превозни средства. На един прашен паркинг спряхме и почнахме да се вайкаме – мърдане от там нямаше - ни напред, ни назад; нито пък можех за момента да установя какво точно беше станало с иначе тъй надеждното ни средство за придвижване. Съмнения имах за няколко възела и най-лошото естествено беше за някакъв дефект в скоростната кутия (нали винаги мисля най-отвратителния вариант, че ако пък случайно се окаже нещо друго и различно, барем да му се израдвам, макар и през сълзи). През това време децата вече бяха пристигнали у братовчедката – алармираме всички да търсят телефони на Пътна помощ, че да хукваме по сервизи и разправии; денят е все още петък, но в напреднал вече стадий – около 18:30, независимо че слънцето прежуряше през дрехи, през дебели сенки и плажни чадъри. Междувременно алармирах и моя приятел да идва до мястото на крушението, та поне да си вземе стоката и да освободи багажника. След половин час той дойде, а малко по-късно се появи и камионът на Пътната помощ. Отначало искахме да закараме колата директно в някой по-близък сервиз, обаче онези бяха толкова заети, че от едно място казаха най-рано след 10 дни могат да установят повредата, а пък от другото – не по-рано от седмица. Тези варианти бяха твърде неприемливи за нас и ние решихме да закараме колата пред къщата на нашите близки, пък от там насетне да търсим връзки и сервизи за ремонта. Така и стана – след около половин час и 120 лв. масраф за транспорта по-късно, ето ни стоварени всички пред дома: чуждата кола, глуха и безмълвна, аз червен-зелен и потен, бесен до полуда, както и приятеля ни, който пък докара Даниела с колата си. Влязохме всички в къщи за анализ на ситуацията и умуване върху бедственото, почти безизходно положение. Моят другар от детинските години развъртя разни телефони, обади се тук-там по неговите апапи и в крайна сметка онези обещаха да прегледат колата още в понеделник – и това ако не беше късмет, здраве му кажи! Късмет и връзки, плюс свои хора навсякъде – инак си загубен в тая пропаднала държава…

Вечерта направихме едно импровизирано и успокоително тържество, а ракията от Троянския манастир ми дойде баш дълбоко и напоително – вечерта спах непробудно като пън. На другата заран взехме колата на братовчедката, натоварих девойките барабар с майка им и хайде – хукваме към Сапарева баня, където резервацията за двете вечери си остана напълно валидна, само дето се яви с една персона по-малко (моята…). Имах уговорка за късния следобед да се видим с моя приятел, който ми даде колата си – да я погледнем уж двамата, да видим какво може да е станало отдолу и да вземем решение как да процедираме по-нататък. До тогава обаче имаше почти цял ден и ние първо заминахме за Рилския манастир. Качихме се чак горе до параклиса с гроба на Св. Иван Рилски и аязмото, провряхме се и през тесния процеп на пещерата, с което загърбихме всички всевъзможни грехове, които сме допускали до момента на пречистването. После слязохме на поклонение и в самия манастир, разгледахме наоколо, пихме вода до насита от ледения чучур на чешмата, изядохме по няколко тамошни мекици и на края се придвижихме към Сапарева баня – това беше и последната ни точка за деня; аз оставих моите три спътнички да си карат почивката на спокойствие, а после сам се прибрах до София с колата на братовчедката, за да се разправям пък от там насетне с повредата на нашето превозно средство.

Докато се върна на адреса, моят приятел вече беше дошъл – направихме един обстоен оглед и преценихме, че проблемът не би следвало да бъде чак толкова страшен, сериозен и непоправим (както се оказа и впоследствие, но за това – малко по-късно в изложението). Аз останах в София през почивните дни и много-много не съм хойкал, защото нито имаше къде, нито пък имах кого да видя за въпросния кратък период от време. В понеделник вече колата трябваше да бъде придвижена към сервиза, като за целта отново наех услугите на Пътна помощ – този път срещу масраф само от по-скромните 90 кинта. Тази служба е поета от частници и всеки може да ти одере кожата според ситуацията – но пък от друга страна, важното е че ги има тези момчета, които кръстосват пътищата на Родината ежедневно и денонощно, предвид и буквално разкапващия се автомобилен парк на държавата, под формата на частна собственост на обеднелият ѝ и оголял народец. Независимо, че новите автомобили не са вече рядкост, по пътищата от Републиканската пътна мрежа се движат такива потресаващи бараки и каруци, та ми е чудно как изобщо минават през годишните технически прегледи, които отдавна се извършват на територията на страната. Както и да е – камионът натовари джипката, аз го следвах отзад отново с колата на братовчедката, а с моят приятел се срещнахме в сервиза, където той ме представи на механиците. Последните обещаха да я погледнат още на следващия ден, а моите надежди бяха, че и ще я ремонтират до вечерта, за да се приберем незабавно в Габрово.

След като им оставих колата, аз се отправих обратно към Сапарева баня, за да си прибера домочадието. Останахме още една нощ в София, а във вторник през деня вече имахме решение на проблема. Като я вдигнали на подемника, механиците веднага установили счупен висящ лагер на един от задвижващите кардани – и срещу нови 5 стотака в брой и на ръка, повредата беше отстранена тутакси; ама много сериозно се работи у нас - харесва ми широкомащабния размах, с който действат хората само като зърнат банкнотите да се подават из джеба ти. Така те следобеда ми се обадиха да отивам да си прибирам отремонтираната вече джипка, а аз за благодарност добавих и шише Троянска сливова, директно от дядо Владика (както сладкодумно ми се одума “майсторът”, отделно от 500-те лева общо за частта и ремонта). Взех едно такси, което ме закара до сервиза, а обратно вече се прибрах с колата. Натоварихме багажа и след още 2-3 часа привечер вече си бяхме в тъй родното, толкова скъпото и свято мое Габрово…

От там насетне последваха няколко посещения на местни географски обекти – Етнографския музей на открито Етър, Соколския манастир, Велико Търново и Дряновския манастир, парка над града и кулата с разкопките на Градище, Трявна и т.н. Децата бяха много впечатлени от всичко видяно – Ванеса вече гледаше на всичко не по детски, както беше допреди няколко години. Водих я и на гробищата, заедно да почетем паметта на покойните ѝ баба и дядо, запалихме по някоя свещица за Бог да прости и т.н. Повредата на автомобила обаче ни изяде един ден, че и половина даже отгоре – време, което поначало беше определено да изкараме в Габрово и околностите му, но по независими от нас обстоятелства и причини, тези добри намерения бяха частично осуетени. По план трябваше в петък да потеглим към морето, защото там също имахме предварително направени резервации – за нас двамата с Дани в Несебър (новия град), а пък за няколкодневния си бивак малките кокончета разполагаха със стаята на един хотел в сърцето на Слънчев бряг, в непосредствена близост до плажа. По принцип специално там бяхме разделени на групи по интереси – младежка и старешка, тъй да се рече. Мометата хукнаха по барове, клубове и дискотеки, докато ние с бабичката се държахме по-умерено и се придържахме към разумните граници на безчинства и разгул. От Габрово тръгнахме много рано сутринта, за да можем да използваме денят в цялата му слънчева светлина и лятна дължина. Направихме един голям обход през Несебърските сокаци, а в следобедните часове се настанихме по отделните биваци. Оставихме момичетата да вилнеят из Слънчака, докато ние с Даниела се нанесохме в едно мансардно апартаментче – много близо до мой, скъп на сърцето ми братовчед, който от години живее по онзи морски край; един от малкото останали роднинки, особено вече и след смъртта на майчицата ми, тъй мила и свята. На другия ден беше Задушница, та по този тъжен повод тримата с него си направихме една скромна вечеринка в малко ресторантче около нас. В неделя целокупно поехме към Созопол, където също имахме запазен апартамент в един от комплексите на влизане в града. В околностите на южното Черноморие изкарахме още няколко дни – паралелно с размотаването ни по плажове и край басейни, направихме няколко “лъча” до Ахтопол, Китен, Приморско, та даже и до с. Лозенец, където мина детството ми по време на летните ваканции. Както и друг път съм подчертавал, всичко там е ново, различно и сменено до неузнаваемост и единствено незаличимите ми спомени от безгрижните почивки по тъдявашните къмпинги, връщаха отделни картини за едно или друго (което вече отдавна го няма и не съществува, а на неговото място просто е поникнало някакво си там трето, пето или пък десето от най-новите ни днешни времена)…

Няколкото дни в Созопол също се изтърколиха неусетно и ние от там поехме към Родопите. Първият ден на пътуване беше доста изморителен, след като за финал на деня бяхме избрали Златоград. С колата стигнахме и до самия граничен пункт с Гърция, защото на децата им беше доста чудно и интересно, какво аджеба представлява едно такова погранично съоръжение. Вечерта ходихме на ресторант – същият, който посетихме преди няколко години на една подобна обиколка из България, само че тогава бяхме четиримата с майка и татко. Разочарованието от менюто и обстановката не закъсня, което междувпрочем ни преследва откакто сме стъпили в Татковината преди вече близо два месеца. Едно по едно започват да отпадат местата, където сме били преди и които са ни харесвали за момента, но сега намираме всичко това доволно променено и то не в положителната посока. Високите цени в комбинация с не съвсем доброто и любезно обслужване започна чувствително да ни отблъсква от подобни места за обществено хранене и у нас трайно се загнезди мисълта за прекратяване на подобни посещения. Аз не съм станал по-капризен, но си имам едни определени предпочитания за храни и напитки, които ако не се покриват поне в някаква задоволителна степен, ставам нервен, невъздържан и на моменти невъзпитан. В края на краищата, след като се изръся с една шапка пари, ще ми се да съм се и изкефил малко срещу сумата на “удоволствието”. А то всеки път се намира по нещо, дето да не е баш на таман – или скарата ще е на ръба на горещото, или бирата ще е на ръба на изстиналото; картофите ще хрупат, бобът ще е недоварен – мастиката идва и се стопля (башка дето и ледът се стопява…), а салатите ми пристигат половин час по-късно. Кебапчета и кюфтета прегорели, безвкусни, липсват им подправките – абе, шантава работа и вместо да се влошава, положението става все по-зле, ебаси… Както и да е – разказът ми е за друго, но измежду редовете прокрадвам и споделям малко лични наблюдения…

След Златоград, следващата ни цел беше Пампорово – на път за там водихме децата до Смоленските езера, завъртяхме се и в самия Смолян, после превалихме баира и слязохме в Широка лъка. Времето беше прекрасно и поне там за кратко се поразхладихме малко, защото иначе жегата буквално ни смаза. Не знам как е било предишните години, но специално тазгодишното лято направо ни разтопи мазнините и ни смъкна лойта до степен на заслабване (а и не само умствено). В планинския курорт цареше мъртвило, сякаш беше паднала бомба – сезонът там все още не беше започнал, хотелите бяха празни и тук-таме се виждаше по някой случаен турист, почиващ или работник от строежите. Не знам какво се има предвид под прозвището “сезон” – тук става въпрос за летния, защото на мен зимният ми е пределно ясен. Обаче сега, баш по това време на годината да говорим за някаква туристическа активност, по моему е малко наивно – но пък на мен какво ли ми разбира главата от хотелиерство, ресторантьорство и курортно дело в най-общия му вид. Важното е да бъде спокойно и тихо, а то беше. Т.нар. “сезон” трябваше да започне уж на следващия ден, когато и без друго вече си тръгвахме от там. Добре ама ние осъмнахме в дъжд, мъгла и планински хлад – качихме се само с колата до кулата на вр. Снежанка. Обаче поради стелещите се мъгли и ниска облачност видимостта беше сведена почти до нула. Така под прохладните дъждовни капки напуснахме Пампорово и се отправихме към Кръстова гора и манастира “Св. Троица”. Направихме разходка до кръста, после слязохме и до аязмото с лековитата вода. Децата натрупаха доста положителни емоции и впечатления от тези посещения – те и двете си водят записки и правят свои собствени албуми с пътеписни снимки и бележки. Тази Европейска обиколка ще бъде доста епична за тях – след хилядите интересни места, където бяха до сега и където тепърва има да ходят; нека само да са живи и здрави – сега им е времето…

Така постепенно нашето придвижване продължи към Пловдив – вечерта отседнахме в малка приземна квартира в стария град. Хвърлихме дисагите и веднага излязохме на разходка. Минахме през тепетата и амфитеатъра, излязохме на Четвъртък пазара, след което продължихме през главната търговска улица на града. От там стигнахме и до централния парк с пеещите и светещи фонтани, където останахме да гледаме светлинно-музикалното представление. Вечеряхме в едно заведение покрай тях и посред нощ се прибрахме да спим. А това вече беше и заключителното мероприятие от тази, почти двуседмична серия на безгрижно екскурзионно летуване, в което освен нас самите, взеха участие Ванеса и приятелката ѝ Карина. От тук нататък, за тях следваха новите приключенски неизвестности покрай миткането им из Европа, а на нашата малка социална единица с Даниелчето, тепърва предстояха предизвикателствата на живота, ударите му под кръста и на моменти дори неговите тъй “ласкави” прегръдки до степен на заклещване в ковашкото си менгеме…

Обратният път към София беше скучен и не особено емоционален като форма на пътуване. Денят се запази много слънчев и изпепеляващо горещ, каквато топлинна вълна отдавна ни беше залюляла – някакви си броени дни, след като престанаха къснопролетните дъждове, лятото буквално ни натисна със своя безпощаден зной и по небето нямаше никакви изгледи за евентуалното му разхлаждане; ежедневно се надявахме уж да мине някое случайно облаче, та да изръси животворната си влага връз нас, обаче нямахме такъв късмет току до края на разглеждания период (а пък той определено хич не беше кратък, както ще стане ясно и от последващите ми редове). Ако за някой тук все още има някакво съществено значение, маркирам контролно и датата на деня, за който току-що стана реч – 29.06.2024, щото нали така сме свикнали: да следваме хронологията и да спазваме отколешния протокол; а като част от седмицата ще го назовем събота…

Придвижването ни по сравнително новата автомагистрала “Тракия” беше нервно и със значително повишено внимание, предвид многобройните кръпки по пътя (на всичкото отгоре направени и по най-бездарен начин, сякаш изпълнени от хора, на които изобщо не им е била това работата, да запълват дупки с асфалт…) и още по-многобройните идиоти, с които просто трябваше да си поделим тесните пътни платна. На множество от въпросните уродливи джигити дори бях длъжен да им ги и преотстъпвам сегиз-тогиз, защото видите ли – те страшно много бързат за някъде, движат се с бясна скорост в най-лявата лента и още по-нахално премигват отдалеч с фаровете на колите си, за да не им се пречка никой на самоубийствения ход. Едни от тях действително стигнаха с няколко минути преди мен, защото с някои от мургавите изроди със златни ланци се изравнихме още на първия светофар; е, други подобни пък не успяха съвсем да пристигнат в крайната си точка, поради преждевременно напускане на пътното платно, изгубване на контрол върху автомобила, шофиране в пияно или дрогирано състояние и редица, чисто субективни причини за катастрофи и инциденти по пътищата – тъжна, жалка картинка…

Разтоварихме дисагите отново в конака при братовчедката, оставихме децата да се занимават с багажите и да подготвят следващите си пътувания из Европа, а ние с Дани се отправихме по обратния път към Габрово. Понеже беше Петровден, отбихме се и до гробищата, че да запалим по някоя свещица за Бог да прости на дядо Митко, който се помина на същия ден точно преди 19 години. От там нататък Ванеса и Карина трябваше да пребивават по малко в Македония със специално посещение на Охридското езеро, после да прескочат до Словения, Хърватия, Сърбия и т.н. Само че на мен тяхната програма ми е по-малко позната, предвид разнообразието и променливостта в направленията им, за това сега ще ви разказвам само за нашата, като по-ясна и установена в пространството, а пък и времето, де.

Както вече споменах някъде отгоре, с група мои много близки и отколешни дружки бяхме организирали един епичен риболов, който се превърна в събитие № 1 за съответния период от време – още повече, че това беше свързано и с посрещането на изгрева и първите слънчеви лъчи в най-ранните зори на първоюлското утро. В България му викат “Джулая”, която традиция там набира все повече и повече популярност, докато като че ли в Австралия аз лично не съм забелязал да се шуми твърде много около нея. Може би не съм обръщал внимание, вероятно не се движа и из такива среди, които да почитат събитието в целия му блясък и колорит, но така или иначе тазгодишното издание на “July Morning” беше залегнато в плана на мероприятието и ние го следвахме методично и безусловно.

В събота вечерта се прибрахме от София и двуседмичната си обиколка из страната, а в неделя сутринта вече бяхме на път към водоема (отново за протокола – яз. “Кална кория” малко над с. Буря, разположен по оста Дряново-Севлиево, но оставащ малко по-встрани от шосето). Пристигнахме в късния предобед и веднага се заехме с подготовка на обстановката: бирите политат към хладилника, започва масово кълцане на салати, слагане на тенджерата с боба да къкри бавно и мъчително на газовия котлон (който аз предварително бях изкиснал у дома още предната нощ - ма не котлона, ве: за боба ви приказвам...) и все разни такива мероприятия от най-общ характер. За вечерта бях нагласил и една мощна доза кебапчета; за следващата вечер пък имаше свински вратни пържоли и т.н. и т.н. – смятам, че тук на всеки му става ясно за каква крупна вакханалия иде реч в настоящия ми житейски пътепис. Моите приятели почнаха да разтягат такъмите и риболовните си принадлежности и не много дълго след това първите шарани взеха да им се закачат по куките. Излишно е да подчертавам, че и там жегата беше непоносима, независимо че прекарвахме времето си покрай брега; въздухът не трепваше – както буквално, така и в преносен смисъл (всъщност, последният потреперваше чак, ама предимно бе разклащан от пъкления зной, а не от ласкавия повей на вятъра, примерно…) – аз час през час ходех да се обливам с вода от маркуча на една чешма, за да мога да издържа на лепкавата преизподня. Предвид известни санитарни и общоприети правила от собствениците и стопаните на язовира, къпането и плуването във водоема беше строго забранено; съблюдавахме тези забрани възпитано и безропотно, като културни и съвестни граждани на държавата, което пък наложи използване живителната сила на водопроводната вода от крана на чешмата. Вилата, в която се настанихме се намираше в непосредствена близост до брега, току пред един дървен кей. Добре че там имаше нарочен огромен чадър, под сянката на който всички се криехме от поразяващите лъчи на слънцето – в противен случай щяхме живи да се опечем като в инкубатор (по-скоро като във фурна или доменна пещ). И така, рибарите ловят риби, готвачите готвят и се наливат с бира – въобще, кеф на буци бако; безгрижие и свобода, своеволия, безпаметност и частична забрава с откъсване от действителността.

Вечерта седнахме на софра, с надеждата че ще осъмнем за Джулая. Добре, ама по някое време ни се доспа, та легнахме да отморим за час-два. Докато изхъркаме и пръднем самодоволно по няколко пъти, ето ти го слънчевото юлско утро се изкиска зад баира – ние отдавна вече бяхме станали да го чакаме, само че то едно е да го очакваш на Камен бряг или в Тюленово, а съвсем друго е дорде пристигне и до нас, в дълбоката провинция така да се каже и особено пък из редките салкъмови кории на Предбалкана. Независимо от краткото му закъснение, утрото пристигна с цялата си мощ от ослепителна слънчева светлина, ние го посрещнахме малко сънени, но пък много щастливи, през мощните тонколони на уредбата звучеше Uriah Heep с легендарното си парче “July Morning”, а целият язовир буквално ехтеше, огласян от певческите качества на мощните ни гърла, та чак кучетата от околните села лавнаха и побесняха в колибите си – колко малко му трябва на човека, за да е щастлив, а на него колко много му се иска и все остава недоволен от нещо…

На това безгрижно място изкарахме два пълни дни, като във вторник вече се прибрахме окончателно у нас. Приятелите ми наловиха много риба, но само малка част от нея отнесохме със себе си. Съгласно правилата на водоема, всяко парче над 3 кг и под кило трябваше да се пусне обратно във водата – големите са за разплод и за хайвер, а малките да се дохранват още, докато и те не влязат в нечий тиган с горещо олио. На края уловът се таксува по твърда цена от 9 лв./кг и който иска взема каквото и колкото му харесва. Дани купи няколко парчета да си опържи в къщи, понеже аз такава риба изобщо не ям – тя каза, че била хубава; вярвам ѝ, но аз определено оставам извън рибните блюда и деликатеси…

Последваха няколко дни във въртене из дома и разчистване на апартамента. Все още от тавана имаше да се изхвърлят разни боклуци, голяма част от имуществото раздадох на приятели, близки и съседи, някои дребни спомени оставих да отнеса завинаги със себе си в далечна Австралия – снимки, символични вещи с дълбока фамилна и сантиментална стойност, малко книги и т.н. Мина се не мина ден-два: ето ти го пак едно неотложно мероприятие. На 05 Юли скъпият ми братовчед от София има рожден ден, та решили да дойдат всички до Габрово и заедно да отпразнуваме събитието на Етъра. Речено-сторено, седнахме на прохлада в механата под дебелата сянка на един орех и там изкарахме кажи-речи целия следобед – както винаги, беше много весело и приятно сред скъпи на сърцето ми хора и близки роднини…

Изтърколи се още една седмица в суетене около продажбата на апартамента. Вече имах и сериозен мющерия за това мое малко налудничаво (но пък и доволно необходимо на този етап…) мероприятие, което внесе известен успокоителен елемент в нас. В противен случай трябваше отново да го заключа и кой знае кога пак да си идваме до България, че да се разправям с продажби и търговия. Във връзка с целия покупко-продажбен механизъм, имаше да се извадят някои документи, та честите ми, почти ежедневни набези и ходения до Съвета, както и по разни други служебни инстанции, недвусмислено показаха, че през далечната вече 1990 съм взел най-правилното решение в целия си смислен живот: а именно, да се омета час по-скоро от там. Много ми е хубаво, когато се прибирам в Родината, много ми е драго да пребивавам по всичките ѝ възможни места и най-стоически да я търпя с всичките ѝ политически недъзи и икономически болежки, ама като че ли по-спокойно си живеем ние в далечната Австралия – реално погледнато, бумащина и бюрократщина има и извън пределите на Татковината, обаче в цивилизования свят сякаш всичко това е организирано някак си по-улеснено за клиента, без излишни сътресения, стресови ситуации и инфарктни положения. За да подкрепя разсъжденията върху най-преките ми наблюдения (не само като техен ням и неволен, съвсем страничен свидетел, ами под формата и на конкретен потърпевш…), тук давам и един, за мнозина незначителен, но пък несъмнено доста ярък пример за какво точно иде реч. От едно място трябваше да си извадя документ за единствен наследник – стана почти мигновено, срещу смъртните актове на покойните ми родители. Няма опашка, няма народ – на всичките 4-5 гишета виси по една кикимора и уж “обслужва” (пък то няма и кого де, ама думата ми е за друго). Услугата струва 7 лв. на документ – вземаш по 2-3 екземпляра за всеки случай, плащаш си на място и всички са щастливи като току-що оноден едър рогат добитък. Отивам обаче в някаква друга служба – Кадастър и нам-какво-си още нещо от на ма’аму гъза, че и оттатък. Вадим скица на апартамента, която така или иначе стои в техните архиви и е въпрос само на едно цъкване с мишката на компютъра, за да ми излезе документа тутакси на принтера. Да, ама не – залата огромна, пълна с бюра и всякаква офисна мебелировка, обаче само на едно гише има съответната разкошница, която да обслужва ей таквиз загубеняци кат’ мен (че и отрочето довела подире си, понеже у тях няма кой да го гледа, а пък децата видите ли – били излезли в лятна ваканция вече). След като най-чинно изчаках реда си отвън пред вратата (понеже “Тук се влиза само по един”...), нахлувам при въпросната другарка и започвам да ѝ разказвам подробно и възторжено, за какво аджеба съм се побил пред нея като пирон в чамова дъска, вместо да се наливам с ледена бира у жегата, излеврен покрай някой басейн с минерална вода. Няма проблеми, вика наш’та – ела след десетина дни (какво?! – за едно едносекундно действие, 10 работни дни!...) и ще си вземеш скицата. Разправиите в случая са излишен психологически товар – приемаме фактите най-хладнокръвно такива, каквито са и продължаваме напред. Обаче услугата им струвала 20 лв. – ма, Боже мой: ето ти казвам, господжа, подавайки една банкнота с въпросния банков номинал. А-аа, не може така, вика оная – трябва с карта да платиш, понеже те видите ли, с истински пари не боравели. Бах рекох ма’аму! – ся вече си еба Гана дроба, след като ние разполагаме с всякакви видове карти, обаче те изобщо не важат за “територията”; в целия свят може, но тук не. Докато се суетях на гишето и се чудех какви по-разумни действия да предприема (без да посягам на жената, без да стигам до саморазправа и дори до убийство…), ето ти го спасението влиза през вратата под формата на едно твърде добре сложено моме, съвсем леко облеченко с феерични и малко оскъдни дрешчици по иначе изваяното му като на дърводелски струг младо и напращяло от зрялост и сладострастие нежно телце. Вади момата една карта от задния си джоб (сякаш изпод апетитните бузи на стегнатото си дупе я измъкна или пък може би на мен така да се е сторило, с моя замрежен от похотливост поглед…), плати ми тутакси масрафа, а пък аз ѝ дадох моите 20 кинта на ръка. Пито-платено, усмивки, благодарности (отново като на презобени добичета…), размяна на любезности, но без телефони предвид моя строг морал и че не бях сам, де – Даниелчето дебне всеки мой жест, всеки мой поглед встрани и отбелязва целомъдрено къде ми е мястото и къде не е (принципно, де – иначе тя не е лош човек). Обаче чакайте сега – това далеч не е всичко. От там отиваме и в още една такава подобна синекурска служба, където пък трябва да ми издадат някакъв документ “за тежест” – т.е., че имотът ми не подлежи на секвестиране от някой съдия-изпълнител, не е залаган по търгове и по казина и че въпросният не дължи никому нищо. Попълваме съответните бланки и пишем сърцераздирателни молби, подаваме заявлението през шубера и онези също толкова ясно отсичат нещо по смисъла на “десетдневния срок” (явно това е някаква тенденция на местните Габровски деребеи, но както и да е). За тази услуга дължим само 10 лв., обаче при тях нито карти важат, нито пък кеша на ръка върви – искат банков превод, демек – да си внесеш десетте лева в някой банков клон, независимо на коя финансова институция, за да им занесеш обратно вносната бележчица, та те вече да придвижат въпроса напред. Е, това вече ако не е бюрократщина и идиотизъм, не знам кое тогава би било! Тичам до първата възможна банка – обществената, с надеждата че там всичко ще стане по-скоростно и академично. Да, щяло да стане, ама срещу такса от 7.50 лв! Какво, рекох? – за да внеса 10 кинта ми искате други седем?! – разпопържах се аз и тутакси събрах лелките около мен да кудкудякат и в един глас да викат колко онеправдана и порочна била банковата ни система, ама таквиз им били правилата, щото те тез гадове от Европейския съюз така го били измислили, пък подир и онез кравари американците го били подкрепили и те така те – всички грачат в единогласие, та чак слюнки пръскат в околовръст и лиги точат доземи. Тогава един местен банков служител ме посъветва да отида в EasyPay, където преводът щял да струва значително по-евтино. И след целия този водевил, запътвам се към въпросния “ИзиПей”, където действително, че за въпросния превод ми взеха само лев и половина – както цифром, така и словом. Мигновено почувствах облекчение като да съм преебал банката – а пък у мен тези усещания са много силни и трайни, не го крия. Така вече със заветната вносна бележка се върнах до съответната служба и едва тогава въпросът ми се задвижи в положителната си посока – на края всички мирясахме и най-после се кротнахме (навярно само до посрещане на следващия проблем)…

След тази кратка тирада с разсъждения върху преките ми наблюдения, ето как протича времето ни и впоследствие. Изпълнявайки всички служебни задължения около продажбата на апартамента и съблюдавайки заръките на мама, които тя ми завеща приживе, имах да се занимавам и с известни строително-монтажни работи по гробищата. Освен дето основно изчистих гроба на татя от всевъзможни плевели, клони, израстъци и треволяци, около плочата му имаше едно пространство, което не беше циментирано – а от там най-много растяха въпросните бурени. За целта пак купих инертни материали от дюкяна на моя отколешен приятел, та един ден се залових да разбъркам малко бетон и да залея тази ивица, запечатвайки всичко отдолу под земята. Надеждата ми е, че по този начин плевелите няма да имат никакъв достъп да си растат на воля, както беше до сега. Дано да съм се справил, макар и само частично – проблемът е, че клони и дървета там израстват буквално за дни и почти след всеки паднал дъжд. Мястото е в непосредствена близост до гората, от където също напират всевъзможни храсти и израстъци. Околните гробове са доволно изоставени, без никаква поддръжка, та се наложи първо тях да очистя, уж за да прекъсна набезите на клони и вършина, прииждащи откъм вражеските бункери. Обаче това мое мероприятие едва ли ще се увенчае с някакъв по-дълготраен успех, предвид естествената благоприятна за растеж на зеленина обстановка – доволно количество влага, сянка, слънце и подобните условия (а пък да не споменавам и за естествената тор, получена от разлагането на преждежившите – това пък направо си е най-активния катализатор за мощните подземни химични реакции, които обикновено протичат по гробищата). Дано и занапред да имаме възможността да си ходим по-често, за да поддържам мястото – поне докато мога, а пък от там насетне, един Бог знае какво ще стане. Поръчах нови снимки за паметника на майка – тленните останки на баба Софка, дядо Косьо и вуйчо Ваньо също са положени там, чиито образи отдавна се бяха повредили. Един ден и това свърших, разчистих гробното място от нахвърлената пръст, надявайки се, че по този начин барем малко съм изпълнил дълга си пред родители и близки; едва ли, но пък и какво повече можех да направя от позицията и положението, в което се намирам за момента… Но, хайде – да не ви занимавам сега с моите тъжни мисли; вървим напред и гледаме уж нагоре…

Така, в подредби и разчистване се мина още една седмица, докато един приятел не предложи да вървим на море. Това са всъщност хората, които ми предоставиха колата си за ползване и ние с готовност приехме поканата им. Те имат едно малко апартаментче в началото на Каварна, та се нагласихме заедно да ходим нататък. Уговорката ни беше да се срещнем направо там и уж щяхме да пътуваме заедно, обаче те се бяха освободили с един ден по-рано и заминаха малко преди нас. Нашият ангажимент обаче беше много сериозен, защото в един от вторниците около средата на Юли имахме насрочена среща при нотариус, във връзка с подробностите и документацията около продажбата на имота. След като всичко мина благополучно, веднага след това отпрашихме с колата и към 18:30 вече бяхме пристигнали на място. Много отдавна не бях пътувал в тази посока – варненското шосе след Велико Търново ми се стори направо като непознато. Доста от градовете по трасето вече са избегнати и движението става извън населените места – специално Търговище и Шумен, като малко по-големи, но същото твърдение важи и за по-малките селца и паланки. Общо взето, разстоянието от Габрово до Каварна се взема за 4 часа, което е сравнително приемливо за съответния географски район. Тъй като беше вече станало късно, вечерта отидохме с приятелите ни в една механа. А пък иначе истинското ни морско приключение започна от следващия ден…

След сутрешните ритуали по кафета, чайове и курабета, хвърляме се в колата и запрашваме към Албена – очарователен курорт, запазил своята автентичност и естествена среда още от ерата на мракобесния социализъм. Е, понадигнали са тук и там някой и друг хотел, но далеч не в такива катастрофални мащаби, както са презастроени Златни пясъци, Дружба и Слънчев бряг - в интерес на истината и новото време, в което живеем, комплексът Дружба вече е преименуван в Св. Св. Константин и Елена. Тъй като кракът ми не беше стъпвал по тия географски ширини някъде от около 1975/76, вероятно бях позабравил доста от местния колорит на заобикалящата ни среда. Спомням си, че навремето ходихме тъдява с Естрадно-Сатиричния състав – след успешното ни представяне на фестивала в Генерал Тошево, през лятото пък бяхме там на лагер-школа, през което време усилено репетирахме за други подобни изяви на художествената само(на)дей(я)ност в онези години. А пък специално в Албена не бях ходил никога – единствено курортът съм го виждал на цветни пощенски картички и това беше всичко, което знаех за него; в случая визирам небезизвестния хотел “Добруджа”, който беше сниман по всички такива морски пейзажи и който висеше по джамовете на местните будки и РЕП-ове за продажба на вестници и списания не само по Черноморието, но и из цялата страна…

Та, значи – паркираме автомашината на сянка в нарочен паркинг за такива еднократни и случайни посетители като нас, грабваме дисагите с плажните потребности и хайде на пясъка. Няма боеве за паркоместа, няма навалица, няма взаимни псувни и въпроси от сорта “Ти меня знайш ли ма кой сам, ве?”, “Ма ти зна’ш ли кой е вуйчо ми, ве?” и т.н. Място има колкото щеш – е, може да не е баш под дебелите сенки на тополчиците, ама рано пиле нали рано пеело; ако спиш до обяд и тогаз чак се потътриш да вървиш на плаж, може и хич място да не намериш къде да си оставиш колата. Обаче тогава следват солени глоби, серия от неприятности, излишни срещи и пререкания с униформената власт и куп други последствия – а пък така за 10 местни финикийски знаци си купуваш спокойствието, хем да те държи през целия ден, биля. Нашите дружки се простряха на първа линия под един голям чадър, а шезлонгите им направо ги плискаха вълните. Цялото удоволствие коства други 7 парички на парче (два кревата + чадърчето), ама отнесено спрямо разни други тъдявашни и местни главорези, подвизаващи се из курортите ни, това сякаш ни се видя приемливо, та дори и евтино. Ние обаче с буля ви Дана по пясъци не лежим и тен не правим поради фабричната боя, която и двамата си имаме по рождение – по-тъмни от това ставаме от само себе си, докато се разхождаме по плажната ивица. Така ние направихме един огромен обход от около час и нещо в едната посока и стигнахме кажи-речи до съседното село Кранево. По път спряхме в едно плажно заведенийце, зарито в пясъчните дюни за междинно зареждане с течности – е, там вече ни разпраха гъзовете с някаква наливна и пиклива бира в пластмасова чашка за сумата от цифром и словом 5/пет лева всяка една, но какво да се прави; понявга ‘га сам се преебеш, па ‘земи, че ти и ‘ареса на края…

Докато се върнем в базовия лагер при чадъра на нашите хора, беше вече станало врем за обяд. В съседство до нашия бивак имаше един хотел, с ресторант под него, басейни и т.н. Освен почиващите в него по авангардния почин на All Inclusive-а, за останалите мераклии имаше в наличност и съвсем свободно обедно меню наравно с гостите на хотела. Нашият “олинклузив” включваше всичката манджа, която може да поеме един нормален човек на корем плюс пиенето, което му носи главата: мастики, бири, вина, коняци, вермути и подобните (башка от соковете и лимонадите за дечурлигата). Срещу заветните 23 лв. на глава от населението, от там могат да те изкарат направо на носилка и да те пратят директно за клизма в някой лазарет – или от преяждане, или от препиване, а най-често и от двете. Така ние охотно се възползвахме от тази златна възможност и ритуалният ни и тържествен обяд се проточи до средата на следобеда. Излязохме от там с подути тумбаци и се заровихме в мокрия пясък на брега. Така в дълбок мързел и завидно нищоправене изкарахме, дорде слънцето не започна да преваля иззад баира. А пък иначе жегата си беше непоносима, но ние някак си не я усещахме, след като почти постоянно бяхме във водата. В температурно отношение, морската вода се движеше в границите между 26°C и 29°C – нещо нечувано и невиждано от мен, особено пък за северното Черноморие, което преди се славеше със значително по-хладното си време и особено с неблагоприятната температура на морската вода, спрямо благодатта на Ахтополския му край, далеч-далеч долу на юг.

Вечерта с нашите приятели направихме една грандиозна софра, която се яви и малко прощална, защото те на другия ден трябваше да си тръгнат по спешност, докато ние можехме да останем на бивак чак до другата седмица. В четвъртък изкарахме плажа заедно, обядвахме по същата процедура, както предния ден и те привечер поеха своя обратен път към дома, докато ние почнахме да кроим планове как най-добре да поминем времето си до понеделник – а пък това все още явяваше четвъртък като ден от седмицата и току по средата на юлския наш златен и тъй летен, зноен месец…

Още със ставането ни на следващата сутрин се отправихме към пазара на Каварна, за където ни бяха упътили, че там правели най-хубавите баници в цялата околия - даже през половината Добруджа, та оттатък чак до Влашко стигала славата им. Независимо, че беше петък, а с това автоматично аз специално не употребявам блажно според църковния канон, отидохме до баничарницата за хатър на Даниелчето – пък до това време, то кажи-речи беше станало вече пладне (с размотаването ни по разни тамошни дюкяни и супермаркети, дори подмина обедния час, но както и да е). Сляхме закуската с обяда, но за мен там нямаше нищо подходящо от постната номенклатура на заведението. Като попитах булчето зад щанда дали нямат нещо кат’ за дяда си поп, който в петъчните дни не блажи по Божия заръка и препоръка, ония всичките гракнаха в един глас: “Дядо попе, постни са ни само салфетките тука!” – пък аз ги анатемосах на свой ред и стана голям джумбиш в дюкяна. Ама нали е по-важно сеир да има – че много си падам по кудошите, навярно вече сте го забелязали. Него ден така и не ядох, но пък и не загубих кой знае колко живо тегло и мастни калорийни клетки – аз така си правя разтоварителни дни, които ми се падат обикновено в сряда и петък. Обаче през останалото време си се тъпча най-редовно, още по-безотговорно и най-вече обилно – само както аз си знам; хем с храна, хем пък и с алкохол…

След направените разходки из градчето и прилежащите му магазинни вериги, поехме надолу към Балчик. По тамошните кралски дворци и ботанически градини не сме се размотавали, защото всеки от нас беше ходил навремето в детските си и младежки години – разходката ни продължи по крайбрежната алея за пешеходци, която беше достатъчно дълга и обширна, та едвам я обходихме за няколкото часа, с каквото време разполагахме за момента. За толкова много години, през които не бях ходил по този край, сега всичко ми се стори много ново като строителство; красиво и с вкус бе обновен стария, съществуващ и преди сграден фонд. Навред нацвъкали заведения, барове, ресторанти, които обаче бяха полупразни – ценичките по морето не са за всеки джоб, отбелязвам. Ама то така си е било още от време оно, само че малцина помнят, а мнозина сякаш са забравили какво беше. Тези, дето пък хептен ни знаят, нито някой някога им е разказвал, сега на тях им се струва чудно и странно как сме оцелявали в тази социалистическа дивотия с комуняшки привкус. Разходката ни завърши привечер и по един обходен и много живописен път се прибрахме обратно във временния ни бивак за почивка и отмора. Бърз сън и на заранта отново на педал…

За следващия ден бяхме избрали да се изнесем по-далеч в северна посока, по пътя към Румънската граница, но не баш и чак до там, де. Бях чувал за разни малки китни селца покрай скалистия морски бряг, та решихме да ги посетим, след като вече се намирахме в околностите им – едва ли друг път ще ни се отдаде повторна възможност за подобни самоцелни екскурзийки; сега просто трябваше да грабим с пълни шепи, както и направихме, разбира се…

Стигнахме до Шабла, ходихме и до небезизвестния морски фар, намиращ се недалеч от града. Според източниците на полезна туристическа информация, това е най-големият и най-стар морски фар на България – и сигурно е така, след като е бил направен преди 400 години време. В околностите му се намира и най-източната точка на страната, където също спирахме да се любуваме на гледки и да правим снимки. От там се запътихме към плажната ивица, където в един много приличен плажен капан ядохме цаца с пържени картофи и бира. Вероятно заради по-голямата отдалеченост от цивилизацията, там цените сякаш бяха малко по-умерени – или може би на нас такива ни се сториха, след като веднъж бяхме вече претръпнали и не обръщахме твърде много внимание на ценоразписа от менюто. Навред е една и съща каша, навсякъде гледат да ти свлекат кожите от гърба – разликата е единствено, че на места ти смъкват само един слой кожа, докато на други просто те дерат направо с мръвката и стигат до кокала.

Пътешествието ни продължи назад през селцата Тюленово, Камен бряг и Българево, след което стъпихме на основното шосе за прибирането ни обратно. Наред с многобройните ни спирки за разглеждане на разни природни забележителности и географски обекти на заобикалящата ни среда, по път набелязахме още едно интересно място за посещение – също толкова известно от недалечното ни минало: курортния комплекс Русалка, но за това ще разкажа малко по-надолу, защото това се случи на другия ден. Последният беше определен и за една специална екскурзия само до н. Калиакра, независимо че на отиване и на връщане няколко пъти минахме покрай отклонението за тази толкова типично българска точка от световния атлас. Не беше възможно в рамките на един единствен ден да обходим навред, предвид и факта, че ние на всяко отделно място се размотаваме без да си правим сметка на времето, след като разполагахме с няколко свободни дни, определени единствено за тези наши малки екскурзиантски лъчове.

Повлякохме се и до всемирно известния плаж Крапец, за който в годините съм чувал сума обожествяващи мястото суперлативи, а пък когато отидохме на място и виждайки каква мръсотия беше по крайбрежието, та направо ни доядя защо си губихме времето да пълзим по тесните и прашни пътчета нататък. Морето беше изхвърлило много водорасли, самата вода беше мътна, морето бурно и вълнисто – нямаше нищо общо със спокойната и тиха обстановка на Албена или където и да бяхме вече почти по цялото Черноморие. Купищата с несъбран боклук, тоновете с бирени и пластмасови шишета, найлонови торбички, всевъзможни чашки и чинийки за еднократна употреба само допълваха мизерната картина на пейзажа, но пък щом като на някои си им харесва подобна кочина, ами нека тяхно да е правото – да вървят там и да се заврат у най-дебелия слой водорасли, мухи, комари и боклуци от най-общ домакински вид. Ние направихме един доста разширен обход покрай прибоя на вълните, уж с намерението да улучим някоя по-чиста пролука, обаче по цялото му протежение не се натъкнахме на подобна. Аз на няколко пъти влизах във водата, ама това беше само, защото много ми се пикаеше, че беше и адска жега по пясъка на всичкото отгоре. В противен случай нямаше да си направя труда да се мокря и плискам из помията.

На връщане от един крайпътен бостан си купихме пъпеш – ама истински, български, а не такъв, каквито ги продават по супермаркетите на “Акция” и на “прИмоция”. Че като седнах аз вечерта с пъпеша и шишенцето с коняка – от пъпешчето останаха само семките, а пък от коняченцето съвсем нищо (ако не му се смятат тапата и стъкления амбалаж за рециклиране). И понеже обичам да си угаждам, полях си пъпешченцето и с медец отгоре – та хептен да ми се услажда с конячеца; направо се размазах след адския зноен ден. Добре, че в апартаментчето има климатична инсталация – само за един миг и направо замръзваш на стафида.

Докато ви го разправям всичкото това, може малко и да съм объркал поредността на дните и посещенията на отделните обекти. Това обаче едва ли е толкова важно за читателя – най-малко пък за мен самият. Така или иначе тези няколко дни бяхме по онзи край на красивата наша и прелестна България, която освен че не можа да прокопса от нейните продажни държавници и политици, ами комай и на народ не случи – не знам дали нейде по света има по-големи мундари от нас; вероятно сме единствени, а после ходим и се жалваме, че навред било мръсно. Че мръсно ще е, след като самички не го пазим – амчи то няма очистване, бре! Кой да ти върви постоянно подир гъза с метлата и да ти събира фасовете например? – остави по-едрите боклуци; абе, направо някаква трагедия и още по-долна мизерия…

На следващия ден предприехме една малко по-сериозна и целенасочена екскурзия по места, където никога преди това не бяхме ходили. Отдавна имахме намерение да видим най-после и небезизвестния Черноморски нос Калиакра, за който бяхме чували само далечни легенди и най-противоречиви сказания, но не бяхме виждали “на живо”, така да се каже. Този път се насочихме директно към целта, след като всички села по трасето и в околовръст бяха вече изръчкани и най-подробно разгледани. Направи ми впечатление, че районът беше пълен с мамалигари – нали границата с Румъния е само на една крачка, та хората прииждаха от там с коли и автобуси, оползотворявайки почивния си ден; все пак, по-добре румънци, отколкото руснаци – нали така…

Оставихме колата край шосето и поехме нагоре по припека – а пък слънцето отгоре най-безмилостно сипеше връз нас огън и жупел, сякаш искаше живи да ни опече под палещите му лъчи. Добре, че там е сравнително височко, та от морето сегиз-тогиз полъхваше и някакъв минимален ветрец, щото иначе все си бяхме погинали, сварени в собствените си сосове, отдавна стигнали своята точка на пържене и кипене. Независимо от жегата, пред нас се разкриха невероятно красиви гледки, а ясното време позволяваше погледът ни да стигне чак до безкрайността, че и отвъд нея даже (с малко повече въображение и елемент на замечтателност). Обходихме целия полуостров, до където това беше възможно и можеше да стъпва човешки крак по скалите. Една от легендите за Калиакра разказва за 40-те девици, които били избрани сред местното население и заловени след нашествието на османските орди по този край на България. Момите били заключени в една от многобройните пещери на полуострова и там стражите ги пазели, за да бъдат предадени на най-изявилите се турски войници – демек, като награда за храбростта им. И за да не попаднат в ръцете на башибозука, спасявайки моминската си чест, те решават да се измъкнат през прозореца на пещерата и да се хвърлят долу в морската бездна – сплели всички косите си една в друга, за да не би да се откаже някоя от тях. Тогава средната скочила първа, а останалите полетели подир нея надолу, за да бъдат завинаги погълнати от морето. Като видели всичко това, слисаните войници от стражата останали като онемели – те дори не могли да реагират, за да спасят момичетата от явната им гибел; доста тъжно, отбелязвам… Друга легенда пък преплита съдбата на Св. Никола, който както всички знаем от Библейските сказания, бил покровител на моряци и рибари. Светецът бягал, за да се спаси от турците, а сам Бог удължавал земята под краката му, по който начин пък се бил образувал носът. Независимо от всичко, на края той бил заловен и съсечен от турците, но на мен това предание ми се вижда малко по-неправдоподобно; сякаш онова с девойките, някак си повече ми допада. Така нашата кратка екскурзия до н. Калиакра приключи в ранните часове на следобеда, а пред нас оставаха дълги часове наред до окончателното настъпване на мрака. Едно от нещата, които много харесвам в Европа (е, добре де – в частност и особено силно изразено в нашенска България…) е дългият, почти безкраен ден, след като кажи-речи чак до 21:00 навън е все още светло. Това предразполага към много по-разширено оползотворяване на времето и в този конкретен случай, ние предприехме и едно кратко пътуване в малко по-северна посока. След като вече се бяхме запознали основно с курортния комплекс Албена, решихме да направим един пълен обход и по останалите подобни человечески сборища за активна почивка на труженика от града и селото.

Минавайки покрай разклонението за местността Русалка, у мен се надигнаха горещи вълни на любопитство – забраненият за простосмъртни резерват “Перла” малко преди Приморско, поради една или друга причина не успяхме да го удостоим с посещението си – хем бяхме съвсем близо до него, но тогава май не разполагахме с нужното време, пък и отстрани пътят с нищо не подсказваше, че нататък из горите има нещо подобно. Когато навремето паднаха забраните, заедно с явното доминиране и деспотизъм от страна на Партията-кърмилница, минах с Трабанта бегло от там, но по-скоро тогава това беше само заради плажа, а не поради някакви по-инакви подбуди. Е, сега доминирането и деспотизмът на същата партия вече не са така явни и ние уж съвсем свободно можем да си развяваме пръднята накъдето ни скимне и накъдето ни видят очите, обаче тази година за “Перла”-та не ми достигнаха конските сили, така да се каже. Тук думата ми обаче беше за другия, също толкова таен и забранен за българи курорт – “Русалка”. Преди много, много години, мястото беше откупено от французите и там почиваха единствено и само поданиците на Френската корона. Не знам в продължение на колко години франсетата експлоатираха и ползваха благата на тъдявашния природен рай на България – в това няма нищо лошо, разбира се, особено след като нашите тогавашни гаулайтери, възпявайки величието на непобедимият им Съветски съюз, прибираха на Франция ценната валута от наема (така ласкаво наричаната “по второ направление”…), а пък на руснаците пращаха разваления и полускашкан пипер и домат от Първомайския регион, както и от нивята на Пловдивското Садово и Пазарджишкото Мало Конаре. Този път любопитството ми надделя и исках с очите си да видя, за какво аджеба (т.е., за чий курац…) са си харчили франковете френските комуняги (допускам, че по ония години курортът е бил създаден предимно за хатър на техните социалисти и комунисти, а не заради кефа подир собствениците на автомобилните магнати Peugeot, Renault или пък на Citroën)…

И, речено-сторено – отбиваме от главното шосе, пътуваме известно кратко време и ето ни изправени пред първото препятствие за преодоляване: караулна будка, седи един пазвантин вътре, бариерата спусната и онзи я вдига само след като събере нужния “налог” под формата на такса за паркинг. “Кач парá тарифата, бре чоджум?” – питам дружелюбно и любезно хайванина, с вид на току-що излязъл от Врачанския изправителен дом. “Петнаесе ле’а на кола”, отвръща гордо оня, вече бивш затворник, омотан отвред с разни златни ланци и вериги “на кило” – “Брей-й, ма ‘туй си’й ‘ноу парá, ве аркадаш! Яко дерете кожи тук по тоа, инак ‘убав край”, сопвам му се вече не чак толкова любезно аз, да не говорим пък за дружелюбно. “Охо-оу, ма чекай, ве – вика пазвантинът – и ющ има към туй; вий, вика, кат’ сви двама с гуспуджата, по още дваесе ле’а на човек треб’ат - за шезлонги и чадър на плажа”… На това място вече лайната ми почнаха да набъбват и да ми шупват из корема и таман да му кажа, че на нас трябва да ни вземе само 20 лева (понеже, нали така разправят хората, че “жената” не била досущ като човека…), ама се въздържах от по-нататъшен обмен на реплики и дуплики с тоя недомаслен кретен; влязох под бариерата, завъртях на шибания им паркинг и излязох пак от там, поднасяйки катастрофалните си клетви по адрес на всички по веригата: от мафиота-главатар на въпросната почивна станция, та до портиера с ланците, преметнати през изпотения му като на нерез, дебел и нагърчен от сланина и лой врат. Така малко безславно приключи, специално това посещение на нашето родно крайбрежие, но пък надолу по трасето имаше достатъчно много други, на които тепърва ни предстоеше да се насладим през оставащата част на дългия и слънчев, летен ден…

Напускайки гневно Черноморската “Русалка”, отправихме се директно надолу към останалите курорти в тази част на България. За селото Кранево няма какво да ви разправям – там е една цигания, дето не е за приказка и за това ще го подмина с осъзнато мълчание, за да не развалям общата картина на пейзажа, пък и да не нанасям излишни черни краски върху описанието ми до тук. Търкулваме се обратно и малко по-надолу по шосето, ето ни вече току пред перлата на родното Черноморие (е, добре де – една от перлите, ако прибавим и останалите няколко към “колието”…) – Златни пясъци. Единственото ми ходене там е било през мразовития Декември на далечната 1983 или може би дори 1982, когато с едни приятели празнувахме Студентския празник в една тамошна механа. Спомените ми от тогава са малко поизбледнели, освен рецептата за едни хайдушки кюфтета, която научих в движение именно тогава, след направената поръчка в механата. Значи, в една топка от готова и предварително овкусена със съответните подправки кайма, се завира солиден размер парче кашкавал, обвива се старателно от всички страни, за да не изтече и това цялото нещо се пече на скарата, както всяко едно най-обикновено и просто кюфте. Рецептата ми е проверена и в домашни условия, при пълно отсъствие на всякакви скари, кюмюри и други по-специални съоръжения – в тавичка във фурната, ефектът е същия и напълно задоволителен. Кашкавалът отвътре се разтопява, кюфтето става сочно, вкусно и най-вече изключително диетично за ония, които следят зорко стрелките на кантара и си отчитат калориите с броеница – наздраве и да ви е сладко!...

Та, думата ми беше за Златните, де – поради неделния ден, всички строителни обекти на местна почва бяха замразени за момента и около купищата с пясъци, баластра и палетата с тротоарни плочки, можеше да се паркира съвсем свободно, без да се нарушава законовия ред и основно, без да се завираш в нарочните паркинги, където скубят по 5 кинта за час престой – ако щеш. Е, вярно, че колата беше горе на пътя, а пък до плажа трябваше да се извървят цели 200, ако не и 300 метра, но ние обичаме да се движим и особено много мразим да даваме грешни пари за паркинг. Въпросните автостоянки бяха буквално засипани с тонове боклуци, черните отпадъчни чували стояха на цели камари, а чайки и гларуси най-старателно ровеха с човките си през дупките им, за да търсят някое и друго коматче пърленка, жалки остатъци от шопска салата, пилешки флейки и всякакви други субпродукти от обширното ресторантско меню на прилежащите заведения.

Не след дълго стигнахме и плажа – народ, чадъри, глъч и лудница! Циците обаче отсъстваха от плажната номенклатура, както и мандахерцането на разни пенсионерски мръшляци – хайде, на мен кожените им дисаги не ми липсват особено много, обаче на голи цици кълва като скобар на царевично зърно; нямам претенции ни за големи, нито пък за малки - ма били увиснали до пъпа, ма зърната им били накриво, ма едва се виждали и разни други, каквото съм чувал да разправят хората, де. Цицата си остава цица - откъдето и да я погледнеш, просто трябва да ѝ се насладиш и нарадваш като малко бебе на бананова каша; толкоз за циците. Не знам дали да нарека този факт разочароващ, но определено обстановката беше коренно различна от тази на Слънчака. Ние принципно из пясъците не се въргаляме (пък били те и толкоз много “златни”…), за това предприехме една изтощителна разходка покрай прибоя на вълните. Независимо, че там пясъкът беше уж малко по-твърд, на много места потъвахме в него (особено пък аз, поради това, че добре си тежа на мястото…) и вървенето в тресавището беше свързано с голям зор и загуба на енергия. Водата в морето беше топла, необичайно за северната част на Черноморието, което поначало се слави с малко по-хладния си климат, сравнено с южната му половина след Бургас и особено от Созопол надолу. Може би сме повървели около 2 часа, че и малко горница, защото на връщане вече едвам се носехме по брега. Върнахме се при колата и продължихме още надолу – бившият курорт “Дружба” (сега “Св. Св. Константин и Елена”) почти се е слял както с морската ни столица Варна, така вече и със съседните Златни пясъци. Трудно можеше да се различи кое къде се намира и към кой точно край принадлежи – сякаш всичко там беше едно общо и масивно курортно землище, гъмжащо от народ и всякакви транспортни средства (тук, в същата тази пъстроцветна плетеница от луксозни и полулуксозни хотелски комплекси попада и небезизвестната в миналото “спирка Журналист”, почти вече претопена в общата урбанизационна маса).

След направения обход с колата решихме, че е по-добре все пак да посетим някой по-смислен туристически обект, вместо да се размотаваме и да си губим времето сред хотелски сгради и постройки, каквито имаме в изобилие дори и при нас в Австралия (представяте ли си?!...). А каква по-добра дестинация от Аладжа манастир, който пък за щастие се намираше в непосредствена близост до нашето местоположение към момента. Макар, че стриктно следвах указателните табели (поне там, където ги имаше…), изглежда някъде допуснах грешка, та се заврях коджа дълбоко във вилната зона на Варна. Навремето там бяха разположени лозята на целия този край, включително и на курортните селища в съседство. Сега в това огромно поле са нацвъкали такива невероятни къщи и палати, каквито вече даже и ние в Австралия определено си нямаме - явно, местните велможи са окупирали и това плато, наред със съществуващите от време оно лозови масиви. След като кръстосах надлъж и нашир всичките възможни прашни пътечки на района, стана ясно че там има всичко друго, но не и някакъв манастир, за където поначало се бяхме запътили. Слязох обратно долу на изходна позиция и се оказа, че всъщност точно там е и паркинга за светата обител, само че надписите по табелите са ме подвели и бях хукнал в съвсем погрешна посока (което, специално по тия толкова нашенски географски ширини, далеч не ми беше и за сефте, де – признавам)…

Аладжа манастир бе едно от местата, в което също не ми беше стъпвал кракът преди – чувал бях само за това място, но по принцип тази част на България по някакви необясними причини винаги ми е убягвала от полезрението; не, че не ми е харесвала или пък умишлено да съм я отбягвал, но просто някак си така премина живота ми - повечето на юг, отколкото на север. Роднините ни бяха по Пловдивския и Първомайски край, впоследствие се сдобих и с роднини от Ямбол и околията му. Летните ни почивки отново винаги са били на юг от Бургас, планинският ни туризъм се въртеше по пътеките на Рила, Пирин и Родопите (без тук да изключвам и дебрите на стария роден Балкан, разбира се – макар, че специално него си го имам като по-домашен поради непосредственото му отстояние до моето старославно и старозаветно Габрово). С всичко това исках само да подчертая, че не познавах североизточната част на България така добре, както вече знаех едва ли не на пръсти централната, южната и малко по-западната ѝ страна. Местата, които посетихме и продължавахме да посещаваме бяха все нови за мен, което поддържаше интереса, любопитството и любознанието ми към тези интересни туристически обекти. Аладжа манастир твърде много наподобяваше на скалните манастири в Русенския край – край селата Иваново и Басарбово. Навремето, през далечните 13-ти и 14-ти век той действително е бил обитаван от монаси и се явява единственият подобен по протежението на българския черноморски бряг. Както навсякъде, килиите му бяха изписани с икони, старателно запазени и консервирани за бъдещите поколения. Няма точни данни за датата на възникването му, но според намерените там археологически находки, смята се, че манастирът е бил обитаван още от 5-ти и 6-ти век на Новата ера. С падането на България под турско робство в края на 14-ти век, светата обител започва постепенно да запада, за да бъде напълно изоставена през периода на 15-ти 16-ти век. На много по-късен етап вече, статутът му на манастир е възобновен, започнали са и съответните проучвания, разкопки и откритията, които са били направени впоследствие го връщат отново на почетното си място, което заема и до ден днешен. Разходихме се и до катакомбите, недалеч от манастира, където също са открити множество доказателства за зараждането и утвърждаването на най-ранното християнство по нашите земи. И ако трябва да обобщя само с едно изречение, то би било: мястото наистина е уникално, интересно и напълно заслужава огромния брой посетители, които минават ежедневно през неговите манастирски порти. Не случайно то е един от 100-те Национални туристически обекти на България – едно от малкото неща, с което можем само да се гордеем като българи…

Това беше и последната ни разходка за деня, а и за самата ни морска екскурзия. Следващия ден (вече понеделник…), трябваше да изчистим бърлогата след себе си и да ошетаме малко за следващите курортисти. Денят беше определен за връщането ни в Габрово, но честите спирки по пътя за едно или друго, направиха пътуването ни почти целодневно. Че на всичкото отгоре имах неблагоразумието да ударя кестерме и да сека уж пътя за по-направо, минавайки през най-идиотския проход, през който някога съм карал – а именно, Дюлинския проход. Такъв разбит път не съм виждал в живота си! – не само отделни кратери в асфалта, ами направо цял лунен пейзаж! Това ни забави доволно много и докато се доберем обратно в Айтос, минаха часове. Искахме на връщане да прескочим до Карандила и Сините камъни над Сливен, но явно това ще остане като цел за следващото ни завръщане в Родината (а кой пък знае и то кога ще стане, но нека поне да се надяваме, че ще е скоро)…

Във вторник сутринта официално предадох ключовете от апартамента на новия му собственик – нека са живи и здрави, весели и щастливи всички в новия си дом, както бяхме ние в продължение на 60 години. Аз продължих да разчиствам мазата и тавана от ненужните вехтории – изнесох сума празни шишета и буркани, които хвърлих в нарочния контейнер за стъклени отпадъци. Предлагах ги на всички съседи, но тези амбалажи за съхранение на зимнина в домашни условия вече не са така дефицитни и ценни, както бяха през тъмните и мизерни години на комунизма (то тогава всичко беше дефицитно, ама сега разказчето ми има друг тематичен сюжет – на омразната политика ще се завърна на малко по-късен етап, за да я обругая пред всички вас и опустосам в дълбочина за пореден, далеч не последен път).

Тук обаче вероятно е и мястото, на което с огромно задоволство да отбележа един доста интересен факт. Докато изривах тоновете със залежала стока и боклуци от дълбините и недрата на избеното ни помещение, съвсем случайно се натъкнах на три бутилки червено вино, което скъпите ми родители произвеждаха в миналото (едно барем 15-20 години назад във времето, броено от настоящия звезден миг на частично и измамно щастие). И трите шишета бяха добре запечатани, след като вълшебната течност вътре напълно беше запазила качествата и свойствата си, в своя най-автентичен и оригинален вид (а също вкус, цвят и мирис, както ще се разбере по-късно). От продължителното им стоене неподвижни на рафта в мазата, стъклото се беше оцветило от вътрешната си страна, но течността беше кристално чиста като сълза. Още вечерта одумках едната боца с подходящо драно и мазно мезе - за Бог да прости на скъпите ми и непрежалими родители, а на другия ден дори и главата не ме е боляла. Втората бутилка подарих на наш много близък съсед, а третата си изпих пак сам вече в София, няколко дни преди окончателното ни отпътуване за Австралия. Ама чакайте малко, де – това изобщо не означава, че сагата приключва до тук; нищо подобно, продължението ѝ просто следва по-нататък…

След като се прибрахме в понеделник, а във вторник приключихме и със служебните дела по прехвърлянето на апартамента, следващите само ден-два уплътних за окончателното почистване и подреждане на останалата част от покъщнината. Ходих и до гробищата да нагледам обстановката там, защото специално по паметника на майка имах още малко довършителна работа – накрая измих калта наоколо, попреметох листа и шума, но надгробните плочи не можах да поставя обратно, защото пръстта все още не се беше слегнала достатъчно. Така неусетно дойде и четвъртъка, когато ние отново потеглихме на път – и да, познахте: в южна, по-скоро югозападна посока и пак към дебрите на Рилския планински масив. Естествено, пътят ни на отиване отново мина през Троянския манастир – първата цел беше за пореден път да сведем глави пред паметта на починалите ни близки и родители, и разбира се да набавим нови количества с вълшебната сливова ракия на бате ви Чанко от Орешака, че да я носим армаган на нашите хора - колкото да не им се изтърсим с празни ръце. От мен обаче да знаете едно и всички много хубаво да го запомните: допие ли ви се нявга хубава ракия, само него да търсите и само от него да си купите; човекът заслужава майсторлъка му да бъде увековечен – именно, което се опитвам да направя и аз чрез настоящите си носталгични редове. След това, през Троян и проход Беклемето се спуснахме долу на софийското шосе, за да продължим пътя си към Ихтиман. Малко по-нататък се отбихме за Елин Пелин и едноименната гара и след няма и час вече бяхме пристигнали точно на целта.

Наши близки приятели имат тъдява една прекрасна малка виличка, където прекарват повечето от своето време, тъй като и двамата имат възможността да работят дистанционно (т.е., “от вкъщи”, както още е познато да се нарича тази разновидност на задължителната трудова повинност). Малкото им кокетно селце се намира току в непосредствена близост до Ихтиман, обаче предградията на големия столичен град също не са така далече – доста стратегическо място, бих добавил: човек хем се наслаждава на свободата и чистотата, хем пък шумът и мръсотията на Софията са му баш наръки, в случай че го обземе прекалената носталгия подир придобивките и преимуществата на столицата. При тези хора пристигнахме още по светло, ама не сме си губили твърде много време в излишни протакания – моабетът ни започна още по залез слънце, за да завърши както обикновено малко преди да пукне зората на другия ден. По принцип нашето пътуване беше насочено към Сапарева баня, където в събота трябваше да вземем участие в една грандиозна сватба, обаче нашите предварителни и тренировъчни сватбарски изпълнения започнаха още от четвъртъка. На другия ден всички заедно пътувахме до Самоков, където си направихме един прощален обяд, защото нашите хора от там заминаха за Сандански, а пък ние останахме в околностите – както вече споменах, в подножието на великолепната Рила планина. За двата дни престой там имахме една скромна квартирка, където само си хвърлихме дисагите и веднага хукнахме по разходки из вилаета, за да използваме остатъка от деня и по-специално малко по-светлата му и ослепително слънчева част.

С колата изпълзяхме нагоре до Паничище, с надеждата, че ще можем да се доберем барем до лифта, та да се качим до горната му станция на Седемте Рилски езера. Само че то там беше такова огромно стълпотворение от човешка маса и подвижни ламарини (хора и автомобили визирам в случая), че беше невъзможно нито да паркираме някъде, нито пък да се проврем измежду потока от туристическа сган, слизаща вече надолу с цел прибирането им по домовете си. Завъртях един кръг и се насочихме по друг, страничен път, който ни отведе към някакви новопостроени почивни станции (като голяма част от тях бяха напълно запустели, но имаше и няколко действащи, съдейки по паркираните пред тях коли). В самото си начало тясното планинско шосе минава и покрай бившата х. “Пионерска”, известна в миналото със своя огромен туристически потенциал в тази част на планината. Сега обаче последната тъне в забрава, превърната в руини и буквално се саморазпада откъм покрива надолу през всичките си етажи. Не е изключено това да е била и някоя стара версия на хижата, защото в същия район имаше и по-нови сгради, които се намираха в малко по-добро състояние – трудно ми беше да преценя, но жалкото е че там в околовръст имаше толкова много изоставени на произвола постройки, а пък в същото време тук-таме никнат разни нови и по-модерни; пари ли перат и препират, хора ли нямат за поддръжката им – не мога да кажа, пък и не това беше нашата цел на мероприятието. Ние се качихме с колата до последната възможна почивна станция, която също имаше вид на обезлюдена и необитаема, където поне успях да паркирам съвсем необезпокоявано, напълно безплатно и невъзмутимо. От там нататък продължаваше някакъв горски път, по който ние вървяхме нагоре около час, за да излезем обратно на асфалтовото шосе, водещо към Паничище – намерихме се в подножието на някаква ски писта, а съдейки и по съоръженията наоколо предполагам, че с падането на снега, там започва да ври и да кипи от живот покрай всички видове зимни спортове и снежни забавления.

Разходката ни продължи и в обратната посока, та се разтъпкахме прекрасно на чист до прилошаване въздух – ама толкова чист, че на човек му се завива свят, ако не е свикнал с такава кристална екологична обстановка. Привечер се прибрахме за малко до квартирата, колкото да си плиснем по един тас водица и да смием прахоляка от морните си тела – тъкмо се суетяхме на къде да поемаме за довършване на вечерната ни програма, когато нашите приятели се обадиха да им отидем на гости. И сватбарският ни маратон продължи още същата вечер при дядото и бабата откъм “момковата” страна, заедно с една сюрия местни роднини на младоженика и неговите скъпи родители, за да приключи чак в най-ранните часове на неделния ден. А пък всички знаете, на сватба си е като на вой… - пардон: на сватба. Музики, гайди, пискуни, радостни песни и викове, хора и ръченици се вият по улици и тротоари, коли и клаксони свирят, а павурите с ракия и вино пресъхват един подир друг, като че се изливат у къртичина. От дома на доскорошния ергенин се понесохме да вземем кумовете, а заедно с тях вече и с тяхната искрена и сърдечна благословия (башка твърде благата им ракия…) хукнахме да превземаме къщата на бъдещата невяста. От там дядо поп освети бракосъчетанието на младите, а пък ние като заседнахме в ресторанта от ранния следобед, та едвам си надигнахме гъзовете да си ходим призори на следващия ден чак – голямо веселие, голяма глъчка, голям моабет и гюрултия до Небесата (та чак на мен ми се прииска да се заженя пак, ама минало ми било май времето, разправяха злите езици на сутринта, като отрезвях след частичното си телесно и душевно опиянение, което ме бе обхванало отвред и обзело като октопод остатъците от способността на моя и без друго затормозен, мисловен процес…).

На заранта по всичко изглеждаше, че вечерта сме се наливали само с качествени напитки, защото нямаше и следа от махмурлук, главоболие или други тежки ментални последствия, каквито обикновено ме съпътстват след подобни гуляйджийски мероприятия. Поразтикахме се още малко из градеца, ама като видяхме че шкембеджийниците бяха затворени, па скочихме на педалите и хайде, обратно към Габрово – след други 4½ часа шофиране се прибрахме за оставащите само няколко дни в моя тъй скъп, тъй свиден и тъжен, осиротял до безумие роден градец. Не ми беше вече нито до безцелни ходения и разходки по пазари и тържища, нито ми се ядяха мазни, сочни и горещи баници; сълзите ми напираха по всяко време, вървях като замаен и извършвах човешките си движения почти машинално, като добре гресиран и смазан робот. Ходих за последно до гробищата да се сбогувам с мама и татя, в тяхна памет и чест направих и едно скъпо, напълно анонимно дарение на църквата в нашата енория, с което дните до окончателното ни отпътуване от там се топяха, сякаш бяха дребни бучици лед в чаша с топла мастика, купена набързо от рафтовете на Кауфланд. Като ден последен от поредното наше пребиваване в Родината това беше четвъртък – 01 Август; навръх рождения ден на моя скъп и непрежалим отец… Само обаче след някаква си по-малко от седмица и ние щяхме вече да сме отлетели за Долната земя…

Така или иначе, нашите приключения из дебрите на Татковината продължават с най-пълна сила и макар вече да не бяхме съвсем на роден терен (визирайки в случая старославното ми и старозаветно Габрово…), нашето скромно семейно ядро все още продължаваше да се подвизава на локална територия. А ето пък как се развиха и събитията до момента, преди самолетът ни да се отлепи от пистата на аерогарата в София. Следобеда на въпросния ден, моят най-добър приятел от бунтовническо Дряново дойде до нас, за да натоварим едни стари гуми, останали още от колите на татя и моя стар другар (Трабанта…) в неговия фургон, че да ги носим на боклука, понеже бяха повече от десетина парчета. За вечерта на местна почва беше планирана грандиозна гала-вечер по повод нашия изпроводяк, обаче така се случиха нещата, че вместо на дряновска земя, вечеринката ни се състоя в чифлика на едни други хора в съседна Царева ливада (бившето Върбаново, ако тук някой не се досеща – навремето комунягите му бяха сменили името подир някакъв тамошен местен “герой”, някой си Д-р Върбан Генчев, който бил ятак и лекувал безплатно партизаните по време на шумкарските им години; това знам от историята, ама понеже аз не си падам твърде много по тези измислени от комунделите и преиначени единствено и само в техен интерес от придворните им историци факти, та затуй и не проявявам особено внимание към автентичното им описание в настоящия материал). Думата ми беше за музикално-певческия, импровизиран спектакъл, който с най-голямо удоволствие изнесохме в домът на гостоприемните ни домакини. Нашата широкомащабна вечеринка завърши известни часове след полунощ (предимно в по-малките…), но насладата от взаимната ни компания беше толкова голяма, че за момента времето просто беше спряло и замръзнало още с пристигането ни при тези прекрасни хора…

След извозването ни като чували с картофи, поради нашето всеобщо опиянение, криво-ляво се добрахме до временния ни бивак в Дряново (предпоследен за този наш гигантски маратон на родна земя – все още ни оставаше софийският, като за последен, роден пристан). Сутринта трябваше да се измъкнем сравнително рано, та нямахме даже време да ударим по едно парче баница, най-майсторски приготвена от сръчните ръце на мама Данче – майката на моята вярна и незаменима дружка. Бързахме за едно струване в Севлиево, защото бяхме обещали на други наши приятели да уважим с присъствието си техния тъжен, семеен ритуал. От там пришпорихме конете на ФауВе-то (VW Touareg – мисля, че това вече съм го споменавал някъде из редовете…) и за да не се влачим всеки път по едни и същи сокаци, на Боаза се отклонихме по шосето за Тетевен. Основната ни цел беше да купим някакви по-евтини домати за вечерната салата, обаче аз имах натрапчивото чувство, че колкото повече наближавахме пределите на столичния град, толкова по-прогресивно растяха цените на абсолютно всичко. На едно уширение някакъв чичка продаваше въпросните артикули – червени, засмени, лъскави и начупени от зрялост и сладострастие. Обаче ценичката им от 8 лева за почти два едри домата направо предизвика спадане на всякакви человечески мераци у мен: за ядене, за пиене, че и за йебенье дори. Никакви традиционни мушенгии не помогнаха в пазарлъците за стоката, никакви мили очички и артистични изпълнения не уловиха дикиш. Оня беше непреклонен, като че ли очакваше някой от правителството да дойде и да изкупи всичките му домати, барабар с топузите на кантара. След като шмекерът получи няколкократни, цветущи и продължителни клетви, ние се запътихме към кооперативния пазар, от където си набавихме ценната и тъй желана от нас стока, само срещу далеч по-скромната и приемлива сума от 2.50-3.50 кинта за килограм – значи можело, ваш’та майчинка проклета; алчна мръсна и търгашка, да поебна аз дано!...

Съвсем случайно, бродейки из безлюдните Тетевенски улици се натъкнах на един знак, упътващ към някакъв тамошен водопад – местните му викат “Скока”. Денят и без друго беше доволно дълъг и горещ, та една допълнителна горска разходка изобщо нямаше да ни бъде излишна, подхранвайки и надеждите си, че наоколо ще бъде влажно и прохладно. Действително, че по протежение на цялата екопътека до горе беше доволно сенчесто и приятно, обаче разочарованието ни дойде като стигнахме вече в подножието на въпросния водопад поради липса на вода в реката – ама то и как да има, след като не беше валяло почти през цялото лято, кажи-речи от Май насетне. Водицата едва-едва църцореше оскъдно надолу по камънаците, сякаш се стича от последен казан за варене на ракия. Направихме си няколко снимки с предполагаемата пълноводност и заслизахме надолу. Фактически това беше единственото разнообразие за деня, което можеше да попадне в графата за посещение на туристически обекти и места от общ интерес.

И пак – нали “хитрата сврака, с двата крака”, та за да съкратим уж пътя с някой и друг километър, рекох да ударя направо през баирите, защото една друга табелка ме подведе, че натам е Етрополе. Е, разгеле – викам си; тъкмо ще посетим и Етрополския манастир, да не сме пък и хептен капо за деня откъм духовен живот. И като подкарвам аз нагоре, а пътят почна да става все по-тесен и по-тесен: баири, завои, свлачища, дупки и трапове - като че не си в България, ами в някоя пропаднала държава от третия или четвъртия свят (всъщност, по някои показатели България може да се причисли и към петия даже…). Часове минаха, дорде изпъплим нагоре през някакъв шибан проход, който дори и аз самият не бях минавал навремето с мотора – а пък смея да твърдя, че през тази моя ергенско-моторджийска епоха, комай не беше останало пътченце или шосенце, което да не съм отъпкал с двете си колелета. Както и да е – през някакви запустели села и махали минавахме (Недковци, Черни Вит…), после пък нагазихме в друг един пущинак с още по-странното име Дъскот. По едно време баирът свърши и почнахме да слизаме надолу – ама на къде, само един Господ знаеше за момента. След хиляди клетви и псувни, най-после се появи поредният признак на живот (по смисъла на къщи и постройки, но иначе живот в тях така или иначе нямаше; тук специално визирам една нищожна точица в пътната карта на страната под надслов Ямна, ама село ли беше, махала ли – така и не разбрахме). Пътят водеше все надолу, което до някаква степен уж беше обнадеждаващо, но пък аз се опасявах, че ако стигнем до някакво дере или задънен изход, цялото това чудовищно разстояние трябваше да се изпътува обратно – а това вече щеше съвсем да ни влуди (най-вече Даниелчето, щото на мен изобщо не ми дреме на дедовиАт от къде пътуваме – аз съм свикнал на всякакви изненади, докато тя ми е малко “традиционалистка” и много-много не одобрява емоциите с неизвестен край, под предлог, че може да се окаже фатален). Ние обаче продължаваме да се свличаме надолу по урвата и да скачаме от дупка на дупка по разбитите пътища – ето ти я вече и цивилизацията започна да се появява, след като с ужас прочитам табелата “Рибарица”! Бах, рекох, мааму – амчи ний сме се връткали в омагьосан кръг и неусетно сме се върнали пак долу на Тетевенското шосе, което действително през Рибарица отива в Троянското село Шипково. А пък то, моля ви се – да се окаже, че там имало още една такава Рибарица, само че откъм Етрополската страна на географията – този факт се оказа твърде заблуждаващ, но се оправихме криво-ляво. Така и не стигнахме до манастира обаче, след като впоследствие, с известна горчивина установихме, че ние някак си незабелязано сме го подминали и отбивката за него е останала къде-къде далеч зад нашия набелязан маршрут. От там насетне вече скочихме на магистралата и с много мръсна газ се озовахме в прегръдките на братовчедката и на нашата малка Ванеса. Тя също беше пристигнала в София, заедно с приятелката си Карина – децата просто искаха да изкарат последните си няколко дни с нас, да пообиколим още малко напред-назад, преди те окончателно да отпътуват по техните предварително набелязани направления, докато пък ние само на следващия ден трябваше да излетим обратно за Австралия.

В един от дните, през които бяхме заедно, отидохме всички до Боровец – там се разходихме из свежите поляни на курорта, които без дебелата снежна покривка на мен специално ми изглеждаха неестествени, скучни и на моменти дори грозни (снегът поне временно скрива купищата с отпадъци и боклуци, с каквито е зарито не само там, ами цялата държава – както в най-пряк, така и в малко по-преносен смисъл). От Боровец се спуснахме надолу и през Самоков се пренесохме назад във вековете чрез уникалните творения и исторически находки в крепостта на Цари Мали град в тъдявашното с. Белчин. Ние с Даниела вече бяхме обикаляли тези разкопки през зимата на 2016/17, даже тогава бяхме заедно с нашите, на връщане пак от Боровец. Ето защо пуснахме братовчедката да се разхожда барабар с момичетата, а пък ние с буля ви Дана ги изчакахме на сянка в един съседен горски парк. Иначе, дните до заминаването ни се изнизаха почти мигновено – успяхме да прескочим и до Дивотинския манастир, защото Клисурският (малко по-отгоре) беше вече затворен за посетители. По моему, да затварят светата обител в 12:00 на обяд за поклонници и миряни е малко нецелесъобразно решение, но то си е в правото на манастирската управа и ние там в техните Божии дела не можем да се месим. Аз много държах Ванеса да посети и небезизвестната, почти подземна църква “Св. Петка” – друга, много важна свещена обител, която не съм пропускал в годините назад, откакто съм станал на човек; колчем съм се намирал в пределите на столицата, винаги най-охотно и съзнателно съм се отбивал там. Един единствен път пропуснах по-миналата година (не помня вече и по какви точно причини, но обезателно са били доста уважителни…), когато си идвахме за годишнината от смъртта на татко – и от тогава като ни е тръгнало наопаки и на кестерме, та все така ни върви до шибания ден днешен; но както и да е – вероятно трябва и това изпитание да преодолеем, за да станем уж по-силни. Думата ми беше, че сегашната ни черковна визита във въпросното подземие пак не мина съвсем гладко, след като няколко пъти влизахме и излизахме, докато най-после се появи жената, която записваше литургиите. Всички ние за последен път се поклонихме пред паметта на починалите наши близки, запалихме по един сноп свещи и с насълзени очи се простихме за пореден път с тях…

Така неусетно се изнизаха и малкото броени дни, които всеки от нас уплътни по най-добър и възможен начин за себе си – хем индивидуално, хем пък и в общ, тясно семеен план. С пристигането ни в София се видяхме с наши близки и роднини. После пък на другия ден ходихме на гости у мой братовчед – навред софри, ядене, пиене – направо не ми се мисли как ще ги свалям всичките тези килограми като се прибера в Австралия, които така охотно натрупах по себе си покрай нашите нескончаеми моабети в България. Децата стегнаха куфарите и се приготвиха за техните следващи пътешествия, а ние с Даниела само се чудехме кое къде да дяваме и как да го крием из нишите на нашите, поради и без друго вече превишеното им собствено тегло. Аз най-много се притеснявах за ракията, която този път дойде в недопустимо завишени количества, но разчитахме единствено на случайността и провидението. В сряда сутринта натоварих малките кокони с багажа и ги стоварих на летището за полета им към Европа, докато ние в четвъртък вечерта поехме от същото място, само че в коренно противоположна страна – надолу към Южния полюс. А с всичко до тук приключва и нашата поредна, определено силно емоционална авантюра на родна земя – моите мераци несъмнено и без колебание са за по-честото ни прескачане до България (поне докато все още можем да си го позволим физически и финансово), обаче Даниелчето нещо се опъва по въпроса и не дава дума да се издума в тази посока. Още я държи изглежда “влагата”, която тя натрупа в Родината – само че понеже тя ми е добра (ама даже прекалено много е “добра”…), та се надявам скоро да ѝ мине лошотията. Нещо с половин ухо чувам и долавям шепот напоследък, че тя май стяга куфарите си за Мексико, та де да видим кой на къде ще се пръждоса един ден… Сбогом – е хайде, добре де: чао за сега, пък дано да се и засечем пак скоро тук!...

 27.10.2024 – пътеписът ми окончателно завършен; в Gold Coast, през пролетна AUSTRALIA, към края на деня, отдавна определен за поредна политическа промяна в управлението на България и която за също толкова пореден път, отново не тръгна по правилния си път на Европейско и демократично развитие (анализирайки, разбира се впоследствие и печалните изборни резултати - аман от етнически турци, местни комунисти и лумпенизирани, русофилистични путиноиди)…