Ха, добра ви стига, пътничета
по прашните друмища на широкия свят, скъпи дружки мои: всички вие, праведни
чеда Господни и останалите грешници, скверни и верни слуги на Лукавия!...
01.05.2024 – Не знам колко празничен е днешния Международен Ден на труда, обаче след
като официално е обявен за такъв, то и ние го приемаме със съответната му
даденост, стараейки се колкото се може повече да ни е весело на душите и
сърцата; празнично, демек. Щото погледнато и от малко по-друг ъгъл, точно днес
пък се изпълва една календарна година от кончината на прескъпата ми майчинка,
която изгубихме завинаги лани баш по това време – нека Бог да опрости греховете
ѝ, ако въобще е имала такива,
милата… (щото майките никога нямат никакви грехове – нали такава е повелята). Макар,
че от полагането на последните редове в моя своеобразен дневник, този път не
мина цяла вечност, както е било при други случаи и обстоятелства, за да свържа
днешните и принципно по-настоящите събития около нас, та да ги нанижа към
изминалите вече случки, сега ще трябва да се върна малко назад във времето и
пространството – в южното полукълбо, чак в далечна Австралия (на която казваме едва
ли не “родна” и сякаш вече “наша”, независимо че се намира на гъза на
географията…). Защото пък в момента предавам репортажа си от старославно и
старозаветно Габрово, директно от домът на покойните ми и непрежалими майка и
татко. Но, за да спазя словесния и повествователен характер на сюжета, започвам
разказа си с давност от около 2-3 седмици…
Преди да изпратим
Ванеса и приятелката ѝ
Карина за Европа, последната живя у нас известно време, а вечерта преди
отлитането им на следващия ден, направихме и едно кратко тържество за
изпроводяк. В него дейно участие взе още една обща приятелка на момичетата
(Бела или Белла – най-вероятно от Изабела…), както и майката на въпросната
Карина, която живее и работи в друг град, като там същевременно се грижи и за възрастната
си вече майка. Полетът на децата беше насрочен за 11:00, но ние сутринта
трябваше да станем доста рано, за да ги откараме към летището навреме и да ги
изпратим по живо и по здраво. Всичко покрай предаването на багажа мина
благополучно и успешно, за разлика обаче от ситуацията с нас, но за това ще
стане на дума малко по-надолу в изложението ми.
Ние се прибрахме с
Даниела и в оставащите дни се занимавахме с подготовката на чифлика за
по-дългото ни отсъствие: клони рязах, плевели, бурени и треви скубах, в
резултат на което буквално тонове с листа и вършина изнесох от двора; после пък
колите завивах с найлони и покривала, акумулаторите им откачах и се разправях
все с разни такива и подобни действия и низ от скучни дейности. В същото време
Дани стягаше куфарите за нашето пътуване, които постоянно набъбваха като гъби
след дъжд, особено пък дето и натежаваха неимоверно, ежеминутно и разбира се,
недопустимо – както ония големите, предназначени за извозване в трюма на
аероплана, така и уж малките, които се водеха за ръчен багаж, съгласно
разпоредбите и строгите изисквания на въздухоплавателните компании. На всичкото
отгоре, малките кокончета отлетяха съвсем по лятному къмто стара, древна и
най-вече пролетно-лятна Европа, а пък ние дъртите кукундели трябваше да им
вземем и някои по-топли зимни дрешки, понеже, видите ли - те правят сметка да
изкарат там, газейки сняг, киша и лапавица (ако не им свършат мангизите по-рано
и не се завърнат обратно на топло във вечно слънчева Австралия и по-специално в
нашия зноен щат, Queensland). И понеже си натъпкаха куфарите с всевъзможни
момински принадлежности и модни аксесоари (специални шампоанчета, парфюмчета,
сенки, гримове и червила, маши за коси и какви ли още не щуротии и измишльотини…),
та на края се оказа, че нямали достатъчно място и за зимните си одежди, които пък
великодушно и най-благородно трябваше да пренесем ние и да им ги дадем на някоя
от предстоящите ни срещи на високо равнище. Така няколкото дни, които ни деляха
до нашия полет се изтърколиха на бърза ръка, в събота вечерта с едни наши
приятели и съседи си направихме малък импровизиран моабет с подръчни средства и
остатъчни хранително-питейни материали, дадохме им някои провизии, за да не ги
изхвърляме; ние пък от своя страна натъпкахме в дисагите останалите пакетчета
със сиренца, кашкавалчета и най-вече 2-3 кила сухи луканки, които бяхме
подготвили специално за пребиваването ни в България и във вторник вечерта вече
бяхме готови за пътешествието през девет земи и морета, та чак на майната си у
десетото царство…
Неудачите и куцузлукът
започнаха да ни атакуват още на излизане от дома, с прекрачването на прага,
дето има една такава приказка – имахме уговорка в 17:30 да ни вземе нарочен
микробус, който да ни откара до летището в Бризбън. Обаче в последния момент
рейсът им нещо се повредил и вместо него ни изпратиха такси (т.нар. “Uber”,
каквито вече има напоследък дори и в Австралия – една много сериозна
конкуренция на съществуващите стандартни таксиметрови служби). Шофьорът
трябваше да ни закара само до една бензиностанция, от където уж щял вече да ни
поеме въпросния стандартен превозвач, комуто броихме $200 суха пара, за да ни
докара и на връщане. Да, ама не – тоя рейс също се бил скапал по пътя към
явката, но този път поне не бяхме сами в неволята: на бензиностанцията чакаше и
още едно семейство, също пътуващи към летището на Бризбън; а часът неумолимо
напредва, времето до полета ни в 21:00 се топи като сладолед на слънце и
червата ни се преплитат от притеснение като в змиярник, нападнат от хищни горски
мравки. Най-после идва друг представител на същата таксиметрова корпорация “Uber”,
който вече ни хвърли на летището, ама и часът беше станал 19:30 – до полета ни
оставаше някакъв си никакъв, нищожен час време! Даниелчето предварително и
много съобразително вече беше извадила бордните карти за цялостното ни
пътуване, обаче предаването на шибания багаж трябваше да стане лично и
поединично с паспорта в ръка; именно, когато обаче всичкото положение на
ситуацията буквално си еба майката в малко по-преносен и най-пряк смисъл…
Дисагите ни дойдоха
възтежички с по 2-3 кила отгоре (при разрешени 30 кг на пътник). А пък ония мастии
на гишето стриктни, стриктни като есесовци в еврейски концлагер (отделно дето и
малко грозновати, да ме прощава Господ, че му се меся в делата - но думата ми
сега далеч не е да възпявам красотата на Човека…) – грамчето го цепят и на
милиграми, биля. Вадим и прехвърляме от големите куфари в малките, които и без
друго тежаха много повече от разрешените им 7 кг. Освен тези двата ръчни
багажа, аз имах на гърба си и една раничка (‘га че ще покорявам Хималаите…), в която
най-акуратно и надлежно пренасях лаптопа, разни сандвичи за из път и разбира
се, няколко петала суджук, но пък покрай тези стандартни артикули се въргаляха
и сенки за очи, шепа гримове най-разни, червила няколко броя и друга
всевъзможна моминска кинкалерия, за която вече споменах отгоре – от шубера
най-любезно и някак си подчертано настойчиво, почти заповеднически ни върнаха
да пренареждаме багажа и да прехвърляме от пусто в празно. Свърнахме малко
по-встрани от опашката и почнахме да вадим и да хвърляме непотребната стока –
сандвичите ми с миш-маш бяха сред първите свидни жертви. Докарахме горе-долу
нещата на кантар и на ръба, наивно надявайки се на снизхождението от страна на
летищните служби – да, ама пак не. Ние бяхме оставили едното куфарче малко зад
кьошето, скрито и уж да не се забелязва много-много, обаче една униформена и облечена
във власт уруспия случайно го видя безпризорно и безстопанствено, та се развика,
сякаш водородните бомби на другаря Ким Чен Ун видя насреща си. Така се наложи и
него да претеглят, след което циркът продължи и навлезе в най-новия си
спектакъл - нещо като премиера или гала-концерт. В крайна сметка ония изроди
искаха да платим $780 такса за свръхбагаж, иначе нямало да ни качат на
аероплана. Та след още няколко унизителни въртележки, прехвърляния и
допълнително изхвърляне на стока и подаръчни артикули, глобата падна само на
някакви си $460, които ние вече се принудихме да им платим, за да тръгнем
изобщо от там. Таксуваха едно от малките ни куфарчета като истински багаж и то
потъна в хралупата – незаключено, с разтворени ципове на джобовете и със
значително по-голямата част от парите ни за харчлък в Родината баш в него (както
се разбра едва, когато кацнахме в София); заеби копеле, дет’ викаше един мой приятел
от детинството…
Първата отсечка на
полета между Бризбън и Дубай беше с продължителност от около 14-14½ часа – в
огромен самолет със стотици глави добит… (пардон – народ…) на борда. Отдадохме
се на гледане на филми и времето ни сякаш мина някак си по-неусетно и
незабелязано. На летището в Дубай имахме 4-часов престой, който ние
оползотворихме в разходки и обикаляне на Корекомите – купихме си питиета и
цигари, защото бяха безумно евтини; не се мина още час и взеха да ни товарят за
София. Това самолетче беше осезаемо по-малко, но пък иначе пълно, та чак
претъпкано с колоритни нашенци, завръщащи се от заветния град на мечтите от
приказките на Шехерезада и неимоверните богатства на петролните шейхове. Е,
това пътуване вече беше скучно, дълго, изморително и отегчително – на борда
нямаше филми за свободно гледане, а трябваше да си ги плащаме; ай сиктир, ве –
язък ви за несметните дупки със злато и дълбоки нефтени герани! Така петте часа
и половина ги изкарахме най-стоически в дрямане и гневна скука, докато
най-после не се приземихме на пистата във Враждебна – беше ден сряда, 24 Април
на настоящата 2024 година…
Багажът ни, учудващо пристигна
благополучно, барабар със злощастното полуразтворено и незаключено куфарче с
паричките ни в него – и то съвсем всичките при това. непокътнати; можете ли да
си представите такава феноменално щастлива развръзка, след всичко, през което
минахме на тръгване?! Без много-много да се маем и да губим ценно време, само
грабнахме дисагите от карусела и в 16:00 бяхме вече отвън, където трябваше да
се срещнем с момчето, което ни докара колата – хвърлихме куфарите отзад и той
се върна на работа, а пък ние от там с огромния VW Touareg се отправихме към
нашите роднини, където обикновено отсядаме на бивак. Случи се такова време на
деня обаче, че се влачихме до там повече от час през задръстванията на столичните
сокаци, изобилстващи от прах и кал или незнайно колко дълбоки дупки с локви.
Вечерта вдигнахме с
братовчедката едно внушително пиршество, а на другия ден поехме и към Габрово.
По пътя спряхме на някакви крайпътни сергии да ударим по едно подкрепително
кебапче и в ранните часове на следобеда вече бяхме прекрачили прага на
осиротелия ми и обезлюден дом – колко тъжно, колко мъчно, колко болно е всичко
това…
Веднага направихме
връзка с нашите съседи и добри приятели – имаше да се проведат някои последни
организационни мероприятия във връзка с помена за годината от смъртта на мама,
последната възможност за който се падаше да бъде в събота, 27 Април (точно на
сватбения им ден със също покойния ми вече, непрежалим татко…). На другия ден имах
редица служебни ходения и тичания по разните инстанции – банки, съвети,
пенсионни отдели и т.н., но с Божията помощ всичко се уреди безпрепятствено и
безпроблемно (та даже на моменти, дори и аз самият се учудвах на цялата тази
праволинейност и благополучие в изпълнението на текущите задачи). В събота на
обяд беше ритуала за годишнината на майка, който извършихме на гроба в много
тесен семеен и приятелски кръг, заедно със свещеника, след което вече с
останалите близки приятели и съседи се събрахме на дружеска панихида в къщи.
Бог да прости скъпата ми майчица, която почина точно на днешния ден преди една
година – почивай в мир, мила моя мамо! Дано си ни простила всичките прегрешения,
които волю или неволю сме отправяли незаслужено към тебе; нека Бог успокои
душата ти, която толкова често беше тъй дълбоко и болезнено наранявана –
особено в последно време...
От онзи ден насам
единствените ми занимания се заключават в прочистване на ненужните вече и
непотребни вещи от апартамента – стари дрехи и парцали, хиляди пластмасови
торбички и кутийки, неизползвана кухненска посуда и какво ли още не; дейност,
свързана с разтърсваща, вътрешно душевна болка и непримирима морална борба
срещу неизбежното и невъзвратимото…
В най-близък план,
утре заминаваме за София, като вечерта ще се видим с нашите приятели от
Севлиево, които ни предоставиха колата си за ползване. Великденските празници
ще изкараме с братовчедите, а следващата седмица се връщаме обратно в Габрово и
ще останем тук до края на месеца, когато отлитаме за Палма де Майорка. Само че
малко по-нататък, ще ви разказвам пък как са минали карнавалните дни и шествия
из Габрово, как сме изкарали абитуриентските балове по 24 Май и т.н. – всичко
ще върви по реда си, важното е да не сте много припрени и да имате търпение;
обичам ви, хора!...
... И, за да спазя
обещанието си, ето го и продължението на сагата ни, според това къде, как, защо
и какво точно се бе случило за разглеждания отрязък от време - а пък той (отрязъкът
демек), хич не е толкова кратък, имайки предвид, че днес е вече 11 Юни на
същата настояща наша 2024 година. Датата я пиша просто по инерция, единствено и
само заради стриктното спазване на създадения преди повече от 30 години
протокол, но специално в настоящото ми изложение, последната няма абсолютно
никакво значение: както за четеца насреща, така и за мен самият даже, пишещият настоящите
редове. Ако продължа мисълта си от последния абзац на гореизложеното, то аз тук
непременно трябва да спомена, че предстоящото ни ходене до София беше свързано
с Великденските празници - този път чисто нашите си, Християнски, след като
Католическите отдавна бяха вече минали, още докато ние бяхме в Австралия. Денят
беше четвъртък - Велики четвъртък на Страстната седмица, ако трябва да съм и
малко по-конкретен в Библейско отношение. Бях натоварил един багажник с ненужни
вече вещи от нас, които по предварителна уговорка с управата на Дома за
възрастни хора в с. Яворец, исках да им предоставя за безвъзмездно ползване. А
защо точно там ли, ще попита някой? - ами просто защото, преди няколко години
наш близък беше настанен за последния си житейски период именно в тази не
съвсем приятна институция и аз знаех точно къде се намира местонахождението на
сградата, след като му бяхме ходили и на свиждане при едно от посещенията ни в
Татковината. Персоналът с радост прие моето дарение, а пък аз от своя страна се
почувствах облекчен и душевно удовлетворен, правейки този малък и незначителен
жест на човещина и проявявайки съпричастност към съдбата на нещастните хорица с
нелека съдба.
От там насетне вече се
понесохме към с. Кръвеник, където ни очакваха нашите приятели. Че като се
почнаха едни дебели софри, едни разлати моабети - скари, печива, дюлеви ракии и
т.н. Аз бях подготвил една доза от моите знаменити кюфтенца, те пък пекли
агънце, мило байново и стана тя, каквато стана, та чак до първи петли. Тук
отварям малка скоба, за да подчертая възхищението си от българските продукти и
по-специално от месото, което продават в Kaufland – току през пътя на отсрещния
тротоар до нас. Единственият критерий, по който аз избирам мръвата е,
последната да бъде евтина (т.е., на “Акция”…) и в известен смисъл по-мазничка,
понеже сланината пък е основен и безкрайно необходим елемент в заготовката за
кебапчета и кюфтета. Ама било месото вносно, ама било испанско, ама то не било,
видите ли българско, не било вкусно и т.н. – а бре ей, мърморко мамин: гледай
си една свиня у вас на балкона, па спри да се оплакваш от всяко нещо; за всичко
държавата да ти е крива и все някой друг да ти е виновен за участта! Българинът, хем го мързи да сади домати, хем
пък се и жалва, чи думатиту и курнишонат му били пластмасови. Е, не всички, де
- но масово роптаят… Аз на няколко пъти вече купувам месо от магазина, смилам
го с ръчната месомелачка на нашите и такива вълшебни продукти вадя “на пазара”,
че и най-големия кебапчия в някоя долна селска кръчма може да им завиди. Както
и да е – след това кратко и съдържателно лирично отклонение, връщам се в
основната тема на разказа…
На другия ден ние
трябваше да пристигнем при братовчедите в София чак привечер, така че през деня
не сме си давали много зор по пътя. По някое време, чак като изтрезняхме от
среднощния запой тръгнахме от селото, но се отбихме през Троянския манастир -
нали беше и Разпети петък тогава, та от народ и тълпи не можеше да се размине
човек. За времето няма да споменавам нищо, защото точно този пролетен сезон
като че ли се открои с изобилието си от дъждове, необикновен студ и принципно
противни и неприятни климатични условия, далеч неподходящи за екскурзии, излети
и разходки на открито. Независимо от всичко обаче, ние почетохме храма наш
Господен на Троянската обител, но нямаше много възможност за разточителни търговски
обиколки по сергиите в околовръст - амчи ние окиснахме и подгизнахме отвсякъде,
само докато отидем да запалим по някоя и друга свещ. Аз за първи път виждах
толкова огромно стълпотворение пред църковните двери и олтари - опашката от
поклонници и миряни се извиваше до отвън чак. На тръгване от там рекох да се
отбия до моята бабичка, от която винаги си купувам ракия. Последния път обаче
(преди десетина години трябва да е било, ако не и повече...), тая женица ме
беше ядосала малко, щото ракията ѝ дойде твърде възслабичка и аз още тогава се зарекох повече да не купувам
стока от нея. Добре, ама нали съм човек с меко сърце и свикнал да прощавам
всевъзможни человечески грехове, та поради тези причини забравих за слабата
ракия и отново потърсих бабката. Само че то в тоя дъжд, всеки се свил и
дремизга в дюкяна си - забулени с шалове, винтяги, нахлупили каскети; как да
позная коя беше моята женица измежду всичките? Спрях се на първата сергия, над
която имаше малък навес и питам чорбаджията дали има ракия - пък те там хората
повече от ракия нямат: че вино, че разни сладка от горски ягодки, малини и
смокини ли не щеш, медове всякакви по няколко вида и прочие артикули от
богатата ни гастрономическа номенклатура. Даде ми човечецът да опитам една
капачка ракийца - брей-й, амчи тя чудна, бре! Стопли ми гърлото, почервеняха ми
ушите и тутакси забравих за студеното и противно време, както и ядът ми мина,
разбира се. Човекът ме увери, че ракията му е много хубава, стояла в нарочни
бурета и била 45 градуса на конски сили. Тази последната характеристика
най-много ми допадна, а за цената ѝ от 12 лв. за кило направо ме накара да спра да мисля. Грабнах една боца да
я нося армаган на братовчедката, пък и да почерпя за Бог да прости на мама. До
това време вече беше настъпил късния следобед и ние някъде привечер
пристигнахме благополучно в София. За да не се тъпчем всички, барабар с
идиотите и самоубийците на магистралата, като стигнахме Троян, вместо да стъпим
на асфалта, аз ударих нагоре към Старопланинския проход, за да се прехвърлим
оттатък на подбалканския път в с. Кърнаре. Не бях минавал през Беклемето,
откакто имах мотора навремето и ми беше доста интересно да се движа по иначе
изключително живописния път, особено откъм южната му страна. Иначе пеша като
турист съм пресичал от там, слизайки от вр. Ботев и движейки се на запад по
билото на планината. Само че това беше още по-отдавна и спомените ми от това
вълшебно кътче на Родината са почнали леко да избледняват; е, сега пък си ги
припомних. Дъждът временно беше поспрял и даже на моменти слънцето се опитваше
да пробие през гъстата пелерина от облаци и изпарения. Шосето беше почти
безлюдно и ние се движехме сравнително добре и равномерно. Долу в ниското сякаш
всичко опустя и едва чак като наближихме София, почнаха пак да се появяват
признаци на някакъв живот под формата на движение по друмища прашни и тесни
сокаци. Преди да се установим окончателно на бивак у братовчедката на Дани,
направихме едно кратко отклонение до наши роднини, които посетихме само
набързо, а пък се разбрахме малко по-късно да им гостуваме вече официално и тържествено,
както пише в дебелите книги. Опасявам се, че вече на мен не ми останаха много
близки и роднинки - оредяваме с всяка измината година, установявам това с болка,
горчивина и голяма доза прискърбие...
Великата събота
предимно премина в подготовка на следващия неделен ден, когато се събрахме
цялата рода на гала обед - малки, средни и големи на една софра. Вечерта
ходихме на църква, строго спазвайки ритуала съгласно всемирните църковни канони
и Библейски сказания. Аз и за самият Великден бях подготвил една дозичка
кюфтенца още от Габрово, понеже нито агнета ям, нито пък на дроб сарма кълва -
на мен и от двете блюда ми се гади, особено пък от дроб сармата, която дори
ненавиждам, колкото и добре да е приготвена. Моабетът ни тръгна в много
правилни посоки, с изобилие от зелена салата, която обожавам особено в
комбинация с варените Великденски яйца. Троянската ми сливова ракия се хареса
от всички и до вечерта от шишето беше останала само капачката, която най-благородно
изпратихме във фонда за набиране средства за закупуване на детски линейки. По
някое време слязох на двора да опека и кюфтетата, които и този път бяха
превъзходни - за целта бях повлякъл и скарата от балкона, на която още дядо
Ангел си печеше скумриите, после аз я поех и ползвах най-активно, докато
живеехме при баба Фанче в кооперацията срещу театъра, а пък някакви си 30-тина
години по-късно я преоткрих и продължихме съвместната ѝ експлоатация на всяко наше завръщане в Татковината. С
всичко до тук исках да подчертая, че въпросната електрическа скара,
производство на завод “Елпром” Варна (ако не се лъжа...) вече има не само
морална и сантиментална стойност, но в себе си съдържа и много дълбок,
нумизматичен елемент, редом до банкнотата от 1 лев, която вече струвала 1000
Евро, понеже емисията ѝ от
1974 била нам-какво-си нещо по-специално и башка от стандарта – направо да
паднеш от смях...
Тази година така се
паднаха дните от празниците в календара, че Гергьовден пък беше в понеделник,
непосредствено след Великдена. На този ден, Кремиковският манастир, “Св. Георги
Победоносец” имаше храмов празник и ние решихме да направим един излет до там.
За наш голям късмет времето беше чудно - независимо, че ясно, слънчево и
приятно, все още се усещаше хладния полъх на балкана и необходимостта от връхна
дрешка за всеки случай. Имах чувството, че цяла София се беше изсипала на тоя
празник, защото долу нивите под манастира буквално бяха превърнати в един
огромен паркинг - оставяш колата до някой храст из угарта и подир бичиш нагоре пешком
по горските пътечки, докато най-после стигнеш манастирските порти (може би ни
отне малко повечко от около половин час вървеж). Отвред се леят бири, въздуха
ухае на пърлена кайма, а пък на нарочно построената за целта сцена излизат един
през друг разни фолклорни групи и състави - част от празничната програма за
деня; голяма веселба беше! С удоволствие изкарахме няколко часа в тарапаната и
морето от народ. Малко по-късно следобеда се отбихме и през Обрадовския
манастир “Св. Мина”, който вече се намира почти в очертанията на столицата.
Вечерта се върнахме у братовчедката и с хранително-питейните остатъци от
дългата серия празнични трапези, направихме кратък разбор на щастливите и
безгрижни дни, прекарани сред близки и роднини.
И както плавно
преминавахме от чашка на чашка и от едно блажно мезенце към друго, у нас и по-точно
у Даниелчето (ама напълно естествено, де - че тук някой изобщо съмнявал ли се е
в нейните величествени способности да измисля разни неща и да ме вкарва във
всевъзможни допълнителни масрафи?...) се появи фикс-идеята да отидем на някаква
екскурзия до Гърция – и то по-специално насочена към тамошните, прочути по
целия свят скални манастири, небезизвестните Метеора (Μετέωρα в оригинал, но не
съм много сигурен дали това наименование подлежи на членуване, както често съм
го срещал под формата на “Метеорите”; най-вероятно не, но пък и не това сега е
най-важния момент в разказчето ми). Както казват, алкохолът в малки дози е дори
полезен, но пък вече в по-големи просто прави чудеса. Развъртяхме разни
телефонни номера на местни туристически агенции и в крайна сметка на едно място
ни включиха и тримата в групата. Отначало датите не бяха особено подходящи, тъй
като съвпадаха с предстоящото карнавално шествие в Габрово, за което вече
споменах някъде по-горе. Специално аз имах отколешни мераци да присъствам на
това фестивално увеселение и шумна “олелийна”, провеждаща се по традиция в
родния ми градец. Така с известни компромиси и взаимни отстъпки, екскурзионното
ни мероприятие беше насрочено за предната седмица и вместо на 18 Май, ние се
записахме във въпросната група, отпътуваща на 13-ти. До това време вече всички
на софрата мирясахме, постигайки заветния консенсус и аз побързах да се оттегля
в покоите си, дори малко преждевременно, понеже и аперитивчетата ми дойдоха
възгорничка, та ми натежа кратуната към кревата и съответната му възглавничка…
Във вторник вече се
ориентирахме към потегляне по обратния път за Габрово, за да продължим с
ежедневните си мероприятия из дома, които не само че не свършват, ами направо
извират като гейзера с минерална вода в с. Банкя (всъщност, вече град станало и
то, независимо от селския си тип). Същия ден нашият скъп и обичан от всички
чичо Божко имаше рожден ден, та се обадихме по телефона да му го честитим
официално. Той пък на свой ред ни покани на гости по този повод, заедно с едни
други наши общи приятели - та, ето ти в сряда, нови пиршества и моабети; няма
празно – няма ‘лабаво. Иначе, в къщи движим нещата по почистване и подредба на
апартамента с най-усилени темпове - купища извлякох от тавана, раздавах
инструменти, пособия, дрехи, материали и т.н. Това е един много деликатен, подчертано
тъжен и тягостен момент, на който изобщо не ми се иска да се спирам за дълго.
Съвсем ясно осъзнавам, че положението е неизбежно, един път след като се е
стигнало до тук, но пък не мога и да кажа, че изгарям от особено удоволствие,
докато разчиствам покъщнината, трупана и събирана парченце по парченце от
грижливите ми родители в продължение на десетилетия - дори напротив и
определено не, само че няма друг начин; поставен съм в такава ситуация,
излизането от която за голямо мое съжаление е само едно. Както и да е - вървим
уж напред и гледаме нагоре, пък каквото - таквоз...
След като толкова
много ми хареса Троянската сливова ракия на човека, аз реших да купя известни
по-крупни количества, че да си нося от нея и в Австралия даже. Речено-сторено,
както се казва в народните приказки - отбиваме се отново от главното шосе и
отиваме да търсим нашия човек. То всичкото това хубаво и замисълът ми е велик,
обаче кой да ти знае, че тези сергии в с. Орешак са отворени само в почивни дни
и празници. Като стигнахме дюкяна, той се оказа затворен – ам’ ся, ‘ко пра’йм,
а?! На мен ми се подкосиха краката от чувство на безпомощност и усещане за
преебавка - бихме толкоз много път, а пък се оказа, че е било на вятъра. Питам
там една случайно преминаваща булка, дали не знае кой е човекът, дето продава
ракия. А-аа, вика тя - тук всички продаваме, не бил само той, с други думи.
Добре де, ама аз си искам него - не ща на други мющерия да ставам. Та женицата
ме посъветва да му се обадя по телефона - а номерът беше изписан на тарабата.
Звъня аз веднага и намирам сайбията - тъй и тъй, обяснявам му аз кой съм, какъв
съм - демек, пак искам от същия продукт, ама този път повече ще взема. Така
въпросният делегат ме заведе направо у тях и ми даде да опитам една още
по-хубава и отлежала ракия - а пък тя направо беше еликсир, защото престояла
повечко в бурето и му беше последното количество от 5 кила. Вземам, рекох,
целия бидон! - от купешка вода “Девин”, естествено. В прибавка купих и малко
винце да ми се намира - щото ние откъм мезетата сме добре, ама те искат и
по-обилно накисване, нали правилно ме разбирате. Докато ни се провеждаха
търговските процедури, бате ви Чанко (така се казва магьосникът - умишлено
увековечавам името му тук, защото заслужава човекът, с пълно право), разказа
историята на неговата прословута ракия, с която бил взел второ място в
традиционно провеждащия се през Февруари Празник на греяната ракия и сланина –
всъщност, мястото на събитието е гр. Априлци, но те там са само през един баир
и разликата не е голяма. Много малко не му достигнало да грабне приза моя
човек, та го оставили на второто почетно място, обаче ми продаде мострения си,
така да се каже продукт, с който се явил на тазгодишния конкурс. И като му
дойде времето, въпросният мехлем за душата полита с нас към Австралия, а пък
там вече как ще я прекарваме контрабандно през иглените уши на митницата,
направо не ми се мисли от сега - дано не ни я конфискуват, че тогаз вече
направо ще ме порази инфарктът…
Дните в Габрово се
заредиха един след друг, като топчета на броеница - разнообразни и
непредсказуеми, понякога скучни и напрегнати, друг път пък волни и безгрижни;
според случая. Често навестявах татя, после пък и мама - зер, гробищата се
явяват единственото място на света, на което човек се замисля, че един ден има
и мрене; иначе все се мисли за безсмъртен и трупа ли трупа имане след имане,
като че ли ще векува на тая грешна земя. Запалвам им по някоя и друга свещица,
разказвам им какво се е случило през деня и какво сме преживели до този момент,
а те все мълчат – мълчат, миличките и нищо не ми казват. Там имам и малко
работа, която трябва да свърша според заръките и заветите на майка - за момента
тече само подготовката на тези неотложни мероприятия, а впоследствие вече ще
премина и към режим на действие и съответното им изпълнение съгласно
инструкциите.
Но, нека сега да
надникнем в същността на разказа и да нагазим малко по-дълбочко в неговото
развитие като сюжет. След като вече си бяхме уредили 3-дневното екскурзионно
летуване до древната Елада, във вторник след понеделнишкия Гергьовден се
прибрахме благополучно в Габрово. По път спирахме на сергиите преди с.
Български извор, където сме открили един ненадминат майстор кебапчия, който
прави страхотни печива на скара: като почнеш от най-елементарните кебапчета и
кюфтета, минеш през по-изтънчените пушени вратове и сланини, та стигнеш чак до
вълшебствата на всякакви видове тънкостеблени или дебелокоренни наденици и дори
суджуци “на гребен”. Там отсядаме вече втори път, ама ако има възможност ще посещаваме
този човек и всеки следващ път, когато префучаваме от там. Дюкянът му се казва
“При Миро” – естествено, че му правя безплатна реклама; амчи аз, ако не бях
толкова доволен щях ли изобщо да пиша за него, бре? Така че най-горещо
препоръчвам: който, когато минава от там, обезателно да се отбие при него, за
да се нахрани вкусно и до насита – ония в заведението на Добревски не чинят;
там няма да ми стъпи кракът повече – така съм им се зарекъл на шарлатаните…
За времето между
обратното ни пристигане в Габрово и повторното ни пътуване към София след
седмица и половина сега няма да ви разказвам – ежедневието ни беше едно и също,
еднообразно и до болка скучно, заети изключително с разчистването на
апартамента. Е, от време на време се срещахме с някои наши съседи и приятели за
по чашка-две напитка, но някакви по-сериозни алкохолни мероприятия не сме
провеждали. Така стигаме и до въпросния неделен ден, когато пак трябваше да се
върнем до София заради Гръцката ни авантюра. Потеглянето от Централната
столична автогара беше планирано за доста ранен сутрешен час, което наложи да
оставим колата в подземния паркинг – за 10 кинта на денонощие, това ми се стори
сякаш да беше без пари; а пък за удобството, да не говорим. Ние бяхме трима
души барабар с братовчедката, всеки от нас понесъл по едно лично куфарче с
дрешки или метнал раничка връз гърба си – таксито щеше да ни струва вероятно
двойно, като се има и предвид, че при връщането ни в сряда вечерта пак трябваше
да се приберем до временния ни бивак. До тук, отлично – даже много добре!...
Повечето от пътниците
бяха на средна и над средната възраст, горе-долу колкото нас – те на бърза ръка
заеха по-предните седалки на луксозния автобус, докато за нас тримата остана
най-последното канапе, та се бяхме курдисали доста нашироко и комфортно. Дори и
на седалките пред нас нямаше хора, така че пътуването ни беше организирано
безупречно. По пътя надолу към граничния пост на Кулата спирахме в Перник,
Дупница и Благоевград, за да се качат още пътници, с което групата ни набъбна
до около 40 души. Екскурзоводката и шофьора бяха много приятни и възпитани
хора, забавлявахме се взаимно през целия път и с това пътешествие за кратко се
върнах в ученическите си години, когато пак така с едни раздрънкани и
разнебитени автобуси на ДАП-а ни разкарваха по разни исторически или пък
географски точки на Родината. И тогава ние по-отявлените бабаити на класа
сядахме най-отзад, където пърдяхме и се оригвахме на воля без да ни забележи
другарката, та да ни се кара, която тогава обръщаше внимание предимно на
отличниците, заемащи по-предните кресла (ама то май че и в живота си стана баш
така, както вече отдавна съм забелязал – може пък и това да е нормално, знам
ли)...
След безпрепятственото
преминаване на държавната граница само чрез показване на личната карта, ето ни
вече настъпили гръцкия асфалт. Общо взето тамошния пограничен район не се
отличаваше с кой знае каква природна красота или някакви по-специални забележителности,
но ми направи силно впечатление драстично по-голямата чистота по пътищата и
особено встрани от тях. Ако при нас там могат да се намерят тонове с изхвърлени
пластмасови шишета и шишенца, цели планини от друг отпадък, наред с
пластмасовите им торбички и опаковки, то из гръцко такива нечистотии като че ли
не видях. Пътувахме известно време по магистралите, но тук неприятното
впечатление, което много силно ме разтърси бяха множеството контролни бариери
(будки) за плащане на пътищата (т.нар., Toll). Тарифите варираха в доста широк
диапазон, като началото им бе в рамките на няколко Евро, за да достигнат до
10-12 европейски валутни единици. По моему това си е чист пладнешки обирджилък
от страна на византийците, ама нали безплатен обяд нямало, та сега всички
плащат на общо основание и изпитват дълбока носталгия по социализЪма и
комунизЪма, когато пък всичко беше без пари (уж…) – ха-ха-ха!
Разбира се, първата ни
спирка за почивка и разтъпкване беше непосредствено след бариерата на
митницата, вече на гръцка територия. Намъкнахме се в едно нарочно кафене, уж за
подкрепителни закуски, кафета, цигари и т.н. Моята цел беше далеч по-деликатна,
защото единствената ми мисъл за момента, която отдавна се въртеше из главата ми
и ме тормозеше кажи-речи още от криволиците из Кресненското дефиле, беше как да
си увардя сухи гащите. Така зверски ми се пикаеше вече, че не можех да мисля ни
за банички, ни за щрудели, нито пък за поничките им. Влетях у кенефа директно
от вратата, докато другите от автобуса се наредиха на опашката за храна (‘га че
не бяха яли у тях закуска, ама нали се е рекло купешка манджа да се яде и
кафето у кафана да се сърба). След като се изпиках дълго и необезпокоявано
(дори без никаква капка около дюкяна…), отидох и аз на търговско проучване по
топлите витрини…
От там надолу първата
ни спирка беше в гр. Солун (Θεσσαλονίκης или Thessaloniki, както също е
известен из географските карти и атласи). Градът се явява най-голямата и главна
административна единица, нещо като столица на областта Гръцка Македония – със
своите около 800 хиляди жители (дори малко повече от милион население,
включващи не само централната му градска част, но и кварталите в околовръст),
последният се нарежда на първа позиция по големина във въпросната географска
област на Гърция (Северна Гърция, ако това има някакво значение за
разглежданите понятия). Навремето тези свещени земи са си били най-чисто и
изконно български, но за момента с местната геополитика няма да ви занимавам,
за да не отегчавам четеца – пък и някои отделни индивиди са особено чувствителни
на тая тема: те дори смятат, че и самата България не би трябвало да съществува
като такава, ами да си бъде една напълно равноправна 16-та република на
несъществуващия вече СССР (за щастие саморазпаднал се и отдавна наврян в ануса
на небитието, където поначало е било мястото на тая сган и сбирщина от
комуноидни мужици - гмеж от оскотели и изродени поради мизерията и нищетата си,
крепостни селяни). С автобуса направихме един кратък обход на града, просто да
добием малка представа за самото място, но после ни закараха до някакъв висок
хълм, където бяха разположени масивните каменни стени на една древна крепост.
Създаден в далечната 315 г. преди Христа, всеки тук може да си представи
древността и колорита на този величествен град, населяван от почти всякакви
балкански нации: турци, българи, македонци, гърци и всевъзможна друга паплач.
Разглеждането на самата крепост не ни беше включено в екскурзионния план, но
пък от там ни пое една местна екскурзоводка, с български корени (иначе гъркиня
по рождение и същество), която на прекрасен български език изнесе пред всички
нас една невероятно интересна, ретроспективна и историко-географо-демографска
беседа, изпълнена с много интересен фактологичен материал и данни, които тя
най-старателно и точно представи. Солун е бил под Римско, после Византийско,
след това пък под Отоманско владичество и назад в годините е представлявал
огромен апетит за всеки един древен владетел – включително и за нашенския цар
Калоян. През вековете градът е преминавал от една страна към друга, после към по-друга,
че подир и трета, но в крайна сметка е останал в очертанията на днешна Гърция и
никой не дава и да се издума даже, че навремето е бил в очертанията на Велика
България. През 1917 централната му част е била изпепелена и превърната в пустиня
от някакъв пожар, а на по-късен етап вече всичко е било реставрирано и вдигнато
наново, което вече дава и по-новия, модерен облик на града. От високото всички
сгради изглеждат светли, по-скоро бели, което вероятно се дължи на жегите,
които преобладават през лятото по тия географски ширини, с цел отблъскване на
слънчевите лъчи.
След запознаването ни
с историята на Солун, дадоха ни и няколко часа свободно време за шляене из
сокаците и дюкяните му. Първата забележителност, която посетихме беше огромната
църква под патрона на Свети Димитър Солунски, който е и покровител на града. Сградата
беше много впечатляваща, както съдейки по външната ѝ архитектура, така и разглеждайки вътрешното ѝ обзавеждане: стари икони, оригинални
стенописи, масивни олтари; въобще, една доста внушителна гледка със силно
въздействащо излъчване за посетителя. Запалихме по някоя и друга свещ,
изпълнихме си ритуала на добри и хрисими миряни, след което се понесохме към
пристанището и крайморската пешеходна зона. Разходката ни завърши върху
палубата на една пиратска фрегата, предназначена за разходка на туристи из
залива. Видяхме огромната статуя на техния идол, Александър Македонски – на
кон, с меч в ръка, висока 6 м и тежаща 4 т. Пихме по едно питие, цената за
което представляваше фактически входния билет за въпросната разходка с лодка
(нещо като куверт) – на борда аз успях и да се изпикая в суматохата, след като
отново бях вдигнал достатъчно високо налягане за изнежените ми напоследък
бъбреци и отънял пикочен мехур.
Морският обход
продължи някакви си 40-45 минути, за което време ние едва успяхме да си изпием
напитките. Аз ударих една голяма бира, че за момента нещо бях много зажаднял
(абе направо се бях разсъхнал, ако ме питате…), но момите ми се лигавиха с
разни Апероли и други винени шприцове. Дадохме по 8 Евро за всяка чаша, но в
цената беше включена разходката и изпикаването (че и за него древните елини дерат
по 1-2 Евро, в зависимост от категорията на заведението). Като ни заведоха горе
на крепостта, вкараха ни в едно кафене. Пазарлъкът беше който иска да се
изпикае, да си купи едно кафе за 2-3 Евро и да се измоча безплатно. Дейба и
византийските им тарикати, дееба! – ама с пълно право са ги трепали навремето и
ромеи, и османци, че и българите след това.
На края ни натовариха
по списък на автобуса и се отправихме към последната точка за бивак, където
трябваше да отседнем вечерта. Мястото се нарича Паралиа Катерини (Παραλία
Κατερίνη, на местен диалект). Ако обаче трябва да бъда по-стриктен и максимално
точен в превода и произношението, то тук трябва да направя известно пояснение.
Значи градецът, към който се отправихме действително се нарича Katerini и
наброява около 60-70 хиляди жители. Само че ние бяхме настанени в един от
морските му квартали, съвсем на брега и по силата на гръцката дума Paralia,
което пък означава бряг, плаж или нещо подобно в тоя дух. Не знам дали нашенската
дума “паралия” има нещо общо с по гръцки звучащата, но това точно сега е без
никакво съществено значение – ние вече сме в хотела на първа линия, а само отсреща
през тясната уличка се намираше и плажа. По това време на годината обаче и
по-специално за разглеждания период, за златни плажове, морски пясъци и пенливи
вълни не можеше и дума да става поради постоянно бръснещия ни ветрец, примесен
сегиз-тогиз (че и по-честичко на моменти…) с един ситен, мокрещ и
дълбокопроникващ дъждец. Якетата и дългите панталони бяха задължителния ни
“dress code”, както се изказват профаните, които искат да блеснат с
елементарните си чуждоземски познания, за иначе най-общоприет начин на
подходящо обличане при даден случай – бил той повече или по-малко официален.
След настаняването ни набързо в хотелските стаи, излязохме за кратък обход на
съседните сергии и дюкяни, които бяха буквално на всяка крачка. Само че
неприятният вятър и хладът на свечеряване ни накараха да се приберем обратно в
хотела, за да се насладим на обилната вечеря (шведска маса…), която беше
включена в цената на екскурзията ни. Хапнахме, сръбнахме и се качихме в горе в
стаята, за да си допием с подръчни материали, които си носехме в дисагите. Аз
не след дълго се капичнах на кревата, понеже бях доволно изтощен от нови
впечатления, от всичко видяно и преживяно през дългия ден. А всичко това все
още се случва в понеделник…
На следващата сутрин –
вече вторник, както всеки би се досетил – потеглихме към Метеора. Градецът
Катерини се намира в непосредствена близост до планината Олимп и пътят ни към
Калабака (Καλαμπάκα – още Kalabaka), над който се извисяват въпросните скални
манастири, също виеше в подножието и по протежението на легендарната планина.
Обаче поради сравнително лошото време, честите превалявания и мъглите, които се
стелеха на талази и купести облаци, видимостта към величествените склонове и
върхове бяха сведени почти до нулата. Олимп е най-големия планински масив на
Гърция, а най-високият му връх Митикас (Μύτικας/Mytikas) се издига на
внушителните 2918 м над морското равнище. Останах с впечатлението, че
следващият по височина връх е само с метър по-нисък и носи същото име (Mount
Olympus), както се зове планината на гръцките митически богове и техният
най-главен покровител, Зевс. Ако аз съм допуснал някаква фактологическа грешка,
то значи че и собственоръчно написаното от мен подлежи на известни корекции –
така съм разбрал, така съм ви го и предал; съдете ме, ако не ви е жал…
След като пътувахме
около 2 часа и нещо по също толкова скъпо платените магистрали на южната ни
съседка, ето ни в подножието на скалните масиви, Метеора. Преди да започне
изкачването нагоре по стръмните и тесни планински пътчета, заведоха ни в една
работилница за изработване на икони. Там нагледно ни показаха цялата технология
по създаването им, изписването на образите и ореолите около тях, оцветяването
им, запознаха ни и с начините, по които готовите произведения се подлагат на
изкуствено стареене, за да изглеждат древни и автентични, сякаш са престоели в
мрачните лабиринти и подземия на някой хилядолетен манастир; това беше една
много интересна беседа и впечатляваща демонстрация на човешка дарба със
съответните им уникални умения и художествени способности, съчетани с дълбоки познания
по история, иконопис и много, ама много къртовски труд и биволско търпение.
След направената
демонстрация, не се размина без закупуването и на някоя дрънкулка от
прилежащото към цеха магазинче – кой грабне червена гривничка за късмет, кой
нанизва на китката си шарени мъниста за регулиране на кръвното налягане, друг
пък повлече иконка или две за изцеление и опрощение на греховете; въобще, търговията
навред върви с най-пълна сила и при 100% усвояване на производствените
мощности.
Най-после, след като
едвам ни сбраха отново за потегляне, отправихме се и към заветните манастири.
Е, там вече наистина зяпнахме от възхищение и преклонение към онези, които с
неимоверния си труд са допринесли за създаването на тези шедьоври, признати в
целия Християнски свят (не съм много сигурен дали мюсюлманите показват някакъв
подчертан възторг и имат уважение към подобни творения и уникати, но сега за
етнически разлики на религиозна основа също няма да говорим). Изначало,
манастирите са наброявали 24, като първите от тях са били създадени през доста
древни времена и епохи – става дума за периода между 13 и 14 век от Новата ера,
когато са строени по върховете на почти непристъпни каменни стени и зъбери. За
съжаление, едва само 6 от тях обаче са действащи и запазени до най-нови, днешни
времена – останалите в момента се саморазпадат и постепенно се превръщат в
руини, докато един ден напълно се заличат от лицето на земята. През 1988 UNESCO
взема под крилце целия този комплекс от света обител заради уникалното им
разположение, архитектура и предназначение за запазване и разпространение на Източноправославната
Християнска вяра. Постройките се издигат на средна височина от около 313 м, но
някои от манастирите достигат 550 м – тук става въпрос за разположението им
спрямо морското равнище, но пък издигащите се от подножието долу в полето
скални масиви биват с внушителни размери до 200 м индивидуална височина и 300 м
ширина; страхотни скали!
Дневната ни разходка
включи посещението на 3 или 4 манастира, като във всеки един входната такса бе
от 3 Евро. За голямо наше съжаление, най-големият манастир “Св. Стефан” него
ден беше затворен за посетители, но ние добихме достатъчно ясна представа за
мястото от останалите, в които влязохме. Всички те бяха нови и поддържани до
най-маниакални подробности – това градинки, лехички, дворовете, цветните
насаждения: всичко беше в безупречно изряден вид, преметено, чисто и подредено
като в аптека. След почти целодневното ни размотаване из красотите на Метеора,
време беше вече групата да се събира за обратното ни пътуване към хотела.
Отстоянието до там не беше и малко – два часа на отиване, още толкова на
връщане; може би хотелите да са били по-евтини там, след като все още не беше
настъпил активния летен и плажен сезон за крайбрежните райони. Вечерта
направихме още една кьор-софра в ресторанта, ударихме по някое и друго Узо, за
да уважим гръцките ни домакини и като мръкна се разпръснахме по стаите за
дрямка.
Сряда беше ден,
определен за обратното ни връщане към България. Пътят ни мина през друг град,
също влизащ в програмата за посещение и разглеждане. Сутринта тръгнахме от
Катерини и малко преди обяд бяхме вече в Серес (Σέρρες или Serres, както пък
също е известен по широкия свят). Градчето наброява малко над 70,000 жители и
съгласно тяхната многочисленост заема второто по големина населено място в тази
част на Гърция (Северна Гърция или Гръцка Македония – кое точно наименование
тук е най-правилното да се употреби аз не знам, но според историческите анали,
навремето този район също е бил в очертанията на Българските ни владения; само
че поради една или друга, дали достатъчно обективна, дали пък не и субективна
причина, сега е попаднал в граничните очертания на гърчолята и те много се фукат
с това). Тук не сме се спирали за дълго, освен дето се изкачихме на един хълм,
от който градът се виждаше като на длан. Горе имаше и кафене, в което ударихме
по малко бира, колкото да си извоюваме правото най-съвестно да им опикаем и
тоалетните. В това време отново почна да вали, което помрачи малко прекрасните
гледки, които се разкриваха пред нас от височината на хълма. На много места се
забелязваха останки от зидовете на древна крепост, където явно преди векове са
живели царете им, докато простолюдието се е ширило долу в ниското и подножието
на възвишението. Това място с достатъчна точност бих го оприличил на местността
Градище над наше родно Габрово, където също има разкопки, останали още от
Римско време; ама хайде сега, от мен да мине - да не ставам шовинист. Градът
също е известен с множеството си църкви, останали още от Византийското
господство, голяма част от тях превърнати в музеи заради уникалната си
архитектура.
А това вече беше и
предпоследния ни географски обект за посещение от нашата тъй кратка, едва
тридневна екскурзия – оставаха ни няколкото часа пътуване обратно до София,
само че преди това отново трябваше да минаваме граници и митници на Кулата.
Единственият по-съществен подарък от Гърция, който единодушно си направихме
взаимно с Даниелчето беше една голяма боца мастика (Узо, демек) BARBAYANNI
(Ούζο Βαρβαγιάννη, в оригинал). Иначе формалностите по прелитането под
бариерата на граничната бразда минаха безпрепятствено и малко след това се
озовахме в местността Рупите – сакралното място на баба ви Вангелия Гущерова,
по-известна в миналото с прозвището си “Петричката врачка”. Разходихме се из
района, купихме си зехтин и домашна лютеница от една сергия при входа на
комплекса, от друг пък взехме хубави градински домати за салата и с това нашето
похождение в тази част на България (а и на света, в този ред на мисли…) приключи.
Е, влязохме от кумова срама и във въпросната църква, останала завинаги в
историята на местната епархия с толкова противоречивата си съдба – дали да бъде
призната от Светия Синод като пълноправен Християнски храм или да бъде
отхвърлена и анатемосана; така даже и не знам дали изобщо са я осветили по
силата на канона. Аз лично не мога да коментирам адекватно и компетентно
случая, но да ме прощават и майсторлъка на Светлин Русев, и праха на Людмила
Живкова, че и славата на Грешка Гробева (барабар с тая на местната им баба
Ванга…), обаче стенописите и иконите в църквата на мен ми идват малко отблъскващи
и нереални. Мое собствено мнение – не задължавам никой да се съобразява с
правотата му… Така, към 20:30 бяхме вече в София – взехме си колата от
паркинга, закарахме братовчедката до тях, пихме по едно кафе набързо и се
понесохме директно към Габрово. Е, какво – интересно ли ви беше, барем до тук?
– ама чакайте, че то има и още; само имайте търпение…
Занапред предстояха
празниците по Карнавалното шествие в града, провеждащо се ежегодно малко преди
баловете за 24 Май. На следващата седмица пък беше и самия празник на буквите,
писмеността и културата ни като цяло. Наш приятел дойде специално за въпросното
карнавално шествие, но разочарованието на всички ни беше единодушно и
недвусмислено. Присъствието на политиката и то в най-циничният ѝ, долен и арогантен вид
безпощадно опорочава замисъла и предназначението на въпросния Габровски
карнавал – навремето това начинание беше свързано с пестеливостта,
находчивостта, хитростта, пък дори и свидливостта ако щете на габровеца като
събирателен образ, сами осмивайки се един друг без капчица пошлост и
долнопробна мисъл. Докато сега всичко това се върти около разни партии и нейните
омаскарени лидери, ежедневни злободневки особено на политическа основа в
най-курвенския си и грозен вид, поднесено под формата на карикатури, подвижни
макети и прочие щуротии. Габровският елемент отдавна вече не присъства в
програмата на карнавала, независимо че уж стратегията му се върти около тази
кауза. Върти се, ама на много отдалечена орбита и това повече отблъсква,
отколкото да привлича. Е, принципно всички се радват, всички се смеят, бирите
се леят като из ведро, улиците буквално са наводнени от народ, но аз комай вече
не намирам нищо смешно в тая дивашка лудница - може пък и да остарявам, ‘ба ли
га, дет’ викат по Враца и околията. Изгубихме близо два часа във висене на
тротоара, в очакване на нещо интересно и забавно от фолклора, ама като се
наситихме и се отправихме към една култова за града ни кръчма – “Рачо ковача”
се зове; свърталище на местни пияници и неповторими зевзеци още от време оно,
въпреки че в днешни дни от всичкият ѝ едновремешен колорит е останал само избледняващия спомен. Там вечеряхме и
в сладки приказки и приятна компания приключихме с карнавалното мероприятие…
Една вечер скъп наш
гост беше мой, много близък приятел и съученик от Техникума. Моабетът ни беше
малко импровизиран, обаче за сметка на това се получи една прекрасна вечеринка,
до 02:30 сабале. На него дадох много от радиочастите на татко, които той беше
събирал горе в работилницата на тавана в продължение на години, миличкият ми.
Моят човек също обича да се занимава с подобна развойна дейност, та частите
намериха своя много добър втори стопанин. С него взехме решение да се съберем
отново с всички съученици на 24-ти Май, след което да се почерпим в някое
непретенциозно габровско кръчме. Не дойдоха много хора, понеже тази година не
се пада кръгъл юбилей от завършването ни през далечната вече 1978, но пък поне
тези които бяхме из града се видяхме в двора на Техникума, след което
преминахме през улиците на града под формата на манифестация и на края
залегнахме в заведението. Че като се курдисахме на масата и забихме лакти в
покривката около 11:30 току преди обяд, в 22:30 едвам ни изгониха от
заведението поради затварянето му. Макар и само 10-15 души, получи се една добра,
празнична и много дружеска атмосфера.
Постепенно наближаваше
и края на месеца (все още Май, както се подразбира - независимо, че вече сме
Юни...), за когато беше насрочено едно изключително емоционално и интересно
мероприятие - екскурзията ни до Испанския остров Mallorca и по-специално
няколкодневния ни престой в неговата столица, Palma. Според не дотам
ограничените ми географски знания и познания, бях останал с впечатлението, че
всичко това се казва Палма де Майорка и е едно общо цяло - нещо като островен
град със съответното име. Обаче то се оказа съвсем по-различно от моите
представи за тази малка точка от земната топка. Аз тук бавничко ще стигна и до
този заветен момент, но пък следващите няколко реда ще посветя на предходните
2-3 дни - малко преди отлитането ни за острова, планирано за най-ранните часове
на петъчния ден (31 Май, съгласно разписанието на самолетните билети и ако
някой все още се интересува и от тези безсмислени подробности). Аз така
съвършено бях измислил всичко, че то просто нямаше как да не се случи, при точното
и безпрекословно спазване на графика и разчета на времето: във вторник вечерта
сме на гости в Дряново, у моя съученик и прекрасен приятел; на другия ден
правим разширен обход през Враца и преспиваме там, после пътуваме към София и
по пътя разглеждаме забележителности, а вечерта на същия ден ние пък на свой
ред посрещаме скъпи гости във временния ни бивак на Софийска територия - а на
края и излитаме, както вече казах (в петък).
Сега обаче следва и
разбивката на това наше мащабно начинание и частично екскурзионно летуване,
едва ли не по дни, че и по часове, биля. За вторника се бяхме уговорили с
нашите Дряновски приятели да им гостуваме - човекът наловил прясна риба,
специално за Даниела, която много обича да похапва шаранчета и други рибки,
докато аз принципно и почти винаги се придържам към топлата скара. Бях омесил
пак една солидна доза кюфтенца, които вече мога да правя не само със затворени
очи, ами и без ръце, дето има една такава приказка. След като през деня приключих
със стопанската дейност из дома, мятаме се на колата и ето ни за няколко минути
в Дряново. Предните дни пак ходихме нататък, отбихме се и през манастира, който
е кръстен на моя покровител, Св. Архангел Михаил. И както винаги се случва в
подобни случаи - от вратата и хайде на софрата. Изкарахме си доста забавно, в
добра и весела компания - взехме решения за последващ двудневен риболов,
съответните резервации по язовирите и т.н. Преспахме у хората и на сутринта рано-рано
поехме на път. С Даниела искахме да посетим пещерата “Леденика”, защото аз от
ученик в началното училище не бях ходил нататък и нищо не помнех от нея, а пък
тя май че изобщо не беше ходила тъдява. Разбира се, в същия район се намираше и
Черепишкия манастир, Лакатник и множество други забележителности, които искахме
да посетим и видим, докато се намирахме из тоя, иначе малко позатънтен и
забравен сякаш от Бога вилает.
От възрожденско
Дряново, през малко по-невзрачните села Гостилица и Буря, ето ни вече стъпили
на шосето, свързващо престижните Варна, Велико Търново и разбира се, столичната
София. Ние излязохме някъде около опакото на Севлиево, но как и през къде сме
минали изобщо не ми стана много ясно - вероятно в годините нещата да са се
посменили малко, с разни обходни и околовръстни пътища и маршрути, за които аз
нямам особено ярък спомен от ерата, когато съм ги обикалял с колелото
(има-няма, барем едно 50 години назад във времето и пространството). Както и да
е - движихме се по царския път до Ботевград, където се отклонихме към Мездра и
Враца. И ако за Враца мога да се изкажа сравнително ласкаво и възторжено,
съдейки единствено по централната ѝ градска част, то в Мездра положението е буквално плачевно. Там имам
чувството, че не са мръднали и на сантиметър напред, защото същите дупки зееха
по разбитите им пътища, почти както преди половин век. Нашата цел за деня беше
Черепишкия манастир, пътя за който намерихме с 300 зора и още толкоз клетви.
Това табели и указателни знаци, като че ли за онзи край са или непознати, или някакви
забранени думи - просто липсват. В крайна сметка стигнахме и до манастира, но
трябваше да се върнем сума километри назад, че да се отклоним в това
направление. Така или иначе, мисията ни беше изпълнена успешно. Грешката беше,
че ние хукнахме за Мездра, за да гоним уж Враца, а пък той Черепишкият манастир
ни бил по пътя, ама кой да гледа карти и атласи. Общо взето, движението из
Родината се извършва по мои доста остарели спомени за пътища и шосета, а то
явно през последните 30-тина години след моето напускане на страната, някои от
тях са изменили траекторията си, други пък подлежат на ремонт, направили са и
множество обходни друмища – въобще, човек може много лесно да се обърка,
особено пък и при тоталната липса на указателни знаци и табели.
След дългото ни лутане
из разнебитените сокаци на Северозапада, най-сетне намерихме и заветния
Черепишки манастир – спираш си колата току пред дверите на светата обител, няма
пазванти, няма кожодери с кочана в ръка, готови най-всеотдайно да ти искат 3-те
лева за целодневен престой на паркинга, както беше на Бачковския манастир
например; а на Рилския ни одраха с по 5 кинта дори (хем на два пъти…), но за
това ще стане дума малко по-надолу в изложението ми. Прави добро впечатление,
че за разлика от разбитите шосета, влизащи в състава на Националната ни пътна
мрежа, то манастирите на България се намират в един много престижен и обновен
вид – всички до един, без изключение. Навсякъде цари приличен ред и подредба,
безупречна чистота и отдалеч личи, че се поддържат грижливо и старателно.
Фасадите им боядисани, дървените части намазани с масла и консервиращи
течности, градинките подредени, цветя, алеи – въобще, грижовна ръчичка е
пипала, за да остави след себе си безмълвна красота и божествено величие. Няма
да излъжа, ако подчертая и възхитата си от безплатните тоалетни в манастира,
които на излизане също най-охотно посетихме, подвластни на все повече
напиращите у нас естествени понужди…
След облекчаването на
насъбралата се в нас по време на безконечното ни пътуване пикочна енергия,
натоварихме се в машината и по някакъв най-невероятен планински проход се
прехвърлихме отсреща във Враца. То бяха тесни и стръмни пътища с безкраен низ
от остри завои, пресичахме Искъра, пресичахме ЖП линии – абе, сякаш че през Ада
минахме за по-напряко. Вероятно за мнозина този Старопланински проход да е
достатъчно известен и добре познат, обаче моят крак (в случая автомобилна
гума…) за пръв път в историята на пътешественическия ми живот стъпваше тъдява.
За да избегнем скучното връщане до Мездра, почти веднага след манастира
ударихме наляво през реката и се заизкачвахме нагоре по стръмното – едно след
друго през селата Лютиброд, Челопек и Паволче, след което чак се спуснахме в
по-цивилизования район. Както и да е – след главоломното изкачване и още
по-главоломно слизане, ето ни в предградията на Ботевата Враца. Времето като
час от деня позволяваше да продължим с обектите си за посещение и ние се
отправихме директно към подстъпите на пещерата “Леденика”, която също беше
вписана в списъка ни с подчертано ниво на интерес. Аз по тези вилаети не бях
ходил от времето, когато през лятната ваканция между четвърти и пети клас
(отделенията на началното училище визирам в случая, а ерата е далечната 1970/71
– или някъде там, ако не точно тогава), когато участвах в едно невероятно,
30-дневно екскурзионно летуване с посещение предимно на 100-те Национални
туристически обекти. Само че от това славно време и тогавашните ми впечатления
на недомаслен хлапак, до днешни дни и възприятия за околната среда като на
презрял банан, минаха близо 50-55 години – с други думи: едно гледаха очите ми
тогаз и съвсем друго виждат днес. А красотите и величието на Врачанския балкан
са просто неописуеми, буквално спиращи дъха. Изкачването към пещерата също отне
известно време, достатъчно да се насладим на величествените каменни урви и
вековни гори в околовръст; осмисляйки поне за миг колко малък е човек спрямо
колосалните образувания на Майката Природа. Така в дълбоки размишления,
възклицателни възхищения и цъкане с език стигнахме и до входа на “Леденика” –
ха, че то и тук нямало такса за паркинг, бре! – какъв кеф само… Вероятно
тарифата ѝ бе включена в цената на
входните билети, която принципно не беше ниска, но пък заради това, което
видяхме си заслужаваше всяка една отделна стотинка.
Разходката из дебрите
и лабиринтите на подземния гений и пореден шедьовър на Природата продължи около
час. Екскурзоводката ни разказа доста интересни и любопитни подробности,
свързани с пещерата. Не е изключено навремето също да са ни разправяли подобни истории,
обаче ние тогава я сме се бъзикали с тоз-оня, я някъде съм блял настрани,
защото нищо от разказите ѝ не си спомнях. Така или иначе, когато излязохме обратно на светло и на
повърхността на земята, вече бяхме главозамаяни от видяното дълбоко в недрата
под нас. И най-вече: сякаш станахме по-добри; Боже мой, ама само колко много
по-добри един към друг! Те не случайно казват, че Балканът ражда хора, а полето
– тикви. И докато размишлявахме на глас и споделяхме взаимните си впечатления
от видяното, ето я и поредната порция дъждец не закъсня – едвам притичахме
обратно до колата и заплющя на нова сметка. Доста дъждовна се оказа пролетта в
България, но може и такава да си е била винаги, а пък ние просто да сме я
позабравили… От цялата тази влага и киша, единствено аз имах полза лично за
себе си, защото полените на цъфтящите треви, цветя, дървета и храсти
най-редовно бяха отмивани след дъждовете и аз нямах никакви съществени прояви
на сенната ми хрема, която влача подире си като хронично заболяване още от
детството. Особено мъчително ми става като захвърчат пухчетата на тополите,
обаче тази година дъждовете им видяха сметката и последните не са ме мъчили.
След изпълването на
предварително зададената ни програма за деня, привечер се отправихме към
хотелчето за настаняване. Самото то се намираше в непосредствена близост до
пазара и централната градска част, така че ние в оставащите няколко светли
часове до окончателния тъмен край на деня, успяхме да направим и един доста
подробен обход из алеите за пешеходци. За щастие дъждът беше спрял, което даде
възможност и за по-разточителните ни разходки из града. Иначе, като ден от
седмицата това беше вече сряда. Привечер от пазара си купихме някои провизии,
които щяха да ни трябват и в малко по-далечен план (като домашна лютеница,
например; сланинка и т.н.). Вечерта си направихме едно импровизирано соаре в
стаята на хотела и на другата сутрин тръгнахме на ранина – още росата не беше
заветряла, дето има такъв лаф. Пътят ни към София не беше дълъг, но пък за
сметка на това обещаваше да бъде много живописен и изпълнен с нови
природно-географски впечатления.
На първо място искахме
да посетим вр. Вола/Околчица, където е лобното място на безсмъртния наш
революционер и писател, Христо Ботев. Настоящият материал няма за цел
разглеждането на неговото революционно дело и литературно творчество, но пък не
мога да подмина и така безапелационно поривите ми на мисълта, които се
надигнаха у мен, стъпвайки по тези свещени и непристъпни чукари. Колко мъжка
сила, колко силна воля е трябвало да има този човек, за да се понесе в онази
почти непристъпна балканска дивотия, където четата му е минала и макар
последната да е била разбита, а пък той самият и убит, все пак с общи усилия да
нанесат поредна рана на тогавашната Отоманска империя. Къде и как са вървели
тези хора, през какви гори и урви са се влачили с едната си едничка цел и
съкровена мисъл? – това ние никога няма да узнаем, защото дори и писмените
исторически анали не могат да обрисуват действителността, каквато я видяха
очите ми. Целият район в околовръст е осеян с почти отвесни скални масиви и
обрасъл във вековни, дъбови и букови гори, преминаването през които крие
опасности, неизвестности, а много често дори и смърт. В днешно време има
туристически маршрут “По стъпките на Ботевата чета” – веднага правя паралел с
подобно начинание, само че откъм Австралийска страна. По време на Втората
световна война (през 1942), японските войски се установяват по северните
брегове на Папуа и Нова Гвинея. Целта им е да завземат столицата и главно
пристанище Порт Морсби (Port Moresby), от където вече да атакуват и в южна
посока Австралия, установявайки пълния си контрол за пренасяне на стоки и
боеприпаси в Тихия океан. За да бъдат спрени навреме и още преди да са
извършили пъкленото си дело, едно австралийско военно подразделение е трябвало
да се придвижи през джунглата от един фронт на друг буквално за броени часове,
добирайки се със сетните си сили до позициите на японците – жестоките
кръвопролитни боеве завършват с много жертви, но въпреки всичко австралийците
успяват да предотвратят нападението над собствената си страна и осуетяват намеренията
на врага. Японският контингент дава 10,000 жертви, срещу само 600 убити и 1600
ранени от нашите (пардон: нека тук и в този конкретен случай, под “нашите” да
се разбира Австралия). Този непосилен траверс на хора и техника е известен в
историята като прехода “Кокода” (Kokoda – по името на някакъв местен градец на
територията на острова), където 90 км от най-тежки условия на кал, адска
тропическа жега и проливни дъждове е трябвало да бъдат преминати буквално през
сърцето на джунглата, за да овладеят фронта, отблъсквайки японските войски от
техните окопи. В днешни времена смелчаци и търсачи на силни усещания участват в
този поход на смъртта, за да се уверят в трудността на преодоляването му –
както и да е, аз отново се отклоних за малко с никому полезна и доволно ненужна
информация. Връщам се на основната си мисъл. С колата стигнахме до самия връх,
където има построен огромен паметник в чест на Ботев и неговите четници. След кратко
поклонение и преклонение пред паметта, подвига и делото на тези смели българи,
поехме по обратния път към Дефилето (Искърското амчи – те там друго нямат и все
с него се фукат). Пътят ни отново премина през Лютибродския проход, само че
този път надолу към р. Искър и подминавайки Черепишкия манастир “Успение
Богородично”, почнахме да лъкатушим надолу към столицата.
За да разнообразим
скучното пътуване по завоите на пътя, решихме да направим още едно
поклонническо отклонение към манастир “Седемте престола” – някъде около с.
Елисейна (а пък може вече и град да са го направили – не разбрах от “шеметната”
скорост по трасето) съвсем случайно видях табелата за въпросната свещена
обител, която тутакси решихме да посетим. Тръгнахме нагоре по тясното като козя
пътечка шосе и след 15-тина километра вече бяхме пред дверите на манастира.
Направо онемяхме от красотата, изяществото и чистотата на това свято място –
всичко беше поддържано най-грижливо, прясно белосано, варосано и освежено като
за филм. Уникалното за този манастир е неговата църква “Рождество Богородично”,
намираща се в китния зелен двор. В нея има изградени седем самостоятелни
параклиса (или “престола” на известни светии – от където пък произлиза и
наименованието му). Една от многобройните легенди разказва, че навремето седем
боляри създали седем селища по тези труднодостъпни балкански землища и в тяхна
чест майсторите изградили въпросните седем малки църквици. Друго предание
твърди, че по време на турското иго и робство, манастирът е бил опожарен и
изпепелен до основи. Тогава именитият Вълчан войвода събира останалите си
дружки, за да го възстановят в оригиналния му вид. Понеже юнаците били седмина
барабар с техния главатар Вълчан, та за техен хатър после съградили станалите
вече пословични седем малки параклисчета – единствено, уникално строителство на
сгради с подобен Християнски характер (сравнявайки ги с останалите наши църкви,
параклиси, манастири и т.н.). Светата обител е била любимо място за поклонение
и отдих на Иван Вазов, който вдъхновен от величието на мястото написва
стихотворението “Клепалото бие”. Пак там, в двора зад църквата се намира и
гробът на известния детски писател с псевдоним Змей Горянин (Светлозар Димитров
– умира през 1958…), осъден от т.нар. Народен съд на затвор заради обществената
му и служебна дейност преди Девети; книгите и произведенията му биват иззети
като “фашистки”, а той самият след преврата отказва да се покае публично, както
е бил заставен, че да бъдел уж реабилитиран от престъпната нова, комунистическа
власт. Именно там, последните години от живота си писателят прекарва в
уединение, а причините за смъртта му и до днес остават неизяснени. После по
същия път се спуснахме надолу към главното шосе и продължихме към София – вече
пречистени, облагородени, смирени и далеч, далеч по-добри и хрисими един към
друг… (и всеки път все по-добри ставаме, забелязвам – а до кога ще се издигаме
все така по този стръмен сипей на добротата и аз самият не знам вече)…
Бях чувал (или пък чел
някъде – не си спомням вече как знаех…), че някъде тъдява по Искърското дефиле
има изграден 5-метров паметник на дядо Йоцо от едноименното произведение на
Вазов, “Дядо Йоцо гледа”. Оказа се, че въпросният монумент не се намира баш на
пътя, а трябва да се направи едно кратко отклонение към с. Очиндол. Аз очаквах,
че паметникът е разположен на някаква висока скала в сърцето на Балкана и баят
попътувахме нагоре по устрела, с надежда да го зърнем. Обаче като попитах едни
нищоправещи булчици, седнали на припек до една цъфтяща липа, те ми рекоха че
съм го подминал. А пък иначе последният е изграден на територията на една
разкошна механа, отново в идеално поддържано местенце и действително бе
разположен на скала, само че далеч по-ниска от моите представи. Погледът на
слепия дядо Йоцо е вперен напред, към железницата долу в дефилето, което е и
основният замисъл в темата на Вазовия разказ. Отново – уникално място,
неповторимо и безкрайно интересно, особено за нас “невъзвращенците”. Вероятно
всичко това не е чак толкова впечатляващо за местния български жител, но пък
ние, дошлите си за кратко в Родината, буквално изпадаме в умиление до сълзи
(особено аз, като носещ по-мек и благ характер на кошута - по-скоро на
благороден елен, а не на освирепяла от глад вълчица…).
И след всички малки и
големи спирки по трасето, из селца и край паланки, ето ни вече и в по-градското
Своге – градец, известен навремето с производството на шоколадови изделия (или
поне на мен ми е познат заради този факт). Оказва се, че въпросната фабрика за
лакомства е била създадена още през далечната 1901 под формата на малко
сладкарско цехче със седалище София, а чак 20-тина години по-късно я местят в
Своге – обновена, с модерните за онова време машини, съоръжения и технологии. В
този си вид това производство продължило да бълва шоколадови произведения до
последния момент, ама нали комунягите не са обичали частната собственост
(свещена и неприкосновена…), та през 1947 по време на един от най-срамните
актове против собствения си народ (т.нар., Национализация…), въпросните изверги
с цървули, ватенки и каскети най-нагло я отнели от законния ѝ собственик Велизар Пеев, та
му я и прекръстили на “Република”. Както и да е – де да беше само тоя случай,
да затвори човек очи, да си стисне зъбите, па да им прости. Само че след всичко
до тук, прошка няма да има и на оня свят! – отбелязвам само…
В Своге направихме
един малък локален пазар и окончателно се отправихме към тъй светлата, тъй
чистата, гладко асфалтирана, лъсната до неузнаваемост, Европейска столица София
(ха-ха-ха, майтапя се, бре! - ама пък инак добре звучи, нъл’ тъй). Имахме
предварително запазена квартира за една вечер, защото на следващата заран
трябваше да излетим за Палма де Майорка с най-ранния сутрешен влак – молим вас
за прошка: аероплан имах предвид. Доста се лутахме из столичния цигански
квартал (всъщност, един от няколкото в околовръст), дорде нацелим правилния
адрес и сграда. Минахме покрай няколко къщурки, които предполагаха и въпросният
ни временен бивак – ако това беше действително нашия “пристан”, то ние щяхме да
спим в колата на някой площад. В крайна сметка се оказа обаче, че ние сме се
въртели като пумпали около един чисто нов блок, дори и не предполагайки, че
именно там щеше да бъде нашия апартамент – ново, луксозно строителство, камери
и електронни брави навред; абе, модерна работа, бако – с една дума. Нанесохме
дисагите в ранния следобед и докато ошетаме и подготвим софрата, нашите
приятели довтасаха. С тях имахме уговорката да изкараме една незабравима
вечеринка, току преди тръгването ни за Испанския остров…
И, както всеки тук може да предположи (пък и познавайки ме вече достатъчно
добре…), в това малко едностайно жилище се заформи една прекрасна вечеринка, с
всичките му там “екстри” – салати, аперитиви, топла котлова храна и много
ледена бира. Мероприятието ни приключи късно вечерта, малко насила, защото на
другата сутрин трябваше да потегляме за летището още в най-ранни и тъмни зори.
Имахме уговорен шестдневен паркинг за колата, която оставихме на няколко
километра от аерогарата, а нас ни закараха до там с един микробус. Не след
дълго приключиха и формалностите покрай багажи, митници и други контроли. Да, ние
действително сме влезли във въпросния Шенген “по въздух”, както местните се изразяват
и не подлежахме на никаква проверка (лични карти, визи и паспорти) – е, поне не
долу на гишето пред всички. Обаче пазвантите ни провериха документите едва ли
не скришом, току на качването в самолета, което обезсмисли всякаквите им
Шенгени, Европеизации и тем подобни социални “придобивки” – хем смешно, хем пък
малко тъжно и на моменти даже глупаво, ама нейсе; нека джаза свири туш – ние
продължаваме.
Естествено, самолетът закъсня малко с излитането си, което пък съкрати с
известно време престоят ни в Мюнхен, от където трябваше да се прехвърлим на
друг аероплан за острова. Първата отсечка от маршрута я изпътувахме за около
час и половина, докато се придвижим от единия ръкав на другия мина още малко
време, след което вече окончателно се натоварихме и за Майорка. До там
стигнахме за няма и два часа – съгласно тамошното време за географския часови
пояс беше едва 10:00; целият ден беше пред нас, какъвто беше и предварителния
замисъл на авантюрното ни начинание.
През всичкото това време, още от началото на Април, нашата малка Ванеса и
приятелката ѝ Карина обикаляха Европа и общата ни програма беше така
строго разчетена, че да се срещнем с двете на острова и всички заедно да
изкараме няколко дни там. Така срещата ни трябваше да стане на самото летище –
само че техния самолет ги изсипа в 06:00, докато нашият пристигна, както вече
казах малко по-късно. Малките момета уж щяха да вземат такси до техния хотел, ама
като им поискали 50 Евро за услугата и те тутакси решили да чакат нас, защото
ние там имахме друга кола на разположение, под наем. Обаче те предната нощ
вилнели из баровете на Ибица като разгонени магарици – сутринта само си
грабнали дисагите и се натоварили на самолета за Майорка; изтощени до премала,
гладни, жадни, не спали изобщо и по моему леко подпийнали. В същото време, ние
чакаме да пристигне на лентата едното от двете ни куфарчета, с които пътувахме
от София. И ха да дойде, ха да дойде, а то все не идва – извървя се сума народ,
грабнаха куфарите и заминаха да си консумират ваканцията, а ние с Дани и още
едно невръстно девойче висим на летището като прани гащи на бодлива тел, в
трепетно очакване най-после да се появят и нашите дисаги. След още няколко
безпредметни превъртания на лентата стана ясно, че нашият багаж няма да дойде
поради простата причина, че той изобщо не е бил натоварен още в Мюнхен – нали
ви споменах отгоре за частичните забавяния от въздухоплавателен характер.
Хукнахме да се разправяме за изгубения куфар – декларации попълвахме, по разни
други гишета и инстанции ходихме, а на часовника стрелките хич и не спират
бясното си, въртеливо движение – стана кажи-речи обед. Малките кокони постоянно
звънят по телефона и нервно питат какво става: ние не знаем и нищо не можем да
им отговорим – въобще, налице имаме една страшна обърквация и неразбория. Те
пък от своя страна почнали да нервничат, плачат, реват, тръшкат се – ама че
ситуация; направо галимация!...
След всички перипетии най-после се срещаме с децата и дружно тръгваме да
наемаме колата. Там също имахме известни формалности, попълване на документи,
плащане на допълнителна застраховка и прочие административно-бюрократични
бумащини, които ни забавиха още повече. В крайна сметка взехме колата (едно
почти ново MG, с много копчета, лостчета и електронни механизми, които изучавах
на нова сметка с всяко качване в нея) и потеглихме към хотелите. Първо
оставихме Ванеса и Карина да отморяват след безсънната си нощ, а после и ние
намерихме нашия комплекс, не много далеч от техния. Идеята на цялото това
мероприятие беше да отпразнуваме рождените си дни с Даниела, но още от самото
му начало, куцузите ни съпътстваха най-неотлъчно - та така ни следваха до края,
че и отвъд подминаха. Всъщност, точно по такъв шибан начин започна началото и на
тази календарна година, която до момента буквално не е спирала да ни поднася
неприятностите си - една подир друга, сякаш с нещо изкупваме греховете си (е,
то не че ги нямаме, де – дори напротив: хем са в изобилие, хем продължаваме да
си ги трупаме)…
Като се настанихме в хотела, следобеда излязохме на опознавателна разходка.
Бивакът ни се намираше на един баир, а от терасата пред нас се простираше
безбрежността на морето – голяма красота! По едни стълби (200 стъпала, мамка
им! – нарочно ги броих…) слязохме до плажната ивица, обиколихме ресторантите,
размотавахме се по крайбрежната улица с хилядите дюкяни от всякакъв калибър и
убивахме времето до вечерта. Запознахме се с околността, с цените по
магазините, със стоките, които се продаваха и общо взето добихме представа за
мястото, където се намирахме. Аз отначало мислех, че това е някакъв малък
остров, с един единствен град, а всъщност Mallorca (или Majorca, под каквото
наименование също е известен) се оказа една доста по-обширна от представите ми
площ, с множество селца и градчета, а по брой на населението гонят единия
милион. Само в столицата Palma обитават около 450,000 души, докато останалите
са пръснати из паланките в околовръст. В едната посока, островът е дълъг около
100 км, а в другата – само някакви си 75 км. Дето се вика, и с велосипед може
да се обиколи, но придвижването най-добре става с някакво возило. И тук на мода
са моторетките, които като ято подивели бръмбари изскачат отвсякъде, та човек
трябва да е изключително внимателен, за да не премачка някое подобно нахално
насекомо. Пътната им мрежа е безупречна, с широки скоростни магистрали, както
добри са и второстепенните шосета – гладки, асфалтирани, без дупки, кръпки и
дълбоки лунни кратери като у нас, например (ето тук например, под “у нас” нека
да не се разбира пак Австралия – правя тази нарочна уговорка, да не би някой
четец да остане с погрешна представа за действителността). Ние успяхме да
изръчкаме по-голямата част от острова, следвайки разни туристически обекти и
интересни места за посещение – ако обаче нямахме на разположение тази кола,
това начинание щеше да бъде просто невъзможно за осъществяване. Но, нека да
карам сега по дни и часове, запознавайки читателя и с остатъка от островната ни
авантюра.
На следващия ден се срещнахме с децата на басейна в техния хотел. Те вече
си бяха отпочинали добре, след като били спали непробудно половин ден и през
цялата нощ, та постепенно бяха почнали да възвръщат и човешките си образи.
Техния пансион включваше и сутрешните закуски, но за прехраната през останалото
време са се грижили самички. От другия испански остров, Ibiza, където се
подвизаваха последно, малките довлякоха двата си огромни куфара, които пък ние
с Даниела трябваше да върнем обратно в София, защото нашите самолетни билети
включваха и багаж. Те отлетяха обратно за Испания ден-два преди нашето
отпътуване, а следващата ни среща с тях щеше да бъде вече в България около
средата на Юни – но за това, после; все още сме в Palma de Mallorca и
настоящите ми редове третират само тамошните ни емоционални преживявания.
От рекламните брошури научихме, а и от наши приятели бяхме чували, че на
острова имало някаква огромна пещера, която със своята уникалност
представлявала неописуем интерес за туристи и посетители. Още предната вечер
измислихме маршрута, естествено разширявайки го до съседни туристически обекти
на местната география. С децата се разбрахме да ги вземем с колата от техния
хотел и заедно вече да продължаваме по-нататък. Именно така и стана – поехме в неизвестна
за нас посока, но следвайки навигацията през телефона, успяхме да налучкаме
правилното трасе. Тъй като интересът към въпросната пещера беше огромен от
страна на посетителите, ние предварително си бяхме запазили час за влизане чак
в 16:00, с предпоследната група от около 200 души. Това ни даде прекрасната
възможност да обиколим района и направихме един доста широк кръг, преди да
стигнем целта в крайната точка на дневната ни екскурзия.
Попътувахме около час, час и нещо през разни малки вътрешни шосета, минахме
през красиви селца, в които явно основния поминък на населението беше
скотовъдство и земеделие. Иначе като природа заобикалящата среда беше дива,
пожълтяла от безводие и жега, прашна, суха и гореща като в преизподня.
Представям си какъв ад би бил там в разгара на лятото, което към момента на
нашето посещение едва беше започнало (всъщност, течаха последните няколко дни
на пролетта, ако приемем, че следващият сезон настъпва чак три седмици
по-късно). Спасителното за нас, по-хладно състояние на околната среда, в този
конкретен случай беше, че се намирахме по върховете на едни сравнително високи
хребети, огромни скални масиви без почти никаква растителност и зеленина,
отвред заобиколени с водата на Средиземно море. По тези чукари все още стояха
запазени стените и бойниците на множество древни крепости, отбранителни
съоръжения, кули и цитадели, които назад във вековете са предпазвали острова от
нашественици – вероятно предимно пирати, бродещи из моретата и търсещи лесна
плячка, защото пък в днешни дни руснаците съвсем свободно се разхождаха навред
из улиците, най-безцеремонно и необезпокоявани от никой вдишваха от нашата
повсеместна Свобода, замърсявайки я обратно за “благодарност”, след издишването
на собствената си отрова и нечеловеческа гнусотия на най-омразна ватническа
гмеж…
От тези високи канари и чукари пред нас се разкриха едни невероятно красиви
гледки, от които на човек буквално му спира дъха и за миг онемява пред чудните
творения на Майката Природа. През сърцето на тези масивни скали и канари,
хората бяха прекарали изключително живописен и много опасен път, гладък като
повърхността на крем-супа, тесен до степен отъркване на страничните огледала едно
у друго на едвам разминаващите се превозни средства, а пък иначе стръмен, сякаш
катериш вр. Ботев откъм северния му Джендем. Поразходихме се малко, направихме
милион снимки във всякакви и всевъзможни пози, след което бавно и внимателно
заслизахме надолу към по-равната част на острова. Все още разполагахме с
достатъчно време преди влизането ни в пещерата, за която поначало се бяхме
запътили, та в едно по-големичко градче спряхме за подкрепително похапване,
контролно изпикаване и разни ей такива човешки нужди и понужди. Това населено
място също беше известно със своята старинна, средновековна част – нещо като
древен, затворен отвсякъде с крепостни стени и кули град, където човек
автоматично заживява в образа на Сервантесовия Дон Кихот или най-малкото на
Санчо Панса и магарето му “Rucio”. В малките и тесни калдъръмени улички могат
да се разминат едва два коня и то ако единият не е много охранен, а пък другият
да е с габаритните размери на муле. Всички къщи бяха малки, изградени от
солидни камъни, с масивни зидове – стаите им бяха сякаш една върху друга,
вероятно с цел да се пести от земна площ. Попадайки там, на човек му се струва,
че никога не е живял в условията на съвременната цивилизация на 21 век, ами
тутакси се пренася барем 1000 години назад в древността или барем в епохата на
Ренесанса.
След като обиколихме и кръстосахме сокаците, намерихме едно тихо и уютно,
малко ресторантче с 4-5 маси. Там решихме да похапнем, преди да сме предприели
следващия етап от дневната ни екскурзиантска програма. И докато си приказвахме
ту на български, ту на английски език, заради приятелката на Ванеса, едно от
сервитьорчетата довтаса да ни пита дали не сме пък българи (щото ние като
вървим на тълпа от трима-четирима, все едно че сме от някоя столична агитка на
Левски, кога сме били ЦСКА-то на собствения им стадион “Червена армия” – с
други думи, малко сме си шумнички и емоционални, ако тук читателят проумява за
какво точно иде реч в отворената скоба…). Та, от дума на дума, кой от къде е и
кой къде живее, оказа се че гарсонът бил не от къде да е, ами баш от
старославно и старозаветно Габрово – дори нещо повече: били приятели и
съученици с един младеж на близко наше семейство от входа в нашия блок. Целият
им екип бил съставен изключително и само от нашенци, габровци, като дори
собствениците на заведението били също от родния ми град. Това беше повод за
голяма радост и гордост, която аз удавих не само в една, ами в две халби
леденостудена местна бира (пък майната им на Еврата – нали веднъж се живеело…).
Другите от групата ни се лигавиха с някакви разнообразни хапки, но аз него ден
бях на течностна диета и бирите прекрасно запълниха кухините и празните
пространства в разширения ми като мях за вино тýмбак. Не след дълго станахме от
софрата и окончателно се отправихме към последната точка от предварително
набелязаната ни за деня цел – а именно, въпросната пещера Cuevas del Drach (в
превод на английски това се зове Caves of Drach, което аз с простия си акъл го
превеждам като Пещерите на Дракула, но пък простете - не мога да се закълна в
100%-овата си точност и безупречна последователност; не е изключено и за някой тамошен
Дракон да става дума).
Паркирахме колата в една горичка и се придвижихме към входа. На
повърхността по абсолютно нищо не личеше, че току под нозете ни ще се разкрият
такива прекрасности и чудати образувания. Отначало входът към подземието с нищо
не подсказва какви огромни ями и кратери ще последват по-навътре и по-дълбоко.
Обаче с всяка стъпка към недрата на пещерата се разкриваха все повече и повече
уникални красоти. Сравнявайки я с нашенските подобни, които поначало са влажни,
тази подземна яма беше по-суха – да се чуди човек как са се формирали тогава
тези огромни колони варовикови натрупвания под формата на сталактити и
сталагмити. Може би през по-мокрия период от годината капките вода да са
по-интензивни, вероятно пещерата да е някаква предварително образувала се ниша
по дъното на Световния океан, а пък след Ледниковия период преди милиони
години, когато водата окончателно се е отдръпнала, така да са се оформили и
тези лабиринти. Така или иначе, вървяхме около час време, цъкахме с езици и
сравнявахме с предишни наши впечатления от видени вече такива и подобни пещери
– както в България, така и в Австралия, защото аз специално нямам друга база за
сравнение; чувал съм, че вредом нейде по света има всякакви такива пещерни
кратери, но за сега не съм се натъквал на подобни подземни, природни
забележителности и прекрасности. Най-накрая пещерата завършваше с едно огромно
езеро, край бреговете на което бяха подредени в амфитеатрална форма множество
столове. Гвоздеят на програмата беше поднасянето на един класически камерен
концерт, изпълнителите на който пристигнаха от някъде из вътрешността на едни
гондоли – досущ като Венецианските. Акустиката в тази своеобразна зала беше
изключително качествена, а музиката пленяваща, с което завърши и обходът ни в
тази малка част на света. Част от посетителите си тръгнаха след концерта през
лабиринтите на пещерата, но ние останахме с другата група, които по двайсетина
души се натоварихме на гондолите и така по-плътно оправдахме 30-те Евро за
входната такса. Въпросното подземно езерце има скромни размери, но
местонахождението му на около 25 м под повърхността на земята го прави
уникално. Иначе дължината му е само 115 м на около 30-тина м широчина, но пък
дълбочината му варира между 4 и 12 м на отделни места. Пещерата е дълга 4 км и
както вече казах, намира се на 25 м под тревната площ на парка. Така или иначе,
мероприятието ни приключи успешно, вълнуващо и всички ние си тръгнахме от там
силно впечатлени и с хиляди снимки за спомен.
Пътят ни обратно до столицата Палма преминаваше през друга серия от малки и
по-големи градчета и селца – в едно от тях даже спряхме в местния гастроном на Lidl
да си напазаруваме някои хранителни добавки към вече съществуващите. Денят,
като част от календара се падна да бъде 01 Юни – Ден на Детето. За следващия,
още по-празничен рожден ден на Даниелчето обаче, за нашата международна група
имаше планирано малко по-различно преживяване, което дечурлигата организираха
още по време на пътуването ни назад – резервации и т.н. Тук става въпрос за
една няколкочасова разходка с бързоходна лодка до определени точки на
близкоотстоящата Средиземноморска шир, където имахме възможност да се къпем и
плуваме, да надникнем с маски и шнорхели в местния подводен свят и въобще да се
забавляваме почти през целия ден в открити води, така да се каже. Аз очаквах,
че през това време на годината и особено в географския пояс, в който се
намирахме за момента, морската вода ще бъде топла като чай и ще можем да
вилнеем вътре на воля. С първото ми съприкосновение с въпросната обаче се
оказа, че тя е с температура на току-що изваден от хладилника таратор и
пляскането из вълните далеч не носеше онова удоволствие, ами дори точно
обратното. Разбира се, за да не изглеждам отстрани на вечно гневен и сърдит
дядка, аз направих няколко скока в полузаскрежената вода, но все пак
предпочетох изпичането ми на палубата под ярките лъчи на небесното светило,
вместо да се гмуркам измежду бучките лед, като в чаша с мастика (образно казано
- е, чак ледени кубчета нямаше, ама инак водицата си беше ‘ладна, кой каквото
иска да ми разправя). Нашите две момета показаха героизъм и доста време
изкараха в морето – ту горе при нас, ту пък долу, при останалите младежи от
екскурзията. Общо взето беше весело и приятно, забавно и безгрижно. За обяд
хората дадоха обилен обяд с най-разнообразна питателна храна, обилно полята с
вино, местно производство. А испанците определено могат да се гордеят с
винопроизводството си поради хубавите сортове грозде, които растат на острова и
особено пък благодарение на изключително благоприятния климат за отглеждането
им. От там вече, пътят към бъчвите е лесен, след като продуктът и суровината са
налице и с необходимото високо качество. Морската ни променада започна сутринта
в 09:00, а някъде около средата на следобеда се завърнахме отново на
пристанището, от където бяхме потеглили. Закарахме децата до хотела им, след
което и ние се прибрахме за кратка почивка и подготовка на вечеринката.
Привечер само ние двамата с Даниела ходихме на ресторант, защото момичките ни
щяха да ходят по разни барове, да си развяват гривите и потръсват ханшовете из
местните дискотеки. От хотела слязохме до крайбрежната уличка и се паркирахме в
един малък дюкян с няколко масички на тротоара. До съвсем скоро над цяла Европа
се стелеха мъгли и се лееха кофи с дъждове, но сякаш кранчето отгоре беше вече
врътнато, защото изедин път се усети горещия дъх на идващото знойно лято. Денят
порасна и до 21:30 все още грееше слънце – бяхме позабравили какъв кеф е това,
да не ти мръква още в 18:30, почти както е при нас в Австралия (нашия щат
визирам в конкретния случай). В ресторанта Даниелчето имá възможността да се
пребори с една огромна купчина риба и всякакви други морски твари и клети
животинки, докато аз в знак на протест, че там не сервираха кебапчета и
кюфтета, ома’ах един скромен омлет с гъби. Пихме и по някоя бира, с което
отчетохме празненствата подир единия рожден ден като приключили и зачакахме
следващия – моят, с други думи…
На другия ден отново си бяхме организирали съвместна екскурзия с момичетата
– този път те искаха да обходим няколкото отделни плажни ивици покрай източните
брегове на острова, които предварително си бяха наумили да посетят и видят.
Така денят ни премина в пътуване между отделните населени места, къпане и
разходки покрай брега, та се прибрахме чак вечерта. Преди да започне размотаването
ни по дивите плажове и пясъчни ивици обаче, предприехме и едно малко
по-културно мероприятие, посещавайки една огромна католическа катедрала – нещо
като символ на остров Майорка и по-специално на неговата столица, Палма. Този
средновековен комплекс се състои от крепост с масивни каменни стени, нещо като
дворец и разбира се внушителната готическа базилика, Catedral de Santa María de
Palma de Mallorca (в оригинал). Това творение на човешкия гений заема площ от
над 120 м дължина и 40-метрова ширина, докато катедралните му куполи се издигат
на 44 м над земята. Тук, само за сравнение посочвам височината на френската
Notre Dame de Paris, която е едва 33 м. Строителството на базиликата започва
още в далечната 1229 по време на тогавашното кралско управление, но е завършена
чак през 1601 след цели 370 години. Успокоителното в случая е, че нашата
незавършена автомагистрала “Хемус”, чиято 40-годишнина от първата ѝ копка струвахме наскоро, по възраст представлява само
едно малко бебе, сравнена с времето, отнело за строителството на въпросната
достолепна катедрала – с други думи, имаме мегдан за още 300 години напред,
дорде асфалта подпре предградията на черноморска Варна и се слее с Аспаруховият
им мост. Разглеждането във вътрешността на базиликата също отне около час-два,
след като се спирахме пред всяка икона и на всеки отделен параклис – уникално
място, отвред лъхащо на Божие смирение и аристокрация. Този път бяхме оставили
колата в нарочен подземен паркинг и придвижването ни от и обратно до там включи
една продължителна и разточителна разходка през малките сокаци в сърцето на
старинния град. После вече се отправихме по нашето предварително набелязано
трасе.
В следобедните часове на другия ден ние вече трябваше да изпратим Ванеса и Карина на летището, защото техният обход из Европа продължаваше (все още в Испания…), докато ние ден-два по-късно се прибрахме обратно в България. Нашите самолетни билети включваха и основния багаж от стриктните до педантичност 23 кг, докато на децата тарифата беше само с ръчен багаж. Така те на идване към Майорка довлякоха огромните си куфари, в които са повлекли дрехи, сенки, червила и помади за цяла година, които пък ние с Дани трябваше да отнесем с нас до София, защото следващата ни съвместна среща с тях щеше вече да стане на родна земя. В уречения час ние ги взехме от хотела с дисагите и ги стоварихме на аерогарата в Палма, където всички кацнахме преди няколко дни. От там насетне ние продължихме по нашите си екскурзиантски мероприятия, а в това време Ванеса и Карина трябваше да излетят за Валенсия. Казвам “трябваше”, защото всъщност не излетяха. Ръчният им багаж дошъл с по няколко кила горница и онези от нискобюджетните самолетни компании не ги пуснали на борда, дорде не платят някакви си €60 глоба за свръхбагаж. Нашите кукумявчета обаче се запънали като две магарици на тесен мост и служителките изобщо не ги пуснали да се качат на самолета – на бърза ръка ги отстранили от опашката и затворили гишето току под сополивите им нослета. Ами сега? – ето ти нова беда и разправии, в които бяхме въвлечени и ние, макар да беше само от разстояние. Така полетът в 18:00 беше окончателно изтърван, но нашите намерили места за следващия – в 19:30; с тази съществена разлика обаче, че за да ги качат на него, малките момета се бръкнали у джоба вече с по €75 всяко едно от тях, ама пък барем са си научили урока, надявам се – нека да им е за обеца на ухото, понеже не слушат никой и не чуват какво им се говори. В такива и подобни случаи, моят най-скъп, покоен отец винаги казваше: “Който не сере веднъж, подир сере два пъти”, а пък тълкуванието на мъдрите му слова оставям на вашето богато въображение. В крайна сметка децата отлетяха от острова, макар и с известни финансови разочарования, а ние с Даниелчето продължихме своята безгрижна екскурзия по набелязаната ни програма.
След като изпратихме момите по живо и по здраво на летището (техните сценки и печални водевили по летищните гишета станаха наше достояние едва на по-късен етап от деня – току преди да излетят), ние уплътнихме остатъка от времето си до вечерта с безцелни разходки из района и още по-безцелно обикаляне на дюкяните по улиците. Моето нещастно Рено, оставено на произвола на съдбата пред нас в Австралия, много остро се нуждаеше от една специална част, за която из автоморгите по онзи край ми искаха $85 нашенска валута. Аз още тогава щях да си я купя на въпросната цена, обаче този модел автомобили по принцип са голяма рядкост по онзи край на света и частта се беше изчерпала. А пък за нова оригинална, един местен доставчик ми поиска $548, на което аз тутакси отвърнах с изпъване на средния си пръст и присвиване на съседните два във формата на “всеки-се-досеща-сам”. Тогава си казах, че отивайки в Европа, тези части биха се срещали на път и под път, хем пък и таях надежди, че ще са и по-евтинки. Гърцията я изтървах като потенциално място за търсене, но си бях наумил да проверя как върви пазара на такива стоки в Испания (в случая, остров Майорка). На картата аз действително намерих едно автомобилно гробище, което не беше много далеч от летището – та като оставихме малките да си хващат аероплана обратно за континента, ние с Даниела пък се отправихме към този склад за авточасти. Намерихме го, но за мое голямо разочарование и там нямаха частта, която ми трябваше – става въпрос за електрическия панел с ключовете, които управляват предните стъкла на вратите (всъщност, аз задни нямам, де…), регулират страничните огледала, отключване/заключване и т.н., ако на някой тук му е станало пределно любопитно за какво точно иде реч в писмото. Така този мой лъч на надежда угасна още там – майната му, ще търсим другаде, а ние си продължаваме по трасето, следвайки стриктно предварително набелязаните ни планове за по-пълното взаимно задоволяване на всякакви наши мераци и общи прищевки…
Няма коментари:
Публикуване на коментар