Писмо No 18 (IX-XI.2023)

Скъпи приятели и останалите едва шепа, още по-скъпи роднини, близки и далечни от вси страни на земята, както и всички вие, най-свидни мои, които отдавна или пък съвсем от скоро сте вече на небето!...

30.09.2023 - Отварям поредната, пожълтяла от давност и безвремие страница на моя тъй скучен житейски роман, с ясната представа и самопризнанията, че аз май вече нямам никакъв ищах за писане и описване на историите си занапред. Без тук изобщо да подценявам интереса на всички досегашни анонимни читатели, все пак редно би било да напомня, че настоящето четиво беше предназначено основно за свидните ми и непрежалими родители, които както вече знаете се споминаха наскоро през около година време един от друг – в началото на по-следващия месец ще струваме на мама 6-те месеца, а пък татя си отиде от тоя свят още през ланшния Февруари. Благодарен съм на всевишния наш благодетел и душевен изцелител, че и двамата доживяха до своята преклонна и достолепна възраст, запази ми ги сравнително спокойни и относително здрави до последния им жизнен дъх, макар че през последните няколко седмици от своя достоен земен път, майка хич не беше добре, милата. Татко пък, напротив - скоропостижно и внезапно падна и умря за един миг, дето се вика, докато майчицата ми доста се измъчи, преди и тя да предаде Богу дух. Сега аз тук седя и кротко пиша, нанизвайки скромните си редове сякаш заради всички вас, а пък иначе мислите и спомените ми са насочени отново и единствено само към тях – и уж вече ги няма сред нас, ама не минава и ден дори, без да си ги споменавам в главата, без да мисля за тях и да им се моля най-горещо: както за покаятелна, синовна прошка, така също да продължават да ни пазят и бдят над всички нас, техните достойни чеда и отроци. Нека Бог опрости греховете им, ако въобще са имали такива – но за мен самият те си бяха безгрешни, единствени, скъпи и непрежалими…

Наред с малко тъжните ми встъпителни слова, днес е един светъл ден и голям празник за семейството ни. Малкият папардак Ангелчо навършва своите 3 годинки и начева четвъртата, калпазанина му с калпазанин – да ни е жив и здрав! Майка му и баща му щяха да го водят при животните в Зоологическата градина на Gold Coast, обаче в последния момент плановете нещо се объркаха поради преместването им в новата къща и мероприятието като цяло пропадна. Бяхме даже го измислили на връщане да минат и през дома, та за целта баба Дана скокна вчера и се спретна да направи торта “Гараш” на унуката, обаче празненството се отлага за утре като отидем на острова. Ама аз май и за това нищо не съм ви казал, а? – амчи то пък кога ли да ви го и кажа, след като не съм отварял още дума по случая. А днес, ха пък утре – дните и седмиците от месеца се изнизаха като прашинки в пясъчен часовник, дорде най-после се наканя да описвам случки и събития, както правех напреди. Сега ме е налегнал тежък мързел в комбинация със смазваща меланхолия – а вероятно имам и депресия; знам ли вече какво още не се развива извътре в мен. Но пък като стана приказка, та да ви кажа, де – утре с Неничкови, барабар със сватята и нейния приятел заминаваме на Fraser Island. Близките на бабата (на Меган майка ѝ, демек…) там имат една орташка вила, която ползват сегиз-тогиз на семейни начала при разни поводи и други случаи, какъвто примерно е сегашният – хем на малкия Ангел рождения ден да отпразнуваме там, хем пък и ние дъртите малко да починем и отдъхнем, че напоследък доста се преуморихме от правене на нищо. През последния месец около нас се случиха няколко положителни събития: отделно от започването ми на работа още в началото на Септември, Нени и Меган си купиха нова къща; даже от вчера са започнали да си местят партакешите нататък, понеже старата веднага се обявява за продан. Щом си изнесат багажа окончателно, идва бояджията да омаца стените и отвътре (защото външните са вече готови) и агентите почват да им търсят мющерии с много пари. За новата колиба нашите дадоха една солидна сума, с много зор и пот на чело изкарани средства, че наринаха и няколко хилядарки отгоре башка; ако вземат барем по-голямата част като компенсация от продажбата на старата, за тях ще бъде все пак една доста добра инвестиционна маневра, но нека да видим какво ще стане от тук насетне с Божията помощ, по неговото благоволение и милост. Именно въпросното преместване вчера и днешната подготовка на коли и лодки за острова, възпрепятства младите да си развяват пръднята по зоопаркове и по алеи – Нени си дойде от обекта в четвъртък и тутакси се втурна да се разправя с домакинството. Искахме да им помогнем, но те се справят двамата отлично и хич нямат нужда да им се мотаят още хора из краката (и предимно старци, на всичкото отгоре). Преди седмица или вече две ще дойде, Меган беше сама и в неделя трябваше да отиде на сватбата на нейна много близка приятелка. Уж майка ѝ щяла да гледа децата, обаче на нея пък в последния момент ѝ изникнали някакви други неотложни ангажименти и така ние с Даниела и Ванеса отидохме да бавим малките у тях. Ванеса и без друго беше някъде из Бризбън, аз през деня имах да боядисвам нещо и отидох чак следобеда, но Даниела замина нататък още сутринта. Всички спахме там, защото на другия ден рано сутринта аз и Ванеса заминахме директно на работа, а пък Дани се прибра по-късно, след като мина и през гръцката бакалница за набавянето на някои провизии. Ангелчо не спира да снове и е неуморен – игрите и лудориите му не стихват нито за миг. Малката Куин (от Quinn…) за сега си кротува на дивана, само мятка с ръчички, рита с крачета и непрекъснато нещо скимти в най-различни тоналности (под формата на хороводни напеви…), но още не е хукнала да пълзи. Изкъпахме едното, после и другото, дадохме им по едно шише мляко и хайде, по креватите – добре, ама до това време беше вече станало 21:00; жабите отдавна ми бяха закрякали в корема, та от там насетне седнахме с бабичката да изпием по някое и друго винце с тлъсто мезе. Снахичката си дойде междувременно от сватбата, ама не сме се задържали много на софрата, защото всички бяхме доста изморени от детски игри и от емоции.

Иначе, както вече отбелязах – работата ми в новата фирма започна силно и ангажиращо. Зает съм много с приятни занимания, които отдавна съм превърнал в мое хоби и личен интерес. Пътуването сутрин и вечер намаля с около половин час в едната посока, без да плащам допълнителните и омразни $5.70 за моста, по който минавах най-редовно два пъти дневно в продължение на 30 календарни месеца – сега работя само на около 50-тина километра от нас, което е значително по-близко до дома, сравнено с 85-те, които блъсках преди (говорим еднопосочно, все пак). Малката фирмичка произвежда специализирани конвейерни системи за теглене и дозиране на материали, преминаващи през даден отвор за единица време: например пълнене на торби с цимент, пясък, какао, шоколад, брашно или каквото там на някой му дойде на ума (най-вероятно всичко останало, което може да се насипва, само без яйца, предполагам). Тези съоръжения се използват както в тежката, така и в леката промишленост, минната, хранително-вкусовата и т.н. – принципно навсякъде, където има нужда от точна дозировка на даден продукт. Моята дейност е свързана предимно с машинната част на изделията, но наред с нея из карантиите им се среща и много сериозна електронна екипировка, всякакви регистриращи и измерителни уреди, набор от печатни платки и какви ли не още чудатости на промишлената електроника, от които аз нямам и понятие даже. Работим само по четири дни в седмицата и обикновено петъците съм свободен от наряд. Човекът, с когото творим заедно ходи на работа от понеделник до сряда, защото през останалото време упражнява друга професия и се занимава със странични дейности. Аз поддържам тила в четвъртъците съвсем сам, заедно с чорбаджийката, разумява се – една много приятна дама, малко над моята възраст, но добре запазена и все още хващаща окото, така да се каже (е, поне от моята извратеняшка гледна точка, де – нали дядо ‘аджия не е ма’наджия, както и друг път съм наблягал на този факт…). За сега е твърде рано да давам прогнози и да правя ретроспективни изложения относно служебните ми ангажименти – просто единствено времето занапред ще покаже кое, как, защо и дали изобщо ще става така, както го искаме и планираме ние…

26.10.2023 – С днешния Димитровден поставяме началото на светите празници в Християнския ни календар. За жалост задочно мога да честитя именните дни на много малко останали мои близки и роднинки – бате Бебо (Димитър…), чичо Цоко (Митко) и приятелите ми от детските години Яков (също Димитър…) и Митко Пенджерков, с които пък не сме се чували и виждали от години време насам вече. На същия този ден обаче, вместо поздрав свеждаме глави пред паметта на дядо Митко (бащата на моята Даниелчица…), кака Митка, вуйчо Митко от Пловдив (брат на баба ми София – майката на майчицата ми свята...), както и на небезизвестният наш скъп роднина, дядо Димитър, за когото се носят легенди в нашето съвсем осиротяло напоследък семейство – това пък е бащата на баба ми Стефанка и дядо на моя непрежалим татко; по силата на родословното ни дърво, той би трябвало да ми се пада прадядо, както моя баща е прадядо на малкия Анжело (Ангелчо, по нашенски…). Всички тези спомени, останали завинаги в моето съзнание за въпросните изгубени във времето хора, точно в този момент навяват известна тъга в сърцето ми и пълнят душата ми основно с чернилка. Нека Бог да опрости всичките им грехове и надлежно да запази барем спомените ни за тях живи за по-дълго време – АМИН!...

А пък аз, след не чак толкова възторжените слова на встъпителните редове в моя пореден месечен бюлетин, сега ще ви направя една малка разходка по дните и седмиците назад, за да свържа недалечното минало с настоящето и най-вече със съвсем близкото бъдеще. Бях стигнал до там, от който момент насетне всички вече бяхме настроени на екскурзиантска вълна и при пълно бойно снаряжение потеглихме към острова – Fraser Island, както беше известен по света, а пък от съвсем скоро продажните местни комуняги за пореден път клекнаха пред аборигените и по тяхно искане, прекръстиха географската точка на K’gari (какъвто и чеп да означава това на още по-шибания им аборигенски език). В багажното отделение на малкото наше и славно Сузуки, място намериха 3 туби по 20 л с бензинови запаси, една огромна кутия с всякакви инструменти (само без електрожен и малък струг – всичко останало бе в наличност, за всеки случай), хладилни чанти и кутии, пълни с мезета, бири, вина, ракии, заготовки за кебапчета и кюфтета, свински вратове и всичко друго, за което представата ви може да се досети (плюс половината от тортата, предназначена специално за рождения ден на малкия вагабонтин – просто, защото цялата не можа да се побере в рамките на опестеното място, с което разполагахме). Аз предвидливо бях повлякъл със себе си и специален колан за дърпане в случай на закъсване из дълбоките пясъци (ползвахме го таман на три пъти, но и до там ще стигам постепенно, докато си разтягам пред вас лакърдиите…); имах куки и тегличи, така че да могат да ме измъкнат не само напред или назад, ами и нагоре с вертолет, ако се наложи.

Срещата ни беше към 08:30 при младите – у тях трябваше да извършим и последните приготовления около преместването им в новата къща. Натоварихме някои стоки от старата за отнасянето им нататък – основният проблем се въртеше около един огромен телевизор, заемащ почти цялата стена в стаята. На Нени му беше необходим още един чифт ръце, за да го пренесем и вкараме вътре, че пък и да го закачим надеждно за скобата на стената, която беше останала там от предишните собственици на имението. Докато Меган разведе Даниела да ѝ покаже къщата и двора, ние с Неничко монтирахме телевизора. В градината си те имат портокалови и лимонови дръвчета, които бяха отрупани с плодове. Там расте и едно мангово дърво, но топките му не ставаха за консумация все още – те тепърва имаше да зреят и да се наливат със сокове. Там се позамотахме известно време, но пък ние и не бързахме много, защото чак в по-късните следобедни часове на деня можехме да пътуваме по плажната ивица, поради високия прилив на океана. Малко преди обяд потеглихме окончателно и след 2-3 часа се озовахме пред баржата.

Преди това спирахме на едно място да дозаредим колите, непосредствено преди да нагазим в мекия пясък трябваше да им спаднем и гумите до налягане от около 1.0-1.2 atm – в противен случай закъсването е гарантирано, защото твърдите колелета по-лесно се заравят в батака. Първото препятствие до самия ферибот премина успешно и без някакви сериозни пречки. След 10-15 минути плаване и срещу сумата от $130 (и за връщането), хората ни прехвърлиха на острова и истинските авантюри и емоции започнаха още със стъпването на мокрия и твърд пясък. Пътуването по него е същото, сякаш летиш по магистралата за Севлиево, само дето е широко, колкото да се поберат барем 24 превозни средства в една лента, а не едвам да се разминават само две и със съвсем леко закачане на страничните си огледала. На плажа важат всички правила като по останалите пътища – единственото ограничение е на скоростта, която не трябва да надхвърля 80 км/ч. Е, ние пък доказахме, че и при 100 км/ч се пътува достатъчно добре, комфортно и надеждно. На места плажната ивица е прорязана от множество малки или по-големи рекички, които се вливат в океана – тези траншеи се преминават с чувствително по-ниска скорост, за да не остане някой преден или заден мост забит в тресавището. Неничко дърпаше и една лодка с мотор подире си – вързана на колесар като ремарке. Така че общо взето бяхме внимателни и шофирахме съзнателно. На острова, всяко своеволие или глупост, обикновено се заплаща с много тежък и скъп данък – повреден или закъсал автомобил на брега в близост до водата е равносилно просто да си го прежалиш и да го зарежеш на място, ако Пътна помощ не дойде навреме (а тя пристига едва след няколко часа – първо трябва да намериш сигнал за мобилния телефон, за да ѝ се обадиш, защото поради отдалечеността си покритието на острова от мобилните оператори не е напълно 100%; след това да чакаш други часове камионът да пристигне до мястото на бедствието, който също преминава през водата на баржата, след което пътува през пясъците, и т.н. и т.н.). С тази разлика обаче, че само след още няколко часа приливът пристига като стихия от водна лавина и поглъща всичко, което му се изпречи на пътя – закъсали джипове, откъснати ремаркета, преобърнати лодки и прочие подобни. Неничко ми подари една ръчна радиостанция, посредством която ние имахме непрекъсната връзка помежду си – неговия свръхтежък и мощен джип (Toyota Tundra...) е с вградена такава, но на мен ръчната ми вършеше прекрасна работа. Той караше напред, понеже познава района много добре и знае всяко препятствие къде се намира и как се преминава. Съобщаваше ми по радиото подробностите и така стигнахме невредими до мястото, където трябваше да се отделим от твърдата пясъчна настилка на крайбрежието, за да навлезем в малко по-суровите островни условия на вътрешността му. Там трасетата са пясъчни и колите са издълбали дълбоки коловози в мекия пясък. Това беше и основната причина да закъсам на един баир, поради окопаването на колата в пясъка. Трябваше да намаля малко заради автомобила пред мен и докато се усетя, тумбакът на Суза задра у песоко и колелцата ѝ виснаха безпомощно у въздуха – они си се върте’а на ‘сичките посоки, ама колата ‘ич и не помръдваше биля. Едни пичове, които караха след мен ме дръпнаха с въжето леко назад, само колкото да изляза от тресавището – после, вече леко встрани от коловозите намерих по-твърда почва, само колкото да захапят грайферите на гумите, че като се засилих, та спрях чак горе на билото, където земята беше малко по-корава и равна, за да изчакам преминаването и на останалите екипажи. От там нататък по останалото трасе до къщата не сме имали никакви проблеми, макар че на места пътеките бяха малко зор за преодоляване. Обаче ниските предавки на демултипликаторната скоростна кутия помагат много в такива екстремни случаи и опасни ситуации, така че общо взето пътуването ни до там се увенча с успех (е, добре де – нека и частичен да го наречем, заради единственото ни закъсване и то не изцяло по моя вина, ами заради оня калмук преди нас, който незнайно защо си намали скоростта на движение, шебекът му с шебек и немокаянин прос’!).

С пристигането ни в къщата, постепенно започна да пада и мрака на нощта – докато си нанесем багажите, хранителните и питейни запаси да натъпчем из фризери и хладилници, да наизвадим разни детски колички, бебешки креватчета и какви ли не още щуротии, ето че то стана ракиено време. През цялото време обаче, малкият Анджи не беше съвсем добре – ту вдига температура, ту става кисел, не яде, повръща и т.н. Някакъв бацил го беше хванал в детската градина, та ни го предаде и на всички нас – майки, бащи, баби и дядовци; всичко леш, само че нашите болежки започнаха на по-късен етап – чак след като се прибрахме от там…

Дните на острова бяха приятни и свързани с интензивно ходене по плажа, свободни и волни занимания, в обстановка на общоприетото за мястото безделие и правене на нищо, но пък изкарахме прекрасно в компанията на всички. Ние отидохме там в неделя, но понеже понеделникът беше почивен ден, та сляхме и останалите дни от седмицата с ваканционните – върнахме се в къщи чак в четвъртък вечерта. В един от дните, Нени и Меган водиха малкия на лекар – обратно през целия път, отново на баржата, за да го прегледа чичо му доктор в единственото селище на района (най-близкото...) – Rainbow Beach, за което и друг път съм споменавал в настоящия си алманах. Естествено, медиците нищо съществено не казаха (както и нищо по-различно от диагнозата, която компетентно постави баба му Дана – още щом го видя...); нито пък направиха нещо за подобряване на състоянието му – инфекцията щяла да си мине сама. Язък дето младите само биха пътя на вятъра до там, че и на обратно – целият им ден отиде в напразни разтакавания из пясъците на пущинака… Добре, ама малкото човече продължаваше да се влошава, та последната вечер се наложи да викаме и Бърза помощ даже. Само че за да пристигне подобна “помощ” на острова, обикновено ползват нарочен хеликоптер – мина се барем час (е, то може и по-малко да е било, но в момент на притеснение на всички ни се увидя времето за изчакване…), докато организацията сработи и най-после да дойде помощта. Беше вече някъде около 22:00-22:30, когато видяхме перките на летателната машина и чухме ревът на моторите ѝ. Хората кацнаха долу на плажа, Неничко беше вече отишъл там да ги чакат с Меган и Ангелчо. Както си помислихме и прекрасно знаехме, че така ще се случи – онези натовариха майката с детето и ги откараха в най-близката базова болница на по-големия град в околността (Hervey Bay), въпреки че бяха изпратени чак от друго, още по-голямо населено място (Bundaberg), което пък обяснява и удълженото време за придвижването им от там до нас. Това хвърли всички ни в известна тревога, но по-късно Меган се обади по телефона, че нещата са се поуспокоили, след настаняването им в лечебното заведение.

Така, ние на следващия ден събрахме набързо инвентара и рано-рано сутринта изпушихме с Нени, докато Лин (сватята демек…) остана с приятеля си в колибата за още няколко дни. Движехме се плътно в пакет и сравнително бързичко, поради факта че приливът щеше да стигне върховия си момент само след 2-3 часа, а при това положение твърдата плажна ивица се залива от прииждащите вълни и пътуването става изключително опасно и рисковано. В такъв случай или се изчакват шестте часа да спадне водата, или се предприема пътуване през вътрешността на острова, където трасетата са изключително трудни за преодоляване. Сузукито и този път закъса на едно равно място, защото му изтървах инерцията, което беше набрало – скочихме в една по-дълбочка траншея (пясъчен коловоз) и спряхме там, след като колелцата му пак увиснаха безпомощно във въздуха, като на прикована с гвоздей към таборка градинска жаба. По радиостанцията веднага казах на Нени да се върне, че да ме издърпа от тресавището – той беше вече заминал доста напред, но пък намерил някакво уширение встрани от пътя, разкачил лодката и след няколко минути дойде да окаже съдействие и помощ. От там насетне не сме имали подобни проблеми, въпреки че този път доста време пропътувахме през меките пясъчни пътеки, докато най-после слезем долу на брега – изключихме двойното предаване и полетяхме напред като по асфалта на пътя към София. След още близо двучасова езда, пристигнахме на мястото, където баржата акостира, за да стовари новите посетители на острова. После натовариха и нас за обратния път към сушата. И всичко вървеше прекрасно добре, докато аз отново не закъсах в пясъците, буквално на метри преди да настъпим макадамовата настилка. Упражнението вече беше ясно на всички – бърза и акуратна намеса от страна на Неничко и отново бяхме на ход. Той от там замина директно към Hervey Bay, за да прибере Меган с малкия – а пък тях ги изписаха мигновено, след като се разбра, че тревогите им са били напразни; просто инфекцията от заразата минава от само себе си след няколко дни и толкоз. Така Нени полетя веднага нататък, а аз закачих лодката, че да му я докарам до у тях в Бризбън – в противен случай това ремарке отзад щеше много да го забави, докато ние с Даниела не бързахме за никъде.

След като вече стъпихме окончателно на твърдата земя, първата ни задача беше да минем през автомивката и да пооплакнем лодката от набития по нея и по колелетата на ремаркето ѝ солен морски пясък. Аз нашата кола щях да си я мия в къщи с маркуча, така че не сме се бавили с допълнителни козметични мероприятия – по този начин пък, изпълнявам едновременно две изключително важни функции (особено втората, разбира се...): чрез едната хигиенизирам тенекиите на возилото, а посредством другата поливам тревата пред колибата, за да няма никаква загуба на материала. Всъщност, ако не беше тая солена вода и агресивен пясък, аз нямаше и да поебна да се разправям с миене, търкане и лъскане – каквито дейности по принцип не упражнявам още от време оно, когато бях горд притежател и собственик на Trabant-а…

04.11.2023 – Архангелова Задушница: нека днес за пореден път да поменем с добро всички наши близки и сродници, които отдавна или от скоро не са вече сред нас, живите; да бъдат опростени греховете им и успокоени душите им – всемогъщий Господи наш, пази и закриляй рабите твои, Амин!... Само няколко дни преди днешния (всъщност, точно преди седмица – беше в събота, така както е и днес...), в Габрово бе почетена паметта на свидната ми майчица по случай 6-те месеца от нейната ненавременна, нелепа и неочаквана кончина. Опелото беше организирано от съвсем малкото останали вече наши близки и нейните църковни приятелки, с които тя през последните си години много се погаждаше и тачеха взаимно – Бог да прости и двамата ми родители, които загубих през година време...

Макар, че датата на днешното ми изложение е малко по-различна от тази, на която онзи ден изведнъж секна започнатият ми разказ, сега мислено ще се върна на този момент, за да свържа новите си приключения и преживявания със старите. След като олигавихме лодката на Нени и горе-долу свлякохме грубата мръсотия на автомивката, от там се отправихме към селцето (Rainbow Beach), за което и друг път съм ви разказвал назад в годините. Беше станало вече и обедно време, та влязохме в една кръчма да обядваме с купешка храна – стига вече с тези домашно приготвени кебапчета и кюфтета; амчи и ний сни ‘ора, бре! – нъл’ тъй. Пообиколихме малко из дюкяните на чаршията, ударихме по една ‘ладна бира с пиците, които си поръчахме за обяд и след някой и друг час вече бяхме готови за окончателното ни отпътуване от този малко позатънтен и див край на Австралия. На връщане се движехме в известна степен по-бавничко и с повишено внимание, предвид закачената лодка отзад, която се мандахерцаше след колата наляво и надясно по паважа като махалото на стар стенен часовник. Въпреки всичко, успяхме да я дотътрузим до новата къща на Нени и Меган, които все още не се бяха прибрали от път поради удължения си маршрут. Затикахме я под сайванта, заключихме портата след нас и си тръгнахме. След друг час и нещо вече бяхме пристигнали обратно у дома. Последваха разтоварване на багажи, пране на мръсни дрехи, разпределяне на остатъци от храни и питиета по хладилниците и все разни такива, стопански дейности. Това беше в четвъртък – аз в петъците по принцип не работя, защото компанията, където съм се главил за чирак блъска на четиридневка и в петъците не ебават да ходят на работа (аз като ви разправях в продължение на 30 години, че комунизъмЪТ отдавна е победил в Австралия, значи вярно е било...). В следващите почивни дни имах да свърша още малко работа по онази къща, от нескончаемите дейности подир която на мен буквално вече ми се гади и повръща от погнуса и отвращение. Обаче започнатото трябва да се довърши и връщане назад няма нито на инч. В неделя дойде и нарочен майстор бояджия, с когото оплескахме гаража, след като с горчивина установих, че моите ръце вече за нищо друго не стават, освен да надигам чашата с тях или да приглаждам сегиз-тогиз по някой лъскав женски баджак и то само когато падне добра сгода за това. Нито виждам като хората, отделно дето пък кривя и линията, та боята става на зигзаг, докато четката ми трепери хаотично измежду пръстите. С този млад юнак от Пловдив опаткахме стените на бърза ръка, ударихме им по два слоя боя и там този обект вече е готов за предаване.

От понеделник насетне възобнових редовните си трудови и служебни дейности във фирмата. Следващите две седмици работих само по три дни седмично, понеже шефката замина на някаква екскурзия с дъщеря си и принципно нямаше кой да отваря офиса само заради мен - другият инженер, към когото съм прикрепен също работи от понеделник до сряда, което пък ми даде добра възможност да си свърша разни дълго отлагани мероприятия из дома. Така дойде и миналата събота, когато както вече споменах в началото на съчинението ми, се падаше половин година от смъртта на непрежалимата ми майчица. За вечерта повикахме наш Цецо “кумецо” да ни гостува, като с него на другия ден пък трябваше да свършим и няколко електричарски мероприятия, с които аз не можех да се справя сам – трябваше да дърпаме едни кабели през покрива, аз междувременно бях монтирал допълнителните ключове и контакти; имаше нужда само да се свържат съгласно схемата. Втасахме до обяд, само че аз вечерта се напих толкова жестоко, както не се бях напивал най-вероятно още от казармата насам (или поне нямам пресен спомен за подобно свинско оливане). Дали се бях разтъжил нещо, дали пък алкохолеца не ми дойде твърде възмножко – трудно е да се каже; важното е, че крайният резултат беше катастрофален за мен, а особено състоянието ми на сутринта. Едвам се влачех подир “майстора” като червата на недоклан шопар – добре, че нямаше много работа за вършене, та даже остана време и за хвърлянето на някоя и друга въдица в езерото. Цецо е много запален рибар, обаче нещо куките му все ялови и празни излизат от водата напоследък. На края серкмето възстанови предишния му престиж и риболовна гордост, защото само като метна мрежата и два тлъсти рибока се бяха вече заплели в нея. Последва голяма радост и силно въодушевление – особено от страна на Даниелчето, която си умира горката за прясна рибка (а пък аз само с кифтета и кибапчита я захранвам, понеже нито ям, нито пък мога да я ловя проклетата им риба...). Пържиха с Цецо и ядоха за обяд, но аз преди това се бях напраскал със супа топчета, която неутрализира част от махмурлушките ми страдания и душевно-телесни болежки...

Вероятно вече е време да разкрия пред всички вас какво става и по-нататък с нас и нашето житие-битие. Само че тази част вече ще я оставя за самолета – е, как кой самолет, бре? – амчи самолетът за Коломбо, столицата на Шри Ланка (а едно време по география това сме го учили като да беше о-в Цейлон, от където идва и наименованието на толкова известния по целия свят техен Цейлонски чай). Всеки момент очакваме да ни натоварят на аероплана, който след 10-11 часа полет някъде сабале ще ни изсипе току под палещите лъчи на Екватора. В момента се намираме в изчаквателна позиция на летището в Мелбърн, където пристигнахме в ранните часове на следобеда. Сутринта тръгнахме от нас с колата на Даниела, но Ванеса я върна обратно в къщи, докато пък ние ще си развяваме пръднята в продължение на цели две седмици – че не само из Цейлон (Шри Ланка, демек...), ами от там ще се прехвърлим за около 4-5 дни и на един атол от Малдивските острови. Въобще, в следващите редове ще има големи кушии по листовете на това писмо – чувствам го някак си чак. Докато има ток в батерията на лаптопа, ще продължа да списвам преживелиците си и от борда на самолета – но ако няма подходящ контакт под седалката, изложението ми ще продължи чак утре, на шриланкска земя вече...

Така, продължаваме одисеята – вече от борда на самолета. Не знам какво толкова се размотаваха индусите, но тръгнахме с повече от час и половина закъснение. Нас специално, това обстоятелство не ни притеснява особено много, защото от този момент нататък ние просто за никъде не бързаме. Разполагаме с всичките дни и часове на следващите две седмици, така че с достатъчна точност ще приемем, че поне на този етап времето временно е спряло – е, поне за самите нас, де. Може би за момента аз няма да мога да разкажа много за поредната наша междуконтинентална екскурзия, тъй като все още се намираме на Австралийска територия и дълго има да летим над местната почва, докато не напуснем пределите на червения континент. След посещенията ни в Тайланд на два пъти през наскоро миналите няколко години, ние уж се бяхме отказали от повече подобни авантюри из Азиатския материк - особено вече и затваряйки цикличния кръг с Великата китайска стена и славният ѝ китайски народ. Следващата и уж вече напълно последна дестинация в района (Страната на изгряващото слънце визирам в конкретния случай...), така и не се осъществи, пропадайки заради пандемии, световни кризи, Ковиди и останалите щуротийско-аномалийни идиотии покрай тая всемирна истерия. Заплануваната ни за през 2019 екскурзия в Япония буквално се провали с гръм и трясък, след като за нея имахме всички необходими резервации, самолетни билети, екскурзии на място и т.н. Добре поне, че със сетни сили успяхме да издействаме връщането на похарчените от нас средства, макар и накъсели със $700, които агенцията, организатор на пътуването ни удържа за себе си под предлог, че видите ли - те вече ги били похарчили заради нашия кеф, подир нашите хотелски ангажименти и други подобни аранжименти. Ама пък барем голямата сума върнаха и то не без намесата на последната ни инстанция – младата и новоизлюпена адвокатка Ванеса, която им нащрака такова “очарователно” писмо, представяйки неоспоримите си аргументи, на които те просто бяха безсилни да се опълчат или да опровергаят в тяхна полза. Мисълта ми беше, че след всичките тези наши безславни неуспешности, ние повече нямаше що да дирим тъдява, из Азията клета и проклета. Обаче Даниелчето, нали все пак беше решило да си потътри гъзеца и до Малдивите чак, та от тогава насам все дебнеше разни евтини или барем по-поносими като ценоразпис екскурзии в тази лазурна и екзотична посока. Така именно се стигна и до компромисния вариант, с междинното ни посещение на Шри Ланка, от където пък Малдивските острови са на един хвърлей място и някак си всичко беше много по-приемливо като цялостна обиколка, вместо да се целим единствено в някой малък атол от въпросния архипелаг. Е, вярно, че вместо само за няколко дни, сега екскурзията ни се разшири с още една седмица и половина, но пък нали човек трябва от време на време и да живее като останалите човекоподобни, вместо да блъска с копача през целия си смислен живот и на края сам да падне у собствения си трап, що го е кóпал тъй усърдно назад в годините. Всичко до тук дава известно обяснение, защо аджеба сме се запътили чак за Шри Ланка, вместо да бичим директно към въпросните Maldives, както ги наричат англоезичниците. Преди да стигнем тази точка обаче, ще изкараме около седмица време на о-в Цейлон (вече и за това се разбрахме, че междувременно са го прекръстили на Шри Ланка - а там на място вече ще разуча и малко повечко за историята на това прословуто “кръщене”: кой и кога, защо и как, като своевременно ще отразя историческите факти в най-суровия им и натурално сбит за бързо абсорбиране от читателя вид). Чакайте сега обаче малко, че момите се понесоха като самодиви с подносите да ни калесват с вино и ракия – нека изпървом да видим какво ще ни предложи заведението им, че като си взема и ичкията, да продължа в малко по-ведър тон...

Е, ударихме по едно двойно “уй-ски-с-коч”, сплашихме и глада с малко недоварен ориз и пилешки хапки, сега допивам Цейлонския им чай (подсилен с още една сериозна доза коняк за вкус...) и продължавам с разказа си. А пък като се изтървах напред да напиша горното, та сам почнах да се смея с глас, защото се сетих и за вица, от който произлиза тоя авангарден лаф. Това е един много, ама много стар анекдот, който си разказвахме навремето по моабетите от бай Тошовското време, макар че в случая последният няма никакъв политически оттенък, за който човек да бъде запрян в Белене например. Замръква някакъв човечец в едно забутано село из затънтените краища на България (тук нарочно не упоменавам местонахождението и географския район, за да няма обидени – спира в Люлин да речем или в Младост 4...) и първата му работа била да удари нещо в кръчмата, че да се съпикяса от дългия си път. Сайбията го пита какво ще пие – оня вика: едно Whiskey Scotch. След малко кръчмарят се връща при странника и му казва сконфузено: “Човече, за ‘уят нямаш никакви проблеми; аз и кочът ако трябва ша ти намеря отнейде, обаче тия твои ски от’де да ти ги търся баш сега из село, бре? – никой у нас няма таквози нящо!”, ха-ха-ха (демек – тук беше мястото да се смеете неистово като мен, ама ако не ви е смешно пък, недейте; аз ще карам сега по-нататък)...

Както вече подчертах малко по-отгоре - същинското ми изложение ще стане едва след като кацнем обратно на земята и то особено в оная тъмна и дива Индия. Аз до съвсем скоро си мислех, че въпросният остров Цейлон е бил част от великата и необятна Индийска губерния и изцяло във владенията на индусите. Добре, ама то май ще се окаже, че тези са си били съвсем отделна династия, а сега вече и съвсем отделна държава даже (въпреки, че хората според човешкия си образ и лик твърде много си приличат - все едно българи и македонци да се различават по нещо, или пък канадци от американци; нещо такова и малко по средата). Единствената разлика, която забелязвам (съдейки за сега само по обслужващия персонал и стюардесите най-вече...), е отсъствието на червените точки, които индийките си мажат по челата. Тези тука нямат такива “мерници” и вероятно това да ги отличава малко поне от индоидната раса - утре ще видим, все още е трудно да се твърди каквото и да е било с достатъчна сигурност. Аз и за тия техни челни точици имам един виц за разказване, ама хайде от мен да мине – да не разводнявам темата излишно по вечеря...

Ба мааму! - минали са едва само някакви си нищожни 2 часа (може би и съвсем малко отгоре...) - остават повече от още 8, дорде се приземим обратно. Че то това си е един цял работен ден, бре! - а пък като знам и колко бавно минават пустите им часове, докато съм на работа, та направо ми секва ентусиазЪма в най-остра форма. Съгласно часовия пояс, часът е около 21:00, обаче слънцето все още не е залязло и продължава да блещи с оскъдните си вече червеникави лъчи на залеза. Скоро и хептен ще мръкне, а с това ще дам ход на безделието и зяпането на филми с една единствена цел - убиване на проклетото време на тоя още по-проклет и убийствено тежък полет. Е, не може да се сравнява с 13-те усреднени летателни часове между Сингапур до която и да е точка на Европа, но пък и тези сега са ни предостатъчни да се утрепем от път и да ни изтръпнат гъзовете от седене в тесните канапета на аероплана. Така че, довиждане скъпи мои братя и сестрици - до утре и до нови срещи на писалищната маса...

Както вече обещах, продължавам своя необичаен пътепис с кратки извадки от последните ми впечатления. Всъщност, аз тук малко сбърках словореда и вместо думичката “последни”, трябваше да употребя словото “първи”. А те започнаха да се образуват и набъбват като преварен ориз още с кацането ни на летището в столицата на Шри Ланка – Коломбо (Colombo). За остатъка от полета сега няма да ви говоря нищо, защото макар че убивах дългите му и скучни часове с гледане на филми, последният си беше доста изморителен и отегчителен - на моменти дори изтощителен. Със закъснението от час и половина още на тръгване от Мелбърн, кацнахме на перона в крайната точка около 01:00-01:30 местно време. Съгласно часовата разлика между държавите (4½ часа), по това астрономическо време австралийците се будят сутрин, варят си и пият кафета, тръгват за черква или просто за тях денят започва с изгрева на небесното светило, докато в Шри Ланка нощта едва беше наченала. Мина още сума време, дорде си вземем дисагите от карусела, после да минем паспортната им проверка, да проверят редовността на входните ни визи и чак, след като направихме и един опознавателно-търговски алай през локалния им “Кореком” (т.нар., Duty Free Shop...), ето ни във фоайето за новопристигналите туристи и посетители на чаената държава. От магазина си купихме на изключително ниска цена четири боци по кило с уиски и коняк, за които дадохме точно колкото за две шишета по 0.700 л в нашата, иначе слънчева и лъчезарна Австралия.

Не след дълго ни посрещна нарочният екскурзовод от местен произход, който след като ни събра като разпилени пилци от всичките пристигащи аероплани, натовари групата в едно малко рейсче и се понесохме към хотела за настаняването ни. До това време отвън вече беше започнало кажи-речи да се развиделява (образно казано...), така че за сън не ни остана твърде много време. Дремнахме може би на пресекулки няколко часа, след което слязохме долу в ресторанта за закуска. Спомняйки си за горчивия опит, който имах преди години с “Ол Инклузива” по време на посещението ни в Тайланд, този път бях много скромен и внимателен какви количества насипвам в чинията си и колко пъти ходя да се нареждам на опашката за допълнително. Свинското у мен изглежда никога няма да ме напусне, така както и пословичната ми лакомия след апетита, който ми се отваря, като видя пред себе си изобилие от любими храни: пържени или варени яйчица, омлети, сиренца и саламчета, шунчици разни, масълца, сосчета за разядка, салатки и други деликатесни десертчета и подсладители. Но, както вече подчертах - сутринта бях изключително премерен и скептичен към количествата на поетите калории (а пък не мога и да скрия, че след буламачите, с които си залъгвахме стомасите в самолета, аз направо си бях гладен до степен на освирепяване, с готовност да греба с цели шепи от тавите, а не възпитано и въздържано, посредством само една малка лъжичка за сервиране).

Макар че днес е вече вторник, който към момента дори клони спрямо своя привечерен залез, разказчето ми ще следва най-стриктно хронологията по отделните дни, като тук се връщам в началото на вчерашния понеделник. След закуската, в 10:00 ни събраха за задължителен инструктаж, взаимно опознаване и кратък брифинг по програмата на предстоящите дни: обекти за посещение, какво се предвижда да се види, да се разгледа и горе-долу какво да се очаква от всяко посетено място. Като мина задължителната програма, натоварихме се обратно в микробуса и поехме на обход около града и някои негови забележителности. Навред обаче тук цари мизерия, мръсотия и безпорядък, независимо от факта, че хората са много дружелюбни, чисти, открити и добре настроени към всички. Водиха ни и до техния най-известен рибен пазар - майчице мила, каква смрад и воня се носеше там пък отвред! Гаргите разнасят черва и остатъци от всякакви рибни продукти и “морски дарове”, народът се пазари за всяка малка хамсия или пък по-голям паламуд, сафрид, скумрия, риба-тон, акула или каквото ви дойде на ума. Търговците грачат и предлагат прясната си стока, купувачите обратно - стискат здраво портмонетата и зорко броят всяка похарчена рупия. После спряхме на едно тържище, на което продават всичко - от игли и конци, до кюнци за нафтови печки и дочени гащи; платове, камизолки, жартиери, чорапи, джапанки и чехли, шапки и всякаква друга галантерийно-кинкалерийна стока. Шарения и цигания до Бога - но хората са щастливи, макар че животът им далеч не е лесен, както нашия, на белите хора. Тук работа от 9 до 5 не е позната, нито пък 5 или 6-дневната работна седмица. Действа се и се бачка денонощно - всеки прави по някакъв начин пари и подсигурява живота си: едни мият коли, други помпят гуми, жените готвят на пътя и продават храни, всеки струпал една колиба връз четири кола с някакъв сламен покрив и вътре кипи най-усилен труд и изнурителна работа. Всичко живо се придвижва с велосипеди, мотопеди, триколки и тук-таме по някой и друг автомобил (вероятно на по-заможните). Камиончета сноват нагоре-надолу и разнасят стока - оризът е основната прехрана тук: имат сигурно 99 вида от тази аграрна култура, която я готвят по други 199 начина и рецепти пък...

Не останах с впечатлението (което се затвърди и днес, по време на прехода ни от столицата им към вътрешността на страната - джунглата, демек...), че тук имат някакви пътни правила - или ако изобщо имат такива, то дали пък някой ебава да ги спазва. Скакалците изскачат от всяко кьоше, иззад всеки завой, пред колите, зад колите или отстрани без никой дори и да очаква появата им изневиделица, сякаш от нищото, а на моторетките се возят обикновено по трима души: тате кара отпред, мама се държи за него отзад, а малкия келеш (в зависимост от годините му....) се вози притиснат между гърба на баща си и циците на майка си, или пък стои прав най-отпред, хванал се здраво за дръжките на моторетката - боси, голи, най-много по джапанки, а някои дори имат и каски. Оцеляването в тази адска пътна какофония е предмет и задължение на самият участник в движението - никой никого не варди, но гледа по някакъв начин да оцелее в мелницата; всички бързат и всички тръгват едновременно - туй изчакване, предимство и т.н. в тази част на света сякаш не са познати. Всеки се вре измежду останалите себеподобни и бърза към своята цел - а пък дали ще я достигне, остава само Божа работа...

След направения тур около града, изсипаха ни обратно пред хотела за свободни занимания и волни, индивидуални развлечения. Ние с Даниела веднага нахлузихме банските и се потътрихме към плажа - хотелът ни беше току пред самия пясък и до самата вода имаше не повече от стотина-двеста метра (абе те може и по-малко да са били метрите, ама в тая адска жега и под палещото Екваториално слънце, обектите сякаш сами добиват малко несъразмерни величини и преценката за реалните им габарити става в известна степен трудна). Както и да е - стигнахме до мокрия пясък и там направихме една разходка по продължението на бреговата ивица. Изглежда някъде наблизо се вливаше някаква огромна река, защото водата покрай брега беше кална, мръсна и мътна - газихме из нея, обаче ни беше малко гнус да се и къпем в тая като боза мътилка. Като част от деня, това беше все още в ранния следобед - върнахме се в хотела и се нахвърляхме в басейна. Там барем водата беше кристално чиста, независимо че по температура удряше малко на недотоплена супа или на полуизстинал войнишки чай. Там изкарахме кажи-речи до настъпване на ракиеното време, когато се прибрахме в стаята си за разпивка, анализ и разбор на деня.

Този остров под наименованието си Цейлон е съществувал от хиляди години преди Христа. Стотици крале и кралски династии са се изредили в управлението му, докато един ден не попада под господството на датчаните. След завладяването му от тях, ония започват да строят канали (понеже те нали само това могат и тоя занаят най-добре си го разбират). За превозване на стоки и товари, те построяват грандиозен за времето си канал с дължина 128 км, който съществува и до съвсем новите наши дни. Ние даже на няколко пъти го пресякохме по многобройните му мостове, докато пътувахме насам-натам с автобуса. След Дания, Португалия става владетел на острова, докато най-накрая последният не попада във владенията на Англия и нейните кралски семейства. Едва през 1948, о-в Цейлон извоюва своята окончателна независимостта (е, дали чрез революция, дали чрез мирни преговори - в това вече не съм особено сигурен) и започва съществуването си като самостоятелна държавна единица - извън очертанията на тогавашната английска колониална система. Така и не разбрах, защо пък през 1974 сменя и името си, превръщайки се в днешната Шри Ланка, под което име островът остава завинаги в световните карти и атласи. На местен език това означавало “бляскавия остров” по смисъла на нещо привличащо, лазурно, бляскаво, скъпо, лъскаво и т.н. Колко това име отговаря на истината, съгласно описанието му тепърва има да видим, но според мен и първите ни впечатления определението е малко попресилено...

Малкото парче островна земя е голямо точно колкото австралийската териториална площ на нашенската Тасмания (също остров, по силата и смисъла на това географско понятие), разхвърляна връз някакви си само 65.6 хиляди км² - напълно сравними с тасманийската, която пък възлиза на 68.4 хиляди км². С тази огромна разлика обаче, че в цяла Тасмания живеят едва около 573,000 жители, разпределени горе-долу по цялата ѝ територия, докато из джунглите на Шри Ланка препитание търсят и го намират внушителните близо 22 милиона човешки души (тук, като бегло сравнение посочвам, че цялата наша Австралия наброява 26 милиона народ, със своите близо 7.7 милиона км² земна площ). Само столицата ѝ Коломбо наброява 633,000 жители - останалите милиони са пръснати кой където свари из дивотията на местните полета, плантации, джунгли, села и градове. За да добие читателят и малко по-близка до реалността представа за големината на острова, добавям и тези чисто технически данни за териториалните му размери. Съгласно географските справочници, крушовидният земен масив има дължина около 435 км по меридианите и средна ширина от 240 км напреки по паралелите. Островната държава теоретично се намира в северното полукълбо, защото Екваторът минава току под нея на някакви си 400 мили разстояние – което пък обяснява целогодишната адска жега и нетърпима влага там, наред с редуващите се през годината сухи и мокри периоди. Когато е сухият им сезон, слънцето може да разтопи и тротоарните плочки от пек и зной – докато пък като влязат в мусонния си период, пороищата могат да ги отнесат в морето барабар с колибите и добитъка им без стихията изобщо да се спре пред нещо или да разбере за нанесените щети и поразии след себе си. Преди десетина години Шри Ланка е била ударена от катастрофално цунами, което е отнело живота на около 50,000 души – други стотици хиляди са останали без покрив и подслон, отделно от хилядите безследно изчезнали пък, чиито тела изобщо не са били намерени; следователно те не влизат в мрачната статистика на жертвите след поражението.

В съответствие с програмата на екскурзионния ни план, тази сутрин трябваше да напуснем хотела в столицата и да се отправим към вътрешността на страната - натоварихме са на същото возило и поехме по тесните ѝ и малки междуградски (или междуселски...) шосенца. А те по размер (специално тук визирам широчината им...), могат да се сравняват единствено с планинските “пътечки” към селата Драгневци и Кръстец (малко над Плачковци), където трудно биха се разминали два Трабанта или два Запорожеца (за по-новите и модерни коли пък това е изключено, без някой да се върне малко назад, че да отстъпи пътя, за да премине другия). Като се прибавят и хилядите “скакалци” по пътя с триколките, каручките, колелетата и мотопедите, картината става страшна само за гледане отстрани - всеки миг имаш усещането, че насреща идващият ще нахълта в рейса през предното му стъкло барабар с каската и пазарската си чанта, пълна с лук, картофи, ориз и сухи люти чушки. Пътувахме дълго, но не минахме много, след като шофирането по подобни лабиринти отнемаше твърде много време - хем по принцип бавно се пътува, хем пък и да вардиш останалите самоубийци с триколките и двуколките; направо някакъв ад и безумие! По едно време стъпихме и на автомагистрала, досущ като истинските: с два пункта за плащане на пътен налог, две отделни двулентови платна, мостове, естакади, виадукти - абе, модерна му работа, макар и да се пада малко в Третия свят...

По пътя към крайната цел за деня спирахме в един крайпътен ресторант за обяд. Срещу сумата от $15, пресметнато в шриланкски рупии, можеш да ядеш на корем от бюфетната храна, плюс плодове и десерти до насиране. За голямо мое съжаление обаче, аз не се чувствах гладен - по-скоро уплашен, а и как нямаше да бъда, след като на предишния пит-стоп в някакво подобно заведение, буквално задръстих гириза с моите катастрофални напъни в стомашно-чревния тракт. Влязох в кенефа уж само да се изпикая, обаче дали от миризмата, дали от самата обстановка и околната среда, ама като взеха да ме издуват едни такива особени напрежения откъм гъза - докато не си хвърлих хайвера, не излязох от кабината. В тези огромни количества беше още храната от самолетите, а вероятно е имало някакви остатъци и от по-предишните дни преди отпътуването ни. Мисълта ми беше, че понеже тук не познавам района къде може да се сере свободно и къде не съвсем безнаказано, та бях много предпазлив да не би да ме сколаса някой внезапен пристъп на сюргюн, че не мога се оправи подир. Поради тази моя свръхпредпазливост и съобразителност, ядох по-умерено и дори не повторих да се нареждам с чинията повторно или потретно, както обикновено съм си свикнал в нормалните човешки условия. Даниела яде някаква неизвестна пилешка манджа, докато аз се задоволих с няколко готвени варени яйчица, заровени в тинята на полусуров лук и поръсени отгоре със странен пикантен сос, мязащ на бебешки повръщок (но пък иначе доста вкусен, де...) - абсолютната рецепта за катастрофално осиране, в случай на прекаляване с количествата поета храна. Тъкмо се нахранихме и отвън като заплющя един тропически дъжд - направо щеше да отмие асфалта по пътя; потоп, какъвто съм виждал само в Австралия – оказа се обаче, че и в Шри Ланка валят подобни пороища. Пътят лъкатушеше директно през джунглата, където освен бедните човешки създания, земята се обитава от множество маймуни, слонове, леопарди, змии и всякаква друга твар – хвърчаща, пълзяща, скачаща, плаваща и препускаща. По пътя сами се убедихме в правотата на екскурзовода, след като едно малко слонче се беше изправило досами банкета на шосето и дружелюбно ни махаше с хоботчето си, пощипвайки с него тревица и всякакви други вегетариански храни, растящи в изобилие в околовръст. Маймуните пък предаваха маймунджилъците си, накачулени по телеграфните жици - сякаш се намирахме в естествен зоопарк. Не след още известно пътуване, пристигнахме в мотела, който се намираше до едни оризища току в сърцето на джунглата. Настаниха ни по вилите и аз веднага слязох да се изкисвам в басейна - водата беше приятно хладна и свежа, та ми дойде съвсем добре след дългото пътуване. За следобеда имаше планиран друг тур, обаче поради лошото време променихме програмата и екскурзията ни до древния град отпадна. След като се освежих достатъчно добре, качих се обратно в стаята и дълго, дълго описвах преживелиците ни. Последва разточителен и доволно напоителен вечерен аперитив, лапване на няколко залъка, иззяпване на един филм през лаптопа и много скоро след това се разхвърляхме по кушетките, защото на следващия ден трябваше да ставаме рано за посещението на един старинен кралски замък от преди повече от 1500 години...

А пък това вече става днес и ние преди малко се върнахме от тази екскурзия - доста впечатлени, изморени до премала и с множество снимков материал. Ранното потегляне беше необходимо заради жегата и особено влагата във въздуха, които настъпват веднага щом изгрее слънцето - а трябваше да се изкачим на някакъв огромен монолитен гранитен камък, където е бил построен въпросния замък на някой от кралските династии, управлявали острова по ония тъмни исторически времена. Закуската ни беше изместена за по-ранен час, защото в 07:00 потеглихме. Знаейки, че ме очакват изкачването на повече от 1200 стъпала до върха на т.нар. “Лъвски камък” (Lion Rock), аз предвидливо се отказах от нея и не сложих нито троха, нито капка в устата си - не можех да рискувам да се продрискам баш по средата на траверса. Иначе надморската височина на въпросното гранитно образувание е около 200 м над водната повърхност, но пък изпълзяването до самия връх беше по почти отвесна стълба. Голяма част от останките са запазени в техния им най-автентичен вид, но на места хората са направили допълнителни метални стъпала за достигането досами кралския трон. Този замък (или “temple”, както е азиатското наименование на подобни дворци и палати), е бил построен на самия връх на скалата, отвсякъде обграден с дълбоки ровове, пълни с вода, в които има и крокодили. Отделно от непристъпността на двореца по сушата, по никакъв друг начин врагът не би могъл да нахлуе през огромните му двери, освен само по въздух. Само че въздухоплаването тогава все още не е било известно, както не е имало и дронове на разположение - така че да хукне някой отдолу, за да трепе краля и кралицата горе е било една абсолютно невъзможна, по-скоро абсурдна мисия от страна на който и да е било вражески настроен елемент.

Слизането надолу по същите стъпалца отново ни постави в режим на повишено внимание - тесни, хлъзгави поради почти непрекъснатите валежи (основно от дъжд - в тази част не света не е изключено сняг да не са виждали дори и на картинка). Събрахме се обратно цялата група и потеглихме по обратния път към мотела. Аз се шибнах направо в басейна, защото точно в този миг отново заваля като из ведро, а всичко това ми подейства ободряващо и освежаващо, сякаш съм взел не само едно хапче, ами цяла опаковка с Виагра. Имаме на разположение 2-3 часа за неутрализация, след което пък поемаме в друга посока. След малко ще ни водят на сафари, където ще търсим слонове из джунглата. Аз успях да нахвърлям няколко реда в промеждутъка, но явно че за самото слонско сафари ще ви разказвам утре или на следващото ми включване - това за сега е всичко от мен и от нас двамата с Даниелчето...

Ето ме отново “на линия”, така да се каже - макар и вече ден, че и два даже след последния ми репортаж от Шри Ланка. Продължавам точно от там, където прекъснах писането си онзи ден. Значи, след като слязохме обратно от свещения камък с двореца на краля долу в подножието му, натоварихме се на автобусчето и се върнахме в хотела. До това време на деня жегата и особено влагата във въздуха беше станала почти непоносима и аз веднага се набухах в басейна за частично разхлаждане. Върхът на тази скална маса се издигаше на 200 м над земята, но както горе, така и долу температурните градуси бяха едни и същи; топли и горещи, лепкави и мазни, пропити с много пот. Докато Даниела се налива с бира с останалите си дружки от малката ни екскурзиантска група, аз се плациках из водата като разгонен хипопотам кажи-речи до времето, когато вече трябваше да заминем на слонското сафари. Първо пропътувахме известно разстояние до мястото в джунглата, от където пък ни натовариха на едни джипове, за да продължим напред по калните пътеки през гората. Не след много дълго се озовахме на една огромна поляна, пред някакъв водоем, а в околовръст щъкаха хаотично няколко стада слончета - големи, малки, бебета, майки, татковци и всякакви техни сродници (а нищо чудно да е имало лели, чичовци и стринки от голямото слонско семейство). Всички те вкупом скубеха най-усърдно с хоботите си буйно израсналата след обилните дъждове трева, та чак се чуваше свистене като че ли някой я косеше с най-тъпата възможна коса. И човек ще си помисли, че лапат тревата направо с пръстта и пясъка от корените ѝ - нищо подобно обаче, приятели мои: като наскубе един наръч тревица, умното слонче си вдига крачето и първо изтръсква мръсотията, преди да я поднесе към устата си за по-нататъшното ѝ “храносмилане”. Правихме им снимки, радвахме се като децата в зоопарка, след което поехме по обратните трасета. В същия момент от небето отново започнаха да се стичат водните потоци на талази, сякаш се изливаха през тръбите на язовирен преливник - и така, та чак до вечерта. Ние принципно в ресторантите не ходим на вечеря, защото имаме наши собствени провизии, които си ядем (и най-вече пием...) в стаята. Само сутрините отиваме на полагащата ни се безплатна закуска - аз тогава зареждам много сериозно мяха и до вечерта ситостта ме държи така здраво, сякаш съм ял барем 6 пъти през деня.

В този хотел останахме да спим две вечери - на следващата заран трябваше да се измъкнем доста раничко, понеже ни очакваха дълги разстояния за пътуване и няколко обекта за посещение. А тук в Шри Ланка пътуването е някакъв ад: не знам как тези хора оцеляват в това смесено от всякакви превозни средства меле - пешеходци, движещи се бавно, мудно и хаотично от двете страни на пътя; велосипедисти, криволичещи от единия тротоар до другия (и то само в случаите, когато имаме налице такива - предимно в градовете, защото по селата и извън населените места тези екстри липсват). После идат скакалците с моторетките и триколките, които са буквално като ято хищни мухи, комари и хлебарки, взети заедно - да не говорим за колите, които колкото и да са дребни на размер, пак правят достатъчен калабалък и за щяло и нещяло надуват клаксоните си до полудяване. Няма предимство за автобусите на градския транспорт - ако те не ти пресекат пътя, та да им спреш принудително, онези не могат да напуснат спирката. Малките пикапи на магазините, които зареждат със стока също сноват между тротоарите и спират в насрещното движение, сякаш паркират пред собствените си домове. Товарните камиони едва пъплят под прекомерно претоварените си с всякакви строителни материали каросерии и след себе си оставят гъсти, черни облаци от нафтовите изпарения на порутените си двигатели - предполагам, че в Шри Ланка закони за опазване на екологията и околната среда не съществуват; а пък и да има някакви, те определено не се спазват и поголовно се погазват от всички. Думата ми беше, че тук някакви си стотина километра могат да се пътуват половин ден, ако не и по-дълго. Ограниченията на скоростта по пътищата варира между 40 и 70 км/ч - в зависимост от това кой какво превозно средство управлява: дали трактор, дали камион или автобус, мотоцикъл или тротинетка. Само на магистралата видях знак със 100 км/ч - всичко останало едвам се движи като охлюви и костенурки. Разбира се, те и самите им пътища не позволяват развиването на по-високи скорости - това просто е немислимо, ако човек не иска сам да се претрепе или пък да омачка някой друг барабар с возилото му.

Тръгвайки сутринта малко по-раничко от обикновеното, първото място на което се спряхме, беше една огромна селскостопанска ферма за отглеждане на най-различни подправки: като почнеш с кафе и какао, та свършиш с черния пипер, кимиона и омразния на всички нас кориандър. Разбира се, в числото спадат и дафиновите листа, бахари, множество видове къри, хрян, канела, всякакви корени, мъхове и лишеи, от които приготвят мазила за главоболие, възстановяване на ставни връзки, подмладяване, разкрасяване, отслабване, наедряване и въобще - кой каквито болежки и мераци има (включително сексуална слабост или пък насилствено потискане на задни помисли, явна или прикрита похотливост и хронична куродървица). След запознанството ни с всичките възможни подправки на света, пътят ни продължи към един специализиран дюкян за копринени изделия: платове, вратовръзки, ризи, сукмани, рокли, нощници и пижами, та дори завеси за прозорци и покривки за маси. Ние специално нищо не си харесахме и купихме от там, но нашите съекскурзианти повлякоха по някой и друг парцал, колкото да не заспива търговията, специално в тази част на света. Малко след това, в покрайнините на града при излизането си от него, кривнахме по едни странични шосета, които ни отведоха до друго едно тяхно свещено място (отново “temple”...) - подобен огромен скален масив като предишния от предния ден, само че вместо на върха, залите за молитви бяха издълбани дълбоко в камъните, като пещери. На практика този храм твърде много наподобяваше на нашенските скални манастири край Русе (Ивановския и Бесарбовския визирам най-конкретно) - тук аз поднасям извиненията си на читателя, тъй като в своята дописка думичката “temple” я представих като кралски замък или царски палат и някак си я отъждествих по-скоро като монархически дом, вместо като свещена молитвена обител под формата на манастир. И това донякъде има своя смисъл, ама пък и не съвсем. Нашенските манастири са предназначени предимно за богомолци и вероизповедници, монаси/монахини и принципно това са едни средища свързани единствено с религията и нейните учения. За разлика обаче от т.нар. “temples”, където освен местните, отдадени на техните богове миряни, въпросната манастирска обител е била населявана и от тогавашните владетели: императори, крале, кралици и пр. династични и деспотични родове. Така например, във въпросния манастир се е подвизавал и самия техен бог Буда, като в залите му видяхме буквално десетки негови статуи, издълбани от дърво или гранит; в цял ръст, в силно преувеличен ръст, в легнало положение на почиващ, в седнало положение на трона и всякакви други пози, които въпросният е заемал приживе. По този начин хората са увековечили тяхното божество, в което вярват и комуто най-благоговейно се кланят и до днес. Трудно е да се каже какво процентно съдържание от населението изповядва няколкото основни религии в Шри Ланка – по информация, предадена директно от екскурзовода ни, основното и най-многочислено количество се пада на будистите, след което идват мюсюлманите, а най-малко са християните (като тук влизат както католиците, така и православните вярващи)...

В късния следобед най-после пристигнахме и в град Kandy - едни му викат КАнди, други го зоват КЕнди, но така или иначе това е най-голямото будистко свърталище в целия свят. И естествено, хората ни заведоха да видим замъка на Буда (неговия тамошен “temple”, демек – защото навред из страната има стотици, ако не и хиляди такива, подобно на нашите църкви) – една огромна постройка, датираща още от далечния 12 век на Новата ера. Когато на 80-годишна възраст Буда умира, той бива кремиран. Преданията разказват, че след това някой е взел един от зъбите му и го е отнесъл обратно в манастира. Там вече този зъб се съхранява за поколенията в един саркофаг от 7 кутии, положени една в друга и всяка година през м. Август тази свещена “урна” нека да я наречем, се изважда на специално украсен за целта слон пред множеството богомолци и миряни, след което започва едно нечувано и невиждано по размерите си шествие. Този ритуал също наподобява изнасянето на иконата на Пресветата наша Богородица по време на литийното шествие между едноименната Асеновградска църква, където последната е на постоянно съхранение, чак горе до свещените двери на Бачковския манастир. Правилото за влизане в тези техни храмове е съответния посетител (богомолец, мирянин, свещенослужещ и т.н.) да бъде бос без никакви обувки, мъжете да са с дълги панталони, а жените с дълги роби и покрити рамене (с цел да няма никаква видима плътска голотия, на която ние мъжете се радваме толкоз много, като малко дете на цица с мляко или пък дето из кратуните ни денонощно се въргалят разни други прелюбодейни помисли; е, добре де – нека да е само в моята – всичките останали сте все праведници, само аз грешник и долен похотливец). Та, навред където влизахме в подобни свещени храмове, трябваше да си оставяме чепиците на гардероб, които после се откупват срещу дребно парично подаяние, отиващо към фонда на манастира.

Денят ни завърши с едно изключително интересно и вълнуващо представление, което беше изнесено от местни театрално-музикални трупи специално за нас екскурзиантите от няколко отделни направления и посоки. Събраха ни в залата на местния Червен кръст - бяхме близо 150-200 души народ, които на края най-горещо аплодирахме артистите и акробатите за техните уникални и виртуозни номера. И след всичко това ни заведоха в хотела, настанихме се набързо и след няколко питиета легнахме и спахме до сабале като заклани - изморени и претрупани с какви ли не впечатления от всякакъв характер...

Тук е мястото да отбележа, че тази вечер (за протокола: вече четвъртък – буквално кратки мигове преди да слезем долу в ресторанта за вечеря...), понеже ни настаниха малко по-рано в хотела, аз имах възможност до този момент да изравня пътеписа си току до тазсутрешното ни отпътуване от Kandy. Само че за днешните ни преживелици най-вероятно ще ви разказвам едва чак утре или даже в други ден, в зависимост от възможността и свободното време, с което ще разполагам. А както и друг път съм казвал в подобни случаи: търпение му е майката, бако; търпение и биволско спокойствие...

Въпросният град Kandy, вече се намираше на значително по-висока надморска височина, спрямо всички досегашни населени места. Постепенно се качвахме все по-нагоре и по-нагоре, по някакви стръмни и тесни шосета, вероятно доста наподобяващи коларските пътчета от м. Паниците към вр. Ботев или пък оттатък Балкана - от с. Острец към х. Тъжа. Когато два мотоцикъла се разминават, проблеми няма: хората само си отъркват лактите или раменете един у друг и продължават; когато обаче автобус се разминава с товарен камион, тогава вече всеки шофьор скача с половината си колелета в шанеца, така че страничните им огледала едва-едва да се опрат без да се счупят - направо страхотия, а пък ако това изпълнение се гледа от страничен наблюдател (в случая от нас самите, в качеството си на пътници...), на последният му се изправят косите и космите му щръкват като на дрът нерез четината. По трасето спирахме на много места за наблюдение на най-различни туристически обекти, но най-внушителна и впечатляваща беше чаената плантация, разположена високо в планината, заедно с фабриката за преработка и производство на най-различни видове по вкус и качества чай. Височината над морското равнище вече надхвърляше 1500 м, равняваща се горе-долу по надморска височина с местността Узана над старославното наше Габрово (амчи какво има да се чудите? - Марков стол е на около 1350 м, а вр. Коруджа се издига на внушителните 1525 м), или вр. Св. Никола, прохода Шипка и Паметника на Свободата, които също се извисяват на височини от подобен порядък (самото Орлово гнездо стърчи на около 1320 м, както и останалите в околовръст). Мисълта ми беше, че по тези надморски височини и то по-специално в този район на Шри Ланка расте единствено и само чай - ама много чай ви казвам! Цели милиони, ако не и милиарди чаени пакетчета: черен ли не щеш, че бял и зелен, дали не билков, дали босилков, пък и ментов, мангов и магнолиев на края (те всъщност, край нямаха, де – списъкът с ароматите им беше дълъг колкото едно гранче прежда за пуловер...). Капацитетът на фабриката е обработката на около 3 тона набрани чаени листа на час - 700 души (ама какви ти души, ве? - те били само жени!...) ежедневно блъскат на плантацията и единствено използвайки пръстите си, късат с тях листенцата парче по парче от храста, хвърляйки ги майсторски назад в нарочен кош, който носят вързан на гърбовете си, а дневната им норма е от 20 кила нетна листна маса. В самия преработвателен цех работят други 300 човека – там пък се подвизават предимно мъже; може би защото повече разбират от чайове. Начинът на обработка и приготовление на обработения материал датира от векове назад и не се е променил нито на сантим – в никаква посока. Показаха ни машини, които са над 100-годишни и все още работят безотказно. Принципно и най-накратко казано, набраните листа се изсушават на грубо да им опада голямата влага, след което минават през специални кълцащи агрегати, които ги режат на три вида размер: едро, средно и дребно. После следва манипулация на сортиране, ферментация и последната е пакетирането, само че преди това да се случи, пристигат онези с дебелите вратове и златните ланци, които изкупуват цялата продукция, вероятно на безценица. Те пък я препродават на пакетиращите компании и така колелото на търговията се завърта, та се затваря и от въртеливата скорост на човек му се завива свят. Но, такива са суровите правила на играта - както у нас, така и по света; никой никъде на прави изключение, нито пък може да излезе от нея, щом веднъж се е хванал на хорото.

Имайки предвид надморската височина и мокрия сезон на годината, по някое време след обяд дъждът пак заваля - ама така го кротна, че се изсипва чак до вечерта, та и през нощта даже. На превала прочетохме надпис, който сочеше точната надморска височина на прохода - 1893 м без преувеличение; няма лъжа и измама – имам му и снимката даже. Независимо, че дъждът продължаваше да се сипе като из ръкав на попско расо, ние от там надолу заслизахме по същия тесен и опасен терен. Намаляха значително и температурните градуси - свлякоха се барем с 10-15 единици, което наложи дори обличане на жилетчици, дълги гащи, но не чак и чорапи, понеже си джапахме на воля из локвите с джапанките, все едно сме си с налъмите у градската баня. Поради интензивния валеж, вечерта не успяхме да разгледаме градчето, в чийто хотел отседнахме за пренощуване - на сутринта синьото и лазурно небе се беше оцъклило отново на слънчевия небосклон, но иначе в температурно отношение продължаваше да бъде “хладно за сезона, със значително развита купесто-дъждовна облачност и чести превалявания от дъжд, предимно в следобедните часове по високите части на котловинните полета”...

На следващия ден потеглихме по обратния път с цел придвижване към изходната база, от където потеглихме преди няколко дни, но все още имахме да посетим няколко места от изключителен туристически интерес. Там където преспахме, точно над града се издигаше и най-високия връх на острова - около 2600 м н.в. (но ако трябва да съм и по-прецизен, точно 2525 м; запомних го заради повтарящите му се цифри). Доколкото си спомням, вр. Ботев се издига на подобна, макар и малко по-малка височина - някъде около 2375 м, според моите все повече избледняващи хлапашки спомени, който навремето беше честа наша туристическа цел за изкачване и покоряване - както лете, така и при по-суровите, на моменти дори жестоки зимни условия. От там надолу имахме да се спускаме по тесните сокаци в продължение на 7-8 часа, което отне един цял ден. Най-забележителното от деня беше един буен водопад, покрай подножието на който ние минахме с автобуса. Е, вярно че не беше точно като Ниагарския, обаче падналите огромни количества валежи през последните няколко седмици, че и месеци го правеха пълноводен, буен и невероятно красив. Грохотът на падащата водна стена се чуваше от километри, а самата гледка нагоре към върха и стичащата се от там вода премрежваха погледа от вълнение и чувство за безпомощност пред стихията.

Надолу по пътя спряхме покрай една ферма, където хората продаваха квасено биволско мляко в едни много скопосни пръстени (калени) гювечи. Едно такова гювече от около половин кило (а може би да е и повече - трудно ми е да преценя отстрани, понеже не съм го набутал все още, но пък мисля довечера да го направя на айрян, с който да си покарвам уискито, вместо салата или таратор...), стъпи на 250 индуски рупии барабар с “опаковката”. Тази сума възлиза на някакви си само $1.20 съгласно междувалутния курс на австралийския долар спрямо шриланкската рупия (1 : 206 за по-лесно пресмятане и особено за онези от вас читателите, които живо се интересуват от пари и банкови дела). Понеже аз много харесах глиненото гърненце, та за още 100 LKR (техните рупии, демек – които също са познати под кодовото съкращение SLR...) купих от женицата и едно празно - ще си готвя в него разни гюзлеми: картофки, лучец, сиренце и други аграрни култури според вкуса и предпочитанията на клиента.

И всичко това, скъпи мои верни дружки и другари, се случи вчера - днес е вече събота, който се явява предпоследен ден на нашата екскурзия специално в Шри Ланка. От тук утре летим за един от Малдивските острови, но явно че и своите най-последни впечатления ще се наложи да ви ги доразказвам в някой от следващите дни - един път вече стъпили на островчето. Сега ще се наложи да пооправим малко кочината из куфарите, след което отиваме на прощална вечеря с екскурзовода в ресторанта на хотела. От снощи се намираме обратно на морското равнище, защото вълните на океана дънят почти под възглавницата ми - а пък от досегашния няколкодневен хлад няма и помен даже: пот се лее от нас като из ведро; сякаш сме на нивата по юлска жътва, че не вали и дъжд даже, който да разхлади обстановката - ако не е ледената бира от хладилника, направо сме си загинали безславно...

След като през целия ден пътувахме и се свличахме от високите части на страната към крайбрежната ѝ ивица, привечер се настанихме в поредния хотел, където останахме на бивак за последните ни две вечери в чаената държава. Следващият ден беше предвиден за най-различни локални разходки, както и за повсеместни търговски набези по местните дюкяни и тържища. Още сутринта в нашата пребогата екскурзиантска програма беше предвидено посещението на една тамошна люпилня за костенурки – 5-6 техни видове, които обитават морските дълбини в околовръст. Освен за отглеждането на малките и защитени от изчезване животинки, в този малък аквариум място намират и всички болни или пък наранени екземпляри, които биха били подложени на сигурна гибел, един път оставени на самотек в бездната на океана. В отделни басейни (все едно единични стаички в лазарет…), хората се грижеха за костенурки, които по една или друга причина са станали жертва на човешката недобросъвестност или на случайни повреди по телата им: най-често погълнати рибарски куки, хванати безпомощни в рибарски мрежи, ударени от витлата на моторни лодки или кораби, попаднали найлонови отпадъци в гърлата им и т.н. В зависимост от степента на нараняването, хората там предприемат ветеринарни лечения, операции и други подобни оздравителни мероприятия с единствената благородна цел: до помогнат на бедстващите костенурки час по-скоро да се възстановят и да бъдат върнати обратно в естествения им благодат. В същото време тези служби следят за миграцията и движението на тези представители на земноводния свят, грижат се за новоизлюпените и осигуряват техния безопасен достъп до водите на световния океан. Костенурките идват на брега, където снасят яйцата си и ги заравят в пясъка. Поради естествената топлина на и без друго достатъчно нажежената околна среда, на тях не им е нужно специално мътене, каквито процеси примерно протичат при птиците (и особено около кокошките в курниците, като мои основни източници на любимите ми яйчени продукти…). Малките костенурчета са с размерите на по-голям бръмбар или хлебарка – щом разпукат черупката на яйцето и тутакси хукват презглава към водата. Обаче по време на това тяхно придвижване, последните често стават жертва на други животни, които най-охотно ги поглъщат дорде са още крехки и сочни – в категорията на хищниците попадат змиите например, пеликани и всякакви по-едрогабаритни пернати, търсещи лесно препитание из пясъците. Не са изолирани и случаите, когато самите хора по крайбрежието увреждат вече снесените яйца, далеч преди още да е започнал люпилния им процес – де случайно биват настъпени, докато някой си опъва пешкира по плажа или забива кола на чадър; де пък нарочно ги мачкат от висока степен на простотия и т.н. Между другото, като стана въпрос и за простотията человеческа, та си спомних как Даниелчето ми разправя един подобен случай, много истински при това, докато бяха с Ванеса на почивка в Гърция преди няколко години. От хотела, където двете си изкараха ваканцията, хората им организирали нарочна екскурзия за наблюдение на най-известните и уникални за мястото, някакви тамошни гигантски костенурки “карета” (т.нар., Caretta caretta – такава съм виждал само на снимка и веднъж в един зоопарк; голямо чудовище, бако!). И естествено, наред с нашите две “чуждестранни” моми, групата била бъкана и с нашенци, сбрани от всички краища на Татковината - да отморяват, завалиите, в братската и древна Елада, след тежките им битки срещу зараждащия се капитализъм в Родината. Завели ги баш, където костенурковците си снасят яйцата и изрично им рекли на човеците, да не си тътрят крачката натам, понеже вече имало няколко снесени техни яйца под повърхността на пясъка. Но, не-е - сякаш им казали: “Тръчете по песоко, де’ба ваш’та мама и ги намачкайте ‘сичките до едно!” – втурнали се нашенците точно там да газят, белким видят и те нещо от процеса на излюпването. С този малък и нагледен пример само подчертах колко сме “велики”, де – язък дето се бием по косматите гърди, дорде смело допиваме жалките остатъци ланшна ракия, премлясквайки блажено парче жилава и все още прясна сланина от наскоро закланата свиня в кочината…

Връщайки се сега обратно на започнатия разказ пояснявам, че въпросната организация в Шри Ланка се занимава именно с тези дела, да бъдат сведени до минимум евентуалните поражения и зулуми, осигурявайки безопасност както на ситната новоизлюпена челяд, така и на техните родители, снесли яйцата им.

След тази интересна беседа, а пък и впечатлени от видяното и преживяното, продължихме към града, където се намира една древна крепост, строена навремето още от англичаните, докато са върлували по тъдявашните вилаети. Тук забавното е, че хората оценяват и говорят с уважение и почит към своите уж “поробители”, след като всяка една колонизираща ги нация е създала добри условия за тяхното по-нататъшно развитие и благоденствие: както за датчаните, така и за португалците, а в най-последно време и за англичаните. Всяка от тях е допринесла с нещо положително за идните поколения и макар Шри Ланка да е относително бедна и доста изостанала страна, спрямо своите посестрими от Западния свят, хората там са щастливи, работливи и се опитват да излязат от батака, в който се намират. Там например пенсионната система не е позната: право на пенсии за навършени години след съответния трудов стаж имат само държавните служители; всичко останало блъска от сутрин до здрач и всеки се стреми да оцелява кой както може. Нашият екскурзовод беше 71-годишен – изключително ерудиран човек, с широки исторически и географски познания, който ни разказа много интересни факти за живота в Шри Ланка, някои от които далеч не бяха за вярване от обикновения лигльо и повсеместно разглезен западняк, в каквито мекотели се превърнахме всички ние, благодарение на лесния и охолен живот в системата. Въобще, там човешката маса общо взето яде дървото и лапа дръжката на теслата – хем яко и безусловно! Да не говорим за непосилните пък за мнозина цени на стоки и материали – на нас там ни се струваше сравнително евтино, след като една голяма двойна бира ми стъпва някакви си мижави $4, за която пък в слънчева и просперираща Австралия местните аборигени ми съдират кожата с $12, при това само за половината количество. Обаче заплатите и почасовите им трудови ставки не могат дори и да се сравнят с нашите – мизерията е пълна, катастрофална и повсеместна; две мнения по въпроса няма…

Та, след направените уточнения от политико-социален и икономически характер – продължавам разказчето си за крепостта, строена преди десетки, че и стотици години от английските им владетели. Огромните стени, опасващи отвред стария град са били пречка за всякакъв противник, опитващ се да превземе форта – нито по суша, нито по вода. От кулите оръдията бълват снаряди като градушка – не знам от кого точно са се пазили тогава, но не е изключено да е било и от руснаците (крепостни селяни, вандали и всякаква подобна тяхна измет). В една кръчма ударихме и по една ледена бира за възвръщане на силите и частично охлаждане – а навън чак камъкът омекваше от жега и зной! После ни пуснаха за няколко часа да обикаляме сергиите по пазара – ние си купихме още малко чай, канела и разни други дреболии. Прибрахме се обратно в хотела в късния следобед и веднага влязохме в басейна. Независимо, че водата там беше топла като бульон, все пак беше приятно и разхлаждащо – макар и частично. Вечерта направихме една прощална вечеринка в ресторанта, аз най-после си изядох киселото биволско мляко, отделно от пиците, които поръчахме с Даниела (не бяха хубави – само отбелязвам…). Спим за последно и на другия ден летим за Малдивите – сбогом ти наш, о-в Цейлоне…

Това разбира се, не стана мигновено и така, както на нас ни се искаше да бъде: демек, час по-скоро; като станахме сутринта, пак трябваше да изпътуваме около 200 км до столицата на Шри Ланка – Коломбо, където кацнахме точно преди 8 дни. Самолетът ни за Малдивските острови беше чак в 13:30 и ние се помотахме близо три часа, преди окончателно да отлетим за заветното място. За да приключа обаче напълно с впечатленията си от чаената република, би било уместно да направя читателите съпричастни и на още няколко момента, не маловажни и за пренебрегване, според моето скромно мнение.

Още докато бяхме настанени в първия хотел, буквално на следващия ден се усети едно повишено напрежение около него: полицейски джипки и войнишки камиони сякаш за един миг наводниха мястото в околовръст, разставиха постове и въоръжени часовои по кьошетата, сини барети сноват нагоре-надолу – абе, ебало си майката; досущ като на война! Аз помислих, че става някакъв преврат на контра-преврата, бутат правителството или че Путин напада и тях, след като не можа изверга да се натави само с една Украйна. Впоследствие се оказа, че в същия хотел бил отседнал някакъв техен министър, барабар със свитата и антуража си, а пък онези шашкъни отвън само го били вардили от “народната любов” на местните (ама то хептен като у нас, бре! – аз що ви викам, че Шри Ланка си ми е баш България и нищо не ми липсваше по време на престоя там…). Понеже аз си падам малко по-окомуш копеле, та за малко се размих и измежду паплачта от кордона – хем да им видя униформите, пък да им проверя и оръжието какъв калибър е; ей такива работи, общовойсково разузнаване (ние сме чужденци и по всичко си личим – на нас никой нищо не може да ни каже, нито да ни спре, нито пък да ни попречи да ходим където си поискаме, стига да не правим нередности, разумява се; следят и ни наблюдават, ама от прилично разстояние – а пък аз тъй най-обичам: чеша се където не ме сърби, бъркам си в гъза и после си мириша пръстите, подрапвам се интензивно за кайсиите и после пак се душа – абе, волни съчетания си правя, щото така ми е кеф и ми става много гот). За дрехите и чепиците няма да отварям дума, понеже това не е чак толкова важна тема – но пък от пушките им направо бях очарован: амчи и те кат’ наш’те, бре – едно към едно с казанлъшките на Завод 10! Сам по себе си фактът, че въоръжението в страната бе изцяло на Варшавския договор, а не NATO-вско до голяма степен ми даде достатъчно разумното си обяснение, защо хората там бяха бедни и деградирали, държавата им мръсна, изостанала и въпреки всичките красоти, природни богатства и ресурси, с които разполагат, последните едвам се нареждат на опашката или по средата на едва кретащите страни в световен мащаб. Но това е напълно нормално и закономерно – там, където АК-47 ръси мор и е посявал смърт назад в годините, нищо добро не се очаква да поникне; а пък тъжната ми и мрачна констатация далеч, далеч не се отнася само за Шри Ланка - надявам се и това да е станало понятно за четеца. И за да обобщя казаното с толкоз много думи само в един единствен изказ, в заключение пояснявам и следното. Макар, че в исторически план държавата е позната от миналото под името си о-в Цейлон, съгласно сега действащите официални справочници на ООН, последната се зове Демократична Социалистическа Република Шри Ланка. А това последното вече напълно обяснява и войската по пътищата, и милиционерите им почти на всяко кьоше, както и защо аджеба не са въоръжени с пищови Colt и пушки Thomson или М4, ами по шиите им висят на каиши Калашниковите автомати със сгъваеми приклади. Толкоз...

Сега – вероятно тук е мястото да отбележа, че следващият ми репортаж вече е писан едва след завръщането ни в къщи, което стана късно онази вечер – в петък (след като днес пък е неделя – в случай, че за някой това има съществено значение, разбира се). Независимо от направеното уточнение, аз по-надолу ще ви направя съпричастни и на цялата ни Малдивска одисея, която ще разбия по дни и даже по часове – с тази малка разлика, че там и цял месец да стои човек, все за едно и също нещо ще пише в своите спомени и разкази. Но – да караме подред, за да запазим тръпката на интереса.

След като летяхме около час и половина (е, може и съвсем малко отгоре да е било, защото столицата на Малдивската държава, както и главният им град Malé отстои само на някакви си 750 км навътре в Индийския океан, спрямо отправната ни точка на сушата – Colombo. Всъщност, тази масивна островна група се намира точно на около ¼ разстояние между двата континента – Азия от дясно и Африка откъм лявата ѝ страна, като до отсрещната най-близка африканска държава (Сомалия) има доста повече път – над 3100 км, ако трябва да сме точни. Още с кацването ни на Малдивска територия разбрахме, че тая страна е мюсюлманска и там важат техните най-строги, Драконовски закони – ние специално, попаднахме под ударите на единият от тях и още на митницата ни прибраха нещастното шише с уиски, което беше останало неизпито от общо четирите, които закупихме на влизане по време на първоначалния ни подстъп към аерогарата на Шри Ланка. А там алкохолът беше много евтин и с помощта на някакви техни бонуси и “местни промоции”, успяхме да се запасим с 4 литра спирт за смешната сума от $108, превърнато в нашенски пари. За тези пари в Австралийските дюкяни могат да се купят не повече от две такива шишета с вместимост по-малко от кило. По време на вечерните ни разпивки из хотелите на Шри Ланка ние успяхме да оправдаем само трите боци, като четвъртата ни остана непокътната – нея щяхме да си я носим в къщи така, както беше неразпечатана с бандерола. Само че шариатските закони на Корана се неумолими – както към алкохола, така и към домуза (свинското месо, демек…), които са забранени за употреба на територията на тяхната държава и следователно внасянето им се запрещава по най-брутален начин. На митницата ни издадоха официален протокол за конфискацията, прибраха бутилката и казаха, че едва на излизане от страната им ще ни я върнат по законен ред. Е, няма проблеми тогаз – след като не взеха ракията, че да я и унищожат на края, съгласно повелята на пророка Мохамед (Мухаммед, както е известен всред Исляма). Под ударите на същия закон попадат и всякакви религиозни символи и статуетки, които са в разрез с тяхната “права” вяра – така пък на едно от нашите момичета конфискуваха малкото бебе Кришна, чиято религия (хинду) тя изповядваше и което нещичко тя мъкнеше навред подире си: слагаше го на масата в ресторанта да яде с нас, спеше с нея и я пазеше от всякакви беди (така поне си вярваше самата тя – нали всеки луд си има номер). Момичето много силно се разстрои, плака милото сума време, обаче онези от митницата бяха непреклонни и неумолими – взеха ѝ бебето и въпросът се приключи на мига със същия “приемно-предавателен” протокол за конфискация, подобен на нашето оригинално бутилирано уиски. Тези негативни емоции още на посрещането за кратко помрачиха поначало приповдигнатото ни настроение, понеже очаквахме да видим нещо изключително и уникално – е, само донякъде де, ама за да съм последователен в преразказа си, ще се връщам сегиз-тогиз и на някои отделни епизодични моменти. Впоследствие се оказа, че тия рязани мингянски читаци не признават никакви други религиозни символи, освен техните собствени – на “правата вяра”, тъй да се нарече. В тази категория попадат всякакви видове кръстове, изображения на Христос и все в тоя дух – нямаш ли Аллаха под ръка, гориш връз кладата като наръч слама. По смисъла на тези бижутерийни накити и украшения, хората не са се заяждали с нас, но то може би беше защото бяха достатъчно заети с нашия контрабанден алкохол и с малкото бебе Кришна на другата девойка от групата.

След като минахме задължителните паспортни и митнически проверки, вече съвсем чисти, неопетнени и добре олекнали с кило ракия, влязохме официално в Малдивската столица. Всъщност, ние до нейната сърцевина така и не стигнахме, защото самото летище е разположено на няколко километра от там, макар че очертанията на сградите много ясно се виждаха в близката далечина, а през един огромен мост (или пък с отделен ферибот) се стига и до главния им площад – обаче непосредствената близост до морския бряг позволява повече гъвкавост откъм транспортна гледна точка: на практика всички плавателни съдове потеглят от там и след известно време (в зависимост от отдалечеността на крайната дестинация), непрекъснато изсипват туристи, пристигащи на тумби и на талази, с пределно ясната за всеки отделен индивид цел, най-охотно да остави заплатата си на прословутите Малдиви (а някои дори и цели състояния оставят подире си, ама ний нъл’ ни сне од них, как’ Сийке). Нашата група например я пое друг, местен екскурзовод, който пък да ни закара на острова, предназначен за нашето следващо 4-дневно пребиваване в района като временни курортисти. Натовариха ни куфарите, както и самите нас разбира се – около 20-тина калпака, смесена откъм гледна точка на половете и сексуалната ориентираност банда и с една бързоходна моторница се понесохме по повърхността на кристално чистите, тъмносини и лазурно зелени води на океана (в случая, Индийският – за по-любопитните). Следейки съвсем изкъсо инструментите за измерване скоростта, забелязах че се движим с 52 възела – което резултира в една доста шеметна скорост от малко под 100 км/ч; и все така в продължение на 40 минути, докато най-после не акостирахме окончателно на кея пред нашия остров. Аз така и не разбрах, за всичкото туй време точно на кой от стотиците атоли в архипелага се бяхме установили, но пък мога да потвърдя някои прелюбопитни факти, които да спомогнат в обрисуване на мястото, в сърцето на което бяхме попаднали.

Значи, формацията на Малдивите представлява 26 атола, с множество отделни островчета, наброяващи над 1100 (1192, ако отново трябва да бъда прецизен и да демонстрирам придобитите си познания по темата). Този огромен архипелаг се простира на около 820 км дължина по меридианите и достига едва 130 км по ширината на паралелите. Столицата им Malé се намира някъде по средата на тази островна ивица. От всичките посочени като бройка, само 190 острова не са населени – по останалите живее или местно население (най-вероватно племена от човекоядци…), или пък са заети с луксозни ризорти и хотелски комплекси, предназначени за всеки джоб (или почти…). Цените на вечер в тези хотели, къщички над морето и почивни станции варира между $100 и $50,000 измерени в омразната на всяка мръсна и долна комуняга (но пък ламтяща и целяща се към нея с всички сили и средства…) валута на великия американски народ – “Цар Долар”, както последната е известна из пределите на останалия цивилизован свят и по която се равняват всички зависими финансови книжа и банкноти, без изключение (освен най-вероятно руските, след като тях никой не ги бръсне за слива и са отритнати от света така, както навремето бе отритната Нацистка Германия, барабар с нейния водач в лицето на Mein фюрера, Herr Adolf Hitler)…

Разбира се, нашата почивна станция, състояща се от двайсетина масивни къщички на два етажа, плюс други десетина бунгала, разположени току над водата (и значително по-скъпи, естествено…) е била една от най-първите в развитието на голямото почивно дело по Малдивските географски ширини и дължини. От там идват и по-разумните цени, които дори и ние голтаците можахме да си позволим, за да видим с очите си онова, което рекламират в толкова широк спектър цветните диплянки. Обобщаващо и специално за впечатленията ми от този остров, мога да кажа и да твърдя с абсолютна сигурност, че там нямаше нищо, което да не бяхме виждали вече в Австралия – нито пясъчните им плажове с бял като брашно пясък, нито чистите като момини сълзи и лазурно сини (този път като очите ѝ - на момата, демек…) води на океана; отделно от рибите, акулите, костенурките, огромното множество пъстроцветни корали и въобще, оная чудно дивна подводна красота, която за нас не представляваше абсолютно никаква новост (или поне не чак такава). Несъмнено и безусловно, всичко това беше уникално и неповторимо, макар и малко по-различно, разбира се; по същия начин невероятно и зашеметяващо красиво, но да се изсипят хиляди долари, за да види човек нещо, което и другаде вече е виждал, просто не би било финансово оправдана маневра. Обаче, нали ‘сичкото народ е хукнало да върви на Малдивите, та и ние барабар Петко с мъжете, рекохме да ни стъпи крачето и в тази точка на света.

Съгласно пансиона и картата ни за почивка, всички наши хранителни и питейни пориви на душата бяха напълно задоволени, включвайки безплатни обеди, закуски, вечери, междинни под’апушки и целодневното ни пиене на корем; много, ама много пиене (със статут на наливане…), както и ядене, разумява се! По всичко изглежда обаче, че аз съм почнал да се вразумявам (предполагам, с възрастта и помъдряването…) и чак така безогледно и престъпно свински не съм се тъпкал нито с храни, нито пък с напитки – е, удряхме по някое и друго коктейлче, по някоя чаша уиски или бира, но съвсем умерено и далеч, далеч не както например правеха руските сволочи и блядове, почиващи по същото време с нас на острова. Имаше едно дебелокожо копеле с огромен мазен и обезкосмен тумбак, което залягаше на бара сабале в 09:00 и изкарваше там до вечерта – тонове с бира пое лъщящият му на слънцето и разплут като родопска гайда ватнически търбух, докато ние възпитано се задоволявахме само с умерените, високоинтелигентни и аристократически количества. А пък и как да бъде другояче, след като аз прекарах повечето от времето си във водата, обикаляйки с плавниците, маската и шнорхела целия остров в кръг (плавници ми дадоха там, но иначе очилата си ги носех от дома, понеже имам много хубав и скъп комплект). А пък самият остров пеша се обикаляше за не повече от 10-15 минути и то пряко сили, със съответните спирки по пътя за по едно питие или за извънредно изпикаване в нужниците (аз по принцип си уринирам директно в морето, но понявга от кумова срама се завирам и из кенефите, че да не ме помислят пък и за някой простак от София или някакъв още по-див селянин, довлякъл се в града им чак от майната си на провинцията). Така не се бях кефил на далдисване из морето от времето, когато с моя голям приятел от детството Красьо Петев и останалите келеши от софийската ни банда ходехме за миди на острова срещу к-г Лозенец – говоря за вече толкова далечните, 70-те години на миналия век. Аз и в Австралия съм се спускал на няколко пъти по морското дъно, обаче тук стрес факторът от случайна среща с кръвожадна и вечно гладна, 4- или 6-метрова акула, или пък с някоя друга отровна и не по-малко опасна гад, просто убива всички мераци за подобни подводни пътешествия и авантюри още в самия им зародиш. На острова ни увериха, че такива зли животни нямало там и освен малките акулки около рифовете, други подобни многометрови хищници уж не се навъртали да душат за лесна плячка (може би защото е много плитко, макар че само след няколко метра навътре от брега, бездънната океанска бездна започва буквално изедин път, като някакъв дълбок трап и стената надолу е направо отвесна.

Както казах и в самото начало, на острова почти няма какво по-различно да се прави, освен човек да пие и яде или пък да се въргаля по шезлонгите на плажа (и респективно да се изкисва в марната вода покрай брега). Този рутинен режим се повтаряше почти ежедневно с много малки изключения – един път не отидохме на закуска, но пък си наваксахме пропуснатото за обяд и вечеря. Друг ден пък пропускахме обяда, за сметка на обилната закуска с всякакви кашкавалчета, саламчета и задължителните омлети или яйца на очи (това блюдо между другото беше задължително включено в менюто ни, както в Шри Ланка, така и на Малдивите). По принцип в ресторанта на острова храната беше бюфетна – десетки тави и тенджери извадени на показ и всеки си взема от онова, което му душата сака и колкото може да му понесе тумбака, че и малко горница. После се местим на сладкишите, сладоледи няколко вида, сокове, супи и какво ли още не – направо рай за гастрономите като нас, въпреки че както вече подчертах – не сме прекалявали с количествата. За мен през постните дни имаше разни оризчета, картофки и други зеленчуци, така че не съм усещал липсата на греховните блажни манджи. И това беше всичко от там – ядене и пиене, въргаляне в пясъците и водата, здравословен и отморяващ сън и общо взето безделие на N-та степен. Попаднал в подобна обстановка, нормалният човек за 20 дни може да откачи напълно и да полудее от скука – особено ако не си пада по водните спортове и по гуляите.

Ние пристигнахме в неделя, привечер – тъкмо време за аперитивите. Тъй като вечерята в ресторанта беше чак в 19:30, ние отпочнахме тържествената част още в бара. Небесното светило постепенно се свлече иззад хоризонта, сякаш се стопи в океана и тутакси отстъпи мястото си пред падащия мрак над нас, но иначе през деня беше топло и дори горещо на слънцето – особено изпъчил се директно под палещите му лъчи. В понеделник сутринта отидох да си получа плавниците и веднага нагазих във водата. Красотата е омайваща и наред с всичко, което видях по морското дъно, извадих и една огромна раковина – ама като казвам огромна, значи голяма колкото половин лист от в-к “Работническо дело”. Последната все още беше жива, т.е. вътре в нея живееше някакво местно животинче (най-вероятно тамошен морски охлюв) – за вземане на черупката ѝ с нас в Австралия не можеше и да се помисли даже: един път, че изнасянето на такива съкровища от страната е забранено, и втори път – това пък е още по-забранено за внасяне през нашите граници и митници. Събрах тълпящото се множество от плажа и като я прехвърлихме по няколко пъти из ръцете си и съответно направените множество снимки, отидох навътре в морето и върнах мидата в естествената ѝ среда. Останаха ми само фотографиите, щото пък инак никой нямаше да ми повярва какво бях намерил в морските дълбини.

Докато си плувах небрежно и свободно на повърхността, гърбът ми изгоря и от там насетне моите къпания и далдисвания се извършваха с една фланелка – тя изсъхваше на мен само за няколко мига, защото извън водата си беше баят жега. Макар там да разправяха, че температурите не били по-високи от 30°-35° по Целзиевата скала, влажността на въздуха беше почти 100% предвид изпаренията от заобикалящата ни отвред вода на Индийския океан. Та, така – днес тъй, утре пак тъй, докато преброените 4 дни се стопиха и ние трябваше да се подготвим за отпътуване. Полетът ни за Коломбо беше чак в 21:00, така че ние имахме и целия четвъртъчен ден на разположение – хапване, сръбване, къпане, плуване и т.н. Единственото условие беше, че в 12:00 трябваше да освободим стаята (нашата се падна на втория етаж и от там имахме прекрасен изглед към морето, защото вилата беше построена буквално на няколко метра от вълните). Е, то там вълни нямаше никакви, защото цялото водно пространство в околовръст беше затворено и навред достатъчно плитко – единствено малките вълнички едвам шляпаха по прибоя на плажа, но за истински морски вълни по смисъла на това понятие изобщо не можеше и да се говори дори; сякаш се намирахме пред някакво езеро в Рила или Пирин с напълно спокойна вода (и не толкова ледена, де)…

След като изкарахме и последния ден, риейки се из пясъка и по плиткото на брега като хипопотамите в р. Нил, в 17:00 ни натовариха на същата моторница за отпътуване от острова. Докато се оправим с конфискуваната бутилка, че да си я получим обратно, да дадем багажа да лети директно за Мелбърн и то почти стана време да ни товарят на аероплана. Добре, ама в цялата тая какофония от всякакви екскурзианти и почиващи по Малдивските острови богаташи и парвенюта, оказа се че резервациите им дошли малко повечко като бройка, отколкото самолетните компании могат да поемат. Така, за нас нямаше места в аероплана от Коломбо до Мелбърн и ни попитаха дали не искаме да летим от Malé през Сингапур и от там да ни хвърлят до Мелбърн. Само че самолетът щеше да пристигне по такова време, че щяхме да си изтървем връзката от там за Бризбън пък. Освен това, ние изобщо нямахме нужда да се влачим чак до Мелбърн, след като крайната ни цел беше любимият и слънчев Бризбън. И след известни молби от наша страна и голяма толерантност, паралелно с проявеното разбиране от страна на самолетните превозвачи, на края стана така, че ни издадоха напълно нови билети за Сингапур и после направо до Бризбън, вместо да се прекачваме в Мелбърн. Единственият проблем настъпи, че трябваше да се върнем обратно на изходно положение, върнаха ни куфара, който вече беше насочен към Мелбърн и зачакахме с него на друга опашка – тя пък за Сингапур. Едно на друго, всичко стана значително по-добре и се завъртя съвсем в наша полза, макар новият ни полет да беше малко по-късно. Така или иначе, убийствените 10-11 летателни часове се разпокъсаха на две части: първата отсечка мина за 4 ч 40 мин, а втората (от Сингапур до Бризбън) отне 7 ч 40 мин, като в 19:30 наше време вече бяхме кацнали на летището. В нашите стройни редици настъпи и още едно смущение, защото си точехме зъбите от Коломбо повторно да заредим дисагите с още 4 боци евтина шотландска ракия, но сметките ни излязоха малко криви. Остана да свършим това на Сингапурското летище, но там пък 90 минути пред полета затръшнаха гишето току пред носовете ни и ние се оказахме принудени да купуваме скъпите австралийски питиета. Е, като им махнеш всичкия акциз, те пак стъпват евтино – почти наполовина, защото за $65 взехме две боци по литър и пак бяхме на кяр, но пък в Коломбо щяха да ни струват още по-евтино, която мисъл мен специално ме измъчваше и преследваше почти през целия обратен полет, докато не забравих за финансовия си провал. Нямах възможност за отразяване на събитията по време на летенето ни из въздуха – убивахме си времето с дрямане и гледане на филми. Ванеса ни посрещна на аерогарата и след още час си бяхме вече в къщи, с което поредната ни авантюра и приключение завърши при пълен успех. Гласим сега следващото, което ще започне чак догодина през Април – нали тогава отиваме пак до България, гробовете на родителите си да нагледаме, с имотите им да се разправяме и т.н.; тъжни мисли ме обземат, като си помисля за това, затуй се опитвам да ги избягвам, поне за сега – като наближи, тогава на нова сметка пак ще се тревожа…

Ами, то комай това е всичко, скъпи мои братя и сестри – по-рано изпращах горещите си прегръдки и целувки до мама и татя, ама сега тях като ги няма, та всеки ден им милвам и целувам само снимчиците. А на всички останали – здраве, дълголетие и спокоен живот, доколкото може да бъде съгласно условията му. До най-скорошни срещи пред белите листи на писалищната ми маса, вашият вечно обичащ всичко и всички: Ангелчо от долната земя…

19.11.2023, Australia – Gold Coast…