Писмо No 17 (VI-VIII.2023)

Ох-х, за първи път в историята на скучния ми житейски роман, започвам поредната му тъжна, заглавна страница без никакво обръщение – “мила моя мамо, сладка и добричка…” и “скъпи татко мой…” вече завинаги ще отсъстват от началото на моите лични, изповеднически монолози, за да изчезна и аз в един прекрасен ден заедно с тях, като подчертано скромен и непретенциозен автор на всичките тези писмени излияния. Сега дори почвам да се замислям и кому всъщност са нужни настоящите ми, дълбоко душевни и сакрални откровения, за кого, джанъм, ги пиша толкова упорито и старателно, а най-важното: кой точно ще изгуби дори частичка от тъй драгоценното си време, че пък да вземе и да ги прочете на туй отгоре. Подобни терзания изпитвам и гризат душата ми отвътре от доста отдавна, но както и друг път тук съм подчертавал вече, че и не само веднъж: инерцията в писането им е станала толкова силна и категорична, че в един момент бих предпочел да опиша себе си с върха на перодръжката, вместо да ви разказвам своите безсмислени и безконечни истории чрез езика и магията на словото (каквито смея да мисля, че също притежавам в излишък…). Каквото и да се случи обаче с настоящия ми писмен материал, в чиито и ръце да попадне някога и независимо дали последният ще види белия свят под формата на многотомен алманах, то той ще си остане завинаги посветен единствено и само на моите прекрасни, незабравими родители, след като те бяха в основата на първопричината за създаването му преди вече повече от 30 години. През този период от време (за едни кратък, за други не съвсем…), аз загубих много свои близки, множество родственици, приятели и добри познати; пред погледа ми изчезнаха в небитието личности, които съм обичал, уважавал, следвал, а на някои от които дори и подражавал - тук спадат не само най-близките от семейното ми обкръжение, но дори и личности от обществено-политическия живот като театрални актьори, филмови звезди, социални лидери, потомци на възрожденци и какви ли не още (на това място бързам да се разгранича от всякакви погрешни асоциации със станалата за смях и присмех, пословична българска групировка “Възраждане”, нямаща нищо общо нито с прогресивните ми антикомунистически възгледи и разбирания, нито пък те самите с нещо се доближават до Възрожденския период на България, смятан за важен исторически етап от развитието и напредъка ни като държава - да не би да стане някоя нелепа грешка, породена от неволното двусмислие и съвпадение в имената; та затуй се и презастраховам, де – за повече сигурност). Мисълта ми беше, че след всичко онова, което вече беше минало през главата ми, аз нито за миг не спрях да пиша и подробно да описвам нашето житие-битие далеч зад пределите на Родината, тласкан единствено от благородните пориви да държа скъпите си и непрежалими родители информирани за всичко, което е ставало, става в момента и тепърва има да се случва с тяхното единствено дете в мое лице (или поне почти за всичко, ако трябва и някакви самопризнания да излязат от устата ми...). Опитвах се посредством написаното тук да поддържам жива тази наша най-съкровена семейна връзка, която имаше за цел да създаде доволно силната и здрава спойка между нас. Конкретните обстоятелства и ситуации около развитието на живота ми и особено за разглеждания му последен, трийсетина и малко повече годишен отрязък не позволиха да бъда често до близките си – с особено жестока сила това важи за техните най-последни мигове от светлия им жизнен път; Бога ми, така стана, че аз дори и последното си “сбогом” не успях да взема с тях в момент, когато те вече бяха поели по стръмната и трънлива пътека към отвъдното. И ако те със сигурност са ми простили този мой тъй тежък грях спрямо паметта им, то Господ едва ли ще бъде чак толкова снизходителен към мен и постъпките ми. Заклевам се обаче, че имах най-добри и чисти намерения събитията да се случват съгласно взаимните ни желания и мераци, но всеки мой подобен порив биваше осуетяван и по този начин опорочен. Независимо, че в последно време двамата с Даниела (а малко по-изначало и с невръстната все още Ванеса), успявахме да се прибираме до България през една или две години, точно когато най-много трябваше и искахме да бъдем заедно с родителите ми, за огромно наше и всеобщо съжаление ние все не можехме да осъществим плановете си. Един от тях беше 80-годишния юбилей на татко, после пък на майка през следващата година. Тогава си казахме, че ще поправим грешката на 90-те, само че то и тогава не се случи, а пък за стоте им лазарника вече беше станало твърде и невъзвратимо късно. Сега остава да си нося греховете в пазвата и да се просълзявам пред всеки изникнал в съзнанието ми спомен – а пък, уверявам ви: такива имам не хиляди, а милиони; както всеки един от всички нас, разбира се – аз по никакъв начин не съм по-различен от другите и с нищо не се отличавам от общата маса на нормалните човешки същества и клети Божии създания…

Сега плахо ще пристъпя към излагането на поредицата от настоящи и малко поотминали събития, които обаче в последно време взеха превес в нашето ежедневие и се превърнаха едва ли не в най-актуалните злободневки за разглеждания времеви отрязък с начална онзиденшна дата, 28.06.2023 – нека това да бъде произволно избрания ден сряда на тази седмица, след като пък днес вече е петък, ако за някого тук това има такова съществено значение. Започвам да навързвам отделните случки, съгласно поредността и хронологията им на протичане – както всички вече знаете, в последните редове на предишната ми изповед, ние с Даниелчето чествахме рождените си дни в околностите на курортното градче Byron Bay. Завърнахме се у дома в началото на седмицата, а аз още от вторник възобнових ходенето си на работа. В служебен аспект се забелязваше един особен и дори малко необичаен отлив на текущи задачи за изпълнение и някак си тишината в отдела беше подозрително “оглушителна”. Аз имах да довърша няколко дребни задания и даже на няколко пъти се осмелих да използвам (оползотворявам…) времето си с писане на мемоари. Бях споменал и за това, че колата ми взе да се държи лошо и непристойно с мен – почна да повръща масло насреща ми, само че тогава все още не знаех от коя дупка точно ѝ се стичаха и точеха лигите, та направи площадката пред къщи като ДАП-аджийски гараж; навред мазни петна по цимента, сякаш газиш в локви кръв у някоя селска кланица. Това нейно критично състояние ме накара да предприема малко по-нетрадиционни мерки на лечение и вместо да се занимавам с кърпежи и ремонти, реших направо да я сменя с някоя по-млада и засукана хубавица от европеидната раса. Бях се вече трайно спрял на един Фолксваген (въпреки, че от тая шибана марка още имам разни негативни спомени и тутакси ме обземат мрачни мисли, само като си припомня какво теглило теглих с моята низвергната “Bora”). Този път обаче изборът ми беше малко по-цивилизован и уж не толкова катастрофален, защото отдавна следях един VW Scirocco – уж по-нов, уж по-мощен, уж-уж-уж, пък тя работата с колите е досущ като оная с жените: хвърли се човек ентусиазирано и напористо, презглава и без да мисли трезво връз някоя разкошница, после на друга, че пък трета, пета и най-подире на десета, ама на края те всичките вземат да се окажат едни и същи - баш като оная, дето вече веднъж си я е имал в къщи и си ѝ свикнал; хем с капризите и държанието, хем пък и с кусурите. Думата ми беше тука за колата, де – уж новата, дето много исках да си я имам (а пък щом един мъж почне да иска някаква си там кола повече от всяка друга жена на планетата, то това е недвусмислен признак за одъртяването му). Бях вече поразпитал тук и там за този вид возила, хората ги хвалят, ама никой не казва по колко пари вървят, пущините. Влязох във връзка и с един джамбазин от нарочна автокъща за стари, употребявани вече по няколко пъти автомобили, с намеренията да му харижа моята баба Яга, пък от там да си тръгна с неговата Снежанка (без джуджетата, разумява се). Добре, ама оня вагабонтин иска и 20 бона отгоре върху цената на моето МеПеСе, което го оцениха едва на $7000. Това веднага ме отблъсна с погнуса, както крава се дръпва от бик още преди оня да свари да я оноди – един път от марката като такава, така и от акта на покупката ми извъобще; че аз за всичките тези пари щях да си оправя бараката да замяза на нова и да си я карам вечно, дорде не ѝ се провлачат червата по паважа. Същата вечер в гаража на автошарлатанина видях и едно Рено, но тогава не му обърнах нужното внимание, понеже бях заслепен все още от FauVe-то. Прибрах се в къщи за размишления върху проблема, съпътствани от няколко масивни коняка, шепа фъстъци и билкова отвара за болен корем с много лед (от престижната серия на Coca/Pepsi-Cola, Алтай, Етър и другите подобни разредителни и разхладителни напитки)…

Понеже, както вече подчертах - служебните ми ангажименти бяха сведени до минимум (да не река даже и до нула…), та обикновено следобедите си тръгвах значително по-рано от работа – въпросният ден пак минах през дюкяна на джамбазина; този път вече с по-настоятелни намерения с цел закупуване на друга кола (в случая, въпросното Рено, което бях видял предишната вечер). За него искаха значително по-малко пари и пазарлъкът стана учудващо бързо, спонтанно и сякаш във взаимно изгодни условия – аз им давам Subaru-то за $7000, понаждам още $6500 от джоб и си тръгвам с новия automibile или voiture, както ги наричат франсетата. Бихме ръката, Даниела им преведе парите от дома през Интернета и докато падна здрачът, ей ви го нá мосюто тутакси как си курдиса ханша в седалката на много спортния Megane (такъв е модела – Renault Megane R.S. 250 Cup Trophy пък му е цялостното обръщение, в случай че някой проявява и известна доза любопитство към разглежданото за момента возило). Така аз по най-безболезнен начин се отървах от старото, за да седна в нещо съвсем малко по-ново – моята кола беше правена през 2009, докато тази вече е от 2011, демек с цели две години по-млада. Единственото преимущество бяха километрите от пробега, понеже старата вече гонеше 260,000 км, докато тая новичката бе навъртяла едва някакви си 130,000 км.

С всичко това до тук сагата по подменянето на домашния автомобилен парк приключи с известен успех и преднина, уж за нашия отбор – беше вторник, 13-ти (а казват, че вторникът бил малкия петък; не знам защо, но принципно се смята за куцузлия ден, въпреки че на мен ми е успешен и сравнително не толкова фатален). Продължих да ходя на работа, но вече с новото превозно средство – доволен и щастлив бях като пребозало теле, по-скоро като презобен кон или катър. Заизнизваха се дните един през друг – нощите ги сменяха със своята тъма, после слънцето изгрява пак на заранта и все така, та до края на света. През това време се разправях с прехвърлянето на колата на мое име, регистрационни номера и т.н. – всичко вървеше по план и като по мед и масло (е, медът бе малко захаросан, а маслото от маргарин, но все пак – нали такава му е приказката). Случи се така, че през този период моят малък Неничко също си беше дошъл в отпуск след двуседмичната му работна смяна, та в една от съботите или неделите ни идваха на гости с бебето. Малката Quinn Isla е голяма кротушка – нацока се едно хубаво за обяд и тутакси заспа оттатък на леглото, докато Ангелчо беснееше из дома и количките му хвърчаха навред по целия дъсчен под на одаите. Хапнахме, сръбнахме, поприказвахме и младите по някое време си тръгнаха. После и новата седмица дойде; както започна, така и свърши – а пък за събота вечерта имахме насрочено важно обществено мероприятие. Едни други наши приятели също съвсем наскоро станаха повторно баба и дядо, та ни бяха поканили да отпразнуваме раждането на малката им внучка Анастасия в тесен кръг и задушевна обстановка – естествено в заведенийцето на нашия човек, македонеца. Така там се заизливаха едни рогове на изобилието, едни страшни лозови ракии като се заточиха с шопски салати, та направо щяхме да осъмнем по масите, ако персоналът на ресторанта не си беше тръгнал преди нашия отбор. Изкарахме много весело и бурно, а понеже бяхме вече набрали нужната скорост и поели необходимите градуси, та с неколцина дружки продължихме соарето у нас в механата. Изпратихме си гостите чак в 03:30 по първи или най-вероятно по втори петли – не съм съвсем наясно кога, как и за кого точно пеят тия пернати създания с червени гребени и човки. Спим бързо и ето ни отново будни – изморени, махмурлии; абе, наполовина човеци, наполовина роботи, ама с много изхабени батерии. Мале-е, пък като споменах тук за батериите, та се сетих за един страшен виц – може да е малко старичък, ама пък инак си е класика в жанра; чувайте сега:

Някакви учени изобретили нов секс робот и за да го тестват как работи в реална среда, извикали три женски: американка, французойка и разбира се българка! Изпървом вкарали американката в стаята с робота - минали към 30 минути до цял час, чак когато американката излязла и викнала: - “Страшен е! Няма грешка!” Подир нея вкарали и французойката за опита. Оная вършала с робота час-два и с излизането си от стаята викнала: - “Невероятен е! Направо е готов за серийно производство!” На края дошъл реда и на нашенката - минали се 2-3-5 часа, оная не излиза и не излиза. Учените сериозно се притеснили какво става с нея и тъкмо решили да отварят вратата, че да видят какво се случва и робота изскача, бягайки от там на най-бързите си обороти. В тоя момент българката се провикнала с фалцета на врачанския си акцент: - “Éла бре, éла! Да ми бéгаш ток имаш, ама да ме éбеш батерии нéмаш, дейба ма’кя ти роботна, я!”...

Та, думата ми беше, че в неделята след моабета се съвзехме чак някъде в следобедните часове. Аз даже излязох отвън да се занимавам с колата, че имах да ѝ сменям един предпазител – запалката не работеше, та изчетох сума материал на Интернета, дорде разбера кой бушон за какво е и къде точно се намира. Ей така една вечер в тъмното сменях подобна малка фъшкия за лявата крушка на дългите светлини. С това тогава се справих завидно успешно – запалката също тръгна да работи, но за зла врага разбутах малко и останалите предпазители; уж да ги видя кой какъв е и какво управлява. Наместих после обратно всичко както си беше и взривявам мотора за пробно кръгче около блока – курац, обаче! Като засвяткаха по таблото едни червени ламби, като замигаха едни страшни предупреждения – бордовият компютър намерил някакви проблеми и не пуска автомобила в действие. Грешката беше в спирачната уредба, поне така гласеше светлинното съобщение. Като видях, че няма да се справя сам с проблема, повиках на помощ съседа, който е механик и той се занимава с поддръжката на нашите семейни превозни средства. Обаче и той беше безсилен да реши загадката, понеже уредите му не са специализирани за тази марка коли. Отчаях се и ми потънаха гемиите – трайно и надълбоко… Още вечерта написах едно дълбоко и прочувствено писмо до автокъщата (както аз си знам…), адресирано директно до нейния собственик. Не им казах, естествено, че аз съм се ровичкал из карантиите му, защото превозното средство, което те ми продадоха има пълна гаранция от един месец – каквото и да стане, те ще направят съответния ремонт, макар че за момента (а както ще се разбере и по-надолу…) си останах силно обезпокоен и душевно притеснен. Така, уж “новата” ми кола остана неподвижна на площадката пред нас, а на следващия ден аз заминах на работа с джипката на Даниела – това става в понеделник.

Междувременно се свързах и с дилъра, който ми продаде колата – той пък беше организирал вече посещението ѝ в сервиз, за да установят какво точно ѝ бе станало. Аз по телефона уредих камиона на Пътна помощ да я вдигне от дома и да им я закара, но не възлагах големи надежди, специално на тези “майстори”, след като и привечер, на път за вкъщи им минах през дюкяна да ги видя що за стока са. Въпросният преглед на колата беше планиран за сряда, обаче точно както беше според очакванията ми – онези нищо не могли да открият и отнесли колата при нарочен авто-електротехник, след като механиците не открили никакви механични проблеми (да ме бяха попитали, щях веднага да им кажа, че кусурът не е по машинната част на шибаната кола, а се крие някъде из още по-шибаните ѝ електрики – както и да е). Ето, днес е вече петък, а тя продължава да се подвизава някъде из лабиринтите и каналите на съответните сервизни отдели, за които аз нямам и представа къде се намират – ще чакаме, ще видим; така казаха хората. До тук ви разказах само за нещастната ми колица, но несполуките на тоя етап около мен не приключиха само с нея, ами си имат и допълнителни разклонения (метастази, ако това е по-точното им медицинско наименование)…

Пак в сряда, докато си блуждаех най-невинно на бюрото в очакване да потвърдят продължението на договора с настоящия ми работодател (събирателен образ под името “Hitachi Rail STS Pty Ltd Australia”, комуто аз отдавах съвест, безкористен труд и проявявах безкрайната си лоялност в продължение на точно 2½ години…), по едно време сутринта пристига прекия ми ръководител – изненадващо и неочаквано, защото той обикновено работи или от тях, или пък ходи на място в депото, където се извършват ремонтно-възстановителните дейности по влаковете от цялата железопътна инфраструктура на нашия щат. Малко по-рано преди това, аз от своя страна вече му бях изпратил едно сравнително гневно, но достатъчно възпитано запитване, по смисъла на това, как вървят делата около контрактните ми формалности, след като терминът им изтичаше само след 2-3 дни – т.е., в днешния петък. Той обаче тутакси ме поля с разтопено олово, съобщавайки ми, че компанията съвсем наскоро е загубила някакъв търг за нов проект, като по този начин повече работа там за мен те нямат и следователно договорът ми няма да бъде удължен, както наивно си мислехме всички и каквито уверения имах от тяхна страна току до последния момент. Тази “новина” ме разтърси из основи, създавайки един невъобразимо интензивен водовъртеж у моята, иначе скромна и хрисима личност – покорно и Богоугодно сътворение от дух и плът, в резултат на което лайната ми не само кипват, ами направо шупват така, че за малко да ми изскочат през джигера и да се заразливат по мокета из офиса. Разбира се, запазвайки най-хладнокръвно самообладание, аз проявих разбиране към създалата се ситуация и я приех за даденост, макар това да беше с огромна доза смесица от неистов гняв, дълбоко разочарование и неутешимо омерзение към всички и всичко, случващо се за момента. А буквално само преди няколко дни аз отказах една много добра работа, която ми беше предложена от друг агент, стар мой познайник от години – с хубава (разбирай висока…) заплата, в също толкова престижна компания, само че не за влакове, а за тежки минни машини (на друг подобен японски, отново гигантски концерн Komatsu – ако и това е важно за четеца тук…). Просто негативите се сипеха връз мен като че ли аз самият бях някакъв “позитив”, та ги привличах като магнит по силата на всички физично-електротехнически закони, съществуващи в науката…

След като стана пределно ясно, че работата ми в тази фирма е поела тъжно към своя неизбежен край, аз веднага алармирах де що имах приятели и бивши колеги по другите подобни компании – да слухтят и да се оглеждат, в случай че чуят за някаква подходяща позиция, да ми се обадят своевременно (абе, то “кура ми Янко” е тя таз цялата работа, но нали пък трябва и най-малката искрица надежда да се поддържа по някакъв начин – независимо с какви средства, как и чрез кого). За последно на работа ходих и вчера – четвъртък. Трябваше да предам на други хора документацията, по която работих сума време, та те да продължат започнатото от мен дело. Приключих успешно всичко, което ме свързваше с тази фирма и от днес вече съм си в къщи. Използвах денят за една кратка неутрализация, след което се впускам в следващите си авантюри и смели стъпки: търсене на нова работа, решаване на проблемите с колата и т.н. и т.н. – как па немá свършване на всичкото това чудо, дейба майка му, дейба?! Но пък от друга страна – по-важното е да сме живи и здрави, останалото ще се нареди някак си; винаги съм го твърдял…

През последните няколко седмици непрекъснато и с интерес следихме движението покрай голямата екскурзия на нашата малка Ванеса – от снощи тя и Бела са вече в София, където ще останат при кака си Еми, а след още една седмица децата най-после вече се прибират. Аз имам доста домашна работа по двора – този път тук, в нашата къща. На места плочите на долния плочник бяха започнал да пропадат надолу – водата от езерото някак си ги просмуква и отнася пясъка под тях. Получават се едни огромни ями, пълни с мека кал и тиня – а като натежат плочите отгоре, на по-слабите места тази каша отдолу почва да се сплесква под натиска им и последните направо се свличат към дъното; голям проблем, който ми се случва вече за втори път. Това е едно от нещата, което забравих да спомена до тук, а пък самото то има и известна връзка с по-горе упомената строителна дейност.

Както вече всички знаете, надзиждането на укрепителната стена и съответната облицовка на дувара в другата къща завършиха при пълен успех. Обаче след приключването на това мероприятие, там зина един огромен трап, който трябваше да се дозапълни с пръст (защото аз навремето вече му бях нахвърлял около 3-4 м³ земна маса, ама като го вдигнах още малко, уж да го изравня, та се отвори кратер за още барем 5 кубика пръст – нарочно я изчислявах с ролетката: 7.8 м x 2.3 м x 0.3 м = 5.4 м³). Та поръчах на моите хора да ми докарат един голям самосвал с някакви техни отпадъчни материали – пясък, тухли, камъни, земен пълнеж и всякакви други боклуци. И в един прекрасен съботен и слънчев ден, онова чудовище изсипа каросерията си баш на полянката пред колибата – трябва да беше и коджа повечко, понеже онези хайвани искаха да се отърват от боклуците си в двора; направо цяла планина ми докараха, а пък само за някакви си $100 масраф – без пари, дето се вика! Обаче на мен ми се приплака, когато я видях пред очите ми и малко по-трезво осмислих каква борба ме чакаше с тая купчина. Вадя ръчната количка, която купихме именно за целта, въоръжавам се с въглищарската лопата № 8 и тутакси впрягам конските си сили в атаката – е, имаше разбира се и още една “магарешка” силичка (на моята магаричка, в лицето на Даниелчето…), та с нейна помощ до късния следобед едва успяхме да запълним около ¾ от целия обем. Само че зарязахме всичко по средата, защото вечерта щяхме да ходим на моабет – довършването стана на следващата седмица и както вече подчертах: успешно и окончателно.

Вероятно онези от тукашното “Топливо” (склада за инертни и строителни материали) се бяха попрестарали малко и бяха докарали значително по-голямо количество пръст, отколкото на мен ми беше нужно за запълването на ямата. Но пък остатъкът от тая земна маса дойде съвсем добре дошъл за попълването на пропадналите дупки под плочника, за които стана дума преди няколко реда. Освен това, по време на пренасянето от пръстта изскочиха сума чудни речни камъни, попаднали там съвсем случайно, с които пък ще укрепя друга една малка стена в предния двор на къщата. Наред с тях, с помощта на Даниела отделяхме цели блокове от стар бетон, счупени тухли, паважни плочи и всякакви други чудесии – всички те дружно намериха своя вечен покой по дъното на дупките под плочника в нашия двор; нямам и една единствена песъчинка, която да не влезе в употреба по предназначението си – до последното най-малко камъче чакъл. Мисълта ми беше, че с остатъка от този материал почнах да запълвам траповете у нас. Докарах две колички пръст и два подобни курса с бетонните отломки – за по-голяма здравина хвърлях и цимент, та всичко се спече като една огромна твърда плоча. За сега въпросът е решен успешно, но се опасявам, че това мое уникално “инженерно” решение пак ще бъде някак си временно – водата отдолу просто си намира място и си проправя път през всякакви подобни изкуствени “бариери”; там спасението е изливане на една цялостна бетонна плоча, дебела и масивна – така че каквото и да става под нея, да няма връзка с повърхността. Обаче пък това се явява такъв масивен и същевременно масрафлия градеж, че аз приживе едва ли ще имам удоволствието да участвам в него…

Миналия петък запълних част от дупките, понеже и тогава не ходих на работа. На следващия ден в събота ги довърших и сега ми остава само да пренаредя плочите отгоре. Добре ама мен толкова много ме мързи и така силно ми е опротивяла всякаква подобна строителна дейност, та всячески гледам да я протакам и отлагам за неопределено време. Само че отърване от това няма - започнатото просто трябва да се и завърши, пък ако ще и да ме намерят проснат възнак връз тез шибани плочи, плочници и австралийска пръст; аман от всичко, мамка му!...

26.07.2023 – Измина близо месец, откакто бях тук с всички вас – милички мои: близки и далечни, приятели и врагове, слушатели, читатели, ведно с духът на двамата ми, вече покойни родители. Те, миличките, бяха неразделни през целия техен смислен живот и макар, че след 90-годишното си добруване по тая наша грешна земя вече не са между живите, общият им дух не престава да витае около нас и да ни води през всички трудности и кривини на стръмната житейска пътека. Липсата им е огромна, мислите ми подир тях не престават, а мъката от тежката загуба на мама и татя е неутешима, нестихваща нито за миг – простете това мое, така спонтанно лирично отклонение; вероятно то ще лежи в основата пък и на по-нататъшното продължение на настоящото ми повествователно съчинение…

Връщайки се на последното изречение от предишния си репортаж, сега тук само ще добавя, че окопът в задния двор на онази къща вече е напълно завършен (по смисъла на думата “запълнен”…) – дейност (доста противна, подчертавам…), с която се справихме успешно двамата с Даниела, без да се скараме и един път дори по време на този тягостен и омразен процес. Ръчната количка, която бяхме купили специално за целта, изигра своята поредна главна роля, обаче аз веднага след това я вкарах и в следващият ѝ сценарий. На полянката пред къщата беше останала една сериозна купчина пръст, която някъде трябваше да се разкара. Последната пък дойде добре дошла за един отдавна планиран ремонт в долния двор на нашата колиба, където досами оградата на езерото плочките пак бяха поддали и потънали надолу. В бетонната стена на това мини-море има нарочно оставени отвори, които позволяват на водата да “пътува” навън-навътре, в зависимост от обема на водоема – а целта пък е да не се спука някъде цимента, в случай на по-големи и обилни валежи, когато нивото се вдига нагоре с близо метър, ако не и повече даже. При това положение налягането в основата на градежа не е толкова голяма, че да раздуе стената, обаче в същото време при това движение на водните пластове и количества, един път към сушата, след което пък към дъното, прибирайки се обратно в коритото, последните отмиват пясъка и тинята, образувайки по този начин на места дупки с най-различна големина. Когато площта отгоре на повърхността е покрита с трева, дървета и храсти, тези “трапове” отдолу не се забелязват, защото на мястото на отнетата земна маса идва нова и така кръговратът в природата се запазва и поддържа откакто свят светува - че и занапред ще продължи, както е тръгнало през последните повече от 2000 години след Христа. Добре ама, както пък е в моя по-конкретен случай – аз навремето махнах всички възможни тревни площи и разни паразитни, растителни израстъци, а вместо тях още тогава наредих плочника. След определени години, отмитата отдолу пръст не се запълва с друга, понеже няма от къде да дойде и на тези места плочите пропадат надолу. Това упражнение го бях правил вече един път преди някоя и друга петилетка, обаче сега беше време за ново подобно опресняване. Та като привърших с разнасянето на пръстта в онази траншея, преместих се веднага на нашата барикада.

Една сутрин направих съответното “разкритие” (досущ както жена ражда бебе…), само че не със скалпел, ами разръчках с лопатата отгоре поразклатените плочи, за да стигна до утробата на шибаната дупка. Извадих няколко реда и поразкопах тинята под тях – зинаха едни хралупи бако, като на млечни зъби кариеса! Тичам бързо до купчината с пръст, която беше останала в онази къща и отначало прекарах две колички с разни боклуци, от рода на бетонни отломки, тухли, павета и подобен инертен материал. Забърках каша с кал и цимент, та затъпках дупките почти наравно с плочника. Прекарах и малко пръст, която също погребах долу в трапа, а пък вместо нея изкарах хубав и чист пясък за зидане. Тези отчаяни битки и маневри ми отнеха няколко дни, понеже аз почна едно, после се уловя за друго и така хаотично и безпланово тъка на няколко стана – досущ като знатната тъкачка стрина Вачка, първенец на цеха за петилетката от последните три години. В крайна сметка и тази работа се свърши, която по моему беше напълно излишна, непредвидена и изобщо не ми влизаше в дневния режим, но пък трябваше и това да се направи – и то успешно, за слава на Всевишния и Небесата.

В петък вече, рано сутринта (на 07-ми този месец, ако това за някого има съществено значение) – ето я, пристига ни момата от Париж, Мадрид и Лондон. С други думи: детето Неси се завърна в родната си Австралия, след като обикаляха с нейната приятелка Бела из цяла Европа в продължение на 7 седмици. Последните няколко дни децата изкарали в София при кака им Еми – милата ѝ баба Ванеска в Габрово не можа да я дочака и се спомина съвсем малко преди да си е видяла унуката за последен път, каквито бяха предварителните планове и надеждите на всички ни. Но, такава била волята Божия – така е и станало… Полетът на самолета беше доста ранен и ние излязохме от нас още в 06:00, защото времето за кацане беше определено за около 07:00. Добре, ама тръгването на децата се забавило още в Сингапур с близо час, час и нещо, та чак към 09:00 успяхме да посрещнем нашата екскурзиантка (нашето малко “миткало”, демек). От летището, на път за към дома минахме през гръцката бакалница, че да набавим някои отдавна липсващи в килера ни провизии – сиренце, маслинки и разни такива благинки с повишено съдържание на холестерол. Направи ни неприятно впечатление обаче (а на мен лично, дори ужасно…), значителното увеличение на цените в тоя гръцки дюкян (не, че по другите не са де, ама специално гърчолята направо са се олели с техните…). Инфлацията и тук расте с неудържими темпове и вместо да пълзи бавно нагоре, както винаги е било от време оно и чак от памтивека дето се вика, тя направо скача като дива коза от камък на камък и все към по-високия и по-ръбатият ѝ тракат копитцата долни и непоръбени! (на инфлацията, демек – не на козата)…

Като се прибрахме окончателно в къщи, започна разопаковането на багажи, сортиране на мръсни дрехи, раздаване на подаръци и други ритуали. Ванеса е много доволна от пребиваването си в Европа и така, както слушам и гледам – на нея хич не ѝ се стои вече в Австралия. Най-много ѝ било харесало в Испания (особено пък в Мадрид…) и сега нейната лична борба от тук насетне ще бъде да я прехвърлят служебно в тамошния офис, след като фирмата им има филиал и там. Според думите ѝ обаче и така, както разбирам и чувам отстрани като ням слушател, тя определено ще замине тъдява барем за половин или даже за цяла година – независимо дали с работа или без; времето занапред ще покаже, а Бог отгоре само ще направлява верните посоки и движения с могъщите си лостове на сила, воля и любов. Още от понеделник на следващата седмица, Неси се върна в офиса за редовните си служебни задължения и ангажименти, а ние с майка ѝ продължихме да си стоим в къщи като два подивели звяра, запрени в клетката на зоопарк. Тъй като моята кола все още беше по ремонти и по сервизи, в безпомощно търсене на повредата ѝ (за която също ще стане дума малко по-долу в изложението ми..), за момента използвахме джипката на Даниела – сутрин карам малкото на гарата да вземе влака за Бризбън, вечер пък я прибирам след работа; през деня аз ходя по разни срещи и интервюта, в промеждутъците Даниела пазарува и т.н. Едно от интервютата ми за работа даде отлични резултати и хората ми предложиха дори постоянна работа, обаче офертата им за заплащането беше твърде ниска и аз, след поредица от домашни дискусии я отказах. Наред с това разни агенти от най-различни агенции са впрегнати всичките вкупом да ми търсят някакво подходящо място под слънцето, ама то кога ще изгрее отново на нашата улица (и дали пък изобщо…) – това вече никой не може да предскаже.

Така, общо взето в частично бездействие и половинчата семейна ангажираност дойде и съботния ден, за когато беше обявена сватбата на бачо Гьорги и Данчето – само че не тяхната лична, ами на сина им Васко – средата на месеца трябва да е било като дата. Турихме по един кат нови дрешки: рокли, костюми, връзки, папийонки, лъснати чепици; всичко, както си му е реда, съгласно протокола и хайде – на хорото! Тържеството беше обявено за следобедните часове на деня, в гръцкия клуб на столичния град, а пък същинският сватбарски моабет започна едва привечер. Ние оставихме колата пред апартамента на Дарина и отидохме до там с такси, както и се върнахме с друго през нощта. А иначе моабетът беше в своя най-голям разгар още от самото му начало. За това спомогна, разбира се, и една по-обемиста българска бъклица ракия (точно две кила, ако трябва баш на това място да съм и прецизен…), която аз доставих за нашата маса и приближените ни родственици в околовръст, че на края толкова хубаво ми стана на душата, та чак ми се прииска и аз да се оженя за някоя млада девица с кола, апартамент в центъра на Банкя и с къща за гости у некое родопско село. Ама човек като поизтрезнее на другия ден и обикновено му минават лошите помисли, които са го спохождали дорде се намира под наркозата на временното си спиртосано състояние (сега вече разбирам от къде произлиза и думата “спиритуален” – амчи от спирт, разбира се; естествено от етиловия, а не от метиловия, от който пък и главата те боли на заранта)…

Както вече споменах, след сватбата, която приключи едва в полунощ, с едно такси се довлякохме обратно до Дарина, където и преспахме, а на другия ден се прибрахме в къщи. Седмицата отново започна със своя понеделнишки бесен ритъм, само че този път отново не и за мен. Като стана дума малко по-отгоре за нещастната ми кола, та може би тук е мястото пък да разкажа с няколко думи и за нейните патила и болежки. Аз междувременно открих един сервиз при нас на Gold Coast, който е специализиран за марката Renault – влязох във връзка с хората и ги препоръчах на дилъра, от когото преди повече от месец време вече купих колата. След като на няколко пъти разговарях с тях и видимо никой не беше съвсем наясно какво точно ѝ се беше случило, аз им предложих да я закарат най-после при нарочен майстор, който си знае работата, познава табиетите на тези автомобили и много по-лесно и бързо би открил повредата. Онези се съгласиха в безсилието си и в своята безпомощност кандисаха да закарат колата във въпросния сервиз за преглед и диагностика. Това беше планирано да стане в петък, миналата седмица (след като пък днес е вече четвъртъка на новата – 27.07.2023 - пиша датата за хатър на хронологичната ми статистика). Само че аз нямаше как да взема участие в тези дела и маневри, тъй като още от предния ден ние заминахме на екскурзия към т.нар. “Червен център” (The Red Centre, както местните наричат централната пустинна част на Австралия, заради типичната ръждива окраска на земната повърхност, а тя пък породена от извънредно богатото съдържание на железно-оксидни минерали в почвата). Това поредно наше малко бягство от цивилизацията беше организирано отдавна и даже трябваше да се случи на много по-ранен етап (може би дори още миналата година), но до съвсем скоро тамошните власти изискваха предварителна ваксинация против Ковид за всички посетители, нагазвайки в територията им, каквито ние, както вече всички знаете нямаме и нямаме дори и намеренията някога да имаме (ако не ни вържат с въжета и вериги, та насилствено да ни подкарат към лазарета, както едно време са влачили робите от една тръстикова плантация към друга). Любопитно е да се знае, а пък и полезно би било да се научи, ако многоуважаемият и въображаем читател има съответния интерес, че принципно Австралия се състои от 6 отделни щата и други 10 “територии” по смисъла на тяхното самоуправление в рамките на държавата. Аз самият до съвсем скоро знаех, че въпросните територии са само две – Australian Capital Territory/ACT, където се намира столицата Канбера и Northern Territory/NT, която пък заема централната пустинна част на страната и като география са неразделни области от вътрешността на сушата. Впоследствие се оказа обаче, че тук имало още 8 такива “територии”, които още ги наричат външни, включващи в себе си някои от съседните острови и островни групи, наред с определена площ от Южния полюс като Norfolk Island, Christmas Island, Cocos Islands и Australian Antarctic Territory (споменавам ги като малко по-известни от останалите четири, за които аз специално не бях и чувал дори – пак някакви острови из океанските дълбини в околовръст). Сега обаче аз нямам за цел да изнасям скучни беседи по география и да ви представям някакви открити уроци по моят, иначе любим предмет – монологът ми тръгна от там, че исках да подчертая дето ние към дадения, разглеждан за момента ден се намирахме в Северната територия (Northern Territory), която е третият по големина/площ самостоятелен административен район (в случая територия, а не щат – само не ме питайте и защо е така…), след най-големия щат Западна Австралия (WA) и нашенския Queensland/QLD.

За разлика от всички останали, тази част на страната е най-слабо населена, предвид изключително тежките условия на живот в пустинята, където единствено оцеляват аборигените – но пък те не са тъй много, понеже са на изчезване; смъртността при тях е доста висок процент, понеже водят много елементарен и примитивен, почти първобитен начин на живот и са твърде далеч от ашладисване с останалия цивилизован свят. Тук визирам купешката думичка “интеграция”, станала толкова популярна напоследък сред по-висшите общества, опитвайки се да приобщят към себе си и по-низшите; за сега това се оказа приложимо единствено и само в страната на неограничените възможности, в люлката на световната демокрация и повсеместен мир на Планетата – заветната цел и мечта за мнозина, а именно Христофор Колумбовата Америка (или САЩ, ако това повече ви допада като географско понятие). Там негрите станаха човеци, възпитаха ги, изучиха се, докато с такъв или барем с подобен напредък не може да се похвали нито България със своите цигани, нито пък Австралия с аборигенското си население…

Поднасяйки извиненията си осъзнавам, че за пореден път съм се отклонил от основната тема на този мой репортаж, който за момента дори би трябвало да има статут на пътепис – опитвайки се да разкажа за нашето невероятно приключение в околностите на тъдявашния Национален парк ULURU, който се намира в сърцето на Northern Territory, а от там най-вероятно се явява и пъпа на Австралийския континент като цяло. В желанието си обаче да предам колкото е възможно повече автентична информация за тази толкова отдалечена, а същевременно и уникална част на света, неволно допускам и известни странични отклонения, с цел допълнителни пояснения към иначе пъстрия и колоритен пейзаж на необятния пущинак – ама това последното пък, нека да се разбира от четеца баш в най-истинския смисъл на тая думичка; буквално, както казват учéните…

Та, значи – самолетният ни полет за “червената земя” беше ранен; всъщност и единствен: нататък не се стичат чак потоци от хора, но все пак на ден в района на камъка пристигат по 200 души от всичките краища на Австралия, имайки предвид излитащите от всички по-големи населени места и щатски столици, които пък плътно заемат местата в петте хотелски ризорта там, плюс един къмпинг за каравани и палаткаджии. И за да потеглим навреме според разписанието в 06:10, ние трябваше да станем още преди 04:00, да пътуваме около час до Бризбън, че да оставим колата в предварително запазения паркинг; от там насетне вече с микробус на въпросния паркинг да ни откарат за десетина минути до летището и да чакаме не по-малко от друг час и нещо до самото излитане на аероплана. Разчетът ни беше точен до минутата и своевременно успяхме да свършим всичко в рамките на допустимия толеранс. През това време Ванеса беше в Бризбън на работа; предната вечер тя спа у една нейна приятелка, а пък за почивните дни щеше да ходи с моминската си банда на някакъв 3-дневен музикален фестивал в едно съседно градче – така, че пътищата ни бяха в коренно противоположни посоки (каквито междувпрочем са от доста време насам, забелязвам с известно, чисто бащинско прискърбие)…

След близо 3½-часово летене, ето ни вече кацнали върху червената пръст и пепел – сякаш някой беше натрошил на ситно милиони и милиарди тухли, смлял на прах друг милион керемиди и цигли, а пък във всичкото това като за капак бе сипал и малко червена боя за яйца. Това е единственото ми сносно и сравнително правдоподобно описание на релефа в тази географска точка на континентална Австралия. Разбира се, пътешествието ни тъдява далеч не беше случайно: точно там се намира най-голямата монолитна скала в света – единствена по рода си като физически размери, за която също съм писал навремето преди 30-тина години, когато точно по същото време пак ходихме на подобна екскурзия с едни приятели от класа в колежа, докато все още ни учеха на местния диалект и английското четмо и писмо. Тъй като сега изобщо не помня какво точно съм описвал тогава и как съм обрисувал всичко видяно и преживяно, сега тук ще ви разказвам като за нещо ново, на фона на съвсем пресните си и по-адекватни впечатления, сравнени с отколешните. Разбира се, огромната скална маса не се е видоизменила от тогава до сега, както не е мръднала и в продължение на последните няколко десетки милиона години. Тъй като обаче този огромен скален блок се намира в свещената аборигенска земя, под тяхно давление и настояване от 2019 насам вече е забранено изкачването му до върха – нещо, което ние навремето успяхме да направим съвсем необезпокоявани от нищо и от никого, заедно със стотиците хиляди останали ентусиасти като нас в глобален мащаб и на местна почва.

Аборигенското наименование на Ayers Rock (което пък е английският му еквивалент…) е “ULURU”. В буквален превод, на един от десетките аборигенски езикови диалекти, това означава “великият камък” (тук думата камък е употребена по смисъла на огромен речен камък, а не както е по нашенски “скала” например). Иначе английското име на канарата е дадено от някой си Уилям Гос, който през далечната 1873 пръв забелязва образуванието, предвид характера на професията си на земемер, намиращ се по това време в района. Въпросният топограф г-н Гос, именува тази уникална негова находка на тогавашния Главен Секретар на щата Южна Австралия - Сър Хенри Ейърс (често пъти в превод и като Айерс, в зависимост от диалекта на произношението…) и в негова чест кръщава камъка, както е познат и до ден днешен, Ayers Rock.

Тая масивна канара се издига на около 860 м над морското равнище, докато видимата над земята част от подножието му до върха стърчи на близо 350 м. Тъй като там земята е плоска и не толкова издигната по вертикала, в основата си камъкът лежи на 510 м н.в. За сравнение – старославно Габрово също се намира на подобна надморска височина, с неговите усреднени 390 м, въпреки че заради планинския характер на града, височината му в дадени точки и по отделните квартали може да варира в рамките на 550-600 м. Но пък като порядък, горе-долу си приличат с незначителна разлика от стотина метра. В климатично и особено в температурно отношение обаче, двете географски понятия са в коренна противоположност – в червената пустиня живакът в термометрите през лятото може да заври до 45°C, като всяка стойност под тази и около 35°C там я смятат за нормална. На 36°C обаче затварят парка за посещение, понеже е сухо, духа горещ вятър и топлинните удари са доста често явление. За целта хората са направили няколко заслона със сенки, аптечки за първа помощ и казани с годна за пиене вода, но пък е значително по-добре да не се стига чак до подобни животоспасяващи мероприятия баш по средата на нищото (“in the middle of nowhere”, както се изразяват англоговорящите).

За да подчертая грандиозността и величието на тая огромна седиментна скала, ще спомена и няколко прелюбопитни факта относно нейните размери. Макар и с не съвсем правилни форми, дължината на камъка е около 3.6 км, докато широчината му стига до 1.9 км. Долу в подножието, обиколката му не надхвърля 10 км, което разстояние се взема съвсем спокойно пешком за около 2½-3 часа, в зависимост от скоростта на ходенето. За всеки случай, хората препоръчват на туристите да си запазят едни 4 часа за обиколката му, тъй като на няколко места има разклонения от основната пътека за посещение на други забележителности, също част от монолитната скала, но намиращи се малко по-навътре в сърцевината ѝ - пещери, сводове, кратери, водопади, малки езерца, изворчета, поточета и т.н. Поради пословичната суша в района, тези едва забележими водни вадички се събират единствено от дъждовете през мокрия период на годината – през останалото време там е мор, жесток и тежък сушав мор. До където му види на човек окото е равно като тепсия (по-скоро мяза на глинен гювеч или сач, заради червения цвят – нали така се разбрахме още в началото…). Растителността (ако въобще тези сухи треволяци и дребни храсти могат да минат за някаква “флора”) се свежда до няколко туфи трева и пустинни бодили, храстчетата са големи колкото саксия, а пък за големи дървета въобще не можем да говорим сериозно – такива просто липсват в номенклатурата, като изключим някои фиданки с редки клони и почти без листа. Обаче явно, че тези растения пък са много издръжливи на продължителна суша и някак си те също виреят в природата като останалите си побратими и посестрими – всичко е въпрос на нагаждане и свикване с обстановката. Ама то и с човека си е баш същото, ако питат мен – като свикнеш един път с кусурите и капризите на жена си, па ѝ ги търпиш цял живот без да мрънкаш и да се оплакваш; нищо, че чуждите ти изглеждат по-хубави и по-инакви някак си: като я туриш веднъж под собствения покрив и новата тутакси замязва на старата – ей такива работи, значи; твърде загадъчни и много природо-научни, във всяко едно отношение…

Но, да се върнем сега обратно на летището в Yulara (или в превод Юлара – така пък се казва селището около въпросния камък ULURU или Ayers Rock, както вече обясних, наброяващо близо 1000 души местно население…), където се приземихме и слязохме от самолета, за да нагазим в червената сгурия. Не след дълго от там ни взеха с нарочен автобус (не само нас, разбира се, а всички новопристигнали към момента туристи – повечето от тая фурна бяхме все от Бризбън, но както вече споменах: такива лъчове, водещи до това място има ежедневно и пристигащите на порции посетители могат да са както от Сидней, Мелбърн, Аделаида или Хобарт, така и всякакви други подобни изходни точки) – само десетина минути по-късно ни изсипаха пред входа на мотела, готови за настаняване. Поради ранния час на пристигане, стаите ни все още не бяха подредени, за това ние само хвърлихме дисагите долу във фоайето до рецепцията и хукнахме по опознавателни разходки.

Независимо от яркото слънце, което грееше над нас безмилостно от синьото като мастило небе, температурната обстановка в района си беше баш зимна – съобразена с това беше и екипировката ни: дълги гащи, по няколко фланели отдолу, чорапи, затворени обувки и по едно леко палтенце отгоре на гърбето, под формата на връхна дрешка (винтяга); макар и слънчево, временцето си беше и доста зъбато – особено на сянка (а за вечер, нощем и рано сутрин пък да не говорим, защото тогава градусите на термометрите падат до еднозначните им стойности). За наша радост, хотелчето ни се намираше точно по средата на селището, в непосредствена близост до нещо като “център” – кафене, кръчма, супермаркет, поща, сувенирни магазини, туристическа информация и дори обществени кенефи, които се явиха като първия посетен обект от нашето екскурзионно зимуване. Така вече освежени и доволно облекчени, продължихме да се шляем и да кръстосваме уличките безцелно, колкото да печелим време, докато дойде моментът на разквартируването. Малко след това жената от хотела се обади по телефона, че стаята ни вече е готова и можем да се нанасяме. Така ние се върнахме обратно и докато си подредим и разпределим багажи, питиета, закуски и т.н., то стана време за следобедното кафе. Ние с нас носихме достатъчни провизии (питейни и хранителни), за да не зависим от обществени заведения, чакане по опашки за вечеря и т.н. Освен това в района, където е наситено с аборигенско население, алкохол не се продава – нищо друго, освен една пиклива бира и кой знае колко разредено с вода вино, при това при доста завишен ценоразпис (е, добре де - това за виното си го измислих аз; може и да не е било чак толкова разредено, обаче цената му пък си беше баш “истинска”). Причината за тези ограничителни мерки са отново аборигените, с тяхната пословична пристрастеност към злоупотреба с алкохолните напитки – без изобщо да подбират нито вида, нито пък качеството и количеството им, стига да постигат крайната цел на опиянението си. Те пият дори бензин, само дето не знам дали го разреждат с Кока-Кола и Швепс или го жулят чист и на голо, без мезе. Поради тези техни вредни навици, алкохол на тях не им продават, а на останалите туристи закупуването му се разрешава само за собствена употреба, като гости на съответния мотел или хотел и срещу ключа от стаята. Такива случайни местни минувачи не могат да пазаруват от алкохолните щандове, както и да си поръчват в заведението – а пък горките са толкова лесно разпознаваеми, поради уникалната грозота на лицата им и черната като брикет кожа. Нека Господ ми прости тези мои изказвания, но те просто не мязат на човешки същества – толкова са неприятни и грозни, завалиите. Дълги години не им беше разрешавано да сключват смесени бракове – така те си се чифтосваха помежду си и уродливостта им се е запазила до съвсем нови дни. Трябва обаче да се отбележи и друго, че с настъпването на по-новите времена и човешката еволюция на настоящия век, все повече аборигенски единици намират своите брачни партньори у белите племена (с други думи, такива като нашата бледолика раса; вероятно е пък те да смятат нас за също толкова грозни изчадия адови – знам ли аз какво мислят те с полираните си от алкохол и марихуана мозъци…). При това кръвосмешение, резултатите на ембрионите след 9-месечното им развитие са далеч по-приемливи и дори много често привлекателни (вместо отблъскващи…), защото производното след такава кръстоска вече е със завидно красиви черти – както в мъжкия, така и у женския пол на потомството.

След като заредихме хладилника за вечеринката, ние пак излязохме да си продължим разходката. Наред с безцелното ни скитане по пътищата, трябваше да организираме и посещението на основните обекти в района – единия ден ходихме на следобедна разходка, а втория ден походът ни се проведе в малко по-предобедните му часове. Докато се завъртим напред-назад и зимното слънце започна да се свлича надолу към хоризонта, който там специално е в безкрайността поради изключително равнинния релеф на терена – наоколо няма нито един баир, зад който да изчезнат лъчите му или ослепително ярката му светлина да бъде засенчена от някоя висока планина; докато не падне под видимия човешки взор, онова все си свети отгоре. На пешеходно разстояние от нас се издигаше една височина, сякаш изкуствено направена с булдозери (като нищо чудно да е и точно така…), нещо като пясъчна дюна, от където камъкът насреща ни се виждаше в цялата си грандиозност като на длан. Това беше едно от нарочните места за наблюдение на залеза, който с последните си лъчи обливаше повърхността на скалната маса сякаш бе осветена от театрален прожектор. В зависимост от местостоенето на слънцето, ъгълът под който огряват лъчите му, дали това се пада през лятото или през зимата, наред с редица други, чисто атмосферно-климатични състояния и фактори, багрите на светлинните ѝ отражения (на скалата, демек…) могат да варират от тъмно червено, до по-светло лилаво, на моменти дори сиво (особено пък открояващо се при дъжд и облачно време…). Целта на тази вишка беше именно за подобно наблюдение по смяната на нюансите, само че за да може това наистина да се забележи, човек трябва да стои непрекъснато все там: хем на светло, хем пък и на тъмно; зиме, лете, в дъжд, та даже в студ и пек, без да мръдва от мястото си. И чак след като е заснел стотици или хиляди снимки със специални фотообективи и още по-специални соларни бленди, навинтени по тях, ще може да направи разликата между отделните кадри и евентуално да проследи промяната в оцветяването на колосалния камък. Разбира се, в нормални условия това изобщо не е възможно и осъществимо – отиваш, поглеждаш, цъкаш с език, кръстиш се за Божията милост и благословия, радваш се като дете на момента, щракваш и няколко задължителни фотоса за спомен от мястото и с това се изчерпва всичко от колорита на наблюдавания обект; точно, както постъпихме и самите ние. Разходихме се до върха, сляхме се с останалите наблюдатели и професионални фотографи, накачулени с апарати за хиляди долари, башка лупите им за още повече хиляди, ударихме си по едно “селфи”, както това сега е модерно да се прави и полека-лека се отправихме обратно към мотела за последващата ни импровизирана софра. Всичкото това беше в четвъртък…

За петъчния ден и по-специално за следобедните му часове бяхме предвидили едно посещение на съседни скални образувания, отстоящи от временния ни бивак на около 40 км разстояние (по разни лъкатушещи асфалтови шосета – защото иначе по права линия, това може да е дори и наполовина като отдалеченост; те също се виждаха от там с просто око, макар и малко по-дълбоко в далечината). През деня отново направихме няколко пешеходни екскурзии по разни локални и близки маршрути, качихме се по обяд до наблюдателницата, та пак да видим как “свети” камъка (е, този път последният не беше чак толкова червен, защото баш по обяд слънцето биеше директно отгоре му, а не косо и ниско, както беше предишната вечер), след което се отправихме към спирката на автобуса, който трябваше да ни откара към други едни аборигенски и също толкова свещени каменни образувания – Kata Tjuta или The Olgas. На някой от местните аборигенски езици, това наименование Ката Тжута буквално означава “много глави”; и ако направим паралел с нашенския си Старопланински връх Триглав (вероятно защото той има само три глави…), то в разглеждания случай тази скална маса би трябвало да се зове “Многоглав”. Действително, че въпросният масив се състои от 36 отделни и свързани помежду си куполи, подобно на църковни кубета, горе-долу с близка по стойност и порядък височина, като най-високият от тях, връх Олга се издига на внушителните 1066 м над морското равнище. Последният стърчи с близо 200 м над най-високата точка на ULURU/Ayers Rock, за който вече ви разказах и се издига на около 550 м над земната повърхност при основата си. Вероятно ще забележите, че всички тези стойности са посочени в приблизителните си граници, които аз тук само споменавам за обща култура и като по-лесни за сравнение единици. Не е изключено тук-таме да се разминавам с по някой и друг метър нагоре или надолу от строго установените топографски измерения, но предметът на настоящия ми разказ е повече пътеписно-живописен, отколкото да си служа със строго установените от стандарта измерителни величини – така че, дайте да не се улавяме за всеки пропуснат метър или сантиметър (фут/инч, ако тези мерки са вече по-предпочитаните…), за да не опорочаваме и утежняваме излишно словореда.

Светското име пък на “Олгите” произлиза от наименованието на най-високия тук връх – както вече отбелязах, Mount Olga. Техният произход е още по-интересен и отново е свързан с Европейската култура и нейните знатни личности, които са се подвизавали по онова време из тия географски ширини и дължини. По настояване на някой си барон Фердинанд фон Мюлер, върхът (а от там и останалите каменни възвишения в околовръст) бил кръстен през 1872 от друга, също толкова неизвестна за мен висша аристократична особа, Ernest Giles, в чест на някоя от тогавашните немски кралици с име Олга (която пък била дъщеря на небезизвестния руски Цар Николай I, моля ви се). Въпросната Кралица Олга и нейния съпруг, Крал Чарлз I (който обаче няма нищо общо със сегашния и настоящ Чарли Трети, още “малоумника”...), предишната година празнували своята сребърна сватба (25-та си годишнина на взаимна поносимост и търпение…) и наред с останалите празненства по този повод, те дали титлата “барон” на другаря Фердинанд Мюлер, когото споменах малко по-отгоре. Така последният се сдобил едно “von” между имената си (явно, въпрос на престиж), а пък той от своя страна и за благодарност към кралското семейство, разпоредил върхът да се назове с името на кралицата. Според мен обаче, познавайки мръсното подсъзнание на мъжа като елементарна социално-сексуална частица, тоя швабски мръсник Мюлер е имал известни сладострастни апетити и захаросани в розово афинитети по-скоро към Кралица Олга, отколкото към половинката ѝ Чарлз - защото можеше да кръсти върха на двамата или само на него, а той със сигурност е точил лиги подир щерката на Царя, та чрез тая канара е увековечил и името ѝ за бъдещите поколения. Това разбира се, са чисто мои, лични догадки, междувпрочем – вероятно, защото и аз си падам малко по тънката част; надявам се това да не е толкова обидно или пък престъпно, Боже опази!...

Та, след встъпителните ни локални разходки, ето ни готови за следващата, по-внушителна експедиция. В 14:30 се натоварихме на автобуса и срещу едно билетче за отиване и връщане на скромната стойност от цифром и словом $93 на глава, след половин час се разтоварихме в крайната точка и в подножието на един от подстъпите към Олгите. Този маршрут беше по-лек и кратък, защото нямахме възможност да се запишем за другия, който бе значително по-дълъг, малко тежък на отделни места и естествено свързан с много повече природни забележителности и красоти за окото и душата. Разходката беше приятна, по дъното на един каньон и независимо, че не се катерихме по високите части на скалите и козите им пътеки, добихме достатъчно добра представа за мястото и уникалната, заобикаляща ни отвсякъде среда. Като пристигнахме си спомних, че ние и навремето се движихме по същия маршрут – тогава даже беше забранено всякакво друго изкачване и там беше единственото място, до което можеше да стъпи кракът на бледоликия представител на човешката раса. Всичко останало попадаше под строгата възбрана на черните като Смъртта аборигени – докато сега пък, явно са допуснали и разрешили тези допълнителни изкачвания, за сметка обаче на най-емоционалното и вълнуващо изпълзяване по стръмните, на места почти отвесни скални колони на другият им свещен камък – тяхното тъй скъпо и свидно ULURU…

След час и нещо приключението ни беше към своя край – натоварихме се обратно на автобуса и отидохме да изпратим залеза на слънцето, лъчите на което и тук създаваха много интересни отражения в скалите, придавайки им блясък, пъстроцветност, студенина и величие; всичките суперлативи, събрани на едно. Малко след това каменната грамада потъна в сянката на отиващото си за деня аленочервено, огнено кълбо – ние казахме своето сбогом на канарите и се подготвихме за връщането ни обратно към мотела. Точно в 19:00 вече бяхме там, но само за няколко минути изтървахме магазина, от който трябваше да си купим хляб за вечеря. Влязохме в кръчмата и от там направихме пазара – само че понеже нямаше как да ни го таксуват, та платихме една порция пържени картофи за $9, а пък вместо тях готвачите ни дадоха 4 парчета хлебец, колкото да прекараме сухия залък покрай мезетата. Добре, ама те бяха толкова големи, че от тях първо ядохме вечерта, след това си направихме сандвичи за следващия ден, които пък ни останаха, та ги доядохме чак в неделя следобеда, когато се прибрахме вече окончателно в къщи. А всичко това се случи в петъчния ден…

Нашата екскурзия обаче все още се намира в най-пълния си ход напред и най-интересното тепърва предстои. Да продължавам ли, интересно ли ви е? – е, добре тогава, минаваме на следващия ден – вече събота. За този ден също имахме резервиран нарочен транспорт, който трябваше да използваме, за да се доберем до подножието на камъка – този път вече най-големият, истинската перла на тъдявашната пустиня (то не, че предишния ден гледахме изкуствени, но нали такава е приказката – мястото е уникално с още по-уникалния си Ayers Rock, докато Олгите, които посетихме предишния ден, остават малко встрани и някак си засенчени от колорита на ULURU). Напълнихме раницата с вода и няколко сандвича за из път и в 09:00 се метнахме на автобуса (срещу нови билети за безкондукторно таксуване от $49 на глава от населението – вярно, че важаха и за връщането, ама все пак: ебаси ценичките пък, които са им образували с цел насърчаване на туризма по този край на иначе необятната Австралия – независимо, че в случая говорим не за някой от краищата ѝ, а за нейния идеален център; само дет’ фонтаните му липсваха – на центъра, де…). Освен масрафите подир автобусните билети, допълнително трябваше да платим и някаква друга такса за вход в Националния парк, сумата на която възлизаше на $38 - отново на човек, но пък за период от 3 дни; това беше нещо като входен “пасош/пасаван” и ако го нямаш, не можеш да си развяваш току-така пръднята из вилаета. Не разбрах само, ако на някой му се прииска да остане в очертанията на парка за ден-два повече да речем, дали плаща още веднъж входния си билет, или от там насетне вече го водят гратис – в което аз лично дълбоко се съмнявам: според мен, всеки е длъжен да предплати тридневния си престой по съответния ценоразпис, а пък ако е решил да прекарва и повече време там, то ще си подновява “абонамента” на всяка тридневка. Е, не е изключено да са въвели и някакви по-дългосрочни “карти”, но понеже нас ни устройваше тридневната тарифа, та не сме се интересували от другите им опции. Както и да е – след десетина километра, автобусът отново ни изсипа връз червената сгурия, шофьорът ни пожела приятен ден, разходка и забавление, след което се понесе обратно до базовия лагер, най-вероятно да докара нова порция ентусиасти и туристи като нас.

Мястото, от което тръгнахме да обикаляме по 10-11 километровото трасе се намираше в непосредствена близост до каменния исполин. Точно от там, навремето поехме по стръмната пътека нагоре, когато все още изкачването на скалата до най-високата ѝ точка беше разрешено – има-няма едно трийсетина години от тогаз (без една или две). Сега обаче там има побита огромна табела с надпис, че на 20 Октомври 2019 това свободно допреди този момент катерене по снагата на свещената аборигенска канара, е било вече окончателно забранено (ама дали завинаги, дали пък няма да е само за даден, произволен период от време – това не стана ясно от написаното).

Ние отначало тръгнахме подир една голяма тълпа човешка маса, предвождана от тамошния нарочен рейнджър – последният се явяваше и нещо като екскурзовод, който много цветущо, развлекателно и интересно поднасяше пред нас факт след факт от многомилионната история на ULURU и разбира се на местните обитатели – а самият той беше от аборигенско потекло, макар и от подобрената раса, защото не беше чак толкова черен и грозен, дори напротив бих казал. Човекът охотно разказваше всякакви легенди и предания за живота на племената, населяващи тази сурова част на Австралия – зимата студ на кутийки, лятото жега до разтапяне на мозъка; бури, хали, ветрове и опустошителни наводнения, следвани от пожари и всякакви други природни катаклизми (само дето без снежни виелици, но пък те и изброените им стигат за техния първобитен начин на живот). Тази малка предварителна разходка беше още в самото начало при подножието на камъка и явно това беше основната атракция за туристите. От там насетне вече всеки от нас пое на собствен ход и по свое усмотрение преодоляването на обиколката около канарата. Пътеката беше равна и гладка, достатъчно широка – по нея, освен пеша хората могат да се движат и с велосипеди: който носи своя собствен, яхва го и отпрашва; за другите мераклии има няколко пункта, където пък дават колелета под наем (нещо като ски гардероб, ама и не съвсем, де…). Ние обаче се придвижвахме пешком, разглеждахме подробно всяка малка гънка и цепнатина в камъка, влизахме в някои от процепите му, където дори имаше малки ручейчета и вирчета с вода – или някаква изворна, бликаща от сърцето на скалата, или пък останала там от дъждовете.

Точно по средата на маршрута спряхме за кратка неутрализационна почивка, за няколко глътки вода, залък хляб и по едно традиционно изпикаване, което в противен случай щеше неминуемо да ми се случи я в гащите, я пък скрит зад някой по-свещен камък или храст. Но уредниците на парка бяха предвидили понуждите на човеконаселението и за целта имаше малък заслон, който освен сянка за зловещото слънце в жегата и сушина, в случай пък на дъжд, предлагаше питейна вода за освежаване, измиване и т.н. от един пластмасов казан. Малко встрани бяха и тоалетните, оборудвани с всичко необходимо по предназначение. Периодично минава специален камион (говновоз, с други думи…), който изпомпва съдържанието на цистерните отдолу, с цел да не се дълбаят дупки и септични ями, че да замърсяват и осакатяват природата с тях. След кратката почивка, напълно облекчени вече продължихме с разходката, докато не стигнахме обратно до изходния пункт. Повървяхме около 3-4 часа, без да бързаме и да си даваме много зор – направихме стотици снимки и почти вече бяхме готови за връщането ни обратно в хотела със същия автобус. Понеже имахме повече от час до пристигането му, предприехме още една 2-3 километрова кратка променада директно през пустинята, пътеката на която ни отведе до аборигенския културен център – нещо като музей на открито и закрито, с много експонати, техни картини и рисунки, сечива, оръдия на труда, стоки за бита и т.н. Като разгледахме и тази музейна експозиция (неразделна част от местните атракции), качихме се на автобуса и след други 10-15 минути се прибрахме за почивка – и без друго беше вече станало около 15:30-16:00. От там насетне събирахме багаж, защото на следващия ден трябваше да летим обратно за Gold Coast. Общо взето това беше и всичко от тази наша кратка екскурзия до Ayers Rock. Чувам, че следващата ни авантюра ще бъде още по-забавна, емоционална и нетрадиционна. Само че за нея ще ви разправям едва когато понаближи малко времето ѝ за осъществяване (а това ще е чак през Ноември – има сума вода да изтече до тогава)...

В неделя сутринта, отново с автобус ни отведоха до летището, където кацнахме преди няколко дни. Този служебен “транспорт” влизаше като част от самолетния билет, та барем за него не сме плащали, както по рейсовете на камъка – само за тях дадохме едни $300 за някакви си стотина километра обществен превоз, спрямо цената на аероплана, който ни вози в продължение на 3½ часа за скромните едва $95 (е, добре де – на човек в едната посока, но все пак…)

27.08.2023 – Точно месец след последния ми отвъдокеански репортаж, в днешния толкова слънчев и неделен ден, аз отново съм при всички вас: най-скъпите ми приятели и останалите, вероятно вече доста оскъдни читатели на моята, иначе безконечна житейска повест. Тези дни на подозрителното ми мълчание бяха богато изпълнени и щедро надарени с емоции от всякакъв характер, същевременно и свързани разбира се, с известно хаотично лъкатушене по кривата на ежедневието (ту нагоре, ту надолу – като на трифазен синусоидален ток, ама всяка фаза мърда сама за себе се по съвсем асинхронен закон, никому неизвестен до сега…). Но пък за да не изострям излишно нечие любопитство в тези тъй ранни часове на деня, след малко ще ви запозная и с подробностите около това мое кратко и загадъчно затишие (като пред буря в чаша вода, ако има подобно сравнение).

Свързвайки последните редове на почти недовършената мисъл от предишния ми репортаж, сега тук ще внеса и известни допълнения към вече започнатия преди сума време разказ, който както добре си спомняте се въртеше предимно около екскурзията ни до камъка (Ayers Rock, пояснявам – не за друго, ами понеже в Габрово има църква, която ние кореняците от време оно си я наричаме “Камъка”, та да не си помисли някой, че съм ходил и до там чак; тук става въпрос за един от Националните паркове на Австралия, ULURU, който посетихме неотдавна). Разбираемо е, че с покатерването ни в салона на самолета и още повече пък и след окончателното ни слизане от него на гара Бризбън, тази наша малка авантюра тутакси приключи и влезе завинаги в семейните анали със съответните си скъпи спомени и приятни, моментни изживявания. Не след дълго си взехме колата от паркинга, минахме набързо през гръцкия гастроном за набавянето на някои изчерпани в хладилниците и долапите продукти и окончателно се прибрахме в къщи.

Вероятно тук е мястото да спомена, че буквално ден-два преди да заминем по разходки, аз ходих на едно интервю за работа в компания, която се намира на пешеходно разстояние до дома – е, хайде сега, нека да не сме и такива стриктни педанти: ако не е чак толкова на пешеходно, то пък с велосипед до там се отива за не повече от 10-15 минути. А по стандартите на Австралия за близост и отдалеченост на места и обекти, това може да се счита като да ти е у задния двор все едно. Интервюто премина много успешно и обнадеждаващо, човекът с когото разговаряхме беше много добре разположен към мен, опита и уменията, които нося със себе си и остана само да се разберем каква заплата ще ми предложат, с оглед да започна работа при тях; при това колкото се може по-скоро, каквато всъщност се явяваше и моята основна цел – стига с тая немотия, недоимък и безпаричие (смея се с глас и тук се шегувам със самия себе си – де не си помисли някой, че сме почнали и да гладуваме от беднотия). До тук добре и този проблем беше приспан още на мига – от там насетне вече всичко беше въпрос на време и на известно стратегическо изчакване (специално от моя страна…), за да им узреят достатъчно добре кратуните, докато аз си имах доволно много моя лична работа за свършване междувременно из дома. Обаче наред с това пък таях и едни вътрешно-душевни надежди, че в по-близкото бъдеще ще мога да се заловя за нещо малко по-доходоносно в оставащите 8-9 месеца, понеже пък хич не ми се и брулваше така слепешката надолу с главата, хващайки се като шаран на първата възможна, подхвърлена с постна стръв кука (а по-надолу в материала ще стане ясно защо са “оставащи” въпросните месеци и до какво точно – ама имайте и малко търпение, де: не бързайте да научавате всички мои тайни още от сега)…

Паралелно с всичко споделено до тук, все още продължаваха и терзанията покрай повредената ми кола, която от предния петък се намираше вече в нарочен сервиз, при истински специалист. Така аз още в понеделника се засилих към заветната работилница, за да се срещна с човека и да разговаряме подробно по проблемите на това мое проклето Рено. Обаче механикът ме обнадежди само с една дума, че на колата нищо ѝ няма и никога нищо не ѝ е имало – просто един от предпазителите бил поставен в грешно гнездо, което объркало компютъра и от там цялата електрическа система направо изпаднала в шок; и той само с едно движение като го преместил, всичко заспало и си отишло по местата – даже ме повози малко, за да ми демонстрира безупречността на всички агрегати, които до тогава даваха грешни кодове, светеха предупредителни аварийни лампи по таблото и т.н. Разбира се, аз изобщо не му казах, че се бях ровил из кутията с бушоните и най-вероятно грешката да си бе чисто моя, след като не съм поставил съответния предпазител на мястото му, ами вместо това съм го ръгнал в друга дупка – невежество, баджанак; какво да се прави. Та на края, от цялата тая история с колата, единствено аз самият си бях крив за предизвиканата ѝ принудителна повреда, но това си остава само тук и само между нас: нито механикът знае за моите самопризнания и последвалите ги горещи писмени разкаяния, най-малко пък дилърът, който ми продаде колата (щото ако той беше разбрал, направо щеше да ми одере кожата с плащания поради доказана вина на клиента). В крайна сметка, до края на деня френското ми автомобилче се прибра обратно при мен и съм му обещал най-тържествено, че никога повече няма да му се ровя из карантиите – ще си го карам без дори да го докосвам по гъза (пардон – по предния капак, където пък му се намират сърчицето, дробинето и останалите анатомични органи). Така тази моя автомобилна сага, с моментен елемент на криза в най-остра форма, беше приведена до окончателен завършек със щастлива развръзка и закономерен край.

Строителните мероприятия в онази къща продължиха със същия интензитет, без да си давам много-много зор, като междувременно ходех по разни интервюта за работа, уговарях срещи по телефона, провеждах унизителни пазарлъци, непрестанно изпращайки нови и нови молби за работа - от ниво на безумие, та чак до връхна точка на умопомрачаване. Не закъсняха и положителните резултати от всичките ми напъни и усърдие, в този ред на мисли: на края получих и истинска оферта за постоянна работа в компанията, от където всъщност очаквах, където най-много ми хареса и в която имах най-ползотворна среща с нейните представители; тая до нас. Обаче заплатата ниска-ниска, та обидна чак - мизерна годишна плата, сравнима с тази на портиер, плюс пенсионните надбавки от около 10%-12% (които аз не ги броя изобщо за някакъв допълнителен доход, понеже за момента не ги виждам изобщо - те потъват в бездънния джоб на държавата и остават там до навършване на определена възраст, плюс редица други условности и бюрократични изисквания). Тази фатална развръзка ме обля като лавина от ледени кубчета за мастика – та аз до вчера дето се вика, вземах по една кесия пари за час труд, който най-съвестно и стриктно полагах ежедневно в продължение на точно две години и половина, а пък сега падам точно наполовина по-ниско! Разликата идва от факта, че когато работиш на контракт, всичките надбавки се включват в почасовата тарифа, отделено дето и самата тарифна ставка е значително по-висока. Както и да е – умувах, мислих, провеждах консултации със семейния съвет и в крайна сметка отказах предложението, с надеждата уж да намеря нещо по-платено (само че курец, бако! – ама нека и туй между нас да си остане, че е направо срамота)…

Времето минаваше – ту светкавично бързо като небесен потоп, ту пък бавно и тромаво, едва пълзейки със скоростта на охлюв; продължавах да се срещам с потенциални клиенти и работодатели, предимно из вилаетите на Бризбън, което неминуемо щеше да бъде съпроводено с много допълнително време за пътуване, масрафи подир колата и трошене на самата нея, но аз исках да вземам повече пари – толкоз! Добре де, ама то нали едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък съвсем вече трето и четвърто е да го направиш, както викаше Гришата в неговите “Мъжки времена”. Аз продължих да се инатя обаче и да упорствам, търсейки всякаква друга възможна опция за по-доходоносна работа. На една подобна среща се провалих – сам си бях виновен, защото нещо се обърках на теста и не го направих по начин, по който те искаха да бъде направено; турихме ѝ кръста на тази, иначе изключителна възможност – ибаз го, както би казал на подобен обрат в развръзката скъпият ми и непрежалим отец, Бог да го прости, милият; колко мъдър и далновиден човек беше той...

В една от вечерите през седмицата тримата с Ванеса ходихме на концерт – слушахме изпълнения на един много известен фламенко изпълнител, Пако Пеньа или Пеня (Paco Peña – 81-годишен виртуозен китарист), който буквално взриви залата заедно с танцовата си трупа, чийто ръководител също беше той. В съботата пък бяхме на друг концерт – така се случи просто, не че прекомерно сме се окултурили с културни мероприятия. Със скромно тържество, провеждащо се по традиция у бачо Гьорги и организирано от неговото семейство, точно на деня отбелязахме Успението на Пресветата наша Богородица (15 Август, за неверниците-атеисти и бездуховни комунисти…). Това се падаше във вторник, а пък в четвъртък ходих на други две интервюта за работа – едното сутрешно, другото на следобедна “сесия”. Независимо от активното ми търсене на работа, сериозни предложения и сигурни оферти до този момент не съм получавал – като че ли пак замръзна всичко, сякаш го скова някой ледник от далечна Гренландия (по-скоро от Сибир, понеже тях ги мразя по-много: иначе ескимосите на мен какво зло са ми направили? - докато обаче другите пък изроди, вече целият прогресивен свят ги ненавижда; особено заради последната им агресия в братска Украйна – а и само там ли?...).

Така, минаха се-не минаха още няколко дни в предпазливо изчакване и заешко ослушване, докато не се реших на следващата си, последна и по-отчаяна стъпка: а именно, нахвърлях едно съобщение до човека, с когото се срещнахме още в началото на сагата покрай трудовата ми повинност. Тъй и тъй, обясних му – след като прецених всички плюсове и минуси на направеното от тях предложение за работа, аз все пак навеждам глава и кандисвам, приемайки офертата им, въпреки по-ниската плата, която ми бе предложена в резултат на успешното интервю, което проведохме на тяхна територия. Даже след това имах още няколко подобни срещи с потенциални работодатели, но пък никоя от преследваните впоследствие позиции не бяха така удобни, както първата. Още в понеделник сутринта получих положителния отговор на момчето, което потвърди, че мястото ми се пази, все още никой не е назначен на тази работа и те охотно и с готовност биха ме приели за член на техния трудов колектив – върви сега, че оставай трезвен: ами не, разбира се – напих се от радост още на същата вечер! Веднага отговорих, че съм готов за повторна среща, на която да обсъдим подробностите около започването ми – в удобно за тях време, само да ми сторят хабер. И всичко това пък се случи онзи ден, в сряда, след като днес е вече понеделник (28.08.2023 – денят, в който отбелязваме една от черните дати в по-съвременната българска история: кончината на Н.В. Цар Борис III Обединител, мир на праха и нека да е светла паметта му). Разбрахме се с хората да започна работа в някой от дните на новата седмица, когато те станат готови с компютър, бюро и работно място. По този въпрос – толкоз; впоследствие вече ще дам и подробностите около инженеринговата ми дейност в тази фирма, но нали първо тя трябва да започне, та чак тогава да я и описвам за света.

А пък ние с Даниелчето още от петък се намираме в апартамента на един хотелски комплекс, току до морето, за който имахме резервации отпреди няколко месеца. Макар, че днес е последният ден на нашето временно пребиваване в тази част на Австралия (Kingscliff – на около стотина километра от дома, само че в южната посока към Сидней и намиращо се в съседния нам щат, Нови Южен Уелс (NSW – New South Wales, както и друг път вече съм пояснявал тези понятия на местната география). Тук пристигнахме в петъчния ранен следобед, настанихме се и веднага хукнахме по разходки да опознаваме района – нали целта и на двама ни е да горим калориите, които така добре си набавяме всяка вечер, посредством нашите нескончаеми софри и моабети. Направихме няколко разкрача за час-два, дорде мръкна и се прибрахме.

В събота се движихме с колата по крайбрежния път, като често спирахме тук и там за снимки и малки, локални раздвижвания на застоелите ни кокали и меса по тях. От всяко място събирахме в раницата по някой и друг камък, които ми трябват да завърша окончателно започнатата преди два месеца подпорна стеничка в предния двор на онази къща. Ако скъпите ми родители бяха живи и сега четяха тези мои съкровени редове, щяха добре да си спомнят, че отпред на поляната имаше една малка градинка, заобиколена отвсякъде с големи канари (за останалите ми читатели, настоящите подробности не биха били от някакво съществено значение). Добре, ама между процепите им пръстта се отмиваше, особено след обилни дъждове, та ми се искаше да я укрепя с малко цимент и няколко допълнителни камъка, запълващи въпросните цепнатини – между другото, с въпросното строително мероприятие се бъзикам от няколко седмици насам, но вече съм на финалната права, така да се каже. Та това, което исках да подчертая беше, че освен с приятните разходки, излетите ни бяха свързани и с известна “стопанска” дейност, включваща задигането на някое и друго камъче от милионите в околовръст. Е, това деяние принципно не е съвсем по правилата на тукашната държава, но пък то не може и само подир нейната гайда да вървим – допускат се и някои криминализирани отклонения от правия път, стига те да не са с фатален край. Иначе е забранено свободно да се събират всякакви такива природни дарове: нито дърва за огрев можеш да си набереш от горите, нито камъните им да събираш от реките и т.н. Има си за целта нарочни магазини – отиваш там и си ги купуваш, щом ти трябват такива артикули, но ние малко престъпихме закона, в случая…

На подобна екскурзия се израдвахме и вчера, макар да беше свързана с малко повечко каране и возене в колата, но пък разходката после, която направихме покрай морето беше много приятна и вълнуваща. Времето беше прекрасно – слънчево, но нито много топло, нито пък и студено. Е, водата в океана все още беше хладна за къпане и газене по брега, но това важи само за нас с изнежените души – австралийците се къпят и плуват по всяко време на годината, дори по повърхността на водата да има и коричка лед (образно казано…), но те принципно са си луди; не са като нас, нормалните светски и европейски люде.

Ма чакайте, бре! – това до тук, далеч не е съвсем всичко; хич даже, че дори напротив. Да видим сега какво става по-нататък и особено междувременно. В петък на ранина звъни телефонът – чувам чуруликащото гласче на една моя стара познайница, агентка във фирма за наемане на работна ръка. Преди няколко години, малко преди да започне световната идиотщина около истерията с ковидната пандемия, ходих в същата агенция на интервю. Момата много ме хареса още тогава, както и аз нея, разбира се – това е така, ако ме познавате достатъчно и разсъждавате логично (на мен по подразбиране всичките момички ми харесват – дедо ‘аджия, не е ма’наджия, както казват старите хора). Благодарение на същата персона, пред мен стояха две почти сигурни работни позиции, които всеки момент можеха да се развият в целия си прекрасен разкош и пролетен цъфтеж, само че поради кризата работодателите свиха знамената, прибраха работниците, затвориха си портите и зачакаха уж по-добрите времена. От тогава не се бяхме чували с тая, иначе доста харна женица поради факта, че аз пък не след дълго намерих онази сладка служба в Бризбън, на която кесих закотвен кажи-речи до онзи ден. Като останах без работа обаче, реших отново да потърся въпросната агентка и да я разлая малко, с цел да увелича шансовете си за намиране на ново поприще - източник на прехрана и генератор на финикийски знаци, тъй необходими нам за безконечните ни развлечения и отдих. Тя пое ангажимента обезателно да търси мен, ако се появи нещо подходящо и седмица-две не се бях чувал с нея. И хоп, изедин път каката звъни у петъчното сабале – тъй и тъй, има вика, работа за теб; хората били на зор – почване веднага, платата висока, да тичам при чорбаджийката (щото и тя жена, де – обичам жените, не знам дали съм ви го казвал и друг път…), та да се разберем за що иде реч. То това всичкото много хубаво, че и прекрасно даже – ама аз вече съм дал думата си на оногова, с малката заплата, дето фабриката им е до дома и ми е съвсем наръки: ам’ к’о прайм ся? - както питат катаджиите из врачанския край. Така или иначе, аз не исках да подвеждам тази моя агентурна връзка и въпреки моите предварително скроени планове и поети съвсем на сериозно ангажименти ѝ обещах, че във вторник с готовност ще се срещна с въпросните хора, но тя да се разбере предварително с тях и да ми уговори по-висока тарифна ставка – ако това се случи, тогава може и да откажа повторно предложението на първоначалния ми потенциален работодател (това не би било много хуманно от моя страна, нито твърде прилично в чисто човешки смисъл, обаче пък за мен някой помисля ли, когато ми казват, че нямат работа повече и най-безцеремонно ме изхвърлят на пътя като мръсно коте от кебапчийница). След тези допълнителни уговорки, ние с Даниелчето си продължихме екскурзионното зимуване (щото тук, в отсамната част на света все още е зима – пролетта настъпва чак след 2-3 дни, на 01 Септември), което както вече разбрахте приключи онзи ден – понеделник (след като пък днес е вече сряда, а като дата от календара и за протокола се изписва така: 30.08.2023). Но, да продължавам по-нататък и с последващата развръзка на събитието – това до тук беше само неговата увертюра…

Ставам вчера рано и както беше според уговорката с новите хора, хукнах да вървя към тях, че да видя за какво е бил тоя зор и това напрежение – отново мислейки дълбоко в себе си, че независимо от всички нововъзникнали обстоятелства на място, аз от сряда официално почвам работа, съгласно предварителните ни договорки и пазарлъци с фирмата до нас на Gold Coast – момчето даже ми прати и едни документи за попълване и подписване, офертата, трудовия ми договор, условия, заплащане, отпуски и останалите формалности на отдел “Личен състав и ТРЗ”. Аз до този момент нищо не бях нито попълвал и подписвал, нито пък изпращал обратно в канцеларията им – незнайно защо, но просто за момента не ми се занимаваше и с тяхната бумащина. По пътя ме хванаха едни задръствания, та даже и закъснях за срещата с половин час, която беше определена за 07:00 – исках да ги видя и претупам набързо, че да вървя подир да си гледам строителството из дома. Да, ама не! - имате много здраве от покойния Петко Бочаров…

Започнахме едни дълги и подробни преговори – първо с главния инженер, който ме въведе в почти всеки аспект на работата, после и със самата изпълнителна директорка на фирмата. Проведохме един няколкочасов и невероятно успешен разговор, в резултат на който тя ми предложи доста прилична и апетитна почасова тарифна ставка + 10% тукашното ДДС, на която оферта на мен просто ми се насълзиха очите от умиление и ми се подгънаха краката от безсилие и неспособност да ѝ откажа “поканата”. Стоях почти до обяд при тези хубавци, като от фирмата им си тръгнах с обещанието, че в понеделник (другата седмица) започвам работа за тяхната компания. Това автоматично ме изпрати в категорията на “шибаните задници” и “тъпите копелета”, каквото последно впечатление оставих у другите хора, след като повторно им отказах и отклоних тяхното предложение за работа. Те проявиха нужното възпитание и разбиране, но със сигурност са ме попържали подир цял следобед, защото мен ме сърбя гъза чак до вечерта – от което и съдя, че не са останали равнодушни и безпристрастни спрямо моята кандидатура на специалист, особа като личност, а особено и националност, в случая. Вероятно са си помислили, че всички българи по света сме такива шибаняци (което пък не е и твърде далеч от истината, де…). За моите почти 65 години като възраст и почти 40-годишна професионална практика, подобен прецедент ми се случва за първи път – обикновено все аз съм отдолу и откъм ебаната страна, но както и да е; станалото-станало и връщане назад няма нито на част от инча.

След всичко казано и споделено до тук, време е да приключвам с писмената част за деня и да се захващам за камъните и мистрията. В свободните ден-два, които остават до края на тази, все още айляшка седмица, ще гледам да свърша започнатите строителни обекти по онази колиба, трябва да изчистя гаража и да го подготвя за покриване с плочки, защото майсторът Силвестър идва следващата събота да ги лепим по пода. В събота през деня ще ходим на някакъв славянски фестивал – нещо като преглед на художествената самодейност, с представления на етническите групи от нашенските националности: прабългари, древнотракийци, славяни и друга балканска паплач. Вечерта сме на рожден ден у бачо Гьорги и Данчето – щерка им Дая пораства с още една годинка, да е жива и здрава. Ние ще спим у едни наши приятели, които живеят наоколо, че пък на следващия ден ще посетим и традиционния сръбски фестивал, където при възможност ходим всяка година. От понеделник насетне, вече ще отварям следващата страница от най-новата ми история.

А сега, само мислено вече прегръщам и целувам най-горещо скъпите си и непрежалими майка и татко, които макар и да са горе на Небето, те непрестанно следят моите добри дела, тук и долу на земята. Иначе на всички вас останали – братски и сърдечни поздрави; бъдете здрави, весели, щастливи; бъдете горди и свободни, а не робове! АМИН…

Завинаги и безпределно ваш: Ангелъ Миховъ, края на Август ’23 – AUSTRALIA…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

сряда, 21 август 2024 г.