01.03.1999 – Нека да ви е честита Бабата Марта! Много ви обичаме, прегръщаме и
целуваме (между другото, това по цял ден правим и ние - но хайде да не изпадам
в такива крайни и интимни подробности...). Както сами разбирате, време за
писане на писма все повече и по-често взех да нямам, защото изцяло ме обзе и
погълна домашният (и домакинския) живот. Това за домакинството май не е много
вярно, защото Даниела не ми дава да правя нищо, освен предимно да си почивам.
Е, аз обелвам от време на време по някой картоф, глава лук нарязвам или пък
изхвърлям боклука; готвя миш-маш, отговарям и за скарата разбира се, така че не
мога да се оплача от бездействие или домакинско пренебрежение. Добре е обаче,
че тя намира достатъчно време и за къщната работа, та е и изпрала, и наготвила,
и домът оправила, почистила; писмо ви написала, че на края и на работа сварила
да отиде. Защото ако трябваше на мен да се надявате, доста щяхте да почакате и
то не че не ми се пише - напротив, но напоследък съм все един такъв улисан,
замотан, та не зная кое от къде да го подхвана.
Миналата събота и
неделя не бяхме заедно с Нени, защото той ходи на някакъв рожден ден, но тази
седмица още от петък вечерта ще дойде при нас. Забелязвам, че той доста се е
променил в държанието си спрямо нас и по-точно подчертано към мен: търси ме
по-често, докато по-рано въобще не го беше правил; разговаря с Даниела по
телефона и си правят разни техни планове и далавери зад гърба ми. Въобще аз
мисля, че детето добре възприема всичко, което става с нас - въпреки че майка
му и баба му газ пикаят по всяка вероятност. Правим планове да отидем някъде по
Великденските празници, но да видим какво ще стане. Не знам още как ще съчетаем
ваканцията на Нени с работните смени на леля му Даниела и моите почивни дни, та
на всички ни мераците да са задоволени на 99.99%.
Дани беше на работа
в събота и неделя – все дневни смени, които са малко по-човешки от вторите и
особено нощните (които аз съм забранил със закон). Помагаме и на Жоро с
туйцък-онуйцък – тя като наготви нещо в повече, та му занесем от манджата; аз
пък хляб му нося, когато ми напълнят торбата от хлебарницата, без пари
естествено. Онзи ден и един хладилник му намерих за $35 от някаква гаражна
разпродажба и т.н. – все гледаме да дадем по някое помощно рамо на близкия
човек, изпаднал в остра нужда. Всъщност, може би да не е ставало дума за това
до сега, но в последно време един наш приятел от Аделаида (самотник и той като
мен до скоро) си натовари дисагите в комбито, взе наличното имущество под
формата на няколко чифта гащи и ризи и пое към нашия слънчев и безоблачен
Бризбън. Аз с него се срещнах още тогава, когато бях на посещение там и
разговаряхме надълго и нашироко за евентуалното му преместване и идване в този
щат. Обаче с внезапната промяна на моята ситуация и семейно положение, не успях
да се преборя със собствената си съвест и воля, които не ми позволяваха
впоследствие да му призная, че аз всъщност няма да живея повече сам - докато
той в същото време разчиташе поне в самото начало да се установи при мене на
бивак. Разбира се аз нямах абсолютно нищо против и с него щяхме да се разбираме
чудесно под един покрив, но с пристигането на Даниела тази илюзия се разби на
съставните си части. Този нов и драстичен развой, специално около мен беше
доста кофти за самия човек, но конкретните обстоятелства упорито ни налагаха да
се премине и през тези малки неудобства и катаклизми. Когато Жоро пристигна тук
в Бризбън, ние за едно много кратко време го настанихме в квартирата при
Методи, който също беше останал междувременно сам, но не за много дълго, защото
неговата Барбара реши да се прибере при него. Впоследствие Георги си намери
самостоятелно жилище в съседен до нашия квартал, та сега често си гостуваме при
един или друг повод. Той завалията, за сега е без работа и разчита само на
оскъдните социални помощи, от които човек далеч не може да стане богат. Поради
тези причини и обстоятелства, ние винаги когато имаме и най-малката отдала се
възможност му помагаме с каквото можем, та белким се изправи и той един ден на
крака в чуждият и непознат за него град...
Аз тази седмица ще
бъда страшно зает на работа. Началникът ми е в отпуска, а на мене възложиха
един сложен и увъртян проект, дето на всичкото отгоре трябва да го изкарам и за
късият срок от 3 дни. Заради него тези дни сутрин ще почвам работа малко по-рано
от обикновеното и ще се прибирам в къщи по-късно, но няма как - трябва да
удържим и на тоя нагорещен напън. Зер само той ли е, ами сега не ми се
споменават и другите (предимно от служебен характер, разбира се).
Иначе гаражните ми
търговии вървят с най-пълна сила. Покрай Даниела се активизирах и постоянно
мъкна по някой изключително полезен и ценен във всеки възможен аспект боклук
(чакам да видя до къде ще й стигнат нервите и колко време ще търпи да заливам
къщата с моите безценни съкровищни вехтории). Ето, онзи ден например купих още
един фотоапарат (не знам вече кой пореден инвентарен номер от общата ми
“колекция”). Този обаче е много модерен, с моторно придвижване на лентата, има
вградена светкавица, всякакви копчета и бутони по него, самоснимачка и т.н.
Като го погледна софиянката щеше да ми го облъска у главата, обаче аз още от
вратата обявих, че това е един мил подарък за нея самата и тя тутакси миряса.
Абе всичко е тактика, политика и правилен подход към неприятеля; да го
изненадаш в гръб, “изотзад” така да се рече по научному – не може другояче. И
тя, както така си мърмореше под носа и не харесваше въпросния фотоапарат,
станал вече най-новата придобивка в скромното ни домакинство, сега постоянно ме
пита кога ще му сложа филм, та да почвала да снима. “А-аа, чакай рекох - първо
аз да му се порадвам малко и да си го пощракам без лента, пък тогазка ти ще
правиш истинските си снимки!” Ред трябва да има и строги законови порядки в
един такъв почтен дом, като нашия - не може тъй, урбулешката: “Ръгъй, ръгъй мъ
ве Кольо, чи мъжъ ми’й ф Коми - ут лани’й зъминъл, паужина фанъх!” Нека да се
знае коя е главата в таз къща…
Онзи ден пък ме
глобиха за неправилно паркиране – $30; 30 цирея по гъзовете им дано поникнат!
Ай, че мръсници са се навъдили в последно време, мамка им – много ме е яд на
таквиз ненаситници от градската управа. То аз си бях спрял много правилно даже
и съвсем уставно на улицата, но да вземат тия серсеми от Кметството да ми
натургат едни знаци, дето на тях пише че не можело да се паркира току-така из
централната част и по мегдана на селото. Добре ама аз в залисията си изобщо не
съм и видял, че колецът на един такъв знак стърчи баш пред левия ми калник,
току на бордюра. И след 2 часа най-акуратен престой – хоп, болезненият щраф не
закъсня; ето ги спестяванията ни къде отидоха по орли и по гарвани! Даниелчето
и този път запази нужното си и възпитано самообладание, проявявайки една
изключително висока степен на лично хладнокръвие. Обаче имам грозното усещане,
че само след следващият ми вече случай на кръстосване с власт и полиция,
особено при посрещане на взаимните ни финансови интереси, ще има да си ходя пеш,
за да не влизам в разрез със закона...
Напред пак говорихме
по телефона с Нени. Между другото се разбрахме аз да взема органа от тях в
събота, преди да започнат заниманията ни по мотора му. До тук добре, обаче
майка му сега пък искала аз да съм им върнел старият, който в момента е при
нас, че да го продадели и Нени да вземе парите от него. Настръхнах като чух
всичко това – подлуднах, вярвайте ми! Такава низост не бях очаквал от нея, но
аз така съм се заял, че тя няма да види ни пиано, ни дявол. Малкият също смята,
че инструмента трябва да си остане при мен, освен това и никакви пари не могат
да се вземат от него, просто защото този орган е вече твърде стар. Ние преди 3
години го купихме за $1500, но сега повече от $300-$400 не могат да се вземат
(дори и това е под голямо съмнение). Аз даже му предложих да каже на майка си -
тя да намери евентуалният купувач, а пък аз лично ще й платя цената, на която
те се споразумеят за продажбата – с единствената ми благородна цел да го запазя
за себе си; т.е. ще си откупя собствената вещ един вид. Как не я е срам; хайде
от мене самият - майната ми! Но от детето трябва да й е неудобно малко поне, та
да му ги предлага всичките тези низости и варианти. Тя е толкова тъпа, че
собствените си пари дори не може да командва и управлява. Мислела да вземе
$2000 от този орган, а пък малкия й се изсмял в очите и й цитирал цифрите,
които аз самият предположих, че могат да се очакват (не повече от $200-$300). А
с чии пари беше купен тоя орган? – вероятно на майка й от ямболските ниви! В
момента, в който пиша настоящите си редове, аз брилянтно добре си спомням, че
именно тази покупка беше направена с част от онези средства, които лично вие
изпратихте от реституираната къща на дядо Косьо в с. Искра, Бог да го прости.
Аз понадих малко от тях към други едни, които вече имахме спестени с ясното
съзнание, че дядовците ми няма да осъдят тази моя постъпка, купувайки с техните
наследствени имоти такъв скъп музикален инструмент за детето. И тя сега, моля
ви се ще си го иска обратно – това ще стане само през трупа ми! Добре че се
сетих, как е купувано това електронно пиано, защото аз си мислех, че тогава го
взехме с готови пари от джоба (дето оная пет години “работи”, та сигурно тя го
и пълнеше тоя джоб). Но сега прекрасно си спомням, че Женя даже не беше
съгласна да се купува толкова скъп инструмент – тогава още се изказваше, че не
се знаело дали детето ще иска да свири или не. Проблемите по това свирене
датират още от най-ранен зародиш на благородната ми идея за музиката на Нени,
защото пред нас се бяха изпречили точно две алтернативи: моята (с настояването)
и тая на майка му (с примиряването и съгласяване с всичко, което пикльото каже
и й нареди). Ето за това резултатите са такива, точно заради това всичко отиде
по дяволите; по същите причини и в бъдещето има да се плащат тежки данъци, а
хора близки нам ще си зачернят дните от мъка. Заради една патка с женски образ,
която роди едно прекрасно дете и имá глупостта да си помисли, че светът вече се
е свлякъл в краката й, та можеше по-лесно да стъпва по която си иска кратуна.
Само че този път не позна. Да ви кажа право, покрай спокойствието и ритъма на
живот, който водим с Даниела, бях започнал да забравям за тези идиотщини от
близкото ми минало и ние с нея си мислим единствено и само за Неничко. Обаче
тази вечер аз пак се върнах на изходно си положение, макар и без да го искам...
Дани е на работа
сега - пак втора смяна, та след малко ще ходя да я прибирам. Беше ми казала да
полегна за малко, че да си почина уж. Добре ама аз се отплеснах с други
дейности, та така и не подремнах. А трябваше да затворя очите си за миг, защото
на нас вечерта ни обикновено започва в 23:30, след като се приберем. От тогава
насетне се правят салати, топлят се манджи, сръбва се скромно по някое и друго
малко аперитивче и докато си разкажем всичко от деня, ей го че станало 02:00
сутринта. А пък не ме питайте какво ми е положението на другия ден – едвам
гледам. Ето защо Даниела ме кара да полягвам поне за малко вечер, та да ми се
отморяват големите и хубави черни очи, които тя също толкова много обича,
колкото и мен самият...
На път съм може би
пак да си сваря малко ракия - този път от грозде. Онази вечер минах покрай един
друг мой зарзаватчия – той пък е от Ливан. Човека още ме помни от преди две
години, когато точно от него заедно с Васил (македонеца) купихме материал за
нашите секретни варива. И сега ме повика в хладилната камера на магазина – само
да си избирам първичния продукт: кеф ти грозде, кеф ти сливи, ябълки, круши и
други екзотични плодове. Та може би до седмица-две ще вземем някакво конкретно
решение и ще се наортачим с Жоро в голямото стопанско дело. Аз другите нито съм
ги чувал, ни съм ги виждал – нито пък те мен. Мислех си, че сега след като пак
имам жена до себе си, онези ще проявят барем едно чисто човешко любопитство, та
да се запознаят и видят нея поне. Но нали всичките са все много заети с
“бизнесите” си, а пък и страшно много се “изморяват”, та събота и неделя,
видите ли - само си почиват; на никой не му е тумнало до мене, но и този факт
вече не ме вълнува особено дълбоко...
Аз пък онзи ден нещо
не бях добре. Едно ми беше слабо такова, неразположено – като пред умиране,
макар и не съвсем. През нощта даже вдигнах и температура – абе имах всичките
симптоми на разболяването. Още на работа усетих да ме гази нещо, но си мислех
наивно, че само така ми се струва. Та се наложи милосърдната сестра по спешност
да си влиза в ролята и въпреки че беше в “извънработното” й време, тя ми
помогна много. Аз също й се реванширах дебело (като за пред доктор: с марков
фотоапарат от “Кореком”, една бутилка още по-марково уиски, което тя всъщност
ми предписа като лекарствено средство; даже сутринта и NES-кафето щях да й
направя, но добре че е по-чевръста от мене, та ме изпревари).
От утре вече започва
и сериозната ми работа по новия проект и вечерта като си дойда в къщи, значително
повече ще ми се полягва, а пък и очите ми ще са се изморили достатъчно през
деня - така че се опасявам дето няма да имам много възможност за писане на
дневници и статии за стенвестници. Даниелката обаче ще почива два цели дни един
след друг (това не й се беше случвало баят дълго време) и ще допълни всичко
онова, което аз съм пропуснал в описанията си до момента. Очертава се в това
писмо да има и малко снимки - като дойде Неничко при нас, пак ще щракнем някоя
и друга поза.
Сетих се и за
видеокамерата, която сигурно вече е изгнила в онзи гардероб – госпожата едва ли
я ползва. Но може да кажа на Нени - ако оная рече да разпродава и нея, ще си я
откупя аз. Хайде, сега спирам до тук, че почти дойде часът ми за излизане, за
да си прибера “сестрата” обратно в къщи. Оказа се, че професията на Дани не е чак
толкова лоша – в даден момент може да бъде и от някаква полза дори. Но човек се
сеща за медиците обикновено само когато го заболи нещо. През останалото време
хич не си и помисля за тях даже, освен ако не трябва всяка вечер да си ляга с такъв
един медицински персонал...
Започвам преразказа си с известна доза предварителни
извинения, защото осъзнавам, че не съм ви писала от доста време насам. Първо аз
изкарах една дълга серия от дежурства. След това оправях къщата; после пък
катастрофирахме точно на 04 Март вечерта. През този период и Нени идва за
няколко дни в къщи, та всичкото като се насъбра и взе, че изби в съвсем друга
посока. Сега, доколкото мога бавно се опитвам да сложа нещата в хронологичният
им ред и ще ви разкажа накратко за всичко, което ни се случи в последно време.
Ачи току що звънна по телефона и като разбра, че съм седнала да описвам
патилата ни, помоли ме да пиша много и дълго; най-подробно за всичко и всички,
като го извиня пред вас за “мързела”, който го е обзел. Горкият, той напоследък
е все недоспал, изморен, изнервен – просто много му се събра изведнъж. Не знам
кой ни завидя на щастието и на спокойствието, та се мъчи и опитва непрекъснато
да ни връща назад и да ни мъти водата. Но който и да е, и той няма да прокопса,
както викаше баба ми.
И така започвам с датата 04 Март – ако аз си бях останала
в Аделаида, на този ден щях да имам юбилей: 20 години “щастлив” семеен живот с
Валери, който бяхме решили да отпразнуваме в хотел “Хилтън”. Но явно не ни било
писано - първо, защото нито 20-те години са верни (ние сме се разделяли с него
поне 5 пъти; веднъж дори с най-официален развод и съпътстващите го бракоразводни
дела). Нито пък щастието ми беше някакво истинско щастие по смисъла на това
понятие; за спокойствие и дума не можеше да става, нито пък животът ми беше
живот като хората. Всичко това беше просто някакво съществуване около грижите
покрай детето, заради което аз съм изтърпяла толкова много обиди, дори шамари и
т.н.
Въпросният ден аз бях първа смяна - помотах се по
автобусите и се оказа, че Ачи се беше прибрал от работа малко преди мен.
Изкъпахме се на бърза ръка, облякохме се и решихме да се разходим до магазините
– аз бях решила да купя на Ангел едни домашни чехли от $40, а той нали си го
знаете – само като чу за цената им и започна да “припада” още от дома. Не знам
защо, но аз не бях много въодушевена от идеята за излизането ни и нямах особена
нагласа за това. Освен това и Жоро се беше обадил, че ще мине през нас и ще ни
донесе едни столове за кухнята (бяха само три, ама пък без пари – на нас не ни
и трябват повече). Понеже аз съм много любопитна, исках час по-скоро да ги
видя, да ги измия едва ли не веднага и автоматично да влизат в употреба. Обаче
Ачи - не, ще ходим някъде, та ще ходим; много настояваше да излезем. И нали съм
добра и хрисима душа, навих се да излизаме, за да няма муцки и фасони (той
понякога се цупи като децата и аз много си го обичам такъв – много ми е сладък,
големия бебчо).
Тръгнахме от къщи към 17:30 с шеги, смях, целувки и към
17:45 тъкмо завивахме, за да пресечем една голяма улица - аз попитах Ачи къде
точно отиваме и в този миг една кола връхлетя отгоре ни. А той вика: “Ей сега
ще видиш вече и съвсем точно къде отиваме!...” Всичкото стана толкова бързо и
мигновено, че ние дори нямахме време да се стреснем и уплашим. Излизаме и
двамата от колата и констатираме, че хубавият ни до преди няколко секунди
автомобил, се беше превърнал в една купчина ламарини и стойността му от $18,000
е паднала на не повече от $2000. Колата, т.е. трошката която ни бутна, се оказа
управлявана от една дребна и злобна пикла на не повече от 20, която тутакси
започна да твърди, че ние сме виновни за инцидента, нахвърли се да ни псува и
обижда и недвусмислено ни показа, че ние трябва да й купим едва ли не нова
кола, след като сме смачкали нейната, която пък едва ли струваше и $2000. Така
добре замислената ни малка разходка се превърна в един голям кошмар, включващ
множество разправии с “Пътна помощ”, Полиция и т.н. Прибрахме се с такси,
обадихме се на Жоро да донесе столовете у нас и си направихме един скромен
курбан. Аз едва тогава осъзнах какво е можело да стане, ако Ачи беше карал
малко по-бързо (а той буквално едвам пълзеше през кръстовището, оглеждайки се
на всевъзможните страни и посоки на света) - тази малка глупачка щеше да ме остави
на място, прикована на предната седалка, та нямаше да могат да ме измъкнат и с
хеликоптер дори от смачканите тенекии. Докато сега, за слава на Бога, оная успя
да накъдри само калника, предната броня, капака на мотора и не знам още какво,
което все пак се купува с пари. Явно датата 04 Март ще остане да свети в моя
живот до края на дните ми – не успях да я залича с пристигането си в Бризбън;
някои хора не са ми мислили много доброто на този ден, ясно е като бял ден вече.
Само, че те изобщо не знаят дето ние се обичаме толкова много с Ачи, че не
бихме допуснали никой, никога и по никакъв начин да разруши нещото, за което
сме чакали половин живот... Сега, в останалата ни половина от него ще се
постараем да има само щастие, повече любов, изобилие от усмивки и смях...
Спирам до тук с неприятните изживявания, вероятно тези
проблеми ще има да се предъвкват още дълго време и занапред; там висят
множество въпроси с големи въпросителни, отговорите на които ние продължаваме
да търсим и в момента. На следващия ден (петък) Ачи взе Нени у нас за три
поредни дни. За съжаление аз работих и трите, но те пък двамата оправяха мотора
и прекарвахме само вечерите заедно. Беше много хубаво, защото аз смея да си
мисля, че се разбираме чудесно помежду си и детето вече съвсем си промени
отношението към нас. Вероятно би трябвало да се радвам, че тук приказките на
“госпожата” и майка й изобщо не хващат дикиш. Нени може сам да види и прецени
къде му е по-добре и с кого. Ние вече се чухме с майка по телефона (това беше
на 09 Март) и от нас знаете, че Женя и старата ще вървят в Аделаида за
Великден. А ние ще вземем Нени за рождения му ден и ваканцията, т.е. ще го
имаме за повече от 10 дни, защото вторият му срок започва чак на 13 Април. Аз
вече успях да си уредя една седмица отпуска и сега вероятно Ачи ще направи
същото, за да отидем на този къмпинг, където те са ходили само двамата преди
Коледа. Ще трябва вероятно и да се постегнем малко с парите, защото доста
средства ще ни трябват за ремонти, глоби, регистрации на ремаркета и т.н., но с
повече желание и взаимно разбирателство всичко се постига. Мисля, че ще тръгнем
нататък още в неделята (на 04 Април) и ще си изкараме една седмична, чудесна и
спокойна почивка – всички имаме нужда от нея, а милия ми Ачи най-много. Точно
през периода с най-многото ни разправии, наред с всичко той правеше и един
голям проект в работата си, от който зависеха доста неща. Как успя да се
справи, аз самата дори не знам – не искам да повдигам много-много “акциите” му,
които и без това са доста високи и все му викам: “Браво, моето момче - и този
път им доказа колко си добър и умен! Ами аз нали за това си те взех, миличкото
ми!” Та, за това този път без много велики планове правени предварително, аз
съм решила да осигуря на “Голямото ми момче” една съвсем заслужена почивка, а
на “Малкото” – рожден ден, който той да запомни само с хубаво.
Е, това е лошото на Австралия, че е много далече от
България и в моменти като тези, т.е. по всички празници, ние много дълбоко усещаме
липсата на близките хора, които биха ни ги направили още по-незабравими и приятни.
Да се надяваме, че един ден слънцето ще изгрее и на нашата улица, а пък скапаното
Тото най-после ще пусне достатъчно много парички, за да ви вземем в Австралия и
да изживеете последните си години спокойно, заобиколени от любимите ви
същества. Ачи много не вярва на моите мечти и надежди в Тото-то, но аз съм
голяма комарджийка и играя с малки суми, но най-редовно и ревностно. А от
съвсем скоро вече, той също е признат за член на Тотализатора, от който един
ден ще потекат реки от пари (шегувам се, но ми се иска да е истина, все пак).
Е, за съжаление в моята карта той е на второ място и е много “нещастен” от този
факт, защото нали си го знаете: той винаги трябва да е пръв, но дали втори или
първи, ние ще делим наполовина 10 или 15 милиона... с мен, с вас, с децата ни.
Абе, те нека дай Боже първо да дойдат – хич няма и да ги делим даже; ще харчим
разумно, за да ни стигнат до края на живота и да подсигурим мечтаното
спокойствие и старини.
За сега спирам - отивам на пазар до близкия супермаркет,
защото от сега нататък всичките торби с покупки ще трябва да се носят на ръка.
Зорът ще е така до петък, когато ще дадат една кола на Ачи от компанията, та да
ползваме нея докато ремонтират нашата…
12.03.1999 – Олеле-е, толкова много неща се случиха в последно време, че този път аз
наистина не зная от къде да ги подхващам. Като начало изобщо не помня на коя
дата беше последното ми задгранично комюнике, но сега ще се опитам да изровя от
тук-от там по-съществените факти и да ги подредя във вид на проза, та да
останат завинаги в книгоподобният ми летопис. Гледам че малко по-отгоре съм
споменавал нещо за някакъв проект; това беше на работа. Значи, че аз не съм
писал от близо две седмици - не само “близо”, ами и малко повече дори, защото
този въпросен проект отдавна вече свърши, като аз изкарах и още няколко други
подобни през това време. Междувременно и оздравях - то не ми е и имало нещо сериозно;
просто ми беше малко смачкано и овчо. Изглежда настинах онази вечер в басейна и
на големия дъжд, дето ме пра вътре докато си провеждах Олимпийските тренировки.
Независимо от турбулентните събития, станали напоследък с нас, радвам се че
моето малко сочно сладострастие ви е държало “на течение” с информацията около
всички важни и маловажни текущи злободневки. Така че аз едва ли ще кажа нещо
ново и по-различно от вече споменатото до тук, но може би ще развия същата
тема, само че погледната изпод малко по-друг ъгъл.
От следващата
седмица започна и работата ми по споменатият някъде по-нагоре в редовете проект.
Всъщност, в едно и също време аз работих по три различни задачи – очите ми се
събраха на челото от зор. Независимо от всичко, заданието ми приключи при много
голям успех още в четвъртък вечерта. Получих висока служебна благодарност лично
от човека, който работеше редом с мене. Той е наш представител на компанията в
Сидней и специално беше дошъл тук в Бризбънския офис, за да работим съвместно.
Толкова много умора
и напрежение бях насъбрал у себе си докато предадем документацията, че в края
на този шибан ден рекохме да поизлезем с Даниела малко на разходка – хем по
пазар, в същото време и да проверя какво става с гроздето за ракията и т.н.;
искахме просто да се разсеем на въздух и да не сме си в къщи. Добре, ама то
нали много хубавото хич не е на хубаво, та на едно страшно натоварено
кръстовище се сблъскахме с друга кола, управлявана от едно момиче – някаква
ученичка беше на 16-17, не повече. Щях да правя десен завой, насрещното
движение беше спряло и в двете ленти на движение, за да ми осигури път и
безопасното ми изтегляне от кръстовището. Тая пикла обаче не ме вижда в това
време, че завивам (защото се движи неправилно отстрани на разрешените ленти, правейки
си по този начин някаква своя собствена, трета лента почти до банкета на
тротоара) и на края се спря в предницата на моята кола. От своя страна аз също
не я видях, та да избегна удара, не очаквайки изобщо, че някой може да се движи
извън законните две пътни ленти и ето ти как стават белите - буквално за един
миг. Аз не съм изчакал да дам предимство на движещите се направо, тя пък съвсем
не се движеше в законната лента на движение, които както вече казах бяха само
две, а в някаква си нейна трета несъществуваща и съвсем не по правилника - а
пък въобще кой беше крив и кой прав, дори Полицията не можа напълно да разбере.
Това стана точно в 17:15, а ние едва към 20:00 успяхме да се махнем от мястото
на произшествието. Колата ми беше ударена лошо и съвсем непригодна за движение,
заради което се прибрахме с такси – със същите пари, които аз пък от своя
страна намерих на пътя (една банкнота от $20, явно изтърсена от някой свидетел,
полицай или случаен зяпач). Беше ни ужасно криво и на двамата с Дани, защото отделно
от многото средства вложени в тая проклета кола, сега за ремонта й пък ще
отидат още повече. Ще се стопят всичките ни спестявания до настоящият момент,
но в края на краищата по-важното е, че ние сме живи и здрави – на ламарините
майната им; ибаз ги, както друг път и не само веднъж съм подчертавал. Добре, че
беше нашия приятел Жоро, та той ни разкарва на работа в началото. Даже на два
пъти човека ми остави собствената си кола, за да закарам Даниела в 06:00 на
нейната работа за първа смяна, а после пък аз да отида до моята.
На другия ден
(петък) аз цял ден се лутах из телефоните, да звъня по автосервизите и да питам
колко ще ми искат за изчукване, боядисване и т.н. Въобще имах много тежко
време, но се оправихме пак с Божията помощ и подкрепа. Всички майстори искат
минимум по 4-5 хиляди долара за ремонта, но аз след работа отидох при моя
човек, който оправя смачканата врата на предната ми кола. След големи
пазарлъци, унизителни кандърми, молби и уговорки, той се съгласи да поправи
каруцата за някакви си $2245, като само частите й струват $950. Това беше
най-ниската възможна оферта и аз бях принуден да кандисам на нея, защото нямах
друг избор - а пък без кола сме просто загубени; тук животът спира и замира
точно в мигът, в който човек остане без кола. Това ходене на работа, че
връщане; пазаруване – въобще настъпва някакъв неземен ад! Падаше се така по
време, че точно тогава Неничко нямаше да идва при нас, специално в събота; или
поне аз не си спомням каква беше програмата ни с точност, което пък не е и чак
от толкова важно значение.
Между другото
смачканата ни кола я натовариха на един камион от “Пътна помощ”, защото беше в
плачевно състояние, при което не можеше да се кара: радиаторът й изтече още по
време на удара, а освен това имаше още множество други недъзи и повреди –
смазана врата, калник, преден капак, счупен фар; ебало си мамата, ако трябва да
съм най-точен и образно-цветущ. За това че нещастният ни автомобил престоя
няколко дни и нощи в един специален двор на “Пътна помощ” и че механиците я
закараха до там с техен собствен превоз, гадовете от тази продажна служба ми
взеха други $200. Но тук, в тази част на света е така: видят ли че си на зор,
смъкват ти няколко кожи от гърба или както Жоро казва: откъсват ти главата, от
кръста чак! Аз тук отново ще си позволя лукса да цитирам моя уважаван началник
от “Електроника”-та, Веско Славчев и по този начин да увековеча крилатите му
думи, който навремето казваше, че “Болен на кревата се ебе, а пък босият – в
тръните!” (каква завидна прилика с действителността; колко много житейска
философия е събрана в този тъй кратичък речитатив)…
Всъщност аз тук
малко пообърках хронологията и поредността на събитията – не толкова това, но
си спомням че споменах дето Нени точно тогава не е бил с нас. Напротив, сега се
коригирам и подчертавам, че наред с всичките кахъри, неприятности и проблеми,
които изведнъж ни се изляха по кратуните като от спукана тръба на клозетен
канал, малкият Неничко също беше наш скъп гост през тези три злощастни дни - от
петък вечерта та до неделя, когато го върнах на майка му; точно след
катастрофата. И той не беше особено щастлив от неочаквания обрат в ситуацията,
защото по този начин неговите грандиозни планове за предстоящата му ваканцията
се объркваха тотално – в случая, ходенето ни на почивка, каране на мотора и
т.н. А всичко това, в края на краищата отново е свързано с изправността на
колата и с изтичането на доста средства разбира се, които сега щяха да бъдат
преразпределени в посока към ремонта й.
В петък Даниела беше
на работа - втора смяна. Аз, Нени и Жоро излизахме на другия ден. После ние с
Нени оправяхме мотора му в гаража, докато Дани пак работи до 16:30 (някаква
дневна смяна - много приятна, защото нямаше късни вечерни прибирания). С колата
на Жоро ходихме да я вземем, а вечерта си направихме едно малко и тихо
празненство с барбекю и всички останали спиртни медикаменти. Неничко беше много
доволен. Аз на другата сутрин щях да правя палачинки, но нищо не се получи в
тигана който аз си имам от години. Обвиних разтвора и като му се ядосах, та го
лиснах в мивката за да няма повече раздори между нас. С тази благородна умисъл,
тази вечер Даниела ми е купила специален тиган, който не стига че струва нещастните
си цели $15, ами е и чисто нов от магазина - на всичкото ни нямане отгоре...
Неделния ден ние с
малкия пак довършвахме поправките на неговата неудачна пърпоретка - този път
вече опитите ни бяха по-успешни и надявам се това да е окончателно, защото предишния
ден нещо бяхме объркали в поредността при сглобяването. Следобеда Нени си отиде
в къщи - уж щеше да идва с нас на разходка, но се сети че имал да прави някакви
домашни упражнения за училището на другия ден и си тръгна по тревога. Ние с
Даниела пък ходихме да се возим на онова синьото корабче, което пътува нагоре и
надолу по реката; и вас съм водил там последния път. Беше чудно време и си
направихме няколко снимки даже, въпреки частично заниженото ни настроение и
помръкнал ентусиазъм.
Така дойде и понеделника
- седмицата започна както обикновено, но този път вече без колата. Мой колега
ме взема сутрин от къщи, друг ме връща обратно – въобще всичко е много неудобно
и объркано. Даниела пътува с автобусите, но когато тя е първа смяна и тръгва
много рано сутринта, както и втора, когато пък се прибира късно вечерта, трябва
аз да я карам до работата й. Тогава вземам колата от Жоро, но неудобството и
проблемите свързани с една такава маневра се запазват непокътнати. Поради тези
причини се одумах на директора и го помолих, ако е възможно да ми дадат за
временно ползване една от служебните коли на завода. То пък разгеле се оказа,
че някой от нашите точно днес заминава за две седмици до офиса ни в Сидней, та
аз взех неговата кола, която всъщност е на компанията. Така животът ни от тази
вечер ще се нормализира в известна степен - докато изчукат и боядисат моята, аз
ще карам служебната кола. И пак хората излязоха наистина “хора”, човеци дето
има една приказка, защото съвсем спокойно можеха и да ми откажат; те по никакъв
начин не са ми длъжници. Но нали на мен много трудно нещо може да се отказва,
пък си го и заслужавам този дребен жест от тяхна страна (според моето скромно
мнение за себе си – я виж колко много работа им свърших напоследък; а аз
продължавам да върша и занапред).
След малко ще ходя
да прибирам Даниела от работа (с “новата” кола на завода). В същото време
започнахме да търсим и друго возило - тая ще я продадем и каквото вземем от нея
ще го понадим към парите, които си събираме в касичката (от закуските…) и ще
вземем може би други два автомобила, та да има една каква да е “учебна” бричка
и за Даниела.
Дълго време нямахме
писма от вас. Онзи ден дойде № 31, обаче № 30 липсва от тази поредица - освен
ако майка не е объркала номерата, както много често правя аз. Това писмо е
писано за времето от Заговезни насам, но каквото е – ще чакаме; все някога ще
пристигне. Ние утре вечер сме на гости у Жоро. На това тържество щяха да идват
Методи и Барбара, но нейния баща го оперирали от нещо онзи ден, та не й е много
спокойно да ходи по моабети. Те двамата с нашия Метко пак се събраха да живеят
заедно – дано този път да е за по-дълго, че те специално като вземат да се
разпърдяват, та хвърчи и перушина наоколо чак...
Нени тази седмица
няма да бъде с нас. Щял да ходи с майка си по онези увеселителни паркове на
Gold Coast. Тъкмо и аз ще си видя някоя къщна работа. Всъщност утре ще се влача
цял ден по гаражни разпродажби, за да си убивам времето, докато моето съкровище
печели паричките за другата кола; в неделя пък може да мръдна по битаците, че и
там не съм се вясвал отдавна и постоянно ми пишат неизвинени отсъствия. Тогава
Даниела пак ще изкарва средства за насъщния, а следобеда може да отидем някъде
на разходка (този път ПЕША – в смисъл, без кола!)...
Уж щях да лягам, че
да поспя малко напред, но пак не ми се получи. Готвих разни деликатеси и се
въртях из дома; правих руска салата за утре – като отидем у Жоро да занесем и
ние нещо към общата софра. Писмо писах – изобщо толкова много дейност развих;
точно както само един Ангел Михов може и знае как, а сега вече се оказа, че и
Даниела прави по много неща наведнъж и то както трябва, което ме кара да я
обичам и уважавам още повече. Тя е много мила, внимателна и добра към мене и
също много ме обича. Не знам защо обаче Господ чак сега ни събра под един
покрив, когато половина от животите ни вече минаха безвъзвратно - ей тъй,
бадева дето се вика; в бури и ледени виелици. Но каквото и да е – все е добро;
няма нищо случайно на тоя грешен свят.
Ще се ориентирам
вече към привършване на своя тъжен монолог – а, че защо пък написах “тъжен”?
Не, определено това е само едно временно състояние на духа – напротив: няма
абсолютно нищо, за което да се скърби. Мисля че засегнах повечето от събитията
около нас, случили се до този настоящ момент. Хубавото е, че Даниела също
написва по нещичко от “кухнята” на нашия съвместен живот, та да имате повече
прочитен и информационен материал за обсъждане. Аз напоследък наистина нямам
чак толкова много време за писателство, както това беше по-рано. Едва сега
осъзнавам и прекрасно разбирам защо в предишната си форма на съществуване съм
се занимавал предимно с писане на писма: амчи аз просто не съм имал други
интереси, бре! Докато сега мога да творя единствено само когато съм сам, т.е.
когато Даниела е на работа. Когато тя си е в къщи обикновено излизаме на
някъде, пазаруваме, готвим, вечеряме, приказваме си, слушаме музика и постоянно
сме си заедно. Телевизия не гледаме особено, защото трябва да си мълчим, а това
и двамата не го умеем. За това пускаме телевизора само в часовете когато казват
числата от Тото-то. През останалото време сме заети един с друг и въобще не
скучаем...
19.03.1999 - Петък вечер. От същия ден на миналата седмица не съм драсвал нито ред.
През всичките дни от тази обаче, непрекъснато имаше с по нещо да се занимаваме:
на първо място идва работата, след това се нареждат и удоволствията от рода на
пазаруване, домашни подредби и т.н. Но сега ще продължа с одисеята ни точно от
там, където прекъснах мисловният си ручей и приключих с писанията си, за да
отида да прибера Даниела от работа.
Както беше залегнато
в плана, миналата събота ходихме на гости у Жоро. Но преди това имахме
множество силни емоции около закупуването на един старинен бюфет/секция/шкаф
или каквото искате да го наречете. Видях го на една гаражна разпродажба, тъкмо
след като оставих Дани за поредното си дежурство. И понеже вече не мога да
вземам окончателните си решения само еднолично, ами чакам да чуя и нейното
мнение, та с цялата си глупост не го купих веднага. През деня даже ходих един-два
пъти до същото място, че да проверявам дали не се е продал вече. Вечерта, след
като взех “човекът на действията” от работа, пак отидохме да видим въпросния
скрин – вече заедно. Наш беше, нямаше и капчица съмнение; имахме голям късмет,
защото никой не го беше купил през деня, та от исканите за него $80, минахме
през $70, слязохме до $60 и на края го купихме за символичните $50. А самото
нещо е много солидно и тежко, направено изцяло от дъски, а не от евтини
талашитени плоскости (изкривихме се с Жоро, докато го качим по стълбите до
нас); в строг стил “Барок”, “Рококо” и “Селянинът с колелото” взети заедно -
старинно модерен. С една дума: много хубав, а след като пък е евтин, при това
условие той вече става и безценен. Та хайде, след пазарлъка и последвалата го
веднага покупка, аз хуквам до Жоро, за да го взема от тях, че да ми помага.
Трябваше да го прекараме с неговата кола, защото тя има багажник – човека
заряза приготовленията си за вечерта и веднага откликна на зовът ми за помощ.
Натоварихме шкафа (а той едва не му смаза покрива на колата, но това е отделна
тема), бавно и внимателно го закарахме до квартирата, с много тежки клетви и
попръжни го завлякохме до етажа, тупнахме го в средата на хола, тракнахме
портата от отвън и отидохме на моабет. През това време Даниела опече и една
баница с трева, която стана ужасно хубава със софийските “Кори точени” от 50
стотинки за пакет. Аз, както и друг път съм го правил, вечерта се представях с
традиционната си руска салата, докато Жоро беше готвил истински руски борш +
кюфтета нервозни по автентична Чирпанска рецепта и стана едно удивително голямо
парти. Стигнахме до песни, пяхме стари шлагери и старинни руски романси. Самият
Жоро е бивш руски възпитаник (майка му е рускиня дори), там е живял доста години,
а пък в Москва е завършил Институт със специалност “Металургия, леене и топене
на металите”. Вдигахме шум до 02:00 през нощта, а после ние с Даниелка се
прибрахме пеша до вкъщи – като удариш по цялата “Витошка”, през “Мария Луиза”,
пресичаш канала – още толкова от другата му страна и почти бяхме у дома!
Направихме си една дълга среднощна разходка, за да ни се разведрят главите –
докато се върнем в апартамента, аз вече бях полутрезвен и болезнено гладен...
На другия ден Дани
пак беше на работа, а аз отидох до битака, за да се запиша в “Книгата за
почетни гости и VIP посетители” – независимо че този път нищо не купих, отчетох
съревнованието за деня и се прибрах с подвит куйрук. Следобеда отидох да взема
Даниела от работа, след което в къщи на нова сметка започна поредната серия от
размествания на мебели, умуване, разстановки, свързване на жици и уредби по
няколко пъти и прочие домашни неволи. На един върхово натоварен етап от деня,
вече ми идеше да нацепя тоя античен кютюк на трески за огрев и да го прекарам
през барбекюто – толкоз ми беше причерняло пред погледа. Добре че от време на
време Дани ми лекуваше нервните изблици с по някоя бира от хладилника,
млясвайки ме нежно по сурата - иначе да си бях легнал още в 21:00. Работният
ни, т.е. почивният уж ден, приключи при изключителен успех, но едва в 23:00,
когато всичко си отиде по местата, зае окончателната си форма и очертания, с
което холът вече заприлича на истинска обитаема жилищна площ, а не както до
сега мязаше на студентско общежитие в приземен етаж.
След цялата тази
отчаяна офанзива, сега пък следваше един още по-нов момент и изцяло авангарден
етап: а именно, изваждането на историческите кристални чаши, вази, чинии и
всевъзможни сервизи и най-педантичното им подреждане във въпросният дървен
сандък със стъклени витрини и множество чекмеджета. Това разбира се, ние
оставихме да се случва през някоя от следващите вечери на седмицата, която
настъпи обаче съвсем ненадейно още на другия ден – ебаси шопкинята, казвам ви;
за нея няма думи от сорта на “после/ще видим” или “някой друг (неопределен)
път” – всичко е със срок “сега” или най-късно “веднага”! Даниела много хареса
всички стъкларии на скъпата ми майчица и намери място на всяко едно отделно
нещичко. Тя много си пада по такива артикули, докато аз не особено и през
цялото това време на подредба играх ролята на докер и общ работник от сточна
гара, гледах тъпоумно като хипопотам, но в същото време вътрешно се наслаждавах
на нейния ентусиазъм и култ към скъпият фин порцелан, наред с тежкия оловен
кристал и останалата стъклария от общ характер и непретенциозно качество. С
изключителната си вещина Даниела нареди всичко - първо най-идеално изми нещата
и те блеснаха като нови; после прояви умопомрачаващо търпение и на няколко пъти
им размени местата (на всяко отделно парче!) – мести ги и ги размества до
тогава, докато най-после не намери най-вярното им разположение и на края миряса,
каталясала на дивана. Както вече подчертах дебело и умишлено споменах вече
няколко пъти (заради особената радост на скъпата ми майчица), Дани хареса
всичко изключително много, но най-лично място отдели на синият тортен сервиз.
Нека тя сега да бъде много щастлива, прочитайки тези въодушевени редове. Малко
по-късно на въпросната вечер, ние изпихме и по една малка водка (няколко пъти)
в чашите от татко – нищо, че те са за уиски; нали нямат надпис. Вече се храним
като средновековни буржоа и френски аристократи в сервиза с карамфилите, а не в
онези намерени на пътя чинии и паници, които пък на мен лично ми свиди да
изхвърля, защото вече са ми станали ваданлък тъй да се каже; покъщнина един
вид.
Седмицата изтече в
обичайното си тичане на работа – под ударите на ниски, средни и високи
напрежения, намиращи се в границите между тока от една малка батерийка 1.5 V,
та се стигне чак до трифазния ток по далекопроводите на Енергото. Тая малка
мършава австралийска кучка, дето буквално се спря с колата си и се заби
директно в моята, сега иска аз да й плащам разходите по ремонта и на нейната
таратайка, смятайки че съм изцяло виновен за катастрофата и може да ме даде
дори под съд. Аз обаче имам много сериозен свидетел, който е видял абсолютно
всичко и е на моя страна. Тепърва обаче има да се разправяме с адвокати, със
съдилища и т.н., но каквото е - ще го приемаме като закономерна даденост, пък
ще видим какво ще става по-нататък.
Междувременно дойде
писмо № 30 с мартениците. Изглежда се е забавило повече от нормалното, защото е
било малко по-дебело, та не е изключено митническите служби да са го подлагали
на по-щателна проверка. Пристигна и писмо №32 онзи ден. Не ми е много ясно как
ще изпратя халката, но ще гледам да измисля нещо. Не съм се чувал скоро с
Марио, не знам сестра му с мъжа си дали са се прибрали в България или са още
тук на гости при него. Тези дни ще разбера какво е положението.
Снощи направихме резервация
за едно бунгало в същия къмпинг, където ходихме с майка и леля Мими, а пък
миналата Коледа там изкарахме няколко дни с Нени. Заминаваме на 05 Април
(понеделник) и ще стоим там до петък. Този път ще бъдем всички заедно, вече в разширен
състав. Аз ще надработя два дни, а други два ще си взема от годишната отпуска,
за да се съчетаят с поредицата от празничната седмица по Великден. Тази година
ще си боядисваме яйцата в събота и тогава ще отидем на черква. Нени сигурно все
още ще бъде с нас, та ще заведем и него в светия храм Господен. Но хайде, нека за
сега да се въздържам от изготвянето на много бляскави и насрещни планове,
защото съвсем не е изключено Бог да ни е прегласил и някаква друга алтернатива,
за която да разберем едва в последния момент, както обикновено се случва.
Тази вечер си
прибрах колата от майстора – станала е по-хубава и от нова дори - въобще не
личи какво е имало преди това, с което целият масраф се заключи в рамките на
$2420; малко преди да я сглобят напълно в сервиза се оказало, че и радиатора е
безнадеждно спукан, та се наложило и той да се сменя с нов. Въобще, съвсем без
време ми се явиха тези сериозни и най-непредвидени разходи, но какво можем да
направим повече - толкова много хора има, които изпращат лошите си мисли към
нас, че самият Господ понякога се изморява с пропъждането им и без да иска
пуска по някоя насреща ни. Страх ме е онази дърта ямболийка да не е направила
някоя магия пак. Ние с Даниела много вярваме в такива глупости и постоянно се
страхуваме от подобни идиотщини. Нека майка да отправя молбите и молитвите си
към всички светии, та да не ни лови нищо лошо.
Нени е добре, у - фф
– какво добре, бе?! Какви ги дрънкам и аз - забравих да споделя с него пък какво
изживях. В неделя да вземе и да отиде да играе топка в някакъв парк. Какво са
играли, какво са се блъскали като разгонени кочове, та като вземе един дивак да
му скочи и с главата си да му разпори бузата – дясната, точно под окото на
скулата. Майка му и баба му уж били там, но цялата история е забулена и
заплетена в толкова много лъжи и измислици, защото определено нещо важно и
съществено най-умишлено и тенденциозно се прикрива от нас. И сега Неничко е с 8
шева на лицето си. Той като ми се обади в понеделника и ми разказа историята,
аз се разплаках по телефона - развълнувах се така, че щеше да ми стане лошо
чак. Веднага вечерта го взехме с Даниела у нас, за да го видим и изследваме
отблизо и “под микроскоп”, поразходихме го напред-назад и отседнахме в един
италиански ресторант на вечеря. В болницата не са го закърпили много добре и по
принцип там ще му остане някакъв едва забележим белег, но защо да стане така.
Толкова много се разстроих от тази случка, че няколко дни не бях на себе си.
Сега пак се чуваме всеки ден с него, даже напред той ми се обажда в къщи (нещо,
което преди това не се беше случвало никога). Явно, че му е спокойно и добре с
нас, защото и леля Даниела много му угажда. Обаче аз съм й казал да се простира
само до определени разумни граници, а не да прекалява с глезотиите си. Много ми
домъчня от тази случка с Нени, а на всичкото отгоре ми се струва и доволно
много мистериозна. Каква беше оная кратуна и колко корава може да е тя, дето
пък по такъв жесток начин сряза на нашия лицето, та го обезобрази. Вярно, че
раната му е точно на лицевия кокал (скулата под окото), но там няма нито
подутина, нито някаква синина от тоя жесток удар, а направо само едно сцепено
като с нож месо. Каквото и да е, ние никога няма да узнаем истината – кой знае
къде и с кого е бил или пък някой го е млатил в училището за нещо. Сега в
неделя ще му махат конците, а Даниела ще вземе някакъв специален крем за рани
от нейната “фабрика”, та да го маже за по-доброто и лесно зарастване...
