Здравейте, мили родители! Вчера (15.02.1999 – пиша датата само заради строгия ред, който е въвел
Ачи; иначе това едва ли има някакво значение за някой друг), като по някакво
чудо имах почивен ден и докато си запълвах свободното време с пране, гладене и
чистене на колибката, видях пощаджията, който донесе писма № 28 и № 29 от
майка. Нямах време да чакам Ачи чак до вечерта, да си дойде от работа за да ги
отворим заедно, ами ги прочетох още на мига (извинявам се за това – не беше
много честно от моя страна). Е, веднага си признах греха пред Ачи, който не ми
се кара много, а за оправдание и опрощение му прочетох писмото на глас – той ме
заплаши, че в противен случай щял да си го чете сам цели 5 часа наум. И така -
започвам да отговарям по въпросите на майка по ред на номерата, като преди това
бих искала горещо да й благодаря за хубавите думи, с които тя ме посрещна макар
и задочно в семейството си, а и за пожеланията й да остана вечно в прегръдките
на моя скъп Ачи (ами че аз нали само за това дойдох при него в Бризбън, за да
остана завинаги... и само с него). Ще се опитам да оправдая доверието на цялата
фамилия и остана такава, каквато съм сега – добра, грижовна, щастлива и
лъчезарна спътница на обичният ви син; почитаща и уважаваща родителите му жена.
И двамата сме много щастливи от развоя на нещата между
нас, а Ачи постоянно го е страх от това; че всичко е много по-хубаво дори от
това, което той си е представял в мечтите. Все ми казва: “Ех, да можеше сега от
някъде мама и тате да ме видят колко ми е хубаво!” Разбираме се чудесно помежду
си; често говорим и мислим за едни и същи проблеми едновременно. Дори в
църквата се оказа, че сме се молили за едни и същи неща без да знаем
предварително. Казваме си един на друг всичко и винаги търсим съвета и мнението
на другия (особено аз, защото Ачи е нещо като “екстрасенс” за мен – успя да ми
внуши, че мога и да не пуша, а пък аз го направих заради него; но и той за мен
– почти две седмици вече не пушим въобще).
Сега на въпроса за иконата – и двамата с Ачи сме съгласни
тя да бъде на Света Богородица, но ако има проблеми по изпращането не се
притеснявайте – когато стане. Аз донесох от България една малка иконка на Св.
Богородица, Ачи има вашите три и сега всичките те ни гледат от стените (а и
отгоре) какво правим, пазят ни да не сгрешим, а и ни закрилят винаги. Ачи иска
пръстена му да бъде с черен камък отгоре, а пък за моя идеята е тук да му
сложат и диамант в единия край, с три излизащи от него лъчи; ще представлява
нещо много уникално и интересно - ще стане добре... Колкото до желанието ви да
направите пръстен и на Нени, нашият съвет е да изчакате малко: нека първо да завърши
поне 12-ти клас, за да има съществен повод за подобен жест от ваша страна, а
понеже детето все още расте, за сега би било абсолютно ненужно да се прави
нещо, а пък после да се разваля, че да се разширява и т.н. Има време, дай Боже
само да сте живи и здрави - може не само пръстен, ами и халка за сватбата да му
направите и да я донесете лично тук; тъкмо ще видите как му стои на пръста...
А сега ще се върна към събитията от току що изминалите
почивни дни. В събота сутринта Ачи пак доведе Нени за през деня, както винаги.
Закусвахме с детето печени сандвичи с портокалов сок и докато Ачи се къпеше за
излизане, аз си поговорих насаме с него по въпроса, че баща му трябва да му
купи скъпа чанта за училище и за тонът, който той му държа по телефона
предишната вечер (писах ви за това, нали?). Обясних на Нени, че ако иска да
получава обич и внимание от наша страна, той не трябва да се държи по този
грозен начин (особено с баща си), а ще му се наложи занапред да не използва
наглия език на майка си. Той обеща, че ще се извини на Ачи, но когато трябваше
да го направи, не му каза “извинявай тате”, а само, че го обича... Това на мен
до някаква степен ми стигаше, а и на моето момче, надявам се. След това
отидохме да купим прословутата чанта на “раздора” и един дезодорант, който той
си хареса. От там го закарахме да играе 3 часа тенис, а като му свърши
тренировката си купихме две големи пици за обяд, които изядохме с удоволствие в
един парк. Като си успокоихме духовете след засищането на глада, се запътихме
на около 60 км извън града към един комплекс с разни колички, Виенско колело и
други детски атракции - нещо като етнографски музей (малко прилича на Етъра, но
не е чак толкова уникално, в полза на вашия габровски “Етър”, разбира се). Прекарахме
един чудесен ден в смях и безгрижие, направихме си и снимки, които също ще
видите малко по-нататък.
В неделя пък (14.02.1999)
беше Св. Трифон Зарезан в България, но в Австралия на този ден празнуват един
техен светия (Св. Валентин) или Денят на влюбените, както също е известен по
света. Ние сутринта се излежавахме до малко по-късно в леглото, след което
отидохме в една Католическа катедрала, за да запалим по някоя свещ и да се
помолим на Бог за здраве и успех. После си направихме дълга и приятна разходка
из града и покрай реката. От там Ачи ме заведе да изпием по някоя бира и да
послушаме малко музика в някакъв Ирландски клуб – беше чудесно. По случай
празника и в знак на голямата си обич, той ми подари 12 аленочервени рози,
които аз разделих в две вази и на които се радвах като дете – и тях сме
снимали, но аз не се отчетох с някакъв подарък пред него. Бях решила да му купя
часовник и бутилка шампанско, но първо магазините затвориха и второ –на този
етап Ачи не иска скъп часовник. Не че ще купим някакъв евтин защото не си
струва, но за сега той няма належаща нужда от такъв (има си часовник в колата,
след това на компютъра в работата и т.н.). За това чакаме удобен момент – някоя
сезонна разпродажба или пък моето Тото да пусне някой лев за излишен харчлък. А
и неговият часовник трябва да бъде марков, най-малкото швейцарски; да има ден,
дата и да бъде в цвета на пръстена му... Абе, детски капризи, ама като и аз
искам да му угаждам - няма как, ще чакаме момента...
И така, Денят на влюбените беше чудесен, макар че мина и
без шампанско – ние първо още на връщане забравихме за него и второ – Ачи пак
трябваше да става рано сутринта в понеделник. За това решихме да си направим
друг “Валентинов ден” следващата събота, само наш, в която почиваме и двамата.
С една дума - когато двама души се разбират и мислят еднакво, всеки ден може да
бъде празник за тях и да бъде прекаран великолепно, нали?
За сега спирам до тук, защото трябва да се приготвям за
работа – днес смяната ми е от 14:45 до 23:15. Ачи е на работа до 17:00 и от там
ще ходи да плува на един басейн час-два, за да не стои сам в къщи. Доста мъчно
ни е да се разделяме, но няма как – имаме нужда от средства, за които трябва и
да се трудим от време на време. Но пък за сметка на компаниите, в които
работим, ние си звъним по телефоните поне по 5-6 пъти на ден, за да се питаме
кой какво прави и да си кажем колко много се обичаме...
17.02.1999 - Денят е сряда, а часът
едва 08:00 – аз изпратих Ачи, който току що отиде на работа, понеже днес
почивам. В момента пия кафе и за да не бездействам, пак реших да ви напиша
някой ред. От утре започвам една дълга серия от 10 дежурства за 14 дни, които
как ще изкарам до края - един Господ знае. Не че съм се преработила - по цял
ден спрягам глагола “Мотам се” и през 20 минути звъня в къщи на Ачи, който
мърмори, че всяка вечер стои сам. Преди в Аделаида работех и нощни смени, които
аз много обичам, защото се наспивам и ми плащат добре, но сега той е
категоричен: “Никакви нощни - малко ми е, че те прибирам почти в полунощ от
втора смяна, ами сега остава да почна и да спя сам – не!” Понякога се държи по
детски мило и едва ли не аз трябва да му стискам ръчичката по цяла нощ, за да
не го е “страх от мечките”. И понеже аз много го обичам и искам той да е
щастлив, правя го и се старая повечето неща да бъдат по негов тертип; така е –
щом го иска така, нека така ще бъде. Само мир и любов да има, защото в началото
се огорчаваше от някои мои съвсем безобидни думи, казани дори и на шега – явно
много му се беше натрупала чернилката в душата. Сега е по-добре, спокойният
живот му се отразява доста здравословно.
Забравих да ви се похваля, че миналата неделя карах
колата на един паркинг. Бях много горда, че Ачи ми разреши – аз съм първият
човек, удостоен с тази чест; за него колата му стои дори на четвърт стъпало над
мене. Но честно казано, аз бях много по-притеснена от него - да не би да й
стане нещо, защото после ще сме като вързани – имате вече представа какво
означава човек да остане без кола в Австралия. За това аз съм на мнение, че ще
трябва да отделим $1000 и да купим една малка, по-очукана кола само за мен - да
се уча да карам нея, а пък Ачи да си пази новата. Аз между другото, въобще не
знам как ще вземам книжка, след като нямам абсолютно никакво желание да
управлявам МПС. Общо-взето донякъде се справям с шофьорлъка, но съм много
разсеяна и малко безотговорна – една неделна сутрин още в Аделаида, бързайки за
работа подпрях оградата на комшиите и се опитах да им вляза в спалнята, но
слава Богу само изкривих ламарините по предната врата на огромния “Форд”, който
има Валери... е, карай да върви – на мен нали ми нямаше нищо. Та, такива ми ти
работи около моята шофьорска одисея, лоша работа. Надявам се Ачи да ме поизучи
още малко и вече да се явявам на изпит, защото на предишния ми инструктор съм
изплатила поне една стая от къщата, с парите които съм пръснала за уроци - взела
съм повече от 30 учебни часа x $30 всеки... множко е, май? Но, каквото Господ е
рекъл, ако трябва – значи ще стане.
Днес смятам да направя един боб с бекон - ще го запека в
тавата във фурната и ще отида до близкия супермаркет да убия малко време.
Довечера ще пазаруваме с Ангел – магазините работят до 21:00. Ще имаме
достатъчно време, а е и по-добре двамата да решаваме от какво имаме нужда.
Понякога аз доста неразумно харча излишно много пари за ненужни неща и ми
трябва спирачка като моето момче, което веднага ме разубеждава и дава друга
идея. Благодарение на вашето добро възпитание, той ми е толкова пестелив и
óправен, че няма неща, които да не ремонтира и ситуации, от които да не успее да
излезе. Благодаря и на двама ви за всичко добро, на което сте го научили и
продължавате да го учите! За сега ще спирам с писането, но може би ще продължа
още довечера или пък утре след работа – първа смяна съм от 06:30 до 15:00 и ще
се приберем почти заедно с Ачи, слава Богу!
Вчера, 18.02.1999
- нямах никакво време за писма, а и нищо особено не се случи, че да го
споменавам. Уж щяхме да ходим на басейн, уж това-онова и на края плановете ни
се провалиха. Останахме в къщи и Ачи оправи музиката, която предишния ден спря
– някакъв бушон бил изгорял. Изпихме по едно вино след вечеря, поговорихме и
легнахме набързо, защото той буквално заспиваше на масата още в 22:30.
Не помня дали съм ви се оплаквала от шумът на колите,
който спира само за час-два през нощта и на който, ако свикнеш да спиш си
добре, ако ли не – ще ставаш като нас по нощите (от 05:30 сме на крак) и ще се
носиш недоспал цял ден. Аз все още не успявам да се пренастроя към шумотевицата
около нас, защото в Аделаида живеех в страхотна тишина – муха да бръмне и се
чува, а и кварталът беше чудесен: с хубави къщи, без огради и с добра слава. Но
няма как, щом съм избрала да живея с Ачи и то в Бризбън - искам или не ще
трябва да свикна и с шума, и с грозните дървени къщи наоколо, и с какво ли още
не. По-важното е обаче у дома да ни е хубаво и на душите леко и спокойно -
останалото са подробности, към които ще се нагаждаме щем-не щем.
Днес (19.02.1999)
- пак съм следобедна смяна на работа, но преди това имам една задължителна
лекция по пожарна безопасност от около цял час, която трябва да посетя. С нея
вече денят ми ще стане още по-дълъг и отегчителен. Сега готвя месо с ориз, че
да имаме някаква храна за вечеря. Преди смяната трябва да отида и до центъра на
града, за да си свърша мои лични дела в банката. С Ачи ще се видим чак в 23:15,
когато той ще дойде да ме вземе от работа, а до тогава и той ще бъде доста зает
с разни глупости. След 17:00 ще ходи с ремаркето да прекара багажа на един
българин – Георги, който се пресели в Бризбън от Аделаида преди седмица и сега
е намерил квартира близо до нас. Той до сега стоя у Методи, защото Ачи му беше
дал и неговия телефон още отпреди, а пък и защото у дома не можеше да спи – ние
имаме само една спалня. Приятелката на Методи, Барбара, също не беше много
очарована от присъствието на още един българин у тях (веднъж ми беше казала, че
един й стига), но нали Ачи от най-добри чувства дето все иска да помогне
някому, та им го натресе с все куфари и чанти, а те просто нямаха сили да го
изгонят. По време на Коледните празници въпросният Георги се видя с Ангел у
дома в Аделаида – беше вече решил, че ще се преселва в Бризбън и че Ачи е човекът,
който ще му помогне в началото. Добре ама не позна, защото той най-деликатно му
отказа квартира и подслон (ние вече бяхме решили да се съберем), но тогава не
можехме да обясняваме и на него разните новосъздали се ситуации около нас
самите. За това Ангел му даде и данните на Методи, който сега ще-не ще го
прибра. Георги се разведе преди около година с жена си, има едно момче на 16-17
и от 6 години в Аделаида не е попипнал работа и то не защото го мързи или не си
търси, а просто защото там работа няма. Е, сега вече се е поразочаровал и от
Бризбън (по неговите думи), защото първо – тук не го посрещнаха с духова или
фанфарна музика; второ – цените и наемите в този щат са значително по-високи,
отколкото в Аделаида; трето – къщите по принцип тук са отвратителни. Вероятно
след месец-два, като не намери и подходяща работа ще запраши обратно към Южна
Австралия, където се живее много по-лесно, по-спокойно и основно – доста
по-евтино.
Но хайде, стига съм ви занимавала с този наш приятел Жоро...
нали сме хора все пак; ще му дадем едно рамо в началото, а пък нататък дано се
оправи и сам. Аз започнах да се държа доста резервирано с българите напоследък,
защото се напатих достатъчно от желанието ми да им помогна. Колко много хора
сме подкрепили в труден за тях момент, не помня: на кой с легло, на кой със
завивки, маси, столове, телевизор и музика – дори 2 месеца преди да дойда при
Ачи дадох телевизора и магнетофона от стаята на баща ми на едни нови българи,
като им обясних, че и на нас така добри хора са ни помагали в началото. Но разочарованието
ми дойде от една близо 50-годишна българка, която уредих на постоянна работа в
моята “стара” болница и която “уж” се контузи в работата така, че и до сега й
изплащат нормална заплата за компенсация, без тя изобщо да ходи на работа (в
интерес на истината, абсолютно нищо й няма - по-здрава е от мен, но явно се
намери някой хитряга, който й е дал съвета как да излъже държавата и да си лежи
на гърба). След този случай вече не гледам възторжено на идеята да се помага на
българи, които дори едно “мерси” не ти казват след време, а после не дават на
заем дори собствената ти маса и столове за разни партита (историята помни и
по-тежки случаи – купихме си одеала без време, защото ни беше срам да си
поискаме нашите, които бяхме дали уж временно на едни други хора преди година).
Е, вие надявам се, че знаете поговорката: “Не питай старило, а питай патило”,
защото Ачи или не я знае или я е забравил, та за това ще му трябва време да си
я припомни...
И сега да ви се оплача от още нещо (тъй и тъй нещо
настроението ми е “минорно” тази сутрин) - посрещането ми в Бризбън беше
“велико”, освен Методи до сега не съм видяла нито един друг българин.
“Госпожата” добре е обработила всички предварително и то така, че те дори от
любопитство не искат да видят дали поне имам две очи и дали все още чувам с ушите
си. Ние с Ачи не сме заприритали за техните велики компании, но все пак и
двамата сме общо взето социални животни - защо пък да не се събираме и с
българи... по-лесно ни е да говорим на майчиния си език, не за друго. Обаче щом
те така се отнасят с нас, и ние така ще се държим към тях. За сега си се
задоволяваме с нашите приказки вечер и чат-пат с поединични австралийски
компании и не ни е нито скучно, нито пък еднообразно. А и на този етап
избягваме пушачески компании все още, заради мен – понякога, честно казано ми се
пуши като на империалист. В болницата си пия кафето сама на терасата, вперила
поглед отсреща в огромния железен мост, защото ако отида с другите ми колежки,
ще трябва и аз да пуша наравно с тях. Те знаят за това и не ми се сърдят,
защото са австралийци - ако бяха българи щяха дори да ми предлагат цигари и да
викат: “Абе, запали една... нищо няма да ти стане!”, но аз в някои отношения
по-добре се разбирам с австралийските “цигани”, отколкото с нашите родни
“аристократи”. Етапът ни все още не е за велики сбирки – нямаме столове дори, а
и толкова много неща имаме да си казваме с Ачи, че дори не забелязваме кога е
минало времето на нощта и дори слънцето е изгряло. Дай Боже все така да бъде -
винаги да се събуждаме усмихнати и доволни, с “Добро утро” на уста и винаги да
има за какво да си говорим и вълнуваме; да има проблеми, които да решаваме
заедно и цел, за която да се молим, да мислим и постигаме с общи усилия.
Едно от нещата, които ме тревожат на този етап са
“черните мисли” на Ачи – аз съм голям оптимист и се шегувам с всичко, докато
той е по-сдържан в момента, явно не му е било леко през всичкото това време на
уж успешен брак, в обстановка на взаимни скандали, последвани от мъчителна и
гробна тишина, умопомрачаваща самота и т.н. Аз в общи линии съм човек, с когото
се живее лесно, може би защото бързо забравям неприятностите и се стремя към
нови и все по-хубави неща. Докато Ачи все премисля нещата поне откъм трите им
страни и гледа песимистично на идеите ми (особено на някои). Ще приключвам за
сега, защото както не спирам да говоря и пиша, ще се наложи да изпращаме цели
романи, а не само кратки писъмца както до сега...
Няколко дни не съм ви писала, защото в последно време
бяхме доста заети с ежедневната ни работа, с Нени, а имахме ангажименти и с
Георги от Аделаида, който остана за 2-3 дни у нас на бивак. Днес е 23.02.1999 – аз пак съм
следобедна смяна и пиша, пиейки сутрешната си “кофа” с кафе - за голяма радост
на Ачи, без цигара. Ох, да ви се оплача от Ангел – една вечер, когато Жоро беше
у дома, нашия се спука да пуши наравно с него. На мен не ми даде дори да си
дръпна веднъж, а той самият се продра от пушене. На другия ден (събота) Ачи
трябваше да става рано, за да вземе Нени и му беше толкова зле от недоспиване,
махмурлук и препушване, че аз го лекувах с хапчета и масажи до обяд. Сега вече
се кълне, че никога, ама никога това няма да се повтори, но аз не му вярвам.
Още на следващият по-голям моабет и ще започне с молбите да му разреша да
попуши малко. Е, да ама нали си го познавате добре – той може да прави всичко
“забранено”, но аз – не; твърдо и категорично НЕ...
В събота ходихме с Нено на някакъв негов тенис турнир, на
който той хич не се представи добре, т.е. падна от противниците си, защото не
му се тичаше по корта и се лигавеше, докато играеше срещу тях. Но това е без
значение, защото иначе изкарахме един чудесен ден на чист планински въздух и
детето беше толкова доволно - в неделя сутринта се обади още в 09:00 у дома, че
да отидем и пак да го вземем, за да бъде с татко си (аз този ден работех една
по-специална смяна, от 10:30 до 16:30). Е, да де, обаче майка му като го чула,
че се уговаря с нас и веднага решила, че тя щяла да го води някъде извън града
и Нени разочарован се обади пак, за да не тръгваме към тях. Карай, сега в
събота ще го вземем при нас с преспиване и се надявам, че вече всичко ще бъде
добре, въпреки че аз в петъците започвам да работя едни постоянни смени (вечер
до 23:15), а в събота и неделя графика ми е от 10:30 до 16:30. Това не значи,
че от време на време не мога да се сменям с някоя колежка или пък да се
“разболявам” на ужким, но все пак ходенето ми на работа вече всяка събота и
неделя на Ачи взе да му звучи малко страшничко...
Днес е вече 24.02.1999
- сутринта преди следобедната ми смяна и аз пак се включвам, докато си пия
кафето, но часовникът показва 10:30. Тази сутрин Ачи замина неизпратен на
работа - т.е. аз се събудих, но само за 5 минути; казах му в просъница “лек
ден”, обърнах се на другата страна и продължих да спя, а той милият дори ми беше
затворил прозореца заради шума от улицата и се измъкнал тихичко за работа.
Когато се събудих след тазсутрешното ми успиване, веднага му се обадих по
телефона, за да се извиня, защото снощи легнахме късно заради мен – нали знаете
и вие кога чак ви потърсихме, но пък за сметка на това си изкарахме една
чудесна вечер. Е, жалкото ще бъде само за Ачи, който току що ми каза, че са го
затрупали с работа (и все спешна). Трябвало да я свърши всичката до довечера,
но той ще се оправи някак си - нали си го знаете.
А сега няколко думи за среднощният ни разговор – аз от
2-3 дни насам все казвам на Ачи да ви звънне, че да се чуем и с татко (миналия
път той нали беше в Гърция, та се разминахме), а той все отлагаше. Аз доста
често се обаждам на нашите само за по няколко кратки минутки – така съм ги
свикнала, защото много-много не им пиша. Доста писма и пари, които им изпращах
преди години те въобще не получиха и за това хич не си губя времето с писане.
Вие имате въведена малко по-друга практика на кореспонденция, но ако се и
чуваме от време на време за по 5 минути също няма да е лошо, нали? Бъдете
спокойни – аз ще убедя Ачи, че вие ще бъдете още по-щастливи, ако ни чувате и
гласовете по-често. Така ще можем да ви се обаждаме на всеки две седмици.
Телефоните за сега не са много скъпи (а пък иначе бяха – преди 6 години, минута
разговор с България струваше около $3.20). За това аз не мисля, че е кой знае
какъв проблем. Снощи и двамата много се зарадвахме като ви чухме и разбрахме,
че сте добре и че сте получили всичко, което сме ви изпратили до сега. Татко да
не се ядосва за Нени и за държанието му – детето се променя в добра посока.
Вече се обажда той самият и все иска да идва с нас. Дори Ачи ми каза одеве, че
тази сутрин Нени му се обадил в работата и пожелал да изкара заедно с нас
почивката си за Великден (нали тук се празнува 4 поредни дни). Вероятно ще
измислим нещо, за да пригодя моя график към неговия и да заведем детето някъде,
но все още има доста време до Април – ще се постараем да запомни първият си
рожден ден, изкаран с нас двамата. Не знам как се държи “госпожата” с него и
колко самата тя го глези, но забелязвам, че последните пъти, в които е бил с
нас, Нени често се върти и гушка около баща си; вижда се, че явно му е приятно
да го прави. Е, ще видим по-нататък как ще бъде – за сега аз лично съм доволна от
развоя на нещата. Нени ме прие безпроблемно като вярна спътница и подкрепа на
неговия татко, защото нашия Ачи имаше и вариант “Ами, ако...?” - в случая
съмненията ни се въртяха около Нени. Моят син Александър беше доста
по-прозорлив и ме успокои преди тръгването ми за Бризбън: “Майко, няма да се
плашиш, всичко ще бъде наред щом се обичате с чичо Ангел. А пък и Нено ще те
приеме добре, защото той и преди години много те харесваше, а ти си много добра
и грижовна майка”. (да, все пак той е и много по-голям от Нени). Та, май децата
се оказаха по-прави от нас големите - може би защото предусещат нещата, особено
хубавите...
Скъпи наши майко и
татко – приятели, роднини, съседи и земляци!
24.02.1999 - Вече съвсем спокойно мога да ви нарека “наши”, а не както до сега само
“мои”, след като разбрах, че на тоя свят се появи още един човек, който ви
обикна истински и ще ви уважава като родители (недейте много да ми се надувате
сега, защото заслугата си е изцяло само моя - шегувам се бе, “Парцалев”).
Даниела винаги ме е ценяла и харесвала единствено заради това, което съм в
действителност (е, поне в най-общи линии, което е достатъчно за едно добро
начало), но никога преди не е имала възможността по някакъв начин да изрази
тези си чисто човешки чувства. Сега обаче пречки и задръжки вече няма никакви и
тя с удоволствие го прави и показва денонощно. Естествено, за да бъда все пак
такава “изявена” личност, каквато представлявам в момента, всичко това аз дължа
изключително и само на вас - ето защо ви обичам и уважавам безкрайно много.
Добре че най-после се намери още някой, който да може да ме оцени...
Самият аз всъщност
отдавна трябваше да съм намерил малко свободно време, за да седна на
спокойствие и да ви напиша няколко реда, но напоследък от собствените си емоции
и прекомерно лично щастие все не можех да събера достатъчно количество духовна
енергия и потенциал, че да ми стигнат и за писане на писма. Добре че Даниелка
от ден-два насам подкара моята заведена от години вече практика - с по няколко
реда ежедневно да описва събитията, случили се около и с нас. Аз комай от това пък
съвсем се успокоих, че тя достатъчно добре ви държи в течение на нещата и сякаш
малко се поотпуснах специално в тази насока и дейност. Животът ни протича много
динамично в ходене на работа, покрай нейните първи и втори смени, най-различни
дежурства, малко почивни дни, претоварени графици и т.н., та нямаме нито миг
свободен, в който да скучаем или да си отдъхнем поне за миг. На всичкото отгоре
“софиянката” като че ли е изцяло изтъкана от пружини, които не спират да мърдат
и шават дори за една кратка секунда. Все пере, все чисти, все готви или сама си
създава работа чрез разместване на мебели, картини от стените и прочие домошарски
щуротии. С такъв човек до себе си, аз просто нямам никакъв шанс да се излежавам
безгрижно и тъпо на дивана, загледан (с премрежен и отегчен поглед) в още
по-тъпия телевизор, почесвайки се небрежно по пъпа и вадейки от там насъбралата
се мръсотия с нокътя на малкия си пръст. Горкото ми телевизорче - откакто тя е
дошла в този дом, последното не е работило сумарно за повече от час-два през
последния месец – и това е единствено времето, през което обикновено се следят
числата от проклетото й Тото, дето и то нищо не пуска вече сума седмици подред.
Мен взе да ме хваща страх, да не би пък да се повреди от стоене тоя шибан
телевизор, та да ми идат зян париците, които с толкова лека ръка пръснах подир
ремонтите му.
Онзи ден, след като
си купихме компакт диск устройството, взех че го тупнах върху всичките останали
уредби (защото естествено това беше най-лесното решение). Добре ама без да
помисля по-издълбоко, по този начин изглежда съм затворил доста плътно
вентилационните им отвори, а пък в същото време най-отгоре уж тъпият за всички
ни японец инсталирал усилвателя (по обясними за технически грамотният човек
причини: естествено, за да се охлаждат транзисторите на крайните стъпала и
останалата карантия, обаче на бай ти Ганя от Габрово, как бе джанъм да му
дойдат на ума за тези чудати умности на по-напредничавите човешки раси). И един
прекрасен ден, завалийките не издържали на горещото без да се обдухват и
постоянно да ги полъхва свежия ветрец иззад пердетата на прозореца - баялдисали
из вътре и взело да им става лошо един по един. Хубавото е, че хората от
Страната на изгряващото слънце са помислили и за такива серсеми и полуидиоти
като мене, та наредили вътре и седем бушона – белким изгорят отпървом те, а
после чак и останалите електронни елементи по платките. Та онази вечер се
занимавах с откриване на повредата, която по съвсем безотговорен и профански
начин си предизвиках сам и в крайна сметка по същия лесен метод вече отстраних.
Сега всичко си е както преди, но за всеки случай повдигнах и другата кутия
отгоре, дето преди покриваше тези отвори, че да може усилвателят да диша през тях.
Даниела доста се беше уплашила и разтревожена ми се обади на работа ни жива-ни
умряла, че радиото в къщата е спряло и най-безжизнено мълчи. Аз пък вътрешно се
зарадвах, че по този начин ще можем изцяло да си подменим музикалната уредба,
тъй като няколко дни преди въпросната случка, от обява във вестника бях
набелязал една друга подобна и много по-хубава от нашата - само за някакви си
$500. Обаче здравият “шопски” разум и дума не дава да се издума за такава
ненавременна и вероятно излишна покупка, тъй като ние още столове нямаме в къщи
(всъщност имаме, но само един и когато ядем Даниела сяда в скута ми и така се
храним; на мене лично това не ми пречи, даже и коленете не ми изтръпват много, но…).
А пък на всичкото отгоре след като поправих и повредата на старата, замисленото
ми пъклено мероприятие за сдобиване с нова уредба съвсем се провали. Е, аз
разбира се можех и да излъжа, че е станало непоправимото и към настоящият
момент вече щяхме да си имаме нов “стереогардероб”, но нали пък съм и честен до
степен на оглупяване чак, та не посмях да скрия истината. С тази моя пословична
честност, един ден и в затвора мога да попадна даже...
Миналата неделя с
Нени разглобихме мотора, кажи-речи до скелет (гола рамка) в търсене на уж
прогорялата гарнитура, която предизвиква смесването на чорбите от охладителната
течност на радиатора с маслото в скоростната кутия. Свалих главата – нищо;
махнах ауспуха, цилиндъра, страничните капаци – пак нищо. Мислех даже и
двигателя да цепя, да видя да не би да е нещо от вътре. Но първо реших да се
посъветвам и със специалист. Та ходих до един мой човек, който е “доктор” първа
класа по мотори и други подобни боклуци, за да се консултирам с него. Той
веднага най-вещо ме насочи към водната помпа – да вземе моля ви се, точно над
нея да има една семеринга, дето се беше разкъсала кой знае от какъв зор и от
там шурти масло, вода и всякакъв вид други отпадъци, като от извора на
Белоногата. Аз, ако знаех че случаят беше такъв, изобщо нямаше да отида чак
толкова далече в разглобяването на цялото превозно средство, но хайде - ще го
отчетем че и то е било с учебна и опознавателна цел. Сега чрез фирмата
“Кавасаки” сме изписали повредената част, даже напред ми се обадиха че вече е
пристигнала и в събота ще отидем да я купим – една дребна фъшкия за нищожните
$6, но ми отвори работа за други $200, като се пресметне времето, през което ще
се гъзурчим двамата с Неничко из гаража; башка дето ще се омажа с масло и грес
до ушите. Нени ще дойде в събота следобед у нас и ще остане да спи тук. Даниела
ще работи все дневни смени в събота и неделя, та като я закараме сутринта на
работа, веднага се връщаме в къщи и почва събиране на чарколяците, които се
въргалят вече навред по земята и най-вероятно доста от тях ще ни хартисат при
сглобяването.
В събота вечерта ще
си направим едно малко семейно тържество в квартирата, с барбекю, нарочна
торта, салатени разновидности и всякакви други течни прибавки за подобряване на
настроението. Пропуснали сме да отбележим Заговезни тази година, в залисията и
емоциите ни. Пък и аз нямам навик да си вадя календарчето от чантата, че да го
чета. Това дето вие ми го изпратихте го подарих на Даниела, а аз си купих друго
от попа в Аделаида, докато бях там. Сега всеки от нас си го носи в чантата, но
ще извадим и едно да ни се намира пред очите, та от време на време да правим
справка с традиционните български и Християнски празнични ритуали.
Когато отида да
взема Нени от тях, ще прибера и органът му при нас; най-вероятно ще го продам.
А като знам само с какво огромно желание и амбиции му го купих; рекох си, че
тази покупка ще го активизира малко – какъв наивник съм бил; дори не и на
средна възраст все още! Тогава всички приятели и познати ме обвиняваха в
глупост, че видите ли - нямах и гащи на гъза си даже, а пък за $3500 съм купил
пиано на сина ми. Аз не обръщах внимание на приказките им и действах съгласно
собствената си съвест и усещане, но не било писано. В края на краищата, нали аз
самият най-много исках да излезе нещо от Нени – явно, че и това е било една от
безбройните ми грешки. Сега вече всичко това е тотално загубено и безнадеждно
пропаднало в дълбоките помийни ями. От тук нататък най-горещо ще се моля само
да ми е здрав, жив и да не се помъкне по разни гаменарии, наркотици и други
лайна, че тогава вече си еба мамата. Какво ли, Господи ме чака от тук нататък?
- с цялото ми щастие, което блика на талази и вълни около мене. Не дай си Боже
обаче нещо подобно да се случи с Неничко, защото именно тогава ще настъпи и
физическият край на г-жа майка му. Не съм се чувал нито с нея, нито пък с баба му
- и още по-добре, не изгарям от подобно желание. Слушам от малкия, че оная се
гласяла да ходи в Аделаида по Великден, но на него не му се ходело там. Искаше
ние да отидем другаде и да го вземем с нас, където той ще може да си кара
мотора. Сега с Даниела ще правим планове и прогнози, за това кога и как ще
можем да го заведем някъде. С тези нейни идиотски дежурства едва ли ще й бъде
възможно да почива през всичките свободни дни, които се събират баш по това
време, но се надявам че ще измислим нещо подходящо. Тя горката, много си обича
работата и професията, но аз като ходя някой път в нейната “фабрика”, та ужас
ме обзема при вида на тези нещастни старци, безпомощни и оставени там на
доизживяване; отвред им висят тръби, маркучи и системи – свят ми се завива. А
на нея не й пука от цялата тази работа, просто е свикнала с болничната
обстановка. Даниела е била и в Трета градска болница, работила е рамо до рамо с
Д-р Чирков в сърдечна реанимация на клиниката; после има дълъг стаж в Пирогов
от сума години – въобще тя няма никакви проблеми с изтичащи кърви и висящи
черва, докато на мен ми прилошава само като си ги представя! “Не човек, а
желязо”, дето просъскал онзи агентин-фашист от баладата за комуниста на другаря
Веселин Андреев! А тя тихо и скромно би отговорила – не, просто една обикновена
медицинска сестра! Абе не ти’й работа, как’ Сийке! След два часа ще отида да я
взема, та ще вечеряме пак по нощите. Аз от солидарност “дежуря” с нея, само че
в къщи, защото ме е страх да ходя на работата й. Иначе мога и аз да влизам там
като вътрешно лице, но не ми издържат нервите. Даже не я и целувам, докато не я
прекарам първо през банята, хубавичко да я изпаря с гореща вода, та да й опадат
всичките бацили и микроби - едва тогаз почвам да я лигавя. Даниела всъщност
няма никакъв контакт със самите болни - тя е нещо като началник, старша сестра
по нашему, а черната работа я вършат санитарите. Тя само раздава хапчетата,
пише безконечни доклади (рапорти) за състоянието на всеки болен, изписва им
лекарствата, съгласува мнение с лекари когато се наложи по-спешен или специален
случай и т.н. Ей това й е работата. Да имаше обаче начин да я върши от вкъщи
или по телефона, а те на прага да й носят заплатата, цена нямаше да има. А така
тя трябва да ходи на място и да си губи времето, вместо да си стои при мене в
къщи по цяла вечер и да ми разказва това или онова, което е прочела през деня
из клюкарските женски списания...
Аз от няколко
седмици ходя да тренирам плуване. Тази вечер ми беше втория път. След работа
минавам покрай един открит басейн и срещу $2 ползвам водата да изразходвам
повече от погълнатата във вид на вкусна храна енергия и малко да се постегна в
мускулно отношение. Е, аз не че съм се отпуснал, разбира се - за 40-те си
години изглеждам достатъчно много добре, но все пак. Нали от едно скоро време
насам започнахме да живеем малко по-здравословно с моята Даниелка, та за това.
Пък и тя когато е втора смяна, в басейна убивам час-два и се прибирам в къщи
чак след 19:00. Тази вечер се изля и един чуден дъжд, но това не попречи на
тренировката ми. Сега съм бясно гладен, изморен и ужасно ми се спи, но времето ми
за лягане още дори не се е и очертало, макар че сега си е баш вече време за
това.
Може би с Дани скоро
ще купим още една кола - само за нея, на която тя да се учи да шофира. Нямаме
нови придобивки из къщи, освен две изкуствени дървета, които ни карат да се
чувстваме като дивите животни в джунглата. Тях разбира се ги намерих изхвърлени
на един боклук – тъй като им нямаше нищо, аз ги прибрах от там и те чудесно се
вписаха в уютната ни домашна обстановка. Продължава обаче да виси въпроса с
ръчният ми часовник (нали лоши хора ми го откраднаха в предната серия). Сега
чакам да се “спъна” в някой на улицата, но в тая бедняшка държава никой не губи
току-тъй часовници от сорта на “Ролекс”, “Сейко”, “Орион” или друга скъпа
марка. А пък прости не искам да намирам, най-малкото да ги купувам от магазина.
Ще продължавам да чакам - дано пуснат някоя неделя на битака, та от там да се
обзаведа с нещо свястно...
Напоследък имам
много работа в службата, която изисква оставане до по-късно след
законоустановеното ми работно време - дето най-много го мразя това. Аз си върша
задачите доста съвестно и точно, но те искат ако мога и да спя в завода, че пък
и да им работя денонощно в същото време. Добре ама аз вече си имам човек, дето
също иска да спи с мене. Естествено, че фабриката губи съревнованието в този
случай...
Вече е 22:00 и едва
сега си налях една чаша вино, че нещо ожаднях привечер. Трябва да е от многото
хлорна вар, която погълнах по време на спортните ми плувни подвизи. Ако това
беше преди, до сега да съм минал килото, че да съм наченал и второто. Абе
казвам ви аз, че много ми се промени живота и то в положителна посока. По-рано
се отпусках и си посръбвах дори сам, но сега докато я няма Даниела в нас не
близвам (зер, тя трябва да ми направи салата, че “без мезе не мо’ем да пием -
болáт ме зъбите!”). А иначе с нея много добре си се разбираме – когато сме на
еднакво мнение се чува моята дума; когато сме на различни – вземаме предвид
нейното решение и така се редуваме, че да не се караме помежду си. Само се
майтапим и кудошим, а на мен хич не ми пука кой кого командва. Тя е много весел
човек, ала на мене нали кахърите в последно време ми дойдоха малко горница, та
без да искам ги предавам и на нея. Дани не ми се сърди, защото ме разбира, но и
аз от своя страна съжалявам като я въвличам в моя батак, защото по този начин я
намъчнявам и огорчавам без причина. Но това са нещата от живота и ние не си
намираме кусури, защото и на двама ни са минали доста неприятности през главите
– надяваме се, че вече е дошло време за “излизането от тунела”...
Онзи ден имахме
писмо от Албенчето и Драго. Много се радвам на някой, който се сети за мене.
Тук никой не ми е дръннал телефона - нито пък приятели от Аделаида, където
всички още се намират под пресните впечатления от развоя на събитията между мен
и Даниела. Със сигурност ще се намерят едни, които ще ни обвиняват; други пък
ще ни оправдават и благославят, но за да не си развалят отношенията с предните,
няма да ни се обадят. В крайна сметка ние не живеем за хората и не можем
постоянно да правим това, което само на тях им е угодно. Нали идва и нашият ред
– нали трябва и ние малко да се порадваме на тоя живот. А пък после – ами,
каквото ни е писано, това ще е...
Датата е вече 25.02.1999
– този път станах сравнително рано (сега е около 08:15). Аз пак пия кафе и
чакам Ачи да ми се обади от работа. Сутринта той много ме “обиди”, защото
докато се къпеше, аз му сварих и няколко яйца като добавъчен материал към
салама и кашкавала за обяд. Обаче ми отказа да ги вземе, защото му било
неудобно да ги бели там пред другите, а пък в същото време каза, че съм можела
да ги направя на салата довечера. Е, такъв си е той - все гледа за вкъщи да
има; едвам му сложих една гъбена супа и малка кутия с лимонада, за да си
прекара сухите залъци с нея. Довечера ще яде пиле с бира и картофи, а нали
знаете, че пиле, риба, дивеч, готвено цяло месо на манджа (може, но само
смляно), ориз и какво ли още не... нашият “принц” изобщо не близва. Сега обаче
вече всичко яде и само вика, че не било толкова лошо. Аз му обяснявам, че няма
лошо месо, пиле или ориз – могат да са само лошо сготвени. Между другото
миналата събота, когато у дома Нени яде месо с ориз, та си облиза чак пръстите
на края. А вече като по традиция, на трапезата ни почти винаги има и кьопоолу,
защото той “това много го обича”. Не знам дали Ачи ви е споменавал, но аз готвя
много добре – всъщност, май това най-много го умея, след биенето на инжекции
разбира се. За съжаление бившият ми мъж Валери и малкия Сашко не бяха големи
ядачи и у дома се изхвърляха цели тенджери с манджа и тави с мусаки, гювечи или
каквото там е имало и останало. Сега съм доволна не, ами и повече от това, че
Нени и Ачи ядат с удоволствие моите кулинарни произведения, а и нищо вече не се
изхвърля – нали е грехота, освен всичко останало...
Денят ми протече доста напрегнато, защото Георги от
Аделаида се домъкна още в 10:00 у нас и с него ходихме нагоре-надолу да му
оправям бакиите, т.е. помагах му да пренесе едно бюро и някакъв шкаф от
магазина до квартирата си (е, в крайна сметка не успяхме – довечера Ачи ще
отиде с ремаркето). После пък трябваше да му превеждам в Бюрото за безработни
(горкият, хич не отбира от английски – кой ли ще го вземе на работа без език,
идея си нямам). Услужих му с нашата ютия и без особено удоволствие му изгладих
3 ризи (аз много мразя да гладя). От там отидохме у нас, че да го нахраня и
напоя на края – то за яденето както и да е, добре. Обаче той много ме дразни с
пиенето си и цигарите, които изпушва светкавично като че ли е на състезание или
пуши за норматив. Най-сетне в 15:30 останах сама, след като го изпратих по
живо-по здраво. Имах да изпера на ръка едни неща на Ачи, трябваше да готвя за
вечерта, да оправям дрехи из къщи - половината си неща не успях да довърша. На
всичкото отгоре Ачи го задържаха до към 18:00 в работата и като се прибра,
вместо да си почине, ние хукнахме да пренасяме мебелите на тоя Георги. И нали
всичките сме се събрали все неудачници и “Марко Тотевци”, на около 2-3 км от
нас ни спряха полицаите заради нерегистрираното ремарке, което влачехме подире
си. Като по някакво чудо на чудесата, този път отървахме кожите без глоба,
защото моя “ангел-небесен спасител” дори беше тръгнал и без шофьорската си
книжка на всичкото отгоре. И докато тъпия полицай разбере под какво точно име
се подвизава тоя мой “духовен пастир и хранител”, с което е записан в
документите и досието си, между участниците в този импровизиран циркаджилък по
средата на самата улица станаха едни много весели неща със съвсем неочаквана
развръзка. Най-накрая на ченгето му писна от нас и махна с ръка: “Махайте се от
тук и да не ви виждам повече!” А как щеше да стане това, след като онези ни
спряха още на отиване, а ние трябваше и да се върнем от същото място… Вината си
беше изцяло на “безгрешния” Ангел, който много добре знае, че ремаркето има
нужда от законна регистрация със съответен номер, платен пътен данък и т.н., но
извисен в облаците на въздушния безкрай той все няма достатъчно време за тези
така простички и земни проблеми на простосмъртните.
Е, разбира се това съвсем не беше последната ни среща с
Полицията за голямо наше съжаление – на път съм да ви разкажа и за още една,
макар и не с толкова щастлив край. За жалост тя има малко по-трагични и
финансово разтърсващи последици за нас – от близо седмица насам сме без кола,
но иначе сме живи и здрави; без липсващи или деформирани части по телата ни, за
вечната слава на Небесата…
Няма коментари:
Публикуване на коментар