Винаги в началото на всеки отделен том от моята своеобразна “книга”, с
няколко реда се опитвам да направя един ретроспективен анализ на миналото,
начертавайки градивните елементи на бъдещето. Този път това ми е малко
по-трудно да направя, предвид деликатната ситуация пред която съм изправен и
неизвестността, която вече не загрозява единствено само личната ми особа, но и
още един мой най-близък спътник в лицето на Даниела. Тя напусна своя доскорошен
дом, за да заживеем заедно в един много труден и самотен момент за мене, от
който аз като че ли не виждах изход; знаех си, че все някога ще видя едва
мъждукащата светлина в тунела, но до тогава не ми беше известен начина, по
който щях да променя живота си. Това свое повсеместно объркване аз
отъждествявам на една центрофуга от обществена перална или на мощните тепавици
по Етъра, кв. Ябълка и наоколо из Габровския регион. Умишлено давам
метафоричният си пример с тях, защото само този който не ги е виждал или
ползвал услугите им, не би могъл да разбере в какъв мощен водовъртеж аз бях
изпаднал в продължение на последните няколко тримесечия. За слава на Небесата
този период като че ли е вече зад гърба ми – за хубаво или за лошо, точно 4 ½
месеца преди да ударя гонга на 40-те си лазарника, аз за пореден път в своя
живот нулирам брояча и започвам летоброенето на нова сметка. Никой от тук
присъстващите и описвани с подробности главни или пък второстепенни герои и
героини, биха успели да предскажат дори най-малката частичка от бъдещето, което
ни очаква всички. Станахме ли по-добри, пречистихме ли се? – въпроси, въпроси,
а пък нямат отговори. Сравнението ми с тепавиците също не е случайно: ако човек
хвърли вътре едни мръсни черги, пътеки и килими, по които е газил цяла зима с
калните си цървули, мъкнал е дърва и кюмюр от мазето и е разпалвал върху тях
печките за да оцелее, след като минат през “водовъртежа” на перилото и се
избухат с бухалките, проснати да съхнат на слънцето тези постелки стават чисто
нови (или поне почти). Изпрахме ли обаче нас самите, избелихме ли си душите,
свалихме ли калта и кирта от себе си? – ако на чергите да станат нови им трябва
ден до обед или най до вечерта, за почистването и полиране на едната гола
съвест ще ни отидат барем два живота. Е, какво - дано пък имаме и тоз късмет…
Здравейте,
мили родители!
Днес
пак реших да ви драсна няколко реда, докато все още съм малко по-свободна -
т.е. не съм започнала да работя на пълни обороти. А пък и исках да ви разкажа
малко повече за себе си, защото онзиденшната ми експресна “интродукция” по
моему не беше много достатъчна.
Пристигнах
от Аделаида в Бризбън на 20 Януари в 19:00 (или около този час – за мене
времето бе просто спряло, та не знаех и къде се намирах: по земята ли все още
стъпвах или бях вече стигнала звездите…). Със себе си аз носех само няколко
дребни чанти с багаж – Ачи не ми даваше да вземам нищо от предишната си къща.
Искахме да започнем своя живот напълно наново, от нулата дето казват старите
хора и може би за това сега се радваме като децата на всяка нова вещ, която
успяваме да си купим и придобием от тук-от там. Е, сглобихме криво-ляво някакво
домакинство, т.е. пообзаведохме кухнята (все с хубави и евтини неща), но винаги
има какво да се желае допълнително. По-важното е, че колибката ни вече
заприлича и на дом – уютно е и ние се прибираме с удоволствие в нея.
Ангел
си взе една седмица отпуска за моето пристигане и успя да ми покаже някои доста
красиви места от Бризбън и околностите, защото аз не съм била тук преди,
никога. Прекарахме си времето чудесно, а за мен това беше нещо като награда за
дните, когато бяхме разделени през периода от 03-ти до 20-ти Януари и говорехме
по цели нощи по телефона (няма да ви казвам, че телефонните компании забогатяха
от нашата “телефонна любов” – струваше ни повече от $300 само до тук, като
продължаваме да чакаме още една неплатена сметка от Аделаида...).
И
така, след кратките си почивни дни Ачи отново хукна към завода, където работи
за сега - веднага на 27 Януари, а аз тръгнах по мъките в търсенето на някаква
подходяща за мен работа; без резюме, без регистрация (защото, когато идваш от
друг щат трябват разни глупави бюрократични бележки, които са измислени основно
за пари). Не знам дали знаете, че аз по професия съм медицинска сестра още от
България. Тук обаче завърших и Университет за период от една учебна година
(това беше преди 4 години в Аделаида) и въз основа на успешно положените си
изпити получих Австралийска диплома за висше образование. Сега се водя
“Бакалавър по сестринска практика” - не знам как тази титла звучи на български
език, но това в Австралия значи много; сестрите стоят на сравнително високо
място в обществото и се радват на почит и уважение от всички (те дори имат
право да подписват официални документи за пред Нотариат, Полиция, Адвокатура и
т.н.). Тук има няколко степени на сестрински звания и аз нося едно от
по-високите (е, не най-високото – все още не мога да бъда Директор на болница
например). За момента съм началник на нещо като отделение и не работя много: не
бия инжекции, не сменям системи, но пък за сметка на това пиша дълги рапорти в
края на всяка смяна – какво е било състоянието на болния, има ли нужда от
изследвания, от рентгенови снимки и др. В болницата няма доктори, защото аз
отговарям за всичко, което понякога не е много лесно – всяка моя грешка би могла
да бъде фатална и аз да се видя по пътя към затвора. Е, до тук с Божията помощ
всичко е наред – оказа се, че съм била много добра сестра и незаменима
приятелка за целия персонал, с който аз работих в продължение на 3 години в
една много добра и престижна болница (частна, италианска) в Аделаида. Получих
много подаръци и добри, даже отлични препоръки, когато само за две седмици
напуснах на 19 Януари, за да последвам моя Ачи в Бризбън. Не съжалявам за
постъпката си и не намирам всички мои действия за грешки, защото това което
вашият син ми дава е повече от достатъчно, за да бъда много щастлива с него.
Понякога ми е малко мъчно за моя синковец, който остана в Аделаида с баща си,
защото нямаше начин да тръгне с мен – той е втора година студент в Университета,
където се подготвя за медицинска сестра като майка си (тази професия в
Австралия не е само приоритет на жените), в момента работи като помощник-сестра
в моята болница, играе футбол в един гръцки отбор (вече за пари), а от вече 2
години насам е лудо влюбен в една австралийка – Лиса. Александър е едно много
добро и умно дете и когато му обясних ситуацията, че напускам баща му и отивам
да живея с Ачи, той само ми каза: “Е, ти си знаеш най-добре какво правиш – дано
да бъдеш по-щастлива от преди. Аз съм вече голям и мога да се оправям сам, а
пък и нали ще идвам при теб и чичо Ангел всяка ваканция?” Сега доста често си
говорим по телефона – той има мобифон, за да мога да го намирам винаги, когато
има какво да му кажа. Сашко много харесва Ачи още от преди, когато той живееше
в Аделаида и ходехме навсякъде заедно като приятелски семейства. “Госпожата”
доста често беше неразположена и смяташе нашата компания за недостатъчно
“интелектуална” за нейните високи критерии на интелигентност и не винаги идваше
с нас... Спомням си, че тя не присъства дори на рождения ден на Ангел – 35-тия,
защото и аз бях там; може би знаете от преди, че аз съм родена на 02 Юни и 2 години
подред, докато бяхме в Аделаида сме празнували все общо в големи и шумни
компании, а сега вече всичките си рождени дни занапред ще караме заедно...
Но,
да се върнем към действителността в Бризбън. И така, в началото поради липса на
компютър, кандидатствах в една болница за стари хора с резюме написано на ръка
(после Ачи ми направи друго в неговата работа – хората ни дадоха ключ от офиса
и една неделя отидохме там да го оформим на неговия служебен компютър).
Отначало онези уж решиха, че не ставам много-много за обявената им позиция, а
след това счупиха телефона да ме търсят (звъняха 5 пъти да ме викат на работа).
Така вече вчера беше първият ми работен ден, който премина доста добре - за тях
самите, както и за мене. Хората са доста симпатични и свестни, но аз не
харесвам много самата сграда, която е пределно стара и неугледна (е, построена
е на брега - има много красив изглед към самата огромна река и насреща с помпозното
сити на Бризбън, обаче до там се свършват суперлативите ми за самото място).
Вероятно така ми се струва, защото идвам от едно наистина прекрасно болнично
заведение в Аделаида. Въпреки всичко аз се съгласих и приех предложената
работа, защото тя ми е първа тук, а и нали все от някъде трябва да се започне.
Аз разбира се продължавам да кандидатствам и на други места – никой не ми
забранява, а определено звучи много по-добре, когато в резюмето си напишеш, че
вече имаш една работа и търсиш нова - за повече пари да речем или поради
някакви други причини.
Но
хайде, стига съм ви занимавала сега с моята работа, сигурно вече ви доскуча да
четете глупости за пари (а те ми плащат и доста добре, на всичкото отгоре; е,
може би малко недостатъчно, за да станем милионери, но пък аз играя редовно
Тото, така че все пак имаме някакъв шанс да се замогнем след време... шегувам
се!)…
Миналата
събота (30.01.1999) взехме
Нени за целия ден, който изкарахме чудесно. Ходихме на една мотописта, където
той си кара мотора като луд до към 14:00, а след това отидохме на морето,
където се къпахме, правихме барбекю (скара) и се прибрахме в града чак към
20:00. Накарахме го да се обади на майка си, за да я предупреди че ще закъснеем
и “госпожата” му разреши великодушно, което много ни изненада, защото тя знае
че аз вече живея с Ачи (беше се обаждала на моя мъж Валери в Аделаида
предишната седмица и надълго и нашироко са обсъждали нашето безпрецедентно и
смело решение да заживеем заедно). Между другото, вашата бивша снаха ме
ненавижда още от преди 5 години, когато обвиняваше напразно Ангел, че ми е
стоял до полата непрекъснато и ме зяпал в устата, а пък аз и пет пари не съм
давала тогава за него. Е, напоследък може би й доказах обратното, но сега вече
обстоятелствата са съвсем други, вероятно много по-добри за нас... Тя нали не
го иска повече; тогава вече аз мога да си го имам такъв какъвто той в
действителност е - добър, мил, грижовен, а и вече спокоен (не беше такъв, когато
дойде за Коледа в Аделаида). Но сега е започнал да се очовечава - не се
безпокойте нито за него, нито за малкия Нени, който мисля че доста ме харесва;
детето беше много доволно от денят си, прекаран с всички нас.
Утре
(събота, 06.02.1992) ще водим
Нено на истинско състезание с мотори, което Ачи му е обещал от доста време, а
той миличкият го пита: “Татко, нали ти ще ми платиш билета?”, който вероятно ще
е скъп, но иска ли питане – щом ще го водим ние, значи че ще го и платим. Важно
е детето да бъде радостно и щастливо, пари има – защото пък съществуват толкова
много други неща, които не могат да се купят с пари: щастие, любов,
спокойствие, здраве и т.н.
Сега
ще приключвам и без това дългото си писмо, което се надявам да ви е намерило в
добро здраве и благоразположение на духа, с намерението и вие да ни отговорите –
знаете, че по телефона човек няма време и възможност да опише всички тези неща.
Обичам ви толкова, колкото и Ачи - очакваме вашия отговор с нетърпение: Даниела
Мили, отново “наши” майко и татко; приятели мои - не само мои, но и вече
“наши”!
09.02.1999 – Много хубаво седнах, сега пък аз на свой ред да
драсна някой жизнерадостен ред - хем се бях наточил с най-добрите си чувства и
намерения. Но в момента акъла не ми стига - аджеба, от къде точно да го
подхвана това писмо, след като в главата ми бушуват наедно емоции и страсти;
осмелих се да се впускам и в мечти дори, така както жестоко ме натискат и
убиват собствените ми спомени. Откакто тук при мен е дошла Даниела, животът ми
коренно се промени - в смисъл, застана отново в своите нормални релси и
измерения. Много ми се иска да опиша всеки отделен миг на взаимното ни щастие и
то с начало, датиращо от този важен момент насам, но за сега всичко така ми се
е объркало в главата, преплетено и слято в едно огнено кълбо, та хич и не мисля
да разплитам къделята. Разбира се, в името на хронологичният ми летопис, аз
макар и съвсем бегло ще се върна на това наше съвсем ново и красиво “начало” на
съвместен живот, защото пределно знам, че това е нещото, което за сега най-живо
ви интересува. На всичкото отгоре, аз пък умирам от желание да го споделя с
някого, да разкажа цялата история, до най-малката подробност. Е, не баш всичко
де – нали имаме и малко по-скрити за любопитните очи и уши неща...
Та, значи Даниелка пристигна в столицата на щата Куинсланд на 20 Януари
т.г. в 18:45 с директен полет от Аделаида. Когато за пръв път я съзрях да
излиза от ръкава на летището, милата - сама, с няколкото торбички личен багаж,
но озарена и лъчезарна със спомените и мечтите си, само които беше отнесла със
себе си, като че ли коленете ми се подкосиха. Тресях се цял от трепет и възбуда
- нещо много странно ми задави гърлото и ахá да се разрева като 40-годишно
бебе. Много се вълнувахме и двамата, много се прегръщахме, много се целувахме –
беше ни ужасно хубаво и се чувствахме като във вакуум; предполагам, приятно е
било дори и за онези, които са ни наблюдавали отстрани и с укор са ни сочили с
пръст. Прибрахме се в къщи по най-късия път, който първо минаваше покрай
магазина за бира – аз бях купил една каса специално за случая, но тя свърши още
по време на нашите нескончаеми и денонощни телефонни разговори. Искахме час
по-скоро да си отпочнем тържествената част – нареждане на маси, постилане на
покривки, рязане на мезета и прочие ритуали. Аз по това време за няколко дни
бях в отпуска, та не съм мислил нито за сутрешното си главоболие, ни за ранното
си ставане или пък, да ме прощавате за израза – за още по-ранното ми
“повдигане” (тук в случая, под “повдигане” нямах предвид нещо мръсно и покварно
– дамска пола, женски крака и т.н., а чисто и просто едно най-обикновено и
естествено, физиологично и малко пиянско сутрешно оповръщение, с пречистваща и
облекчителна цел, само че исках да зазвуча малко по-културно; а то пак си стана
по свойски просташко – пардонé моá, както казват пейзаните в по-дълбоките недра
на френския Прованс).
Качвайки се запъхтени по стълбите и прекрачвайки прага на бекярската ми
боксониера, съвместният ни семеен живот започна още току от вратата на тясното
спално помещение. След ритуала по облекчаване на взаимните си
вътрешно-напористи напрежения, скромното ни моабетче започна почти мигновено.
Като за “добре дошла” тогава исках да заведа Даниела на ресторант (зер може и
да не й се случи други път да я водя по кръчми). Тя обаче категорично отказа,
защото искаше да си бъдем само двамата в къщи, а не да се смесваме с други
подобни на нас олигофрени. Аз също бях много по-щастлив от това нейно желание и
решение, защото в Австралия няма такива ресторанти, с каквито разполагат хората
в България: да му седнеш още от ранния следобед, че да си почнеш с множество
аперитиви (задължително мастика или сливова ракия) със съответните подходящи
салати; после юнашки да се пребориш с една огромна мешана скара + бутилка
“Манастирска изба” или “Манастирско шушукане (в зависимост от сезона - знойно
лято/люта зима), а на края като за капак и окончателно втвърдяване на гипса –
да удариш едно ободряващо турско кафе с много захар и две малки трогателни
конячета за “пътненка”. Тези цветни сюжети и розови сънища могат да се развиват
единствено само в условията на домашната обстановка. Не си спомням вече дали
стигнахме и до пържолите дори – мисля, че се наядохме още с мезетата, а месото
го претопляхме за закуска.
На другия ден сутринта излязохме да свършим малко служебна работа –
отваряне на банкови сметки, смяна на адреси и пр. Разходихме се малко из града и
така в разходки, мотане нагоре-надолу, безцелно шляене и зяпане по витрините
утрепахме и остатъка от деня… Олеле-е, чакайте че Даниела ме е оставила да
готвя една мусака, дето до напред й кълцах проклетите картофи на много ситно, защото
тя така ги обичала; покрай тях вече намразих и самата манджа – нека да я
погледна само как се пече във фурната и пак продължавам; а, добре си е тя -
какво да й гледам. Дани е на работа в момента, втора смяна и аз в 23:15 ще
отида да я взема, но до тогава ще гледам да си напиша статията за репортажа.
В събота отидохме до Gold Coast – минахме по абсолютно същия маршрут,
по който за последно (и за жалост единствено) ходихме с вас. Първо бяхме на
пристана при големите и красиви яхти в онзи комплекс “Марина Мираж” и хотел
“ШЕРАТОН”. После отидохме на плаж - къпахме се малко в морето, попекохме се под
палещите лъчи на лятното слънце и на края слязохме чак долу на паметника,
където водих и вас. На това свещено място знаменитият изследовател и морски
пътешественик, откривателят на Австралия капитан Кук войвода, през далечната
ера на 1770 слязъл с хайдутите си на брега и всички дружно почнали да
плячкосват свещената аборигенска земя и наред с това да изтребват циганите до
крак. Прибрахме по мръкнало и естествено отново се застопорихме на софрата за
дояждане и допиване на хранителни и питейни отпадъци – пардон, “остатъци” имах
предвид. Значи това всичкото беше в събота.
В неделя пък първата ни работа беше да отидем на черква. Ама чакайте,
бе – то има още новини от предните дни. С Даниела успяхме да обиколим и разни
магазини за по някой и друг парцал в комплект със сандал. Пак си пообзаведохме
гардероба с туйцък-онуйцък. От едно място ни подариха електрическа кана и
фритьоза (тенджера за пържене на картофи - френска, чудна!). Аз всъщност си ги
изпросих тези неща, защото пък имахме и нужда от тях в къщи. И нали никой не
може да ми отказва на мене, та хората взеха че ми ги и подариха на всичкото отгоре.
Като ги изми Даниела, лъснаха се по-хубави и от новите, които продават в
магазина. Ох, като споменах миене и лъскане, та се сетих да отбележа и още нещо
важно. Разфуча се онзи ден оная ми ти дива шопкиня с парцалите, верото и
белината, та изчисти всичко, де що може на разумен човек да му мине през акъла:
пода, плочките, баня, вана, клозет, мивки, хладилник, гардероби – абе някакъв ужасен
ужас, казвам ви! Черни и кални води се стичаха отвред - не съм и предполагал
дори, че толкова време съм живял в такава мръсотия; все си мислех, че си ми е
чиста кочинката. А сега стана толкова лъскаво, като че ли миналата седмица са
построили блока и ние сме първите наематели в този апартамент! Боядисахме нещо
в кухнята, на хладилника пък ударихме една боя откъм страната, която се вижда
от стаята и точно там беше малко ръждясало; поукрасихме малко тук и там,
окичихме гоблените на майка, иконите, картините. Даниела постла веднага
всичките нейни покривчици, салфетчици, ковьорчета и други щуротии, но стана
много хубаво де. Тя умее да цени и уважава красивите неща, което на мен много
ми харесва - освен всичко останало, за сега извадихме само свещника на баба.
Турихме му свещи и сега всяка вечер си го палим – тук да не си помисли някой,
че с тези си действия ние икономисваме тока; напротив – целта е за получаване
на по-задушевната и интимна обстановка в пределите на тясното холче...
Значи с разказа си за чистенето приключих; а пък за прането да не
споменавам – то се подразбира от само себе си. Горкичката ни нова пералня,
измиля ми в един момент – свят й се зави от въртене. И тя върши добра работа,
Даниела е доволна от нея. А щом като една домакиня е доволна от пералната
машина и от кухнята си в общ план, значи тя просто няма какво повече да желае
от мъжа до нея, освен да го има и в леглото си – непрекъснато и денонощно; на
ставане, на лягане и барем два пъти помежду им…
Връщам се пак на приятните изживявания. Казах вече за новите ни
придобивки. Ние всъщност, постоянно си вземаме по нещо от тук-от там – нали
нищо си нямаме, та всичко ни върши работа и влиза в употреба. Сега отново се
връщам на неделния ден, когато с най-добри намерения тръгнахме за черква.
Отидохме на новата (и тя е Руска), която се намира чак в другия край на града,
но по някакви причини там служба нямаше. И двамата с Даниела обаче много
искахме да влезем в храма Господен, а нали носехме брашно и олио да им оставим.
Че като хукваме от едната църква – та летим с бясна скорост към другата
(старата, също Руска), където вече заедно с татко бяхме с вас за Великден. Аз
нарочно давам повече сведения и подробности за местата, които посещаваме, за да
можете и вие да си спомняте къде сме ходили навремето. Вярно, че за останалите
четци това ще бъдат само едни непознати понятия, но поне запознатите с
обстановката ще си спомнят с умиление и смесени чувства за това историческо
време. Добре ама проклети, зли и долни полицаи, да вземат моля ви се да
натургат разни постове кажи-речи по всяко кьоше из града и ей такива бързащи и
добросъвестни граждани като моя милост, да ги спират насред пътя че да ги и
глобяват, за срамовете на Всевишния. И аз хем им знам стоянките по улиците и
шосетата от Републиканската пътна мрежа, та пак им попаднах в засадите и
клопките като лисица в курник. А онези, понеже освен всичко са и глупави, та не
се и крият даже - сърбал съм им попарата не веднъж или дваж и спокойно можех да
избегна неприятните си срещи с тях, ако просто малко по-рано се бях сетил за
тяхното съществуване. Независимо от всичко обаче, един така описан по-горе
дървеняк, ме засече с пищова-радар и от там нататък сценките на пътя са ви
познати: спиране, проверки, книжки, документи, тъпи въпроси и последвали още
по-тъпи отговори; повдигания на рамене, смирено привеждане на очи и глава, само
че тук, както много пъти вече съм споменавал, изразът “Виноват, другарю
старшина!” не върви въобще. На тая държава й трябват парични знаци, а не
самопризнания и голи обещания. Така за някакви си 79 км/ч в 60-километрова
зона, ме обръснаха с една глоба от $130. И то добре, че аз пак като по някакво
Божие чудо, съвсем неусетно и безпричинно намалих скоростта малко преди онези
главанаци да ми направят “засечката”, защото бях влязъл в “космическите” си
предавки - амчи нали за черква бързам уж, бе по дяволите; какъв пък
по-благочестив повод да имам от този, за леко повишената ми скорост на
движение? Така пък домакинските ни съоръжения, с които се сдобихме толкова
лесно предния ден, само на следващият си ги платихме с лихвите барабар – едно
към едно по курса на долара за деня спрямо албанските леки. Независимо от този
неприятно натрапчив инцидент и непосредствено последвалото го финансово
сътресение, които изживяхме докато мигнем с очи, ние успяхме да хванем поне
краят на богослужението. Влязохме точно когато хористите вече пееха “Подай
Господи…” - направихме каквото майка ме е учила с ръцете, запалихме няколко
свещи за живи и умрели, постояхме още малко захласнати в прекрасните изпълнения
на църковния хор и си тръгнахме. Къде мислите, че отидохме веднага след това? –
право на битака отсреща. Нищо не си купихме – ами, как нищо, бе: взехме един
чуден сешоар за косите на Даниелчето. Може да е имало и още нещо, защото ние
където и да ходим, обикновено никога не си тръгваме само с по една покупка от
дадено тържище. Онази вечер например отидохме до супермаркета, уж само за един
хляб, а се върнахме с половин багажник пълен с друга стока; е – и хляба наред с
това, разбира се.
Следобеда решихме пак да излезем. Тогава пък отидохме до онзи парк
покрай реката, с басейните и многобройните алеи за разходки. Ако си спомняте,
там ви оставях на няколко пъти по време на престоя ви в Австралия – едно много
популярно място сред населението. Киснахме се и ние във водата, плацикахме се
наред с дечурлигата и ни беше много хубаво и приятно. Това беше в неделя - в
понеделник не помня вече какво правихме, но във всички случаи не сме си стояли
в къщи.
Във вторник (26 Януари), беше Националния ден на Австралия. По този
повод в града имаше внушителна забавна програма, която вечерта завърши със заря
край същия този крайречен парк и заставайки на моста, който води на отсрещният
бряг, се разкрива една невероятно красива гледка към празничните илюминации.
Него ден като станахме сутринта, с Даниела установихме, че ни липсват
часовниците от секцията в малкия хол, където ги бяхме оставили вечерта, преди
да си легнем в другата стая. Тя не след дълго откри, че полупразният й пакет с
цигари също го няма, който беше небрежно зарязан върху неприбраната маса (и
който аз силно се надявах, че ще бъде нейният последен...). Даже стигнахме до
взаимни обвинения, че аз в желанието си тя да спре цигарите, съм й ги скрил
някъде. А пък то въобще нямаше такова нещо, въпреки огромното ми желание да ги
откаже. Моя комшия чеха, още сутринта ми се оплака, че му били изчезнали пари,
часовника, кредитни карти и т.н., а пък аз не му повярвах. Даже го избъзиках,
че така както честичко преспива със случайните минувачки по тротоарите, съвсем
спокойно може някоя да го е сколасала на ранина, докато той неподозиращо си е
обувал гащите. Посъветвах го да направи вече като мене - да си намери само
една, но поне със сигурност да знае, че от един момент насетне ще има да си го
издоява единствено само тя, а не половината брантии (или барантии – подберете
сами правилният правопис) и уруспии на квартала. Тогава баят се смяхме и
майтапихме по двора, въпреки че на него специално не му беше много до
хуморески; а пък по това време аз все още не знаех за нашите липси...
По силата на логиката и като си събрахме доказателствата излезе, че
тези същите мръсни гаменчета и крадци на дребно, освен през кухнята на
чехословашкият ни другар, са минали и през холчето на нашия скромен апартамент
буквално докато сме спали непробудно в другата стая - хем вратите бяха широко
разтворени и по принцип всичко се чува. Е, ние може би баш в този момент да сме
били и будни, но във всеки случай едва ли сме се опитвали да се вслушваме в
стъпките на крадците, улисани в своите собствени стенания и въздишки. Не знам
точно по какъв начин тези копелтии са проникнали у чеха, защото неговия
апартамент е малко по-вътрешен и по този начин уж по-добре защитен откъм
подобни набези и нападения, но у нас определено са влезли през балконската
врата, която в сегашните летни февруарски жеги също зее широко отворена. А пък
тераската ни всъщност се намира точно на един подскок от долната площадка - по
страничния дувар на блока всеки може да се покатери и да се прехвърли през
парапета - стига да иска да го направи и да не е шубелия. От там влиза директно
в хола, грабва първото нещо което вижда пред очите си – в случая цигарите на
Дани и часовниците от секцията, защото останалото беше само едни жалки огризки
по чиниите и вкиснало олио от салатата. По обратния път скача долу на плочника
и изчезва с плячката из кривите сокаци, погълнат от лепкавата тъмнина на нощта
и съпътстван от угрозата за възмездие над греховното си деяние. Но, майната му;
нищо – ще претърпим и тези загуби. Нали постоянно само с това се успокояваме,
че не е възможно само да печелим в този живот и непрекъснато да ни бъде хубаво.
А то наистина ни е много хубаво - може би толкова много, та чак ме е страх да
си го призная. Даниела става всяка сутрин да ме изпрати за работа, дрехите ми гласи,
закуската и т.н. Вечер в 17:00 ме чака на прозореца да си дойда и докато изкача
стълбите, тя вече е на вратата - отворила ми е и ме е посрещнала, с много
любов, с много уважение. Аз за такива отношения само съм мечтал и съм си ги
представял вероятно единствено в някой от моите мокри сънища. Никога обаче не
съм ги изживявал наяве, докато сега най-после доживях и това да ми се случи. За
всичко това съм безкрайно благодарен на Господ и на всички онези, които деня и
нощя се молиха за мене в това трудно за всички ни време. Освен това Дани не ми
разрешава да мия чиниите, да пера и разни други неща, които аз мога да върша
така или иначе, но тя иска сама да ги прави за мене. Виж, готвим заедно, защото
много обича да й се завирам из ръцете и да й помагам - с единствена цел да
свършим домакинската работа по-бързо. Въобще, много добре се разбираме за
сега...
Приключих с описанието на почивните ни дни. От сряда аз пак се върнах в
завода, а тя през това време отиде на едно интервю за работа, от където
всъщност й предложиха позицията и я наеха от онзи ден. Даниела нямаше нито
свястно резюме, нито кой знае какви бумаги, но понеже е оправна (нали е зодия
Близнак, как няма да е!) - всичко стана за миг. Дали са й много смени – някои
от тях са първи, някои втори; има дневни и т.н. Сегиз-тогиз ще поработва в
съботите и неделите, с което аз не съм много съгласен, но пък надницата й
тогава е много добра. Все пак, това е едва само началото, а по-нататък може да
мислим за нещо друго и по-различно.
Междувременно дойдоха и вашите две последни писма, със съответните си
поредни номера, само че аз не ги помня вече кои бяха. Няма нищо загубено – нека
майка така да си запише в тефтерите. Имах писмо от Снежа и Денчо. Трябва и на
тях да седна да пиша, но кога ще е като съм толкова зает пак с тази моя
нестихваща и неугасваща любов. Така в работа, домакинство, посрещане и
изпращане мина нашата първата седмица на съвместен живот под един покрив (не
казвам и под една постеля, защото все още спим голи и отвити поради неимоверно
голямата жега, а и не само заради топлото)...
Не се минаха и няколко дни, когато неусетно дойде съботата, в която аз
взех Нени да изкара деня си с нас. Ходихме всички заедно да караме мотора. Той
първо дойде до вкъщи, за да се видят с леля си Даниела. Не мисля, че въобще е
имало нещо, при което да му е било неудобно или пък да е показвал някакви други
неприятни чувства - дори напротив, бих казал. Взехме масите, столовете, чадъра,
закачихме ремаркето, натоварихме барбекюто с кюмюра и отидохме на мотопистата.
Обядвахме там, но понеже денят беше много горещ, та следобеда слязохме към
плажа, където се и окъпахме в морето, за да свлечем калта и мръсотията от нас.
На края привечер доядохме остатъците от обяд и се прибрахме. Смятам, че всички
останахме доволни и щастливи от този излет.
На другия ден ние с Даниела си имахме наша волна програма (твърде
вероятно е, аз пак по моите битаци да съм я влачил - не си спомням с точност
какво правихме). Търсим си някакви подходящи кухненски столове, та за това сме
обикаляли търговските комплекси, а и всичко останало разбира се. Освен една
вилица, лъжица и нож, аз нямам абсолютно нищо друго, та често когато се храним
заедно се изчакваме за ползването на приборите. Аз по принцип основно работя с
лъжицата, защото тя е един уникален и универсален инструмент. С нея може да се
яде всичко, докато вилицата има известни ограничения – с нея чорба например не
може да се нагриба.
После изкарахме още една работна седмица. През това време Даниела ходи
из града по разни други интервюта за работа, разучи местните пазари и основното
й занимание беше подреждането на дома, който стана като слънце, независимо че
сме използвали само подръчни материали. Направили сме си някоя и друга снимка,
ще видите всичко как изглежда в действителност. Аз онзи ден купих още една светкавица
за моя фотоапарат, но и тя не работи. След това купих други две по $1 парчето -
те пък работят безупречно. Сега си имам три за цената на една чисто нова,
сигурно (шегувам се, разбира се – това съвсем не е така, защото макар и демоде,
тези неща продължават да са скъпи по магазините в търговската мрежа, защото са
професионални).
Тези дни непрекъснато вали дъжд, но по прогнозата го дават да спре
утре. Онзи ден (в събота) пак бяхме заедно с Неничко. Той през деня беше ходил
на някаква водна пързалка с неговите приятели, а пък ние вечерта го заведохме
на демонстративни състезания по мотокросна акробатика. От време на време
организират подобни шампионски кръгове, които обикновено се провеждат вечер по
специално подготвени писти на един стадион, които са снабдени с много
изкуствени скокове и шанци. Беше интересно и зрелищно мероприятие, за което
Нени отдавна ми е разказвал и много искаше да посети “на живо”, но аз лично не
бях гледал подобно. Той даже поиска на другия ден да дойде следобеда у дома, та
да поправяме неговия мотор. Ние с Даниела излизахме само сутринта. Отидохме пак
до битака, от където най-после си купихме компакт дисково устройство - този път
работещо, японско и почти ново, а само за $20. Абе смело се обзавеждаме и то с
най-качествени неща - áко че са от боклукчарниците, както се изразява Дани за
моите така високо престижни търговски вериги от маркови магазини; обаче иначе
първа се нарежда, когато стане на дума за ходене по тези места. Тя също много
добре се грижи за Нени, внимателна е и добра към него – гледам, че той също не
е дръпнат и се държи добре с нея. Може би ще отнеме известно време, поне за
него самият докато свикне с леля си Даниела, но той много добре я познава и
помни още от Аделаида, така че аз за сега не виждам проблеми от подобен
характер.
Други грижи и кахъри въобще нямам - като че ли настъпи някакво затишие,
вероятно само за да си изживея “медения месец”, след което да ме заглозгат пак;
нищо не съм чувал нито за госпожата, нито пък за майка й. А и Неничко сигурно
умишлено не ме информира за тях, за да не настъпват излишни дразги и въпроси.
Онази вечер (в съботата) Ива, Румен, Ани и Сашо са им били на гости (а когато и
аз живеех там, това беше цяло събитие да ни посетят за вечеря и моабет; все
бяха изморени и заети, все имаха нещо да правят, да перат, готвят и чистят - не
знаех, че всъщност съм им бил чак такава сериозна пречка, но нека да са ми живи
и здрави). Говорих снощи с тях, но те нищо не ми казаха за тази тяхна среща –
крият се като лалугери, сякаш мен ме интересува пък. Пак се гласят да ходят
всичките на някъде и аз естествено, с цялото си нахалство и безпардонна наглост
се самопоканих да отида с тях, но може би ние с Даниела няма да заминем с
тяхната компания. То и времето от една страна не е чак толкова хубаво, но по-дълбоките
причини за това ми решение, както вече добре знаете са съвсем инакви и се крият
предимно в субективните фактори...
С най-опечалено и наскърбено сърце съобщавам на всички, че Нени вече
съвсем официално няма да свири за в бъдеще - той не искал да се занимава с
музика под предлог, че имал много материал за учене в училище, но за мен това
са само едни жалки оправдания и подвеждащи постановки, заради пословичният му
мързел в комбинация с неговия магарешки инат. Пределно знаете, че когато
съществува една здрава ръка да удари по масата и на мига да пресече всякакви
подобни алтернативи, време винаги се намира за всичко - дори за
най-невероятните неща, с които човек иска и може да се занимава. Но такава вече
изобщо няма или по-точно някои хора я отсякоха съвсем без време, докато все още
тя можеше да се движи. Сега обаче същата тази моя твърда ръка гали най-нежно,
милва страстно и обича до болка едно същество, което ми отвръща със същите
ласкави чувства. Разбира се, дълбоко в себе си и моето сърце аз страдам
безпределно; изключително много ме е яд, че по никакъв начин не можах да се
наложа, да настоявам и отстоявам благородните си позиции, противопоставяйки се
на техните – това просто беше невъзможно. Бавно и методично, майка и син в
пъкленият си съюз един към друг успяха да убият и унищожат най-светлите
амбиции, който един баща имаше към своето собствено дете. Излишно е да
подчертавам, че тази нова ситуация в моите очи е катастрофална – единствено и
само за Нени, независимо че моите пориви и желания спрямо него и бъдещето му също
бяха жестоко смазани и потъпкани. Отново аз тук не отправям обвиненията си към
моя малък Неничко – той само използва безхарактерната и безволева слабост на
майка си и неговите опити се увенчаха с тържествуващ успех. А аз продължавам да
се чудя на нейния акъл и да не мога да проумея - как е възможно тя да падне до
такава ниска степен, та да се остави на едно хлапе да я разиграва и командари
както си поиска?! Та той утре ще реши, че и училището му е много, че му е
скучно, безинтересно и ще реши да го напусне, а тя какво – пак ли “добре мама”
ще каже? Представям си с какво има да се сблъскам от тук нататък – това за
жалост е едва началото; за неговата крехка възраст от само някакви си 12
години, опасявам се че това е най-меко казано пагубно…
Естествено Даниела знае всичко за моите разстройващи кахъри - всяка
най-малка подробност и дребен факт. Аз нищо не съм скрил от нея по тези болни
въпроси, защото единствено на нея мога да кажа всичко точно така, както го
виждам и усещам и само с нея успявам да споделя мъките си, знаейки че
единствено тя ще ме разбере. Добре е, че не ми се сърди като се разкисна, дори
напротив – проявява нежно съчувствие, но тя милата също никому не може да
помогне много, освен с проявеното си разбиране, състрадание и съпричастност. А
ние с нея и по отношение на отглеждане и възпитание на децата сме на еднакво
мнение. Само в едно не можем да се разберем още: че домата се реже на едро и се
соли докато побелее, а не се кълца на ситно като за бъркане на прасетата в
кочината. Ама нали ми е от шоплука завалийката, та все на шопска салата я
избива. Аз обаче не й се сърдя, даже и забележки не й правя (тук май че
послъгах малко)...
Онзи ден купихме за Дани един чуден часовник – още по-хубав от този,
който малките скопени мискини откраднаха. Тя има нужда от такъв уред за
измерване на времето, защото гони автобуси, ходи на смени, раздава хапчета под
час, бие инжекции, сменя системи, превръзки и още кой знае колко неща, дето аз
и хабер си нямам за тях. Да се живее заедно с медицинско лице от една страна е
забавно и интересно, но наред с това идва и малко страшничко, като вземе да
приказва за разни бели и черни дробове, дебели и тънки черва и друга сърдечна
карантия, все едно че е изяла една филия с масло. Особено пък колкото нейни
случки ми е разказала от “Пирогов” (където е работила до последно, преди да
замине за Австралия) - после като спя и се стряскам на сън: все разни кървави
сценки от сложни и многочасови операции ми се явяват, упойки, тръби, маркучи,
трансплантации на сърца и пр. (нали дълги години е била и в сърдечно-съдова
реанимация, рамо да рамо с проф. Чавдар Драгойчев, за когото тя се изказва
много ласкаво и положително, докато в същото време е силно разочарована от Александър
Чирков, когото нарича циганин; но това пък вече е съвсем отделна тема и не знам
дали има някаква връзка с медицината). В крайна сметка за нея е и доста
късничко да си сменя професията, с някаква по-свястна – просто няма за кога...
След 15 минути ще излизам, за да взема Даниела от работа. Днес тя е
втора смяна и обикновено по обяд до там отива с два автобуса на градския
транспорт, докато аз вечер ходя да я прибирам. Ето защо аз сега ще привършвам с
моята писмена част. Тя сигурно пак ще ви допълни нещо интересно в нейното
писмо. В най-скоро време ще си направим още няколко снимки и тази събота по
план ще изпратим малко пакетче. Писмото ми този път ще бъде доста кратко, но
чувствам че още не съм влязъл в писателския си ритъм и релси. Сега докато си бяхме
все заедно с Дани, не ми беше много-много до писане, но вечер както оставам сам
като куче, докато тя е втора смяна, пó ще имам време за писане. Пътят до
работата й е около 10-15 минути с кола. Работи точно до онзи големия железен
мост в ситито. С автобус също не е много. Но по принцип в най-скоро време ще
трябва да вземем някаква малка кола за Даниела, защото за нея това вече се
явява една неотложна необходимост. Тя има книжка от Аделаида за категория
“учебен” шофьор, но също не обича шофьорлъка и последният не й се отдава
особено много. Такава информация ми е предала по нейните собствени думи, но аз
все още не съм я подлагал на моите тестови програми - ще я уча и да кара, няма
как.
Онази вечер се чухме с майка по телефона – разбрахме, че татко е в
Гърция по служебна работа. Ние по-нататък пак ще се обадим. Сега първо очакваме
с най-голямо нетърпение писмото й. Хайде лека нощ, че и закъснявам на всичкото
отгоре...
10.02.1999 - И тази вечер имам възможност да положа някой и
друг информационен ред в писмения си рапорт. Както знаете Даниела е на работа
(втора смяна), та в момента ми е много скучно и ужасно тъпо като съм сам.
Докато до неотдавна живеех наистина съвсем едночленно, аз бях свикнал с усамотяването
си и го бях приел като някаква своя даденост. Е, и тогава не ми е било по-остро
от сега, но все пак. Обаче откакто Дани влезе в моя дом и казах сбогом на
скуката и самотата, не мога да понасям отсъствието й от къщи. Забранил съм й да
работи нощни смени, но постепенно ще се преборя и с вторите, когато я няма при
мен по цяла вечер. Напред си говорихме с нея по телефона - и тя се чуди на къде
да се подмята и как да се завърти, защото по принцип вечерно време дежурствата
й преминават при малко по-спокойна и общо взето тиха обстановка. Тя утре ще
почива, а в петък ще бъде някаква кратка следобедно-вечерна смяна само до
21:00. Аз ще я взема след работа и сигурно ще отидем да се разходим из ситито.
Е, няма да броим плочките по тротоарите, а ще се забием вероятно в някоя кафене
да изпием по една-две хладни бири.
Като споменах по-горе за шайби и телефони, та се сетих да спомена, че в
периода на нашата безгранична телефонна любов и за времето от 17-те дни, през
които трая тя, скъпата ми Даниела беше навъртяла $200 сметка, за да си приказва
с мене по цели нощи. Моята беше с няколко долара по-малка, но в същият порядък
на цифри. Сега вече сме си заедно и говорим от къщи или от служебните телефони
на работа, което е значително по-евтино.
Напред ходих да дам филмчето да му извадят снимките. Това са още тези
изостанали кадри, които ние сме снимали из Аделаида, но едва тук го довършихме,
защото филма беше останал в нейното апаратче. Снощи мусаката ми беше
великолепна. Даниела страшно я хареса и каза, че от сега нататък аз поемам
готвенето й - в смисъл, че ако пак ни се дояде такава манджа, само аз ще я
правя вече (ебаси, много хубаво ме успокои тя – а още не е минал и меденият ни
месец, дето се вика)...
Аз май много време се гласих за това мое писане, обаче засякох по
часовника, че от ½ час стоя най-безмълвно над празните бели листи, дъвча молива
като първолак и нищо не мога да измъдря и сътворя. Положението ми е същото,
както когато едно време учех за изпитите си и по цял ден дремех над листите
(само че тогава бяха от онези оранжевите или по-често жълти, които майчицата ми
носеше от “Парахода”; с тях обличаха филмовата плака за рентгеновия апарат и
след употребата й те се изхвърляха, но пък вършеха чудесна работа за упражнения
– милиони задачи по аритметика съм решил на тях, милиарди думи съм написал по
френски език). Думата ми беше, че и тогава не можех много успешно да се
съсредоточа и да запомня това, което прочитах от книгите и си записвах на
листите като уж много важно. Трябва да съм било и доста умно копеленце, за да
съм могъл изобщо да завърша тоя шибан Институт, че и да се дипломирам на края,
както всички останали “мозъци” - по друг начин не мога да си обясня тази своя
така висока степен на ерудиция, а пък без да съм прочел и един ред като хората
(но иначе самочувствие не ми липсва, нали? - ха-ха-ха!)...
Тази събота ще изпратим писмото заедно със снимките. Ще помоля Даниела
утре да ги надпише обаче, защото явно аз няма да сколасам с всичко. В петък
вечер, преди да изляза от нас пак ще гледам да напиша някоя глупост, а сега
свършвам точно тука, защото имам и нещо друго да си човъркам. Много ви обичам,
обаче съм толкова разсеян и разпилян, че не мога и една смислена дума да оставя
след себе си. Прощавайте, ако има нещо...
11.02.1999 - Тази вечер уж нямаше да се занимавам с
литературно творчество и писателствувание, защото Даниела щеше да си бъде в
къщи и с нещо щяхме да се занимаваме двамцата с нея. Добре ама тази сутрин,
докато тя ме изпращаше на прозореца и ми помахваше с ръка, от работата й се
обадили да застъпи днес на смяна – и то пак тази омразната втора, която аз
ненавиждам, защото продължава чак до 23:15. Миличката ми се съгласила да отиде,
че са си и кинти все пак, но за сметка на това пък сега аз отново изпаднах в
състояние на самотност. Но иначе ми е спокойно на душата, като знам че все пак
тя съществува на този свят и ние се имаме взаимно покрай грижите си един за
друг. В този настоящ момент обаче геройски потискам скуката с настоящите си
редове…
Забравих вчера да напиша, че между многобройните ни разходки и
скитания, заведох Даниела и до двете парчета земя, където щяха да се строят
къщи и блянове от розовите сънища на предишният ми задгробен живот. И на двете
места са се пръкнали чудесни палати, но аз хич не съжалявам за неосъществените
си планове - не било писано да стане, не станало. Сега ние с нея имаме съвсем
други намерения, разбира се че и мечти се понамирват, а всичко старо е дебело
зачеркнато, като че ли не е било. Понякога си се чудя сам на глупавия акъл -
как съм издържал през всичките тези години, без да усетя и най-малкия лъч на
топлина и обич; точно аз, дето за едната любов съм създаден и заради самата нея
живея! Но както и да е - сега вече е друго. С Даниела се разбираме, обичаме и
уважаваме много – имаме това чувство, че сме живели заедно цял живот. Тя
междувременно си смени дежурството за утре с дневно, за да можем вечерта да
излезем като хората.
Напред се занимавах с домакинство – правих майонеза и разни други мои
бъркочи, на които съм цар. Даниела днес буквално е излизала домът ни и сега тук
е потресаващо чисто (както вероятно само в Правителствена болница може да бъде),
та аз едвам стъпвам на пръсти и гледам да не цапам много-много. Е, при
подготовката на майонезата падна само едно яйце от хладилника долу на балатума,
но аз много ловко и съвсем навреме с един скок го овладях да не се търкулне из
цялата кухня, като почти мигновено го попих от пода с чорапите си. Ах, вие
дяволи такива - може би точно в този момент си помислихте (понеже аз
продължавам да съм родом от Габрово), че съм го изцедил обратно в купата с
олиото, но уверявам ви: не го направих, защото ме достраша да не би да разбере
“шопкинята” за тая моя дързост. Иначе ако си бях сам щях да го направя като
едното нищо – че няма да става зян, я! Даниела ме кара да си сменям гащите
всеки ден, ризите, панталоните, че и с едни и същи чорапи не ми дава да ходя
два дни – ужасна е! Амчи то от многото чистота и стерилност, нали човека се
разболява на края ве, майка му стара - как иначе ще съгради защитните свойства
и функционалности на организЪма си...
Сетих се да ви дам адреса на компанията, където работя, та поне чрез
Интернета който иска може да се свързва с мене: www.spacerack.com.au – това е страницата на самата фирма. Всичко е
написано с малки букви. a.mihov@spacerack.com.au или angelom@spacerack.com.au – а тези пък са моите директни адреси на
електронната поща в компютъра на бюрото ми; който и да е от тях двата е валиден
и пак всичко трябва да се изписва с малки букви.
Даниела утре няма да има възможност да ви надпише снимките, защото ще
бъде цял ден на работа. Сигурно ще заминат така ненадписани, но се надявам да
не е чак толкова голяма беда. Аз след малко ще застроя една супа топчета, която
тя наготви преди да отиде на работа, та да е гореща - като си дойдем да
вечеряме. Аз подхапвам междинно по нещо дребно и винаги я чакам да ядем заедно,
защото сам не ми е сладко. Даже имам чувството, че съм започнал и да се
“поправям”, защото взеха да ми се опълват панталонките на гъза. Даниела много
пушеше преди, но откакто е дошла тук, рязко намали цигарите - а пък от една
седмица въобще не е запалвала. Много се мъчи горката и докато ги откаже зор ще
види, но аз също много й помагам и насърчавам в тази насока. Тя знае, че на мен
не ми е приятно да пуши и всичко това го прави само заради това. Не искам да
гледам и да ставам свидетел на това, как любимото ми същество поема тази
омразна отрова и пълни циците си с отвратителния пушек и цигарен дим. При новосъздалата
се обстановка и ситуация, аз също вече не пуша въобще – хем за повечко здраве,
хем пък и да не я дразня с миризмата и дима от цигарите. Виж, иначе си
посръбваме и двамцата – де ракийца, де винце; каквото дал Господ, но умерено и
не съвсем всяка вечер...
Снощи, като видях че повече не ми се пишеше писмо и че от творчеството
ми нищо хубаво нямаше да излезе, та зарязах листите и се позанимах със
светкавиците на фотоапарата. И двете вече работят, но едната (третата)
най-накрая я изхвърлих в боклука, защото нея специално не успях и да разглобя
даже - така я беше направил проклетият му японец с японец неден! Сега като се
успокоят нещата около нас, ще си направим и някои общи снимки - из дома, навън
и т.н. Хайде, чао - стана време; застройвам супата и отивам да си прибирам
стопанката...
12.02.1999 -
Писмото продължавам и явно ще довърша аз, тъй като Ачи нещо не е на кеф тази
вечер. Днес и двамата ходихме на работа сутринта – аз бях до 16:30, а той както
обикновено до 17:00 и ме взе с колата на връщане, за да не харча излишни пари
за автобус (като сравнявам с Аделаида, билетите за обществения транспорт са
доста скъпи тук, забелязвам). Когато се прибрахме в къщи, Нени се обади по
телефона с изискването си утре да му купим чанта за училище – някаква
специална, която струвала $70 и държа на баща си такъв ужасен език, от който на
мен ми прилоша. Ачи се опита да го убеди, че не е нужно чантата да бъде чак
толкова скъпа, но това дете (явно подучено от Женя какво да говори) му се сопна
с думите, че било крайно време и баща му да му купи нещо, а не само майка му.
Е, утре щем-не щем ще купим чантата съгласно детските му прищевки, в други ден
– по-мощен мотор, а след 2-3 години може би “Порше” или последен модел на ВМW...,
защото ако не го направим, детенце може и да не дойде да види татко си. И
понеже сме все по големите цифри и изхвърляния, както и по големите приказки,
не знам до къде ще се стигне, ако така върви. Аз лично не съм съгласна с това,
че трябва да изпълняваме всяко едно желание на Нени и да стоим “строени мирно в
две редици” за да му угодим..., но и Ачи не е много наясно със себе си и как
точно да постъпи в ситуации като тази. Госпожата явно е по-силна в случая и все
още се опитва да ни разпорежда от разстояние, но мисля, че няма да й е за
дълго. Аз още утре ще разговарям с Нено и ще се опитам съвсем човешки да му
обясня, че не парите и скъпите неща са основни в живота на един индивид, а има
далеч по-ценни неща, които въобще не се купуват с парични знаци. Не знам дали
ще разбере, защото вече е доста късно за превъзпитаване на неговите години, но
ще положим всички усилия за това. Пак ще ви пишем. Бъдете здрави!!!
Целуваме
ви и ви обичаме много и двамата: Даниела и моето мило Ачи
13.02.1999 - Довършвам писмото си вече на гишето в пощата.
Днес е събота и сме всички заедно - Нени и Даниела влязоха в един магазин, където
аз ще ги намеря след като изпратя колетчето (пратката). Писъмцето ми е малко
възкъсичко, но сами ще разберете защо и се надявам да не ми се сърдите.
Постепенно ще възстановя и по-подробното си писане, но напоследък много динамична
ми стана програмата и се смениха приоритетите, та още не сме се организирали
съвсем във всички посоки на новото домакинство. Хайде, сега ще свършвам по
тревога, защото в този миг се сетих, че Даниела няма пари в себе си – ще понечи
да плаща нещо и ще се облещи пред празното си портмоне, което аз напред обрах
до стотинка, за да купувам нещо друго.
Обичаме ви много, горещо ви целуваме и силно ви прегръщаме: Дани, Ангел
и мъничкият мой нещастен Неничко…
Няма коментари:
Публикуване на коментар