Скъпи родители наши
– братя, сестри, приятели и врагове!
24.03.1999 - Както вече сте разбрали от писмото, изпратено най-екстрено по Люси
(сестрата на Марио), всичко около нас се разви с традиционната си зашеметяваща
скорост, та нямахме време с Даниела дори мислите си да довършим, а изпратихме
всичко така сурово и без традиционния сълзлив край: “Целуваме ви”...,
“Прегръщаме...”, “Поздрави...”, “Обичаме ви, страдаме за вас…” и други сополиви
изрази от фолклора. Аз съвсем случайно се обадих на Марио да го питам кога
тръгват неговите хора обратно към България - оказа се, че това беше почти на
другия ден (всъщност падаше се в понеделник - аз се обаждах в петък вечерта, а
добре знаете, че от петък до понеделник времето се измерва просто с един
безкрайно кратък миг). И така, ние съвсем набързо спретнахме златото, което
бяхме решили да изпратим по тях и в неделя сутринта минахме през Марио да им
оставим “чувалчето” със скъпоценностите (какво нещо е човек да се замогне,
мамата му стара: почва по-често да спряга думи като злато, сребро, диаманти;
нищо че няма лъжици и паници в долапа си – нали щастието е много по-важно от
всичкото имáне на света). После закарах Даниела на работа, а аз се потопих в
лоното на местния бит-пазар. От там довлякох една микровълнова печка за $5,
която на външен вид беше чудна, само че на вътрешен нещо й имаше и изобщо не
работеше. Аз обаче реших да си поиграя с нея (с учебна цел, нали така се
разбрахме), но след два дни на упорити и безуспешни опити, тази вечер
най-триумфално ще я изхвърля на боклука. Не можах да я оправя - нещо
трансформаторът й много се нагрява, пуши и вследствие на което пък изгаря
бушона. Може това да се дължи на някакъв вътрешен дефект, който аз не съм в
състояние да отстраня (въпреки цялото си величие и грандоманщина...). Още
“по-великата” от мене медицинска сестра също даде няколко много безценни
съвета, съвсем по специалността й, но за жалост и те не помогнаха на повредата
(освен последният, а именно: да вземем просто дружно да я изхвърлим в
контейнера и да си купим една чисто нова от магазина; за сега този въпрос съм
го оставил да отлежава и втасва известно време в главата ми, докато назрее
най-точния момент за въпросната покупка). Значи, при тази “микрообстановка”
завърши предната седмица.
В съботния ден
Неничко беше на гости у дома. Правихме си палачинки за сутрешна закуска, после
пак заведохме Даниелката да си лекува болните, а ние с него цял ден се шляхме
безцелно из града. Привечер в 16:30 взехме Дани след смяната й и всички се
прибрахме в къщи. Нени остана при нас и за вечеря. Аз им готвих яйца по
панагюрски и двамата с леля си Даниела много ми харесаха манджата. Към 20:00
закарахме малкия у тях, а ние се прибрахме обратно. Това е всичката ми оскъдна
информация от тези няколко дни.
В неделята са
махнали конците от бузата на нашия коч - не съм го виждал още как изглежда
зашит, но поне по телефона ми казва, че всичко било добре (вероятно само за да
ме успокои). А аз още не мога да си обясня, как бе джанъм е станало всичко това
- просто нещо много сериозно се прикрива от нас, но и двамата с Даниела все още
не знаем какво точно и най-главното: защо? Както и да е, трябва да сме
безкрайно благодарни на добрия наш дядо Господ, че въпреки всичко му е изпратил
“малкия дявол”; защото можеше да бъде и много по-лошо, а аз само като си го
представя и ме полазват ледени тръпки по гърба, докато очите ми се изпълват със
сълзи – сълзите на бащинската мъка, премесени със сълзи на гняв...
Във вторник (вчера)
цял ден се разправях с регистрацията на проклетото дървено ремарке, което
имаме. Даже се наложи и почивен ден да си взема за целта и при все това, аз пак
не можах да свърша работата си на 100%. Ще се наложи още един път да ходя до
това учреждение и пак да излизам от работа. Не знам дали в резултат на удара и
последствията от катастрофата, обаче в същото време колата ни съвсем се влоши и
взе да гасне на всяко кьоше, та се наложи повторно да я вкарам в сервиз – този
път за други кусури. Срещу $560 механиците обещаха да ми я направят като нова –
ето къде ще хвръкнат още няколко тлъсти дюлгерски надници. Ще видим - утре след
работа ще отида да си я прибера, а в петък сутринта пък на нова сметка повеждам
битката за регистрацията на шибаното ремарке. Зорът ни за него е много голям,
защото по никакъв друг начин мотора на Нени не може да се вози тук и там, а
особено пък и сега - за предстоящата ни почивка на къмпинга. Та, тази седмица
освен напреженията който си имам в изобилие на работа, ще се разправям с
автомобили и каручки. И тук аз пак ще кажа: “Благодаря на Господ!” и на компанията
дето ми дадоха една от техните служебни коли, защото както сме повече от три
седмици без нашата, щяхме да бъдем просто загубени с Даниела. От другата
седмица всичко се нормализира и влиза в строго установеният си ритъм, а от
следващото плащане, вече се “оправяме” и ние самите (да не вярваш!). Не бих
искал да подценя съществената морална и материална помощ на Дани, с нейните две
работи на които тича всеки ден или през ден, та да помага на масрафа, защото аз
ако в това време бях сам, баят щях да закъсам и затъна до носа в калта (чунким
съм излизал нявга от там, ама нейсе)…
В настоящият момент
варя доматена чорба, с която ще се посрещаме нощес в 23:30 след втора смяна.
Софиянката ми не изпадна в овчи възторг от манджата, която се очертава да ядем
пак до края на месеца и до следващото плащане, но “това е положението,
Тамара...”. Е, разбира се хладилника пращи и от други хранителни артикули, така
че от глад поне няма да умрем, но в същото време за да си позволим и някои
други волности, които другите приемат за някаква даденост, ние сме пак тези
които трябва да си “посвием коланите”. Но нека сме живи и здрави – на нас това
не ни пречи.
Много се радваме и
двамата, че снощи за пореден път се чухме с майка и успяхме да си кажем доста
съкровени неща. Скоро ще завършим филма от фотоапарата и в това писмо се очаква
да имате и снимки. Времето се стабилизира и през деня е много приятно, а вечер
- хладно и се спи добре. Онзи ден (в неделя) най-после си купих и часовник –
“Сейко”, японски и е много шик. А най-важното е, че Даниела го хареса много.
Дадох $80 и го взех от една заложна къща. Нов струва сигурно $200-$250, но на
този по нищо не му личи, че не е току що слязъл от поточната линия. Даже хората
ми го дадоха с една голяма кутия, като че ли не ръчен часовник, ами маратонки
“Nike” съм си купил (каквито аз също нямам).
Всеки ден говорим с
Неничко по телефона. Той е добре и брои дните, когато ще дойде при нас и
най-вече: когато ще заминем на кратката ни почивка до морето. Ако успея да
направя регистрацията на ремаркето в петък, в събота ще го заведа да караме
мотора, а в неделя ще ходим да гледаме състезание по мотокрос на една писта,
където ще се проведе много голямо състезание от републиканска величина. Даниела
по принцип работи всичките съботи и неделите барабар, но по всяка вероятност ще
си смени едното дежурство с някоя нейна колежка, че да прекарваме повече време
заедно, както и на двамата ни се иска. На мен лично, без нея ми е особено тъпо
и подчертано скучно, защото по цял ден трябва да си мълча сам, а така като сме
заедно, постоянно има нещо, за каквото да си бърборим.
След малко ще отида
да иззяпам един филм, който съм гледал сигурно 2-3 пъти и знам вече наизуст, но
се опасявам че телевизорът ни вече ще се повреди от стоене – за това ще отида
да го включа поне. А пък и не върви все пак съвсем, да му се хаби кинескопа на
вятъра, без никой да го поглежда барем с крайчеца на окото си. Ето защо тази
вечер той ще бъде удостоен с вниманието ми. Ние когато сме заедно с Даниела,
телевизия изобщо не гледаме (и двамата сме се нагледали преди това, та сме
преситени от гледане на безсмислици).
Онзи ден правих
кьопоолу по традиционната габровска рецепта на баба Фанче (само със сини
домати). Защото шопската кулинария включва печени чушки и домати, което също е
много хубаво. Радвам се, че Даниела го хареса. Тя всъщност харесва почти всичко
което готвя аз, с известни малки изключения. Само веднъж до сега съм се изложил
пред нея с един мой миш-маш, който дори аз самият не можах да ям. Обаче
независимо от вътрешното си отвращение и погнуса, употребих го единствено от
инат и по простата причина, че сам съм си го сготвил - а и за да не ми отидат
зян продуктите, разбира се. Иначе съм готвил зрял боб, мусака и множество други
“пържени” (последното блюдо съгласно софийския правоговор се превежда като
българското “миш-маш” и е негов шопски аналог) – смея да твърдя, че никак не са
били лоши вкусовите им качества. Аз готвя само по изключение обаче - само
когато Дани е втора смяна и то не винаги, защото по правило тя обикновено
всичко е свършила още през деня преди смяната – и е опрала, и изчистила
кочината, която сме оставили предната вечер, и е изгладила дрехите ми за
работа, абе въобще – всичко. Така че за мене няма много-много поле за изява, но
не се оплаквам от скромната си участ. Напротив - ние сме щастливи и независимо
от трудностите и ситуациите, пред които ни изправя провидението в последно
време, все пак ние сме благодарни на съдбата, че ни събра заедно, макар при
такива мистериозни за много хора и загадъчни обстоятелства...
Чувам по радиото, че
НАТО ще удари “сърбинот” в най-скоро време. Австралия изтегля хората си от
Югославия, закриват дипломатическите учреждения, което означава и автоматичното
затваряне на посолството ни в Белград. Ще видим какво ще стане. Аз тъкмо си
застроих чорбата и ето че стана време за филма ми. Сега се курдисвам на дивана
и почвам да дремя пред телевизора, защото и без друго очите ми едвам стоят
отворени. Хайде, чао ви скъпички мои!...
Здравейте, мили родители. Преди да започна с новите си
послания, бих искала и аз да се извиня за предишното недовършено писмо, но
сигурно вече сте разбрали за обстоятелствата, при които то тръгна буквално “по
тревога”. Е, надявам се това писмо да има съответен край, с поздрави и целувки
- така както си му е редът. Днес е 25.03.1999
и аз почивам за кратко, след една, както ми се стори безконечна серия от 13
поредни дежурства – всичките обаче доста леки, за щастие. Проблемът тук е не да
работиш по много, а да умееш да се правиш на много зает и да пишеш 10 пъти
повече, отколкото е необходимо. Аз имах известни проблеми с това в началото,
защото си свършвах работата набързо и после по цял ден се чудех къде да се
завра. Но след 3 ½ години трудов стаж така съм се обучила на мързел, че нямам
равна на себе си. Лошото обаче е, че трябва да стоя на работното си място, а не
в леглото и особено сутрин, когато ми се спи като на “империалист”. Та, така с
две думи – работата ми (ако на това му викат работа) е добра; доволна съм от
нея, както и от факта, че се поизучих и очупих малко в тази държава. Защото
където и да покажа австралийската си диплома, вратите ми се отварят широко. Но
хайде, стига сме “работили” - нека минем на по-съществени неща.
Радостната новина е, че всички ние ще ходим на една
кратка почивка с Нени само за 5 дни, но смятам че детето ще остане доволно - ще
изкара “първият” си рожден ден с нас в малко по-необикновена обстановка: сред
природата и с любимия си мотор. За подарък той ще получи толкова исканият от
него “скейтборд”, който умишлено му беше отказан първоначално и 3 истински
касетки на “Металика” (неговият любим състав), които батко му Сашко вече
изпрати от Аделаида. За тортата, ресторанта или барбекюто да не говорим –
всичко ще организираме в пълна тайна от него, за да бъде по-реалистична и
изненадата. За всичко това обаче, вероятно ще научите в следващото ни писмо.
Сега, по въпроса за пръстените, които изпратих чрез
близките на наш приятел, Марио. По-големият от тях е 14 карата и ми е още от
България, а малкият с мижавите диаманти е тукашен – направих си подарък за един
мой рожден ден. Аз искам (ако може разбира се), златаря да ползва диамантите
(които не знам как ще извади) и да ми направи някакъв друг модел с 14-каратово
злато. Ако ли пък не може – нека да поправи стария пръстен, като го позакрепи
малко отдолу, т.е. да му удебели основата. Но в крайна сметка, нека майка да
решава кое и как ще става; не съм толкова капризна и което се хареса на нея, аз
ще го приема с най-голяма радост и без мър-мър. Двата пръстена са за различни
пръсти – единият е за средния, а другият за безименния, за това са с различна
големина. От тук нататък “упълномощавам” майка да избира модели, камъни и т.н.
29.03.1999 – Пак настана време за писменото ми творчество – 21:00. Даниела е втора
смяна, аз малко се повъртях из кухнята и ето ме отново застанал пред листите и
мастилницата, с перодръжка в ръката (образно казано – само дето не съм си
запалил газеника, ами хабя електричеството на поразия). Бегло ще се върна с
няколко дни назад, да речем от сряда-четвъртък. Всъщност, нека това да е в
четвъртък – денят, когато си прибрах колата от сервиза. Наистина са я оправили
хората и сега действително работи като швейцарски часовник и върви добре, почти
като нова. Разбира се и сумата, срещу която стана всичко това беше сериозна, но
този път разхода беше напълно оправдан. Трябва да се има предвид, че за
пробегът от 40,000 км, които съм й навъртял от както е влязла в ръцете ми, аз
не бях отварял дори капака на двигателя - освен в редките случаи, за да долея
някоя и друга капка масло и то чак когато засвети червената контролна лампа в
таблото; иначе не се сещам за масла и други течности – работя по схемата: само
наливане на бензин, последвано от безмилостно и поголовно каране. Като че ли ми
минаха мераците и за ремонти, и за поддръжки; че ми писна вече и кормилото да
въртя даже. Забелязвам, че след този инцидент, в който попаднах, аз съвсем
намразих шофирането – стреснах се някак си и от тогава карането на кола съвсем
не ми доставя някакво удоволствие и духовна наслада, а се превърна в един
кошмар и тежко бреме. Ако Даниела вземе книжката си по-скоро, ще се отдам само
на возене – и то не на предната седалка до нея, ами отзад, като генерален
директор на обединение или поне на строителна организация...
На другия ден
(петък), отново закарах прословутото ремарке в Отдела по Транспорта за
получаване на законната си регистрация. След около един премного дълъг час на
щателни проверки, подробни измервания с ролетка, проби на светлини и пр.
(всички възможни, без къси/дълги), аз най-после се сдобих и с регистрационният
му номер (а пък до сега нямаше такъв, защото човекът, от когото преди време
купих тази дървена каручка я беше използвал само из нивата и по двора у тях,
докато тя в този си вид на пътя не беше излизала, за където именно от Полицията
искат тези щурави номера и регистрации). От там отидох на работа. Понеже се
забавих сутринта, следобеда пък си надработвах времето чак до 18:30. Бяхме се
разбрали с Нени да го взема от тях вечерта. Той поиска да дойде у дома още от
петък - да стои до неделя и по някое време да го върна на майка му. Така и
стана. Минахме само през супермаркета, за да купим малко хляб и веднага се
прибрахме. Даниела беше на работа втора смяна, та ние се оправяхме сами из
къщи. Сипах му да вечеря, поиграхме малко на карти, после погледахме тъпата
телевизия и на Нени му се доспа, та си легна. Аз малко след това отидох да
взема Дани от работа. Ние също вечеряхме набързо и си легнахме почти незабавно,
че всички бяхме много изморени.
На другия ден
станахме по-рано, защото сутринта ходихме да разгледаме една кола, която
искахме да купим за “старшата сестра”. От там оставихме Даниела на работа, а ние
с Неничко заминахме да караме мотора из пущинаците извън крайните населени
квартали на Бризбън. Следобед пак взехме леля му Дани от работа и ходихме да
гледаме друга една кола, която най-вероятно пък утре и ще купим за $600. Хората
изглежда са на зор, защото отначало искаха $1100 - аз им предложих само $700 и
те тутакси се съгласиха. Тази вечер обаче заявих, че вече давам само $600 и
утре вземаме колата, защото те и на тази цена се съгласиха (какъв глупак
излязох само – трябваше да им предложа $300, ама тогава не ми дойде на ума...).
Аз не съм я карал още тая кола, но се надявам че всичко ще й работи добре –
най-важното е мотор да има, защото за тази цена може и да е изваден...
След всичките тези
похождения и пазарлъци се прибрахме в къщи. Ние с Нени отидохме да върнем
служебната ми кола, която аз сутринта бях изчистил и измил, та да им я оставя
като чистокръвен и породист европеец, а не както някой австралийски свинар и
говедовъд. По пътя ние с него доста си поприказвахме и разсъждавахме върху
разните теми и злободневки от чисто семейно естество. Нещата които той ми
разказа отново бяха пропити с мненията и епитетите на майчицата му, но точно
сега просто не ми се коментират. Всъщност няма нищо сериозно. Тя щяла да
заминава за Аделаида, най-вероятно за да дъвчат и оплюват двама ни с Даниела,
заедно с част от останалите българи там. Ние и без друго още на времето бяхме
трън в очите на повечето от тях, та сега хубавичко ще се навилнеят (ако почне
да ме хапе гъза тези дни, поне ще знам от какво ми е сърбела). Добре че ние
заминаваме на тази наша кратка почивка и най-вече, че детето ще бъде постоянно
с нас, та поне то да не става свидетел на разните речи и “изказвания” в
Аделаида. Доколкото той мънка и предъвква фактите, баба му Тека щяла да си
остане тук в квартирата. Аз не мога да си представя как ще стане цялата тази
работа с оставянето на старата съвсем сама и то за толкова продължително време,
но не изключвам да има известни елементи на неточности и умишлено укриване на
истината, най-вече. Пък нали тя също трябва да отиде до там, женицата – зер, в
един глас да припява на щерка си в канонадата от хули, които ще се избълват
против бившият й вече зет. За какво тогава са ми хукнали нататък, а? – така
това им ходене ще ги захрани с много злоба и ще бъдат заредени с достатъчно
отрицателни ядра, които ще им стигнат за месеци напред. Но както и да е - ние
не се интересуваме особено много от тази им поредна история, защото имаме
достатъчно други кахъри и тревоги, провесили се над главите ни, които тепърва
има да се решават и предприемат действия съгласно техният развой. Това мое
малко пояснение и най-кратко отклонение беше само между другото и без някакви
сериозни последствия. Твърде вероятно е обаче те да настъпят още от мигът, в
който госпожата се завърне от Аделаида – нека Господ да ми е на помощ тогава...
В събота вечерта
отново си направихме едно скромно моабетче и рано-рано си легнахме всички. В
неделя сутринта пак скочихме на крак още от тъмните зори. Времето беше много
хубаво и искахме да си направим няколко снимки, за да довършим филма. Даниела
прави пържени филии за закуска и не след дълго излязохме. Заведохме я на
работа, а ние с Неничко отидохме на състезание по мотокрос, както му бях
обещал. Денят беше чудесен - слънчев, топъл и ние изгоряхме доста на тази поляна.
Отделно от това, целите бяхме покрити с дебел слой от пот и спечена пепел, но
ни беше много приятно и на двамата; усещах че Нени беше щастлив, както и аз
разбира се. Състезанието беше много интересно особено за Нени и останахме
изключително доволни. Следобед, по позната вече схема се прибрахме скапани от
жега и умора. Закарахме Неничко в къщи, а ние с Даниела се запретнахме да
изчистим и нашата кола, която също вече приличаше на селски обор за едър рогат
добитък. Аз я измих с маркуча отвън, а тя с парцала изчисти отвътре и привечер
всичко беше готово. Последва къпане, кратка вечеря, малко сладки приказки и
след кратко дрямане “на телевизия”, духнахме свещите и двамата угаснахме с
тях...
Днес отново съм на
работа - пак няма нищо ново. Броим дните до почивката. Утре след работа и с
тази кола на Даниела трябва да се разправяме. Напред ходих да взема снимките.
Като се върнем от екскурзията ще има още количества и ние ще ви ги изпратим
всичките заедно с това писмо. Надявам се, че вие вече сте получили предишната
ни пратка, която отнесе към Родината сестрата на Марио. Дано всичко да е
пристигнало благополучно. Обаче на мен много ми се доспа и нещо се отегчих,
загубих интереса си към статията – за това ще спра до тук, а пък ще продължа
като ми мине след ден-два. За сега - довиждане, дочуване или просто лека
нощ!...
31.03.1999 - Ето че отново се включвам, този пък малко по-извънредно. Извънредно,
защото днес Даниела доста “извънредно” я повикаха на работа втора смяна и аз
съвсем “извънредно” съм си сам като едно долно и бездомно псе; а пък още
по-извънредно бродих цялата вечер по пазарищата на квартала, за да заредя
хладилника с провизии за празниците.
Снощи, както беше
според прогнозата ми, взехме последното си решение и купихме колата на Дани. Тя
много й се радва и даже взе да прави разни смели изказвания, че нямало да ми
дава да я карам; много й свиди, забелязвам. Естествено, обадих се и на Нени да дойде
с нас – той много обича да присъства на този ритуал по оглеждането, особено пък
като се стигне и до купуването на коли или други вещи за общо предназначение.
Сутринта отидох значително по-рано на работа и още в 15:30 приключих с
безкористният си принос към фирмата и в частност спрямо нейния собственик.
Неничко дойде у нас направо след училището си. Домашни ли? – че за какви
домашни тук става на въпрос; той нали всичко си знае, за какво му е да пише и
домашни (той така или иначе нищо не прави в къщи, ами поне да е с мене и пред
очите ми, че знае ли го някой какви ги върши докато е сам)... До това време
тъкмо и Даниела пристигна от работа, веднага след което излязохме. Минахме да
вземем Жоро от тях, че той да докара новата кола на връщане. На края, когато се
прибрахме окончателно у нас и както бяхме все още всички на пакет, направо седнахме
на софрата и си направихме един скромен моабет по повод на бляскавата ни
покупка. Нени също остана с нас за вечеря, а малко по-късно го заведохме у тях.
Всъщност чичо му Жоро го закара с “новата” кола, защото аз и собственичката й
вече се бяхме подкарали с обилната си и безпаметна почерпушка.
Колата е “Нисан” –
вярно, че моделът й датира от далечната 1982, но пък за сметка на това се е
търкаляла само някакви си 115,000 км и на пръв поглед, без по-задълбочено
вглеждане в “бръчките” й изглежда като нова. Е, поне за преклонната си възраст
имам предвид. Защото потропва и поскърцва тук-таме, но според мен просто се
нуждае от повечко каране, за да се наместят всичките й карантии и отново да
заемат съответните си форми и калъпи – изглежда е стояла доста дълго време под
някой сайвант и се е застояла в неподвижност. Обаче иначе всичките й части са
си съвсем на мястото, работят задружно в пълен унисон помежду си и самата кола
дори върви учудващо добре по пътя. Само когато времето е дъждовно, ще бъде нужно
да се разтваря малко чадърче в купето или да се управлява с дъждобран, защото
когато навън вали, отвсякъде шурти и вътре. Но тук, специално в този щат от
няколко години насам има трайно установена повсеместна суша и валежите са
изключителна рядкост, така че този дребен кусур на колата може да се пренебрегне...
Разбира се, за целта за която го купихме, това возило е направо чудесно –
Даниела първо трябва да се научи да кара добре, а пък тогава да се купуват
разни “Волги” и “Мерцедеси”. Тя има книжка за учебен шофьор или с придружител и
е карала малко курсове в Аделаида, но тук в Бризбън все още не е. Тя не смееше
да управлява новата кола, “моята” така да се каже, а пък и аз самият от своя
страна не насърчих Дани особено много в това нейно начинание, като знам колко й
са скъпи частите – врати, капаци, калници и производните им (надявам се,
читателят сам разбира от какво благородно естество са ми били досегашните
опасения)... Но пък тази, която купихме вчера е вълшебна откъм тази гледна
точка – с нея Даниела ще може спокойно да се качва по тротоарите, да настъпва
бордюрите, да скача в дупките по пътищата и въобще да прави всичко, на което е
способен един в момента обучаващ се млад шофьор. За сега идеята е аз да я подхващам
педагогически, занимавайки се с нея и учебната й практика, но ако почнем много
да се караме и надхващаме по време на “лекциите”, ще се наложи да й взема
учител; стигат ми толкова разправии и разводи в последно време – нали човек
трябва да бъде и малко мъдър понякога, като проявява повечко разсъдък...
След малко отивам да
взема Даниела от работа. Тази вечер мина доста бързо, защото убихме няколко
часа по пазар. Жоро беше с мене, та не ми беше и много скучно. Утре е
последният ни работен ден преди Великденските празници. Аз и другата седмица ще
бъда в отпуска, за да можем да отидем на тази кратка почивка. Нени завършва
учебния срок и от утре вечер ще бъде постоянно с нас. Ще отделим малко време и
за колата на леля му Даниела, сигурно и мотора пак ще отидем да караме – въобще
се очертава да бъде приятно (особено след като и няма да задаваме никакви
въпроси, свързани с обучението му). Може би времето ще ни изиграе някой лош номер,
защото го дават да вали дъжд тези дни, но каквото е – ние заминаваме, а пък там
на място ще решаваме какво да правим в случай на малко по-противни от желаните
идеални климатични условия.
На адреса, където е
квартирата на Методи (и моето временно ергенско убежище) е пристигнало някакво
писмо за мен. Утре вечерта ще ходим да оправяме документите на колата със
старите й собственици и от там на връщане ще минем през тях, че да си го
вземем. Може би то е от Снежа и Денчо. Аз така и не им писах, както това трябваше
да съм сторил вече до не по-късно от края на Февруари на един австралийски
адрес, който те ми бяха дали. Но нали и мене шайбата ме понесе в четирите
посоки на света и всичко отиде, та се не видя.
Вчера дойде вашето
писмо № 34, а къде се бави още № 33 - един Господ знае. Сигурно пак са се
разминали из въздушните пространства и по самолетите. Майка споменава за
някакви сънища на Св. Богородица – нямаше нищо в писмото, но ще попитам Даниела
– тя завежда отдела “Клюки, подробности и духовно извисяване”. Ако е имало нещо
такова, тя веднага щеше да ми каже. А може да е имало и още нещо в плика, но аз
нали изхвърлям всичко на мига - сигурно е отишло на боклука вече.
Ще свършвам до тук,
че пак стана време да излизам. Пак ще продължа при първа отдала се възможност,
а може би и Даниела утре ще добави нещо в нейното подробно изложение...
12.04.1999 – Голямата бездна в хронологичната ми изповед, както сами вече знаете от
последните ни телефонни разговори, съвсем не се дължи на това, че ми е свършило
мастилото или пък са ми изгорели папиросите например, а защото с много мъка и
постоянно преодоляване на препятствия, ние все пак осъществихме отдавна
плануваната си почивка. Мъката произлизаше единствено от факта, че за някакви
си 7 дни, трябваше да се изядат на 6 прасета вратовете и всички видяхме голям
зор, дорде се справим успешно със задачата. Препятствията ни пък бяха главно
водни, от природно-стихиен характер. Като ни почна един проливен дъжд от
няколко дни преди да тръгнем за морето, та ни валя там през цялата почивка и
дори още продължава след нашето завръщане – какъв беше тоя облак, какво беше това
чудо, та не се изпразни от водата си вече?! Изгнихме от вода, но въпреки всичко
ни беше много хубаво, защото бяхме заедно, спокойни, тихи, нежни и добри един
към друг. Малкия дразнител с големите си претенции на няколко пъти се опита да
ни помрачи настроението, но той така си е свикнал. По същия начин постъпваше и
с майка си, когато навремето сме ходили заедно по морета или по балкани. Не
него и София Лорен да му заведа, все това ще си остане – не му ли вървиш по
гайдата, спукана ти е работата! Само че този път Нени срещна сериозният ни
отпор и да го видиш само как си смени държанието и поведението. Но позволете ми
сега да започна с всичко отначало, за да можете да проследявате събитията по
реда на тяхното случване.
Както вероятно
някъде вече съм споменал из горните си редове, още в четвъртък по-миналата
седмица, Нени излезе във ваканция и заедно с багажът си за почивката дойде при
нас. По това време се падаха 4 поредни почивни дни за честването на
Австралийския Великден (съгласно Католическият им календар). Майка му беше
заминала за Аделаида да ръси злоба сред бившите ни приятели, а баба му Тека си
останала тук сама (съгласно думите на Неничко, в който факт аз дълбоко се
съмнявам, но не ми е пък и гайле да се замислям). Същата въпросна четвъртъчна
вечер (01 Април), вече всички заедно отново отидохме до бившите собственици на
Даниелкината бричка (от които всъщност я купихме), за да оправим официално
прехвърлянето на собствеността и останалите официални документи за
покупко-продажбата. После минахме през Методи да си вземем писмото – то се
оказа именно вашето № 33; не знам по какви странни причини майка го е изпратила
на стария ми адрес. Както и да е, объркала се е сигурно, което също е без
значение; то аз греша, та какво остава... Прибрахме се - вечеряхме, поиграхме
малко карти тримата и първо Нени си легна, а после и ние го последвахме.
На другия ден Дани
беше на работа (втора смяна), а ние не помня с какво се занимавахме - може да
сме се човъркали с нещо по колите, забравил съм вече (а щом не е оставило някакъв
спомен у мен, значи е било и несъществено). В събота с Нени ходихме да караме
мотора, а Даниела пак беше на работа; така както и в неделята, но още вечерта
от единия край започнахме да стягаме багажа за пътешествието – туби с бензин,
въдици, корди, рибарски такъми, лодки и прочие летовнически инвентар. Правихме
си сметка да тръгнем още в неделя вечерта след работа, но точно тогава в
къмпинга нямаха свободни бунгала, та едвам изчакахме до понеделник сутринта –
още рано-рано нахвърляхме боклуците в багажника, закачихме вече регистрираното
и напълно законно ремарке, след което потеглихме.
От нас тръгнахме под
ударите на едрите дъждовни капки, по пътя пак ни валя на пресекулки и след
около два часа пристигнахме в къмпинга, когато буквално минути преди това се
беше излял един страхотен потоп от небето, съдейки по локвите (т.е. “езерата”)
по пътя и отстрани, които проливния дъжд беше оставил след себе си. Всъщност
денят, за който иде реч точно в този пасаж вече беше и 05 Април, та премина под
настроението и в приказки за подготовката рождения ден на Нени, в надежди за
подаръци и всякакви други разговори. По пътя купихме торта, съответен брой
свещи и с това допълнихме празничната картина.
Установихме се в
къмпинга около обяд, набързо наместихме багажа в колибата и веднага тръгнахме
по разходки. Изпърво Неничко покара мотора по поляната, после му омръзна; след
това пък си намери приятели, та и с тях ходи да играе – въобще програмата му
беше най-волна и завидно безгрижна. Вечерта си направихме гала-вечеря, с
барбекю, няколко вида салати и множество аперитиви - пекоха се кебапчета,
раздаваха се подаръци, мляскаха се целувки и всичко онова, което подобава за
подобни тържествени случаи. Така премина първия ден от съвместната ни почивка.
По предварителен
план, ние още в петък сутринта трябваше да напуснем къмпинга, защото Даниела
беше на работа в събота и неделя, а и нямаше свободни бунгала за пренощуване.
Нашето щеше да се заеме още в петъка, веднага след като го освободим. Добре де,
ама аз още с пристигането на рецепцията проявих интерес към удължаване на нашия
престой с още две допълнителни нощи и с малко разместване и комбинации хората
ни ги уредиха. От един уличен телефон Даниела се обади до работата си и им
изпроси два дни отпуска горница, а Нени звънна на майка си, за да й каже че ще
се върне чак в неделя. По този начин почивката ни се увеличи с цели три дни –
за мен не съществуват такива изрази като “няма” и “не може”; когато си добър с
хората и те са добри към тебе. Пък нали съм и техен редовен клиент - на този
къмпинг не могат да ми отказват току така: там ходим за трети път вече – може
да сме били в различен състав, но поне основното ни звено се е запазило константна
величина (в случая нашето общо присъствие с Нени)...
Всичко беше повече
от чудесно, освен проклетото дъждовно време, но забелязах, че то пък със своите
капризи хич не ни повлия на настроението и взаимната обич. Е, за цялата седмица
ходихме и на плаж дори един път, само че с пуловерите; аз и Нени се окъпахме и
в морето даже. Основната причина за тази лудост беше изключително заради нашето
собствено себеотрицание, проявеният ни глупав героизъм, инат и безумен
ентусиазъм (граничещ с идиотизма), защото иначе водата на океана беше доста “хладна”,
да не казвам и ледена. Би било прикриване на истината, ако не спомена че и
басейнът в района на къмпинга съвсем не беше така горещ, каквато се усещаше
водата му, станала на чай по Коледа – въобще, бяхме свидетели на една мрачна
“октомврийска” картина с частични “ноемврийски”, мизерни оттенъци (хората по
това време мачкат грозде за вино, варят ракии, правят лютеници и туршии,
затварят компоти в буркани, а ние сме хукнали на море да ходим). Но всичко
останало си беше наред. Ако малък слънчев лъч речеше случайно да пробие през
сивото и свъсено небе, ние веднага се нареждахме всичките за снимки. Така ще
забележите, че на тях природата изглежда като в Райската градина, само че това
е само зрителна измама – иначе подгизнахме от вода и ни изгниха кокалите от
влага, но пък в замяна на това бяхме извънредно много щастливи. Аз и през
най-активните си ергенски години дори не помня да съм изкарвал такова прекрасно
море (хем съм си походвал доволно много; и то с коя ли не – такива бяха
времената тогава, не ме съдете…); нямам спомен някоя да ме е обгръщала с такава
безпределна любов, с толкова обич и грижи. Колкото по-дълго живеем заедно с
Даниела, толкова повече се обикваме един друг (в началото бе само проба, уж да
видим какво ще стане от нас). Тя просто е чудесна! Трябва сами да видите, за да
се убедите – върху тези прости листи аз не бих могъл да изразя всичко, което
чувствам към нея, нито пък ще се опитвам да го правя баш тук. На мен ми е
трудно да пиша за любов – има достатъчно много други истински автори, творили
преди моето житейско време, които са се справили с тази задача значително
по-добре; а нека не забравяме, че целта на моите писания е малко по-различна от
една обикновена любовна лирика. Убеден съм обаче, че чрез настоящите ми редове,
които четете в момента, вие прекрасно успявате да разберете за какво става дума
от написаното “между тях” и много добре усещате точно това, за което съм си
мислел при написването им. Ето защо аз прося от вас да се молите горещо и да
отправяте молитвите си, та сегашното ни щастие да продължава още дълго, дълго -
а защо пък не и вечно! (или май много искам, а?)...
Пардон, значи - това
беше само едно мое много кратко лирично отклонение - връщам се отново на
Земята, т.е. в калта и кишата. След като дъжда ни започна още от понеделник,
във вторник вече и особено в сряда, климатичната обстановка в лагера не беше
чак толкова отвратителна. Даже единия ден някъде привечер се осмелихме да си
подадем носовете извън бараката и тогава ходихме за риба, но нищо не хванахме.
Даниела много силно се надяваше на моите рибарски способности, но точно по този
показател остана жестоко излъгана. Е, тя пак яде риба, но купена от будката в
къмпинга, а не уловена със собствените ми ръце. Друг един следобед надухме и
лодката на Нени, та с нея се разкарвахме малко из езерото. Абе, всеки отделен миг
беше използван за удоволствия и развлечения. В някой от дните тримата ходихме
на малко по-цивилизована разходка из самото курортно селище Нуса (Noosa).
Минахме отново и по онази крайбрежна пътека, като стигнахме чак до самия нос на
върха, където преди време бяхме с майка и леля Мими. Правихме си и снимки,
докато в същото време Нени на няколко пъти старателно се опита да ни отрови
хубавата променада и за съвсем мъничко се размина с шамарите. Ако бяхме там с
майка му, да го бях одрал още на първите му опити, но леля Даниела, с нейното
вечно ведро настроение и пословично спокойствие създаваше такава сърдечна и
топла атмосфера около себе си, че аз не можах да се ядосам достатъчно и да набера
нужната тяга, след което да се развихри добре познатата на всички сценка на
педагогическият ми подход и възпитание съгласно книгата на Макаренко. Както и
да е – забравяме за лошото и гледаме напред. Минахме и по стъргалото на
селцето, влязохме в едно кафене - ние да изпием по една купешка бира, а
“доброто дете” да изяде една паста (пак награда заради “доброто” си и
“възпитано” общо държание). Даниела също намира, че Нени е извънредно
разлигавен и разглезен, с много неща не може да се съгласи и примири милата, но
и ние с нея нищо не можем да направим отстрани – силното влияние и
покровителството на майка му, наред с примерите в годините, които са му давани
и на които той е ставал неволен свидетел, едва сега започват да разиграват
злокобната си и пагубна роля върху него. Непрекъснато купуваме сладоледи,
бонбони, дъвки, Макдоналдси и какви ли още не щуротии, само и само да задоволим
капризника. И всичкото е пак благодарение на леличка му сладка Даниелка, защото
аз съм значително по-строг и суров – особено пък за неприлично държание и
непристойно поведение не купувам нищо. Но така или иначе - де с добро, де с
лошо, живота си тече и се изнизва неусетно бързо, неумолимо следвайки всичките
си закономерности…
След като стана
ясно, че няма да се прибираме “в Габрово” (както Даниела се шегува, имайки
предвид Бризбън), започнахме да гласим нашенският си, православен Великден.
Купихме допълнително яйца, нарочна боя за тях и в събота следобеда ги очервихме
в примитивните и почти полеви условия, при които се намирахме в бунгалото; с
подръчни средства се справихме отлично. Този път не направихме много - само 15
на брой, без нито едно ІІ-ро качество или пък “брак” (в смисъл пукнато - за
голямото огорчение на Дани, която изяжда счупените предварително, преди да са
отишли “на боядисване”; тя също като мене страшно обича яйца – под всякаква
форма, в неограничени измерения и количества). През всичкото това описано време
и дни, дъждът се сипеше над нас като из ведро, но аз това умишлено не го
споменавам повече, за да не отегчавам излишно читателя. Тъй като и
заобикалящата ни среда чувствително позахладня, вече не можеше да се разхождам
гол под големите тропически дъждовни капки и хич да не ми пука дали или пък
колко ще се намокря през деня. Даже стигнахме до там, че вечерните седенки се
провеждаха вътре в барачката, на завет и уют от котлоните на печката, вместо
отвън на прохладния чардак.
В събота вечерта,
след като ошетахме за Великден, турихме си новите (и сравнително най-сухи и
топли) дрешки и отидохме горе на ресторанта. Майка и това място го знае – там
където беше тържеството на децата за Коледа. Ние с моята Даниела изпихме само
по една скромна бира, а на детето поръчахме обилна вечеря – купешка, “магазинска”
така да се рече, а не приготвена по селски в къщи. Нали той това най-много го
цени и харесва – домашните храни са под достойнството му и извън неговия
спектър на харесвания. Естествено, почерпихме го пак за “отличното” му и
“възпитано” държание с нас, по случай Великден и завършването на безгрижните ни
лагерни дни. Там имаше оркестър - ние постояхме малко, послушахме музиката на
свирачите и си тръгнахме. Няма ги моите изпълнения по тези места и аз не мога
да им се задържам дълго – едни чалгаджии ако не могат да ми изкарат “Гърди си с
рози накичи”, “Трендафилът мирише…”, “Гошо хубавеца” или в най-лошия случай
поне любимата песен на Н. В. Цар Борис III – “Разлъка”, аз не ги признавам
изобщо за някакви музиканти и за мен те са заклеймени като музикални инвалиди…
В петък пък, точно
докато се хранехме на обяд, Дани си счупи някакъв зъб или по-точно мост, та се
наложи по спешност да ходим до селото и да търсим помощта на зъболекар. Тя сега
си поправя фасадата при моя специалист, който ремонтира и мене преди време, та
аз го препоръчах и на нея; тя е много доволна от услугите му, но както и да е –
селския фелдшер не можа нищо да направи, за да облекчи страданията й. Така
вместо дебели вратни пържоли, разни вкусотии и други по-твърди храни, менюто за
диспансеризирано болните строго се състоеше само в крем-супа, приготвена от
суб-продукти и множество остатъци на хранителни отпадъци. Понеже обаче и
най-вече защото, аз сготвих всичко това в една по-обемиста тенджера, наред с
многото си любов и достатъчно сол за моето болно момиче, то остана както винаги
изключително доволно от моите кулинарни способности и три дена подред сърба
чорба до припадък. Сега даже, в момента му варя пък сладък бобец, защото такъв
не сме имали в менюто си и изобщо не бяхме яли, откакто сме се събрали да
живеем заедно. Спомням си, че тогава освен с цветята на аерогарата, посрещнах
Даниела и с една бака боб в къщи за “добре дошла”…
След кратката ни
Великденска визита в ресторанта се прибрахме в бунгалото - тримата играхме
карти, но Нени не издържа и си легна преди да сме си казали “Христос Воскресе!”
Ние с Дани бяхме дремнали за малко следобеда, та спокойно изчакахме да стане
24:00 и да се чукнем по традиция с яйцата. Бяхме дори запланували и на черква
да ходим официално, обаче малко ни се обърка прогнозата с тази ненадейна
екскурзия и особено с няколкодневното й продължение. Предната неделя беше
Цветница - тогава всички заедно ходихме до Македонската църква. Там случайно се
видяхме с Васил и Менка, че още вечерта пък им ходихме на гости. Не се бях
виждал с тях сума време – всъщност откакто се бяхме преместили на къщата още преди
пристигането на майка; близо година време мина от тогава. Много сърдечно и
топло ни посрещнаха хората, даже с него решихме пак да си сварим известни
количества ракия. Трудно ми беше да преценя дали се изненадаха безкрайно много
от последвалата нова развръзка в моя живот; мисля си дори, че те предварително
бяха разбрали нещо около този наш драстичен случай. Споменаха само, че веднъж са
виждали госпожата и майка й на пазара заедно с малкия - даже Васил пратил по
него много поздрави за мене, обаче нашия нали е разсеян, та забравил да ми
каже, дяволът му с дявол. Сигурно някоя вечер пък те ще дойдат към къщи и така
чрез тях може да позавържем още някое и друго запознанство с различни семейства
от нашата черга. След като досегашните ми приятели не искат и да чуят за мене,
ще търсим други – няма да седна, че да роня сълзи за тях, я; сега покрай
възпитанието на Нени и наблюдавайки съвсем отблизо неговото развитие, имам си напълно
достатъчно за кого да рева - при това в изобилие даже...
Така остана за
описване само последният ден от нашата малка морска почивка – като дата 11
Април (неделя), когато беше и светлия Християнски празник, Великден. Макар и с
малко по-стара дата, всички ние най-искрено казваме: “Христос Воскресе!”, мили
майко и татко - дано сте ни живи и здрави още дълги и предълги години! Ние
посрещнахме този ден в бунгалото - станахме сутринта, този път вече и тримата
се чукнахме с яйцата, но специален “борец” не беше излъчен. Кой отпред, кой
отзад – все счупен, но поне спазихме ритуалът както си му е реда. Козунак вярно
нямаше, но аз накиснах един сух черен хляб в кафето - пак заради традицията, а
и ефекта от това беше съвсем близко до подобен (само дето без стафидите, но пък
като отопих остатъците от вечерната шопска салата, там намерих достатъчно останали
маслини, лук, доматчета, краставички, дребни бучки сиренце, чушчици и всякакви
други парченца, които напълно заместиха вида на сушеното грозде). Малко след
този вълнуващ сутрешен ритуал, събрахме багажа в дисагите и поехме обратно към
Бризбън - естествено под плющенето на непрестанния силен дъжд. Малко преди
града напече едно хубаво, ослепително слънце и от предишните порои, които се
изливаха безмилостно над нас в продължение на цяла седмица, не остана дори и
жалък помен. Закарахме Нени направо у тях - майка му била обещала да го води на
ресторант по случай рождения му ден; нямало да има друго тържество с децата и
приятелите му. Така ще е – една по една ще отпадат веселбите и ще се
обезличават семейните празници и традиции, разни годишнини, спомени и т.н. Но
каквото – това. Против съдбата си не можем да отидем...
Ние с моето добро
момиче се запретнахме да приберем багажа пак обратно по долапи и скринове –
всяко нещо, където му беше мястото. Аз изчистих колата от пясъка и калта, които
старателно бяхме успели да нанесем вътре по време на екскурзията ни през тези
няколко дни - извлякох една трудовашка количка с боклук от купето. Трябваше и
да изперем дрехите, въпреки че навръх Великден не се извършват такива дейности,
но се надяваме Господ да ни прости (и) за тези грехове. По-важното е други да
нямаме и да ни предпазва от предизвикателство за извършването им –
по-непростими и недопустими.
Вечерта, след като
Даниела ме и подстрига най-прилежно в банята като партиен секретар на ТКЗС
(по-скоро АПК), ние най-после седнахме да отбележим и нашият, чисто домашен
вече Великден - пак със зелените му салати, с яйцата отгоре, всякакви мезета и
т.н. Аз направих едно експресно картофено пюре специално за нея, че да може само
да лапа и гълта като пуйче, без излишно дъвкане – нали тези нейни зъби
продължаваха да я мъчат. Пийнахме по едно вино за адет, изгледахме един тъп
филм по телевизията и си легнахме полумъртви - “уморени от почивката”...
Снощи по телевизията
предадоха една реклама за предстоящ страхотен концерт на “Deep Purple” (“Дийп
Пърпъл” – английска рок-група от ерата на 70-те години на отиващият си вече век,
която беше моя любима докато бях ученик в прогимназиалните класове и Техникума,
а и впоследствие разбира се, аз останах техен верен почитател). Те се бяха разпаднали
преди известно време, но сега отново са се събрали, за да направят това тяхно
юбилейно шоу и турне по света във връзка с 30-годишнината от създаването си.
Веднага се обадих в Концертна Дирекция и запазих два билета за нас с Даниела.
Оказа се, че и тя много ги харесва. Билетите са по $62.10 единия, но ние
отиваме без да се замисляме и без да жалим парите. Това е нещо, което ще си
заслужава да се види, а и не се случва всеки ден.
Направих и
резервация в сервиза за другата кола – “новата”, която е на Даниела. Преди да
се прехвърли обаче на нейното име, последната трябва да мине през щателен
технически преглед и инспекция, та чак тогава да се пререгистрира. Това ще
стане в събота сутринта.
В неделя вечерта
Нени се обади разтревожен в къщи, че майка му не харесвала подаръка, който ние
сме купили за рожденият му ден (Господи, до къде й стигна глупостта и
наглостта…). Не знам дали съм споменавал някъде в по-предни редове, но той още
отдавна много искал на майка си такава дъска с колелца отдолу (скейтборд). Тя
естествено не била съгласна на такава покупка и даже пак (още по-естествено)
направила поредното си злъчно изказване – “Нека баща ти да ти купи!” Аз лично
също бях в известна степен против такава “играчка” - просто от чист родителски
страх, да не би детето да падне и да си счупи я крак, я ръка. Но с Дани решихме
все пак да му вземем тая прословута дъска, та да зарадваме Неничко с нещо, за
което той си е мислил и мечтал дълго време. Сега обаче оная чума рекла: “НЕ!”
Така при това новосъздало се положение на вътрешно напрежение, ние в четвъртък
вечерта ще ходим да връщаме скейтборда в магазина и да го сменяме за нещо друго
(вероятно някоя кукла, дето вика “Мама” и показва среден пръст с едната си
ръчичка или пък “Чичо Доктор” с приспособления за гинекологични прегледи; а
защо не и “Мечо Пух”). Абе постоянно съм засипан с разправии от всякакво
естество и характер, но нали пък човек трябва да има и за какво да мисли; иначе
му става скучно и почва да сътворява глупости (да ви дам ли един пресен пример
за това или вече се сетихте кого имам предвид?). Но ние ще се оправим и с това
– мир, спокойствие и любов щом царят в тоя дом!...
След малко ще ставам
да си запържвам боба – вече е почти готов, след точно 30-часовото му
приготовление. Снощи го залях с вода към 17:00 и така кисна цяла нощ; Дани днес
го е варила сутринта – спряла го по обяд и отишла на работа втора смяна. След
това аз го поех тази вечер в 18:00 и го варих до настоящият момент, когато
стрелките на часовника вече сочат 22:00. Такъв боб, дето ми увирал уж само за 2
часа в моята къща не се яде! Бобът трябва да стане на каша, да се разври “на
млезга” както му викат учените, а не зърната му да чукат по лъжицата, като
клепалото на някой метох кога заудря преди вечернята. По 100 кила боб сме
варили в казармата – ама го почнем още предния ден, пък го ядем чак на
следващия за вечеря. Остатъка от баките се смива с малко водица и се приготвя
на чорба за сутрешната закуска. Като чуя за някой, че можел много бързо да вари
боб, та ми идва до го удавя в тенджерата – ей, мама му стара; много се нерва,
значи. Приготвянето на това блюдо е изкуство – искат се съвършени умения и
вътрешно-душевно омиротворение. Освен това, аз не му вадя три пъти водата – за
какво му е тогаз на човека, да яде такъв тройно “обезпърдяван” фасул. Нали
именно там е разковничето, да си пръдне на воля и без да се стиска – като се
оттули клапана, да му потреперят макарите чак; сякаш чисто нов хасен чаршаф се
цепи по дължина…
Днес Даниела е дала
филма от почивката, че да му извадят снимките в ателието. Получило се е и
поредното ви писмо, но то е все още в нея, защото е взела пощата на път за
работа и се намира в дамската й чанта, та още не съм го чел. В четвъртък ще
вземем готови снимките и ако успея да приключа с всичко, в събота вече може да
изпратя едно малко колетче. Не, сетих се че ще имам друга работа. Значи със
сигурност другата седмица ще стане. На 23 Април сме на концерт, ако е рекъл
Господ. След малко ще излизам да прибера Даниела от работа, като смея да си
мисля, че изчерпих всички теми до този момент.
О-хоо, да бе! – как
можах пък точно това да забравя? Вече имам брада! След като не се бях бръснал
повече от 20 дни, когато снощи най-после се окъпах, реших да си засека брадата
и мустаците. Този път цялата, а не само отдолу като на козел. Дани ме намира за
много хубавичък така и аз, както постоянно се взирам в огледалото, си викам на
акъла: “Божке-ее, едва сега виждам колко права е тази жена - дето постоянно
казва, че ме харесвала така много! То пък бива-бива да е красота това моето,
ама и чак толкова не бива, бре!” Тя много ме харесва, а и аз нея (брадата си
има предвид). Постоянно правим неща един за друг, за да се радваме взаимно все
повече и повече. Аз дори съм готов и (малко) да отслабна заради нея (но добре е
все пак, че тя точно това все още не го е пожелала; ще бъде едно от трудно
изпълнимите й желания, смея да река дори невъзможно). Аз обикновено като се
напия и почвам да правя смели изказвания и давам възторжени обещания, но после
като отрезвея и всичко ми минава...
Хайде, спирам до
тук, защото това наистина е вече всичко. Предполагам че и самата Даниела ще
драсне някой ред утре или в други ден. Тя за сега не е на работа, освен ако не
я повикат по спешност или извънредно (както най-често се случва)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар