Добра ви поредна
среща, родители наши – а така също приятели, близки роднини и далечни познати!
Днес е последният
ден на този месец Април – 30.04.1999, а иначе като част
от седмицата е петък, чиято вечер аз обикновено си запълвам с писане на писма.
Стана традиция вече Даниела да бъде втора смяна и малко по-късно (всъщност чак
в 23:00) ще отида да я прибера от работа. А до тогава (и ако не заспя над
листите) ще се опитам да бъда максимално близо до вас, осведомявайки ви за
всичко, което се случва или не около нас; при това с най-големи по възможност
подробности, за да ви е по-интересно четивото.
Преди няколко дни
изпратихме една дребна пратка с кратко писъмце, много снимки, горещата си любов
и няколко неподпечатани марки. Дано последните да влязат в употреба на майка,
за да не прави излишни пощенски разходи по изпращането на вашите послания до
нас. В предишното си комюнике забравих да отбележа, че в понеделника (след
големия моабет у Васил и Менка) с Жоро ходихме да прибера органа от Нени – нали
беше и почивен ден. Сега на свой ред пък аз ще го обявявам във вестника за
продан. На мен лично никак не ми се иска да се разделям с този толкова съвършен
инструмент, но в последно време страшно много пари изтекоха от джобовете ни и
би било съвсем неоправдано да съхраняваме такава скъпа вещ, без тя да се
използва пълноценно и по предназначението й. С такава огромна мъка и яд приемам
отказването на детето от свиренето, че не знам дали ще мога да я опиша само с
няколко реда. Какво лошо намериха с майка си в това ми благочестиво начинание и
естествено голямото настояване от моя страна аз не знам, но моралните загуби и
последствия са неописуеми. Сега Нени се е увлякъл по някакъв просташки и
дивашки спорт, от рода на ръгбито – груб, грозен и идиотски, но с изключително
висока популярност сред малоумната австралийска пасмина; без разлика във
възрастова група, професионална ангажираност, та дори и в пола на съответния индивид.
Буквално всички са болни на тая тема и висят с часове като обезумели пред
телевизорите си или по пейките на стадионите – това е по-лошо и от футбола
даже. Аз също забелязах някакво странно пристрастяване на Нени към тези далеч
не високоинтелигентни спортове когато той идваше при нас, но тогава не му
обърнах нужното внимание и го отдадох на глупавото му момчешко подражание на
останалите безмозъчни същества около него. Сега обаче се оказа, че той ходи
най-редовно по тренировки, играе с останалите гамени и тотално си губи времето,
вместо да учи например. Докато наред с това, допреди дни или седмици нямаше
абсолютно никакво време за свирене! Майка му излезе с номера, че бил много зает
в училище и така тя набързичко приключи с музикалната кариера на сина си –
което пък от нейна страна беше една чиста проба глупост, добре заплетена в
долни лъжи и завоалирана от шикалкавения. Едва сега вече си обясних и как са
разбили лицето на Нени, докато са играли на тази идиотска игра и са се блъскали
като говеда. Разбирам също и защо са им били нужни лъжите и умелото прикриване
на истината за случилото се, защото той прекрасно знае аз колко дълбоко
ненавиждам този хулигански спорт. Но ще попитам пак аз на свой ред: къде е тая
“грижовна” и постоянно парадираща с любовта към собственото си дете майка,
която допуска всичко това да се случва пред очите й и която може би дори
насърчава и поощрява цялата тая работа?! Е, добре – тя може и да не насърчава
въпросната дейност, но щом не го и спира, пренасочвайки интересите и мераците
на Нени в някакви по-цивилизовани и полезни за бъдещето му посоки, значи си е
баш така. И на всичкото отгоре, дори и след разбитата му и обезобразена
физиономия, тази вечер нашия пак е отишъл на тренировка по тая глупава игра -
до 21:00 (нека тук никой не ме убеждава, че от този късен час насетне ще се
пишат домашни, ще се решават задачи или пък ще се чете книга – пази Боже!). За
това именно и нямало да дойде в къщи от днес, а ще го взема утре. Да не би
случайно да пропусне блъскането и ритането на кочовете, които дори не приличат
на хора, а на едни освирепели животни, тичащи след кожения пъпеш (да, на
серсемите топките не са кръгли, ами продълговати – като акъла им). А какво стана
с тениса на Нени? - не знам; и по този въпрос няма развитие. Въобще, майка му е
поела изцяло всичко – като се започне от възпитанието му, (т.е. от
обезличаването и превръщането му в една безлична жива твар, каквато е самата
тя), та се стигне до цялостното му изграждане като човешко същество. Не знам
само аз самият как ще издържам и по какъв начин ще търпя всичко това да става
пред очите ми, безпомощен и нямащ право на никаква намеса. Къде са и тия другите
кукумявки – Ани, Ива, Албена? - интересно ми е какво мислят те по тези въпроси.
Дали те са отдали техните деца така на произвола или те си учат най-сериозно на
малките задничета в името на големият им успех и собствен бъдещ прогрес, за да
станат истински човеци един Божи ден. А в същото време чувам, че постоянно се
търсят - виждат се, по телефоните си бърборят и т.н.; големи приятелки станаха
сега (докато по-рано не се сещаха една за друга) - ходят си по гости и й ближат
задника утешително. Така страшно съм натрупал гняв и мъка покрай всичките тези
идиотщини, която по никакъв начин не мога да извадя от себе си. И нека пак аз
да съм кривия, долния, мръсника, курварина и какъв ли не бях още през
последните 13 години! Но както и да е, нищо не можем да направим - Бог каквото
има да съди, дано той да го отсъди най-правилно...
Последната седмица
отново премина в разправии с адвокати, свидетели, дела и документи. В крайна
сметка се разбра, че аз ще трябва да платя разходите и на онази малка пачавра,
защото за да докажа невинността си или поне да получа половината от цялата обща
вина, трябва да се изръся допълнително с 4-5 хиляди долара. А ако пък на края и
загубя каузата (което е и по-вероятно да се случи), ще се наложи да плащам и
техните разходи по съда, башка ремонта на таратайката й. За това сега ще напиша
един чек за $3642, та да се науча за друг път. На всичкото отгоре, много лош е
и полицейският рапорт срещу мене, в който се казва че съм действал безотговорно
– самият аз съм бил неопитен шофьор!?!; управлявал съм самонадеяно и още какви
ли не други епитети, обрисуващи и умножаващи по нула повече от 20-годишната ми
практика зад волана и над 300-та хиляди километра пробег по пътищата на света и
Родината. Но за да оправдаят малката пикла (понеже на нея няма какво да вземат,
освен посраните й гащи от задника), някой друг трябваше да бъде натопен и
накиснат по-дълбоко, затиснат с воденичен камък отгоре – в този конкретен и
пореден мой злощастен случай, това бях пак аз. В хода на събитията намерих един
възрастен адвокат - много свестен и разбран човек, изключително вещ в
транспортните дела, на който плащах по $180 на час за да се занимава с въпроса
ми. Но щом и неговото становище беше, че много трудно можем да спечелим дело
срещу Полицията, значи аз действително няма на какво повече да се надявам.
Всяко едно обжалване на съдебното решение е свързано с нови такси, милион
разправии и още толкова главоболия, а аз просто нямам къде повече да ги поемам
върху плещите си...
Радвам се, че се
чухме на вашата годишнина от сватбата. Дани също горещо ви поздравява по повод
на това светло събитие. Ние с нея предната вечер имахме малка вечеринка, която
завърши току по първи петли – наздравиците ни бяха все в много тясна връзка с
вече упоменатото събитие. Аз тогава изфабрикувах най-вкусните си кебапчета,
които никой досега не беше правил - най-малко пък аз. Големи овации обрах и с
едни мои кюфтета, които пекохме у Васил и Менка преди известно време – видно е,
че готвенето ми се отдава точно толкова, колкото и практикуването на сексуално
ориентирани игрички; попитайте Даниела, ако не вярвате…
Снощи пък Жоро мина
покрай дома - ние тъкмо се бяхме прибрали от локален пазар. Канят го другата
седмица на едно интервю за работа, та по тоя повод изпихме една торбичка с
вино, опекохме пържолите на две прасета и пак лаяхме месеца до среднощ. Аз
междувременно квасих кисело мляко и пекох крем карамел, който отдавна ни се
ядеше с моето чревоугодниче, да ми е живо и здраво. Опитът ми завърши с
поредният триумфален успех, независимо че десерта го поднесохме едва към 01:00
през нощта и все още малко горещ направо от фурната. Но пък иначе стана чуден –
такъв и в заводските столове на социалистическата ни и силно индустриализирана
България не са могли да направят, които за мен си остават като еталон и мерило
по кулинарно изкуство, съгласно спомените ми от онова време! Ама и защо се
учудвате - нали всичко ми лепне и каквото бутна - оживява! (чакайте обаче да не
се самозабравя от гордост и слава, че току виж пак съм загорил боба)...
Аз и този понеделник
не съм на работа – сега празнуваме Денят на труда, 01 Май. Само че ще се почива
в понеделника след официалната дата. За жалост Дани е на работа, но понеже е
Национален празник, за сметка на това ще й платят 2 ½ пъти по-висока тарифа от
обикновената. В последно време тя изкара една дълга серия от дежурства без
почивен ден помежду им - може би 11-12 дена подред. Добре, че работата й е
спокойна и няма много тичане - не е както в редовна болница, където буквално
през минути пристигат всякакви болни и пострадали: ранени от катастрофи,
наръгани с ножове, изнасилени и какви ли не още. В този дом за стари хора
всичко е тихо и кротко, макар че обстановката там е доста тягостна и мъчителна.
Постоянно виждаш пред очите си едни посивели и пожълтели като восък, полуживи
подобия на човешки същества - бавно гаснещи като църковни свещи, завинаги
отивайки си от този живот и свят, всеки понесъл собствената си съвест, мъка,
радост, болка и проблеми най-общо. А някога всички те са били млади и жизнени,
хубави и относително богати, а вероятно и по своему щастливи. Това е една много
тъжна равносметка и болезнена констатация – зáеби, разревах се и аз; ама и
моето момиче има една професия –тýри му пепел, но тя си я обича и харесва...
Вчера Даниела беше
на зъболекар. После се срещнахме с нея в магазина. След седмица е Денят на
майката, който е добил популярността като празник на жената и всяка една малка
пикла до най-дъртата бабичка се надява (а и получава) някакъв подарък. По тази
тъй благородна причина и моята малка Даниелка вчера получи едно дребно златно
пръстенче, с множество още по-ситни бели камъчета - уж викат че били диаманти,
само че не са дълбани от недрата на Земята, ами са правени в химическа
лаборатория за по-евтино. Независимо от всичко обаче, пръстена е страшно
ефектен, има здрав и солиден вид (въпреки че е кух) и много й отива (е, може би
напръстник щеше да й прилича повечко, но наш’та не е много-много по шиенето и
кърпенето – софиянка, какво да я правиш). На всичкото отгоре и самата тя много
си харесва бижуто, но проблема е че не можа горката, да изчака до другата
неделя, когато й е баш празника и си го подноси още от снощи. А пък нали
колежките й в службата също трябва да ахкат, охкат и да цъкат с език; една през
друга надпреварвайки се да казват колко са смотани техните собствени мъже, а
пък “я виж чуждите какво правят”! Самият аз, който не се славя много с
разточителството си подир изящни ювелирни подаръчета, този път с много голямо
желание (учудващо…) поднесох пръстена на Дани - хем като някакъв символ на
безпределната си обич към нея, хем пък и като искрена благодарност и признание
за държанието й към мен и топлината, с която ме обгръща постоянно. Така
постепенно, с всеки един изминал ден започвам да откривам все по-нови и
непознати черти в характера си и то съвсем не така лоши (Боже, какво говоря –
та аз въобще нямам лоши черти, бре!). Усещам как ми е приятно да купя нещо и да
го подаря; да зарадвам някого, който е бил добър и мил с мен. Въпреки цялата си
немотия и въпреки хилядите, които напоследък изсипахме на куп в гириза…
Онзи ден, докато си
приказвахме с Нени по телефона, между другото стана ясно, че незнайно кой и
необяснимо как, неопределени и извънпланетарни сили за пореден път са му
откраднали колелото - онова голямото и скъпото, което той получи за един свой
рожден ден преди 3 години; точно след като същите “извънземни” му откраднаха
друг такъв велосипед - отново по подобните непонятни причини. Именно за това аз
винаги съм казвал, че децата не могат и не трябва да притежават скъпи вещи,
просто защото не могат да ги стопанисват и да се грижат за тях. Така стана и
сега. Излезли на някъде, не заключили гаража - някой минал от там и му свил
превозното средство (това поне е официалната “версия” по инцидента). Със сигурност
обаче може да е някой от неговите гаменарии, с които Нени най-ревностно се
движи и играе. Друг просто не може да бъде - видели са ги че излизат с колата и
са си свършили работата безпрепятствено. И когато аз пак започнах с изводите,
поуките и приказките, които съм говорил цял живот на Нени, станах автоматично
лош. Абе опака работа е това - не е за разправяне. Само колко пъти го чупи и
разбива това колело - колко пъти аз го поправях. Но нали и той самият е един
нескопосник и букчия като майка си, така ще е. Цялата им рода е такава –
парапусчии (това е и техен лаф даже). Нека сега да ходи пеша, докато майка му
не му купи още по-скъп велосипед – та и неговата съдба да е същата...
Пак се сетих още
нещо - за лъжите, на които Нени се учи от майка си. Когато онзи ден с Жоро
вземахме музикалния орган, гледам някаква нова микровълнова печка да се мъдри
на шкафа у тях. Попитах малкия, какво стана със старата. Била изгоряла, казва
ми - идвали майстори и рекли, че само ремонта й щял да струва колкото за нова
печка. Това до тук, добре - вярвам го, защото си е баш така. Сега обаче питам
Нени: а къде е старата печка, все пак? Изхвърлихме я, вика. Понеже започнах да
задавам и по-сериозни въпроси (защото много мразя да ме лъжат в очите), той
най-накрая каза, че я свалили в гаража. Слизаме обаче долу да товарим пианото:
бутам кутията на старата печка, бутам новата - празни и двете. Защо, питам, ме
излъга бе тате? А шибаната печка се оказа горе в апартамента, скрита в гардероба
на спалнята - да не би случайно да я взема с мене или и аз не знам по какви
причини попаднала там. Майка му казала да не ми казва нищо - че това не са ли
долни лъжи, бе по дяволите? - тя постоянно го учи да лъже. А и в името на какво?
- това не мога да разбера. По същия начин Нени ме излъга и за това как са му
сцепили бузата. Това не е нито майка, нито жена, нито нищо – буквално едно
същество, от злоба загубило и човешкия си образ дори; чудовище в женски дрехи,
бих добавил. Кому е нужно всичко това, аз сам не мога да си обясня? Но че това
са фактите, такива каквито в действителност са, които аз сам съм видял и усетил
– в това вече се заклевам! А нека пак другите да й пляскат с ръце и да я танкят
(по смисъла на факта, да си я потупват състрадателно по раменцата). По-рано
един телефон не й вдигаха, сега – първи приятелки станаха всички с госпожата.
Да съм знаел, че аз съм им пречел чак толкова на отношенията, щях и по-рано да
се махна от живота й...
Както и да е, аз
напоследък все със злободневки ви занимавам – вярно, че много глупости написах,
но това дете завинаги ще остане част от мене, а съм сигурен че и от вас самите;
съвсем естествено е да ме боли за него. Докато в същото време, всички тези
простотии, които се разиграват пред него ме карат да побеснявам… Моето Дани ей
сегичка пак ми се обажда по телефона, за да ме чуе и да разбере какво правя в
нейно отсъствие. Когато тя е първа смяна, аз също започвам по-рано работа и се
прибираме горе-долу по едно време следобеда. Обаче вторите й смени са ад за
мене - празно, кухо, сиво, тихо и ужасно е без нея в къщи. Аз се чудя какво да
правя при все че имам купища с работа, която чака само мен да свърша; но не ми
се занимава докато съм сам. Вечерите ми са дълги и скучни - нито радио слушам,
нито телевизия гледам. Тази вечер може да пусна новините, защото Васил ми каза,
че някаква бомба била паднала в едно българско село - от онези, дето са
надписани за сръбския комунист Милошевич. Там обаче работата става много дебела
и сериозна, което неминуемо ще повлече след себе си още по-голяма беля. Сърбите
са горди и не се предават; но не бива и да се очаква пък, че НАТО ще подложи
коляно и ще се примирят с безчинствата им. За целта продължават да изпращат
нови бомбардировачи В-52 от Америка. Отначало са били само 400, докато сега
наброяват над 1000. Това ще сипе огън отгоре, та пушек ще се вдига; Балванската
битка ще бъде само един малък розов сън спрямо бомбите, които са им приготвили
този път. Допълнителна войска от 33,000 души запасняци е на път за Белград.
Говори се, че тази война ще бъде по-опустошителна и от онази в Персийския
залив. Там Саддам Хюсеин подлъга с нещо американците (петрол, пари –
естествено), та го оставиха на мира. Но оня е богат дюмбелин, докато сърбина ще
лапа горещото желязо, че покрай него и нещастния му народец; а не е изключено и
другите наоколо да намажат от “попарата”. Нали знаете, че кога мечката се
разиграе у съседа, тропотът й се усеща и у нас…
Днес във вестника
четох, че управляващите в Парламента разблокират ембаргото за приемане на
емигранти в Австралия; квотата им се вдига с 2000 души на година. До това време
вие спокойно вече щяхте да бъдете австралийски граждани, както останалите
родители на приятелите ни, но не било писано. И тази мечта ми я разбиха като
яйце на тротоарна плочка “много уважаваните” и “харесвани от всички” бездарни
личности, с които имах неблагоразумието и нещастието да живея през последните
13 години. Решили сме с Жоро в неделя сутринта да отидем до Руската черква.
Първо ще оставим Дани на работа, а после ще посетим и битака. Аз винаги си
намирам току по нещо да принеса в къщи и да вдигна рейтинга на жизнения ни
стандарт.
От онази вечер вече
съм и без брада. Дори самата Даниела, която толкова много ме обича и е безумно
влюбена в мене, не можа да издържи на козелската ми физиономия. Всъщност каза,
че така съм изглеждал стар. Докато сега, предполагам че й изглеждам по-млад –
нищо, че след месец и нещо ще ми струват 40-то (години де). Утре ще закарам
колата на Дани да я изчукат и боядисат, след като се разбрахме с хората, които
ни блъснаха на един паркинг, че те ще покрият щетите. И веднага след това
отново започваме да се учим на безопасно движение по пътищата. Но и аз съм
малко лош учител, та може да се наложи да вземаме инструктор – оказа се, че
нервната ми система е малко лабилна и не мога да издържам хладнокръвно на уличните
критични ситуации, пред които постоянно съм изправен в “учебната кола” и на
риска, който трябва уж мълчаливо и безропотно да поемам, докато се разминаваме
с останалите участници в движението.
Ето, че вече всичко
разказах, макар и вкратце. Не се очертава Дани да ви пише пак в скоро време,
защото тя ходи на работа почти без почивни дни. Е, надявам се, че въпреки
голямата си заетост ще намери и няколко свободни минути за някой и друг ред. Не
сме се чували с Валя и Сашо. Трябва да им се обадя някоя вечер, само че аз на
тоя етап не знам за какво можем да си приказваме. Предполагам, че Мони и Боряна
с подробности са им разказали какво се е случило (те също познават Валери и
Даниела, защото са им били на гости когато са ходили в Аделаида преди няколко
години). Едва ли някой ще ми пляска с ръце за развоят на цялата история –
просто защото никой не знае цялата истина. Но пък аз нямам и намерение да я
разказвам някому и да давам обяснения за постъпките си. Достатъчно ни е че едничък
Бог, вие и самите ние си я знаем точно такава, каквато е. Забелязвам, че
другите вече взеха да не ме интересуват много-много – да ме прощават, но това
също е част от откровената ми истина...
05.05.1999 - Няколко поредни дни не съм водил дневника, улисан в домашните си
занимания и домакински грижи. Тази вечер обаче Дани е на работа и има повече
време за моите свободни и тягостни монолози. Напред най-после написах обявата
за продажбата на Неничковото електронно пиано. Като си помисля само, първо с
колко много зор го намерихме тоя инструмент – да оставим настрана пък с каква
безгранична любов му го и купих с последните си средства, независимо че всички
останали ме смятаха за глупак: и леля Цонка, и приятели, и кой ли не. Но аз
тогава заложих на една единствена карта и разбира се загубих играта с пълен
валат. Злото и този път надделя. Всъщност “доброто” побеждава само в книгите и
във филмите с добър край, но в живота комай става точно обратното. Сега ще се
мъча да продавам този орган, въпреки огромното си съжаление, защото на всичкото
отгоре и от към финансите сме закъсали яко с тези поредици от глоби, катастрофи
и авторемонти.
Нени беше у дома в
събота през деня. Поправяхме му мотора, взехме колата на Дани от бояджията и
т.н. После всички заедно се разходихме из един крайморски квартал, с много красиви
къщи и канали за яхтите на собствениците им. Богата работа, мама му стара -
разкош и лукс, дай Боже всекиму такова “зло”! След това оставихме Нени в къщи,
а ние се прибрахме. На другия ден се бяхме разбрали с Жоро да митарстваме из
пазари, тържища и битаци. Беше неделя – първо закарахме Даниела на работа и от
там ние с него хукнахме по нашите си търговски обекти и задачи. Аз пак накупих
някои дребни джунджурии, една от които е хладилна кутия като онези, които
имахме по-рано. Само че тази е с по-малък размер, но пък за 50-те цента, за
която цена я спазарих, просто не можах да я подмина без да я взема. После
ходихме по разни касапи, месарници и зарзаватчии. От най-различни търговци купихме
евтини салами и меса. Следобеда даже ходихме и на дискотека. Е, не баш в този
смисъл, защото това беше в една квартална бирария, но поне послушахме малко
музика “на живо”. Това стана следобеда, след като взехме и Дани от работа (та
на къде без нея по такива обществени мероприятия?!). До вечерта вече бяхме
решили да се съберем у дома и да си допием, защото в тази кръчма само се
раздразнихме с по няколко бири, а пък не ни стигаха парите за повече. Падаше се
на другия ден, че поне аз не бях на работа (защото беше почивен за нормално
работещите труженици), но Дани беше първа смяна. Така в скучната неделна вечер
се получи един много инцидентен и непринуден, но същевременно изключително
съдържателен моабет, на който аз между другото направих поредният си опит за
омесване на кебапчета – станаха такива, дето навремето и в механата на ЕТЗ-то
не са се яли; направо малка нощна музика! Смелих допълнително само сланина,
която добавих към каймата, за да я подсили по мазнина. Счукахме и кимион,
защото така е по-ароматен от готовия и смлян, дето се продава в пакетчета по
супермаркетите. Въобще всичко беше подготвено и направено “велико”, обаче на
другия ден аз бях като ударен с мокър парцал. Едвам станах в 06:00 само за да
закарам Дани на работа - тя беше по-свежа от мен, но щом се прибрах обратно в
къщи, пак легнах и откарах до обяд. Имах много големи планове за деня, но нищо
от това не ми се получи поради главоболие и махмурлук – идеите ми се удавиха в
алкохола, който вечерта поемахме с огромна охота, а на другия ден се чудех през
коя дупка да го изкарвам от себе си. Е, някъде към пладне станах и олюлявайки
се още, успях да измия чашите и чиниите (без нито една “жертва”). После
изчистих кочината, която бяхме зарязали от вечерта по масата и ми се зави свят
от многото резки движения, които направих по време на хигиенизирането. Наложи
се пак да полегна, за да не падна пък в несвяст на мокета и Дани да ме завари с
пяна по устата. Вечерта и двамата с Даниела си почивахме активно, всеки
подремвайки в двата края на дивана.
На другия ден (вече
вторник) – работа, както обикновено. Снощи минахме през Жоро да му дадем съвет
как да се облече за интервюто му, което пък беше днес. Утре е Гергьовден, та
сме канени официално у тях на софра, заедно с Васил и Менка, Барбара и Методи.
Даже той напред идва до нас да вземе допълнителни столове, чинии и друга
посуда, че нали и той завалията, сглобява от нищо нещо както всички ни. След
малко ще ходя да прибирам Даниела от работа. Свършвам до тук, защото ми се
изчерпа въображението и не мога да продължа разказа си...
17.05.1999 – Нито за миг не искам да се оправдавам заради това, че вече цели две
седмици не си седнах на задника, та да драсна някой ред. Смея да си мисля
обаче, че вие ще ме извините заради моя немокаятлък, веднага след като
прочетете следващите пасажи от писменото ми експозе. Ще се опитам да възстановя
по памет събитията, на които по една или друга причина сте изтървали краищата,
просто защото не съм имал възможността да ги опиша. За сметка на пропуска ми
обаче, сега това ще стане “на един дъх” – дръжте се за ламперията, за да не
изпопадате на паркета.
Изпърво се завръщам
с излъчването на приятните новини, а пък после ще ви запозная с неприятните. На
06 Май (точно на връх Гергьовден), ние се събрахме у Жоро - както беше според
предварителния план. За почитане на именника дойдоха Методи с неговата Барбара,
както Васил и Менка. Изкарахме много весело до късно вечерта - по точно: до
рано сутринта. Минахме през всички превъплъщения на истинския моабет – мощни
възрожденски песни, приказки за България и бащиния роден край, та на края до
пиянското задрямване на масата. Ние с Дани останахме да спим у Жоро - аз на
другия ден бях болен и не отидох на работа. Ползвах си един ден от болничните,
които и без друго ни се полагат за такива и подобни случаи.
В събота взех Нени,
както се бяхме уговорили, но той ме ядоса и обиди толкова много, та още в 10:30
го върнах преждевременно на майка му. Аз място не можах да си намеря след това
- от яд, от мъка и кой знае какви други чувства. Така е надъхано това дете със
злоба и омраза специално към мен, толкова жестоко го е осакатила майка му (че и
баба му от Ямбол, която сигурно най-активно приглася на дъщеря си в общите им
оплювки срещу собственият му баща), че аз сега се чудя от къде да го подхващам
и как да си изглаждам отношенията с него. Особено откакто сме се върнали от Великденската
ни екскурзия, а пък оная прокоба от Аделаида, моя малък Неничко е съвършено
друг в държанието си. Когато говори, все едно че майка му чувам с ушите си. А
той, горкият не се и усеща дори, че повтаря абсолютно точно всичко, каквото са
си приказвали у тях; това което е чул и прекрасно добре запаметил и с каквото
са ни плюли нас двамата с Даниела. Но – майната му, ще си затворим очите и ще
се мъчим да забравим отровните думи...
В неделята пък ние с
Жоро ходихме до друг един битак – хем да се поразтъпчем малко, а пък и аз да
убия времето, докато взема Дани от работа следобеда. Ние с нея бяхме решили да
си купуваме някакъв разтегателен диван-спалня, който и без друго много ни
трябва за квартирата; през Юли ще дойдат Сашко с приятелката си - да има нещо,
на което да ги сложим да спят. Аз взех вестника с обявите за продажби и намерих
един, относително нов, евтин и съразмерен – с една дума: точно каквото
търсехме. Спазарихме го за $150 и го натоварихме в ремаркето. Пак виках Жоро да
ми помага за изкачването му по стълбището на блока, а пък за компенсация на
него му подарихме старото черно диванче, за което вече нямаше място в
постепенно отесняващата ни кошара. Така ние с Дани се обзаведохме с още една
домашна мебел и със сетни сили се покатерихме с едно много малко стъпалце по
безконечната жизнена скала.
Седмицата започна
както обикновено доста интензивно, с много отхвърлена работа и успешното
предаване на всички текущи проекти, докато обаче не дойде онзи най-шибан от
всички по-шибани дни напоследък (сряда), в чиято ясна и безоблачна, синя майска
утрин, един отбор от 5-6 юнака начело с мене ни извикаха в офиса при шефа и
радостно ни съобщиха, че от този миг насетне да се считаме за съкратени от
личния състав на завода и “де юре”, както и “де факто” ние вече не сме на
работа. Аз, (въпреки че дълбоко в себе си очаквах точно такава мрачна развръзка
и не бях особено изненадан), отначало доста се шокирах и съвсем скоро ми се
доплака – особено след като за един кратък момент, пред очите ми преминаха
резултатите от всички финансови сътресения, с последиците от които за пореден
път в своя живот стоически се опитвах да се преборя, макар и не съвсем успешно.
В същото време и нищо повече не можех да направя, освен да тегля на управата
една къдрава и дълбочинна македонска попържня и да си оставя телефона за
свръзка - уж да търсят пак мене, в случай че се яви някаква работа за в бъдеще;
оставаше ми единствено да кажа последното си “сбогом” на оставащите във фирмата
колеги и колежки, след което както дон Томас Фернандо Диас пее в песничката си “Ку-ку
ру-ку ку-уу, Палома…”, само че в моя случай тя зазвуча със следния тъжен
рефрен: “Кýру у рýку, па дóма”, ако добре разбирате за какво ми иде речта. Тази
неприятна случка отново върна брояча на “0” и сега всичко започва от самото му
начало - с писане и изпращане на писма, подаване на молби за работа, ходене по
интервюта, празни надежди и най-чести разочарования. Да знам само кой ме прокле
– рáзпнал бих го на кръста Христов!...
Когато ни разпуснаха
от фабриката, където бях оставял творчеството, силите и пословичният си
ентусиазъм в продължение на две години, към 10:00 се прибрах съвсем изненадващо
у нас. Даниелчето разбира се, ми се зарадва много, след като ме видя изправен в
цял ръст, запълващ рамката на вратата и веднага ме хвърли на кревата, за да ме
успокои както подобава на две обичащи се до болка същества. След като любовният
ритуал и тръпката от усещането за телесна празнота преминаха, тя започна да се
гласи за втората си смяна на работа, а аз отидох да се срещна с братята ми по
съдба в една крайречна кръчма. Там, удавен в бира прекарах остатъка от деня, но
не помня твърде добре как и с какво съм се прибрал вечерта – не само това, ами
аз ще се опитам изобщо да забравя за този черен ден в енциклопедичната ми
биография – всъщност, и той е един от многото…
Веднага на другия
ден отидох да се запиша за финансови помощи в Социалното бюро за безработни и
започнах да преправям резюмето си. Добре поне, че Жоро има компютър, та
поработих на него у тях в продължение на две плътни вечери, но успях да оправя
всичките необходими за кандидатстване документи. Даже още тогава изпратих и
няколко първоначални молби за работа. Във вестника има много обяви за
специалисти като мен, но пък и кандидатите сме много на брой, така че шансовете
ми за бързо и лесно намиране на ново поприще не са кой знае колко големи.
Даниела постоянно ме успокоява и ми помага да превъзмогна големия съкрушителен удар,
който за пореден път съдбата ми нанесе изневиделица – този път вече върху двама
ни. При съкращението от компанията ме обезщетиха със $7300, които ние на всяка
цена ще се опитаме да спестим, а на първо време ще се оправяме само с нейната
заплата и с това, което ще ми отпуснат като социална помощ. А аз дори още не
съм изплатил щетите на оная шаВ(или -Ф)рантия от катастрофата. Абе, ебаси
голямото закъсване - няма що друго да се нарече! Както и да го гледам, от
където и да му се зверя – все в дупката на кривия макарон ми опира помътнелия
поглед.
Утре Даниела ще ходи
на интервю за трета работа - не се знае и от там какво ще излезе, но все ще й
дадат някое и друго дежурство горница. Аз днес изпратих нови 10 молби за
работа, но дали ще се заинтересува някой от специалността и квалификацията ми,
не знам. В съботата ходихме с Жоро по разни наши гаражни разпродажби. Аз купих
едни надуваеми дюшеци (два за $3 общо) и една микровълнова печка (за $12-$13
някъде). Единият дюшек се оказа спукан, та го изхвърлих директно на боклука, но
поне печката излезе харна и засия като малко слънчице в тясната ни кухня; за
сега работи много добре. Днес даже си топлих обеда в нея. Дани е на работа, а
пък аз в момента пържа картофи и рибено филе. Това ще ни е менюто за нощес,
след като се приберем.
Междувременно онзи
ден получихме вашия колет с подаръците за рождените ни дни. Помръкнало ни е
обаче нещо настроението – особено сега, след оставането ми без работа, но все
ще гледаме да измислим нещо до тогава. Веднага се пременихме с новите си
дрешки, а Даниела много се зарадва на това, дето майка й е изпратила. Но беше и
малко разочарована, защото не можа много добре да “опълни” горната му част.
Каза, че майка я е надценила в този размер и сега сутиенът й е малко хлабав, но
аз предложих да му запълни хралупите с памук или лигнин от работата си. Разбира
се, това е на шега - и тя е много доволна от избора на подаръците. Аз също си
носих блузката в продължение на два дни без да я съблека, а днес вече я и
опрахме. В петък следобед Нени ще идва при нас и ще спи тук - тогава ще му
дадем подаръка от милата му баба Веска. Той един ден ще съжалява за лошите думи
и наскърбителното му държание към тези, които са го отгледали (че и към тези,
които са го създали…), но сега нищо повече не може да се направи, освен да му
вървим по гайдата и мераците.
Не помня дали съм
споменал за пристигането на писмо № 37 - онова със светеното масло от
Великденските празници. Просто много ни се насъбра през тези дни и за това хич
не сме се ни обаждали, нито пък писали. Нали първо трябва време за това, а пък
и както настроението ни липсва, та всичко се намира в точката си на замръзване.
Даниела беше на работа 12-13 дни без прекъсване. И тя се поизмори от тези
дежурства – колкото и да са леки, има отговорности, грижи, проблеми; самото
ранно ставане сутрин в 05:30 или пък късното прибиране вечер в 23:30, само по
себе си е един много изтощителен процес. Освен това тя също не е в особен
възторг от загубването на работата ми. Постоянно ме успокоява, че ние ще се
оправим някак си и аз искам много да й вярвам, но нали все гледам не откъм
розовата страна на нещата, та не ми се и мисли даже за нищо. И пак, каквото е
рекъл Господ - това ще става. Той ще ни свири, а ние ще му играем по свирката.
В края на краищата пък, не може да става обратното – нали така...
27.05.1999 - Пиша датата и поглеждам кога за последен път съм регистрирал някаква
информация в това писмо. Виждам, че отново 10 дни не съм драсвал нито ред.
Причини има много, една от които и основната е нарушаването на досега въведения
ритъм с работа, почивки, други занимания и т.н. Независимо че сега аз не съм на
работа, пред мен стоят купища други задължения, които чакат да бъдат свършени.
Едното още не приключило и ей го нá - другото веднага се задало след него. А
пък и вътрешно усещам, че комай позагубих интереса си и мераците към
художественото творчество и литературата. Независимо от своята подчертана
неохота за писане, сега ще почна пак издалеч, пък да видим до къде ще свърша.
Миналата седмица
Даниела беше изцяло заета с работа. Бял ден не видя от дежурства, горката! Аз,
след победоносният ми успех с микровълновата печка, от тържищата довлякох още 2
фотоапарата за по $5 всеки, та да си чеша крастата с тях. И двата са с моторно
навиване/пренавиване на лентата, вариообектив 35-70 мм и т.н. Въобще – последна
дума на фотографската техника от преди 5-6 години, само че единия от тях не
работи. Другият обаче е сравнително в добро техническо състояние и дори ви
изпращаме няколко снимки, които направихме с него. Единственото нещо, което не
му работи е датата, която всеки път трябва да се изписва на самата снимка.
Иначе всичко останало функционира надеждно. Този фотоапарат има даже и
дистанционно управление за снимане от разстояние.
Преди време щяхме да
ходим за риба с палатки, но всичките ни планове се осуетиха поради валежите от
дъжд напоследък. Задоволихме се само с едно излизане до балкана, барбекю и
малък моабет у Жоро. Водих ги на същото място в гората, където ходихме и с вас,
а на татко му стана лошо. Хапнахме горе на теферич, сръбнахме и по някоя
маломерна бира, като си направихме и няколко снимки с новия фотоапарат (който
аз веднага обявих като подарък за Даниела, белким спре да мърмори, че само
боклуци й влача в къщата; права е женицата, ама и аз не мирясвам с доброто си
търговско сърце). От това място продължихме по пътя надолу към един язовир –
по-точно два, вливащи се на каскада един в друг. Там пък открихме много хубави
поляни за палатки покрай самата вода. Щом се оправи времето и сме решили да
отидем на това място за ден-два – естествено с преспиване сред природата.
Тази седмица нямаше
нито една обява за работа във вестника. В понеделник ходихме с Жоро на
Бризбънския пазар за зеленчуци на едро. Там в един хладилник открихме някакви
полускашкани сливи, които купихме незабавно, за да ги сварим на компот; пардон
- на ракия. Тръгнахме от 200-300 кг само, след това се спряхме на 500 кг, а в
момента имаме 4 огромни бидона по 200 литра - пълни до върха с вълшебната каша.
Как ще се прекарат обаче всичките 800 кила материал през оная малка тръбичка на
казана, че да се превърнат в течност и точно кога ще стане това – съвсем не
знам. Ще има да варим цяла седмица сигурно. Успяхме да закарахме сливите
направо горе - в селото при казанджията, защото тук в града нямаше къде да ги
държим. Междувременно, с фотоапаратите домъкнах още един надуваем дюшек, който
вече не е спукан, та днес опрах и него – нали се стягаме за къмпингарски
преживелици. А аз казвам “и него”, защото преди време си купихме една рогозка
за кухнята - досущ като българските битови изработки. Та днес всичкото го
прекарах през прах и вода, да си замирише “на наше”. Даже измих и колата -
можете ли да си го представите?! Но тя наистина имаше нужда завалийката, защото
онзи ден правих разни фиести и номера на Неничко в една дълбока кал, та в
резултат на това не й личеше цвета от мръсотия. Напред постлах китеника и стана
много уютно в кухнята.
Дани онзи ден беше
на друго интервю за работа и вероятно ще вземе някои допълнителни дежурства от
още едно място - вече трето. Тя вчера даже ходи на две работи в един ден – като
свърши на едното място, тича на другото! Утре пак ще бъде на такъв режим.
Страшно работи та’а шопкиня – ба мааму, като влакът-стрела се движи
нагоре-надолу! Но и аз много й помагам, всеки случай. Ето, днес например й
опържих яйца на очи за обяд, докато тя се бореше с ютията и огромната купчина с
дрехи за гладене...
Тези дни доста
потичах из учрежденията, докато се регистрирам в Бюрото за безработни, по разни
други инстанции ходих, два дни със сливите се разправяхме – какво ли не беше.
Сега пък Неничко реши да си продава мотора и с парите да вземе по-голям - 125
см³. Обявихме го във вестника и още тази вечер се обади едно момче-мераклийче,
че утре ще го купи. Много бързо стана работата. Не така експедитивно обаче стои
случая с продажбата на музикалният му орган, обявата за който излиза вече трета
поредна седмица във вестника и до сега никой не е поебнал да се заинтересува от
него – остави настрана да дойде пък в къщи, та да го погледне. Е, надявам се че
рано или късно аз ще го орина от нас, но нали знаете как “лесно” се продават
стари и употребявани вещи тук – равносилно е да ги подаряваш, че се и молиш
едва ли не някому да те отърве от собствените ти боклуци. В развитото капиталистическо
общество, продавачът е нещо като подлога на купувача; той е негов слуга, защото
именно от въпросният купувач зависи живота и съществуването на даден търговец.
Докато при социализма това твърдение беше малко по-различно – всъщност същото,
само че с обратен знак…
След малко ще ходя
да прибирам Даниела от работа. Наближават рождените ни дни, а още нямаме ясна
представа как, къде и с кого ще ги празнуваме. За сега само едно е сигурното,
че ще си купим някаква голяма и хубава, много мазна торта, каквато отдавна ми
се яде още от детските си спомени. Всичко останало е забулено в неразгадаема
загадка. Онази вечер щях да водя Нени на концерт – класически орган, но той ми
отказа; не му се ходело, нямало да му бъде интересно. Даже си приказвахме за
евентуално подновяване на уроците по музика, но и тази ми спонтанна идея беше
отхвърлена тутакси. Сега пред него безусловно и начело стои футболът – това е
новото му поклонничество, неговата мода и страст. Майка му щяла да ходи в
Америка за няколко месеца, та Нени уж щял да живее при нас, само че и ние не
знаем кога, нито пък дали...
02.06.1999 - Днес е рожденият ден на моето Данче, само че вчера сутринта на нея й
тръснаха едно спешно и неотложно дежурство за днес, та за това тя сега е на
работа, вместо да си седи с мен на масата. Аз пека пица за вечеря – тя приготви
тестото, а аз само настъргах кашкавала и салама отгоре. Някак си вниманието ни
е по-заето с моя юбилеен 40-ти рожден ден, та за това не отделихме много време
на нейния 41-ви. Но снощи, въпреки всичко ние с Даниела се уважихме доста
порядъчно и си легнахме чак в 02:00.
Миналата събота не
сме вземали Нени. Той се обади, че имал разни други занимания. Когато той рече,
че няма да идва, аз въобще не го моля и убеждавам в противното – оставил съм го
да прави каквото ще и нека да слуша колкото си иска онези двете прокоби, майка
му и баба му. В събота следобеда и след дежурството на Даниела ние ходихме на
гости на Методи и Барбара. Нали в понеделника беше Св. Св. Кирил и Методий, та
празнувахме именния ден на наш Метко. Може би точно същата компания ще се
съберем и на моя рожден ден, само че още не сме решили къде да го празнуваме. В
къщи е много тясно за толкова народ, а ако отидем на барбекю в някой парк, аз
няма да смея и една бира да изпия, защото ще карам колата. Изобщо, пак се
намираме в задънена улица и нищо свястно не можем да измислим с моето момиче.
На гостито у Методи
стана на дума, че с Жоро сме си наложили малко сливки за ракия, та предложих на
един друг наш общ приятел да му взема от пазаря. Така и стана. В понеделник аз
изпратих 4 молби за работа, а във вторника отидохме с Жоро да купим още сливи.
И нали съм си лаком гъз, та покрай техните 500 кг, купих още 230 кг и за нас.
Те вече ни излязоха съвсем пък без пари, защото цената на едните покри и нашия
масраф. Та като закарахме всичките сливи у този наш приятел и му оставихме
неговия дял, за нас допълнително си наложихме още две каченца, с което общото
количество каша надхвърли тон и сто (като се прибави захарта и водата). Дано
успеем да го сварим всичкото това чудо, защото иначе няма да има и къде да го
изхвърлим даже – ако някой ни види и натопи пред властите, онези хаирсъзи ще ни
осъдят за замърсяване на околната среда...
Междувременно, аз
както обикалям по разните мои боклуци и все си намирам по нещо, та да има с
какво да се чопля и да си попълвам времето. Тези дни се “спънах” в един
настолен вентилатор и някаква прахосмукачка. Днес следобеда се занимавах с нея
и я направих като нова. Тъкмо ще зарадвам довечера Дани за рождения й ден –
зер, едно цвете не й купих за срамотиите, но финансовото ни дередже е такова на
този етап, та нямаме излишни фондове за аристократични жестове на внимание. Пак
от един “тясноспециализиран” магазин за намалени стоки, купих на татко чудна
манерка – събира цяло кило от дадена течност. Като ходи с по балкани и гори, на
излети, туризъм и т.н., да има в какво да си нелее виното (или ракията). Дани
малко ми се възпротиви, защото била от такъв “прост” магазин ами не от редовен,
но аз я убедих, че след като татко ми заслужава нещо, той ще се зарадва на
самата вещ, без значение от какъв магазин е купена. Такива манерки в редовен
спортен магазин са сигурно по $15-$20, защото минава за специализирана стока -
от къмпингово оборудване, а може дори да е и военна. Тук има и подобни
магазини, в които продават войнишки пособия – ножове, компаси, обувки,
маскировъчни униформи и всякакви други армейски щуротии. Аз обаче я взех само
за $2.50 - измил съм я кристално с “Веро” и вече е готова за експлоатация, но
нека майка да я изплакне пак, за всеки случай. Съжалявам само, че не мога да
изпратя манерката пълна с ракия – едно, че пратката ще тежи и ще е много скъпо
изпращането й по пощата, а пък другото е, че ракията ни все още не е станала реалност;
за сега се носят само слухове и легенди за нея, разказвайки ги като митове от
небъдното. Единственото, което правим за момента по въпроса е да пресмятаме:
колко кила ракия ще извадим от цялото количество каша и в какво съотношение ще
се пада на 100 тегловни единици “суров” материал; нали ние по сметките и по
насрещните плановете сме най-силни...
В събота ще довърша
и другия филм, та ще изпратим вече една по-цялостна пратка. Всъщност манерката
пък съм я обявил за рождения ден на татко. Вчера пристигнаха писма № 38 и № 39.
Защо са се бавили толкова дълго не знам, но тъй или иначе – тука са вече. Днес
ходих да си извадя нова шофьорска книжка, че на моята й изтече срока. Наред с
това, платих и една глоба от $100, заради катастрофата – аз дори и не разбрах
защо и по кой параграф ме глобиха. Нито ги питам, нито се интересувам – плащам
им в брой и бягам надалече, дорде не се усетят и за още нещо да ме забършат. А
пък и да знам алинеята от закона – какво от това; по-топло няма да ми стане,
нито пък някой ще ми опрости дълговете, които ми тегнат на шията като наниз от
километрични камъни и все към дъното ме дърпат.
След една-две
седмици ще започна да получавам социална помощ за безработни в размер на $400
за всеки две седмици. Даниела блъска по две смени на ден и кара без почивка
повече от седмица. Нали на 04 Юли пристига Сашко със “снахичката”, та ще се
правят разни разходи и разходки – с две думи, “пáри че се трóшат!” По тези
причини Дани не ви е писала нищо тези дни, но не й се сърдете. Макар и малко,
тя ще стопли сърцата ви с някой ред преди да изпратим колетчето. След малко ще
отида да я взема от работа. А утре пък е първа смяна, което е малко по-добре за
мене. Сутринта като я закарам - докато се помотам малко, да купя нещо или
просто да свърша някоя полезна работа из дома и то ще стане 14:00-15:00, когато
идва времето да си я прибирам в къщи (или пък да я водя веднага на другата
работа, където изкарва и една втора смяна). След това сме си само заедно, чак
до късно вечерта - но като дойде редът й да ходи следобедни смени, голяма скука
пада по цяла вечер, че и през целия следобед.
А – най-важното не
ви казах. Като се прибирам един ден с над 10-15 кг сини домати. Изедин път ми
се приядоха – така като кисело мезе, на туршийка; пържени, с чесън и магданоз.
Та купих малко от моите италианци и хем евтино ги взех, хем пък и от лакомия се
награбих с повечко, че като се опънах на печката пред един огромен тиган, дето
Жоро ми даде на заем - три дена подред ги пържих, мамка им; 3 кила олио
заминаха подире им, башка сума ти чесън и магданоз. На софиянката, като ме видя
да се прибирам с препълнените торби й потекоха сълзите от бяс, но аз се справих
отлично със ситуацията. Тя, моля ви се, не ядяла патладжани! А сега като ги
има, вечер не сяда без да си извади такова мезе. Де, пусти прът по задника,
де-е! Така или иначе, сега хладилника ни пращи от зимнина. Аз ще се заям и
следващия път ще направя червени чушки с хрян - тогаз да види тя хубавиня! Абе
уплаших се, че като дойде ракията, няма да имаме мезе за нея. Зер, по предварителни
данни се очакват повече от 200 литра да ми влязат в избата (гаража, в случая)!
Та за това реших, докато съм по-свободен и се въртя из къщи като див звяр в
клетката си, да упражня и известни кулинарни умения в името на семейството –
нали и това се отчита като работа. Сега аз съм домакинята в къщи и крак не мога
да подвия по цял ден: де ще наготвя нещо, де ще напазарувам евтина стока от
първа необходимост, прането ще събера от простира – само дето не гладя, защото
не умея. Но аз с тези дейности съм много добре запознат и обучен, та не ми
тежи. В края на краищата, след като Даниела работи неуморно на три места - аз
да лежа на дивана и да я чакам с навирен *** ли? Нали гледам и аз да помогна с
каквото мога, че да си облекчим живота, който и без друго напоследък хич не ни
е лек.
Онзи ден един мой
познат се завърнал от България, та разправя всякакви ужасии за глад, мизерия и
до къде е стигнал нещастният български народ. То вярно, че и ние не сме
цъфнали, че пък и вързали, ама и това при вас хич не го бива и не се търпи
вече! До къде докараха тези идиоти собствените си хора? – то остана и просешки
тояги да почнат да раздават, вместо пенсии. Пишете ни за положението там, как е
реално и най-важно: как сте вие и как се справяте с обстановката на недоимък и
лишения? Сега всички плачат и вият в един глас, че от Тодор Живков по-добър
нямало и че тогаз се живеело по-добре – абе не ви трябва той, бре народе
простий, че да ви оправи! Защо трябва въобще да чакаш на някой да те оправя –
стягай си гъза и работи яко, там е спасението. А то куцо и сакато хукнало
алъш-вериш да прави, а пък в същото време няма кой да произведе една шепа
домати или кутия с пирони. Не става тя така тая работа, ама що ли не си гледам
моите собствени бакии, дето съм затънал в тях до ушите, че после да оправям
света...
07.06.1999 - Както вече виждате и от самата дата, онзи ден станах на 40 годинки, на
шега-на истина. Рожденият ми ден премина добре, но не толкова бурно, колкото
очаквахме и както на нас ни се искаше. По една или друга причина, голямата част
от поканените гости не дойдоха и ние бяхме в много тесен творчески колектив:
Жоро, Методи, ние с Дани и още едно семейство с две деца. Нени идва през деня у
нас, за да ни поздрави за рождените дни - подари ни и една много интересна
къщичка от глина, която е правил в училище по “Трудово обучение”. Не остана
обаче до края на тържеството и аз към 14:00 го закарах у тях, защото щеше да му
бъде скучно само с нас, старите. Той след две седмици излиза във ваканция –
дано реши да дойде пак за няколко дена. Постоянно ни се обаждат клиенти за
мотора му, който все още не сме продали. Онзи човек, дето щеше да го купува
преди няколко дни, изглежда че се е отказал, защото не се обади повече. Утре
пак ще идва някакъв друг да го гледа.
Днес Даниела е втора
смяна, аз готвя пълнени чушки с месо и в същото време описвам съдбата си.
Радвам се, че се чухме с вас миналата седмица - ден преди празника ми на 05
Юни. Аз предполагах, че ще ходите на лозето - за това се обадихме по-рано, та
да ви хванем в къщи. Малко по-късно се свързахме и с родителите на Дани в
София. И те били някъде по “копан”, за това не са се обаждали от няколко дни.
Бяхме се попритеснили малко, но после разбрахме защо са мълчали. Моето
тържество беше запланувано по обедно време, когато всъщност и започна, без да
има ограничения за часа на приключване. Едва вече в 22:00 останахме сами - ние
тримата с Жоро. Тогава на сръбнала глава реших да се обадя на другите си уж
“приятели”, които ги намерих на камара у Сашови – всичките до един, без
изключение. Тръгвайте, викам им, светкавично към нас, че да си продължаваме
моабета - тъкмо и те вече бяха “на градус”. Добре ама онези като почнаха да ми
мънкат и да ми философстват по телефона - че децата нямало къде да оставят, че
били пили, нямало кой да кара; усукваха се, че туй-че онуй и т.н. Аз им казах,
че ще им поема такситата - само да дойдат до тук, като прекрасно знаех, че от
всяка една фамилия имаше поне един не пил, за да се приберат после. В шума и
олелията от двете тържества стана ясно, че те няма да дойдат – дори не го
отдавам на това, че са “тежки гемии” всичките – просто не са имали желание да
ме уважат. Но аз направих своята последна проверка и повече с тях не ще имам
никакво вземане-даване. Последната развръзка много ме съкруши и дълбоко
наскърби, вследствие на която аз до ½ час вече бях паднал на дивана в несвяст. Дани
и Жоро ме туриха да си легна официално, а много скоро и те ме последваха. Жоро
остана да спи у нас, а Даниела на другия ден (неделя) беше на работа от 08:15,
та ходих да я закарам както бях махмурлия. Върнах се в къщи – до това време
Жоро беше станал и двамата с него започнахме да шетаме и да разтребваме
кочината, която бяхме оставили предната нощ. До обяд не личеше, че е имало
някакво събиране на хора у дома – всичко беше оправено и турено в ред. Дойде и
времето да прибирам Дани от работа, та като си дойдохме следобеда, направо си
легнахме – бяхме много изнемощели от поредната ни пиянска вечеринка.
Снощи, понеже бях
поспал малко през деня, та гледах някакъв филм за Джеймс Бонд, който е един от
любимите ми герои. Сериалите с него са ми много интересни, въпреки че почти във
всеки от тях главния герой се играе от различни артисти – така поне не ми
омръзва персонажа, както в “На всеки километър” например. Днес (понеделник)
седмицата започна с изпращане на молби за работа и други домашни занимания.
Най-после от една фирма ми се обадиха, та утре ме извикаха на интервю. За сега
това е най-желаната позиция от всички, за които съм кандидатствал. Ще видим
какво ще стане и как ще се представя, а най-вече – какво ще решат хората от
комисията.
Даниела утре пък е
първа смяна, та ще ставаме рано. Ама пък такива пълнени чушки съм направил,
дето и баба Фанче не е готвила, за която всепризнато се смяташе, че е едно
истинско светило в кухнята и кулинарията въобще! Брей, че съм бил добър и аз в
тая дейност, мама му стара – аз пък не знаех за тези си скрити наклонности и
способности; ама това си е направо талант, погледнато реално! Пак обаче имам
сериозен проблем със софиянката – ама тя и бял сос не ядяла бре, че й ставало
лошо. Село-о-о, село-о – какво ти разбира коравата главица от пълнени пиперки,
шопче мое всезнаещо и почти толкова велико, колкото съм и аз?! Но от сега
нататък ще разделям чушките в две отделни тенджери – тя да си ги яде такива
прости, незастроени и без никакъв сос, а аз естествено ще ги правя, както му е
реда: с брашно, яйца, кисело мляко и други мерудии. Ама какво да я правя – като
толкова много я обичам, ще задоволя и този неин каприз...
За кое друго да ви
напиша – май че вече няма нищо неотразено. Моторът сигурно по-лесно ще го продадем,
но за органа още никой не се е заинтересувал. И на него ще му излезе късмета,
но не се знае кога. Дано поне да попадне у хора, които да му се радват и детето
им да свири с желание на него. Сега ще си попълня времето с надписване на
снимки. За писмото вече се изчерпах от съдържание.
14.06.1999 - Макар че е понеделник, днес не е работен ден, защото честваме рождения
ден на Кралицата. Тя не е родена баш на тази дата, но са избрали един подходящ
понеделник от месец Юни и не се работи в нейна чест. За мен обаче всичките дни
са все недели, та кой знае колко не отдавам значение и на разните други
официални празници. Освен това Даниела днес е на работа и добре че е първа
смяна, защото ако беше втора - голяма скука щеше да настане в къщи. Много неща
се случиха и през изтеклите 7 дни обаче, та вижте сега за какво ще ви
разказвам. Веднага след рождения ми ден, като че ли изедин път се зададе
някакъв мощен взрив на подем и събития, но аз нали съм си “велик” - решавам ги
едно по едно; не без помощта обаче, на също толкова “великата” ми Дани. Сега
почвам от края да поднасям експозето си, та да видим до къде ще я докарам.
Първо за интервюто,
на което ходих онзи ден и мисля, че доста добре се представих. То беше в една
много крупна фирма за производство на електрически табла, уреди и силови
трансформатори за подстанции и други нужди; компания с голям капацитет, висок
авторитет и добре развит пазар по целия свят. Позицията, за която кандидатствах
е конструктор в трансформаторният им отдел. До края на тази седмица хората ще
продължат с провеждането на интервютата и евентуално чак другата ще разберем
какво е станало с резултатите от представянето ми. На мен много би ми се искало
да се занимавам специално с този вид работа, защото ще бъде подобна на
дейността ми навремето в “Електроника”-та. Сега само стискаме палци и се
надяваме всичко да се случи и наистина, а не само в мечтите ни. Това беше във
вторника.
После пък от едно
друго място ми се обадиха, че щели да ме препоръчат на техен клиент в близко
градче на 300 км от Бризбън - и от там чакам резултати. Междувременно се
обадиха няколко души за мотора на Неничко, но по приказките им разбрах, че
повече от $600-$650 не могат да се вземат от него. А следващите модели в класа
на 125 см³, какъвто искаше Нени са значително по-скъпи и трябваше да се
понаждат доста пари за тази покупка. Но за щастие се намери един делегат, който
хареса мотора и го спазарихме за $750. Онзи ден му го натоварих и човекът си
замина по живо-по здраво. Това беше една много добра стъпка напред, защото иначе
баят ни бяха увиснали носовете с нашия малък моторист, след като виждахме
напоследък, че никой нямаше интерес към нашата обява. Сега сме се разбрали с
майка му да дадем по $200 към сумата от продажбата и да се простираме в тези
ценови граници, когато търсим другия мотор.
В четвъртък аз бях
на друго едно спешно интервю, където попълних всички документи за започване на
работа, уж от утре. Това беше през една агенция за намиране на работа, като от
фирмата където те ме пращаха, също искаха да ме видят, а и да ми проведат една
бърза анкета-интервю. Там пък отидох в петък, но все още нямам никакви
резултати. А трябваше утре да съм започнал работа - отначало временно, само за
няколко месеца, а по-нататък позицията можела да стане и постоянна. Заплатата е
много висока – $27 на час и службата е инженерна. Аз до сега вземах само $20 на
час в завода за складови стелажи и етажерки. Продължавам обаче нищо да не знам
- утре щели да ми се обадят, ама пак “на уж”; а пък от това УЖ на мен взе да ми
писва...
Пак онзи ден се обади
един учител по музика за органа на Нени. Даже сега в 14:00 ги чакам да дойдат,
за да го огледат заедно с неговия ученик и разбира се родителите му. Дано се
продаде, та да се чистят нещата едно по едно. Миналата седмица с Даниела
направихме кратка обиколка из магазините и най-после си купихме една
кафемелачка, която да обявим само за кимион и чер пипер. По-друг, а и по-силен
е аромата на кимиона, когато му се смелят семената, отколкото като се купи на
прах в пакетче от магазина. Та сега се очаква кюфтета и кебапчета да се ядат на
поразия, особено след като вече съм им налучкал и рецептите. След цялото това
напрежение и емоции, в петък вечерта си направихме една малка гала-вечеря в
къщи. Дани меси питка, че бяхме закъсали и нямахме хляб; аз пък извъртях една
баница със спанак и пр. и пр., та на другия ден сутринта ме боля и главата чак,
от всичките тези “тестени” изделия...
Кашата ни за ракия
горе на селото вече е завряла - бай Сашо казанджията ни стори хабер, а онази
дето я наложихме тук в града, не е и чула още. Но тя върви с една седмица
закъснение след първата. Дадох още един филм за снимки и утре ще ги взема
готови. Така вече ще изпратим един общ колет до вас, а пък вие после го
разпределяйте всекиму според заслугите. С Неничко сме в постоянен контакт. Той
сега, когато има нужда от мене и от пари, та постоянно ме търси – нали ще
купуваме мотор. Даже в събота обиколяхме града по обяви и вече сме се спрели на
един, но ще изчакаме да видим още няколко, та тогава да се хвърляме в покупки.
В съботния вестник пак имаше няколко обяви за работа, молби за които ще
разпратя още утре сутринта, след което се прибирам веднага в къщи, за да чакам
онези да ми се обадят за работата (тая, дето е “уж”).
Вчера (неделя) Дани
беше на работа, а ние с Жоро ходихме на църква да запалим по една свещ. После
минахме през битака - пак не бяхме “капо”; и двамата се прибрахме с по някой и
друг боклук от там. Аз моите “подаръци” най-често първо ги скривам в гаража - от
там ги изваждам и обявявам кой за кого е едва когато Даниела е в “повишено”
настроение; иначе тя малко помръцква, но пък иначе не се държи прекалено
скандално за боклуците, които й привлачвам сегиз-тогиз. Тя довечера ще пържи
кюфтета от пилешка кайма, а аз - картофи. Е, ще има и по някоя и друга бира в
менюто, но твърдо БЕЗ по-втвърдяващи аперитиви и напитки…
Усещам, че пак доста
забавихме изпращането на това писмо, но нали сами виждате в какъв водовъртеж
сме попаднали – направо сме като в центрофуга; тепавицата на Етъра е по-слаба
от тая бясна въртележка, която ни е заусуквала в последно време. Получихме и
писмо № 40 - както вече се чуваме от време на време и по телефона, все пак
поддържаме някаква връзка помежду си. Постоянно мислим за всички вас в
Родината, но за кое повече и за кого по-напред да се тревожим? - и ние не знаем
вече: за вас ли, за децата си ли или пък за самите нас, дето сме затънали като
жаба в тиня? Сега ще привършвам със словоизлиянията си, че наближава време да
дойдат хората, които искат да видят органа. А аз после отивам да взема Даниела
от работа. Ще продължавам утре – в случай, че имам възможност и ако въобще има
нещо ново за отбелязване...
18.06.1999 - Петък. Тези дни преминахме в обикаляне на града за търсене на Неничковият
нов мотор. Къде ли не ходихме - и заедно с Дани, и само сами ние двамата с него.
Най-после се спряхме на един, та онази вечер го и купихме, че да мирясаме
всички. Искаха за него $1500, но го спазарихме само за $900. Така вече и този
мерак е задоволен. От утре започваме пак пълни ремонти и проверка на всички
части, потягане каквото е нужно и не след дълго, отново ще сме готови за
мотокросните писти. Междувременно аз отново прокраднах идеята Нени да се върне
към свиренето. Особено след онзи ден, когато дойде един млад учител по орган и
доведе фактически клиентите за инструмента. Той учел детето им, а пък те самите
бяха едни съсухрени виетнамци - на хора не мязаха дето се вика. Значи тяхното
цигане може да свири и да намира време за всичко, а нашето не. Те сигурно няма
да купят органа от нас, защото ще им бъде много скъп, но аз комай вече и не
искам да го продавам. Нени почти се нави да започне със свиренето си на нова
сметка и то при този младия учител, та сега обсъждаме детайлите и подробностите
около това малко вероятно начинание. А може би всичко това беше докато купим
мотора, защото той после много бързо забравя и обещанията си, и дадената дума,
и всичко. Каквото и да е – ние с Даниела ще направим всичко възможно за
осъществяването на идеята, пък после ще видим.
Около работата ми
няма нищо положително все още – постоянно чакам от тук-от таме някой да ми се
обади по телефона с бизнес предложение, но най-често ме търси моето Данче от
нейната “фабрика”, да ме провери как ми поминава времето без нея. Нени утре ще
дойде у дома, за да се занимаваме с мотора му. Той сега покрай тази нова придобивка
доста се е променил и омекнал – нали му трябвам аз, а не майка му за конкретния
случай. Дани утре и в други ден ще кара по две смени една след друга - от 08:15
до 22:30, само че на две места, та ще се наложи много бързо да я прекарам от
едната болница в другата. Следващата седмица ще варим ракията – първото
количество от 800 кг, което наложихме в онова село при нашия човек. Той се
обади онази вечер и ни даде зор – мърмори, че му пречела, била вече готова и
т.н. На мен ми се чини, че единият месец откакто я наложихме не е достатъчно
време, за да втаса хубаво, но каквото е вече. Нали не ние сме чорбаджии там –
каквото ни изкомандват, това и ще правим.
Мислех утре да
изпращам колета - явно това няма да стане. Другата седмица - хептен. Но пък по
този начин сами разбирате положението около нас и надявам се няма да ни се
сърдите за това голямо закъснение. А и както Даниела е по цели седмици на
работа, та съвсем се обърква организацията на вътрешното ни ведомство. Тя, за
да не остава съвсем сама у нас, не си взе дежурства за няколко дена и ще дойде
с нас да сварим ракията на селото, а пък и да се поразсее и разнообрази
ежедневието си малко. Тези дни е чудно време – нощем и сутрин студено, до
3°C-4°C, а през деня става 23°C-24°C. Но за другата седмица го дават да вали
дъжд, та пак ще има да газим калта по време на ракиджийството. Онзи ден взех
снимките от рождения ми ден – малко са размазани поради объркване на “градуса”
(фокуса демек), но пак си личим кои сме...
28.06.1999 - Понеделник. Почвам отново описанията за изтеклите десетина дни, в които
не съм имал и най-малката възможност да отразя актуалните събития, които вече
остаряха физически и морално, но все пак ще ги споделя с всички вас. Знам, че
за вашето трепетно очакване това време се равнява на една цяла вечност, но за
нас тук то премина просто като един съвсем кратък миг, въпреки че се случиха
толкова много неща напоследък. За това почвам подред.
След като най-после
купихме мотора на Нени, той дойде в събота у дома и започнахме да го
ремонтираме и разглобяваме. Имаше нужда от много здраво потягане на всичките му
болтове, защото като цяло машината беше доста изоставена, а голяма част от
разните гайки и шурупи въобще липсваха. Даниела и двата почивни дни работи по
две смени една след друга и аз се пукнах от скука без нея покрай нас. В неделя
отидох до битака. В понеделника пак изпратих няколко молби за работа, подготвих
необходимите съдове и качета и във вторник следобед тримата с Жоро заминахме да
варим ракията.
Заредихме първия
казан още вечерта, за да печелим време и при денонощна вахта, в петък на
зазоряване бяхме вече готови – сварихме 5 казана по 150 кг + последния с
преварката на готовата продукция. От цялото количество с каша изцедихме 50
литра двойно препечена огнена вода, при сила над 80° (може да е била повече,
защото спиртомерите изобщо не можаха да отчетат “конските” й сили). По съвсем
груби пресмятания, около 750-800 кг материал пусна 100 литра ракия. Стана чудна
сливова парцуца, дето такава и в целия Троянски Балкан не могат да направят, че
и в околията до старославно Габрово чак! Докато бяхме горе на селото се наложи
ние с Жоро да слезем до града за малко (някакви си 200 км отиване и връщане),
за да уредим някои неотложни неща със социалната ни помощ. Заредихме един
казан, оставихме Даниела да го наглежда и докато се върнахме обратно, той беше
вече протекъл. Отбих се пътьом и до вкъщи - някой ме беше търсил да ме вика на
интервю за работа, та го организирах за утре сутринта. Пак утре, само че
следобеда ще ходя на друго; днес отново бях пък на трето. Изобщо – все нещо ври
и кипи около мене, но още няма крайни резултати от никъде.
Докато траеха
безгрижните ни ракиджийски дни, пристигна и вашето писмо под № 41, писано
веднага след като по телефона от нас научихте, че съм останал без работа. Но
вие не се тревожете, а гледайте да сте добре, живи и здрави, та поне с вас да
нямаме проблеми. Всичко останало ще се нареди някак си с Божията воля и помощ.
Та, като свършихме с
ракията в петък сутринта значи, измихме най-старателно бидоните, очистихме
кочината и до обяд се бяхме прибрали в къщи. Решихме да не си нарушаваме създадения
ритъм и да не губим инерцията, която бяхме набрали от последните няколко дни.
За целта си спретнахме едно импровизирано и с подръчни материали тържество у
Жоро - за хубавата работа, която свършихме и главозамайващия успех от първия
етап във връзка със сваряването на ракията. В близкото бъдеще ни чакат още 300
кг каша, която ще варим по-нататък, вероятно на друго място. Разделихме първата
реколта, а спорното количество на края просто изпихме за уравняване на сметките
– нищо, че беше прясна. Наложи се обаче да преспим у Жоро, защото стана много
късно за връщане в къщи, а пък съвсем невъзможно беше и прибирането ни с
колата.
На другата сутрин
бодри и свежи се прибрахме у дома - Даниела само се изкъпа и замина на работа,
а аз отидох да взема Нени. Той щеше да ни бъде на гости за двата почивни дни,
та да имаме повече време за ремонта на мотора му. В събота работихме до обяд,
взехме Дани от работа и после тримата отидохме на разходка. Вечерта направихме
барбекю, купихме си торта и стана едно много хубаво малко парти. Нени си легна,
аз доиздремах един филм по телевизията, а стопанката отдавна беше заспала до
мене, похърквайки тихичко и равномерно на дивана.
Следващия ден (неделя,
вчера), пак закарахме Дани на работа, а ние с Нени минахме набързо през битака
и се прибрахме, за да продължим с ремонтите по мотора му. Работихме до мръкнало
и привечер аз го закарах у тях. Той от миналата седмица е във ваканция, но още
не са им раздали свидетелствата за полугодието (или поне така казва, ако
последното не е много-много за показ). Както и очаквах, за свиренето веднага
започна да се дава отбой и може би след още някоя и друга седмица на празни
надежди, ние пак ще обявявам пианото му за продаване.
Сашко и приятелката
му пристигат в неделя вечерта за десетина дни. Ще походим напред-назад с тях.
Сините ми домати са чудни, особено с новата ракия. Не знам защо обаче не са
достатъчно кисели, такова чувство имам. Нека майка при случай да ни изпрати
рецептата, както и за червените чушки с хрян. Също така и рецептата за тортата
на леля Бонка (целувки, сгорена захар, бисквити или бишкоти). Днес дадохме още
едно филмче за снимки и утре ще са готови. Изпращам ви и един филм да се снимате
по-често и да ни го изпратите. Използвайте качествени фотоапарати вече, да не е
само да вадим снимки без качества. Майка нали изхвърли онзи китайския боклук
или още й стои в чекмеджето!...
Та ето такива работи
станаха напоследък около нас. Мисля че всичко описах с най-малките си
подробности. Ще гледаме тази седмица вече да изпратим колетчето, а за
пребиваването на Сашко и малките ни екскурзии, които ще правим заедно с
“младежите”, ще научите от следващият ми презокеански репортаж, който също ще
бъде подкрепен с доста снимкови изображения във връзка с тези събития. А сега
отивам да си убивам времето пред телевизора. Даниела днес наготви; моят ред в
кухнята ще бъде утре, за това сега съм си свободен...
02.07.1999 - Взето е окончателното ми решение - утре (неделя) ще ви изпратя писмото,
че станах за срамотиите с това мое забавяне. За целта тази вечер съм седнал
най-чинно да довърша всичко, каквото имаше за описване от изтеклите няколко
дни, после ще надпиша и снимките, а най-накрая пък ще отида да взема Даниела от
работа. Тя и днес кара две смени без прекъсване – първа (от 08:15 до 14:20) на
едно място и веднага после втора (от 14:30 до 22:30) на друго. Седмицата изтече
неусетно. Имах няколко интервюта и уж всичките все успешни, но краен (а и
положителен) резултат още нямам от никъде.
В понеделник по обяд
пак съм на друго интервю. Напред прегледах вестника с обявите, но не намерих
чак толкова много, както беше в предишните броеве. Онази сутрин ми се обади
Бакала от Канарските острови. Доста си побъбрихме и комай вече ще седна да
драсна и на него, че ми е неудобно от човека. Той каза, че същия ден ви се е
обаждал по телефона. Няма да се тревожите за нас и специално за мене, защото
каквото и да е, ние сме живи, здрави и спокойни. Аз правя всичко възможно за намиране
на работа и рано или късно пак ще почна някъде.
Сашкови пристигат
утре вечер. Два дни бяхме заедно с Нени. Той дойде още в петък сутринта,
излизахме с колата – търсихме разни части за мотора му и после ги сглобявахме в
гаража. Снощи спа у нас и днес продължихме с дейността си. Вече сме почти
готови за каране - има да се оправят само още някои дреболии, но то ще е след
като си тръгнат гостите ни от Аделаида. Снощи разбивах червен хайвер (купили
сме си и малко чер - да ни се намира за зор-заман). Те, простаците го ядат
така, цял както е на зърна, защото ги мързи сигурно да го джуркат. Но аз от 100
грама топчета правя цяло кило, че да е по-спорно на масрафа. Даниела и Нени
много го харесаха снощи, въпреки че аз буквално импровизирах приготовлението
му. Изцедих лимон, турих една глава лук; чаша галета и щипка топла вода, обаче
не ме питайте в какви пропорции и съотношения съм разбъркал кашата (аз поначало
съм си кесимджия в готвенето и всичките ми манджи са правени по нюх; нека все
пак майка да изпрати рецептата и за хайвера, че да съм по-сигурен – не че ще я
прочета, но да си я имаме под ръка). Ще се опитам в едно малко шишенце да пратя
на татко и мостра от ракията, която трябва да се разреди с дестилирана вода
почти 1 : 1, защото сега е като отрова – над 80°-90°! Спиртомера потъва в нея
като тухла-четворка в пресъхнал геран и по този начин силата й въобще не беше
измерима по време на варката.
Явно че този път
писмо от Дани няма да имате, но с тези нейни дежурства тя няма никакво време.
Не й се сърдете – миличката, на майка си още не е писала. Абе комай че няма
нищо повече за споменаване. Сега ще се местя на снимките, защото и те са доста.
Понеже сме ги събрали от три филма заедно, та ще се забележи известно
разместване в събитията, но вие ще си ги оправите по усет. Има снимки още от
морето, когато ходихме с Нени по Великден.
Приемете
най-сърдечните ни прегръдки и целувки от нас двамата с Даниела. Независимо от
всичко, турям и моят малък и непрежалим Неничко в числото, защото все пак и той
е част от нас: Ачи, Дани & Нени - Brisbane, Australia…
Няма коментари:
Публикуване на коментар