Полагайки
последните редове на предишното си послание, аз би трябвало някъде измежду тях
да спомена, че вече имах своите най-твърди и дълбоко убедени намерения за
преустановяване на литературната си гавра с българския език и с това да сложа
край на тези безконечни писания. Началото на тази календарна година не беше
особено благоприятно за мен в духовно отношение и цялостният “триумфален”
катаклизъм, който за съвсем кратко изживяхме с моята Даниела не остави особено
красиви емоции в недрата на сърдечния ми мускул. Добре ама, след като малко ми
се поизбистри мътилката в разпенената като центрофуга на перална машина “Перла
о4” чаша с горчилка, и след като аз лично я гаврътнах на един дъх за да не
оставям никакви следи от удавената в сълзи мъка, аз отново събрах сетните си
сили и усещания в името на едно ново начало – начало без определен край или пък
един вече наближаващ край, само че без строго установено начало. Така с тези
няколко встъпителни и уклончиви предисловия, изведнъж ми се прииска да въведа
читателя в следващия “том” на прозаичното ми съчинение, като наред с това да
сложа и закономерния завършек на един сравнително по-кратък, но пък за сметка
на това силно емоционален период от моя живот; а от тук веднага следва и
предположението за всички вас, че ви очакват още повече и по-нови страници на
вече романизираният ми и доволно разкалян житейски калдъръм.
Вероятно
точно тук е мястото да поднеса и извиненията си на онези, които със
собственоръчно написаното до този момент, по един или друг начин съм обидил,
огорчил или пък просто съм отегчил със скучния си текст. На останалите обаче
пожелавам приятно забавление със следващите ми приключения и почти идиотски
авантюри. Не е изключено това всичкото да се окаже вече и последният ми, най-обширен
и продължителен том в жизнения път на моята скромна личност – благодаря и на
онези от вас, които останаха верни на острото ми перо и на моменти дори
просташки тон, продължавайки упорито и напористо да следват моят хаотичен път
на земята и духовното ми извисяване някъде из небесата. Но стига и аз вече с
това кухо и празно слово - времето ми дойде да започвам отново, т.е. потеглям
от днес и сега, та до пó и нататък; без самин сам да знам до кога…
20.01.2000 - На днешният ден, точно преди една година се събрахме официално да живеем
заедно с Даниела. Предвид стеклите се напоследък неблагоприятни семейни
обстоятелства тази първа наша годишнина ние няма да я честваме заедно - или
поне не точно на връх тоз шибан януарски ден. Но за сметка на това пък, съвместното
ни тържество ще се отложи само с някакви си два незначителни дни (до събота
вечерта, ако трябва да съм точен). А на резонните за всеки един въпроси, от
рода на: защо, кога и как пък така, ще отговоря съвсем порядъчно и лаконично,
по възможност само с една проста дума: точно тогава ще отида да взема моята
опърничава шопкиня от летището в Бризбън, с което завършвам подробния си отчет.
А ето ви сега и продължението, с малко повечко подробности…
Изминалата
седмица беше много бурна и емоционална, но независимо от всичко през което
преминахме вече и двамата, сега сме готови да сложим кръст и да зачеркнем
глупостите, които взаимно си предизвикахме, опитвайки се отново да заживеем
като нормалните люде на Планетата. Точно сега и в този настоящ звезден миг, с допълнителните
елементи, подкрепящи общото ни решение аз определено не мисля да ви занимавам,
нито пък е необходимо да ги описвам – ще се задоволите само с това, което вече
сте научили от жаловитите ми писма и от непосредствено последвалите ги
телефонни разговори. Единственото, което безпределно много желая в момента е
само да ви успокоя и в същото време най-дълбоко да се извиня за това, че
безразсъдно въвлякох и вас (за кой ли път вече) в моите относителни
неприятности с Даниела. Горещо ви моля да не ми се сърдите, нито пък да
обвинявате само нея; груби грешки допуснахме и двамата. По-важното е обаче, че
между нас никога не е пресъхвало желанието да бъдем един с друг - просто
множеството от странични фактори ни повлияха твърде фатално, за да се стигне до
тук. Е, и това ще се надживее и преживее – надявам се тя също да е осъзнала
грешките си. Смея да си мисля, че Дани също ще ви напише някой ред по-нататък с
молба да й простите. На Неничко идването към нас ще се отложи за следващите
седмици, защото аз през почивните дни отивам в Бризбън. Утре ще отседна при
Методи, а на другия ден ще бъдем заедно с него до към следобеда, когато
пристига Даниела. Вземам я от летището и веднага политаме за насам. Ще гледаме
по всякакъв начин да се обадим в неделя вечерта, както вече се разбрахме по
телефона (в България ще бъде все още по обяд). Не съжалявайте за ракията – тя
нашата, като ме наковладила на полицая, че си варя парцуцка с лечебна и
профилактична цел и я ползвам главно за душевен мехлем, той пък й отвърнал, че
в този наш щат това не било забранено - стига да е само за собствена употреба,
в смисъл да не се търгува с алкохол. Ебаси кефа! - значи отварям цех за масово
производство (ако имам такава възможност...). Независимо от всичко обаче,
случките на които станахме свидетели сами по себе си са неприятни и гадни, но
пък дано и по-бързичко да се забравят; с повече мъдрост и великодушие, проявени
от всички страни. Нищо друго не ви изпращам сега с това ми послание, освен
марките на пристигналите онзи ден писма № 54 и № 55, които аз най-старателно и
внимателно отлепих за повторната им употреба (да го духат ония от пощата). От
дъното на душите си благодарим за топлите и сърдечни думи в тях! Май че не ги
заслужаваме много-много, но както и да е...
Не
знам много подробности за краткото пребиваване на Даниела в Аделаида. На
няколко пъти разговарях с Жоро и той ми каза, че тя съжалявала за случилото се
между нас, много плачела и въобще все от този род. Но той също не й е
съчувствал особено, защото още докато беше тук и предвид честите ни събирания с
него, той самият й беше правил забележки относно нейното държание и грубият й
понякога тон и речник. Хубавото от цялата работа е, че на Даниела много бързо й
минава лошотията и само след миг вече забравя какво обидно е казала някому.
Добре де, ама нали лошата дума най-трудно се преглъща! Надявам се, че ще
намерим сили, за да превъзмогнем наранените си чувства, а пък аз ще се
ориентирам към привършване на монолога си вече, защото не ми се дъвче едно и
също нещо до безкрай.
Другата
седмица сигурно пак ще отидем до Бризбън, ако е рекъл Господ - Методи ни е
канил на рождения си ден. Отново ще имам възможност да се видим и с Нени.
Толкова ми е нервно и неспокойно в момента, че не знам по кой точно начин да
опиша това си състояние на психическо отклонение. Но дано от сега нататък
всичко да се нормализира, понеже съвсем ми омръзна вече от приливи и отливи на
чувства, от дълбока нежност и смразяваща омраза. До някаква степен отдавам
голямата част от случилото се и на положението, в което се намира Дани в
последните месеци преди да се роди бебето. Тя, въпреки че кара разкошна
бременност, все пак също се вълнува, притеснява се и изживява всичко по своему
– което е и естествено. Обаче в същото време и най-силно се надявам, че тя
повече няма да става бременна, за да нямаме такива напълно излишни
сърцераздирателни и покъртителни емоции от гореописания сорт...
На
работа всичко е наред. Онази задача най-после я приключихме и аз сега съм
преместен да работя по нова тема. Справям се добре, в смисъл - върша им хубава
работа. Тези дни е доста горещо; лятото едва сега дойде при нас. Вчера и днес в
Сидней е било 40°C-43°C, докато тук на село е само 39°C. Но тази гореща вълна
ще премине бързо и отново ще настане райския климат. Много се радвам на
татковата касетка. Нека той пак да ми запише някоя при подходящ случай. А пък
аз от своя страна ще ви търся компакт диск устройство. Ние нашия (старият) онзи
ден го подарихме на Сашо - да бях знаел че искате такова нещо, щях да го
изпратя по Методи, но то се свършило вече. От сега нататък ще търся нещо
подходящо - аз отдавна съм заложил такава идея в главата си, но не бях и много
сигурен в мераците ви. От тук насетне вече аз ще имам грижата – все някога ще
се препъна и в такова чудо...
Язък
за изхвърлените бебешки колички, но ще търсим други - явно тези не са били на
късмет. Така става обикновено, когато човек действа прибързано и под давление
на ядовете и кахърите си – но, да гледаме напред. Ориентирам се вече към
привършване на серията от тъжни писма. Дано занапред те да бъдат по-весели и
такива, каквито бяха до сега, защото аз там не съм преувеличавал нищо. В името
на истината, фактите са били винаги предавани такива, каквито са в
действителност – били те хубави или лоши...
Целувам
ви ръка и ви прегръщам силно! Обичам ви много и още веднъж моля всички вас за
прошка: Ангел…
П.С.
И тук няма да може да се размине без допълнения и разяснения относно критичната
ситуация, в която бях изпаднал за кратко. Естествено това не можеше да остане в
тайна за никого, нито пък аз самият с нещо съм целял постигането й. Малко или
много, доста страни бяха ангажирани в цялостното меле от чувства и дребни
дразги, прераснали в крайностна непоносимост, която пък доведе до последвалите
я душевни катаклизми. Отново моят малък Неничко се оказа в центрофугата на
последствията от този фурор, за което аз дълбоко съжалявам. В един момент той
ми беше всичкото - и приятел, и брат, или просто някой, на който да излея
мъката от всичко случило се с мен. Явно той, с цялата си наивност и детска
чистота е показал пред майка си, че знае много подробности за моя пропаднал
живот, охотно й бе предал моята временна слабост, с което беше предизвикал
гневът й. Разбира се, във връзка с всичко това не закъсняха и нейните остри
послания, укоряващите й и обвиняващи ме думи, прозвища и грозни епитети;
получих поредните си заплахи и размахване на пръста. Отново в интерес на
истината, аз тук си позволявам поместването на изсипаните по мен зловония и
злословия спрямо и без друго дълбоко огорчената ми и озлочестена душа...
Ангеле, или може би трябва да се обърна с “Mr. Mihov” и
да продължа на английски. Но не, ще продължа на български, защото моят
английски не е така акуратен, както твоят. Държа да отбележа, че за евентуални
последици, които мога да очаквам от теб, това писмо ще бъде преведено на
английски, ако се наложи то да потрябва пред съответните правни органи в
Австралия. Нямам нищо против (дори напротив) ако го изпратиш на родителите си,
тъй като очаквам, че много неща, които ще напиша не са им известни. Искам да
стане ясно на теб, а и на всеки един, който чете това писмо, че мотивът за
написването му е моят единствен и нашият общ син. Чувствам се задължена като
майка да направя това, осъзнавайки, че мога да имам всякакви последици. Главно
защото те познавам и знам, че това е възможно.
Знаеш, че най-меко казано “странни” неща се случиха в
твоят живот през последните няколко месеца. Неща, които мен като твоя бивша
съпруга не ме засягат, но като майка на нашият син ме вълнуват много.
Подробностите могат да бъдат описани в отделен документ, ако това е необходимо.
По-важен е крайният резултат, който ме вълнува, като майка.
Ангеле, искам да изясним положението на нашият син в твоя
личен живот. Това, което много се надявам е, че ще проявиш така дълго очакваната
бащинска мъдрост и ще престанеш да го намесваш в личните си проблеми. Синът ни
е на 13 години - възраст трудна, в която момчетата се учат какви мъже да
станат. Поуките той вече може и сам да ги прави, но има нужда от съвет и мъдро
напътствие. Не е чудно, че се обърква и лута, защото обича и двама ни. Нормално
е, нали. Ненормално е обаче да се чувства виновен, да търси отговори на неща
глупави и жалки, в които е замесен. Това което искам да те помоля е, за в
бъдеще при каквито и да е било обстоятелства да му спестиш тези чувства. Ти сам
ще си решиш как. Аз като родител, който е с детето всеки ден и нощ може само да
види как му се отразяват личните ти проблеми. Ако се наложи подробностите мога
да опиша в специален документ. Ако наистина мислиш за него повече отколкото за
всичко друго на този свят, ще направиш всичко възможно за в бъдеще да му
спестиш допълнителни трудности. Фактът, че расте без собственият си баща в тази
трудна за него възраст, е сам по себе си огромна трудност. Детето е умно и не е
залитнало по алкохол, цигари и наркотици и само се моля на Господ да го опази
от тези пороци, при така стеклите се обстоятелства в неговият живот. Като син
той те обича и уважава и аз наистина се радвам, че е така и никога няма да
застана срещу тези му чувства. Трябва да знаеш, че откакто сме разделени никога
не съм заставала срещу решението му да бъде с теб и така както е записано в
бракоразводните ни документи, той ще те вижда винаги и за колкото време той си
пожелае. И ако е имало моменти, когато той по някакъв повод е казвал “НЕ”, то
това си е било само негово решение и в никакъв случай повлияно от мен. Как ще
решиш за в бъдеще личните си проблеми, мен въобще не ме засяга, но в интерес на
доброто на сина ти, той трябва да остане вън от тях. В противен случай ще бъда
принудена да предприема мерки, които законът ми разрешава, а и като майка се
чувствам задължена да предприема.
И още едно споразумение, което се надявам да постигнем.
Нека за в бъдеще да разискваме неща, сериозни и важни по отношение на детето, а
не просто да си прехвърляме “лични проблеми”. Да не бъдем дребнави и смешни, а
да разискваме като интелигентни хора. Ако си спомняш аз те помолих в разговора
за развода (странно, но това беше единственият ни нормален разговор откакто сме
разделени) като нормални хора да говорим и то само за належащи проблеми по
отношение на синът ни. Мисля, че и двамата се съгласихме тогава. Не смятам, че
близо 6 месеца след тази уговорка, разговорът, който имахме на 21.01.2000 беше
“належащ”, а беше с определена цел (срещу мен), която за жалост уцели и детето.
В този смисъл искам да те посъветвам, когато решаваш как да създаваш на мен
неприятности (тема за отделен документ, ако е необходимо) бъди много внимателен
и знай, че неприятностите винаги рефлектират върху детето. Бъди по-умен, а дори
и по-хитър.
На края искам да ти кажа, че нямам нищо против да
разисквам написаното тук с теб, но пак повтарям - като интелигентни хора.
Оставям решението на теб и се надявам, че все пак е останало мъничко от това,
което съм запомнила и толкова много обичала в “Ачо”. Аз също ти желая успехи в
бъдещето и най-вече много щастливи моменти с нашият син. Слушай сърцето на
бащата и няма да сгрешиш никога! Ще се радвам ако спестиш на детето написаното.
Всъщност, можеш да му го покажеш - ние сме го обсъдили, но какъвто и коментар
да имаш, моля те отнасяй се към мен (аз съм авторът на писмото), а не към него.
Надявам се, че гореизложеното не съдържа неприличен и груб език, както и
засвидетелствам, че не съдържа лъжливи доказателства. Ако се наложи подробности,
които са довели до написването му ще бъдат дадени в други документи: Евгения
Боже,
Боже мили! Когато човек чете всичко написано, ще си рече: “Ами да бе, мама му
стара! Права си е жената!” Аз това също не го отричам, нито пък обезличавам
тенденциозната й “правота”. Само че се чудя, дали пък аз точно в този момент
изпитвах острата нужда и от нейната помия, пък била тя толкова добре и
правдоподобно излята върху мене. Вероятно да - сигурно си го заслужавам...
Майната му... или “ибаз го”, както обича да се изразява скъпият ми татко… Значи
аз занимавам сина си със своите лични проблеми (един път почувствах нужда да го
приема като мой най-близък и верен приятел, комуто да се доверя…) и ответната
реакция не закъсня. Интересно ми е обаче нещо друго на мен: какво ли трябваше
да казвам аз самият, след като виждах колко старателно и методично майката на
същия този мой син го занимаваше с най-пикантните подробности из живота на баща
му, грешника. Но нейсе, ще преглътна и това…
Няма коментари:
Публикуване на коментар