Мили родители – мои
и наши; близки другари и врагове най-зли!
Може би повече от
седмица не съм си сядал на гъза да пиша - по най-различни причини, кои
обективни, кои субективни: де време не е достигало, де с нещо друго съм се
занимавал или пък просто ме е мързяло да държа перодръжката и да си мърдам
ръката; извинения - бол. Днес обаче - 02.02.2000 (бидейки такава
важна и славна дата за един стар кур**р като мен…), рекох да възобновя
отколешната традиция и да продължа своето започнато още преди години велико
дело, правейки ви съпричастни на бурният си и стихиен живот на хъш в малко
по-новата и съвременна епоха. Все още лично за себе си нямам никакво разумно обяснение,
като например: защо аджеба, аз правя всичко това и кой би се интересувал от
една такава безславна и неизвестна личност като моята, ежедневно срещащи се с милиони
по улиците и тротоарите на грешната земя, която всички без изключение дружно
тъпчем. Вероятно да е плод на някаква инерция и на засилката, която вече съм си
взел от миналото – тогава прощавайте за безпокойството и ако с това съм нарушил
пространството ви; както и да е…
Онзи ден пристигна
документа от Нова Зеландия, който ние веднага препратихме на отговорните
другари в нашето Българско Консулство - Сидней. Те там от своя страна ще го
преведат и заверят с необходимите подписи и печати, след което ще ни го
изпратят обратно, а ние пък съответно ще го пратим на вас – веднага, щом го
получим. Всичко това отне доволно много време (да не казвам прекалено…), но те
тук така стават тези административни дела – безкраен низ от инстанции са
навързани помежду си като свински черва и докато се премине през всичките и на
всека една се наброят съответните суми за услугата, минават цели месеци.
Бюрокрацията по целия свят е една и съща – тя няма цвят, политически окраски и
партийна принадлежност. Държавата е мафия, а мафията командва и дирижира парада.
На който не му изнася, хваща гората и става партизанин или се изселва в
Австралия…
Нашият скъп и
свиден, малък Неничко вчера започна новата си учебна година в школото – вече е
в 9-ти клас. Все още с леля му Даниела не сме видяли миналогодишното му
свидетелство, защото той най-старателно го прикрива от нас – пак шикалкави
нещо, защото е твърде вероятно да не е много-много за изваждане на показ (а и
как да бъде другояче, след този всичкият хайлазлък от негова страна, на който
бяхме неми и без право на глас свидетели). Ние с него се видяхме в съботата,
когато ходих с колата до Бризбън да посрещна Даниела на летището. Оправяхме му
нещо мотора. Тази седмица пак ще ходим нататък, та ще се видим отново.
Моторетката му постоянно има разни неща за ремонтиране, та сега с това ще се
занимаваме – това е единственият въпрос, стоящ денонощно на дневен ред и на
първо място в неговите списъци; а не училището и домашните му занимания, както
на всички нас ни се иска да бъде. Ние с Дани ще отседнем в ергенското
свърталище на наш Методи - аз нали в понеделник (на 07 Февруари) ще се явявам
на бракоразводно дело, та за това ще ни е и ходенето до Бризбън. За целта съм
си взел един свободен ден, а като го съчетаем и с почивните събота и неделя,
пак ще стане една миниатюрна екскурзия.
Вчера получихме
поредното ви писмо (онова “снежното”, писано непосредствено след Новогодишните
празници). Много се радваме, че сте си изкарали приятно почивните дни сред
приятели и близки. Ние тук, в тази част на света също сме добре и в никой
случай не трябва да се притеснявате за нас. Чакаме вече появата на бебето, а то
горкото още си няма количка. Тази неделя ще обикаляме битаците, дано намерим
някоя по-евтина - аз нали в бяса си изхвърлих нашите, та сега ще купуваме други
от много акъл.
Тези дни за обяд си
ходя до нас. Даниела все готви по нещо вкусно, защото не е на работа. Решихме,
че няма смисъл тя да започва само за някакъв си един месец. Нека първо да роди,
че тогава ще му мислим.
Няколко дни тук беше
адска жега – термометрите прехвърлиха стойности от над 40°C, но сега
температурите пак се уталожиха в границите на нормалното и поносимото.
Напоследък след работа се занимавам и с колелото на Нени, което му купихме на
старо още преди Нова Година. Самото то има нужда от малко мое пипване, но иначе
си е много добро и хубаво. Скоро ще стане готово, та като идва при нас да
караме заедно нагоре-надолу по селските друмища и сокаци...
08.02.2000 - Пак няколко дни не писах – даже и не помня с какво съм се занимавал през
това време. Всеки момент чакам да получа отговора от Консулството ни в Сидней във
връзка с документите. Между другото, когато Даниела е говорила лично с консула
по този въпрос, се е заинтересувала и за въпросните български паспорти, дето
толкова много са нашумели в последно време. От Сидней обаче са казали, че нищо
не могат да ни издадат през тяхната канцелария – в този отдел се занимават само
със задграничните документи (червените “книжки”). Всичко останало се движи на
място в България – лично, срещу лични подписи и множество декларации. Така че
ние от тук нищо не можем да предприемем специално по този повод. Ако майка
вземе необходимите документи и ми ги изпрати по пощата, аз своевременно ще ги
попълня и ще ви ги върна незабавно. Обаче шибаният и станал вече прословут
паспорт се получава изключително и само лично, при това срещу съответен подпис
– а пък как ще се осъществи точно тази маневра, за сега все още не ми е много
ясно; съгласно моята желязна логика “Няма начин да няма начин…” се надявам, че
хайдушката ми и борбена натура ще измисли нещо, с което въпреки обстоятелствата
и бюрократичните бариери, в края на краищата да преебе властта, което е и една
от основните цели на мероприятието и в частност на бунтарската ми същност…
Снощи си дойдохме от
Бризбън. Отидохме у Методи още в петък вечерта след работа. Повеселихме се в
продължение на няколко поредни дни и сега всичко си потече по старому. Аз в
събота се видях с Нени. Направихме мотора и вече може да го кара когато си
иска. Със свидетелството му обаче от миналата учебна година (понеже е
ужасяващо…) се развиха известни неприятни сценки и театрални постановки в духа
на всеизвестната картина “Опять двойка”, дело на големия руски художник Фёдор
Павлович Решетников. Благодарение на своя недвусмислен талант, произведението
на този тъй ярък представител на съветския социалистически реализъм и безспорен
майстор на палитра, четка и платно дори и в днешните смутни и безхаберни
времена е запазено в една от залите на Московската Третяковска галерия, но от
това аз не ставам по-щастлив нито пък ми е по-топло на душата като законен баща
на нашия калпазанин и нехранимайко. Аз не случайно дадох този пример, защото
въпросната репродукция ние сме изучавали още в отделенията на основното ни
образование - като се започнеше от единият й край, та чак до другия и то по
няколко пъти, че и в обратната посока; писали сме съчинения по картинка,
правили сме свободни разкази и анализи плюс какви ли още не идиотщини в
скучните и омразни часове по руски език. Твърде вероятно е все нещо да е
останало от онези времена, затлачено в гънките на коравата ми кратуна, но
думата ми сега съвсем не беше за да славя и прокламирам изкуството на братския
съветски народ и в частност на някои негови единични мужици. Мъката ми идва от факта,
че именно нашия малък серсем, независимо че няма двойки, бележникът му
най-плътно е изпълнен от горе до долу само с тройки и тук-таме се прокрадват
една или две заблудени четворчици (вероятно едната да е по физическо
възпитание). За оценки от висините на петиците тук вече дори не се и споменава,
а пък отличните бележки просто сме ги забравили, че въобще съществуват в
световната образователна система. Сега уж щял да си стяга нашия задника и да
заляга над учебниците и тетрадките, та да подобрявал успеха и поведението си
другата година, но лично мен ме съмняват тези негови празни обещания. Така е
когато детето няма достатъчен (да не река никакъв…) контрол, но те и двамата с
майка си през цялото време в хор ме заблуждаваха, че уж нещата с училището
вървели безпогрешно; а аз най-наивно вярвах на измислиците и лъжите им –
майната му, но ми тежи…
Приятелката ни от
Gold Coast също дойде с нас, та в събота вечерта, независимо от училищните ми
кахъри подир Неничко, ние си направихме едно много качествено парти в квартирата
на Методи. Чествахме му рождения ден - удари 45 лазарника, но поводите за
опиянението ни бяха многобройни и комплексни.
На другия ден всички
заедно отидохме на църква, а от там се замъкнахме на битака. Ние с Дани купихме
разни нещица за бебето – дрешки, количка, кошче и пр. Вчера (понеделник) аз
ходих до Върховния Съд, за да ми произнесат официално решението за развода.
Всичко мина много бързо, без никакъв шум, формалности и в условията на
притъпена (до изтъпяване…) безчувственост. После ние с Даниела ходихме да си
напазаруваме някои хранителни продукти и си тръгнахме за село. Беше вече
станало около 16:00, та по път минахме да се обадим и на Нени за няколко кратки
минути. Той тъкмо си беше дошъл от училище. Слезе веднага долу, поприказвахме
си, изпрати ни по живо-по здраво да си вървим и с това екскурзията ни привърши.
От днес аз пак съм на работа, докато Даниела си е в къщи и се занимава с
разните му там колички, пелени и кошчета и други родилни мъки...
10.02.2000 - Нищо особено не се случва напоследък около нас. Всичко си е наред и вие
просто вече няма защо да се притеснявате (ама не ви ли е много скучен така
живота, бе мама му стара? – колко по-напрегнато щеше да бъде, ако имаше за
какво да се кахърите). Независимо от черният ми хумор, аз определено вече много
съжалявам, че постоянно ви въвличам в моите покъртителни любовни истории и ви
карам да се тревожите за мене най-излишно – но, спрете се вече; няма за какво.
Довечера ще се чуем
с Нени, за да го проверя как е потръгнал в новия гимназиален клас. Мислим с
Дани да си купим един общ “мобифон”, както му казват експертите от мафиотските
среди в България. Телефонните компании предлагат много изгодни планове и
оферти, само и само за да привлекат повече клиенти на своя страна. Мене ако ме
питат, хич не ми е изтрябвал такъв пластмасов нахуйник, обаче на моето дървено
философче от София, след като веднъж му е влязла идеята в главата, това
означава че ние рано или късно ще имаме шибания подвижен (още мобилен…) телефон
– е, те това е прогреса...
Преди няколко
седмици говорихме с Бакала – той тъкмо се беше обаждал на нашия Камен, само че
свободни бебета нямало в Габрово, както междувременно бяхме разбрали, че те
искат да осиновят едно с жена си и да го направят “испанче”. Това е една
изключително благородна мисия от тяхна страна и ние най-възторжено ги
подкрепяме в голямата им и велика цел, макар и от това огромно разстояние,
което се е простяло между нас и най-зловещо ни дели. Даниела от своя страна пое
инициативата да се обади в София до свои приятелки и колежки от “бизнеса”, та с
това да ускори тягостният им процес на изчакването и ако това бъде възможно разбира
се, тя с най-голямо желание ще съдейства в тяхното хуманно начинание...
11.02.2000 - Радвам се, че снощи се чухме по телефона с вас. Иска ми се вече напълно
да се успокоите и да си изживеете малко по-спокойно старините. Ние сме добре.
Аз пиша винаги на работа, защото в къщи все има какво да се прави или за какво
да се дискутира, та не ми остава време и за писма. Онзи ден си бяхме купили два
стола за градината, пластмасови - обаче те бяха толкова мръсни, като че ли
извадени от дъното на някое тресавище. Та снощи като ги зачаткахме с верото и
телта – лъснаха се и станаха нови, като магазинските. Даниела пък през деня се
е занимавала с търкане на кошчета, колички, пране на дрешки, камизолки и т.н.
Нямаме все още само пелени, но довечера ще ходим до тържищата, та и тях да
купим. Тя в момента се разнася из града в търсене на разни необходими неща за
бебето.
В неделя ще има
голямо състезание по мотокрос на пистата, където ходихме да караме мотора с
Нени, но за жалост той пристига другата седмица при нас и ще го изтървем. А аз
толкова много исках да го гледаме. Може би ние ще отидем двамата с Дани, но тя
не си пада много по такива дивотии и сокаци – абе софиянка, какво искаш; дай й
само жълти павета и високи токчета – де пуста вършина, де-е!...
14.02.2000 - Зарезан! Тукашната обаче, несъмнено по-нисша от нашата балканска раса и
далеч по-развита от тяхната, този ден го свързва с един друг католически светия
– някой си Св. Валентин, дето уж много закрилял влюбените. А ве, ей –
аланкоулу: единственият закрилник на една двойка е портфейла на момчето бре,
колкото и да е влюбен той в момата и тя в него. Как не можаха да го разберат
това нещо хората и векове наред страдат и се мъчат. Щото оногоз ако си няма
кинти в кесията, за никаква влюбеност тогава не може ни дума, ни лаф да става –
оная кикимора няма и да го погледне дори. Та по този “влюбен” повод тук се
раздават всевъзможни подаръци и цветя хвърчат на ляво и на дясно. Не останахме
по-назад и ние с моята Даниела, разбира се – плод на безумната ни любов един
към друг (и вероятно на моето лично изглупяване до неузнаваемост). В знак тя
получи една кожена дамска чанта (е, малко имитация де, ама все пак мяза на
драна лисица – докато оная не избягала току в последния момент, баш преди да я
отпорят кожата…), а пък мен ме дариха с чуден панталон. И понеже за нас,
въпреки всичко това е нашенският си Св. Трифон Зарезан, та довечера символично
ще “зарежем” и лозето. Аз тоя празник си го започнах още от съботната вечер,
когато през деня обикаляхме като малоумни околните градчета и паланки - отново
за набавянето на разни бебешки джунджурии. Беше и доста горещо под палещите
лъчи на слънцето, та се скапахме от ходене по жегата. Вечерта седнахме в
градината на ледени напитки, бели салати и нервозни кюфтета. На другия ден уж
щях да ходя на мотокрос – всичко се отече обаче, предвид късното лягане вечерта
и сутрешното ми неразположение и гадене до степен на повръщане (то добре че заваля
и дъжд, та имах по-сериозни оправдания от махмурлука си). Обаждахме се на нашия
“Бакал” в Испания, но само му оставих съобщение на телефонния секретар, с молба
да се обади на майка. Той сигурно вече се е свързал с нея. Звънихме на Богдана
и Евгени в Америка. Те изпращат много поздрави специално на татко.
Днес пак съм на
работа, а Даниела се занимава из къщи с едно-друго. Чухме се и с Нени снощи за
малко. Той вчера вече ходил да си кара мотора с някой от неговите апапи. В
петък пристига при нас. За щастие тук от вчера вали дъжд - добре стана така, че
да поразхлади малко. Иначе както ни бяха затиснали горещините, щяхме да
изпукаме от жега. В по-северните части на щата дори има и сериозни наводнения,
но тук на село е тихо и спокойно. Даниела онази вечер се обажда на техните в
София – те казаха, че и там се изсипвали разни ненавременни дъждове. Каква беше
тази зима - снегът се стопил баш когато би трябвало да е най-дебел – объркано
време, както и останалият шибан свят...
15.02.2000 - Продължавам да следя горещите събития от тази част на света и
най-старателно да ви занимавам с описанието на скучните и ежедневно сиви случки
около нас. Снощи си направихме малко фамилно тържество по случай нашенския Св.
Трифон Зарезан, като почетохме и местния Валентинов ден. Според църковния
календар обаче, Трифонов ден се явява на 01 Февруари, а не както аз си го знаех
до сега. Значи 14-ти може би да е бил по стария стил – няма значение; за сметка
на тази, догодина ще отпразнуваме събитието и на двете дати. Дълбоко в мен и
съзнанието ми много трайно се е запечатал далечния спомен от “Зарезанските
музикални дни и седмици” на лозето, които се провеждаха редовно по това време
на годината. По този начин аз, макар изхвърлен на хиляди километри от родното
огнище, най-самоотвержено продължавам и поддържам изконните ни български
традиции, особено в “пиянството на един народ”. А пък много важно, че се падало
в понеделник - нали и той е ден като другите; и тогава се яде, и тогава се пие
- хора и ръченици се извиват и песни юнашки се носят от всяка колиба, но
най-много виното с менци се лее. Ибаз ги католиците с техния светия Валентин;
да живее другаря Трифон Зарезан!...
Дани днес е на
контролен преглед в болницата, за да й нагледат коремчето и бебето вътре в
него, а тук продължава да вали дъжд из ведро - като че ли да си навакса за
цялото лято, за гдето не е капвало нито капка. Друго нищо ново няма около нас.
Работата ми върви добре – моля се само дано да е за по-дълго, пък после ще му
мислим. Че с много работа е несъмнено лошо, ама и без работа е още по-лошо -
заявявам ви го най-отговорно, за да не си подсилвам сега фразата с изрази за
“еб*ло мамата” и т.н.
16.02.2000 - Всеки ден написвам по някой и друг отегчителен ред в почивките си на
работа. С нетърпение очаквам да получа документа от Сидней, та да ви го изпратя
веднага. Довечера с мой колега ще отидем да изпием по няколко бири на няколко
пъти, а пък по-късно ще останем и за вечеря в ресторанта, когато вече ще
пристигнат и жените ни в подкрепление. Този човек е от Нова Зеландия – аз съм
споменавал и преди за него и се оказа, че имаме много общи неща за разказване
един на друг, главно от житейски характер. А каква по-хубава раздумка може да
има от това, да се разположим пред потните бирени халби и да обсъждаме
разпадащият се световен мир в унисон с човеконенавистната повсеместна политика.
Та това ще бъде развлечението ни за тези няколко дни.
Тук продължава да
вали и времето да бъде мрачно – в никой случай не е студено; напротив - тъкмо
се поразхлади малко. На обяд с Даниела ще ходим да купим корито за бебето, че
да го къпем в него. Аз й викам да го плакнем направо във ваната на банята, но
то ще е толкова малко парче мръвка, че има опасност да го всмукне сифона. Вчера
прегледите й са минали успешно - всичко е нормално и се развива добре.
Онзи ден, като се
прибирахме с колата от Бризбън се развали и другия й прозорец на задната врата.
Та онзи ден разглобих тапицерията и на него също му турих колчето, подпряно
отдолу и запънато завинаги - сега останаха годни само прозорците на предните
врати да се свалят и вдигат според описанието и предназначението на автомобила.
Вътре в тези механизми има много пластмасови части, които с годините и особено
от горещините стареят и най-накрая се чупят. А те пък като се натрошат, подире
си водят до други още по-големи повреди и става така, че целия механизъм трябва
да се сменя. Само че аз по-скоро ще сменя самата кола, отколкото да се
занимавам с ремонтите й. Влязла ми е вече тази идея в главата и рано или късно
ще стане – веднъж за винаги ще се отърва от тоя японски кютюк...
18.02.2000 - И през тези дни нямаше особени новини за отбелязване. Чакаме Неничко да
дойде довечера, но всеки момент очакваме и бебето. Времето за сега уж се оправи
и ако се задържи така поне да не вали, утре всички ще отидем на посещение по
разни местни музеи и етнографски паркове (нещо подобно като Етъра). Предният
път като бяхме в Бризбън, та му купих една електрическа бормашина за $1 от
някаква гаражна разпродажба. Той си има вече разни свои инструменти (ключове,
отвертки, клещи и т.н.) и аз рекох да добавя нещо към работилницата му – нали
все си поправя колелото от време на време (след което го дооправям аз, но това
не е важно). Та вчера от една тукашна тараба на пазара му купих ключ за
патронника, защото дрелката нямаше. В редовен магазин (железария) ми поискаха
$8 и аз си тръгнах на мига със съответните клетви и заклинания на уста. На
сергията обаче същото ключе го намерих само за $1.50, което е значително
по-приемливо като цена.
Даниела е добре -
постоянно шета, пере и купува неща за бебето. Добре че не залита по нови и
скъпи дрешки, които са на цените за възрастните, че и по-скъпи даже. Купуваме
почти нови камизолки и разни други неща от магазини за употребявани вещи,
където тези бебешки дрешки са на безценица (а доста от тях буквално не са
обличани). Но това е и нормално, защото като купиш нещо за $20, след няколко
седмици вече бебето е пораснало и парцалчето автоматично заминава на боклука.
Така много хора дават подобни дрехи в тези специализирани “бутикови” магазини,
та да ни е по-лесно на нас бедните…
Точно днес навършвам
4 месеца, откакто съм на тази работа. Много ми харесва и дано да се задържим
по-дълго. Защото, да ви река правичката: колкото и да е диво тук, след като ми
платят съответните парични средства за положения от мен труд и за старанието,
което влагам непрекъснато в работата си, и като ми натежи кесията от
заработените алтъни и сребърници, ама така та чак да ме носи и да ми увежда
главата на една страна – тогава съм готов да забравя и да преглътна всичките си
грижи и несгоди, породени от месторазположението на това иначе забутано и
затънтено градче. Не знам дали точно Маркс, Енгелс или пък Ленин са формулирали
една от основните си тези в прокламирания от тях т.нар. диалектически
материализъм (ебах им идиотското понятие…), а именно че видите ли, битието
определяло съзнанието. Според мене обаче единствено парáта стои в основата на всичко
– и на битие, и на съзнание. Определено аз не съм сребролюбец нито скъперник, с
каквото прозвище ме дамгосваха и заклеймяваха в продължение на толкова много
години, но пък казвам самата гола истина, която незнайно защо всички други
най-старателно премълчават...
21.02.2000 – Понеделник е. Както беше по програмата, Нени пристигна при нас още в
петък вечерта. Веднага щом се прибрахме в къщи и си спретнахме софрата. Той
имаше нещо, което не разбираше много добре по геометрия в училище, та му го
обясних. На другия ден го накарах пак да ми повтори каквото беше запомнил и
явно че го е разбрал, защото направи всичко точно както трябваше.
В събота ходихме по
разни местни екскурзии, музеи и винарски изби. Намерихме едни хора с лозови
насаждения, които имат собствен лиценз за производство на вино, което съответно
продават на пазара. Доста им е скъпа обаче стоката - $15 струва една малка
бутилчица от 0.700 л, която са гаврътва почти на два гълтока, но пък иначе е много
хубаво, пустото да опустее. В тази изба опитахме 8 чешита винце и на края
купихме две бочки колкото за адет (добре че пак беше Даниела, защото не мен
едва ли щяха да ми се откъснат от сърцето $30 суха пара за някакво си там вино,
пък било то и още по-сухо от тях; аз пия всичко – а онова евтиното, дето само
смиват бъчвите и го продават по $6 за бидон от 4 литра, то пък най ми понася).
Сега тези скъпи бутилки ще си ги пазим като очите и ще ги наченем едва след
като се роди бебето (сигурно днес Даниела пак ще се обади до консулите в
Сидней, за да провери какво става с документите; тази мисъл ми дойде спонтанно
на акъла и ни в клин, ни в ръкав рекох да я споделя за ваше общо успокоение)...
Та, значи в съботата
бяхме изцяло по пътищата на тукашната ни родина. Вечерта нашия малък Неничко
наготви за всички една негова мексиканска манджа и ние много я харесахме. После
гледахме разни филми по телевизията и си убивахме времето до раздаването на пижамите.
Вчера ние с него се занимавахме с колелетата, а пък Дани чисти стаята за бебето
(какво пък толкова мръсно намери и тя, ама като си търси работа – нека се
намира на разни занимания, че да не й се раждат в главата глупости). Изпра
пердетата, изми прозорците, бърса прах – ужас беше покрай нея! Аз също й помогнах
доста, главно с безценните си съвети и мъдри препоръки. На края обядвахме и
Нени си тръгна с автобуса за Бризбън в 15:00. Ние продължихме с основното
почистване на квартирата, а аз лично си оправях и колелото наред с това.
Решили сме за 08
Март да изпратим по нещо дребно на скъпите ни майки в България, както е по
традиция и отколешна народна инерция. До седмица-две Даниела трябва вече да
роди уж (казвам “уж”, защото онова малко чемерче, дето е в корема й изобщо няма
никакви намерения дори да излиза навън). Нашия шеф също има момиче - в петък
вечерта се е родило (запада нещо мъжката раса, така забелязвам). Онзи ден щях
да карам Нени да ви се обади по телефона, обаче се увъртяхме с нещо друго и забравихме
- другият път като дойде непременно ще го чуете, вече със сигурност. Сега всеки
миг очакваме да се появи бебето, че тогава чак ще правим план кога ще бъде следващото му идване. Първо
на нас самите ще са ни нужни барем 1-2 седмици, за да се пооправим и окопитим
малко с най-новия член на семейството, че тогава ще възобновяваме гостуванията
и срещите...
23.02.2000 - Вчера Даниела пак беше на контролен преглед и каза, че всичко било
наред. Бебето е добре, но още се намира напряко в корема й – демек, не се е
обърнало с главата надолу, за да излиза. А тя вече много й се иска да роди и да
се приключва с тоя тропулак. Дани е много разочарована, че зодията му няма да е
Водолей, ами определено Риба. Дано да не излезе някой Овен обаче като батко си
Нени, че ще има баят зор да видим, хем на стари години.
Намислил съм
довечера да ви се обадя по телефона. Времето лети толкова неусетно, че не
забелязваме кога се изнизват седмици и месеци (ба мааму – дали пък така
безславно няма да си отлитнат и годинките на нашия живот? – аз все не вярвам,
ама знае ли човек)…
Скоро не сме
получавали писма от вас. Довечера ще се чуем и с Нени сигурно. Той онзи ден
карал мотора с неговия приятел Даниел и пак нещо му е направил, та веднъж като
угаснал и не тръгнал повече (за слава все пак на Небесата и мое лично
спокойствие). Докато бяхме заедно му сменяхме лулата и свещта - може пак от там
да идва причината, но поне сега съм малко по-спокоен, че вече няма да ходи
никъде и да го кара сам. Когато по-нататък отидем до Бризбън през някоя събота
и неделя, тогава ще му го поправям. Но сега за един ремонт само не мога да бия
500 км път отиване и връщане. А пък и самата Даниела не е много разположена за
такива далечни пътувания вече. Нищо й няма по принцип и се държи много смело и
геройски, но ако рече да ми ражда по пътя – тогава какво ще я правя?...
Довечера ще се
обадим и на Цецови в Тасмания. Бакала не се обади след като му оставих
съобщението - дали сте се свързали с него, не знам. Днес Дани ще се обади на
консула в Сидней да пита какво става с документите. Даже сега в момента
приключвам с недовършена мисъл, за да й дам телефонния номер на Консулството
ни, че тя не го знае.
24.02.2000 - Снощи доста добре си поговорихме с тоз-онзи по света и у нас. Първо с
Неничко, а после Методи ни се обади; ние пък звъннахме на Жоро в Аделаида, за
да го проверим как се справя с живота и трудностите му. На края и с майка си
поприказвахме. Ама аз изобщо не трябва да се учудвам, че плащаме по $120 на
месец само за телефонни сметки. Но сега в събота ще проучим въпроса с
мобифоните и сигурно ще си вземем един. Така ще облекчим малко масрафите
(едните да, но пък за сметка на другите…), защото тези услуги на мобилните
оператори поевтиняват с всеки изминат ден.
Както казах и на
майка по телефона, а сега го потвърждавам и писмено: Даниела вчера действително
се беше обаждала в Консулството, но нашия главатар бил в някаква служебна
командировка и щял да се върне в понеделник. Вероятно другата седмица вече ще
получим и документите, за да ви ги пратим. Тя онзи ден изпрати нещо дребно на
техните в София, но моята пратка ще позакъснее малко, защото чакам първо да
пристигнат нещата от Сидней, та тогава всичко да полита изедно.
Тези дни поваляха
хубави дъждове. Хубави бяха разбира се само тук при нас, защото в другите части
на щата тези валежи предизвикаха масови наводнения и заляха сума села и земни
площи. Постоянно евакуират хора, които панически си напускат имотите, къщите и
мебелите, търсейки убежище и спасение на по-високите места, до където водата не
може да достигне. Нивото й се качва с около 10 см на час. Такива чудовищни
наводнения не се помнят в тая държава, разказват по-старите хора.
Аз всеки ден на обяд
си ходя да ям в къщи и за това имам възможност да пиша само в малката си
почивка, която е само за по цигара, глътка кафе и бърза закуска. Иначе всичко
друго около нас е наред - добре сме и не трябва да се притеснявате за нищо.
Снощи майчицата ми не звучеше много възторжено в телефонната слушалка, но моля
ви - не се тревожете повече за никой.
25.02.2000 - Пак се включвам в кратката си почивка с някой и друг ред от информационния
ми блок. Нени вече има Интернет в къщи (още една “прекрасна” добавка, която по
всякакъв начин ще му пречи на ученето и учебните му занимания, но това е
отделен въпрос и сега баш не ми се дъвче). Исках да му дам електронните адреси
на Албенчето и Огнян, но той каза че ги има. Явно че си кореспондират от време
на време с тях или ако не той директно, то зад това стои поне майка му (в което
всъщност няма и аз не виждам нищо лошо – дори напротив: радвам се, че поддържат
връзка помежду си с наши общи близки, за да не се забравят). Аз от своя страна
изпратих специалните си поздрави - при случай когато се свържат пак с тях, да
им ги предаде и на двете фамилии. С Цецови не съм се чувал от преди Нова
Година. Те обаче не знаят, че ние от съвсем скоро имаме нов телефонен номер.
Мисля тези дни да се обадя и на тях, след като започне вечерното намаление по
линиите на трасето.
Утре пак ще
обикаляме магазините. Бебето си нямало шапчица още, та сега ще обикаляме района
да му търсим (виж го ти, какъв сериозен проблем имало завалийчето). А ние иначе
сме му купили доста други неща – пелени, терлици, гащи, камизолки и т.н.;
всичко е готово за посрещането на новият малък човек (не знам колко живота по
принцип трябва да имат бебетата, за да си износят всичките възможни дрешки и
парцалки, които предварително са приготвили техните скъпи родители и в частност
майките, а най-вече бабите им, в трепетното очакване да се появят на белия
свят). Даниела си е стегнала дори и багажа за болницата, подаръците за
докторите, армагани и рушвети; в наличност има специални благодарствени
картички за персонала и т.н. (едно време комунягите така ни подготвяха за
неизбежната и мнима война с несъществуващият империалистически враг и зъл
противник, та под леглата си държахме войнишките мешки, заредени с “бойна
готовност” – какво посмешище, каква жалка карикатура сме били действително в очите
на въпросния “враг”, който да речеше само да се изпикае на вр. Бузлуджа и долу щеше
да ни помете и издави като плъхове; гади ми се като си припомня безумствата на
партийно-червената обречена доктрина). В “мешката” на Даниела има и един
комплект дрехи за самата Ванеса-Рейчъл (както междувпрочем ще се казва бъдещата
ви внучка). Не знам дали до сега някъде съм споменавал това име, но една вечер
седнах над купата с горчиво вино и го измислих съвсем сам: “Ванеса” (Vanessa) –
по името на баба си Веса от старославно Габрово и “Рейчъл” (Rachael)- на
Софийската си баба Райна. Даниела имаше една единствена задача, а именно да го
прегърне във вида му, в който й го предложих. Учудването ми беше безгранично,
когато тя прие това още на първо четене, без никакви дебати, без парламентарни
консултации и излишни спорове, както за всяко друго нещо, което ни заобикаля и
с което е свързан изпъстреният ни с разнообразие и противоречия живот (заради
което аз я оценявам най-високо и съм щастлив с нейното одобрение). Тук хората
имат по две лични имена, а само едно фамилно и за това ние така го измислихме.
А пък после нека всеки да й вика кой както си иска...
28.02.2000 - Ето че и тоя месец мина (той си беше и без друго по-къс от останалите).
Е, според календара за тази високосна година има още един ден (т.е. утре), но
ние него не го броим в сметките.
През изтеклите събота
и неделя си бяхме все из къщи - по-специално в неделя (вчера демек). В събота
излязохме по-рано по магазините, защото както вече ви казах – детето нямаше
шапчица, та да му купим някаква да не би да му изстине главицата на
35-градусовата жега отвън. Търсихме си и телефон, пазарувахме, разхождахме се
щастливо и безгрижно, а следобеда се прибрахме в къщи. Аз, в останалото време
до ракиеното, поправях колелото на Нени (паралелно с моето), след което
привечер седнахме в градината (задният двор) на закономерното ни и традиционно
тържество по случай завършването на деня. Правихме си барбекю, хапнахме,
сръбнахме и така вечерта ни премина неусетно.
На другия ден не сме
излизали, че то пак валя дъжд. Аз готвих супа топчета, Даниела пра, шета и цял
ден гледахме телевизия затворени в стаята като лалугери. Какво се одъжди това
време не зная, но доста вода падна от небето напоследък. Казват, че над 1/3 от
площта на щата е залята и местата там са обявени за бедстващи зони. Разни
дребни и малки рекички, които в сухия период буквално можеш да ги прескочиш на
куц крак, сега те са се разлели на места до 8-10 км широчина – това е едно
огромно море от кална вода. Единствено само с хеликоптери спускат храна и други
необходими материали за оцеляването на хората, които за сега остават откъснати
от света заради наводненията. Много глави добитък вече има издавен и отнесен от
прииждащите водни стени, насажденията ще изгният от толкоз много “напояване” и
загубите от неосъществената реколта пак взеха да се изчисляват в математически
числа с много нули отзад. Тук при нас е спокойно, обаче на около 2000 км нагоре
(на север) нощес един град направо беше пометен от някакъв циклон (ураган,
тайфун), та направи сума поразии на и без друго бедстващия там народ. Няма
покриви по къщите, няма ток по жиците, защото са изпочупени стълбовете - въобще
тъжна картина, малка гражданска война...
Ние взехме някои
дребни неща за вас - да ви ги изпратим сега като дойде документа. Даниела утре
пак ще ходи на преглед и ако докторите решат, може да я оставят направо в
болницата и до края на седмицата даже да роди. Тя, миличката ми е зачакала това
раждане още от миналия месец насам, обаче онова дребното (нали ще е шопче като
майка си) се инати и не ще да излиза на белия свят...
01.03.2000 - Ето че вече най-закономерно встъпихме в сезона на есента, без особено
много да сме се порадвали на лятото. Разбира се това е образно казано, защото
аз дълбоко вярвам, че единствено само в Рая времето може да бъде малко
по-добро, отколкото при нас. Тази година нямаше такива големи и непоносими
жеги, както се е случвало друг път – само за няколко дни и зорът бързо премина.
Преваляваше и дъждец от време на време, колкото да разхлади и това беше. Но
хайде, стига вече съм ви занимавал със синоптичната обстановка на Австралия.
Предполагам, че вас повече ви интересува какво става с нашата малка социална единица
и по-специално с Даниелчето, а вярвам пък най-специално трепетите и очакванията
на всички са насочени към появата на малкото ни бебе, което се оказва че хич не
е малко. Но да карам сега подред…
Вчера както знаете,
Дани беше на контролен преглед и понеже тя вече започва да преносва плода,
лекарите веднага решили да я оставят при тях в болницата, за да наблюдават
състоянието й от близо. Хората ми се обадиха от там, та в обедната си почивка
ходих да я видя. Бяха я включили на един апарат, който отмерва тоновете на
бебето. Пулса му е около 140-150 и се чува все едно че се събарят канари от
някоя каменна кариера – много е страшничко като се слуша отстрани! Аз после се
върнах на работа и вечерта пак отидох в болницата. Занесох й чантата с нещата,
дето тя много разумно си беше приготвила от преди няколко дни (хе-хе-хе,
“мешката” с бойната готовност помните ли я, а дяволи такива?). До тук обаче,
нищо: нито болки има, нито пък показва някакви външни и вътрешни признаци на
родова дейност. Докато все още бях там, пак я закачиха на този апарат да слушат
сърчицето на бебчето – а то така силно тупка, че ще изскочи през джигеря на
майка си чак. По едно време, чак в 20:30 вечерта дойде един доктор, който каза
че на другия ден (т.е. вече днес) щели да я прегледат за последно и ако трябва
ще предизвикат раждането насила (ба мааму, аз като чух тез страховити думи и
баят се изплаших – това и доктор да си не е баш работа, но нашата е много сериозен
Пироговски кадър и не се стряска особено от такива покъртително кръвни
картини). Сега обаче е почти 10:00, но още никой не ми се е обаждал от родилния
дом, че съм станал вече татко. Разбира се аз по обяд пак ще отида да я видя и
оставам под силните си надежди и упования да сме родили до тогава, защото в
противен би трябвало да присъствам на самия процес, а това определено ще ме
накара да си глътна и езика от страх. Даниела много иска аз да съм там с нея и
до леглото й (щяла да бъде по-спокойна…), защото тук така е прието – татковците
са първите хора след акушерката, които виждат и посрещат рожбите си; после вече
майките им като ги поемат, от нас пръчовете нямат големи нужди, освен да им
носим заплатите си и да ги обсипваме с подаръци. Това до тук е много добре,
вероятно изключително хуманно и емоционално, обаче аз не мога да издържам на
такива кървави сценки. Аз прасе кога се коли та ми прилошава и ме кара на
повръщане, та какво остава за такава сложна процедура като раждането на едно
бебе например! Дани си е свикнала с болниците, с кървищата и прочие човешки
органи, но аз не мога да ги издържам тези работи – слаби са ми нервите и
припадам при вида на медицински манипулации. Но ще видим де - все още нищо не
знам и всеки момент чакам да ми се обадят; от тук нататък вече ще става каквото
ще става.
Сега съм уж на
работа, обаче акъла ми е на съвсем друго място. Е, върша си и задълженията
съвсем повърхностно, но и аз самият съм притеснен в известна степен; което е и
разбираемо. След миг започвам отново да работя, защото и почивката ми отдавна
свърши. Предполагам, че в следващият си репортаж от мястото на събитието, ще има
и резултати вече – ох, ще ми се пръсне сърцето, ебаси конкретния и деликатен
случай...
02.03.2000 - Продължавам с мисълта си от вчера в малката сутрешна почивка на работа.
Все още обаче крайни резултати налице няма никакви. Бебето си е много добре, но
не иска да излиза от утробата на майка си. Вчера на обяд ходих при Даниела в
болницата – онези касапи тъкмо й бяха ръгнали някаква инжекция за ускоряване на
раждането. После в 17:00 като отидох след работа, беше започнало вече да я
боли, но все още търпимо. Стоях при нея до 21:00, когато мина дежурната лекарка
на визитация и пак я прегледа. Решиха, че ще я оставят да се наспи през нощта,
а днес атаката ще започва отначало. Аз ще отида на обяд, ако не ме повикат по
спешност преждевременно. Сега е само 09:45 и до тогава има 3 часа, така че
много неща могат да се случат през това време. Иначе Дани е добре физически,
само че е малко уплашена и притеснена. За това й иска да съм покрай нея докато
ражда, но нали пък аз трябва и да работя, по дяволите...
Снощи като се
прибрах късно от болницата говорихме по-дълго с Неничко. Той още не знае, че
леля му Даниела е влязла да ражда – за всеки случай решихме да не казваме на
никого още с нашето бабичешко суеверие; но пък и защо трябва да бием тъпана –
то ще се разчуе и без друго впоследствие. Нени беше много щастлив от успеха си
в училище - уж бил добър и старателен вече, не нарушавал дисциплината в час и
за сега все още не го били викали в дирекцията, което било голямо постижение за
него. Докато само за сравнение от миналата година, почти всеки ден са го
изпращали при директора заради една или друга глупост, или пък сторена пакост.
А сега положението уж не било чак така зле. Дано не ме лъже нещо, защото аз
самият не знам на какво и на кого да вярвам по-напред...
Предполагам, че днес
вече бебето ще се роди, защото ако това не се случи, Даниела много ще се отегчи
в тази болнична стая. Тя отдавна е готова да си ходи от там, защото въпреки
идеалните условия които има, грижите с които е обградена и пословичната
педантична чистота, все пак това не е нищо друго, освен една болница. Тя е
настанена сама в отделна стая, с климатична инсталация, собствена баня и
тоалетна към стаята; носят й храната в леглото, вдигат й чиниите – абе, luxury
майна! Даниела също може да става и да се разхожда напред-назад из коридорите,
защото не й се стои на едно място - просто не я свърта в тази дупка.
При мен на работа
всичко е наред - сега пак се занимавам с разни кутии, електрически табла и
контактори. Нени ще дойде при нас след 3 седмици – така се разбрахме снощи.
Тъкмо в неделята ще го заведа на мотокрос. Вчера пристигнаха вашите две писма №
59 и № 60, които аз само взех от пощенската кутия, а си ги четохме заедно с
Дани в болницата. Едната марка не е подпечатана и става за повторна употреба.
Изпращам пак няколко екземпляра от този вид.
Онзи ден купихме на
майка една брошка-кенгуру, която тя имаше от преди, но май че я беше дала на
някого. Взехме също и една самобръсначка на татко плюс пакет с кафе за обща
употреба. Чакам всеки ден документа от Сидней, та да изпратя колета...
Часът е точно 16:00 на същия тоз втори мартенски ден
– а всички ние вече сме с бебе!!! Но, нека да разказвам подред, че още ми
треперят крачката от вълнение и всякакви най-разнообразни усещания. Както вече
споменах в горните си редове, аз на обяд пак отидох да видя как поминава
Даниела в болницата. Беше към 12:45 и имах на разположение за свиждане някакви
си 30-40 минути, а пък малко преди това тъкмо й бяха спукали мехура с
околоплодните води. Дани все още си беше в стаята, но вече имаше доста сериозни
болки. Помоли ме да не се връщам на работа и аз въпреки голямата си неохота
останах – какво да я правя. Надойдоха и разни други акушерки от отделението и
дружно решиха, че вече е назрял моментът за раждането (ба мааму, а пък аз като
чух за това и станах бял като чаршафа, с който беше завита Даниела). Разбра се
че мърдане назад нямаше да има, като не помогнаха никакви молби и увъртания от
моя страна, оправдания с многото служебна работа и т.н. Накараха ме само да се
обадя по телефона в службата, че съм възпрепятстван да се върна след обедната
си почивка и въпросът се приключи на мига. А пък аз вече бях ни жив, ни умрял –
като че аз самият щях да раждам, а не Даниела…
Отведоха ни в една
от родилните зали (някаква най-обикновена стая, малко по-просторна от
останалите болнични килии, само с едно специално легло по средата и нищо друго
по-особено или забележително - малък радио-касетофон озвучаваше обстановката с
локалните новини, блудкави до втръсване реклами и разнообразна музика,
изключително само английска). Там вече болките на Дани се засилиха неимоверно,
та се наложи да си слага една кислородна маска с някакъв специален газ, който
ги облекчава (по-късно разбрах, че това било т.нар. “райски газ”, ама ‘беш ли
мааму какво точно означаваше това химическо понятие; този раздел не го бяхме
учили при другаря Марков в основното училище, нито пък при другарката Събка
Нанева в Техникума – да ги спомена и двамата с добро, въпреки че втората я
мразех изоснови, че беше много строга с нас калпазаните, а пък органичната
химия не я пожелавам дори и на най-заклетия си враг). Малии-ий, много се
вълнувам бре – направо не мога да си насмогна на мисълта, защото пиша много
бавно. Но слушайте сега какво става по-нататък…
Така на няколко пъти
слагахме и махахме въпросната маска (нещо като войнишки противогаз, ама и не
баш съвсем…) и след 10-15 минути бебето вече извряка за слава на всичките
небесни светии и нашия велик Татко Бог – беше точно 13:30, но на мен това време
ми се стори по-дълго и от цяла вечност дори. Бях по-бял и от постелята, на
която лежеше родилката... Аз лично прерязах пъпната връв на Ванеса с едни
шибани и тъпи шивашки ножици (по-скоро лозарски…), а когато ми подадоха с
ръцете си да поема малката окървавена мръвка, от вълнение и страх треперех като
лист на кестен. Акушерките по едно време се стреснаха и баят се чудеха: кого
аджеба да спасяват по-напред - мене ли, майката ли, или пък самото бебе.
Даниела беше много добре, в отлична физическа и духовна форма – готова направо
от там да я водя на ресторант. Нямаше никакви разкъсвания или пък други
усложнения по детеродния тракт, което беше добрата новина. Обаче онова диване
малкото, взе много да реве и да шувърга из ръцете ми и за малко щях да го
пльосна долу на балатума, каквото беше още мазно и лигаво - от което пък на мен
почна да ми се изправя косата. Направих и няколко исторически снимки с фотоапарата
- съжалих само че нямахме камера, защото иначе щях да заснема целия
производствен цикъл на раждането. В бързината си на тръгване не съм погледнал,
че батериите на светкавицата са напълно изтощени и за малко това така важно
събитие щеше да си остане неотразено и недокументирано. Добре че бяха пак тези
сладурчета, акушерчиците, които ми подариха 4 чисто нови батерии от техния
специален “боен” резерв в случай на тревога в болничното заведение и така аз
все пак успях да увековеча Ванесината поява на белия свят.
След тези вълнуващи
ритуали и моменти, акушерката взе от ръцете ми малкото парче месо и го хвърли
на един кантар, подобен на онзи, в който бай Петко и леля Сийка теглеха
картофите и чушките, преди да ни ударят в сметката с калема. После окъпаха
бебето надве-натри с малко вода като че ли бяха на режим, намотаха го с едни
върви и повои, стегнаха го едвам да диша и да не може да шава, след което се
върнахме в стаята на Даниела – вече трима; е – двама и половина, ако трябва да
сме и математически точни.
Тук атмосферата беше
малко по-спокойна, но сега зорът е малката Ванеса-Рейчъл да засуче от циците на
майка си. Сума народ се изреди да я мъчат – онова не ще и не ще да захапе
вимето (море да съм аз, че да ме видиш как суча от такава дойна крава, ама кой
те пуска братче: HALT! FERBOTTEN! ZURÜCK!). Реално погледнато, то си е и малко
рано за манджа де, едно такова никакво време – ни за обяд, ни за вечеря.
Предполагам, че като й огладнее дупето довечера и бързо-бързо ще прояде…
Ох, общо взето не
беше като че ли чак толкова страшно - аз лично очаквах по-големи ужасии и
драми! Сега вече мога сам да изродя която ми посочат от стаите, дето чакат за
същата процедура – не е някаква кой знае каква философия, а пък и като си му
разбира човек на занаята, та е лесно...
В момента Дани и
детето ги отведоха за някакви прегледи – кръвно налягане мерят, температура
изследват и т.н. Бебето се роди 3.300 кг и 50 см дълго. Аз пиша от мястото на
събитието, както сами разбирате. Ще постоя още малко тук при тях, че подир ще
ходя дóма да си сипна една голяма двойна ракия, защото взех да губя вече равновесие
и получавам световъртеж от прекаления стрес, на който ме подложиха. Естествено
ще ви се обадя и по телефона, ако съм в състояние на по-трезва адекватност.
Днес не съм си ходил
у нас от сутринта - откакто излязох за работа. Дано с днешната поща да е
пристигнал и документа от Сидней. Тези дни (може би още утре) Даниела ще я изпишат
с детето - ще направим няколко допълнителни снимки, за да довърша филма и ще ви
изпратим нагледен материал и веществени доказателства. Това е всичко за сега -
от тук и от всички нас. Пак ще пиша утре като отида на работа и ако се събудя
жив на заранта...
03.03.2000 - Продължавам с излагане на фактологическите материали в почивката си за
кафе. Снощи се прибрах в къщи малко по-рано от обикновеното - от болницата и
направо у дома. Обикновено през седмицата работя до около 17:30, но вчерашния
ден за мен беше малко по-къс, предвид назрелите събития и характера на
последните случки около нас. След като вече всичко премина успешно и
благополучно, всички ние имахме нужда от заслужена почивка. Аз се залових да
въртя телефоните, за да съобщя радостната вест на близките ни. Звънях в София,
в Габрово, в Бризбън, в Аделаида, в Америка и чак на Канарските острови. Наред
с всичко това, имах и едно съобщение оставено от Нени на телефонния ни секретар
с много добри новини от училището му. По два предмета получил оценки “В” (което
се равнява на българските петици, а такова нещо не се беше случвало въобще
миналата година). Та ми се обажда миличкият, да се похвали за успеха на татко
си. Аз също много се зарадвах и развълнувах - дано вече да си е взел някаква
поука и да се е стреснал малко за постигането на по-добри резултати. После си
направих една салата и седнах съвсем сам да полея прекрасните събития и да ги
удавя в сълзи и алкохол...
Тогава си спомних,
че когато моят малък Неничко се роди преди близо 14 години, барем 20 души
приятели ми бяха на гости, с които ядохме и пихме до зори (а със сигурност съм
имал други 200 или 2000, които просто не съм могъл да поканя в малкия ни и
тесен апартамент, в който живеехме). Това беше раждането на принца, на бъдещия
крал – това беше моя първороден и така обичан от всички нас син. Докато сега
всичко беше много мирно и тихо, приглушено, кротко и някак си самотно, макар че
вътрешно в себе си се радвам, ликувам и съм истински щастлив. Обаче кел файдата
от това ти щастие, след като не можеш да го споделиш с никого – няма една
пиклива бира с кого да излочиш, дума някаква да си речеш. Че биваше ли пък
всичкото това, баш на мене да се случи, бе мамичката му да нае**ш! Ама карай,
преживяват се и тези страдания – в затвора да не би да е по-весело, или в
концлагер “Белене”...
Вчера, след като
вече окончателно се разбра за малко по-дългото ми забавяне в родилния дом, та
от там се обадих до офиса, че следобеда ще ме няма и набързо обясних сериозните
си извинителни причини за отсъствието. Днес всички колеги най-сърдечно и
искрено ме поздравиха и много се радваха заедно с мен за добрия резултат и
щастливият завършек на 9-месечната ни одисея. Аз им споделих не особената си
възхита, че бебето в последния момент се е оказало момиченце, вместо очакваното
момченце с пишка и както на мен много ми се искаше. Ако не бях присъствал на
самото раждане и да се убедя сам в горчивата истина, щях да предявя иск към
болницата, че са направили грешка и са ми объркали бебетата. А пък един колега
на свой ред ме успокои, че момичето сега е по-добрата алтернатива, защото се нааквали
по-рядко от момчетата, а пък като пораснели достатъчно, лайната си вече ги
серяли на някой друг в къщата (надявам се схващате смисъла на тази толкова
пъстроцветна теза, която в същото време и до известна степен малко ми облекчи
белите кахъри)...
По-късно снощи
Даниела ми се обади и си поприказвахме малко. Те са добре - бебето спи и се
буди само когато е гладно. Сега я чакам тя пак да ми се обади с последните
новини, а аз през почивката си на обяд ще отида и да ги видя. Имах много
притеснения заради снощният ни телефонен разговор с майка, но аз сега няма да
се повтарям – Албенчето ще ви обясни всичко, смятам с най-големи и пълни
подробности. Довечера ще се обадя пак - дано не се разпадне връзката и този
път. Добре че беше все пак тя, че й се обадих и й разказах набързо каквото
трябваше да ви предаде, защото иначе щях да се побъркам. Ами, това е всичко за
сега, защото 20-те кратки минути изтекоха като един миг и аз отново се залавям
с ежедневната си дейност.
04.03.2000 - В момента пиша от родилния дом (не, не са ме повикали да им израждам
булките – няма страшно; де такъв късмет, де…). Тук съм само за няколко часа и
чак довечера ще се прибера в къщи. Сега е 15:40…
Вчера в обедната си
почивка пак идвах до болницата, за да видя бебето и Даниела. След като нашата
Ванеса-Рейчъл благополучно се роди на 02 Март в 13:30, започнаха разните й там
изследвания – беше глътнала част от околоплодната течност, та се наложило да й
я изпомпват с някаква сонда. Лекарят постоянно се въртял около тях цяла нощ.
Трябвало да я сложат в инкубатор (ковьоз) със закачена система, през която да
се храни и едно маркуче пъхнато в нослето, стигащо й чак до стомаха, че да й
следят нещо си там. А пък има и друга жица вързана за крачето, посредством
която й измерват кислорода в организма. Разбира се това са рутинни мерки за
поддръжка на живота и всичко е нормално, макар на пръв поглед да изглежда доста
стряскащо и ужасяващо. Едно по едно нещата започнаха да се оправят – в този
“скафандър” Ванеса е стояла един цял ден и следващата нощ. От снощи вече са я
извадили от там да си диша сама от нормалния въздух и преди малко я докараха
тук в стаята при майка си, за да я кърми и да си спят двете. Добре ама нашето
диване продължава да не иска да засмуче цицката – иначе гумения биберон го
дъвче и джвака с подчертана охота, дават й кърма с едно шише и детето се наяде
много хубаво- но виж, да се напъне малко че да суче само, хич и не иска! Сега
акушерките пак я взеха оттатък при тях - уж да я учат как да яде. Даниела също
е там, а пък аз останах за малко насаме в стаята й, за да драсна някой ред.
Направил съм доста
снимки - още от самото раждане, след това на кантара, после в коритото докато я
къпеха; има я и в кафеза, как я държим на ръце и т.н. Дани казва, че приличала
изцяло на мене, но аз си мисля че в устните и устата е цялата на нея. Нагоре
към носа и очите – вярно, че прилича малко на мен. Има дълги пръсти и се роди с
маникюри готови за лак. Ще я мъчим и нея да свири на електрическия орган, през
който мина батко й Нени - този път обаче още от самото начало. Щом проходи и я
турям веднага на стола с нотите. Ако така бяхме направили и с Нени, сега той
щеше да е виртуоз вече. Ама в България кой да ти е мислил за такива светски
неща. А пък когато дойдохме в Австралия, отначало пари нямаше - какви органи, какви
5 лева, какви чудесии? Добре че аз преди години за мен си го бях купил онова
старото дървено ручило, та покрай това се събуди и известен интерес у Нени.
Обаче после нищо не стана от него, защото се искаше постоянство и настояване, а
за жалост неговото овнешко упорство надделя - не без помощта, енергичното
съдействие и покровителство от страна на майка му, разбира се. А резултатите ги
знаете прекрасно - както цялостното развитие на събитията, така и последиците
от тях...
Свърши ми листа, та
ходих при една акушерка да ми даде нов. Само че ме досрамя да й поискам повече,
за това този епизод ще бъде по-кратък. Минах да видя какво става с храненето –
онова нашето пие от чаша млякото, но пак не иска да суче. Та, до къде бях
стигнал с разказа си? – до никъде май. Значи, като ми свърши почивката вчера се
върнах на работа, за да си доизкарам надницата. Вечерта имах малко работа из
града и пак отидох до болницата. Ванеса по това време спеше - аз постоях малко
с Даниела и се прибрах обратно при самотата си. Обадих ви се повторно по
телефона. Този път се чуваше хубаво – връзката беше по-добра и така всички се
успокоихме. А пък вие не се тревожете за нас, защото ние сме добре – гледайте
да се пазите и да оцелявате в трудните политически и икономически времена. На
края изгледах един филм по телевизията и си легнах съкрушен.
Днес сутринта станах
рано и първо отидох в родилния дом – нали е събота. Детенцето е добре, както и
майчицата му, но за разлика от последната, бебето не ще да яде, т.е. не суче -
но иначе като му даваш в шише или с лъжица, тогава лапа та му плющят малките
ушенца чак. Докато нашата “мама” си похапва здраво - и с френски сиренца
замезва, тук-таме и бананки сдъвква; от шоколадчетата си гризва обилно, но нека
да ми е жива и здрава. Аз постоях малко в родилния дом и отидох да се разправям
с купуването на мобифоните (мобилните телефони). Една компания предлага два
такива телефона, за цената на един и ние с Дани решихме втория апарат да го
подарим на Нени - тъкмо ще бъде за рождения му ден, който също наближава през
Април. Така по всяко време ще сме във връзка помежду си, а пък вечерите след
20:00 до 24:00 ще можем да разговаряме безплатно в продължение на 20 минути.
Когато те изтекат, т.е. буквално секунди преди това разговора се прекъсва, за
да остане безплатен и следва повторно набиране – след други 20 минути пак се
затваря и тази игра продължава до среднощ (стига да има с кого да приказваш).
Това е една доста добра оферта и ние ще се съгласим на нея (нали телефонните
компании търсят тъкмо такива шарани и балами като нас)…
След това ходих по
магазините. Най-после купих един букет с цветя на Даниела за хубавата работа,
дето я свърши в последно време. Тя много се впечатлява от такива жестове на
внимание, докато аз не знам защо, но в такива цветя и кошници не вярвам.
Направих го все пак заради нея, за да я зарадвам с нещо дребно – иначе на мен
китките са ми напълно безразлични. Купих и на бебето едно малко жълто гумено
патенце - да й го сложи на възглавницата в кошчето, в което то спи в момента.
Напазарувах и разни други провизии за домашния хладилен скрин. И след всичкото
това аз пак дойдох до родилния дом за спешна консултация (нали сам мога само до
клозета да отида без да искам съвет - за всичко останало си питам, че да няма
после недоразумения и разочарования). Бях купил и едни пелени за Ванеса, както
и една торба за носене, които за щастие Даниела много хареса и охотно одобри
покупките ми. След това пак ходих до нас да изям нещо, да разтоваря багажа и
ето ме сега отново на поста си. Детето спи спокойно и диша равно като току що
излюпено пиле; Даниела си чете женските клюкарски списания и само от време на
време ходи да наглежда къделята. А аз вече ще привършвам с писменото си експозе,
защото на мен също взе много да ми се доспива и може даже да й се опъна на
кревата, докато тя блажено си съзерцава отрочето...
05.03.2000 - Неделя вечер (след връщането ми от родилния дом). Попълвам листа, а и
скучната си вечер след чудния ден, прекаран заедно с Дани и бебето. Снощи като
се прибрах у нас, позяпах малко телевизия и си легнах. Изглежда аз се изморявам
само като го гледам това малко човече, дето едвам ми се събира в шепите. А то
хич не му и пука за мене. Започна вече да се хили на една страна, с една такава
крива и много сладка усмивка. Спи, ака, пишка и яде нормално, само че не ползва
млеконадоя на майка си, ами търси шишето че му е по-лесно. Много малко посуква
от нея и после почва да се назлъндисва, като най-често заспива още докато я
хранят. Мързел и половина – хем шоп, хем дървен! Лекаря каза, че детето е много
добре, но ще постоят в болницата докато онова не се научи да яде (по смисъла да
суче). Изредиха се сума сестри и акушерки да показват на Даниела какво да
прави, но онова малкото си знае неговата и не си отваря устата. Някои кадри от
персонала на клиниката са на почетна възраст и имат много богат опит в
областта, но те също казват: “Конят можеш да го заведеш до реката, но не можеш
да го накараш насила да се наведе и да пие вода от там!” Нощес вече положението
било малко по-добро, след като двете с майка си прекарали времето във взаимни
кандърми и молби.
Днес в родилния дом
занесох една малка лъжичка (от онези, дето майка ни ги изпрати) и Даниела
започна тайно да дава млякото на Ванеса с нея. Казвам “тайно”, защото тук
такива прийоми не са познати и не се препоръчват. Те дори вода не дават на
бебетата си до 1 година! Да не говорим пък за някакво повиване, въркозуми и
други архаистични отживелици от миналия век. Аз в живота си не съм виждал
толкова разгологъзено бебе, само на 1-2 дни и да си мята краката и ръцете на където
поиска. Но като си дойдат в къщи, ще започнем отглеждането на детето по
бабичешки – така, както сме отгледан всички ние, а пък английските им
модернизми да си ги заврат отзад. Ще му повиване крачетата поне, ще го храним с
лъжичка (ако още отказва да суче) и т.н. Даниела ги знае всичките тези работи,
но докато са под зоркото наблюдение в родилния дом, тя сама нищо не може да
проведе, защото онези й казват какво да прави. Аз днес с една пачавра се опитах
да пресъздам някакъв вид повиване - поне на краката да е по-стегната за да не й
останат криви, че каква мома ще бъде един ден като порасне.
Иначе всичко друго с
детето е наред - махнаха му разните маркучи и системи, дето ги бяха заврели в
началото. Ванеса спи постоянно, но когато се събуди не дава някакъв специален
зор с викове. Плаче рядко, но пък иначе много силно и обикновено нощем (за срам
на другите бебета в отделението, които са по-кротки и възпитани). Надявахме се,
че днес ще ги изпишат, но явно че те и утре ще останат в родилния дом.
Аз също съм добре -
вчера и днес прекарах почти през цялото време с тях. От утре пак тръгвам на
работа – с ритуалите за свиждане по обяд в почивката и вечер, преди да се
прибера у нас. Имам да плащам няколко сметки, после ще мина през Фото-то да
взема снимките и тогава ще отида в болницата.
Не искам да се хваля
много наляво и надясно, но много ни е сладко бебето. Много интересно си криви
устата, бърчи чело и вежди кратък миг преди да се разреве (което се явява нещо
като предупреждение преди да надуе гайдата). Снощи поръчах телефоните
(мобифоните). Вече имаме номерата (за Неничко отделен от нашия), но още не са
ни изпратили самите апарати. Другата седмица и това ще стане. Аз ще ви напиша и
цифрите за всеки случай, но това ще е по-нататък – нека първо да ги включим в
системата.
Преди време
споменах, че Нени вече има Интернет в къщи. От него разбирам, че майка му има
връзка с Цецови, Огнянови и Албенчето. Или пък най-малко си имат адресите. Чрез
Огнян или Албена вие можете да разберете компютърният им адрес и да изпратите
някакво съобщение до Нени. Предполагам, че той ще се зарадва. Аз ще ви напиша
адреса им допълнително и по този начин той може да ни бъде свръзката. Защото
много по-лесно ще ви бъде да пратите някакъв нишан по него, а пък той веднага
да ми го предаде по телефона. Аз рано или късно ще потърся и ще се снабдя с
компютър – ние също ще се включим към Интернета, но за сега не ми се отделят
пари за това, а и нямам такъв зор (нито пък мерак, честно казано – ебах ти
тъпите компютри, момче; нали по цял ден стоя заврян пред една такава кутия, та
ми е писнало да им гледам лъскавия и лъчезарен сурат…). Освен всичко това и
най-основна причина за отлагането ми е, че ние тук сме съвсем временно (уж…), а
място у дома няма чак толкова излишно, та да го запълвам и с компютри…
Даниела ще ми се
обади след малко, за да ми каже дали е прояла (просукала) малката. На английски
името й се пише така: VANESSA-RACHAEL. Аз това може и да съм го споменавал вече
някъде, но ми простете повторението – напоследък толкова много събития ми се
изсипаха връз кухата чутура, че взех вече да им обърквам поредността и степента
на значимост.
В момента се опитвам
да се свържа с Нени по телефона, че днес е бил на мач – исках да го питам дали
са паднали пак. Но явно си е включил компютъра на Интернета, а тази връзка се
осъществява през телефонната линия и съответно в такъв случай номерът им дава
постоянно “заето”. А като си има мобилния телефон постоянно с него, той ще е
независим от тази линия и ще можем да си говорим спокойно.
Какво да ви кажа още
– за бебето пак. Аз както отначало не го исках много това бебе, а пък сега не
мога да откъсна очи от него и ми е много мило. Дано и Неничко да успее да се
привърже към това дете – Сашко, то се знае е много щастлив, безспорен факт. Но
той е малко по-голям и някак си пó ги разбира и възприема всичките тези неща,
които стават около нас. Докато нашия залита и възприема буквално точно каквото
му кажат другите и на където те го насочат - без в числото да влиза обаче
собственият му баща; а това, ако не нищо друго е най-малкото тъжно за всички
ни. Може би до около няколко седмици или най-късно месец време ще отидем (или
може би сам ще отида) до Бризбън, за да му ремонтирам мотора и да го докарам с
ремаркето тук, та когато идва при нас, да го кара под мой контрол - и без друго
в Бризбън няма кой да се занимава с тези му мераци и той само се дразни и
ядосва. Но в края на краищата, аз също не съм крив, че съдбата ме захвърли в
тоя див и затънтен край толкова далече от него – тогава това беше единственият
ми шанс за работа, а за няколкото месеца откакто сме тук, аз не съм получил нито
едно друго предложение. Значи ако само бях се поддам и сглупил да откажа тази
позиция, и днес все още щях да съм си безработен. Той това положение също го
разбира, проумява уж всичко с детския си акъл и не ми се сърди; но не може да
се каже, че му е и особено приятно. Такива са обаче суровите условия на живота,
който всеки миг ни поднася изненади, най-често неприятни и като правило
постоянно ни подлага динени кори...
Онази вечер, като
говорих с Богдана от Америка, и двамата с Евгени изпратиха най-сърдечни
поздрави на татко - не помня дали писах това, дано не съм се повторил пак. Днес,
според църковния календар са Месните Заговезни, на които аз тъй и не знам какво
се прави. Но за сметка на това пък, много добре са ми познати Сирните, когато
се плюскат торти до премала и повсеместно стават големи моабети. Моите кумци от
Тасмания на този ден едва ли ще ми донесат кравай (предвид разстоянието на
което се намираме), но съм решил да им се обадя най-после и да си поприказваме
надълго и нашироко. Тъкмо ще им дам и новият ни телефонен номер. Ние след Нова
Година не сме се чували с тях, а те на 10 Април имат сватбен ден - тогава пак
ще им се обадим, за да ги поздравим.
Като си помисля
само, че утре пак ще се събуждам съвсем сам в празния креват и също толкова сам
ще тръгвам за работа, та лошо ми става. Даниела ми подаваше ризата в ръцете,
определяше ми панталона за деня - гащите, чорапите и ме изпращаше чак до
входната врата (за да е сигурна, че съм напълно излязъл - ха-ха-ха!, а тя после
пак си лягаше…). Докато сега нищо не ми е готово за утре, но забелязвам че не
ми се и занимава с тези и други подобни дейности. Нито ми се готви, нито пък ми
се яде - а най-лошото от всичко е, че не ми се и пие (а това вече е сериозен
барометър и най-ярък показател за потиснато душевно състояние). Онази вечер се
опитах да пия една-две ракии сам – амчи то нищо не ми се получи бре. То нито
салатата ти салата, ни манджата ти манджа – абе, овча работа, ама барем дано
свърши по-бързо това мое състояние на безтегловност и да си заживявам както
преди!...
Гледам, че в шкафа
са се посъбрали разни джунджурии за изпращане. Тази седмица трябва да пристигне
вече отговора от Сидней, надявам се, и веднага изпращаме колета...
06.03.2000 - Снощи Даниела ми се обади с много радостната си новина, че бебето ни е
започнало да суче и че вече много хубаво яде (да му ядат гъза!). Насукало се
като коте в 17:00, после и в 21:00 – тя го турила да спи и чак тогава ми се
обади по телефона. Този факт доста ни успокои, защото иначе нямаше да ги
изпишат скоро. Даниела има кърма за една цяла детска ясла, а онова нашето да не
иска да я яде, моля ви се! Но явно нещата постепенно се нормализират и се
очовечават с всеки изминат ден.
Говорих за кратко и
с Нени снощи – били паднали на мача, който са играли срещу другия отбор. Амчи то
се иска тичане, бако - а не само влачене по терена като торба със зоб за кон.
Това са най-пресните информации от нас. Предполагам, че на обяд като отида до
болницата, след това ще има повече подробности. Сигурно до утре Даниела ще я
изпишат с детето и ще си дойдат в къщи. Така и тя самата ще се успокои и ще си
подкара работата и грижите по-нормално, защото в родилния дом, под такова
наблюдение и контрол - все пак човек се притеснява.
Сега не се сещам
вече за нищо, какво мога да ви напиша. Смятам, че напоследък ви залях –
буквално ви наводних с достатъчно информация и че в края на краищата сте
доволни от всичко, което ни се случва в тази част на земната топка. Не се
тревожете за нас, ние сме добре. А пък ако въпреки моите успокоения вие речете
да се притеснявате за нас, уверявам ви напълно, че ние в никой случай няма да станем
по-добре от това. Ето защо гледайте си се един друг, пазете се от настинки, от
поледици и кахъри. Сигурно зимата вече е преминала и чакате хубавото време. При
нас есента настъпи в началото на Март. Времето обаче е топло и приятно - вечер
е хладно, а през деня слънчево, до горещо...
07.03.2000 – А пък това вече са последните редове от моето поредно писмо. Най-после снощи
пристигна документа. Изпращам ви всичко – както завереното копие, така и самият
оригинал. Дано свърши работа по предназначение.
Вчера ходих да взема
снимките, част от които ви изпращаме. По-нататък ще има и още. Довечера,
предполагам че Даниела ще я изпишат с бебето, защото то си е добре и няма за
какво повече да стоят в болницата. Ванеса започна да муца, но зорът й е в
самото начало. Иначе като почне да засмуква, забравя да спре даже (сега пък ме
хвана страх - да не вземе я да се презоби това дете и да почне системно да
преяжда; ама че беля на главата си хванах с него…). Утре ще изпратя колета -
дано пристигне до края на месеца.
Вчера купих още нещо
за рожденния ден на Нени – едно електронно тефтерче, почти същото като моето,
където се вписват важни дати, телефонни номера и т.н. Има и калкулатор. Надявам
се да го зарадваме - аз и снощи говорих за кратко с него. Напред му запазих
билети за влак и автобус – с влака ще дойде в петък вечерта на 24 Март, а с
автобуса ще си тръгне в неделята, както обикновено. Изпращаме на татко и една
самобръсначка, която купихме много евтино – нека да я ползва без да я жали!
Снощи, след
връщането ми от родилния дом ходих и на пазар. Довечера като си дойдат момите,
ще ги гощавам с картофено пюре и пържени кюфтета. За мене си пък взех една
скромна марулка – така де, с малко кисело млекце, маслинки и пресен лучец ще
покарам някое и друго аперитивче за “добре дошли” на стопанката и потомството.
Ще гледам този път да надпиша снимките, че да знаете точно кое какво е и как е
било всичко. Имам още един филм зареден в апарата, но него ще го довършим из
къщи и впоследствие със следващото ми писмо пак ще ви изпратим няколко снимки.
От сега нататък ще има доста нагледен материал, както се очертава. Защото аз,
само за петте дни откакто се е родила малката съм изщракал два цели филма до
сега...
Продължавам в
обедната си почивка. Днес няма да ходя при Даниела в родилния дом, защото
довечера направо ще си ги прибирам в къщи. Дани ми се обади напред, че всичко е
наред и лекарите са потвърдили, че ще могат вече да си ходят. Онзи ден от
местния селски вестник са идвали нарочни репортери и снимали нашата Ванеса с
майка си за рубриката им “Нов живот”. Другата седмица изданието ще излезе от
печат и ще ви изпратя страницата със снимката.
Тази събота и неделя
сигурно ще си останем в къщи, че с това ситно бебе няма къде да ходим и да го
размъкваме из пушилеците на града. Аз ще се занимавам с колелото на Нени. Искам
да го завърша, че като дойде тук да му се зарадва и да караме заедно. Даниела
сигурно ще води малката да спи отвън на поляната в задния двор, поне докато е
все още хубаво времето и дните са слънчеви и приятни. Това ще става в количката
или пък в другото кошче, където и ще спи през нощите. За сега не сме купували
специално бебешко легло - нека първо да поотрасне така, пък по-нататък ще видим
какво ще правим.
Тези дни вече ще ни
доставят и телефоните. Този, който е определен за Нени сигурно ще му го дадем
веднага като дойде при нас, защото още не сме мислили как точно ще провеждаме
рождения му ден. Тази година денят се пада в сряда, а той сигурно ще дойде в
петъка след това. Ще видим, има време – от тук насетне вече нещата ще ги решаваме
едно по едно, че инак много се претоварваме и не можем да мислим успешно...
Привет и от мен – включвам се само за “секунди”. Ачи ни
изписа от болницата в 17:00 след работа и така днес, т.е. тази вечер е първа за
Ванеса в новият й дом. Иначе и двете сме добре с тази разлика, че бебето което
мога да “удавя” с мляко, само се суети и не яде много-много. Но да се надяваме,
че всичко ще потръгне – просто й трябва малко време. То и на нас ще се наложи
да попроменим малко обстановката в къщи и я понаредим с детски креватчета,
люлки и т.н. Та за сега ще приключвам, защото отивам да преправям спалнята на
полудетска стая. Ачи го оставям да си пие ракията и да наблюдава спящата
красавица, а аз се заемам с подредбата, която си е чисто женска работа. В
следващото писмо ще ви изпратим и снимки, за да видите резултата. Е, до тогава
ще се посъбере и повече материал за разказване - то не че сега няма, но Ачи ви
е описал всичко толкова подробно, че аз просто нямам какво да добавя. Желая ви
здраве и успех на татко в работата. Целувам ви и двамата: Даниела
П. С. Оставям място на Ачи да завърши писмото утре в
работата и да го пусне в обедната си почивка, за да го получите по-бързо...
08.03.2000 - Мила моя мамо! Честит празник! Обичаме те много и много мислим за тебе!
По стара традиция изпращаме най-горещите си чувства към майка, с признание към
всичко, което е създала и възпитала. Тук също се споменава този ден като
Международен ден на жената, но за майките няма нищо – те си имат специален
отделен празник през Май.
Снощи се прибрахме
благополучно. На Ванеса много й хареса у нас, защото не гъкна цялата вечер и
спа през всичкото време на дивана до нас, докато ние готвихме, приказвахме си,
телевизорът работеше и т.н. Не се впечатлява много от странични шумове, но като
пуснах мелничката да смеля малко кимион и чер пипер за кюфтетата, малко се
стресна в началото, но продължи да си спи. Кърменето ни обаче е голям ритуал,
защото както разбирате, малката не е много по сукането. Амчи аз нали ви
разправях бре, че така ще бъде - момче ако беше, щеше да си суче без проблеми,
че и ушите му щяха да плющят (мъжът се хвърля на цица, дорде на женското му
трябва лъжица...). Но с желание или не, детето си яде - и през деня, и през
нощта. Ние докато си кажем с Даниела няколко приказки и то стана посред нощ.
След други два часа малкото пък се събуди гладно, така че не ни остана много
време за сън. Тази сутрин аз специално едвам се надигнах от постелите, а те
двете с майка си спяха още. Но сигурно скоро след като съм излязъл в 07:00 и
вече им е започнало ежедневието по грижи, пране и т.н. Даниела обаче е велика в
справянето си с всичко и цялото домакинство, а пък нали и аз помагам (уж)…
Оп-паа, сега се
сетих, че Дани ми поръча да й пусна Тото-то в почивката, но аз забравих. Нищо,
ще отида на обяд - фишовете няма да се свършат, все пак те са повече от
будалите, които се надяват на лесна печалба. След малко ще се обадя в къщи, за
да видя каква е обстановката. Довечера преди да се прибера ще мина през пощата,
за да ви пусна колетчето. Парфюмът е за майка. Бях ви споменал преди, че го
взех на Даниела, а пък тя не го хареса. Аз не мисля, че е лош, дано да й свърши
добра работа и да го ползва смело – купил съм го само за $1 от битака...
Абе татко, защо не
купите един компютър с някаква чертожна програма, ами се занимавате още с тези
архаизми и отживелици: дъски, пантографи, моливи и гуми. Толкова лесно и бързо
се чертае, а и много точно. Ако нещата не се бяха обърнали наопаки преди време,
до сега факир щях да те направя по компютърен дизайн, а пък Нени щеше да е
виртуоз на пианото. Но нали тогава всичко се обърка, та си еба мамата - сега
вече не е за нищо. Майната му, остава да се надявам на Ванеса - дано тя поне да
поеме по-сериозно евентуално с музиката, защото и Даниела също много иска.
Разбира се и всичко останало. Ще видим, има много време до тогава...
Няма коментари:
Публикуване на коментар