Мили
и скъпи родители, наши близки и далечни приятели; мои най-заклети врагове!
За
протокола, днес е 03.07.2000 - отново омразният и неприветлив понеделник и
аз за пореден път поемам по своите стръмни и трънливи, неизменно-ежедневни
житейски пътеки. За да поразмразя шибаното си понеделнишко настроение и чрез
словото да върна лентата на приятните спомени, сега с няколко думи първо ще
разкажа как изкарахме в Бризбън, че това събитие ми е най-прясно в съзнанието,
а пък след това ще ви занимавам със злободневките на настоящето.
В
петък на обяд, след като едва в последният възможен миг довърших касетката,
дописах си писмото, а с полагането му в кутията окончателно запечатах и самия
колет, най-после към 13:20 успяхме да се натоварим в каруцата и да се потътрим
към столичния град. Пътувахме горе-долу добре, но шосетата бяха отвратително
натоварени, та този път пътуването ни отне малко повече време докато пристигнем
у Методи (на къде се беше запътил всичкия тоз народ? – що не си стояхте по
домовете бре, серсеми, ами да ми се пречкате по калдъръма с вашите строшени
пачници?). След три часа лавиране между колите най-после вече бяхме там, а като
време часовникът подминаваше 16:30. Наш Мето си беше в къщи и естествено ни
чакаше с нетърпение. Малката Ванеса пак спа през по-голямата част от гневното
ни и противно пътуване, а на мен вече долната ми джука чак потреперваше от
остра нужда за една малка ракия или поне 2-3 предварителни бири за хастар. У
тях я преместихме на леглото с играчките си, но на нея хич не й се стоеше сама,
докато ние си обменяхме овчите мисли в другата стая. Онова шило промяцваше от
време на време, та често се налагаше да се сменяме с Даниела и да ходим оттатък
да я успокояваме и забавляваме. Това допълнително обстоятелство обаче хич не ни
попречи за провеждането на тържеството, което започна веднага щом залезе
слънцето. Марио също дойде, та стана един разкошен моабет; за чудо и приказ.
Бебето, след като се нахрани и най-после миряса каталясало за сън, през цялата
нощ спа в количката си и чак на сутринта се разбуди, гладно и готово за новите
си подвизи, а ние, нещастните му родители кажи-речи току бяхме легнали и едвам
си отворихме очите.
На
другия ден (събота) аз още в 08:00 отидох да се срещна с Нени - взех го от тях
и цял ден скитахме нагоре-надолу с него. По принцип търсим някаква кола, за да
сменим нашия боклук, та обикаляхме града да гледаме разни екземпляри по
гаражите и сервизите. През това време Даниела остана при Методи да изчака
пристигането на нашата позната от Gold Coast, та вече с нея и бебето излязоха
на разходка и зей-пазар. Ние с Неничко ги срещнахме в центъра на града и от там
заедно продължихме безцелната си променада. Привечер върнахме Нени в къщи, а
ние се прибрахме обратно у Методи. Той завалията, охотно взе нашите пакети за
България – нека да видим сега как ще ги пренася от Австралия; през девет земи и
морета, та на кон в ауспуха в десета. В сряда след обяд поема по трасето и до
ден-два ще е пристигнал в Родината. В събота вечерта у тях дойдоха и други едни
негови приятели – бившата булка на Марио е женена за македонец и с него си имат
малко момченце, на годинка и нещо. Така и ние се запознахме с тези хора и пак
откарахме моабета до зори. Нашето бебе възпитано заспа още в 21:00, докато
онова македонско диване разиграва майка си до среднощ, но както и да е – те
така са си го научили и щом като не им пречи, значи са щастливи. Независимо от
всичко изкарахме много весело и приятно – както винаги при подобни случаи.
На
другия ден (това всъщност беше вчера), още сутринта си взехме “довиждане” с
Методи и Румяна, защото първо искахме да посетим битака, а от там направо да
тръгваме за насам. Така и стана - поровихме се известно време из сергиите с
боклуците, купихме някои дреболии, без които живота ни до сега е бил немислим
или поне непълноценен и на края поехме по обратния път за Maryborough. С
прибирането ни в къщи, Дани успя само да си хвърли един душ и веднага я закарах
на работа, докато аз останах сам да се занимавам с Ванеса. Тя си хапна, после
поспа малко; разрева се безпричинно, след което ми се наака – въобще имах
достатъчно разнообразие и съвсем не съм скучал, ако някой се чуди с какво съм
си попълвал времето. Вечерта я окъпах набързо, нахранихме се и като е окъртила
снощи, та чак тази сутрин в 06:30 се е събудила за закуска...
04.07.2000 – Днес е Националния
празник на Съединените Щати, обаче тук нищо не се чу и усети по този въпрос. С
единствената разлика, че сутринта от немай къде по радиото поздравиха всички
янки, живеещи в Австралия с една много стара войнишка песен от времето на
Гражданската война между Севера и Юга.
Вчера
пристигна вашето поредно писмо – два листа, но точно сега не си спомням номера
му. Утре ще си го прочета отново и обезателно ще ви го запиша, заради
статистиката на майка. Снощи говорихме с всички наши приятели и деца на австралийска
територия. За тези прословути паспорти аз може пак да се обадя на Валя, за да
разбера от нея кое как стои; или пък Даниела ще говори направо с Българския
консул в Сидней. А пък аз от своя страна се ужасих като разбрах, че всичките
тези маневри и щуротии, които правихме в последно време всъщност са се
извършили за някакви си 26 м² площ – ба мааму, амчи то туй няма колкото и един
шадраван, бре! Що ви трябваше да трошите толкова пари и нерви за едното нищо?
Ама хайде, щом така сте решили, трябвало е значи да стане. По-важното от цялата
работа е, че въпреки пречките, несгодите и борбата с бюрократизма все пак
успяхте да докажете необходимите аргументи и в крайна сметка правото да бъде
единствено във ваша полза. Това само по себе си е една малка извоювана победа,
известен семеен успех и го причисляваме към списъка с добрите дела...
В
неделя, на връщане от работата на Даниела, се отбих през една къща – имаха
гаражна разпродажба хората, та рекох да надникна и аз с моето набито търговско
око и нюх. Там видях едни много хубави дрешки за моята софийска принцеска,
както обаче и едни тонколони (което в случая беше малко по-важно от нейните
модни парцали). Та снощи я водих да види тези нещица, които на нея естествено
не й харесаха, но пък аз още повече се влюбих в тонколоните и окончателно затвърдих
мераците си по притежанието им. И от вчера вечерта, вече най-естествено, новите
ми “пушки” се наредиха в хола до раклата и телевизора. Взехме ги само за $30,
но пък за сметка на това имат изключителни качества. Високи са по един метър -
три-лентови и много мощни; големия бас-говорител има диаметър 12”. Като ги
усиля малко и лампата на тавана почва да се клати, а като понадуя volume-то
горница и се отваря задната врата към градината (защото е лабава в пантите).
Голям звук вадят, голямо качество – “HITACHI” им е марката, а не както някоя
радиоточка на село, портативен “Сокол” или “ВЕФ-204”. Аз преди време купих на
Нени едни подобни за неговата уредба, която пък е “JVC”. Те бяха по-малки на
размер от моите, но също са много добри. Обаче тези новите са още пó - нали са
си мои... (наши, тоест). Да ама шопкинята, със своето черно и порочно мислене отначало
казваше, че не работели; че били боклук, че какво ли друго опетнение и епитетно
оскърбление не им измисли – ама аз като й ги инсталирах снощи и веднага си
смени мнението; взе даже да се хвали какво съм купил – абе да вземаш едно
дърво, че ...! Аз ще направя снимка и ще ви я изпратя – много ми е драго на
душата с тази своя поредна евтина покупка! Снощи, пак по естествен закон и
както му прилича, “поляхме” придобивката с по някое и друго винце и днес съм на
диета: взел съм си два сухи комата – един за закуска, един за обяд; белким ми
заситят вълчия глад и апетит.
06.07.2000 – Абе дали днес не беше
рождения ден на вуйчо, а? Върти ми се нещо подобно из главата, но не съм
сигурен. Отдавна бях поръчал на майка да ми напише всички подобни дати за наши
близки и роднини – живи и, разбира се не живи. Но това го искам да е на отделен
лист, защото така както са разхвърляни едно по едно в отделните й писма, та не
мога им хвана края.
Вчера
не съм писал, защото имах малко моя лична работа на компютъра, която си свърших
през почивката. През деня Дани водила Ванеса на контролен преглед – бебето се
развива много добре и повече от всички останали пъпеши на нейната възраст
(естествено…). Вече тежи 6.350 кг и е висока 66 см. Яде каши, пие сокове, а от
другата седмица ще почваме да я захранваме и с кисело мляко. Отначало ще й го
квасим, но глезотиите й няма да са за дълго, защото после постепенно ще мине на
магазинското – като се ожени един ден, къде ще търси такъв глупак като баща й, че
пък той да й го кваси всеки Божи ден....
Утре
вечер ще ни идват на гости моя колега, новозеландеца заедно с жена си – ще ги
посрещаме с българска трапеза; Даниела ще пече питка, а аз ще им правя скара,
че комай от друго не разбирам (е, мога боб да варя, както и яйца пържа, но това
са все домашни гозби и не са много за пред чужди хора). За събота и неделя
нямаме много планове – и през двата дни Дани е на работа (първи смени), докато
аз ще се занимавам с бебето. Когато пък тя си дойде, ще трябва най-после да
монтирам върху ремаркето онази стойка, която правих за мотора на Нени. В неделя
сутринта по традиция ще отскочим до битака, за да се отчетем в книгите им за
почетни гости и посетители – ние онзи ден от Бризбънското тържище нищо
съществено не си купихме, освен едни домати, малко чесън, малък албум за снимки
и една машинка за мачкане на чесън. Снощи даже последната я изпробвахме и в
реални кухненски условия, защото си правихме сух таратор (бяла салата
“Снежанка”; олеле-е, много я обичам! - особено с мастика, но по принцип я
употребявам с всичко, каквото има в наличност: включително руска водка,
шотландско уиски и в най-лошия случай дори грузински коняк или ром от Джамайка).
По всичко изглежда обаче, че освен със “спирта” съм попрекалил малко и с чесъна
в салатата, защото сега усещам, че чак сакото ми вони – а пък каква смрад се
носи около мен, не съм питал колегите си още...
Нашата
прекрасна Даниела усилено събира подаръци за България. Говорихме с татко снощи
по телефона, но връзката ни беше много лоша. Успяхме все пак да се разберем за
нещата, които изпращаме по Методи. Той вече наближава българските граници -
нали вчера е тръгнал; след още някой и друг час ще кацне в София. Обаждахме се
и на “Райничка” в София, да отиде до тях и да вземе подаръците, а вие ще се
доразберете с нея: специално вашия пакет как ще си го прибирате към Габрово.
Сигурно
сега е усилно и тежко, жетвено време и вие прекарвате по-голямата му част из
лехите на лозето. Пазете се обаче от силното слънце и от прекомерно тежка
работа. Гледайте повечко под сенките и покрай масата да се навъртате. Чухме, че
големи горещини имало в България през миналите дни. Внимавайте много с всичко -
на мен също ми е много мъчно, че в момента не съм измежду вас, та взаимно да си
помагаме. Когато по-рано имахме тази прекрасна възможност, тогава пък все разни
други, чисто субективни фактори ни се намесваха и изпречваха на пътя – ние така
и не можахме да си поживеем заедно, като зрели хора уж. А сега когато вече
можем, вас ви няма тук (или пък нас там…). Милата ми баба Фанче, Бог да я
прости, обичаше да казва: “Ако си имаш в къщата старо – убий го; нямаш ли обаче
– купи си!” Вярно е, че стари и млади не се връзват да живеят под един общ
покрив, колкото голям, просторен и широк да е той; но пък и едни без други не могат.
Житейска философия и неоспорим факт, колкото и на снахите това да не им е
угодно…
Завършвам
листа в последните минути на обедната ми почивка. Пак ходих до супермаркета,
който се намира буквално на отсрещния тротоар. Купих едни чушки, които ще
напълним с месо, защото те са точно като българската “капия” - иначе при нас
по-популярни са едни дебели, големи и месести, подобни на камбите. Последните
са също толкова скъпи, колкото и посестримите си, но пък за да напълниш една
такава чушка ти трябват най-малко едно пакетче кайма и две шепи ориз. За това
аз взех от тези “нашенските”, че са по-спорни на масрафа – освен това бяха и
много евтини, защото им беше сбръчкана кожата. Само че аз няма да си лягам с
тях, нито пък ще ги снимам за кориците на някое мъжко списание, а просто ще ги
ядем; така че външният облик и визията е последното нещо, на което държа в характера
на дадена чушка, какъвто е и конкретния случай. Трябва да призная, че в това
голямо село или по-малко градче (както искате го наречете…), ние доста добре
поминаваме откъм евтини продоволствени стоки (а и деликатесни в същото време) -
щом им наближи крайния срок на годност и ги обезценяват на символични суми. А
пък нали и ние пестим паричките, мамка им – за кола ли, за къща ли; кинти все
си трябват, по дяволите...
09.07.2000 – Неделя е, точно на обяд.
Тъкмо привърших с кухненските си задължения, та рекох да подгъна крак и да
седна за малко. Докато бебето спи на слънце в зимната градина, манджата ми ври
на котлона, а Даниела изкарва пари за билет до България, аз в настоящия произволен
антракт ще драсна още някой ред, с който да обогатя бедната си история.
Първо
с няколко думи ще се върна за около ден-два назад, че да опиша събитията, които
се случиха в този кратък отрязък от време. В петък вечерта имахме гости; това
вече го бях споменал някъде из редовете – трапезата ни беше изцяло българска:
като се започне от шопската салата и сливовата ракия, та през бялата салата
“Снежанка” за асортимент и разнообразие, и се стигне чак до кебапчета и кюфтета
печени на дървени въглища, с гарнитура от бобена салата и пържени картофи. Само
дето бирата не беше нито “Леденика”, нито пък “Загорка” или “Шуменско пиво”,
ами някаква тукашна помия, но понеже бе ледено студена, та много не усещахме
чуждоземският й прокиснал дъх на хмел и мая. Гостите останаха доволни от
сърдечното им посрещане, защото много весело и приятно си изкарахме няколкото
часа, които имахме на разположение. Вероятно е и друг път да съм споменавал, но
ще ми простите повторението - моя колега е от Нова Зеландия, а жена му е англичанка.
Те са доста по-възрастни от нас (е, около 60-65 годишни, ако това е “доста”…),
но пък нали и ние вече не сме в първата си младост. Иначе се разбираме с хората
и си допадаме по характер и начин на мислене. Това беше значи в петък вечерта.
На
другата сутрин закарах Дани на работа, а аз после се върнах в къщи да си
доспиваме с Ванеса. Тя се събуди към 09:30, но покротува малко (само до
10:00…), след което вече беше невъзможно нито да се лежи, камо ли пък да се
спи. Оправих я набързо, нахраних я и излязохме на въздух. Времето е чудно през
тези последни няколко дни и ние използваме всяка възможна минута за разходки на
открито. Аз обикалях по моите складове и магазини, купувах си разни неща и така
неусетно мина времето до 14:45, когато най-после се прибрахме обратно у нас.
Купих няколко празни касетки да имам за запис, няколко компакт-диска и някои
евтини продукти за прехраната и оцеляването ни в “тежките” условия на емиграцията.
После в 15:30 отидохме да вземем Даниела от работа, обядвахме малко по никое време
и аз се залових да завърша стойката за мотора на Нени. Бях я занесъл в завода
да ми заварят местата, където бях рязал и кроил металната част. Стана много
професионално. Снощи позяпахме малко телевизия и си легнахме съвсем безславно,
защото за сметка на това пък, предишната вечер беше доста по-бурна.
Тази
сутрин графикът ни беше същия – Дани на работа в 07:00, ние с бебето си
доспиваме и т.н. То пък днес чак в 10:30 се надигна, като рано призори още на
сън изпи едно шише с мляко, както й е по режима и съгласно разписанието.
Мислехме да ходим до битака, но стана късно - пък и аз рекох да наготвя
пълнените чушки; да бе онези, спарпутените, дето ги купих онзи ден за няма и 80
цента – че то само пликчето им, в което бяха вътре не струва толкова. Добре ама
аз нали нямам много представа от количества и окомерни величини, та пълнежа ми
дойде възмножко и наред с чушките, със същата смес напълних и 5 домата – падам си
малко експериментатор, та сега чакам да видя какво ще стане от цялостното ми
кулинарно произведение. В момента пълнени чушки и домати врят на едно и из
кухнята се носи невероятно чудна миризма през повдигащия се капак на
тенджерата. Не знам само дали на моята изтънчена софиянка от жълтите павета ще
й се хареса този мой превъзходен бълвоч, но ще яде – къде ще ходи. Че то не
може всеки ден пържоли да се въргалят из чиниите – къде дават тъй?...
С
нашия малък Неничко се чуваме най-редовно по телефоните. Той сега е във
ваканция и най-добре си се шляе по цял ден. В сряда с неговия приятел Родни
щели да ходят на някакъв Луна-парк, а в петък на обяд пристига тук при нас.
Поисках неговите стари говорители от тонколоните, които той издъни насила, че
аз да си правя разни проби с моите тук, а и да се намирам на работа и някакво
смислено занимание. Сега като дойде, ще ми ги донесе. Майка му онзи ден ми се
обажда, че си искала албумите – имала претенции за първите два; онези зелените,
които вие ни изпратихте. Ще видя какво има на тях и ще й ги дам, халал да й са
– не ми се разправя вече с нея и да диря кое, какво, защо и как – майната им,
нека ги вземе и да ми се маха от главата...
10.07.2000 – Ето ме отново, пиша по
време на обедната почивка. Забравих да отбележа, че в петък правихме снимка на
Ванеса – официална, за паспорта й. Днес двете с Даниела ще ходят да й го издават.
Тук притежанието на паспорт не е задължително като някакъв атрибут или документ
за самоличност, но се изисква при напускане на страната. Аз самият нямам ни
български, ни австралийски; нито пък червен – т.нар. “международен”; ама голям
криминалист съм, а?! Детето обаче ще си има, защото то ще ходи в чужбина.
Даниела също има паспорт от по-рано, докато на мен просто не ми трябва такова
тескере. А като се заговорих сега за паспорти, та бързам да ви успокоя: ще
платя необходимите $51, за да ми изпратят документите от нашето Консулство в
Сидней – съответното пълномощно за майка, което те трябва да заверят, както и
снимки, които също трябва да бъдат заверени от тях. Така предварително
подготвено, всичко ще замине за България и там ще ми издадат шибания паспорт,
който пък майка ще има правото да получи и т.н. Така че нещата са задействани
своевременно, вие само бъдете спокойни. Даниела онзи ден два пъти се обажда до
Консула, за да разбере как точно да стане операцията (и тя действително че
всичко разбра, докато на мен самият продължава да ми бъде неизвестно - аджеба,
за чий грездей ми е изтрябвал този нищо не означаващ за никого български
паспорт и с какво последният ще стопли прокудената ми от Татковината душа; но
щом като всички го правят, ще го правим и ние, за да не сме башка от
множеството)...
Тези
дни се е установило чудно време тук, въпреки че из долните щати вали сняг,
ски-курортите и зимния сезон са в разгара си, но това е там долу – на около
2000 км от нашия град и разбира се само по планините и върховете с надморска
височина над 1500 м. При нас продължава да поддържа 25°C през деня, докато в
Аделаида например - само 10°C-12°C. Въобще климатът на Австралия и по-специално
в този щат Queensland е чудесен, както и всичко останало. Само работа да има
човек и да е здрав– а май, че второто условие е по-важно. За сега нищо не знам,
колко дълго още ще остана в този завод – говори се, че до края на годината
всичко ще свърши и един по един ще започнат да ни “разпускат”. В същото време
пък имаме толкова много работа, че на моменти се чудя как така изведнъж ще се
завърши този проект. Но ще видим какво ще стане, нека да не избързваме с
предсказанията.
А-а,
да – чушките ми станаха страхотни! Дори самата Даниела много ги хареса и днес
на обяд ще дава и на Ванеса малко от чорбата, объркана с част от нейните каши.
Тя вече яде много хубаво, спи добре и е послушна. Е, на моменти излиза от
релсите, но нали все пак е бебе още - точно на 4 месеца и 1 седмица. Изглежда
че почват да я сърбят зъбките, защото постоянно нещо дъвче в устата си, като
най-често това са пръстите й. Изправя се вече с малко помощ от наша страна и
стои сама на краката си, докато ние я държим за ръцете. Коритото й също съвсем
умаля – въобще много бързо расте това дете, като че ли някой го разтяга като
проклетите дъвки на майка й. И двамата батковци много й се радват, въпреки, че
Сашко по-рядко я вижда. Тази седмица, като дойде другия батко Нени, пак ще
ходим заедно на пистата да караме мотора. Дано и времето се задържи такова
каквото е сега, че да е приятно и топло навън...
11.07.2000- Изглежда тези юнски
горещини на Балканския полуостров вземат сериозна преднина и предизвикват много
поразии. В Гърция бушуват горски пожари, по радиото съобщиха, че и България е
застрашена, както и разните съседни държави. Действително, че когато Даниела
говори с техните в София стана дума, че там било много горещо, но аз не си
мислех че положението е чак толкова зле. А пък то било над 40°C, което за онзи
географски пояс си е направо един земен ад! При нас това състояние и капризи на
времето общо взето се търпи – де под душа в банята, де на маркуча в двора, а
най-често с ледената бира в ръка; може би пък вече да сме и свикнали на подобен
климат. Като дойде Нени сега в петък, ще ви се обадим по телефона. Тъкмо да се
чуете с него, а и да видим как я карате в жегата. Ако няма и вода в Габрово
(както обикновено…), представям си какво е чудо!
Паспорта
на Ванеса ще стане след 10 дни, а Дани мисли да тръгват към края на Август. Още
нямат билети, но постоянно се ослушваме за някоя евтина оферта. Методи отдавна
си е сред своите близки - надявам се, че вече сте си получили и армаганите. Аз
от толкова много боклуци, които ви изпратих по него, чак сега се сетих, че
можех поне едни батерии да сложа за светкавицата на татко, а и за дистанционното
управление на телевизора. Но тях явно, че ще ги пращам по Даниела. Докато бяхме
в Бризбън онзи ден, намерих един компакт диск за татко – малък, много хубав по
описанието в обявата, а и относително евтин. Но се увъртяхме с Нени по
разглеждане на коли и разни други наши неща, след което пък забравихме да
отидем да го разгледаме. Ако той е все още там, може да го изпратя да отиде при
хората и да ви го купи, че като идва при нас да го вземе със себе си. Така ще
имам възможност аз да го изпробвам на спокойствие и Даниела да ви го донесе с
багажа си. В противен случай не знам как ще се осъществи всичко това - ние
скоро няма да ходим до Бризбън, а аз само там мога да намирам разни такива
интересни стоки. Тук в локалния вестник няма много обяви за подобни вещи – да
не говорим пък за качествени.
В
това градче, където живеем и работим сега, съвсем случайно ме издири и ми се
обади един българин. Преди известно време поживял в Нова Зеландия, а
понастоящем се заселил със семейството си в Бризбън. Той също работи в един от
филиалите на компанията, та в телефонния указател на завода ми срещнал името,
което звучи и изглежда съвсем по нашенски и решил да ми се обади, че да ме види
кой съм. Само че сега почивката ми свърши и този случай ще го разглеждам в
следващата, т.е. на обяд. Не го казвам като клюка, а просто със задоволство
отбелязвам срещата ми с един българин, който пък се оказва че познава наши
близки. Е, близки е малко попресилено да се каже, но все пак наши познати и то
съграждани от Старославно Габрово. Та, светът наистина се оказва малък за
широко скроените тиквеници като мен и ето как аз се срещнах с общи познати,
макар и на края на света. Момчето тази сутрин си заминава обратно за Бризбън;
той беше само в командировка тук. Обаче другият път като дойде, непременно
трябва да се срещнем за по-дълго време и да се поразговорим за добрите стари
времена, естествено върху основата на сливовата ми ракия и канапе от градински
домати.
Напред
отново съобщиха за стихиите от пожари и топлинни вълни в Гърция и България.
Двете правителства са обявили бедствено положение в страните си и чакат
доставки на лед от Сибир или Полюса, естествено с наложен платеж през
Интернета. Трябва да е сериозна работата, щом като чак по нашето австралийско
радио съобщават за тези тревожни новини. Може даже още довечера да ви се обадя
по телефона, за да проверя как се справяте с жегата. Това е всичко за сега - ще
изляза за малко да глътна няколко молекули чист въздух (отивам до съседен
магазин за вещи от втора употреба, където на воля ще се поровя из боклуците и
ще им подишам прахоляка, натрупван по самите тях с десетилетия)…
13.07.2000 – Вчера не съм писал.
Работих само до обяд, защото Даниела беше на работа и аз трябваше да се
занимавам с бебето. След като я закарахме до болницата, общообразователната
програма на Ванеса премина в музея с експонатите от най-екзотични вторични
суровини – един огромен двор с метални и всякакви други отпадъци. Трябваше да
търсим специален капак за барбекюто, което пък купих неотдавна за $5 от един
друг подобен боклукчарник. Така двамата с количката, полека-лека се промушвахме
през тесните коридори и алеи измежду купищата с ламарини и тем подобни железа,
докато най-накрая намеря нужната вещ. За още $5 купих един голям диск – той пък
беше за капак на скарата; чуден на вид и точно по размера на дъното. Всъщност
това беше част от някаква стара селскостопанска машина – брана, плуг,
редосеялка или нещо подобно, обаче иначе грозен и ръждив колкото си щеш;
вероятно от години неизползван и стоял заровен в някоя нива. После и
съответната дръжка му намерих от ръкохватка за високоволтови предпазители –
въобще, ще стане нещо много солидно и сериозно, вземайки под внимание и теглото
на “ебаси” диска (като речеш да го вдигаш от земята и те пробожда ишиаса –
толкова тежи). Много мръвка има още да премине през тази самоделна скара - дай
Боже един ден и вие да сте тук, до времето когато тя стане готова (темповете ми
на работа не са на особена висота, но пък и аз не съм на социалистическо съревнование
в края на краищата). След като се навилнях в арматурния двор се прибрахме в
къщи - Ванеса трябваше да яде, а аз наготвих завчас една пилешка супа с разни
хранителни остатъци, дето се въргаляха из камерата на хладилника от сума време.
Стана много хубава (а пък и още по-много на количество…). Обаче докато съм
хранил бебето толкова старателно, изглежда че малко е позагоряла на котлона, та
сигурно ще трябва да си я и изям съвсем сам, защото както после се разбра: на
софиянката й ставало лошо от загоряла манджа, моля ви се (де прът по рогата,
де-е; ама хайде, нека от мен да мине – щото пък нали я и обичам, прощавам й,
какво да я правя)…
Нени
пристига утре на обяд. Той започва училище от следващата седмица и последните си
няколко дена от ваканцията ще изкара при нас. За жалост Даниела ще работи и
трите дни обаче и то все нейните шибани втори смени, та аз пак ще трябва да се
справям с всичко и с всички, но на мен това не ми пречи. Утре отново ще работя
само до обяд, защото съм надработил часовете си за седмицата и веднага в 13:30
като пристигне Нени, с него и Ванеса отиваме на мотопистата. Даниела е от 15:00
на работа и този път ще отиде до там пеша, защото ние ще се забавим с връщането
обратно у дома.
По
телевизията даваха репортаж за пожарите в Гърция, Италия и България – ба мааму,
голям ужас по тези краища на света! На екрана дори разпознах една хасковска
пожарна кола и реших, че горят лесовете из тези райони. Натрупали сме много
големи телефонни сметки за този месец, за това ще се обадим като почне следващия
(което е след 15-то число). Надявам се тогава да ви намерим в къщи, ако не сте
отишли на лозето.
Ванеса
вече се смее с глас и когато е в добро настроение чак се залива от смях. Иска й
се обаче все да има някой при нея - види ли че е сама и не й става много
приятно. Другата седмица пък пристига нашата приятелка от Gold Coast, която ще
ни погостува за няколко дни – така с нея ще си разнообразим скучното и посивяло
от еднообразие ежедневие…
17.07.2000 – Тъкмо изпратих Нени на
автобуса. Всъщност той още сутринта мина през офиса да си вземем “довиждане” и
до това време вече си е тръгнал обратно към Бризбън. Изкарахме добре тези
няколко дни с него – ходихме тук-там, мотора карахме и т.н. Много се радвам, че
снощи се чухме с татко, а и че той поговори за малко с Неничко. Майка пак беше
по разни екскурзии, което е добър знак. Нещо нямам особено настроение и не ми
се пише повече. Не мога да си събера акъла, но основната причина е, че винаги,
когато Нени си тръгва от тук и ми е доста тъжно – ебах ти живота скапан, момче...
20.07.2000 – Не съм писал от няколко
дни, но то нямаше и за какво. От снощи си имаме гостенка и сега у нас е доста
по-оживено и весело, отколкото преди. Бебето е добре и много слуша. Къпем я
вече в банята, защото много започна да плиска водата навън от коритото и на
пода в кухнята става цяло езеро от нея. А така във ваната може да играе с
водата колкото си иска.
С
Нени си говорим всяка вечер – макар и за кратко, чуваме се. Снощи и със
Светлана приказвахме. Тя иска да изпрати някакво лекарство за баща си по
Даниела и ние с най-голяма радост ще им услужим. Вие ще го вземете от нея, пък
в Габрово ще се оправите някак си.
Вечерята
снощи беше много обилна и апетитна. Даниела прави шницели и картофи, а аз
довечера ще се представям с боб. Е, ще има по някоя и друга наденичка вътре,
само колкото да замирише на мърша. Утре след работа пък съм на кръчма с
колегите от отдела. Имало някакви безотчетни пари за “усвояване”, та ще ходим
на кьор-софра (от тези, дето аз най-много ги обичам и уважавам; тогава единствено
влизам в собственото си амплоа и никой не може да ме бие нито на ядене, нито
пък по пиене; имам вследствени недъзи, остатък от социализма – нали като нямаше
в къщи, та гледахме да се напукаме колкото можем по разните банкети и софри с
паричките от Профкомитета – тъмни, сатанински времена; безпаметни и
същевременно катастрофални)…
За
събота и неделя не си знаем плановете още. Даниела ще бъде на работа първи
смени, а после може да отидем до някъде заедно. Трябва вече да пусна в действие
и новото барбекю. Довечера ще вземам от един колега шмиргел и разни други
приспособления, за да завърша този “проект”, за който от много отдавна се каня
и все не ми остава време да приключа успешно.
На
работа всичко е спокойно, както навремето на Шипка, след помитането на фесовете
(за сведение на по-младите читатели, жертви на собствената си компютърна
грамотност, горещо препоръчам да потърсят и прочетат стихотворението на нашия
дядо Вазов “Героите на Шипка”, а защо не и цялостната “Епопея на забравените”,
така както и някои други произведения, неразривно свързани с това едновременно
славно и теговно време, за да видят какво точно имам предвид)...
21.07.2000 – И снощи стана много
хубаво тържество, макар и само на боб, който пък беше невероятен. Ванеса
започна да яде кисело мляко, както и почти всичко, което е сервирано по масата
– от време на време аз си топвам пръста де в чорбата, де в някой сос, де в
салатата за ракия или пък в нещо друго и й го тиквам в устата, след което тя го
облизва с подчертана охота. Снощи й дадох едно парченце от лимон, та се
облизва, мляска и лигави цяла вечер с него, но й хареса. Ние стояхме доста до
късно и сега ми е нещо сънливо.
Нени
имал нов учител по математика, който много го бил харесал и насърчил, че работи
добре и хубаво - да видим какви ще са резултатите на края. Другия път като
дойде при нас, ще донесе и свидетелството си от завършването на срока – аз не
очаквам чудеса от него, въпреки че много ми се иска и той да е като останалите
българчета, които са първи по всичко. Но след като няма кой да настоява и да го
натиска отстрани, така ще е – с последните...
Вчера
и аз накупих някои подаръци за България – главно парфюмерия и кинкалерия,
защото аз от друго не разбирам, но пък като ми замирише на хубаво, знам че е
добро. Ей, мамка му - в тази връзка се сетих и аз за нещо много приятно и
надървящо. Никога няма да забравя миризмата на една секретарка още от първата
ми работа в автобусната фабрика. С какво се мажеше и плескаше тая заводска
калдъръм-кокона не зная, но като минеше по коридора и уханието я следваше
подире й на облаци и на талази. Изтръпвах цял и се вдървявах само като я усетя
че излиза. Тя най-често отиваше да пикае и общите ни разстояния не бяха много
дълги, но все пак тази мадама завинаги остави у мен усещането и мирисът на една
истинска жена. Твърде вероятно е и тя да е подпалила на някой нещастник и
себеподобен чергата, но това е тема на друг разговор. Мисълта ми беше, че баш
сега обаче аз мога да се впускам в изпращане на много подаръци и то за всички –
за вас, за чичо Божкови и Албенчето съм нагласил някои нещица и в това се
заключава моят скромен дар. В противен случай Даниела ще трябва да пътува с
кораб и да мъкне контейнери с армагани. А пък и предполагам, че вече всичко има
в България и изпращането на боклуци от тук би било просто неоправдано и
безсмислено. Каква ирония отново, да му éбеш майката – когато беше немотията из
Татковината, аз тук броях центовете и се чудех как да оцелея в тоя шибан свят.
Докато сега, когато парата взе да ме бие по джоба малко по-сериозно, вече никой
няма нужда от нищо. Независимо от всичко, днес на обяд пак ще взема вестника,
за да търся компакт диск за татко – яд ме е как изтървахме един миналата седмица,
докато бяхме в Бризбън. Улисахме се с Нени по търсене на коли и просто
забравихме, че трябваше и това нещо да отидем да погледнем. След това се
обаждах повторно на хората които го продаваха, но то вече беше заминало. Вчера
от един магазин за стоки с намалени цени купих много хубави чаши – има и за
Методи един комплект подарък; като отидем да го видим след завръщането си от
България, ще му ги занесем армаган за хубавата работа, която свърши. А пък нали
гледаме и все да помогнем, все една ръка да протегнем и я подадем на приятел
или просто да подкрепим някого в нужда...
29.07.2000 – Сигурно трябва да има
цяла седмица, откакто не съм драснал нито ред. Бях улисан с други работи и
ангажименти - просто нямаше време за това. Не помня даже до къде точно съм приключил
предишната си мисъл, но ще се опитам да свържа събитията в някаква по-стройна
поредност.
В
сряда (за миналата седмица говоря), пристигна нашата приятелка от Gold Coast.
Ама аз мисля, че това вече го споменах. После дето излизах през обедните си почивки,
разните чаши дето купувах, пазарувах и какво ли още не. Е, добре – значи
неусетно става вече събота - Даниела отиде на работа, а ние излязохме по
разходки и магазини с бебето. В една заложна къща гледам, че продават някакво
компакт диск устройство – тъкмо такова, каквото отдавна търсех за моя скъп и
свещен баща-покровител. Хайдутина зад щанда му искаше $45, но аз го купих само
за $25, защото не можаха още в дюкяна да ми демонстрират, че това нещо изобщо
работи. А аз го взех при единственото условие, че ако нещо не е добре с
машината, ще им я върна и ще ми върнат парите. Олеле-ее, много се зарадвах –
жълто имах по гащите си чак, като знам и татко с колко мерак ще си я ползва и
ще й се радва като дете! На отделен лист ще напиша пълна инструкция кое копче
какво прави и как работи уредбата, но това ще стане чак когато дойде време за
изпращането й. От няколко дни насам непрекъснато я тествам, изпробвам и
подлагам на всякакви работни режими – всичките й функции са си в абсолютна
изправност и годност. Снощи даже и кабел направих за включване в допълнителен
усилвател – абе, направо чудно! Само татко ще трябва да измисли някакво
изправителче за 4.5 V, защото устройството работи с батерии или на ток. Понеже
обаче лазерния лъч, който всъщност е четецът на информацията консумира доста
енергия, батериите свършват много бързо - докато се изслушат най-много 1-2
диска и умаляват. Но хайде, стига съм занимавал и отегчавал читателя с
техническата си информация - тя ще бъде включена в отделна глава със специално
предназначение...
Събота
вечерта си правихме барбекю, аз следобеда се заех да посвърша нещо полезно. В
неделя също работих през целия ден - пробивах, пилих, стъргах на шмиргела и
т.н. Както се бях развихрил, даже и колата измих. После всички ходихме на
кратка разходка за по един сладолед. Даже и Ванеса яде от него и установи, че
много й харесва защото не спря да си завира пръстите в купата на майка си и да
ги облизва най-безцеремонно пред цялото заведение.
Вчера
беше понеделник – седмицата започна както обикновено. Неничко пак ще дойде при
нас, само че не тази събота и неделя, ами другата. Сигурно отново ще отидем да
караме мотора по поляните из околностите. Търсихме няколко пъти Методи по
телефона, но не го намерихме у тях – навярно е много зает с посещение на близки
и роднини, а най-вероятно кърти и забива гаджета по “Царя” и по “Търговска”,
даже по “Леге”. Ще продължа утре, защото почивката ми изтече, а за обедната си
имам планирани други мероприятия, които също трябва да свърша...
26.07.2000 – Вчера Румяна си тръгна
обратно за Gold Coast. Хубаво изкарахме няколко дни с нея - в приятна компания
и с приятни хора. Сега отново сме сами с ежедневните си грижи и злободневки. На
обяд ходих до един железарски магазин, за да потърся нещо за барбекюто, което
най-старателно и усърдно си правя. Трябва ми едно парче желязо, тръба или
някакъв болт ø14.5 мм за ос на скарата. Самата тя е кръгла и се върти на ръка
около тази ос, която липсваше при покупката. Също така барбекюто е снабдена и с
една друга ръчка/манивела, чрез която оста се повдига нагоре, а с нея върви и
цялата скара. Това се прави в случай, че има нужда от регулиране на
разстоянието между огъня и печивото върху нея. Абе това е много скопосна работа
и аз докато не го завърша няма да мирясам. Днес на обяд пък отивам до един
завод, където имат пясъкоструйни машини – ще им дам да ми лъснат капака на
барбекюто и да го почистят от ръждата. Дръжката му вече я направих онзи ден, но
падна голямо пробиване и шум най-вече, защото този диск от селскостопанската
машина, освен ръждив се оказа и доста закален. Но на мен не ми се опира нищо и
в крайна сметка успях – е, похабих и няколко свредла, но нали по-важен е
крайния резултат. Вчера материал за оста не намерих на това място, но хората ме
препратиха в друг един склад за суровини и метали, където имат точно каквото ми
трябва. Понеже е малко далеч, почти извън града, та първо проверих по телефона
за наличността на материала и в събота сутринта отивам да си го взема от там. Цялата
ми работа стана малко като да се пришие цял балтон към едно намерено копче, но
поне имам с какво да се занимавам и за какво да мисля – в противен случай все
глупости ми се въртят из главата...
Тази
събота и неделя смятам и с колата малко да си поиграя. За да я продам, трябва
да й върна километража - да речем с едно 50,000 км поне. Тя е вече на 190,000
км и въпреки че се намира в разцвета на своите сили за “средната” си възраст, трябва
да я разкарам от очите ми, понеже съм я намразил толкова много, че не мога да я
гледам повече. Ние преди година време я купихме само на 169,000 км, но от
тогава насам доста попътувахме с нея и особено с тази моя работа извън Бризбън,
та й се навъртяха прекалено много километри. Спрял съм се вече на марка и
модел, но чакам да видя първо какво ще стане с тая барака дето имам сега, че
тогаз ще мисля за следващата.
Непрекъснато
слушам на татко “новата” стара пушка. Вече й разбрах функциите напълно, т.е.
кое копче за какво служи и подробно ще опиша това на отделен лист за негова
собствена информация.
Вчера
пристигна вашето писмо № 70, но на редовете му ще се спра утре, защото тази
почивка вече изтече и аз отново трябва да се залавям за работата си. Нямам
много зор, но пък съм плътно и постоянно зает – ако се пушеха така цигарите
една след друга, както навремето в добрата стара “Електроника” и при любимият
ни социалистически строй, тези тука да са ми духнали под опашката до сега 100
пъти – баси мамата, какво доживяхме; дали българинът изобщо съзнава какъв
квадратен хуй го очаква с настъплението на новия социален строй, единствено
подвластен на капитала и финансовия интерес…
Тъкмо
се върнах от мястото, където ще ми лъскат капака на барбекюто до метален блясък.
Цялата работа ще ми струва само $5 и хората ще го направят до довечера - аз
след работа ще мина да си го прибера. Ако направя обаче една ретроспективна
финансова рекапитулация на цялостното изделие, наяве ще излязат много срамни за
мен фигури и парични знаци. Какво имам предвид: самото барбекю ми струва едни
мизерни $5, което само по себе си представлява някаква си нищо и никаква
емайлирана тава за кюмюра + 3 крака и една солидна скара отгоре, която се върти
на ос, която обаче липсва както вече всички знаете. Тъй като нямаше капак, аз
купих един диск от вторичните суровини за други $5, защото последният баят
тежеше и отсече много на грамаж. Два дена си играх да му приспособявам дръжка,
за да не ми пари на ръцете, когато го вдигам от скарата. Сега за още $5
въпросният капак ще се изчисти до неузнаваемост - иначе аз трябваше да търкам с
шкурката, докато ми се изясни. За проклетата ос на скарата също ще трябва да се
дадат няколко нещастни долара, просто няма как – а не може да се открадне, по
дяволите, както сме си свикнали ние. Но пък за тази цялата сума от сега нататък
ще си имаме една много солидна и хубава скара на дървени въглища, която ние
така или иначе доста интензивно ползваме, за да не е язък за всичко. Но каквото
е – важното е, че си попълних времето и мислите с нещо полезно. Направил съм и
едни специални снимки на татковото компакт дисково устройство на копирната
машина в офиса. Това ще му послужи по-ясно да разбере кое копче за какво служи
и въобще как да борави с него в домашно-студийни условия…
27.07.2000 – Снощи, преди да се
прибера от работа, взех капака на бъдещото ми барбекю след почистването му на
пясъкоструйката в един друг завод – амчи той като нов, бре; не можах да го
позная! Няма нито прашинка или пък следа някаква от ръждата, с която беше
покрит. Кой знае колко години преди това е лежало зарито в земята и с времето е
ръждясвало това парче старо желязо, но към настоящият момент то най-после си
намери майстора и наново ще влезе в употреба. Сега даже започвам да мисля и
някакво покритие да му нанеса – емайл или боя; тепърва имам да решавам. Е, и
така да си остане пак е добре, но ще изглежда много по-добре, ако има и
завършен, търговски вид…
Ох,
аз пак съм се заел да поотслабна малко. През деня набивам само плодове - по 1-2
гадни ябълки или се тъпча с портокали. Вечер ям веднага щом си дойда от работа
в 17:00. Забелязвам по колана на гащите си, че имам известни миниатюрни
резултати, само че самият не знам до кога ще мога да издържа на тоя шибан
хранителен режим. Обикновено в събота и неделя се хапва и сръбва по-обилно и
така се наваксват всичките изгубени през седмицата калории. А пък аз съботния
ден го започвам още от петък вечерта с традиционните си софри и разпивки – къде
е тая диета, не ми е много ясна…
Разбирам
от писмото ви, че татко няма много активна работа във фирмата, с която се е
захванал заедно с колегите си. Абе трудно е, няма какво да се заблуждаваме. С
много зор се пробива пазара, а най-трудно се предлага каквато и да е стока или
услуга на бедни хора; на бедняка не му трябва нищо друго, освен най-насъщното и
елементарно, единствено заради оцеляването си. На мен също са ми минавали през
главата разни подобни мисли - да се отделя евентуално сам и да си направя
собствена фирма, с развитие на конструкторска и чертожна дейност. Такива хора
има хиляди около мен и из средите, в които се движа предимно служебно. Само че
те са си тукашни; познават много хора, на тези хора - хората и т.н. Знаят
пазара, знаят къде какво се прави и къде какво се търси – по този начин си
намират и съответната работа. А аз като чужденец и емигрант тези неща няма как
да ги знам толкова добре “изотвътре”, така да се каже. Несъмнено е, че съм
добър в професията си и то много (това не е само плод на самохвалство – аз тук
цитирам оценката на мои колеги и проектанти, с които съм работил рамо до рамо).
Така е винаги, когато самият аз на дадено място показвам уменията и способностите
си, но пък да изляза само с тях на пазара и да се преборвам с останалите хиени,
които отдавна вече са го окупирали – е, не смея, мамка му. Не съм научен да
рискувам, страхувам се да предприемам и прилагам свои собствени решения и да
разполагам дори със самия себе си. Все се съобразявам с този, с онзи; с едно
или друго обстоятелство, но това съм си аз - защо съм такава путка и аз не
знам; понякога ме е яд на себе си. Е, за мен съм си хубав и добър, а пък
другото – майната му. Повече от явно е, че с пари аз няма да се видя никога,
вероятно и никога няма да изплувам от батака, в който съм се накиснал, но на мен
и така ми е добре. Ей го и сега един жив пример: от края на Октомври миналата
година, до края на Юни тази година съм изкарал сума пари, обаче от тях на лице
я има няколкостотин долара спестени, я няма и толкоз. Къде се намира останалата
част от заплатите ни аз не знам, но със сигурност не е и в сметката, де. Просто
средствата са пръснати и похарчени за едно или друго, но ние и от това нямаме
нищо на лице – ибаз го, не съм в най-доброто си творческо настроение нещо;
прощавайте...
28.07.2000 – Е-йй, като се улисам в
моята си работа и пропускам часът, когато трябва за малко да спра и да почивам.
Ето и днес надработих на капиталиста цели 3 минути от моето собствено време, но
пък ще си ги взема с лихвите на края. Тук този режим се спазва с особена
точност и прецизност – от всички, без изключение. Не можеш да накараш никого да
свърши нещо през почивките (сутрешните или обедните). Това е така, защото
компанията в която работя е почти държавна, т.е. получава много държавни
субсидии и никой от персонала не си дава излишен зор и не се отказва от нищо,
което му се полага по право. Мангизите текат като през улук, а пък резултатите
им насреща са плачевни. Това съвсем не беше така обаче в оная частната фирма за
стелажи, където работех преди време. Там докато не се свършеше каквото трябва и
което е било определено от началниците, нито храна се ядеше, нито се пушеха
цигари; ни се пикаеше, ни се сереше – нито пък някой си тръгваше за вкъщи. Аз
също доста прилежно спазвах тези шибани правила и неписани закони, макар и с
голямата си неохота, с подчертана досада и най-дълбока ненавист към
капиталистическия строй - но такива бяха правилата на играта тогава. Уж
уговорката ни беше, че като си свършим работата за деня и още на обяд ще можем
да си ходим, както ми бяха казали в началото още на интервюто. Само че то край
няма, бако! Че не само туй, ами и деветте часа (често и горница…) дето им
работиш плътно седнал на гъза си, и те им се виждат къси, бе – нихната майчица
поганска и чорбаджийска аз дано поеб(на)!...
Тези
два дни пак сви голям студ. Температурите паднаха до няколко градуса само (е,
все пак са над нулата де). През деня е едва около 13°C, но за днес го дават пак
да стане сравнително комфортните 20°C-22°C. Ще пообиколя магазините тези дни,
за да потърся някой и друг компакт диск с музика за татко. Може би нещо
класическо - ще видим. Но и тук проклетите дискове са скъпи, мамка им! Иначе
имат всичко и всякакви изпълнения – от едновремешните песни на Франк Синатра и
Пол Анка, та до космическа и не знам си каква още музика. Ама скъпи, пущините –
е, не и чак толкова много, че да не може да си го позволи човек. Но само при
мисълта, че плащаш цял диск, а пък от него слушаш в най-добрия случай една или
най-много две песни (защото всичко останало до 20 или 21 е само плява и пълнеж,
подобно на грамофонните плочи от миналото…), те кара да се замисляш над толкова
разходи. Още повече пък, когато на човек му предстоят купища други масрафи –
много по-належащи и неотложни, така че дисковете са му последната грижа. Аз ще
разчистя малко и из къщи, дето съм събирал и влачил всякакви музики от тук-от
там и на първо време ще ви ги изпратя тях. Не че те ще ви харесат кой-знае
колко, но поне могат да послужат като разменна монета, на базата “нá ти на тебе
един от моите, ти ми дай няколко от твоите...” - нали ме разбирате. А пък един
ден, като се замогна ще купя на татко цялата поредица с класическите парчета –
като почнеш от “Дунавски Вълни”, та стигнеш до “Компарсита”; само че на кой цар
на времето ще е, не се знае още. Тази събота и неделя сигурно ще напиша и
инструкцията за манипулиране с диск плейъра. Аз си го слушам по цял ден на
работа и толкова много го харесвам, че взе да ми досвидява даже да го изпращам
- ама хайде, от мен да мине, нали татко е мой човек... (шегувам се разбира се -
просто го слушам нарочно, за да работи постоянно и за да съм сигурен, че всичко
ще бъде наред и при вас, защото толкова много ви обичам и уважавам; да има като
как цяла планина с подаръци да ви изпратя - пак няма да е достатъчно, за да
изразя чувствата си към вас)...
29.07.2000 – В къщи съм си вече, сам
с бебето, което тъкмо се кротна за малко, миряса и заспа. А пък аз гледам да
използвам това частично спокойствие и затишие, за да ви драсна още някой и друг
отегчителен ред. Вчера на обяд ходих да купя на татко един компакт диск, който
се надявам че ще му хареса – “Годишните времена” на Вивалди. Само там човек не
може да сбърка, когато купува нещо такова: знаеш автора, знаеш му и
произведенията – просто искаш да си го слушаш и в къщи. А иначе, вземаш някакъв
диск – имена и песни по него изписани много, само че нищо не ти е познато и
обикновено се оказва боклук. Като например този, който пък днес купих, след
като оставих Дани на работа за втората си смяна. Подлъгах се по някакви
латиноамерикански ритми, но с изключение на две-три познати парчета, всичко
останало дори те е яд да го слушаш. Аз обаче купих и още един диск - “Болеро”
на Равел; и с него грешка не може да стане. Утре ще се опитам да върна онзи
диск в магазина и да взема някакъв друг - да видим какво ще стане.
Вчера
след работа минах през една друга продавачница, която беше специализирана за
всякакви дискове (аз изглежда съм се побъркал на тая тема, но моля ви – не ми
забелязвайте, ще ми мине с времето). И там доста се порових из рафтовете й,
докато най-после намерих нещо, което не съм и очаквал даже: диск с циганска
музика и песни от Румъния и България! Купих го мигновено и като се прибрах у
нас го надух през страшните тонколони на уредбата, които имам от неотдавна.
Музиката която се разля по стаите и из квартала, настроението което тутакси
придобих и носталгичната тръпка на един истински патриот веднага изискаха обаче
едни много бързи и неотложни салати, със съответните му там прибавки,
допълнения и спиртни атрибути. По всичко изглежда съм клъвнал баят, защото само
смътно си спомням, че разговаряхме с Даниела на много високоинтелектуално ниво,
разисквахме теми от поезията, музиката; цитирахме писатели, коментирахме
произведенията им и т.н. Аз рецитирах Вазовите “О, Шипка”, “Кочо” и “Левски”
едновременно и в някаква много заплетена последователност (спомних си за
невероятната рецитация на Константин Кисимов “Героите на Шипка”, когото съм
имал насладата да слушам навремето, но само на плоча). Изобщо през цялата вечер
атмосферата беше много патриотична, по-скоро бунтовническа и настроението –
добре приповдигнато и задимено; а всичко започна само на шега и от едни нищо и
никакви цигански песни. Добре ама тя кръвта ми когато подври като котел със
сапун – бърже стигам до нужната фаза на опиянение. В такива моменти ставам
много общителен и словоохотлив. Тези ми положителни качества се проявиха и този
път, а понеже Бакала в момента си е в България и не можехме да говорим с
Испания, та рекохме да се обадим на вас. Само че точно снощи съдбата ми извъртя
много лош номер, защото не знам какво ми стана, но така ужасно ми се върза
езика на фльонга, та не можах да обеля поне няколко свестни думи с вас (за
което аз много съжалявам и горещо се извинявам – вероятно сте си помислили
най-лошото за мен, че съм се напил; ама Боже мили – нямаше такова нещо). На
всичкото отгоре и телефонната връзка беше под всякаква критика, което още
повече утежни незавидното ми положение - и без друго вече достатъчно много
“утежнено” от алкохолни пари и цигарен дим. Та тъй до някакъв смислен разговор
не се стигна с вас, но за компенсация ще поправя грешката си, когато се обадим
за рождения ден на татко. Дани беше много мила и любезна снощи, като ми даде
някакъв конски хап, дето се разтваря във вода и от който ти става леко през
нощта – нито повръщаш, нито те боли главата; ама вълшебна работа, казвам ви!...
Тази
сутрин станах свеж като репичка, но с огромна болка и отчаяние научих, че снощи
в залисията без да искам съм си пропуснал вечерята. То аз съм и на диета като
си помисли човек, ама пък не съм спрял и хептен да ям, де. И както се събудих
гладен и жаден, че като му седнах на масата и доядох всичките остатъци от
вечерта, обилно подплатени с множество печени филии (препоръчват го във всички
диети…) и кьопоолу с повечко чесън (това пък като противоотрова и за
разпръскване на злите духове). Нали имах и планирана работа за деня, която
обаче беше съкратена с една подточка – заниманията ми по колата отпаднаха още в
самото начало (пиках на нея –аз не мога да я гледам, та ще взема и да я
поправям). Яхнах колелото и отидох до моя касапин, при когото миналата събота
бях поръчал един пресен свински врат, който пък да ми доставят днес. Ходих да
си го прибера и от там направо се понесох да взема и последната част за
барбекюто, която ми трябваше (въпросната ос, на която трябваше да се върти
скарата). Намерих мястото, което се оказа точно на 10 мили път от нас (отиване
и връщане). Мерих го нарочно с километража на колелото, който е разграфен в
мили, защото е доста стар, останал още от английската мерна система, когато
всичко се измервало в мили, инчове, футове, галони, унции и паунди. Там, в тоя
склад за всевъзможни метали и материали, човекът ми отряза едно парче ø14 x 195
мм дълго - точно каквото ми трябваше. На всичкото отгоре сайбията не ми взе и
никакви пари – велики капиталисти има по таз грешна земля человеческа! За мен
остана само блъскането с колелото повече от 16 км, но пък аз и без друго имам
такава нужда; а и нали “луд не умалява!”...
Прибрах
се в къщи на обяд - Дани вече беше ошетала къщата след среднощният алкохолен
погром, а бебето беше нахранено и подготвено за съвместно излизане. Аз само се
окъпах и след минута бях готов, застанал зад волана на омразната ни семейна
воатюра (от voiture – “кола” на френски). Имахме на разположение около
половин-един час, докато почваше смяната на Даниела и ние преди това отидохме
на пазар, че трябваше да се купуват някои неща... Спирам за малко точно тук обаче,
защото онова малкото шило се събуди и почна да проявява шопско-балканджийския
си нрав. А е време вече и да яде - ще й смачкам едно парче банан и това ще й
бъде вечерята. Ще продължа при първа отдала ми се възможност...
Продължавам
- амчи тя гладна била животинката, бе: гладна, жадна, насрана и омазана до
ушите; ебаси късмета дето извадих и аз! А пък тя хич не обича да стои с топката
на гъза. Та се наложи да се храним, да мием дупета и да се преобличаме, но с
общи усилия се справяме завидно добре. Значи, както бях започнал да разказвам -
прослушах и дисковете напред. На обяд сглобих барбекюто и с това трудовата ми
дейност за деня окончателно приключи. Плановете ми бяха много грандиозни, но
само “насрещни” и за това не можаха да се осъществят напълно. Не се отчетоха
реалните условия на труд, като недоспиване например, махмурлук, преяждане на
закуска и всички съпътстващи това некомфортно състояние условия, но другата
седмица вече ще се разправям и с колата. А аз от мерак да видя как работи
барбекюто, ще му направя сефтето още довечера, въпреки че Даниела се прибира
късно от работа – в 23:00 чак, но пусковия срок на установката се съкрати
поради доставката на този пресен свински врат, който купих днес. Напред го
наложих с лук и разни подправки. Дани пък, добричката ми тя - вчера взела малко
кайма (свинска + пилешка), та съм подготвил и малко кюфтенца тип “Тихият кът”.
Очевидно скарата ми ще бъде мешана и отново богата – ако някой тук вижда някъде
“диетата”, нека бъде така любезен да ми я покаже, че да й тегля една звучна и
балканска майна – пардонé моа за мръсните приказки, значи...
По
план утре ще ставаме рано, за да посетим едно съседно градче на около 60 км от
тук, където се провежда нещо като събор – затварят главната улица, правят едни
временни сергии и хората предлагат ядене на крак, питиета и т.н. Отделните
етнически групи, живеещи в района се представят със свои традиционни национални
ястия и рецепти. Фестивала се провежда само на местна почва, но с много широко
международно участие - нали знаете, че тук сме много омесени. Има германци,
сърби, гърчоля, италианци и каква ли не още паплач от целия свят + двама
българи и половина в наше лице. Сигурно ще бъде интересно. После от там в 15:00
Даниела ще отиде направо на работа. Такава е програмата, а тези събития се
случиха през изминалите два дни, които тъкмо описах. Днес купих и две празни
видеокасети. Даниела да ви ги донесе, за да ни запишете нещо интересно на тях.
30.07.2000 – Неделя, по средата на
следобеда. Тъкмо преди малко се върнахме от нашата малка локална екскурзийка.
Даниела всъщност отиде на работа, а ние с бебето се забавляваме един друг в
къщи. Тъкмо я нахраних и я сложих на дивана, с надеждата уж да поспи малко, че
да мога аз да си видя работата на спокойствие. Сега Ванеса си пее сама и се
приспива - да видим до кога ще й продължи процедурата. На следващите редове с
няколко думи ще опиша как прекарахме денят си днес, какво видяхме и най-главно
какво от всичкото опитахме, а после ще се преместя на отделен лист, на който
искам да драсна и на татко няколко реда във връзка с новата му придобивка, за
която той още не знае че притежава.
Първо
и вероятно по-важно от всичко останало най-важно: снощи новото ми барбекю
въобще не оправда предварителните надежди за потресаващ и триумфален успех.
Никой до сега не беше помислил, че кюмюра няма да гори и огъня ще гасне отдолу,
след като се задуши отгоре с мръвките, един път наредени върху скарата; като
болен съм направо – какъв крах, какво висше техническо падение и изложение
стана пред страничните наблюдатели; тури му пепел! Всъщност тавата, един път вече
пълна с кюмюр и сгурия, под нея няма никаква вентилация и след като достъпа на
кислород е прекъснат, съответно спира и процеса на горенето; а това пък довежда
до там, че пържолите ми остават сурови и едва стоплени – трагедия! Веднага
разбрах къде е кусура и за избягването му ще се наложи да пробия няколко отвора
за приток на свеж въздух, който да поддържа пламъка и въглените живи. Ако се
наложи и кюнец ще му сложа, да опустее и барбекюто макар; трижди пишман станах,
дето се залових с това самоделно изделие. Но понеже чувствата ми към него частично
охладняха, с тази работа ще се занимавам малко по-нататък, като ми попремине
ядът - нали вече знам какво трябва да се направи, а това означава че е 50%
свършено. Снощи допекох месото на старата ни скара, която предвидливо не бях
изхвърлил все още с въвеждането в експлоатация на новата. Ето, оказва се, че
пак старото свърши работа. Пържолите и кюфтетата обаче станаха чудни,
независимо на какво са печени – Даниела каза, че отдавна не била яла толкова
вкусно и сладко. Това е много висока оценка за нея, предвид че тя има вроден
скептицизъм, негативизъм, подплатен с тотално и повсеместно отрицание на
всичко, наред с хроничното черногледство взети заедно. Всичките й недъзи са
изразени в много остра форма и обикновено първо е недоволна от нещо, а много
скоро след това го оценява положително и започва да харесва и величае (случаят
по свързването на собственият си живот с моя милост, за сега продължава да бъде
най-фрапиращ и остава като един много ярък пример, охарактеризиращ характерният
й шопски характер, заключаващ в себе си нейната обща индивидуална и тъй
уникална характеристика)…
След
като ви се оплаках от собствената си несполука, пристъпвам към по-веселата част
на разказчето ми. Тази сутрин станахме по-навреме и веднага излязохме. Пътят до
градчето, за където се бяхме запътили няма и един час, но общо взето шосетата
бяха натоварени, защото много народ се изсипа там от всички краища на околията.
На всяка крачка – манджи, курабии, понички, бири, вина, сладкиши и какво ли не.
Джазовете свирят на всеки ъгъл – въобще голям сбор, голяма веселба. Довечера ще
падат шофьорски книжки на парцали, след като почнат полицейските хайки за
алкохолна проверка. Ние също се вляхме в шарената тълпа, а и времето този път
беше на наша страна – много приятно и само за разходки. Аз от продължително
избиране на най-различните ястия и блюда, едвам не си тръгнах и гладен от там.
Е, изядох едни пържени картофи с някаква люта и мазна наденица тип “кучешка
радост”, колкото да не е без хич – това дето си го ям винаги в подобни случаи,
защото не може да се сбърка с него. Ходихме разбира се и на руския щанд – от
там изядохме по една оригинална пирожка, с лук, зеле и кайма. Беше много хубаво
- тежки да бях изял още няколко от тях и щях да бъда готов нахранен. А аз в
лакомията и желанието си да опитам по нещо от всяка национална кухня, след като
се мотахме доволно много из гъмжилото от народ, хората на края привършиха с
готвенето и взеха да затварят сергиите си. Даниела яде някакъв китайски ориз с
разни плувки из вътре - тя обича такива екстравагантни и екзотични манджи,
докато аз съм традиционалист. За мен истинската храна е мешаната скара – всичко
останало е под това ниво и не ми предизвиква някакъв особен кулинарен интерес
или пък гъдел на езика. Иззад германския щанд например предлагаха картофена
салата с майонеза, разни техни кюфтенца и кебапченца на скара, но докато
обиколим навсякъде, да видим къде какво има и да си направим най-добрия избор,
като се върнахме при немците, баките им вече бяха празни и затваряха дюкяна.
Така обикаляхме от лавка на будка и от будка на лавка, с надеждата да докопаме
нещо вкусно, но нямахме много успех. Независимо от всичко беше приятно.
Отвсякъде се чува музика - пушеци се носят до възбог, миризми на мазни скари и
прегоряло олио витаят из въздуха. Това се случи в градчето, където преди около
месец в един хотел избухна страшен пожар и 15 души изгоряха живи под горящите
отломки на сградата. Имаше 7-8 наши австралийци, а другите бяха разни
англичани, холандци и т.н. Може би и вие в Европа сте чули за тази жестока
трагедия и човешки жертви. Кралицата на Англия изпрати лично принцеса Ана да
дойде тук на място и да поднесе съболезнования на близките на загиналите. Но
както всяко нещо – лошото се забравя бързо и днес нямаше по нищо да личи, че на
това място се е случило някакво подобно нещастие, освен по все още зловещо
стърчащите остатъци от почти изгорялата постройка, грижливо и старателно
заградени с ограда, за да не всяват смут и паника сред обществото. След обяд се
прибрахме обратно в Maryborough и от утре седмицата започва при познатият вече
на всички рутинен график. Отново за любителите на географските понятия и
наименования, посочвам и името на населеното място – Childers се казва;
намерете го на картата, ако това предизвиква някакъв любопитен интерес у вас…
Аз
тази седмица пак ще си надработвам часовете, като ще започвам ½ час по-рано и
ще свършвам вечер с ½ час по-късно, защото в петък на обяд пък ще поемаме към
Бризбън и Gold Coast. Ще минем да вземем и Неничко след училище и отиваме на
гости у нашата приятелка Румяна. Даниела ще си размени смените за събота и
неделя с някоя нейна колежка и така няма да бързаме за прибиране още в неделя
по обяд, а ще имаме повече време за разходки и ходения тук-там. Сега ще пиша на
скъпия ми татко на съвсем отделен лист, а утре в почивката си на работа пак ще
продължа на този...
31.07.2000 – Включвам се в подвижния
си репортаж много набързо, защото не ми остана достатъчно свободно време на
разположение. Снощи падна голямо писане по инструкцията за компакт диска на
татко. Стана много подробна, но пък покрива абсолютно всичките му функции.
Твърде вероятно е тук-таме из текста да съм сбъркал по някоя незначителна дума,
но с бебето на ръце не ми беше много лесно да мисля съсредоточено с и без друго
прогресивно затъпяващата си глава. Ванеса ту се събужда, ту пак заспива; ту си
изтърва бибероната, та колко пъти ставах да й я давам – абе имах не много леко
дежурство. Докато се обърна и дойде часът за къпане и хранене - остана ми да
развия още една подточка, която ще довърша по някое време през седмицата. Това
ще бъде още по-трудна задача обаче, защото освен бебето, ще имам и
непрестанното бърборене на Даниела връз главата си. С нея човек много трудно
може да скучае под купищата от въпроси и приказки, в обсъждане на това или
онова, но пък и концентрацията, когато трябва да се свърши нещо важно, става
почти невъзможна. Но все ще намеря начин да довърша каквото съм започнал.
Вчера
пропуснах да отбележа нещо – ако не чак толкова интересно, то поне може да ви
се стори куриозно и отчасти дори забавно. Татко може би още си спомня пирожките
на “великият” Съветски Съюз, а пък и аз съм ги опитвал там, които в онези
далечни времена се харчеха по 10-11 копейки парчето – горещи, насред улицата.
Тук обаче, при подобни улични условия, но с чувствително по-ниско качество на
продукта от оригиналния му вариант (че и грамаж…), тези произведения на
съветската труженичка и колхозничка струваха завидните $2.70! Руснаците обаче
зад тезгяха рубли не приемаха, но пък по този начин значително повишиха нивото
на държавната си монетна единица; где были десять или что там одиннадцать
копеек, куда ушли два долларов семьдесят копеек – ну, скажите мне добрые друзья-товарищи?!
Абе, пазарната икономика разцъфтява навсякъде чрез масиран и повсеместен
хайдутлук. Даниела вика, че ако и догодина се задържим тук в това градче,
виждаме се застанали пред една скара с кюфтета и кебапчета, в които толкова
много съм се специализирал вече, че спокойно мога да изляза на пазара с тези
собствени произведения. Сума пари щяхме да направим – само викай: “Топли,
парят!” и кесията ми сама щеше да се пълни със стотинки. Ама кой да се занимава
с тези тропулаци - то си е и хамалогия в същото време, ако се погледне
отстрани; не ще само викане...
01.08.2000 – Отново, вече на
официалното си писмо, тържествено пожелавам на моя и обичан от всички нас татко
много здраве, дълголетие и спокойствие по случай рождения му ден. Да си ни жив
и здрав, скъпи татко! Мислех довечера да пия една ракия по този тъй тържествен
случай, но снощи се обадиха на Даниела, че днес я викат на работа и аз пак ще
съм си в къщи сам. Така че моабета ни съвсем не се отменя, само дето остава за
утре вечер. Но поне ще ви се обадя по телефона - дано сваря татко в къщи, че да
мога лично да го поздравя за празника му. Онази вечер пък Бакала ми се обади -
вече са се прибрали на Канарските острови. Поприказвахме си за България,
обменихме малко майтапи и т.н., но за бебета и деца не сме говорили.
Снощи
успях да завърша подробното описание на татковия компакт диск. Стана с обем от
4 пълни листа - добре че не му купих нещо по-сложно, защото нямаше да имам
времето, за да описвам всичките чудесии и функции на апарата. Но така или
иначе, с тези листи в ръка, аз смятам че той отлично ще разбере кое как работи.
Ще започна вече в една кутия да подреждам нещата, които са само за вас, та
Даниела като тръгне за България, да са напълно готови. Предполагаме, че към
края на този месец тя ще излети, но с кой самолет и на коя компания, все още не
знаем. Аз ще продължа да пиша до тогава – явно, с пращане на писма и колети
няма да се занимавам от сега нататък. Защото те докато пристигнат от тази част
на света и вие ще сте се видели вече с нея. Тя ще ви бъде най-живото писмо за цялата
тази моя превратна и кръговратна, на моменти дори малко страховита и невероятна
история...
От
известно време насам Ванеса започна да се преобръща по корем, мъчи се и да
пълзи, а пък в онзи паяк, в който я слагаме да стои от време на време обикаля
цялата къща като торпила - тътрузи се по пода с крачетата си и се придвижва
много успешно навсякъде. Яде добре, спи добре - слуша и ака по много. Довечера
пак ще се гледаме двамата с нея, докато майка й е на работа.
Неничко
снощи ми спусна нови задачи по телефона – някакви негови апапи пак му дали едно
раздрънкано колело, та сега ще оправяме и него до степен на пътна пригодност.
Ние в петък тръгваме за Gold Coast и два дни ще бъдем заедно.
Тези
дни времето пак се развали. Даже вчера и днес валя дъжд. Нали е уж зима още,
все пак. Нас като ни напече слънцето и стане 25°C си мислим, че е дошло вече
лятото, но по това време на годината такива променливи климатични условия се
смятат за нещо нормално.
В
последните няколко седмици поех доволно количество фруктоза – главно под
формата на ябълки (които аз не знам защо, но ненавиждам като плод…) и множество
портокали (които пък обожавам). След поглъщането на такива индустриални
количества с витамини, лишеят от пръста ми напълно изчезна и то съвсем
неусетно. Казвам го нарочно, за да успокоя скъпата си майчица, която денонощно
и определено безпричинно се тревожи за моето здравословно състояние –
действително, че ми е липсвал някой химически елемент от Менделеевата таблица,
само че аз така и не разбрах кой точно си наваксах с тези мои проклети плодови
диети – пфу-у, отврат! Кой каквото ще да ми разправя, но според мен плодовете
са създадени от Бога единствено за да се прави вино и ракия от тях, а не да ми
се варят разни компоти и да се хрускат в суровото си агрегатно състояние…
02.08.2000 – Ето, че снощи не можах
да кажа на татко лично “Честит рожден ден”! Но хубаво е все пак, че е заминал
за Дряново – нали с нещо трябва да си попълва времето на млад пенсионер. Рано
или късно нещата ще се оправят и бизнеса им ще потръгне, обаче никой не знае по
времето на кой цар ще стане това. Аз вчера също излязох по-рано, за да закарам
Дани на работа, а пък в къщи трябваше да поемам и грижите по малката. Имах
връчен и един списък с неща за купуване, та добре си прекарахме времето по
магазините с бебето. То уж бебе-бебе, ама взе да се обръща наляво-надясно,
надига ми се от количката в движение, иска да става и не ще да стои завързана с
каишите, а пък от няколко дена вече се въргаля по дивана като кебапче на скара.
Привечер се прибрахме в къщи - Ванеса беше много изморена и отпаднала, та я
приспах набързо, за да мога и аз да си видя работата на спокойствие.
Вчера
от един парфюмериен магазин накупих някои подаръци за вас, а и за подавка на
близки хора. Когато окончателно разпределим всичко с Даниела, ще опиша кое за
кого е. Аз разбира се почнах от края да надиплям нещата. Вчера се получи и
вашето писмо № 71, в което описвате посещението на Бакала и на Цецо майка му.
Ние със Светлана пак си поприказвахме снощи – и тя е като нас на мнение, че
единствено и само със строг контрол, постоянство и непрекъснато натискане могат
да се постигнат някакви положителни резултати, било то в музика, учение или
каквото и поприще да е. Тя ще праща някакво лекарство за баща си, също против
възпаление на простата, но било на билкова основа – похвали ни го много със
своята доказана ефикасност, а пък не така скъпо, както всеизвестният “Проскар”.
Те довечера ще си говорят специално по тези въпроси с Даниела, за да се
консултират и да се разберат. Аз това въпросно пакетче ще го сложа във вашия
багаж. Отгоре ще напиша името, адреса и телефона на чичо Кирил, та като
пристигне всичко по живо и здраво в Габрово, да му го предадете, с нашите
далечни поздрави, естествено.
Снощи
смлях едно месо, дето се беше застояло от сума време в камерата на хладилника.
Моят касапин ми дава допълнително и по една шепа сланина (без пари, защото съм
му клиент), та прекарвам през машинката и нея. Чак тогава омесих цялото
количество заедно с другото месо, което пък беше много сухо. Не знам от коя
част на прасето беше рязано, но по него нямаше грам тлъстина. В този си вид
едно такова месо не става за нищо, освен за стръв на рибата защото като се
сготви или опече, последното остава много сухо и се точи на конци. А аз така
със сланинката го каращисвам и омагьосвам малко - не питайте после какво им е
на съседските кучета и котки, като надушат миризмата на скарата отвън. Вият
всички в един глас като се вдигне оная ми ти фанара от пушек и аромат на печено
месце! Докато си почивах, наготвих и една експресна супа топчета - даже Дани
днес ще даде на Ванеса малко от бульона, белким й хареса. После изгледах един
филм по видеото, след което изкъпах набързо бебето с подвижния душ/телефон. А
то, завалийчето пръхтя, грухтя, мига с очички, дави се, кашля, но на края се
справихме брилянтно с процедурата по хигиенизиране на тялото доста преди да си
е дошла майка й. Че ако тя пък ни беше видяла от някъде, щеше да побеснее дето
й измъчвам така жестоко детенцето. Последният ритуал – млякото в шишето и бегом
в кревата. Междувременно говорихме за кратко и с майка по телефона. Връзката и
този път беше лоша (а не от алкохола…), въпреки че вечерта се наливах само с
проста вода, защото се бях наял много лошо и ме палеше жаждата...
03.08.2000 – Снощи проведохме едно
много скромно тържество по повод рождения ден на татко. Понеже Даниела беше на
работа предишната вечер, та го карахме “на патерици”. Чорбата ми стана чудна –
даже моят най-строг качествен контрол и критерий от София я оцени с много
високите си точки, само че онова малкото диване й се мръщи, плю я цяла вечер и
не рачи да я поема. Не е свикнало сигурно още на човешките вкусове и
традиционни миризми. Аз й турих баят чубрица, не щадих и черния пипер – абе
имаше от всичко, както подобава в най-светските рецепти. Та на края си яде
банановата каша, мушморока дребен и миряса.
Снощи
пуснахме в действие и всичката възможна електронна техника, която бях накупил
миналия ден, както ви бях споменал по телефона. От една фалирала аптека пък
купих 20 броя джунджурии за $20, а някои от парфюмите бяха с оригинална пазарна
цена от по $25-$40 единия. Взех калкулатори, електронни календари и часовници.
Всичкото по $1 на парче. Часовниците са специално издание по случай 2000-та
година и са програмирани до 2050. Американски са, въпреки че са сглобявани,
разумява се в братският нам Китай. Но аз на армаганите ще се спирам поотделно,
а пък и Дани ще ви обяснява нещата надълго и нашироко, като се видите на място.
За татко има един калкулатор със слънчева батерия – работи дори и на слаба
електрическа крушка. Нарочно се завирах под креватите, където е по-тъмно, за да
докажа при каква най-слаба светлина продължава да функционира. Влизах и в
гардероба, но там пък е мъртвешка тъмнина като в египетски саркофаг и дори самият
аз не виждах дали калкулатора работи или не. Смятам, че в такива екстремни
условия вие не бихте имали глупостта да го ползвате – аз само проведох
поредните си тестове в името на прогреса. По този начин доказах, че сметачните
машинки действително нямат нужда от други батерии – захранването им идва от
светлината; ебаси мамата до къде стигна техническата мисъл на Човечеството!...
Днес
на обяд с Даниела ще ходим да гледаме една кола. Ориентирал съм се вече към
марка и модел - “Опел Вектра”, който тук се произвежда под австралийското име
на “Холден”. Много хубави автомобили са и на преден план изпъква елегантната
европейска линия и германска технология, заложена в тях. Всъщност това си е
чиста продукция на General Motors, която е американската компания–гигант, имаща
филиали по целия свят. В Германия обаче ги наричат “OPEL”, тук пък – “HOLDEN” и
т.н. Чисто нова от магазина такава кола струва около $28,000, но на старо (3-4
годишни да речем) вървят по 14-15 хиляди. Правя си тънката сметка от нашата да
вземем $10,000 след като я продадем разбира се и да добавим малко горница, че
да си купим пък такава сега. Но всичко това все още е много сурово и се намира
в кръга на мечтите, чието осъществяване не е ясно много-много – ама хич даже.
Утре
на обяд тръгваме за Gold Coast. На път ще вземем Нени, който ще се е върнал от
училище, ще ни чака окъпан и облечен – готов на вратата. Той много обича да
пътува, да ходи тук-там и въобще да не си седи в къщи, а най-малко пък залегнал
върху учебниците и тетрадките – какво ще излезе от него не знам, но ме е страх
и да помисля за това. Другия наш хубостник, Сашко - и той не ще да учи. Има да
взема един изпит по анатомия и го влачи от сума време, та снощи имаха
“специален” разговор с майка си по телефона. Оная като го нафута-нафута набързо
и му сви перките - нищо че през Декември той пък навършва 21 годинки...
04.08.2000 – Днес свършвам работа на
обяд и тръгваме. В момента Даниела подрежда багажа и малката в къщи и ще ме
чакат в 12:30 готови. Аз снощи ходих на малък локален (друга “купешка” дума за
махленски…) пазар, та й накупих няколко бурканчета с детски храни (Ванеса имам
предвид). Защото по време на път и особено когато сме на гости няма много
условия за готвене и излишни усложнения.
А
иначе нищо съществено не се случва през тези дни около и със нас. Даниела
започва да я обзема тръпката по предстоящото й пътуване до България и
вълненията от срещите й с близки и познати. Наред с това на бебето не му пука
много от тези предстоящи емоции (все още), а аз от сега вече си мисля колко ще
ми бъде кухо и празно сам-самичък през цялото това време. Е, ще гледам да ходя
всяка седмица до Бризбън – хем с Неничко ще се виждаме, хем пък и с Методи ще
си поразтушаваме душите с някоя и друга чашка.
Колата,
която разглеждахме вчера много ни хареса. Прилича на BMW - нали и тя е с
германско потекло. Не знам само как ще осъществяваме покупко-продажните
операции, защото на нас хем ни се иска да се сдобием с нещо по-ново, хем пък не
ни се дават и много пари, защото си ги стискаме и пестим усилено евентуално за
депозит пред банката, които да залостим срещу закупуването на къща или някакво
друго собствено жилище. Така че тепърва имаме да решаваме сложни финансови
въпроси, а проклетото Тото на Даниела също нищо не пуска като от пресъхнала
каца. Но вие не си мислете, че сме зле или пък се отчайваме от състоянието си
на относителна бедност – дори напротив; но нали също знаете, че човек колкото
повече започва да има, толкова повече неща му се иска да придобие, по
възможност не сега ами веднага, а то не става така.
Другата
седмица вече започвам да стягам подаръците ви. Ще ги наслагам в една-две кутии
от обувки и всичко ще бъде за вас, а вие по преценка на място ще раздавате на близки
и приятели по някое и друго скромно армаганче от живущите в тази част на света.
Аз препоръчително ще надпиша с малки лепенки кои неща съм намислил за подаръци,
а пък майка там да се оправя със стоката. Мисля само на най-близките ни да
изпратя по нещо, но кои да са те? - след като всички без изключение са ми
най-близки и за абсолютно всички милея еднакво. Как да пратя на едного да речем
нещичко, а пък да няма нищо за някоя друга моя дружка например? А това не са единствените
ми кахъри – цитатът ми дойде на ума съвсем произволно, но наред с тях имам и
десетки останали, да не река стотици. Абе много ми е сложна задачата, но сега
като отидем на Gold Coast, от сувенирните им магазини ще накупя малки коали, та
да има за всеки по една…
Няма коментари:
Публикуване на коментар