Скъпи
наши майко и татко; приятели - дружчици мои верни и сродни душици, “лежерни”!
Днес
е вече 09.07.2003 – трябва пак да има най-малко две седмици,
откакто регистрирах последната си информация. Това всъщност бяха заключителните
редове на предишното ми писмо - току преди да го пусна, заедно с прословутите,
подписани вече от най-висша инстанция документи. Консулът, след като по
телефона ми изчете една дълга и поучителна беседа, за това колко е погрешен
пътят, по който въпросните документи и делото въобще се движат и водят по
принцип, все пак се съгласи да ги завери с най-обикновеният възможен и
непретенциозен печат на техния Консулски отдел – съгласно стандартната им
процедура. Спомням си, че по абсолютно същия начин постъпи и предшественика му
преди близо 3 години – явно това е законната форма на подобни заверки. Такъв
“Апостил” (по смисъла и значението на тази най-нова за мен дума в българския
език…), слагали само във Външно министерство - и то в онова Софийското, а не
тукашното Австралийско. В крайна сметка всичко това се оказа една много голяма
каша – т.е. попаднахме в обръча на нов омагьосан кръг, в който едните от там
викат, че тук трябва да се свърши работата, а другите от тук ни изпращат за
същото нещо там; както между другото е и всичко останало. Дано така заверените
документи да ви свършат работа, защото аз иначе не знам какво да ги правя.
Консулското лице каза също, че не е и чувал даже за Габровската фирма
“Мултилингва”, която официално е превела писмата. Те нямали право да издават
такива документи, защото нямали “акредитейшън” (ако accreditation е английският
аналог на тази иначе толкова звучна, небългарска и купешка дума) пред Външно
Министерство - т.е. последните да са ги признали и упълномощили, че могат да
правят такива официални преводи. Подобни проблеми аз имах и с нашите документи
за Австралия, които моята съученичка от началното училище Мариана ни превежда
по това време във въпросната служба. В същата фирма тогава работеше и Иринчето
Кавалова, мир на праха й. Та като отивам аз в София през мразовитата и снежна
зима на 1990 в тогавашното Външно Министерство на ул. “Хан Крум” Еди Кой Си Номер, ония там се хванаха за
главата. Поискаха едва ли не всичко да се превежда наново, изключително само от
оторизирани за целта фирми, естествено на територията на столичния град и още
по-естествено – за много повече пари. Че пак връзките на леля Здравка помогнаха,
чрез една нейна добра позната (ако последната още работи там, бягайте при нея
за помощ и съвет – много харна женица; хем работа върши, че и красавица по
външни физически белези на всичкото отгоре). Така тази, станала вече и наша силна
вътрешна връзка във въпросното “външно” ведомство, извика един синекурец от
горния етаж и под нейното пряко съдействие, офицерът от Държавна Сигурност (че
какъв да е друг – то други там нямаше по онези времена…) презавери с неговия
личен подпис нашите документи за тоя, що клати гората (е, може и да съм се
отсрамил тогава с една луксозна кутия “Таралежчета” или бонбони “Тунелчета”; в
краен случай дал съм някоя “Лакта” или поне едни “Лимонови резанки” – вече не
помня подробностите). Едва така подписани и заверени от българска страна,
човекът вече ги превърна в “официални” за пред Английското посолство, от където
цялата бумащина също трябваше да мине през иглено ухо (със съответните нови и катастрофални
такси от по 30-40 лева на страница или на документ – ще излъжа, но много пара
беше дори и за тогава, срещу моята престижна за времето си инженерска заплата
от 210 или 230 лв; спомням си го като вчера, но месечният ми доход може да е
бил и по-малък – това вече определено не помня). И чак след като получиха
червения печат и на Кралството, документите ни за емиграция можеха пък да бъдат
представени пред Австралийските служби в Белградското им посолство. Та, през
каквото съм минал аз тогаз, само моя приятел и верен спътник Бакала знае – през
адски огън под порой от камъни съм газил и високи прегради, колкото планини
прескачал, за да стигнем най-после и до тук; чак в края на света и едва към
залеза на възрастта. Както и да е, това беше само една кратка история (за
разлика от мита за партизанското съпротивително движение например, тази е
съвсем истинска и автентична) - малко се отклоних, по навик; прощавайте…
Откакто
е дошъл дядо Митко и моя обект вече видимо напредва. Все бутаме по нещо с него
и той много ми помага. Само дето много трябва да му обяснявам и на няколко
пъти, но карай – нали вървим напред. Често се събираме с приятелите - де у
Верчето, де у нас; стана като горска хижа този наш семеен дом. Сега най-новият
ми проект е да свържем къщата с гаража, а пък самия гараж да го превърнем в
механа. Там има вода за свързване на пералнята; ще се наслагат дървени лавици
по стените, върху тях ще наредим паници, сахани, тигани и ще стане досущ като
истинска таверна. Но това ще се развива на някой по-следващ етап. Нека сега да
оправим двора първо, пък тогаз ще се развихряме напред.
От
време на време си правим и по някоя снимка – де с фотоапарата, де с
видеокамерата. Малко сме разпасана команда и много мудно ни вървят действията,
но иначе сме много добре. Аз непрекъснато търся работа – от дъжд на вятър ходя
по интервюта и уж всеки миг ще започвам някъде, но не се знае нито кога, нито
пък къде. Все очаквам да се случат някакви промени и така си оставам с
чакането. Онзи ден толкова много беше назряло положението, че дори щях да
почвам истинска работа на едно място (това беше в понеделник). Хората ми се
обадиха, че не са готови още, та го оставихме за днес (сряда). Сутринта даже
отидох на място, за да проверя каква е ситуацията, но онези пак нямали готовност
да ме назначат и всичко се отложи за следващата седмица. В същото време, пак
днес ходих на друго интервю – от там пък обещаха, че до петък ще имам
резултати, като такива чакам и от друго място – въобще полагам всички усилия за
поставяне на новото начало, но борбата ми с класовия враг е много неравна.
Работя и по двора, както вече всички разбрахте.
Неничко
беше при нас преди 2-3 седмици - нали изпратихме съобщения по този повод. Чухме
се и по телефона. Времето така бързо лети, че не можем да се усетим как се
изнизва покрай нас като бърз влак на селска гара. През това време Дани изкара
две извънредни смени (в събота и неделя), със средствата от които започваме да
мажем къщата. Ще я измажем с варо-циментова мазилка изцяло отвън и на края ще я
боядисаме бяла. А пък керемидите на покрива ще са червени. Те и без друго с
годините и от влиянието на времето цветът им изобщо не личи - така че се
нуждаят от известно освежаване и опресняване.
Търсете
ми колело от стара волска каруца - ще правя полилей за механата. Ако нявга си
дойда в България, много вехтории имам да завличам насам. Да знаех че така ще се
запаля по тази къща, още предния път можех да попримъкна туй-онуй от селата. А
пък аз тогава се хвърлих в безразборен и хаотичен алкохолизъм, без изобщо да
помисля за етническата си и етнографска култура.
Сашко
пристига след две седмици да се види с баба и дядо. Ако е рекъл Господ, с него
можем да започнем нареждането на плочника. Той е експерт вече в тази област –
нали сам си е правил плочките в новата къща.
Надявам
се, че вече сте получили писмото ми с документите. Или поне е наближил момента
на пристигането му. Аз писах на татко, че вчера дойде вашето послание - № 139.
Ванеса е добре и ходи на градината. Нени е във ваканция и не съм го чувал
скоро. Той сега, след като знае че съм малко финансово немощен, та не съм му
изтрябвал особено. Виж, ако има нещо да се купува и да му трябват пари – тогава
веднага се сеща за баща си. Да бъда нека трижди проклет, ако и аз навремето съм
бил такъв като него спрямо родителите си или пък ако сега се държа подобно към
тях!...
23.07.2003 – Ето че неусетно се източиха още две седмици, в които пак не намерих
време за нито един ред да напиша в дневника си. Така страшно летят минути,
часове и цели дни около нас, че страх ме обзема чак! Ами то ако върви все така,
дали пък няма и да одъртеем много скоро, бре?...
Аз
напоследък съм все по двора. Завърших изграждането на стената между нас и
съседите. Монтирах прозорците, рамки, лампи, картини – въобще направих голям
скок във всички направления и обекти, без обаче някакво видимо осезание, защото
до сега не сме прерязали лентата на нито един. Почнахме да измазваме и къщата.
Краси дойде преди две седмици и с него изкарахме две големи стени. После аз продължих
делото сам с друга една малка част, която не е толкова претенциозна откъм
качеството на замазката, защото пък не съм и чак такъв майстор като него; нищо
че се подписвам в тефтерите като “устá” - аз съм си самозванец поначало…
Започна
придвижването на плочите към задния двор, където скоро ще ги полагаме, а и за
да се махнат от покрай стената на къщата – тази част също ще се измазва. Аз ги
бях складирал по края, уж временно и да не ми пречат за момента. Но всеки път
като си намеря някаква работа наблизо и ми се налага да ги местя другаде –
големи упражнения направих с тях, вместо безцелното вдигане на гирички и щанги
в някой спортен салон например или “фитнес” център.
Пак
през тези седмици ходих на няколко интервюта, но за сега са все безуспешни.
Продължавам усилено да си търся работа, но като че ли в последно време тя
упорито се крие от мен. Миналата събота и неделя с Неничко ходихме по неговите
мотокросни състезания. Той дойде в петък вечерта да ме вземе и заминахме. Аз
бях нагласил торбите с манджите, а от него беше возенето. Карахме цяла нощ по
разни диви планински пътчета, стръмни и тесни. Изморихме се и двамата от
взиране в тъмнината и в 02:00 най-после легнахме да поспим в колата. Сутринта в
06:00 продължихме. По някое време преди обяд пристигнахме на пистата, където в
единия й край има нещо като къмпинг - направихме си там базовия лагер и
хукнахме да събираме дърва от околните кории. Цялата вечер се топлихме покрай
огъня, че нощите бяха ледено студени - до еднозначни температурни единици, с
много малко над нулата. През деня отидохме на разходка по поляните наоколо да
изкореним няколко тамошни кактуса, които впоследствие също засяхме в нашата
градина - дано се хванат, защото са много ефектни растения. Така двора, освен
основният си Копривщенски вид, доби и малко Мексикански оттенък. С Нени си
дойдохме чак в неделя вечерта - той ме остави у нас, вечеря набързо и си
замина.
Аз
пък в понеделник цял ден висях на компютъра да оправям финансите на фирмата –
приходи/разходи, такси и т.н. Вечерта късно отидох да взема Сашко от летището в
Бризбън. Дойдохме си чак в 00:30, защото поначало самолета му пристигаше много
късно. Това вече беше онзи ден, а аз вчера отново започнах да лепя камъни, че
да довърша стената. Днес пък щях да продължавам със същата дейност по камината.
Добре ама то напред взе че заваля, което пък ми даде възможност да пообиколя
малко магазините, а и да напиша настоящите си редове. Не е време за нищо - дано
се оправи поне за почивните дни, че с Краси да измажем още някоя и друга стена
на къщата. Гладките части вървят много лесно и бързо, обаче като почнат
извивките и чупките покрай первазите и прозорците – тогава виждаме зор.
Междувременно
пристигна и писмо № 140. Дано тези документи да са уловили ред, че иначе не
знам какво ще правим с тях. Една неделя ходих на битак – довлякох още интересни
артикули, измежду които и една факс-машина. Много хубава, сравнително нова и
работеща на всичкото отгоре. Взех я за $1 (да, един долар…) – е, хората искаха
$2, но аз нали съм цар на пазарлъка, не можаха да ми откажат (аз всъщност се
пошегувах, като мислех че няма да ми я продадат толкова евтино; после вече
нямаше как да се откажа – аз съм честен търговец, което е голяма рядкост). В
къщи само избърсах праха от капаците и машината светна. Не че някога изобщо ще
ползваме такова отживяло съоръжение, но защо пък да си го нямаме в
домакинството - особено на такава смешна цена.
Онзи
ден направих посещение и на градското бунище. По принцип там всеки си изхвърля
ненужните боклуци, но в района има нарочен магазин, в който за нищожно дребни
пари могат да се купят и разни годни неща – де с малко ремонт или някаква
преработка, но им се дава нов живот, един вид. Та от там довлякох една стара и
съдрана рибарска мрежа, голямо парче дебело корабно въже и още някои интересни
джунджурии – всичките са все за външната украса на задния двор, който на
отделни места ще изглежда и като бирария “Златната рибка” в Приморско, Китен
или Созопол (хипотетично, с известно допускане и малко фантазия). Абе постоянно
прибавям по нещо към къщното обзавеждане - нали сега пък тая краста ме е заяла.
То
май че пак изчерпах темите - все ми се иска по-често да се включвам в ефир, но
дори и времето е сякаш против мен. А пък и сега, около тая пълна къща с народ
си е такова увъртане с всички, че е малко трудно за описване. Даниела работи
яко – като видяха че е добра, дадоха й повече смени. Тя също е на голям зор в
работата си, защото скоро ще имат разни ревизии от министерско ниво, та гледат
да си оправят бакиите, преди да са ги изловили “в крачка” и неподготвени.
Ванеса продължава да ходи на градината и си е много добре. Нени започна
следващия срок – остават му още два и окончателно завършва училището. Какво ще
става обаче после с него – това вече не се знае, че и самият Господ мълчи по
въпроса…
26.07.2003 – Събота вечер е, баш по ракиено време. Но ни ракия има, нито пък някаква
жива твар се върти наоколо покрай нас (освен съседите). Ние днес с Краси
измазахме стената на гаража и той си замина обратно за Бризбън. Не можа да
остане, че да се почерпим “майсторски”, защото трябвало да води дъщеря си
някъде и после да я прибере. Останалата част от партизанската ни група също
замина за Бризбън, за да изпратят Сашко на самолета в 18:00 за Аделаида. После
ще се приберат насам. А пък аз такава тишина, такова спокойствие и потресающ
земен мир отдавна не съм изпитвал, виждал и чувал. Ето защо веднага седнах зад
писалищната маса, та да се насладя изцяло на това свръх удоволствие. Само след
около час време обаче и под покрива ще бъде съвсем друго вече. От едно дете,
дето само имахме да викаме по него, в последно време имаме таман три наведнъж –
та дори и четири до напред; нищо, че четвъртото ще се жени след половин година.
На Даниелчето й се вижда баят зор, докато се справи с капризите и мераците на
всички ни. На всичкия си домашен зор, тя тази седмица беше и всеки ден на
работа, което хептен я озори (не че не обича да ходи, но й идва малко премножко
да съчетава служебните с частнособственическите си интереси).
Моята
седмица също не беше особено успешна или пък благоприятна по отношение на
строителните ми мероприятия и дейности. Два дена непрекъснато валя дъжд и много
ми обърка дворската работа. Наред с всичко се занимавах и с други ангажименти,
купувах материали, разни вериги, въжета и т.н. – всичкото все елементи за
градинските нужди в задния двор (който взе да става исторически и да
предизвиква в мен известна доза неконтролируемо и неподправено омерзение).
Купих 15 м верига само за $20 (таквоз парче бяха пуснали в момента изпод щанда
на Корекома). Иначе 1 м от същия размер в редовния магазин струва $32. За моя
проект ми трябват само 12 парчета по ½ метър, които ще закача между трите лампи
на площадката – гледайте филма за повече подробности, защото е невъзможно да
обяснявам всичко. Купих и едни гумени тампони да приспособя за крачета на
компресора от климатичната инсталация, който ще стои навън – уж с цел да
поглъщат вибрациите и да се намали шума от електромотора, но дали ще са
ефективни ще се разбере едва след като го пуснем в действие. Преди няколко дена
му отлях една бетонна стъпка, където последният ще бъде окончателно инсталиран,
така че и този проект е вече в пълен ход.
Тези
дни ходих и по множество други обекти от строителен характер. В една каменна
кариера намерих нещо като баластра – размера на камъчетата е малко по-голям от
този на мозайката. С тях ще покрием един участък в страничния двор от къщата до
пътеката, където пак ще нареждаме плочи. След това поле от трошляк, до оградата
на другата къща пък ще се развие зеленчуковата ни леха. Бях паркирал колата във
въпросната кариера, под един навес. Давам назад с ляв волан, за да си изляза на
пътя - обаче баш до мен да имало един солиден метален кол, дето държи целия
покрив, който аз в суматохата и разсеяността си не съм видял. И както си карам
много бавно и внимателно на заден ход, чух че опрях у тоя колец и нещо изстърга
по ламарината. Спрях веднага, дадох малко напред да се освободя, че се бях и
заклещил на всичкото отгоре като бременна кучка и вече си излязох нормално -
без да им съборя шибания покрив дори. Когато слязох обаче и погледнах какво е
станало с колата и какви са пораженията от срещата ми с тоя кол - лошо ми
стана. Бронята смазана, калника огънат и боята му одрана, башка дето и фара
счупен (не съвсем на парчета, но стъклото му имаше достатъчно напукан вид, за
да го направи впоследствие негоден). Най-странното от цялата работа беше, че аз
дори не се и ядосах много, както обикновено му приляга на един подобен случай.
Такива страшни борчове са ни налегнали, че просто валят един след друг и самият
не успявам да събера достатъчно сили, че да се кахъря подир всеки един – даже
не се и разпопържах, което е една напълно нормална човешка реакция, особено пък
на френски възпитаник като моя милост. Та сега, на всичкият ми хал, отгоре и
ремонта на тази кола ми дойде хептен горница. Купих фарът вчера – със сетни
сили го спазарих едвам за $100. Искаха ми $125 в едно автогробище. И той се
оказа пластмасов на всичкото отгоре, а не стъклен, та за това беше и толкова
евтин. Иначе стъкления аналогичен вариант започва от $370 нагоре. А тук говорим
изключително и само за части на втора употреба - не знам точно колко струват
нови, но за куриоз може да попитам в сервиза. С други думи, отворих си съвсем
нова работа за няколкостотин долара - с изчукването, бояджилъка и т.н. В
понеделник имам едно важно интервю в Бризбън, та от там ще прескоча до моя
тенекеджия – той да каже каква ще е “глобата” за усърдното ми и майсторско
паркиране...
Та,
такива ми ти работи. Ако спестя от някъде нещо съвсем малко (говорим за дребни
суми от порядъка на няколко нещастни цента или долара), на друго място обаче ще
насипвам с кофите, като баластра. Няма изплуване от кацата с говна и това си е,
майката му стара и противна! Пак онзи ден закупих на много сносна цена един
стар уличен фенер. Ще го побия отпред на къщата, но първо трябва да го
възстановя. Боята му е опадала, въобще има нужда от основно подновяване.
Частите му са изработени от някаква алуминиева сплав и ще ги дам на прахово
покритие – няма да струва хиляди, а пък ще е вечно, веднъж като се направи.
Парчетата верига, които накроих вчера също трябва да отидат на покритие -
най-вероятно ще ми ги поцинковат на горещо; има такива места, със специални
галванизиращи вани. Абе, отварям си работа във всеки възможен миг и изобщо не
търпя компромиси – или всичко ще се прави като хората, или никак!
Измазването
на къщата върви много добре - става чудно. Утре може да заснема новите и
завършени вече етапи. Питахме ви онзи ден за номерата на обувките, че да ви
купим едни хубави топлинки за зимата. Добре ама когато Дани отишла с баба Райна
в магазина, там вече имало само малки размери. Независимо от всичко тя купила
на татко едни обувки за есенно-зимния сезон. Сашко също си купил такива, че
били много модерни. А пък щом като той ги е купил, значи че те наистина са
(защото пък нашия не носи нищо друго, освен ако не е модно имам предвид).
Аз
в момента готвя една много странна гозба. Онази вечер Дани беше пекла едно
парче цяло месо в тавата и по дъното й останаха доста мазнина и ситни мръвчици.
Аз му обрах кокалите, които изхвърлих (то всъщност имаше само един) и нахвърлях
лук, картофи и ориз вътре, та сега пека всичкото заедно. Ще туря и няколко
домата на края - все ще поминем някой и друг ден с тази манджа; криза е...
Ето
че пак се изчерпаха темите за разискване – всъщност, от онзи ден насам то не се
е и случило кой знае какво, освен упоменатото до тук. При първа възможност ще
ви залея с нови потоци от информация – за жалост обаче тя е повечето строителна
и се върти все около тази шибана къща и по-шибаният й заден двор, но такива са
времената напоследък: няма време (и средства…) за екскурзии, няма работа, няма
изход, няма надежда, няма и светлина в тунела – изобщо, голямо нямане ни е
налегнало; изобилие от нямане…
06.08.2003 – Покрай нас отново се изнизаха близо две седмици, през които изобщо не
съм сядал с молива. На всяка крачка – работа; постоянно имам някакви
ангажименти и с какви ли не други щуротии се разправям – не ми остава време за
нищо. Гледам докато съм си из къщи и се въртя като безработен паразит, поне да
отхвърлям работа по двора. Но пък то ако блъскам 2-3 дена активно – на края
вече или ще опра до липса на материали и респективната нужда от средства за
набавянето им, я някой дъжд ще вземе да се изсипе изневиделица или пък ще ме
повикат на някакво напълно безсмислено интервю, та да ми се накъса деня и да не
мога да бутна нищо: нито преди да отида, нито пък след това като се прибера.
Въобще, настанали са едни икономически стагнации – просто не е за разправяне…
Сега
с няколко думи отново ще се върна на мястото, където прекъснах статията си -
спомням си, че денят беше събота. Следващият неделен ден, Краси пак дойде у нас
и заедно измазахме още една стена. Преди да започнем обаче, с него отидохме
първо на черква. Той също изяви желание, а пък и аз отдавна се канех да посетя
храма Господен – белким ми се оттули похлупакът или каквото там ме затиска
отгоре и то от толкова дълго време насам вече. Бяхме там доста рано сутринта,
та свещеника ни отвори черквата и ние влязохме първи. Не можахме да я отключим
обаче както ние искахме, защото сърбите нямали такъв адет. Но все пак запалихме
по някоя и друга свещ - за живи и умрели, за късмет и благополучие. След този
ритуален обред, денят ни мина на строителната площадка.
Последните
седмици бяха много заети за Дани, защото в службата чакаха някакви
правителствени проверки, както и от Министерството на Здравеопазването - бяха
се побъркали от работа, закъсняваше вечер и т.н. Добре че всичко минало
благополучно, но едва вчера вече приключиха с данданията. Тя допълнително се
ядосва и с техните – баба ти Райна откакто е дошла тук и все премята листите на
календара да гледа кога ще си тръгват на обратно. Дядо ти Митко пък, напротив –
той не ще и дума да чуе за връщане в България. Въобще, около нас е една малка
лудница. Те, горките по цял ден си стоят запрени в къщи като затворници - Дани
само от време на време ги извежда, я до магазини, я до някой парк. Пари нямаме
за повече удоволствия и по-далечни екскурзии. Аз гледам всеки свободен миг да
го използвам за работа по двора. Когато има с какво, дядо Митко много ми помага
– като пък няма, сърди се и иска да прави нещо. Абе иска човека камъни да лепи,
бараки да строи и т.н. Ходят с бабата, та скубят трева и плевели - да се
намират на някаква работа, че да не скучаят.
Онзи
ден валя дъжд - Даниела ходила да взема Ванеса от градината и на един светофар
така се изпързаляла с колата, че се спряла на предната кола в бронята чак. Оная
мърла отпред спряла по-бързо, наш’та пък не могла да реагира навреме (а то беше
и хлъзгаво на всичкото отгоре) и така станала белята. Ние имаме застраховка, но
тя не е пълна и покрива само щетите на другата кола, но не и на нашата. За
щастие на последната й няма кой знае какво - само дето предната броня трябва да
се смени, но нали и това са тлъсти масрафи, дето пък хептен не ни влизаха в
плановете. Освен всички повреди подир нашата собствена каручка, сега трябва да
платим отделно $350 за покриване щетите на другата пишман шофьорка, които
съгласно огледа на вещите лица вече са надхвърлили $1500. Съгласно полицата на
застраховката ни, ние плащаме само първите $350, независимо за колко са оценени
щетите на потърпевшите. И понеже едно зло никога не идва само, та като капак на
всичко взели че я и глобили наш’та сладка Даниела заради това, че задният номер
на колата не се виждал добре - бил стар, олющен и т.н. Тегличът и топката пък
го закривали малко и полицаите били неумолими – хайде, нов удар под пояса в
размер на $240 (по $120 за всяко нарушение). Едни такси и данъци вече платихме
миналия ден – изсипах им $900 на куп! Дано има след години някой да прочете
тези редове; особено онези, дето все питат: “Абе, колко (пари…) получаваш там?”
Данъка за къщата дойде - и там се отброиха нови $660 и то само за период от
половин година…
А
иначе сме много добре. Снимки правим от време на време, но виж за филми нямаме
нито “декори”, нито пък активни действащи лица и главни роли. Тази събота и
неделя пак ще ги изкарам всичките в двора, че да се порадват на хубавото време,
но тя там картината и обстановката е все една и съща (тип лунен пейзаж…), а
както вече не един път подчертах – много трудно можем да я променим без да съм
тръгнал на работа и аз. Добре че все пак Дани понаправи повечко смени
напоследък, та с това да се покрият някои от финансовите трапове, в които сме
изпаднали и потънали до шията. Това разбира се е само черната ми хроника, но
пък тя не е и чак толкова черна, след като всичкото опира само до едни кирливи,
пусти опустели и шибани пари, които просто временно липсват на тепсията (и от
кесията)…
Напоследък
започнаха да ме търсят от тук-от там и обажданията на разни агентурни хиени
зачестиха, което пък е знак, че много скоро нещо ще се отвори. Миналата събота
и неделя не сме мазали къщата, че Краси беше зает с колата си. Нещо не вървяла,
та и той се разправял сума време със сервизи, с дебели плащания и т.н.; и сега
тя пак не върви, защото е много стара и грохнала вече. Той може би няма да
дойде и тази седмица, но така пък аз ще мога да си завърша обектите, които наскоро
започнах. Когато бях в Бризбън миналата седмица, та ходих до моя майстор, който
ще изчуква моята кола – и той ми отсече главата до кръста с 200 броя грешни
долáрци. Само че ще я правя чак след като започна работа - тя може и така да се
кара за сега. На този етап имаме други, много по-наложителни разходи и колата
ми е последна в списъка с приоритетите…
А
иначе, за разни дребни парици аз успявам да купя по някой и друг боклук, който
впоследствие с много труд, усилия, мерак, инат, любов и малко допълнителни
средства разбира се, успявам да го върна към съществуванието и първичните му
функции. Ето, такъв беше случая и с тоя прословут фенер, с който се занимавах в
продължение на два дена. Той е много оригинален, има сравнително старинен вид
като едно време по чаршията в Габрово, из Етъра и по мегданите на Боженци.
Копах канал в земята, полагах тръби, а в тях прекарах кабел за захранването му.
От земята пък го вдигнах нагоре, пак в тръба - къртих тухлите на къщата и
дълбах в тях друг канал, че да може после мазилката да го скрие отгоре и нищо
да не си личи. Работя много професионално, обаче с голям труд и много мъки...
С
дядо Митко поразчистихме треволяка и боклуците около един огромен камък/скала,
който за сега се намира баш на входа до пощенските кутии – така го заварихме
там, когато купихме къщата. Сега ще търся някаква по-яка машина да го избута
малко навътре, че да не ми пречи - искам да си вкарвам колата пред гаража, до
тая на Даниела. То се е разбрало, че тя в гаража няма да има късмета да стои и
постепенно ще се превърне в една уличница (където всъщност й е мястото…). А
когато един ден този гараж се преобрази във вид на механа, та хептен няма да
използва като помещение за паркиране на превозни средства. Точно при нас правят
едно допълнително шосе, което вътрешно ще свърже нашият, до скоро тих квартал
със съседния. В резултат, вероятно е до известна степен да се увеличи трафика
на коли по уличката ни и може би от Съвета ще забранят да се паркира повече на
нея. Всичко това пък от своя страна ще наложи да се поразбута малко и лицевата
част на къщата, за да си спирам колата горе на площадката и да нощува поне там,
на сравнително сигурно място, вместо да бъде изложена на риска от безчинства на
разните пияндета по пътя – били те мобилни или пешеходни.
Онзи
ден започнах да посещавам и един курс. На него ме изпратиха служебно от Отдела
по социални грижи (не че аз съм имал някакъв зор…), понеже съм се задържал
по-дълго време като безработен. Смята се, че след като го завърша и ще ми се
увеличат шансовете за намиране на работа. Учат ни как да се държим по време на
интервю, да не си чоплим носовете, да не се оригваме или пък не дай Бог - да се
изпускаме откъм гъзовете под формата на звучна покъртителна пръдня; демек,
полират ни обществените обноски, така да се каже. И това съвсем не е случайно,
след като сам виждам с какви “съученици” споделям чиновете в класната стая. Но
хайде да не говорим сега за това, че унижението в часовете ми стига. На този
курс се запознах с един друг българин - останал завалията, без работа като мен.
Той пък познавал други едни хора, които наскоро си купили къща на нашата улица,
само че малко по-надолу от дома. Та сега в събота ще се запознаем с тях. Иначе
ние често се събираме с Верчето - де при нея, де у нас. Динко вече си има
приятелка – намерил си е една много симпатична българка от Бризбън, та
родителите й идваха онзи ден в къщи - направихме много голям моабет заедно с
тези приятни хора. Мамка му - пари за тухли и кереч може да няма, но пък за
мастика и Великденска салата винаги се понамирват. Ще рече тук някой: “Че защо
Великденска, нали Великдена отдавна мина?” Ами защото човек дорде е жив и
здрав, всеки ден му е като Великден; от Бог му е подарък – ето защо! Кога
гушнеш босилека, тогаз вече ни ракия лекува, нито мастика помага – а китките
връз гроба и за салата не стават; тъй да запомните…
Времето
поомекна напоследък и не е така студено сутрин и нощем. То през деня си е
топло, така или иначе – зорът беше след като се скрие слънцето и докато изгрее
отново. Аз без да съм синоптик си мисля, че зимата я отикахме успешно и дните
взеха да се удължават. Това е естествена прогноза за повече свършена работа по
двора и респективно по-дълги смени.
Днес
ходих на две интервюта в Бризбън. Отделно от това други едни делегати ме гласят
за трета позиция – и то тук, на Gold Coast. Напред почнах за фенера да ви
разправям, но не си довърших мисълта – извинявайте, че пак се отплеснах с моите
глупости да ви занимавам. Целият го купих само за $25, но пък похарчих други
$50, за да ми го боядисат в една кооперация. Направиха черно прахово покритие,
с което чичо Божко се занимава. Пак днес ходих и до един химически цех, дето разполагат
с вани за горещо поцинковане – и там поискаха $35 за покритието на веригите ми,
но за сега отложих специално тази дейност, поради бързото изчерпване на
финансовия лимит. След интервюто си ходих на едно от градските бунищата (е, че
какво като съм бил облечен като принц – принцовете също бъркат из батака и се
ровят в тинята; истинските поне – тези, на белите коне). Там има магазин и
всичко което е горе-долу свястно и годно за нещо го продават на нищожни цени,
след като веднъж е било изхвърлено от по-заможната прослойка на гражданското
общество (един истински бедняк не би си позволил такъв безотговорен и
прахоснически лукс). Та от този “бутик” купих една картина с гръцки мотив (беше
някакъв морски изглед), едно парче старо корабно въже и две прогнили дървени
гребла от лодка. С въжето ще усуча стеблото на лампите до барбекюто и ще стане
много оригинално, а греблата ми трябват за украса на една от стените в двора.
Ще ги изчистя, ще ги лъсна и ще направя някакъв ансамбъл с рибарската мрежа и
корабните въжета, които пък бях купил преди време. Абе, аз колкото пó нямам,
толкова пó действам. То с пари всеки може и знае как, а е и много лесно – на
мен трудности ми дай, за да се справям с тях...
След
малко пак сядам зад омразния компютър, за да търся работа. Дани отиде да вземе
Ванеса от градината и тъкмо си идват – край на мира в къщата! Със сигурност щях
да напиша още нещо, но един път вдигне ли се врявата покрай мен и аз си загубвам
мисълта. А сега отивам да прибера съкровищата и покупките, които в бързината зарязах
напред до гаража. Кога ще се появя пак не знам, защото сами виждате каква е
обстановката в околовръст. Все време няма, все нещо става или пък се прави. Но
поне желанието ми е голямо, така че надявам се, скоро пак да ми отвори
възможност за комуникация…
Радвам
се, че успяхме да се чуем с татко за рождения му ден и да го поздравим. Хубаво
беше, че и Нени откликна веднага на молбата ми да поздрави дядо си. Не мисля да
е запомнил рождената му дата - той моята пропуска, та какво остава за другите.
Чуваме се и с него от дъжд на вятър. Добре е – уж учи; в същото време работи, а
в почивните дни ходи да кара мотора. И дума не дава да се издума за отказване
или пък за някакво разумно пренасочване на мераците си към нещо по-полезно или
по-малко опасно от мотокроса.
Като
ме видя, че пиша писмо и че има още малко празно място, Ванеса пак поиска да й
изрисувам ръчичката за баба и дядо. Тя може и сама да се справи с тази задача,
но понеже бърза, та малко изкривява чертите. Иначе всеки ден от градината ни
носи разни нейни рисунки, апликации, оцветявания и т.н. В същото време обаче и
дрехите й са целите в боя, в пластилин или с каквото са се занимавали през
деня. Да не говорим за обувките й - вечно пълни с пясък, които по правило се
изсипват точно пред вратата. Този чисто нов допреди месеци мокет, сега прилича
на циганска черга вече, но какво да се прави – малко сме си мундари. Аз дори
тук не трябва да сравнявам циганите с нас, защото от Даниела съм чувал, че те
били много чисти хора – по цял ден перат чаршафи, башка пътеките си и ги простират
по оградите; което е повечето срам за самите нас, дето уж викаме, че сме
българи. Когато си заминат окончателно гостите и след като отрежа стените, ще
викаме нарочен човек с парна машина да изчисти мокета. В едната от тях трябва
да прокопая канал за тръбата на кондензната вода от климатичната инсталация,
която ще отива в бурето на двора. А пък планът за насрещната стена (където е
телевизора), е да я отрежем малко по-надолу, до нивото на шкафа. Така ще се
открие повече пространството на хола. Но тези дейности са свързани с много
вдигане на прах и пепел, за това почистването на подовите настилки ще остане за
най-накрая. Не знам обаче точно кога ще дойде същинският край на всякаква
подобна дейност, че да започнем и да се радваме на направеното – ами те просто
извират една подир друга. Аз ли нещо съм кьорав и не мога да го видя или поне
не толкова скоро, колкото на всички нас ни се иска…
18.08.2003 – Понеделник – ден като всеки един друг; с тази уговорка от преди известно
време, по силата на която за мен всъщност всичките дни са все неделни. След
нови две седмици на прекъсване в мисловния поток и информационно затъмнение,
ето какво стана до тук и до този момент.
Първо
и ако някой се интересува: абсолютно нищо особено и вълнуващо, що се отнася до
започване на някаква работа. Както вече неотдавна споменах, от Социалните грижи
ме изпратиха на един специален курс, който уж да ми помогнел да си намеря
по-бързо работа. Загубиха ми две седмици говедата, през които не можах и по
двора да развия някаква сериозна дейност. Но пък виж, моабетите за сметка на
това хич не ни липсваха - на пук на всичко останало и в отговор на
безпаричието, което ни е налегнало. Верчето я завъртя сачмата и изведнъж реши да
си ходи в България. Захапа я нещо кучето, нали завалийката е без мъжа си тук –
засърбя я някъде по междукрачието и хукна обратно за Татковината. Ние с Краси,
като се напием и редовно й предлагаме услугите си, за да не осъмва сутрин сама.
Той когато е зает, аз пък щях да я “пазя” от тъмното – нали за това сме
приятели, да си помагаме уж. А пък тя все ни гълчи и вика по нас: “Мълчете, бре
глупаци – аз не съм такваз!” Е, като не е “такваз”, нека заради един кожен
калъф да блъска сега целия път чак до България, та да й дойде акъла в главата.
Мисълта ми беше, че преди да си тръгне или тя идваше у нас или пък ние ходехме
у тях – проведохме низ от благородни тържества и вечеринки; всичките все за
“изпроводяк”. Хайде, най-накрая Верчето замина по живо-по здраво и ние
останахме сами като кукувици. Нищо не сме изпращали по нея, защото решихме
всички армагани да пратим по баба Райна. Аз от време на време ходех по разни
интервюта, но за сега нямам никакви резултати от тях. Чакам развръзка поне от две
места, дори от три, но положителните отговори и оферти за работа за сега
напълно отсъстват от дневния ми ред.
Бяхме
се разбрали с Краси за предишната седмица, че уж щяхме да доизмажем къщата. Той
обаче беше зает с друга работа, та отложихме дейността за тази събота и неделя
(вчера и онзи ден като календарно време). Добре ама както до петък беше
слънчево и топло, така в събота сутринта ливна един гаден дъжд - отново сви
студа, та още малко щеше да го пресече на сняг. Хайде, цял ден пак потривахме
кълки в бездействие на масата: салатки, аперитивчета и т.н. – не сме скучали,
да речеш. Както споменах (ако въобще съм казал…), на последния курс се запознах
с едно българско момче - и то изпаднало в моята незавидна ситуация без работа.
Той пък познавал едно друго българско семейство, които живеели от една година в
края на нашата улица, ама ние не сме се виждали и не сме знаели, че сме от един
роден край. Иначе моят нов приятел е от Пловдив, а семейството съседи пък са от
София. Жена му ще ражда първо бебе през Декември, нищо че е вече на 43 годинки
- много симпатични и весели хора. Те също дойдоха в петък вечерта за рождения
ден на дядо Митко (15 Август – навръх Богородица) – бяхме се събрали много
сериозна моабетчийска група! Та така работа не свършихме никаква, защото
валежите продължиха и в неделята (за всеобщо щастие на махмурлиите)…
Днес
обаче денят беше слънчев и сух - аз най-после успях да привърша барбекюто,
което облицовах изцяло с камъни (занимавах се предимно с комина на оджака,
защото останалата част беше почти готова). Имах и няколко плочки да налепя, там
където ще ми стои посудата – тенджери, тави, чинии и пр. Всичко стана много
хубаво, но ми отне безкрайно много време, докато изкарам тоя висок комин. Че се
качвах, че слизах нагоре-надолу като маймуна. Добре че беше пак дядо Митко,
който ми подаваше отдолу камъни, цимент, инструменти и други материали. Много
ми помогна човекът, а и той видимо беше много щастлив, че е полезен с нещо.
Утре с него ще започнем да градим долния дувар, защото на горната тераса вече
не остана нищо за правене. Паралелно с моята дейност отсам оградата, оттатък
съседа има да довършва нещо откъм неговата страна - чакам него, за да мога
окончателно да си наредя циглите и да ги подмажа отдолу към камъните. Това е всъщност
и довършителната дейност, само която ми остава – веднага след нея започваме да
редим плочите по земята.
Другата
седмица пък сме канени на гости у Краси и Мария - значи пак няма да работим, но
този обект със сигурност ще го завършим по-следващата събота и неделя. Дупе да
ни е яко обаче с боята за външното боядисване на къщата – една бака от 20 л
струва $200, а за да извъртя цялата колиба на два пъти ще ми трябват барем 5
тенекии. Ще отиде една грешна хилядарка и за бояджилък, но това също ще бъде в
далечното бъдещето - сега нека да измажем първо, пък по-нататък ще мислим за
художественото оформление на стените.
Тези
дни (първо да видя как ще сме с парите…), може да взема една трамбовъчна
машина, с която да подготвим терена преди нареждането на плочника. И там ще е
една голяма игра, мъчително гъзурчене и чудене от къде да се почва всичко,
защото аз никога не съм правил такова нещо - че не съм и гледал даже. Всеки ми
дава най-различни акъли, съвети, мнения и препоръки. Май пак ще правя всичко по
моему, както аз си знам и мисля, че ще стане най-добре. Хубавото тук е, че
теренът около езерото е силно пясъчен - уляга се и се набива лесно. А след това
повече не мърда, така че се надявам плочника ми да не пропадне един ден след
100 години...
Какво
друго да ви пиша – всеки ден става по нещо интересно около нас, но всред тая
олелия в къщи, не мога да седна на спокойствие и да пиша винаги, когато аз
искам. През деня съм плътно зает с какво ли не, привечер сядам на компютъра да
търся работа, после пък идват вечери и софри – вдигай, слагай маси, покривки,
паници – то си е суетня. Даниела постоянно се ядосва с техните и ги овиква за
щяло или нещяло. Ама и те самите вече не са онези хора, които тя си е знаела
цял живот. Забравят, миличките, суетят се, движат се по-бавничко – а тя си мисли,
че те ще са стрели и хали като нея. Абе старост-нерадост, дето викаше баба
Фанче едно време, Бог да я прости. Баба ти Райна трябва да пие хапчета разни,
за най-различни болежки – забравя да си ги взема и Дани търчи подире й с чашата
вода. Абе, какво да ви разправям - Детска градина № 5! Аз съм много
по-толерантен и въздържан, но Даниелчето все ги гълчи, за което дълбоко ще
съжалява един ден.
Аз
сега пак ще привършвам монолога си поради изчерпване на темите. Ще минат още
само две седмици и вие вече ще четете настоящите ми редове. Дани завежда сектор
“подаръци” – аз просто като че ли не съм на тоя свят и с армагани не мога да се
разправям. Не мисля за абсолютно нищо друго, освен как по-скоро да започна
работа и кое по-напред да свърша из двора, за да ликвидирам и него. Иначе
всички ние сме добре. Тези дни и Неничко ще дойде за ден-два при нас. Той учи
много усилено - дисциплината му била променена “драстично” към по-добра - поне
такива ми се представят фактите. А иначе колко от това е вярно и така ли е
точно – много скоро ще си покаже, когато им раздадат свидетелствата. Само след
няколко месеца той завършва средното си образование и трябва да запише
Университет, но пък дали изобщо ще стане това – самият аз не знам. Сега събирал
точки за дипломата си и на тяхната база (като количество) ще може да се запише
в някоя специалност. Той иска да учи нещо по компютърните технологии и системи,
но ще го огрее ли - не е много ясно; особено без математиката, която е тотално
изоставена и зарязана от списъците с предметите. Акъла ми не го побира всичкото
туй, но нали все аз съм простия, дето нищо не знам и не разбирам – може пък и
така да е в тази част на света: неукият и бездарният да раздава власт, пари и
правосъдие; простакът да те учи на акъл, култура и занаят. Взе вече нищо да не
ме учудва тук – зер, всред такива тъпанари живеем повече от 10 години; не е
изключено и самите ние да се превърнахме в такива…
26.08.2003 – Включвам се за последно в ефир, точно в навечерието на отпътуването – за
огромно наше съжаление, трите месеца престой на дядо Митко и баба Райна
изтекоха мигновено и те утре, много рано сутринта поемат по обратния път към
Родината. Аз напред се върнах от Бризбън, където ходих да купя на татко
батерията за телефона. Сега я зареждам и ще я изпратя заедно с него, а в
опаковката й ще намерите старата, която също е годна за зор-заман. Издържа само
по ден-два и трябва да се зарежда отново. Пращаме и инструкцията на телефона –
четете я заедно с Албенчето и си я разбирайте по смисъл, защото в случая е писана
на английски език, а аз нямам физическата възможност да я превеждам на
български. Тя каза, че няма да има проблем с разгадаването на функциите, кое
копче как работи и за какво служи.
Татко,
след като сложиш вашата SIM-карта вътре и включиш телефона, ако последната има
въведен PIN-код, от екранчето веднага ще те попитат за него. След което самият
телефон се отключва с друг, допълнителен код – “1989” (без кавичките); задават
му се тези цифри и се натиска дясното синьо бутонче. Ще излезе надписа “HAVE A
NICE DAY!”, което на нашенски буквално означава “Имай хубав ден!” или “Приятен
ден”, бидейки малко по-смисленият му вариант.
Точно
тук и в тая връзка обаче ми дойде на ума да споделя още нещо, с което
естествено да поразширя материята, че ми се вижда малко постна и суха. Не знам
кой точно съвременен титан на българистиката и от кого е заимствал този иначе
напълно чужд израз, но ми направи много остро впечатление (бих добавил дори
грозно и никак не леко дразнещо…) масовата му употреба в България из магазини и
дюкяни, в кафенета и ресторанти, по пазари и тържища, че даже ми звучи от
екраните на телевизорите и струи от говорителите на радиоточките. Изпятото от
всеки на изпроводяк, изпращайки своя мющерия “Хубав дйе-ен!” с лек напев от
тоналността на някоя дълбока Кралска провинция (или пък довята от пясъците в
пустинята Невада…), специално в моите очи и уши изглежда и звучи толкова
изкуствено, толкова неестествено и някак си чуждо, че думите ми не стигат да го
изразя по малко по-приличен начин, вместо да се разпопържам като хамалин. Що за
чуждопоклонничество и сляпо подражание е това, да изречеш нещо съвсем различно
от стандартното и общоприето?! Родният ни език е пълен с подобни изрази, за
изразяване на всякакви чувства – ние сме тръгнали от тъпите англичани (или пък
американци…) да заимстваме думи и наречия. Аз продължавам да не проумявам какво
грешно има в нашенското “Желая ви приятен ден”, “Благодаря ви, заповядайте
отново”, та и едно просто “Довиждане” даже, които са в пъти по-благозвучни
пожелания, отколкото “Хубав ден”, пък бил той изблян с шопски, добруджански,
тракийски, врачански, черноморски, родопски или рило-пирински акцент. Едно
време с турцизми, впоследствие русизми (и съветизми...), а най-накрая и с
американизми си напълнихме главите и майчиния език, а пък подир ще се питаме
“Де’й зората” и “Къде си вярна, ти любов народна”, докато другите ни пържат
изотзад по всички фронтове и линии - най-анално и директно в клоаката. Не ме
разбирайте погрешно – аз не приемам и еднакво ненавиждам “Мараба, комшу”, както
и “Здравствуйте, пожалуйста”. В последните години след 1989 от България излезе
и се пръсна по всичките посоки на света над 2.5 милиона народ. Обединяваме се в
дружества, правим землячески сдружения, стоим черкви, създаваме български
училища и вкарваме в тях децата си, а пък в същото време остатъка от нацията в
самата ни Татковина се продава за комат заводски хляб и шише вносна бира с
лъскав етикет! Не упреквам с думите си никой, защото най-малко имам право на
това, но и негодувам като гледам отстрани какво става. Прощавайте за направения
завой, но отклонението ми се наложи, заради въпросния израз, който срещнах
случайно. Дано не съм огорчил с думите си никой, но пък не се и отричам от тях,
де – нека ме осъдят…
Връщам
се обратно на темата за телефона. След появата на шибаното пожелание за
“хубавия ден”, от там нататък вече започват да работят всички останали функции
и копчета. Преди това телефонът е като умрял, докато не му се въведе този код
(1989). Нито знам как е създаден, нито как се сменя или премахва пък. Албенчето
ще каже или някой друг, по-голям специалист от мен. Та това е всичко по
телефонните въпроси, чрез които засегнах и някои чисто езикови отклонения в
речта ни человеческа и най-вече българска. Още един път – простете…
Из
дома има и други разни неща, които Дани е приготвила като армагани, но тя пък
преди малко отиде до магазина за нещо и в момента я няма, та да ми покаже
едно-друго. Аз напоследък се занимавах изключително само с двора и не съм се
разправял нито с подаръци, нито с каквито и да са били други неща. Мозъкът ми е
пръснат на 100 страни, сякаш ме е улучила съветска минохвъргачка в кратуната.
Днес прибрах и веригите от цеха за поцинковане, които ще висят между лампите в
градината. Трябва някога и тях да инсталирам, но не се знае кога. Има нужда от
малко пари за едни куки и дюбели, които не мога да открадна от никъде, а се
налага да закупя от магазина – ще чакам бюджетната комисия да отпусне
безвъзмездни средства, че тогава ще е чак.
В
последно време с дядо Митко хвърлихме всичките си сили в долния двор, където с
допълнителни камъни подзидахме и закрепихме големите канари, които поначало си
бяха там. Аз ги бях разровил доста надълбоко, за да запълня тези ями и хралупи
с камъни и бетон, вместо само с пръст както бяха в оригиналното си изпълнение.
Сега вече всичко е подравнено по терзията - много скоро ще вдигна и този дувар.
Камъни барем имам много и това е най-евтиния вариант да продължавам дейността
си – е, след като купя съответния свързващ цимент и пясък, разбира се. За
масраф от $20-$30 мога да зидам две седмици и да се отхвърли баят работа…
След
обяд ще преместим едни плочки, че в събота Краси ще измазва баш тази стена и
последните пречат. Абе всичко живо е под пълна пара. Довечера ще запалим
скарата, която откакто сме я завършили с дядо Митко, изобщо не е горяла. Аз там
довърших и фаянсовите плочки - така този обект е 99.9% готов. Остава само
камъните (които последно замазах) да се измият от цимента, с който съм ги
оплескал, докато зидах. За целта съм купил някаква специална киселина, която в разтвор
с вода при съотношение 1:10, разяждала циментовите петна и остатъци. Тук по
този начин мият тухлите, когато майсторите завършат зидарията – зер, нали не си
измазват къщите отвън, та да изглеждат все нови.
Ами,
това е всичко и по двора. Заснех някои кадри с камерата, но това са все разни
къси отрязъци и епизоди, които едва ли ще напълнят една цяла видеокасета.
Отначало Дани води техните тук и там, докато аз давах форса из двора. После пак
се заровихме в двора и след туй - отново на двора. Така че за развлекателни
разходки и екскурзии не ни остана никакво време, а и главната причина е, че
през всичкото време на техния престой ние бяхме материално затруднени и
обременени. Всяко ходене на някъде е свързано с бензин, с всевъзможни разходи и
т.н., за които ние нямахме финансова възможност. Бабини Райнини определено не
дойдоха в най-подходящото за нас време, но какво да се прави - не можехме вече
нито да избираме, нито пък да отлагаме и протакаме; че на тях и без друго едвам
им разрешиха и тези визи дори…
Напоследък
пък и компютъра ми взе, че се повреди – хвана някакъв венерически микроб, та
няколко вечери се разправяхме с лекуването му. Новият приятел и съсед Тони
много ми помогна в тази тънка дейност, защото аз съм пълен профан общо взето и
знанията ми в областта са доста ограничени. Насред цялата гюрултия и дунанма,
успях да ви запиша два музикални диска с нови и стари песни. Дано ви се
харесат, защото много време ми отнеха, докато ги сваля от Интернета и ще ме е
яд, ако са все “фурдъ”! Слушайте ги заедно с чичо Божко, когато сте на чашка.
Ние така правим доста често и все за вас си мислим.
След
малко ще отида да надпиша и снимките, които са се посъбрали в последните
месеци. Съжалявам, че не можах да направя фотосите от България. Колкото пъти се
сетя за това и ми иде да го убия това Верче, дето ги е извадила само по веднъж.
Но то сигурно само нашата Даниелка си е за бой, дето не й е казала каквото
трябва. Те са се разбирали двете на пияни глави - аз за първи път не упражних
контрол по изпълнението на задачата и ето ти го провала. Пари да имах бол, щях
да ги извадя отделно. Обаче тук допълнителното копиране на снимки е много скъпо
– особено, когато средствата са ограничени. Все се надявах че до това време ще
съм започнал някаква работа, а пък те се надпреварват кой как да ми отказва
по-напред. Ето, тази сутрин например ми се обадиха, че намерили някой друг,
по-подходящ от мен. И как няма да е така, когато за едно работно място
кандидатстват по няколкостотин души. Отсяват на края десетина – е, кел файда че
аз съм в това число, след като един от останалите девет ще е по-добър и
естествено ще предпочетат него. Това са напълно естествени неща и аз съм си
свикнал с тях – ако си позволявам споделянето им тук, то това е с цел да
разкажа за истинската страна на “запада” и действителната обстановка около
моята личност, попаднала в тази центрофуга (по-скоро сокоизстисквачка). Искам
да разсея погрешната представа у някои (когато видят чифт протрити дънки,
опънати по очертанията на дебелия ми гъз, лачени чепици с напукан лак връз
миризливите, пробити чорапи и възкъса от прекомерното пране на Даниела
камизолка на дупки с надпис “I am surrounded by FUCKING IDIOTS”), че всъщност
въпроси от рода: “Е, колко получаваш там?” не биха били много уместни. А пък
иначе казано, аз действително получавам много пари за труда си, просто защото
този вид инженерна дейност все още е доста високо заплатена. С тази малка
разлика обаче, че това се случва само когато съм на работа и то ако някой е
решил да ми даде такъв шанс, че да му покажа какво мога и знам. През останалото
време съм си един най-първокласен въшльо, дето и по Гачевци вече няма такива
(нищо обидно към хората от небезизвестният габровски квартал – нека да не
забравяме, че корените на моя род откъм страната на милата ми баба Фанче пък са
дори от Трънито)...
Довечера
у нас ще проведем едно малко семейно тържество по случай изпращането на дядо
Митко и баба Райна обратно за България. Така я докарахме обаче, че кьорава
глътка мастика нямам по дамаджаните, та да се почерпим с хората за хубавата
работа, която свършихме с помощта на всички. Баба Рейчъл също се включи активно
в няколкократното пренасяне на плочите от едно място на друго; с болното си
сърце, милата – по лекарско предписание, вместо физически упражнения. Този път
вечеринката ни ще бъде много кратка и безсъдържателна като увеселение, защото
утре трябва да станем в 04:00 и да тръгнем за летището. Самолета за Сидней е в
06:30 и те от там летят за Хонг Конг и т.н. Най-малко един час по-рано трябва
да сме на багажното гише за проверки, митници и т.н.
Така
– понеже “халата” си дойде от пазар и тутакси почна да фучи нагоре-надолу като
спукан пожарникарски маркуч, аз сега приключвам мисълта си много набързо, за да
опиша подробно кое какво е, за кого е, а и най-главното – точно къде се намира
из разпиления багаж, състоящ се от неопределено все още множество куфари, чанти
и дисаги.
1.
Започвам пак от телефона – таман му извадих нашата SIM-карта. Така без картата
може да работи само на SOS-режим – в случай на бедствие или тревога. Пуска се
от червеното копче, натиска се и се задържа 1-2 секунди, докато се появи текста
на екрана – “No SIM Present” и “Emergency Call Only” – което означава че SIM-картата
липсва и че могат да се правят позвънявания само за спасителни операции при
бедствени ситуации. Слагайте вашата българска карта и не забравяйте
първоначалния код “1989”, за да го активирате. Господ да ви е на помощ!... Пак
от червеното копче, като се натисне и се позадържи малко, телефона се изключва.
Новата му батерия е по-дебела и калъфчето му не става добре. Пращам го за всеки
случай, ако го ползвате с оригиналната батерия, която е по-тънка. Сложил съм
вътре и зарядното устройство – татко да го приспособи за европейските
стандарти. Щифта се пъха в телефона с надписа нагоре и се изважда като се
натиснат двете сиви бутончета отстрани, които по време на зареждането го
заключват, да не би случайно да се измъкне навън.
2.
Албума е за вас, за най-добрите снимки, които имате.
3.
Обувките са за татко – в дясната се намират телефона, старата му батерия с
опаковката от новата и калъфката. В найлоново пликче има една мида/раковина -
малък и скромен подарък за Ванчето и чичо Минко (на Цецо баща му). Да си я
сложат за украшение на бара в кафенето. По избор - може едното кафе да го
дадете на тях. Има 1 кг за вас и отделно друго пакетче от 250 грама, сложено в
едни купички. Най-отгоре в тези купички пък е инструкцията на телефона.
4.
Значи стигнах до купичките – те са за вас. Остатъци от храна влизат в
хладилника и готово. Около тях в кутията има ментови бонбони за оправяне на
вкуса в устата – особено след прекомерна употреба на кьопоолу…
5.
Подарък от Мария на Краси са тези три кухненски кърпи (пачаври), заедно с едно
колело за задушаване на хляб или зеленчуци в тенджера, тиган и т.н.
6.
От Румяна пък е тази жилетка - за майка. Сигурно в нея ще увия лекарствата.
Друг път събирахме хапчетата в бурканчетата, но сега ги изпращаме отделно –
така както са купени. Те струват малко над $100 нашенски пари, но с хората сме
се разбрали да дадат само равностойността на $100 в каквато се разберете валута
и по съответния курс на банките. А тези пари пък остават за вас – да имате за
харчлък като тръгнете за Охридското езеро.
7.
Дани е купила на майка една дамска чанта. На дъното й в 5 бурканчета увити в
хартия се намират въпросните лекарства. Има и едно портмоне, което пък аз съм
купувал преди, но то няма нищо общо с чантата, защото е кафяво – такива бяха
пуснали него ден... Ако на майка не й харесва, става за подарък на някой. В
него има 20 цента и една марка от 5 стотинки - нали не се подарява празно. Ще
гледам да сложа снимките, писмото и дисковете в чантата.
8.
За Божи има една шапка. Тя е много специална, защото е състезателна. На нея има
личният подпис на един от състезателите за фирмата “CATERPILLAR” – огромни
камиони, с които обикалят по пистата. Подписът е на някой си John Bowe и е
издадена много малка серия от тях. Независимо че е произведена в Китай, шапката
е американска.
9.
В същата шапка има едно кафе за дядо Божи и баба Маринка – да си го сърбат с
кеф на теферич, горе на терасата или пък долу на пейката. За Албенчето пък е
пепелника, който не е задължително да се пълни с фасове – по-скоро да ги оставя
тези шибани цигари...
10.
Цецо и Светлана изпратиха на майка й билети, с които тя да им отиде на гости –
свържете се с нея, да дойде да си ги вземе.
11.
За Божкови има една кръгла кутия с бонбони.
12.
В кутията с кръглите кутийки за хладилника пъхнах и няколко парфюмчета за
майчицата ми, а дезодоранта е за татко – НЕ ЗА ЛЕКУВАНЕ НА ХРЕМА! Да не си го
пръска в носа, а зад ушите - за хубав мирис пред “мацките”...
13.
Стана голяма каша и чак аз взех да се обърквам. А в другата стая Дани почна да
оправя останалия багаж – вече е 15:00, а ние сме до никъде. Станало е грешка –
нямало такова кафе за подавка от 250 грама. И го извадих от там. Само 1 кг е за
вас. Абе – ужас бе, ужас; нали ви разправям аз...
14.
Шоколада в една черна чантичка е за Божи. Сега ще се местя да надписвам
снимките. А – има една саксийка с цветенца в една коала - и тя е за вас,
подарък от Румяна.
Въобще,
настана вече големия батак. Аз мисля, че поописах нещата. Утре продължавам да
се рия из двора. Явно видеокасетата ще я изпращаме за Коледа. Ще видя какво
може да се извади довечера, но тъй както гледам сергията около нас - едва ли ще
стигнем изобщо до масата.
Целуваме
ви, прегръщаме ви и ви чакаме тук с нетърпение! Ангел, Дани, Нени и Неси…
П.
С. Извадих писмото за допълнителни уточнения. Сетихме се за дъщерята на Митко
Пенджерков (оригиналната). По преценка, дайте й тази коала/саксия с цветенцата,
защото тя била болна на тема “Австралия”, а баш сега нямаме нищо по-подходящо
да й изпратим. Купих филмите 400 ASA. Яви се още една черна чанта – да остане
или за майка (ако й харесва), или пък да върви за подавка. Отивам да подреждам
багажа. Хайде чао, че и аз полудéх на края!...
Вашият
любим: Ангелчо…
