Писмо No 15 (IV-VI.2003)

Мили наши родители и скъпи близки приятели; омерзени врагове мои и по-далечни неприятели!

16.04.2003 - Баят време не сколасах да си седна на гъза и да драсна някой ред, но ето че днес рекох и туй да свърша. Целият ми ден тръгна съвсем другояче и то още от сутринта – а пък до настъпването и на този момент вече, поне едно нещо е напълно ясно: няма да се работи по двора. Не че времето е лошо – напротив, чудно слънчице си е напекло отвън. Само дето един мръсен Сливенски вятър фучи доста неприятно в комина на оджака и измежду аралъците на поразхлабилите се вече паянтови черчевета на джамовете, пронизващо свирука разни откъслечни партитури от петата симфония на Бетовен (или Бетховен, ако това е граматически по-издържано). Обаче и това чак не е сериозната причина, за да си остана все пак на завет в колибата…

Тези дни бяхме много заети – Дани ходи по множество интервюта за работа и ето, че най-после я приеха на едно място и тя видимо е много доволна от там (за сега). Отначало й дадоха да работи само три дена в седмицата, все първи смени (моите любими, защото поне няма да ми закъснява вечер до късно по нощите и през това време ще можем да сме си заедно - че нали пък и тъй много се обичаме, та да не си липсваме един на друг…). Така вече нейните сряда, четвъртък и петък като дни от седмицата са отново служебно заети, но с времето ще възникнат и повечко смени, надяваме се.

Всъщност е минала точно една седмица, откакто изпратихме нашата малка и скромна пратчица – едно кратко и нескопосано писмо, малко снимки, видеокасета, един голям шоколад и няколко дребни шоколадови яйчица, остатъци от Католическия Великден. В този ден именно, Даниела прие предложението и условията за своята работа – беше на интервю още предишните дни, но й се обадиха по телефона да започва по спешност веднага на следващия ден. Това радостно събитие вля малко допълнителни сили и енергия в нашите оредели и измършавели бойни редици, хвърляйки и известна доза светлина в иначе ослепително тъмния тунел на настоящето (умишлено не споменавам бъдещето, защото за сега гледаме да се преборваме с оцеляването си в “сегашно време, множествено число”).

Щом разбрахме за новосъздалата се развръзка с назначението на чорбаджийката, тутакси зарязахме дворната работа (просто я заебахме по средата…) и отидохме в един клуб-ресторант, на който ние сме отдавнашни членове (макар и не толкова почетни, но пък им фигурираме в списъците все пак). Като такива, срещу нашето членство получаваме известни намаления на храни и напитки, сервиращи се там, които и без друго не са толкова непоносимо скъпи (казвам всичко това с голяма доза овчедушно примирение и в снизходително несъгласие пояснявам, че на тоя ресторант нито питиетата са му питиета, нито пък манджите – манджи като хората; ракии нямат никакви, кебапчета и кюфтета не сервират, още по-малко боб, мусака или яйца по панагюрски – да им го туря аз в ресторанта тогаз, но нека и това да е тема на последващ разговор, че сега съм подхванал да разказвам за друго).

Разбира се, преди да се отдадем на скверното си пиянство и последвалото го хулиганство, първо отидохме до едно бюро за пътувания в чужбина и своевременно резервирахме самолетните билети на баба ти Рейчъл и дядо Митко. Аз мимоходом отразявах развоя на всичките тези събития, изписвайки ги лаконично по миниатюрните бутончета на мобилния си телефон. Там обаче се използва телеграфния стил за предаване на информацията и едва ли е станало съвсем ясно в какви филмови сценарии се вкарахме, а пък вече подробностите по случая тепърва ще пристигат по пощата във вид на тетрадка за упражнения на някой първолак (и ако предмета е “Български език и литература”)...

Та значи, след като платихме самолетните билети на дядови Миткови с нашите доста поизтънели вече от прекомерна употреба кредитни карти (защото ние иначе нямаме дори и “един пробит долар” в продънените си джобове…), отидохме щастливи и доволни във въпросния ресторант (клуб). Хапнахме малко, пийнахме обилно (аз по-специално...), а после слязохме към морето, за да се разходим по пясъка като безумно влюбени един в друг чайка и гларус. За наше огромно щастие, осигурявайки по този начин спокойствието и на околните, малката “чайчица” не взе участие в светското ни мероприятие (през това време тя все още се намираше в яслата)..., докато на нас с майка й ни беше много хубаво и приятно (макар и само за един толкова краткотраен миг). Даже от морския бряг си взехме няколко интересни камъка, необходими за облицовките на дувари, стени, камини и т.н. Вечерта прибрахме Ванеса от детската градина и така кратката ни екскурзия и духовно разтоварване завърши.

Отново последва една дълга серия от трудодни, всеки от нас доволно зает и плътно ангажиран с неговите собствени цели и задачи. Сутрин Даниела започва работа от 06:45, та се налага аз да водя малката на градината, след което се връщам веднага и се заравям дълбоко в строителството си по двора. И така, та до днес – всеки един отделен Божи ден (а предполагам, че и нататък няма да е по-различно). В понеделник аз пък ходих на две интервюта – едното тук при нас на Gold Coast, а другото – естествено на майната си в Бризбън. И от двете денонощно чакам положителни резултати, но в същото време постоянно подавам молби за навсякъде другаде, където има някаква дейност по моята специалност. Забелязвам с възторг, че напоследък все по-често взеха да ми се обаждат разни клиенти и да ме търсят за едно или друго - сега и войната в Ирак като свърши, надявам се, че поне малко ще се поотпуши затегнатото положение в световен мащаб и в частност у нас (нека за момента под “нас” да се разбира втората ни родина-мащеха, Австралия)…

Завърших вече окончателно градежа на единия дувар в двора, който трябваше малко да надстроявам, че ми се видя възнисичък (преди и куцото магаре на Кольо Бързака можеше да го прескочи, докато целта беше дори и с коня на Бенковски да не може, ако това е някакво метафорично описание за размер на височина – особено пък на зид). Сега остава само да се почистят камъните с телената четка и бормашината. Когато имам и едни излишни $300, ще отида да си прибера 200-те турски керемиди, които пък ме чакат у един човек, та да ги наредя отгоре като завършек.

Тези дни почвам да облицовам камината; в петък ходих да купувам още пясък. На връщане минах покрай едни развалини, че натоварих цяло ремарке с тухли – чудни на вид, 250 парчета като количество, но пак целите бяха замацани с мазилка (по принцип тук, а вероятно вече и по целия свят, хората изхвърлят негодната си стока - докато такива просяци като мен най-старателно им я прибират, давайки й втори шанс в живота; с много труд и магарешки инат, разбира се). Естествено, на другия ден трябваше да ги чистя от варта, но този път това не ми отне много време – нали съм вече експерт в тези първоразрядни дейности. Подредихме ги с Даниела навътре из двора – нека да си чакат реда. В един от дните с нея ходихме за още камъни – абе, няма празно. Докарахме едно пълно ремарке с връх, плюс две допълнителни кофи в багажника на колата – мама му стара, нали е аванта: и джобовете си да бях натъпкал, пак щеше да ми е малко!...

Аз, докато старателно изписвам мислите си в момента, та и готвя на всичкото отгоре – сегиз-тогиз ставам от стола да наглеждам кое до къде е стигнало. Варя супа топчета и пълнени чушки едновременно (амчи в две тенджери я; и на два отделни котлона даже – да не си помисли тук някой умник, че ги готвя заедно в един казан).

Верчето купи къща в началото на нашата улица и тези дни из тях има майстори, бояджии и т.н. Краси пристига в четвъртък вечерта, та с него пък ще й лепим плочките из хола и кухнята – аз само ще му помагам, понеже съм не калфа, ами и за чирак не ставам биля; нямам опита и знанията на майсторите, но пък иначе се бия на бързея и деля мегдан с тях (най-голямата приятност от тези съвместни “бригади” настъпва едва вечер, след продължителния тежък, лепкаво противен и потен ден, когато чорбаджиите турят софрата да гощават “майстора” – тогава всичкия помощен персонал се нареждаме на хранилката и пердашим наравно с него, без никой да ни пита кой каква роля е играл през деня: дали сме били прости чираци или пък дребни калфи). Ходихме онзи ден заедно да й купим фаянса от магазина - нали единствен имам ремарке, та рекох да помогна и аз с каквото мога. Вера изхвърли стария мокет от къщата и довечера пък ще го закараме на бунището, пак с ремаркето. Само че за целта ще чакаме Дани първо да си дойде от работа - нейната кола има теглич, та с нея ще извършим този ритуал.

Не сме получавали доста време писмо от вас, тревожим се вече. Преди няколко дена Огнян каза, че сте се видяли – с него си пишем по някой и друг ред през Интернета, главно когато той има време, защото постоянно е зает. Каза също, че голям сняг и студ пак бил ударил по Габрово и въобще из Българията - дано вече да се е затоплило времето, че малко дългичка ви дойде май тази зима...

Моят малък Неничко онзи ден окончателно взе шофьорска книжка - вече ще може да кара кола сам, без придружител. Той тези дни по празниците е на къмпинг с моторите, а след това ще дойде у нас за някой и друг ден. Децата излязоха вече във Великденската си ваканция. В петък и понеделник не се работи – официални празници са, но аз ще се мотая по двора сигурно. Нашият Православен Великден е едва следващата седмица, на 27 Април. Тази година датата, вероятно не съвсем случайно съвпада с още един, не по-малко велик за мене ден – денят на вашето свето венчание, от който сте тръгнали заедно да крачите в този живот и вече в продължение на 45 години упорито му тъпчете трънливите пътеки! Дано до тогава да съм почнал и работа, за да ви поднеса новината като скъп сватбен подарък. За същия ден е планиран да се извърши и един грандиозен моабет по повод освещаването на Веркината къща. Сръбският свещеник, който напоследък стана добър наш познайник, ще идва да освети и този дом. Той пък от скоро си има бебенце в къщи, женско – да има най-много една-две седмици, откакто баба попадийка го изтърси. И това беше горе-долу по същото време, в което им се намери и внучето – дъщеря му е женена, та и тя също съвсем неотдавна си роди бебето. Абе голяма работа е тоя живот, мама му стара - какви ли не превратности може да ти поднесе, по всяко време и без предупреждение. Лошото е обаче, че на дядо поп певицата е починала снощи. Тя беше болнава, горката - от седмици все в болницата висеше на лечение. Нейната майка почина неотдавна и от тогава все зле, зле, дорде си замина и тя. До последния й дъх бабата я поддържаха с морфин, та онази взела че се натровила с него преди десетина дни и нощес вече предала Богу дух, лека й пръст. Неприятна история, но и тя е част от същия този живот, дето понявга изглежда толкова хубав...

Днешното ми безделничество под покрива на семейния дом включи и изглеждането на обедния филм. Напред си ядох от супата – чудна е. И чушките ми станаха вълшебни. Пак десет дена няма да се готви нищо, докато не се омете манджата от тенджерите и не им видя лъснати дъната. Довечера ще седна на компютъра да погледна за някоя работа, че да си изпратя молбата своевременно, ако намеря нещо подходящо като за мен. Иначе всичко останало е както си го знаете. Свършвам вече – аз пак ще пиша, като ми се посъбере повечко материал за репортажа.

30.04.2003 – Ох, отново много вода изтече и много време мина от последното ми директно включване в ефир – точно две седмици по календар. През цялото това време бях ужасно зает със строителство и така не успях да се добера до химикала и белите листи. За това сега ще започна излиянията си още от самото им начало, пък до където стигна – до там...

Писал съм тук едва по-миналата сряда – спомням си, че тогава Даниела беше на работа. В четвъртък имах довършителни дейности по двора и приключих единия обект - не съвсем напълно, но поне голямата му част. Вечерта Краси и Мария пристигнаха у Верчето. Ние си бяхме в къщи, но за следващия ден имаше неимоверно много запланувана трудова дейност. Точно тогава се падаше Католическият “Разпети Петък”. В същото време обаче трябваше да се местят разни маси, столове, дивани, спални, шкафове, скринове и библиотеки, за да се подготви къщата на Верчето за предстоящия капитален ремонт. Мобилизираме пак колата на Даниела и с ремаркето успяхме да прекараме едно-друго. Верка подари едни мебели на Краси и за да не ни се мотаят из краката, в един от промеждутъците ние ги закарахме у тях в Бризбън. Докато се върнахме обратно, тъкмо беше станало вече време за вечерните аперитиви и разливането на първите чаши започна току още от вратата. Даниела дойде от работа направо у Верчето, а Ванеса я бяхме оставили да си играе с децата на другите наши приятели. Те я доведоха по някое време и тържеството съвсем потръгна в правилните посоки. И като я подкарахме на тънката струна, та чак до първи петли – осъмнахме на масата. Ние също останахме да спим у Верчето (ако няколкото часа дрямка на пода можеше да се класифицира като пълноценен сън – а да ни пита човек, защо пък не се прибрахме у нас, след като колибата на Вера е на 200 м от нашата; вероятно не сме били в състояние, защото не си спомням за причините). Краси на другия ден (вече събота) пак ходи до Бризбън, че имаше някаква негова лична работа. През това време ние си бяхме из нас - все нещо има да се бута, докато се чуди човек какво да прави...

Голямата офанзива и настъпление започна още в ранната неделна утрин – лепене на плочки по пода, събаряне на стени, вдигане на нови, боядисване – въобще там беше един малък клон на Севлиевската лудница; някакъв земен ад. Наред с нас, Верчето имаше и други майстори, отделно от нашата строително-фаянсова бригада – някакви самозвани сърбохърватски и черногорски бояджии, които работеха по собствена сметка и платежно нареждане (със замах работи тая п(т)ичка! – харесва ми; и с много пари, разбира се – нека да ни е жива и здрава...).

В неделя пък от България пристигна майката на нашия приятел - дъщеря му имаше рожден ден, та ето ти нов повод за тържество вечерта. Нашите ремонти с Краси продължиха и през следващата седмица в къщата на Вера. Аз си взех само два “почивни дни” – сряда и четвъртък, когато пък Нени дойде у дома. С него имахме разни чисто наши занимания – въртяхме се около колата му, направихме официално посещение на автомобилните гробища и т.н. Той си тръгна в четвъртък (Велики Четвъртък) в 14:00, а аз веднага след това се включих обратно да помагам на Краси за лепенето на плочките и другите ремонтни дейности у Верчето. Междувременно започнаха и преместванията на багажи, куфари, чанти, легла, дюшеци, бюра, телевизори, компютри от старата й квартира – абе това е една малка Гражданска война, казвам ви аз! Нонстоп - ни от Цветница и Разпетия Петък разбрахме нещо, нито от Възкресението Христово, ни от нищо. Но пък на всяка цена трябваше да помогнем на жената, за да се приключи окончателно с тая какафония у тях, защото в противен случай тя сама нямаше да може да се справи. Всички приятели отделихме от собственото си време, за да подадем ръка на изпадналите в нужда наши земляци…

Едва в неделя сутринта (следващата чак, след началото на моя разказ…), взе вече да му се вижда краят - Краси удари последните две ръце боя на една стая, а аз бях официално освободен от тежката дюлгерска работа в бригадата и автоматично с това преназначен (трудоустроен…) за главен бакар в кухнята (станах надзирател на второешелонния кухненски персонал: Мария, Даниела и няколко други временни “сезонни” работнички) – разбивах майонези, кьопоолу правих, салати рязах, пържоли чуках, кайми месих и т.н.

В 14:30 тържествено пристигна свещеника за ритуала по освещаването на току що излъсканата до неузнаваемост къща. Всичко вече беше готово, гостите пристигнали и се даде ход на последният напън – моабета. Борбата продължи почти до сутринта, хора идваха и си отиваха – ние обаче, все така не си мърдахме от местата (да не би в навалицата да ни ги отнеме някой друг новопристигнал посетител); нали станахме част от интериора – зер, малко ли трудодни направих и там. За голяма моя изненада, Динко беше поканил свои приятели и състуденти от Бризбън, всред които бяха Сашко и Никола. Аз отначало изобщо не ги разпознах, но малко по-късно след като посръбнахме сериозно и почнах да ги питам познават ли тоз, познават ли онзи, оказа се че ние всъщност се знаем един друг. Баба ти Цонка от две години живеела вече тук; също и леля Маргарита – на Албена майка й. Брей, че са станали големи мъже тези някогашни деца – дай Боже да имат много късмет и щастие! Неничко също е много висок - какво ядат, не ги знам. От същите храни уж ям и аз, а пък раста само на шкембе и бузи, но както и да е. Ако мога да намеря нещо, че да ми се поизточат малко крачката, добре ще бъде; трябват ми поне едно 20-30 сантима удължение и съм готов за предните корици на женските списания – само ще ми гледат снимките и ще мастурбират, виждам ги...

Та така, драги ми читателю преминаха нашите Великденски дни и нощи. А пък колко дъжд се изля от небето, няма да ви казвам – тържеството у Верчето се проведе на двора и добре че в последния момент покрихме сушината с едни гофрирани плоскости, защото иначе си бяхме направо загубени - по-скоро издавени! На другия ден след тежката и продължителна пиянска нощ (понеделник вече) ние с Даниела станахме от сън чак по обяд. Ванеса също спа много и не сме я водили в градината. Следобеда се помотахме малко хаотично, като мухи без глави и аз веднага седнах на компютъра - пак да търся работа уж.

Вчера вече официално възобнових дворната дейност в къщи – довърших си едно окопче, което го бях изровил още по-миналата седмица. Междувременно бях купил и бетонно желязо, че правих арматура, огъвах железа, връзвах телове и т.н. Сега всичко чака готово, за да се налее половин кубик бетон - но това може да стане в събота най-рано. Вчера, както си работех по моите домашни обекти и от две места ми се обадиха за интервюта - едното даже го насрочих за днес, а другото остана за вторник - следващата седмица. Напред ходих на тази среща и може би човека ще ме вземе да работя за него – той пожела да отида и в петък, че да му покажа какво мога да правя. Таман се бях запътил към завода - друг агент ми се обади, та ходих и него да видя, след като приключих с първия. Оставил съм ги сега всички да мислят – де да видим какво ще стане. Междувременно продължавам най-упорито да подавам нови молби за работа - все нещо ще излезе от някъде. Усещам, че взе да се поразбужда положението напоследък - поне ми се обаждат по телефона, ако не нищо друго; защото допреди едно известно време и това не правеха дори…

Така след днешните ми две интервюта се прибрах в къщи. Сега чакам Дани да си дойде от работа, че да й взема колата и с ремаркето да прекарам разни материали от Верчето. Останаха й пясък и цимент, които аз мога да употребя най-пълноценно в моя двор. Трябва също пластмасовите маси и столове да си прибера. Бяхме ги занесли временно у тях, за да ги ползваме по време на опустошителния градински моабет, защото тя по принцип няма толкова много капацитет за сядане по двора – всичките гости щяха да са “правостоящи”, както едно време в кино “Алеко” (Константинов…), когато пуснат някой хубав филм – особено пък ако е и забранен за ученици до 16 годишна възраст, пред касите на който ние, хлапаците от крайните квартали буквално се тълпяхме в най-пълен детски безпорядък...

Днес пристигна и писмо под № 136, но имам чувството, че № 129 се е загубило някъде. Нека майка провери дали пък случайно не съм писал, че е пристигнало. А може и ние самите някъде да сме го забутали из някоя книга. А, не-не – ето го, тъкмо намерих и № 129. Просто беше поставено в грешен сектор - сега вече всичко ми е на лице. Довечера ще седна пак на компютъра, че имам да свърша и малко друга работа, освен търсенето на препитание. Вие ако можете един прост и евтин компютър да намерите – с часове ще си приказваме през Интернета; но това ще стене на някой следващ етап – ще взема да изпратя една кутия от тук, обаче онези гладни хиени от пощите така жестоко ще ме обрулят с таксата за “колета”, че вероятно по-евтино ще ми излезе ако помоля лично Бил Гейтс да ви изпрати един негов с рекламна цел (пък бил той и малко по-вехтичък…) или в краен случай с наложен платеж…

Ами аз мисля, че нахвърлях информацията си по абсолютно всички въпроси и злободневки до този настоящ момент. Ако има някаква последователна развръзка на нещо, което съм пропуснал да отбележа до тук, ще пиша отделно по темата. Тези дни ще се обадим и по телефона – това може да стане даже още довечера; чао и сполай ви денят...

01.05.2003 – След малко ще излизам, но чакам Дани да си дойде от работа, че тогава чак. Трябва да купувам едни винтове и панти за моите дворни проекти. След това ще отида да прибера Ванеса от детската градина и веднага сядам зад компютъра да търся работа. Вече много ясно се очертава, че това мое писмо няма да бъде изпратено до получателите си преди пристигането на баба Райна и дядо Митко в Австралия (което пък ще стане в един съвсем кратък период от време). Ето защо аз ще отразявам писмено горещите събития от всекидневието ни до последния възможен момент, а за всичко останало ще се разбираме помежду си “устно”, чрез неоценимата помощ на интерконтиненталните телефонни връзки.

Днес се занимавах с разни тънки и деликатни работи по електрическата инсталация на двора. Рязах една тухла, дупки за дюбели й пробивах и т.н. Искам да монтирам на стената контакт и два ключа за външното осветление. Добре ама сега ми трябват въпросните винтове. Аз уж всичко имам в наличност, но винаги когато ми дотрябва нещо, тичам и го купувам от магазина. Иначе всякаква друга сбирщина ми се намира из гаража, но пък и там всичко чака една голяма подредба, сортиране на отделните крепежни елементи по кутийки и масово изхвърляне на ненужните екземпляри (с които разбира се, най-много ми свиди да се разделя, като знам само колко трудно съм набавял всяко едно отделно парченце и съм го трупал на камара като неуморна пчеличка).

Днешният Празник на Труда ще се чества едва в понеделник. И тук има такъв адет – зер, австралийците са мързелив народ; не са се преуморили кой знае колко, но пък гледат да почиват при всякакъв възможен повод. Нени ще дойде при нас другата седмица, надявам се още от петък вечерта. В събота той има някакво състезание на мотопистата в Gold Coast и аз ще го водя. Там ще отидем още от обяд и ще стоим до късно вечерта. Този път аз ще съм му и механика, и мениджъра, личния лекар, масажист и всичкото останало. Може да взема камерата и да заснема малко филм, но то пък сега видеото ни е повредено, та не знам как ще го прехвърля на отделна касетка. Все се каня да изпратя шасито на Цецо в Тасмания да го погледне и да ми го поправи ако може, но точно сега и на тоя етап не ми остават излишни пари за пощенски разходи.

От толкова много “Великденски” салати, които изядохме по никое време, баш навръх Великден не сме опитали нито една. Няма мастика, няма нищо – марули умишлено не купуваме точно по тези съображения, защото то иначе си е чиста ягма на материала. Но се надявам скоро и аз да започна работа, че пак да се нормализира живота, малко поне…

Тъкмо изписвах горните редове и ми се обадиха за някаква работа на Gold Coast. Хората правели предварителни проучвания на кандидатите си - аз изглежда съм изпращал до тях някога отдавна своя молба, та от тогава съм им влязъл в регистрите. За сега не знам какво точно ще излезе от това, но пък и едно е ясно като бял ден: първата възможност, която някога и някъде възникне, аз задължително ще трябва да се възползвам от нея. Както съм и повече от сигурен, че тъкмо ще започна нещо (което в никой случай няма да бъде най-доброто…) и тутакси ще започнат да ме търсят от тук-от там за други, много по-добри позиции. Но каквото е – намирам се в почти безизходно положение, а за право на някакъв личен избор тук вече и дума не може да става. Много отдавна не съм използвал сравнението за изпадналият гол задник в гъсто поле от коприва, но ето че ситуацията ми за жалост е доста наподобяваща.

Дани ще пържи тиквички довечера. Аз ще гледам тези почивни дни да излея бетона, че да се местя на друг обект. Голяма работа се отвори, но аз не търпя нещата как да е и искам всичко да бъде изпипано максимално добре. Дано вече да сте ни получили колетчето - изпратил съм го на 08 Април; снощи нарочно дори си погледнах пощенската квитанция, сам да се уверя за датата. Защо го няма все още - дано само не е изчезнало, че много хубави снимки и видеокасета има вътре; за дългото ми и подробно писмо пък да не говорим...

07.05.2003 – Нашият добър чичо Божко днес има рожден ден. Да е жив и здрав! Ние довечера ще изпратим съобщение/поздравление до него, но до телефона на Албенчето – тя със сигурност ще му предаде нашите благопожелания. Освен това аз довечера ще се закача на Интернета, та пак да проверя за някаква работа – предполагам, ще се чуем и с нея между другото. А сега по ред на номерата, започвам последователно да разказвам какво става и какво не около всички нас – с краен срок, кажи-речи до напред.

Както вече неотдавна писах, миналата сряда ходих на интервю за работа. Едни хора ме повикаха в петък, за да ме видят и преценят на място какво мога да върша за тях и аз изгубих целия си ден там, в някакъв фармацевтичен комбинат. В това предприятие произвеждат най-различни видове лекарства, но наред с основните поточни линии, са се заели и с допълнителни странични проекти, именно за които им трябва човек като мен. Че петъка не им стигна, та ходих и вчера да се разправям с проблемите им. Сега изчаквам тактически в къщи, за да видя по какъв начин директора на завода ще се договори с агенцията, която всъщност ме изпрати при тях. Ако се стигне до взаимно съглашение и разумен пазарлък между тях (за моя собствен труд…), никак не е изключено онези да ме наемат да им свърша някоя услуга по клаузите на известни договорни споразумения.

В събота на помощ ми се притече друг мой приятел – впрегнахме и неговите яки конски сили, та изляхме малко бетон, който ще ми трябва за основа на дворните плочи. Върху нея ще циментирам крайните редове, а всички останали ще се нареждат в пясък навътре от тях. Свършихме и тази работа много успешно – момчето веднага си тръгна, а аз продължих с останалите мои безбройни занимания по къра.

На другия ден се залових с една много дълго отлагана и тясно специализирана задача – отдавна исках в къщи да направя стелаж за обувки. В коридора имаме една безполезна ниша с нарочна врата, която по принцип е оставена за складиране на четки, метли с дълги дръжки и други необходими пособия за хигиенизиране на жилището. Ние обаче изобщо не я ползваме за тази първична цел, тъй като в 21 Век хората обикновено чистят с прахосмукачки, а не си метат чергите и пода с метличина. Точно за това място аз вече имах взето решение – смятах да изрежа няколко дървени лавици и да пригодя мястото за съхранение на обувки, вместо да ги държим под леглата, до възглавниците си или пък отвън на двора покрай плевнята или стобора. От многото друга дюлгерска работа напоследък, аз така и не стигнах до завършването на този домашен проект. Него ден обаче се заинатих като магаре на мост - взех всички необходими мерки, направих кройки по самото място и от едни стари врати за кухненски шкафове направих чудни етажерки. Сега вече всичките ни чепици са прибрани и подредени – от най-големият и миризлив номер на чорбаджията, през цървулките на стопанката, та чак до буйките на малката фръцла. Всичко това стана възможно, защото напоследък дните са много противни – един силен вятър духа; ту вали, ту спира - хич не е за дворна работа навън. Така пък си уплътних времето на сушина и завет в коридора. Разбира се, те и обектите ми са малко “замразени” поради настъпилите в последно време финансови затруднения в семейното огнище. Чакам даже Дани утре да си вземе заплатата, че да инвестира малко средства в някои строителни материали, които неотложно ми трябват, за да продължа започнатото дело.

В петък вечерта Верчето беше у нас, а в събота пък ние ходихме у тях. Снощи пак бяхме заедно, че тя винаги на Гергьовден прави курбан за нейния по-малък малчуган. Нарекла си е един ден в годината за всеки синковец поотделно, когато почерпва приятелите си за здраве, успех и дълъг живот на децата. Аз междувременно получих съобщенията от татко и много се зарадвах, че колета ни е пристигнал. А пък щом като сте отишли на лозето да орете и копаете из нивата, това за мен означава че сте добре физически и духовно; здравословно също ви няма нищо, която диагноза е повече от отлична! Ако сте се прибрали снощи, днес вече ще можете да гледате и видеокасетата - надявам се че всичко е пристигнало по опис и съдържанието на мизерната ни пратка не е останало по разните митнически и пощенски инстанции, преди още да е стигнало до получателите си. Аз довечера пак ще изпратя едно контролно съобщение, за да проверя кое как е станало. Разбрахме също, че и баба ти Рейчъл е получила самолетните билети за голямата червена земя, което беше голям дерт специално на Дани. Сега вече всичко е наред и всички мирясахме (поне за малко…) - остава само и аз да започна редовен общественополезен труд (а не предимно в личното стопанство…), та хептен да се подобри. Вчера също ходих на едно друго интервю, което по моему мина много успешно - да видим какъв ще е крайният резултат.

Днес не съм работил нищо - ужасно време е навън. Ходих да заведа Ванеса на градината и от там се шлях безцелно по магазините. Набелязах някои неща за купуване, но само гледах през витрините, че си бях “забравил” портфейла в къщи (глупости приказвам – аз никога нищо не забравям; просто пари нямам, та за това предимно зяпам какво има по рафтовете, но се въздържам от търговия – а чувството на безпаричие е ужасно, повярвайте ми). В момента чакам Даниела да си дойде от работа, така както и позвъняването на телефона, чрез който пък да ме повикат на работа (да не повярваш чак...). Всъщност днес сутринта агента действително ми се обажда и каза, че пак щял да ме търси, но явно още са в преговори със заводските хора - вече е 14:45, а него никакъв го няма...

Тези дни се занимавах повечето време из къщи, отколкото по вънка. Поизхвърлих някои залежали стоки от гаража, употребих дъските за стелажа, чиито изрезки също заминаха на боклука и т.н. Ба мааму - тоя вятър ще ни отнесе; от време на време излизам да гледам дали всички цигли по покрива са си на мястото. Поначало тук постоянно си духа от морето, но пък и не чак такива ураганни виелици. Много рядко ще се случат някои по-тихи дни и вечери – нали отвсякъде сме заобиколени с океан, та на където и да се обърне човек, все го духат разни ветрове на пориви и на талази. А пък на плажа какъв ветрилник е, само ако знаете! – пясъка, понеже е много ситен, почти като прах, та се вдига и се набива по всички възможни дупки на човешкото тяло. Е, има и малко по-спокойни дни, но общо взето все си е духовито в тази част на света.

Ето-о, при вас вече е около 07:30-08:00 по българските часовници. Сигурно тъкмо сте станали от сън и бързате към пощата, за да вземете колета. Най-благородно ви завиждам за радостта, с която ще се запознаете с всичко онова, което не можем да си казваме по телефоните…

08.05.2003 – Ей-й, голям ден днес беше - голямо чудо! Спокойно мога да го причисля към дните, които обикновено заклеймявам като “шибани”. Е, и днешният беше не по-малко шибан от останалите, само че този път като по някакво чудо, това го казвам в добрия смисъл. Но нека сега да карам подред и по-полека, за да не объркам словореда или да пропусна нещо важно в суматохата.

Първо сутринта Дани излезе за работа, а после и аз станах да водя Ванеса на градината. От там се потътрих към сградата на Социални грижи, където ходя от време на време да търся работа по обявите, които изнасят на таблото. Покрай това ми обществено дело, доста интензивно използвам безплатно и телефоните им за обаждания от всякакъв служебен характер (естествено и малко частни, но пък за тяхна сметка). Таман завивам на светофара и ми се обажда моя агент, че онези хора от фабриката за хапчета, за които вече споменах на няколко пъти в разказчето си, ме искали на работа - дори казали да започна още от днес. Абе мамка ви мръсна фашистка и долна – чакаш някой да ти се обади с дни и месеци наред, а той мълчи като посрано дупе и се спотайва като ранен партизанин в яташки сеновал; изведнъж от немай къде тоя някой се присети за теб и очаква да си му под ръка едва ли не денонощно. Че аз да не съм робот, бре; или пък някаква кукла? – ай сиктир от тука! Точно за днес аз имах съвсем различни намерения като как да си прекарам остатъка от деня. Набелязал си бях едни чисто мои и лични “търговски” планове и се намирах в състояние, така да се каже на “свободна практика” – най-малкото ми беше в акъла да се занимавам с портални кранове и да гледам заводски комини. Ето защо уговорката ни с фабрикантите остана в сила, само че съгласно телефонният ни разговор щях да им се появя на другия ден (т.е. утре), а не веднагически както на тях им беше повече угодно. Разбира се аз пак ходих до Социални грижи (за където се бях запътил), отново раздрънчах телефоните тук и там по агенциите, но вече ми беше значително поолекнало на свитата от недоимък душа, осъзнавайки че поредната нова работа ми е в кърпа вързана (а пък усещането на отдъхване и облекчение е невероятно – това почти граничи с душевния оргазъм или с насладата, която човек изпитва непосредствено след мигът, когато си освободи товара от дебелото черво след мъчителното му и продължително стискане във влак, автобус, такси, а дори и по улиците на София)...

Веднага щом разбрах, че пак ще почвам да печеля, рекох си и да похарча малко от старите залежи и спестявания, че да направя място за “новите постъпления” (не че нямаше достатъчно място за тях, но така му е думата). Имах да купувам сума дребни неща и материали за следващите етапи на строежа по двора – до този момент постоянно спъвани по една и съща причина (ограничена или пък напълно липсваща финансова мощ). До обяд се занимавах с тичане по магазините и фабриките. Купих луминесцентни лампи за прозореца и азотна киселина, с която да измия остатъците от циментови петна по камъните на дуварите. Ходих и до един друг, чисто дърводелски цех, в който по специална технология импрегнират дъски и всякакви дървени материали – третират ги против гниене и развъждане на термити, бели мравки и друга вредна гад, която се храни с дървесина. Самият процес, макар и силно отровен, заслужава вниманието си да го опиша с малко повече подробности – специално за по-любопитните и технически по-грамотни читатели.

Значи, суровите греди (талпи, парчета и всевъзможни други дървени детайли) се вкарват в една огромна вакуумна камера. Посредством много високо налягане с отрицателен знак, всичкият въздух от порите на дървесината се изсмуква. След определено време, точно в даден момент и в същата камера нагнетяват отровата (естествено пак под налягане, но този път “положително”), която заема мястото на изтеглените вече от дървесината въздух, влага, всякакви остатъци от дървесни сокове и т.н. Въпросната отрова е на основата на циановите съединения и когато дърветата излязат от камерата имат един типичен зеленикав цвят (по това пък се познава кой материал е третиран и кой не). Такова бичме или кол, заровено вече в земята може да стои с години, без да изгнива – нито червей го яде, ни дървояд, нито някакви термити могат да му повлияят. Поради високата токсичност (която остава завинаги в дървесината), разни стари дъски обработени по този начин задължително се изхвърлят на бунището, а не се пекат кебапчета и пържоли на тях, защото след консумацията им човекът също “позеленява” и спокойно може да хвърли топа - особено пък ако е и малко по-кекав по отношение на личното си здраве. Дори пепелта от изгорели подобни отпадъци има зеленикав оттенък – изглежда тези цианови производни дори и огънят не ги гори.

С дълбоко извинение за моето кратко техническо отклонение, отново продължавам с основната тема на разказа си. Мисълта ми беше, че разни такива и подобни висящи въпроси и проблеми ми се бяха струпали от доста отдавна на главата – и всичките чакаха своята развръзка и положително развитие, веднага с постъпването на новите материални блага и ресурси към банковата сметка. А пък колко пъти се връщах до вкъщи за забравени неща, за невзети с мен мерки и мостри, за недоуточнени размери – няма да ви обяснявам (нали уж всичко “помня”, пък сума неща бях забравил...).

На края втасах с всичките си похождения и се прибрах чак по обяд. Пих една гореща чорба за успокоение на страстите и след това рекох да изпробвам лампите, които купих. Оказа се, че и двете осветителни тела не работят или аз нещо грешно им свързвам проводниците (което въпреки престижният ми за времето си трети разряд на електротехник, който имам след успешното завършване на Техникума през 1978, съвсем не е изолирано явление и често пъти бушоните у нас изгарят мигновено от някой мой пореден токов удар или дилетантски експеримент). Хайде, тичам пак обратно в “Корекома” да им се оплаквам от стоката. Добре че поне там всичките са все мои хора (ами нали съм им редовен клиент – те даже паметник в цял ръст трябва да ми вдигнат, на кьошето в края на улицата – баш до техния дюкян). Хората ми казаха, че първо щял да идва някакъв техен електротехник да изпробва всичките им налични електрически съоръжения, а пък аз чак в събота сутринта ще отида да видя какви са резултатите от изследванията му и евентуално да взема някои годни лампи…

Точно тогава заваляха и вашите тревожни съобщения с наставленията за начините на лечение пръста на Нени. Той обаче вече ходи на специалист - докторът му е изрязал всичко каквото и както трябва, вследствие на което сега е добре детето. Хубаво беше, че си поговорихме - разбрах че тръгвате с влака за Пирин. Аз отначало мислех, че с колата ще ходите, но както вие сте решили - така е най-добре. Само се моля да сте ми живи и здрави и да изкарате хубаво и приятно по родните гори и балкани. Надявам се и на подробности (до най-малкия детайл!) в някое от бъдещите ви писма – не само под формата на гол текст, ами подкрепени и с богат нагледен фотографски материал. Разбрах, че сте получили видеокасетата, писмото и снимките - само не ми стана ясно за шоколадите: дали са пристигнали и те или някой друг си е облажил греховната дребна и продажна душица. Но даже и да не са, халал да са им на тези, дето са ги откраднали; важното е, че всичко друго е дошло този път непокътнато.

Така минаха и следобедните часове на деня - в ходене и скитане по улици и магазини. Иначе времето беше чудно за работа по двора, обаче аз не свърших нищо друго, освен тези мои предварителни проучвания на пазара, които направих сутринта. За сметка на това пък, в събота и неделя ще гледам да поотвъртя малко повечко работа, че никак не обичам когато започна да изоставам от “съревнованието” и някой друг вземе медала за “Ударник” или “Герой на Социалистическия Труд” (комай че без значение вече от коя степен)...

Неничко щеше да идва през тези почивни дни, обаче му се променили плановете. Сега пък ще продава колата, защото нещо двигателят й не бил добре. Даже днес е излязла във вестника с обявите за продажби. Надява се да вземе $5000 и майка му пак щяла да понади още $2000, че да си купи друга джипка. Абе вършат глупост след глупост - едната грешка води до следващата по-голяма и така лавинообразно се получава и затъването надолу. Но това са си само техни дела, в които аз нито мога, нито ми е позволено да им се намесвам – мен ме викат и се допитват до мнението ми единствено, когато вече съм поставен пред свършен факт и само трябва да давам пари – едва тогава ставам търсен и уж желан баща. Нени може със седмици да не ми се обади - да не говорим за поздравления по празници, рождени дни и т.н. Какво сърце има това дете, каква душа носи – груба, суха и безпардонна. Целият се е метнал на ямболския си еничарски род, но какво да се прави – и с това трябва да се свиква…

Сега аз си пиша, ей тук на масата - кротко и мирно. В това време Дани звучно осмуква едни кокали – яде пилешки шийки, варени на разсол. Добре че току що й се обади Верчето да отиде до тях и в момента дори излиза през вратата, защото още малко да ми беше помляскала на главата и щях да й откача врата с тези нейни шибани кокали! Вера пък разхвърляла разни куфари, дрешки и парцалки - подлудяла нещо и щяла всичко да изхвърля на боклука. Та наш’та отива на оглед - каквото й хареса и й стане на дупенцето, ще го прибере и ще си го износи, хем с много здраве, вместо оная лудата плевенчанка да го затири на контейнера за битова смет.

Аз след малко ще вечерям своята пенсионерска вечеря – печени филии, намазани обилно с маргарин, голяма бучка сиренце и два домата. Ако само с това изкарам нощните часове до сабалам и не се стряскам насън от глад, добре ще е; ако обаче след настоящите ми редове не намерите нищо следващо написано – значи, че през нощта съм умрял от системно недохранване и въобще не съм се събудил на заранта…

Онази вечер Верчето ни подстригва и двамата с Дани. Сега съм с много къса коса (почти като рапон); обръснах си частично и брадата (засякох израстъците си главно отстрани) - оставих я само отдолу, като на козел. Толкова съм сладък сега, че не мога да се отделя от огледалото – просто един малък кукльо!

Утре ще се става рано - в 07:00 трябва да оставя Ванеса в градината, а аз от там да мина още 75 км и до 08:00 да съм вече на работа. Далечко ми е малко, но иначе се пътува само по аутобана - с единственото неудобство обаче, че на две места пътя се плаща: на едното $1.60, на другото $0.90 (общо петолевка за отиване и връщане). Но на този етап това беше единствената ми възможност, която аз трябваше на всяка цена да хвана така, както удавника се лови за сламката. Подготвям и други неща, но до момента нямам нищо на лице – нито пък нещо сигурно. Ако ми се яви някаква възможност и е по-добра от сегашната, най-лесно ще е да се прехвърля от едното място на друго.

Дано имате резервен филм за фотоапарата и да направите много снимки по Пирина – ей, като си помисли човек от каква чудна и дивна държава идваме, а пък в каква дивоч попаднахме тук; заеби! Но и това си е Божа работа, де - щом като така ни е било писано, значи станало е точно каквото е трябвало…

Нени тази вечер е на работа до 21:00 – ще му се обадя след това да проверя до къде е стигнал с продажбата на колата. Ама и той е един калпазанин - няма да си гледа училището на първо място, ами всичко останало излиза на по-преден план, а за науките се отделя време само ако е останало извън другите му “ангажименти” (а то обикновено не остава такова). Какво ще става с него след като завърши, не ми е много ясно. Това му е последната година (12-ти клас). Които ученици наберат достатъчно точки от крайните оценки в дипломата, директно отиват в Университет. Други деца, по-упорити, могат да запишат и 13-ти клас, което е вид повторение на 12-ят, но пък завършват с подобрени резултати и съответно по-висока дипломка. По тези причини и за да си гарантират по-нататъшното следване, такива учат още една година и чак тогава влизат в Университета с набраните вече повече точки. А от нашия нехранимайко какво ще излезе - и самият Господ не знае май…

Амчи милички на мама, аз комай пак изчерпах темите за разбор и злободневките от деня. При нас стана 20:30, а вие сигурно обядвате кебапчета някъде – зер, сега си е баш обедно време в България. Но да сте ми живи и здрави и дай Боже още толкова години да бъдете заедно (тук татко да не вика “Оф-оф-оф!” и да не прави гримаси на добронамерените ми пожелания!). Обичаме ви безумно!

24.05.2003 – Почвам скъпи мои с червеното, че да го допиша и да изхвърля химикалката. Иначе от моя страна няма никакви видими (и невидими…) причини за чак толкова силни емоции, та да ги отбелязвам с тоя морав цвят на всичкото отгоре. Независимо обаче, изминалите точно две седмици бяха пълни и пренаситени с изживявания от всякакъв характер и род. Отпуснах се и аз много с тези наши съобщения, дето все си ги пишем с вас и разменяме по телефоните – по този начин писателската ми дейност чувствително изостана. През този период бях и зает, разбира се - с какво ли не (включително и с ходенето ми на работа…). Е, вече не съм чак толкова ангажиран, но сега точно просто не знам от къде да я подхващам и за това по традиция се улових за най-лесното. Ще се постарая да си припомня всичко ред по ред, за да го опиша по възможно най-подробния начин, пък след това ще се залавям за грубата строителна част от ежедневието ми.

За повдигане на духа (и поддържане на клепачите…) съм си направил и едно кафе – само с мляко, без вода. Навремето точно така си я пиехме тази отвара с моя голям приятел и съученик, Герасим. Само че ние тогава масово употребявахме “Инка” (жулехме INKA-та, която се правеше от цикория и в нея нямаше нито грам кофеин, поради липсата пък на онова “специалното”, което го продаваха само във веригата на “Кореком”; тогава с него се облажаваха само богоизбраните величия и уж “човеци от народа” - единствено отличаващи се от останалите нас като “народ” по притежанието на червените си партийни книжки и билети). Въпреки че по моему това беше една чиста помия, даже и Made in Poland, ние с него бяхме изключително щастливи, волни и безгрижни – вероятно и годините да бяха такива. Докато в днешни времена всички вече се глезим и лигавим на “NES”, обаче искрено се съмнявам дали сме станали по-щастливи и по-волни от тогава – а най-малкото пък по-безгрижни...

Както споменах вече в предишните си редове – аз започнах работа. Уж беше за по-дълъг и неопределен период, уж туй, уж онуй - но след 10 дена всичко свърши. Агенцията, която ме назначи и която всъщност се явява като посредник между мен и комбината, срещу моя труд дере по $50 на час от гърба на нещастния клиент, докато в същото време на мен плащат само една нищожна част от това. Аз лично по принцип съм изключително доволен и на тази сума, която всъщност никак не е малка като заплащане, погледнато реално през моите скромни и не алчни очи. Само че отсреща въпросният клиент пък изобщо не е щастлив да се разплаща с такива космически цифри за някакъв си калмук като мен, неразполагайки с подобни парични фондове. Така “менажерията” от завода много скоро елиминира агенцията като техен посредник и хората си намериха друг човек на постоянно място, с далеч по-ниско възнаграждение от моето, което получавах до момента. С други думи и казано на малко по-прост език, аз отново се озовах сред армията от безработна паплач, въпреки че напоследък получих доста обаждания по телефона, ходих на няколко успешни интервюта и по принцип чакам всеки миг нещо да се завърти и отново да ме повикат някъде за друга работа. Добре все пак, че поработих поне тези десетина дена, за да изкарам някой и друг нещастен долар главно за закупуване на материали и покриване на други, отдавна отлагани разходи.

Ето ви сега пример за един такъв масраф. Мой съсед си продава скенера (допълнително устройство за компютър) и аз отдавна го бях сложил в листата на желанията си – снощи дойде човека в къщи, инсталира ми го, пусна ми го, показа ми как работи всичко и вече сме с нова “пушка” – е, вярно че за $120, но пък си заслужава парите. Това нещо прави снимки, негативи, документи – абе уникално съоръжение. Каквото и да му се сложи на стъкления плот, една специална лампа отдолу скенира и запечатва цялата информация във вид на електронен компютърен файл. От тук нататък всички стари негативи, които до сега изхвърлях на боклука, ще мога да ги вкарвам в паметта на компютъра или да ги записвам на диск за бъдещите поколения – един ден от тях могат да се копират допълнителни снимки…

Но да се върна пак в началото, което вероятно вече сте забравили. Моят малък калпазанин (Неничко) още първия ден успял да продаде колата и започна да търси друга. Аз обещах, че ще му съдействам (какво да го правя…) в намирането и закупуването на следващата таратайка. Така миналата събота бях при него и заедно ходихме по разни огледи и търговия. Още в четвъртък след работа отидохме да гледаме две коли, като се спряхме на едната. Та въпросната събота, ходихме на по-щателен оглед, пробно каране и т.н. Пазарихме я за $7000, като собственикът й искаше $7800. Нени скоро ще дойде при нас, пак ще си направим общи снимки и ще ги изпратим. Сега “детето” е много щастливо, а в това за мен се свежда абсолютно всичко и ми е напълно достатъчно като го знам, с което да потуля мъката и огорченията си, които денонощно пръскам подире му...

След като завърши цялата церемония с колата, се разделихме – Неничко замина на състезание, а аз отидох при Краси, че нещо имахме да правим двамата. Той има познат дърводелец, при когото работи от време на време. Трябваха ми да се отрежат и скроят 4 дъски за рамката на прозореца, който ще вграждам в дувара. Предния ден бях довлякъл две чудни талпи от завода, където работих наскоро. Това беше един голям и престижен фармацевтичен комбинат, но на територията му продължаваха да се правят разширения с допълнителни цехове, машинарии и други поточни линии, барабар с екипировките. Последния ден ме изпратиха на двора да скицирам една техника за милиони долари, внос от Германия. Все още всичко се намираше в оригиналните дървени каси (току що бяха пристигнали с кораба), ама чудни казвам ви – готови бунгала; направо да заживееш в тях, а пък иначе не представляват нищо повече от едни най-обикновени опаковки за съответното оборудване. И там мен отново ме удари носталгията, та се присетих в какви порутени каси изпращахме нашата готова продукция, която напускаше порталите на “Електроника”-та; както и да е – тъжно е... Прекият ми началник и главен ръководител на проекта беше сърбин по народност и далечен произход, та го гледам че си беше заделил едни разкошни чамови дъски – щял да прави дюшеме от тях. Аз го попитах дали не мога и аз да цапардосам две за моите лични нужди и той с охота ми посочи купчината – тóвари и бéгай, с една дума. Аз нямах физическата възможност да прибера много, но специално от там поне материала за черчевето ми дойде максул (на аванта демек, изречено с езика на литературата). Да не говорим пък, че два джоба с гвоздеи, винтове и всякакви видове шайби си напълних буквално в движение - ей тъй, докато вземах мерките на машината. Иначе всичкото това се изхвърля и никой не се занимава с прибиране на боклуци – абе, загубен народ; богаташка му работа - аз що ви разправям, че не са стока!...

Та с тези въпросни дъски, дето ги разнасях два дни напред-назад из наше село и по Бризбън, отидохме с Краси при дърводелеца. Той веднага ми ги рендоса, скрои ги, отряза по размера и поръчката ми беше тутакси изпълнена (така се работи със “свои” хора, когато си има човек връзки и протекции). Всички необходими парчета излязоха само от едната дъска, а другата великодушно му я харизах като подарък (аз крадено много обичам да раздавам – смятам, че по този начин ми се опрощава поне част от грехопадението, след като подаря на някой сиромах като мен нещо от моите “съкровища”…). Е, и там ще нося шише с уиски да се отсрамвам, ама това ще е другия път, че още нещо има да се прави в тази дъскорезница.

Последна вече остана вратата на камината – отдолу, където ще си държа дървата и съчките. Краси него ден не беше на работа, та отидохме в местната гора да си наскубем малко кактуси. Там, не знам защо, но са се навъдили много диворастящи кактуси - цели дървета има на места. Ние внимателно взехме по-малките и млади растения, че да ги засадим тук-таме из “бостана”. То малко не е съвсем прието това наше деяние (да не казвам, че е и много забранено даже), но ние нали с “благородна” цел го правим - да се грижим за посевите от близо. А пък как се изподрахме и избодохме ръцете – думи нямам; отпсувахме си на воля из корията, естествено на български и разбираем само за нас двамата матерен език…

Акцията по заграбване на диворастящите кактусчета премина успешно и аз поех обратния път към нас. Веднага се заловихме с кака ви Данче да разсаждаме посевите, които с толкова мъка бях домъкнал от столицата; набучкахме ги тук-там из лехите и ливадата, попривдигнахме разни клони от дърветата дето бяха нависнали неестетично, поорязах на места – въобще все с фина работа и тънък занаят се занимавах. Предишни дни пък от една гаражна разпродажба купих три корена домати. Посадихме и тях, да видим какво ще излезе от тях. До сега сума вода съм поръсил отгоре им – а те не помръдват да растат. Слагам им и пепел от оджака, уж за тор – абе всички грижи съм поел; барем по 100 кила от корен да извадим лятос, все си е кяр. По стеблата им вече се забелязват с просто око няколко жълти цвята - моя “професор и по градинарство” каза, че туй били именно доматите. Добре, ама аз зелени топчета не виждам още, а и сега както се е застудило, не знам какво ще берем на края от цялата работа – ще чакаме, ще видим...

Тези всичките дъски, рамки, както и самите прозорци ги обгорих с една горелка. Съседа ми даде да ползвам неговата с малко газ. Стана чудно – абе Копривщица, Етъра и Боженците са ми събрани на едно място – тук, на брега на езерото и на края на света. Сега последната ми налудничава идея е да се боядиса къщата в ослепително бяло, всъщност само тухлите отвън, а фугите между тях да се оцветят с черна боя (тук по-наблюдателните ще забележат, че в този случай нашата колиба отвън не е измазана с вар; такъв е стилът на всички подобни жилищни постройки, освен ако собствениците им специално не пожелаят различен от този завършек – иначе такова е стандартното изпълнение и дюлгерите го оставят на гола тухла, чийто общ вид мен определено ме дразни). Керемидите на покрива пък ще се боядисат ярко червени. По магазините има специални бои и химикали, с които се постига желаният цветен ефект и последните имат гаранция да издържат по десетина години. На слънцето, на дъжда, на жегата – какви са тези химии не знам, но чудеса стават с тях.

Междувременно успяхме да включим и мобилния телефон, който неотдавна ми подари съседа. Батерията му се посъживи и сега държи цели 2-3 дена без допълнително зареждане, но аз съм намерил нова и ще я купя, преди да го изпратим за ползване. Даниела също иска да има нов телефон и ще видим как ще се договорим с нашия мобилен оператор. Ако тя вземе нов, ей го че ще се освободи още един за раздаване и подаяние. Може и него да изпратим - ще мислим впоследствие. Решихме всичко да изпращаме обратно по дядо Митко, като си затръгват назад към България. Така пó няма шанс да се загуби нещо. До тогава ще има още една видеокасета, надявам се и още музикални дискове, много снимки и огромно писмо, башка от другите армагани – нека само всички да сме живи и здрави.

Значи, предишните почивни дни също минаха благополучно. Тази седмица започна онзи ден, отново с едно интервю за работа. И от него очаквам някакви резултати, но никой не казва кога ще ги получа. Аз почнах да облицовам камината с камъни. Става чудно, обаче много бавно напредвам. Работих два дни непрекъснато и дръпнах малко, но съм до никъде още.

Вчера пак бях на интервю в Бризбън. Като се видях с малко парици напоследък, та рекох най-после да купя и тези турски керемиди, които човека ми е запазил повече от половин година вече. Свърших си работата, напазарувах наденици и кренвирши от моето специално място и отидох да търся въпросния човек с керемидите на мястото, където те в момента работеха (той предварително ми беше дал адреса на обекта с указания как да го намеря там). Сварвам ги всичките баш на обяд в най-големия пек - цялата му бригада от двама души, като той самият беше единия. Събарят хората най-усилено покрива на една къща, защото сайбиите й щели да я бутат, че да вдигат на нейното петно друга подобна и по-голяма. Таман влизам в двора, гледам наредени едни хубави камъни - по края на цялата алея от двете й страни; а пък тя дълга - от входната врата на пътя, та до вътрешната чак. Аз още щом ги зърнах и веднага реших, че те ще стават мои – даже в главата си вече очертах и мястото, за където щях да ги използвам (ако ми ги подарят де…). Пристъпвам към плахо и небрежно, но много интелигентно запитване в смисъла на: “Абе, тези камънаци тука - май хич не ви трябват, както гледам и само ви пречат на работата, нали?!” – “Вземай ги всичките без остатък, викат онези от покрива - твои са!” Брей, че като запретнах аз ръкави, като си плюх на ръцете - ти да видиш Ангел Михов как работи, когато нещо ще му падне изневиделица от небето (авантата си е чиста печалба, няма две мнения по въпроса – това дори не са и лично мои думи, но аз благоговейно следвам тези изконни завети на дедите и отците наши). Тъй както бях облечен с официалната риза, стегнал възела на вратовръзката, обут в хубави черни гащи и башка чепиците ми от свинска кожа, хвърлих се най-отривисто за събиране на камъните – сега вече всичко това е за пране. По едно време си махнах ризата, че и баят пот се отдели от мен под тежкия напор и в хода на товаренето, но горкичките ми трандафори се поокаляха малко. Тръгнах уж за керемиди, а пък се завърнах с камъни; чудни и кръгли, досущ като гюллета – дялани нарочно само за дувар или нещо от сорта. А пък тежат, майко мила - не се помръдват. Добре че за натоварването на последните най-тежки бумбали хората ми помогнаха, че аз едвам ги дотъркалях пред канатите на ремаркето, но пък беше изключено да ги повдигна и кача вътре сам.

Наблъсках камънака в каручката като дини, която пак се напълни с голяма купчина нагоре и бавно-бавно потеглих към дома. Тук вече пояснявам, че “дома”, от това място където се намирах, отстояваше само на някакви си 90 км. Отне ми малко повече от час и половина, докато се довлека у нас с тоя “свръхбагаж” – внимавах много и гледах бавно да карам, че ако вземеха да се натъркалят тези канари измежду префучаващите покрай мен коли, кокалите ми щяха да изгният по местните австралийски зандани. Трябва да е било доста над тон всичкото това тегло - каква беше тая ос, тези лагери и ресори на великото ми ремарке не знам, но е много издръжливо на големи натоварвания. Всъщност този колесар и частите му са взети от някакъв много стар и здрав автомобил, подобен по престижно собствено тегло на всеизвестната “Варшава”, “Победа” или пък “Чайка” (само че техният, най-вероятно американски аналог) - не е излишно дебело да се подчертае, че навремето всичко се е правило “вечно”, с цел да надживее барем две поколения. Отварял съм му лагерите, за да ги мажа с грес – те са едни такива ролкови, конусни; все едно че гледаш главината на някоя “Молотовка” или “ЗИЛ-157”! Здрава изработка, почти ювелирна и завинаги! – не е изключено от там идва и издръжливостта, според моите скромни технически познания...

Та след този мой пореден каменно-епичен спектакъл, който беше съвсем извън плановете ми за деня, когато най-после се прибрах в къщи аз успях да бутна и малко работа тук-там по двора. На първа инстанция обаче трябваше да разтоваря камъните, да ги наредя някъде, че и да не ми пречат на всичкото отгоре, докато им дойде реда за ползване. Това отне доста време, останал само на един чифт голи ръце и почти миг след като едва приключих с каменоделската си офанзива, дойде пък часът да прибирам Ванеса от градината. Дани междувременно си дойде от работа – нея Верчето я докара, защото аз още сутринта й взех колата, заради теглича и ремаркето. За моя огромна и приятна изненада, Даниелчето даде много висока положителна оценка на каменните отломки, които тъкмо бях дотътрузил чак от столичния Бризбън. Обикновено е пестелива откъм такива смели изказвания и похвали. Значи наистина ще са били много хубави тези камъни! Тя оценява и възхвалява нещата едва след като те станат реалност и ги види със собствените си очи, а пък аз ги прозирам още от зародишната им ембрионална клетка; виждам ги в своите представи, преминали през всичките техни етапи и превъплъщения от собственият си процес на развитие, та чак до крайната им цел като вече завършен продукт (но пък и не мога да изисквам всички да са идеални, като мен – нали уж заради баланса в природата трябва да има и малко по-нисша форма на съществуване)...

След като вчера приключих с товаро-разтоварната дейност, окъпах се и излязох. Взех Ванеса от градината и от там с нея отидохме по пазар. От четирите заобикалящи ни в околовръст огромни супермаркета, които ошетахме със светкавична скорост, почти светлинна, накупих доста добри и евтини артикули – все стоки от първа необходимост за зареждане рафтовете на домашният, ненаситен като ламя хладилник. Каймица взех, хлебец – чушки барнах цял кашон за $2, барабар с 2 кг ябълки отгоре му като бонус. След малко ще излизам да ги пека на огнището. Явно днес повече активна трудова дейност няма да има. Много подготвителни мероприятия има да се проведат - вече е 11:00, а в 15:00 трябва да отида да взема и Даниела от работа. Тази сутрин я закарах с нейната кола в 06:00, а аз продължих за Бризбън, та най-после да си прибера керемидите, за които бях всъщност тръгнал още вчера. Човекът ме искаше да кацна пред тях не по-късно от 07:00, защото той от там директно замина на работа. Всичко стана със завидна точност – натоварих, платих и ето ме вече тук: с ремаркето и керемидите, които в момента изчакват докерите, че да ги разтоварят. Тук докери, там докери - сигурно са се скрили при портиера на топло; май пак ще се справям сам и с тяхната работа - писна ми вече от хамалогия и хамалщина…

Натрупала ми се е и много работа на компютъра - въобще днес ще бъде ден за неутрализация и организация, в който ще бележа и жалоните на насрещните планове. Утре Дани ще ходи на някакъв курс, който ще завърши с кьор-софра в един от престижните комплекси на курорта. Снощи експедирахме Ванеса да спи у Верчето, защото ние трябваше да излезем много рано тази сутрин и нямаше кой да я заведе на градина. Довечера или може би утре, по случай най-българският празник ще се съберем с приятели - по всяка вероятност пак у дома. Аз ще гледам да продължа активно с дейностите си по двора – сега, след като вече имам керемидите под ръка, ще мога окончателно да завърша и горната част на вече готовият дувар. Въобще, изедин път ми се отвори доста широк фронт за действие - време е да ме повикат някъде и на работа, та съвсем да се оформи ситуацията. Погледнато от една страна, така е много добре - да се въртя из къщи по цял ден и да работя по двора. Но в същото време пък без моите доходи няма достатъчно средства за материали, майстори и т.н. Щеше да бъде много добре обаче, ако още в началото бяхме решили да продадем тази къща, защото с всичко което съм намислил да направя, цената й би била вече доста над $300,000 (в момента тя струва около $250,000 в състоянието, в което се намира). Ако бях работил една цяла година по двора и да го оправя без да се цаня никъде другаде, ето ти чиста печалба от $150,000 – по света няма такава фабрика, където мога да изкарам толкова висок годишен доход само от заплати (и ако не обирам банките, разбира се). А за материали не сме дали Бог знае колко много, защото аз работя предимно с намерени (крадени…) или пък много евтини суровини, но за сметка на това пък влагам огромен труд от себе си. Както и да е – положението около нас обаче е съвсем различно от предполагаемото и хипотетичното. Ние искаме всичко което сме намислили, да го осъществим и то да си остане само за нас - до когато това е възможно и до времето, което Бог ни е определил. А за целта се изискват средства (много средства…), които идват единствено когато и аз самият ходя на работа срещу прилично (за предпочитане дори солидно…) възнаграждение. Е, тогава пък няма достатъчно време за двора – от цялата седмица, на разположение остават само едната събота и неделя, а то хич не е много. Докато се обърна и дните заминали. Така се получава един отвратително жесток омагьосан кръг, от който няма измъкване и спасение - “Catch 22” (или “Параграф 22” – има такава книга, много популярна и третира точно такива и подобни ситуации). Не знам как е по другите англоезични държави, но специално в Австралия това наречие се използва много често, защото почти винаги зад всичко, до което човек се докосне и на пръв поглед то му изглежда добро, евтино, привлекателно или пък забавно, непременно стои някаква уловка, примка или условия, за които не се знае отначало. Обикновено нещастникът, дръзнал да повярва в първата част, едва във втората вече осъзнава, че се е хванал на нечия въдица като Тунджански сом (ако съществува такова понятие)…

Макар че аз споменах по телефона, но нека да потвърдя и писмено сега (заради статистиката на майка…) – вчера дойде писмо № 137, изпълнено с Великденски и “младоженски” емоции! Съгласно неговите възторжени редове, вие все още не бяхте получили нашия колет и не се бяхте отправили на “сватбеното” си пътешествие по случай годишнината от това съдбоносно събитие. Надявам се, че в следващото, което вече ще дойде “на живо” по баба Райна и дядо Митко, ще има допълнителни подробности и около тези радостни случки.

През последните няколко дни вече трайно се установи чудното Куинсландско време - слънчево и тихо през деня, докато нощем и сутрин става направо студено. Дългите гащи и пуловера са вече задължителната униформа за обличане – зер, другата седмица на 01 Юни започва и зимата. Като ден се пада неделя, а същата сутрин в 07:40 тукашно време, с гръм и трясък пристигат баба Рейчъл с дядо Джеймс (вероятно и друг път съм споменавал, но точно така звучи на английски името Димитър), кацайки с аероплана на гара Върбаново (пардон – в днешни времена, вече или отново пак Царева ливада)! Ех, а кога ще дойдете и вие - мира нямам вече; с мислите си изгорях!...

Онзи ден, докато пътувахме и обикаляхме улиците с Нени, имахме много сериозен разговор, който самият той поде – за жени и любов, за момичета, приятелки и т.н. Дълго време с него си приказвахме по тези деликатни въпроси, като той най-после се осмели да ми сподели и за разните негови разочарования и несъответствия, с които се бе сблъскал по време на дружбата си с Джесика. Беше вече решил да се разделя с нея и снощи ми се обади, че в крайна сметка това се е случило. Сега трябва да даде малко повече форса на училището, а за момичета винаги има време. Ние пак ще говорим по темата като дойде у нас след някоя и друга седмица. Абе онези хора така го бяха оплели, че аз още се съмнявам дали той изобщо се е измъкнал от примките им напълно - дано да е така, както ми казва. Аз нали подлагам всичко на съмнение, та все не вярвам, докато не видя сам – ще разбера повече подробности едва когато се видим пак.

А сега отивам навън, паля камината и докато чакам да стане жарта за чушките и си “почивам”, ще взема да разтоваря керемидите от ремаркето. Следобеда пък сядам на компютъра, че и там се е затлачила една, не ти’й работа! Изчерпах всички теми и злободневки, които бяха актуални до този момент. Щом имам друга възможност, ще продължа репортажа си. Толкова много ви обичам, че не знам как да ви го кажа и по какъв по-добър начин да ви го покажа! Вие само да сте здрави и да сте добре, не се тревожете за нищо – аз и работа един ден ще си намеря, само че не се знае още точно кога. Бог най-добре си знае работата – в ръцете сме му всички!...

24.05.2003 – Да ви е честит денят на Св. Св. Кирил и Методий! Рекох и днес да драсна някой ред, навръх тоя свят български ден. Току що се прибрахме с Ванеса от разходки, шляене по улиците, каране на колело, люлеене по люлки и т.н. Преди малко обядвахме и сега имаме малко време за свободни игри, след което я изпращам директно в леглото. Случайно пуснах и телевизора, за да ми бръмчи нещо весело в ушите – интересното е, че в момента от Виена предават Новогодишния концерт, с валсовите изпълнения от Щраус на тяхната известна по целия свят филхармония (трябва да е някакво повторение, щото Новата Година от кога мина – нали е лято сега там при тях). Спектакълът е много интересен, но аз едва ли ще го изгледам до края, който е чак в 15:00. Тази сутрин Дани замина на служебния си семинар и я чакам с нетърпение да си дойде, че да поеме грижите по малкото, а аз да си подхващам дейността из двора. Не става да се върши работа съвместно с Ванеса - тя постоянно ми се вре из ръцете, иска да гледа всичко каквото правя, веднага почва да ми помага и на края става страшно. Поради същите “технически” причини вчера също не свърших нищо, освен дето подредих керемидите, опекох чушките, смлях едно месо за кайма и това ми беше всичко – ялов ден, с други думи. Имах малки проблеми с последния ми банков превод на заплатата, че се разправях из финансовите институции амен-амен в последния момент - миг преди да ги затворят в 17:00. Цял следобед и вечерта получавах вашите телефонни съобщения и аз най-старателно отговарях на всяко едно от тях, докато най-после разбрах, че вие всъщност не сте получили нищо от това, което изпращах обратно. Имало някакъв сериозен проблем в България - така каза Верчето. Това наложи екстрено да се обадим по телефона - добре че заварихме поне майка все още в къщи, защото в противен случай щяхме да се тревожим взаимно по едно и също време, без да знаем какво става с всеки от нас. Хубаво е че се разбрахме по всички въпроси, макар и за много краткото ни чуване.

Тази сутрин станах по-рано да обеля чушките, измих ги в оцет, посолих ги и ги залях с олио да отлежават. Правя ги точно по рецептата на милата ми баба Фанче - с известни съкращения обаче от моя страна, защото пък нейния процес беше изключително много дълъг и физически изтощителен. Тя изкусуряваше всичко до последната премахната люспа или семчица, докато аз в това отношение съм малко по-кесимджия (да не би да имаме пък цедки на задниците си, че една семка ще ни задръсти – хайде, холан).

Тъй като вече се установи, че не сте ми получили съобщенията с поредните поръчки (молби, и уж последни...), сега искам да дам кратко обяснение - защо искам шишетата с Троянска сливова ракия и мастика “Пещера”. Отначало мислех да ми изпратите само по една бутилка, да си ги сложа на шкафа на показ – да ми служат за украса и мостра. Добре, ама след това пък прецених, че очите и акъла ще са ми все в тях (с подлата си тенденцията и мерзки намерения да ги изпия…) – ето защо се осмелих да поискам по две шишета от всеки модел, “запикавайки очи” както казва татко, за да не ме е срам. Дано не съм ви затруднил с моите малки прищевки, но нали винаги гледам да искам лесно осъществими неща. Е, сигурно малко ви позатрудних с тази битова българска покривка, но може би да беше и моя вината, че не ви казах точно какво ми трябва и да ви насоча към някоя механа или кръчма по Етъра или в самото Габрово. Както и да е - вече всичко се е оправило, вярвам, а пък вие “ще прощавате ако има нещо”...

След малко ще слагам Ванеса да спи, а аз през това време ще изляза да бутна малко туй-онуй по двора, че няма да ми се услади хляба довечера без да съм свършил за пет пари работа през деня. Почнах с разопаковането на климатичната инсталация. Вероятно и друг път е ставало на дума, но това устройство се състои от два основни агрегата – единият е голямото духало, което трябва да се инсталира тук в стаята, някъде високо на стената; докато компресора пък ще стои отвън. От там ще трябва да се прекарват проводници, кабели и медни тръби до стаята, които да го свържат с “духалото”. Това прави цялата инсталация много сложна и трудоемка, да не говорим за финансовата страна на въпроса – поискаха ни $850 за монтаж, кожодерите недни. Сега аз ще гледам да свърша онова, което поне мога сам, а пък да викам специалисти само за зареждането с газ и първоначалното пускане на климатика в ход. Абе, излишно много си усложнихме живота – хем сами си ги направихме, та сега няма на кого да се сърдим; но нали уж все за хубаво го правим – с това се успокояваме...

Напред от чисто любопитство ходихме с Ванеса до една къща, отворена за инспекция понеже се продава. Току що обновена и малко понапудрена – намира се точно срещу нас, през езерото на отсрещния бряг. Собствениците искат $289,000 за нея и агента каза, че до довечера щяла да замине! Страшни цифри станаха напоследък имотите по нашия край. Добре че го купихме ние това къщенце (по настояване на Даниела…), че иначе още щяхме да се свираме по квартирите на хората, а пък вече при тези сегашни баснословни цени нямаше да можем да купим абсолютно нищо друго, освен само една палатка – е, тя и шатра да беше, пак щеше си остане палатка...

27.05.2003 – Ето че и днес останаха няколко свободни и спокойни мига, за още някоя и друга информацийка. Празниците минаха без особени алкохолни сътресения и бурни танци. В събота вечерта (баш на 24-ти) Верчето ни беше на гости. Пийнахме по няколко ракийци с малко салатка, туй-онуй за мезенце и празника мина на бърза ръка. Аз пекох кебапчета на скарата, че вечерта беше чудна, а на другия ден се залових активно с дворската си дейност. Успях да оправя електрическата инсталацията на двора, пак не без помощта и съдействието на съседа Роналд. Той само ме насочи какъв е принципа и аз подкарах нататък сам. Системата не е никак сложна, но тук ключовете и контактите са малко по-бамбашка от нашенските, а пък и аз, след като никога не съм упражнявал тази професия “зад граница”, просто се опасявах да не сбъркам нещо (за жичкаджийството говоря). Но слава Богу, всичко беше свързано правилно – фази, нули, заземяване и т.н. Даже правих и сухи проби, с подадено към този токов кръг напрежение. Понеже лампите ми още ги няма, мерих в края на проводниците с мултицета 240 V – исках да се уверя и в самото действие на ключовете; работят безупречно. Прибрах всичките си джунджурии отвън и се преместих вътре в къщата. Предния ден бях взел мярка къде да се монтира климатичната инсталация, та сега трябваше да се извърши и самото й закрепване към стената. Пробивах дупки, дюбели слагах, винтове навивах и т.н. – стана академично, сякаш по книга съм го правил. После понасякох малко дръвца за огъня, за да си уплътня работното време до края на “смяната” и така денят ми мина.

В понеделник (вчера) започнах да слагам керемидите по дувара – голяма бъзикня е това, но пък крайния резултат е очарователен. Вчера и днес само с това се занимавах и съм стигнал едва до половината. Накроих си повече керемиди, та утре евентуално само да ги лепя с цимента. По прогноза през деня синоптиците предвиждат да вали - ако успея да излъжа времето, може да дръпна малко по-напред с работата. Така или иначе съм си из къщи – поне двора да оправям по-скоро.

Снощи седнах на компютъра да търся работа – нищо няма на никъде, кьорава обява не видях. Разбира се сега е много мъртво време, точно в края на финансовата година. Всички фирми и организации оправят планове, натъкмяват бюджети и по принцип няма много обявени свободни позиции (какво ти “много”? – то няма хич). Надявам се обаче след края на Юни да се отприщят тръбите, ама де да видим. За сега имам само 1-2 места, от където да се надявам че ще ми се обадят, но сигурността отсъства. Всичко става много бавно и мъчително. В тая държава никой не бърза, освен в края на работния ден, когато трябва да си ходи в къщи.

Чакаме вече с нетърпение и скъпите ни гости от България (че те не само от там, ами и от София на всичкото отгоре!) – Даниела два дена пра пердета, чисти пода и мокета, ми прозорци; абе, какво ли не. Хубаво поне, че не ме накара да пребоядисам и стените в стаите, щото за вашето идване пък и тази нейна лудост може да се очаква. Тя излезе напред (за слава на Бога, че да миряса къщата малко…) - отиде по разни инстанции, банки и т.н., след което ще прибере Ванеса от градината. След малко ще си дойдат. Добре ми е както я няма в момента, че иначе все измисля по нещо да се прави и ужасно ми пречи на свободата…

Аз вчера пак пълних чушки с месо. Бях си заделил няколко криви, малки и грозни, които не опекох онзи ден, та снощи им излезе късмета и на тях. Станаха много хубави, само дето са малко безсолни. Солта ми е най-големия проблем в кулинарното изкуство – или ще е много, или пък малко. Улучвам я на грамаж само, когато правя салата - иначе в манджа ми е трудно да преценявам по колко да слагам.

Поприказвахме си и с Огнян за малко през компютъра. Той ще ви даде едни филми, от които аз ще си извадя снимки на скенера. Имам такава приставка за диапозитиви или негативна лента. Ще ми ги изпратите по баба Райна, а пък аз после пак по тях ще му ги върна. Ами, това е всичко за сега - зареждам батериите на камерата, че да се снимаме по-често, за да можем и друг филм да изпратим в най-скоро време. Ще бъде много хубаво, ако сглобя и филмите от Америка, та да ви пратя и тях - но как ще стане това, след като нямаме видео; и аз самият още не знам.

28.05.2003 - Ей, казаха, че ще вали и познаха хайваните! Още вчера следобед излезе вятъра, вдигна пепелакът наоколо и аз едвам успях да си отрежа керемидите. Отделно пък от това, такъв страхотен думан от червен прах излиза изпод режещия диск, че аз бях потънал целия в пудра. Тази сутрин най-после заплющя и дъжда, който изми всичкия прахоляк. Сега не вали вече, но навън е мокро и неприятно. Сутринта Дани отиде на работа, а аз заведох Ванеса на градината. От там се впуснах в обикаляне на магазините, специално на “корекомите” с намалени цени – именно към тези бутикови “вериги” е насочена моята първична и първосигнална търговска страст (освен евреин, напълно възможно е в предишния си живот да съм бил антиквар, боклукчар, вехтошар или просто клошар; а пък защо не и касапин). Купих една картина с чуден планински мотив – тя ще бъде предназначена за прозореца в двора, ако разбира се мине през одобрението и строгата цензура на моя тъй скъп до сърцето ми “професор по изящни изкуства”, родом от Коньовица. Минах на връщане и през гастронома, че купих някои намалени артикули, след което се прибрах в къщи доволен и щастлив от себе си и своите завидни способности по алъш-вериш. Тъкмо изгледах обедния филм и рекох в промеждутъка да драсна някой ред. След малко пак сядам на компютъра – уж да търся работа (обаче забелязвам, че напоследък нещо не ми се отдава съвсем това велико дело).

Получих съобщение от Валя, че ми е изпратила две битови покривки. Те искат да ориентират сина си да следва в чужбина, та ме моли да разбера кое как става по тези въпроси. Тук имаме едно момче, което е дошло с такава учебна виза, та ще питам него за условията. Този младеж е приятел на Динко, Сашко и Никола и от време на време се виждаме дружно да ударим по някоя пиклива бира (когато изпаднем в дефицит с ракията).

Дано до утре да се пораздигнат малко облаците с цел подобряване на времето, че да си бутам проектите из двора. Дават го обаче да вали до събота чак и обикновено познават – с тези спътници и сателити много рядко им се случва да сгрешат прогнозата. Но, каквото е - в момента духа само вятър, но пък за сметка на това е много силен, до степен на противен (и Сливенски да кажа, нито ще сбъркам, нито пък ще обидя някой). Телефона също мълчи като пребито псе – никой от никъде не се обажда. Голяма стагнация пак настана – до кога бе, джанъм, все ще е така? Не дойде ли вече крайно време да настъпи разведряването?…

29.05.2003 – И през днешния ден ще изпълнявам вчерашната си програма. Пак вали дъжд и условията отвън не са подходящи за дворска работа. След като сутринта заведох Ванеса на градината, минах през Социалните грижи да раздрънкам някой и друг телефон. Пак зазвучаха познатите до болка обещания: “ще видим”, “ще му кажем”, “ще ти се обадим” и т.н. – омръзнаха ми вече с тези техни уклончиви отговори; всичките до един все безрезултатни. Но пък аз нямам никакъв друг избор, освен да чакам търпеливо и упорито да настоявам по телефоните, както и непрестанно да подавам молби за работа (и то ако има обявени позиции); после ми остава единствено да се надявам на някакви мижави успехи, ако изобщо някой реши да ми даде поредния шанс в живота.

От там, след като изчерпах въпросите с работата и се успокоих, че няма да ме търсят за разни интервюта или пък направо да започвам някъде, отидох до друг един “Кореком” - още по-голям от вчерашните, нещо като складова база на всичките вехтошарски магазини. Купих на Ванеса едни детски книжки от серията на Уолт Дисни – “Котаракът в чизми”, “Гъливер в страната на лилипутите”, нещо с Мики Маус и патока Доналд и още една, на която не мога да преведа заглавието. Всъщност превеждам го по смисъл, но не знам кой е българският аналог на въпросната приказка. Купих две хубави японски чаши за кафе и чай, с чинийки – като дойдат баби и дядовци да си сърбат топлите напитки в тях. Най-големият ми удар обаче беше едно видео – абсолютно същото като нашето, дори малко по-нов модел. И то с дистанционно управление, стерео и т.н. – нали баш такова ми трябва да си озвучавам филмите. Продавачите искаха $110 за него, но ми го дадоха само за $90 (като на крайно нуждаещ се и прогресивно обедняващ просяк). След малко сядам да го пробвам и изучавам. Апарата има 7 дена гаранция – до тогава трябва да съм му проверил всичките функции. Преди обаче да започнат заниманията ми от кръжок “Сръчни ръце” (заврени в гъза…), ще си изгледам обедния филм, едно месо трябва да смеля и тогава чак ще пристъпвам към видеото (Господи, амчи то било много хубаво да си пенсионер, бре – що ми е въобще да почвам някаква работа; я виж колко хубаво си живея). Довечера обаче пак заставам на компютъра да търся поминък – защото пък “пенсията” ми е малка и твърде недостатъчна.

Снощи тъкмо се обаждахме по телефона до всички вас в София и аз по спешност влязох в клозета. Дани се е разправяла, защото аз докато изляза от там и тя вече беше привършила с разговорите се (ами, позабавих се малко – извинявайте; запек – неконтролируем процес на стомашно-чревния тракт). Днес ще изпратя едно съобщение с нареждане да поздравите всички близки и познати - де кого видите и срещнете из голямата наша София; дето уж растяла, а пък не стареела…

10.06.2003 – Седнал съм си ей тука, пак в спалнята - т.е. коленичил съм пред нощното шкафче с добрите си намерения да опиша някоя забавна случка. Причината да съм в тази неудобна позиция е, че оттатък в кухнята за настоящият момент е настъпил един малък ужас и невероятен хаос – всички са на камара и правят качамак, че и Верчето напред се довлече да им дава акъл, като за капак на всичко. Аз дипломатично рекох да се оттегля на по-скришно и тихо място (нямам бункер – иначе щях да се потопя там), за да предам набързо телеграфическото си комюнике от тази далечна точка на Планетата. Не съм водил дневника вече втора поредна седмица и независимо, че си разменихме няколко бегли съобщения, както се и чухме по телефона, нищо не може да измести подробното ми описание на суровата и жестока действителност около нас. През жицата всички вие получавате една опестена и посъкратена информация (добре де – и скопена може да се нарече…), докато единствено тук и от редовете ми ще можете да черпите от познанието на голата истина. И то съвсем не, че всичко свързано с моята противоречива двойствена, тройствена и т.н. личност е измама и лъжа, не че фактологичната ми материя е неправдоподобна или погрешна – стойте настрана от подобни толкова зловредни помисли. Но пък тя далеч не отразява и настоящото ми житие-битие, по начин по който аз го правя тук – собственоръчно и по свое лично желание. Та така, с тази малка уговорка, започвам пак от там, където приключих монолога и разсъжденията си в своя последен репортаж. Най-актуалното за този период беше, че видеото което купих наскоро, работи безупречно - след всички възможни тестове и проби, на които го подложих (само в банята под душа не съм го държал и във ваната не съм го топил, но вече съм сигурен, че то и на тези “водни проби” ще издържи).

В подготовка за посрещане на гости, в непрекъснато, почти денонощно търсене на работа и заровен в действителната работа по двора, неусетно се изтърколиха дните до неделя – първият ден на Юни. На сутринта станахме рано и всички отидохме на летище Бризбън, за да посрещнем баба Райна и дядо Митко – нашите най-скъпи гости от пролетна и слънчева, почти вече лятна България, които ние толкова дълго трепетно очаквахме. Баят време повисяхме в чакалнята на аерогарата, защото горките имали проблеми на митницата. Пред очите ни се изнизаха всичките, повече от 400 пътници - единствени нашите хора ги няма и няма. Най-после иде баба ти Рейчъл на края, обаче се появява сам самичка (дядо Митко нещо го запънали жандармите долу в мазето и не го пускат да влезе в държавата – брей, че ситуация; за срамотиите пред чужденците). Тогава Даниела хукна подире й и потъна с нея из лабиринтите на летището, че да се оправя с властите, а ние с Ванеса стратегически и на сгодна позиция изчаквахме развоя на инцидента с разтворени обятия. След около още 15 минути разправии и пререкания със службите на реда вече всички излязоха на повърхността. А онези гавази, митничарите (мамка им!) конфискували чубрицата за луканките и ореховите ни ядки за баклавата, защото влизали в списъка на забранените за внос продукти. Както и да е - халал да им е всичката ни пропаднала стокица и майната им, че в гъза!

От летището се прибрахме веднага в къщи – до това време беше станало вече 10:30. Почнахме да вадим багажите насред хола, ахкахме, охкахме – всички подаръци бяха чудни и нямаше нищо счупено. Пренесохме в жертва само една единична битова чинийка на Даниела, която баба Райна е носела специално за нея, но тя не беше от комплекта с останалите шест паници. Тази просто не е била опакована добре и се е счупила по пътя. Много ме е яд за нея, но аз ще я залепя, защото й имам всичките парченца. Иначе всичко останало е здраво и читаво. Олеле, мила майчице и Света моя Богородичке - че като почнахме ние после да вадим и разните други скрити и добре укрити контрабандни стоки, по джобове и по чанти, из сакове и раници: здравец, посаден в калта българска и пренесен през морета и океани с пръстта си собствена; две шепи цели орехи за разсаждане из двора (част от тях – за баклава); още пакети с чубрица, башка разни други семена и посеви – ама то ужас бе, ужас направо! Е, ако пък и тези неща ги бяха хванали онези копои на митницата, тогава определено щяхме да си имаме големи проблеми и някой със сигурност щеше да навлича раираните одежди! Ама нейсе, имало пак Господ да бди над нас - нали всичко е наред сега; забравяме за случая и го потулваме под дюшека да не ни чуят “секретните”, че тогаз вече хептен си еба мамата...

След като мина официалната част по раздаването на подаръците, седнахме край софрата на тържествен обяд. Пихме по някоя и друга ракия за хастар – за мезе имаше, станалата традиционна за нашето заведение руска салата; после аз приготвих мешаните скари, отделно пържоли и т.н. – въобще, дебела работа. По някое време на всички много ни се доспа – ние бяхме станали ужасно рано, баба Райна и дядо Митко също бяха прекалено изморени от тежкото и продължително пътуване. За кратко се разпределихме по спалните – колкото да си вземем следобедната дрямка. Аз останах всъщност да чета вашето дълго и прекрасно писмо; до края му вече окончателно се разтъжих. Тогава чак отидох оттатък в стаята и си легнах - наревах се едно хубаво и заспах, силно притискайки към сърцето си листите, пропити с най-топлите ви и нежни чувства; облени с най-горещите и горчиви родителски сълзи, които като в едно се сляха с моите... Станах чак вечерта, а вас вече ви нямаше…

На другия ден аз продължих усилената си дейност си по двора. От някакво случайно гаражно тържище, още в съботата купих една моторна косачка. Имаше да й се оправят някои неща и затуй я взех много евтино - $15. Беше й скъсана връвта, която се дърпа за да се пали, но аз временно приспособих един канап - само да я изпробвам. Запали като Трабанта – от раз! И работи точно - като швейцарски часовник. Иначе косачката е американска – че аз боклуци не купувам ве, ало-о-у! Впоследствие я оправих доста успешно – това пък се случи в понеделник (02 Юни). Двамата с дядо Митко ходихме до железарията да й купим специална връв и се прибрахме. Дали някой ще хукне да коси с нея все още не знам, но моята цел беше да я възстановя до заводското си състояние на годност. После? – ами после мога да я подаря на някой по-закъсал от мен или просто да я изхвърля, както това бяха направили предните й собственици. Късно следобед започна подготовката ни за вечерното тържество по случай рождения ден на моята щастлива вече Дани, който се проведе както обикновено – весело и шумно, с осъмване почти до първи петли и обилно повръщане малко по-късно сутринта...

Същият следобед обаче, даже по-скоро вечерта ми се обади един агент с новината, че някакви хора искали от сряда да започна работа при тях. Отначало уж само за кратко (не повече от 2-3 седмици), но тепърва ще видим какво има да се случва пък там. Така аз във вторник работих за последен път на двора, в личното стопанство така да се каже и от сряда нататък тръгнах да изкарвам и пари на обществени начала. Фабриката се намира точно на 103 км от нас и пътувам час и половина само в едната посока; вечерта още толкова и на обратно. Не можех повече да се назлъндисвам - макар и с подчертана неохота приех работата, независимо от всичките произтичащи от това неудобства. Сега работя по конструирането на едни каменотрошачки и сита за каменните кариери (тук в Австралия нямат политически затворници и тази непривлекателна, отблъскваща дейност се извършва с машини – странно, де така да беше и в концлагер “Белене” на острова Персин…). Сутрин ставам в 05:45 и започвам работа в 07:15. В 17:00 си тръгвам обратно, за да се прибера в къщи малко преди 18:30, след като разбира се успешно и безаварийно премина през всичките задръствания по пътищата.

За събота си бях нагласил моя работа по двора, но онези от завода ме искаха да работя заедно с тях половин ден, та им отидох още по-рано – почнах сутринта в 06:15, а със задълженията си приключих чак в 13:30. Когато се прибрах в къщи трябваше да се занимаваме с някои чисто домакински процеси в подготовката за партито на другия ден (неделя), когато пък беше и официалното ни тържество с Даниела по случай нашите общи рождени дни. Моят в четвъртък вечерта също беше отчетен по подходящ начин, въпреки че поради ранното ми ставане на другия ден не можах да се разпърча и опия като хората. В събота вечерта ние ходихме у Верчето - ей тъй, без повод и без причина. Аз след работа бях докарал Мария (на Краси…) от Бризбън, а самият Краси дойде в неделя за тържеството, че имал някаква работа преди това. Та при Верка стана една голяма софра пак, по никое време и както казах - без сериозна подготовка, ама карай да върви; важното е веселби да има, а не сълзи и сополи…

На другия ден (вече неделя) проведохме истинското честване на рождените си дни, с много гости, с много подаръци; с хапване, сръбване и последиците от тях. Изпратих на Адо три съобщения (поздравления) точно в 24:00, докато в Несебър е било 17:00. Нашите гости до това време си бяха заминали вече, ние бяхме поринали кочината след тях и аз дори иззяпах един филм по телевизията, докато Даниела дрема на дивана, изпаднала в алкохолна несвяст и душевна безтегловност.

Вчера (денят продължава да бъде понеделник, ако за някой това е от съществено значение), заедно с дядо Митко се хванахме да свършим нещо по двора. Аз не бях на работа, защото беше почивен ден – по това време горе-долу всяка година честваме рождения ден на Кралицата, въпреки че тя е зодия Овен; иначе е родена през Април, но пък виж - не знам на коя дата. Сковахме една рамка и вратичка за камината отдолу, където ще си държа съчките. Стана много хубаво. С една газова пърлачка обгорих дървото – като се намаже с масло после, ще стане чудно! Така с тази дейност се бъзикахме цял ден. Вързахме доматите на коловете вече, че бяха изпонападали. Даже имам и едно малко зелено доматче – сега на размер колкото череша, но очаквам да порасне поне като пъпеш…

Нени се обади междувременно, че ще дойде у нас в петък. В училище са започнали провеждането на разните зрелостни изпити, та сега уж учи много усилено за тях. Така набързо свършиха почивните дни, а аз от днес пак започнах служебната си работа. Даже взеха да ме търсят и от други разни места, та се чудя на кого какво да разправям. В момента качамака се пече във фурната, онези “коприви” оттатък си сръбват винце и пуфтят цигарите една след друга като тиквени семки, а дядо Митко дремуцка във фотьойла пред телевизора.

Както сами се досещате, за мен е вече време да завършвам писанията си, поради изчерпване на темата и да подсиля “дамската” групичка с още една по-голяма винена чаша. Часът е точно 20:00 – от тук насетне следват само яденето за вечеря и спането. От утре насетне отново се покатерваме на същата бясна въртележка и попадаме в центробежните й сили. Дани също започва работа от утре – мисля че тя си взе няколко дни отпуск около посрещането на гостите. Ще се включвам с изненадващи репортажи по всяко възможно време – хаотично и в безпорядък. Утре ще задвижа въпроса и с тези проклети документи, вдън земя да се прокудят дано! Всичко това го правя единствено само заради вас, защото страшно много ви обичам – ако е останало до мен, да съм ги фъкнал до сега сто пъти!...

23.06.2003 – Изминаха още две седмици на тягостно писмено мълчание. Ха днес, ха утре да седна и все не остава минутка свободно време за това. А пък и с тази служебна работа, дето я имах до онзи ден, не можах да си видя къщната. Междувременно се чухме по телефона, изпратихме си и по някое съобщение, така че не сме били съвсем в неизвестност. Сега обаче ще обобщя и подробностите около подхвърлените само мимоходом факти, преди отново да съм се заровил из калта по двора като свиня в тикви.

В момента Ванеса е на детската си градина, а Дани изведе техните по пазари и разходки. Миналата седмица Неничко беше у нас. Той дойде в петък вечерта с новата си кола, хапнахме набързо и излезе с Динко по “стъргалото” да гонят кучките - едвам ги дочакахме да си дойдат посред нощ. Побъбрихме още малко и си легнахме.

Рано на другата сутрин ние с Нени станахме и отидохме на работа – той на неговата в супермаркета, а аз на моята в завода. Свърших по обяд и на връщане се отбих да го взема, защото заминахме само с моята кола. Като се прибрахме у нас трябваше да се занимаваме с разни дейности по неговата бричка – допълнителни фарове й слагахме, свещите й сменяхме, маслото и т.н. Вечерта – естествено, пак тържество в къщи (тук е станало като в хан на кръстопът, но аз не се оплаквам – така с хора покрай мен е много по-добре, отколкото затворен между четирите стени като каторжник). За вечеря пак пекох кебапчета и пържоли на скарата – кой от каквото си разбира най-много, именно това готви; обикновено Даниела завежда котловата храна, докато аз съм доказан специалист по печивата и аламинутите.

Неделния ден го прекарахме отново около и под колата на Неничко. Към 18:00 той си тръгна за Бризбън, защото на другия ден беше на някакъв изпит по математика. Уж всичко си знаел, само че на изпита му се паднало нещо много трудно – познат сценарий от детството на баща му. Какво е направил специално на този аз още не знам, но на някакъв друг изкарал “А+” и познал всичките 30 верни отговора на 30-те възможни въпроса – също неизвестно по какъв предмет е бил. Сега всички чакаме с наострени уши резултатите от математиката, които вероятно няма да са много за казване и аз едва ли ще науча нещо за тях…

Тези дни не съм се занимавал с двора. Миналият четвъртък ми беше последния работен ден. Уж всичко потръгна много добре, но проблема дойде от факта, че инженерът, който подава работата за този проект нещо закъсал и на практика нямаше готови сборни чертежи, които да се детайлират от нас, след което отделните им части да се пуснат за изработка в производствения участък. Освободиха няколко човека и от цеха, а в петък никой от завода не е работил. Така ще бъде до момента, докато не се насмогне с документацията – хората уж пак щели да ме викат, но аз не разчитам много на това. Както и да е - и този отрязък от моята лична история и трудовата ми кариера приключи.

Тази събота и неделя имахме малко по-разнообразна програма – свършихме известно количество работа по двора, най-после косачката оправих окончателно (а не временно, както беше до сега привързана с тел); косих и тревата с нея, за да я изпробвам как работи и т.н. Най-много внимание обаче отделих на доматите, които растат добре, цъфтят и връзват вече. Последния ден след работа минах през една ферма покрай пътя и както си бях с дипломатическото куфарче, облечен в сако от велур и обут с лачени чепици, се заврях да си събера малко кравешка понужда (тор демек). Попитах там газдата и той охотно ме вкара вътре в обора с една голяма кюмюрджийска лопата. Като ме надушиха, телетата и особено техните майки, дружелюбно и любвеобилно ме наобиколиха веднага, всяка една от които (за майките говоря конкретно вече…) си отри влажната и лигава уста в пешовете на сетрето ми. Сигурно си помислиха, завалийките, че аз бях техният любим ветеринарен доктор и видимо се зарадваха (прочетох очакващият блясък в топлите им и вакли очи, единствено излъчващ похот и лъст…), щото вероятно се надяваха да падне осеменяване с голямата гумена ръкавица. Обаче женските скоро се разочароваха от мен, защото в една дълбока кутия от шоколади аз само им събрах акото, поблагодарих сърдечно на всички участници в мероприятието и си заминах по пътя. И понеже вече имах в достатъчна наличност, сложих малко подсилващо вещество по корените на растенията, като турих и на дръвчетата – дано се захранят пък с говняния животински продукт.

Дядо Митко беше донесъл и 5 нарочни ореха в джоба на сакото си, с което пристигна, та го помолих той лично и символично да ги насади из градината като най-старши подофицер от всички нас. Така съм чувал, че се прави – най-възрастният член на фамилията посажда ореха, който от своя страна символизира здравото и сплотено семейство, неразрушим дом и изобщо благочестиво домакинство. Аз турих три в саксия, които ако се хванат и поникнат ще разсадим тук и там из нивата. Има още един, който е в диво състояние, а другият е отпред, до един камък. Сега торим без да жалим материала и поливаме обилно - да видим какво ще излезе от цялата работа.

Като приключих с общостопанската и земеделска работа, преминах обратно на моята зидаро-строителна дейност. Вчера нарязах и остатъка от керемидите, че адска пепел се вдига до небето чак. Трябваше и една друга тухла да си скроя с машинката, още нещо имах да доизрязвам, та приключих напълно с мръсната и шумна работа. Оная лампа, дето има вид на улична и виси точно над площадката се оказа малко висока, че й рязах тръбите да я накъсявам. Отначало всичко беше добре. Скроихме я неотдавна в завода за минните камиони и булдозери, заварихме я, но после някакви други допълнителни мерки вземах, от които реших че е много ниска. Хайде, удължиха ми я хората с още 500 мм, боядисаха я и т.н. Добре ама така пък много щръкна нагоре и седи грозно. Че я свалих вчера, отрязах 350-400 мм, та сега пък ще търся някой пак да ми я заварява. Снощи привърших и с тая дейност – след малко отивам да правя нещо друго, че стана обед.

Тази сутрин аз заведох Ванеса на детската градина. Носих й и колелото, че щели да имат велосипеден спортен полуден от 10:00. После ходих до Бюрото по Труда да търся работа - намерих няколко обяви, за които довечера ще кандидатствам през Интернета. Това са всички събития и фактите до този настоящ момент.

В събота вечерта с Даниела ходихме на банкет от нейната работа - сутринта пък бяхме на тържествена закуска в клуба, в който и двамата с нея членуваме. Паралелно с всичко, което ми е виснало на ушите, движим въпроса и с шибаните документи - изпратени са вече за заверка и щом ги върнат от тази инстанция, слагам ги в един плик заедно с това кратичко писъмце и ви ги изпращам да им се радвате и да се оправяте с тях както знаете. Останалите ни подаръци ще пристигнат по дядови Миткови като си тръгнат обратно за София. Вие до тогава пишете какво да ви изпратим – нищо, че нямате нужда от нищо; аз това го знам. А сега вече отивам на двора, защото половината ден мина, а аз нямам и един пирон забит до този напреднал час. Няма да ви плаша, но предупреждавам, че аз пак ще пиша когато се отвори такава възможност – а пък който иска и си няма друга работа, нека да ми чете глупостите...

25.06.2003 – Полагам финалните си редове на това писмо и веднага тичам на пощата да го пускам, заедно с историческите документи, заверени лично от Българския Консул, които също пристигнаха днес. Изпращам ви само няколко снимки, които са дублирани пози. Това е всичко което имаме под ръка на този етап. Ще гледам да извадя по някоя снимка от всяко отделно събитие - например там, където сте у чичо Пейчо и кадрите от Банско, които са направо чудни. Не мога сега да вадя целите филми, защото е много скъпо – вземат по 50 цента на снимка. Верчето ги дала тези филми да се извадят, обаче не поръчала двойно количество и в ателието ги изкопирали само по веднъж. То и ние сигурно не сме й казали много ясно какво да прави, защото това беше по време на един от многобройните ни моабети - кой знае кой какво е грачил с пияния си акъл. И ето ти провала стана – умрях на мъка, но какво може да се направи вече. Поне да бях на работа, щях да ги занеса всичките и да ги направят още по веднъж. А сега стискаме всеки цент, годишни такси и данъци се задават да се плащат пак, сметки за какво ли не и т.н. Потънали сме много в тинята, но вие не се притеснявайте. Аз само обяснявам защо няма да вадим тези снимки баш сега. Дано скоро започна работа – първото нещо, което направя ще бъдат те. Освен това с настоящата пратка съм се ограничил до минимум с грамажа. Всичко останало ще дойде по бабини Райнини.

Тези дни добре поработих из двора, въпреки противното време. Вчера и днес намръзнах като куче на тоя ветрилник. Понаредих някоя и друга тухла в оградата, дадох й финалното ниво и височина с канапа и това ще е. Сега чакам бурето и прозорците да станат готови след противотермитното им третиране, че да ги вградя в стената и около тях вече напълно да завърша с иззиждането й. После започва обличането й с камъни, измазване с мазилка на друга част, боядисване и т.н. Абе, имам работа за месеци напред - да не казвам за години. Така както не ходя на работа, имам много свободно време и всеки ден бутвам по нещо дребно. Но тогава пък опирам до пари за материали и пак не може да се свърши много. Най-добре е май да съм си по цял ден в къщи, но да има някой и да ми плаща този “престой”. Тогаз да видиш бако, активна дейност.

Друг лист няма да слагам, че и времето ми напредна. В следващото писмо ще продължа с останалата си част от разказа, който е едва в началото. Ще се чуваме по телефона; ще ви пращам и съобщения. Целуваме ви и ви обичаме безумно силно и много: Дани, Неси, Нени, Ангел; баба Райна и дядо Митко…