Добро
да ви е утрото, скъпи наши майчици и татковци; подобно и на вас, приятели,
читатели и прочие деятели!
След
като до днешна дата минаха цели две седмици в неловко мълчание, тази сутрин аз
пак се улових “у стилóто” (отново заимствам думи от все по-избледняващите ми
познания по френски език – le stylo по смисъла на писалка/химикалка). Искам
поне нещо да разкажа за миналите дни, защото пък нищо друго по-полезно не може
да се прави в момента. Навън е един шибан мочурляк, дето ми обърка плановете и
за утре даже - мáни го днес. Като че ли по поръчка точно за почивните дни, от
вчера (петък) се леят едни едри и тлъсти дъждове, което всъщност е много хубаво
след тази продължителна и изпепеляваща суша. С тази малка разлика обаче, че баш
сега тези обилни валежи изобщо не ми влизаха в насрещните планове и разчети на
обекта, че да си провалям трудодните, определени да избъхтам по двора. Този
мокреж ми трябваше през седмицата, докато бях на работа и под сушината в офиса,
но ние и тук сме безсилни срещу суровите закони на природата, както
междувпрочем навсякъде другаде.
Верчето
замина за България преди две седмици, а Динко (синът й) тръгва нататък след още
една – веднага, когато приключи с изпитите си в Университета за този семестър.
По него пък ще гледам да изпратя това писмо, което наченах едва днес, както и
няколко Коледно-Новогодишни поздравителни картички, с молбата майка да ги
предаде на приятели, близки и сродници. Така, използвайки наши близки за
“куриери” смея да се надявам, че поне изгубена или открадната кореспонденция
няма да имаме - всичко, което е било предназначено за изпращане, вече със
сигурност ще пристигне до получателите си.
По-миналата
събота и неделя Неничко ни беше на гости. Той вече кара кола и вечерта ни вози,
като излизахме по разни приятелски сбирки и моабети. Спомням си, че Даниела е
описала тези моменти в края на предишното ни послание, което изпратихме по
Верчето и което смятам, че вече е пристигнало благополучно при вас, заедно с
останалата част от армаганите. Ние с майка се чухме на Архангелов ден, а пък и
Албенчето ми писа, че всичко е наред. С Нени си прекарахме времето доста добре,
само че не помня дали изобщо се сетихме по някоя взаимна снимка да си направим.
Най-вероятно сме пропуснали тази възможност. А – не, бе: на другия ден (в
неделята), след като вечерта бяхме на гости у едни приятели, с цялата циганска
тумба ходихме на плаж, докато ние татковците само с момчетата отидохме да
караме лодки на един от каналите. Наш близък приятел е състезател по кану-каяк
и участва в отбора на Австралия. Та той ни заведе в гребната им база и ние в
продължение на няколко часа се опитвахме да се задържим поне минута върху тези
специални лодки – те са толкова тесни, че в тях едвам се стои коленичил на едно
коляно, а пък се гребе отстрани с греблото като подгонен от бледоликите
индианец. Само че последните много лесно се обръщат и ние през повечето време
бяхме във водата, вместо отгоре на лодките. Целият канал на гребната база беше
облицован с милиони камъни, които бяха само плътно наредени един до друг, но не
и циментирани към коритото. На мен ми се видяха баят много – прецених мъдро, че
това беше едно съвсем неразумно разхищение и разточителство на строителен
материал от страна на градската управа, та рекох да ги поразредя малко на някои
места. Така от там аз тайничко успях да напълня един багажник с разкошен
камънак, чиито отделни екземпляри после прекрасно ми се вързаха тук-там по
градежа. Е, вярно че поизцапах малко колата, но пък дувара грейна с тях. Ето
как мина и неделния ден - надвечер ходих да заведа Нени у тях. Той кара колата
на отиване, а аз после се прибрах сам.
Последва
нова седмица, наситена със зор и напрежение от служебен характер. Трябваше да
предам една задача, която до петък вечерта действително че беше готова, но пък
и доста часове наред се блещих пред екрана на шибания компютър. В този завод
количеството на работа започва постепенно да умалява и началникът на отдела ми
каза, че трудовите ми споразумения с тях ще изтекат в края на Ноември. Аз
своевременно започнах много усилено да търся друга работа и сега отново съм в
състояние на постоянно очакване и телефонна тръпка (така не съм чакал
иззвъняването на телефона дори и в най-влюбените си години, когато буквално
всеки миг очаквах да ми се обади някоя от “моите”, че да ми стопли сърцето).
Точно
тук обаче, за по-любопитните си читатели отварям една малка скоба с известни
пояснения относно приключването на работния ми цикъл. Ако си спомняте от моя
предишен репортаж, някъде из редовете мимоходом отбелязах, че са ми увеличили заплатата.
Това действително беше така, само че не “те” ми я увеличиха на малко
по-високата почасова тарифна ставка (от унизително ниската, която получавах до
момента…), ами аз самият си изпросих тази малка и ободряваща “промоция”. Моят пряк
ръководител тогава на драго сърце се съгласи да ми гласува повече пари заради
труда и старанието, които влагах в работата и преките си служебни задължения. В
същото време обаче, само почти месец по-късно, същият този мухльо и добре
окръглен педераст ми заяви, че видите ли – пак “те” нямали повече работа за мен
и аз трябва да си тръгна завинаги, вместо да си кютя при тях тихо и кротко още
сума време (е, как да не си ги обичкаш австралийчетата, бе мамка им стара и
противна? – кажете ми сега; даже и да има някоя по-долна нация от тях по света,
то вероятно това биха били само англичаните). Ако не им бях поискал това
увеличение, вероятно нямаше да се вдигне този шум и аз щях още да съм на същата
работа. Този ярък пример беше единствено, за да подчертая класовите
противоречия, строгата финансова зависимост и безкомпромисната, понякога дори
безчовечна политика на капиталистическата производствена система. Да не би
някой случайно да се заблуди, че скачайки с калните си цървули от социализма
директно в трандафорите на капитализма и парите му потичат като пълноводен
поток. Това го има само в книгите на утопистите – те не случайно се зоват така,
защото това е утопия. А схемата е много проста - жалкото беше само, че не нея
изучавахме в часовете по Политикономия, ами ни пълнеха главите с
Марксистко-Ленински лозунги и безнравствени комунистически вероучения; утопии,
както вече дебело подчертах. Работиш къртовски, отдавайки цялата си телесна и
умствена енергия в ползата и просперитета на капиталиста – получаваш шепа жълти
стотинки, с които си относително сит, напит и семейството ти задоволено. Правиш
обаче смелата си крачка напред и се осмеляваш да се самооцениш с едно стъпалце
по-високо от останалата сива човешка маса – да; добре, няма проблеми; ти си
златен, ти си истинско бижу за компанията ни и т.н., след които суперлативи ти
временно повярваш в своята собствена гениалност. Миг след това и вече си им
ненужен – друг под теб ще върши същата работа и няма да иска по-високо
заплащане, демек: éби си майката и на добър ти час, ако добре ми схващате
интимната мисъл. Така че в крайна сметка, за себе си и в моя конкретен случай,
с цялото си съзнание и същност смятам, че аз сам си срязах клона, на който бях
от месеци насам доста комфортно кацнал – е, дойде отново време да политам, с
което затварям и скобата…
Тази
толкова напрегната седмица завърши със своята кулминация на Архангеловият ден,
който много тържествено отбелязахме в събота. Вечерта бяха дошли на гости
всичките наши тукашни приятели - имаше много ядене и още повече пиене; топла
скара, свежи салати, завидно вкусни торти и т.н. Ние с Даниела същия ден
отхвърлихме доста работа в градината, главно по зидането на дувара, която продължи
даже и на другия ден, независимо от степента на махмурлук. Вече почти
завършваме специално тази част, което пък ще даде ход на друга дейност. Трябва
да отлея едни стъпала от бетон, но нека първо да вдигнем тази подпорна стена,
че тогава чак ще преминаваме към следващите строителни етапи...
Вече
е 07:30 - навън взе да подухва лек ветрец, който може да разкара облаците. Ако
това стане, ще ми се отдаде чудесна възможност да бутна още нещо днес, за да не
погребваме деня така, бадева. Когато времето е хубаво, обикновено всички сме
навън. Пълним на Ванеса едно корито с вода и тя там се занимава с часове,
докато ние с майка й през това време усилено работим. А сега в лошите и
усложнени климатични условия може само аз да изляза; че не е и топло, мамка му
– температурите изведнъж паднаха с десетина градуса. Беше стигнало над 30°C миналата
неделя (ами нали пък идва лято – не можем да очакваме и снегове, нали така).
Преди да започне каквато и да е дейност обаче, имам да свърша няколко други
предварителни и подготвителни задачи, които не търпят отлагане. Счупен ми е
куплунга за светлините на ремаркето. Вчера Дани е купила нов - аз трябва само
да го сменя, но и това си е една отделна врътня, като знам колко много жици
отиват до там. После го закачам на нейната кола и отивам за още пясък и цимент,
защото този който купих онзи ден свърши за един миг. Бях взел само ½ м³ и три
торби цимент, като мислех че ще ми хартиса даже – нищо подобно; всичкото
количество е измазано вече в зида, а не знам дали ще ми е достатъчно и още
толкова като докарам. Тези дупки и хралупи много материал поглъщат, независимо
че аз ги тъпча с камъни, тухли, стари отломки от бетон и всякакви други
боклуци. Имам и друга работа – абе, едно излизане е равносилно на загубено
време поне до обяд. Ако нещо попипна, то ще е чак следобеда, но и това е нещо.
Нека само отвън да се задържи относително сухо и поне да не вали - другото е
лесно.
Моята
сладка и чаровна Даниела, от едно скоро време насам пък се е научила да прави
кисело зеле (нека не забравяме, че тя, миличката ми е софиянка - от оцеляване чрез
зимнина не й разбира твърде много шопската главица, понеже навремето е имало
кой да се грижи за това, а пък тя само е стояла на масата и е лапала от
чинията; обаче сега, чрез съвместният си живот с мен дядо Господ й го върна
тъпкано, правейки си много лоша шега с нейната измамна столичанска
горделивост). Благодарение на тези й умения и качества, напоследък в менюто ни
се появиха и сармите. А пък на мен толкова много ми се ядяха, че сигурно съм
получавал и нощни полюции - само като си мисля деня и нощя за тях. Ох, че като
наблъскала наш’та една голяма тенджера с въпросните сарми, че като им седнах аз
с лъжицата (ползвам този уред с нарочна цел – вилиците бодат по малко, докато с
лъжица загребвам повечко “материал”; нали се сещате) – олеле-е, снощи щях да се
пукна чак от преяждане. За довечера има планирани кюфтенца на скара - дано се
отвори добро време, че да ги опека отвън на кюмюра (не, че ще изпукам по-малко,
ако ги опържим в тигана на печката; но нали пък печени са уж по-здравословни,
та за това).
Цецови
ни изпратиха колет с разкошни подаръци, които той е донесъл от България. Майка
му ни е дала една чудна фирмена покривка за маса, рекламираща престижния
съветски колхоз “Coca-Cola”, която е тъкмо размер за пластмасовата ни масичка
отвън. Ще стане страшно – както е в кафенето до моста “Игото” (за Конашкия мост
в Габрово иде реч или дето още му викат “Рачо Ковача”, разбира се – че къде
другаде?). На Верчето пък съм поръчал да ни донесе една битова покривка,
каквито ги има по механите из Родината. От някъде ще намерим същите битови
керамични чинии и чаши, та от време на време да си сменяме обстановката. Аз
сега толкова съжалявам, че докато бяхме в България можехме да си набавим и
вземем с нас за насам такава глинена посуда – чинии, малки/големи – каквато е обстановката
в Страноприемницата например. Ама тогаз кой да ти е мислил за свой дом, за
паници и друга покъщнина. Сега ще събирам всичко парче по парче. Тръгнете ли
обаче един път за насам, друго нищо няма да ми носите – само българщина искам!
Нека майка от сега да започне събирането на разни селски атрибути – бъклици,
павурчета, сахани, тигани, шарени черги и т.н. По селата наоколо могат да се
намерят невероятни неща. Леля Донка и чичо Христо не може да нямат нещо скрито
по дълбоките си изби и тавани, което отдавна вече да не им трябва. Ох, абе аз
уж не съм кой знае какъв голям патриот, а пък усещам че ми липсват тези работи
– комай с времето ще се и влошавам, мамка му...
С
Неничко се чухме по телефона онази вечер. Майка му взела, че му купила кола за
$4500 на всичката му “добрина” и бляскави успехи в училище. Аз и за този акт на
безумие бях силно против, но кой ли пък ме пита мен или ебава за слива. Той
обаче беше много щастлив – всичкото хубаво, ама не му е времето още; така знам
аз – така и казвам. Нека само Господ от горе да ми го пази, защото аз отдавна
вече съм безсилен...
Моят
вечерен курс върви добре и напредвам в изучаването на компютърната програма. В
началото на Декември ще трябва да си завърша проекта, по който работя в момента
с учебна цел и евентуално ще взема някакъв сертификат, срещу доброто ми
представяне на изпита. Ако пък случайно остана без работа за известно време,
тогава ще хвърля сили за повече “сухи” упражнения на домашния компютър. Обаче
пък, от друга страна погледнато, с този двор дето се е опнал пред мен като
половината Петкова нива - това едва ли ще може да се осъществи; нали всичките
ми мисли и енергия са насочени в завършването му (а аз съм едва в началото).
Сега
вече ще се глася да излизам. Утре най-вероятно пак ще драсна някоя изтъркана
фраза, а през седмицата нищо чудно Даниела отново да довършва празноглавите ми
словосъчетания. Динко тръгва чак в понеделник, така че имам на разположение
поне още една събота и неделя, през които да напиша някоя по-съществена
глупост, в допълнение към досегашните.
23.11.2002 – И пак дошла е съботната свежа утрин, макар и не в скандално ранен час;
от постеля се измъкнах кат’ аргатин, за да остана малко насаме със вас (ха, я
гледай как хубаво ми се получи – като същински Димчо Дебелянов съм...). Независимо
кой как и с какви инструменти измерва времето, всички местни часовници все още
показват 07:15, което за някои от нас може да се тълкува като “посред нощ”.
Току що станах и преди да се хвърля в преизподнята на грубия физически труд,
реших да информирам света за изминалите и предстоящи събития около моето
благочестиво житие-битие. За по-голяма яснота и прегледност ще се повърна още
на миналата седмица, когато след като приключих с творчеството си, излязох от
нас и свърших доста от заплануваната работа.
Първо
отидох в една заложна къща за употребявани вещи и им занесох онова шибано
недоносче (скенера), който вече бях купил в предишната глава на това
своеобразно романизирано четиво. След като проведохме всевъзможни опити с него
и въпреки усилията си, ние не можахме да го включим към моя компютър, аз
трябваше по някакъв начин да се отърва от него – т.е., нека някой друг
нещастник да си го блъска в главата; аз вече минах по тази трънлива пътека. Още
там на място хората мигновено ми броиха $30 за това идиотско съоръжение, докато
аз го бях взел само за $25. В същото време исках и нещо да си купя от дюкяна им
- например часовник “Rolex”, “Seiko”, “Longines”; в най-краен случай можех да
се задоволя с някой “Восток” или дори “Ракета”. Мераците ми се разпростираха и в
сферата на телевизионните приемници, каквото ми се искаше да взема специално за
кухнята (с евентуално доплащане от моя страна, разбира се, но пък не и много…).
Добре, ама очите ми не се спряха на нищо хубаво (и евтино…). На края съвсем
случайно гледам едно устройство за смесване на различни сигнали при озвучаване
на видеофилми – музика, микрофон и т.н. А пък аз нали от много отдавна търся
баш такова нещо, че най-после да направим тези проклети филми от България.
Хайде, значи - взех я аз тутакси тази техническа изгъзица, плюс две касетки за
камерата и с това баланса ми приключи – пито-платено; нямах да вземам, ама
нямах и да давам (което беше малко по-важно).
От
там отидох да проверя как стоят нещата с едни плочки в друг магазин. Човекът
имаше цял палет с много подходящи модели, точно за моя налудничав проект.
Хайде, пак се хвърлих в офанзиви по натоварване и прекарването им с ремаркето
(и това стана на два пъти, но добре поне че беше близо до нас). Доста от
плочите обаче бяха лепени с цимент и пясък и не бяха чистени отдолу. Именно
заради това ги взех и по-евтино, но пък аз лично трябваше с чука и секача да
изчистя всичкия полепнал по тях циментов разтвор, минавайки през всяка една
отделна плочица, че да могат да легнат на цяла страна, където само щях да ги
складирам за сега. И разбира се, след като ги прекарах до нас успешно, започнах
пък да ги чукам отзад (не е това, което си помислихте, бре! – исках да кажа, че
заблъсках със секача по обратната им страна, за да им къртя варта и цимента).
От цялото количество изкарах три препълнени с връх ръчни колички с боклук и
бетонни отломъци. Те пък ще бъдат напълно усвоени и погребани завинаги директно
в зида, където също ще изливам бетон – ще ги ползвам за пълнеж един вид. Абе,
какво да ви кажа: аз не знам как е по света и по по-развитите в икономическо
отношение страни (например в Румъния, Албания, в това число дори България и
Великият Съветски Съюз…), но ние тук в непрекъснато западащият капиталистически
строй работим само на затворен цикъл – всичко се използва до последната
прашинка и в употреба първо влиза цялото налично количество старо, преди някой
да се втурне по магазините и да троши пари за купуване на ново. Само с
преработената от самите нас храна още не знам какво да правя – нали нямаме
достатъчно насаждения, та не изпитваме остра нужда от тор за сега, но може и
това време да дойде, когато и лайната даже ще си усвояваме; не ми се
подсмихвайте, защото тези времена напредват с много бързи крачки и темпове –
запомнете ми думите, че един ден ще пием вода от преработена урина и преварена
морска тиня…
Така
с чука в ръцете, с припева за “мамка ти-мамата” на уста и с помощта на секача
(скъп спомен от дядо Ангел, който си нося още от България и който най-после
влезе в употреба и жестока експлоатация), аз карах по гърбовете на плочките,
докато най-после падна мрака и се стъмни до такава степен, че почнах да си бия
вече по пръстите, защото и не виждах къде стоварвам ударите си; едва тогава
спрях и си отдъхнах, завършвайки фразата със заключителната си за деня “п**ка
майна”. Следобеда успях да свърша по-голямото количество, но и за следващия ден
ми останаха няколко плочи за чистене. Разбира се аз още сутринта привърших с
тая дейност, вкарахме и подредихме плочките отстрани на къщата и така тази безмилостна
акция приключи окончателно – много евтино и доволно успешно; само с няколко
синини, пришки и мазоли по пръстите ми, излезли неусетно от употребата на
инструментите и 1-2 нокътя, които ги чакам да паднат от случайно нанесените по
тях удари, че да ми поникнат на тяхно място нови (че и аз съм си една градска
кокона – зер, кога съм държал чук в ръцете си толкова продължително време).
Предния ден бях купил допълнителни количества пясък и една торба цимент. За
щастие на дюлгерина, времето навън беше много подходящо за строителна дейност и
аз се преместих на дувара, за да продължа със зидането. Под мъдрото ръководство
на старшата сестра (родом от далечната Шопландия…) и с нейната неоценима помощ,
ние вдигнахме още няколко реда камъни и това беше всичко за деня. От двора
трябваше пък да влизам вътре в къщи, че да сядам зад компютъра и работа да
търся. В събота сутринта, докато съм обикалял из града за пясъци и плочки, беше
ме търсил някакъв човек (потенциален клиент), та аз пък от своя страна му се
обадих и се разбрахме да се видим в понеделник след работа. Всички
обстоятелства около фирмата на този делегат обещават да се завърти нещо в моя
полза, но докато то действително не се случи и не го видя с очите си (и сам се
уверя, да не би да сънувам…), аз повече не вярвам на нищо и на никого вече.
През
миналата седмица не съм се натъквал на някакви по-особени или изключителни
събития. На работата ми – служебна работа; в къщи - пак работа, само че
домашна, че и на училище – отново работа и всичко около мен се върти все по тая
орбита. Постоянно се обаждам по разни шибани агенции с цел да търся нова
служба, която да ми поеме поне масрафите по строителните материали, необходими
за отделните обекти - за сега обаче само чакам и все още се надявам. Сигурен
съм, че някоя врата ще се разтвори пред мен, за да вляза триумфално през нея,
но не е ясно нито кога, нито пък къде ще е тя. Е, нали дядо Господ си знае
работата – той няма да ме остави на пътя и този път...
В
четвъртък вечерта ви търсихме няколко пъти по телефона, но не можахме да се
свържем. Изпратих съобщение на Албенчето да ви предаде за нашите неуспешни
опити. Тя дори каза, че татко вече се е върнал от Гърция и ви е срещнала на
пазара заедно. Довечера ще пробваме пак - дано имаме повече късмет. Това
мероприятие беше определено и за снощи, но ние пък излизахме на разходка с едни
наши приятели и се прибрахме късно, та не ни остана време за разговори.
В
понеделник Даниела заедно с малкото Неси заминават на посещение при батко Сашко
в Аделаида – ще летят с първия възможен сутрешен самолет. Аз в 06:00 ще ги
закарам до летището и от там отивам на работа, а вечерта пък ще се видим с Нени
- иска да ми покаже колата си, сигурно ще я и покараме малко, та да видим как
върви. Той, миличкият вече има шофьорска книжка, но все още може да управлява
превозно средство само с придружител и под негов контрол, докато официално се
яви на изпит по кормуване и след като го издържи успешно, разбира се. Като си
остана у нас за няколко дена сам, ще хвърля малко повечко сили на училището си
(имам предвид вечерния курс, който карам в момента) и ще ходя всяка вечер до
там, за да си довърша проекта. Ако не съм започнал работа на по-следващата
седмица, с този учебен проект ще се занимавам и през деня. Това са най-близките
ми планове, а за по-далечни не смея да мисля още, защото по принцип в това
уравнение има (безкрайно) много неизвестни...
След
малко ще излизам да вилнея по двора. Ванеса ми е разпиляла пясъка навред – само
дето вътре в къщата не го носи още. Постоянно ходи с нейната кофичка, пълни я и
прави “замъци”; на отделно място пък “готви” манджите на куклите си (пак с
пясък…) в едни други нейни кутийки – въобще, окръжаващата ни среда е като в
“разораната целина”; и лунен пейзаж да се нарече, пак няма да е грешка. По цял
ден са двете с майка си навън и се пекат на слънцето. Сега чакам да стане и
малко по-прилично време, защото преди да начена всякаква нова зидарска дейност,
заличавам следите от предишната. В смисъл, че чистя остатъците от цимента по
камъните и фугите с телена четка. Следващият процес е измиването им с киселина,
а най-накрая върху завършената вече зидария, с четката ще нанеса един слой
специална безцветна течност. Последната ще предаде на камъните винаги чист и
блестящ вид, подчертавайки техните естествени цветове, а не да се белеят от
мазилката след всяко намокряне. За изпълнението на тази деликатна дейност в
патронника на дрелката слагам една голяма телена шайба и с нея стържа камък по
камък до блясък. Е, вдига се малко шум и много прах, но това ми е технологията
за сега. След всичко това продължавам да пълзя нагоре по редовете на дувара. С
моя приятел другата или по-другата седмица ще направим стъпалата и площадките,
че после да залеем с бетона всичкото на един път. Като се има предвид, че това
е само предварителната подготовка на двора - до поставянето на плочките не сме
стигнали и близо още; само да си помисля къде се намирам в изпълнението на
предварителният си замисъл и цялостен проект, и тутакси ме втриса, сякаш ме
блъска трифазния ток. Вчера от завода взех още малко отпадъчно желязо за
арматурата на основите (казвам така, сякаш ще строя мост над р. Янтра -
всъщност, отстрани погледнато вероятно е на някой да му се стори и дребна
работа, но за мен като лаик във всяко едно отношение, това има статут на
най-крупен социалистически обект, имащ международно стратегическо значение
дори). Абе, в тази фабрика аз много добре поминах с разни дребни железарски
услуги - да видим следващото място какво ще е и дали ще имам подобна възможност
за “аванта”.
През
седмицата получихме поредния брой на сп. “Борба” и писмото ви под № 125.
Безкрайно съм щастлив, че майка много присърце е приела бунтовническата ми идея
за ушиване на знамето подобно на Райна Княгиня – искам го да е зелено и със
златни букви там да пише “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЪ”, както е според изконната ни българска революционна история. Радвам се,
че с тази новопоставена пред нея задача, тя ще има за какво да мисли,
занимавайки се с приятни дейности покрай налудничавият и пословичен патриотизъм
на своя откачен син...
Не ме винете, майчице и татко мой,
че потомък съм на славен, горд народ;
славата му дивна аз навред ще нося -
в тих покой или пък в тежък земен бой,
дорде самин не падна в своя тъмен гроб,
че да изтлява в мен и вечен мир да прося...
Аз
вече, милички на мама взех да се изчерпвам откъм материал за описване и
споделяне. Дани е купила множество Коледни картички, които ще изпратим сега по
нашето момче, а пък там майка нека да ги раздава съответно на приятелите ни. Не
можем да изпращаме на всеки поотделно, защото пощенските услуги са от една
страна безумно скъпи, а от друга – аз лично съм им обявил бойкот и избягвам да
ги ползвам за лични нужди. Спирам временно до тук, но ще продължа да пиша,
докато в последния момент предадем писмото на Динко...
26.11.2002 – Изключително! Невероятно! Страшен огън ни засипва – и не с някакви си
обикновени картечници, ами залповете идват директно от легендарните “Катюши”, с
които руснаците спечелиха войната! Но, хайде - нека сега да карам всичко
подред, за да не се чудите от къде пък се извъдиха толкова много гранати и
снаряди над нещастните ни кратуни.
Както
вече сами виждате, поради стичане на обстоятелствата и непредвиден рязък завой
в хода на събитията, нареченото за всички вас мое писмо изобщо не тръгна по
Динко, както беше съгласувано предварително и според първоначалния ни план (не
случайно хората казват, че човек само предполага, докато Господ вече
разполага). А пък те (обстоятелствата демек…) се стекоха така, че се отекоха
чак. Аз в събота, след като най-чинно и уставно приключих с писането на
безкрайното си съчинение, най-после се отправих към “турските гробища”, на
каквото прилича дворът ни за сега. Почнах от единия край да чистя камъните с
телената четка, след което ударно продължих със зидарията. По едно време у нас
дойде един приятел да ме види какво правя и как го правя – искаше сам да се
увери, да не би случайно да съм заспал в окопа, защото откровено казано
отстрани въобще не се забелязва някакъв по-особен и видим напредък в моята
теговна строителна дейност. Така от дума на дума моя човек запретна ръкави, та
и той се хвана покрай мен - де да ми помогне малко, де пък да ми покаже и някои
тънкости от занаята, който той поначало владееше почти до съвършенство.
По-късно стана ясно, че и допълнителни количества с бетонец трябваше да излеем,
за да приловим целия зид по-здраво към земята, че да не се срути от дъждовете.
До
едно време през деня зидарията ни свърши успешно и тъй както я бяхме подкарали
по инерция, продължихме офанзивата с арматурата и кофража за стълбите. Аз под
едно дърво в предния двор съм си складирал голяма камара с най-различни железа,
та ги ползвам много активно за всякакви укрепителни мероприятия. Слагам тежки
“П”- или “Г”-образни винкели и профили, както и дебелостенни тръби по няколко
цола диаметър, набити дълбоко в земята. Всичко става изключително здраво като
противоракетен бункер. Тъкмо вече беше станало и ракиеното време - ние на бърза
ръка приключихме с трудовата дейност и опалихме кюмюра в джамала. Малко
по-късно пристигнаха жената на приятеля ми с още едни наши общи познати, за да
се попълнят кувертите на заведението. С подръчни материали спретнахме салати,
скари, мезета и всичко останало. Въпреки че бяхме доста скапани от изнурителния
труд през деня под ослепително жежкото слънце, ние пак откарахме моабета до
първи петли. Едните приятели спаха у дома, но другите си тръгнаха заради
малката им лигла, дето искала непременно да си нанка у тях, а не видите ли, у
нас. Докато нашето бойно и непрекъснато кръщавано по пиянските ни запои бебе,
само каза “лека нощ” и повече не му чухме гласа до сутринта. Сигурен съм, че и
то не ни е чувало приказките, песните и смеховете, с които беше изпълнена
цялата ни среднощна оргия...
На
другия ден атаката по фронтовете продължи с изливането на тонове бетон (или
поне на мен толкова ми се сториха). Рано сутринта отидох с ремаркето и купих
още ½ м³ баластра и две торби цимент, които количества по някаква велика
случайност стигнаха точно до прашинка. С трима души лесно и бързо става всичко
- сам човек не е за никъде (спомням си, че фатмакът в казармата често казваше
на ротния командир, когато онзи имаше нужда от повечко хора да му свършат
някаква работа: “Сам човек само за в клозета става; двама души – за ебане, а
пък работата - от трима нагоре може да се върши!” и беше прав, гадта му мръсна войнишка
и недоклатена). С тази мощна бригада за социалистически труд до обяд всичко
беше ликвидирано - дори с начертани насрещни планове за предстоящите дейности
по обекта. Дани си остана в къщи с Ванеса, че да оправят кочината от вечерта, а
ние с остатъка от бандата отидохме да организираме наема на едни лодки за Нова
Година. Само че всичко специално за тогава беше заето и за сега идеята ни е
осуетена.
Прибрах
се благополучно в 14:30 и веднага заминах за камъни на една ферма. На нашата
съседка майка й живее в гората, та камънак там има колкото щеш – събирай и
товари в ремаркето на воля. Добре, ама нали за всяко едно камъче поотделно
трябва да се наведеш, да го вдигнеш и да го пренесеш до ремаркето, което
движение се повтори няколко стотин пъти, докато хубавичко не си натоварих
каручката; както аз си знам и особено пък, когато стоката е аванта. Тръгнах
полека-лека назад, но понеже товарът ми беше голям, та не можех да карам много
бързо. Трябва да съм бил едва на 20-25 км от нас, но се прибрах почти по залез
слънце, след цялата процесуална церемония, която разиграх сам на себе си
следобеда. Хайде, веднага разпрягам воловете - Даниела също се включи и на
няколко пъти с количката на съседа намъкнахме камъните в двора. А пък те ми
трябват жизнено, защото имам още доста да вдигам от дувара - моите, които имах
и си мислех че са тонове, свършиха само за няколко метра зидария. Всъщност аз
имам и множество други камъчета, но те са баят големи екземпляри - тях вече ще
ги разхвърляме небрежно из района, за да изглеждат като че ли някой нарочно ги
е подреждал...
Вече
беше станало 18:30 – аз имах сили само за едно изкъпване и каталясах сломен на
дивана. В този момент не ми беше ни до писма, нито до картички, ни до нищо. По
някое време се довлече една приятелка – добре поне, че тя не стоя дълго, защото
вече ми идваше да я изгоня, барабар с Даниела; толкова много се бях изморил, та
не можех да понасям никой. После пък в 20:30 се домъкна и самият Динко - да си
кажем “довиждане” и да вземе уж нещата, които щях да изпращам по него, само че
тази възможност окончателно пропадна. Амчи не може всичко да стане пък, в края
на краищата - все някъде нещо се пропуска и по някой елемент липсва в крайния
резултат. Вечерта легнахме рано, защото на другия ден (вече вчера, понеделник),
Даниела с малката тръгваха за Аделаида с полета в 06:15. Но ставането ни
сутринта беше още в 04:30, за да стигнем навреме до летището в Бризбън. С мен
беше нейната кола и ремаркето, защото през деня пък, близо до моята работа
трябваше да купя на Нени една предна броня за джипката и вечерта да му я занеса
в тях. Абе, като ви казвам, че е огън и сеч покрай нас и че в пазвата ми се
стича разтопено олово, значи наистина е така...
Наред
с ежедневните ми задължения на работа, последва и серия от предложения за други
контракти, като резултати чаках вече от няколко места. След като минах през
всичко това, в 17:30 след работната смяна за деня отидох при Нени. Той се
зарадва много на покупката - даде ми $200, колкото му струваше частта; нали
вече работи и сам си изкарва парите. Аз обаче великодушно му върнах $100, като
по този начин му направих един много малък подарък за колата. Оставихме моята
пред тях и се качихме на неговата. Отидохме да се разкарваме из кварталите, а
пък и той да покара малко по улиците, за да се упражнява. Докато не си вземе
изпита и по кормуване, сам не може да управлява превозно средство – трябва му
пълноправен придружител, чиято роля изпълнявах аз. Така в размотаване заедно
изкарахме още няколко часа, на края изядохме една традиционна пица за вечеря и
се разделихме. Докато се прибера обратно в къщи вече беше станало 22:30.
Оправих ремаркето, прибрах кофите за боклука, паркирах колите пред къщи и след
всичко това, седнах пък на компютъра, че да изпратя още няколко молби за
работа. Беше почти полунощ, когато най-после си легнах разгромен - така и не
разбрах кога се е съмнало отново на следващата сутрин...
Днес
пак отидох в завода, а предложенията за работа продължаваха да валят и да ме
заливат през мобилния телефон, докато най-после едно от всичките отговори на
всички мои изисквания. От една агенция, с която съм работил и по-рано ми
казаха, че в понеделник започвам на новото място. Добре, ама когато отидох при
тях, за да разбера повече подробности за работата и да правим пазарлък за
заплатата, оказа се че онези (техните клиенти) били на голям зор и искат да
започна още от утре. Само че защо ли ви разказвам всичко това аз, след като вие
вече знаете за развръзката от Албенчето. Аз й изпратих едно спешно съобщение с
молба да ви предаде радостната новина и главно, за да не се притеснявате. Сега
обаче почнах да съжалявам, защото по този начин се изгуби елемента на
изненадата. Както и да е - оправихме формалностите в агенцията и аз се прибрах
отново във фабриката. На обяд с колегите отидохме да изпием по някоя бира за
“попътен вятър”, вечерта се разделихме с тях и всеки пое по своя земен път.
Пред
мен отново се изправя проблема с пропътуването на стотици дълги, почти
безкрайни километри, но сега това ще става по малко по-лесни, удобни и бързи
магистрали, та се надявам транспорта да не ми бъде така изморителен (бих казал
дори изтощителен…), както беше до сега. След като утре отида на място,
естествено ще разкажа повече, защото сега и без друго часът е вече 22:45 -
имайте предвид, че аз още не съм си ял вечерята (което е направо пагубно в моя
конкретен случай); няма хляб, хладилника е полупразен, а на мен ми се затварят
очите за сън. Хайде лека, че ще падна от стола вече!...
28.11.2002 – Какво обаче става по-нататък, драги зрители и радиослушатели. На другия
ден, след като тук писах за последно (а то беше само вчера), рано сутринта поех
по асфалтираните пътеки към новото си работно място. Избих 80 км разстояние,
мерено от нашата къща до портала, минах през две шибани будки за пътни такси,
където оставих дарение на обща стойност $2.50 и най-накрая се озовах във
фабриката. А пък тя мръсна, шумна и мизерна, но бълва тонове железария и друга
машинария, с която поддържат минната промишленост и индустрия на държавата.
Последната пък от своя страна плаща доста надебело, при което цикъла се затваря
и всички маймуни на клона са доволни и честити. За сега ще работя по един проект
за създаването на някакво огромно съоръжение, с което пречистват и промиват въглищата,
след като веднъж ги издълбаят от земята. С две думи това представлява една
много голяма поточна лента, подпряна на разни конструкции и профили. По принцип
конструкторската документация са я правили някакви умници в Япония. Последната
идва директно от могъщият концерн “KAWASAKI”, а ние само я доизкусуряваме, за
да добие вид съгласно австралийските държавни стандарти и местни тертипи. В
17:00 свърших работа и от там пък отидох на вечерния си курс - вече на други 30
км отдалеченост от завода. Преди това място ми беше на път за вкъщи и някак си
по-лесно стигах до там, но той много скоро вече свършва, така или иначе -
остана ми само другата седмица и край. На самите курсови упражнения последваха
нови 2-3 часа зверене в шибания екран на компютъра, след което най-после се
прибрах в къщи – ако можех и имаше кого да убивам, то аз непременно щях...
Когато
онзи ден си дойдох от работа, вечерта намерих пред вратата колета от чичо Божко
и много се зарадвах. Веднага изпратих едно съобщение на Албенчето с
благодарностите ми. Снощи пък открих вашия колет, оставен по същия начин зад
вратата – излишно е да подчертавам, че още повече се зарадвах. От цялото си
сърце и душа благодарим за всичко. Подаръците ви са чудесни - нямаше нищо
счупено, повредено или липсващо, въпреки че и двете кутии бяха доста опърпани,
като че ли бясно куче ги е давило. Но пък то не им е бил и малко пътя до тук -
я си помислете от коя страна на топката сме, че пък и в долната й половина на
всичкото отгоре! Снощи дълго време четох писмото, пък на края рекох да се обадя
по телефона, за да ви благодаря и лично. Аз по Албенчето изпратих друго
съобщение, но то си е отделно. Хубавичко си поприказвахме с татко - повече от ½
час за някакви си $7; че какво му плащаш? С Даниела също сме в постоянна връзка
- и през деня, както и вечерите, обаче нищо не й казвам “от кухнята на
събитията”; уж за да я изненадам. Тя даже и за започването на новата ми работа
не знае все още, та изненадата й ще бъде още по-пълна.
Днес
денят мина “много добре – не ме изпитваха”! А иначе протече при същата
координация и направления – сутринта на работа, вечерта на курс. Сега попълвам
времето с празните си, кухи мисли и писменото им изложение върху хартиените
листи. Напоследък малко по-често се чуваме с Нени – даже утре вечер пак ще
изкараме няколко часа заедно. Тогава се пада да посрещам Дани с малката
(пристигат около 21:30) и от летището се прибираме директно в нас. Но преди
това ще ми се яви сгода, че да се видим и с Неничко.
Надвечер
заваля дъжд, но вече само се оцежда. Дано не ми обърка плановете за събота и
неделя, че пак имам запланувани хиляди дейности за почивните дни. Ще се занимавам
с изкопни работи, ще чистя дувара от цимента и ще се занимавам с още куп неща,
които буквално извират като лайна от запушен гириз. Онзи ден както си седях
(всъщност идеята я взаимствах от една италианска кръчма…), та измислих нещо
ново за дувара. Отгоре ще го завърша с турски керемиди – ще стане досущ като на
Етъра или в с. Боженци. Сега съм по следите на едни тухларници, където ги пекат
- от там ще купя, колкото ми трябват. Поръчал съм на един мой приятел да търси,
защото завода където ги произвеждат е много близо до тях.
Тези
дни пак ще си направим по някоя и друга снимка. Може и с камерата да поснимаме,
за да сглобя едно кратко филмче. Баш сега се сетих, че манджа нямам никаква –
нали тези дни дояждам огризките и остатъците, с която си саможертва подготвям
хладилника за почистване и отопяване, та не съм готвил нищо друго. И щом се
сетих, веднага турих една от моите “градинарски” чорби да се готви сама на
печката, само че за кога ще е тя – нали вече е 22:15. Как не се сетих по-рано,
щеше да ми е готова до това време. Намерих най-различни суб-продукти в
хладилника, който е готов вече за основното си хигиенизиране, защото е
полупразен. Това “полу-” го слагам единствено за благозвучие и заради няколкото
шишета с ракия и мастика, дето се въргалят из вътре (без дори да броя кубчетата
лед) – иначе с храна не е зареждан от доста дълго време. Тези дни и с това ще
се занимаваме. Натургах в чорбата зеле, моркови, грах, картоф – забравих само
за лук, но пък баш сега няма да се разкарвам чак до гаража за една глава кромид;
манджата ми ще мине и без него. После като нахвърлям в тенджерата няколко
домата, с магданоз обилно да я поръся и шепа разни други подправки да наблъскам
– ще има да се яде пак цяла седмица. Отделно от всичко, тази заготовка се
застройва обезателно с две цели яйца и сметана, вместо прясно мляко. Става
такова божествено великолепие, че не пръстите си да оближеш, ами да си ги
отхапеш направо. Даниела много често вари пилешки шийки и двете с Ванеса ги
ядат в неусвест като семки. Малкото много обича такива “бонбони”, а пък аз от
бульона им правя страхотни чорби. По този начин те досущ стават “пилешки” с
хвръкнало пиле... Абе ей, няма при мен половинчати работи - ходих и за две
глави лук напред. То каква манджа ще е, след като й спестиш лука в нея...
Навън
кротко повалва ситен дъждец, което е много добре за магданозеца ни, който
Даниела е посяла в страничния двор. Един колега пък ми е дал семе за краставици
– само бучиш в пръстта и после чакаш седнал (или легнал…) да пораснат големи
колкото лакът, че да стават за таратор; няма разсади и излишни церемонии – нито
пък садене и разсаждане. Та и тях ще видя кога ще заровя, белким дадат нещо, ей
така – от нищото. От домата, който уж беше тръгнал добре отначало също нищо не
излезе – котката на съседката го пречупи още докато беше млад стрък; после го
препика на няколко пъти и той съвсем се загуби. На съседа бяха станали цяла
гора, но и той ги изтърва улисан покрай големите ремонти, които правиха
напоследък. Плочките си сменяха в баните; нови кранове, душове и клозетни чинии
слагаха – какво ли не. После пък мокета си изхвърлиха и застлаха стаите с други
теракотени плочи – абе, голяма работа му отвъртяха, завалийките. Той си тореше
и поливаше доматената плантация най-съвестно и чинно, обаче домашните задачи
много го натиснаха и насажденията му останаха безстопанствени. А пък и неговата
кукабара е един стратег и “плановик” – майката си трака и усойница! Все едни опестени
пускови срокове му поставя в стил “петилетката предсрочно за три години...” –
съвсем по социалистически принцип и той изпълнява, горкият; какво да я прави,
като му е увиснала на врата. И тя е една всезнайковица - от всичко разбира и е
компетентна по всички възможни въпроси, особено по строителните; почти колкото
моята Даниела и често пъти дори самият аз не знам, коя от двете надделява
повече с познанията си в дадена област. Но иначе съседката е хубав и приятен
човек – разбира от шеги, носи майтапи и навремето като по-младичка е била
голяма сладурана (да не използвам прозвището “пожар”). То ако някой пита мен и
сега си я бива женицата, ами добре че не съм такъв човек и не гледам в чуждата
паница. Иначе бих я “изсърбал” до дъно и без остатък (да ме прощава съседа)…
Ние от своя страна сме по-гръмогласни, направо “гласовити”, а пък и гости като
ни дойдат – става по-шумно от събора-надпяване на Роженски поляни. Обаче
съседите ни имат един сериозен проблем – те не ни разбират какво си приказваме.
Докато в същото време ние ги чуваме и знаем прекрасно за какво става на дума.
Понякога и те току повишат градуса на добрия и възпитан тон, обикновено след
нейна поредна безумна покупка или вследствие на “непланирани разходи” в
прекалено голям размер за фризьорка например. Но общо взето са много кротки и
възпитани хора. По произход са от Нова Зеландия - преди доста години са дошли
тук и сега през ум не им минава да се връщат назад. Чуваме, че Нова Зеландия
като държава е още по-красива, но лошото е че там хептен пък няма работа.
Единственото, което ги крепи като нация е земеделието и скотовъдството, което
им е основния поминък. Амчи те с двата острова дето ги имат са едвам около 3.5
милиона население – и това са човеците само; овцете са башка, защото по
статистически данни, наред с хората там живеят и около 54 милиона глави
добитък. А тук само Сидней вече надхвърли 4 милиона народ, и то още миналата
година...
Аз
ту ставам, ту сядам пак – нали все притурям по нещо на чорбата. Сега вече ще
трябва да я местя в другата тенджера - дето ни я подари кака Ценка. Тя е с
размера на малка войнишка бака и много добре ми влиза в употреба. Нещо
“инградиентите” ми дойдоха възмножко (продуктите имам предвид), но ще си имам
пък манджица за две недели напред, вместо за една. Даже мога да си замразя
остатъците от супата, че да си ги сърбам по-нататък - като ми поразмине малко
от нея...
Очертава
се тая прословута чорба да стане чудна. Тъкмо я застроих с 4 яйца (от
по-малките, дето са с размер на орех) и половин бурканче сметана. Нарязал съм и
цяла връзка магданоз вътре, та освен всичко друго е богата и на витамини. И
както вече взе да ми се остъргва корема, може да изпия една гореща супичка
преди лягане – просто профилактично, да не би пък да не мога да заспя от глад.
Стрелките на часовника вече клонят към 23:30, но аз днес на работа употребих
кафе, за да си намокрям сухите сандвичи, които едва преглъщах. За това все още
не ми се спи така зверски, както обикновено друг път по това време. Но утре в
06:00, адът ще настъпи отново...
Да,
реших вече - ям обилно и си лягам. Хайде, лека ви нощ - аз пак ще пиша тези
дни. Може би не в събота сутринта, ами чак в неделя вечерта, че да имам повече
материал за разказване...
05.12.2002 – Както можеше да се очаква, въпросните събота и неделя, за които споменах
в предишния си параграф бяха толкова заети, щото за писане въобще не ми остана
време. Но пък в същото време се натрупаха факти и случки, които по никакъв
начин не търпят подминаване и които просто съм длъжен да разгледам в настоящите
си писмени мемоари. Ето значи, какво става по-нататък.
Последното
ми включване в ефир направих едва миналия четвъртък. На другия ден отидох на
работа - приключих със служебните задачи до вечерта и си тръгнах. Пак ходих да
се видим с Нени и да покараме колата с него. Имах на разположение достатъчно
време до пристигането на самолета от Аделаида с Даниела и малката, който в
22:00 трябваше да кацне. Идеята беше да ги посрещна и от там да се прибираме
направо за Gold Coast. С Неничко бяхме заедно до последния възможен момент.
Ходихме напред-назад, обикаляхме улиците и пътищата на Бризбън, приказвахме си
и т.н. Изкарахме много добре и приятно няколкото часа – после той се прибра у
тях, аз от там взех моята кола и отидох на летището. Посрещнах моите момичета и
си дойдохме в къщи благополучно, като времето вече беше подминало 23:00 –
ядохме набързо по една от снощната чорба и си легнахме.
На
другия ден (събота), градинската ми работа започна на нова сметка с пресни сили
(всъщност не започна, ами продължи). Аз изкопах една нова траншея от другата
страна на дувара, където също с камъни ще се иззидам втора подпорна стена,
която пък ще подпира плочите да не се събарят нататък. Съседа дойде и ми
помогна да сковем един кофраж, по който да си редя камъните в по-строен ред и
където ще се образуват 2-3 малки площадки със стъпалата към входа на главната
тераса. Добре ама ние тъкмо привършихме съвместната си работа и следобеда се
изля един хубав летен дъжд, който поразхлади малко и без друго горещия ден. Аз
пък в това време ходих на пазар, за да уплътня “работното време” и се прибрах
баш за аперитива - с много закупена и най-вече евтина стока. Веднага спретнахме
едни експресни кебапчета, със съответните Великденски салати и други странични
блюда. Седнахме отвън и въпреки че за момента дворът ни прилича на римски разкопки
от времето преди императорите Цезар и Нерон, беше много приятно. Нощта беше
тиха, без вятър и като по някакво чудо - без комари. Барбекюто горя и опушва
района цяла вечер, като допълнение на обстановката, приличаща досущ на цигански
табор. По някое време ядохме и се прибрахме в къщата, готови за лягане.
На
другия ден (неделя), дейността ми продължи с още по-пълна сила. Почнахме с
Даниела да градим и стената, камъче по камъче – добре че специално тази част
поне не е чак толкова дълга, колкото основния дувар. И така отиде целия ден, но
пък добра работа свършихме пак. Вечерта седнах на компютъра да оправям сметки,
приходи/разходи и т.н. – абе, нали ви казвам: празно няма при мен.
В
понеделник вече аз пак отидох на работа. А там няма нищо особено - работа като
всяка друга; ако не са тези шибани пари, които получавам срещу труда си,
отдавна да съм се пенсионирал. През деня ми се обажда един агент за някаква
друга позиция, та с него се разбрахме да се срещнем и разговаряме на следващия
ден. Вечерта пък от своя страна трябваше да му изпратя (през Интернета) един
тест-въпросник със 136 въпроса, на които да отговоря адекватно и по най-интелигентният
си възможен начин, та онези от агенцията да преценят количеството на умствения
багаж и колко ми е мозъчния потенциал в куфалницата. С това научно дело се
занимавах сума време в къщи, но успешно успях да ги заблудя, че въпреки всичко
аз не съм чак толкова малоумен, за какъвто постоянно ме смятат.
Във
вторник отново бях в завода; през обедната си почивка проведох едно бързо
интервю с агента и вечерта от там пък се понесох на курса. Остават ми само
няколко дена до “дипломирането” и за това ходя по-често, че да си завърша
проекта, който са ни задали – всички правим нещо като дипломна работа.
Вчера
(а това е вече сряда) стана основната развръзка в службата – а именно, че
договорът ми ще изтече преждевременно в петък (т.е. утре), защото се била
свършила работата, та от мен самият и висококачествените ми услуги онези във
фабриката повече нямали нужда. Амчи майната ви тогаз, бре изроди мръсни
капиталистически - ще търсим пък други, на които може да се явя малко по-нужен.
И аз, понеже бях доста напреднал с всичко което вършех за тях, та го приключих
на бърза ръка още вчера, а от днес (четвъртък и ден пети от настоящият месец
Декември…) вече най-официално не съм на работа.
Този
неочакван сам по себе си факт ме ядоса извънредно много, защото аз имах
глупостта да напусна преждевременно предишното си работно място, за да започна
час по-скоро при тези олигофрени. Последните едва ли не ми обещаваха, че ще
имам работа поне до Февруари, а то всичкото се оказа само за някаква си една
седмица. В същото време отказах други две предложения за работни позиции,
защото тогава съвсем не знаех, че точно така ще се развият събитията около мен
- когато вчера се обадих да проверя какво става с тях и дали не са все още
свободни, те се оказаха доволно вече заети, което пък е напълно естествено за
икономическите условия на безплановото стихийно стопанство. Вбесих се до
недрата на душевната си същност, но пък и какво ли повече може да се направи –
абсолютно нищо, освен да си търся друга работа. Аз веднага раздрънках
телефоните по разните му там агенции; снощи на нова сметка изпратих доста молби
през Интернета, че да видим какво ще стане. Много неприятна история, при това
баш сега преди Коледа и прилежащите й празници - но какво да се прави; нали и
през това трябва да се мине...
След
малко ще излизам - нека първо да приключа с описанията на многострадалческата
си душа. Ще ходя до Бюрото по Труда, че да се обаждам по техните безплатни
телефони, след което заминавам в Бризбън на курс. През деня залата в учебното
заведение е свободна и мога по-дълго да се упражнявам, а вечерта и без друго
трябва да ходя за редовните си занимания. Искам да хвърля последни сили и в
това свое начинание, за да го завърша успешно. Работата, за която ме гласят от
една агенция е точно с използването на тази програма, която изучавам в момента
и ще бъде контрактна позиция поне за 6 месеца уж - но дали ще ме огрее, не се
знае. Е, аз имам достатъчно много дейности, с които да се занимавам и хич даже
няма да скучая (като имам предвид състоянието на двора у нас...) - но нали все
пак трябват доходи, че да се правят по-спокойно и разходите...
Та,
ето ви значи, обстановката около мен за момента - не е много розова, но това е
положението в най-реалните си измерения. Часът е вече 07:45 и аз ще се
подготвям за излизане. Може би пък днешният ден ще ни поднесе още по-нови и
качествени изненади – кой знае...
15.12.2002 – Много време мина, милички на мама - много вода изтече, откакто миналата
седмица за последен път вписах тъжните си мисли в своя житейски алманах. През
това време обаче настъпиха и редица важни промени в настоящото ми социално
положение. Но нека сега да започна още от самото начало, че да можете да
проследявате устремния ход на събитията, без да ви става лошо и да ви се завива
свят от скоростта на тяхното бясно развитие.
Като
излязох значи онзи ден, с най-добрите си намерения да се обаждам по телефоните
с цел намирането на друга работа, всичко запланувано се случи съвсем точно и в
самата действителност. С цялото си нахалство отидох в Социалните служби, от
където можех да ползвам безплатно телефоните им (независимо, че още не съм
регистриран за финансови помощи и грижи под тяхното крилце). Завъртях няколко
номера тук и там – всичките все обещават и казват “ще видим”, но конкретна
работа така и не ми предлагат. От там заминах веднага за Бризбън, където течаха
последните часове на курса ми. Правих каквото правих и вечерта се прибрах. Единственият
положителен резултат беше, че видимо напредвах с проекта си и в крайна сметка
разбрах, че въпреки всички обстоятелства и препятствия по трасето, аз ще успея
да го предам навреме и най-после да завърша проклетия курс, който беше започнал
дори вече да ми омръзва...
На
другия ден (вече петък и същевременно Никулден), отново ходих в Бюрото по
Социални грижи. От там се обадих на друг един човек, с когото и преди това съм
имал бизнес срещи и контакти – благодарение на успешното си представяне, аз подхранвах
известни малки и далечни надежди, че именно той ще ми предложи някаква работа.
Няколко седмици по-рано аз бях при него на интервю и тогава имаше доста
шансове, че въпросният работодател можеше да ме измъкне от тресавището, в което
бавно но сигурно потъвах като изтървана в кладенец ютия. Той много се зарадва,
когато му споменах, че съм свободен вече (по смисъла на неангажиран с други
договорни отношения за момента, което пък трябва да се подразбира по-скоро като
“безработен”, отколкото като нещо по-различно). “Щом си свободен, вика онзи –
аз имам работа за теб! Ела при мен в понеделник сутринта към 08:30, ще видим
какво ще правим!” Само този дребен на пръв поглед факт и мой едничък лъч на
надежда, точно в настоящият критичен момент даде един допълнителен и много
силен емоционален тласък към разрешаването на всичко останало. Не случайно мога
да заявя, че този изненадващ за всички ни рязък завой в положителна посока,
построи остатъка от дните ми до настъпването на въпросният понеделник в много
стройни линии и съвсем логични измерения. Вечерта се чухме с вас, за да
поздравим татко за именния му ден. Чухме се и с нашият малък Неничко по същия
повод - той пък ни зарадва, че ще дойде при нас следващата седмица. Всичко мина
брилянтно - от прекрасно, та в по-прекрасното...
Така
дойде съботата, когато от едно известно време насам (до едно съвсем
неопределено време занапред…) е ден за силови натоварвания, изнурителен
къртовски труд и леене на пот и бетон в равни количества. Отново се занимавах с
каменните зидове на “крепостта” (нали “Моят дом е моята крепост”, както казват
англоезичниците) – пак опъвах канапи, извършвах несвойствената за мен зидария,
груба изкопчийска дейност и всичко останало, свързано с дюлгерлъка. И всичко
това, в хаотично повтаряща се до умопомрачение периодичност, та чак до вечерта.
На
другия ден (нищо че беше неделя и нормалните хора тогава ходят на черква или
пък за риба, а не се подмятат с кирки и лопати из нивите си като лунатици),
сценките по двора се повтаряха макар и не в същия порядък, но в абсолютно
същият сюжет и хармония. След междинни кратки изкъпвания в езерото, колкото за
по едно изпикаване и временно разхлаждане на кожата, аз бях неотлъчно на
строителната площадка - верен и заклет, като някой млад гвардеец на своя боен пост
пред мавзолейния саркофаг, опълнен с нечия комунистическа мумия. Нарядът ми
отново продължи до залез слънце (а пък само до тогава, просто защото не
разполагам с прожектори за осветяване на обекта – иначе спокойно мога да
изкарвам и по една нощна смяна между съботата и неделята)...
Така
дойде и дългоочакваният понеделник, когато буквално задръстен и преливащ от
много надежди и положителни заряди, отидох на новата си работа - вече трета
поредна в един доста къс период от време. А там заварвам едни страхотни каши, една
нечувана за европееца безпринципност и типична австралийска неорганизираност,
но въпреки това хората най-блажено си съществуват под топлите лъчи на слънцето
и успешно произвеждат машини за щори и разкрояване на плат посредством лазерен
лъч. Основната идея на моето въвличане в тази компания беше да се изготви
документация за една машина, която някакви идиоти бяха обрали само преди две
седмици и всичко трябваше да се възстановява по спомени и разкази на очевидци и
разни други “опълченци” от дружината. С една дума: това беше една абсолютна и
повсеместна трагедия (и ако това е едно мое относително меко сравнение, то е
само защото в момента не мога да намеря някакъв по-твърд и убедителен епитет).
Без ни най-малко да се замислям и суетя, аз се хванах на хорото, въпреки че с
пристигането си изобщо не бях така ентусиазиран по отношение на новото ми
поприще - особено пък след като научих и каква непосилна задача се е изпречила
пред мен.
На
всичкото отгоре шефа на компанията следобеда замина по своите бизнес ангажименти
из Америка и Англия, та съвсем ме остави на самотек (заеба ме в остра форма,
ако се подразбира за какво иде реч). В петък вече му написах дълго и обширно
писмо, с дейностите които съм свършил до този момент, разказах му подробно за
проблемите, с които съм се сблъскал в неговата компания и въобще не спестих
нищо от онова, на което се натъкнах в негово отсъствие - нека да го видим какво
ще каже следващата седмица, когато се завърне от странство. Аз лично не залагам
особено много на тази работа и евентуалното й развитие в близкото бъдеще. За
сега обаче тази е единствената служебна дейност, която ще ми носи някакъв
що-годе приличен доход (пазарлъка ни не е лош…), така че и това е нещо, щом
като е повече от нищо. Така или иначе, от 20 Декември хората затварят фирмата
за 2-3 седмици и целия персонал излиза в годишен отпуск за Коледа и Нова Година
– тепърва има да видим какво ще стане до тогава. Единственото хубаво нещо е, че
сега пътувам значително по-малко от преди – само по някакви си 50 км в едната
посока и минавам през единична будка за плащане на пътна такса от $0.90; също в
едната посока. Всичко останало е както си го знаете. Непрекъснат, стремителен
бяг и бясна надпревара с времето. Така неусетно измина и тази работна
седмица...
Точно
на това място прекъснах потока си от овчи мисли, защото дори и мозъка ми вече
спеше снощи. За това възобновявам експозето си тази вечер – 16.12.2002
и продължавам със своя скучен разказ. В петък след работа отидох да взема
Неничко от тях. Всъщност аз само фигуративно казвам това, защото той си се
движи вече с неговата кола, а аз само се возя до него като куфар и му служа за
инструктор. Оставих моята кола в двора пред техния блок и се качихме на
джипката за насам. Той кара сравнително хубаво и внимателно, но в същото време
е склонен към груби грешки и хлапашки увличания, които аз парирам на мига. Как
ще се справя обаче с всичко, когато един ден остане сам зад волана – това вече
не знам. Дано Господ да ни го пази и постоянно да бди над него. След около час
пристигнахме в къщи, сложихме набързо трапезата и моабета ни започна. Готвихме
любимата на всички нас манджа – яйца по панагюрски. След редица спорове и
дебати, на които вече не помня конкретните теми, всички легнахме изморени.
На
другия ден ние с Нени излязохме по-рано. Ходихме по разни автогробници и
изпълнявахме други наши, чисто “момчешки” задачи. По обяд се прибрахме да
вземем Даниела и Ванеса, с които заедно отидохме на местната “Узана”, както аз
съм кръстил едни възвишения точно в непосредствена близост над града. Обядвахме
в ресторанта и след кратка разходка из района си дойдохме, за да влезем пък в
езерото, защото времето беше доста топло. Къпахме се и плувахме всички.
Правихме си снимки, а вечерта имахме гости, та и Нени си имаше компания покрай
техните дечурлига.
В
неделя, след обилните палачинки на мама Дани, поръсени още по-обилно със
сладкото на баба Веска, ние пак излязохме с Нени, за да купим свещи за неговата
кола, че да му ги сменя. После се занимахме с колелото на Ванеса, което ние с
него отдавна й бяхме купили от една гаражна разпродажба, но все не ми оставаше
време, че да му направя техническото обслужване – единственото, от което то
имаше нужда, за да влезе веднага в редовната си експлоатация. По някое време
след обяд Нени си тръгна, а и аз с него, за да отида да си взема колата от тях.
Изкарахме два много хубави дни заедно. След като се прибрах в къщи се залових
да поразчистя малко из двора – дъски разни, стари кофражи, камъни подреждах и
т.н. Имам още 1-2 уикенда на подготвително-довършителни дейности, след което
почваме да нанасяме пясък и чакъл, трамбоваме го и нареждаме плочите. Това
обаче, по моя груба сметка ще отнеме още други поне месец, та дори и два, но
пък когато стане - важното е всичко да бъде по тертип и образец, както аз го
виждам в мечтите и представите си...
Не
можах да се свържа с човека за керемидите тази вечер, но утре вече със
сигурност ще установя контакт с него. Той ми спомена по телефона, че май някъде
из складовете си имал от тези турските, полуоблите, с които искам да завърша
дувара отгоре. Ако ли пък не, ще трябва по спешност да се изписват с
най-евтината морска поща до Австралия от някое помашко село или от където се
намерят из дебрите на Българията. Повече от сигурен съм, че из плевните на
много хорица такива цигли съвсем безславно си изгниват никому ненужни там,
докато на мен болезнено много ми трябват известни количества тук...
След
още малко къпане и плуване с малкото жабче Ванеса, денят окончателно мина. В
същото време Даниела се беше развихрила в къщи с пране на мокети, пердета и
всичко останало, което можеше да се напъха в пералнята - за нас, незаетите с
тази безумна дейност езерото беше единственото ни убежище. Водата му е топла и
е много приятно. Ванеса обаче вече взе да я е страх и винаги овиква орталъка,
докато е вътре. Постепенно започна да свиква с новата “водна” обстановка, която
е значително по-голяма и доста по-различна от домашната ни вана, където
обикновено я къпе майка й и където тя се усеща малко по-сигурна. А като си
спомня само как смело скачаше миналата година в басейна на предишното място,
където живеехме. Въобще не се замисляше да се засили от брега, а сега почна да
се плаши от водата. Неси има една лодка/пояс и в него се чувства много добре. С
него ходихме чак до средата на езерото и тя само бърбори и нарежда на къде да я
тикам и от къде да минем. Очертава се същия професор, като майка си – някой
определено ще изгори покрай нея, ама не знам още кой ще е “късметлията”...
Ама
пък какви големи риби скачат отвънка – цели таласъми! Не мирясват по цяла нощ и
пляскането им във водата не ни оставя на мира. Сега пък сме в тревога, че
някакво пиле сви гнездо в клоните на едно от нашите дървета, снесе две яйца, а
го няма никакво да си ги мъти - котките на съседката само това и чакат.
“Професора” по зоология каза, че това било кукувица... Аз не знам по тези
географски ширини да има такива животни, но “щом Шóри така казва”...
17.12.2002 – Снощи пак закъсах по средата на писменото си изложение – изведнъж ми се
доспа и се капичнах за малко на дивана, че да си почина. Но за това пък сега
продължавам мисълта си и с няколко думи ще довърша започнатото вчера. Значи -
неделната вечер приключи със залязването на слънцето. Вече е светло почти до
19:00, но след няколко дни (от 22 Декември) денят пак започва да намалява и ще
бъде доста неприятно, когато стане съвсем къс.
За
първи път от доста време насам, имам удоволствието да си дойда по светло от работа,
да се разходим с малката из квартала и докато Даниела си бъбри с комшиите, аз
да си направя едно хубаво плуване в езерото по здрач. На всеки приятел
пожелавам такава идилия. Ванеса много бързо се научи да кара колелото и вече се
придвижва само с него - вероятно я мързи да ходи пеша и ще се движи предимно с
превозни средства, точно както прави нейната мама...
Дани
тези дни се занимава с Коледни пратки до Америка – нещо дребно за Миро; подобно
за Богдана и Евгени. А пък вчера най-после пристигна и дългоочакваният отговор
от Посолството ни в Белград във връзка с визите на баба Рейчъл и дядо “Джими”
за посещението им в Австралия (до колкото ми е известно Джими е английският
аналог на българското име Димитър) – по-шокираща е обаче цифрата, която трябва
да депозираме под формата на $$$ за тяхното пристигане в страната. На всичкото
отгоре се прибавя и гаранцията, която сме длъжни да декларираме, че щом изтекат
туристическите им входни визи, ние от своя страна ще ги експедираме тутакси
обратно за България. Поискаха ни по $10,000 паричен депозит на човек тези
мръсни капиталистически изедници (нещо като залог срещу тази гаранция). И
двамата сме бесни с Даниела, но пък това е единственият шанс за родителите й да
дойдат при нас и да ни гостуват за няколко месеца. Ще се наложи да предприемем
и тази отчаяна стъпка, пък каквото стане. За целта ще използваме средства,
които в момента стоят срещу заема от банката, а после когато ни ги върнат, ще
възстановим сумата обратно там. Е, ще загубим някой и друг процент от лихвите,
но пък и какво ли друго можем да направим? Дано само работа да има, че да
изгайретим някак си. Как не ги е срам да искат толкова много пари, шибаняците!
- но можеш ли нещо да кажеш: както ни свирят, така ще им играем по гайдата.
Днес
Дани е дала филмчето да му се проявят снимките, така че с настоящата пратка ще
имате и малко по-пресни изображения на физиономиите ни. През почивните дни ще
се опитаме и една видеокасета да напълним, но нея вече ще я изпращаме
по-нататък. Времето ужасно много не ни стига и просто едва сколасваме с
всичките си текущи задачи и мероприятия. Само децата растат безгрижни и на
воля, без да ги е еня въобще какво става наоколо с техните нещастни родители.
Е, то нали и така се полага - уж де...
Не
знам от кога не съм бил на Интернета. Загубих връзките си със света, а и той с
мен. Но за да седна зад компютъра, първо трябва да имам свободно време за
губене, а пък и здрави очи най-вече. След толкова много часове ежедневно
зверене в монитора на работа, у нас като че ли търся малко по-различни
“развлечения”. Сега гледам с крайчеца на окото си, че Даниелчето кълца доматки
- веднага анализирам с бистрия си ум, че след малко ще има и по едно
аперитивче, с помощта на което ще се развият редица мъдри разсъждения над
глобалните проблеми и предстоящите за решаване задачи. Погледнато в най-близък
план, тези дни у нас ще идва някаква бригада, която ще инсталира нарочна
изолация на покрива, че долу в стаите настава адска жега като се напекат
шибаните керемиди от слънцето. А догодина, живот и здраве ще монтираме и
климатична инсталация в къщата. Но пък тя не може да се постави, без
предварително да е изолирана и спряна макар и малко жегата, която се свлича от
покрива и прониква през тънките като кадастрон гипсови тавански плоскости. В
противен случай компресора на климатика се задъхва да охлажда и по този
неефективен начин работи непрекъснато на вятъра, единствено за да компенсира
огънят, който се сипе по нас от нагретите като тиган цигли на покрива. Тази
лава, освен топлинен дискомфорт има и друго поразяващо действие: през тавана тя
пада директно връз чашата ми с мастика на кристали, от което пък на последната
много бързо й се стопява ледът и се разрежда до недопустимо ниски спиртни
градуси. Абе, люшнали са ни едни страшни дунавски вълни - не знам само къде ще
ни завлекат мътните на края...
Тъкмо
Даниела, заедно със салатата ми поднесе и вашето писмо № 127, което тя, видите
ли била забравила, че е пристигнало (значи направете си сметка, колко други
странични явления е имало преди това, че даже този важен факт да бъде
пропуснат). За това сега аз отново прекъсвам мозъчната си дейност и дръпвам
шалтера, за да си прочета писмото на спокойствие. Утре може пак да пиша, ако не
ми пресече пътя котката на съседката с големите цици...
25.12.2002 – Късна празнична сутрин (часовника показва 10:30). Нека да ви е честито
Рождеството Христово, Коледните празници, Новата Година и дай Боже всичко
най-хубаво да ви се случва през тези дни! При нас обаче много вода изтече,
отново много мътилка се изля по главите ни, но сега ще се опитам да си събера
разпилените мисли и систематично да опиша събитията до този толкова свят за
цялото Християнско човечество момент...
Ох,
много ми е неудобно писалищното положение - скрил съм се в едната от трите ни
стаи, коленичил съм пред една малка масичка и едвам съм си прегънал шкембето,
но пък нали трябва да има и малко страдания – все хубаво не може да има. Освен
това и на Паисий Хилендарски едва ли му е било по-удобно в онази тясна и тъмна
монашеска килия, на оскъдната светлина от лоената свещ, но съм сигурен поне в
едно, че не му е било така горещо - сега потта се стича на ручеи от мен като в
сауна, а пък интересно защо не отслабвам, бе дявол да го вземе. Махнах се за
малко от суетнята, която цари оттатък по разопаковане на Коледните подаръци,
далеч от кухненската обстановка и прочие потискащи елементи. Това е временно
разбира се, защото ей сега като приключа с творчеството си, веднага се включвам
и аз в подготовката на празничната вечер. А пък иначе нарочно пиша днес, защото
от утре отново започват каменно-бетонните ми дейности по двора. В днешния ден
на Рождеството не правя абсолютно нищо под формата на труд - може после само да
завинтя тези прословути тапи от пеницилинови шишенца на кутията за хляба (ако
не са изгнили вече в гаража)...
Така
– значи, последният ми договор просъществува точно две седмици и два дни,
защото и този мой ангажимент приключи вчера. За съжаление сега настъпиха
напълно мъртви дни, специално за търсенето на работа, но след Нова Година
започвам усилено и това да правя, защото вече нямам абсолютно нищо друго
предвид или поне нещо, на което да се надявам или да разчитам. Е, аз
непрекъснато чакам някакво повикване ту от тук, ту пък от там, но всичко е
безрезултатно до този настоящ момент. Този човек, за когото работих до вчера
каза, че може да ми се обади пак, но де да видим –аз като че ли не вярвам
повече в добрата фея.
Миналата
събота и неделя Неничко беше у нас, та не сме се занимавали с трудова дейност,
обаче онзи ден пак изръсихме доста пот по пясъка. Аз сутринта излязох на пазар
и ето какво свърших. От магазин за вещи на втора употреба си купих една дървена
бъклица - много оригинална за бъдещият ни битово-етнически кът. На нея, баш на
лицевата й страна има релефно изображение на голям лъв и аз помислих, че бъклицата
ми дори е българска или поне Балканска; само дето после се оказа, че тя била
италианска. Но нали и те са същите селяндури като нас - ще мине за нашенска,
пък нищо че е дошла от някое бедно италианско село, а не от Шоплука да речем.
Вътре, под дървената обвивка бъклицата всъщност представлява стъклено шише –
абе, много оригинално нещо. Душманите обаче искаха цели $20 за тази антична
вещ, та едвам склониха пред моите горещи молби и вопли - продадоха ми я за $15,
плюс едни слънчеви очила, които дойдоха като безплатна прибавка към покупката.
Там
вече ме обхвана страстната търговска тръпка и от следващия магазин (пак за
многократно употребявана стока), купих един телевизор за кухнята – така дълго
мечтаната от Даниела вещ; докато ядем или се черпим на бара в кухнята, да
позяпваме и скучния филм по някой от телевизионните канали. Другият телевизор
се намира чак в хола и ни се явява малко отдалечен, за това не рядко, ами почти
дори не го и пускаме даже. Иначе е марка “Филипс”, 68 см диагонал на екрана +
всички останали екстри и изгъзици, само че нямаме достатъчно време за него. А
това малкото е “NEC” с 34-сантиметров екран и за кухненска употреба е чудно.
Дава страхотна картина, но иска и хубав антенен сигнал. Та сега пък, на
всичкият си зор трябва отново да се катеря на покрива и по тавана, че да
прекарам допълнителен кабел до кухнята. Абе, какво да ви кажа: от $120 нищо и
никакво телевизорче, покрай него си отворих работа за две други надници. Аз
кабел да речем мисля, че имам някъде; по правилата на мръсотата обаче и
законите за всемирната гадост, той ще се окаже най-вероятно къс. Хайде, тичай
пак в магазина и купувай нов, след това връзки му прави и разни разклонения;
после пък пробивай стената за електрически щепсели и контакти,
монтажи/демонтажи: ужас, с една дума! И туй всичкото ми дойде като допълнителна
странична дейност (която сигурно трябва да нарека и развлекателна…), защото хич
си нямах с какво друго да се занимавам, значи. Но както и да е - това е нашият
общ Коледен подарък, а пък и нещо полезно за къщата. Сега Даниела е изправена
пред други сериозни проблеми – тя трябва да намери място на тоя проклет
телевизор, всред купищата друга кухненска техника от рода на тостери,
електрически кани за вода, пържолници, машини за хляб, фритюрници, солници,
масленици, пиперници и какво ли още не. Наред с всичката тая посуда (повечето
от която ненужна…), занапред ще се мъдри и един телевизор (пиках на него аз;
вече взе да ми опротивява, като си помисля за шибаната му антена, а още не съм
видял неговият истински образ и цветна картина)...
След
покупката на заветният телевизор, отидох при моя касапин, купих месо, пържоли,
после млях кайми и т.н. Него ден, особена дейност не развих по двора, освен
някои дребни подготвителни операции. Но за сметка на това пък, следващия ден (неделя)
станах още в 07:00 и започнах. Колкото повече неща правя, толкова повече други,
по-добри идеи ми идват в главата и постоянно коригирам проекта и плановете.
Добре че не трябва да искам разрешение от никого, а правим всичко каквото си
знаем и искаме да постигнем, защото иначе цялата работа щеше да се разточи с
години... А-а-а, ба мааму - не издържах! Отворих си една ледена бира – празник
е все пак! Амчи то е мъчение бре - изтръпна ми гъза, обезводних се, обезкървих
се; въобще, ще приключвам скоро май с писателството и ще се залавям за нещо
друго, че баялдисах от жега в тази тясна дупка...
Та,
значи както вече казах - онзи ден (в неделя), доста работа му отвъртяхме. Вече
сме напълно готови за следващият, по-сериозен строителен етап, който по план
започва утре и ако това е Богу угодно. Така неделния ден приключи с едно
хубаво, продължително къпане и плуване в езерото. После - имайте предвид и нещо
друго, че аз за да си вляза в къщи и да бъда изобщо допуснат да прекрача през
прага навътре “в Рая”, минавам през две чистилища: първото е в езерото, където
смивам по-едрата кал, остатъци от цимент и спечена пот; после на маркуча в
двора махам тинята от самото езеро и солта от водата му. Заветрям на вятъра и
слънцето все още отвън, за да не оставям мокри следи по пода, от където минавам
и чак тогава вече в банята се финосвам, при това със сапун за пране; “Lux”-а се
ползва едва преди лягане, защото на стопанката трябва да й замирише на къпано
дупе – иначе няма “любов”... Аз когато работя се въргалям в пепелта като прасе
в развалени тикви; целият потъвам в пясък и цимент, косата ми се пълни с какво
ли не – абсурдно е в това състояние да мина през цялата къща по новия мокет и
то в такъв неугледен вид, че да стигна до банята, която пък се намира чак в
другия край на сградата. За това разкисвам първо на грубо мръсотията още в
езерото, после се изплаквам на маркуча, а за банята ми остава най-деликатното
измиване. И въпреки всичко ноктите ми са пълни с цимент, а краката ми приличат на
политзатворник от о-в Белене, защото на всичкото отгоре, освен гол аз работя и
бос. Амчи три чифта обувки съдрах и вече изхвърлих покрай тези ремонти; башка
два чифта къси гащи и един дълги – то не се насмогва с дрехи и цървули. А и
времето за сега позволява да се работи на голо - тъкмо си правя и слънчевите
бани, вместо да се изтягам на нарочният за целта централен градски плаж, към
който се стича народ от целия цивилизован свят. В противен случай трябваше аз
самият да бия пътя чак до там и да правя тен на пясъка. А знаете ли пък колко е
лошо по тези плажове? – един противен вятър духа постоянно и вдига пепелта,
вкарвайки я право в устата и в очите на курортистите. Разни полуголи плажни
нимфи, събрани от всички краища на света подрусват крехките си телца, бедра и
разни издути израстъци по тях - че за къде съм и аз всред тази шарения, още
повече с моите слаби нерви и голям… мерак. Добре си ми е тук на село, насред
двора и в калта; зер, в кереча и бетона, мога даже да се посера (хе-хе-хе, ей
че хубава римичка стана, съвсем без да искам - сам си се радвам и надсмивам на
простотийката)...
В
петък шефа ме помоли да дойда на работа и в понеделник; в понеделник ме накара
да дойда и във вторник (т.е. вчера), но добре че все пак приключихме с
дейността си до обяд. Имаше две машини да се завършат окончателно и да се
изпратят с камион за Мелбърн, в което мероприятие аз взех доста дейно участие.
Ковахме палети, сортирахме крепежни елементи, допълнително оборудване
монтирахме, опаковка правихме и т.н. Работих наред с всички останали от
производствения отдел, с които хора се сприятелихме за тези 10-12 дена. Когато
приключихме взехме си “довиждане” с персонала, пожелахме си “весела Коледа” и
се пръснахме по домовете. Едва в късния следобед (подминаваше вече 16:00), шефа
ми даде чека с моето възнаграждение за труда, който положих в неговата компания
и това беше всичко. Последното обаче беше най-отегчителното и същевременно
изключително унизително чакане на “празна ясла”, докато онзи се сети да ми
плати. Стоях няколко часа на бюрото си без да правя абсолютно нищо, но и
капиталиста не ме пусна да си вървя наравно с другите – той си пише нещо в
офиса на горния етаж, аз нетърпеливо и припряно го изчаквам долу, за да ми се
отчете. Побеснях до края на деня, но нали в крайна сметка ми връчи банковия чек
с точност до стотинката – какво тук означава някаква си лична чест и собствена гордост,
пред вида на тлъстите и лъскави банкнотки (мамка им мръсна – мразя ги, но и без
тях не мога; нали това са тонове с цимент и пясък, башка плочки и други боклуци)…
След
като успешно приключих този пореден договор и етап от трудовата си кариера,
отидох до един приятел в Бризбън. Той ми беше нагласил едни изрезки от бетонно
желязо, които ще ми трябват да заздравим бетона, който пак с негова помощ щяхме
да наливаме през следващите дни. Натоварих ги в багажника на полуспортната ми
кола, барабар с малко дъски, камъни и други строителни материали, та най-после
се завърнах благополучно в къщи. Даниела ми помогна да разтоварим “самосвала” и
аз веднага отидох да купя още три торби цимент и се прибрах окончателно. С нея
опънахме едно ново въже за простиране на прането и с това дейността ми за деня
окончателно приключи – беше мръкнало отдавна; настъпваше Коледната свята нощ
или Бъдни вечер, съгласно нашенските Християнски обичаи.
Много
се беше смрачило и затънтило отвсякъде с облаци, та и бурята съвсем не закъсня.
Снощи се изля един чуден летен дъжд, който толкова добре ни поля градините, но
същевременно ми разкаля терена по строителната площадка. Ние си седнахме с
Даниелчето на малка тържествена вечеринка, докато все още се вареше боба на
печката. Същият ден - значи тук пояснявам, че това беше вчера (24 Декември),
беше пристигнал и вашия колет с прекрасните Коледно-Новогодишни подаръци. Нека
Бог ми прости ентусиазма, но веднага възкликвам: “Господи, колко навреме само!”
Аз даже си пийнах малко от ракийцата снощи, но специално чичо Божковата ще я
пазя за още по-свят ден. А сега, след като имам и двете под ръка, ще мога да
направя съпоставка между тях и ще ви кажа коя е по-хубава. Отдавна казвам на
татко, че ракията на чичо Божко е по-блага от неговата, но може и само така да
ми се струва – нали чуждото е винаги по-сладко от своето…
По
едно време (пак снощи) - беше вече към 22:00, идат съседите с Коледните си
подаръци, което доста поосвежи нашата празнична софра. Поприказвахме си с тях,
разказахме им за нашите традиции, почерпихме ги от вашата ракия, извадихме
бучка българско сирене и домашен суджук от Аделаида, които пък Дани донесе “от
село”. Междувременно телефоните ни чак пушеха от изпращане и получаване на
поздравителни съобщения по случай големия Християнски празник. Беше ни много,
ама много хубаво! За нас е истинско щастие като знаем, че макар попаднали и в
края на света има кой да си спомни за нашето съществуване, за кратък миг да
помисли и да ни удостои с вниманието си – сърдечно благодарим, приятели добри!...
Радвам
се, че и вие вече сте посвикнали с употребата на “мишката” и ще можем често да
си разменяме по някоя и друга мисъл, макар и през хилядите километри, които ни
разделят. Дано само това да не ви струва много и не нарушава финансовия баланс
на осиротялата ви социална единица (семейството имам предвид)... Ние ще пишем
по-често, стига да знаем че получавате съобщенията ни. Аз при случай, ще гледам
да намеря един телефон на татко “NOKIA”, модел 5110 - същият като моя. Така ще
мога да бъда полезен с боравенето му, защото знам за какво служат всичките
негови копчета. А пък този, който съм ви изпратил е всъщност стария телефон на
Румяна. Тя щеше да го изхвърля, че го даде на мен вместо това. Доволен съм, че
все пак е влязъл в употреба. Ние и с нея се чухме снощи - тя е някъде далече на
1000 км от тук, на гости при дъщеря си, но така и не разбрах точно къде. Аз й
казах, че сте пуснали нейния телефон в повторна експлоатация и тя също много се
зарадва. Поздравява ви задочно, въпреки че не ви познава...
Неничко
също се обади тази сутрин да ни честити Коледата. Донесе ни детето и подаръци
онзи ден, които ние оставихме под елхата - тази сутрин ги отворихме чак, заедно
с всички останали; нали такива са правилата. В момента зареждам батериите на
камерата и ще запечатам няколко кадъра следобед. Ванеса също много се радва на
подаръците си и най-вече на елхата, която те вчера с майка си са подредили,
докато аз бях на работа.
Излишно
е да подчертавам, че и ние тъгуваме за всички вас, съвсем не по-малко - особено
пък сега, по времето на тези чисто семейни празници и традиции. За да разсеем
малко мъката и тъгата по род, Родина и бащиният роден край, довечера ще имаме
гости – ще дойдат нашите приятели от Бризбън и Любка с турчина. За него
специално печем агнешко бутче, но той похапва и от свинското месце (когато не
знае какво яде, завалията – но иначе момчето се пази и строго съблюдава
Корана). Менюто ни включва и печена пуйка – въобще, все мои “любими” блюда, от
които на мен ми се насълзяват очите от умиление и ми идва да зарева на глас с
цяло гърло; виждам се отново как наблягам предимно на доматите и си лягам за
пореден път гладен. Е, Дани ще опече и свинско месо за нас, гяурите и
потомствени сподвижници на Исус Христос, но не на вратна пържолка както се
полага по устав, ами така цялата буца в една голяма тава на фурна. Рекохме
малко да поразнообразим номенклатурата - стига с тези барбекюта, пушеци и
кюмюри...
Ох,
милички на мама – аз и цял ден да вися тук на една кълка, пак няма да мога да
опиша всичко, дето става и се случва с нас; което изживяваме и преживяваме в
тази твърде отдалечена част на земната топка. Съдбата нещо хич не беше
благосклонна и то към всички нас, като не рачи да ни остави на мира, за да си
живеем заедно и дружно – вместо това ни разхвърля най-безмилостно по четирите
краища на света, но какво да се прави. Вие само гледайте да сте добре, да сте
ни живи и здрави, да се слушате и обичате един друг – пазете се от болести и
лоши хора. За нас няма да се притеснявате - ние сме много добре, децата също;
всяко едно от тях си се развива поотделно в удобните му форми и условия на
растеж. Сашко се обажда почти всяка вечер по телефона на майка си; тачи я и си
милее за нея. И те са улисани около новата къща, защото пък тя, колкото и нова
да е, един ден може и да остарее, но работата покрай нея няма да се свърши
никога. Моят малък и бабин сладък Неничко малко по-рядко се интересува какво
прави татко му и неговите близки, но аз и с това вече посвикнах – нося си тежкия
кръст и често давя своите душевни мъки и сълзи в бокалът с виното...
Аз
се надявам през идните дни пак да намеря малко време, че да драсна още ред или
два - вероятно това ще е в някой от антрактите между отделните строителни
дейности. Напоследък и Красьо Петев ни се обажда доста често - взел ми е
телефонния номер от Албенчето. Много му се зарадвах – това наше приятелство още
от детските години никога няма да избледнее. Днес ще изпратим съобщение чрез
него, за да поздравим и чичо Христо за именния му ден.
Още
веднъж ви пожелаваме, както на вашите и наши приятели една весела и щастлива
Коледа; през всичките тези празнични дни ние ще бъдем постоянно и неотлъчно
само с вас и с мислите си по вас. Има някакъв провал с телефонните карти, които
купуваме за разговорите си с България през домашния телефон. Така че докато
този проблем не се оправи централно, ние няма да можем да се чуем. Компанията
била фалирала, но пък щели да ни обезпечат с някакви други карти, издание на
новите собственици, които са я откупили. Абе, какво да ви разправям: гнил
капитализъм, див и варварски; нямат никакъв ред и плановост – всичко е бурно и
стихийно, за това и резултатите им са такива...
30.12.2002 – Докато чакам да стане по-прилично време, че да излизам с лопатата
(защото все още е 06:30…), рекох да драсна няколко реда с описание на Коледните
трудово-музикални дни. На връх Коледата, както е според обичаят, не сме
работили и правили нищо друго, освен хранителни подготовки за тържествената
вечеринка: руски салати, майонези, печива и пр. Гостите дойдоха и ни донесоха
чудни подаръци. Ние на тях също подарихме разни неща. Аз предния ден се обадих
на нашите приятели от Бризбън и ги поканих също да дойдат в къщи, като мислех
че са сами на празника. На тях пък им дошли други гости вечерта и се забавиха
малко - пристигнаха чак в 23:00; таман вече едните си тръгваха от нас, та се
свариха на вратата. Хайде, моабета започна пак от нулата: ордьоври, мезета,
аперитиви в най-стройна последователност - и така-а-а-а, та чак до
заранта-а-а-а, когато вместо вечерята наченахме направо закуската...
На
другия ден жените излязоха по пазари и тържища, а ние с момчето изляхме една
порция бетон, после пък докато си почивахме сковахме кофража за други подобни
темели и т.н. Таман свършихме успешно всичко някъде в часовете на ранния
следобед и пороите пак ливнаха отгоре ни. Такъв студ, вятър и дъжд не е било
никога по Коледа - но пък от друга страна по-добре да е така, че рахат се
работи на хладното. Иначе ако е някоя 40-градусова жега, както например беше
миналата година - това направо си е умирачка. Та, влязохме си вече и ние
момчетата вътре под покрив и на сушина - явно работната част от деня приключи.
Каквото сме свършили, това си остана; останалото - другия път, като се
пораздигнат облаците.
И
тъй както навън кротко и непрестанно си валеше тихият и напоителен дъждец, аз
направих една експресна “майсторска” салата и седнахме с моя приятел пред
шишето с мастиката – какво от това, че не беше мръкнало още. По едно време
надойдоха и женорята – Даниела беше с още няколко други себеподобни, та се
влачат всичките у нас на камара. Извадихме още мезета, повече напитки, разни
остатъци от вечерта и продължихме “огъня”. После дойде още една разкошница – че
води и децата подире си, като за капак на всичко. Бря, женска ви вяра долна,
разгонена! - къщи и мъжове нямате ли си у вас, че да си седите в тях с хурките
и вретената, ами по чуждите порти сте се юрнали?! На един етап от вечерта у нас
беше като в хана на Странджата - едни влизат, други излизат; идват/отиват си -
не можах да им запомня изображенията на всичките ни посетители. Хайде, пак
откарахме тържеството до среднощ в сладки приказки, ядене и пиене.
Легнахме
всички у нас – спахме много набързо и на другия ден ние с моя човек пак
застъпихме обекта. Отново изливахме реки от пот и купчини с бетон, пак ковахме
кофражи, мъкнахме камънак, опъвахме канапи и т.н. И този път спасителният дъжд
дойде точно навреме - баш в ранния следобед. А пък по време на дъжд, подобен на
тези тропически “излияния” от небето - какво друго да прави човек, освен
тържества. И хайде, на нова сметка отпочнахме моабета - отначало със салатите,
после дойдоха ордьоврите, следвани от основните блюда; баници, десерти,
компоти, сладоледи и прочие лиготии – нека да не се повтарям сега, защото
схемата е напълно ясна и веки път доста подобна, да не казвам една и съща.
Материалът всъщност не ми стигна, да забъркаме още една доза бетон, та по някое
време ходихме да обикаляме околността за 5-6 кофи пясък – навсякъде обаче беше
затворено; кой е толкова луд, че да работи по Коледа. Фактически нас точно това
ни накара да спрем по никое време работата, да зарежем инструмента по средата
на обекта и да се хвърлим като освирепели псета на масата, вместо да се рием
като къртици цял ден из траншеите...
На
другия ден аз вече купих каквото ми трябваше, завършихме успешно тоя етап,
обядвахме и ние си изпратихме гостите, а аз следобеда продължих с други
мероприятия. Започнах да изравям пясък от долния двор и да го разпръсквам из
горния, защото мястото беше много ниско. Имах нужда от някакъв пълнеж, който в
противен случай трябваше да отида с ремаркето и да го купя, докато по този
начин ненужната пръст от долу също влезе в употреба. Както и друг път съм
споменавал, при мен всичко е със 100% усвоимост и при пълен затворен цикъл.
Колко боклук наместих из бетона, няма да ви разправям - нищо не изхвърлям аз.
Всяко нещо си има своето предназначение и е много по-добре да ми попълва
празнините и дупките, вместо да бия пътя до бунището и да го изхвърлям на ръка.
Освен това, долната площадка също трябва да се подравни. Долу имаме едни
огромни скали, които ще се поразчистят малко помежду си и ще се вържат заедно с
други допълнителни камъни, така че да образуват втора подпорна стена, където
също ще посадим разни насаждения. Ще се получи нещо като тераса, но на по-ниско
ниво от горната. Общо взето, където се намира основата на горния дувар, на
същото ниво ще бъде горната част на долния. Изпитвам голямо затруднение,
опитвайки се да обяснявам разбираемо всичкото това – и сигурно е невъзможно да
стане ясно, особено за непосветеният в дюлгерлъка обикновен четец. А пък и
следването на светкавичната ми мисъл е също толкова бавен и мъчителен процес -
нали всеки отделен план е правен с предварителна подготовка от поне две начални
мастики (с продължение…), но когато един ден всичко стане готово, ще го видите
в действителност...
Вчера
започнахме да снимаме и малко домашен видеофилм, но в тоя противен вятър не
успяхме да заснемем достатъчен брой кадри. Вдигаше се много прахоляк, който
безмилостно се набиваше в камерата и по тези съображения я прибрахме
бързо-бързо вътре. Днес времето изглежда значително по-тихо и спокойно, та пак
ще вадим снимачната екипировка – дано имаме повече късмет.
Значи,
онзи ден започнах с разкопаването и на долния двор. Вчера вече напълно го
завърших. Изкарал съм над 50 ръчни колички с пръст, но сигурно ще има да
направя барем още 100 курса. Аз за момента разравям само около камъните – с
другото количество земна маса ще се занимавам на някой по-следващ етап и
най-вероятно ще ми се наложи да го изхвърлям на боклука, защото просто няма
къде да го дявам вече - всички дупки и окопи са отдавна запълнени и трамбовани.
Снощи
вече бях капнал от преумора и днес ще се трудоустроя на по-леки дейности –
камъчета, цимент, пясък; все творческа работа - ваятелна. А вчера и онзи ден
беше груба, изкопчийска, хамалска и непривлекателна - и циганин да вържеш със
синджир да я върши, и той ще избяга от зор. Но тъй или иначе, много нещо се
свърши - остава ми съвсем малко, което ще го бутна набързо до обяд и ще започвам
градежа на дувара. Дано посвърша повечко работа - поне докато съм си из къщи...
През
последните празнични дни не съм търсил следващите си трудови договори, но от 02
Януари нататък започвам на нова сметка да слухтя. Все още имам известни надежди
да ме потърсят от едно-две места, като междувременно ще поразпитам и разни
други хора - нещо трябва да се намери след Нова Година. Неничко се обажда на
Коледния ден да ни честити празника. Вчера пак ни се обажда - ей тъй, да ни
видел какво правим. Той на 02 Януари заминава с приятелката си и родителите й
на почивка/къмпинг и като се върнат, пак ще дойде у нас.
А
пък снощи, понеже цялото това чудо което свърших ми се видя недостатъчно, та
всичките 50 или колкото там бяха колички с пръст, които бях изсипал на отделни
купчинки, взех че ги разпръснах равномерно по двора. Сега Даниелчето като стане
от сън и ще й връча едно гребълце: кръц, кръц - ще разчисти всички плевели,
коренаци и камъни от пръстта. Тя много ще се зарадва, когато се събуди и научи
какво “удоволствие” я очаква. Ванеса само ни се вре из краката тук-там и уж
много “помага”.
Ами
това е то, скъпи родители наши. Вече е 07:30 - мога да излизам навън и да правя
шум; няма вече кой да спи до това време. Хората от съседните къщи имам предвид
- иначе Даниелчето може и на шум да се откара поне до обяд. Толкова много и
разнообразна работа имам, че не знам от къде да я подхващам по-напред. Но у нас
изборът е много лесен – което и да хвана все ще е добре, защото то все мен си
чака. Поредността на дейностите в този случай не е от особено значение. Е, аз
спазвам известен порядък и строителна технология - в смисъл кое да направя
първо, кое второ и т.н. Но повечето от проектите ми са все “първи” - въпроса е
да се избере кое “по-първо” да се свърши от останалите “най-първи”...
Ще
гледам пак да драсна нещо до Нова Година. Ние пък на 31 Декември чакаме едно
наше приятелско семейство да пристигнат от Аделаида и най-вероятно с тях ще
изкараме и Новогодишната нощ - ще видим кое как ще стане, да не бързаме с
прогнозите...
08.01.2003 – Първо “За много години” и честит имен ден на скъпата ни майчица!
Независимо, че посредством взаимните ни телефонни съобщения и разговори тези
пожелания ние си ги казахме вече, нека да ги има и написани за вечни времена.
Както си личи по датата, виждате че не съм се проявявал като писател (набеден…)
вече повече от седмица. Сега обаче ще се опитам да събера заедно всички случки
и събития до този момент, за да ви ги представя в техните най-ярки краски и с
минималните им възможни съкращения.
Аз
имах достатъчно много работа по двора за 30 и 31 Декември. Тези два дни
отвъртях доста сериозна дейност – бях изкопчия, бях и зидар; също така работих
и като мазач, малко като чистач и майстор-готвач. Успях да довърша изкопните
мероприятия, нахвърлях още десетина колички с пръст от долния двор в горния,
направих малко калдъръм по площадката и към обяд на 31 Декември приключих с
всички подобни дейности за годината. През това време Даниела беше отишла на
летището, за да посрещне тези наши гости, които очаквахме и всички пристигнаха
тъкмо за обяд. Аз бях направил кьопоолу, майонези, деликатеси и т.н. Че като
заседнахме на масата тогава, та не станахме от там цели два дена и половина –
всъщност, само сменяхме масите, без нито за миг да прекъсваме плюскането. След
тържествения гала-обед у нас, заедно с гостите и вече привечер отидохме у други
наши приятели, където цялата българска тумба се бяхме събрали в техния заден
двор, за да посрещнем Новата 2003 Година и съответно да изпратим старата по
живот и здраве. Там бесняхме до 03:00 сутринта, но пък не си спомням добре как
изобщо сме се прибрали обратно в къщи (защото се събудих едва на следващата
заран в леглото си, а до мен не беше никоя друга, ами самата Даниела) – някой е
карал колата призори, но това не бях аз; въобще спомените ми от Новогодишната
нощ са много бледни и противоречиви.
На
другия ден ние пак отидохме у тези приятели, уж да си оправяме сметките - кой
колко дал за месо, за пиене, за хляб, салати и т.н., а и да разделим помежду си
остатъците от вечерта. И като почнахме да се тъкмим с масрафите в 10:30,
“подялбата” и разпределението на благата приключи благополучно в 24:00 - отново
вече в къщи. За да ни излязат по-лесни сметките, доядохме и допихме всичко де
що имаше в наличност - така направихме първата уравновиловка и баланс. В сладки
приказки и разбор на предишната нощ мина целия следващ ден. После една част от
останалите живи и праволинейно движещи се на зигзаг човеци се преместихме у
дома, където моабета продължи с още по-пълна сила. Така тържествено преминаха
празничните ни дни (и нощи)...
През
цялото време телефоните ни приемаха и изпращаха поздравления и честитки. Много
се радвам, че с вас също успяхме да си разменим няколко и то точно в
Новогодишната нощ, в ранната следваща сутрин, както и през целия Васильовден.
От 02 Януари нататък, нашите гости започнаха да посещават разните увеселителни
паркове наоколо, а аз най-устремно се залових с моята изостанала дворна работа.
Два поредни дни, под непрекъснатият напор на вятъра редих калдъръм – покривам
площадката, където предните дни изливаме бетона с моя приятел. Всичко става
много хубаво, но процесът е мъчително бавен и муден, имайки предвид, че и аз не
съм от най-чевръстите “майстори”. Всяко отделно камъче му се търси мястото, за
къде уйдисва най-добре; после се измива в едно корито с четка и вода, за да му
опада калта и мръсотията, след което чак на края се циментира окончателно. В
неделя не съм работил, защото излизахме по разходки с нашите гости и ги водихме
по тукашните гори и балкани.
В
понеделник ходих да се регистрирам отново (и за кой ли път вече…) в Бюрото за
безработни и следващите два дена се занимавах с прекарването на антенния извод
до кухнята за малкия телевизор. То бяха едни безбройни качвания по покрива и
слизания, като орангутан; после пък дойде свързването на проводника с основния
кабел на тавана, идващ от антената (където пък температурата под нажежените от
слънцето до жълто керемиди е малко по-висока от тази покрай доменните пещи на
“Кремиковци”). Хайде, от горния ад се преместих “долу”, на по-хладно в кухнята:
там пък дупки пробивах и къртих за контакта. В крайна сметка задачата се
изпълни успешно, но доста пот излях по пода и хиляди клетви хвърлих из въздуха.
Сега вече имаме антена дори и в спалнята, в случай че решим един ден да сложим
телевизор и там. Само в тоалетните все още нямам антенни отводи, но мисля за
сега да се въздържам от гледане на телевизия и в тези сервизни помещения...
Днес
не съм развивал никакви активни дейности. Даниела и гостите отидоха да се
разхождат, а аз съм сам с Ванеса. Няма място за всички ни в едната кола, а вече
избягваме излишните разходи, като например да хлопаме и двете коли напред-назад
за щяло и за не щяло. Напред водих малката да си кара колелото по алеята, после
ходихме на детската площадка до нас да се люлее на люлките; правих й снимки с
камерата – нали подготвяме една касетка с домашни епизоди, та рекох да я
обогатя с някой и друг кадър горница. След всичките ни спортни мероприятия я
окъпах в езерото – като излязохме й смих солта от водата на маркуча, обядвахме
и я сложих да спи. Но до този настоящ час от деня и докато опиша всичко до тук,
тя вече току що се размърда и сега кротко си играе покрай мен с нейните
играчки.
Доста
топло стана днес; нали сега е баш разгара на лятото – нищо дето по датите пиша,
че е Януари; след малко може и аз да се хвърля профилактично в езерото, докато
не са ми се разтекли сланините по паркета. Сутринта е пристигнало вашето писмо
№ 129, а аз през това време пак бях излязъл до Социалните грижи, за да им
ползвам телефоните...
11.01.2003 - Е-е-ей! Колко пъти го почвах и спирах това писмо, а кога пък ще го
завърша и официално - хептен не знам вече. Все нещо става, та го прекъсвам по
средата. Ето, онзи ден например (както споменах) - сложих уж Ванеса да спи, а
аз седнах най-старателно да пиша писмо. Добре ама на обяд бях нещо жаден и
докато драсках глупостите си по белите листи, баят винце посръбнах от
хладилника, паралелно с творческия процес и пиянски устрем. Така на няколко
пъти си наливах в една голяма халба за бира, под формулата на кръчмарското
“студено мешано” – виното объркано в равни количества с лимонада; башка половин
шепа лед на всяка доза за стряскане на имунната система. Обаче още на второто
кило някак си много изведнъж ми натежаха клепачите и бързо-бързо се
хоризонтирах на дивана за кратка следобедна дрямка, че да не ме заварят и
гостите, прострян на пода като пиян нерез в кочина. Когато станах от сън, вече
бях забравил за какво щях да ви разправям. Малко след това пък си дойдоха
приятелите ни заедно с Даниела и от там насетне ме повлякоха по други гости и
моабети; и все така – та чак до днес…
Тази
сутрин, в обичайния ранен час (06:00) аз пак съм с всички вас, докато сам реша
какво да правя през деня. Казвам това, защото имам толкова много неща за
вършене, че не знам още точно с кое да започна. Но нека сега да караме подред,
а пък работата ми на двора може да изчака малко. Значи - след като се прибрахме
от гостите онази вечер, поприказвахме си още малко общи приказки и легнахме.
На
другия ден (четвъртък), нашите приятели от Аделаида трябваше да си тръгват с
вечерния самолет и понеже до тогава имахме на разположение цял ден време,
решихме да си направим малко разходка и из столичния Бризбън. Сутринта
излязохме сравнително рано от нас, защото пък в същото време у дома дойдоха и
едни майстори, че да слагат изолация на тавана против непоносимите летни
горещини. Под целия покрив тези хора положиха някакви плоски платна (подобни на
дюшечета за кревати в детски ясли), от рода на стъклената вата, производство на
завод “Коста Стоев” – Габрово; само че тази беше местна изработка, дето уж щяла
да направи чудеса: през лятото намалявала температурата в къщата със 7 градуса,
а през зимата я вдигала пак с толкова. Аз много не вярвам в духове и таласъми,
но нали всички около нас така правят - правим го и ние. Че туриха на циглите
отгоре и един вентилатор, дето се задвижва от вятъра - който пък щял да
изсмуква горещия въздух от подпокривното пространство; глупости на търкалета.
Онези направиха обаче и сметка за $810, след което си заминаха; ние вече бяхме
тръгнали към Бризбън, докато с майсторите се е разправяла Дани - и без друго
нямаше място в колата за всички ни.
Първо
отидохме у едни наши приятели, които ние познаваме чрез други, но иначе доста
често се събираме и с тях. От време на време двамата с момчето се човъркаме по
двора (той ще ми иззида и камината отвън…), а пък булките беснеят като
разгонени кучки по цял ден из магазините да трошат пари – една студена вода
няма кой да ни подаде през джама; че и салатите си правим сами на всичкото отгоре
- до такова долно падение сме я докарали. Както и да е – та, отиваме у тях
първо; изядохме една мазна баница за временно потискане на гладът, взехме ги и
тях с нас и излязохме. Ходихме по разни туристически обекти и атракции из
града, на края се качихме и на онези корабчета, дето плават по реката – точно
там бяхме през последния ден и с вас, ако си спомняте за онези мрачни и тъмни
моменти преди няколко години. Иначе ние си изкарахме много приятно - след
всичко преживяно и видяно през деня, аз си заведох гостите на летището и с това
приключиха веселите и празнични, почти безгрижни дни.
А
пък тъкмо вече да се качваме на лодката за екскурзията ни нагоре и надолу по
речното корито, от една агенция ми се обадиха по телефона за интервю на
следващия ден (петък). Така вчера сутринта аз пак ходих до Бризбън - хората ме
харесаха и от понеделник започвам работа в тази фабрика; в нея правят всякакви
метални изделия, разни промишлени климатични или вентилационни инсталации и
т.н. За сега подробности по случая не зная много - като почна при тях другата
седмица, тогава ще дам допълнителна пресконференция за добиване на повече
яснота и обща информация. Нито знам за колко време е този контракт, нито пък
колко пари ще получавам за труда си - единственото най-важно нещо беше да се
закача на някой “клон”, че да има с какво да си покриваме ежедневните масрафи
по жизненото ни съществуване и ремонтно-строителните мероприятия.
Даниела
много скоро отново ще започне работа, вече питахме в градината на Ванеса –
хората ще я върнат при тях, защото всички много я обичат. А тя наистина е едно
много сладко детенце. Всяка вечер, като се приспиваме пеем песента “Детство
мое” от един филм навремето “Стоянчо и Шаро” (а впоследствие доуточнявам, че
това беше песничката от детският сериал “Неочаквана ваканция”). Тя пее заедно с
мен и вече почти й знае думите. Някой път, когато аз още не съм се прибрал от
работа и Неси трябва да си ляга по-рано, Даниела я слага да си ляга с други
приспивни песни, които пък тя знае от детството си. Мъчила се и нашата една
вечер да й пее “Детство мое”, но онуй малкото я прекъснало по средата и й
казало, че тая песен тя не може да я пее - рекло: Тати пей “Детство мое”..., ти
пей “Нани-нани, малко бебе ти”... Голям гявол е това наше бебе!
Имам
доста сериозен проблем със златните си пръстени обаче. Напоследък, след като
вече развивам много активна трудова дейност, пръстите на ръцете ми са се подули
до неузнаваемост, заякнали са като клещи и пръстените ми стягат страшно
(вероятно ако сега запиша гинекология, ще ме приемат без изпит – само като ми
видят “кебапчетата”). Когато работя по двора, разбира се ги свалям, но пък
после не мога да си ги туря обратно. Една нощ се събудих от жестока болка -
бяха ми се впили в месото на пръстите чак, та едвам ги махнах с вазелин, сапун
и т.н. Мислех да ги режа по едно време с ножовката. Нещо трябва да се направи,
че да ги разхлабим, за да продължа да ги нося. Явно от тук нататък ще се върви
все нагоре, а не надолу - имам предвид физиката си като килограми,
телосложение, структура на тялото и т.н. (абе мама му стара: раста само на гъз
и на пръсти – а пък там, където ми трябва малко повечко дължинка, хич не слагам
и не наддавам; биваше да имам още няколко инча мъжество горница, ама нá – такъв
й бил късмета на буля ви Дана). Тези дни например нищо не съм работил, но
независимо от това, сигурно пак няма да ми станат пръстените. Ние по обяд сме
канени на гости в Бризбън у тези наши приятели, заедно с едни други от Gold
Coast; там ще има и едно австралийско семейство, а аз няма да мога да се
наконтя и накипря като хората с бижутата си. На мен цялата ми красота беше в
пръстените – сега и тях като си нямам, остават ми единствено чаровни
проскубаната брада и редките мустаци...
Вчера
след интервюто ходих на официално посещение до Бризбънския пазар на едро. Там с
нашите приятели си купихме много евтини зеленчуци – домати, чушки, патладжани и
т.н., та си ги разделихме помежду. Когато се пазарува от там, цената е дадена
за цяла касетка (големи картонени кутии, обикновено по 8-10 кг “материал”).
Всички зарзаватчии купуват такива количества, а после вече в магазините си ги
разфасоват на дребно, та всеки техен клиент да си купи колкото му душа сака.
Така единичната цена на килограм стока излиза значително по-скъпа в тези
дюкяни, спрямо цената която се плаща на пазара. Та и ние грабнахме по няколко
касетки с най-различни артикули. Снощи дори опекохме няколко чушки и сини
домата за кьопоолу. Пак се беше извил един силен вятър, та ги пекохме вътре във
фурната, на грила. Приготвени по този примитивен и същевременно модернистичен
начин, заготовките ми далеч не стават толкова добре, както когато се опушат на
дървата от огъня. Когато времето е ветровито обаче, не смея да паля огън навън,
за да не подпалим нашето или пък някое от съседските бунгала – зер, тухлите
отвън са само за декорация; всичко останало е направено от чамови рамки и
дъски, а стените не са нищо друго, освен едни прости гипсови плоскости (а кое
пък им струва толкова много хиляди пари, още не мога да си обясня със своя
прост акъл - но това също ще го оставя за тема на друг репортаж). Една искра му
трябва на всичкото и после ще трябва да опъваме палатката на плочника или да
докарам каравана в двора. Сварихме и малко боб снощи - за бобена салата с лук.
Обещал съм и едно шише с мастика за днес – пак ще поминем криво-ляво с каквото
има из хладилниците, че никой от нас не е много богат; поне за сега такава ни е
средата, в която се движим - но пък и измамните богатства на другите нито ни
блазнят, нито ни липсват.
Гледам
през прозореца, че тоя ветрилник пак се наду – сутринта беше толкова тихо и
спокойно, а сега отвън не е за мъже. Но така е, като се живее на морето. Онзи
ден майка спомена по телефона за нещастието, сполетяло нашия приятел Иванчо,
брата на Цецето – жалко за младото момче, че си е отишло без време от този
свят. Помня, че той имаше някакво лошо заболяване, ама отървало се е поне – то
и неговото не е било живот, завалията. Аз специално него съм го виждал само веднъж,
но беше много спонтанно и ние бързо се сприятелихме. Не е изключено покрай
родителите му да сме били и друг път заедно, но аз поне не си спомням подобни
случаи. Вероятно това е защото той беше доста по-малък на години от мен. Тогава
с Еми и Христо се бяхме качили на вилата им в с. Зелено дърво - голям моабет
вдигнахме, голямо тържество направихме; бяхме само ние четиримата плюс нашия
много малък Неничко и още по-малкото им Христенце (пъпешите бяха едвам по на
3-4 годинки, а може и по-дребни да са били). Участници в “събора” бяха самата
Цецка и майка им (на която нека ми прости Господ, но баш сега забравих името).
По това време (прекрасен съботен ден – га че ли вчера беше, мамка му…) по пътя
за “Узана” се провеждаше републиканския кръг на някакво автомобилно
състезание/рали - Иванчо беше дежурен с джипката на СБА за осигуряване на
техническата помощ по трасето. Това беше по времето, когато в България
комунягите ни гасяха тока през три часа – режимът беше много забавен: три часа
има, три часа няма ток; не можаха да ми пръднат и по този начин на “дядовия”,
но измамната наслада все пак си остана за тях, въпреки че нашият дух беше
несломим. Ние в един от промеждутъците на тричасовото им електроподаване
успяхме да си наготвим топлата и питателна храна – през останалото време
карахме на сухи мезета за славата на най-великият български държавник (според
някои национални продажници и изметкяри…), селският шут и Правешко парвеню,
другарят Тодор Живков и цялата му комунистическа кохорта от ЦК на БКП. По
смътни спомени, ерата трябва да е била някъде в далечната 1988/89 – малко преди
именно неговите собствени приближени да изтръгнат кокала из лакомата му и
ненаситна уста; даже и да греша в историческото календарно време, това пък хептен
няма никакво значение и важност по темата. Та думата ми беше, че през трите
часа, когато имаше ток надувахме касетофона със старите шлагери; щом пък
изгаснеше за следващата “тъмна” поредица, аз грабвах китарата и продължавах
песните по страниците на песнопойката. И така, до края на деня…
Като
се освободи от наряда, по някое време дойде и Иванчо да се веселим заедно във
вилата – Боже мой, че тогава му нямаше нищо, бре! Вечерта, понеже се
изпонапихме всички до краен предел и невъзможна поносимост от околните и
най-близките нам приближени (собствените ни женички имам предвид), той ни
натовари в служебната джипка като сардели, а Трабанта (с който поначало бяхме
отишли там още от сутринта) го качихме отзад на колесара да се влачи подире ни,
защото поради злоупотреба с алкохола вече нямаше кой да го кара. Така
триумфално се завърнахме вечерта в Габрово и минахме през целия град за
назидание. Най-щастливи от всички ни, естествено бяха Нени и Христето, които
непрекъснато следяха през задното стъкло на джипката дали Трабанта ни следва
неотлъчно или се е отклонил случайно някъде по завоите. Тържествата ни
продължиха, разбира се – първо у нас, после отидохме у Цецка да си допиваме и
да правим разбор на деня.
За
огромно мое съжаление тази малка авантюра се е запечатала в съзнанието ми като
единственият и вечно траен спомен от това момче; въобще, всичко беше толкова
чудесно. Впоследствие, специално на мен удоволствието и забавата от деня ми
излязоха през носа с фасоните и гримасите на “госпожата” (тогавашната), която
точно тогава намери да ме ревнува от Цецка - но това пък съвсем не е тема на
настоящият ми монолог. Жалко, много жалко за изгубения млад живот – Бог да го
прости...
Вчера,
докато купувахме това-онова от пазара, по телефона ми се обади Нени.
Естествено, пак искаше да купуваме нещо по обява от вестника. Та следобеда,
като приключих търговията със зарзаватите, отидох до тях и него да видя.
Качихме се в неговата кола и добре се разходихме из града тук и там. Покупката
му обаче така и не се състоя, защото стоката не беше добра и си останахме само
с виждането. Той другата седмица пак ще дойде при нас за ден-два. Училището му
започва след две-три седмици. Вече ще бъде в 12-ти, последен клас. От там, ако
е рекъл Господ ще отиде в Университета. Аз лично се съмнявам обаче, но в същото
време много ми се иска да греша в мрачните си и безперспективни предсказания
спрямо бъдещето му...
Та,
това е милички на мама всичко - цялата ми информация, без никакви съкращения,
без преувеличения и видоизменения. Днес пак ще си направим някоя и друга снимка
– “сМиНка”, както Ванеса казва на снимките. Имаме вече един филм готов от Нова
Година. За жалост обаче вашите “сминки” са ужасни – само няколко от тях,
правени от телевизора са излезли горе-долу като смътни образи. Останалите дори
ги изхвърлих – не става нищо от тях. Той, Царя - колко сина имаше? Май че
петима бяха – да знам де, че да изпратя филм за всяка тяхна сватба. Така майка
ще може да си щрака на воля. Обаче по-добре ще е да ни запишете нещо на
видеокасета, отколкото да ни изпращате разни размазани образи, директно снимани
от екрана на телевизора...
Вече
е 08:10 - момичетата ми трябва да стават, а аз излизам навън, че да посвърша
нещо. То няма да е много - дано поне утре да мога нещо повече да направя. Като
ли не – другата събота и неделя пак съм на хармана, отърване няма. И май че
така се очертава да бъде от тук насетне, вероятно до края на дните ми - то не
само отърване от това, ами и свършване така както гледам няма да има...
29.01.2003 – Много информационен материал се събра пак за описване, та почнах вече и
да забравям от началото какво е било. Независимо от всичко и слабата ми памет,
сега ще се помъча да ви направя съпричастни на всичко онова, което се случва
покрай нас. Значи - връщам се от там, където прекъснах писанията си при
последното ми включване. А то беше в една прекрасна съботна сутрин, когато се
подготвяхме за обедно гости в Бризбън. Преди това не успях да свърша нищо
съществено по двора, защото времето също накъся и трябваше да се приготвяме за
излизане. Е, бутнах малко туйцък-онуйцък, камъчета подредих, някое и друго
клонче окастрих и комай това беше всичко, с което се занимавах. После се окъпах
и излязохме.
Бяхме
канени на гости за обяд у нашите приятели в Бризбън. У тях също се получи една
12-часова “театрална постановка” на моабетчийска тематика - току до първите
петли. Ние спахме у тях - на другия ден само пихме по едно отрезвяващо кафе и
се прибрахме веднага в къщи, но това беше вече почти по обед. Наядохме се
обилно и безотговорно, затъпквайки остърганите си от алкохолни напитки стомаси
и на нова сметка се търкулнахме в кревата – “дворянската” ми дейност потъна в
небитието, защото бях изнемощял до премала (абе, то само да яде и да пие човек,
пак зор вижда – така да знаете). По този безславен начин приключиха почивните
дни, а с това и неплатената ми отпуска...
Тъкмо
се бяхме регистрирали в Бюрото за безработни, но не успяхме да получим
“пенсиите” им, защото аз започнах работа на другия ден. А въпросният друг ден
беше всъщност понеделник - 13 Януари. Точно в 07:30 се появих в завода,
запознах се набързо със системата, кое как го правят и отново влязох в бесния
ритъм на танца. Работа като всяка друга шибана работа – нямам намерения да се
спирам на това, защото хем ми е неприятно, хем пък се опасявам, че и на самият
читател би му било скучно да научава за трудовите ми подвизи. За сега съм добре
- хората ме тачат, правя за тях всичко каквото те кажат и наредят, търпеливо
изчаквайки заветната си пенсия.
През
тази седмица с моя приятел ходихме до едни строителни обекти, от чиито боклуци
събрахме стотина тухли, които една вечер след работа натоварих в багажника на
колата и ги докарах у нас (с тези мои безконечни строителства, колата я
превърнах в селска каруца - марка “Москвич”; само оборска тор дето не съм
пренасял още с нея). Тези тухлички ми трябваха за камината, която щяхме да
градим с него. И с тая дейност се справих успешно. В петъка пък, след
приключването на работната седмица, ходих да взема Нени от тях, че да ни дойде
на гости. Аз обикновено оставям моята кола в двора пред блока им, а пък вземаме
неговата – така той се упражнява в шофирането, че нали може да кара само с
придружител. Прибрахме се у нас - веднага седнахме покрай софрата за вечеря и
докато си изприкажем приказките и да си легнем, пак стана късно.
На
другия ден с Неничко имахме малко работа по колата му. Сменяхме предните
накладки на спирачките, че железата им почти стържеха вече в диска. Имахме
разни други излизания и ходения, с което и целия ден замина. После надвечер го
прибрах в къщи, защото на другия ден той щеше да бъде на работа, а аз си
тръгнах веднага обратно за насам.
Следващият
ден (неделя) беше малко по-активен от гледна точка на строителната ми дейност.
Възобнових работата по двора, а следобеда ходихме и за камъни с Даниела. На
съседката майка й живее на ферма (това сигурно го повтарям вече 100 пъти – без
да искам, не че е важно…), а братята й там имат гори. Та в една от тези малки
кории има много камънак - събираш колкото си щеш. Този път и Ванеса беше с нас
на “кариерата”, та ни помага да натоварим още едно ремарке с толкова ценният за
мен строителен материал. Смятам, че за сега това количество ще ми стигне за
калдъръмената площадка (върху която работя в момента), за облицовката на
камината (която още не е вдигната напълно) и за една друга стена към оградата
със съседите, която една вечер измислих да вдигна, след като съвсем случайно и
на шега се почерпих доста порядъчно и обилно. Обикновено тогава ми идват
най-налудничавите, но безспорно най-уникалните и съвършени идеи - трезвият
мозък е неспособен, да създаде не, ами да си помисли даже за подобни шедьоври и
творения в строителството, а и не само там. Едва сега разбирам чак, защо всички
гиганти в науката и киното, в поезия и музика - в изкуството като цяло,
повечето от тях са били най-обикновени пияници като мен. Аз не знам към кой
точно социален дял би трябвало да се причисля и спрямо кои от най-големите да
се отъждествявам, но във всеки случай се преценявам да съм някъде по средата
между гениалният Данте Алигиери и уста Колю Фичето. Ако и това е сравнително
ниска оценка, то нека величието ми да клони поне към това, което носи бай Спиро
от Поликраище (приятелите, които добре ме познават ако обичат да не се
подсмихват тук - от чувство на неудобство и самоцензура, ще се въздържа да
изрека до край крилатата фраза на последния: “Йеш ми **”)…
Та,
онзи ден докарахме с ремаркето новите камъни (аз малко се отклоних напред, ама
ще ме прощавате значи) – хайде, след това пък да ги разтоварим и нанесем вътре
из двора, че да са ми наръки когато ми потрябват. После отрязах още един клон
от дървото, който много пречеше и не стоеше никак добре - беше в тотален разрез
с околната среда и само бичкията помогна за възстановяването на добрия изглед.
Докато обаче изнеса клечките и шумата, то пак се мръкна. Много са ми малки
(къси…) дните, забелязвам - часовете не стигат до никъде за нищо. Бяхме се
разбрали с нашите приятели от Бризбън да дойдат у дома за следващата събота и
неделя, та ние с момчето да вдигнем камината.
Понеделник
също беше почивен ден (празника на Австралия, 26 Януари, само че ние го почивахме
на 27-ми, защото тази година се падна в неделя, та ни компенсираха с един допълнителен
почивен ден, както се полага съгласно местния Кодекс на труда). Така се събраха
три поредни дни, в които ние му дръпнахме много сериозна трудова дейност с моя човек.
Приятелите ни дойдоха още в събота сутринта - Даниела беше пекла баница, зер
майстор ще посреща. Хайде, докато я изядем часът стана 11:00. После всички
излязохме – мъжете на една страна, жените на друга. Имахме да си свършим малко
външна работа, след което започна и същинския градеж. И като подкарахме
зидарията полека-лека, та чак вечерта по мръкналото свършихме.
Последвалата
след успешният трудов ден вечеринка се разви много приятно, непринудено и
изненадващо. Даниела си легна в 04:00 сутринта, жената на моя приятел – в
05:00, а ние с него посрещнахме първите слънчеви лъчи на изгрева, докато все
още бяхме на софрата. Пихме по няколко ободрителни и изтрезвителни кафета и от
масата направо се преместихме на строителната площадка. Трябваше да правим кофраж
и да излеем една бетонна плоча, върху която да се развие самата пещ (камина).
Не ни спореше особено дейността, дори никак бих добавил аз, но бавничко и
внимателната всичко запланувано стана - отляхме и бетона даже до вечерта. След
това пак седнахме на домашно тържество, като мислехме да си лягаме нея вечер
по-рано. Само че по някое време, ей ги нá - мъкнат ми се и останалите
разбойници от компанията; бил съм ги бил поканил на гости още предишната вечер,
докато се разлайвахме по телефоните - а пък аз въобще не си спомням такова
нещо. Абе те що ми се връзват на пиянските приказки, но както и да е? Добре че
не се задържаха много дълго, та успяхме да си легнем сравнително по-навреме –
трябваше да се наспим и заради предишната гуляйджийска нощ...
На
другия ден, вече съвсем кукуряци и трезви като репички, започна и основния
градеж на камината. През седмицата бях уговорил едни специални огнеупорни
тухли, които Даниела докара с колата си на два пъти - с тях пък вдигнахме самия
пещен свод на оджака. Добре ама по време на градежа се оказа, че комина ще
удари в дървото - това злощастно дърво, което аз толкова старателно се опитвах
да запазя заради сянката която дава, а сега ще се наложи да го отсечем барем наполовина.
Всъщност то расте на чатал и ще трябва да махнем само левия му клон, който
всъщност пречи на строителството. Това ще стане, ако е живот и здраве тази
събота и неделя; и то ако не вали дъжд, когато ще завършим напълно комина на
огнището. Въобще, моите преки наблюдения показват, че всичко възможно е започнато;
в наличност имам вече няколко “отворени” обекта, обаче нито един от тях не се
завършва до край и от един път. Мисля, че това също ви е познато. Съдбата и
собствената ми орисия си ме съпътстват и тук дори, попаднал на края на света.
Е, все някога ще почна да изкарвам нещата едно по едно, но аз постоянно
разширявам и обновявам проекта с нови елементи и подобрения – ето защо всичко
се намира в точката си на замръзване или поне така личи отстрани и по-специално
в очите на Даниела. Само аз си знам обаче колко сили, труд, емоции, пот, цимент
и камъни са хвърлени, за да го докарам тоя пусти опустял двор поне на това
дередже, на което е в момента. Вярно, че много е направено, но че още много
повече остава да се прави също не е лъжа. Нека само да сме живи и здрави - що
са дни напред, все за туй са...
В
същото време и паралелно с всичката ми стопанска дейност, направих един диск на
татко с хубава музика за сърцето и душата, а много скоро ще има още един
подобен. Снимаме и документален филм с камерата по време на строителните
мероприятия, за да видите сами как са се видоизменяли отделните обекти и в
какъв прогрес е станало всичко. Само дето все още не знам кога най-после ще ви
изпратим това писмо. Нали искам да съдържа повече писмен материал, та за това
постоянно го задържам. Снимки пак се събраха доста за изпращане - сега ако и
видеокасетата стане готова, ще бъде много добре, но и не поемам риска да
обещавам.
Ами
това е всичко в общи линии. Неничко от вчера започна училището си – вече е в
12-ти, последен клас на гимназията. Какво ще става от тук нататък, един Господ
знае - нека той да му е на помощ, защото аз явно че не мога да съм му полезен с
мъдрите си, поучителни и наставнически съвети. Чуваме се напоследък
по-честичко, поне по телефона. Добре си е детето, но на мен много ми липсва.
Макар напълно да съзнавам, че той вече съвсем не е онова дребно момченце, което
само се въртеше около мен и ходеше навред подире ми, в същото време пък не
искам и да го възприема някак си този, не чак толкова радостен (поне за мен
самият) факт, а именно че е пораснал...
08.02.2003 – Обичайното съботно време и приповдигнато работно настроение. Часът е
едва 06:30, времето - слънчево и приятно; само за работа на открито. Минаха
отново доста дни след последната ми поява пред листите на писмото; пак много
вода изтече от тогава и много събития се случиха през този, уж кратък период от
време. Сега започвам описанието им още от миналата седмица.
Служебната
ми работа приключи в петък следобед - аз минах да купя едно-друго и се прибрах
в къщи. Заварих една приятелка на Даниела на гости у дома. Хайде, след малко
пристигат Краси и Мария от Бризбън – двамата с него строим камината. Тяхната
дъщеря, също като майка си се състезава с лодки (тренира гребане), та на другия
ден имала някаква спортна надпревара в един от местните канали, а ние с него уж
щяхме да довършваме комина на пещта. Добре ама то като се отвори едно глупаво
противно време, едни проливни дъждове като се заизливаха пак от небесата - едни
ветрове веят, бури и хали; не е за нищо. Съседа Рон дойде в събота в един от
“сухите” промеждутъци да режем дървото с моторния трион – не можахме да се
качим на стълбата, толкова силно духаше; ще ни отнесе вятъра направо. Като
поутихнаха ураганите, после пък заваля дъжда - и все така продължава да вали,
та до снощи; цяла седмица вече. От голямата суша и опустошителните горски
пожари, сега пък ни удариха наводненията. По телевизията пак съобщават за
бедствия и откъснати от прииждащите води райони, пак се дават човешки жертви и
материални щети; и този път не се размина без порутени къщи и отнесен от
стихията добитък. При нас разбира се положението не е чак толкова зле, но малко
по-нагоре, на около 300-400 км северно от тук е направо ад. Загубите отново се
пресмятат в размер на десетки милиони долари. По нашия вилает само дето много
хубаво ни поля градините, отъпка ми пясъка и се улегна за нареждането на
плочките. Разразилата се буря ми напълни всички корита, кофи и съдове с
дъждовна вода, която аз ще използвам до капка, вместо да хабя язовирската,
която и без друго минава през водомера и си я плащам от джоба. За нас в личен
план единствената полза от големите пороища беше, че ни изми идеално колите. В
продължение на няколко поредни дни постоянно пътувах под напора на проливния
дъжд - чистачките едвам смогваха да бършат стъклото. За щастие днес вече
всичката вода се е оцедила и след малко излизам на обекта.
Съседа
ми е обещал най-после да отрежем клона на това шибано дърво, а по-нататък с
Краси ще довършим и строежа на комина. Миналата седмица, когато те бяха тук ние
с него се въртяхме из къщи като диви зверове, затворени в клетка, но пък
хубавичко си починахме поне. Проведохме няколко целонощни моабета, ходихме по
гости и т.н. На работа ми казаха, че след не повече от 2-3 седмици този мой
контракт ще изтече - аз междувременно и своевременно започнах да търся други
подобни възможности. Даже ходих и на едно интервю миналата седмица – хората ме
харесаха, но предвид факта че аз живея много далече от фирмата и съм щял да
пътувам доста дълго до там, та работата я дали на друг. Абе ей, миндили
смотани! – вие ли ще преценявате кое ми е наблизо и кое далеч, та ще ми
решавате съдбата вместо мен, а? Аз сам си правя сметката на пътуването, удрям
си чертата на масрафите по амортизацията на колата и т.н. – ако ми изнася,
политам; ако ли не – ибаз ги. Ама не някой друг да ми казва кое било по-добре
за мен – най-доброто е да работя и да заработвам кинти, а останалото си е мой
кахър. Е, мястото беше наистина малко далечко (само на някакви си 105 км от
нас), но по магистралата се пътува бързо и за час и нещо щях да пристигам
навреме. Майната му, то се свършило вече - ще търсим друга алтернатива. Това
само по себе си беше едно доста емоционално събитие в последно време, защото
ние хвърлихме големи надежди, че ще започна новата си работа именно там - но
явно, не ми е било на късмет!...
Дани
онзи ден говорила с техните – те, завалиите са доста болнави и чамави вече.
Постоянно се притеснява, че няма да издържат този идиотско дълъг полет от
софийския ж.к. “Сердика” чак до Австралия. Хайде, с нея взехме решение
евентуално тя да тръгне с Ванеса за България и да постои при тях поне 5-6
седмици. Хукнахме да търсим билети - за да хванем обаче евтина тарифа, те
трябва да заминат почти веднага (в срок най-късно до края на Февруари), защото
пък от 01 Март нататък влиза новия ценоразпис и самолетните билети скачат много
чувствително нагоре в ценови аспект. Още не знаем какво да правим - чудим се и
нищо не можем да предприемем. На нея никак не й се ходи и то баш сега, когато
Ванеса отново тръгна на градината, а тя самата щеше да започва работа. Та сега
около нас се реят едни неизвестности пак, едни облаци и мъгли витаят на талази
- без изобщо да се вижда проблясъкът на спасителния слънчев лъч. Ако стане
така, че Даниела да поеме все пак към Родината, това писмо комай ще ви го носи
на ръка и “на крака”, дето има една приказка. Което всъщност няма да е и никак
лошо разбира се, но при това ново положение доста ще се проточи всичко – до
неконтролируеми граници. Ама и сами виждате какво е около нас: борба за
оцеляването и гореща любов; тухли и камъни, баластра с пясъци и изобилие от
цимент!...
Миналата
седмица дойде вашето писмо № 130, а вчера дошло и № 131, което аз още не съм
чел, защото снощи излизахме. Нарекохме се и ние като нивга малко да излезем,
както правят хората – да отидем на ресторант. Добре ама нашето диване пак ни
сервира разни “здравословни” изненади. Температура вдигна, повърна – абе,
детска му работа... Таман си направих едно кафе с мляко, че нощес почти не сме
спали. Дани отиде да спи при Ванеса в нейната стая, за да я наглежда, а пък аз
самин в кревата се блещих цяла нощ до напред и на края станах, като разбрах че
повече сън няма да има.
С
Нени се чуваме почти редовно по телефона, другата седмица пак ще се видим. Аз
сега работя до около 16:00 – някой ден след работа ще мина да го взема и ще
отидем някъде заедно. Онази вечер бях на Интернета и се свързахме с Албенчето.
Та тя ми каза, че леля Краси била починала. Боже мой, милата - лека й пръст! Беше
толкова весела и жизнерадостна жена, какво пък да я съсипа толкова
скоропостижно? - Бог да я прости. И от нея ще ми останат само най-прекрасните и
съкровени спомени, които никога няма да забравя и да избледнеят от моето
съзнание; защо е устроен така шибано живота, бе? - мамка му...
Около
нас комай други новини няма (че малко ли е всичкото туй, което ви изброих и
сервирах до тук?). Сега ще пия кафе, докато си прочета писмото за десерт, а
после излизам да се ровя като къртица из двора. Много ми се иска тези дни и
видеокасетата да подготвим за изпращане; записал съм ви два диска с разкошна
музика, но кое да втасам по-напред; за кое и за кого да мисля най-първо? Ако
бях хванал някаква по-свястна работа, можеше и аз да се поразмисля за самолетен
билет до Татковината. Но тази, която много скоро приключвам е доста анемична –
изобщо не съм на висока заплата, но трябваше да я приема на всяка цена, за да
поддържаме поне някакво, относително средно социално ниво, без да разчитаме на
помощите за безработни. Освен всичко това, напоследък имахме много сериозни
финансови трусове от рода на тлъсти сметки за плащане, годишни данъци към
Съвета за собствеността на къщата, други шибани такси наринахме на камара във
Финансовия отдел заради фирмата ни и т.н. Хайде, към това се прибави и
прищявката на Дани за климатичната й инсталация, която започнахме от изолацията
на покрива. Но, нека да сме живи и здрави - ще се оправим; някога и някак си. И
най-вече - всички вие в България непременно трябва да сте ни живи и здрави,
защото иначе е лошо; даже ужасно много лошо...
След
този проливен и обилен дъжд, който се изля през последната седмица, едва ли ще
можем скоро пак да се къпем в езерото. Даниела по принцип не влиза вътре, ако
околната температура не надвиши чувствително 35°C и водата не е на чай; иначе й
е студено (ами, тя е едно изнежено и разглезено софиянче - израсло в
прегръдките на централното парно отопление от ТЕЦ-а; от какво искам да ми е
калéно...). Аз много хубаво си създадох един режим (още от преди дъждовете) -
всяка вечер след работа плувам по 2 километра (отиване и връщане, от единия
край на блатото до другия). А какъв чуден апетит пък ми се отваря след това –
само ако знаете! Като изляза от водата съм плосък като дъска отпред – същински
Джони Вайсмюлер (от филма “Тарзан”). Няма шкембе, няма цици - няма нищо. А пък
щом се наям после като млад войник на клетва и ми се издува топката - изглежда
кожата ми е малко по-крива там...
Ох,
като гледам какво чудно време е навън, че ми идва да зарежа всичко и да хукна -
ама не да блъскам и чукам камъни на двора, ами по разходки. От кога не съм
ходил на гаражни разпродажби, по тържища и битаци - много съм си изоставил
търговската дейност. Ей го, утре и битак ще има на една поляна съвсем близо до
нас - сигурно и там няма да отида. Но пък и този проклет двор повече не мога да
го гледам така изоран като за есенна сеитба. Трябва все пак едно по едно нещата
да се оправят и завършват. А то всичко става толкова бавно, като че ли не
помръдва...
В
градината на Ванеса имат спорт като допълнителни занимания. Та сме я записали
да играе тенис. Да видим сега с тези пътувания как ще се съчетава всичко.
Даниела още се двоуми и не знае какво да предприеме по въпроса за пътуването си
до България. Довечера ще имаме официално семейно съвещание - тогава може да
вземем някакво компромисно, разумно и оптимално решение относно международните
командировки и пътуванията на помощния персонал в чужбина. Аз хем искам тя да
си отиде, за да види и вас (а и вие нея с малката), хем пък не ми се остава тук
сам като копой. При това баш сега, когато ще съм по средата между две работни
места – старото, което вече си отива и новото, което още не съм намерил. Дано
някой да ми се обади до тогава, че да се отвори нещо...
Ще
се ориентирам към излизане вече. Слушам че и съседа се размърда оттатък. Нали
уж ще ми реже днес дървото, но първо трябва да го изчакам да си изпие кафето на
спокойствие; че после пък да си изяде и закуската отвън на двора под огромния
чадър, който имат (която той собственоръчно е приготвил и за неговата възлюбена
мадам Роза, на която ръцете са й заврени в задника и нищо не умее да прави,
освен да вдига чашата с коняка). Въобще, около нас са все едни такива
аристократични ритуали, за които ние изглежда още не сме дорасли, а пък сме и
доста далечко от тях. Къде ти в тая мазна кал да излизаме навън, камо ли пък да
закусваме в угарта – че то всичко мяза на кочина още. Проектът ми е много смел
и стилен, но кога ще се осъществи – само един Господ знае.
А
ето ви сега новото му разширение и най-прясната прибавка към него: представяте
си общата стена между нас и съседите, която за момента представлява една проста
дъсчена ограда. Там на нейното място ще вдигна каменна стена, точно срещу
камината. И в нея ще се вгради едно старо черчеве от капандури (дървени капаци
за прозорец). Те ще създават ефект, че там наистина има прозорци, а всъщност
всичко ще е задънено откъм задната му страна и ще е наравно със стената. Заимствахме
тази идея от едно предаване по телевизията и в действителност изглежда много
хубаво и интересно. Трябва само да намеря въпросните стари и по-автентични
капаци за прозорци. Тук има доста такива неща, въргалят се из разни вехтошарски
магазини - само трябва да се търси по-внимателно и да се намерят подходящите
модели. Даже вътре ще вградя и една лампа, та ефекта да е още по-пълен, особено
вечер. Че това е дейност за месеци напред, бре – кога ще свършвам другите си
обекти...
Ей,
то баят дълго излезе това писъмце май, а? - вие ще забравите началото, дорде му
стигнете до края. Ами аз нали съм го започнал още когато Верчето тръгна за
България, а това беше през Октомври-Ноември някъде. А ако Даниела рече да си
дойде, всичките ми писания ще се обезсмислят - тя ще ви разказва всичко
подробно и ден по ден. Но нищо де, може пък да изтърве нещо - аз за всеки
случай да го напиша, защото голият разказ е едно, докато подробното описание е
съвсем друга работа...
Хайде,
стига съм ви философствал - излизам вече. Ще драсна нещо и утре, че да разкажа
какво съм свършил днес...
Днес е понеделник – 10.02.2003
и Ачето нещо го прихванаха “лудите братя” сутринта, та ме изкомандва набързо:
“Довърши писмото за нашите и го пусни!” И аз нали много “слушам” - ето ме с писалката...
Вчера Ачи цял ден се гъзурчи с една каменна площадка,
където е барбекюто, но краят вече й се вижда – доста работа свърши, да ми е жив
и здрав. Вечерта си лекува кръста с малко ракия и шопска салата, след което –
хайде, в леглото. Ни време за писане на писма му остава, нито пък за гледане на
телевизия – много се изморява, милият. Толкова сме изостанали със светските
новини, че аз като отидох в една агенция да купувам билети за България, онези
ме помислиха за луда - питаха ме защо толкова спешно трябва да пътувам.
Предупредиха ми, че предвид войната в “по-близкия” до Европа Изток, никой
нормален австралиец не пътува нататък за момента (ако не е абсолютно
необходимо), като ме посъветваха и аз да направя така. Светлана и Цецо също ме
разкандърдисаха – викат ми: “Светът гори, ти си тръгнала по екскурзии да
скиташ!” А ние и без друго докарахме проблемите с визите на нашите съвсем до
своя край – сега от Емиграционните служби искат само медицинските им
удостоверения и уж всичко е готово за издаването на паспортите. Та сега вече
имаме нов план – решихме, че е по-добре нашите да дойдат и поживеят малко на
спокойствие при нас, дай Боже! Че с тая война, дето я измислиха в последно
време не знам на къде отиваме... Дано всичко се размине само със “сплашване”,
ама май взе да смърди и на барут...
Сега пък аз да ви кажа нещо, което Ачето определено е
пропуснал да отбележи – на 20 Януари ние с него имахме годишнина от “сватбата”
(която не знам кога ще направим официално – нали все време нямаме, ха-ха-ха). И
тъй вече четири години се обичаме, слушаме, гледаме децата и вас, подкрепяме се
един друг и вървим уверено напред с намеренията за нови и успешни още 100
години! Като си направихме равносметка какво сме постигнали за това сравнително
кратко време, направо ни се зави свят – абе, ние доста бързо взехме да се
движим и то слава Богу, успешно и напред. Да сте ни живи и здрави - както вие,
така и нашите, че да се радвате на обичта ни още дълги години занапред.
Понякога Ачи ми вика, че го е страх от такава обич... - все си мислел, че
другите ще ни завидят и нещо лошо ще ни се случи (да не чува дявола). Но,
каквото – такова; не можем и в постоянен страх да живеем. Ще продължим да се
обичаме все така на пук на злите езици, които едва ли някога ще спрат да ни
ядат.
МИЛА БАБО И ДЯДО. АЗ ВИ ОБИЧАМ. ВАНЕСА И БЕБЕ...
Сега няколко думи за Ванеса – милото, то тръгна с такова
желание на детската си градина миналия понеделник – 03 Февруари. А в петък я
взехме вече болна – Ачето ви описа това по-напред в писмото. Снощи все още
имаше температура (37.5°C) и аз днес пак я пазя в къщи. Не знам какво има в тая
градина и защо детето все е болно там – умът ми не го побира. От Август до
сега, когато беше само с мен, нищо й нямаше - ни сопол, ни кашлица, а там все с
болести ми се прибира... Не съм я пазила от нищо в къщи – пие всичко ледено
студено, яде сладоледи като луда, къпем я в езерото и след това на маркуча със
студена вода без проблем. Ще говоря с нашия доктор тези дни – да видим от какво
и защо болестите са само в градината... Но пък и аз трябва малко да поработя –
пари все трябват и не мога да го ударя на “лежачка” от сега. Е, ето ти нова
тема за разискване довечера като се събере семейният съвет на аперитив...
Ще приключвам вече, че Ванеса побесня около мен – иска да
пише и тя писмо, дърпа листи и снимки. Пак ще пишем - мислим за вас
непрекъснато. Между другото веднага щом нашите дойдат тук, започваме офанзивата
с вашите визи, виждате колко време, нерви и пари струва всичко – така че
по-отрано е по-добре. Обичаме ви и ви целуваме много: Ачи, Даниела, Ванеса...
П. С. Изпращаме ви два диска с музика за душата и много
снимки...
Няма коментари:
Публикуване на коментар