Хайде, милички на мама – нека отново да започнем всичко от самото си
начало; сякаш нивга нищо не е спирало – времето пък най-малко…
… докато аз тук веднага се вмъквам направо и директно, без никакви
предварителни уговорки, защото тези редове всъщност са само едно закономерно
продължение на моето предходно комюнике, което така екстрено и скоропостижно
замина по злощастната ми Даниела. Надявам се, че щом сте се видели и тя тутакси
вече ви е описала и преразказала всичко онова, през което минахме заедно с нея;
надявам се подробно и внимателно. Позволете ми сега обаче, в следващите няколко
странички да се спра и на онези “забавни” моменти, за съществуването на които
дори и тя самата не подозира още, имайки предвид нейното неочаквано и толкова
тревожно отпътуване към България.
Какво всъщност става, накратко? – преди няколко дена нашият добър и свиден
дядо Митко тръгнал в жегата и най-големия пек баш по пладне да се разхожда и
кръстосва улиците и тротоарите на слънчева и лъчезарна София. Добре ама поради
неимоверно високите температури му прилошало на пътя, загубил равновесие,
паднал и… не станал повече. Взели го веднага в болницата, но скоро след това за
нещастие възрастният му вече организъм не издържал и той починал. Поради
голямата семейна мъка, чиято травма ни застигна без време, аз умишлено
съкращавам подробностите около случая, които и без друго са лишени от своята
летописна стойност. Сам по себе си един такъв нещастен случай води до множество
противоречиви настроения и низ от негативни емоции. В скръбта си оставаме сами,
опитвайки се да превъзмогнем огромната и невъзвратима загуба по скъпият на
всички нас човек, дядо Митко - нека Бог опрости всичките му прегрешения, които
аз лично се съмнявам въобще някога да е имал в своя смислен и изпълнен само с
добрина живот.
Даниела сигурно ви е обяснила как почти мигновено уредихме билетите й по
телефона, чрез една българка в Сидней. За голямо съжаление пак нейните услуги
ползвахме и миналата година, когато при подобен тъжен повод Дани трябваше
светкавично да излети за Родината, заради смъртта на баба Райна. Ние и сега за
по-малко от час бяхме вече със заверени билети за пътуването, а пък именно през
този злокобен час, дядо Митко вече е предал Богу дух! След него остават само
неизличимите спомени, общите ни снимки, видеофилми и всичко онова, което
направихме заедно с него и неговата неоценима помощ: прозореца с картината и
лампата в дувара на двора, после зидахме самия дувар (стената между нас и
съседите), бурето монтирахме; сковахме вратата на камината, облицовахме пещта с
камъни, поставихме основите на долния дувар, които пък впоследствие с татко
довършихме, местихме камъни, плочки и какво ли още не. Ама тогава аз бях без
работа, та имахме достатъчно време на разположение за всичко това.
Вероятно сте научили и за разигралата се на самото летище идиотщина около
паспорта на Ванеса, което си беше чисто наша грешка, защото не сме погледнали,
че му изтичал срока на валидност. Надявахме се само, че онези от митническите
служби ще ни разберат и ще си кажат: “Е, карай да върви - щом пък и такъв е
случая!” Няма бако обаче такива весели филми тук и аз специално ще се върна на
този катастрофален момент, след като в разказа си постепенно стигна и до там.
По един или друг начин, всички формалности се решиха и пътуването на Даниела се
осъществи при съответните тъжни обстоятелства и условия.
След като в сряда вечерта още в 21:30 се бяхме сдобили вече със заветните
самолетни билети, едва тогава у нас започнаха кротките и тихи приготовления за
тази предстояща веднага на другата сутрин съвсем непланирана “екскурзия”. Аз в
последния миг записах кратък видео материал, но касетката пак не можа да се
напълни. За сметка на нея обаче, улуците на къщата така се напълниха с вода, че
последните започнаха да преливат под непрестанния проливен дъжд, който се
изливаше от дни наред, за да кулминира най-накрая през нощта. Протече в новото
помещение (коридора); прокапа и у нас в хола - току над пианото до масата.
Изненадващата водна авария дойде от една керемида, която някой си навремето е
дупчил за антенния кабел. При нормални валежи, водата се изтича по ниските
падини на циглата и такива проблеми въобще не сме имали с години. Но сега
случаят беше доста “потóпен” (от потоп…) и върху покрива се е стичала вода като
река – нивото й стигнало до високата част на керемидката и от там преливало
през дупката, та се събрала чак долу на мокета. Нищожно количество иначе – само
няколко капки, защото по-голямата част от влагата беше поела ватата на тавана.
Иначе други поразии поне у нас нямаше. Течът в коридора също не беше
предизвикан от строителна грешка или неточност в плановете - просто в даден момент
водата идва неимоверно много и се завира под ламарините – това все пак се
класифицира като бедствено положение, а не просто едно мимолетно преваляване,
породено от най-обикновена купесто-дъждовна облачност. Мисля си обаче, че
специално за там имам наум да проведа няколко подобрителни мероприятия, след
които вече мога да чакам на сухо ударите и на второто пришествие, ако се наложи.
След окончателното подготвяне на багажа и нахвърлянето му равномерно по куфари и
чанти, едвам сколасахме да легнем в 00:30, а сутринта в 05:30 станахме…
Отвън дъжда продължаваше да плющи безспирно и интензивно, благодарение на
който и на изсипалите се от небето внушителни количества вода, една по една
улиците почнаха да се (само)затварят поради огромните локви и наводнени участъци
- невъзможни за преодоляване с обикновени автомобили, освен ако не са високопроходими
джипки и по-големи камиони. Аз на всяка цена трябваше първо да отида до завода,
за да разпечатам на принтера резервациите за билетите и най-вече - да взема
писмото от бюрото си, което бях оставил там и до този момент то нямаше никакви
намерения да потегля към вас. Цялата тази какафония, тъжната равносметка и
развръзка около нас станаха ясни едва след като предната вечер се прибрах от
работа в 18:00. Наред с това, бързам да поясня на по-любопитните, че принтер си
имам и в къщи, но ползвам предимно служебния, защото в моят вечно няма мастило
и на практика стои като паметник, неизползваем и само събира праха, но пък
иначе е чисто нов. Благодаря все пак за проявеното, надявам се у мнозина
разбиране…
Така аз в най-големия дъжд дойдох до тук да си свърша работата и по
най-бързия начин се върнах да взема Даниела и Ванеса, за да поемем към летището
на Бризбън. Добре беше все пак, че те тръгнаха от там, защото първо нашия локален
аеродрум се наводни и веднага го затвориха от съображения за сигурност. Не знам
какво точно е станало със заминаващите и пристигащи по това време полети, които
най-вероятно са били отменени или пък други прехвърлени към столичната и
съседни нам аерогари. Едвам минахме през навирените пътища и образувалите се
огромни локви и тресавища, за да се доберем до магистралата. От там вече поехме
към Бризбън, без въобще да предполагаме какво сме оставили назад. За да бъда
последователен обаче, сега ще предам разказа си на очевидец до момента, в който
самолетът се възнесе към свъсените и потънали в тъмни облаци небеса по посоката
на Сидней, докато малко по-късно ще се спра и на онова, което пък заварих, след
като се прибрах обратно на Gold Coast и в частност у дома. Какво, интересно ли
ви е? – ами, да продължавам тогава…
Малко след като изгазихме батака и стъпихме отвъд очертанията на нашия
бедстващ район, пътят постепенно изсъхна, дъжда дори спря и в самия град вече
като че ли не беше капвала капка от потопа, който оставихме назад. Времето
действително беше облачно и хладно, но изгледи за нови порции валежи нямаше –
е, поне там, където се намирахме за момента. Стигнахме летището, паркирахме
колата в платения! паркинг (нечувано и невиждано до сега действие от моя
страна, клонящо към абсурда на болния ми мозък, но случаят беше такъв, че за
някаква игра на спестовност не можеше и да се помисли даже) и ето ни с багажа
вътре; застанали чинно, хрисимо и угоднически пред лентите за куфари и на
гишето за заверка на летателните документи. Именно връз тази малка точица от
шибания мраморен под на още по-шибаната чакалня, се развихри следващата бурна
сценка – с невалидния паспорт на нашето малко отроче от женски пол.
Оказа се, че до датата на завръщането си съгласно издадените самолетни
билети, валидността на Ванесиния паспорт щяла моля ви се да изтече и тя нямало
да бъде вече негов законен приносител. Запъна се онази скорбяла зад паравана и…
йок! – да сме й извадили нов, с който да пътувала по законоустановения ред и в пълно
съгласие с международните споразумения, конвенции и харти на мира. Не помогнаха
нито нашите горещи вопли и молби, ни обещания, ни псувни, ни тежки клетви и
обиди – искат онези иначе засукани уруспии да видят правилната дата в тескерето
на детето и това си е. Брех, мамка ви фашистка и непрокопсана! – в чудо се
видяхме. Часът е вече 08:30 – самолетът потегля от перона в 11:00; какви нови паспорти,
какви кýрци и какви палци са ви патили, да ви го туря в правилата и башка в
наредбите?! Допусках логично и съвсем хладнокръвно, че на самото летище има
някаква специална служба или секция, в която да ударят един печат в страницата на
паспорта и срещу съответното скромно заплащане да потулим драмата - да сложим похлупак
на случая, демек. Тези неща обаче ставали в нарочното Министерство на
“вънкашните” работи, след съответните нови снимки и формуляр (които пък се
правят и издават в някой клон на държавните Австралийски пощи). На пръв поглед
– много бързо, лесно и акуратно (подобно на “Бързи, смели, сръчни”…), само че и
тук има известни малки подробности, далеч не за подценяване и пренебрегване.
Въпросните паспортни снимки, които независимо че стават “аламинут” и се вземат
веднага от пощата, преди да се занесат в Министерството, трябва да се заверят
от двама или поне един човек (близък, но не и роднина – баща/майка, брат или
сестра, който с подписа си гарантира, че познава ликът от фотографията; не
помня кой заверява бебешките снимки за паспорт на Неси, още когато Даниела я
заведе първия път в България - но така или иначе, от тогава минаха цели 5
години, когато тя беше само едно парче мръвка и едва на няколко месеца). Кого обаче
да търсим ние за такива заверки в Бризбън, че за кога пък да се връщаме до нас,
за да молим съседите за подписа им, че да пътуваме обратно и всичкото това да
се развие в промеждутък от някакви си два часа – не невъзможно, ами направо
физически неизпълнимо.
Междувременно стана ясно още на летището, че поради стихийните валежи и
бури, много от полетите нарушават предварително планирания си час на излитане и
специално нашия го местят за ранния следобед – около 14:00, но без гаранция за
точно спазване на графика. Радостното се състоеше единствено във факта, че международния
полет по направлението Сингапур - Виена - София беше композиран чак за късно вечерта
от началната станция в Сидней, а до там все някак си за цял ден Даниела
трябваше да се добере с вътрешните им авиационни линии. Разбрахме, че отърване
няма да има и че дорде не извадим редовен паспорт на детето, последното няма начин
да напусне Австралията. Товарим се обратно на колата и поемаме към
административния център на Бризбън (ситито…), което от летището не само че
отстои на майната си, ами се намира на п***ата си майна чак, съгласно моите
собствени измерения и скромните ми разбирания за разстояние; в частност
понятията път, скорост и време!
Паркирахме колата из някакви криви сокаци и хукнахме да правим снимките в
пощата. Взехме ги, ударихме им по един фалшив подпис и ги занесохме във
Външното министерство. От там ги върнаха (естествено…), защото не били на
фокус, били малко размазани и не съвсем в размера, определен с точност до
десети от милиметъра - при което пък на мен вече ми шупват лайната, но си ги
държа и стискам дълбоко сгушени в душата, без да им изригвам пяната и да пръскам
с нея наляво и надясно; колко съобразително, нали! Възпитано и интелигентно се
повръщаме в пощенския клон и след като си изчакваме чинно за втори път
километричната опашка (в тази част на деня съставена главно от пенсионери и
безработни), правим повторен опит за получаването на по-качествени изображения.
Обаче малкото мърда, шава, нервничи – какви фокуси и маски са ви патили; за
какви бленди и обективи става въпрос? А майка й само кълне света и препиква чак
от гняв; че не може да се скрие никъде и цигари да пуши – обзе я бясната
невралгия на централната мозъчна система; отделно от всичките й други кахъри и
струпана мъка в сърдечната област.
От пощата на нова сметка се потътрихме към Министерството, където вече се
разрази истинската пустинна буря, с най-тежките морални поражения. В най-крайна
сметка идиотите от там издадоха една временна “Служебна бележка”, прикрепена с
кламер към оригиналния паспорт на Ванеса, с което узакониха срокът му на
годност само до завръщането си в страната. Независимо, че документите ни и снимките
бяха в някаква степен уж редовни и изрядни, за отпечатването на самото ново
тескере пак се чакало няколко седмици, което вече беше вън от човешкото възприятие.
След няколкократни връщания на гишето и молби до най-високите постове и
служебни позиции на властта, нашата кауза успя и ние се преборихме с дълбоко
вкоренената бюрократична машина на административния държавен апарат. До това
време обаче беше превалило обедното време - часът за полета напредваше
чувствително и застрашително. А до момента на сега разглеждания звезден миг ни
храна се беше яло, нито вода пило; ни се беше лайно срало, нито пък нещо
пикало. Грабнахме разрешението и дим да ни няма обратно за летището.
Пристигайки вече там, действията се развиха по закономерната програма -
предадохме багажа, завериха паспортите и малко след това се разделихме с моите
моми. Катаклизмите по излитането им като че ли беше попритъпила и за кратко
заглушила болката в сърцата, но след като проблемите улегнаха и съмненията се
разсеяха, разтърсващата мъка зае своите трайни позиции до степен на отчаяние…
Както вече споменах, докато се прибера от летището към колата и да я взема
от паркинга, самолетът за Сидней получи зеленият си семафор и малко по-късно
изчезна иззад пелената от сиви и дъждовни облаци, която изцяло покриваше
небосклона. На връщане към нас шосетата бяха почти изсъхнали, с голямото
изключение обаче на онези, които се намираха в териториалните очертания на Gold
Coast. А пък там валяло из ведро и водата се изливала почти до обяд от небето,
сякаш тече от пожарен кран – това беше само според сутрешните ми бегли описания
на природното бедствие. В резултат на този валеж обаче, всички малки рекички,
поточета и канали постепенно се превърнали в огромни реки, които по принцип
помитат всичко пред себе си - къщи, коли, жива стока и т.н. Особено драстично и
критично става положението в по-ниските райони. Канализацията се препълва от
уличните води и не може повече да отводнява; морето от своя страна също подпира
отдолу, особено в момент на приливните вълни и допълнително затруднява
оттичането на системата - можете сами да си представите какъв ад е всичко това.
И когато най-после, след преживяното нощес, сутринта и като за капак през деня
аз успях да се прибера в 17:00, ето пък и какво заварих в къщи - вече привечер
на същия ден; отново го поднасям без видоизменения през погледа си на очевидец…
Преди да се отклоня към дома, първо се отбих до един цех, от където исках
уж да си прибера шкафа за мивката. Преди няколко дни им го бях занесъл за
прахово покритие, обаче фабриката беше затворена и целия район наоколо наводнен.
От едни работници в съседство научих, че още преди обяд разпуснали персонала и
пуснали кепенците на цеха поради стихията. От там отидох до детската градина,
за да ги известя за отсъствията на Ванеса, които тя ще направи в следващите
няколко седмици. Там също още в 14:00 евакуирали децата, извикали по тревога
родителите им да си ги прибират по домовете и запечатали сградата поради
опасност от наводнение. Бах рекох, мааму – сериозна работа трябва да е било из
града и особено на някои места, защото аз до този момент нито бях виждал, нито пък
чувал някакви новини за бедствието. През деня си имах достатъчно и съвсем други
по вид и характер “развлечения”, та до слушане на радио или пък гледане на
телевизия така и не стигнах.
Така най-после се прибрах у нас, но до този момент всичката вода от двора
се беше вече оцедила, въпреки дето съседа каза, че навсякъде е било буквално
като море. Ходих да видя езерото - все още долния двор беше скрит на две педи
под нивото на водата, а отстрани ясно личеше и до къде е стигнала по време на
най-голямата стихия през деня. Водната линия от кал и наноси беше до половината
на долния дувар - онзи с огромните камъни, който започнахме с дядо Митко, а пък
го градихме и довършвахме с татко. Лодката ми беше отнесена – добре че се
спряла в пръчките на оградата и чакаше там увиснала на една от куките - всичко
останало беше под вода. Някаква тлъста змия се беше усукала около коловете и
така се удавила, оставайки завинаги там. Снимах в продължение на 10 минути с
камерата, защото сега ми е много трудно да опиша това, което видях с очите си.
Аз отначало мислех, че съседа нещо се ебава и бъзика с мен – той винаги влага
много емоции в даден случай и понякога му предава излишно голяма тежест.
На края влязох вътре и включих телевизора да изгледам извънредната емисия
на новините - поражението за някои хора действително е било страшно. Къщи,
килими, маси, столове, хладилници, печки - всичко е една пълна каша, омесена с
кал и тиня! Има даже и две човешки жертви - някакви хора тръгнали да преминават
бушуващата вода през пътя с джипката си. Силата на водния поток обаче я надига,
отклонява я за миг от настилката на шосето и я помита надолу със скоростта на
течението - едва вчера откриха остатъците й, а от пасажерите й няма и следа
даже. Твърде малка е вероятността да са изскочили от колата и да са се спасили
с плуване, ако са се докопали случайно до някое дърво или плаващ хаотично
предмет. Гаранцията за трагедията им е пълна, ако това са били и някои
по-възрастни хора, каквито има в изобилие – а пък и не само те стават жертва на
подобни съдбоносни явления...
Както предполагам става ясно, всичко казано до тук всъщност се отнасяше за
вчерашния ми репортаж, макар че последният малко закъсня с отпечатването си и
поднасянето му на широкия кръг читатели. Точната дата, за която той беше
предназначен и която разглеждах конкретно в този кратък откъс, беше все още 30
Юни – денят, в който Даниела и Ванеса отпътуваха скоропостижно за България по
повод смъртта на дядо Митко, Бог да го прости. Поради естеството на своя
безконечен разказ обаче, днес – отдавна вече 05.07.2005, аз
продължавам подхванатия скучен монолог, като умишлено свързвам последната си
мисъл от вчера с настоящата, за да не се изгуби връзката от хронологичното
следствие на събитията.
Като приключих с анализите от бедствието и неговите пагубни последици,
стоварили се изневиделица върху главите на нещастните потърпевши, прекръстих се
множество пъти и плювнах дори повечко в пазвата си. Недвусмислено благодарих и
на Господ ведно с всичките му небесни Светии, че въпреки греховете, които
влачим денонощно в самите нас, той ни пощади, запазвайки ни цели и невредими след
този страшен природен апокалипсис. Едва тогава хапнах надве-натри, поошетах
малко из кухнята и си легнах веднага, защото него ден се бях скапал от умора,
напрежение и всякакви отрицателни емоции и преживявания. Реших, докато я няма
Даниела из дома, сутрин да започвам работа колкото е възможно по-рано, че да
трупам повече работни часове за седмицата, а съответно да си вдигна и дохода
малко. Това от само себе си предполага и по-ранно лягане вечер, защото моето
сутрешно ставане от сън, специално с мисълта за фабриката и нейния шибан
просперитет ми е направо кошмарно. Ако не друго, поне съм искрен…
В петъка работих чак до 17:30 - вечерта ходих да прибера шкафа на мивката,
а пък вечерта, докато си “почивах” след дългия и изморителен работен ден, взех
че го и инсталирах. Пробивах го, правих дупки в стената, дюбели набивах и на
края го завинтих окончателно - заедно с мивката, която също прикрепих с винтове
към стената. Оставаше вече само да се сменят тръбите отзад, да се направят
връзките и сифона да се свърже към канала. Тази дейност беше планирана за
следващия ден вече, защото имах нужда от помощта и мъдрото ръководство на
съседа – най-великият водопроводчик на света за всички времена.
На другата сутрин аз пак станах рано и се залових с кранове, чешми и водни
неволи. Исках да подготвя почвата, та когато дойде Рон всичко да му е готово -
той само да направи връзките. Таман свърших след около час-два пинкяне и той
цъфна. Първо с него отидохме до един магазин да накупим материалите - колена,
тръби, уплътнения и т.н. Върнахме се в къщи и започнахме. До ранния следобед
всичко беше готово, свързано, прибрано и в пълните си функционални действия -
пералня, мивка, питейна вода и мръсни канали. Той си тръгна доволен от
свършената работа, а аз останах да порина след него, че и той е една стихия -
майчице мила! Остана малко свободно време от деня и реших да скроя гипсовите
плоскости, за да изпуша стените зад пералнята, където се намираше и мивката.
Предварително бях разкъртил всичко наоколо, за да се ачтиса мястото, че рахат
да се работи и пипа. Отрязах две платна и ги приковах по гредичките на рамката
отзад. После измазах фугите и връзките с останалата част от стената с един специален
гипс, който на външен вид прилича на джамджийски льок, обаче нанесен и оставен
да изсъхне на въздуха, последният след известно време се втвърдява; след това
се шкури, докато напълно се загладят неравностите от шпаклата. Та с това си
играх кажи-речи до тъмно. Оставих всичко да заветря на естествената вентилация
в коридора и отидох да се къпя. Излизах да тегля пари от автомата и да купя на
съседа едно шише истинско магазинско бренди, че да му благодаря за хубавата
работа, която двамата свършихме през деня. На края отидох и у тях за малко,
защото хората ме бяха поканили на вечеря (уж да не съм сам в скръбта си…), но
не съм се задържал дълго време там, предвид траурната обстановка в нашия дом и
семейството. Междувременно си разменихме и по някое съобщение - разбрах всичко,
каквото се случва около вас и това беше.
В неделя – ето ме отново на бойна нога, още от най-ранните часове на
сутринта. Почнах да подготвям тавана и стените в механата за боядисване. Изкарах
раклата в коридора, махнах масата с пейките - разглобих я и я изкарах отвън.
Така или иначе последната повече няма да влиза вътре - друга маса ще слагаме
там; ще ни я изработят по поръчка, съгласно мерките на свободното място, което
ще остане след разпределяне на мебелите и инвентара. На пръв поглед се освободи
голяма площ и широко поле за по-нататъшни строителни действия. Натиках
остатъците от боклуците към каменната стена и почнах от единия край.
Първо с пърлачката на съседа обгорих перваза, долу до пода. После обгарях
рамката на прозореца. Това ми се увидя като много бавен и мъчителен процес,
защото всички дървени части бяха поначало боядисани и аз трябваше да изгоря
боята до основата на дървото. Трябваше да обгоря и рамката на вратата по същия
начин, но междувременно газта в горелката свърши и аз смених дейността. Тогава
почнах да мажа с масло горените вече части. Но пък сутринта, от всичко
най-първо се занимавах и малко с градинарство. Разсадих една роза, която
Даниела беше купила да посади някъде из лехите, но поради стичане на
непредвидените обстоятелства, тя така и не стигна до нея. Нарекох я символично
на дядо Митко, защото я садих баш по времето, когато му е било погребението в
София. Освободих разни други растения и ги прехвърлих в новите теракотени
саксии, а изхвърлих старите пластмасови боклуци, в които посевите се развиваха
до сега. Чак тогава се пъхнах в гаража (механата имам предвид…) и не излязох от
там дорде не мръкна. Вечерта гледах малко телевизия - ами не бе, пардон; вместо
това четох книга в леглото, а телевизора хич не съм го и пускал. Рекох по този
начин да уважа спомена за дядо Митко и за последно да почета неговата памет.
Заспах бързо, защото бях изморен като куче.
Вчера пак беше един дълъг работен ден, от най-шибаните, но добре че след
него си отпуснах нервните окончания с малко работа – естествено пак в механата.
Трябваше да остържа шпакловката, да видя къде има още неравности; хайде, ударих
още една ръка гипс и чак тогава си влязох в къщи. На прага вече ме чакаше вашия
колет в пълна стокова наличност и поредното писмо на майка под № 13. Независимо
че на митницата са го отваряли, всичките му джунджурии си бяха непокътнати
вътре - гаванката с чуканчето, ракиените чашки и шишето с ракията. А пък вие
хич не се притеснявайте, че е бяла на цвят - аз после си я оцветявам със сушени
сливи и така тя хем добива аромат, хем и цвят. Иначе като е такава безцветна и
безлична, та не ми е вкусна и даже съм склонен да не я пия (шегувам се, разбира
се и сам не си вярвам на приказките). Благодаря от все сърце за всичко, което с
толкова голяма родителска обич правите за нас – само един живот няма да ми
стигне, за да мога да ви се реванширам! Морената ще си я изям сам този път.
Моите кокони ще са яли морени цял месец в България, а пък ако не са - да са!
Ама и пак тая моя глупава пестеливост - снощи си отхапах половината, подир ми
досвидя и си оставих другата половинка за довечера. Като се прибера от работа
най-активно продължавам заниманията и развлеченията си в механата. Утре пак ще
пиша, че и почивката ми свърши още преди 10 минути.
06.07.2005 - Нещо ми се върти в ума,
че това е рождената дата на вуйчо. Той и братовчеда Людмил май беше роден
някъде около този ден. Нямам постоянна връзка с Даниела – иначе щях да я
подсетя, че да му се обади и да го поздрави. Тя има карта за нейния телефон, но
още не е разбрала как да ми изпрати съобщение на моя – вероятно за това се иска
човек да притежава поне защитена доцентура, а тя завалийката няма такава (все
още…). Довечера ще й се обадя, че да разбера какво става с всички и всичко
около нея.
Снощи след работа пак ударих една допълнителна надница от два часа и
половина в частното стопанство. Стъргах стената и я изгладих окончателно за
боядисване довечера. После обгарях касата на вратата. Всъщност правих само
дъската на рамката, защото единствено тя се вижда от вътрешната страна – лицето
откъм коридора ще бъде боядисано по друг начин, по който въпрос продължавам да
упражнявам усърдна мисловна дейност; за сега безрезултатно. Всичко това ми отне
доста време - на края позачистих прахоляка с една четка, но довечера вече ще се
боря с прахосмукачката, за да ги финосам за последно. Ще обърша стените с
влажен парцал, че да им опада пепелта и праха, след което започвам да ги търкам
с валчето и бялата боя. Тук също трябва да се работи на етапи – най-малко на
две половини, защото барът и другите боклуци са струпани в далечния край на
механата. Аз почвам откъм вратата и ще карам до средата. После целия инвентар
трябва да се премести на боядисаната част и да доизкарам другата половина към
шкафа. От там пък по обратния ред ще започна лепенето на плочките. А като
стигна до бара, пак трябва да го преместя навътре, за да завърша подът. Въобще,
ще падне едно такова местене на покъщнина и преливане от пусто в празно, но
това е положението – иначе няма друго подходящо място, където да съхраня всичко
извън помещението. И чак най-накрая мебелите ще си заемат постоянното
разположение - след като най-щателно се изчистят, защото са потънали в прахоляк
и мръсотия. Опасявам се, че ще се наложи повторно опресняване на гредите и
всички останали дървени части, защото целите са нападнали с пепел. Ще се опитам
да ги осмуча с маркуча на прахосмукачката, но не знам колко успешно ще бъде
това начинание. Изобщо, това ще са ми заниманията и развлеченията, докато си
дойде Даниела. После тя пък ще поеме другите изгъзици – перденца разни по
прозорците, ковьорчета и прочие кич. Аз ако мога и плочките да налепя до тогава
- чудо ще е! Те не са много като количество, но съм измислил много сложна шарка
за поставянето им, което ще изисква постоянно да гледам скицата, за да не
сбъркам поредността – именно това ще отнеме най-много време. Но каквото и да е
- ще правя всичко, както съм го замислил, защото му виждам вече и края
(светлината в тунела дори заблещука, макар и доста слабо да мъждука). Нека това
да изкарам, тогава ще се местя обратно навън по другите обекти. За сега всичко
върви добре, успешно и по план - да видим до кога и до къде ще е все така.
Снощи, след като приключих с дейностите си в механата, окъпах се и отидох
до железарията да купя крушки, че пак имаше няколко изгорели; взех и едно малко
валче за боя. Съседа ми е дал голямо - него го ползвам само за по-големите
площи, но за малките участъци трябва тесен размер. А тази боя е специална -
нанася се с дунапренено валче и след него остава на едни малки грапавини, като
капчици. С нея направих тавана в коридора – там стана много хубаво; имам още
малко останала в баката, та реших и механата да оплескам с нея. И без друго
всичко останало е достатъчно тъмно като цвят и оттенък - бялото ще го направи
да изпъкне и да се открои.
07.07.2005 – Леле-е, снощи голяма
игра падна с тоя шибан бояджилък – направо ме хвана истерията! Първо с тънка
четчица трябваше да извъртя всички греди, первази, рамки и тем подобни. Отделно
дето аз взех да недовиждам вече, а пък е и тъмновато в стаята на всичкото
отгоре. Добре че боята бяла, та по нея се ориентирам горе-долу къде минавам.
Иначе става много хубаво, но е голяма бъзикня. Едвам успях да мина едно парче
таван (първото от към вратата) и двете стени надолу – едната, на която бяха
залепени мивката и пералнята, а другата беше съседното парче до нея, че да ги
свържа с тавана. А такива сектори има таман пет - кога ще е тя?! Втасах чак в
21:30 – през това време Даниела ми беше изпратила съобщение от нейния телефон,
та докато си почивах в клозета преди къпането, писах на нея какво съм свършил.
Ядох и легнах като отсечен.
Довечера продължавам започнатото дело – ще нанеса втората ръка на тези
участъци, с които се занимавах снощи; ако мога още един сектор да направя -
поне хастара да му ударя, добре ще е. В същото време много внимавам и пазя да
не цапам гредите, че и ръцете ми треперят като на стар чекиджия (онанист…) -
въобще, отворих си работа за дни напред. Нищо друго няма да правя, докато не
завърша окончателно това, което вече съм започнал. Допълнително трябва да
изведа електричество за музикалните уредби. Контактите ще са вградени някъде
измежду рафтовете на секцията - още не съм измислил с достатъчна точност всичко
кое как ще бъде. Пак през тавана ще подведа проводниците, но ще се спускат
откъм страната на работилницата. Трябва някакъв контакт да сложа и под
прозореца - все ще потрябва за нещо.
Даниела сигурно утре ще дойде до Габрово – поне такива са плановете за
сега, но пътуването й до голяма степен ще зависи от развоя на нейните дела в
София. Тези дни не се очертава да се случва нищо ново и интересно - ще прекарам
цялото си свободно време като отшелник в механата; в събота и неделя също съм
там. Ако мога да свърша с бояджилъка, другата седмица ще почна да лепя плочките
по пода. Времето постепенно взе да се оправя - слънчево и топло през деня, но
все още вечер и сутрин е зъбато.
Служебната ми работа поне за сега върви успешно; с Неничко се чуваме от
време на време. Той също работи и казва, че е добре. Всеки път искам да се
видим, а той все отлага и не идва при мен. Естествено - не иска да ме вижда,
защото аз постоянно му чета “конско”, а той не обича да го поучавам и
критикувам. Не знам само дали вече самият осъзнава колко вярно се сбъднаха
всичките мои мрачни предсказания за него и развитието му – а то не можеше и да
се очаква друго. На това негово неучене, бягства и отсъствия от училище,
лентяйство и постоянно задоволяване на какви ли не капризи от страна на майка
му - какво повече да искам. От сега нататък единственото, за което най-горещо
се моля е само да ни е жив и здрав, че да блъска като вол – друго нищо добро не
го очаква занапред. Лично за себе си, аз място не мога да си намеря от мъка и
страдание по него, но пък и нищо не съм в състояние да направя, за да променя
хода на падението му...
11.07.2005 – Още с най-ранните часове
на зората за мен отново настъпи омразният, скучен, сив и дълъг понеделнишки
ден. Както вече сте разбрали по датите, в петък пропуснах да предам репортажа
си. През обедната почивка ходих до търга, където се отбивам винаги вече по
традиция на всеки две седмици. Този път нямаше нищо интересно и не съм залагал излишни
средства на никаква стока. Прибрах се вечерта у нас и веднага се залових за
боите и четките в механата. Доста се увъртях, защото почнах малко по-късно, но
поне предварително определеното беше свършено напълно, макар че пак стана 21:30
докато втасам. След задължителните “упражнения” следват волните ми съчетания по
измиване на четките и къпане (които реално погледнато също спадат към
неотложните мероприятия). Чак на края вече ударих един кратък аперитив за
възстановяване на душевното си състояние, последван от скромна бекярска вечеря
и беж - в леглото.
С тази отегчителна до болка бояджийска дейност продължих да се занимавам
най-активно и в съботния предобед. Най-после изкарах стените и тавана на
половината механа – минати с две ръце и окончателно. Тогава пък почнах да местя
боклуците от единия край към вратата, където всичко вече беше готово, че да
освободя поле за довършването и на останалата част, към шкафа. Барът зае своето
бъдещото място и всичко се подреди много хубаво. Монтирах обратно всякакви
полички и етажерки по стените, които предвидливо бях свалил, за да не ги
обикалям с четката, както обикалях гредите. Тогава установих, че и боята ми
беше на привършване. Облякох си дрипите и хукнах пък боя да търся из дюкяните.
Е, разбира се че намерих точно същата, но срещу скромната сума от $95 за
някаква си 10-литрова тенекия! Косите ми нащръкнаха от яд и злоба, но нямаше
друг начин - купих баката, за да си довърша започнатото; майната им на парите –
ще си ги отгладувам. Аз предната кутия съм я влачил от Newcastle чак и също ми
дойде съвсем без пари, с което се успокоих, та не ми досвидя много за новата.
Но като почнем да боядисваме и външните стени на къщата, тогава вече ще падне
голямо плащане. Ама каквото е - ще му мислим едва като му дойде времето.
Върнах се благополучно с боята - пихме по една бира със съседа на бара,
макар и неофициално, след което аз продължих офанзивата с четките и валяците.
Така се влачих като сопол до настъпването на вечерта. Прибрах се вътре и
залостих портите – последваха ритуалите по къпане, миене и т.н. Сложих в една
тенджера няколко картофа да си сваря, че да имам нещо за салата (не можах да се
науча да я пия гола тази ракия и това си е – все гледам мезенце да има някакво;
благо и мазно по възможност). Намерих да се въргалят в долапа едни остатъци от
лук и няколко стръка магданоз; ръснах отгоре и малко копър за всеки случай и
салатата ми стана. Като я полях обилно с оцет и олио, с нея опуках една половинка
водка без да ми трепне и окото даже. За основно блюдо си опекох два мизерни карнака
в тигана - ядох лакомо и обилно, след което мигновено си легнах (точно както е
по правилата и в съгласие с медицинските препоръки за здравословно хранене).
От продължителното висене по тавана като паяк и дето съм гледал все нагоре
докато боядисвам, та по някое време ми се схвана вратът. Не можах да спя от
болка и се въртях цяла нощ в кревата като шугава овца, дорде най-после не съмна
– станах в тъмно и отидох на битака. Там също убих два часа в разглеждане на
експонатите, но пък така жестоко намръзнах, както и по хижите на Узана не съм
студувал през най-свирепата зима! Беше се извил един мръсен леден вятър –
същия, който редовно ми брулеше ушите и голото теме из Казанлъшките казарми по
време на войниклъка. Много противно време - áко, че иначе беше слънчево (само
на пръв поглед обаче). Почти нищо не си купих от сергиите, освен няколко
дреболии и едни школи по китара, които впоследствие подарих на мой колега,
който сега се учи да свири. Е, барнах си и едно одеколонче за всекидневна
употреба. Аз най-вече ходих да купя кактуси за новите саксийки в коридора, но
покрай тях се обзаведох с още антики за колекцията ми от антично-антикварни
произведения на изкуството (тук директно подразбирай “боклуци” - в пряк и
преносен смисъл на думата). Взех една видеокасета да й изгледам филма някоя
вечер и после ще я изхвърля. Намерих един диск с музика - Хулио Иглесиас и
световно известни танга в негово изпълнение. Може да ги запиша на компютъра за
нас, а пък самия диск да ви го изпратя - ако е хубав, разбира се. Това ми
остана от цялата сутрешна търговия.
Като се завърнах в нас премръзнал като махленско и бездомно псе, залових се
да садя кактусите по местата им. Така този кът от коридора е напълно завършен
вече. Нямаше как и с какво повече да се шушкам, та пак подхванах боядисването -
бавно, тъжно и монотонно, до отвращение. Мамка му! - колкото наближава края на
това мъчение, толкова повече ми се увижда и макар че боядисвам в бяло, виждат
ми се вече черни кръгове пред очите. В един от промеждутъците излязох навън, че
преместих едно дръвче на куцичкия съсед, който живее през улицата на отсрещния
тротоар. Беше ме помолил, горкият, още предния ден да му помогна, че той не
може много да се движи завалията, в неговото плачевно и незавидно състояние.
Ама пак блъска с копача и не спира да рие с лопатата - нещо си изравнява
дворчето, човекът. Та рекох да си разнообразя и аз дейностите за малко –
преместих му фиданката завчас и тутакси се върнах при моите омразни четки и
валяци. До вечерта вече боядисах и последното парче от тавана - довечера го
повтарям и слагам край на тази скучна и пипкава дейност. Докато съм набрал
скорост и инерция, веднага след това почвам плочките по пода да редя – даже още
от утре, ако е рекъл Господ.
Снощи имах работа и на компютъра - междувременно се чухме по телефона с
Даниела и разбрах, че всичко е нормално около вас и нея. Писах и на Албенчето
едно светкавично писмо с няколко дребни поръчки - ако случайно се чудите какво
да ми купувате с Даниела. Изядох си набързо останалите от предната вечер
огризки и легнах подкосен. Бях и доста изморен вече – на края едвам държах
четката в ръцете си; идеше ми да я запокитя, че да не я видя къде пада. Почетох
малко книга, вместо приспивна песен и заспах като заклан петел. Тоя врат пак ме
боля през нощта - едвам го раздвижих тази сутрин. То комай, че не ще и толкова
много да се работи - ама нали искам да изчистя тропулака и голямата мръсотия,
дорде ги няма моите кокони; иначе като са тук и само ми се пречкат из ръцете
една през друга. Налице са всички предпоставки тая механа да се завърши напълно
- заедно дори с плочките по земята. А пък те налепят ли се един път, тогава
вече тая одая става част от къщата - чисто и уютно, макар че все още зее
отворено. Няма да го има обаче тоя батак, който е в момента.
12.07.2005 – Брей-й, голяма работа се
свърши снощи пак! Голямо бреме ми падна от плещите и с голям кръг се огради
успешното приключване на тази задача (в моя несъществуващ списък на дейности).
Боядисването вече е една история, която аз лично искам да забравя час по-скоро.
Механата е чисто бяла като паднал сняг по Коледа. Довечера ще сложа обратно
трите етажерки под прозореца, изблизвам пода в тази част и почвам да му лепя
плочките. Ау-у, ама и аз големи изненади съм подготвил на моята софийска
прелест – нека само се завърне у дома по живо, по здраво. Аз вчера пак й се
обаждах - първо изпратих едно съобщение на нейната “мишка”. Точно по това време
тя пътуваше обратно към София - сигурно е била още в автобуса. На вас също
пратих хабер – пак с няколко мои дребни поръчици.
Сашко ми се обажда снощи - решил да дойде за няколко дена при нас; баш
когато ще си дойде Даниела с малката. Решихме да ги посрещнем двамата – майка
му ще се зарадва изключително много. Казах му обаче да не й казва предварително
за нашите намерения, за да бъде изненадата им още по-пълна и приятна. Той ще
дойде при мен сигурно в петък или събота, а в неделя (07 Август) сутринта
отиваме да натоварим току що кацналите пътнички на летището в Бризбън. Дано
тогава да е по-приятен деня, че да седнем отвън на двора за обяд. А пък може и
да се настаним в механата вече, зависи как ще ми върви работата с поставянето
на плочките. С тези сложни геометрични фигури, дето съм измислил - и те сигурно
ще отнемат баят време и усилие, но важното е че ще станат, както съм ги
проектирал.
Нищо друго не правя напоследък - от 06:30 до 17:30 съм на работа; после от
18:00 до 21:00 се потапям в строителната атмосфера на механата. Като попривърша
там, само ям нещо набързо и веднага лягам. Ни телевизия съм гледал, нито пък
радио съм слушал - живея в пълна изолация, под тежестта на изнурителен труд и в
изобилие от лишения! Ето например, лишавам се от мек хляб: тъпча се с един
корав, дето се е спекъл вече от стоене в хладилника и бие малко на мухъл, но
пък иначе с чорбата поминава добре. Лишавам се и от готвене като едно от
любимите ми занимания (след ебането…) - тая бака с доматена чорба, която
надрънках още онзи ден, има да я сърбам сигурно до Преображене чак; лишавам се
от излизане и ходене по пазар за разни покупки - плюскам каквото има из
хладилника и до този момент не съм купувал нищо и определено скоро няма да имам
път към гастронома. Полагам всякакви усилия, за да опразня и двата хладилника
от залежала и пред разваляне стока, че тогава да ги зареждаме с нови и пресни
продукти. А при сегашното им съдържание от хранителни запаси, спокойно мога да
изкарам барем до Коледа в случай на война с китайците, природно бедствие или
друго подобно събитие от световен мащаб. Лишавам се дори от бира - пия едва по
една, изключително при поява на остра душевна нужда и то само в неделя преди
черква; вместо на пикнята, по-сериозно наблягам на ракията, защото ми се е
събрала малко повечко - като нивга. Освен това парцуцата оставя по-трайни следи
в моето общо състояние на безтегловност, докато бирата само ми промива
карантията. Разбира се, аз се подлагам и на още множество други лишения, но
хайде да не ги изброявам сега, за да не ви отегчавам излишно. Мисля си даже, че
дори слабея и в тегловно отношение (а не само в умствено…), въпреки че няма
никакви видими и драстични последици от това.
Ядосвам се пак с моя малък калпазанин, Неничко – сега пък работата си
напуснал; нещо го обиждали там, все му навиквали и т.н. Поне така казва, а дали
е истина, никой не знае. Отново тръгва по интервюта, за да си търси друга
работа - Господ да му е на помощ! Ама и така ще е - без образование, без опит,
без да си имаш някой “покровител”: третират те като говедо! Не му ги приказвах
на вятъра тези приказки, но тогава нямаше кой да ме слуша и все аз бях кривият,
а той както винаги праведен! А пък и след като зад гърба стои майка му с
лъжицата и с голямото си портмоне - ето ги и резултатите не закъсняват. Той и
да блъска, пак никога няма да му дойде ума в главата, нито пък ще признае пред
себе си поне, че е сбъркал; че е пропилявал напразно времето си и че в крайна
сметка баща му е бил прав за всичко, което му е казал. Но какво да искам аз
самият от него, когато и майка му е същата; преди време я бях набрал по
телефона и й навиках едно хубаво, а то седи отсреща ми като невменяем пукал!
Казвам й – “Видяхте ли до къде я докарахте с лъжите си? Поне веднъж признай, че
в края на краищата и двамата се осрахте до ушите!” А пък тя ми отвръща с
думите: “Няма да ти направя тоя кеф!” – е, какво повече да приказваме. За да
излезе от този батак и да се оправи, Нено трябва да се махне от паразитния си
начин на живот, който води в момента; да започне нещо да учи и да забрави за
своите гаменски приятели, всякакви ходения напред-назад и въобще да обърне
битието си наопаки. Той разбира се, не иска и да чуе за подобни “драстични”
промени. Казваме му, че можем да го вземем при нас - има къде да живее, ще има
подслон, топла храна и т.н.; само да учи! Не, та не! Е, щом като е така, аз пък
не мога насила да направя нищо – Бог ми е свидетел, ама кел файда от това…
13.07.2005 - Като се прибрах снощи от
работа и запретнах ръкавите на нова сметка. Първо изнесох всичко ненужно от
механата - инструменти, бои, парчета, кофи и какво ли не. После почнах да
стържа боята от гредите на местата, където без да искам съм зацапвал с четката.
Те понеже са мазни от последното си третиране, та боята не беше хванала по тях
и лесно се махаше. На края опрахосмукачих пода, измих го с мокър парцал и го
подготвих за лепенето на плочките. След всичко това, започнах да нанасям самите
тях като такива отвън – нали сума време бяха на склад до кофите за боклук;
трябва да има повече от една година. А пък те бяха кални, мръсни, с листа и
шума налепнали по тях, дето дъжда ги е валял и набивал с мръсотия. Преди да ги
вкарам вътре, взех да ги мия една по една в новата мивка и да ги складирам в
нея, че да се оцеждат от водата. Довечера направо ще вадя парчетата от коритото
и почвам да ги нареждам по пода. Като свърши това количество, защото те не са
много - пак нося няколко отвън; пак миене, изцеждане и т.н. Ей, че хубави
занимания си намерих напоследък - няма що! Иначе можех да ходя за риба, по
екскурзии и разходки разни или пък по проститутки да речем. Ама и кой ми е
виновен, в края на краищата? - нали всичкото аз сам си го измислих, та не мога
да се сърдя на никого!...
Както и да е - като приключих с тази подготвителна дейност, влязох вътре да
се къпя, да вечерям и т.н. Имах и малко работа на компютъра, та ядох чак в
23:30 и докато си легна, то пак стана среднощ. Хубавото е, че довечера сменям
омразното на всички боядисване с още по-омразното лепене на плочки. При фаянсаджийството
се работи наведен, клекнал , по колене се лази - абе и тая е една убийствена
дейност, не ти’й работа! Ама и с това ще се справя, де - аз само така си
говоря, не че се оплаквам от нещо. Имам на разположение 4 седмици и 12 м² площ
за покриване - трябва да успея да направя всичко, докато се завърнат
“чужденките”. Ба мааму – аз пък му придадох такава важност, сякаш ще застилам
площада пред НДК-то; нали все пак това е само един обикновен гараж, макар и
вече бивш. Виж, изрязването на парчетата ще ме омотае доста. Тези плочки са
специални и вносни – чак от Индонезия са дошли. Представляват нещо като леска,
ама многоцветна и шарена, както и почти толкова меки. Трябва много внимателно
да се пипат, защото се разпадат в ръцете – трошат се сякаш са обикновени вафли
от 5 ст. Иначе като залепнат веднъж на цимента и се лакират отгоре, запечатват
се завинаги и стават много хубави. Целият под седи на едни цветни оттенъци, без
някакъв определен цвят – има от всичките тонове на дъгата! По принцип плочките
не са идеално гладки – откъм лицевата си страна стоят леко релефни и това дава
още по-интересен завършен вид. Ще видим на края и разбира се крайният резултат
до голяма степен ще зависи и от оценката на “приемателната комисия” с председател
моя дървен философ и шопски професор от небезизвестният столичен квартал
Коньовица.
Скоро трябва да поръчам и масата. Не съм взел още окончателни мерки на
мястото, но като махнах старата голяма маса с пейките, та баят широк харман се
откри. Не мисля да я правя излишно голяма – зер, кого ли имам да туря на нея.
Може би ще бъде четвъртита (квадратна), като пейките на всяка страна ще събират
по двама души, с известно посместване и притискане на кълки и задници (единствено
по-гъзестите и обемисти посетители като мен например, ще имат честта да седят
на отделни индивидуални скамейки, като в сепаре). Защото пък в противен случай
само ще заема площ и място в помещението, без да се използва по предназначение.
Ние напоследък се събираме само със съседите - ако рече случайно още някой друг
заблуден да дойде у нас, пак до 8 души можем да поемем на трапезата си.
14.07.2005 - Днес пък е Денят на
Бастилията и във Франция се отбелязва като техен национален празник. А тук, на
гъза на географията аз продължавам активната си дейност в моята собствена
“Бастилия”, наречена Механа, Одая или просто бивш гараж. Дълго време ми взе,
докато отуча Даниелчето да му вика “барака” – тя таман свикна с прозвището и
малко след това го трансформирахме в “механа”. Но аз мисля, че това ще бъде
неговото последното превъплъщение.
Снощи, пак след работа се залових с плочките. Първо напълних още една мивка
с материали отвън, които ги мих повече от час и изхабих сума кубици питейна
вода. Плочките от последния ред, където са лежали директно на тревата бяха
особено мръсни и кални. После започна сортирането на онези, които вече бях
измил предната вечер. Освен всичките си “особености”, плочките са и с различна
дебелина - трябваше да избера най-дебелите и именно с тях да дам началото на
пода. После другите и да са малко по-тънки, ще им нагаждам нивото с повечко
лепило отдолу. Разбърках качамака и се превих óдве – аз нарочно работя преди да
вечерям, защото като се наплюскам после не мога да се прегъвам. По този повод
си спомних един много стар виц, още от казармените ми години, когато често
ходех да помагам на старшината Първан Първанов из Казанлъшките села и цигански
махали (ох, дали пък не му беше фамилията Първов – да ми прости Господ, ама
забравил съм вече…). Обикновено ни викаха да зидаме огради, да отливаме
мозаечни мивки и корита, бетон сме лели за основи на къщи; стени от тухли сме
градили и какво ли още не изградихме за нашето светло и неотразимо бъдеще на чужденци
в собствената си Родина. Той завалията много обичаше да се черпи – сутринта
работим на акорд като гламави; на обед седнем на ракия, после идват вино и
кюфтета на корем, които най-разточително ни предлагаха любезните домакини,
докато в това време мъжете им се бореха с трактори по МТС-та и ровеха из нивите
на местните ТКЗС-та. Старшинката обаче баят засмукваше откъм напитките и докато
с него си кажем по две-три войнишки лакърдии, той вече хъркаше като недоклано
прасе на миндера. През това време редника Михов в мое лице омиташе всички
възможни остатъци от трапезата – и за ядене, и за пиене каквото имаше, защото
аз бях добре възпитан боец и току така не оставях софрите и паниците пълни
подире си. Хеле в късния следобед старшината Първанов се разбуждаше, поглеждаше
си нервно часовника и викваше: “Дай вар - да стреснем работата, че да си
вървим!” И аз я стрясках варта, какво да го правя; и бетонец съм стряскал, и
тухлички – всякакви разновидности стряскахме тогава. Но мисълта ми беше, че
този наш старши имаше един любим анекдот, който често повтаряше - особено
сутрин на гладно и на празен тумбак.
Един чорбаджия повикал селския циганин да му свърши някаква работа. Добре
ама мангото гладен, та чак червата му свирят от мъка и немотия. Рекъл на
богаташа: “А бре, чóрбаджи – празен чувал прав стои ли?” Разбрал онзи, че
циганина не е ял барем от една неделя или поне от предното погребение и го
нагостил богато и охолно. Като тръгнали да вършат вече работата, мангото пак се
одумал: “А бре, чóрбаджи – рекъл; ти пълен чувал нявга виждал ли си да се
прегъва?” и така натирил циганина да си върви без да свършат нищо; останало му
обаче хапването все пак.
Това което исках да подчертая беше, че моят случай с нищо не е по-различен
от този с чувала на циганина. Докато съм гладен, огъвам се (аз поне работа
върша от немай къде) – обаче злоупотребя ли с прекомерната доза хранителни
вещества и за работа не ме търсете повече; не ставам. Спомените са хубаво нещо
и аз сега се върнах точно 26-27 години назад във времето, пространството и обстоятелствата.
Много често, благодарение на тези мои неизличими спомени, повечето пъти се
натъжавам и изпадам в меланхоличен транс, който незабавно лекувам с ударни дози
мастика, водка или каквото имам на склад към момента на душевната атака…
Но да се върна сега на действителността, че да доразкажа за най-новата си
професия – плочкаджия. Първо намазвам тънък слой лепило на малък участък от
пода (обикновено колкото да сложа една плоча с размер 300 x 300 мм) – по този
начин искам свързващия материал много хубаво да се хване към цимента. После
мажа самата плочка отдолу и чак тогава я слагам окончателно. Паралелно с това
непрекъснато гледам и чертежа, за да не объркам шарките. Абе и тук ще е една
врътня, но така ще е то. Снощи залепих 20 парчета едва - свърших лепилото, но
вече беше станало 21:30, та не можах да отида до магазина за доставката на
допълнителни количества. Довечера първо ще мина през магазина - ако взема още
две торби, дано ми стигнат; тогава пак продължавам с лазенето на колене по
пода. Този процес е много бавен и мъчителен; “тънък занаят”, дето има една дума
- което пък няма нищо общо със славата. Отделям голямо внимание, защото при
плочките втори шанс няма - един път като залепнат, върви ги разбивай после с
чука и длетото! Ако си легнеш с жена и не ти се изправи “махалото” – това не е
чак толкова страшно, защото е твърде вероятно да ти дадат втори тур на
“поправителната сесия”, както се казваше в един учебник по анатомия. Докато
фаянса е деликатна работа – там и аборт не помага даже. Най-накрая измивам
отгоре готовите плочки с една гъба, където има зацапано лепило, че като изсъхне
после няма откъсване. Докато се изкъпя, подредя и седна на масата, ето че стана
22:00. Пих една голяма ракия с два малки домата, ядох нещо студено
(полузамръзнало…) и се строполих безжизнен в кревата. Абе, комай и
плочкаджийството не е някаква престижна служба, че да й завиждаш...
15.07.2005 - Тази седмица приключи
без особени физически и финансови сътресения. Снощи пак слагах шибаните плочки
- успях да залепя още 20 броя, за други 2 часа време. Свърши ми се лепилото
обаче, а забравих да купя преди да се прибера. Това наложи по-ранно приключване
на работата (всъщност, то пак си беше вече 22:00) – последваха къпане, ядене и
т.н. Довечера ще се занимавам с някои организационни въпроси, а утре
продължавам с плочника. Ще си купя лепило и трябва да прехвърля един филм от
камерата на касетка. Тези дни ще заснема няколко кадъра, за да започна нова
видеокасета - да видим пък нея кога чак ще запълним, че да ви я изпратим. Друго
около мен хубаво няма, а за лошото не се сещам вече. В понеделник продължавам…
18.07.2005 – … по-нататък. Сами
видяхте колко бързо изхвърчаха почивните дни и как отново долетя омразния на
всички нормални хора по света понеделник. Погледнат от върха на току що
започналата нова седмица, петъкът ми изглежда толкова далечен, нещо като
понятието “догодина” - но ще дочакам стоически и неговото настъпване, надявам
се. А пък ето и как преминаха почивните ми дни.
В петък вечерта не съм се мацал и плескал с кал - имах да свърша някои
домашно-домакински неща из къщи, та с мръсотия не съм се занимавал. В събота
обаче, пак рано сутринта като се пльоснах на плочките и от там не съм мърдал
чак до вечерта, когато и материала ми отново свърши. Брей, много лепило глътна
тоя шибан под в механата – в големи преразходи втънах специално с тоя проект.
Успях да направя всичко, но точно до половината. Останаха ми само няколко
парчета по краищата и около гредите, които трябваше да се режат по мярка и да
се кроят на място - тях си ги оставих като десерт за следващия ден.
В неделя сутринта първо ходих на битака, за да убия някой и друг час по
сергиите. В почивен ден магазина го отварят едва в 09:00, а аз бях на крак още
от 05:30. От там трябваше да купя въпросното лепило за плочките, че да
продължавам после с поставянето им. Купих още 3 торби, а следобеда вече измазах
двете и ще трябва пак да докупувам. Много ме увъртяха няколкото парченца около
камъните, които кроих точно по извивките им. Хеле към обяд чак се концентрирах
на масовото производство в правите участъци. На края, с измиването на плочките
от зацапаното, гледам че станало 22:00. Никога до сега не съм работил в неделен
ден толкова до късно - Даниела ме прибира обикновено към 17:00-18:00. Но сега
нали я няма - рекох да работя по-дълга смяна. Стигнах на три реда до вратата.
На това място вече е барът, който ми пречи да продължа и който тези дни със
съседа ще преместим на готовата част, за да довърша участъка до края. После пак
ще го върнем на сегашното му място. Довечера ще фугирам участъка, който свърших
напълно. После пък следва едно безконечно миене с гъбата, защото самия процес е
такъв, че много се плеска наоколо. Ако втасам до 21:00 ще отида до супермаркета
да си купя хляб, защото снощи изядох и последната троха. Ометох всичко до шушка
- имаше едни замразени хлебчета още от времето на вашето посещение - заминаха и
те (въргаляха се повече от година в камерата, но им видях сметката на бърза
ръка). Хладилниците ще ги оставя пълни само с лед, докато си дойде Даниелчето –
тя, като ги завари така и ще й прилошее. Софиянката обаче първо ще припадне още
на прага, като влезе и погледне каква мръсотия е из дома – прах навсякъде,
кочина и помия! Ама да свърша един път с мръсната работа, че тогава чак ще
чистя. Ще пусна една прахосмукачка преди да си дойде и това ще е. Е, може и
прах да позабърша малко, но сега офанзивата е насочена на друго място и въобще
не ми е до чистене и домашна хигиена.
Ако довечера успея да завърша фугирането, утре ще преместим бара със съседа
– така ще мога да довърша плочките до края на седмицата. На последния ред ще
падне голямо рязане и дъвкане, защото разстоянието не излиза за цяла плочка, а
всичките ще са все парчета. Те не могат да се правят по тъмното - ще ги оставя
за събота. Но нека да караме постепенно и по-полека, а да бързаме бавно –
единствено времето ще покаже какъв ще бъде развоя на събитията в следващите
дни.
19.07.2005 – Аз много хубаво започнах
сега, но за съжаление мисълта си ще продължа едва утре, защото след малко
отивам да взема Неничко от Бризбън. Изстинал миличкият, болен легнал, глас няма
- та ще постои ден-два при мен в лазарета. При това положение няма да имам
обедна почивка - ще работя през цялото време и в 13:00 си тръгвам.
20.07.2005 – А ето пък какво става и
по-насетне в развръзката на сюжета. Вчера ходих да прибера Нени за няколко дена
у нас. Кашля много лошо, ама иначе няма температура. Напазарувахме едно-друго
от Бризбън и си дойдохме. Той поиска супа топчета, защото много я обича, та веднага
се заловихме да готвим заедно. Нахвърляхме всички продукти в една огромна бака
и ги оставихме да къкрят сами на котлона. През това време веднага му дадох да
яде мед и лимони, за възстановяване на организма. Той се ококори малко и седна
да си играе на компютъра, а аз навлякох парцалите и влязох в механата. Трябваше
на всяка цена да довърша фугирането на плочките, та довечера със съседа и Нени
да преместим бара на вече готовата част, че много тежи само за два чифта ръце.
На кратки прибежки между отделните дейности влизах и вътре в кухнята, за да
наглеждам супата - домати да й туря, фиденце; хайде топчетата да омеся, после
пък да ги натъркалям и напускам да врат. На края и задължителната застройка
направих със сметана и две (цели…) яйца. Колко пъти влизах, колко пъти излизах
- брой нямат, но пък и работата свърших. Сетне почна миенето на зацапаното.
Мих, трих с гъбата - край няма, мамичката му! Най-после в 21:00 втасах - до
това време и супата беше готова, та седнахме да ядем. Нени продължаваше да
кашля лошо, та се уплаших да не развива някоя пневмония. Хайде, обърсвам
масата, измивам паниците, скачам в обувките, от там в колата и отиваме на
доктор. Добре че този път не чакахме цяла нощ и всичко стана много бързо.
Лекарят го прегледал, слушал го със слушалките, чукал го по гърба и казал, че
му нямало нищо. А нашия буха като магаре! Както и да, успокоих се малко -
хекиминът ни даде рецепти за разни хапове, купихме ги и се прибрахме у нас; а
това е вече 22:30. От там насетне аз пак отидох в механата да замия плочките
още веднъж и едва в 23:00 легнах каталясал. Нени кашля цяла нощ страшно, аз
естествено изобщо не мигнах - на два пъти ставах да му давам мед и кашлицата уж
временно се успокоява, но не е добре детето. Тази сутрин му оставих лимони,
хапчета - да се цери сам. В 06:00 отидох и на работа. Той щеше да излиза да си
търси нещо и да се подстригва. Ще се видим чак довечера, дано да е по-добре до
тогава. Нени ще остане и утре - вечерта пък ще го закарам обратно у тях. А как
ще се оправя после нататък - Господ да му е на помощ. Не иска да остане
по-дълго време при мен, защото му е скучно. Няма ги гаменариите да се надлъгват
един друг и да вършат кой знае какви глупости. Вчера вече окончателно заяви, че
нямало да учи – щял да работи и това ще е животът му от тук нататък. Ако го
изпратят да учи нещо от работата – добре; ако ли не - тъй ще си отиде прост,
неук и необразован. Само аз мога да прозра какъв ще му бъде житейския път от
тук нататък, обаче когато му казвам истината в очите, той ми се сърди. Никак не
му завиждам - тежко му и горко! Не знам как той самият не вижда тези мрачни перспективи
- да не говорим за майка му пък. Аз и по корем да се провлача, все туй ще е тя
- не слуша, упорства и се инати като магаре. От тук нататък, каквото е вече;
явно, че и аз ще трябва да се предам, навеждайки се дълбоко пред глупостта,
пред простащината и недалновидността - жалко. В тези си тъжни редове съвсем не
твърдя, че навремето съм разбирал кой знае колко много от поставените въпроси,
когато съм бил на неговата възраст. Но друго ако не, то поне слушах, имах
страхопочитание към родители, учители и по-възрастни от мен, на което сега само
жъна плодовете и съм безкрайно благодарен. Нени обаче – напротив; в мое лице
той вижда само един негов враг - пропит е целия с ненавист и омраза към мен!
Няма нещо, което да съм казал и то да не е станало за целия период от време,
откакто съм се махнал от майка му. Лъжите им за училището, за неговите “успехи”
и за какви ли още не техни измишльотини, сега плувнаха отгоре като лайно в
локва; връщане назад няма, нито някакъв разумен изход занапред. Той ще затъва
все повече и повече в тинята, докато на края свърши като куче. Жал ми е да го
гледам, измъчвам се и вътрешно се разкъсвам от безсилие; постоянно му говоря,
заради което той пък ме избягва умишлено и най-старателно...
25.07.2005 - Няколко поредни
денонощия не съм драснал нито ред - като че ли цяла вечност мина. Хайде, в
петък през почивката не сколасах, защото пак ходих на търг. Заложих малко кинти
на една етажерка, но добре че не я спечелих, защото пък къде щях да я дявам –
изобщо не знам; от толкова много ненужен инвентар и боклуци из дома, за нас
самите вече няма достатъчно място. Някой друг мераклия беше наддал повече пари
- халал да му е! Вечерта се прибрах от работа, но не съм се занимавал със
строителство. Имах работа на компютъра, гледах малко телевизия и така си убих
вечерта; качествено и без да си цапам ръцете. Че като съмна обаче на другия ден
- ела да видиш бако, какво става с мишките! Нагънах плочките още от най-ранно
утро, когато нормалните човеци обикновено си онождат жените или поне пият кафе,
ако случайно не им се отвори парашута (както пък се случва по-често, ако на жената
повече й се спи, вместо да й се е*е…). Предната вечер с помощта на Неничко и
съседа преместихме бара върху вече готовата половина на механата. Развихрих се
яко през деня и към 16:15 пак свърших материала. Голямо количество глътнаха
тези шибани плочки – направо съм разорен. Понеже не са равни по дебелина и на
места трябваше да слагам много цимент отдолу, че да ги изравня поне на
повърхността: до тук съм вложил 12 торби по 20 кг; по $11.65 всяка – такъв
крупен масраф не си спомням да съм правил скоро! По принцип гледам материалите
ми или да са крадени (разбирай намерени и подарени…), или пък да са толкова
евтини, че да бъде смешно споменаването на цената им. Така или иначе обаче
всичко това е вече само една история, приспана и погребана завинаги на пода под
бившия гараж! Останаха ми само 15-тина парчета около вратата, които не можах да
направя.
Зарязвам всичко на камара и скачам в колата, че да хвана магазина преди да
са го затворили в 17:00. Купих една торба лепило (дванайсетата и надявам се
последна…) и си викам: ибаз го, това ще е всичко за деня. Имах още работа на
компютъра и за това не съм продължавал с лепенето на последните плочки. Оставих
си ги като довършителни манипулации за другия ден (неделя). Вечерта се
занимавах със счетоводството, защото на 28 Юли трябва да плащам данъците за
последното тримесечие на миналата финансова година - новата вече почна, още на
01 Юли. После си наготвих една мощна “полска манджа с много лук” (пържена
наденица, с няколко глави лук и чукнати барем 6 яйца отгоре) - наядох се обилно
и до припадък, като диво прасе в картофена нива (а пък от какво отслабвам,
единствено това не ми е ясно - може би от самотност; иначе се храня толкова
добре и най-редовно - сякаш съм в санаториум, нарочно изпратен там от ЦК на БКП...).
В неделя сутринта отново се мобилизирах върху приключването на плочките.
Откачих и вратата, за да не ми пречи. Мамка му - колкото пó наближавах края,
толкова повече ми се увиждаше работата и ми се качваше нивото на ненавист към
строителството като цялостна трудова дейност. Някъде около часовете на ранния
следобед най-после свърших. Остана ми само половин шепа лепило от цялата
20-килограмова торба. За още съвсем малко обаче пак ходих до магазина да
купувам, защото в процеса на работата измислих един допълнителен орнамент,
който можех да направя успешно с остатъците от плочките.
Сега пък огледалото, което отдавна бях закачил в коридора, от всичките
страни го облицовах със същите плочки. Събраха се точно 10 парчета, без никакво
рязане и излишен прахоляк - всичко стана като по журнал от серията “Дом,
семейство, бит”. С тази изгъзица обаче си играх повече от два часа, докато
налучкам всички шарки и извивки. Измих на края инструментите, прибрах кочината
и ликвидирах с лепенето на плочки (смятам да е за дълго, поне докато ми мине
ядът...). Веднага се прехвърлих на следващата дейност - фугирането. Разбърках
си маята и почнах. Всичко отгоре се намърля с цимент, след което започна едно
безумно миене с гъбата (специално това е доста мръсна работа по принцип).
Десетки кофи с вода похабих, докато напълно се изчисти цялата повърхност на
плочника. Междувременно трябваше да мия и огледалото – този участък също изискваше
фугиране; имаше и плескоч, докато отново не потече кристално чиста и прозрачна
изворна вода (която точих от чешмата де, но пък ми хареса
метафорично-хиперболичното сравнение в преносния си смисъл, което беше много
близко до истината). Най-накрая измих и пода в коридора, който също беше
заприличал на кочина от прах, кал и постоянното ми влизане-излизане. Когато
едва долазих и влязох в банята, часът беше вече 19:45 - за неделна надница това
граничеше със свръх лимита на човешката глупост и простотия! Че не само това,
ами като се окъпах, обръснах и т.н., та ходих да направя още едно миене на
плочките - за последно, да не би да съм пропуснал нещо. Изсърбах една чорба
набързо и мислех да гледам телевизия, но още в 21:30 духнах свещта и си легнах
скапан, смазан и каталясал, но щастлив от свършеното през деня.
По план довечера ще ударя една ръка лак - той е на ацетонова основа и съхне
бързо, но ще го оставя да попие хубаво в леската, та чак в други ден вечерта ще
правя повторката. При това положение барът ще го местим най-рано в сряда
вечерта. В четвъртък и петък правя съответно първа и втора ръка на останалата
част и това вече ще бъде краят. В събота и неделя ще избърша прахоляка от
етажерките и шкафа, след което започвам подреждането на сувенири и дрънкулки по
тях. Другата седмица пък, живот и здраве поръчвам масата. Това са насрещните
партийни директиви - дано Бог пак бъде добър към мен, за да благослови и
осъществяването на всичко това; а не само кроежите на моите грандиозни планове.
Сега обаче се отправям обратно към ежедневните си и обичайни задължения на работното
място – ба мааму: нали тая заплата трябва да се заработва, бре; щото пък не ми
я дават и само като подаяние. Продължавам утре.
26.07.2005 - Снощи нямаше много
емоции около работата ми в частното стопанство. Намазах пода на механата за
около час и се прибрах на топло. Напоследък вечерите и сутрините са много
студени, но пък иначе дните – повече от прекрасни. За разнообразие в моето
скромно и мизерно ергенско меню си наготвих едни спагети, че от тая прокиснала
чорба ми се повръща вече. Имах сили даже да позяпам и малко телевизия (ау-у, не
знам колко по-тъпа може да бъде програмата им – добре че до сега не съм си
губил времето пред “синия екран”). Довечера ще ида да си купя и паста за зъби,
че всичката свърши - де що имаше из долапите; употребих дори и детската на
Ванеса. Тази сутрин нямаше с какво да си измия зъбите, че ги търках с един мой
стар одеколон (то пък оставаше да ги трия с парфюмите на Даниела, че да мириша
на селска даскалица). Сега цял ден ми се повдига и се оригвам на “афтършейв” -
не става за такава работа значи; не знам как някои племена го пият – руснаци,
аборигени и т.н. Като се прибера от работа (и то ако успея, защото аз и бензин
нямам в колата си...), ще ударя още една ръка на плочките и с това ще приключа
дейността за вечерта. Нищо повече не може да се прави там, докато не изсъхне
намазаното и барът не си отиде на мястото.
Няколко поредни вечери ще имам сравнително лесни и къси по времетраене
занимания. После пак избухва офанзивата по почистване от прах, бърсане на
лавици, шкафове, греди и прочие – на края завършвам с подредбата. През идващите
почивни дни ще хвана съседа да ми даде някакъв акъл какво да правя с тази
предна площадка. За сега там има само кал и пепел, която се нанася навътре в
коридора и навсякъде из къщата. Вероятно трябва да се удари една тънка бетонна
плоча и отгоре да се налепят плочи. Не виждам друг начин, по който да се запази
чисто в тази част на двора. Лошото е само, че бетона ще надигне общото ниво,
което ще наложи да вдигам и портата (бялата метална врата). Като знам само с
какъв зор сме я слагали и нагаждали да пасва и да се затваря, та не ми се и
помисля дори, но това май че ще е единственото разумно решение. Аз си го знам и
съм подготвен психически за най-лошото, но все пак се надявам и съседа да даде
някакъв по-приемлив съвет.
Снощи ви изпратих няколко съобщения, обадих се и на Даниела - тя мести
багажа от тях и го носят у Емето (братовчедка й). В момента даже отиваше да разчиства
полето – дано Господ да й помогне, защото друг просто няма кой. Разбира се,
неоценима е помощта, която вие й оказахте и продължавате да й оказвате; де с
подслон, де с гледане на детето, а и с още хиляди други неща! Тя ви е безкрайно
много благодарна – непрекъснато ми го повтаря. Не знам обаче дали сама ще
изрази благодарността си към вас, защото малко е оскъдна на такива чувства и
много-много метани не прави на никого. Но пък достатъчно е, че си го мисли и аз
съм сигурен, че е така. Независимо от тъжния повод, при който Даниела е в
България заедно с Ванеса разбира се, надявам се че двете малко са разнообразили
вашето скучно ежедневие и живот въобще. Този “подарък”, специално посещението
на Неси струва допълнителни $2200 - това е цената на детския й билет! За сега
детето все още пътува само със 75% от стойността му, но от 12 години нагоре ще
я таксуват с цял билет. Докато беше бебе всичко беше много лесно - метне я
майка й в една цедилка, па я повлече по света. Покрай всичко това има и друго
съществено обстоятелство, което ние не успяхме да преодолеем, предвид
деликатната ситуация. Билетите се оскъпиха свирепо само от факта, че ги искахме
буквално от днес за утре - особен прецедент, какъвто не се случва всеки ден или
не така често, да речем. В същото време обаче това е напълно осъществимо, но
пък при подобен случай направо ти съдират кожата с цените на самолетните
билети. Ако пътуването е планирано предварително, с резервации направени от
месеци напред - тогава цените са малко по-поносими и то с разлика от порядък
$600-$700 на билет. Но в този къс срок, който имахме – единственото спасение
беше плащането на онова, което ни поискат освирепелите и алчни хиени от агенцията.
Паралелно с тези организационни мероприятия, решихме Даниела да постои
повечко време в България, за да реши веднъж завинаги проблемите си – така или
иначе щяха да се харчат купища с пари за прелитането й над земи и морета. От
там пък възникна и възможността малката Ванеса да тръгне с нея. Е, ако тя си беше
останала тук при мен, аз също можех да я гледам и да се грижа за нея. Но тогава
нито някаква работа щях да мога да попипна, нито да надработвам повече служебни
часове, нито щеше налице да има поне малка част от онова, което се изпълни към
днешната дата и час; и то за толкова дълъг период от време. А пък да не дава
Господ да ми ляга болна, както напоследък често й се случва в тези шибани детски
градини и ясли – тогава кой щеше да ходи на работа вместо мен? Особено с тази
нейна въшлясала кратуна, дето беше напоследък! Ето защо решихме точно по този
начин да се развият събитията, като аз знаех, че Даниела ще ви я остави да се
забавлявате с нея, докато през това време тя тича по задачите си. И пак добрия
наш дядо Господ подреди нещата - кое криво, кое право; той знае най-добре и
съди най-правилно. Ето, аз сега работя по 11 часа на ден; вечер блъскам в
механата - в събота и неделя също. Но пък поне парици добри изкарвам и работица
коджа отвъртях из дома! Махнах голямата мръсотия, сега пó може да му се шета и
да се поддържа чисто. Тя, Даниелчето като си дойде, свят ще й се завие още от
вратата след нейното 6-седмично отсъствие, ама аз така я карам - малко по
хайдушки; като пещерен човек и хич биля не ми е зле, заровен в тинята и батака…
28.07.2005 - Вчера не сколасах да се
хвана у перото, защото командването на завода пак даде безплатен обяд, за да
поддържа здрав и бодър духът на войската. Имаше ядене на корем, в резултат на
което нашия боен отряд отново се представи блестящо! Банички, щруделчета -
хапнахме доволно и дружно; до издуване на тумбаците, граничещо с посирането.
Вечерта се заех с моите домашни занимания. Повиках съседа да ми помогне, че
да преместим бара. Сега вече последният зае окончателната си позиция.
Поразчистих и другите джунджурии около него, та и там успях да намажа плочките
с една ръка лаково покритие. Довечера ще ударя и втората окончателна, с което
този почти епопеичен строителен етап се приключва при неописуем успех и лично
задоволство! От утре вече почвам да чистя и да изхвърлим ненужните вещи, както
и да подреждам украшенията по лавичките. Сега пък идва ред да прекарам и
допълнителните кабели за електричество, с което да захраня разните музикални
кутии, които ще заемат място някъде из нишите на големия шкаф – магнетофони,
тонколони и прочие звукова и шумовъзпроизвеждаща техника.
Вчера по телефона си запазих час за преглед на очите. Тук във всеки
оптически магазин има специална апаратура, с която измерват зрението и
препоръчват съответната сила диоптри. Аз не че съм се засилил да слагам очила,
но отдавна се каня да си видя дереджето, че да знам на къде отивам – нали
одъртявам, все пак; не вървя назад към млечно-восъчната си зрялост, ами съм се
засилил точно в обратната посока. Освен това стана вече и дума, когато
приказвахме по телефона: ако Маргаритка може да ми сложи едни стъкла на тези
рамки, които пращам - хубаво. Като не – няма проблеми. Аз тях съм ги купувал
още навремето от един битак – тогава дадох $1 на една баба и то основно заради
рамките, защото ми се видяха хубави, масивни и здрави. Знаех си, че рано или
късно ще им излезе късмета, макар след толкова години. Даниела си купи едни
евтини очила за $4, които ги продават масово по сергиите и китайските евтини
магазини - специално за четене. Такива има всякакъв калибър - от +1 до +3.5
диоптъра мисля че бяха. Тя ги слага само от време на време, когато трябва да
прочете нещо много дребно от телефонния указател, някоя рецепта или друго,
изписано със ситен шрифт. А пък аз като се изстъпя малко назад и се отдалеча
достатъчно от текста, мога да чета и най-малките букви. Нямам реална нужда още
от очила, но съм на път...
01.08.2005 - Честит и щастлив да
бъдеш, скъпи татко наш на рождения си ден и тази година! Нека Бог те дари с отлично
здраве и дълголетие, изобилие от щастие и спокойствие, че да можеш да посрещаш
този празник още много пъти и занапред във времето и пространството! А пък аз
сега ще направя своя традиционен обзор на хроникалните събития и факти,
възникнали в тази част на кълбото, ведно със съответните им радостни следствия
и печални последици.
Първо - в петък пропуснах представянето на обедния си бюлетин, защото по
време на почивката целия отдел ходихме в едно местно заведенийце, където
ударихме по няколко бири в няколко поредни серии. Една наша секретарка напуска
работа и се мести другаде, та повода за почерпката беше и това - нещо като
изпроводяк. Наред с благородния почин, имало и някакви служебни пари, които
дошли максул (или просто не могли да се усвоят/похарчат напълно), та шефа викна
на всичките калпаци, дето се бяхме събрали на софрата и по една порция храна -
башка от бирите (много обичам да работя за такива шефове: за такъв и в огъня
бос стъпвам, стига да черпи редовно и безотчетно). По този тържествен начин
следобедът, след завръщането ни полупияни и преяли обратно в офиса вече беше
предопределен, както и “резултатите” от безрезултатното ни стоене в блажено
бездействие до края на работния ден. Е, независимо от всичко аз успях да
направя някои важни стъпки напред по проекта и завърших едни други чертежи
съвсем навреме. Тук местните моми и момци, като изпият по 1-2 бири на обяд и си
тръгват. Докато ние балканците, баш тогаз се развихряме най-много и най-многото
работа тогава я вършим; ама прост народ - какво да им обясняваш, че именно
алкохолът е двигател на прогреса. Вечерта в къщи се отдадох на мързел и
разточително лентяйство, прикован неподвижен като тапир пред телевизора (винаги
съм казвал, че пладнешкото опиване особено пък с бира, води до непоправимо
разстройство на всеки следващ привечерен моабет).
До настъпването на съботната ранна утрин, опиянението от предния ден ми
беше преминало и аз се поставих в малко по-активно физическо състояние. Имах да
довършвам някои дребни бояджийски работи, рамки на прозорци и т.н., та с тези
занимания се бъзиках кажи-речи през целия ден. Счупеният стол на бара
ремонтирах, подсилих го с винтове и го залепих с лепило C200. После намазах
цялата дървения с консервираща течност, което всъщност отне повечето време.
Точно в 17:30 окъпан, сресан, с подстригана брада, изрязани нокти и измити зъби
вече чаках съседите отвън, за да отиваме заедно на гости. Те от време на време
устройват помежду си едни много приятни вечеринки и ходят ту у едни, ту у други
техни приятели, та нея вечер ме взеха с тях да ходим при наши общи “масови
дейци”. Изкарахме много весело, а после си довършихме лафа у нас - вече само аз
със съседите.
На другия ден (вчера всъщност) не ми беше много-много до тежък физически
труд. Отложих боядисването за през седмицата,а вместо това почнах да свалям
разни украшения и накити от тавана, които да закачам по греди, стени и
етажерки. И така в бавен унес и без да си давам никакъв зор, та си откарах деня
до здрач. Вечерта гледах един филм по телевизията и си легнах рано. Когато чух
в просъница, че телефона иззвъня, помислих че е много рано сутринта – бях
загубил чувството си на ориентация за време. За това не се и обадих, защото
когато говоря много викам - щях да събудя целия квартал, барабар с псетата и
мачките наоколо. Довечера вече непременно ще се чуем - тъкмо до тогава всички
ще сте станали от сън.
02.08.2005 – Хайде-е, и тоя тропулак
се свърши. Остаря скъпият ми татко с още една година - прибави допълнителна
мъдрост, богати знания и чувства към дългия си живот! Дай Боже все така да е и
занапред - много, много години. Колкото повече наближава да се прибират моите
момичета, толкова по-мъчно ми става за вас. Било ви е хубаво, предполагам –
повечето време заедно с Ванеса, а пък и с Даниела, разбира се - покрай нейните
чести разходки между София и Габрово; все си е емоция някаква. Поразнообразихте
малко сивото ежедневие - дано всички да сте изкарали приятно времето си. А пък
аз, в отсамната половина на земната топка продължавам усилено с моите, станали
вече легендарни занимания.
Снощи, след телефонния ни разговор, навлякох козяците и за пореден път се
потопих в бездънните недра на бояджилъка. Не знам защо когато боядисвах основното,
не съм минал и тези дребни елементи. Сигурно тогава съм бързал да отхвърля
по-голямата работа, а ето че и малката се оказа същата врътня. Довечера ще мина
последните дървени части и первази още една ръка и това ще му е всичко. Остана
само да избърша шкафа и гредите от едрия пепелак, а по-нататък периодично пак
ще се пребърсва, защото стаята не може съвсем да се изолира и уплътни, че да не
влиза прах.
След като си свърших работата се чухме и с Даниела. Много се радвам, че сте
имали гости - скъпи, добри и вечни приятели! Усещах как и аз исках да съм седнал
на тая същата маса, заедно с всички и най-вече с вас разбира се! Аз също
сръбнах за ваше здраве една-две голи водки, само с доматен сос - няма ни мезе,
ни зеленчук, ни нищо вече в къщи. Нали опразвам хладилниците, та и не пазарувам
даже – чак в събота ще зареждам по-състоятелно с хранителни стоки.
На работата за сега всичко е наред - нещата си вървят добре, да видим до
кога. Чакам с нетърпение да си дойде Неси, че да я подхващам на нова сметка с
музиката. Ако е забравила или пък й е минал меракът - не знам какво ще правим.
Така хубаво вървеше с песничките си детето - ама то може ли човек всичко да
предвиди и на всичко да намери колаят? Все някъде нещо се пропуква - макар и с
всички комбинации, които правим и се опитваме по всякакъв начин да не се
препъваме (много…) по трънливия и стръмен житейски сипей. Е, нищо друго ако
няма - поне дългото ми писмо ще получите скоро! Ще се видите с Цецови - надявам
се, че те ще отбият през Огнян и Ленчето, а покрай това да ви донесат и
скромното пакетче. Онзи ден купих на татко едни малки бургийки и приспособления
за механичната му отвертка. Батерия обаче не мога още да намеря - Цецо няма
точно такава, а всяка отделна фирма произвежда свои собствени модели, с някакво
дребно различие – достатъчно обаче да не са взаимнозаменяеми.
03.08.2005 – Ох-х, от къде да започвам
с изповедта си сега? - и аз не знам вече. Тази сутрин, когато ми се обаждаха
“моабетчиите” при вас в Татковината е било баш посред нощ. Че като ми стана
едно криво, едно мъчно - чувах прекрасно веселбата оттатък на жицата, смеховете
и гласовете на всички: Геро, Бойко, Ленчето, Огнян, Пачо, Жуката; цялата моя бойна
компания беше на камара. Къде се бяха събрали не можах да разбера, но пък иначе
голяма гюрултия беше – ашколсун на тях и машала ще кажа! С Даниела успяхме да
си кажем едва само няколко думи, но по всичко личеше, че тя също беше много
щастлива сред моите приятели и верни дружки (които се вече и нейни). Ще й се
обадя довечера пак, че да разбера повече подробности около този тъй масов
сценарий.
А пък аз снощи тихичко и тъжно боядисвах и мазах дървените украшения докъм
21:30. Ядох вяло и легнах - белким притая и си приспя мъките. Неничко моят, пак
е болен, миличкият ми - развил гнойна ангина, че доктори, пеницилини и какво ли
още не. В понеделник му се обаждах да проверя как е, но вече беше отишъл при
майка си на лечение. Тя си взела ден-два да го мъкне по лекари и болници.
Сливиците му правят много бели - как пък не ги махнахме всичките, докато беше
още малък и когато му изрязаха само третата. Той вечно спи с отворена уста,
гъгне като приказва и аз все го отдавам на алергията му –нищо чудно обаче, на
края причината да се окаже в тези негови шибани сливици. Само тревоги и ядове
си имам с него - ако не е едно, нещо друго пък ще е; аман вече от всичко! Днес
са били на лекар да му изследват кръвта – чакам с тревога да ми се обади майка
му с резултатите. Виждам го как закъсва, затъва надолу и с ум се бия до кога ще
продължи всичко това. Живее един празен, хулигански живот - такова му е и
държанието към останалите; въобще, да се хванеш за главата! В момента е без
работа и чака на майка си да му даде пари - в същото време харчи безогледно
всеки цент, който му попадне в ръцете. Не ме слуша за нищо - знае си неговата и
това е. Споменавам за уважение, за почитане на Бог, родители - все глупости
било това. “Нека, вика - твоя Бог да направи така, че да спечеля 1 милион!”,
когато поучително му казвам каква сила е Божията и как абсолютно всичко зависи
от това какво правиш, как го правиш и т.н. Абе - изтървана работа, просто с
тези пари, коли и гамени, с които се събира, резултатите не закъсняват. Аз
преди време му го приказвах всичкото това, а той тогава щракаше с пръсти
насреща ми - на него говорех, на майка му, че и сега й го казвам в очите. Тя
сама вече вижда какво става със собственото й дете и също се тревожи не
по-малко от мен, но е напълно неадекватна с безличието и в безсилието си. Сега
в четвъртък Нено трябваше да почне нова работа - много високо платена и хубава,
но само за две седмици. Трябвало да замества някой в някаква фирма, докато
човека е в отпуска. Сега той и този си шанс ще изтърве, защото ако им се беше
представил добре, онези можеше да го оставят да работи при тях или пък поне пак
него да потърсят след време. Така стават тук нещата. И ето го провидението
отново - бум, отгоре по главите на всички ни! Не е изключено даже и в болницата
да го вземат на системи, както предния път. Но защо ли, Господи, тревожа и вас
като ви споделям всичките тези неща? - не знам вече на кого какво да разказвам.
Разбира се, докато стигнете до това място и прочетете началото отново, всичко
вече ще се е оправило - надявам се. Като последици обаче, завинаги ще ми
останат белите коси по главата, свитото сърце в душата и вечно влажните очи (в
тъмата)...
04.08.2005 - Снощи цяла вечер чаках
госпожата да ми се обади, че да ми каже какво става с нашия малък Неничко. През
това време рекох да ви звънна по телефона – белким успокоя поне за малко
разтревожения си вътрешен мир. Хубаво беше, че пак се чухме. От сега нататък ще
гледам да го правим по-често това упражнение. После, тъй както бях със сакото и
с официалните си дрехи за работа, рекох пак да побутна нещо из механата. Главно
подреждам вече - утре за последно ще избърша праха, ще постеля чергата и… режем
трикольорната лентичка, както беше по кинопрегледите от времето на социализЪма.
Наредбите от тук нататък ще почват - ковьорчета, салфетчици, гобленчета и
картинки, ама това ще го правим впоследствие двамата с Даниела. Аз исках да изрина
голямата мръсотия, да покрия пода и т.н. С Божията помощ и неговата любезна милост,
това се осъществи 100%, а пък от тук нататък - ще видим какво и как ще бъде.
Като свърших, прибрах се вътре и позвъних на Нени - таман вечеряше и имаше някакви
гостенки вече у тях. Майка му каза, че бил значително по-добре; независимо от
това аз довечера ще отида да го видя. Промених си часа на прегледа при очиларя
за другия четвъртък – така от работа направо отивам в Бризбън. Имах съвсем
други планове, ама когато нещата се случват толкова непредвидено - трябва да се
нагаждаме гъвкаво по тях, като дъждовни червеи и глисти...
После разбрах от Даниела, че двете с Ванеса вече окончателно тръгват от
Габрово още в същия ден. Удавих мъката си в някакво сборно уиски, което събирах
и изцеждах от 5-6 различни бутилки наведнъж. Имаше по няколко капки до около
един-два пръста по дъното на шишетата, че ги слях в един общ букет “асорти”. Ама
че едното било Bourbon, а пък другото Scotch; че били 12- или 18-годишни – бóли
ме кýрот, както казват сърбите. Аз поначало нямам уважение към такива
аристократични напитки и изобщо ме не брига кое какъв малцов аромат имало,
колко било меко и в какви бъчви е отлежавало. След като в запасите си нямах
налични количества сливова ракия, със същия ефект можех да употребя терпентин,
денатуриран спирт или дори нафта от печката – нали целта беше да си взема
предписаната доза анестетик и да се упоя барем до сутринта. На края вечерях и в
23:30 си легнах с дрехите (това последното го разбрах едва на сутринта, но сега
този лишен от разсъдък акт няма пряко отношение към така поднесената изповед и
ще го разглеждам като чиста и безобидна случайност - плод на невинното ми и
частично опиянение).
По някое време изпратих едно съобщение на Красьо Петев - как не се сетих да
му кажа по-рано, че Даниела е била за няколко дни в Габрово. Можеха да се
видят, ама то се свършило вече. Тях пък ги заварих покрай вировете на Лъгът -
било голяма жега, та отишли на реката да се къпят. Хайде, спомените ми младежки
изплуваха на нова сметка и нахлуха опустошително в бездната на моята изпепелена
вече душа; пак сълзи се ляха, сополи се точиха и с още мъка се товарих - ей
така изкарах вечерта…
При вас, предполагам вече духовете са се успокоили и уталожили, след
толкова дни гости - едни, та други; после малки, че големи и т.н. Сега на вас
също ще ви е много празно и кухо в сърцата, но пък какво ли може повече да се
направи? Както Бог е отредил, така ще бъде - виждате, че колкото и да ги реди
човек нещата, Той като мине, па ги донареди съвсем по Негово му. Аз сигурно ще
се чуя с Даниела поне още един път преди отпътуването им от България. Тя сега е
у Емето. Аз тъй и не го помня това девойче - виж, брат й като че ли пó ми
изплува в съзнанието. Ама и ние колко ли се видяхме в София, докато бяхме на
посещение преди години? Нали беше една безумна надпревара - да видим колкото се
може повече; с повече хора да се срещнем и напием, а за най-близките ни като че
ли най-нямахме време. Сега и за Даниела ми е мъчно - осиротя и тя, без никого
на тоя свят...
Често се чувахме и със Сашко напоследък. Той ще пристигне късно, чак в
22:40 на съботната вечер. А в неделя сутринта малко след 08:00 с него ще
посрещнем Даниела и Ванеса. Програмата си ще правим едва след това - няма да
кроя плановете още от сега, защото тогава изедин път ставаме голяма италианска
фамилия и между нас обезателно ще се появят противоречиви мнения и становища.
Ще гледам да пиша усърдно до последния възможен момент, преди да изпратя
поредното си послание към света и всички вас. Цецови тръгват за България на 25
Август, а няколко дни преди това ние ще трябва да им изпратим пакетчето, което
те да отнесат с тях.
05.08.2005 – Малко ми се промени
графика за вчера. Неничко се подобрил значително и казали, че ще го изпишат от
болницата още на другия ден (т.е. днес сутринта). Така че ходенето ми до
Бризбън отпадна, но пък с него се разбрахме да го взема довечера от тях и пак
да си изкараме деня заедно (за утре става въпрос). При този рязък завой в хода
на събитията, аз снощи отидох на очния си преглед. Специалистите казаха, че съм
добре и окьоравявам закономерно, съгласно възрастта и “помъдряването” -
изпращам рецептата за най-обикновени стъкла, които ще ползвам само за четене.
Напред пак ходих до търга, че турих малко пари на едно колело за Неси. Исках
да купя някакво по-голямо, че старото й умаля вече - а пък и след като толкова
много е слушала в България... Аз и Даниелчето съм на път да възнаградя за
доброто си държание в обществото, но все още съм в процес на проучване и
издирване на парфюма, който търся специално за нея.
Иначе програмата ми за тези дни е ясна - утре ще позачистя и подредя малко
из къщи; нещо ще приготвя за хапване – правя сметка да заколя един тлъст боб с
пушени кокали, ще омеся задължителните кебапченца и т.н. После ще поспретна
механата и това ще е всичко. Докато Неничко е около мен няма да свърша кой знае
колко работа, но все пак по-добре е да сме заедно. И понеже не се сещам за нищо
вече, което да ви опиша, оставям продължението на своя тъжен разказ за другата
седмица, когато се надявам, че ще имам много по-богат информационен материал за
споделяне.
09.08.2005 - Онзи ден Неничковите
планове пак се промениха, та не дойде у нас. Уж щял да се обади в неделя,
когато и Даниела се прибере, но аз прекрасно знаех, че това нямаше да се случи
още докато ми приказваше по телефона (толкова добре го познавам – точно както и
стана, разбира се)…
В събота сутринта първо отидох да се откажа от залагането си на търга.
Междувременно бях намерил друго колело на Ванеса - в петък вечерта ходих да го
огледам и ми хареса повече. Като приключих с търговските формалности, отидох да
взема колелото от хората, което открих чрез обява във вестника. После минах
през зарзаватчиите да купя салати, магданоз и други дреболии - лук, люти чушки,
тиквички и прочие стока. На края се прибрах в къщи и почнах да се занимавам с
всичко наведнъж - хвана едно, почна друго; беше един малък ад! Месих кайма,
варих картофи, чушки пекох, белих ги, майонеза разбивах – абе, побърках се.
Малко преди да изляза в 21:30 избърсах праха на шкафа в механата, изчистих
окончателно (доколкото можах и само до степен на ограничените ми мъжки
възможности и познания в областта на домашната прислуга…) и отидох да посрещна
Сашко от летището в Бризбън. А пък междувременно варих и боб, защото той, за
разлика от нашия Нени, страшно много обича – особено както го правя аз. Докато
се прибрахме вечерта стана много късно, та изядохме по една паница с манджа и
легнахме.
В неделя сутринта станах по-рано, за да се къпя и бръсна, че бях замязал на
отшелник. В 06:30 се обади Даниела от Мелбърн, че вече е пристигнала
живо-здраво на Австралийска земя и всичко с нея и бебето е наред (всъщност то
отдавна вече не е бебе, както сами сте се убедили). Най-важната информация
беше, че багажът й е минал благополучно през строгата и тясна цедилка на митницата
(което за мен беше доста важно – бих дори добавил “жизнено”, след като знаех
колко много ракия е помъкнала в дисагите си…); каза още, че пристига не в
08:10, ами в 09:10. Така ние със Сашко подремнахме още час горница и отидохме
да ги вземем с Ванеса на летището.
Дани още там се изненада като съзря изневиделица синчето си сред
посрещачите и много се зарадва. При вида на батко си Сашко, малкото също
изпадна в див възторг и се разбесня из чакалнята като отвързан кон. Така в
пълен комплект вече потеглихме за у нас. Още с влизането ни една по една
започнаха да се появяват и другите изненади - а пък механата беше вече като за
капак на всичко. Даниела мъдро отсече, че дори и в България нямало такава,
което специално беше една много висока оценка за моето творчество и майсторлък.
После почнаха да се вадят багажи, подаръци, армагани, дрехи за пране и т.н.
Докато седнем отвън за обяд и то стана 14:30. Ванеса веднага заспа - още щом
влязохме в колата. Порадва ни се малко и не след дълго се зарови заедно с
всичките си мечки и мечета вече в нейното легло и пак заспа, та чак до вечерта.
Тя също се зарадва на новото си колело. Разказа ми много неща - къде е била,
какво е видяла, какво е яла и т.н.; изстреля всичките си реплики като
картечница, вероятно за да не й досаждам повече с въпросите си. По някое време
вечерта пак легна и спа непробудно през цяла нощ.
Вчера не съм ходил на работа – нищо че беше чист делник понеделник, при
това работен ден. Въртяхме се всичките из къщи, като аз даже се занимавах и
частично с моите домашни проекти - бялата порцеланова фасунга например, веднага
ми влезе в употреба. Тя вероятно е останала още от магазина на моя скъп дядо Ангел
(“Marconi”…) и аз с особено чувство на гордост и подчертан патриотизъм я вкарах
в производството си. На нея недвусмислено пишеше “Siemens”. Подходяща крушка
обаче нямах, та ходих до магазина да купя една. В камъните на стената в
механата нарочно бях оставил една ниша, където монтирах малък витринен
сюжет/апликация на столчета, масичка, море, тераса и т.н.; нещо като прозорец.
Там в тази рамка вградих въпросната фасунга с крушката - когато светят другите
лампи, светва и картината. Това, както и останалите ми домашни подобрения ще
бъдат запечатани на видеокасета, която скоро вече ще изпратя.
10.08.2005 – Пиша още точно 10 дена и
писмото полита; не остана много до края. Докато пазарувах онзи ден намерих едни
намалени видеокасети – раздаваха по две за цената на една. Та купих няколко
парчета на татко - да има за записи на концерти от телевизията и друга
българщина. Вчера, докато се мотахме напред-назад в безмълвна безтегловност, аз
направих картината с лампата. (“Ама аз това вече го казах бе, Пепи…”). После
реших да продължавам със строителството, по-точно с вътрешната декорация и
“креативна” украса (ебаси тъпата побългарена английска дума – какво пречи да се
каже просто “творческа”). Преди време от битака бях купил едно друго буренце -
шкафче, нещо като малко барче. Представлява една половинка на буре, което е
разделено с две вратички. Вътре има място за бутилки и няколко чашки. Бях го обгорил
и намазал с масло, та и то чакаше реда си да го окача на стената. Много щеше да
стърчи обаче навън, защото е изтумбено – за това реших да го вградя в стената.
За целта изрязах едно парче от гипсовата плоскост и отзад се откри нишата на
дървената рамка. Внимателно направих всичко, че нали беше прясно боядисано и уж
почистено - все едно, че жив човек няма да живее там, ами само египетски мумии
на фараони и фараонки ще стоят на съхранение. Сега, както съм излизал и
подредил всичко в механата, аз самият едвам стъпвам там - влизам тихо на пръсти
и бос по чорапи; свиди ми да пускам хора вътре – досущ като в мавзолей. Вътре е
толкова хубаво, уникално и българско, сякаш гледам музея на с. Орешак! (м-да,
кофти – сравнението ми с мавзолея се оказа май не твърде подходящо и изведнъж
надигна купища от омерзение в моята чиста и скромна антикомунистическа същност;
оттеглям го и оставям само музея като сравнителна величина – прощавайте за
неволно допуснатата неточност). При този локален ремонт пак се вдигна малко
пепел, поръси се гипс и по пода - хем бях постлал предварително. След
приключване на дейностите пак чистих и лъсках с парцала като в казармата. Така
или иначе, буренцето си влезе в нишата – сега остава само да го прихвана с
винтове към вътрешната дървена рамка. Откъм външната страна ще му направя една
много тънка и фина дървена рамчица с остатъците, които имам – тя също ще бъде
обгорена и намазана в стар механджийски стил. В същото време пък ще се прикрият
някои малко неточности, които допуснах при отрязването на гипсовата плоскост, с
което ще завърши генералния вид на този битов кът.
Кандилото, което Даниелчето донесе от България беше малко счупено, та го
лепих и приковах с малки гвоздейчета. Иначе и двете му стъкълца като по чудо се
бяха запазили здрави в багажа - само поставката с дупката се беше откъртила
някак си при пътуването, но аз пък така я направих, че сега то стана по-здраво
и от ново даже. Трябва само да видим къде ще го закачим, защото имаме известни
разногласия с моя главен архитект и художник-декоратор в лицето на Дани –
смятам, че ще се реши нещо разумно, след като й дам право да му избира мястото
и на края да си го закове сама.
През деня Ванеса покара малко новото си колело. Още е страхлива и не може
да се отпусне съвсем, но и това ще стане един ден като му свикне. Общо взето
след всичко това дейността ни приключи и ние се прибрахме в къщи. Сашко си
тръгва утре рано сутринта. Аз ще го закарам на летището и от там ще отида до
дърводелския цех да поръчам масата с пейките за механата, че ми е на път. После
отивам на работа.
Своевременно започнахме свиренето и репетициите с Ванеса - доста е
позабравила, но положението не е толкова отчайващо. Бързо си припомня и
възстановява това, което е знаела преди. Все още има същия ентусиазъм, да видим
как ще бъде за напред. В събота сме на урок - за пръв път след дългото
прекъсване.
За сега времето е доста хубаво през деня, но сутрин и вечер продължава да
бъде студено. Но пък и не чак толкова, че да си палим печка с кюмюр. Онзи ден
разгледах резето на вратата много набързо, но имам чувство, че ще трябва да
питаме циганина за инструкциите му по монтажа. Нещо не мога да схвана как се
сглобява, но не съм се и задълбочавал много-много. Иначе всички други украшения
почнаха едно по едно да заемат местата си. А пък менчето на моя скъп приятел и
съученик Жуката направо ми идва да го изям – толкова е хубаво! Научих се и
юзчетата да употребявам правилно. Отначало не вървеше нещо ракията през цивката
и вместо течността да се точи навън, последното се пълнеше с мезе. Има нужда от
една малка дупчица за въздуха, която ще пробия много скоро.
Не съм писал нищо по “мишката” тези дни, че нали сме все около Сашко, на
масата, зад компютъра и т.н., та все не ми остава време за това. Неничко днес
ще ходи на интервю за работа - да го видим какво ще направи.
11.08.2005 - Снощи проведохме едно
прощално тържество със Сашко, на боб и разни остатъци от предишни мероприятия.
И уж щяхме да лягаме рано, че щяхме да ставаме заранта в 05:00 за самолета, но
от приказки и моабети пак стана 01:00. Едвам прогледнах тази сутрин. От летището
отидох при моя дърводелец да видим какво ще става с тези маси. Много ми е малко
мястото обаче - само 2.80 x 2.40 м, а неговите мебели са по-големи и
стандартни. Естествено човекът може да ми направи всичко по мои мерки, но вече
изделието ще струва доста скъпо, защото излизаме от размерите, на които той е
настроил машините и приспособленията си. Аз уж се спрях на един комплект за
550$, но почвам вече да се замислям дали пък да не търся нещо по-малко и
скопосно, вместо тези тежки и груби скамейки. Няма да остане никакво място за
разминаване в механата, ако сложим един такъв гидюл вътре. А пък ако питате
мен, на тая селска обстановка най-много ще й отива една паралия с трикраки
столчета - малко, ефектно и по български много древно и автентично. Само че още
не знам как тази идея ще се възприеме от моята софийска “гражданка”. За това
продължаваме да мислим (и да пием…) над възможностите.
Иначе други съществени новини няма около нас (че малко ли ви е това до
тук?...) - Сашко има цифров фотоапарат, та направихме и няколко електронни
снимки на елементи от механата, украшения, накити и т.н. Нямам много ясни
планове за дейностите си през наближаващите почивни дни - трябва от края да
почвам площадката отпред с алеята покрай гаража. Съседа Рон ще донесе от работа
един специален нивелир с лазерен лъч, с помощта на който ще определим точното
ниво и наклона. Може даже да почна да копая и да подготвям кофража – повече от
сигурно е вече, че и там ще се изливат тонове с бетон и ще се лее пот.
12.08.2005 – Ей-й, туй шибано буренце
ми изкара нервите снощи! За малко да го насека с балтията на подпалки за
оджака, както му се бях заканил. Сложих уж всичко, монтирах го в стената,
стегнах с винтовете и сякаш на пръв поглед стана добре. Хубаво ама, за да го
докарам до тук и до това дередже, аз му отпрах дънцето онази вечер. Сега исках
да му го сложа обратно, но не успях. То цялото е правено от някакъв идиотски
шперплат - разпада се от всякъде. Разсъхнал се е от стоене и ни винт поема, ни
гвоздей. Едва тази сутрин измислих как да го закрепя - пак ще бъде с гвоздеи,
но те само ще играят ролята на дибли. Ще им отрежа главите и в предварително
пробити дупки ще ги набия с лепило. После от другата страна ще ги бележа и пак
ще пробия отвори, защото иначе гвоздеите ще спукат материала. Ако и това не
стане, тогава ще вземам по-груби мерки.
Снощи разбрах и за батерийката на татко - утре ще излизаме с Даниела и ще
му купим една. След седмица изпращам стоката. В събота ще заведем Неси на урок
и от там ще отидем на един пазар. Там на една сергия продават много интересни
картини, специално с гръцки мотиви - морета, църкви, разни битови сюжети и т.н.
Трябва ми една такава картина за коридора. Ще я вградя в стената и все едно, че
там ще има прозорец (на ужким) - последният ще гледа към морето, което всъщност
ще представлява картината. Предвидена е разбира се и една вградена
луминесцентна лампа, която пък ще свети нощем и вечер, защото иначе е много
тъмно без никаква светлинка.
15.08.2005 – Е-ех, днес дядо Митко
щеше да навърши 84 години, завалията. Бог да го прости още веднъж. А аз
продължавам с “одисеята” си.
В петък вечерта пак се занимавах с моето малко буренце/барче. Този път
стана точно, както го бях измислил – не мога да спра да се радвам на бистрата
си “инджинерска” мисъл (нищо дето Даниела постоянно казва, че ми липсвала такава
– какво разбира една обикновена медицинска сестра от инженерни науки?...). Сега
трябва и една дървена рамчица да му скова и да прикрия грешките от изрязването
на стената.
В събота сутринта отидохме на урока. Учителката на Ванеса не е отчаяна
толкова, колкото съм аз. Тя ме успокои, че всичко научено преди това бързо ще
се възстанови – дано да е така. Даде ни да учим нова песен и от там отидохме на
едно голямо тържище - пазар на открито; нещо като битак, но и не съвсем, защото
там продават все нови неща. Търсихме подходяща гръцка картина. Намерихме
магазина, поръчахме каквото трябва и човека другия път ще донесе каталога, та
от него ще си изберем най-хубавата. После се натъкнахме на една сергия с много
хубави парфюми (и евтини, естествено). Купих си един, уж за мен. Като се
прибрах обаче, отворих кутията и видях, че шишенцето му е счупено, излято наполовина
и т.н. (че кога съм имал късмет аз?...) Още по пътя ме доядя, защо не купих и
на татко един одеколон. Добре ама като стана така, викам си: разгеле, ще се
върна на пазара - хем ще подменя моя, хем пък ще купя и на татко подарък за
рождения ден, макар и с известно закъснение. А мястото е на някакви си 25-30 км
от нас - ходих 4 пъти до там него ден. Иначе шибаните парфюмчета бяха само по
$5 бройката, но аз изгорих бензин за $20 подире им. Ама нали съм казал нещо -
умирам си на думата. Е, намерихме с Ванеса пресни яйца, домати купихме и т.н. А
когато се върнах вторият път, от друга подобна сергия купих един диск на Лили
Иванова - така че екскурзиите ми имаха и приятен завършек. Не знам как е
попаднал този неин единствен диск в отсамната част на света, но аз веднага го
спазарих и вместо за $10, купих го само за $8. Да ме прощава Лилито, ама не ми
се даваха цели $10 за нейните песни, но пък виж – 8-те ми се видяха някак си
по-приемлива фигура. Освен това аз изцяло харесвам творчеството й и съм неин
непоколебим поклонник от сума години – колкото повече остарява, толкова повече
й се възхищавам.
От пазара с Неси отидохме да търсим къде най-евтино ще ни извадят снимките,
които Даниела и вие сте правили в България. Тя донесе общо 6 филма - добре че
на най-последното място си изпросих малка отстъпка и хората ги направиха по
$9.95 за два комплекта снимки. Даже вчера ходих и да ги взема, за да могат да
заминат с тази пратка.
След всичките ни перипетии и обикаляния по сергии и тържища, акостирахме в
нашия любим железарски магазин, от където трябваше да купя една летвичка за
рамката на буренцето. На същите рафтове имаше и едни други дъски, много тънки и
фино изцепени, но малко поначупени в средата. Веднага почнаха мъчителните
пазарлъци да ми ги продадат по-евтино, че да облицовам вратата на механата с
тях. До тук добре, ама те бяха по 6 м дълги - иначе ми ги дадоха хората охотно
на половин цена, само да ги отърва от боклуците. “Хайде, викам на търговеца -
сега да ми ги и нарежеш на циркуляра, че инак не мога ги вкара в колата”. Та на
края ми накроиха няколко дължини по 825 мм - вратата е широка 820 мм по
стандарт; после само ще ги пригладя с пилата отстрани, след като ги накова.
Голям удар направихме и там. Най-подир се прибрахме в къщи - вече беше
подминало 16:00.
През това време Даниела си беше събрала колежките у нас – дошли,
кокошчиците да я видят и да си направят малко женско парти. Ама като изпили
гаргите им недни и по две глътки вино, та грачат всичките и кудкудякат в един
глас! Пълна лудница! Аз стратегически се напъхах в работилницата, че да не им
слушам глупостите - разчертах рамката, пробих стената и сложих дюбел в камъните
за кандилото; менчето от Жуката пък го закачих на една от лавичките - все
дребни неща, ама искат ръка да ги пипне. После пък дойдоха съседите на гости.
Хайде и с тях моабета продължи до среднощ, та едвам легнахме.
На другия ден (вчера, неделя) отидохме с Неси на битака, че й купих един
касетофон. Нейният детски нещо се повреди и го изхвърлихме. Този уж е
по-модерен - да си слуша касетките с приказки и песни. Аз ходих да взема
снимките, следобеда дремнах 2 часа, че ми беше нещо “усилно” - въобще никаква
активна дейност не регистрирах. Но от довечера пак почвам да се занимавам.
В петък говорихме с Цецо – тези дни вече ще му изпратим подаръците. Аз до
тогава ще продължавам с подробния си репортаж и на края ще уточня какво пращаме
и къде са дреболиите. Даниела купи батерията за часовника на татко, аз пък от
себе си прибавих и два филма за фотоапарата му.
16.08.2005 – Нашият малък Неничко
вчера се обади, че вечерта ще ни дойде на гости. След работа ходих да го взема
от гарата - пристигна с влака от Бризбън. Вечеряхме, поприказвахме си малко и
той през повече от времето вися на Интернета, а пък днес се гледат двамата с
леля си Даниела. Тя му е правила закуски, палачинки и всякакви гюзлеми – много
го глези. Довечера ще се прибира у тях, че щял да ходи на рожден ден на някакъв
друг пройдоха като него. Търси калпазанинът, най-усилено работа – даже днес се
е обаждал на няколко агенции, които имали обявени вакантни длъжности.
Иначе други новини няма около нас - малкото свири прилежно и слуша за сега;
за сметка на това голямото пък си вири носа и все то знае най-добре законите и
все то е право, а всичките други сме му криви. Играх на един електронен търг
през Интернета и спечелих няколко страхотни френски парфюма за Даниелчето.
Платих ги и сега чакам пратката да пристигне директно от Париж. Заложил съм и
на още едни, които за сега печеля аз, но чакам окончателните резултати от търга
едва след ден и половина.
17.08.2005 - Снощи след работа
закарах Нени до тях и се върнах. Довечера трябва да направя на татко 1-2 диска
с музика - като се съберете с чичо Божко да ги слушате заедно. Ще свирим с
Ванеса и за буренцето в механата пак няма да остане време. Голяма работа
отвъртях, докато ги нямаше из дома моите хубавици. Сега все има по някоя с нещо
да ми пречи, та не мога да си видя ръкоделията от тях.
В петък ще изпратим колета до Цецо в Тасмания, а те от там ще ви го носят в
Габрово. Значи, пиша каквото пиша днес и утре - това ще е всичко; башка от
пожеланията ми за многото здраве. Освен ежедневните домашни задачи и семейни
задължения, особени новини нямам за предаване. Даниела днес ходи да купи
пердета за коридора, а на прозореца в механата ще слагаме вашето. Пак ще опъвам
корнизи, ще къртя дупки - ще има мотане. Но трябва да се завърши всичко, че да
се местя обратно на стъпалата. Шкаф за обувките трябва да скова - кога ще е тя,
както нямам време за нищо. На мен не два, ами три живота да имах – пак щяха да
са ми малко…
18.08.2005 - Хайде, милички на мама -
туй ще е то вече от мен! Полагам финалните редове, завършвам поредната глава на
нескончаемата ми житейска сага и утре пращам колета в Тасмания. Довечера в къщи
само ще опиша кое къде е, защото има дребни неща - да не се потурчат на някъде.
Снощи отбрах няколко песни от най-новата си музикална колекция със стари песни.
Надявам се да ви харесат и да върнат чекръка на спомените така, както те връщат
моя. Аз много си ги харесвам и само тях слушам – особено като се почерпя и
изпадна в поредното си дълбоко душевно умиление.
Като направих своя подбор и Ванеса най-после се наяде, след 55-минутно
преживяне на масата и уговорки, седнахме и да посвирим малко. Започна да си
завръща полека-лека рутината, ама и доста неща беше забравила по време на
екскурзията си до България. Е, има още много да се желае, но се надявам
постепенно да се възстанови и по-бързо да върви напред. Аз до края на месеца ще
разбера подробности по въпроса с трудовия ми договор и по-точно ще знам на къде
отиват нещата в завода. Уж постоянно сме заети и то много – ама като кажат
онези отгоре “край”, така и става. Забелязвам напоследък, че има доста работа -
даже и да ми прекратят настоящия договор, надявам се че лесно ще намеря друг.
Обаче пак трябва да пътувам до Бризбън, което никак не ми се иска, но пък и
никой не ме е питал какви са ми мераците. За това ще гледам да си натискам парцалите
тук, пък ще видим какво ще стане на края.
За нищо друго като че ли вече не се сещам - доста писах, доста обяснявах;
дано поне можете да ми разчетете грозния почерк. Обикновено в края на всеки
подобен репортаж изведнъж всичко ми се изпарява от главата (че какво ли пък
толкова е имало там поначало, но така му е думата)…
Утре отивам на търг; в събота и неделя ще си попълвам свободното време за почивка
с работа из къщи. В понеделник, живот и здраве започвам следващото си писмо. За
сега само бъдете здрави и живи, пазете се и се обичайте много! Довечера ще
опиша съдържанието на пратката като се прибера в нас, след като свирим с Ванеса
и я сложим да спи. Суматохата около колета започва да се повишава - гледайте
всяко малко парче къде се намира, защото мястото е ограничено; например в
кутията на парфюма за татко има разни дреболии, в кутийката на един от филмите
пък е батерията за часовника му. Единствено снимките са ясни, защото между тях
няма нищо. Бургиите също са за татко.
Кратко включване и от мен:
разпределям снимките и бързам за пощата, за да изпратя колета до Цецови в
Тасмания. Лошата новина е, че от тези дни този път аз съм без работа - напуснах
доброволно, защото докато ме е нямало, една хубавица ми е заела топлото
местенце в офиса, а на мен предложиха следобедни смени, които аз пък не искам и
не мога да работя. Е, всяко зло за добро - може би ще намеря нещо по-приемливо,
за да мога да си гледам детето, мъжа и къщата. Това е положението за сега...
търсим и избираме. Благодаря ви най-искрено за неоценимата помощ и морална
подкрепа в този толкова труден за всички ни момент, докато бях при вас в
България! Хиляди целувки и горещи прегръдки: Даниела, както и от всички
останали членове на моето мъничко семейно огнище, които аз безкрайно много
обичам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар