Скъпи
и обични родители наши; приятели и близки – сродници и сънародници!
След
като неусетно минаха барем няколко дни в организация по изпращането на
предишния колет, който ще се получи чрез Цецови (а е твърде вероятно вече да се
е и получил…), днес отново сядам с молива, за да продължа нескончаемата тема за
развоя на събитията около нас. Миналата седмица (като ден беше петък), през
обедната си почивка ходих до моя любим търг, но на нищо не ми се спряха очите и
този път пари не съм залагал. Вечерта се прибрах направо в къщи. Даниела още
предния ден беше изпратила снимките и другите армагани, та секцията ни се беше
опразнила като рафтовете в селски смесен магазин по време на социалистическата
криза (в този контекст, градските също не правеха изключение от правилото на
законния недоимък и повсеместен дефицит). Не помня вече какво точно правихме
него ден - може би малко да сме позяпали тъпата им телевизия, след разбира се
всички останали ритуали по свирене, хранене, миене на зъбките, лягане, пеене на
приспивни песнички и другите семейни щуротии. Ванеса си беше научила
упражнението много хубаво и когато на другия ден (събота) я заведох на урока,
учителката остана възхитена от нея. В резултат на доброто й представяне, за
награда и поощрение на съвместното ни усърдие, другарката даде нови песни, вече
от една друга школа с много по-сериозни парчета - все разни известни класически
мелодии. Веднага започнахме да ги разучаваме, поне тези които са в началото -
е, за сега ни е трудничко малко, но независимо от това детето върви смело
напред.
Сутринта
преди урока аз се занимавах предимно с подготвителни дейности - почнах да
обличам вратата на механата с дъските, които купих специално за целта. Първо ги
обгорих с пърлачката, после ги скроих точно по мярка и на края измислих, че ми
трябват някакви по-специални гвоздеи, на които хем не им знаех английското
наименование, хем пък ги нямаше в обикновените железарски магазини, защото до
сега погледа ми не се беше сблъсквал с подобни артикули; въобще безнадеждно
положение! Съседът мой, умник и драг приятел компетентно се изказа, че ми
трябвали т.нар. “медни” гвоздеи - такива се използвали само по корабите и
лодките, защото не ръждясват. Хукнах да търся подобни из морските магазини и
след половин ден обикаляне по дюкяните, открих едни екземпляри в някакъв захлупен
антикварен магазин, целия потънал в паяжини и прахоляк, подобно на сайбията си
– ниско и очилато, многознаещо старче, обуто в къси тиролски панталонки с
тиранти. Добре ама като видях на какво приличат въпросните пирони, оказа се, че
аз не съм търсил баш тази стока - защото аз прекрасно знам какво ми трябва и
как то трябва да изглежда на външен вид, само дето не му зная шибаната думичка
на още по-шибаният им майчин език. Обяснявах аз на антикварина от какво имам
нужда, рисувах му с един тъп молив по тенекията на тезгяха и с помощта на моите
(не)членоразделни и първобитни описания, старецът уж разбра за какво става
въпрос. Така, вероятно за да се отърве по-скоро от мен в ролята си на навлек,
този търговец ме изпрати при негов колега в един друг подобен на неговия
магазин - с някаква гола надежда, че онзи може да ми е от по-голяма полза. Там
обаче нямаха такива неща в наличност, но пък човекът поне ми каза баш какво да
търся: оказа се, че въпросният продукт се казва “гвоздей за подкови на кон”, а
нищо чудно и на друг едър чифтокопитен добитък (horseshoe nails). И чак когато
онзи ми го изгрухтя в лицето по този толкова съвършен англоезичен начин, със
съответната интонация и музика на речта до степен на продрана фалцетна
пискливост, едва тогава загряха и моите български реотани, че най-вероятно
точно това ще да е била стоката, която аз съм търсел от сума ти време насам.
Макар и без въпросните грездеи, проблемът ми беше решен 50%, защото вече знаех
какво търся и къде да го намеря.
Прибрах
се в къщи и почнах да си кроя дъските. Тях пък, веднъж ми ги рязаха в магазина,
нарочно с 5 мм по-дълги; после аз допълнително ги докарах на размера точно по
широчината на вратата. Като направих горната и долната дъска за пантите и турих
напречното парче помежду (подобно на буквата “Z”), стана ясно, че въпросните
летви аз пак трябваше да ги разрежа, за да уйдисат на напречната греда, отнемайки
по един ромбоид от тях – в крайна сметка се получиха 30 отделни парчета, т.е.
15 чифта. На края всичко стана като по нотите на Ванеса, но пък и голямо рязане
падна с триона. Фактически единствено най-горната и най-долната дъска си
останаха по оригиналната мярка. Така, заровен в талаш и стърготини до нивото на
ушите ми, изкарах деня дорде отново не настъпи мрака. Вечерта седнахме отвън до
камината, изядохме по едно мизерно парче полуопечена на едва мъждукащата жарава
мръвка и си легнахме безславно.
На следващата
сутрин (вече неделя), моята импровизирана дъскорезница пак разтвори широко
вратите си още от най-ранните зори на настъпващия нов ден. В края на краищата и
както винаги, всичко стана по класическата схема на успеха - чаках само
доставката на шибаните конски гвоздеи, с набиването на които в дъските да
приключа завинаги и с този свой, пореден домашен проект. Вечерта пък, за кеф и
разнообразие с малко фантазия, съвместно с моята Даниела се занимавахме на
компютъра, привеждайки в порядък нейното доста поизоставено резюме, тъй като
въпросната персона вече трябваше да започва търсенето на нова работа. На края
гледахме един тъп филм без никакво сексуално съдържание и рано-рано раздадохме
пижамите (ама тези австралийци са ебати пък и пуританите – как барем една гола
цица не показаха, че да оплакна голямото си биволско око, дейба и
праволинейниците им кастрирани!)…
Вчера
първата ми служебна задача, веднага щом пристигнах на работа беше да издиря от
къде идват конските подкови и съответните гвоздеи за тях. Въртях телефони, питах
по разни магазини; срещнах се дори с един истински ковач (ама не беше като Рачо
Ковача, де…) – мислех си наивно, че той може да има разни стари и изостанали
парчета, че да ми даде една шепа (естествено без пари, каквито са моите жизнени
цели и дълбоки мераци). Добре де, ама то се оказа, че коня като рие с копитата
си, та барабар с подковите онзи изтърква и гвоздеите, с които те са приковани
към краката му; така че разни стари и вече употребявани екземпляри нямаше да
бъдат много подходящи за моя частен случай. Така аз хукнах да купувам чисто
нови и в крайна сметка от един дюкян взех 110 броя за сумата от $13 (ба мааму –
ако някой ми беше казал преди това, че ще се изръся с близо 12 цента за един
шибан грездей, сигурно щях да го напопържам най-безмилостно и да го пратя да
върви на майната си; но при така създалата се обстановка, аз безмълвно отброих
нужната сума и станах притежател на ценната суровина). Съгласно предварителните
ми сметки и разчети, това количество ще бъде достатъчно поне за вътрешната страна
на вратата; външната ще я мисля допълнително – надявам се да е толкова
“масрафлия”...
24.08.2005 –
Днес моят малък Неничко отново започна работа – за слава на Небесата и всичките
им светии. Е, не е съвсем по неговата специалност “компютрите”, но все пак
заниманията му ще бъдат в този бранш и ще се въртят около неговите интереси и
възможности. Каза, че бил почнал като “представител” в една автокъща - ще мие
коли, ще ги мести от тук-от там, ще ги чисти, ще помага из работилницата на
майсторите и т.н. Заплатата му била уж добра и той както за момента е изпаднал
в поредната си дълбока финансова безизходица, надявам се че ще може да се
оправи и стабилизира поне малко. Ха, дано! - (защото не смея да казвам “ама
надали”…).
Даниела
пък вчера беше на някакво интервю – и тя живее с надеждите си за почване на
работа. Онези имали 7 подобни кандидата и дали ще се спрат баш на нея, не се
знае още. Тя казва, че това било малко вероятно, но все пак – нали стават и
чудеса по таз грешна земя. За слава на Всемогъщия, около мен няма нищо ново -
тревожно или пък обезпокоително; дори напротив – моите шефове ми казаха да не
се притеснявам за сега да си диря друга работа. Съгласно устните ни уговорки,
по настоящия проект ще работя най-малко до края на Септември, а едва след като го
завършим и окончателно предадем на инвеститора, от там насетне пък имало купища
с други задачи, които най-вероятно чакат мен. В моя случай, това като цяло е
една изключително добра новина и донякъде успокоителна – поне на тоя етап.
Иначе
вечерите ми са изцяло посветени и заети със свиренето на Ванеса, която всеки
път става все по-добра и по-добра. Е, малко бавничко й върви прогреса, но аз
може би много бързам в напредъка й или очаквам от нея един втори Шопен,
Шостакович, та дори Чайковски; да не говорим за Бах, Моцарт, Паганини и другите
музикални светила! Опитвам се да бъда сравнително спокоен по време на нашите
вечерни репетиции, но в същото време много се дразня на дребни грешки и
неточности. Абе, с една дума: успех има, талантът си е там на мястото; иска се
само постоянство и силно “натискане”, за да се развие. Тя сега, както се справя
с нови и непознати неща, след 10 години трябва да е виртуозо-маестро! Но, хайде
да не правим предварителни прогнози, че нищо не се знае. Ако и Нени беше свирил
от тогава до сега с тази лекота, с която постигаше и научаваше всичко, в
момента нямаше да мие коли, ами поне щеше да свири някъде и пак да припечелва
насъщния си не съвсем зле.
Домашните
ми проекти за пореден път замръзнаха - тази събота ще гледам да завърша вратата
на механата. Опасявам се обаче, че последната стана доста по-тежка с тези
дъски, които й наковах, та ще трябва или да сменя пантите с някакви по-яки, или
пък да монтирам други две допълнителни между съществуващите три. Чакам в събота
да дойдат едни майстори, че да видя колко пари ще искат, за да ни покрият
външната площадката с щампован бетон. Това ще ми бъде първата от по-крупните
задачи, които предстоят за новия пролетно-летен моден (пардон – строителен…)
сезон. После пак ще се местя на камъните и стъпалата към долната площадка.
25.08.2005 -
Днес Цецови тръгват за България, като с това ще отнесат и малката пратка, която
с толкова много любов приготвихме за вас. Дано всичко мине успешно и час
по-скоро да се радвате на снимки, писма и подаръци. Около нас няма нищо ново -
снощи се чухме с тях за последно, преди да тръгнат окончателно. На Неничко ще
му трябва някаква каква да е кола, за да ходи на работа с нея. Може би тази
събота ще се занимаваме и с този негов въпрос - трябва да купим някой стар
пачник, колкото да го вози само из града. Майка му ще даде половината пари, аз
пък другата, па дано успеем да купим нещо евтино и сносно за около $1500. Така
той ще може да работи, да спести пари, че с тях да изкара другата си кола от
сервиза – тогава да я продаде, да си върне заемите и борчовете към банките, и
т.н. и т.н. до безкрайност. Само че не знам защо, ама аз като че ли нещо не я
виждам тази негова стратегическа перспектива. Той, ако има 5 пари в джоба си,
ще похарчи 10 вместо да спести и 1 стотинка даже. Такъв пройдоха и парапусчия
се извъди, че аз в кожата си не се побирам от яд и мъка. Но пък от друга страна
- нека да си блъска коравата глава сам, белким разбере кое как става и защо в
този наш малко шибан живот.
Даниела
ще прави баница довечера. Аз пак почнах да тичам около езерото като въртоглав -
онази вечер ми беше за първи път и снощи втория (не гарантирам обаче, че ще има
и трети…). Е, ще гледам да продължавам с физическите си упражнения, защото пак
доста съм качил живото си тегло. Когато Дани тръгна за България, през първите
2-3 седмици отслабнах драстично - усещах го някак си по гащите и по пълнежа в
тях. Най-показателният индикатор за конкретния случай е когато се изпъча да
пикая: ако не си виждам “канелката”, засенчена отдолу под шкембето ми, значи имаме
сериозен проблем. После обаче, като се улегна всичко и си отиде по местата, аз
токова добре свикнах със своя комфортен ергенски живот, че много набързо пак се
“поправих” и върнах тегловното си състояние. Хем и поработих доста през този
период на самотност, но пък и харно си угаждах на душата - вечер ще рече да
изпия по някое аперитивче (2-3 да речем, но често пъти и повечко…), че салатка
ще си надробя с много олио, обилно поръсена със солчица и башка бучка сиренце
за мезе; хайде после и една обилна вечеря ще си стъкна по свой избор и предимно
от подбрани любими блюда (състояща се основно от яйца под всякаква форма, само
не и сурови) – след такъв гастрономически разкол резултатите не закъсняха и
стигнаха такива застрашителни стойности, че на кантара му се еба мамата, смазан
под собственото ми тегло. Сега ще гледам да поизгоря малко от натрупаните
калории и нечистотии из мен с тичане около квартала.
Ей
сега таман ми се обадиха бетонджиите, че ще дойдат в събота на оглед и да
преговаряме за площадката. С каква ли парá ще ме обръснат и те, мамка им
кожодерска и фашистка?…
26.08.2005 -
Сменям цвета на текста, защото не можах да си намеря черното писало. Неничко ще
дойде довечера у нас и утре хукваме двамата да му търсим кола. Ох, какво да го
правя - нали пак трябва да му помогнем с каквото поне можем. Миличките Цецови
по това време сигурно вече наближават Европата, ако не са я и стигнали даже. Те
снощи са потеглили от техния вилает. Не трябваше комай да казвам на татко за
това пусто опустяло резе – дейба и циганина миризлив, дето му го е продал само
с половината чарколяци! Знам, че това ще го ядоса и огорчи, ама и аз като съм
свикнал всичко да си казвам най-откровено още от невръстно дете, та вече не
знам кога да премълчавам истината и кога да лъжа по-нагло и безогледно. След
всичката добродетел обаче, на която ме научиха родителите, едва ли от сега
нататък и на тая възраст ще мога да се превъзпитам в обратна посока. Но няма
нищо загубено де - нито пък това ще спре процеса по изготвянето на вратата. А
като отида да купя точно каквото трябва за $60 директно от магазина и ще се
оправи работата. Така вместо да спестя някой мизерен грош, масрафът ще ми
излезе $80 - че то кое не ми е излязло през носа (и през гъза…), че и това
сега? Уж за по-хубаво си го мислех да стане, за по-евтино и най-вече заради
автентичното, българско и родно начало - е, нищо не е станало; много важно! Аз
дори не знам какво продават по тукашните магазини, защото само цената им ме
кара да подминавам рафтовете, щом зърна такива скъпи стоки. Предстои ми обаче
да се спра вече пред тях малко по-обстойно и може от двете резета да стане едно
- ще видим кое как ще съчетавам. Сега на Неничко колата да купим, че първо той
да миряса, пък тогаз ще продължавам заниманията си с врати и механи.
30.08.2005 - Посъбрах
доста информация за описване и то само от последните няколко дни. Почвам с
разказа си подробно и старателно още от петъка, когато вечерта веднага след
работа заминах за Бризбън. Взех Нени от мястото където работи, прибрахме се в
къщи и почнахме да търсим коли за продан из вестника с обявите. Вечеряхме
набързо и си легнахме, защото ни чакаше дълъг и емоционален ден.
В
събота сутринта ние с него хукнахме още от ранните зори на деня, а Даниела и
Неси ходиха на урок по музика, скитаха се по пазари, тържища и т.н. След като
изгледахме сума боклуци за по $1500 до $2000, най-накрая се спряхме на нещо,
което наистина си заслужаваше сумата от $1950. Самият Нени много се зарадва, а
пък и аз този път бях доста доволен от избора ни. Сега майка му ще ми даде $1000,
защото аз поех целия масраф, да не би да изпуснем сделката; така се бяхме
разбрали с нея - да делим наполовина. След проведените пазарлъци, взехме колата
и Нени се прибра щастлив у тях, а пък аз у нас. Независимо че описанието ми се
побра само в тези няколко реда, докато стигна до този момент, денят беше почти
към своя край…
Вечерта
се занимавах с моите изчисления и счетоводства на компютъра, гледахме един
глупав филм по телевизията и така безславно приключихме деня – ако не броим
успеха и удовлетворението от вече купената кола за нашия калпазанин.
В
неделя сутринта обаче аз здравата се залових с портата на механата. По едно
време и Ванеса изскочи навън да се рие из прахоляка заедно с мен, та помогна
детето толкова много. Аз пробивам дупките, тя ми подава гвоздеите един по един
и така монтажът стана много бързо. Обковах старата врата с едни специални
дъски, ама пък стана тежка – едвам помръдва; подобно като вход на замък или
по-скоро на манастирска порта заприлича. Добавих още две панти в касата – станаха
общо 5, а иначе 25 шурупа държат цялата врата. Пак ходих и се връщах няколко
пъти до железарския магазин, оставих им половината си седмична заплата на
касата, но пък сега всичко е баш както трябва. Купих и нарочно резе, с халки от
двете страни. Онова на шибания циганин ще го закача някъде по гредите, че да ми
напомня - като си отида другия път до Габрово, да му го строша у главата. То
нямаше да стане и без друго, защото му е много голяма шайбата. Вратата стана с
15 дъски по цялата си височина. Размерът между тях е около 130 мм, което е и
мястото, само където можеше да се разположи резето; единствено на правия
участък. Абе – всичко е идеално, нямайте кахър за нищо. Отидох в магазина и
намерих едно резе със скъсана опаковка. Че от $40 хората ми го дадоха само за
$20 – по този елегантен начин всичко вече е компенсирано като парични средства.
А междувременно Даниела си спомни, че на вашето резе действително е имало две
халки и че циганката отишла уж да вземе втората. Добре ама после сте се
ошашавили всичките и са ви излъгали, като не са ви дали другата част - но пък и
те бял ден няма да видят, циганската им вяра поганска. За обратната страна на
вратата (откъм коридора) купих една ламинирана плоскост, която изобразява
чамови дъски - приковах и нея, та всичко стана за чудо и приказ като по журнал.
Остава само да монтирам резето и малко да поостържа отзад дъските които
стърчат, че да може вратата да се отваря повече. Сега някои опират в касата на
вратата и се отваря едвам наполовина. С това приключи и активната ми дейност -
прибрах се вътре и почнахме да свирим с Ванеса. Последваха вечери, малко телевизия
и пак лягане, че дорде се обърнем и понеделника взе да ни чука по портата.
Вчера
в обедната си почивка ходих до един магазин да търся метална врата от ковано
желязо, но за сметка на това намерих плочки - обаче и те не ми стигат. Така в
петък с Дани отиваме да ги купим и продължаваме с оформлението на механата,
пердета и т.н.
Всеки
момент чакам да се обадите, че сте получили нашата скромна пратка, която ви
проводихме по Цецови. От една ковачница в Сидней ще поръчам пръчки от ковано и
усукано желязо, с което ще правя и врата на коридора – задачите ми никнат една
след друга като гъби след дъжд; нито нещо може да се завърши до край, нито пък
да спре само дотук...
01.09.2005 -
Отикахме “зимата” – днес е първия ден на австралийската пролет и наред с това
рождения ден на милата ни леля Маринка! Нека да е жива и здрава още дълги
години – да се радва на деца, внуци и правнуци! Аз довечера ще изпратя нарочно
съобщение по Албенчето с нашите най-сърдечни поздравления, адресирани лично до
нея.
Аз
вчера май пак не съм писал - почнах да правя чертежите на вратата и за сега
всичко изглежда много добре. Направих спецификация на материалите, които ще
поръчвам и я изпратих до ковачницата в Сидней за оценяване. Дано онези измислят
нещо, че да ме минат по малко по-евтина тарифа. Самите части не са скъпи, но за
сметка на това пък са много тежки (всичко се изработва от пръти с квадратно
сечение на размер 12 мм). Аз исках парчетата да са даже 16 мм, но нямат такива
мерки от вносните. А техните собствени струват 3-4 пъти по-скъпи от китайските.
Междувременно разбрахме, че Цецови са ви предали скромната ни пратчица - сега
ще си имате занимание поне за няколко дни напред.
Тази
седмица пак ще е къса откъм трудодни – утрешният се води официален почивен ден,
макар че е петък – това е заради местния селски панаир. Аз ще дойда на работа
само за няколко часа и след това с Даниела отиваме на “екскурзия” – трябва да
купим плочите за пътеката в задния двор; после ще посетим не един ами два
търга, където може да заложим малко парички на вещи, които вече неотложно ни
трябват. Имаме нужда от маса и столове за механата; също вече и от хладилник,
защото онзи в коридора издъхна и си изпя песента.
Дани
днес е била на някакво интервю, което по нейна преценка е минало много успешно
- сега чака в къщи на педал и слухти пред телефона онези да й се обадят, че пак
да почва работа. Снощи Ванеса пък ме води в училището си на тържество по случай
денят на татковците, който е в неделя. От своя страна сега използвам случая и
аз да поздравя моя татко, макар и само задочно чрез редовете на това писмо, тъй
като няма да пиша утре, нито пък през уикенда – пред листите ще се завърна
най-рано в понеделник. По този повод казвам: “Благодаря ти татко мой, за всичко
което си направил и продължаваш да правиш за мен! - да си ми жив и здрав,
спокоен и щастлив!”
Във
връзка с предстоящия празник, снощи децата ни водиха из класните си стаи,
показваха ни техни рисунки, игри и въобще обясняваха много ентусиазирано къде и
как протичат занятията им в училище. После пяха, играха, раздадоха ни на края и
по една кесия с пуканки, след което се разотидохме по домовете. Това
своеобразно тържество беше много хубаво и Ванеса преливаше от щастие (баси,
тези деца са се объркали нещо през новия век - чак пък толкова да си обичат
училището; ай сиктир, ве – едно време ние га че ли не бяхме чак толкова
умопомрачени). Аз успях да заснема малко филмови кадри и да щракна няколко
снимки. Много скоро Неси ще бъде готова да изнесе поредният си видео концерт,
който ще запиша на камерата, че да ви подготвя още една касетка за гледане.
Тази
събота и неделя съм ги обрекъл на заключителни операции в механата - брави,
резета, пердета и т.н., защото времето се оправи вече и трябва да излизам “на
полето”. Там ме чакат камъните по стъпалата, бетони, павета и какво ли още не.
Ами
аз мисля това да е всичко на този етап – от утре насетне се задава богат
информационен блок, който също ще включи съботния и неделен ден. Това само по
себе си за всички вас ще означава, че в понеделник писмото ми ще бъде преситено
със съдържание и хич няма да е така постно, както до момента. За сега -
довиждане и до най-нови срещи в ефира на програмата.
05.09.2005 -
Последните почивни дни минаха при сравнително висок процент на извършена работа
и мощно КПД, клонящо чак към горната си мъртва точка (ако въобще има такова
сравнително понятие в съвременната техника).
В
петък, както беше по предварителния план - бях на работа точно в 06:00. Седях в
офиса 4½ часа, посвърших все пак нещо и си тръгнах. По принцип това беше
задължителен почивен ден заради местния панаир, но пък специално нашия отдел
работеше на пълни обороти, заради навременното приключването на проекта. Е,
отдадох им и аз своят половин трудоден в името на прогреса и процъфтяването на
капитализма, после което се прибрах у нас по най-социалистически; като след
Ленински съботник примерно. Натоварих ремаркето, Даниела и Ванеса, и вече с
другата кола пристъпихме към изпълнението на предстоящите задачи.
Първо
отидохме да купим плочите - дадоха ни ги по $10/м², което е смешно евтино за
такъв вид продукт (нека го наречем “строителен материал”). По моите
дълбокомислени инженерни изчисления, трябваха ми барем още 120 плочи, но аз
качих 150 парчета - за всеки случай (много обичам да има бол от всичко, особено
когато става въпрос за малки масрафи). От там, много внимателно и бавно, защото
ремаркето пак прехвърли допустимите си килограми на полезен товар (една плоча
тежи 6½ кг, при размери 230 x 190 x 60 мм и материал чистокръвен бетон),
отправихме се към единия от набелязаните търгове. Той се намира в съседния щат,
само на около 60 км от дома, но с този тежкотоварен прицеп, закачен за гъза ми,
придвижването по магистралата ставаше доста плахо и предпазливо. Там очите ми
се спряха на разни маси, столове и друга покъщнина, но след като последните не
получиха одобрението от главния архитект на строежа, се въздържахме от
залаганията си и не сме трошили никакви излишни пари за нищо. Обядвахме скромно
и почтено в една миризлива закусвалня, воняща на риба и прегоряло олио, след
което потеглихме обратно към нас, където по път също се отбихме през едно друго
подобно тържище. И там нищо не харесахме, та на края се прибрахме у нас с
празни ръце. Разтоварихме плочите - аз подредих и тях в предния двор при
останалата ми стока, накладохме огъня в оджака и седнахме отвън на разпивка.
Разбира се преди това минахме през задължителните ритуали по къпане, миене,
пазаруване, свирене с Ванеса – всички те заедно си вървят по правилата Божии и
ако аз някой път случайно не ги спомена в оплакванията си, хубаво е да знаете,
че те просто се случват закономерно и по подразбиране; ежедневно, дори
ежечасно. Така с по няколко мастики ние приключихме петъчния, уж празничен и
почивен ден.
На
следващата ранна утрин (съботната), аз се залових с подредбата на механата,
приключих с монтажа на резето, свалях от тавана разни чаши и посуда, украшения
и накити; дори изхвърлих няколко ненужни вещи, които не знам как ми се
откъснаха от сърцето. Въобще, занимавах се все с пипкава дейност, дето отнема
доволно много време, а пък на края по нищо не си личи, че е свършено нещо
по-съществено. И така, та целия шибан ден. След обяд Даниела ходи за пердета,
куки и корнизи купува, заедно с други домашни потреби. Сутринта пък води Неси
на урок, че аз нали бях зает с друго. Успях да накроя тръбите, сложих им
куките, закрепих корнизите и с това дейността приключи. Вечерта се забавлявах
със свирене и пеене, всякакви други ритуали, малко зяпане на телевизия и хайде
- по леглата.
Наред
с всичко, вчера беше и Денят на татковците, та сутринта Ванеса ме изненада с
разни нейни подаръци, дето са ги правили в градината. Тя цяла седмица
непрекъснато приказва за тях и за този празничен ден и уж всичко пази в пълна
тайна. Него ден аз бях станал още в 06:00. За да не вдигам много шум в ранното
неделно утро, залових се с тихи игри и научни занимания - трябваше да намажа
вратата на механата с консервиращо масло, както и рамката й; после по същия
начин прозореца, первазите и останалата дървения. До това време стана и обяд,
че влязох в къщи да уважа тържествената и празнична маса. Следобеда започнаха
вътрешните подредби в механата - украшенията ни обаче дойдоха много повече от
свободната площ по рафтове и етажерки. Изкарах старата музикална уредба и я
инсталирах в шкафа – сега пък допрях до нуждата от ток и съответните контакти.
Хайде, катерих се като маймуна по тавана, връзвах и теглих нови жици. От
кабела, който пуснахме с татко да захраним работилницата, направих връзка с
отклонение. През нарочна дупка в тавана, отзад по гърба на шкафа, който за
целта също пробих, вкарах кабела в една от нишите на секцията, където се побра
и самата уредба. Тази пипкава дейност също ми отне сума време; качване-слизане
по стълбата, досущ като шимпанзетата в зоопарка. На края и музиката свирна, че
като я издъних до краен предел с едни кючеци на Тодор Колев – покрива на
колибата ни чак щеше да се надигне от мощната сила на звука. Даниелчето през
това време пък се беше развилняла с пердетата на механата, а аз за да не й преча
на ентусиазма, се смачках в едно от кьошетата с премръзнала от студ бира в
ръка. Тези перденца, дето ги бяхте донесли от България дойдоха малко въздлъжки
на размер. За да ги спасим все пак и да ползваме именно тях като наша свещена
домашна реликва, отгоре ги отрязахме колкото да им останат дантелките - Дани ги
подши с машината на съседката и всичко стана прекрасно, като в приказката за
горската къщичка на баба Яга. Най-накрая ходих и до съседите, че те бяха секли
едни дървета в техния двор - исках да им взема клоните за камината, преди да са
изхвърлили вършината. Толкова хубавичко си починах пак през почивния ден,
особено пък и на края, със свиренето на Ванеса. Тя си легна, ние с майка й
изгледахме един филм по телевизията, пихме по някоя и друга ракийца за празника
и си разотидохме по каютите.
06.09.2005 -
Днес пък нямам никаква служебна работа - ама като казвам “никаква”, това значи
абсолютната нула (а аз много обичам така - да се подрапвам по макарите,
демонстрирайки в същото време голямата си заетост пред останалите жмигльовци;
досущ както беше по времето на социализма, който ни научи на тези и разбира се
на много други подобни, все полезни мурафети). Вчера свърших последната си
задача, а шефовете ги няма че да ми дадат друга – така аз цял ден вече се скатавам
зад компютъра като дневален на армейска рота. За да си уплътня работното време,
напред излизах че си купих още гвоздеи за конски подкови от един съседен до
фабриката магазин; паралелно с това въртя телефоните и организирам нарочен
бетонджия, който да дойде у нас и да ми направи площадката. Това вече не е
работа за мен, а пък не е и малко като площ и количество. Аз когато лях плочата
на коридора, бетонът общо беше малко над кубик и половина – обработката му ми
отне цял ден, при това тогава бях съвсем сам и се изкривих от мъка. После дни
наред не можех да си разгъна израстъците по тялото (кръст, гъз, крака, ръце…);
отделно дето от умора бях загубил половата си мощ и сексуално влечение за период
от цели 24 часа – а това омекнало състояние на духа и тялото е вече фатално, поне
в моя случай. Сега обаче насреща си имам около 2½, а спокойно може да са и 3
кубика с бетон. Този път площта е по-голяма, по-дълга е алеята покрай гаража и
т.н. Реално погледнато това са си два цели и шибани дни на къртовски труд! И
хайде, нека това да го оставим настрана, но при изливането на бетона много
важно е да му се дадат нужните наклони, така че водата да си изтича навън, а не
да се наводним като мишки на първия паднал по-проливен дъжд (а пък тук как
вали, заеби! – все едно, че цели кофпомпи се изливат от небето). Когато веднъж
аз имам пред себе си плочата добре отлята, после само ще я облека с плочки -
това поне вече не ми представлява проблем. Обаче нивата и наклоните отдолу
трябва да ги получа предварително - аз само да лепя плочника по готовото. Нека
да видим какъв масраф ще отсече и този мой грандиозен проект; ножът вече ми е
подпрял кокала – умиргане има, отлагане няма, защото сега всичката пепел и кал
влизат вътре в коридора, от там през прага и вратата се разпределят равномерно по
мокета в стаите и става верижната реакция (която може да завърши и дори с
развод; стига бе, шегувам се – аз не съм такъв човек…). Един път да се
циментира отпред, плочките могат да изчакат по-благоприятни времена. Та ето с
какви организационни мероприятия се занимавам днес – да не мислите, че ми е
лесно.
В
събота ще почна изкопа и ще разбия стария бетон. Предната му част е много
надигната и така тя изхвърля цялото ниво нагоре. Там преди време имаше подврян
един огромен корен на дърво, което аз впоследствие отсякох. Обаче с годините
онзи раснал и надигал, пораснал още повече и продължил да надига, дорде не
надигнал цялата бетонна плоча кажи-речи с една педя над останалото ниво на
алеята. Та сега ще трябва да я разбия с чука и да изхвърля старите отломки; или
пък ако мога да ги използвам за пълнеж в основата на новия бетон. После трябва
да вържа арматурно желязо, кофраж да му скова и чак тогава да изливаме цимента.
Хайде - със желязото се справям горе-долу добре, защото е по моята специалност;
то не ще и толкова голяма философия. Обаче въпроса с кофражите ме бърка малко,
защото тая тема я нямам развита в конспекта. Освен това и подходящ материал
нямам; на всичкото отгоре горната част на дъската се прави по нужното ниво и
наклон, която пък служи да се води мастара по нея. Докато аз с такива и подобни
наклонени нива и гладки наклони съм меко казано скаран - зидам криво и изливам
бетон обикновено с обратен наклон, та стават локви. Ей затуй ще викам майстор,
че да го направи като хората.
Иначе
въпросът с механата вече е ликвидиран – отдавна всичко си е по местата;
перденца, килимчета, украшенийца и всякакви джунджурийки! Имам само да оплескам
с боя горните первази между стените и таванните плоскости. Те останаха само два
- на дългата стена над прозореца и на късата, точно над вратата. Ще търся
някаква кафеникава боя, която да отива на общия “дървен” фон. С тези гвоздеи,
които купих днес ще накова и едни метални декоративни обкови отвътре на вратата
и това ще й е краят. Аз от външната страна ги закрепих с винтове, но там
обстановката е малко по-модернистична. Дивото и автентично, истинското
българско и родно се намира отвътре зад портата, където всичко е значително
по-грубо и недодялано – като в селска плевня.
Ванеса
вече е готова за своята музикална “продукция” - някоя вечер ще й запиша
изпълненията с видеокамерата. Тя има доста песнички, които свири добре, а пък с
класическото си парче направо ми изпълва душата. Специално с него за сега е
малко плаха и несигурна, но когато се улучи от пръв път да не го сбърка, звучи
много хубаво.
07.09.2005 - И
днес атмосферата покрай мен е доста спокойна - тук на работа имам предвид.
Добре че си намерих какво да правя, та да ми минат часовете по-бързо. Снощи
записах Неси, докато тя свири своите песни. “Концертът” й беше сравнително
добър - само малко на края не можа да се справи с класическата мелодия. Ще
продължим да я упражняваме още и тогава ще я записваме на нова сметка. Но общо
взето всичко върви много добре, а пък какво ли да искам и аз повече от това: че
нали детето е още едва на пет годинки и половина. Дано и за в бъдеще да
напредва все така, че да постигне някакви по-сериозни успехи.
Иначе
около нас няма нищо ново. Преговарям с бетонджиите - в неделя ще идват двама
тиквеника на оглед, та да ми кажат цената си. Чакам цена и за металните части
за вратата в коридора, че да почвам и нея да кроя от края. И там ще падне
голяма врътня, но трябва да се прави - няма как. Независимо от всичко, първата
ми приоритетна задача остава бетонната площадка с пътеката пред къщата, за да
спрем нанасянето на боклука към вътрешността на пещерата (пардон – къщата ни
визирах в конкретния пасаж).
Даниела
днес е на работа – вече почвам аз да водя Ванеса сутрин на градината, а пък тя
ще я прибира следобед след смяната си. Днес ходих и до търга, от който все по
нещо си печелим напоследък. Онзи ден Даниела заложи няколко гроша на една много
хубава ваза с изкуствени цветя. Тя ще отиде в коридора и ще заеме мястото на
онази амфора, с която се сдобихме от същия търг. Последната пък ще застане
отвън в антрето, защото много добре се връзва по цветове и стил с останалата коридорна
обстановка. Довечера, след като утихне малко и се умири семейния кошер, ще
запиша филма който заснех снощи. В почивните дни ще снимам механата с всичките
й орнаменти. На 02 Октомври ще ходим на излет, организиран от Профкомитета на
завода – за всички служители, заедно с техните семейства и дечурлига. Аз ще
участвам в състезания с картинги. От това мероприятие също ще има подробен филм
- дано успеем да запълним една касетка пак.
08.09.2005 -
Снощи, след свиренето ни с Ванеса, с Даниела решихме да се позанимаем и малко с
вътрешното обзавеждане на механата. Имахме едни стари картини, които трябваше
да намерят своето достойно място по стените. Добре ама те пък нямаха връвчици
отзад на които да висят, та пак се разправях с работилници и ръкоделие, ковах
кабърчета, лепих с лепило и времето ми за почивка мина в общо
художествено-творческо занаятчийство. Междувременно Даниела донесе и чергите,
които постлахме надлъж в механата. Оле-ле, амчи то стана чудно, бре! Че като си
сипахме и по едно двойно питие (няколко пъти…), че като надух касетофона със
записите на чичо Божко (особено онези, “лозарските” - стари шлагери и т.н.) -
ако Даниелчето не ме беше подкарала своевременно навътре към кревата, аз щях да
си осъмна на паралията в тая одая; хем щях да се напия, че да спя като казак
след битка, хем пък и на работа нямаше да отида на следващия ден! Тя довечера
ще ходи на някакво женско тържество с нейните бивши колежки от предишната й
работа. На новата си пък се запознала с една българка от Пловдив, която също е
медицинска сестра като нея, но работи само нощни и втори смени. Мъжът й пък е
австралиец - запознали се с него в Лондон, докато и двамата са работили там. И
той работи в същото лечебно заведение като болногледач – не знам дали има
такова понятие медицински “брат”, след като в този случай сестрата е
по-популярното название. Скоро ще поканим тези хора на гости, че да установим
дружеските си отношения и с тях.
Изпратих
няколко съобщения на татко с въпроси от най-общ характер - исках да знам
телефона на Огнян, защото днес Ленчето има рожден ден; биваше довечера да й
пратим един поздравителен SMS. Наш Цецо също е роден на тази дата – нищо чудно
те даже да се съберат заедно и да го отпразнуват порядъчно, ако вече не са
запрашили към морето, както се гласяха.
Аз
само чакам и утрешния ден да мине, че да почвам подготовката на бетонната
площадка пред къщата. Това включва извършването и на малко предварителна копан,
която е неотлъчна дейност преди самото изливане на сместа; после теренът трябва
да се подравни и т.н. Старата отломка бетон ще разбия с чука, че да имам разни
парчетии за пълнеж – въобще, пак ми се родиха разнообразни занимания и приятно
ръкоделие. В събота пък сме на урок с Ванеса. Довечера, докато я няма Даниела
из дома, ще прехвърля филма който снощи записах със свиренето на
концерт-майсторката. През почивните дни ще гледам да заснема и кадри от
механата, но коя от всичките ми запланувани точки ще бъде изпълнена и коя пък
отхвърлена – не мога да прогнозирам от сега.
09.09.2005 -
Снощи дойдоха да вземат Даниела от нас и с една нейна колежка заминаха на
вечеря. Ние с малкото Неси също излязохме да обиколим езерото. Аз я носих “на
чуш” и тя много се радва, като си тръска задника по врата ми. После се
прибрахме - сложих й да яде от зелето с месо, което Даниела беше сготвила, а аз
влязох да се изкъпя. После двамата седнахме на пианото и добре посвирихме.
Ванеса вече доста хубаво научи най-новата си песен. Тези дни пак ще я запиша,
специално нея, защото е много хубава и е сравнително сложна. Като приключихме с
музикалните занимания тя си легна, а аз се залових да прехвърлям филма от
камерата на голяма касетка. Последната е пълна до половината кажи-речи - тези
дни ще се опитам да запечатам още някой и друг кадър. Докато се занимавах с
тази дейност и Даниела се прибра от моабета. Изкарали си добре, завалийките;
естествено. Тя от другата седмица вече започва по-редовно да ходи на работа,
защото до сега смените й бяха малко разхвърляни и разпокъсани.
В
неделя ще дойдат двама бетонджии, за да огледат плочника и да ми дадат цена, а
аз още утре започвам да го подготвям за наливане. Най-после снощи си намерих
малкия компакт диск - който слушахме с вас и го ползвахме преди да купим DVD-то
(Даниелчето така старателно го беше “прибрала”, че самата тя не можа да го
открие измежду купищата с ненужна покъщнина и домашни непотребности). То пък сега
заминава в механата и ще продължи съществуването си там. Довечера по план имам
да закача две картини в коридора и окончателно да свържа музикалните уредби.
Нещо автостопа на магнетофона ми прави бели - включва се по всяко време, дори и
без да има касетка вътре. Трябва да го отворя, да бутна с отвертката тук-таме и
ако не мога да го оправя, просто ще го елиминирам по някакъв начин; хич не ми е
изтрябвала и тази изгъзица.
12.09.2005 -
Одисеята продължава, само че не онази на другаря Омир, ами моята си лична
драма. В петък вечерта след работа пак се занимавах с домакинството из района
на механата. Заковах картините, свързах компакт диска, че да си слушаме
българската музика и там. Последва задължителното свирене с Ванеса и някои
други рутинни ритуали. Тя вече много хубаво си е научила класическото парче и е
готова за снимки пред обектива на камерата. На края Даниела надялка и една
мощна салата, та вечеринката ни пак се проточи до сред нощите.
В
събота сутринта Неничко ненадейно цъфна пред дома с новата си кола - вече
регистрирана и напълно оправена. Станал и той рано, та решил да ни навести и да
си покаже колата. Тъкмо беше и време за урока на Неси, та отидохме заедно с
него до там. После пък се ровихме в една гробница за стари коли да търсим перка
за радиатора й, защото такава липсваше при покупката на возилото. От няколко
възможни, избрахме една сравнително подходяща, която уйдиса по мярка и ние я
монтирахме още там. Прибрахме се в къщи, където Даниела ни чакаше с вече
сервирана маса, та си направихме и един празничен гала-обяд със супа топчета.
Помотахме се още малко из къщи - Неничко към 14:30 си тръгна обратно за
Бризбън, а аз се залових с разни дреболии за доизкусуряване.
Първо
отидох пак “да се разпиша” в регистрите на железарския магазин, защото
продавачките ако не ме видят на касите барем два пъти в съботния ден и поне
веднъж в неделния за купуване на забравени материали и пособия, мислят си че
съм умрял. Купих едни крушки, които бяха изгорели; на тоя “Филипс” сигурно му
се вдигнаха акциите от моите постоянни вноски за електрически крушки - всеки
път им оставям по $2, а пък те горят една след друга, като клечка кибрит; не
знам колко бройки съм купил до сега, но всеки случай са пределно много! Взех и
едни специални скоби за гофриран маркуч, че в него съм прокарал кабела за тока
към механата. Трябваше само да го прикова към гърба на шкафа откъм работилницата,
за да не ми се мандахерца от вятъра. Върнахме се и аз се залових с тази
дейност. Имах да довърша и един метален обков за вратата на механата, който пък
прикрепих с гвоздеи за конски подкови. Те обаче са много меки и лесно се
кривят, та пак пробивах дупки, разнасях бормашини напред-назад, стърготини
събирах с метлата и прочие забавления. До вечерта се занимавах и с един
прототип за вратата на коридора - исках да видя как ще действат двупосочните
панти, които имам от някъде. За целта трябваше временно да ги прикрепя към две
дъски за “жив” модел. Смятам, че ще стане добре – много скоро почвам и с това
да се занимавам. Вечеряхме, гледахме филма по телевизията и си легнахме.
Разбира се преди това с Неси проведохме и задължителното свирене.
По
принцип малката е във ваканция от официалните музикални уроци, но за сметка на
това дейността с упражненията й продължава с най-пълна сила и през ваканционния
период дори, без оглед на съботи или пък на недели. Учителката е много доволна
от нейния успех и напредък - чрез музикалната школа организират някакъв детски
концерт на 27 Ноември, в който ще вземе участие и нашата малка изпълнителка! А
тя още от сега приказва какво щяла да си облече, как щяла да се поклони на
публиката и как не искала да я снимат “онези хора” за телевизията - само аз
можело да й правя “сМиНки”, както се изразява с детския си и смесен
българо-английски език (вместо правилното “снимки”). Още не знаем с кои песни
ще се представяме – предполагам, учителката ще ни насочи към най-подходящите за
случая.
А
вчера вече, независимо че беше неделя, започна и по-сериозната ми дейност по
двора. Когато станах сутринта все още беше доста рано за вдигане на шум около
езерото, та се хванах да изкопая малко пръст встрани от бъдещата бетонна пътека
- хем да я поразширя малко, хем пък да я направя точно колкото е широка бялата
метална порта; приравних я с колеца на вратата. Като свърших с траншеята, че
като пипнах онзи голям чук на съседа (с подобен каменарски чук разбивахме
спеклата се Казанлъшка кал по шибаните вериги на още по-шибаните танкове в
най-шибаната родна казарма…), че като се развъртях със сапа и завчас наломих
онази част от съществуващата бетонна пътека, която поначало беше надигната от
прекомерния растеж на едни гадни дървесни корени; това нейно състояние отдавна
ми дразнеше погледа и очите, та се бях заканил един ден да я ремонтирам. Е,
този ден вече дойде – само дето си мислех, че ще можем да я заровим под новия бетон.
Обаче за жалост тя много изхвърля цялото ниво нагоре и майсторите ме
посъветваха по-добре да я разбия и махна изцяло. Така блъсках с чука като
откачен, попържах де на ум, де силно на глас - и то пак добре, че който е
правил тази пътека още навремето, просто си е оставил ръцете на нея, та успях
да я разбия малко по-лесно. В нея нямаше нито едно парче желязо - излята беше
съвсем свободно, отгоре върху пръстта; за това след години тези коренища са я
надигнали. Виж, другите й части по-навътре са добре, с правилен наклон за
изтичане на водата и т.н., но специално тази отсечка много лошо стърчеше и
всеки път по някой от нас се препъва в ръба. Традиционна жертва става и нашия
съсед Рон, който като се напие и хич не гледа къде и как стъпва – колко пъти
съм го изправял на краката си, а той се свлича обратно като празен чувал от Смоленски
картофи. През това време Даниела ходи да се подстригва, та се включи и тя в
почистването на района, след като се завърна от фризьорката. Аз тъкмо бях
приключил с разбиването на бетона и за нея имаше предостатъчно ниско
квалифицирана и непривлекателна товаро-разтоварна дейност, докато сортира
отломките по големина. Добре ама сега пък входа на къщата се заприщи с пръст и
бетонни парчета, та взехме решение да разчистим боклука веднага, защото иначе
много пречи и се разнася навред. На това място другата събота ще пристигне
нарочен бетоновоз, за да наливаме новата площадка. Бях махнал вече и вратата
(бялата, която е между стените на къщата и гаража) – тя също щеше да затормози
изливането и заглаждането на новия бетон, та разчистих всичко за наше удобство
при манипулацията с лопатите, докато ни трае акцията. Освен това тя цялата
трябва да се монтира малко по-високо, защото пътеката ще стане по-дебела - ще я
мисля и нея едва като й дойде времето, че мозъка ми пак взе да се затлачва с
безразборна информация.
Хармана
вече се беше ачтисал - почнахме да товарим боклуците в ремаркето: Даниелчето с
въглищарската лопатка пръстта, а пък аз с голи ръце мятах бетоновите късове и
на всеки от тях оставях по едно парче кожа от пръстите си. Напълнихме товар за
пълен курс и отидох на бунището, че да го изхвърля. Там се поразшетах малко из
“експонатите” и в един случаен трап открих някакъв стар, доволно ръждив сърп -
чуден подарък и украшение за механата. Прибрах си го естествено, без да ме види
никой, защото е много забранено да се вземат разни полезни вещи от бунището
(считат го за грабеж, плячкосване, обир по време на военно отстъпление или нещо
подобно; с други думи - мародерство). За целта на същата територия има
специализиран магазин (бутик…), с няколко души персонал, които по цял ден
работят на заплата към Съвета. Те се ровят най-старателно из боклуците на
хората и прибират всичко що-годе годно по тяхна лична преценка. После тези
боклуци отиват в магазина и се продават също на нищожни цени, но пък
достатъчни, че да покриват някои дребни масрафи по самозадоволяването. А иначе
официално разгледано, въпросното място е собственост на Кметството и
работниците са негови верни служители – както и да е.
Та,
да се върнем на сърпа – кметската и градската управа нека ме прощават; ибаз го
Кметството, ибаз го и Съвета – сърпът си е мой, щото аз съм си го намерил пръв!
След като го маскирах, сякаш беше случайно попаднала стока в багажника на
колата, рекох да им надникна и в дюкяна, че ми трябваше още малко бетонно
желязо за площадката. Тони ми беше дал едни негови остатъци, които ми свършиха
чудесна работа. Намерих още няколко подобни и ги заделих настрана, които платих
чак на втория курс - когато пак ходих да изхвърлям моите боклуци. През това
време съседа беше нарязал едни клони от техните дървета, та натоварих и тях за
бунището. Но първо ги обработих аз с балтията и прибрах всичко годно за
камината - ще има достатъчно дръвца за огрев барем за две канибалски вечери.
Като натоварих боклука от нас пак се върнах на сметището, че да им изсипя
бетонните отломки, премесени с пръст, клони и листа. Назад пък си прибрах и
железните скари и решетки, дето хайваните ми ги продадоха за цели 15$!!!
(сигурно са си взели порцион и за сърпа, мамка им фашистка и ненаситна...). С
благородната цел да им отмъстя обаче, за високата цена на бетонното желязо, аз
от своя страна им наложих наказание, като ги издебнах и току под носовете им от
там повлякох един много хубав пън, та прибрах и него в багажника – виж, той
вече ще гори цяла нощ. Върнах се в къщи и веднага почнах да се занимавам с
арматурата. С ъглошлайфа накроих парчетата и употребих всичко до последния грам
и последната метална стружка. Като пристигне човека в събота сутринта, докато
той се занимава с кофража, аз пък ще навържа железата с тел – така или иначе,
съгласно поръчката точно в 10:00 ще ни стоварят първата порция бетон. Дано само
да е добро времето, че ако случайно завали, положението ще стане страшно.
Същата вечер ще бъдем на гости у съседите - канили са ни хората, заедно с други
техни и наши вече, общи познати и приятели.
Аз,
за да продължа мисълта си от вчера, умишлено не написах датата, че да не ми се
разпокъсва разказа; само за любителите на статистиката уточнявам - 13.09.2005. Докато в неделя оправих
пръти, железа и едно-друго, с това работата ми по двора приключи, а и денят
беше вече към своя край. Магазините обаче още не бяха затворили, та само се
окъпах и пак излязох. И къде мислите, че отидох? - право в железарията се
забих. Предния ден бях купил една крушка 60 W за фенера в механата. Слагам я
обаче вечерта - не работи. Та ходих да им я връщам и да ми я подменят с друга.
Предполагам, баш на това място някой “умник” би си казал, че така съм можел да
сменя и някоя стара, вече отдавна изгоряла крушка. Бързам да изпреваря
погрешните му и зловредни помисли, защото в това общество честността особено в
търговските взаимоотношения е издигната в култ и е поставена на пиедестал; от
там тръгва и произлиза всичко останало, разбира се. Никой не би посмял да се
унижи до такава степен, че да шикалкави по подобен евтин и цигански начин,
навреждайки единствено на самият себе си. Търговецът можеш да го излъжеш поне
веднъж или дваж – не би се намерил обаче и един да го направи поради душевната
чистота, която всеки носи в пазвата си. Това е една от многото причини, поради
които никъде по белия свят не ни искат и не ни допускат, страхувайки се че от
нас не става нищо друго, освен едни крадци и разбойници (множество факти вече
доказват това – проституция, банкови обири, кражби на коли, злоупотреба с
кредитни карти; да изброявам ли още или ще се сетите сами?). За жалост те не са
много далеч от истината и единствено само малките изключения успяват да се
наложат и изплуват нагоре. И ако по-рано социо-комуноидният строй не ни
допускаше да припарим “навън” поради редица политически и социални причини, в
днешни времена, когато управляват същите, само че вече отроци и наследници на
отколешните партизански главорези, цивилизованият свят спуска бариерата си и
хич биля не иска източната плява (още по-малко пък балканската…) сред иначе
кристално чистото си общество. Та, такива ми ти работи, драголюбний и
драгоценний читателю мой. Прощавай за чистосърдечните ми разсъждения и анализи
– дано не си се разпознал някъде измежду редовете…
Във
въпросния магазин неотдавна бях видял едни кранове за чешми - намалили ги
търговците, че да си очистят рафтовете от залежалата и непродадена стока, за да
ги заредят с новоизлезлите модели. Понеже Даниела ме насърчи да купя такъв
комплект за мивката в новия коридор, та ходих и тях да видя. Спрях се на едни и
ги взех тутакси за $40, намалени от $145! Чисто нови и непокътнати бяха – аз
лично ги извадих от опаковката им. Взех и още нещо, което ми трябваше за бетона
и се прибрах. А - ходих също и за хляб до гастронома. Още от вратата седнахме
да свирим с Ванеса. Тя милата, върви и напредва много добре - как обаче свири
толкова вярно, след като още не познава и нотите дори?! Изглежда, че първо
запомня пръстите и клавишите, но нотите продължава да ги бърка. Снощи й написах
няколко реда - ще почне да ги учи една по една, като ги пише по много пъти.
Вечерта уж седнах да гледам филма, но съм заспал пред телевизора като
кооператор след лятна жетва. Ами и как няма? - след тази толкова хубава
“почивка” и разходки през целия ден...
14.09.2005 –
Снощи, в един от антрактите спрях водата, за да монтирам новите кранове.
Станаха чудно, въпреки че сега коритото ни за препиране на мръсни гащи мяза на
биде в скъп и тежък арабски хотел! Иначе други занимавки и задевки нямам на тоя
етап - с нетърпение чакам да дойде събота, че да ликвидирам тоя голям строителен
обект: бетонената площадка пред къщата. После идва и не по-малкия подобен, а
именно - обличането му пък с плочки. По всяка вероятност там ще слагаме подобни
на онези, които имаме вече в механата, само че двойни по размер - 300 x 300 мм,
докато в механата са половинки (150 x 300 мм). Но аз ще доставя известни количества
и от тях, за да направя някаква интересна шарка. С цяла плочка, половинка и
четвъртинка може да се измисли нещо уникално. Общата площ за покриване ще бъде
около 22 м²; специално този участък е сравнително прав и полагането им би
трябвало да върви по-бързо, но все пак - едно на друго пак ще отидат три
седмици; както и да го смятам. Чак тогава ще се местя пак на стъпалата. О - не!
Технологията ми е грешна - първо ще трябва да боядисаме стените на къщата и
гаража, а после да лепя плочките по земята, че иначе те ще станат на нищо като
ги наплескам отгоре с четката и валяка.
15.09.2005 -
Хайде, на многая лета, мила наша майчице - свидна и свята! Да си ни жива и
здрава още дълги години и дай Боже да се радваш на успех, постигнат от деца и
внучета! Довечера ще се обадим по телефона, а за тържествената част
най-вероятно отново ще седнем в механата, че да използваме времето докато е по-хладно
– опасявам се, че през лятото това помещение няма да бъде особено използваемо;
много горещо ще бъде там. На тавана няма поставена изолационна вата, а се оказа
че тя помага доста в температурно отношение. Ако се лиша от “складовата база”,
която е създадена за сега под керемидите на покрива, аз и сам мога да наредя
дюшечета от въпросната вата, с което значително да подобря климатичните условия
долу в стаята. Но пък къде ще складирам боклуците си при тази ситуация? Нека
видим все пак, какво ще е положението през лятото и тогава ще решим. Ще сваля
всичко временно долу, за да поставя изолацията и после, върху дъски между
гредите ще си подредя обратно съкровищата (с които не искам да се разделя от
инат, а не че са ми изтрябвали чак толкова много). По този начин всичко ще
стане много интелигентно, но пък не съм сигурен дали ще ми се образува този
излишен тропулак. Освен това сега акъла ми е насочен в други посоки и хич не
мога да мисля за тези малки подробности. Ще видим - времето ще си покаже
най-добре как да постъпим. Нека да отлеем бетончето изпървом, пък тогаз ще
кроим следващите планове.
Тази
сутрин разговарях за последно с човека - уговорихме се той да дойде в къщи към
06:30 в събота сутринта и докато пристигне камиона с бетона в 10:00, ние вече
да сме направили кофража и да сме вързали желязото. Шофьорът на бетоновоза само
ще го изсипе на 2-3 места с хобота отзад и за ½ час сме готови. После хвърлям
сили по вратата на коридора и бояджилъка. Най-първо обаче трябва да боядисаме
улуците и стрехите в един цвят, различен от белия цвят на стените. За покрива
още нищо не се знае, защото усещам, че на съседите не им се дават пари за
техния дял, а аз не мога да боядисам само моята част. За това ще видя кога ще
ми падне пердето връз очите и ще предприема цялостното боядисване на циглите за
моя сметка. Масрафът за цялата работа ще отсече едни грешни $2200 - чакам да
видя до кога ще съм на тая работа и дали ще се зададе някакъв друг по-дълъг
проект, че да мога да освободя толкова много пари на камара само заради това.
Е, то не че ги нямаме и сега, но нали не му е дошло още времето, та все гледам
да отлагам тази скъпа дейност.
19.09.2005 – Ето,
че пак дойде понеделника, без да усетим нищо нито от съботата, нито от неделята.
В петък не съм писал, защото ми беше ден за литературно разтоварване и ходене
на търг в обедната почивка. Заложих малко кинти на едни столове и на един
хладилник; надявам се, че поне него трябва да спечелим. Столовете са чудни,
дървени и много стабилни - исках да ги купя за механата, но впоследствие
излезе, че са доста скъпи и едва ли ще се преборя с цената им. Ще проверя какви
са резултатите довечера на Интернета.
В
четвъртъка пък, нали беше рождения ден на майка, та рекохме да се обадим по
телефона и да я зарадваме с личните си поздравления. На няколко пъти обаче
линията ми даваше “заето”. После пък на шибания телефон му свършиха батериите,
та трябваше да се обаждам от факс-машината, която е в другата стая. Даниела
също се опишмани и почна да звъни на Емето в София. Консулката тук бави
документите, защото все по нещо дребно им липсва – един път бяха подписи, друг
път валидни български паспорти и т.н. Дано днес вече да ги завери тези нейни
въжишки документи, че да ги пращаме назад. Въобще у нас беше една малка
галимация - нещо като гражданска война, ама на края всички мирясахме и се
укротихме като дойде часът за разливане на питието по чашите. Почерпихме се
много сериозно за здравето на майка; след толкова пукница дето изпуках в нейна
чест и слава, тя трябва да надхвърли 100-те най-малко! Така криво-ляво дойде и
съботата...
Още
от предния ден като се наду един гаден и свиреп вятър – направо ураган, щеше да
ни отнесе покрива! Изпокърши клони, растения, вдигна пепелак от улиците и
прочие благини. Бетонът вече беше поръчан и независимо от влошаващите се все
по-интензивно климатичните условия, щем-не щем трябваше да го леем.
Прословутият майстор-бетонджия дойде действително в 06:30, но той пък кръста си
усадил завалията и застана като истукан насреща ми – не мърда, не шава и нищо
не може да прави. Едвам отбеляза мерките, скова две дъски на кестерме уж за
кофраж и замина на доктор. А аз в същото време започвам да набирам вода в
коленете, в дробовете и навсякъде, където може да се събере; сърцето ми се
пръска през клапите, кръв шурти през вени и аорти – от зор вече съм в
прединфарктно състояние, в комбинация с остра сърдечна недостатъчност до степен
на мозъчна смърт! Само като си помислих, че онзи щеше да дойде след 2-3 часа да
си изсипе кубиците с бетон пред нас и щеше да си замине, а пък аз да си го
чувам после и веднага ме обляха горещите климактерични вълни на менопаузата (че
какво се чудите – момчетата нали също карат критическа възраст, а за мен
казват, че дори не съм излизал от нея – не знам това дали е комплимент, но аз
лъчезарно го приемам като такъв). И отново пак, за кой ли път добрият наш
съсед, в най-сублимния момент се отзова на помощ и каза, че независимо от
обстоятелствата и създалата се непредвидена дезорганизация, ние ще свършим
работата. Веднага се обади да дойде по спешност още един негов колега, че да
помага и да ни подсили бригадата с чифт ръце, а пък до това време пристигна и
първия бетоновоз. Аз почнах да нанасям материала с ръчната количка и да го
разсипвам по кофража, а те двамата съответно замазваха и заглаждаха отгоре с
мастара. У нас беше една страшна офанзива като при битката за Троя. Вятърът фуча,
вилня и не спря нито за миг да ни набива с пепел и мръсотия, но с Божията воля
и помощ втасахме до обяд. Даниела ходи до магазина, та ни купи бири и пици да
подложим малко. На края Рон и колегата му си тръгнаха - никой не поиска да
вземе нито пари за услугата, ни нищо за неоценимата им помощ. Разбрахме се да
купя една каса скъпа бира само за колегата му, докато аз Рон си го сайдисах
вечерта отделно с една бутилка от неговия най-любим коняк “V.S.O.P” и някакво
френско шампанско от дълбокия Прованс за Роза, че пък нали бяхме у тях на
гости. За случая Даниела извъртя и една баница със спанак и ориз – някаква
апокалиптична и разтърсваща шопска комбинация, съвсем неизвестна до този момент
за самият мен, но иначе се оказа завидно чудна на вкус и всички ние за пореден
път се осрахме от плюскане!
Като
си изпратих помощниците, от там насетне почнах да мия инструменти, лопати,
дъски, колички – целия подгизнах във вода, а лятото все още е далеч и мокрежа
не е най-приятното усещане, особено при наличието и на шибания вятър. Първият
майстор си беше оставил мастарите и дъските за кофража, та рекох да му ги измия
- ние ги извадихме още тогава, защото бетона много бързо се втвърди. Аз го
поливах от време на време, както е по предписанието, но той така или иначе се
спича буквално за минути. Вече чак към 16:00 втасах и аз най-после –
инструментариума измит и почистен, а аз изкъпан и вчесан “на верев”. Взех
Ванеса с мен и отидохме по пазар. Ходих до железарията да им върна нещо, което
не използвахме; после бири купувах и т.н. Таман се прибрахме и вече беше дошло
време да ходим оттатък при съседите. Моабета с тях мина много весело и приятно.
Те заминават за две-три седмици до Нова Зеландия да си нагледат роднините и
близките там. Не сме осъмвали по масите, че нали всички бяхме поизморени малко
– аз, освен физически изнемощял, бях и психически разсипан.
На
другия ден – неделя, времето беше значително по-добро, поизмих още малко
тук-там; Даниела побесня от пране и чистене, а следобед излязохме на разходка
(кат’ нивга...). Взехме колелото на Ванеса и отидохме в един хубав парк до
морето. Там тя покара велосипедчето, люля се на люлките, скача, игра и се умори
много, а ние с майка й се разхождахме покрай нея и из алеите - тази сутрин
едвам я събудих за градината. Като се прибрахме в къщи първо свирихме с Неси,
после аз едно месо смлях на кайма, а Даниела сади цветя, чисти къщата, простира
дрехи и т.н. На края си накладохме един огън, та опекохме по някоя мръвка със
сух хлебец, пихме по 2-3 питиета за апетит и възстановяване на силите и
легнахме съкрушени от умора.
20.09.2005 -
Колкото повече го поливам тоя шибан бетон, уж за да не изсъхва много бързо че
да се напука, толкова по-осезателно почвам да не го харесвам: целият отгоре е
грапав, неравен, с много дупки и хълмове по повърхността – направо като че ли
ръцете си оставихме на него. Иначе има нужния наклон да не се навирява, но пък
тонове с лепило ще се похабят, за да се попълнят всички празнини и ями под
плочките. Ще трябва май преди това да му ударя един хастар, някаква тънка замазка
само с пясък и цимент, та чак тогава да лепя плочките. Алеята стана по-тясна
със 70 мм и изобщо не води с колеца на портата. Абе- кое ли ми е станало от
пръв път, че пък и туй! Сега в събота си плюя на ръцете и го почвам на нова
сметка. Вярно е, че всичко ми излезе почти без пари, ама и нищо не стана на края.
Имах си набелязани съвсем други планове за предстоящите съботно-неделни дни, но
вместо това ще се наложи да хвърлям сили в тая шибана плоча, защото тя е
основата на всяка следваща дейност.
Хладилникът
и столовете ги изтървахме от тазседмичното издание на търга - ще чакаме
следващото, дано се появи нещо подходящо пак. Моят малък Неничко отново е без
работа - съобщили му онзи ден, че не бил подходящ за позицията и му казали да
си върви. Сега търси друга, калпазанина. Трагедията му вече започва - майка му
се е хванала за главата и сигурно си скубе косите, само че е малко късничко за
нейните разкаяния. Резултатите от лентяйството му в продължение на години
изплуваха като кравешко говно в селска вада. Опасявам се, че всичко е загубено
– същевременно много силно ми се иска да греша...
21.09.2005 -
Още се разправяме със заверката на тоя проклет документ в Посолството. Довечера
ще имаме гости - малко се пада по никое време, но хората работят през всички
други дни от седмицата. Уж ще печем скара, но пак се е надул един противен
вятър, та не знам как ще опалим пещта.
За
пореден път се затрупах с много работа и неотложни задачи - сега и тая шибана
плоча ми дойде баш като за капак на всичко. Аз мислех, че като извикам майстор,
онзи ще я направи от “раз” и само ще я налепя с плочките после. Добре ама нали
стана този провал с бетонджията; Рон завалията, също не е в първата си младост
– трудно се навежда, ръцете му треперят, недовижда вече. Уж гледахме всичко да
е добре, но като се взирам с повече внимание - ще трябва доста да му изравнявам
кривините. Щото нали нямах какво друго да правя, та и туй сега си сервирах за
десерт. Взел съм една машина, която пръска вода под голямо налягане. С нея ще
изчистя улуците от мухъл, кал и други отпадъци, преди да ги боядисам. Със
същата машина ще трябва да се минат и циглите на покрива, преди нанасянето на
боята. Не знам - сигурно ще викаме майстор за там, че както гледам това пък хич
не е работа за мен. Аз с една пиклива плоча не можах да се справя, дето ми е
“два на два”, пък какво остава за такъв огромен покрив, почти голям колкото
козирката на стадион “Герена” (в по-нови времена именуван “Георги Аспарухов”). В
края на краищата аз съм само един прост “инджинерин”, нали така се бяхме
разбрали отначало - а не висококвалифициран дюлгерин…
26.09.2005 - Ето какво става с мен
по-нататък, милички и драгички. В петък не сколасах да пиша, защото в обедната
почивка и през част от следобеда ходихме на кьор-софра от завода. Падна пак
едно страховито ядене и пиене на тумбак, заеби! – аз отново се представих
блестящо по всички състезателни дисциплини и завоювах приза “Млад гювечар”!
Вечерта се прибрах у нас - ни ми се яде, ни ми се пие; жъ умиргъм, сякъш съ
усещъм. Дорде не напълних цукалото няколко пъти, не ми размина тежестта в
корема. Занимавах се с Ванеса, с нейното свирене и писане на ноти, с което убих
и остатъка от вечерта.
На
другата сутрин скочих от кревата много рано и отначало се занимах само с дребни
и по-безшумни дейности. После разбърках цимент и пясък, та подхванах да
заглаждам плочата. А, не - преди това, като стана малко по-прилично време, включих
една машина и със силна струя вода от компресор измих улуците. Лъснаха се много
добре - готови са вече за боядисване. После натиснах плочата, та изкарах и нея
- дано съм й загладил дупките. Даниела излезе с Ванеса по пазар и всевъзможни
обиколки. Върнаха се обаче с пресни идеи за подмяна на пералнята. А пък
тръгнаха уж за хладилник – ба мааму, няма прокопсия; ако не е едно,
задължително ще е нещо друго...
Аз
приключих успешно със задължителните си дейности и следобеда се отдадох на
свободни занимания - постегнах най-после колелото, имащо отдавна нужда от
известно внимание, която да проявя от моя страна. Капнах му малко масълце
тук-там, избърсах му калта и то стана като ново. Ходихме с Неси до
бензиностанцията да напомпим гумите и карахме заедно на връщане. Така поне ще
мога да извеждам нея по алеите и градинките - тя да си кара нейното колело, а
аз моето. Следобеда идва и един майстор за покрива - щом си дойдат съседите от
пътешествие, одобряваме цвета с тях и го почвам веднага. Решихме да го поемем
ние този масраф - аз и без друго съм им толкова задължен покрай неоценимата и
безвъзмездна помощ на Рон, която той най-редовно ми оказва, откакто сме се
нанесли в тоя дом. Щом свършим с покрива, боядисваме гаража и предната част на
къщата, за да мога да наслагам плочките по новия цимент, дето го отляхме онзи
ден. И чак тогава ще се местя долу на стълбите, но до това време то ще е
станало догодина вече...
Вечерта
в събота, след свиренето ни с Ванеса и писането на ноти, седнахме отвън край
огъня. Преди това аз бях направил едно минаване с боя на гипсовите ъгли по
тавана в механата. В неделя им ударих още една ръка, боядисах касата на вратата
заедно с прагът и там обекта вече е приключен. Снимах и Ванеса с камерата - тя си
изсвири репертоара, но пак не можа да направи музиката без никакви грешки. А
пък Даниела него ден беше на работа - след смяната й с нея се срещнахме в един
магазин за перални и купихме една. Сега старата ще я продадем, а пък новата е в
комбинация и със сушилня - последна дума на техническата изгъзица.
Бях
споменал някъде по-горе, че нещо касетофона ми се ебава и прави неприлични
номера - автостопа му се включваше по всяко време. И онзи ден от много ръчкане,
пускане и спиране, та на края изгорих усилвателя. Снощи си отворих допълнителна
работа, та с кьоравите си зъркели да му търся къде е повредата. Добре че той
има много предпазители (тъкмо 8 на брой – по 4 за всеки канал), та в крайна
сметка се оказа единия от тях изгорял. Него го оправих с парче тънка жичка, а
на касетофона му откачих една пружина, която задейства автостопа и сега
последния свири безконечно, та пушек се вдига чак! Ние не че много сме се
разслушали на музика в механата, но имам разни стари касетки с шлагери и други
класически парчета, които само там можем да слушаме (особено пък като набера и
известна преднина с няколко последователни мастики). С тази пипкава дейност
приключих неделните си занимания, след което пак свирихме с Ванеса. Сега в
събота трябва да я водя на урок, пералнята да си приберем от магазина, както и
да отидем до едно друго тържище. Нени ще дойде у нас, че в неделя всички заедно
ще ходим на състезание с картинги, организирано от нашия завод.
29.09.2005 -
Ето как неусетно времето лети, понесло всички нас сякаш върху неуморните криле
на орел, ястреб или на сокол. Тази моя метафорична констатация е колкото горда
и величествена, толкова и тъжна обаче, защото по същия “възвишен” начин отлитат
пък и дните, отредени ни от Бог да извървим по грешния си земен път. Бях малко
зает тези дни, та не съм и писал поради таз причина (а, бе - някой чувал ли е
напоследък тук, аз да не съм зает? – амчи аз съм си перманентно в такова
състояние на денонощна заетост, откакто купихме ебаси шибаната къща, която дори
почнах мъничко да ненавиждам!). Утрешният също се очертава да бъде един такъв
подобен “мълчалив” и ялов ден, що се касае до литературната ми активност.
Тогава пък се пада да бъде моя “търгов” ден, когато в обедната си почивка
добивам задълбочен клошарски вид и за известно време се потапям в миналото,
чрез вехториите на хората (но не е изключено аз винаги така да си изглеждам,
като вехтошар – не че има нещо лошо или обидно; ние също сме ужким човеци, нали
така). В тази връзка, днес обобщавам само нещата, които са се случили до сега и
съвсем бегло ще набележа директивите за предстоящите почивни дни.
Така
- на работа цари все една и съща заетост, макар че за мое голямо съжаление този
проект върви към своето приключване (няма нищо вечно – освен вярата и любовта,
и то само за онези наивници като мен, които продължават сляпо да вярват в нея).
Вечерите ми са все заети с писане на ноти и свирене с Ванеса - след това остава
много малко време единствено за вечеря, придружена от, кога тежка, кога пък
по-лека серия от аперитивни напитки, зяпане на тъповатата телевизия и т.н. –
всъщност, после няма нито “тъй”, нито пък “нататък”…
След
дълги и мъчителни пазарлъци, онзи ден купихме пералнята с $200 намаление. Точно
толкова ще ни струва обаче новия телефон на Даниелчето + телефонната му карта
(с $40 глоба башка, заради изгубването й). Не знам как се е качвала в колата,
но изглежда точно когато сме излизали от магазина, по някакъв начин тя си е
изтърсила телефона от джоба и сега вече всичко свързано с него е само една
история. Та, спечелихме и ние, де - за кой ли път вече. Снощи седнах на
Интернета и от електронния търг поръчах друг телефон – вярно, че нов и
по-хубав, но пък съвсем не му беше времето да се изръсваме със $160 баш сега.
Но така или иначе, тези неща се случват понявга и обикновено все на нас! Сега
чакаме да ни доставят телефона от Сидней, а телефонната карта от Пърт, където е
седалището на комуникационната ни компания.
Снощи
изкарах цялата вечер зад компютъра и се надпреварвах на търга в наддаването за
един ултрабасов усилвател (колона, с която да допълним комплекта от тонколони
за стерео уредбата в хола). После спечелих едни детски музикални книжки за
Ванеса - да се учи как да чете нотите, защото тя хич не ги знае. Свири чудно,
но само наизуст - ноти не чете и не гледа в партитурите понеже не ги познава
още! Уредбата обаче я изтървах само с няколко долара разлика. Довечера ще играя
пак за някоя друга - не че толкова ни е изтрябвала, но търговската злоба вече ме
загриза отвътре и докато не спечеля нещо, няма да намеря покой и утеха за
борбената си същност. Та, общо взето с такива разнородни дейности си убивахме
дните и вечерите.
Сега
с 2-3 думи ще маркирам плановете ни за предстоящите почивни дни. Нени ще дойде
у нас утре вечер (петък). В събота рано сутринта с него и Ванеса ще отидем до
един пазар, от където да поръчам гръцката картина за коридора, която ще
вграждам в стената, с неонови светлини и т.н. От там трябва да си приберем
пералнята от магазина, след което веднага да заведем Неси на урока по музика,
който се провежда в съседство. Даниела ще бъде на работа, та ще се движим с
джипката на Нени. После трябва да отидем до друг склад, че да купим плочки за
новата бетонна плоча – това мероприятие също ще ни е по пътя към нас. Връщаме
се в къщи да разтоварим стоката и мигновено политаме за Бризбън. Там пък трябва
да се срещна с един ковач, който изработва елементи за врати от ковано желязо.
Трябват ми няколко такива пръчки, с които да направя входната врата на
коридора. След това се прибираме, а Неничко ще се върне в Бризбън, че той пък
щял да ходи на някакъв рожден ден (и неговите приятели се раждат един през друг
- ежедневно, сякаш че извират). На другия ден (когато ще бъде вече неделя)
всички заедно отиваме на състезание с картинги, организирано от нашия завод.
Ние с Нени ще се състезаваме на пистата - после ще има тържествен обяд,
скара-бира и подобни екстри. Под тази свободна форма ще премине и остатъка от
деня. Следобед може пак да се разходим до някъде, а като се приберем надвечер
ще седна на компютъра да си оправям финансовите каши и батаци, че скоро трябва
да плащаме данъците за миналата финансова година. По този начин всичко вече е
начертано и строго набелязано. Остава сега и Неничко да ме изиграе нещо и да не
дойде на края, та да се справям сам със задачите; няма да ми е за първи път,
нито пък ще е последен. Дано все пак не стане така, но си го имам едно на ум в
главата като възможна вероятност. А точно кое от изброеното до тук действително
се е случило, ще научите едва в следващата глава на повестта, която ще започна
чак в понеделник. За сега толкова информация ви стига. Чакам пратката от
Цецови, дано дойде днес-утре...
03.10.2005 -
Отикахме още един месец и вече осезателно наближаваме Коледно-Новогодишните
празненства. От датата е видно, че в продължение на няколко поредни дни не съм
се вясвал пред единствените ми свидетели и мои верни съдници – безмълвните и
понамачкани бели листи за писма. Напоследък обаче доста нещица се случиха около
нас, та се посъбра материалец за описване, с който ще ви запозная в следващите
си редове.
Още
същият ден, когато приключих писмените си излияния през миналата седмица,
Даниела се обади с радостната вест, че е пристигнало пакетчето от вас, което
сте ни изпратили по Цецови. Тя много се зарадва на всички подаръци, както и
малката Ванеса, разбира се. С нея прочетохме книжката няколко пъти. Аз си
прибрах очилцата и даже от време на време вече ги вкарвам в употреба. Те са с
по-слаб диоптър от тези на Даниела, които тя си купи от магазина за $5, но за
мен са добри и виждам всичко с тях. Че остави това, ами и много ми приличат -
което в моя случай на мъжка суетност е изключително важно.
Задействахме
документите, пратихме ги където трябва; чухме се и с вас по телефона. Както
беше според уговорката, Неничко пристигна в петък вечерта и заедно стояхме
навън до огъня. Аз през деня ходих до моя любим търг, но вече повечето зяпам из
боклуците, отколкото да им залагам грешните си пари. Но за сметка на това пък,
от електронния търг на Интернет ударихме няколко много хубави и евтини стоки,
които сега очакваме да ни доставят. Както вече разбрахте, по време на истерията
във връзка с покупката на шибаната ни пералня, вероятно от напрежение и силни
емоции Даниелчето си изгуби телефона. От търга играхме за един друг, нов и
по-модерен от нейния (който й беше подарък от Сашко, но жалко). Книжките на
Неси за по-лесно заучаване и запомняне на музикалните ноти също дойдоха от там.
В четвъртък вечерта пак седнах на Интернета и играх за един усилвател за
свръхниски честоти с тонколона. Спечелих го само за $231.99, но пък за
доставката му от Мелбърн ще ми вземат други $73. Дори и с транспорта обаче, той
пак излезе много по-евтин, отколкото ако го бях купувал от магазина, където е
най-малко 3-4 пъти по-скъп! До няколко дни чакам и неговата доставка.
В
петък Нени остана да спи у нас, а в събота вечерта се прибра до тях, че пак
беше на рожден ден, завалията. Но през деня пък свършихме много работа двамата
с него. Сутринта излязохме рано, за да взема едни каталози на гръцки картини и природни
изгледи. После от там отидохме да натоварим пералнята, която вече беше
доставена в магазина. След това заведохме Неси на урока по музика - прибрахме
се в къщи, разтоварихме пералнята, ядохме набързо и заминахме за Бризбън. Там
ходих до един железар, който прави врати и орнаменти от ковано и усукано
желязо. Поръчах частите, които ми трябваха – оставих му $200, като другата
седмица ще отида да си ги прибера. После почвам шлосерството по монтажа на
вратата за коридора, заваряване, пробиване, дървена рамка и т.н. Голяма работа
и там ще ми се отвори, но трябва да се прави - няма как (и няма никой друг,
освен мен самият, което пък е най-стряскащото в случая – йебем ти аз
чужбинските пари и слава, ако си нямаш на кого да се подпреш, когато в труден
миг ти се наложи; майчица, бащица, роднинка нещо или другарче близко)...
След
като свършихме успешно и тая задача, влязохме в една Мототехника, че накупихме
неща за колата на Нени - накладки за спирачките, че вече стържеха в желязото;
свещи, масло, филтри и т.н. Като се прибрахме, почнахме с това да се
занимаваме. Сменихме свещите, доляхме масло, сменихме накладките. Има още малко
работа по неговата бричка, но тя ще остане за другата седмица. Почти вече
мръкна, когато Неничко тръгна обратно за Бризбън, а ние с леля му Даниела
позяпахме малко телевизия и си легнахме.
В
неделя (демек вчера) - денят беше определен за семеен излет. С Нени се
срещнахме на пистата - той дойде от Бризбън (учудващо, след като беше вилнял
цяла нощ на рождения ден). Карахме с него много хубаво - той стана трети в
генералното класиране, а аз съм в десетката (защото на мен много ми тежи гъза и
проклетия картинг не рачи да върви достатъчно бързо – да му го набутам у
тесните бутала и ситни клапани). Независимо от резултата, всички заедно си
изкарахме един чудесен ден. Ванеса много се радва, че ние се състезавахме с
батко й Нени; Даниела снима с камерата, прави ни снимки и т.н. Там имаше и
множество други деца на мои колеги, та всеки си намери компания и занимание. На
края тръгнахме всички за у нас. Нени с Даниела се прибраха в къщи, а ние с Неси
отидохме обратно до пазара, да върна каталозите на човека, от когото ги бях
заел предния ден. Пак търсих разни картини и снимки – окото ми се спря на една,
но ако използвам нея, тя пък ще наложи известни промени в предварителния чертеж.
Тогава не посмях да я взема, защото не бях много сигурен в размерите, но
другата седмица ще отида да я купя вече. Там в суматохата, докато мерих и
изчислявах картините съм си забравил калкулатора на един тезгях, та ще ходя да
си го прибера. Най-накрая и ние с Неси се прибрахме. Аз после излизах по пазар.
Нени беше много изморен, легна на дивана и заспа. Оставихме го вечерта да спи у
нас и днес са се оправяли двамата с леля си Даниела; тя не ходи на работа в
понеделниците – няма смени за тези дни. Той ще си тръгне по някое време и
сигурно другата седмица пак ще дойде, че да довършим ремонтите по колата му.
04.10.2005 -
Чакам с нетърпение да дойдат почивните дни, че да си видя работата на
спокойствие. Снощи инсталирахме новата пералня. Старата ще я закарам на търга и
кой каквото даде - туй ще й е. Като прибавка към пералнята, онзи ден купихме и
нова ютия, само че и тя не ще да глади сама... В събота пак ще се занимавам с
организационни дела и няма да свърша Бог знае колко много. Чакам съседите да си
дойдат от Новата им Зеландия, че за последно да уточним цвета на покрива с тях,
за да давам ход на майстора да го прави. След като приключи тази мръсна и
мъчителна процедура, трябва да започне бояджилъка на улуците и водосточните
тръби; после пък стените на гаража и предната част на къщата. След което почвам
да редя плочките отпред върху новата площадка и пътека, която отляхме преди 2-3
седмици. И чак тогава отново ще се местя към стъпалата, защото трябва да
довършим поне едната част. Междувременно трябва да направя и вратата на
коридора. Ба мааму - не се очертава свършване на проекта и през този сезон,
четвърта поредна година вече; омръзна ми. Но каквото е вече от тук нататък; аз
и зор да си давам, все тая ще е! Нали двете ръце са ми само - кое по-напред да
свърша с тях и кое по-първо от всичко да стане най-първо? Ибаз го…
05.10.2005 -
Ще давам направление и на това писмо май скоро. Довечера Даниела ще отиде да
вземе няколко снимки от ателието, ще запиша още един 45-минутен филм на
касетката и до седмица трябва да изпратим поредното си колетче. Утре вечер ще
се отбия през “Млад Техник” да купя на татко честотомера. В четвъртък
магазините работят до по-късно вечерта и ще мога да мина от там след работа.
Има едни специални цедки (филтри) за маркучите на новата пералня, които също
трябва да купя, че да я пускаме в експлоатация. Снощи не тичах около езерото,
защото духаше един неприятен вятър. Пак свирихме с Ванеса - понякога тя свири
много хубаво и аз се хвърлям в мечти и надежди; друг път като се запъне на нещо
просто, та проваля всичките ми планове да я направя световно известна музикална
звезда. Ама какво ли искам и аз от нея, нали е само на 5 години; дано нагоре с
възрастта да става все по-добра.
Нени
тази неделя ще ходи на къмпинг и няма да дойде освен ако не им се променят
плановете. Трябва да му се сложи перката на радиатора, защото оная която
правихме преди се оказа неподходяща. А така колата му загрява малко повече от
допустимото и никак не е добре да се кара продължително време. Съседите ще си
дойдат в неделя и ще ги поканим у нас на вечеря. Ще седнем сигурно на двора.
Асмалъка се е разлистил пак и лозите полудяха. Те са само четири корена - трите
тръгнаха, но единия се забави. Аз мислех даже, че тази лозичка е изсъхнала. Но
явно че сорта й е такъв, по-късно да си пуска филизите. За малко да я изкореним
и да слагаме друга на нейното място – добре, че не избързахме. Имам три вида
грозде - два бели и два червени сорта; всичките са различни, само двете са
еднакви, мисля че белите. А какви гроздаци са се навързали - не е за приказка.
Сега пък и буре трябва да вървя да търся... Но птиците няма да оставят гроздето
на мира - ще го изкълват, проклетниците, до семка. Не знам как ще го опазвам от
техните набези, може би ще трябва и едно плашило да скова.
На
Даниела телефона трябва вече да са го доставили днес, а утре ще пристигне и моя
усилвател. Само книжките на Ванеса се бавят още, не мога да разбера защо - дано
да ги е изпратила жената, от която ги купих на търг.
06.10.2005 -
Снощи ходих да взема снимките, че така се ядосах - нещо е станало с филма или
някой без да иска е отворил фотоапарата, та се е осветил по средата. Има само
няколко снимки, които са излезли добре - всичко останало е за изхвърляне. Като
ще се взривя вътрешно, че да ида за един цифров (дигитален) фотоапарат, та да
се оправи работата веднъж завинаги! Ходих и до другия магазин да купя цедки за
маркучите на новата пералня. Там правят едни големи реорганизации и другата
седмица ще имат само намалени неща. На мен ми трябва малък ъглошлайф, за да си
режа плочките с него. На предишния му се разбиха лагерите от рязането на
бетонни плочи и камъни, та го изхвърлих.
Миро
ми се обади днес, че след 12 чáса лети за България. Щял да си ремонтира нещо
зъбите, защото там било по-евтино. Той сигурно ще ви се обади поне по телефона.
Снощи пък някой ми се обажда на мобилния телефон – каза: “Митко от Лондон”.
После чак разбрах, че това беше малкия син на леля Анетка, която също беше там
- така и с нея си разменихме по някоя и друга дума. Тя е на гости при младите
за един месец. Търсили Валя, обаче как са попаднали на мен, тъй и не разбрах,
нито пък е толкова важно – приятното беше, че се чухме с близките, макар и
случайно.
Вчера
пристигнаха детските книжки на Ванеса, които купих от електронния търг на
Интернета. Днес пък чакам вече телефона на Даниела да докарат, както и
усилвателя. Намерих честотомера на татко, който отивам да купувам довечера.
Записах няколко технически характеристики и ги пратих на Албенчето да му ги
покаже. Аз за всеки случай ще сложа допълнителни листи и в писмото – нека ги
има за справка и информация. После се прибирам и от вратата почват свирене,
ноти и други ритуали по задължителните упражнения.
10.10.2005 –
Временно ще намаля писането тук, за да преведа на татко упътването как да си
сглоби честотомера. За сега и през тези дни нищо ново не се е случвало;
строителните ми обекти частично са замразени. Чакаме потвърждение за съгласие
от съседите, че да боядисаме покрива. От там надолу почва всичко наново -
бояджилък, плочки и т.н.
17.10.2005 -
Две седмици станаха, откакто не съм написал нито ред. Не защото съм забравил
буквите, а понеже бях изцяло зает с превеждането на татковото устройство. И на
работа писах скришом; и в къщи по малко – едва вчера успях да го изкарам до
края. Междувременно обаче кой знае какви интересни случки не бяха регистрирани.
Нищо не съм правил - ударих го малко на хайлазлък; посещение на битаци, търгове
и т.н. Нали все чакахме съседите да си дойдат от екскурзията си в Нова
Зеландия, та с тях да обсъждаме цвета на покрива. Това вече е направено - сега
пък аз търся майстора, че да му давам зелен семафор и да почва работа. Щом
приключим с това, натискам бояджилъка на улуците; после на стените. На този
етап ще направя само предната част на къщата, за да дам ход за покриването на
плочника. И чак когато завърша и него, едва тогава ще се местя отзад за
довършване на боядисването. Голяма работа се е задала пак – това мързеливо
лежане напоследък ще ми излезе през носа. Е, вчера и онзи ден валяха дъждове,
та си имам известно оправдание – но работата трябва да се свърши, без значение
какви са климатичните условия на природата и физическите възможности на
потърпевшия индивид (в мое лице).
Междувременно
и хладилник купихме, та го сложихме на мястото на стария; пералнята монтирах и
вече почна да пере. Старата пък я занесох на търга - дано ни подхвърлят нещо за
нея. Иначе все си намирам разни дребни занимания, но основното ми време е заето
със свиренето на Ванеса. В събота ще ходя да прибера железата за вратата на
коридора. И там ще падне голямо пъшкане, защото отвора е крив, ще трябва всичко
да се крои по мярка. Онзи ден си направихме една чудна екскурзия до разни
търговски обекти – главно търгове. Заложихме пари на много неща, но все ниско и
някой друг преди нас ни беше наддал, та си останахме само с разходката и обяда,
дето си позволихме в един ресторант.
На
работа все още не се знае с точност каква ще ми е съдбата - след края на месеца
може да има повече яснота по този въпрос. Уж всички казват, че ще ме задържат,
но дорде сам не го видя с очите си, аз не им вярвам на лукавите и лицемерни
обещания – че дали веднъж или дваж не съм сърбал попарата им йезуитска?
24.10.2005 -
Прибавям набързо и тези няколко листи към общия пакет, тъй като предните така
или иначе не са заминали още. Поръчал съм на Цецо нещо да ми изпрати за татко,
но той е много зает и това го прави да не е извънредно експедитивен – може пък
да му го пратя допълнително.
Тези
дни пред мен стоят доста организационни задачи, въпреки че видимо нямам нищо
свършено налице. След като приключих с превода на татко, хвърлих сили на
вратата – даже в момента й правя чертежите. В петък вечерта Неничко ми донесе
парчетата - разбира се без едни други материали, които също бях поръчал. Онези
михлюзи забравили да му ги дадат, той пък забравил да попита за тях и така,
вместо да спестя $20 за бензин, сега ще ходя два пъти до Бризбън, че да ги
прибирам. По този начин и тая врата се нарежда в числото към “двойните”, “тройните”
и не знам за кой пореден път вече дейности, които извършвам многократно, вместо
да станат отведнъж и още от първия път.
Както
вече стана ясно, Нени дойде в петък вечерта - закъсал обаче за бензин по
средата на пътя към нас. Обади ми се по телефона – хайде, грабвам тубата с
петрола, връзвам Ванеса на седалката с мен и отиваме да го прибираме. После
заредихме всички коли на бензиностанцията и се прибрахме. Нашия се окъпа, яде
набързо и пак хукна на някъде. С приятелите си наели една стая в хотел на Gold
Coast – само за няколко дни, докато траят автомобилните състезания, които традиционно
се провеждат по това време на годината.
На
другия ден (събота) заведох Неси на урок. После се занимавах с една нейна
тротинетка, която спечелих от търга. Тя много искаше да има такава, та от мерак
тича подир нея цели два дена. Аз я стегнах, намазах я с грес тук-там и стана
като нова. Сега Ванеса си сменя превозните средства - де с колелото излиза
веднъж, де пък с тротинетката друг път; според кефа и мераците й.
След
приключването на тази дейност, пак изхвърлих разни ненужни боклуци от
работилницата, поразчистих малко и подредих тезгяха, че се бях заринал с
“новости”. Наковах си малко инструменти по таблата, които бяха пристигнали
междувременно с разни други мои покупки. От търга спечелих и един огромен чук –
25 кг! С него и с клина ще разбивам пъновете за камината. До сега ползвах този
на съседа, но той също го дава на тоз-на оня и за туй рекох да си купя мой,
лична собственост. Като приключихме с общата трудова дейност, отидохме с
ремаркето да го натоварим с дърва. В един съседен до нас парк събориха няколко
вековни дървета, та посъбрах малко клони и пънове за скарата. После с помощта
на Даниела ги надялкахме с пелката и сега сме запасени за години напред. Аз
имам още от онези огромните пънове, но нека да има още - от много глава не
боли.
Докато
трая цялата тази процедура, стана време и за огъня. Ванеса през целия ден беше
с мен напред-назад. Вечерта свирихме и тя легна, а ние с майка й излязохме на
двора. Опекохме по някоя мръвка, пихме по няколко аперитива с мощни салати и
легнахме.
През
вчерашния неделен ден аз пак се залових с разни изостанали във времето и
наложителни за свършване дейности. Храстите между нас и другата съседка с огромните
цици доста пораснаха напоследък (не циците й, бре – храсталаците имах предвид).
За да се усукват по нея (хайде сега пак – не по съседката, ами по оградата й…)
и така да продължим живия плет, изтеглих общата ни ограда с два допълнителни
кола и малко тел. Добре ама в работилницата имах само една яка стоманена тел,
дето не се бута - зор се реже, зор се огъва, а да не говорим пък за опъване.
Утрепа ми ръцете пущината, ама и аз не съм лесен - не отивам да купя мека и
хубава от магазина, ами карам с каквото имам. Опънеш отдолу, горния ред се
отпусне. Абе беше една неравна борба, че и жега сипеше деня на всичкото отгоре.
А аз гол и бос в тръните, заврян в шумата, клоните ми влизат в очите, но не се
давам. На края като направих една обратна обтяжка към близкото дърво и теловете
се опънаха като струни на мандолина. Само дето много пръхтене ми взе и клетви,
ама много клетви... Но по-важното е, че всичко стана отлично - дано не ми
изгният коловете и телта, докато израсне живия плет.
В
същото време Даниела се занимава с двора – рози сади и разсажда, листа събира,
чисти, а то само след един ден и ще си е пак същото. Понеже много се сгорещихме
под палещото слънце, та с Неси влязохме да се изкъпем в езерото. На Даниелчето
вечно й е студено и тя не влиза вътре, дорде не му заври “чая”, но ние с
малкото се оцамбуркахме в хладната все още вода. На Ванеса й се разтрака ченето
от студ, но не искаше да излиза от батака. После я окъпах с маркуча, в който се
беше събрала малко по-топла водица и акцията по личната ни хигиенизация и
обезпаразитяване приключи успешно. Докато изсъхна на слънцето, хванах се да
връзвам асмите. Полудяха и те – зер, падна малко блага влага от небето и взеха
да се развиват. А пък какви гроздаци са се навъртели – за чудо и приказ! Само
че пилетата няма да ги оставят на мира, докато не ги изкълват. Ей това е лозе -
ни копан иска, ни мотика, ни пръскане; само сбирай грозде и го мачкай на вино.
Даниела ще откъсне и няколко пресни листа за лозови сърми.
Днес
на работа се занимавам предимно с чертежите на вратата. Шефовете ми ги няма, а
и аз нямам какво много-много да правя в служебен аспект. Имам малък проблем с
материала, защото този, който го продават и бях взел мерки по него се оказа
много скъп. Та сега променям мерките и размерите по друг, който е евтин. Хайде,
утре ще продължа. Довечера ще запиша още един диск с музика, да имате за
празниците, че то ей го - Димитровден дойде вече, почва се-ееее...
25.10.2005 -
Както вече разбрахте, станало е малко объркване със страниците и листите. То
всъщност не чак толкова объркване, ами бях взел писмото уж да го изпращам през
почивните дни. Добре, ама нали исках да изчакам и Цецо да изпрати частта за
татко, та рекох да не бързам. Понеже пиша само на обяд, в почивките си на
работа, така главното писмо е останало в къщи, а аз продължих на новите листи,
но сега вече всичко се оправи.
Снощи
подредих няколко песни да ги запиша в един диск - току към края на процеса
тресна страшен гръм, компютъра ми се изключи и замлъкна безмълвно. Така записа
се провали и довечера ще го правя наново. Баят дъжд поваля снощи, че и градец
даже слаб удари. Много дребен, че да направи поразии, но пък достатъчен да си охладиш
мастиката с ледените му топчета. Пак прокапа покрива на новия коридор и той ще
бъде най-първата ми задача от всички по-първи, която трябва да се свърши. Това
не може да се търпи така - ще трябва да се вземат някакви други превантивни
мерки за отводняването му.
Днес
на работа, освен със служебните си ангажименти (които върша между другото…),
занимах се и с моята врата на коридора. Обадих се на човека в Бризбън -
довечера ще отида да си взема остатъка от желязото, което Неничко трябваше да
донесе. Комай така стана по-добре, защото аз преработих чертежите и сега ги
направих с еднакви по дължина пръчки, които лесно и бързо ще се отрежат, след
като веднъж се настрои машината. Другото, което стана още по-хубаво е, че вместо
от обикновена плоска шина 40 x 8 мм, парчетата ще ми ги отрежат от кована
такава и ще изглеждат много по-интересно. Страшна вълна от работа се е задала
пак - няма да има насмогване: покриви, врати, плочки, улуци, боядисване и какво
ли не още. Интересно защо се забави така вашия колет, няма причини да се бави,
нито пък си мисля, че ще се загуби – от толкова години насам нищо не ни е
изчезнало.
Опитвам
се да се свържа с моя съученик, акордеониста Нено Койчев. Той се е установил
във Франция, а едната му дъщеря е женена в Италия и си живее там. В Интернет
има разни материали за него и най-различни отзиви – един италиански журнал го
нарича “виртуозо”. И той наистина е такъв - не знам колко талант е имал, но с
много труд, постоянство и денонощно свирене, той успя да постигне това
съвършенство. Дали някога ще мога да организирам едно негово турне тук из
Австралия – а толкова много ми се иска...
Имам
известни тревоги и неясноти от служебно естество - работата ни съвсем умалява и
хич дори не знам какво ще става с мен в близкото бъдеще. До седмица-две ще се
изясни, защото аз или трябва да напусна, или пък да ме преместят в друг отдел и
да работя по някой друг проект. Ще видим.
Малкото
наш’то продължава да свири и усилено да пише нотите. Забелязвам, че има
резултати от това писане - вече по-лесно и бързо ги разпознава. Тук-там запира
на свиренето и като блокира, не може да продължи. Тогава сменяме песента с
друга, за да си разнообрази и после пак се връщаме на предишната. Не знам колко
съвестно свири когато е сама, че няма как да я чуя. Но като седна до нея общо
взето добре върви. Като помисли човек – детето свири едва от Февруари насам, дето
се вика няма и цяла година, като се махнат и ваканциите. А е и още малка -
надявам се като порасне, хем да се увлече от музиката, хем пък и вече по-добра
да става. Сега говорим само за тоя концерт през Ноември - дано не се стъписа
нещо като види хора, сцена и прожектори.
Утре
изпращаме всичко. Нямам време да разтягам локуми. Ще продължим дейността в
понеделник. А за сега - целувам ви и ви обичам много. И Ванеса си написа името
отгоре. Утре Даниела ще прати колета – пожелавам му да пристигне по живо, по
здраво. Целувки без сбогом: Ангелчо…
Няма коментари:
Публикуване на коментар