Писмо No 13 (I-V.2006)

Скъпи и обични родители наши – приятели, слушатели и всякакви други деятели!

Продължавам с мисълта си, изложена веднага в моя следващ презокеански репортаж, за да не се губи нишката на събитията. Като дата от календара днес е 17.01.2006 – по план Даниела ще изпрати колета на пощата, а аз ще се бъзикам с довършването на плочките около моето, станало вече историческо светлинно картинно пано, каквото сигурен съм, че няма и в Лувъра дори. Много ми се иска да го завърша в най-късен срок до петък вечерта, че в събота Дани окончателно да разчисти следите от “майстора”, останали подир него в коридора. Ще остане само да им нанеса специалното консервиращо лаково покритие, което ще правя чак като почна да мажа плочника, че барем да стане с едно изцапване на четката, след което просто да я изхвърля, вместо да я мия с препарати.

18.01.2006 - И чудото стана, драги мои телезрители и радиочуватели! - само че за жалост последствията от него ще разберете сигурно чак по Петровден, като гледам с какви “бързи” темпове пътуват писмата ми от нас към всички вас. Но както и да е - до тогава този факт вече може да е и попреминал своята давност, но пък сега ще ви поднеса някои деликатни подробности около засегнатия случай; хич да не е друго, поне бегло да разберете за какво става на въпрос.

Моят пряк началник и верен партиен ръководител (Господ здраве да му дава…), най-после се завърна от командировката си в мината, където беше изпратен да участва в изпълнението и да следи изкъсо оборудването на съоръжението, върху което всички ние, малките партийчета и авангардни знаменосци работихме най-дружно и усърдно в продължение на последните 18 месеца. И както обикновено се случва във всички революции по света – първите паднаха в кърви (и междувременно си намериха друга работа…), а последните станахме уж първи (но пък останахме без работа, кажи-речи почти изплюти на улицата - голи и боси, като достойни потомци на Гаврош и посестримата му Козета). И понеже моя милост “знае как и може всичко…”, явно че уменията ми са се харесали на въпросният наш главен вожд и пълководец, та той от своя страна ме препоръчал на съответните шамани и атамани в един друг отдел на завода – някакво развойно-експериментално звено, което аз тепърва има да изучавам с какво се занимава и каква новаторска дейност развива. От този отдел потвърдили, че имат доволно много работа за мен или достатъчна като количество - поне на този начален етап (офф-ф, аман от начала без краища – сега връщаме брояча обратно на “0” и пак започваме да се катерим подобно на бръмбари по ствола на безкрайния дирек). При тази новосъздала се политическа (и икономическа…) обстановка, за сега аз оставам непоклатим на територията на тази малка фабрика и автоматично прекъсвам всякакво търсене и издирване на друга работа – не мърдам от тук, докато не ме уволнят насила с милиция; а пък за да се случи това, онези от “Личен състав” трябва да заварят металната врата на портала и хич да не ме пускат да влизам вътре. Несъмнено това е най-голямата ми и радостна новина за деня, която за сега знае само моят малък Неничко. В петък, на вечерната ни седянка вече ще я направя достояние, обявявайки я по-тържествено и на останалите потърпевши и зависими партийни членове на разширената ни фамилия. Нени ще дойде нарочно у нас, както и съседите, които също сме поканили на гости - нали заедно с тях ще честваме 7-та фатална годишнина, от началото на противоречивото ни и шокиращо за мнозина събиране за съвместно съжителство на брачна основа с моя шоп и дървен философ (в лицето на Даниелчето, ако някой тук още се съмнява за кого точно иде реч)...

Твърде добрата новина от днес ще даде мощен тласък към и ще положи основите на едно извънредно седмично опиянение още довечера, което ще извърша най-акуратно в домашни условия с помощта на една купа зелена салата с много пресен лук и остатъците в шишето от мастика, които пазех като очите си за петъчната вечеринка. Дани своевременно ми го прибра изпод носа онзи ден, но аз знам къде го е скрила и ще я изненадам с “откритието” си. А пък за петък ще направя нови количествени доставки – ебаси, това непременно трябва да се полее (дано само да не се и улея много, че пък да не ида и на работа следващия ден).

Аз снощи успях да налепя всички плочки около рамката на паното и утре ще ги фугирам, с което ще се приключи с мръсната строителна работа. Казвам “утре”, защото довечера трябва да отида на едно интервю, независимо от всичко и новоразвилата се ситуация около мен; първо им нямам телефона, че да го отменя, а и второ - нека да ме знаят и там що за птица съм, може да им потрябвам някой ден. После ще прескоча до нашия човек, че да накупя малко питиета и чак тогава се прибирам в къщи. Вечерта ще седна заедно с Ванеса да посвирим малко по-сериозно, защото тя снощи репетира сама, докато аз бях зает с лепенето на плочките и нищо не направи, завалийката. Трябва да й стоя непрекъснато над главата и да я завръщам тук-таме, където има нужда от повтаряне. Така тази вечер ще бъде посветена изключително само на изкуството и музиката, а пък от утре нататък ще се занимавам на нова сметка с дюлгерските си изпълнения.

В петък ще имаме гости – най-вероятно съботата ще ми се окаже пак “дъждовна” (навярно ще имам известни страдания под формата на сутрешен махмурлук; после на уроци по музика ще се влачим, по търгове ще се размотаваме и т.н.). Неничко ще се върти из нас, а покрай него никаква смислена работа не може да се върши. Следобеда пък от 14:00 насетне сме канени на друго едно гости у бивша колежка на Даниела. А там вече съвсем ще ми умре денят, но се надявам поне в неделя да направя нещо по-съществено. Това ще бъдат пак разни заключителни и довършителни мероприятия в предната част на двора и къщата, за да мога вече бавно и тържествено да се придвижвам назад към омразните стъпала, които аз толкова старателно отбягвах повече от година време. Но - дошъл е момента и тях да ликвидирам (ако те разбира се, не ме ликвидират първи...). Камъните са струпани, седят там и чакат на купчина, а торбите с цимент в онзи син бидон отдавна вече станаха на камък - колкото пъти го валяха дъждовете, толкова често се наводнява и той. Понеже обикновено ме домързява като бъркам сегиз-тогиз вътре да си гребна малко, после пък да му стягам въркозуня, че да е вързано покривалото отгоре, водата от дъжда се пълнила отгоре на локва, последната се изливала свободно вътре, а аз си мисля че всичко стои на сухо. Сега ще видя какво и колко от цялото количество ще мога да използвам, спеченото ще го хвърля или ще го слагам за пълнеж в стъпалата, а ще купувам прясна стока като ми затрябва.

23.01.2006 – Понеделник - за всеобщо наше щастие, аз и днес съм на работа и всичко около мен си е точно такова, каквото е било и преди (с много малки разлики в околната среда и обстановка). Нека обаче да караме подред, за да могат да се избистрят неяснотите в процеса по списване на поредния ми информационен блок. Няколко дни не съм докосвал перодръжката – имах известни напрежения и изживявах емоциите си около моята “нова” стара работа...

За да ви опресня малко знанията повтарям, че още миналата седмица, след като шефа се прибра от мината, където сглобяват цялостната ни система за промиване на пясък, последният беше достатъчно акуратен и благоразположен към мен, та ме представи на един друг негов колега, който пък работи по подобни теми, само че в друго направление (отдел) на организацията - някакво си развойно-изпитателно, ама какво баш развиват и кое точно изпитват тогава не ми беше дип ясно. От същата секция хората потвърдиха, че те биха имали доста работа за мен, благодарение на моя придобит вече опит в областта на минералите – самият факт по себе си беше достатъчен, за да ми поуспокои нервните окончания; аз тутакси преустанових и друга работа да търся даже, изтягайки се връз лаврите на постижението си като свиня-майка в празна от прасенца кочина. За тези лично мои своеобразни трудови завоевания, на Даниела не бях споменавал нищо до момента, в който всички се бяхме построили около масата за моабет в петъчната знойна вечер (Януари е все пак – не знам каква е снежната покривка при вас, но тук при нас паветата по улиците се размекват в жегата; добре че от време на време ги поръсва и малко дъждец отгоре, че иначе да са се стопили до сега). През деня ходих да се разправям с една радиостанция за джипката на Нени, която предишната седмица спечелихме от търга, както и едни детски картини за стаята на Ванеса - Мечо Пух, Мики Маус, Патока Доналд и т.н. (за жалост, герои от приказките с имената и образите на нашенските Хитър Петър, Нероден Петко, Кума Лиса, Кумчо Вълчо, Баба Меца, Зайо Байо Средногорски, Косе Босе и цялата народно-творческа свита на чудният ни приказен свят, в отсамната част на земята осезателно липсват; за това пък величаем чуждите, с надеждата че и те са дали нещо на света: Червената шапчица, Снежанка, Мечо Пух и останалите от менажерията).

Иначе през цялата седмица валя дъжд – такова мокро беше и в петък вечерта, за това вместо да седнем отвън на двора, завряхме се вътре в къщата на сухо (нали ви казвам, че ако не са тези дъждовни капки, които по принцип рядко падат от небето, асфалтът по пътищата отдавна да се е разтекъл вече). За утоляване на апетита, Даниела изпече една буца месо във фурната; освен това имаше и множество други гюзлеми на софрата, питиета на тумбак и т.н. – при тези разточителни условия тържеството ни мина много добре. Е, нея вечер пък и шибаният ми компютър изгоря - той и без друго всеки момент се очакваше да издъхне, та времето му изведнъж дойде; само дето не разбрах какъв зор видя, че да ми сервира този си мурафет баш тогава. Нея вечер, както вече някъде бях споменал - съседите ни бяха на гости, както и нашия Неничко. Комшиите си тръгнаха към 23:00, а после ние продължихме тържеството съвсем до ранните съботни зори. На края и мама Дана си легна, защото на другия ден тя трябваше да води Ванеса на урок, докато аз се разправям с колата на Нени. Ние с него тъй и не легнахме през цялата нощ – след дългите ни приказки и съвместни лакърдии, още в 04:00 сутринта излязохме отвън и почнахме работа по джипката му. Трябваше да свалим цялата предна броня, барабар с пластмасовите решетки на двигателя и радиатора, за да можем да монтираме една друга броня, с тръби и рога, която пък още не бяхме я купили към момента на преразказа. Работихме като идиоти в тъмното, под оскъдната светлина на една мизерна нощна лампа, която аз бях изврял не знам от къде си; естествено намирахме се и под директните удари и пряко влияние на непрекъснатия дъжд, но понеже бяхме и доста сериозно подпийнали през нощта, та не ни правеше особено впечатление, че се мокрим. После вече, съвсем призори и като се съмна, опънахме седалките в колата, че да подремнем за малко. Много скоро след това ни напече слънцето и жегата в купето стана непоносима – разтъркахме си очите с малко вода от улука и тръгнахме из авто-гробищата да търсим въпросната броня за джипката на нашия “палавничко” (идва от палавият Неничко). Че хá тук - хá там; че пък една, че пък после друга. Хеле към обяд взехме каквото трябваше и се прибрахме в лагера като пехотинците на Бонапарта. От там нататък почнахме да събираме отделните части, които до това време се въргаляха разпилени под дъжда на площадката пред нас. По някое време Даниела замина с Ванеса на сбирката, където бяхме канени отпреди, а мен Нени ме закара там малко по-късно – едва, след като приключихме дейностите по таратайката му. Той си замина към тях, а ние стояхме кажи-речи до вечерта, че хубавичко да се повидим и повеселим с хората. У тях Ванеса също се пляска из басейна им дорде не мръкна, когато всички се прибрахме в къщи - от вратата легнахме направо, защото аз повече не можех да стоя прав от умора...

Неделният ми ден протече изпълнен с най-разнообразни занимания: малко омразно боядисване (което аз ненавиждам…), после обгарях с пърлачката един стол за механата – бутах хаотично по нещо от всичко, та да не ми доскучава. Даниела ходи до магазина да купи и последните материали за ученичката, която днес започва своя първи учебен ден на първия си клас в частния колеж. Сутринта с майка й ходихме до там да я изпратим най-триумфално, с много сълзи и дълбоки почести, като че ли я изпращахме не на училище, ами под брачното й венчило през девет царства, та в десетото; снимахме я с чантата на гърба, която пък е толкова голяма, че почти се влачи по земята и Ванеса сигурно цялата може да влезе вътре. Ще я видим довечера като си дойде, какво ще ни разказва за школото. Новото й даскало обаче хич не е като онова първото. То беше държавно и вътре имаше всякаква сбирщина от копелдаци. След като Неси изкара няколко месеца там, единственото което научи и усвои до степен на виртуозност бяха звучните и сочно псувни на едно малко австралийско мастийче, с което се сдушиха още в първия си учебен ден. Вероятно историята се повтаря – кръгът се завъртя и този път камъните са в нашата градина. А тук прожекторите гаснат - завесата се спуска бавно; до следващия драматичен акт…

24.01.2006 – Ето че пак стана обед – дойде ми времето за писане. За слава на Небесата, от вчера вече имам и работа – занимавам се с валове, втулки, шайби, допуски, сглобки и други инженерни произведения. Толкова съм щастлив! – като прасе по Коледа. Дано да ме запазят по-длъжко тук, че да имам възможност да им покажа на какво съм способен. Довечера след работа ще си прибера новия компютър и остатъците от стария. Последните са вече за боклука, но съседа ги иска да си играе с тях, та ще му ги дам. Като ме удари онзи ден сачмата по челото и отидох в едни дюкян за компютърна техника. Дадох на момчетата старата кутия и им казах да ползват всичко от нея, което е годно и да го изсипят в новата, в добавка към съществуващите компоненти - получи се нещо като да пришият нов балтон към старо копче, но все пак успяхме.

Вчера малката Ванеса се загубила в училището, че едни деца й показали как да се прибере - забравила моля ви се, къде била нейната класна стая. Че като му ударила един рев и веднага събрала останалите малки пъпеши около себе си. Един друг умник пък от стадото я посъветвал, като се изгуби пак направо да вика Полицията вече и нашата баят се беше стреснала от тази иначе мръсна дума. Тези дни малко й поизостана свиренето – то бяха емоции, гости посрещахме, нови училища и т.н., та ще трябва през следващите да наваксаме изгубеното. Тя много бързо си забравя песните – ден-два да не свири и после едвам ги започва. Иначе с новите парчета върви добре, ама аз нали искам и старите да не забравя - да има нещо като репертоар. Онази вечер съседите бяха у нас и тя чудно им посвири - аз самият се смаях чак. Но при нея все още всичко е на моменти - не знам как ще бъде занапред. За вчера Даниела си беше взела и почивен ден - да я заведе сутринта до колежа, да я върне следобеда. Аз също ходих с тях - снимах я с униформата, че снощи пък прехвърлях филмите на големи касетки. Скоро пак ще имате видео информация - след месец и половина отиваме при Цецови в Тасмания; от там също ще има някой и друг интересен епизод. Дано вече и пратката ни да наближава очертанията на Габрово - скоро трябва да пристига вече, ако разбира се не са я откраднали (което не го допускам – нали уж няма лоши хора в България)...

Снощи пак разбивах кьопоолу - аз винаги му подобрявам вкусовите качества с разни остатъци от туй или онуй. Вчера например му сложих един стрък пресен лучец – гледам го подмята се из хладилника от месеци насам; изсъхнал един такъв, посивял, измършавял. Че му шибнах и две-три лъжици картофено пюре - то пък беше изостанало от гостите ни миналата вечер. На края всичко стана чудно – естествено натъпкано с много чесън и магданоз; сигурно днес понамирисвам на околните с аромата от букетите на “балканската” кухня, но аз не се впечатлявам особено. Ебах ги у жабарите миризливи – те могат от глава до пети да вонят на доматено пюре и чеснов лук смесен с босилек, та чак целия свят да им се кланя доземи понеже, видите ли, Папата им живеел в Рим, а пък ние да не можем да миришем на каквото си искаме! Сега нали е демокрация – ще си ухаем на каквото ни харесва. Даниела беше правила и сарми с кисело зеле, че снощи направо щях да се пукна на масата. Бях и много гладен (като никога...), та пак похапнах добре – диетично и здравословно.

В четвъртък е Националния ден на Австралия – 26 Януари. Ние от работническата класа него ден ще го почиваме, но Даниелчето твори в сферата на обслужващия сектор и точно тогава й се пада да работи съгласно план-графика си. Е, затуй пък ще изкара и двойна надница – да ми е живичка и здравичка. За да си уплътня и оползотворя почивката, от своя страна съм запланувал да се занимавам със заключителните мероприятия в предния двор, че след това вече да се местя назад към стъпалата.

27.01.2006 – Аз и днес продължавам делото по списването на историята, без да ме вълнува сериозно факта дали един ден тя ще се чете и от кого. В сряда вечерта след работа отидох да си прибера новия компютър, с надеждата че всичко ще му е на мястото. Още предният ден установих, че онези неграмотници са ми сложили един модул (платка), която аз изобщо не съм поръчвал; или малко по-иначе казано - не баш този вид. За целта им оставих кутията в магазина, уж да я подменят набързо. Добре де, ама сиромаха кога е имал късмет, че и на мен нещо да ми стане от първия път? Като отидох онази вечер, оказа се че такава платка хората нямали в момента – били я поръчали, но щяла да дойде чак другата седмица. Хайде, разбрахме се да взема компютъра без тази част, а когато дойде да им го занеса обратно, че да я монтират. Разтакаване и разправии – колкото си щеш. Бях се разбрал с мой колега от завода да ми надзърне и в новия компютър, преди да го вкарам в своята ежедневна употреба и безпощадна експлоатация. Така вчера сутринта ние двамата с Ванеса (защото Даниела беше на работа), се озовахме в 08:30 пред заводския портал. Иначе денят беше почивен заради празника на Австралия, но някои ентусиасти и гладни за пари (без)личности работеха, независимо от всичко. Че като почнаха пак едни врътни и едни инсталации - та откарахме до 14:30. Добре че Ванеса си намери една дружка там - дъщерята на най-големия ни началник, та двете с нея обърнаха отдела надолу с краката; вилняха, гониха се, рисуваха и какво ли не, докато ние с това момче се занимавахме с компютъра. Всъщност аз само стоях отстрани и задавах глупавите си въпроси, но поне малко от малко разбрах коя шашма как работи и защо е така. Прибрахме се в къщи и Ванеса седна веднага да свири, а пък аз почнах домашните инсталации. Отне ми два часа време, докато оправя изходите отзад - кое отива към усилвателя и кой куплунг за какво е. Нали този компютър е нашия главен източник на музика – за това беше толкова важно свързването му. Най-накрая (до вечерта…) оправих жиците, отново свирихме с малкото и накладохме огъня отвън. Ванеса яде и си легна, а ние отчетохме празника с малко печиво и кьопоолу за гарнитура. Горките австралийци – освен наливането им единствено с бира, на този ден те ядат традиционните си агнешки пържоли и пекат наденици, пълни с овча лой (т.нар. “True blue Aussie BBQ”). Докато в същото време (а пък и по всяко друго…) ние балканците, издънки от най-висшата и чиста европеидическа раса, имаща своята заветна мисия да им подобрим нацията, в такъв тържествен момент се борим с тлъстите вратни пържоли от прясно закланата свинкя, пием охладена ракия и ледена мастика с бира и вино за разредител, славейки великият Съветски Съюз, уж непобедимата му Червена Армия, ведно с неговия неотлъчен сателитен солташак в лицето на българската компартия, с дружните усилия на които се намерихме захвърлени в тази далечна част на света. Наздраве, скъпи ми другарки и другари – дано ви нявга гръм и мълния удари, та по угари и по дувари, да ви éбе кой където и когато свари...

Не знам дали отбелязах в скромната си реч, но моят пораснал калпазанин Нени пак остана без работа, та все в тази посока и около него са ми тревогите за сега. Е, той своевременно почна да търси друга, разбира се - дано намери нещо по-скоро, че иначе зор ще види от безпаричие и немотия. За почивните дни имам редица набелязани дейности – нека обаче да видим кои и колко от тях ще се изпълнят. Трябва да сложа и другата част на входната врата - онази бялата. Остана само колоната да се монтира към стената на гаража. После ще рече да се поизкърпи изкъртената мазилка, да се мазне с боица тук и там, плочките да се намажат с покритието и това ще му е краят вече. Чудо някакво трябва да се случи, че да свърша всичко това на един дъх – уж не съм мързелив, но изправен пред толкова много работа почвам да се стряскам и да губя по-голямата част от наивния си ентусиазъм.

Утре ще водя Ванеса на урок по музика от 08:00. До търга трябва да отидем, че едни столове съм харесал за механата и чак тогава ще се занимавам с всичко останало. На работа съм доста зает, както обичайно и за сега нещата вървят в стройните си форми и очертания. Остава пак да напиша някоя глупост в понеделник - с тема от новините и случките за предстоящите почивни дни...

30.01.2006 – Отново доживяхме понеделнишкия ден – обикновено това е денят за почивка след изтощителните, уж почивни събота и неделя, както и ден за размисъл в подготовка на дейностите за следващите. Иначе задълженията ми на работа вървят сякаш между другото и на тях не обръщам особено внимание. А пък ето и с какво си уплътних времето, докато си “почивах” активно...

Наред със свиренето на малката Ванеса и всичко останало, свързано с домакинството, в петък вечерта успяхме да излезем за малко на двора. През последните дни времето беше много духовито, та беше малко опасно да се пали огън в откритото пространство. За щастие обаче, точно тогава напорът на ветровете поутихна – достатъчно, колкото да овъргаляме в жарта малко сух хлебец и няколко парцала тлъста мръва.

В събота сутринта аз станах много рано, че имах да свърша нещо на компютъра, което бях започнал още предната вечер. Като приключих с това, събудих Ванеса и ходихме на урок. След урока се срещнахме с Даниела пред търга, където трябваше да заложим малко пари на едни столове. Тя пък миличката си хареса и една саксия; хá после още едно цвете и така пак изпълнихме листа с поръчките. Ще видим резултатите довечера и дали сме спечелили нещо.

След търга пак се разделихме на бойни групи и моята част, която представлявах еднолично със самостоятелната си индивидуална единица, отиде да се човърка из двора, докато останалите от обоза заминаха да си правят кефа по магазини и пазари. Аз се мотах почти цял ден с монтиране колоната на бялата порта към стената на гаража. Най-накрая уж стана, но пък не чак толкова здраво и добре, че дори на мен да ми хареса; не се размина естествено и без традиционното размотаване на 2-3 пъти (поне) до железарския магазин за едно или нещо друго, забравено за доставка на предишни покупки.

За да си попълня по-пълноценно времето, а пък и главно за да не отсека в яда си нечия “командирска” кратуна, рекох да поокастря малко клони от дърветата в задния двор. Около комина на пещта вече доста се беше зашумило, особено след падналите напоследък обилни валежи, та изчистих всичко и пак напълних едно ремарке с вършина. Изкъпах се в езерото и седнах да почивам и ободрявам съзнанието си с една огромна чаша бяло вино, леко разредено с лимонада и много лед (едно време по селските кръчми на тая боза дядовците й викаха “шприц” и аз тази напитка я уважавам доволно много - още от невръстно дете дори). В същото време и моя Миро се обади от Америка, та докато обменихме някои важни стратегически планове относно глобалната политика и световния мир, чашите ми с вино станаха 3. После пък аз му звъннах обратно и така с него си приказвахме още близо 52 мерни единици (всъщност 50 минути по часовник и нови 2 винени чаши от описаната вече течност). До това време отвън огънят се беше сгорял, салатата ми се нарязала сама, докато аз си бърборих с човека по телефона, а малкото даже беше седнало да свири и ме чакаше охотно да го последвам. Хайде, извъртяхме една бърза и качествена репетиция и със заспиването на концертмайсторката всичко наоколо утихна. Ванеса легна, а ние с майчицата й излязохме навън да си продължим моабета. За наша приятна изненада и мой пиянски късмет, малко по-нататък в хода на вечерта пристигна и съседа; естествено, за да се видим и разбира се, още по-естествено: да се и почерпим. Те таман се бяха прибрали от някакво тяхно гости, че дойде завалията да си довърши и “мисията” по напиването - изглежда там, където са били питието му беше дошло прималшко, та искаше човечеца да си допие с нас и в приятната ни компания (а ние и двамата с Даниелчето ги умеем тези работи)...

В неделя сутринта, след като предния ден в нетрезво състояние бях взел много важни и смели решения, станах рано и започнах да ги изпълнявам едно по едно. Първо плочките реших да фугирам - този път с помощта на една шпакла, само по каналчетата, защото първия път изглежда доста бях отнел от материала с гъбата, докато съм ги чистил. Сега обаче рекох всичко да загладя и така заглаждах цял ден, че останах без кръст. На края пак свърших материала за две педи място, но реших че ще го оставям така “сурово”. По принцип там ще има разни саксии, малка масичка с два стола и няма да се вижда много. През това време Даниела продължаваше да трупа зелена маса връз ремаркето - всевъзможни треволяци, клони, вършина и шума. Тя дори успя да си изчисти и колата отвътре, което не беше правила от пролетта на миналата година.

Като втасах с шибаните плочки пак отидох да се изкъпя в езерото, че да сваля прахоляка от себе си поне. Скочих в едни сухи гащи и докато си почивах, отидох да изхвърля боклука на бунището. От там пък се върнах с няколко стръка растения, които ще разсадим тук-там из района. А като награда за добре свършената през деня работа, бях изпратен много скорострелно до магазина да доставя евтин хляб. От гастронома се върнах с 10 хляба, 2 кг шунка, 1 кг кашкавал и 2-3 кг варена наденица, тип “Македонска” или още “кучешка радост”, както този артикул беше по-известен в недалечното ни социалистическо минало; видяха ми се евтини, та ги купих веднага. Върнах се в къщи и почнахме да свирим с Ванеса. На края къщата утихна и седнахме да вечеряме...

Малко по-късно заваля дъжд, който ми обърка плановете за измиването на плочника. Аз го бях оставил с прахоляка, като само отгоре-отгоре го забърсах със сух парцал. Капките и вадичките от дъжда обаче щяха да го направят на петна като изсъхне и за това хукнах да го мия с маркуча. Така дейността ми приключи успешно - другата неделя ще го намажа с това специално консервиращо покритие и това ще му е вече пусковия срок.

Днес записахме Неси на тенис - ще играе по веднъж седмично след училище. Иначе всичко останало си е както обикновено. В неделя двете с майка си ходиха до сръбската църква и особено много беше харесала виното, което дядо поп им раздавал там за комка. Изяла си най-прилежно и нафорката - другата седмица даже тя пак се гласи да върви, след като в черква сервират такива хубави закуски.

02.01.2006 - Вчера май че беше денят на Свети Трифон Зарезан, обаче аз не знам защо, повече си уважавам датата 14 Февруари – поради тази причина ние нашето “лозе” ще го зарязваме чак тогава. Иначе нищо особено не се случва напоследък около нас - Ванеса ходи на колежа, ние с майка й на работа и си нагаждаме мераците според житейските кривини. Общо взето програмата ни през седмицата е доста еднообразна - в 07:00 оставям Неси на училището, а Даниела я прибира в 15:30 след свършване на нейната работа. От там насетне започват заниманията й в къщи – писане, смятане и други щуротии от учебния процес. Аз се връщам към 17:30 и малко след това пък ни почват музикалните репетиции. После следват ритуалите по вечери, къпане, туй-онуй и така съвсем неусетно времето си минава, докато ние му се подчиняваме стриктно като някакви бездушни роботи. Единствено събота и неделя са дните, през които очаквам някакво развитие и по-активни дейности.

От нашия търг онзи ден се оказа, че сме спечелили едно цвете, една саксия и моите прословути дървени столове за механата. Сложим ли и тях вече, този обект става напълно завършен и във вида си ще бъде готов за експлоатация. Скоро ще повикаме свещеника да освети и новата част на къщата - коридор, механа, плочник и т.н. Даниела ще поеме организацията на този въпрос.

Хубаво е, че от сега нататък ще се чуваме по-честичко - с тези евтини телефонни разговори това ще бъде съвсем възможно. Забравих онзи ден да разкажа за моите, станали исторически вече “двойни”, “тройни” и многобройни дейности, при които нищо каквото съм бутнал и не ми е станало отведнъж. Нали скоро сменях ремъците на колата – мисля, че това беше засегнато в предишното ми експозе или пък в началото на това. Както и да е – колко и как съм ги натягал не знам, но явно че съм ги оставил малко по-хлабавички. И какво се мина-не мина ден-два и те взеха да преплъзват, да се хлъзгат по шайбите и да издават един невероятно идиотски звук и шум. Така карах в продължение на две седмици, с надеждата уж да се закиснат, обаче те - не! Та онзи ден в събота и с това се разправях. Хайде пак слагай крикове, махай предното дясно колело и всичко останало, докато стигна до обтегачите. И то добре пък че стана така, защото като понечих да развивам колесните гайки, последните се развъртяха на ръка – явно, че още първия път съм забравил да ги стегна като хората... Е, как да кажа сега, че Господ няма, ами имало само БКП и нейната Априлска линия била най-правата от всички други, криволичещи и лъкатушещи по земното кълбо линии? - още малко ако бях покарал с тези разхлабени гайки и щях да си търся търкалото в някое дере или пък в нечий заден двор; кой знае и мен от коя канавка щяха да ме вадят и да ми събират кокалите в найлонова торба. Донатегнах ремъците и на нова сметка събрах всичко по обратния си ред. Този път обаче обърнах особено внимание на гайките - стегнах ги до скъсване, с четвърт оборот връщане назад. Та като ми се накъса деня с ей такива работи, кога да остане време и за стъпалата? Тоя проклет плочник го влача барем от месец насам вече - ама хá вратата да закача, хайде пък после колоната от другата й страна; туй не става, онуй не уйдисва, все врътня – писна ми на дедовия...

Тази седмица трябва окончателно да приключа с плочника - корекция на боята по стените, намазване тук и там; после да ударя и два слоя покритие на самите плочки. Че най-накрая ще рече да ги запечатам и с някакъв специален разтвор против хлъзгане, като падне снега отгоре им. Съседът ми даде такъв акъл - той така бил направил плочките в техните бани, та колкото и да се мокрят, не можеш да се подхлъзнеш и да се пребиеш, размазвайки се върху тях. Все в този дух витаят нещата около мен – нищо радостно и още по-нищо вълнуващо.

Скоро чакаме Любка (Буба) да дойде у нас - дето е женена за турчин, а пък ние лани им ходихме на гости. Те нали се изселиха нагоре на север, но големият й син е приет в един от университетите на Gold Coast, та щели да идват двамата с него – хем да го запишат за студент, квартира да му търсят и т.н. После пък Сашкови пристигат с Лиса за 5 дена. Съвместно с тях ще отбележим рождения ден на Ванеса. Дано и Неничко да е намерил някаква работа до тогава, за да дойде в добро настроение; че той като се намръщи, та става по-противен и от майка си дори... До това време и нашата Емилия трябва да е с входна виза за Австралия – веднага щом я получи, билетът й вече е готов и тя тръгва с дисагите за насам. Ние по-нататък (пада се в средата на Март) ще прескочим до Тасмания, че пак да се видим с Цецови. Така в пурпурни надежди и сладки спомени животът си тече ли тече – “днес” е само равносметката от “вчера”, но пък и планът за “утре”...

08.02.2006 – Много се отпуснах тези дни и нищо не съм писал в (еже)дневника си. За това сега почвам подред, пък до където стигна – до там. Като ден от седмицата, днес е вече сряда – по-надолу ще опиша събитията и случките до този настоящ момент.

В събота сутринта заведох Неси на урока по музика и от там отидохме на търга, където вече бяхме спечелили столовете за механата, едно голямо цвете за двора и една още по-хубава и голяма саксия - отново множество градински атрибути за пълното задоволяване на непрекъснато повишаващите се мераци на Даниелчето. Натоварихме си стоката в колата и се прибрахме. Аз се залових веднага с моите дейности и ръкоделства по двора и къщата. Навън слънцето припичаше много силно, та докато го чаках да отвали малко, почнах да обгарям столовете с една газова горелка. После ще ошкуря изгорялото и ще се получи изключително старинен и битов ефект от началото или средата на Възраждането през далечния 18-ти век.

Като понамаля онзи свиреп огън и жупел, който се стичаше безмилостно от небето, хванах се да коригирам боята по стените на къщата; замазах мястото, където бях къртил мазилката за колоните на вратата - все бъзикни, отнемащи доволно много време, а пък без никакви видими резултати на прогрес. Даниела излезе и двете с Емилия (колежката й от Пловдив) обикаляха магазините като въртоглави да търсят холова гарнитура. После и за това ще стане на дума, въпреки че с обмяната на тези наши SMS-и, на вас вече всичко ви става ясно много предварително. Но пък поне от писмата ми ще научите за свързаните с всяко отделно събитие пикантни подробности, които просто няма как да се предадат по телеграфа.

Аз, веднага щом свърших с бояджилъка, прегънах се óдве и клекнах да мажа плочките – така, надиплен и сгънат наполовина като употребявана носна кърпичка, изкарах времето си до края на деня. Втасах с всичко, опалих пещта и зачаках нервно с един голям бокал вино в ръка; дълбоко в себе си предусещах пеещия звън на кръстосани шпаги и мечове, примесен с мирис на барут и джепане. През това време си дойде и Даниела – още от вратата познах, че ще си изръсваме джобовете за шибаните мебели, само дето точно в този миг не знаех в какви количества и мащаби ще са ни масрафите. После пристигна и другата хубавица, та си спретнахме една импровизирана софра. На този форум вече официално стана мое достояние, че от следващия ден насетне ние двамата с Даниелчето ставаме съсобственици на нова холова гарнитура, която тя била вече поръчала – някакъв шибан диван + два още по-шибани фотьойла; ама те били кожени, бе Боже! – хем от истинска слонска кожа, а не от някакъв си просташки изкуствен винил (по смисъла на материя). В процеса на тенденциозното ми мозъчно опиване, накъде през нощта заваля и дъжд, който съвсем хубавичко обърка моите насрещни планове за нанасяне на втората ръка покритие върху плочника. Много се ядосах, но пък поне за пореден път доказах на света, че и сега не ми се отдаде възможността да ликвидирам всичко от “раз” - както поне на мен ми се искаше...

За попълване на времето и в трепетното си очакване за покупка на въпросната мека (като варен морков…) мебел, почнах усърдно да се занимавам със столовете - предния ден само ги обгорих, а пък сега им шибнах и по 3 винта в краката, за да не мърдат (е, те не че мърдаха де, но така - за профилактика в перспектива). Башка от тях навъртях още по 8 видии отдолу към облегалката, плюс други 6 дълги шурупа, които ударих в напречните пръчки, дето им държат краката разкрачени. Като видя моите чудати инженерни творения, съседа буквално щеше да се побърка от кеф, покланяйки се дълбоко до земята заради блестящата ми балканска мисъл и високо техническо творчество. Тук, разбира се няма нищо за чудене - аз просто така си работя: да става яко и да бъде вечно. След толкоз много винтове и дупки обаче, до пладне успях да направя едва само стол и половина, когато Даниелчето ме подкара към мебелната къща; по-скоро палат (а пък пустият работи и в неделния следобед - нали шибаняците гледат да ти бръкнат в кесията по всяко възможно време). Така пременени, натъкмени, изкъпани и вчесани “на път”, цялото семейство поехме дружно към магазина.

Там всичко стана ясно мигновено и “аламинут”. Вече имаше предварително подбран модел, със съответния цвят на кожата и т. н. (дамаската е сиво-синкава и кожена, а не от плат - докато моята, дето ми я свалиха от гърба беше вече позеленяла, та чак отиваше към отровно мораво...). Разбира се, нашия пазар и този път се оказа на страшна сметка и изгода, та вместо $4200 платихме скромно само някакви си $2499 и то с превоза. По теорията на мойто Данче, спестихме разликата от $1700, пък аз ей нá – само се чудя защо не мога да ги видя тез пари в наличност. Ама нали напоследък вече и недовиждам, та сигурно от туй ще да ми е пердето на очите... Купихме и за леглото на Ванеса един нов матрак, че нейният се беше вмирисал - кой знае от кои години съществува и на кого е бил преди това, защото още навремето някой ни го беше дал като подарък за бебето. В магазина търговците казаха, че във вторник (за вчера) ще доставят всичко “на адрес” и ние си тръгнахме от там успокоени и парично олекотени.

След тези дълбоки финансови удари под пояса се прибрахме обратно в къщи. Последва задължителното свирене, питателна вечеря, зяпане на малко телевизия и със събуждането ни на другия ден, започна и новата седмица. Понеделника – ден като всеки друг; нищо особено за отбелязване, освен ежедневната, задължителна и рутинна обстановка. Вчера (вторник) гавазите докараха дивана и фотьойлите, заедно с матрака на Неси. Последният го бяха забравили разбира се, че докерите се връщаха до магазина и вечерта пък с цял камион донесоха само него. Ама те и тук са едни умници – по-зле са и от “Тримата Глупаци” на Доньо Донев даже.

Като се прибрахме от работа, почнахме разместване и пренасяне на дивани и столове. Новите хората ни ги бяха оставили в коридора - намъкнахме ги с Даниела навътре, а пък от там изкарахме старите, които също складирахме временно в коридора. Там ще стоят на съхранение, докато отворят търга другата седмица, че да ги занеса там - белким даде някой нещо за тях. Хайде, оказа се, че през деня вашия колет също е пристигнал невредим и в пълната си наличност - с видеокасетите, ракията и семките на Дани. Писмото обаче все още не съм чел, защото от сноване нагоре-надолу не ми остана време.

Снощи започнахме тържественото поливане на диваните и се загледахме в касетките, та пак се откарахме до първи петли чак. Днес следобед моя малък калпазанин Неничко ще дойде да поседи 2-3 дни при нас, че нали сега е без работа, завалията - няма пари, няма храна, няма бензин; въобще не е за разправяне, но с една дума: майката си’й ‘бало, както казват по Влашко. В къщи ще седне на Интернета да си търси работа по обявите, които публикуват там – дано го вземат някъде...

В понеделник вечерта преди свиренето с Ванеса, довърших и втория стол, който бях наченал още в неделния ден. През следващите вечери едва ли ще мога да се занимавам и с това, но в събота или неделя трябва напълно да ги завърша. Такъв ми е планът - намазани със специалното масло за дърво искам окончателно да влязат в механата за по-нататъшната си употреба и експлоатация. Трябва и втората ръка на плочките да ударя – нека да видим обаче какво точно Бог е отредил да се свърши в действителност, а не само да веем червени знамена и да размяткваме партийни лозунги като на Първомайска манифестация след “аварията” в Чернобил.

09.02.2006 - Нени пристигна вчера. Нашето първо съвместно посещение беше до бензиностанцията да налеем бензин, че и двете ни коли бяха празни до дъно. После направихме на Ванеса ракетата за тенис - тя днес е на тренировка след училище. Двамата с Неничко поиграха отвън, докато аз приготвя едно-друго в къщи. Хайде - свирене, вечери и т.н. После Неси легна, а ние с него си убивахме времето пред телевизора.

Днес всички сме по задължителните си места - Нени е у дома и трескаво изпраща молби за работа през Интернета. После ще обели картофи, че леля му Даниела ще ни гощава с мусака довечера; ще пече и баница. Утре вечер сигурно ще излезем на двора за традиционната скара-бира под асмите. В събота имаме урок, после отиваме на търг; ще се разправяме със стари мебели, столове и т.н. Ще гледаме да се обадим и по телефона, че да се чуете с Нени.

10.02.2006 – А пък ето какво става по-нататък, милички на мама - с подробности по факти и събития; топли-топли, още парят като току що изходена кравешка понужда. Вчера нашия малък герой прекарал целия си ден на Интернета и изпращал молби по обяви за работа навсякъде, където му падне. До вечерта от някъде го повикаха на интервю за следващия ден - т.е. днес. Това промени драстично нашата обща програма - аз таман се бях хванал да завъртя някой и друг шуруп в един стол и той каза, че трябвало да си тръгва заради интервюто. Зарязах всичко по средата и отидохме до супермаркета, че да му напазарувам някои неотложни стоки за бита, малко храна и т.н. Прибрахме се у нас - баницата тъкмо беше готова; той се налапа още докато беше гореща от фурната и си тръгна. Ние после свирихме с Ванеса, вечеряхме и т.н.

Днес се оказа, че Неничковото интервю е дало доста положителни резултати и хората искат да започне работа до 1-2 седмици. Междувременно обаче той получил и други “покани” - една такава среща има днес, а другата е насрочена за понеделник. Така Нени ще се яви и на двете допълнителни интервюта, особено на това в понеделник. По неговите думи това щяло да е баш работата, която той е работил до сега и която най-много му допадала. Такива са новините около него за сега и аз много силно се надявам, че докато вие прочетете специално тези редове, той вече ще е започнал работа - дай Боже.

Иначе други злободневки няма за отбелязване откъм нашия далечен край - довечера ще позавинтвам още малко видии в столовете, после ще свирим с Ванеса и ще гледам тъпата телевизия. Даниела сигурно ще дреме на новия диван. Аз я пъдя да си ляга оттатък в спалнята, че да не ми хърка в ушите. На нея обаче й е по-хубаво да лежи там при мен, огряна от светлината на телевизионния екран и така, почти в несвяст да преживя с полузатворените си очи.

Утре ще водя Неси на урок; после ще се занимавам с довършителни и заключителни мероприятия по дворове, градини, плочници и стъпала. Довечера преди да си тръгна към къщи ще мина през търга, а в неделя има битак - какви по-крупни културни развлечения да искам и за какви по-големи концерти и спектакли да ви разправям?...

13.02.2006 - В петък вечерта гледах филми по телевизията до среднощ. В събота сутринта ходихме на урока по музика и веднага се прибрахме, че аз трябваше да си почвам трудовите упражнения, определени за деня. Времето навън се беше приготвило да вали, но ме изчака поне да намажа столовете с масло и да опердаша плочника. Столчетата първо ги остъргах и лъснах с шкурка, че да им махна изгорялото. Станаха много хубави и последните вече намериха своето достойно място в механата. През деня се занимавах и с други дребни дейности, докато настъпи късното следобедно време. Ходих до железарския магазин да си купя няколко парчета шкурка и покрай това се разтакавах кажи-речи до вечерта. После трябваше и за друго да излизам, но до тогава вече аз бях приключил с трудовия процес; бях дори се окъпал в езерото и съответно в банята, че инак не ме пускат да сядам мърляв на софрата. Съседите също се въртяха навън почти през целия ден - работеха си нещо хората по двора, та си имах дружки за лаф-моабет, дорде не се прибрахме по къщята. Вечерта дойдоха да видят новата ни холова гарнитура и уж бързаха да си тръгват, но ние настояхме да останат при нас. Идеята беше да ударим само по едно питие, но ние, все така с по едно, та за малко да срещнем изгрева на слънцето пак...

В неделя, на ранина към 07:00 Даниела замина за Бризбън да посрещне Буба (Любка) със сина си, а ние с Ванеса отидохме на битака. Забравих само да се похваля, че в петък на търга заложих $14 за спечелването на една специална лампа, която като свети, унищожава всяко насекомо, което я доближи – било то някаква дребна муха, комар или пък по-едра пеперуда. Не знам на какъв принцип работи, но се оказва много ефективна противокомарна установка, защото съм виждал как действа. Светлината привлича насекомите, които буквално се разпрашават и изчезват от света завинаги. За сега ние печелим с най-много заложени пари - да видим дали ще я и вземем на края.

От битака купих на Нени един много хубав подарък - комплект за барбекю: голяма престилка с джобове и вътре в тях съответните инструменти - щипка, вилица и шпакла за обръщане на печивото. Той имаше нужда от такъв атрибут и предполагам, че ще се зарадва на придобивката си. За малкото Неси купихме една книжка с разни шарени картинки за оцветяване и на края се прибрахме. Не след дълго пристигнаха и гостите. Те ядоха набързо и легнаха че бяха пътували цяла нощ, а ние с Ванеса през това време направихме една голяма репетиция.

Като станаха от сън, всички излязоха да се видят и с Еми (колежката на Даниела), за да се наливат дружно кафета, да смучат цигари в надпревара коя ще напълни пепелника си по-напред и да трошат грешни парици. Ние с Несито си останахме в къщи - аз смлях кайма, правих пържоли за вечерта и т.н. Като се навилняха из улиците и по магазините, после трите зли прокоби и разкошници се изсипаха у нас – независимо, че цял ден валя дъжд, ние пак намерихме начин да седнем отвън. Разпънах чадъра над масата и така успешно проведохме мероприятието.

Днес всички са хукнали по някакви задачи - довечера ще правим разбор, кой какво е свършил през деня. Новият ни хладилник ненадейно изгоря, та в четвъртък ще идва техник от фирмата да го погледне - той е с 5-годишна гаранция и трябва да го поправят безплатно (хладилника, бре - не техника)...

14.02.2006 – Хайде, нека е хаирлия и честит да бъде Светия Трифон Зарезан на всички “лозари” от всичките земни кълбета (че нали и аз съм вече част от тази световна коалиция). Макар и малко по старому, аз за себе си съм възприел тази дата и ще продължа да отбелязвам празника по нея. Католиците казват, че днес било Св. Валентин и сигурно е така, но аз специално нямам толкова трайно изградени традиции по въпроса на влюбените врабци и гургулици. Обичат те – обичат; хубаво - спор няма. Е, добре де – след като пък чак толкова много те обичат, изразяват го вечерта простичко с една шопска салата и тържеството започва. Едва вече впоследствие могат да се правят анализи по темата - кой кого е обичал повече и катастрофалните за самите влюбени последици от тези им, иначе чисти и свенливи, трепетни усещания...

Дано не вали довечера, за да си проведа ритуалите по зарязването на лозите. Дават го все мочурливо да е времето напоследък, та да видим. Отделно дето сега е и една галимация у нас с тези гости, та не е за разправяне - двама души имаме на посещение само, ама все си е постоянна грижа и ангажимент покрай тях. Ще закусват, ще обядват – слагай маси и софри, че пък после ги вдигни; ще се къпят – кърпи и пешкири дай; ще рекат да серат след това – вестничето им подай в ръка! Край няма суетнята подире им. Щях да се обаждам снощи по телефона, но не можах; дано довечера да успея. Неничко търси усилено работа и уж постоянно се влачи по разни интервюта, но още нямам официални сведения и изявления за резултатите от тях; Ванеса също ходи на училище, всяка вечер свири в къщи и така върви живота – като по нотите на Бах...

16.02.2006 – Ето, че и Зарезанът ми онази вечер не можа да се проведе, както е според обичая. Увъртяхме се пак с нашите гости и ми се осуетиха плановете - хá да свирим, хá огъня да опаля; че кюфтета после пекох и така не сколасахме да стигнем до лозарската ножица. Нищо - като си заминат ще повторим упражнението, на “големи патерици” макар и да бъде.

Иначе всичко друго си върви по старому и надолу по течението на житейския канал. В събота ще занеса старите фотьойли и дивана на търг, в случай че не ги приберат съседите - може би ще ги искат за дъщеря си, която в последно време също им се изтърси на главите барабар с приятеля си. И оная старинна ракла им давам, дето с толкова много мерак бях купил неотдавна. Нямаме място за нея - голяма е и само събира пепел и прах. Сега, след като вече сложихме маса и столове в механата, от там пък ще излезе малката дървена масичка, която е в комплект с трикракото столче. Тях също съм ги обгорил и намазал с масло, за да добият “Етърски” вид. Те ще се разположат в коридора - баш под картинното пано. За сега там се намира раклата, която в най-скоро време ще се маха. Това, което исках да кажа с тези няколко думи беше, че ако трябва да ходя с всичкия тоз инвентар и покъщнина до търга, цялата ми сутрин ще отиде в разтакаване напред и назад (разстоянието от нас до въпросното тържище е колкото от Габрово до с. Кормянско, което пък за сведение на непросветените в родната география, се намираше малко зад Севлиево по стария път за Ловеч; всъщност, то може и още да си е там). Не съм и много сигурен дали ще мога да откарам цялата стока за продан само на един курс – ако се наложи ще впрягам воловете на два пъти в каруцата. Едва като се завърна в късния следобед, ще поизрежа още някой и друг клон, че пак много са пораснали от влагата. Така пък, докато си почивам ще отида и боклука да изхвърля на бунището, заедно с трите торби цимент, които се поразиха по време на бурите, наводненията и проливните дъждове – загуба след загуба понася моето нещастно предприятие; как да ги поеме човек всичките наведнъж, че пък да се запази и трезвен на туй отгоре?...

Онзи ден купих на Нени 4 гуми за джипката – намерих ги в един гараж на втора ръка и ги взех доста евтино. Той ще мине в неделя през нас да си ги прибере. Шибаните ми стълби пак изостават от насрещните планове за някой от следващите етапи на развитие. О – не! Нали пък казахме, че ще боядисваме. Ще гледам да завърша този мъчителен процес за тържеството на Ванеса, когато заради рождения й ден отново се очертава да имаме множество навлеци (пардон – гости…). За сега само тази стена ще направя - откъм задния двор. Но и там ще рече улуците да минавам три пъти с черна боя, после пък стената две ръце бяло. При тези деликатни манипулации ще се напръска онова, което вече е боядисано в синьо-зелено, та и него ще трябва да повтарям. Плочките също ще се наложи да пазя, да не би случайно да ги накапя – това пък от своя страна предизвиква постилането им с найлони, навеждане, гъзурчене и прочие еротични движения от кама-сутрата. Така изброеното до тук ще отнесе барем няколко дни трудова ангажираност и чак тогава евентуално почвам стълбите да си довърша. Перспективата ми далеч не е позитивна и аз спирам до тук със своите мрачни прогнози, докато не съм се и разпопържал от безсилие и безизходица като хамалин от Сточна гара.

20.02.2006 - След неравната битка с дървета и съответните им клони през почивните дни, сега и аз самият се чувствам като отсечен в горската дъбрава пън. Всичко ме боли и кокалите ми пукат, сякаш се самонаместват в ставите си, но за сметка на това пък професията ми позволява на работа добре да си почивам поне от физическата преумора - така постепенно се възстановявам за следващите почивни дни. А ето и нагледно (макар че за сега само в писмен вид…) какво точно стана в съботно-неделната ми бясна надпревара за житейска преднина и оцеляване на родовия корен.

След като цяла седмица се въртяхме покрай скъпите ни гости, те в събота сутринта (най-после…) си тръгнаха, а ние тутакси пренасочихме нашите занимания към общосемейните и вътрешно домакински дела. Аз още от петък вечерта бях натоварил ремаркето със стария диван, двата му принадлежащи фотьойла и матрака от леглото на Ванеса. В този си вид на товарен влак, в събота сутринта първо отидохме на урока по музика, след свършването на който се засилихме директно към търга, където оставих ненужната ни вече покъщнина за евентуална продан. Прибрахме се към 11:30 и сериозната дейност в къщи тутакси започна. Направих известна предварителна подготовка на терена, поразчистих тревата (поникнала пак, висока до коляно) и тъжно-напевно подкарах с пелката в ръка и с “мамичката” на уста - клонче по клонче; от тук, от там и отвред. Хайде, после и самите дървета накъсих, защото бяха израснали много високи и дънерите им станали застрашително дебели (почти колкото мен). Аз кълцам и свличам клонаците от горе, Даниела чинно ги извлича и ги товари в ремаркето. После с нея (гледайки много внимателно, да не би случайно да се избием помежду си от взаимната размяна на нежности и любезности…), заедно връзваме вършината и хайде – аз се отправям в посока към бунището. Там разтоварвам експресно и се връщам за нови количества дървен материал. Тая тъпа и шибана пелка ми откъсна ръцете, а до това време едва бях обработил малките дървета - големите тепърва имах да ги режа. Към 16:00 вече ми се въртяха кръгове пред очите и гледах стръвно, “на кръв”. В края на краищата решихме, че трябва да въведем някаква механизация за тази дърварска дейност – теглих една по-звучна и къдрава майна на пелката, зарязах всичко по средата и заминах да търся истинска машина за рязане на дърва; исках само да я наема за няколко часа...

Отидох в базата за отдаване под наем на всякаква машинария. Там има бетонобъркачки, специализирани инструменти, ръчни колички, помпи, двигатели и всичко останало. Избрах си една бензинова резачка, която щеше да ми свърши добра работа. Беше на световно известната марка “STIHL”, защото там пък нямаха “Дружба”, каквито ползваха отците и дедите ни в далечно СеСеСеР-ско Коми, заминали на гурбет за по една въшлива Лада (без първоначална вноска и без ред…) или гарсониера на първия етаж в някой краен квартал на града (без нуждата от лихвоточки/лихвочисла, усърдно и оскъдно събирани през последните 15-20 години…). Добре ама за наемането на едно такова съоръжение онези момци зад тезгяха поискаха цели $45 за някакви си 4 часа ползване, а аз на сечището имах работа барем за два дни. Отказах се набързо от тази идея и се прехвърлих в магазина. Независимо че случаят вече го знаете от телефонния ни разговор, съвсем вкратце мога да предам следното – в един момент излезе по-разумно да си купя нова резачка (моторен трион) за $79 с 2-годишна гаранция, вместо да им давам повече от половината пари и то само за наем от няколко часа. Така аз тутакси се сдобих с въпросната вещ, на връщане минах през зарзаватчията, та взех и едни тиквички за супа и се прибрах в къщи с “пушката”. Сглобих я веднага и реших да я пробвам как работи. Отначало ме беше страх да я държа в ръцете си, но после й свикнах. Оная купчина с материал (клони и дънери), дето го бях насъбрал през деня, сега за 10 минути го направих на малки главни за пещта и наредих дръвца под сайванта за месеци напред. Докато мръкна отвън, най-после и аз мирясах - окъпах се и от там насетне седнахме да свирим с Ванеса. След като на края привършихме и с този задължителен ритуал, примъкнахме се с Даниела до огъня на кратка почерпка и дружеско събеседване - главно за съставяне на насрещните планове за следващия ден.

Както ги гледах дърветата вечерта, с вече премрежения си от умора и алкохолни пари поглед, мислех си че всичкия зор ще се отупа само за 5 минути – демек, смятах до обяд да изчистя корията. Добре ама като отрезвях на сутринта и обстановката автоматично стана малко по-реалистична и далеч не чак толкоз проста, колкото ми изглеждаше през нощта. Бях започнал вече борбата по разчистване на предния хълм, та отидох да го довършвам. С новата механизация един клон падна като прекършена с пръсти клечка за зъби, но другите не бяха толкова удобни за рязане. За увенчаването ни с успех, приложихме и някои тактически хватки, непознати до сега в дърводобива и въобще в дървосекачеството като индустрия. Вързахме с въже дървото доста по-високо - съседа дърпа отдолу въжето, а аз режа горе току под възела, яхнал една паянтова стълба. По тази необикновена и първобитна технология на 2-3 пъти свалихме ствола до височината на човешки бой - каквото и да израсте вече от тук нататък, поне няма да е толкова високо и ще може лесно да се стига с ножиците за подрязване и подкастряне.

До обяд се разправяхме с тази част – в една от почивките ходих до бунището да им закарам една каруца пълна до върха с израстъци. Хем по-дебелото съм го запазил за огрев и пак колко шума и вършина падна. Междувременно и огладнях - ядох една бърза чорба с люта чушка за добиване на смелост и повече животинско настървение, след което се преместих да вилнея с резачката в задния двор. И там задачата ми не беше от най-леките. Тази машинчица е много удобна да си надъвчеш един наръч дръвца за зимата, при условие обаче че някой друг вече ти е повалил трупите на земята. А така, едва стъпил на половин стъпало връз клатещата се като млечен зъб стълба, с постоянно олюляващото ми се туловище на 4-5 м височина от земята и сграбил тоя стенещ като зъболекарска бормашина трион в ръце – изобщо не бих казал, че това е някакво удоволствие, близко до оргазма да речем, но така или иначе трябваше и с това да се преборим. И в този пореден щурм нашият съсед Рон отдаде самоотверженото си участие с въжето отдолу, докато с дружни и обединени сили не повалихме и това дърво. Със събарянето му на земята, пред света веднага се откри и скрития до сега вратник с керемидите – в кръгозора на погледите ни и в смаяните до панически ужас и потрес очи на останалите комшии около блатото, навред пред нас светна сякаш сам Исус слезе от небето с магическия си жезъл. А пък плочника заприлича, като че ли от там са минали едновременно летен тропически циклон, американско торнадо и старопланинска вихрушка – цялата площ беше потънала в нападали листа, шума и клони. Добре че Даниела помогна в изнасянето им, че иначе аз щях да пукясам в тоя шибан двор.

След като и това ремарке с вършина закарах на бунището (естествено отново, докато си почивах и чаках ръцете ми да престанат да треперят като на първоразряден онанист в градския парк с детските люлки и пързалки…), върнах се у нас и от там насетне пък започна прибирането на инструментариума и заличаване на следите от дърводобива. Трупите, които останаха за огрев напълниха още една каручка, но тях ще ги режа допълнително на по-малки цепеници - по малко всяка вечер след работа, само за отмора след дългия и напрегнат ден. За тази седмица съм планирал доста довършителна дейност (която пак ми се яви някак си извънредна), за да мога в събота и неделя да боядисам стената и улука, които са откъм страната на езерото. Искам това да стане за рождения ден на Ванеса, че като се съберем с останалите цигани от катуна, всичко да е готово - чисто и приятно, като в адвокатска кантора. Но нека първо да видим какво Бог ще отреди по този въпрос - ако ни даде зелен семафор, ще стане; ако ли пък не – е, ще остане за след това...

21.02.2006 – Ама чакайте, де – аз не съм свършил още; театрото продължава и по-нататък. Вчера очаквахме Неничко да дойде у нас. Той уж щеше да идва още в неделя, но нали неговите планове се сменят не с дни и часове, ами буквално с минути – посещението при баща му отново останаха в неговите най-задни позиции. Обади се по телефона, че днес ще се явява на друго интервю за работа и щял да дойде след това – де, да го видим. Така или иначе, за случая бяхме правили кебапчета, но снощи ги опекох на скарата и си ги изядохме сами. Аз други ще му направя – стига той само да дойде...

Бях планирал след работа да понакълцам малко дърва за огрев, че при вас зимата кажи-речи мина, но нашата тепърва има да идва. Обаче нещо се замотах с други мероприятия и вместо това реших да намажа плочките около светлинното пано в коридора. Ударих им две бързи ръце със специалното лаково покритие, че да измия четките с ацетон тук в завода. При нас този разтворител се пролива с цели бидони и цистерни – използват го най-масово в цеха, където изработват разни модели от епоксидна смола и други подобни смески на същата двукомпонентна основа. Иначе е скъп – за едно шише от литър в магазина искат по $10, че и по $15 даже. Амчи аз ако трябва всичко да купувам от собствен джоб - де ще му излезе края, бре? А така във фабриката идва малко на аванта – нали още лекувам недъзите си, загнездени дълбоко в мен още от времето на социализма; от някои обаче няма отърване до гроб, защото те вече са се изродили в хронично заболяване…

След всичко това, седнахме с Ванеса да свирим - докато опаля огъня отвън, докато седнем на софрата и то хептен мръкна. На края гледахме малко фигурно пързаляне от Олимпиадата в Италия. За наша най-голяма радост и национална гордост, там имаме и една българка – някоя си Албена Денкова или нещо подобно. Добре се представят за сега - иначе за други имена не сме чували, а пък не може да няма. Само че шовинистичната австралийска телевизия предава подробни репортажи единствено от спортните прояви, в които участват техни състезатели - всичко останало е представено доста по-бегло и постно. Дейба и патриотизма му дейба, дето и той не ме пуска нито за миг – на другите отдавна не им пука вече за тая наша България, а пък аз съм готов да изкормя на някой червата заради нея; какво мръсно и продажно племе сме това българите – дори и македонците, дето ние ги броим уж за плява, са по-харни от нас! Ибаз го – изглежда съм станал и националист…

Днес закарах Ванеса на училище в 07:00 и малко по-късно дойдох на работа. По принцип сутрин аз я оставям, а Даниела я прибира следобед, понеже смяната й свършва по-рано. Доколкото знам занятията на децата започват в 08:30 или 08:45, но в по-ранните часове малките стоят в нещо като едновремешните нашенски занимални. Тези малчугани, чиито родители не работят (или поне единия от тях) пристигат по-късно на училище и поне се наспиват у тях. Обаче в нашия случай това не е възможно и така Ванеса отива на школото с първите, още в тъмни зори.

Иначе други подробности няма около нас. Довечера (и то само ако не вали) ще режа дървата. Нещо напоследък времето е малко дъждовно - мине се не мине и току се излее някоя порция влага като из ръкав на попско расо. Миг след това пак става топло и грее слънце, сякаш нищо не е било...

27.02.2006 – Ето, че цяла седмица мина вече, без да съм драснал нито един ред в мемоарната си книга. Ама нали и Неничко беше из нас за 3-4 дена, та хá туй, хá пък подир онуй - увъртях се; а и след като мислите ми се въртят все около него и неговите проблеми, така не сварих да спомена за моите. Седмицата се изтърколи без да я усетим. Нени си тръгна в петък вечерта. Аз пък два дена се занимавах с моя компютър - спря да работи изедин път нещо, та пак го водих по “фелдшери” и лечебници; омръзна ми вече да се разправям с неговите капризи.

В събота сутринта заведох Неси на урок и от там отидохме в завода, където до обяд се разправяхме с компютъра – добре че моя човек се въртеше из отдела като муха без глава, та без той дори да иска аз му намерих много полезно занимание. Тези момци, които разбират от компютри са големи чешити – подобни са на хирурзите, които не мирясват, дорде не видят кърви и мозъци да им се стичат по чаршафите. Приятелят ми не прави изключение – зарови се в кутията като къртица; какво я прави, какво я струва, но й направи “кюртажа” успешно, остъргвайки проблемите й с една джобна ножка и малка отвертка. От завода минахме през търга, но нямаше нищо, връз което да си хвърля парите. На връщане към нас направихме и един разширен пазар – докато се приберем в къщи, часовникът вече беше подминал третата си следобедна чертичка и показваше 15:00 и няколко минути отгоре. Купихме бои за стените и улуците; от зарзаватчията пък напълнихме багажника на полуспортното ми возило с чушки, домати, патладжани, лук, картофи и какви ли още не плодове и зеленчуци – вместо на големият наш Илия Чубриков, аз унизително мязах на най-обикновен и нищожен колхозник! Хайде, после пък докато разтоварим в къщи стоката и я разпределим по хладилниците - едвам успяхме само да свирим с Ванеса и привечер заминахме на гости. Даниела меси млин, пече баница и т.н., че нали беше и Задушница на всичкото отгоре. Ходихме у Мартин и Даринка - неговите родители са им пристигнали на официално посещение от Родината, та много хубавичко си изкарахме заедно с тях в непрестанно блудство и пиянство до среднощите чак.

На другия ден едвам успях да боядисам само улука и водосточната тръба - първо започнах почти на обед, защото не ми се и работеше особено; ама хич даже не ми беше до нищо. После пък трябваше да опаля огъня, че да изпека всичката стока, която довлякох предния ден. Даниела впоследствие ще забърка лютеница и кьопоолу, а пък аз си направих една кутия с печени люти чушки, чесън и магданоз – колкото да имам за разяждане и апетит, в случай че ненадейно го изгубя. Докато протичаха всичките тези процеси обаче, ракиеното време пак настъпи. През деня Ванеса свири старите песни, а вечерта упражнявахме само най-новите. Сложихме я набързо да спи и излязохме навън за почерпка. Междувременно си разменихме и няколко съобщения, от които разбрахме че в неделя е било Заговезни (значи ние съвсем ненапразно сме посрещнали големия Християнски празник - най-порядъчно и на софрата).

Сашкови пристигат утре, а вечерта ще ходим да разгледаме една къща - съвсем близо до нас, намираща се току на брега на същото наше квартално езеро. Ако се споразумеем за цената, направо ще я купуваме - така каза “генералът” наш и дървен шоп. Аз за всеки случай ще повикам и съседите на огледа; Сашкови също ще ни придружат в делегацията. Собствениците й обаче искат повече пари, отколкото на нас ни се иска да дадем - дано успеем да свалим някоя и друга хилядарка, че да купим и нея. Тази покупка ще бъде с цел дългосрочна семейна инвестиция - а пък и като дойдете при нас, да има къде да ви подслоним и приютим. Разбира се такива са ни само плановете за сега – за по-сигурно обаче ние отново ще оставим всичко на Божията мъдрост и воля; нека Всевишният да реши най-добре какво ще става от тук насетне и занапред в бъдещето.

В петък вечерта у нас в задния двор ще се проведе едно забележително по своята мащабност тържество - ще се съберем сигурно повече от 20 калпака народ. Само ние сме си 4; с Неничко – 5, а със съседите и Даринкини вече ставаме 10. Башка от тези, раздадени до този момент “куверти”, Даниела е поканила на гости още нейни колежки барабар с мъжете си – въобще, пак ще бъде една страшна áвра и сбирщина от мултинационална сган. Ама нали пък всичкото го правим заради рождения ден на малката Ванеса - няма как, ще изтърпим още едно циганско нашествие...

28.02.2006 - Всеки момент Сашкови ще кацнат на нашето местно летище. Даниела вече е отишла да ги посрещне - тя си взе няколко почивни дни, че да се върти покрай тях из дома и да им шета. Довечера цялата семейна делегация, начело със съседите отиваме на оглед – ще се пазарим за една къща, която се продава в непосредствена близост до нас. Всичко останало си е както винаги - работа, свирене, готвене и т.н.; въобще – рутина до полуда и съвсем малко над това ниво…

Снощи оправях финансите за предното тримесечие и днес най-неохотно си платих данъците - $4276; дано се задавят с тях, изедниците – да им преседнат на гъзовете, дано! Хубавото е поне (а вероятно и “благородно”…), че онези хиени от Финансовото Министерство ни събират таксите през цялата година и на няколко порции. В противен случай ударът щеше да е много по-страшен, ако трябваше да се изръсим на камара с толкова много пари.

Тази сутрин Даниела ми каза, че е пристигнал и колета за рождения ден на нашата Ванеса – пораснала внезапно, от една малка пикла на вече голяма принцеса. Безкрайно сме благодарни за този ваш родителски жест – вълнувам се и сякаш не знам как да изразя чувствата си. Макар че не е бивало така дълбоко да се охарчвате, всички ние се радваме ужасно много на подаръците ви. Сега обаче си починете малко от такива пратки – нека следващата да ни е за Коледа чак.

Друго не се сещам да напиша, че нещо акъла ми е разпилян на вси страни и посоки. Комай по-добре ще е да млъквам вече, за да не изтърся още някоя глупост. Ако съм в състояние, утре може пак да драсна някой ред. Ще направим и доста снимки по време на тържествата около Ванеса. Надявам се скоро да запълним и видеокасетата, че да изпратим всичко заедно.

02.03.2006 - Дните си се нижат един подир друг и ето как малкото парче месо, което с появата си на белия свят нарекохме Ванеса-Рейчъл по имената на двете си баби Веска и Райна, днес навърши 6-те си годинки и дори започна седмата. Аз не успях да разтягам локумите си в последните ден-два поради важни технически причини, но сега пък ще се опитам всичко да наваксам без остатък. Поредната си статия приключих в далечния вторник по обяд (защото днес е вече четвъртък). Не помня дали тогава споменах, но миналия петък ме повика моят нов шеф и каза, че искали да ме подложат на някакво обучение по една друга програма. Този софтуер е също за триизмерно (обемно) проектиране и програмата е много подобна и близка до онази, която използвах при конструирането на влакове в Нюкасъл - вие тогава все още бяхте тук и вероятно си спомняте, но и да сте забравили, това пък не е чак толкова голяма беда. Тази новина, произлязла от устенцата на шефчето, мен много силно ме зарадва - особено пък и уверението му, че поне за сега работа имали в отдела предостатъчно. Така аз от вчера започнах да се самообразовам - дадоха ми една дебела книга-учебник, та да чета от нея и да се уча (с размерите на Стария Завет или по-скоро на граф Толстоевата епопея “ВОЙНА и МИРЪ” в оригинал). Именно заради този извънреден процес във връзка с моето допълнително обучение, възникнало за мен съвсем изневиделица баш сега на стари години, аз не успях да предам ежедневните си репортажи. От големи мераци и надежди, заниманията ми продължаваха и в обедните почивки, но от днес вече моята първоначална еуфория премина като спонтанно бяло течение или редовен месечен цикъл - всичко се канализира и тръгна да се развива по нормалните си канони. Та, така и толкова за работата. А пък сега малко ще ви позанимавам с къщните злободневки.

Вероятно вече някъде съм споменал, че във вторник вечерта трябваше да отидем на сгледа - една къща за продан, баш на езерото и почти срещу нас, само че на десния бряг (ако считаме, че ние живеем на левия). В 17:00 имахме среща с агента, заедно със съседите и разбира се – главният инициатор на това налудничаво дело в лицето на моята Даниела. Аз очаквах, че и наш Сашко ще дойде на огледа, но те пък спали с булчето целия следобед и така той изтърва своя шанс да участва в голямото търговско шоу. Както и да е - сгледата ни мина, харесахме всичко и решихме, че и тази къща ще купуваме. Снощи пък ние официално предложихме нашата оферта, с която отклонихме исканията и мераците на собствениците. Та се писаха документи, подписвахме се на сума хартии, но нали всичко трябва да стане официално и да бъде в напълно изряден вид. Сега чакаме с притаен дъх - да видим какви ще бъдат впоследствие резултатите от нашите пазарлъци.

След това мероприятие се прибрахме в къщи и веднага седнахме на трапезата. Ядене, пиене, моабети, лакърдии, както много пъти; но преди това обаче - задължителното свирене с Ванеса; аз в свободни дни, ваканции и излишни почивки не вярвам – работа и само работа, до спукване. За мен това е единствения законен път към прогреса, ако човек иска да заспива спокойно и да се събужда жив и надървен (макар това последното да не важи в частност за женскополовите организми). В хода на тържеството, Сашко изтърси и новината, че Лиса била бременна и за това не пиела вино и не ядяла люти чушки. Хайде, това даде още по-голям тласък и силен ход на почерпушката – толкова мощен, че на другия ден тиквата ми щеше да се разцепи на няколко парчета по оста на черепа; изглежда тази последната лимонада ме обърка - мамка й!...

За сметка на онази бурна нощ, снощи вече всичко беше много по-кротко и тихо; легнахме си съвсем по пенсионерски - като че не Лиса, ами самата Даниела беше бременна. По същия скромен и Богоугоден начин довечера ще отбележим рождения ден на малкото Неси, защото пък многото гости са канени за утре и тогава вече ще се развие потресаващата за околните съселяни покрай езерото домашна вакханалия. Само че за нещастие времето е малко лошо – в момента вали дъжд и по прогнозата го дават да е такова влажно чак до неделя (а пък взеха и да познават напоследък, забелязвам). Ако вечерта над всички чукундури се излее някой безразборен порой, просто не знам какво ще правим - и двамата с майката на рожденичката сме се хвърлили в ужас, като си мислим дори да отложим тържеството за по-благоприятни климатични условия. Но нека изчакаме тактично за сега - да видим какво ще реши съвета на старейшините в племето. Ами това като че ли е всичко до този така тържествен момент - утре пак може да надраскам нещо весело, защото много, много ви обичам...

03.03.2006 - Велика дата - да живее България и всички българи по света! Макар лично да имам известни резерви, специално към този ден от календара на далечната 1878 поради историческия факт, че - цитирам по памет: “Които ни освободиха, те ни и поробиха…”, аз продължавам с моите мрачни, облачно-дъждовни описания на грешното си битие. То пък не бе дъжд, не беше чудо! Вчера отбихме половината от потенциалните посетители на заведението и им върнахме “кувертите”, защото довечера ще работим само на закрито. До второ нареждане, градината на “ресторанта” ще бъде затворена поради лошото време, локви и частично навиряване на плочника – ба мааму, водата стигна кажи-речи до седалката на пейката.

Снощи, наред с всичката друга суматоха и суетня под покрива на скромния ни дом, с общи усилия и взаимна помощ успяхме да направим една бака с нашата любима и станала вече традиционна за всяко празнично меню руска салата. Ванеса нещо не е добре и е малко сополива, та днес не е училище - остана си в къщи да се гледат заедно с батко си Сашко и Лиса. По програмата си за днес децата и без друго имаха някакво плуване, което пък не се знае дали изобщо ще се проведе поради лошите метеорологични условия. В същото време аз съм на работа и се занимавам активно с моите служебни дела; паралелно с всичко продължавам да уча новата програма, като наред с това използвам и старата, която вече взех да ненавиждам спрямо много по-богатите възможности и функции в полза на настоящата.

Реални планове нямам за тази събота и неделя, което много ме тревожи – бездействието и безделничеството не са от типичните черти в иначе противоречивият ми и непостоянен “близнашки” характер (бързам да подчертая, че не съм двуличен, а само гъвкав и пластичен; истината обаче я изстрелвам директно в очите, с което си навличам повече омраза, отколкото вероятно заслужавам – но пък майната му казвам и средният си пръст показвам). Останаха ми само два квадрата бояджилък, а ще има да го влача още кой знае до кога. Прогнозите на синоптиците са за повече валежи и както гледам през прозореца - сбъдват им се 100%. Иначе друго съществено няма за отбелязване или поне аз не се сещам в момента. Чакаме Неничко да пристигне довечера; съседите ни също ще участват в мероприятието, както Мартин и Даринка с децата. У нас пак ще бъде като в лудница, но поне два пъти по-малка от тази, която беше планирана да се развихри на двора. В понеделник пак ще драсна някой ред – нали трябва да разкажа кое как е минало през почивните дни.

06.03.2006 - Едва днес, след като цяла седмица валяха дъждове и ветрове със стихии се гониха в любовен обръч, слънцето най-после се подаде иззад облаците сякаш нищо не е било до снощи. Независимо от противното време, тържеството на Ванеса мина много успешно и весело. Гостите ни дойдоха, събрахме се вътре в хола, като използвахме масата и столовете от механата за допълнителните човекоместа. Само дето аз много изстинах, защото пекох скарата навън под дъжда и се намокрих до кости. Сега моя нос също тече като гириз и подсмърчам звучно, което дразни околните; но те пък пърдят – така че сме квит. Когато свърших с печивото веднага се изкъпах и облякох сухи дрехи, но явно че настинката си е останала в мен и довечера ще трябва да я церя с нещо значително по-силно от бира и вино, но не чай.

На другия ден всички спахме като заклани до обяд, а отвън продължаваха да се изливат цели кофи с вода – през целия ден от небето се стичаше една цялостна водна стена. Ние поразчистихме малко кочината след моабета и измихме паниците; дойде ред за задължителното свирене и останалите домашни занимания. По някое следобедно време Неничко си тръгна, а пък аз привечер закарах Сашко и Лиса на летището в Бризбън за самолета им към Аделаида. Така тази голяма олелия приключи - вечерта се отдадох на телевизия и зяпане на филми, та си легнах чак в 02:30, както си бях отспал през деня.

На следващия ден (вчера, неделя) Даниела беше на работа първа смяна, а ние с Ванеса се гледахме сами из къщи. Пак цял ден валяха дъждове – язовира ни вече е пълен до преливника и водата му спокойно се излива от там, за да пълни нахалост морето. Докато се излежавах в леглото, мислех да отидем с Неси на черква - къде по-добър ден от този: неделя, дъждовно и т.н. Добре ама нещо се замотах из кухнята – хайде, някоя чинийка да изплакна и посудата да прибера из долапите; че пък да надробя на малкото една попара да закусва. В същото време и на компютъра се занимавах с мои лични сметки и дела. Ако трябваше да опера, наготвя и после да изгладя, сигурно щях да осъмна. Ебаси критичния случай! – абе, майките кога намират време за всичкото туй чудо да свършат през деня, че да си лакират даже и ноктите на краката преди да се е върнал любимия от работа?! Това жената, аслъ не е като човека - както казваше моя любим учител в началното училище, др. Драшански.

Докато се обърна и то стана обед. Хванахме се с Неси да направим една рамка с огледало за механата – естествено пак ходихме до железарията за разни материали и така плановете ми съвсем се объркаха и промениха. Като направихме огледалото, влязохме вътре да свирим на пианото и да записваме “концерта” с камерата. После вече и Даниела си дойде от работа - аз се повъртях още малко като див звяр в клетка и така денят ми се изниза най-безславно.

Вечерта записах на голяма касетка всичко, което бяхме снимали през деня. Последва скучна и празна вечеря, пихме по една ракия буквално насила и аз заспах като пън пред телевизора. Не ми беше и особено добре с тази шибана настинка – аз не съм свикнал да съм болнав и само нещо малко да ми стане изпадам в тежка депресия и дълбоко униние; а това, да не ми се пие ракия по всяко време на деня пък е най-големия показател за моето разклатено душевно състояние и прогресивен умствен упадък. Така и не сме се сетили, че баш тогава е било Заговезни – можеше барем малко да се поразведря от този факт. Чак когато получихме вашето съобщение, едва тогава се сетихме за този толкова прекрасен български празник, но вече беше твърде късно за разпалване на полузамрелите въглени, тлеещи в сърцата ни. Другата седмица обаче заминаваме за Тасмания и това за сега е единственото, което ни крепи духа. Видя се тя вече, че работа няма да се свърши никаква - боядисването има да го влача незнайно до кога. Снощи Ванеса гледа детското предаване “Като лъвовете”. То определено й хареса, но в същото време тя много пита и задава низ от безкрайни въпроси – един след друг, като лавина. Та от мъдри отговори и разточителни обяснения, не знам какво е видяла и кое от всичко е запомнила.

10.03.2006 – Брей, пак минаха няколко дена в залисия. Напоследък не мога да пиша много успешно от работа, понеже нямам постоянно място и собствено бюро. Местя се от компютър на компютър като цветарка в ресторант, защото изпълнявам по няколко задачи наведнъж, наред с обучението ми по тази нова конструкторска програма. В обедните си почивки също имам по нещо, с което да се занимавам допълнително и от това пък не ми остава време за писане.

Днес е петък - времето за сега е добро и подходящо за бояджилък; да видим какво ще е утре и следващия ден. Дано се задържи поне относително сухо, че да ликвидирам с тая ненавистна стена най-после. Иначе всичко останало около нас върви по строго рутинния си път - свирене, учене, готвене, общо домакинство; аз нещо да бутна из работилницата и т.н. - без излишни нерви и напрежения, при пълно отсъствие на психически натоварвания и физически претоварвания, със скоростта на дърта кранта, подкарана през последната си земна бразда към скотобойната.

Тази седмица закачих едно огледало в механата, а снощи най-после провесих и знамето. Всичко стана много хубаво – като в етнографски музей. За сега обаче само Неничко продължава да ми бъде тревогата, защото още е без работа, пройдохата. Няма пари, горкият; заемите му тегнат на шията един подир друг и го дърпат единствено и само надолу - въобще не е за приказване. Хайде, ще пиша в понеделник пак, милички - не ми е много спокойно на душата; все на плач ме избива, да му éбеш майкята...

13.03.2006 – А пък ето как ми протекоха и почивните дни, скъпи читатели мои. В петък вечерта подготвих почвата за боядисването – да, онова същото, което отлагах в продължение на седмици вече. Сутринта Даниела заведе Неси на урока по музика, а аз си запретнах ръкавките и се залових за работа (образно казано, защото времето все още е топло за сезона и по принцип се моткам из двора почти гол и напълно бос). Първо с малката четка извъртях всички кьошета, рамчици и прочие; после настъпих полето с широката – отсичане от всички страни и чак на края заигра валчето, което сравнено с шибаните четчици беше истинско удоволствие за мен. Цяла събота все това правих – до степен на погнуса и дълбока душевна неприязън към цялата тази дейност. Чак вечерта напалих камината, че през деня преваля на няколко пъти - имаше принудително спиране на работния процес, но поне което беше планирано, с Божията помощ и воля криво-ляво стана. Седнахме отвън на теферич, след свиренето ни с Ванеса разбира се - ядохме по едно мършаво парче салам и си разотидохме по каютите (е, хайде сега - не ме карайте да определям на какво ми мязаше наденицата, че е малко срамотно; по-съобразителните от вас веднага ще се досетят точно на какво бих я оприличил с мръсното си подсъзнание).

В неделя сутринта аз пак подкарах бояджилъка - бавно, мъчително и тежко. Реших да мина една ръка и на правата стена откъм страничната част на къщата. Добре ама тя пък глътна повечко боица и кофата набързо се изпразни. Като купя нова тенекия с боя, ще ударя втората ръка и на двете - така изведнъж всичко ще стане готово (“Надявай се, Калино” – както се казва в народното ни творчество). В областта и по периферията на допълнителната стена, рекох да боядисам и улуците с черно. Хайде, мий робе четките от бялото, па мажи подир с черно. Три ръце ги правих и тях, защото все по нещо прозираше отдолу оригиналната кремава боя – пустите им лакомици, да опустеят дано и вдън земя да се затрият! После започнах на нова сметка да отсичам прозорците и ъглите – уж втора, последна ръка вече. Плочките отдолу (крайния ред, откъм къщата) бяха прораснали с разни треви, лишеи и мъхове. Изчистих фугите с шпаклата и реших да ги залея с циментово мляко. О, ужас! - нямам цимент, разбира се! Онзи ден изхвърлих таман три шибани торби по наводненията - сега ми трябваха три шепи, но нямах и прашинка за цяр даже. Досещате се - тичам тутакси до магазина да купувам цимент. А пък там какви циркове и театри им разиграх – заеби; тури му пепел, дето викат по-възпитаните от мен. Измежду купчините с цимент намерих няколко скъсани торби, че ги купих всичките на половин цена (със съответните пазарлъци и кандърми, разумява се). Самият аз станах бирбат – сякаш излизах след нощната си смяна от завода в Златна Панега; башка дето и колата направих на бетоновоз. Майната му – важното е, че торбите излязоха евтини, с което преебах търговския гигант (или поне с такова усещане си тръгнах от магазина; иначе то си е повече от ясно, кой в случая беше по-дълбоко преебаният)…

Връщам се експресно в къщи - удрям втората ръка боя на улука и почвам циментирането на фугите по плочника. И там като стана един плескоч, една галимация – майко мила, не е за приказка. Като свърших с тази церемония, почнах да мия плочите с една гъба и кофа с вода. Когато почистих най-идеално всичко, ако бях намерил подходящо въже, щях вече да се обеся на него – толкова много ми писна на капелината. Мъките ми с това въобще на свършиха, защото на края се пльоснах по корем на плочника и почнах внимателно да отсичам стената на къщата с малката четчица. Влачих се така по грапавите плочки като гущер (по-скоро крокодил…), които от своя страна оставяха кърваво-сини белези по иначе крехкото ми и разголено от жегата телосложение. След като втасах и с тази мазохистична дейност, бутнах стената за последно тук-таме с четката и в 18:00 влязох в банята. Кал, боя (бяла + черна), пот и обща мръсотия се сляха в едно, а по фаянса отекваше кънтежа от цветущите ми попържни (ами на български, разбира се – нали съм ужким патриот!) - наложи се дори два сапуна да си ударя, с което пък влязох в известен преразход на перилни препарати и дезинфектанти. Цялата проскубана брада барабар с рехавите ми мустаци бяха покрити в сивкавата гама на боите, които ползвах през деня - имаше черна от улуците, но преобладаваше бялата. Това шибано валче като върви нагоре-надолу, та пръска навсякъде - колкото и бавно да се тътрузи по стената. Трябва му някакъв калник, но пък такива не продават из дюкяните. Отново всичко наоколо потъна в малки пръсчици бяла боя. Сега, като ликвидирам и този процес, трябва да се върна обратно на черното, че да коригирам на местата, където е зацапано. Както казах и вече на няколко пъти подчертах - процесът е бавен и мъчителен. Не случайно за боядисването на една къща майсторите вземат между 5 и 10 хиляди долара. На мен само шибаната боя вече ми струва $450 - трудът си е лично мой и не го броя, а пък четките ги имах максул от някъде: или съм ги намирал из фабриките, където съм работил преди или просто съм ги крал от някой техен склад (нали и тук основната цел на крепостния селянин е всячески и с всичката си сила да преебе помешчика)...

Неничко утре ще дойде у нас, а в четвъртък рано сутринта ще ни закара до летището – когато пък ние тръгваме за Тасмания. Ще се приберем чак в понеделник вечерта. Като се върна на работното си място, едва тогава ще описвам поредната ни авантюра, защото едва ли там ще имам нужното време и спокойствие да се хвана у писалката. Надявам се, че пак ще направим кратко филмче за пребиваването ни на острова.

Оказа се, че нашата стара холова гарнитура, която неотдавна бях дал да се продава на търга е заминала при новия си собственик срещу тайното му наддаване с краен размер от $201. Е, след комисионната от 25%, с която ще ме одерат, ние ще вземем достатъчно, колкото за една скромна вечеря в ресторант. Но пък поне аз повече няма да се разправям и да размъквам мебели нагоре-надолу. Тя отдавна си изпя песента - беше вече доста захабена, избеляла по гърба и т.н. – нищо, че ние я купихме почти нова от едни китайци за $600. Халал да бъде на оногова, дето си я е взел в къщата...

14.03.2006 – Моята скучна и еднообразна история продължава. Снощи Неси свири много хубаво. Но понякога така ужасно се лигави, че ми идва да я размажа на клавишите. Не ги знам какво правят тези деца в училището, но нашата все няма домашни (или поне така казва). Даниела й дава да решава разни задачи: събиране и изваждане; наред с това Ванеса се учи да пише букви, думи или пък направо преписва цели пасажи от детските си книжки. Аз от своя страна я натискам със свиренето – при мен няма ‘лабаво. С простите ноти вече не се занимаваме, защото най-после ги научи, калпазанката. Учителката й по музика иска да я изпрати на изпити за 2-ри клас по музикална култура и образование. Оказа се, че в Австралия не се ходи на специализирано училище по музика - всеки се подготвя самостоятелно и постепенно взема всичките 8 изпита (класове). След като последните се положат и се вземат успешно съгласно конспекта (в него е включено всичко обаче - практическо изпълнение, познания по гами и акорди, теория и история на музиката, знайни и незнайни композитори и т.н.), чак тогава става явяването на официално прослушване по силата на друг кандидатски изпит, вече за консерваторията. Нямало средни училища по музика, с каквито ние сме запознати от спомените ни за България. Тук се разчита само на частни учители и преподаватели, самоподготовка и самообразование. В същото време Интернета е пълен с информация по този въпрос, така че който иска да учи, барем помагала има бол. Неничко навремето беше взел изпита за въпросния 2-ри музикален клас, когато направо прескочи в 4-ти, след което пък изобщо спря да свири. По принцип не е задължително да се покриват всичките класове и изпити. Ако изпитният материал се знае и е усвоен достатъчно добре, кандидатства се за следващия по-горен клас, по съответните му изисквания. Обикновено обаче, ако човек не е минал внимателно и задълбочено поне началото, почти абсурдно е да стигне до края, каквито са повечето от случаите.

Днес Нени ще пристигне с влака от Бризбън. След работа ще го взема от гарата, че ми е на път и продължаваме към нас. В четвъртък следобед той ще ни закара на летището, а в понеделник ще ни посрещне, след нашето завръщане от Тасмания. Аз пък едва напред научих, че полетът ни надолу не бил сутринта, както си мислех и даже вече някъде по-горе бях споменал, ами потегляме с някой от следобедните аероплани – не че е важно, но нека да сме по-точни в представената на всеослушание информация. Тези дни нашия юнак пак ще си седи на дупето пред компютъра, за да търси някаква работа. Абе то работа има много – дал Господ, само че не е за прости и неуки хора; търсят се предимно специалисти, а не общи работници и чираци. Такова чудо представлява Австралия за момента, че просто не можете да си го представите – икономическият растеж и подем е повсеместен и се развива широкомащабно във всички сфери на живота. Само онези, които действително не искат, единствено те не работят. До кога ще продължи този бум в икономиката аз не знам, но поне за сега всички ние (голтаците…) се радваме на известно процъфтяване и възраждане след толкова много години на стагнация и мъртвешки застой. Та, да видим до къде ще я докара и нашия – дано намери и той нещо, че да се закачи на хранилката...

22.03.2006 - Ето ме и мен отново - възобновявам контактите си със света след няколкодневното прекъсване на кореспонденцията. Екскурзията до Тасмания за нас беше едно много приятно и свежо преживяване и сега ще се опитам да ви я опиша във възможно най-подробния си вид. Всички вече знаете, че тръгнахме в четвъртък. Аз работих само до обяд и се прибрах в последния миг, преди да потеглим. През това време Нени вече беше у нас и ни гостува за няколко дни, през които си търси и работа. Същия ден следобеда ни закара на летището, а той остана с нашата кола в Бризбън. Пътуването ни мина успешно и след около 2-3 часа кацнахме сравнително меко на пистата в Тасмания. Светлана беше там и ни посрещна на тяхната аерогара, а пък след още няма и час ние вече седяхме с Цецо на масата и се черпехме здраво. А пък той миличкият, като си посадил едни домати в двора, че като натъркалял и едни краставици – абе чудна работа! Пресни, узрели и с превъзходен български вкус! И това не е за чудене – там климатът е друг, имат си хладно, студено, много рядко топло и всичко расте в чиста почва досущ като в Тракийската низина или по Дунавската равнина.

На това място е редно да разкажа един ярък епизод, който остави неизличими драскотини в паметта ми и който ще преразказвам дори и на внуците си, ако някога имам такива. Знам, че наш Цецо си пада по бърбъна – значи, ако аз съм само един прост ракиджия (и юноша бледен…), то той е на светлинни години над мен в областта на питиетата; дай му все такива напитки, уискита, коняци и особено много бърбъни. В знак на почит и уважение към него бяхме му донесли армаган – еднолитрова бутилка с някакви шарени етикети, английски букви и наименования, в чийто контекст далеч не ставаше въпрос за сливова, гроздова, плодова та дори кайсиева ракия. Дали “Jack Daniel’s”, “Jim Beam”, “HOGS” или пък някаква друга изтънчена марка беше, тук вече може и да излъжа, защото не съм запознат с материала по-издълбоко, но така или иначе седнахме на софрата всеки с любимото си питие. Съгласно правилата и светската етикеция и доколкото познавам снобския манталитет (тук разграничавам моя скъп кумец и определено не го поставям в тази категория…), въпросният бърбън би трябвало да се консумира с някакви шибани ядки – я кашу, я бадеми, орехи, фъстъци или в най-лошия случай едни прости страгали, соя, нахут (леблебия). Наш Цецо обаче си подкара доматите, с лука, маслинките и тлъстата буца сирене отгоре и хич не му пука на черупката. След третото разливане, при което нивото в бутилките за индивидуално захранване бяха вече стигнали средата, аз се осмелих да попитам - защо бре аджеба, към бърбънът няма съответните ядки и не е ли малко необичайно да се употребява с някаква си селска салата, вместо с толкова градските ядки да речем. Сега идва най-интересното: става Цецо, заема стойка на заводски партиен секретар и от трибуната сочи към етикета на бутилката: “Ти, Ачка – тука виждаш ли хората да са написали, че това се пие само с ядки или че не му препоръчват доматената салата като мезе? Аз обичам бърбън, но го пия със салата – толкоз!” Брилянтно! Та как можех да не се съглася с такъв железен аргумент, при това с всичките нагледни материали и резултати от лабораторните изследвания, които ние провеждахме кажи-речи до сутринта. От сега нататък и аз ще си кълцам чушки и домати за уискито – в края на краищата, последното не е нищо друго, освен една обикновена шотландска ракия, нали така; от къде на къде ще си измъчвам душицата с някакви си ядки, защото така било трябвало. Гледайте етикета, хора – ако там нищо не пише по въпроса, правете каквото ви е по кефа и отговаря на вашата индивидуална стомашно-чревна угода. Ех, че се развеселих пак… Та, така в приказки и веселба ни мина вечерта. Цецо беше направил и кебапчета – въобще, царска работа; малко се осрахме, но пък иначе възпитано - като придворни кочияши.

На другия ден домакините ни ходиха на работа, а ние с булката и отрочето излязохме на търговска разходка из града. Малко пазар си направихме и подаръчета разни си накупихме от местните “корекоми”: обувчици, палтенца, блузчици - всякакви артикули от смесената кинкалерия. Вечерта се прибрахме и на нова сметка застъпихме доматите. За първи път виждам такива растения да пълзят по земята – стеблото им беше дебело колкото на Ванеса крачето; яка работа ви казвам. Такава богата реколта обикновени колове не могат да я придържат. За това Цецо ги пуснал да се развиват свободно из калта – така, както му гледах лехите с нескрита приятелска и благородна завист, там имаше достатъчно мезе за един цял Винпром барабар с всичката си ракия и мастика в склада.

На следващия ден (събота), вече всички заедно излязохме и отидохме на разходка. Времето беше приятно – леко хладно, но иначе слънчево и кристално чисто. Първо посетихме едно много интересно селище, което е строено по швейцарски образец: гърбати мостчета, градинки с розички и лалета, малки и кокетни мелници с водни колела и т.н. – естествено направихме множество снимки, заснехме и подробен филм. После пък отидохме до едно друго градче, където пак обикаляхме из улиците, ходихме по магазините, спирахме в кафенета; посетихме и местното им Казино. Естествено, вечерта отново наблегнахме на пресните домати и краставици – виж, такава стока вече няма по нашия край, трябва да си призная. Вечерта у Цецови дойде и един техен приятел, лекар - българин, който живее със семейството си в съседен град. Тези хора пък ни поканиха на гости за следващия ден. Преди да отидем у тях се отбихме на посещение в една мандра – това беше завод за млечни произведения, който се слави със своята висококачествена продукция. Кравите в Тасмания пасат истинска зелена трева и тяхното мляко няма нищо общо с онова другото, което доят от животните на континента. Поради тези причини Нова Зеландия и в случая Тасмания са едни от най-големите световни производители и износители на скъпи сирена и кашкавали.

Въобще изкарахме си много хубава почивка – безгрижна и пълноценна. Покрай Цецо и аз се запалих за цифров фотоапарат, но искам да има и функция на камера, с която да се снимат филми. В момента се намирам в състояние на дълбоки пазарни проучвания - щом се спра на модела и купуваме “пушката”. Така вече всички филми ще се правят на компютъра, със съответното си озвучаване, песни и т.н.

Както споменах, в неделя ходихме у “докторите” - съпругата на този човек също е лекарка. Той всъщност е македонец от Струмица, но понеже дълго време е живял в София, та се е претопил заедно с шопите (а пък щом като умее и да псува на български, значи вече си е чистокръвен нашенец). Преди да напуснат България и двамата са работили в Пирогов. Даже с Даниела намериха много общ език и по спомените си откриха техни приятели и колеги от болници и медицински институции, където са давали дежурства.

В понеделник вече всичко се уталожи и зае обичайния си ритъм – Цецови тръгнаха на работа, а ние отново обикаляхме града и дюкяните. Броените дни свършиха бързо и почивката ни приключи още вечерта, когато се натоварихме на самолета за връщането ни в Бризбън.

Докато бяхме все още там, от телевизията разбрахме за развилнелият се ураган, който е помел всичко в района. Мястото на бедствието се намира на около 2000 км от нас, но така или иначе цялото население ще усети последиците от стихията. По официални данни на Статистическото бюро банановите плантации и съответната им реколта е унищожена от порядъка на 90% - добре че ние не ядем много такива плодове, защото сега цената им на борсата ще скочи с няколко пъти. Хиляди хора започват да строят къщите си наново - землището буквално е изравнено със земята, сякаш е минал огромен булдозер; голяма ужасия трябва да е било. Като по някакво чудо няма сериозни жертви и наранявания.

В понеделник вечерта се прибрахме след нашето кратко отсъствие - Неничко ни посрещна на летището, закарахме го у тях, а ние продължихме с колата за към нас. От вчера вече възобнових и своята работа. Аз обаче бях нещо настинал, та дойдох до завода, постоях 2 часа и си тръгнах. Казвал съм и друг път, че Тасмания е само за моржове. Такива изнежени на жегата организми като нашите много трудно виреят там и обикновено се разболяват, ако не са взели своевременно мерки за сигурност – греяна ракия, червено вино с мед и чер пипер и други подобни медикаменти. На път към дома купих още боя за външните стени на къщата и едно валче - в събота вече трябва да приключа с този отвратителен бояджийски въпрос.

27.03.2006 - Пак е понеделник и аз пак (за щастие…) съм на работа. Почивните дни преминаха под формата на най-различни занимания и дейности от общ характер. Неничко дойде у нас в петък вечерта и си тръгна в събота сутринта. Вися цяла нощ на компютъра и спа до обяд на другия ден. Най-интересното с него беше, че още вечерта отидохме до сръбската черква, за да организираме със свещеника отключването й уж за следващия ден (събота). Добре ама те пък за тогава имали планирани други обществени мероприятия и човекът ни пусна Нени да я отвори веднага, докато бяхме там. Така приключихме успешно с този толкова важен ритуал - в черква бяхме само ние двамата; запалихме по някоя свещ, постояхме малко и си тръгнахме.

Аз на другия ден станах в 06:30 и започнах да се занимавам из двора. Навън духаше много силен вятър и пак не можах да боядисам, но пък за сметка на това свърших друга важна задача. Трябваше да мина с една специална течност камъните от стената и цветарника, че да им изпъкнат цветовете. След това импрегнирах въжетата на лампите, които насукахме около тях заедно с татко, че бяха взели да се разсъхват. Междувременно свърших материала, че излизах да обикалям магазините, дорде най-после купя от същия. За вечерта чакахме гости, та палих и огъня. Добре че вятъра стихна малко, та да седнем отвън. Идваха Мартин с Даринка и родителите му (те са тук и двамата, а вие знаете само баща му); Мария също дойде от Бризбън. Краси нещо си порязал ръката и не беше с нея. Основните гости си тръгнаха рано, но ние с Мария продължихме нашия лаф моабет амен-амен до сутринта.

На другият ден почивахме до пладне. Даниела имаше разни домашни упражнения по пране и гладене, а аз изведох Ванеса на разходка с колелото, за да не й пречим на работата. Тя доста покара из алеите, а пък и аз си направих едно добро разтъпкване, след обилното преяждане и препиване предната нощ. Последваха свирене, скромни вечери, малко блудкава телевизия и “тумбала майка” целокупно всички поради голямата умора.

04.04.2006 - Ето че седмицата пак се отече, без да съм положил нито ред в произведението си. То не че кой знае какво се е случило, но все пак – нали трябва да спазвам традицията. Тези дни Ванеса излезе във Великденска ваканция. Сега тя ходи на нещо като забавачница, защото родителите й пък ходят на работа и няма кой нея да гледа през деня (бабите липсват; откъм дядовци също сме кът). Занятията се възобновяват чак другата седмица, след празниците.

Иначе другите неща около нас са си както преди. Гледам след работа и преди свиренето с Неси да побутвам по нещо дребно - сега се занимавам с един шкаф за обувки, който ще сложим в коридора до вратата. Не е голям - само за няколко чифта, дето се използват ежедневно. Малкото много ми помага - купихме дъските, накроихме ги и сега ги събираме една по една с винтове, подобно на онзи шкаф в механата, който правихме с татко. Доста дъждове поваляха напоследък, та ми забавиха боядисването. Но през почивните дни изедин път се отвори хубаво време и аз успях да свърша всичко планирано.

В събота се занимавах с не много висококвалифицирани дейности - миене на саксии и разни други дребни, но отдавна изоставени задачи; дъските за шкафчето нарязах, а пък си оставих неделята само за боядисването. В събота вечерта ходихме на гости у съседите, а в неделя пък у нас имаше тържество. Еми (колежката на Даниела) си беше дошла от България, та се отби да си поклюкарстват; после дойдоха Мария и Краси; Неничко също беше в къщи, та пак стана голям моабет. Сега бързам да изкарам шкафчето за обувки, за да почвам саксиите. След като ги измих най-идеално с компресор и силна струя вода, ще ги намажа с тази консервиращата течност, с която плескам камъните. Така те ще останат с естествения си теракотен цвят, няма да потъмняват, мухлясват и т.н. И това трябва да стане в много къс срок, защото в момента сме ги складирали всичките зад бялата порта, на новата предна площадка. Исках да са на чисто там, а не в пръстта да полепват с пепел преди да ги намажа с четката.

06.04.2006 - Снощи отбелязахме рождения ден на моя малък Неничко, който вече удари 20-те си лазарника – миличкият ми, като че ли вчера беше, когато “госпожата” го донесе от родилния дом и главицата едва му се подаваше от пелените. А пък сега какъв юнак и калпазанин стана, но нека да ми е жив и здрав - Господ да го пази и закриля.

На мен пак ми се разклатиха краката тук на шибаната работа - вчера моите шефове ми казаха, че вече нямало какво толкова да се проектира, което мен никак не ме зарадва предпразнично. Сега наближават католическите Великденски почивни дни и аз може да си взема допълнително една седмица принудителен отпуск, белким през това време нещо да се появи. За сега обаче ми мирише на ново работно място, ама де да видим - играта ще се играе до изчерпване и на последния ход с пешката; дано пак станат някакви чудеса. Тъкмо се бях успокоил малко за близкото си бъдеще, поне частично дето се вика и те веднага: праа-ас! - удариха ме баш между рогата, та ми еба’а мамата чак. Ибаз го, но не е в това въпроса…

Снощи довърших и шкафа за обувките - трябва малко да го изпиля тук и там, след което да му закача вратичката. Ако е хубаво времето в събота, сигурно ще се занимавам с шибаните саксии на Даниелчето. Ако пък и стълбите случайно направя през почивните дни, това ще бъде вече някакъв истински и самоотвержен героизъм от моя страна. Да видим какво ще покаже най-близко предстоящото време – над мен отново са надвиснали сума въпросителни, без ясни отговори. Няма нито лъч на упование и надежди сладки - мъглата се сгъстява и придобива формата на брашнена каша или картофено пюре. Забелязвам, че напоследък нямам много материал за споделяне, което състояние на безтегловност отново започва да става натрапчиво и тревожно. Около нас е все едно и също - с някои малки изключения от гости, моабети или отиване до някъде; за жалост в житието ми преобладава работата по двора и къщата, която като че ли никога няма да свърши – аз и на онзи свят да отида, оная пак ще търчи подире ми да ме измъчва и дразни…

07.04.2006 - И тази неделя се изтърколи – почти неусетно и без сътресения. Петък е днес, с обичайните си надежди за ползотворни почивни дни. Прогнозите обещават, че времето ще е хубаво - дано успея да отхвърля още нещо. Шкафчето за обувки е почти готово - снощи окончателно го вкарах в мястото му. Остава само вратичката му да скроя, да монтирам панти, магнитни ключалки и край. Е, най-накрая разбира се трябва да го обгоря и да го намажа с масло, но това става бързо и дейността около тази процедура спада към удоволствията, а не към мъченията. Ще започна подготовка и на довършителната работа по плочника в двора. Последният ред плочки трябва да се циментират върху един бетонен пояс, който отляхме много отдавна с Мартин. Тогава обаче не знаехме на къде и с колко ще се даде наклон на самите плочки и го оставихме равен със земята. Добре ама после с Краси дадохме наклон на цялата площадка и сега онзи бетонен пояс стърчи с няколко пръста нагоре в края към дувара, където са стъпалата. За да го смъкна дори под това ниво ще трябва с машината да режа по малко отгоре на филийки и да го къртя, докато го докарам да е горе-долу добре. Това вече ще бъде финалната операция по завършване на тази част. А туй всичкото като стане - тогаз чак местя скелето долу, на стълбите и страничните плочки. Втасам ли и с това – край на мъките и лишенията! Дано само до тогава да не почне да ми се събаря градежа от другия край, че да го почвам пък всичкото туй чудо наново.

10.04.2006 – Понеделник, все още съм на работа и то доста зает служебно при това. Днес Светлана и Цецо имат годишнина от сватбата си, а ние вчера забравихме да поздравим Албенчето за нейния рожден ден. Довечера ще й изпратим едно съобщение на мобилния телефон. А ето как протекоха и нашите почивните дни.

В петък вечерта Неничко пак дойде у нас. Хапнахме, сръбнахме, поприказвахме си и това беше всичко. На другата сутрин с него трябваше да ходим по разните гробници за стари коли да търсим една част за джипката му (колекторните тръби за ауспуха). Той се обади на няколко места и на края намери точно каквото търсеше. Тръгнахме с моята кола, а пък мястото беше на 120 км от нас. Така хем си попътувахме, хем се повозихме, хем всичко останало, че и работа свършихме, което беше най-важното. По едно време се загубихме из някакви гори и тъмни зандани, та два часа се въртяхме в кръг, докато пак не хванахме царския път. От там отидохме направо на търга, където аз постоянно ходя след работа. Заложихме малко пари на няколко неща, но аз специално този път нямах никакъв успех. За сметка на това пък Неничко си спечели едно яке, един телевизор и някакъв уред за колата. За сега само якето му е подсигурено, защото за другите стоки още не са питали собствениците дали ще се съгласят на предложените от нас суми. Като си начесахме крастата с боклуците на търга, отидохме до магазините за дрехи, че Нени искаше да му купя някаква нова ризка или блузка за излизане. Вечерта щяха да ходят по разни моабети с приятели, та искаше да се облече като човек. Взех му няколко парцала и се прибрахме в къщи. Той яде набързо и си тръгна скоропостижно за Бризбън, защото онези негови гамени щяха вече да му стопят телефона от звънене. Аз пък излязох до железарския магазин, че ми трябваха две пантички за вратата на долапчето за обувки. Купих ги и после рекох да наобиколя моите зарзаватчии – от тях донесох една кутия с чушки и торба сини домати. На връщане от пътешествието ни с Неничко се отбих пък през едни касапи - виетнамци. От тях съм пазарувал по времето, когато все още живеехме в онзи далечен квартал на Бризбън. Сигурен съм, че майка се сеща – това бяха дните преди да се преместим в апартамента долу, където вече и татко дойде. Аз не помня дали съм я водил в тази касапница, но пък разкошните кебапчета, с които я посрещнахме тогава, бяха правени с виетнамска кайма (надявам се, не е била от кучета и котки). Не знам как и къде ги гледат тези техни прасета, но виетнамците продават най-хубавото и вкусно свинско месо. За вратните пържоли пък да не говорим - хем вкусни и сочни, хем евтини; досущ както Маркс и Енгелс бяха писали някъде из техния изопачен Манифест, че само така щяло да бъде вече при комунизма. Аз купих някои нещица и за Неничко, които той сам си избра, че да опече някоя мръвка на барбекюто у тях. Та - след като се върнах с камарата зеленчук, Даниела вече беше запалила огъня и почнахме да печем чушките и патладжаните. Междувременно и задължителното свирене мина, Ванеса яде отвън при нас скара и след като преживя и предъвква почти цял час, легна - почти набита, макар и не съвсем. Ние с майка й горихме дърва на поразия, пекохме мръвки, на края и съседите дойдоха за малко, щото и те бяха отвън - черпихме ги с липов чай от България и те много го харесаха. Така вечеринката привърши и си разотидохме.

В неделя (вчера) беше един силен (и много усилен...) работен ден. Аз най-после приключих с долапа. Вратичката му направо ме изкриви. Нали в цялото си изделие нямам ни един прав ъгъл - всичко е рязано на ръка, дъвкано, криво; направо ад! Добре ама аз изпилих от тук, бутнах от там и на края му нагодих дъските - само дето ми отне целия ден. Междувременно пак трябваше да направя една разходка до железарията – този път за ключалки пък (закопчалки). Мислех че имам едни стари, останали от гардеробите, но сигурно съм ги изхвърлил. Купих - върнах се в къщи и ги монтирах (те също взеха душа и свят, но станаха с 300 зора). Сложих шкафчето на мястото му и то буквално заспа там. Толкова точно съм го направил до милиметъра, че като влезе с леко почукване и повече няма да има измъкване от тази малка ниша. Ако ще се мести на някъде, ще го местим направо със стената и прозореца барабар. Остава само една дръжка да му закача на вратичката, която онзи ден също ми беше в ръцете, но тогава не я купих, защото все още не знаех кое как ще бъде. Тези дни пак трябва да отида до магазина – този път само за нея – омръзнах и на продавачките там вече…

След като успешно приключих с дърводелството, почнахме с Ванеса да се занимаваме със саксиите на майка й. Тя носи малките, аз ги мажа и после ги махаме. Даниела ми помогна да примъкнем големите, защото те както бяха пълни с пръст, нямат поместване. До вечерта всичко беше готово – измих окончателно плочника и се прибрах доволен от свършената работа.

18.04.2006 - Отшумяха почивните дни и ето, че пак всичко тръгна по каналния си ред. Добре починахме, но пък и добре поработихме също. Работната седмица свърши още миналия четвъртък. Както знаете вече, петък и понеделник бяха официални почивни дни заради Католическия Великден. Като се прибрах от работа, понеже все още имаше около час-час и половина от светлата част на деня, та рекох да си подготвя обекта за на другия ден. Трябваше да изчистя едни плочки и камъни от дувара с разреден киселинен разтвор. Киселината разяжда всички остатъци от вар и цимент, разни петна и т.н., докато основата им остава чиста и в естествените си цветове. Това отне доста време, а на края всичко се измива обилно с вода. Исках до сутринта основата им да е изсъхнала, та да ги мажа с един друг маджун пък.

В петък станах рано и започнах с четката, бавно и полека - две ръце, както пише в дебелите книги. И така се замотах, че почти целия ден се стопи. Малко преди да мръкне завърших с някои други заключителни и подготвителни дейности. Вечерта проведохме едно градинско увеселение от серията на Скара-Бира и РСВ. Бях подготвил вече един бетон, който остана малко височко, когато го изливахме с Мартин - сега пък му дойде времето да го разбивам отгоре, че да го смъкна надолу. Върху него отгоре ще налепя с цимент крайните плочи на двора, с което ще се приключи един много голям строителен обект; в моите очи почти с размерите на МК “Ленин” – Перник или гигантския за времето си ЗТМ “Червена могила” край Радомир. Съветвах се по въпроса и със съседа - добре че той има една мощна бензинова резачка, на която сложихме дискове за бетон. Та както беше бетонния пояс, с тази машина му накълцах горната част и я надъвках на филии, а после пак с неговото електрическо “Хилти” разбивах отломъците парче по парче. Няма да ви разправям пък какъв адски шум и каква страшна пепел се вдигна – района наоколо побеля от циментовия прах.

Това вече се случваше в събота през деня, след като сутринта ходих и до търга, за да прибера от там някои стоки на Неничко. Той предния път спечели едно спортно яке, много хубав телевизор и един уред за колата. Понеже си нави куйрука и хукна да върви на къмпинг, та сега пък аз трябваше да му прибирам и стоката. Взех комбито на съседа, защото специално телевизорът е огромен и в нашите коли не би се побрал, освен в раздрънканото вече ремарке. След търга ходих да купя дискове за бетонорезачката, прибрах се и веднага започнах. Първо нарязвам малко, после разкъртвам; на края изривам с лопатата и трупам боклука върху плочника. Като напредна времето обаче, а и след като сам видях, че няма да се справя с целия зид, хванахме се с Даниела поне да изринем боклука от двора. Исках да го натоваря на ремаркето и временно да поразчистя района. На другия ден беше голям празник Цветница, а и ние си го бяхме определили да излезем някъде на разходка - така че груба работа така или иначе нямаше да има. Докато направим всичко това и то стана време за аперитива. Хайде, пак палихме огньове и рязахме салати, а привечер повозих Ванеса в лодката. Аз самият първо смих прахоляка и мръсотията от себе си в езерото, а чак по-късно вече се къпах официално и в банята.

На другата сутрин (неделя) отидохме на излет. За него обаче ще ви разправям утре, защото краткият половин час на обедната ми почивка отдавна вече изтече и аз, като един съвестен гражданин трябва отново да се залавям за работа – в името на народа и единствено за благото на народа (лъжа, бе – всичко си е само за мен; ибаз го народа).

19.04.2006 - Освен всичко останало, днес пък е и рождения ден на Сашковата Лиса - за целта ние я поздравихме по телефона, изпратихме й нарочен подарък и други лигавщини. Вече много явно и напористо търсим евтин и удобен самолетен билет за Еми. До няколко дни този въпрос трябва да се реши в нейна полза. Това всъщност е главното, с което се занимаваме напоследък. А в следващите си редове с няколко думи ще разкажа за нашата кратка и вълнуваща неделна разходка.

Неотдавна и доста спонтанно (естествено на чашка…), бяхме решили когато Роберт и Еми поемат на накъде, да викат и нас да вървим с тях. Та те за него ден решили да отидат до една ферма да яздят коне, защото до тогава Емилия не се била качвала връз гърба на такова животно. Е, разгеле – хайде, и ние хукнахме подире им. Особено Ванеса очакваше това събитие с подчертано нетърпение. След като се туткахме достатъчно дълго в приготовления (шапки, бомбета, подходящи дрехи, чизми, саби и доспехи, заедно с храна за цял ден и бири за една седмица…), ние най-после излязохме от нас. Понеже беше и Цветница, та минахме през сръбската черква да запалим по някоя свещица. От там отидохме у Еми и с тяхната кола заминахме към балкана. Преди самото събитие имахме достатъчно време да обядваме в някакво крайпътно капанче и да отидем набързо до едно съседно място с много интересен водопад. Не си спомням вече дали и вас не сме водили там, но при всички случаи филми и снимки имате достатъчно много от въпросното място – поразровете из албумите си и сами ще видите. Сега обаче, поради падналите напоследък обилни дъждове вода имаше бол, та направих още някои и друг кадър – при пълноводие тези водопади имат доста внушителен вид. Там пък съвсем случайно срещнахме едни хора - наши приятели от миналото. Срещата ни беше малко сконфузена, защото ние изобщо не очаквахме да ги видим там – в същото време и бързахме доста, че закъснявахме за мероприятието. Не можахме да си поприказваме надълго и нашироко с тях, но все пак ги поканихме да наминат някога към нас, когато им попремине раната от тежката загуба. От там вече ние продължихме по нашите конски задачи.

Отидохме в конюшнята, раздадоха ни по един дръглив кон, пообясниха ни надве-натри как да го караме и хайде - керванът потегли. Ние си мислехме, че Ванеса ще се вози с някой от конярите, а те я качиха сама на едно бяло жребче и тя много си го хареса. Само дето не можа нещо да му оправи юздите, та още в началото я привързаха към катъра на водачката и така вързана тя мина през цялото пътешествие. Беше много доволна и щастлива. Ние дъртите също добре се повеселихме, въпреки че ни изтръпнаха гъзовете още на четвъртината път - походът беше дълъг барем 2-3 часа. На една полянка до реката направихме кратка почивка – черпиха ни с горски чай, печена в трап питка директно върху огъня, малко масло от съседната мандра и конфитюр. После пак поехме обратно за връщане в базата. Времето беше чудно, въпреки че прогнозираха частични превалявания. Привечер се прибрахме малко изморени с ясното съзнание, че може всичко да се случи с нас, но тепърва кавалеристи няма да ставаме; свирихме с Ванеса и легнахме като убити.

Следващият ден (понеделник) пак беше почивен и аз го уплътних с довършване на къртенето (рязането) на бетона. Напълних още едно цяло ремарке с боклук, та ходих и да го изхвърлям. После измих района от прахоляка, боднахме някое и друго растение тук и там – въобще, занимавахме се с разни дребни и несъществени дейности. Но нали свърших най-противното нещо - това беше по-важно от всичко останало. Сега съм си опънал канапа и в събота, ако е рекъл Господ почвам да лепя плочките по него. Голяма врътня ще падне и там, защото много плочи има да се режат, като крайни и последни. Те вече ще се кроят на място, всяка за себе си, защото и мястото не е идеално право в геометрично отношение.

20.04.2006 - Снощи най-после завърших и шкафчето за обувки. То всъщност беше готово и функциониращо отдавна, но нямаше дръжки за вратичката. В събота, докато се занимавах с телевизорите и боклуците на Неничко се отбих и през един друг магазин, от където купих пък тези дръжчици. Снощи пробих отворите в предната дъска и ги монтирах окончателно. С това всичката ми “вътрешна” дейност се изчерпа и повече с нищо не мога да си уплътнявам скучните вечери, до времето за салатите и аперитива. Остават само големите дворни обекти, но дреболиите така или иначе се ликвидираха. Довечера най-после ще дам два филма да промият в ателието за снимки, които много силно желая да бъдат вече последните във фотографската ми практика. Тези услуги поскъпнаха много - искат кожодерите по $15 на филм с два комплекта снимки, че да пратим и на вас. За пощенските разходи пък да не говорим – все едно ще ги платя още веднъж. Ето защо вече съм взел смело решение: след престоя на Еми при нас, на тръгване обратно към България да ви донесе едно DVD устройство, на което ще можете да слушате и гледате всичко, което ви изпращаме от тук - музикални и видео дискове, филми, снимки и какво ли не. Ако трябва ще се записвам с микрофона на компютъра; от там прехвърлям записа на диск, пращам ви го за 2 лева и ще има да гледате и да го слушате цял месец. Едно такова DVD от най-евтините тук струва $48 – при това чисто ново от магазина. Въобще вече със снимки на хартия и видеокасети не мога да се занимавам и да им слугувам. Скоро ще купим цифров фотоапарат, а по-нататък и такава видеокамера. Тя ще има един специален мини-диск вътре и всички прехвърляния, презаписи и озвучавания ще стават със специална програма на компютъра. Не може вече да се върви против хода на прогреса, защото той самият просто ни изплюва от обкръжението си. Аз лично бях силно против цялата тази операция, но вече узрях, осъзнах се и съм готов за новото – до сега живях в ерата на феодализма и крепостното селячество; от сега нататък скачам направо в РеСеО-то и започвам да се развивам като какавида на копринената буба. Жалко само за моята “Практика”, с всевъзможните си лупи, лещи, обективи и светкавични приспособления. Че имам и един “Зенит” - чисто нов. Ще ми бъде много жал да се разделя с тази тъй съвършена техника на миналото столетие, но бъдеще няма там вече – тоя шибан прогрес ни заля до такава степен, че един ден може и да ни издави...

26.04.2006 - Отминаха празници, отминаха Великденските суетни по червени яйца, гости и дунанмъ. Казахме си “Христос Воскресе”, чухме се по телефона и сега отново дойде ред на усилен труд и къртовска работа. Миналата седмица от електронния търг на Интернета спечелих заветната си видеокамера. Ще ми я изпратят директно от Америка - днес я платих и им изпратих чека. Спечелих я само за $180, но пък други $54 ще ми вземат за пощенските разходи. Обаче едно на друго, пак ми излезе много по-евтино, отколкото ако я бях купувал тук на местна почва. Е, този път говоря в американски пари – иначе след приравняването на валутните единици, целият масраф излезе всичко 325 нашенски долари, което също е много евтино. Тази техника е все още сравнително скъпа и в специализираните дюкяни за фотографска оптика дерат по няколко кожи, ако някой дръзне да му се прииска на душата подобна изгъзица.

Случката стана действителен факт още в петък вечерта - в събота сутринта, кратък миг преди да затворят търга аз качих сумата с 2 лева и спечелих стоката, защото просто вече не беше останало време, та някой друг да ме наддава и надцаква с козовете си. Всичко се разви аламинутно, малко преди музикалния урок на Ванеса. Като мирясах и се изпразних – пардон, “освободих” търговската си тръпка (ами това също се явява един вид оргазъм, бре – какво да ви обяснявам; само един дрът търгаш като мен може да ми влезе в положението и да разбере за какво точно иде реч в случая), тръгнахме за школата – там си изсвирихме парчетата и се прибрахме. От там насетне аз веднага се залових с циментирането на крайните плочи от двора. Там, където бях къртил бетона отдолу, сега го покрих с този последен ред. Цял ден се гъзурчих и прегъвах крайниците си като октопод – зер, мерките ми криви; очите ми вече и те на кьораво гледат, но горе-долу го докарах да е право. В последния миг преди да съвсем да се мръкне, залях фугите с цимент, измих плочите и се прибрах. През цялото това време, Неси и Даниела вариха яйца, боядисваха ги, пити месиха, баници точиха и какво ли не още. Едвам устисках да не заспя пред телевизора, защото си бях нарекъл да отида на черква през нощта. Не посмяхме да оставим Ванеса сама в къщата, за това те ходиха с майка си чак на другия ден. Аз мушнах червеното яйце в единия джоб, сгънах 5 лева за свещи в другия и заминах. Братята сърби правят много тържествена служба, обиколихме черквата както му е реда, постоях още малко и се прибрах доволен от себе си. Легнах, обаче сън не ме лови – мамка му! В 02:00 посред нощ отидох на компютъра отново да чета статии за тази моя камера. Опасих се, че след като пристига от Щатите, то тя ще бъде за 110 V по техните шибани стандарти, а не за 240 V, каквото е напрежението на захранващата мрежа в останалия по-цивилизован свят. Добре че в книжката с упътването прочетох за трансформатора, който бил универсален и по принцип пригоден за всички стандарти по света. Това ме поуспокои малко – аз предния ден свалих въпросния документ за камерата от Интернета, направо от официалната страница на JVC и с всичкия си акъл ходих посред нощ да го чета. Колко друга информация и плява проучих, колко други статии изчетох – няма да ви разправям. Надявам се все пак, че съм купил сравнително добра стока. В никой случай обаче не казвам най-добрата, защото изборът, видът и качествата на тази апаратура са просто необятни. Практически не е възможно човек да вземе “най-доброто”, защото винаги се намира нещо друго, още по-добро, още по-скъпо, по-качествено и т.н. За това теглиш едно за ушите и каквото излезе – нещо подобно на женитбата, макар и не съвсем. Сега почвам да действам и за фотоапарат – като ще е лайно, да е поне голямо...

На другият ден беше неделя – нашенският Православен Великден. Започнахме подготовката на партито, определено за следобед - готвене, руски салати, баници и т.н. Даниела с малката отидоха на черква, аз останах да домакинствам и да се вихря сам из кухнята. Малко след обяда пристигнаха и гостите - нашите съседи, Неничко и останалите циганета от тайфата. Изкарахме много весело до среднощ. За щастие и като по някакво си чудо Даниела не беше на работа в понеделник, а пък аз изобщо не отидох, за да си довърша плочника. Така се паднаха дните от седмицата, че следващият също беше почивен заради загиналите герои във войните и рекох да ги слея в едно. Времето използвах да се занимая с целите плочи. За вчера ми останаха само парчетата, рязането и кроенето по мярка от място. Но и това го ликвидирах, въпреки че голям зор видях. Прах, пепел, шум, вятър - всичко се събра в едно общо страдание, но със сполучлив завършек. На края снощи запълних фугите с кварцов пясък, пометох площадката и се прибрах грохнал и освирепял - почти беше мръкнало. От там нататък вече последва задължителното свирене с малкото, леки вечери и т.н. – легнах като подкосен, почетох малко, след което заспах дълбоко и непробудно.

28.04.2006 - Вчера не съм писал нищо, въпреки че трябваше. Зер, такъв голям празник беше – 48 години на взаимно търпение, безгранична любов, борба с всякакви несгоди, възход и какво ли още не е имало през всичкото това време на мирното ви съвместно съществуване! И само фактът, че независимо от всички обстоятелства, вие успяхте да останете завинаги заедно, да ме създадете, отгледате и възпитате - това пък вече има много по-висока стойност от всичкото злато на света! Най-искрено ви пожелавам още барем толкова години на здравословен брачен съюз – в духовен мир и тихо съглашателство. След тези мои толкова тържествени встъпителни слова, със следващите си редове се връщам обратно към житие-битието на моята скромна милост и всичкия останал персонаж, навъртащ се покрай мен.

Вчера, особено вече и след разговора с вас по темата за цифровата (още дигитална…) фотография, в мен най-после узря решението за най-смели и безотговорни действия. Веднага седнах на компютъра и както се бях спрял на съответната марка и модел, отново се забих на електронния търг в Интернет. След като пак изчетох купища от статии и хвалебствия за всеки отделен фотоапарат (знаете, че всеки си хвали неговата стока), намерих един KONICA MINOLTA, който се продаваше на основната си доста ниска цена, плюс множество аксесоари и принадлежности към него - торба да го носиш, допълнителна карта с огромен обем, дето може да побере стотици, ако не и хиляди снимки; малък триножник, почистващи парцалчета и течност за обектива. Последните дреболии са все разни изгъзици, дето човек трябва да ги купува отделно, но пък в даден момент се явяват и необходимост – а това поне го даваха всичкото накуп. И тази стока ще пристигне чак от далечната и братска Америка, та напред пак превеждах средства по техните еврейски банкови сметки - вече всичко съм оправил и сега само чакам доставките.

Разбрахме вече, че Еми тръгва във вторник за насам. Когато се чухме последния път с нея, тя все още се чудеше и не беше много сигурна кога точно ще пътува. Но щом като се е сдобила с билета си, вече остава само да пристигне по живо-по здраво. Зарадвахме се, че ще се видите на изпроводяк - дано пък решите и да поостанете малко из София, че да се поразведрите с близки и роднини. Пред мен отново са се заредили три поредни почивни дни - в понеделник е празника на труда, 01 Май и не се работи. Във връзка с този пролетарски фестивал съм решил да натисна много здраво стъпалата - хич да не ги изкарам до края, ама поне по-голямата част от тях да направя. Горният двор е почти готов - казвам “почти”, защото сега Даниела трябва да си оправи градинската леха, която аз бях поразровил малко, да й подравни пръстта и да подреди всичките си бурени и растения. Междувременно ще гледам вече да завърша и видеокасетата, че да я изпратя скоро - няма да чакам Еми да си тръгне от тук, че по нея да я пращам, защото много късно ще стане вече. Има готови снимки, кратко писъмце, което буквално довършвам в следващите ден-два, касетката и това ще е подаръка за годишнината от вашата сватба, макар и пристигнал с известно закъснение. На татко ще запиша и два музикални диска, но може би кутийката от батерията за неговата дрелка ще остане да ви я носи Еми, защото тя е много дебела и заема доста място от една обикновена пощенска пратка.

02.05.2006 - Ориентирам се вече към полагането на последните си редове и мисли в това писмо. От датите е видно, че доста време мина, докато събера и синтезирам материала, но вече всичко е готово - остава само да се занесе в пощата. А пък ето колко забавно и колко тържествено протекоха трите ми почивни дни.

В събота на ранина подлегнах стъпалата. Цял ден, неотлъчно, неуморно, бавно и методично, камък по камък – като Колю Фичето. До вечерта успях да покрия едва половинката, която ми беше останала още от лани и наченах следващото стъпало надолу. През деня Даниела води Неси на урок, а после се мотаха по магазините да трошат грешните ми парици, изкарани с честен труд и пот на чело. Следобеда пък излязоха да се разправят с градини, лехи и дворове на частното стопанство.

На другият ден (неделя), програмата ми беше същата - много ме измъчват челата и ръбовете на тези шибани стъпала. Голям подбор трябва в камъните, а те взеха да стават все повече и повече кът. Довърших започнатото стъпало от предния ден и започнах следващото. Добре ама то баш тогава се смрачи и изедин път заваля дъжд. Та хайде, тичах да опъвам платнища отгоре и да покрия прясната мазилка, за да не я отмият пороищата; после пък се борих за спасяването на две кофи с готов материал, защото водата щеше много да го разреди. А дъждът отгоре си вали ли вали, подгизвайки всичко наоколо. Със сетни сили успях да покрия готовата продукция и да подредя едно-друго според бедствената обстановка и възможностите си, след което теглих една водниста майна без определена роднинска връзка, но пък в клетвите си споменах целия останал свят и се прибрах на сухо. Часът беше около 17:00, но отвън така се смрачи, като че ли изведнъж настъпи нощта. Дъждът валя доста време и на пресекулки почти през цялата нощ, но на другия ден се лъсна едно ясно и слънчево време - само за робско блъскане в задния двор. Сутринта измазах всичко, което ми беше останало, нахвърлях и последните камъни в замазката и сега нямам нито един - ей там, една котка да река да замерям, та нямам за цяр. Скоро ще правя поредния си курс с ремаркето на познатото и вам вече място (каменната кариера) - за още половин каручка поне.

Като втасах с тази дейност, напрегнахме сили с Даниела в оправянето на лехите, насажденията и т.н. Имаше много струпана пръст откъм страната на дувара, която трябваше да разстилам вече до готовия плочник, а остатъка от нея да изхвърлим на боклука. И всичката тази дейност се провеждаше в силно опасната среда на кактуси и други бодливи израстъци. Аз рия отвътре, тя сипва в една кофа и товари ръчната количка на съседите. После аз тикам количката до отпред, където ни чака ремаркето закачено на колата и с дружни усилия я изсипваме в него. Междувременно бях направил вече първия си транспортен тегел до бунището с треволяк, клони, вършина и други боклуци от общ характер.

Като свърших офанзивата си по стъпалата, започнахме да скубем тревата от долния двор, където е езерото. Плевелите бяха станали високи до пояс, а пък когато земята е влажна, много по-лесно се изтръгват чимовете барабар с корените. Опасахме цялата площадка до шушка. Там много скоро ще започнат нови изкопни дейности за подготовка на плочника. И тази площ ще бъде покрита със същите плочи, които ми останаха от горния двор. Първата задача обаче е да изкопам пръстта и да сляза барем с 15 см надолу под нивото, за да има място да нахвърлям един слой пясък, та плочите да легнат върху него после. Средно трябва да смъкна пръстта поне с 10 см, щото пък нали и проклет наклон трябва да му дам към езерото, че натам да се оттича кишата. На около 30 квадрата (колкото е голяма площадката), това си прави чисто 3 кубика пръст, която трябва да излезе от там първо с кофи, пренесени на ръце по новите стъпала, после посредством количката по страничната пътека да се докарат чак до ремаркето отпред. А като му знам обема, че повече от половин кубик не може да поеме, хайде нека ¾ да е - това пък възлиза на още точно 5-6 ремаркета: пълнене, закарване до бунището, изсипване и връщане до нас. И чак когато тази процедура се извърши и изпипа до съвършенство, по същия обратен ред ще започне нанасянето на пясъка (само дето ще бъде половината количество, защото останалия обем ще се заеме от плочите). Тази перспектива, в тези си щрихи хич не ми изглежда бляскава и ме кара да потръпвам само като си помисля какво ме чака. Дано склоня Неничко да дойде, че да ми помогне - защото той изобщо не изгаря от подобно желание, но както и да е...

Та, като изровихме значи лехата, там се откри една чудесна гледка на истински селски дувар, червени керемидки отгоре му и разни безразборни насаждения за фон. Даниела беше купила още някои и други бурени, та ги сади като че не беше виждала земя до тогава. За нашия Великден съседите ни бяха подарили едно портокалово дръвче, та и него разсаждахме из пръстта. Даниела му купи една огромна саксия за 40 шибани долара - щях направо да я заровя в нея, като разбрах за цената! Че не й стигнала едната, ами взела и още една за други нейни посеви.

След като цялата тази атака премина, навън взе да се здрачава и аз се ориентирах към опалването на огъня в камината. Таман му драсвам клечката и пристига наш Неничко с една руса (или изрусена…) бамбина – неговата най-нова любов, поне за сега. Но за това – чак утре...

03.05.2006 - Та значи - пристигат “децата”, така да се каже. Аз мръсен като вампир, със съдрани гащи, през дупките на които сегиз-тогиз се подава по някоя мършава и космата мръва, защото по принцип отдолу пликчета не нося; отделно от този си печален изглед, отвсякъде по мен се стича циментова каша, която бавно засъхва по дрехите и откритите части на тялото ми (всъщност закритите, както вече казах бяха нищожни). На всичкото отгоре бях и малко мокър, защото пък таман излязохме с Ванеса от езерото. Не да плуваме разбира се, а след една кратка разходка с лодката. Даниела тъкмо беше излязла от банята и вече беше възстановила човешкия си вид, но аз специално изглеждах като миндил. Както и да е - изкъпах се набързо и с младите направихме едно много хубаво, импровизирано тържество. Момичето ми мяза да е много свястно и мило, ама знаеш ли го и то какъв пожар може да излезе. Приказвахме си доста, смяхме се - въобще беше една чудна вечер. После младежите си заминаха - Нени натовари телевизора, а ние с Даниела поостанахме още малко край огъня да направим разбор на вечерта. Аз бях доста щастлив, не знам защо – може би оглупявам... Нещо отвътре в мен – знам ли и аз какво е... Та това беше всичко - после започна и работната седмица, с всичките си шибани задължения, във всички посоки и двойни направления.

Наред с ежедневието, започнах и трескавото търсене от електронния търг на Интернета за новата “пушка” на татко. За около $120 може да се вземе чисто ново записващо DVD. Цялата борба за сега е, аз да го платя от тук, а от съответната държава да го изпратят на адреса в България. Не всички продавачи обаче са съгласни на такива маневри, поради средства за сигурност. Аз съм официално регистриран в този търг, с имената си, домашен адрес и т.н. Но ще търсим начини - не може да няма. В същото време ми се иска да вземем и нещо по-хубаво и марково, пък било то и втора ръка. Ще следя постоянно и ще вземам решение тук на място.

В петък сутринта отивам за камъни. Даниела не е на работа и колата й ще е свободна с ремаркето. Тя утре отива да вземе Емето от летището, която би трябвало да е вече във въздуха и да лети за насам. Тя е тръгнала вчера. Тези дни ще изпратя и колетчето - довечера ще запиша дисковете, снимките са готови; видеокасетата също. Само че пак останаха незаписани няколко от последните ни дворни епизоди. От сега нататък ще ги слагам на дискове вече. Ванеса също е готова за нови записи – към репертоарът й прибавихме доста нови изпълнения. Кога ще става всичко, акъла ми не го побира...

04.05.2006 - Имаме значи още ден-два за допълнителна обогатителна и обобщителна информация. Вчера събитията около нас се развиха светкавично и неочаквано бързо. Обади ми се нашия агент на недвижими имоти, че имал друга къща за продаване – и тя на езерото, баш срещу нас; на един хвърлей място от задния двор. В 17:00 отидохме на оглед - харесахме всичко и тутакси задействахме офертата. Онези искат едни кинти, ние обаче им предложихме други (естествено по-малко). Не се мина и час, когато агентина цъфна у нас с бумагите за подписване. Чакаме всеки миг резултатите и развръзката от сделката.

Снощи записах 3 диска с хубава музика - да си слушате, като ви домъчнее за нас. Даже ги и прослушах днес - чудни са, по моя вкус; дано и на вас да се харесат.

Тази сутрин Даниела отиде да вземе Емилия от летището и вече са си в къщи - спят и двете, че ние баят поокъсняхме снощи в разсъждения (и опиянения…) покрай покупката на тая проклета къща. Чухме се и с Неничко - в неделя можело пак да дойдат с Лин; така се казва приятелката му. Ние в събота щяхме да правим голямо тържество у нас на двора, но се обадиха Мартин и Даринка да вървим у тях - тогава било Гергьовден, та сме щели да празнуваме именния ден на малкия Гого, който също е кръстен на дядо си Георги. Така нашето парти се отложи за неопределено време.

Получих съобщение от човека в Америка, който ми продаде видеокамерата. Явно е приел чека с парите, та искаше да му потвърдя адреса, на който да я изпрати. Барем още десетина дни ще минат в трепети и очаквания. Утре сутринта заминавам за камъни, а вечерта ще мина през моя търг - белким си харесам нещо. Предишните ми покупки се оказаха малко ялови обаче - взех две лампи за унищожаване на насекоми. Фенер, много ефектен с луминесцентна лампа, която привлича гадините. Около нея обаче има една мрежа, която е под високо напрежение (2000 V), която всъщност утрепва всичко живо, дето се върти около лампата. Обаче явно точно това устройство е повредено, което създава високото напрежение, защото ги пробвах онази вечер - комарите си играят хорцето около лампата, кацат на тълпи и на рояци по мрежата и хич нищо им няма. Аз предполагам, че тока там е много слаб, но въпреки всичко ме е страх да го измеря с уреда. Нямам никакъв друг метод да проверя дали в края на клемите действително има 2000 V. Платката представлява една серия от кондензатори и диоди - нищо друго не разпознах, които явно чрез схемата, в която са вързани умножават напрежението. Но пък в същото време може да има и нещо по честота. Хич ако нищо друго не направя, ще ползвам фенерите с лампите, защото те работят, а пък може да пратя платките на татко, да се човърка с тях. Единственият начин да позная дали лампата действа по предназначението си е, когато чуя насекомите да пукат като наближат мрежата. Те буквално се разпрашават, аз съм виждал когато работи какво става. Много ефикасно нещо за двора, ама моите се оказаха нефелни...

Слагам още малко от най-прясната си информация, която току що дойде по жицата. Търгашът се обадил на Даниела и й казал, че онези хора се съгласяват на по-ниската ни оферта. Наш’та също рекла тутакси “да” и сега всичко е в пълен ход. С други думи: ще купуваме къщата - отвори се работа и за задгробния ми живот...

Хайде, хаирлия да е - купили сме били вече къщата, докато аз съм бил на работа. Така рече по телефона главния диспечер. Довечера отиваме да подписваме официално контракта. Сега трябва да намерим свестни квартиранти и да започне незабавното й изплащане...

05.05.2006 - Снощи подписахме договора, агента дойде в къщи и ако е рекъл Господ, на 02 Юни ставаме собственици (не на имота, а на заема от една мешка с пари, който ни отпуснаха от банката единствено срещу нашите сравнително добри работни позиции). Снощи седнахме на разлат моабет, който приключи едва днес в 05:00 призори. Ах - касетките са вълшебни! Гледахме ги с такова удоволствие! Разбира се последиците от тържеството бяха невъзможност за отиване на работа, замъкване като пребито псе до кариерата, мъчително натоварване на половин ремарке с камъни, прилошаване, световъртежи и общ махмурлук. През деня уж полегнах за малко, но не можах да спя. Със сетни сили намъкнах камънака навътре и подготвих почвата за бетониране - настъпи утрешният, последен стадий в приключването на стъпалата...

С голямата си обич ви прегръщаме и горещо целуваме. В понеделник продължавам със следващото си писмо – ваши: Даниела, Неси, Нени и Ангел…