Писмо No 12 (X-I.0506)

Мили и обични родители наши! Приятели и близки!

31.10.2005 - Както вече всички сами се досещате, аз продължавам списването на всяка отделна страница от нескончаемия стенвестник – без никой да ме кара, нито някой да ме моли. Инициативата за това ми отчайващо безумно и безотговорно смело начинание е един чисто мой, дълбоко личен продукт, дори със своя собствена запазена марка (Reserved® Trademark™), както и много скъпоструващи права върху копирането и разпространението му (Copyright©). В цената на този материал влизат тоновете с изписано мастило, грижливо нанесено върху цели топове хартия, както и отделеното от и без друго оскъдното ми свободно време, за осъществяването на това, вероятно за мнозина безплодно и безпочвено (а пък защо не и глуповато...) начинание. Pardonne moi обаче, защото аз изобщо не очаквам нечия положителна оценка или фанфарно посрещане като на поредния месия – скромността е един от моите отличителни белези; вероятно единственият малко по-значим пред останалите многобройни душевни недъзи и кусури, които ме съпътстват неотлъчно по рождение…

Онзи ден Даниелчето ви изпрати малко колетче - честотомера на скъпия ми татко, един диск със забавна и танцова музика от минали десетилетия, неизменно съпровождаща софрата връз бялата покривка за маса, филм за фотоапарата, наред с голямото ми и скучно писмо. Сега пък се надявам, че заедно със следващото (т.е. с настоящото, което едва наченах току що) и в тази наша поредна пратка ще имате вече и видеокасета. Аз отдавна съм направил една до половината, обаче много трудно ще запълня остатъка от лентата, след като напоследък взехме все по-нарядко да ходим тук или там и по принцип живеем без да се случва кой знае какво интересно около нас.

В петък пак се отбих през моя търг, ама и този път нищо не спечелих – мразя го това състояние на вечно губещ (всъщност, аз нищо не съм загубил по смисъла на малко обидната дума “loser” – или “лузър”, както се изразяват съвременните българчета, вероятно без дори да разбират за какво говорят; само че за мен липсата на печалба също е своего рода загуба и покорно си я отчитам като такава). В неделя обаче, вече заедно с Даниела отново отидохме до търга, когато пък ударихме няколко боклука наведнъж – че то саксии ли не бяха, лампи нощни ли и всякакви други подобни; изглежда тя ми е на кадем – трябва по-честичко да я въвличам в моите велики търговски дела и тъмни сделки. Но нека все пак сега да карам в малко по-подредени и стройни форми, че аз изедин път много бясно почнах да препускам само по върховете на фактите, без да анализирам дълбоките им и сплетени на топка корени (подобно на прясно изсрани конски фъшкии).

В събота сутринта дойде майстора, който после ще ни боядисва покрива на къщата. За целта последният трябваше първо най-идеално да се измие от набилата се по керемидите му с години кал и мръсотия. Човекът докара един мощен компресор с бензинов двигател и с някакви специални “мундщуци” започна миенето. Ба мааму – кубици с отровна кал и жълта като плешив китаец вода се свличаше отвред! Цялата помия от циглите през улуците се изтече в шибаното езеро и водите му пожълтяха особено осезателно и видимо покрай нашия бряг. Картинката наподобяваше, сякаш се бяха спукали едновременно и двете отводни тръби на багрилните цехове в ПТК “Васил Коларов” и ВТК “Георги Генев”, а всичките им бои и химикали от “апретурата” се изливаха директно и безпощадно в нещастната ни река Янтра. Това беше една мини екологична, локална катастрофа и добре, че “Зелените” не надушиха случая – иначе щяха да ни спукат от глоби (простете - щяха да ни ебат до девето коляно би бил по-реалистичния израз). Така или иначе, дорде еколозите се разшават и почнат да мрънкат, момчето свърши с мръсната си работа докъм обяд, а аз се въртях покрай него като шугава овца и не свърших много работа от оная, която чакаше единствено и само мен. Чак в късния следобед се занимавах с някои общи подготвителни операции, които не търпяха повече никакво отлагане. До това време Даниела вече се беше прибрала - тя заведе Ванеса на урока й по музика, а после ходиха на пощата, за да изпратят колета. Аз пък се понесох към железарския магазин, за да купя допълнителни материали, необходими за вратата на коридора. По-късно със съседа отидохме до неговата работа, от където взехме за временно ползване една настолна бормашина и електрожен. Заключих всичко отпред в работилницата, че да ми е готово за на другия ден. Свърших още няколко дребни и несъществени дейности и привечер запалих оджака. После свирихме с Неси – междувременно Даниела направи една мощна шопска салата и излязохме отвън. Ударихме по няколко питиета; пекохме картофи на фурна в комбинация с наденици на скара - хапнахме набързо и легнахме.

Аз на другия ден (това е вече вчера - неделя) станах рано и почнах дейността со по вратата. Имах 8 парчета 40 x 8 мм от плоска стоманена шина, които трябваше първо да пробия с голямото свредло. А-а, сетих се - ето какво още правих предния ден: разчертавах желязото и бих с чука центри за отворите - тази дейност ми отне няколко часа, защото дупките бяха много. Но понеже по проект две по две шините са еднакви, та ги прикапах с електрожена в двата им края, че да ги пробивам заедно на чифтове. Така вечерта белязах само половината от тях. В неделя до обяд обаче се занимавах само с тази пробивна дейност. Първо правих големи отвори за декоративните пръчки, после пък и малки - за винтовете към дървената рамка + фрезенк за главите им. Хайде, с малките отвори се справих бързо и лесно, но за големите видях зор, защото нямам свредло с размер ø17 мм. Пробивах с едно ø16 мм, което пък съседа ми даде – само че то се оказа недостатъчно и даже всеки момент очаквам един мой човек от цеха да ми донесе някакво по-голямо, че да разпробия дупките довечера и да приключвам с този въпрос. Пръчките са усукани на горещо от стандартно квадратно желязо ½” и за да ги вкарам в шините, трябва да ги пробия най-малко с ø17 мм заради диагонала – предполагам вече забелязвате, че това също не можа да ми се получи от пръв път, както обикновено и както всичко останало до сега. Така всичко чака полуготово по-голямото свредло, за да се ликвидира този етап. Докато аз се потих отвън и тихичко си попържах наум, Даниела изпра 2 перални с парцали (е, добре де - дрехи имах предвид...) и решихме да излезем заедно като семейство, както това правят човешките същества…

И вместо да отидем на ресторант, кафене или просто да се разхождаме под ръка по чарка (гюзме, стъргало – още “главната”…) като две влюбени една в друга гургулици, ние се завтекохме към тържището, както това вече отбелязах в началото на своя пасквил. На път за там и за разнообразие на разходката ни, първо се отбихме през градското бунище, за да изхвърля обема на един багажник, пълен със стари и изпочупени керемиди, които предния ден майстора подмени с нови. И след като се налудувахме на воля в търга, едва чак тогава вече най-официално отидохме до едно съвсем близко до нас място, много красиво разположено покрай брега на морето. Аз там съм ви водил още когато първия път бяхте на посещение в Австралия, а пък както разбрах впоследствие сега пак сте ходили нататък – този път само с Даниела, докато аз в същото време бях на работа в Newcastle. Това малко кътче се отличава с изключително хубавите си и скъпи къщи, с множеството кафенета по улиците, на фона на лодки, яхти и други богаташки плавателни съдове, привързани към кея. Поразходихме се малко из тесните сокаци, които аз много силно наподобявам, както в някое нашенско китно Черноморско или балканско селце от 70-те години на миналия век, още преди да го залеят с циментови плочи, с което да настъпи бетоновата ера и регрес в българския “екотуризъм”, с измерения на апокалипсис и съответните поражения от него. И както не бяхме яли цял ден, та влязохме в един италиански ресторант, където се натъпкахме толкова обилно и безразсъдно с пици, та и не вечеряхме снощи даже. Ето как и колко славно приключихме с почивните си дни.

Интересно, че никой до сега не е проявил никакъв интерес към старата ни пералня - ние я бяхме заложили на търга, уж с надеждата да я вземе (купи) някой много закъсал и изпаднал в нужда нещастник, значително по-зле от нас самите. Но пък Даниела има една колежка, на която просто ще я подарим и веднъж завинаги ще се отървем от тази наша първа “семейна” придобивка. Въпросната перална машина аз бях купил специално за Даниела, малко преди да ми пристане и да се засели под моя скромен и тесен покрив. До преди това аз нямах особена нужда от подобно домакинско съоръжение – докато живеех сам всичко си перях на ръка и хич не ебавах да се занимавам с подобни ритуали; ебаси – че аз тогава имах къде по-свети и възвишени цели бре, а не да се заровя в калта и кереча, каквото зло ме споходи и сколаса в последно време…

01.11.2005 – О-хоо, че тя и годината кажи-речи вече се изниза – още няколко седмици да минат само и вече ще колим прасето. А иначе около нас няма нищо ново и особено, нито пък вълнуващо и трогателно. Онзи ден взех от Тони още няколко старички, но годни цигли, че снощи ги мих и подготвях за поставянето им - като дойде човека по някое време, да ги сложи горе на покрива. Имахме доста начупени, разни лепени със силикон парчета и т.н. - сега сменяме всички такива, че като се боядисат няма и да личат даже.

Аз пак не успях да си пробия отворите в железата – онзи тиквеник не ми донесе свредлото, както се бяхме разбрали; педераст неграмотен – биваше ли да ми върже по този начин ръцете! Довечера съседа Рон ще носи някакво друго, естествено от неговата фабрика. Работата е за 5 минути, ама човек като няма правилните инструменти, та целия процес се удължава неимоверно много.

Вече сериозно си мислим, че вашия колет май няма да пристигне - откраднали са го още там изродите, в родната ни и мила България. По никакъв начин не мога да си представя, че той може да изчезне на тукашна територия – просто това допускане граничи с абсурда; с бомби и наркотици да беше пълен вътре, местните пак щяха да ми го доставят срещу подпис, а пък после вече да ме размъкват по съдилищата и тъмните зандани. И пак добре, че картичката не е била в него – ние ще му прежалим съдържанието, макар със свити сърца и буца в гърлото. Това обаче, което аз като човешко създание не мога да прежаля и да подмина с лека ръка е моралната стойност на този ваш колет, а не шибаното шише с ракия вътре – да му приседне дано на оногова, който я е свил! След като прекрасно знам с колко много родителска мъка най-грижливо и старателно сте надипляли всичко в пакета, как с мизерните си пенсии за повече от 45-годишен трудов стаж и принос към “Народната Република” сте успели да има по нещичко за всекиго от нас - с каква безгранична любов е било подготвено всяко отделно подаръче. Е, това вече няма как да простя на никой - това огромно разочарование и болка, която ще остане завинаги у вас. В колета сигурно и писмо е имало, което майчицата ми е писала с кървави сълзи изпод болните си очи – а за това пък вече, тоя който го е взел заслужава куршум в челото!... Тук местните казват: “Докато има живот, има и надежда!” – е, ще се надяваме и ние, че може някъде нещо да се е забавило и в крайна сметка ще пристигне, макар и с известно закъснение (но аз лично се съмнявам и оптимизмът ми клони към долната си мъртва точка)...

Тази сутрин моят скъп приятел Миро пак ми се обажда от старославно Габрово. По това време Даниела вече беше заминала на работа, а пък аз таман се измъквах от кревата. Бяха с Жуката в някакво заведение и тихичко си пиянствали двамцата; ех, мамка му - така благородно да им завидях...

Снощи пак садихме и разсаждахме най-различни растения. Даниелчето само току ми влачи разни бурени и плевели, дето тя ласкаво им вика цветя. А то, мине се не мине седмица-две, до месец най-много и те вземат, че измрат. За сега само моите диви кактуси виреят в нашата китна градина и разбира се асмите. Слънчогледите бяха тръгнали много активно – щяхме баят берекет да извадим от тях. Хем семки за люпене щеше да има, хем и някоя ока щеше да остане да изцедим за шарланец. Обаче охлювите им разказаха играта и им изпасоха листата до шушка - сега стърчат само обезпитените им стръкове. Ама голяма напаст са тия животни тук в тая Австралия, бре - охлюви нападат по суша, птиците пикират по въздух; змии се влачат в прахоляка, паяци и мухи хвърчат навред; влечуги, акули, медузи, скорпиони – ебах ти зоологическата държава! Нападения дебнат от всякъде, трябва разни препарати да се купуват за изтреблението на вредната гад, а пък те са много скъпи – пак сме откъм губещия отбор, значи...

02.11.2005 - Както вчера споделих пред света и широката публика: повтарям същото и днес - че ме е яд основно заради моралната стойност на потенциално изгубеният ни колет; майната му на всичкото останало. Снощи обаче от разговора ни по телефона научих и за по-подробното му съдържание! Е, това вече хептен ме изкара от равновесие - и аз продължавам да си мисля, че не никъде другаде, ами именно в България са го откраднали апашите. Не може той да е дошъл до крайната гара на Планетата и това да му се случи тук. Но каквото е вече - ако въобще пристигне, нека да ни е добре дошъл; като ли не – много жалко за всичко. Нито пък вярвам, че някой в България ще си направи труда да хукне, че да го издирва. Нашият раздавач ни познава лично, знаят ни и служителите в пощата – нали щяха да се обадят, ако беше пристигнало нещо за нас. Но както и да е - ще кажем “майната му” пак и ще продължим да се надяваме на нечия милост...

Аз и снощи се занимавах с дребносерийно железарство и тенекеджийство. Довечера вече се надявам този човек да ми донесе свредлото с диаметър ø16 мм (като направих повторно необходимите разчети и измервания, оказа се че точно това е размера, който ми е трябвал поначало – какво съм гледал първия път не си спомням със сигурност, защото тогава пък може да съм бил и под известна доза наркоза, след третия пореден коняк в жегата…). С него ще разширя отворите, че да наредя пръчките. Предчувствам че всичко ще стане много хубаво, обаче и това ще е една пипкава работа – остави се; особено пък когато започне скрояването на дървената рамка. Ама ще го направя, де – съседът Рон ще ми помогне и този път, да е жив и здрав.

В събота сутринта трябва да отида до търга, за да си прибера спечелената стока. Последния път заложихме малко пари на едни големи саксии за насаждения, на 2 нощни лампи, 6 кристални чаши за вино и едно малко бюрце за стаята на Ванеса. Тя порасна вече и то ще й трябва да си пише и рисува върху него. Иначе други съществени новини около нашето житие-битие няма. Работата ми в завода съвсем намаля и всеки момент чакам да ме прехвърлят на друга, вероятно в друг отдел. Ще видим какво ще стане – много скоро ще бъде съвсем ясно вече…

03.11.2005 - Снощи разпробих отворите с голямото свредло и всичко стана академично, като по нотите на Ванеса. Аз постоянно променям по някой дребен елемент от първоначалния дизайн и често се налага едно и също нещо да го преправям по няколко пъти (познато, нали…), но пък поне на края ще стане много хубаво. Сега вертикалните шини дойдоха въздлъжки, че ще трябва да им отрежа по една филия 4 мм от всеки край. Иначе самата врата ще стане много висока и няма да се събере в касата. Напред ходих да си взема картината за друг един домашен проект. Вероятно съм споменавал и преди, но с риск да се повторя ще припомня пак. В новия коридор, на голямата стена където преди беше оградата съм замислил изграждането на един малък прозорец - фалшив и “на ужким” така да се каже. Имам капандурите, ще направя малка рамка и в нея ще монтирам една картина, а отгоре ще има лампа, която да свети през нощта. Картината в случая ме забави доста време, докато на края набавя наистина нещо ужасно подходящо. От Интернета си свалих един невероятно красив изглед от гр. Несебър. После го занесох в нарочно студио, където ми пооправиха и подсилиха цветовете на картината – морето по-лазурно, небето по-синьо, планините по-зелени и едва след като аз самият окончателно харесах крайния резултат, хората ми я изпечатаха на специална тъкан за художествени картини (някакво платно, канава мисля че се казваше на български, ама не съм много сигурен в това понятие...). Стана направо чудно - и тази задача ще отпочвам скоро, ама нека първом да скроя вратата. С тази последна изгъзица коридорът ще бъде напълно завършен вече. Само за разпечатката на картината, удоволствието ми струва $40, но пък копието е уникално и ще се впише в стената много добре. Снимката е правена от някакъв чужденец фотограф и е доста сполучлива. А за мен най-важното е, че тя е типично българска - с морето в близък план и планината в дъното; отгоре гледа едно чудно небе, а старите типични къщи, с дувари, калдъръми и асми са някак си встрани и на преден план. Много време ми отне, докато открия тази снимка - после още толкова отиде, за да се убедя окончателно, че тя е най-хубавата от всички останали, които бях вече намерил в Интернет. На всичкото отгоре, преди известно време нарочно за целта от пазара купих една друга картина, за която броих $15 с намеренията да използвам именно нея за моето прословуто авторско творение. Но в крайна сметка се получи най-доброто, макар при двойни разходи - отново и наред с всичко останало, като съпътстващи проекта ми емоции. Нали нищо не става отведнъж при мен – сега убедихте ли се като постоянно ви разправям, че съм голям карък; е не чак съвсем постоянно, но пък достатъчно често, за да ми писва от време на време...

08.11.2005 - Ето че и тази година отново дойде Архангелов ден. Малката наша пикла, нали е кръстена освен на едната баба Веска, но и на другата си баба Райна, та и тя се гласи да празнува имен ден довечера - че и на торта даже се надява, дяволицата. Е, ние разбира се ще уважим празника и традицията с най-големите му почести - ще се почерпим както винаги обилно, само че вечерята нещо ми се струва малко анемична: единственото, което фигурира в менюто на Даниелчето е някакво шибано пиле с още по-шибан ориз. А пък аз, само като си помисля за тази алтернатива, та не ми се и прибира даже довечера (като знам колко много го “обичам” това ястие...). Дано да измислим нещо малко “по-така”, че е срамота на такъв свят ден да се яде такава просташка манджа – като че ли се намираме в заводска столова.

Аз през тези изминали вече почивни дни хвърлих всичките си сили и средства в изработката на металната врата. В събота сутринта с Неси ходихме да си приберем едни стоки от търга, от там я водих на урок по музика и веднага след това се прибрахме в къщи. От там насетне аз се залових с железарската част - рамки, стружки, заварки; работилницата ми замяза на ковашко-пресовия цех в “ЕТЗ”-то. Падна голямо рязане с ъглошлайфа, заваряване с електрожена и въобще него ден извърших много шлосерско-монтажна работа. И така, та до мръкването вечерта. Същата дейност продължи и на другия ден. До тогава металните панели вече бяха готови – тогава пък почнах да кроя и събирам дървената рамка отстрани. Пак пробивах отвори в дървото, стърготини и талаш хвърчаха навред. По някое време мобилизирах и Даниела да помага, че да ми придържа нещо, за което аз вече нямах свободен чифт ръце; съседа Рон също оказа съдействие с безвъзмездната си помощ, наред със своите ценни и мъдри съвети. Въобще всички наоколо бяха въвлечени в производството и се намираха под пълна пара. На края ми остана само последната дъска на рамката да закрепя, но пък и времето напредна, та си я оставих да довършвам по-нататък. За вечерта бяхме поканили съседите - белким с тяхна помощ успеем да изядем една огромна тава с “пиле по гръцки”, което Даниела наготви като че ли ще изхранва цяла рота трудоваци! Нали баш това ви се жалвам, че още имаме от него - обаче за довечера ще сменям менюто, защото този деликатес изобщо не спада към листата с моите любими блюда...

Снощи се прибрах от работа малко по-рано, та успях и вратата да завърша, което ми беше останало. Сега само трябва да се позапилят едни грозни заварки, които съм наплюл със своите две леви и неопитни ръце, за да ги повторя тук-таме, че нещо не ми изглеждат много професионално направени. Ама и аз кога ли съм хващал електрожен в ръцете си - сега ми беше уж сефтето, а това може да ми е и за последен път. Е, не стана най-идеално, както би го направил един истински заварчик от Първи участък на “Електроника”-та, но все пак и аз се справих сравнително добре (ако от отдел ОТКК си затворят очите).

Неничко ми се обади в петък, че е бил на някакво интервю и че в понеделник (т.е. вчера) отново започва работа. Тя вече щяла да бъде точно по специалността му - компютри и т.н. Аз не знам и какво точно прави той даже, но пък поне сега ще печели достатъчно средства, колкото да си покрива нуждите и масрафите.

10.11.2005 - Вчера, с особено голяма радост и нескрито вълнение, посрещнах пощальона, който ни достави вашия колет. Къде е бил до този момент и защо се е бавил толкова много аз не знам, но в крайна сметка последният пристигна в пълна изправност и несъкратено съдържание. Язък само дето хвърлих обвиненията си по добрите хора от Българските пощи - връщам си обидните думи назад, нека да ми бъдат простени (но пък те се крали и друг път, така че тежките ми псувни и клетви не са отишли съвсем на вятъра все пак...). Малкото си омете морената още на мига, щом я зърна, докато аз се занимавах с украшенията. Започнах да чета и книгата от Гърция, за техните толкова известни скални манастири. Дадох и филма във фотографското ателие да му направят снимките - в петък ще ги взема вече готови.

Нени каза, че пак ще дойде за ден-два при нас - може дори още в петък вечерта да пристигне. Ние за събота следобед сме планирали един голям моабет на двора. По случай Архангелов ден, Даниела е поканила на гости някои свои бивши и настоящи колежки с мъжете си. Та ще им пека разни плескавици и “овиячи” на скарата - пак няма да се свърши много работа, но аз нямам нищо против тези домашни гуляи и разпивки.

Опресняването на покрива доста ме забави - чак другата седмица щял да стане готов и то евентуално; а аз никак не обичам такива нисковероятни прогнози. Ще гледам през тези почивни дни поне вратата на коридора да закача, че и там баят гъзурчене ще падне още. Аз иначе много хубаво си я сглобих почти сам и успешно й събрах парчетиите. Но като почна да й намествам пантите ще видя голям зор. После пък едвам ще я вдигаме, че да я закрепим към стената, защото стана и тежка на всичкото отгоре. Лошото е, че и съседа няма да бъде в наличност през следващите няколко дни - ще гледам барем Неничко да ми помогне, заедно с леля си Даниела.

14.11.2005 - Пак е понеделник – аз пак нямам работа и чакам да си дойде шефа, че да ми даде с нещо да се занимавам. Тези дни не съм правил кой знае какво в личен, частнособственически план - все разни дреболии из къщи, повечето моабети и други развлечения. В петък не съм писал, защото по време на обедната си почивка ходих до търга, а от там заседнах в една локална кръчма, където изпращахме поредния напускащ завода колега. Пихме по някоя и друга бира и си разотидохме. Аз се върнах на работа за още час-два (колкото да изтрезнея…) и едва тогава си тръгнах към нас. Минах през моя човек да накупя малко контрабандни питиета, че на мен ми пада налягането и получавам удари в слепоочията, ако си видя нивото на мастика в дамаджанката свлечено под 4 пръста - едвам колкото да й покрие дъното. Взех снимките от ателието; на път към нас отидох да прибера и Ванеса от детската градина, че Даниела беше излязла на пазар. Уж нашият малък Неничко щеше да идва вечерта, но “неотложните” му задачи отново го възпрепятствали и не дойде. После свирихме с Неси - тя пък ми се лигави насреща цяла вечер, та ме вбеси неимоверно. Уж свири и уж съвестно, ама не съм ли седнал до нея, комай нищо не прави като хората. Не знам какво ще излезе на края от цялата работа и всичкото ми усърдие - най-вероятно пак едно голямо нищо, както и от Неничковата свирня преди време; ще е само язък за моите огромни амбиции и надеждите, които много надълбоко влагам. На парите майната им, но ще е жалко за погубения талант... На другия ден водих Неси на урок и се прибрахме набързо, защото пък Нени беше дошъл вече у нас, а и ние трябваше да подготвяме голямата какафония за вечерта.

Даниела беше поканила едни нейни бивши колежки – в прибавка към останалите ни гости естествено бяха и съседите; дойде и нейната колежка от сегашната й работа, която иначе е от Пловдив, но е женена за австралиец и си живеят тук. На двора стана една такава неописуема áвра, че как не дойде полицията да ни усмирява, не знам още. То бяха песни, танци - онези мощни тонколони, дето са високи близо един човешки бой дънят като че са на стадион; още малко и ще надигнат покрива на къщата. Понеже партито се разиграваше отвън и за да се чува музиката там толкова силно, представяйте си пък какво е било вътре. Ванеса обаче спа непробудно през цялото време и стана още в ранни зори. За доброто й и прилично държание вечерта я заведох на битака - търсим с нея едно специално прасенце-касичка, че да почнем да я свикваме да си спестява дребни стотинки. Е, не намерихме баш такова, но за сметка на това накупихме множество други дреболии. После се прибрахме и докато приведем къщата отново в нормалния си вид, денят ни мина в шетане и пориване на торът след навлеците. То бяха чинии, чаши и всякаква кухненска посуда, като за един отряд македонски четници. Хайде, след като едвам оправихме кочината, аз от там насетне седнах на компютъра, че да си приведа счетоводството в ред - така протече и вечерта.

15.11.2005 - Снощи сложих и другите две панти на вратата за коридора. Сега трябва да измисля нещо за каса. Имам още една греда на разположение - на нея ще закача вратата, а ключалката ще я мислим по-нататък. После свирихме с Неси, а Даниела излиза до магазина. Уж доста напредваме в музикално отношение, но налице има и един друг момент, че тя колкото повече свири едни и същи неща, толкова повече започва да ги обърква. За това гледам да й разнообразявам от време на време програмата. В неделя ще я водим в една местна асоциация на органистите в Австралия – за нашия щат по-скоро. В техния клуб хората разполагат с истински орган и всяка трета неделя от месеца правят помежду си разни концертни изпълнения. Та ще я заведем там на кратко матине, за да видим какъв интерес ще прояви към музиката на по-добрите. Може да помолим организаторите да я курдисат и нея на стола, че да им изсвири нещо от нейния детски репертоар.

Още дояждаме остатъците от салати и мезета – огризки от съботното ни тържество. От една страна Даниела беше приготвила сума гюзлеми за гостите; отделно дето всеки посетител донесе по нещо, защото така е прието по нашия край – човек да си носи пиенето и нещо дребно за софрата: курабета, саламчета, сиренца, салатки и други мезенца; на края не можахме да изядем всичко, защото стана прекалено много като количество.

17.11.2005 - Дните си текат и изтичат, а с това и седмиците отлитат една подир друга. При нас няма нищо ново – или поне нищо съществено и извънредно, освен ежедневните ни рутинни задължения и строгата програма по оцеляването на човешкия вид и род. Даниела работи, а Ванеса свири и ходи на училище; и аз за сега работя, наред с Неничко, който също се залови за нещо - да го видим колко време ще се задържи пък там.

Не знам вече кога ще ликвидираме въпроса и с тоя наш шибан покрив, че на нова сметка да започвам със сериозната си работа. Напоследък и времето не е кой знае колко идеално - ту вали дъжд, ту духа силен вятър. Аз постоянно намирам по нещо дребно, с което да се занимавам и да попълвам времето си, но нищо от предстоящите по-големи и внушителни задачи не е започнато. Тази врата за коридора стана съвсем между другото и въобще не ми влизаше в насрещните планове, въпреки че отнесе сума време и средства подире си. Сега само трябва да я окачим със съседа, защото стана много тежка и трудно се повдига от сам човек. Като я закача окончателно в касата, трябва да я и боядисам последна ръка - иначе всичко друго по нея е готово.

Паралелно с всичко останало, започнах да ръкоделствам и по светлинното пано в коридора. Там ще стане един чуден ансамбъл, когато се завърши обаче. Красив изглед от Несебър, лампи ще светят – направо чудесии ще стават, само дето време не остава, че да се прави всичко това. А пък за тези стъпалца като си помисля в долния двор, че ми става и лошо дори. Омръзна ми вече тоя проклет бетон, камънаци и всичко останало, свързано с тях. Но не мога да ги оставя и по средата, наполовина направени - трябва един ден да ги завърша, че да мирясам. Останаха ми само двете най-долните, дето са и най-дълги. Ако се отвори подходящо време, тази събота и неделя може да иззидам малко от тях.

Наш Миро се обади, че вече се е завърнал живо-здраво обратно под американския флаг. Много снимки е изщракал в Татковината, та все ми праща по някоя и друга да си плакна очите с хубавините на скъпата ни Родина. На едни от тях даже сте се снимали заедно с родителите му, ама не разбрах - това в ресторанта ли е било или пък някъде другаде. Той така или иначе ще ме осведоми допълнително. Дано вече и нашата скромна пратка да е пристигнала, че татко да си почва сглобяването на честотомера.

21.11.2005 - След като поработих много усърдно и през този уикенд, в момента стоя буквално със скръстени ръце на работа (ако не се смята, че стискам перото поне в едната…) – ами нали пък трябва и да си почина за следващия. В петък вечерта се опитах да се свържа по телефона с вас. Впоследствие от разговора ни се разбра, че точно по това време вие сте били заети със зимнината из мазата и че нещастният ни колет вече е пристигнал. Този факт ме зарадва особено много и аз реших да се обадя повторно чак на следващия ден, за да ви дам достатъчно време и възможност да прочетете и осмислите подробната информация, която бях изпратил.

В събота сутринта открих началото на почивните дни с активна бояджийска дейност. Предишният ден нашия майстор беше вече боядисал покрива на къщата - ние още вечерта ходихме с Ванеса да купим черна боя за улуците и аз на ранина ги почнах с четката от единия край. Първо минах предната им част, там където е парадния входа на колибата. Понеже тяхната основа отдолу беше доста светла (нещо между сиво, жълто и кремаво, което ми е трудно да определя като стандартен цвят), та се наложи да ги минавам три пъти, докато новата боя покрие хубаво навсякъде. След това се преместих на первазите около прозорците - очертах с молива 100 мм широки ивици и боядисах в черно само тази част, за да се откроят и изпъкнат на белите стени. С това се занимавах и гъзурчих през целия ден, защото дейността ми наподобяваше онази на Илия Бешков, Микеланджело и Ван Гог взети заедно. Вечерта седнахме отвън край огъня да изядем по някое парче “кучешка радост” и легнахме като подкосени. Междувременно се обадих по телефона, за да се зарадвам безкрайно много, че въпреки опасенията ни всичко, което бяхме изпратили е пристигнало благополучно.

На другият ден (вече неделя – вчера демек), аз продължих с омразния на повечето нормални човеци бояджилък. Улуците и водосточните тръби ги бях свършил още предния ден, обаче имах още няколко прозореца да очертая, след което да ги и изписвам като икони – ако не възразявате, към горния списък с творци мога да прибавя и Захари Зограф. Тези участъци също ги минавах по две ръце с боя; че пък им пазя и рамките да не нацапам - въобще беше една голяма игра, но за сметка на това стана много хубаво; досущ като къщата на Сицилиански мафиот. Във всички случаи трябваше до обяд да приключа с тази дейност, защото бяхме обещали следобеда да водим Ванеса на орган-концерт. Останаха ми двата дълги прозореца на предната стая - там, където спяхте вие. Тях успях само да ги очертая, а пък като се прибера довечера малко по-рано от работа, ще им ударя и на тях боята - да се знае, че поне тази част е напълно завършена. През следващите почивни дни започвам боядисването на къщата в бяло. Трябва пак да взема валяците от съседа и давам ход на началото. Веднъж след като и това е направено, ще ми останат само да наредя плочките на новата площадка и бялата врата да монтирам обратно. Всичко това звучи много оптимистично и твърде кратко като изречение, но ще откара барем до след Нова Година като времетраене и продължителност на иначе мъчителния процес.

Тъй или иначе - втасах вчера до обяд, окъпахме се и излязохме. Концерта много ни хареса, Неси през цялото време слуша с внимание, макар че всичките изпълнители бяха в пенсионна и далеч над нейната възраст. Повечето от тези хора бяха бивши музикални личности, които навремето са се занимавали със свирене на орган - кой повече, кой по-малко; имаше учители по музика и т.н. Жалко само, че в организацията им няма по-млади и свежи кадри, защото цялото това благородно начинание е обречено на изгубване през някой не толкова далечен ден. След концерта отидохме в един ресторант и там се наядохме до насита, особено аз – тъй, както поначало съм си уж “на диета”. Прибрахме се в къщи – позяпахме малко телевизия, минахме през задължителното свирене и “тумбала майка”…

Днес нямам много сериозна служебна работа - едвам чакам да стане 16:00, че да си вървя у нас и да почвам бояджилъка. Всяка вечер ви написвам по някое съобщение на “мишката” (както вие наричате мобилния телефон...) - гледам да ви държа горе-долу в течение на събитията около нас.

22.11.2005 - Вчера след работа се залових да довърша боядисването и на останалите прозорци. Доста си играх с тях и едвам успях да им ударя само едната ръка - довечера ще направя и втората, с което този проект ще се ликвидира, поне на този етап. Веднага след това се запрятам къщата да правя; междувременно и вратата ще закачим със съседа. Тя също има нужда от последно боядисване, някаква ключалка трябва да й мисля и т.н. - а същевременно пък с всичко изброено, време ми е да приключвам и със светлинното пано за коридора. Това никак не е малко работа, след като се има предвид и моята почти мълниеносна “експедитивност” на действие. Е, полека-лека всичко ще направя – в края на краищата, да не би пък да съм на Олимпиада, че да се надпреварвам със сянката си… Ба мааму – като споменах тази дума “олимпиада”, че пак се сетих за един много овехтял и изтъркан виц. Как мъжът чукал на чуждо и как в къщи собствената си жена? Ами с чуждата булка мъжът се чувства като на Олимпиада и играе с пълни сили до победа, докато у тях си е като на Ленински съботник - там е само заради едното присъствие и отчитане на деня (ха-ха-ха, колко смешно – тук би трябвало вече да се заливате от смях на простотията ми)…

Снощи Сашко ни запази билети за пътуване до Тасмания. Те с Лиса ще ни дойдат на гости в края на Февруари или през началото на Март - тъкмо за рождения ден на Ванеса. Ние пък две седмици по-късно летим за срещата ни с Цецови. А пък като ни удари развей-праховата вълна, аз пък днес резервирах самолетни билети и престой в хотел за 5 дни в Мелбърн. Ние отдавна се каним да отидем там - нали и наш Владо замина нататък, а пък и Цецови ще бъдат в града баш по Нова Година. Сигурно всички заедно ще отидем да посрещнем Новата 2006 в тамошния български клуб. Ще посетим и българската черква – въобще, ще потрошим някоя и друга парá; стига сме ги трупали и тъпкали по дюшеци и възглавници – ще почна вече и в буркани да ги слагам, че да ги ровя тук-таме из ливадата, дейба майка им и пари, дейба! Ще гледам поне през почивните дни по Коледа да отвъртя повечко работа из двора, че после като го ударим на лентяйство – така ще отиде до края на годината.

За Мелбърн летим на 31 Декември в 06:00 сутринта от Бризбън. Прибираме се обратно на 05 Януари чак вечерта. Даниела си взе няколко дни отпуск, а пък аз така или иначе ще почивам - нали затварят фабриката по празниците. И то разбира се, ако все още съм тук на това работно място. В противен случай ще съм излязъл в малко по-дългосрочна “отпуска”, докато си намеря друга работа. Но де да видим; за сега съм тук - каквото и да дойде от сега нататък, ще го мислим едва когато дойде...

Такива са по-перспективните ни и насрещни планове. Дано все пак се осъществят с Божията воля и помощ. Сега обаче най-важно е отличното представяне на Ванеса, която ще участва в неделния концерт, организиран от школата на учителката й. Поканили сме и Неничко, ама дали ще дойде - не се знае. След културното ни мероприятие, с Рон и Роза сме решили да отидем на обяд в някое кръчме. Вечер свирим песните за концерта и пишем ноти - аз боядисвам отвън, докато мръкне. После влизам вътре - окъпвам се и почвам да се занимавам с Ванеса. Даниела поддържа тиловата част с готвене, чистене, пране и всичко останало по домакинството.

В момента тук на работа едно наше момче се занимава с домашния ми компютър - нали наскоро го хвана някакъв бацил от това шибано порно, та сега го церят с разни илачи. Довечера ще си го прибера назад уж вече излекуван. После пак трябва да го инсталирам, да му опъвам кабелите, да му връзвам жиците и т.н. - омръзна ми вече от тая жичкаджийска хамалогия...

24.11.2005 – Брей, какъв страхотен дъжд се изля вчера! Добре че боядисах и свърших всичко запланувано още предната вечер. Това мое благополучие пък е плод и благодарение на едно от хилядите златни правила, на които съм безкрайно благодарен, че родителите ми с извънредно голям зор и настояване от тяхна страна, все пак са успели да ме научат! Аз никога не оставям дадено нещо или някаква работа за “утре” или за “после” – такива изрази моя речник не познава; всичко е само сега, веднага и задължително се случва на мига! По този повод дори и тъпите англичани имат поговорката: “Tomorrow never comes”, т.е. утрето никога не идва - по смисъла на нашенската “Не оставяй днешната работа за утре”. Довечера ще взема валячетата от съседа и почвам стените на къщата. Дано само Господ ми даде сухо време, защото пак се очакват дъждове, които могат да пречупят бесния ентусиазъм, на който в последните години съм подвластен.

В събота трябва да стана много рано сутринта и да мина стената с двата дълги прозореца (на “вашата” стая). После пък да заведа Неси на урок - там децата ще имат последни уточнения преди концерта на следващия ден, неделя. Като се прибера ще ударя втора ръка на същата стена и ще започна откъм гаража навътре към къщата. Имам и някои места за довършване на мазилката (изкърпване), което също трябва да стане преди боядисването. Въобще, задали са се пак едни мъчителни трудодни, едни дълги съботници че и неделници - цяло бригадирско движение! Ако успея да завърша напълно предната част на колибата - чудо ще е станало, нали; с всичките му там плочки, плочници и всякакви други изгъзици. Тогава ще си дам една хубава почивка по Нова Година и после пак почвам на нова сметка, само че на други обекти. Това са насрещните планове - колко обаче от тях, дали и как ще се осъществяват, само времето ще ни покаже.

Неничко каза, че пак ще намине към нас в петък вечерта – щял да се прибере в събота и дори можело да дойде отново за концерта на Ванеса в неделя. Но неговите планове и намерения също се изменят всеки миг, според личните интереси и са нагодени в строг синхрон спрямо приятелите му... Така че аз не разчитам много-много на неговите приказки.

29.11.2005 – А пък ето ви и какво се случва по-нататък с моята толкова “почтена” и възвишена до небесата особа. Нека обаче първо да започна със злощастният ми бояджилък, от която дейност на мен вече ми се гади и повръща като на сутрешна булка в първите й месеци на бременността, докато в същото време се оригвам на безир, терпентин и други органични (а пък и не чак до там…) разтворители. В петък вечерта отсякох рамките на прозорците с черната боя и в събота на ранина започнах да боядисвам остатъка от стените с валяка. Тази боя е специална; докато се нанася и след като изсъхне, последната остава грапава - самото боядисване се извършва само с дунапренено валче, което пък образува капките. Добре ама по време на търкалянето му по повърхността на стената, от своя страна то пръска по малко боя и настрани, независимо колко леко и бавно се движи. А пък шибаният вятър само това чака - като ги поеме тези дребни капчици, та ми направи черните ивици около прозорците целите на бели точици – получи се едно чудно шарено пепитче, от чийто вид на мен буквално ми прилоша. Сега всичко онова, за което аз наивно си мислех, че бях вече свършил, ще се минава още един път, за да се заличи плачевния резултат от въпросните дребни бели пръски и капки. Този мой неуспех чувствително понижи и охлади борбените ми пориви - отделно дето пропилях целия си ден, за да мина едва една от стените и то само веднъж. За да не бъда голословен в самопризнанията за своята каръшка неудачност, тук ще подчертая че усещането наподобява онова, при което в даден момент (и от прекалено много мераци…) на мъжът не му сработва ерекцията и уж почват да я търсят двамата с жената до себе си, докато единият от тях не изгуби търпение и съответната настройка за продължение на “издирването”. А това е много опасно явление – разправяли са ми, та знам; пази Боже! Отделно от всичко, денят ми се разпокъса, че нали водих и Неси на урок; после пък Мария на Краси дойде следобеда, а вечерта имахме гости – Мартин с Дарина, дечурлигата и една нейна леля, тяхна гостенка от България. Толкова много вече ми дотегна всичко, че акъла ми не стига да си мисля как ще го завършвам, след като съм наченал и сума други неща на един път.

Добре че поне вечерта си изкарахме весело и щастливо – бяхме седнали на двора; като по някакво чудо не заваля, защото и това можеше да се случи, че да ни провали соарето. Мартин беше в Китай за няколко месеца – той ходи на тренировки там и усилено се подготвя за следващата Олимпиада и за разни негови предстоящи световни първенства. Така в приказки и моабети мина времето.

На другия ден (неделя) концерта на Неси беше от 09:00 и за целта станахме доста рано – то бяха къпания, то бяха обличане на рокли и проба на тоалети; че връзване на плитки, панделки, корделки и всякаква суматоха около тоз велик парад на суетата. Излязохме заедно със съседите – натоварихме се всичките в тяхната кола. Иначе концерта мина много добре - Ванеса си изсвири парчето, на едно място сбърка съвсем малко, както се и очакваше; на края забрави да се поклони на публиката и след като избяга почти тичешком от сцената, с този неин контра финал най-първото й представление пред широките народни маси приключи с рев, няколко реда сълзи и дълга редичка от сополи. Имаше деца, които свириха много по-зле от нея, но пък наред с тях тук-там се намирваха и доста по-добри. Е, последните бяха и малко по-големички от нашата малка принцеска, но за нас остава единствено надеждата, че когато порасне Ванеса също ще стане по-добра. Тя това уж много го иска, но ако може да стане някак си от само себе си и докато спи, ще е най-добре. Като седнем заедно да свирим в началото е старателна, но впоследствие започва много да си отвлича вниманието, губи време, лигави се понякога – въобще, репетициите ни са малко изнервени, защото и аз самият не мога да й търпя халосиите. Но общо взето добре върви за възрастта си - нали е само на 5½, какво искам и аз от нея!...

Концертът свърши в 10:30 - след нашите деца имаше и една друга група. На края заедно със съседите отидохме на малка разходка, съчетана с обяд в едно бистро. Прибрахме се в къщи и всички легнахме да спим, защото цял ден валя дъжд, та аз и работа не попипнах никаква. От вчера времето уж почна да се оправя, но по прогноза пак го дават променливо с частични превалявания, както каза тукашната Любка Кумчева (а когато валежите са частични, независимо че са предимно от дъжд, по законите на Мърфи за всемирната гадост, те падат изключително само в нашия двор, така че да ми объркат набелязаните за отхвърляне дейности). Външното боядисване не търпи никакви дъждове и влага - трябва да бъде абсолютно сухо. Сега ще изчакам до другата събота, за да повторя стената с бяла боя и да потретя рамките на шибаните прозорци, които избързах да наплескам, без да се съобразя със специфичната технология на боядисване с валче. Но пък ако всичко беше станало отведнъж, сигурно щеше я стената да се събори, я покрива да падне - нали на мен не ми е дадено нещата да стават “от раз”. Затуй сега тази събота на нова сметка ще бъде заета със същата дейност, вместо да вървя напред и да продължавам по следващите си обекти.

Очертава се да изляза малко по-рано в годишен отпуск за Коледа и Нова Година, защото нямам работа – не много, ами хич дори. А за да запазя поне работното си място, трябва да предприема разни принудително-превантивни мерки с цел задържане на положението, преди да е настъпило истинското бедствие (със съкращението ми…). Чакам шефа да се прибере от командировката си в четвъртък-петък, че да решим какво да правим...

05.12.2005 – Брей, с каква шеметна скорост само, лети това пусто опустяло време! Кога беше Нова Година, а пък ей я нá, че и следващата вече взе да ни чука на портата. Аз продължавам най-охотно да пиша за всичко, което се случва около нас и в частност с мен. За съжаление обаче, повечето от събитията са свързани все със строителството и ръчния труд, за това не се надявайте на някаква по-възвишена и изтънчена културно-масова информация. А пък ето и за какво става въпрос:

В петък Неничко идва набързо до нас - бях му намерил едни гуми за джипката, че дойде да си ги вземе. Радвам се, че се чухме и по телефона. Той вечеря и си тръгна веднага, защото пък по-късно трябвало да прибере някакъв негов приятел от някъде си. Той щеше уж пак да дойде в събота, но както винаги нещо друго, много по-важно беше възникнало междувременно и срещата с баща му остана далеч на по-заден план.

Аз в събота сутринта заведох Ванеса на урок - последния за тази година. Тя получи награда от своята учителка за доброто й представяне на годишния концерт. От там се прибрахме и аз се залових с моето ръкоделие. Чаках съседа, че да слагаме вратата с него, но за да не си губя ценното време, между другото се занимавах и с моето светещо картинно пано - нали не съм научен да стоя със скръстени ръце и само “да чакам” да падне тавана. През това време покрай дома мина един наш общ приятел, та ме видя какво правя. Той пък се занимава с изработката на светлинни реклами и борави с множество луминесцентни лампи и подобни устройства. Та му се оплаках, че напоследък доста бях търсил някаква лампа за това пано, обаче до този момент не съм попадал на подходяща такава. Той пък от своя страна ме заведе в неговия цех да потърсим някакво осветително тяло. В крайна сметка човекът ми даде всичките части, барабар с дросели, стартери, самата тръбичка и т.н. Платих му $15 за материалите, защото той също ги купува тези неща, само че на едро и му излиза доста по-евтино (за жалост не ги краде – иначе щеше да ми ги хариже без пари...). Прибрах се доволен в къщи и се залових да събирам джунджуриите и да ги закрепям по дървената рамка на паното. Така с тази пипкава дейност си попълних деня и в края на краищата всичко стана много хубаво. Трябва само да ги свържа електрически с проводници - то пък ще е някоя вечер, докато си почивам след работа. В събота вечерта се отдадох на телевизия и филми, та стоях до среднощ да зяпам и безцелно да си убивам времето.

В неделя много рано сутринта, още в 06:00 излязох навън да боядисвам. Таман изкарах втората ръка на голямата стена и съседа дойде да ме вика, че да слагаме вратата. И там падна голямо гъзурчене и юдене, защото портата стана тежка над 100 кг – естествено пантите, които аз бях приготвил не уйдисаха на това огромно тегло, та се наложи експресно да ходя до железарския магазин да купувам други. Малко променихме предварителния дизайн и сега вратата се отваря само навън. Беше замислено действието й да бъде двустранно (т.нар. тип “летяща” врата), но пантите се оказаха възслабички за тази нестандартна тежест. Това външно отваряне пък, наложи отрязването на една друга дъска от покрива, защото вратата опираше в нея. В “конце концов” всичко стана безупречно добре - отново не от първия си път обаче. Но нали ние отчитаме само крайните резултати и то само ако са добри, та бързо забравяме през какви мъки и усложнения се е минавало за постигането им...

Така и ние вчера – пърхахме, пуфтяхме, псувахме и пихме бира, дорде на края вече бяхме с готова монтирана врата. Докато се гърчихме като червеи, решихме да си направим и една вечеринка, за да полеем хубавата работа - поканихме и съседите да дойдат у нас. Те също донесоха разни вкусни деликатеси - на края остана толкова много храна, че за да не става зян довечера пак ще идват, та да я доядем с общи усилия.

В оставащите два часа до края на работното ми време се занимавах с боядисване на металните пръчки и решетки на вратата. Ползвам една специална боя на цинкова основа като хастар – нали грунд й викаха навремето в България майсторите. После отгоре й ще нанеса два слоя черна блажна боя, а най-накрая ще се занимавам и с дървената рамка. Привечер само се изкъпахме и веднага седнахме на софрата, за която Даниелчето се беше вече погрижила. Приключихме моабета точно както подобава - пак посред нощ, в най-ранните часове на неделния ден. През няколко къщи под нас пък, хората провеждаха вечерна сватба в двора си. Улицата беше пълна с коли, мотори, дечурлига и всякаква глъчка. Така и нашият шум се сля с общата какафония около езерото, без да сме си дирили кусури един на друг кой колко врява е вдигал из махалата.

Пропуснах да спомена най-важното събитие от миналата седмица, което действително, че заслужава вниманието си. След като чакахме повече от 2 години за място на Ванеса в един от най-елитните колежи на Gold Coast, най-после от там ни се обадиха, че вече имали вакантно място за нея и тази сутрин точно в 10:00 всички бяхме на интервю при една от директорките на учебното заведение. Даниела изобщо не отиде на работа, аз пък дойдох малко по-късно и така успяхме да присъстваме на тази важна среща. Жената разпитва главно Ванеса, какво може да прави, как пише, дали смята, знае ли си адреса, на който живее и разни подобни, на пръв поглед елементарни въпроси, по които обикновено отсъждат за интелектуалното ниво на всяко дете. Нашето в случая се представи брилянтно и от догодина започва първи клас в този така известен и престижен колеж. Там цари строга дисциплина, цялостната програма на обучение и занятията в клас са много сериозни и въобще “няма ‘лабаво”, както е прието да се казва. Дано от тук нататък всичко да върви гладко и успешно, защото и таксата в това даскало си е баш сериозна. То са униформи, то са книги, учебници и тетрадки - един малък ужас! Добре поне, че се намира сравнително близо до нас, та сутрин аз да карам Неси на школото, а пък вечер Даниела да си я прибира в къщи. А с това последното вече изчерпих напълно темата за този кратък период от време и приключвам репортажа си, защото съм гладен на всичкото отгоре и ще отскоча до павилиона да си купя нещо за обяд. Работа от служебен характер нямам и принципно натискам стола по цял ден – де да видим обаче до кога ще трае тази безтегловност и измамно затишие, като пред буря...

07.12.2005 - Не помня какво правих вчера, та не писах - и то баш навръх Никулден! Сега, макар и само с ден закъснение поздравявам отново скъпия ми татко и му желая много здраве, безкрайно дълъг живот и изобилие от спокойствие. Ние с Неничко от време на време взаимно си разменяме съобщения през Интернета, та го поздравих за вчерашният му имен ден. По телефона изпратих и на татко подобно поздравление, а вечерта се чухме “на живо” и по телефона. За снощния празник Даниелчето беше стъкнала една скромна софрица, та се почерпихме баят блажно и охолно за здравето на татко и на нашия палав Нени. Много лоши новини научих обаче – толкова жалко за смъртта на моята бивша колежка, Румяна Димитрова. Ние бяхме и добри приятели с нея - колко пъти сме ходили заедно в командировки по София, в Русе и къде ли не. Ама нá - работи, блъскай, прескачай тревоги и проблеми на всяка стъпка; ей го какво става най-накрая – Бог да я прости. После се ядосах и за устройството на татко - защо пък да не проработи? Язък за големите ни приготовления. Снощи споменах, че колета ви още го няма, но тази сутрин на излизане с Ванеса за градината, пощаджията вече беше минал по-рано и ни го оставил пред вратата. Нямах време да го отварям, че бързахме - довечера след работа ще се занимаваме с него.

Аз всяка вечер побутвам по нещо от моите ръкоделства. Снощи свързах луминесцентните части на картинното пано; сега пък трябва да му обгоря дъските и да монтирам самата картина отзад. Ще стане много хубаво и интересно. Полека–лека започвам боядисването и в отсамната част на къщата - ще почна от стената на гаража и ще карам навътре. Боята ми свърших онзи ден, та ще ида до магазина да купя още една бака. Снощи и с вратата се занимавах - сега трябва да скроя една допълнителна греда, която да закова от другата страна на рамката. Пантите вече ги закачихме и вратата по принцип функционира, само че на този етап не се заключва още - не е измислен подходящ вариант за това. Трябва да й се боядисат и пръчките (металните) в черно - че и две ръце ще искат, пущините. Дорде ги обиколя с четчицата баят зор ще видя пак. Декоративните ивици около прозорците също чакат да почна мазането с черно, че и тях да мина за последно. Ако за Коледа изляза една седмица по-рано в неплатен отпуск (защото моите са все такива, неплатени...) може доста работа да отвъртя. Нека първо да видим каква ще е обстановката тук на работа, че тогаз ще вземаме окончателни решения. Иначе всичко останало си е както го знаете - ежедневния семеен и домашен ритъм в кошера; свирене, писане на ноти и т.н.

08.12.2005 - Чудно си прекарах предобеда днес – в издирване и набавяне частите на татко и в доказване на истината: кой е бил крив и кой пък прав. Аз снощи много внимателно се вгледах в описанието на честотомера. Вярно е, че текста (надписите) на интегралните схеми не се водят спрямо скицата от фиг. 4 на стр. 6 и снимката от стр. 2 - всичко това е завъртяно на 180° заедно с текстовете. Така аз веднага се съгласих с татко и тръгнах да се боря за правдата. От телефон на телефон и от една организация на друга, минавайки през всякакви инстанции, отдели и ебливи секретарки, на края стигам и до човека, който лично е писал статията, т.е. упътването: някой си Джон Кларк. След като разговарях с него около 15 минути и му показах, че аз също “чувам петлите от Ганчовец”, той се съгласи макар и частично с мен за моята теория на завъртените текстове и за подвеждащите картинки в упътването. Само че това, което подчерта самият автор и с което аз нямаше как да не се съглася беше, че: когато се монтират интегрални схеми, правилото е да не се гледа на къде са им написани означенията, а от коя страна се намира маркировката за ориентация. Ето че и аз по инерция написах текста, който всъщност е само една допълнителна индикация към този който сглобява платката, а не някакъв “символ верую”, на който да се осланя човек. В действителност, съдейки по това което съм нарисувал отгоре, текста би трябвало да е завъртян на 180°. С което разбира се въпросите се изчерпват из основи - ние за нас сме си прави, че заблудата е дошла гледайки и водейки се по посоката на означението (надписа). Обаче специалистите също излязоха начело с правотата си, че за пътеводител служи единствено тоя малък и шибан чоп (на корпуса). От друго място ми казаха и потвърдиха, че в заводите, които произвеждат интегралните схеми, тази маркировка (щампата на модела и съответните номера) много често е завъртяна на всички възможни посоки и страни, в зависимост от настройката на машината и в никакъв случай не може и не бива да служи за ориентир. В крайна сметка само този полукръгъл отрязък от едната страна на интегралната схема показва посоката за правилният й монтаж върху куплунга на платката.

Както и да е - въпросният господин беше достатъчно любезен да ме упъти към друг един подобен нему делегат, от където пък да изпишем нови схеми. От последния взех каталожните им номера и ги поръчах веднага - този път взех по две от всеки вид, защото бяха и смешно евтини: едната за $2.38, а другата - $0.86. Това са въпросните ИС1 и ИС2 (IS1 & IS2 от монтажния чертеж). Нека да се надяваме наивно, че след като се е обърнал поляритета на захранването им, именно те са изпушили. Защото пък за съжаление съвсем не така просто стои въпроса с третата схема - ИС3 (IS3). Нея хората също я имат и може незабавно да се купи в случай на нужда, но за сега се въздържах от поръчката й, че струва $24. Причината за това е, че “празната” схема която представлява един микро-контролер, в лабораторни условия предварително се програмира по някакъв техен начин, за да служи именно в този определен случай и уред. Ако последната се купи “сурова” директно от магазина и се постави на платката без тази манипулация, то тя тогава няма да прави абсолютно нищо, защото не й е зададена програмата какво точно да извършва. За това е малко по-скъпичка, но ако се наложи ще взема и нея - само че една отделна бройка, за да не влизаме в излишен преразход на суровини и материали...

След като мирясах и изчерпах този наболял въпрос при 110% успех, прехвърлих се веднага на батериите за телефоните. Обадих се на Цецо за съдействие, който тъкмо правеше поръчка за някакъв негов клиент, та батериите се прибавиха автоматично към тази сметка (не-не, аз ще си ги платя разбира се, а не нещастният му клиент, както някой тук би могъл веднага да си помисли – ставало е и друг път на дума, че подобен произвол в тази държава е немислим и недопустим, ако за пореден път се чудите от къде точно им идва успеха в годините на непрестанен възход). Като се видим за Нова Година ще ги взема. Едната батерия е за моя телефон, а другата - за татковия “Panasonic G450” - дано само това да е правилния модел и марка, че аман вече от технически несполуки напоследък. Частите ги платих още по телефона с кредитната си карта и до няколко дни ги чакам да пристигнат. Сега само остава да чакаме - това беше единственото място, от където можеха да се изпишат тези елементи. Да се надяваме, че всичко ще протече нормално и най-важното - ще свършат работа на скъпия ми татко, за когото съм готов и бос в огъня да стъпя дори! И нека да не ми казва, че нямал нужда от нова батерия за телефона си - аз също нямах, ама сега покрай неговата, та ще си имам и аз; че защо пък не?...

09.12.2005 – Днес моя скъп приятел от детинство, юношество и ергенство Огнян, има рожден ден – нека да ми е жив и здрав, че да почерпи по една “крушовица” за стягане в коленете и кръста.

Вчера аз ходих да прибирам Ванеса от градината. Вечерта уж пак трябваше да се връщаме там за посещение на Коледният им концерт. Окъпахме се, нагласихме се и като почна да плющи оня ми ти дъжд, та ни обърка цялата програма. Аз се обаждах в градината да ги питам каква е ситуацията, а те ми казаха че била бедствена. Концертът на децата щеше да се състои отвън, на паркинга пред градината, но поради потопа го отмениха за следващия ден. Направихме една репетиция, малко телевизия позяпахме и така приключи деня. Понякога Неси свири толкова хубаво, че не е за вярване чак. То чувство влага, жестове, движения - все едно, че не е тя. Но пък друг път като запецне на някоя нота, та откарва часове на нея. Сега тя е в официална ваканция от уроците, но не за цялото време - ще се обадим на учителката да я вземе по-рано и да почва пак. Аз в къщи ще я занимавам с каквото и колкото мога, но това не е достатъчно. Моите музикални познания са повечето чалгаджийски и независимо от ниското им качество, за сега са ни от полза. Непрекъснато я следя за пръстите, за правилните ноти и паузи, за ритъма и темпото – всъщност за всичко, с една дума. Радващо е, че тя много бързо схваща и запомня, което е добре. Само на някои по-засукани места има нужда от малко повече време и внимание, но аз смятам, че и това ще се преодолее. Няколко години й трябват да свири така интензивно и самичка да проумее, че това е и ще бъде част от живота й, за да свикне сама да се сеща и да репетира. За сега обаче тя винаги чака аз да я подканям - ако не съм седнал до нея на стола и качеството на изпълнението веднага се променя към по-лошо, че и до ужасно, бих дори добавил.

Даниела беше поръчала едни щори за прозорците в малката стая и за стаята на Ванеса. Последните дойдоха, но понеже отказахме да платим допълнително $80, за да ни ги и монтират, сега аз трябва да се мъча и с тази противна дейност. От завода са дали някакво шибано упътване, от което нищо не разбирам (но причината съвсем не е защото съм проЗ…) - ще гледам да се оправям с неговите сложни инструкции по сглобяване и монтаж.

Друго важно за казване няма - очакват ме два почивни дни, в които се надявам да отвъртя доста работа. В понеделник ще продължа пък с тяхното описание. Днес след обяд ще се занимаваме с моя компютър, който все още не е съвсем добре и продължава да лежи тук в завода, върху бюрото на моя човек, който му провежда всички процеси по диагностика, лечение и профилактика...

15.12.2005 - Малко се отпуснах тази седмица и не съм си водил съвестно дневника. Обзе ме нещо Коледно-отпускарската вълна и взе да ми домирисва на прясна свинска мръвка и червено руйно вино (в случая бялото е значително по-подходящо за сезона, поради непосилните декемврийски жеги в отсамната половинка на земната топка…). Наред с този своеобразен мързел, все имах с какво да се занимавам през обедните си почивки и така до молива не можах да се докосна. Миналата събота и неделя не свърших и кой знае колко от домашните ми проекти. Малко боядисване, малко занимание с туй-онуй, гости, вечеринки и така времето отлетя, сякаш беше дим. В неделя следобеда пък ние ходихме на голямо градинско увеселение с басейн у една бивша колежка на Даниела. Ванеса се къпа с другите дечурлига до насита, а ние се наливахме с бира до спукване на тръбопровода откъм страната на бъбреците. Бяхме се събрали доста хора – всичките все добри вече познати от минали наши подобни тържества и сбирки. Аз през деня се занимавах с разните мои ръкоделства и дърводелства, но понеже времето ми се яви малко накъсано, та много-много не си пролича какво и колко съм свършил.

Седмицата започна с обичайния си служебен ритъм и сивкаво ежедневие. Вечер, докато все още е светло навън извършвам малко от омразното ми боядисване; после провеждаме съвместни занимания със свиренето на Ванеса – завършваме с вечеря, дремем известно време пред телевизора и лягаме вече полузаспали. И така, до края на света – в смисъл, всеки Божи ден. Наред с всичко, аз ви изпращам най-редовно и по някоя откъслечна дума на телефона, за да сте напълно съпричастни на събитията, които се случват около нас.

Мисля, че някъде бях споменал как в петък вечерта щяхме да ходим на Коледен концерт-тържество в детската градина на Неси. Добре ама баш тогава се изля един такъв пороен дъжд, та учителките го отмениха за вторник. Него ден небето пак се беше нагрочило, готово всеки миг да шурне и другарките пак отложиха мероприятието. Сега вече то било насрочено окончателно за утре, но пък щяло да е през деня и ние изобщо няма да можем да отидем, защото и двамата с Дани сме на работа.

Утре за обяд отиваме на ресторант – ще провеждаме заводското Коледно-Новогодишно увеселение. Вечерта пък сме канени у един мой колега на парти у тях – то пък ще бъде на терасата над апартамента им. Той съвсем наскоро си купи един много луксозен апартамент на последния етаж (т.нар. “Penthouse”), а над цялата му площ връз покрива на сградата се простира въпросната огромна тераса - това всъщност им е двора. Ама си нямат дървета завалиите, че да им режат клоните; нито пък трева, която да подстригват като малоумници с косачките в ранните съботни и особено в неделните часове на деня. На обедното служебно мероприятие ще ходя сам, но вечерта с мен ще дойде и Даниела (и то само в случай, че съседите не са ангажирани с нещо тяхно, та да бавят Ванеса за някой и друг час; тепърва ще видим как ще организираме всичко).

В събота вечерта пък ще ходим на гости у Мария и Краси – връщане посред нощ в къщи ще е невъзможно, та ще спим у тях. В неделя вечерта щяло да бъде Коледното тържество на българите в Бризбън, но ние сигурно пак няма да има как да отидем, защото е много късно. Щели да пекат малки прасенца – абе то това е много хубаво даже, ама нали всички сме на работа на другия ден, бре джанъм; кога ще сядаме да ядем и пием, кога пък ние от там нататък ще се прибираме към нас, на други 80 км път. Хич не ни е удобно – виж, ако беше през деня, иди-ела. Но да ти чакам аз цял ден българите да ми поднесат изстиналото си прасе за $20 порцията - и таз няма да стане. В случай, че имаме свободно време ще се помотаем малко из Бризбън - ако Нени иска да се видим, може да го заведем на обяд или нещо подобно. За сега такива са ни плановете и настроенията, но пък те могат и много бързо да се сменят – нали знаете каква бясна фурия съм, особено пък като си наумя да правя нещо.

Вчера вече най-безцеремонно и безкомпромисно ми съобщиха, че в тази фабрика няма да има повече работа за мен, освен още някакви си мизерни 2-3 седмици от Януари на следващата година. Поради такива и подобни стратегически съображения, аз вземам една седмица “доброволен” допълнителен отпуск по Коледа - хем да отвъртя някаква по-съществена работа у дома, хем пък да дам на шефовете си и малък шанс под формата на време, в случай че положението внезапно се промени в положителна посока (да не вярваш, ама все пак – нали надеждата крепи човека). И ако нищо друго не стане (което е по-вероятната и мрачна перспектива…), от средата или края на Януари нататък ще бъда принуден да си търся друга работа. По всичко личи, че това пак ще бъде в шибания Бризбън - отново ще има безконечни пътувания с колата, хиляди разправии и разтакаване нагоре-надолу по пътищата на родината. Ще видим и там какво ще се нареди, защото баш сега, преди тези предстоящи, светли празнични дни просто не ми се мисли в тази потискаща и нерадостна посока.

Моят нещастен компютър още се размотава по тезгясите и бюрата на разните му там специалисти - все нямат време за дертовете ми. Нали всичко трябва да стане хем между другото, хем пък и без пари, а хората са заети със служебните си ангажименти - не са айляци като моя милост. Погледнато реално, това компютърче отдавна плаче за подмяната му с ново, но в същото време искам да го стабилизирам за Ванеса - тя много скоро ще ми стане ортак на техниката, след като започне с по-сериозните си занимания в училището. Аз ще купувам друг, то се е видяло - той вече ще има по-разширени и богати възможности за монтаж на филми, за записване на DVD-та и т.н.; ще бъде нещо съвършено...

30.12.2005 – В момента официалното астрономическо време за географския пояс е точно 13:15 – това пък е мигът, в който аз още по-официално и тържествено обявявам краят на тази работна година. Гледам датата и разбирам, че доста отдавна не съм писал, за това сега ще почна малко по-издалеч, пък до където стигна – до там. Докато все още бях на работа, всичките ми обедни почивки бяха заети с моя прословут компютър, който най-после се възстанови напълно и се завърна победоносно от небитието, та даже успях и да си го прибера в къщи. Хареса ми изказването и сравнението, което даде моя колега за него, пряко занимаващ се с “възкръсването” му, съгласно неговите лични думи. Компютъра ти, вика той е като Христос: само че докато Исус е възкръснал самостоятелно, ние на твоя баят изкуствено дишане трябваше да му правим, дорде го завърнем към земните му функции. Поради изключителната си заетост обаче напоследък (не толкова служебна, колкото домашна), аз така и не съм отишъл да проверя как работи и какво прави тази отремонтирана машинария. По план довечера трябва да си седна на гъза и да приключа с финансовите операции за тримесечието, защото утре рано сутринта, още в 04:30 потегляме за Бризбън. Отново Неничко ще ни закара до летището - полета е в 06:30, а в Мелбърн кацаме около 10:00 местно време (в техния щат Виктория са малко напред във времето – мисля, че с 1 час спрямо нашето в Queensland). Цецови са вече там и с нетърпение ни очакват да пристигнем. Позволете ми сега обаче да се върнем обратно на мястото, където прекъснах писмения си репортаж точно преди 15 дни.

В петък (а като календарна дата това беше още 16 Декември), аз ходих на тържествен обяд със статут на кьор-софра, специално организирана от управата на завода по случай Коледа. За мен годината приключи именно тогава и с това толкова сърдечно и пиянско мероприятие, докато другите ми колеги работиха и на следващата седмица (така е: бедните работят заради шибаните пари, богатите пък – за да трупат още повече; докато на мен не ми пука ни за парите, нито за богатствата им). Беше ми казано ясно и категорично, че освен 2-3 седмици след започването ни в началото на годината, повече работа за мен нямало да имат – е, майната им; за сега аз ще изчакам, първо да видя какъв ще бъде изхода и развоя на събитията, пък тогава ще кроя следващите си стъпки и планове. На този етап друга работа няма да търся, за да изчерпя всичките си възможности в тази компания. След тържеството от завода се прибрах с надеждата, че вечерта ще отидем на гости у мой колега, че да осветим (осерем…) новия му апартамент, който той си закупи наскоро. Но пък то като почна да вали един проливен дъжд, та не спря и през цялата нощ, с което осуети тези наши благочестиви намерения. Впоследствие обаче, от други хора научих и приех хладнокръвно с нескрита ядовитост и душевна болка, че въпреки обилния валеж, това тяхно парти се е състояло - при това в най-пълната си програма и висока посещаемост. А той се обадил само на своите си хора и ги уверил, че независимо от всичко и лошите метеорологични условия, тържество у тях все пак ще има. Аз също му се обаждах да го питам дали няма да отлага освещаването, а той взе да ми мънка насреща по телефона като някоя прислужница, която току що е изтървала буркана със солта на цимента. Дейба и мизерника ти долен – кажи ми направо, че не ме искаш у вас и аз няма да ти стъпя през прага; умрял съм ти за двете глътки скапан австралийски коняк - ибаз го, както казва моя татко. Ето такива са наследниците и издънките на бившите кокошкари и английски каторжници – такъв видиш ли го паднал в локвата, помогни му веднага: нáстъпи му овчата кратуна по-надълбоко, барем да не се мъчи човечеца. Добре поне, че не всичките са като този потомствен евнух…

Аз на другия ден (събота) се занимавах с мои дребни поръчки и изпълнения, докато стане време да тръгваме към Бризбън. Вечерта бяхме канени на гости у Краси и Мария, та си изкарахме прекрасно отвън на двора. Спахме у тях и в неделя сутринта отидохме на черква – уж да си опростим или поне частично оневиним греховете пред Всевишния. Само Мария дойде с нас, че Краси остана да шета из къщи - срещнахме се и с нашия Нени пред Македонската черква, както се бяхме разбрали с него предварително. Даниела беше пекла нарочна питка, занесохме и бутилка вино, та попа прочете една молитва за Бог да прости на дядо Митко. Падаха се 6 месеца от смъртта му и тогава беше последната възможност да почетем паметта му, защото след това започвали най-строгите Коледни пости и вече не се правели такива помени. Хубаво стана, че и Неничко дойде с нас, за да запали от своя страна някоя дребна свещица за живи и умрели. После се разделихме на групи и хукнахме по магазините. А това беше баш времето преди Коледа – някаква неописуема човешка лудница, като че ли хора не са останали по къщите си; всичко живо излязло навън и хукнало през глава - троши грешна парá и купува ли купува наред всевъзможна стока, до припадък и обезумяване. Ванеса се падна в нашата групичка, с мен и батко й Нени, та след нашите обиколки по дюкяните, седнахме в едно кафене и да обядваме. После той си тръгна, а ние отидохме да оставим Мария у тях. Изпихме по някоя и друга отрезвителна бира с Краси и ние също поехме обратния път за насам. Въпреки че беше неделя, не ни се оставаше чак до вечерта, за да вземем участие и в българското тържество. После пък посред нощ трябваше да се прибираме; Даниела става сутрин в 05:30 за работа, а Ванеса - в 06:30 за градината. Никак не беше удобно и съобразено с времето на нашия иначе бесен семеен график...

Така от понеделник (19 Декември – отново Никулден, само че по стар стил) започнаха пък моите, така да се каже “отпускарски” дни (обикновено нормалните хора по време на отпуските си почиват – моят случай обаче беше не малко, ами далеч по-различен от техния). Входни врати ковах, дървени каси дялках с рендето и допълнителни греди ходих да купувам. Ха после разкроявай, обгаряй ги с пърлачката - мажи ги и с масло на края. После пристъпих към нагаждане и напасването им - край няма, мамка й домашна работа дано поебна; свършването й пък хептен! Верувайте ми ‘орица – писна ми и на калпакя вече! Като приключих с “тънката” и “фина” индустрия (т.е. с леката промишленост…), хвърлих се в строителството – директно връз плочките. Всичко става ужасно много бавно, защото индивидуално мажа с лепило всяка отделна плочица. Те са много крехки (леска) и плочката трябва да бъде добре намазана навсякъде отдолу, че да си легне в лепилото и така сама да се опаенти спрямо пода и съседните си посестрими. Когато после застине всичко, става здраво – обаче самият процес е бавен и мъчителен; без колене останах да се тътрузя по плочника като алигатор. По някое време пак ходих до завода, защото пък на работния си компютър бях начертал планът и шарките на плочките. Естествено, като напусках забравих да го взема с мен, а за момента изобщо не се сещах как вървяха самите плочки. Бях купил едно количество плочи с размери 300 x 300 мм и малко от другите - 150 х 300 мм. Та ги комбинирах в една много уникална шарка, което не беше никак лошо. В средата пък квадратчето е половинка на половината плочка - т.е. четвъртинка.

Докато вървяха целите парчета по равното, сравнително добре беше. Но като дойде последния ред откъм стената на гаража – всяко парче трябваше да се крои по мярка от място; голямо рязане падна с ъглошлайфа. За целта дори си купих и машинка. Дадох $40 и сега ще си я имам “во веки”. Ама пък и голяма работа свърши де - изплати си парите само за час-два работа. В продължение на няколко поредни дни се занимавах единствено с тази пътека – дорде й стигна края, не можех вече да я гледам и я мразех из дъното на душата си. Накроих отделните парчета и средните квадрати – всичко беше предварително подготвено. Залепих ги буквално в последния миг - беше станало събота, 23 Декември. Неничко тъкмо беше пристигнал у нас, че нали и Коледа щяхме да празнуваме заедно.

Аз мислех следобеда и да фугирам готовите плочки, но ми стана съвестно и зарязах работата. Беше едно топло и хубаво време - само за къпане. Отпървом влязохме в езерото. Ванеса се учи да плува, возихме я с лодката и т.н. После езерото ни отесня, та решихме да отидем на морето. Даниела имаше разни служебни и домакински излизания и провеждаше последните си приготовления за Коледното пиршество. За да не й пречим, ние с дечурлигата отидохме на плаж. Там се къпахме малко само покрай брега, но нашата Ванеса събра “къмпинга” с мощните си писъци и крясъци. Зер, тя до този момент вълни не беше виждала в живота си и въпреки, че последните бяха сравнително слаби и малки, за нея това беше едно голямо изпитание и силна емоционална преживелица. После в крайплажното капанче купих на децата по един сладолед, а аз пих едно безлично кафе, колкото да не съм капо - без мляко, естествено; както хич не бяхме постили през останалото време, та поне него ден и за Бъдни вечер се бяхме подложили на строг пост. Даниела пече питка с късмети, свари малко джуркан боб и така неусетно встъпихме в Коледната нощ (по-скоро в Коледното ранно утро). Бяхме седнали тримата с Нени отвън, а малката Ванеса отдавна се рееше из сънищата си...

Така - вече настъпва и същинската Коледа, 25 Декември (неделя). Сутринта станахме от сън и с най-голямо настървение се нахвърляхме на гала-закуската, издувайки се с пържени филии до “пръц”. Аз имах да приготвя само някои дребни неща, от рода на салатите; извъртях едно експресно късано-дърпано, малко кьопоолу разбих, майонеза обърках и т.н. За да съберем достатъчно жар, на която да изпечем барем две агнета и две прасета, опалихме пещта по-отрано. Гостите ни дойдоха към 14:00 - таман беше вече време за засядане на тежки напитки и блажни мезета. За всеобщо наше щастие и късмет, него ден времето не беше чак толкова горещо и задушно. Следобеда дори и слънцето се скри, а пък надвечер преваля слаб дъждец. Ние така и не сме ставали от софрата, за да не си губим инерцията – бях разпънал чадъра над масата, но независимо от всичко камизолките и прашките ни подгизнаха. Понеже беше топло, после изсъхнахме от само себе си, докато се промивахме вътрешностите с мастика, бира и вино на равни количества (между другото това беше една “летална” комбинация, с последиците на която се сблъсках едва на сутринта – можете да ми се доверите напълно…). Иначе тържеството ни беше доста весело, а Нени остана много доволен и щастлив. Наши скъпи гости бяха само колегите на Даниела – момата, дето е от Пловдив и която е женена за австралиец. Всички те работят на едно място – сега при тях щели да разкриват гинекологичен кабинет, та ще си подам документите и аз; белким ме вземат поне за един санитар, че да се навъртам по-честичко покрай булките. А като се съберем заедно, ще падне и голямо веселие – нали се сещате вече. Иначе на двора не бяхме много хора, но пък аларма вдигнахме колкото за едно циганско племе. Добре че съседите ни ги нямаше – те предишния ден заминаха за Тасмания и ще си дойдат чак на 01 Януари. Привечер всичко утихна, останахме да си допием само ние с Даниелчето и не след дълго изполягахме по миндерите.

На другия ден горкана моя Даниела беше на работа; по някое време Неничко си тръгна, че щеше да ходи и на други места и ние с Ванеса останахме сами. Аз докато изчистя и подредя къщата повърнах няколко пъти; трябваше също да измия мазните чинии, тави и чаши от вечерта, но изтрезняването ми настъпи едва през късния следобед. Тъкмо втасах и Мария дойде – веднага излязоха двете с Даниела, която тъкмо се беше прибрала от работа. А пък аз – о, злочестивий и нещастний! – с пияната си все още от моабета кратуна и олюлявайки се като матрос се залових да фугирам завършените вече плочки. После пък като почна едно идиотско миене, не е за разправяне; получи се нещо като “грамофон свири - майка плаче”, но в крайна сметка всичко стана в своята превъзходна степен.

На другия ден, както и всеки следващ след това, аз продължих с останалата част от тротоара. Като наближих стените на къщата, трябваше да се режат много плочки, но така или иначе вчера преди обяд всичко беше налепено. Бях свършил обаче материала за фугирането - оставаше да се направи само тази кръпка и да се измие цялата площадка на края; работа за 2-3 часа, не повече. Изкъпах се, ядох набързо една ободряваща чорба и отидох да си купя цимент за фугите. Да, ама не този път (а пък и само този ли?...). Всички шибани магазини за плочки и други строителни материали бяха вече излезли във ваканция, а пък тези които бяха отворени, нямаха баш това в номенклатурата си, което на мен болезнено ми трябваше. Хайде, потънаха ми пак гемиите - разядосах се и се разфорсирах, ама и нищо друго не можех да направя. Даже Нени се обажда из Бризбън в няколко подобни магазина - всичко живо почива, яде и пие, само видиотените емигранти като мен трупат неуморно и строят бъдещето, като че ли ще векуват на тоя свят. Неничко е на работа между другото и по Коледа има само няколко свободни дни – единствено тези, които са всенародните почивни дни. Мислех дори да ходя и в Бризбън да търся материал, след като само тук локално навъртях 85 км в обикаляне от магазин на магазин. Добре че му се обадих по телефона, та той да провери от работата си и да ми каже хич да не тръгвам. Така един домашен проект остана недовършен за догодина. Две шепи материалец ми трябваше, ама като го нямаш когато ти трябва, кел файда, че след седмица ще имам цяла торба...

Като видях, че тази дейност няма да приключи толкова успешно, колкото ми се искаше на мен, щом се прибрах от обиколките си и се залових с друго ръкоделие. Почнах да довършвам картинното светещо пано - закрепих картината към гърба, после пък него приковах към цялостната конструкция. Това е доста трудно да се опише само с прости думи, освен ако не трябва да попържам на всяко свое изречение – за да спазя обаче благоприличието на добрия тон в писменото си изложение, по-добре е да видите всичко на запис от видеокасетата; да не разводнявам излишно темата сега. Вчера приключих със строителните дейности малко по-рано, та излязохме заедно с Дани - водихме малката да си кара колелото. За да си раздвижа ставите и схванатите мускули по краката, аз търчах подире й по алеята край брега на морето, а през това време Даниелчето обогатяваше своята любовна фантазия с едно книжле, седнала на пейка под най-дебелата сянка в парка. После на връщане от нашата разходка минахме да си я забираме към нас – зер, тя не е много по ’оденето залудо. Ама аз поне хубавичко си разпънах крачката и сухожилийцата - нали цяла седмица се превивах на геврек у нас с тези шибани плочки.

Днес сутринта, след като заведох Ванеса на градината, продължих с последните си довършителни мероприятия. Паното вече е готово за закачане - свързано е дори към тока, но към момента нямам кадри и свободен персонал, дето да ми държат, а пък аз да отбележа местата на дупките. Трябват ми ни повече, ни по-малко от точно двама души, които да крепят цялата рамка, докато аз си взема необходимите мерки, но няма личен състав. Даниела е на работа - тя обаче и да си дойде, не ми върши много работа. Пак намесата на съседа е необходима, ама и тях ги няма - нали пък те са на екскурзия. А паното ми стана тежко за сам човек – то са дъски, метални пръчки и обков; отделно дето е голямо и обемисто. По този начин още една работа остана недовършена заради някакъв си час или два и най-главно от липсата на хора - така е, когато човек разполага само с един чифт ръце. На края преметох, поприбрах едно-друго и това ще е всичко - слагам печата с пломбата и запечатваме обекта до прибирането ни от Мелбърн “догодина”. След това ще имам на разположение три дни, в които се надявам тези сега изоставени дейности вече да добият финалната си форма. Разбира се за всичко това и по-специално за пребиваването ни в Мелбърн, ще стане на въпрос едва в следващата глава от това кратко произведение. На работа се връщам чак на 09 Януари, когато отново в обедната си почивка ще направя подробен анализ на изтеклото до въпросната дата време. А сега и аз отивам да се разходя до магазините – зер, живи хора не съм виждал цели две недели; подивях като козел по тез мои шибани строежи в къщи.

Към несесерчето на Нени, което му е подаръка от татко, за да допълня комплекта с всичко необходимо като тоалетни принадлежности, аз от своя страна ще добавя самобръсначка, четка и паста за зъби. Доколко ще се ползват от него аз не знам, но нека да ги има за всеки случай. Междувременно се чухме и по телефона с вас, а интерконтиненталните съобщения до нас валят като снега, който в този настоящ момент се стеле на парцали из цяла Европа - сигурно и до вас ще дойдат тези студове. Гледаме по телевизията какво чудо става в Англия, Германия и Франция. Молим се само дано вие да сте добре и поне да ви е относително топло.

Напоследък дойдоха два колета от вас - единият малко преди Коледа, а другия вчера; баш за Нова Година. Радваме се на вашите подаръци и ви благодарим от сърце за тях. Само че не изпращайте вече нищо и не си харчете парите излишно – толкова скъпо е станало всичко, та чак ми е съвестно когато видя подобна пратка! Наред с това се изпълвам с огромно умиление и дълбоко състрадание към вас самите и разбира се спрямо всички онези, осиротели насила подобно на вас родители, чиито синове, дъщери и внуци сега посрещат едни чужди празници, а в същото време майките и бащите им самотно палят свещи и кандила, за да се молят Богу да закриля челядта им по цялата широка земя на света. Тук, отново от благоприличие и безрезервна почит към Господа и Бога наш, ще спестя на всички степента на своето омерзение, което съм притаил дълбоко в сърцето и което нарочно крия в душата си към онези, които прокудиха такива като нас от собствената си Родина и Татковина. И нека само някой от тях да посмее да се изкаже, че видите ли: нас никой не ни е гонил, а ние просто сами сме избягали от нея и сме я напуснали – тогаз да видиш как ще си събира зъбите в шепа, ако добре разбирате за що ми иде речитатива… Майната му…

Чакам всеки миг да пристигнат частите на татко, за да пакетираме всичко, че да пращаме и нашите (след)Коледни армагани. Цецо вече е купил батериите за телефоните ни – има една за моят и една за татковия. Надявам се и някаква видеокасета да попадне в тази пратка. Довечера ще запиша Неси как свири – тя има няколко нови парчета, които изпълнява много добре. Като светне окото на камерата обаче и тя сякаш замръзва на дупето си - някой път ни един тон не може да изкара вярно. Дано сега не забрави да свири за няколкото дена, докато сме в Мелбърн – толкова малко й трябва всичко да се срине до основи. Аз я натискам, майка й също много любезно я подканя, но на нея все още не й идва на ума сама да седне и да свири. С нетърпение чакаме и това да стане – аз специално...

09.01.2006 – Ето, милички на мама, че аз пак съм си на бюрото. Отново на същата работа, в същия отдел и със същите до болка познати вече муцуни около мен, чиито редици ден през ден оредяват и един по един си тръгват – кой от където е дошъл и на където му видят очите от тук насетне. Моят престой на тази служба също няма да трае така дълго обаче. По всичко личи, че тук работа за мен повече няма да има и аз също ще трябва да се придвижвам към следващата, така както останалите ми побратими. По принцип ще чакам до последния възможен миг, с единствената надежда и упование сладко уж да се случи някакво чудо в близките две-три седмици – опасявам се обаче, че и чудесата не стават така често или поне не спохождат нас, простосмъртните. Независимо от минорния тон още в началото на моята поредна изповед, сега ще се опитам да задоволя любопитството ви чрез редовете от следващото художествено описание на всички пропуснати до този момент дни, в които не съм си водил записките в дневника поради една или друга причина – била тя обективна или пък просто субективна. Нанизите ми от простички думи и сложни изречения ще се въртят главно около нашето пребиваване в Мелбърн, което на този етап за нас самите остава едно доста вълнуващо и дълго помнещо се събитие – както от обществен характер, така и в най-личен план.

Своите последни редове за току що изтеклата вече година аз положих чинно тук през деня на далечния 30 Декември (Боже, колко много време мина от тогава – едва десетина дни, а сякаш беше цяла вечност!). Спомням си, че обобщих какво свърших и какво не успях през този кратък период. След като приключих с писмените си излияния, облякох се и излязох. Всъщност, какво ли пък чак толкова обличане? - шортите ми си бяха залепнали на гъза още от сутринта; напъхах се в една камизолка, колкото да не ме се веят циците по друмищата селски, че е малко срамота и скочих в бързоходните си джапанки – това ми е ежедневната униформа. Зер, аз също имах нужда да срещна човешки същества, малко по-различни от моите домашни - както и светът от своя страна маймун пък да види. Бях даже се нагласил да ям и “купешка” храна. Добре ама аз нали съм много придирчив към подобни начинания (а пък си падам и малко свидлив...), та пак увиснах у дома на боба, който ни остана в гърнето още от Бъдни вечер. Ама какво да ви разправям, бе хора? - няма ги моите любими храни тук и това си е: кебапчетата, скара, баници, тутманици, боза, чорби и т.н. Гледах, гледах по витрините и на края нищо не си избрах. Не стига че скъпо, ами и на мен не ми харесва – че ай сиктир от тука, ве; яжте си ги вие курабетата и другите безлични произведения на хранително-вкусовата промишленост. Я такива прости манджи не ядем – де да беше една мазна баница или поне един тлъст тутманик, че да разбера какво съм ял! Поразходих се малко измежду добитъка, блуждаещ в кварталния търговски комплекс, купих някои необходими неща, пуснах си два фиша за Новогодишния тираж на местното Тото и това ми беше променадата. Прибрах се пак в килията си при ежедневието и скучното еднообразие. През това време си дойдоха и моите два “синигера” и надпяването им почна още от вратата. Вечерта свирихме набързо с Ванеса и тя легна рано-рано, защото на сутринта трябваше да ставаме в 04:00 за ранния полет от Бризбън към Мелбърн. Ние с Даниелчето се почерпихме за пореден път на изпроводяк и с това приключихме вечеринката.

Екскурзията ни всъщност започна още от тъмните зори на следващия ден. Тръгнахме от нас в 04:30, а Ванеса си доспа по път в колата. В 05:30 взехме Неничко от квартирата му и се понесохме устремно към летището, защото той трябваше после да прибере превозното средство у тях, с което пък да ни и посрещне след нашето завръщане. Не знам обаче дали от боба, от що ли друго нещо (сега си спомням, че вечерта ние бяхме седнали отвън и аз доста похапнах - като никога!), но като ме напъна една страшна компресия от вътре – ба мааму, ще се спукам по шевовете. То още по пътя към Бризбън почна да ми се вдига налягането, ама нали уж го затисках седнал в колата, та все още не беше стигнало пределните си норми; добре де, ама то постоянно се качва, особено на дупките по асфалта - с всяка измината минута балона се надува и ударната сила става все по-опасна. Пред квартирата на Нени вече щях да експлодирам и да изтърва всички хранителни остатъци, с които се бях налапал предната вечер. Той се появи сравнително навреме – хайде, товарим се обратно в автомобила, а от тях до летището се стига за по-малко от 10 минути. На тази отсечка вече истинската ми криза настъпи разгромяващо и аз едвам сколасах да изскоча от колата - влетях директно в клозета на летището. И то пак добре, че се паднахме да влезем от по-близък вход - инак щях да стана за смях на всичките пасажери там! Ни чанти съм свалял от себе си, ни куфари; нито пък камери, фотоапарати и друга оптика - направо се напъхах в нужника! Там вече си освободих червата аламинут като бомбата над Хирошима – хем бързах, че пък нали и самолета не чака такива посерковци като мен. До това време Неничко отдавна си беше заминал с нашата кола, Даниела дала багажа на гишето и припряно ме чакаха с Ванеса да се качваме на самолета – а пък аз за малко щях да си остана на летището, но добре поне, че нямах запек. Аз и други подобни случаи имам на такива внезапно настъпили кризисни моменти, но за тях ще стане дума някой друг път – да караме по същество сега…

Пътуването трая точно 2 астрономически часа и няколко минути отгоре. Кацнахме в Мелбърн - от аерогарата веднага взехме един автобус, който ни обрули $44 за три шибани билета и след друг един, вече учебен час ни стовари току пред хотела. А иначе въпросният хотел не представляваше нищо особено и получи едва половин звезда от мен: една мизерна стая, с воняща на спарено и сплуто баня/тоалетна. В прибавка имахме няколко домашни хлебарки, щъкащи по издраната мозайка и в стаята по протрития мокет, плюс малък хладилник с още по-малък телевизор. За сметка на това пък разнебитените от нечия жестока éбан кревати бяха оборудвани с чисти колосани чаршафки. Общият музикален фон се поддържаше от един много “весел” климатик, чиито перки на вентилатора не спряха да стържат в ламарината. Навън времето вече беше почнало да се позатопля и то доста осезаемо, така че в този конкретен случай климатичната инсталация се явяваше най-ценната ни придобивка - дори с известно предимство пред хладилника разбира се, където пък аз трябваше да си складирам мастиката. След като се нагласихме с Даниела, а малкото овърша и обута навсякъде, където можеше да си натика ръцете и да завре тънките си пръстчета, след като се тръшна на всяко легло поотделно и най-после избра къде ще спи през следващите няколко нощи, всички ние излязохме за проучване на обстановката около нас.

Плажът беше много наблизо, та първия лъч на нашия маратон се извърши в тази посока. След кратка и изтощителна разходка седнахме да обядваме в едно крайморско заведение – зер, нали уж бяхме тръгнали и ние малко пари да потрошим. Бяхме седнали на една външна маса и както от време на време си подухваше откъм морето, така на моменти дори и някакви хладни тръпки се усещаха по гърбовете ни, но пък и не чак толкова неприятни. Това става баш по пладне – точно тогава трябва да е било около 28°С-30°С, приятно като климат. След като приключихме с прехраната се върнахме обратно в хотела. Не след дълго обаче ние с Ванеса пак излязохме – че да не сме отишли да спим ние там! Майка й се зарови в прохладните чаршафи, като този път дори и ред не прочете от Евангелието си – само един кратък миг, след който тя бавно изравни дишането и се отнесе в сладка следобедна дрямка…

С Неси тръгнахме в обратната посока на улицата, та до сами краят; от там свихме по съседната и вървяхме все по същия тротоар, за да не се изгубим в навалицата и непознатата местност. Трябва и доста път да сме минали, защото малкото на няколко пъти си направи устата да го вземам “на конче”, но аз се преструвах на глух.

Приказвахме си двамата, вървяхме неуморно, а с това и температурата на околната среда се покачваше - вече особено чувствително. По пътя си открихме един лунапарк, не далеч от хотела. Обещахме си, че като се слушаме взаимно, ама мнооооого, тогава пък ще я заведа на люлките. После отидохме на кея, с надеждата, че там от морето ще полъхва поне малко ветрец и няма да е така горещо – да, ама не! Въздухът буквално не се поклаща, ние се движим като в доменна пещ, а аз усещам, че подметките на сандалите ми скоро ще се разтопят и ще залепнат за нажежения до разтопяване бетон по алеята. Видяхме се вече принудени да поемем с бързи стъпки обратно към хотела - такава мараня и зной може да има само в деветия кръг на Ада! Впоследствие разбрахме, че навън е било жега с пределни стойности от 44°С - по телевизията дори го съобщиха най-тревожно, предупреждавайки хората да си стоят на хладно из къщите! Точно в същата непоносима горещина излязохме и ние вечерта за участие в Новогодишното тържество на тамошните българи в техния клуб.

Междувременно следобеда се свързахме с Цецови - дойдоха при нас в хотела и заедно с тях тръгнахме нататък. Те навсякъде пътуваха с микробуса на Цецо, който той беше прекарал с ферибота от Тасмания, а през това време Светлана долетяла със самолета до Мелбърн. От тях до там е един хвърлей място - само да прецапаш през барата и си стъпил на континента. С тази по-голяма кола те обиколиха и района наоколо, защото по принцип мислят след някоя и друга година да се местят от там. Ние отидохме с такси до българския клуб, защото микробуса на Цецо има седалки само отпред, докато отзад е като фургон – на него това му е всъщност и работния автомобил.

За българите, за българската черква и самото Новогодишно тържество обаче, ще трябва съвсем малко да изчакате утрешният ми репортаж, когато евентуално ще продължа разказа си, защото сега почивката ми отдавна вече свърши. Имам много малко работа, която едвам бутам, че уж да имам за по-дълго време - но която въпреки обстоятелствата, аз на всяка цена трябва да свърша.

10.01.2006 - Продължавам значи от вчера, но всъщност се връщам на Новогодишната нощ. С това шибано такси, от хотела до клуба стигнахме много бързо, само че срещу скромната сума от $28 - не се шегуват тия юнаци; яко бръснат. Пред залата ни посрещнаха тамошния свещеник и много други българи, които ние не познавахме, но впоследствие се опознахме достатъчно добре (както и друг път съм подчертавал - алкохолът сближава, обединява и сплотява подвластните му питомци). Понеже българската църква се намираше в съседство до клуба, всички ние първо влязохме там и запалихме по някоя и друга свещ. Навън жегата продължаваше да бъде адска, независимо че действието се развиваше вече привечер, съвсем в края на деня – целите бяхме мокри от пот; гримове, червила и сенки се бяха слели в една обща мазна и лепкава маса – на всички, без изключение…

Като се повъртяхме отвън и направихме известни официални запознанства, на края влязохме в залата и ни настаниха на обща маса с Цецови и техни близки приятели. От уредбата струяха звуците на чудна българска музика – естрадна, народна и всякаква друга. Не след дълго и самите Цецови дойдоха при нас, а малко по-късно се появиха и приятелите им, на които ние също станахме приятели, след като набързо се опознахме и си казахме по някой и друг мръсен виц. Много ядене имаше, много пиене - голяма веселба падна чак до 05:00 сутринта! Хората там са прекрасни и изключително задружни – бяха се подготвили за тържеството с всякакви салати, мезета, сладки и какво ли не. Имаше и куверт, но всичко беше на корем – така, както аз най-много обичам. Кръшни хора и ръченици разлюляха лампите по тавана и независимо от непоносимата жега, всеки от нас пи, танцува и пя до забрава. Ние двамата със свещеника изкарахме една продължителна китка от възрожденски песни и стари градски шлагери. Ванеса също намери подходяща за възрастта си дружинка и цяла нощ вилняха като отвързани коне. Ние пък от масата не се помръднахме, защото не сме твърде по игрите – на нас йединье и пийнье ни дай, па ни гледай сеира подир. Измежду посетителите, видяхме се и с някои стари познайници от Аделаида, които още навремето се бяха преместили да живеят в Мелбърн. Въобще изкарахме много добре и сме изключително доволни – ако ни поканят и за догодина, ние пак сме навити да им се изтърсим…

На сутринта се прибрахме в хотела срещу други $20 – беше влязла вече дневната тарифа на таксиметъра. Спахме до обяд като заклани, след което пък се свързахме с наш Владо. Времето изведнъж охладня, като следобеда дори заваля и дъжд, който за малко щеше да се пресече на сняг. Е, не баш в буквалния смисъл, но пък когато само допреди миг е било жега с над 40°C, стойности от 18°С-20°С ти се струват като почти зимни температури – ебаси какъв отвратителен климат имат в това село!...

С Владо се разходихме малко из чаршията и се напъхахме в една изключително евтина италианска закусвалня. Нейни посетители основно бяха студенти, бедняци и безработни, но за сметка на това пък кухнята им беше превъзходна. Налапахме се с горещо тесто и не след дълго се прибрахме в хотела. Още от предната вечер бяхме канени на едно гости, но с голяма неохота го отказахме - бяхме много изморени от всичко видяно и преживяно, а пък и в тоя “студ” къде да вървим да мръзнем по гарите. Всички българи живеят доста встрани от централната градска част на Мелбърн - за да стигнем до къщата на някой, първо трябва да се качим на трамвай до някъде, после пък да пътуваме други 30-40 минути с влака. Разбиха ни тиквите с тези шибани билети за градския транспорт - за тези няколко дена пръснахме над $200 само за придвижването ни от едно място на друго. Но както и да е - нали и това беше част от екскурзията. Така нашият 01 Януари премина малко безславно, сравнително тихо и много спокойно. Вечерта си легнахме рано-рано с кокошките и сме спали непробудно до зори.

На другия ден се нагласихме да водим Ванеса в зоопарка. Тя до сега не беше виждала на живо никакъв истински добитък, освен само на картинки в детската градина и дето всеки ден гледа нас с майка си – други животни не познаваше по смисъла на пряк визуален контакт. Това за нея беше едно много емоционално преживяване и след като отново сменихме 2 трамвая, едва в 11:00 се дотътрихме до Зоологическата градина на Мелбърн. Там се разходихме надлъж и нашир, като извървяхме всички възможни алеи, а някои ги повторихме по няколко пъти. Гледахме клетките с нещастните добичета, запрени вътре и ги заснехме с видеокамерата. Обядвахме някакви миниатюрни, а пък много скъпи сандвичи и продължихме с разглеждането на “експонатите” - слонове, тигри, маймуни, лъвове, жирафи, кенгура и всякаква друга земноводна гад видяхме, събрана там на едно място. По едно време, някой ни попита изотзад дали случайно не сме българи или македонци. А това е лесно обяснимо, защото като се движим на група, Ванеса търчи напред и се пъха навсякъде, където й видят очите; ние с Даниела уж я следим отзад, но не изрева ли аз мощно както Царя на животните “Спри! Не тичай! Върни се веднага”, онова дребното не разбира от блага дума и човешка реч. Та, по тези чисто нашенски отличителни белези, хората ни разпознаха, които пък от своя страна по абсолютно същия начин “контролираха” от дистанция и техния малък юнак. Така съвсем случайно ние се запознахме с друго българско семейство – тяхното момченце беше на годините на Ванеса. И от дума на дума, с тях продължихме обиколката си из зоопарка – вече заедно двете семейства, под строгия надзор на двойния “контрол” и викане откъм родителските ни позиции, защото малките веднага се сдушиха и беснеенето им започна тутакси. Надвечер, като затвориха зоологическата градина, с тях и тяхната кола отидохме до центъра на града, където също се размотавахме с часове покрай големите небостъргачи и из алеята до реката. Вечерта пак заедно отидохме да вечеряме в едно скромно заведение и те после пък ни докараха до хотела. Беше чуден слънчев ден, но не горещ - един от малкото сравнително приятни дни, за този иначе малко шибаничък в климатично отношение градец...

С тези наши нови познайници се разбрахме да им отидем на гости на по-следващата вечер, защото за следващата вече бяхме канени у приятелите на Цецо и Светлана. Самите те на нова сметка хукнаха да обикалят наоколо с микробуса и се прибраха в деня, в който нашето екскурзионно летуване приключи и трябваше да си тръгваме за насам - така че ние с тях повече не се видяхме на тамошна територия. За сметка на това редовно се чувахме по телефоните от всички места, които бяха посетили - като им отидем на гости през Март, ще ни разказват къде са били и какво са видели по време на тяхното пътешествие.

На следващия ден (03 Януари) ние с мама Дана заведохме малкото Неси на Лунапарка - онзи същият, дето го открихме с нея още в първия ден на нашето пребиваване и за който тя ми помля главата да пита кога най-после ще отидем. Е, хайде – отидохме и там. Добре ама тя нашата не малко, ами е даже много страхлива, вследствие на което не на всички люлки успя да се качи. Освен това за тях хората имат определена възраст и съответната “ръстова” граница, под които минимални условия такива ситни посетители не се допускат, независимо колко много искат да се повозят на въпросните люлки. А пък за да достигнем до въпросната законоустановена височина, на нас ни остава да израстем с малко повечко от една педя – вероятно догодина вече може би ще сме “легални” за случая. Като начало ние качихме Ванеса в едни самолетчета, които се вдигат и спускат; после тя дойде с мен на едно друго, по-високо съоръжение, където аз я държах през цялото време за да изхвърчи като тапа през кабината – общо взето това й беше всичкото развлечение, но пък и ние с майка й нищо не можехме да направим, че да я поиздължим малко. Още е малка за разните му там бързи влакчета, пещери на ужасите и т.н. Така или иначе с тези няколко часа, прекарани в парка, мероприятието беше отчетено като завършено – разбрахме се, че като поизраснем още малко на височина, пак ще отидем и вече ще се качим на всички възможни люлки и щуротии.

От там разходката ни продължи по една друга съседна улица, наситена с много кафенета и сладкарски магазини. Е, тези вече вкусотии въобще ги няма при нас - Мелбърн е пренаселен с гърци, италианци, югославяни и какви ли не още цигани, които придават един силно “европейски” вид, а наред с това и привкус на целия град. Навсякъде се въртят и пекат кебапи от турците, докато сладкишите са ги поели гърците; шунки, пастърми, салами, колбаси и т.н. са специалитетите пък на руснаците, а италианците пекат пици и въртят макарони, та целия град ухае на чесън и маслинено олио, смесено с базил (мисля че това е нашенският босилек, ама не съм много сигурен…); отвред вони на прокиснала бира и евтин тютюн. Е, там вече един такъв човек като нас се чувства досущ като у дома си. Всеки поотделно грачи и се надвиква на собствения си матерен език и всички се разбират вкупом помежду си - абе, хората са от нашата кръвна група, циганската – няма какво да се лъжем и заблуждаваме.

Ние в лакомията си опитахме от доста неща – зер, цяла седмица бяхме все на купешка храна: ресторантчета, бирички, канички с вино и други светски угаждания на червото. Вечерта на същия ден ние отидохме у нашите нови приятели, с които станахме близки покрай Цецови. У тях пък имаше и едни други българи – с тях вече се бяхме запознали още на Новогодишното тържество в клуба. Та с тези хора се разви една чудесна, весела и разлата софра до среднощ. Изтървахме разписанието на шибаните им влакове, барабар с всичките им връзки по гарите, че и трамваите за капак. Момчето беше обещало, че ще ни закара обратно до хотела, което беше един великолепен жест от негова страна – ние останахме с прекрасни впечатления от всички тамошни наши съграждани. Ще бъдем безкрайно щастливи, ако тези съвместни връзки с тях продължат и занапред в годините, дори с нови сили и попълнения…

За нещастие обаче, нашата кратка екскурзия наближаваше вече да свършва – така неусетно стана 04 Януари. От другите ни приятели, с които се запознахме в зоопарка и у които щяхме да ходим вечерта на същия ден, разбрахме за съществуването някаква друга специализирана улица, с много колбасарски и касапски магазини, които пък били собственост на руснаците. Отидохме значи и до там, за да си купим малко истински саламец; за обяд похапнахме и печени наденички, които се приготовляваха на място в един от многобройните дюкяни – въобще, много добре си угодихме на грешните душици. Ама и как няма да е така, бре? – влизаш в коя да е колбасарница: амчи то не ти се иска да излезеш от там, бе майка му стара! То като замирисало на пушени сланинки, на пушени бутчета - наденици висят от тавана до пода; направо страхотия! От едната страна мамашите продават готовата продукция на килограм, от другата страна на тезгяха един мужик върти същите наденици, само че ги пече на скара. Цепват ти пред очите едно продълговато хлебче, също печено някъде тъдява, в някоя турска фурна най-вероятно и завират вътре един дебел и засукан сарфалад (или пък серфилат беше, а? – подберете сами правилната граматична форма), по вид и размер много подобен на магарешкия “уред” за оплождане на непослушни магарички-инатлии, ама когато се намира в състояние на ерекция. Цената поносима – същата като на суровината; яж, мляскай звучно и поменавай всички съветски вождове от Ленин насам до най-нови дни. В интерес на истината аз доста силно недолюбвам руския ботуш в комбинацията си със сив каскет (недолюбвам = изпитвам органическа ненавист…). Но съм склонен и баят да поспоря с някой запознат по темата: кое, аджеба е по-доброто? – дали тлъстата и сочна, пушена лвовска наденичка или случайно мършавият им и тричав говежди burger, пък бил той и техен собствен патент на Атлантическия пакт? Да ме прощават американците, ама този път да го духат – напук на относителните ми симпатии към тях и техните племена.

И както се носехме като народна песен от дюкян на дюкян, опитвайки по нещо вкусно почти от всяка тараба, отново много голям вървеж ни се събра през него ден - все пеша без спирка и почивка. На отиване разходката ни горе-долу биваше, обаче връщането назад, натоварени до ушите с пръчки и щафети шпекови салами и други месни и деликатесни артикули направо ни хвърли отново в Ада. Прибрахме се каталясали в хотела – последва една кратка почивка, светкавично изкъпване и хайде, пак на гости; този път само с един трамвай до някъде, после с влака (за щастие, отново само с един). Навсякъде, където ходихме Ванеса имаше своя подходяща по възраст детска компания и времето за нея също беше много весело и безгрижно. С цифровия фотоапарат на нашия най-нов приятел си направихме множество общи снимки из зоопарка и после в града. Вечерта като отидохме у тях, той ми ги даде всичките на един диск. От него мога да извадя обикновени снимки на хартия и да ви изпратим някои екземпляри, но това май няма да се реализира като част от тази пратка.

На другия ден, след кратко мотане из града и малка разходка до централния пазарски комплекс на Мелбърн се понесохме към летището. Единствените полезни артикули, които ние намерихме на пазара (точно в този момент, много ползотворна и вкусна за нас стока…), бяха местните германски наденички, с които се натъпкахме до прилошаване. И такива разфасовки липсват по нашия край – абе, Мелбърн се явява като нашата малка Европа, според мен. След около 2 часа полет, почти привечер кацнахме в Бризбън. Неничко ни посрещна на летището с колата – първо го закарахме обратно до тях, за да го оставим в квартирата му, а ние от там продължихме към къщи. А пък всичко това се случи на 05 Януари, ако за някой тук това има жизнено важно значение...

На другия ден аз трябваше да довърша всички започнати и зарязани по средата дейности - фугиране на плочките, закачане на картинното светещо пано и много други подобни. Първо отидох да купя материал за фугите. Ванеса дойде с мен, защото не беше на градина, а Даниела остана да шета из дома. Само че аз и на тази съществена част от моя нескончаем монолог ще се спра утре, защото доста информация вече нахвърлях, времето баят понапредна, а пък за някаква служебна работа дето хич не съм побутнал до сега - да не говорим...

11.01.2006 – Разказчето ми значително набъбна, особено през последните няколко дни - това би трябвало да ви забавлява за известно време. Така – значи, ние в четвъртък вечерта се прибрахме от Мелбърн, а на следващия ден (Богоявление...) аз продължих със строителните ми обекти. Още сутринта натоварих Ванеса с мен и излязохме да търсим цимент за фугите. Пак се наложи да ходя до онзи далечен магазин, който се намира на разстояние 40 км от нас, защото такъв материал само там продават. На връщане към къщи минахме и през моя любим търг. Заложихме малко пари на една стара маса, която би била много подходяща за механата. От там отидохме да набавим още плочки, с надеждата че ще можем да ги купим веднага. Успяхме само да ги поръчаме обаче, защото последните пък ги доставяли от склада в Бризбън само по заявка. На края се прибрахме, но до това време беше станало вече обед. Така едно обикновено излизане уж за нещо дребно, изяжда половината ден и нищо не може да се свърши като хората.

У нас аз веднага се залових с фугиране на плочките, което само по себе си не е чак толкова неприятна дейност - после миенето им ме убива. Това също отне няколко часа - тъй както беше само за 5 минути работа. Попълних си остатъка от следобеда до вечерта с разни дребни подредби и подготовка на следващите ми занимания – дорде се обърна и то стана ракиено време.

На другия ден (събота - Ивановден пък тогаз...), Даниела и съседа Рон ми помогнаха да придържат картинното пано към стената, че да бележа дупките за закачането му. После ги пробих и пак за нещо трябваше да отскоча до железарския магазин - сега не си спомням точно за какво. Първо обаче водих Ванеса на урок по музика, после с нея пазарувахме картофи, лук и т.н. Таман завивам с колата по главната улица към дома и ми се скъса ремъка на генератора. Слабички ги правят напоследък тези ремъчета, забелязвам - този беше оригиналния и се смля само за някакви си 302,000 км пробег. Прибрах се едва-едва на собствен ход – хвърлям детето на майка му да си го чува, прехвърлям си сланините веднага в другата кола и тичам обратно в един друг магазин, който е за авто-части пък. Викам си - щом на тоя шибан ремък му дойде времето да се разкъса, сигурно и другият ще е в подобно (плачевно) състояние – този, който върти компресора на климатичната инсталация. Ето защо купих и двата - така или иначе щях да се ровя по тази част на колата, та да ги подменя в комплект. Добре че не бяха и много скъпи – платих общо $35 за тях. Извадих и голям късмет, че отидох в магазина буквално няколко минути преди да го затворят – в противен случай трябваше да чакам чак до понеделник, а това неминуемо щеше да се отрази негативно върху относителното ми спокойствие и овче дебелокожие.

След като се прибрах с покупките си в къщи, веднага запретнах ръкави и ремонтите започнаха. Това не е кой знае колко голяма работа, ама докато оправя обтегачи разни, да сваля колелета и всякакви търкалета, времето си лети. Паралелно с всичко, мотора беше още горещ - не се бара; хайде, чакай го пък да изстива - следобеда си мина кажи-речи в суетня и въртене като пумпал. Абе Даниела хубаво ми викаше, че навръх Ивановден не се работело, ама нали и аз гледах да си свърша работата, та не я послушах. А пък то нямаше нещо, до което се докоснах него ден и да не ми се счупи в ръцете, просто да се повреди или пък да му липсва някой чарк - голям куцузлук изпитах на гърба си. В крайна сметка, поне колата стегнах и поднових с ремъците, паното закачих криво-ляво на стената и така приключих с дейностите за деня. Вечерта пак изпихме по една малка мастика в името на Св. Иван и това беше всичко. Най-после заснех Ванеса докато си свиреше парчетата и се занимавах с куп други домакински неща.

В неделя окончателно приключих с тока и проводниците, захранващи светлинното пано. Сега остава да налепя плочките около него, че да се образува нещо като рамка. Много скоро ще се местя обратно на стъпалата в задния двор – нека веднъж само да приключа с предната част на къщата. А за там все още остава монтажа на бялата врата, защото я свалих когато изливахме бетона, че да не ни пречи. За обратното й поставяне ще се наложи едно леко разкъртване на мазилката и едва когато окончателно се приключи с този частичен ремонт, пак ще трябва да коригирам с четка бялата боя на къщата, където съм оцапал с лепило, цимент и т.н. при поставянето на плочките. Свърша ли и с това вече, удрям две ръце специално покритие на плочника, за да може цветовете на плочките да изпъкнат и винаги да стоят като нови. Така направих в механата - технологията е такава. Тогава именно ще местя обекта, барабар с партийните знамена, социалистическите лозунги и чадърите за сянка надолу към стъпалата. Като пък завърша и тях, покриваме долната площадка с плочите, правим страничната пътека, постиламе с трева предния двор и режем лентата на откриването. Ех, че лесно ги изброих всичките тези неща, ама колко пот има да се излее още, само аз си знам...

Започнах да се занимавам и с довършването на видеокасетата. С най-голямо съжаление обаче установих, че концертът на Ванеса, т.е. баш нейното изпълнение не съм го заснел. Станало е някакво ужасно объркване и вместо да започна да я снимам, аз точно в този момент съм спрял камерата, защото всичко се командва от един и същ бутон. Вероятно тази груба грешка е станала от голямото ми вълнение в комбинация с недоглеждане. Жалко за пропуснатия шанс, но за следващия път ще внимавам повече и обезателно ще си туря очилата...

Довечера след работа ще мина да си прибера плочките, после ще завърша видеокасетата. Снощи взех частите на татко от пощата. Много скоро, до не повече от 2-3 дни Даниела ще подготви пратката и ще я изпрати. Друго наистина няма - ще продължа да пиша до последния миг, а всичко останало ще намерите описано в следващата ми “статия”.

12.01.2006 – Настоящият момент е малко по-ранен от обикновеното ми обедно включване. Нямахме ток допреди малко, а сигурно и самата компютърна система на завода се е разбалансирала нещо, та дружно не работим и всички без изключение най-трепетно очакваме да я възстановят (колкото се може по-късно, разбира се). През това време аз пък рекох да драсна още нещо маловажно, за да допиша листа. Снощи щях да довършвам видеокасетата, но започна един интересен филм по телевизията, та се зазяпах в картинките му - довечера ще се разправям с тази дейност. Взех си уж плочките вчера, но след работа пак трябва да ходя до магазина, защото бяха ми докарали само от единия вид – забравили тъпанарите да сложат и другите на палета (аз що ви разправям, че при мен всичко става чак след втория път... от първия само дето едни деца направих и това ми беше успеха...).

Снощи свиренето ни мина много добре; не мога да го разбера това: понякога Ванеса свири чудесно, но на моменти като блокира, та и един тон не може да изкара правилно. Сигурно е още малка – знам ли и аз. Тази събота и неделя ще довършвам картинното пано - като му налепя плочките, трябва и с боя да бутна тук-таме, където е изцапано по стената. Чак тогава всичко в коридора ще бъде напълно готово.

Петък, 13-ти – въпреки, че днес е един такъв особен и по принцип куцузлия ден, за сега всичко върви нормално. Но пък то има още доста време до края на деня, така че ще видим – да не бързаме да се радваме предварително.

Снощи най-после завърших едната от видеокасетите - нашата. Довечера ще допълня и вашата, а утре Дани ще изпрати колета. Но пък може да го оставим за понеделник - ще видим; той така или иначе през почивните дни няма да потегли за никъде, освен да събира пепелак по рафтовете на пощенския клон.

Неничко ще дойде довечера и ще остане до утре при нас. Сутринта с него трябва да заведем Ванеса на урок, след което ще отидем до търга. Хем да заложа някоя стотинка на нещо или поне да позяпам из боклуците, хем пък да си приберем и масата, която онзи ден спечелих за $42. Тя върви в комплект с един хубав дървен стол, но него може да го подарим на някой по-закъсал, защото на нас ни трябват най-малко 4 стола. Масата обаче е много по-ценна, защото също е дървена, със солидни дъски и крака – досущ като онези в кръчмите от едно време. Ще обгоря и нея с пърлачката, за да добие старинен вид и автоматично влиза като инвентар в механата. За столове ще мислим по-нататък. Аз отначало мислех да правя маса по поръчка, но за тези пари само материалите не мога да купя. И с нея ще се занимавам през “свободното си време”, като допълнителен ръчен труд и за разнообразие.

Снощи след работа си прибрах плочките, измих ги и ги сортирах. Избрах едни много интересни като цветове и релеф за рамката около картинното пано в коридора. Явно че споменатите орнаменти няма да ги видите специално в тази серия на видеокасетата, защото филмът от Мелбърн запълни всичко, което беше останало от лентата. Даже с част от него и свиренето на Ванеса, ще започна следващата касетка - не можах да събера всичките кадри в тази.

Аз от понеделник ще започна списването и на следващото си писмо, както се предполага. Ще започнем и по-често да ви се обаждаме по телефона - онзи ден за близо 13-минутен разговор са ни взели само нещо като $1.10; с тези пари и половин хляб човек не може да си купи. Много евтино ги направиха тези телефонни връзки - 6.5 цента на минута +35 цента вземат еднократна такса за връзката. Смешно! А сега ще положа вече официално заключителните си редове, там със целувки, милувки, поздрави и песни. От вкъщи ще допиша листа, главно със съдържанието на колета. Така че сега тържествено приключвам, за да продължа отново в понеделник. Да сте живи и здрави, пазете се и се обичайте. Поздрави на всички близки, познати, роднини и приятели.

С много обич ви целуваме: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени…

16.01.2006 - Ето че стана точно така, както и предположих в петък. Писмото ми и тази седмица не можа да полети към вас. Причините са разнообразни по характер и естество, но пък поне днес имам възможността да опиша изтеклите почивни дни.

В петък вечерта Неничко пристигна от Бризбън – веднага, след като беше свършил работа. Ние все още свирехме с Ванеса и тъкмо приключвахме с репетициите. Той отиде да се изкъпе в езерото, а след малко се бухнах и аз. Доста топло беше него ден, та това ни дойде приятно и разхладително, въпреки че водата в езерото е на чай - не знам само рибите вътре как издържат и не се сваряват на чорба. Ама те сигурно ходят в по-дълбоките води, където е хладно, докато аз плувам само по повърхността, че ме е страх да слизам надолу – от къде да знаеш какви боклуци има по дъното, всякакви остатъци от строежи, камъни, железа и прочие отпадъчни продукти.

След като се изкъпахме набързо, с Нени отидохме до супермаркета, че да му напазарувам някои евтини и неотложни за неговото физическо оцеляване продукти. При нас надвечер намаляват цените на стоките и човек лесно може да помине с нещо по-евтинко. До това време пещта на двора вече беше опалена, та като се прибрахме таман беше готова за скарата. Даниела приготви всичко останало, стъкна масата отвън и седнахме на моабет. Така изкарахме вечерта - после Нени вися цяла нощ на шибания Интернет, а ние си легнахме.

Сутринта в събота излязохме малко по-рано от обикновеното. На Неси урока започваше в 09:00, но преди това ние имахме да свършим и някои други неща. След урока отидохме до моя търг, от където трябваше да си прибера спечелената вече маса и стол за механата. Натоварихме ги отзад в джипката на Нени и пак влязохме да огледаме какво имаше този път. Заложихме нещастните си парички на няколко боклука, но не спечелихме нито един от тях, освен една радиостанция, работеща на ултракъси вълни - такива се монтират по колите и по камионите за връзка с диспечерските централи. Неничко отдавна искаше такова устройство за неговата джипка, че като ходят с гаменариите по разните отдалечени райони на държавата, да имат поне някаква служебна връзка с останалия свят - в случай на нужда, авария или друг възникнал проблем. От там се прибрахме в къщи, тъй като и времето беше вече доста напреднало. Имах разни неща за качване на тавана и Нени ми помогна да ги складирам там. Интересно ми става и друго обаче: как все още не се е свлякъл целия покрив, барабар с гредите и циглите по тях, след като горе имам тонове с боклуци, които ми е свидно и мило да изхвърля на бунището? Сигурен съм, че нищо от това, което съм скрил най-потайно горе из нишите някога ще ми потрябва, но пък нали си падам и малко “Плюшкин”, та не мога лесно да се разделя със стоката. После Нени си тръгна, защото щяха да имат някаква ергенска сбирка в тяхната квартира, а ние с леля му Даниела се застягахме от края за моабет край басейна у наши приятели, у които бяхме канени на гости вечерта. Добре ама преди това аз трябваше да посвърша и доста работа.

Първо набелязах едни плочки от новите, с размери 300 x 300 мм и ги нарязах на половинки. Те специално ми трябваха да оформя рамката около светлинното пано в коридора. При това рязане с ъглошлайфа целия потънах в дебел слой от пот и адска пепел - трябваше да се изкъпя в езерото, че да продължа. След тази хигиенизираща и освежителна процедура, продължих с монтирането на предната входна врата - онази бялата, която бях махнал за отливането на бетона и слагането на плочките. Нени и съседа предварително ми бяха помогнали да си взема мерки за отворите на планките - сега трябваше само малко да изкъртя от мазилката. После пък, със съдействието на Даниела закачихме и самата врата. Двата горни винта превъртяха в тухлите и нищо не държаха повече, та се наложи да ходя пак до железарския магазин и да купувам едно специално лепило за тухли. Оставих всичко наполовина свършено, защото трябваше да тръгваме за вечеринката - беше станало вече към 16:00. И отново: вратата също не стана от пръв път, та дори и лепилото не й помогна, ами ходих трети път до магазина за други болтове - чак тогава всичко стана като по чертеж, само че това вече се случи чак на другия ден, в неделя.

Партито мина много весело - къпане, плуване, скачане в басейна, пръскане с вода и наливане с много бира. Ходихме у Емилия и Роберт - колегите на Даниела (булчето от Пловдив). При тях стояхме докъм 21:30, а тя горкичката от там насетне замина за нощната си смяна в 23:00. По едно време дойдоха Мария и Даринка, че след като приключихме с басейните, отидохме пък у тях. Даниела в такива деликатни ситуации не пие и при подобни случаи ме извозва с каручката си, което е една от добрите й черти в характера... На другото място вече спахме всички - децата си играха цяла нощ и едвам се събудиха на сутринта. В неделя обаче ние станахме рано и се прибрахме към 09:30 - аз веднага се залових с моето ръкоделие, а Даниела с нейното (гладенето).

Започнах с обгарянето на масата за механата. Тя беше покрита с някакъв шибан лак отгоре, та видях голям зор докато й го сваля до основното дърво на дъските. После шкурих с машината до полуда на съседските кучета и котки, а и на самите тях като съседи. В крайна сметка, мебелът стана като бижу и достойно зае мястото си в средата на механата. След още няколко дребни и незначителни дейности, денят приключи и дойде ред за свирене, вечеря и телевизия. В 21:30 легнах и съм заспал мигновено като умрял.

Разказът ми за началото на работната седмицата и днешният й най-нов ден продължава вече в комфорта на домашните условия. Днес на работа описах само почивните дни – всичко, което се случи до снощи включително. Миналата седмица направих едно масирано настъпление към агенции за работа и разни други компании - повечето в Бризбън, но две свободни места има и тук при нас на Gold Coast. Даже днес ми се обадиха за организиране на интервю и в сряда ще ходя при едни тиквари, че да ги видя какво искат. Иначе по телефона вече започнаха да ме разпитват ту за едно, ту за друго разни оядени делегати и агенти, но все още други интервюта нямам, освен това за което вече споменах. Е, все нещо ще се закваси на някъде, но не се знае точно какво и къде ще бъде. В същото време, с цялата си сила и човешка мощ и с помощта на всякакви средства (били те позволени или не…), аз действам и във всички възможни посоки - белким решат да ме оставят там, където се помещавам в момента и под топлото крилце на която компания изкарах близо 2 години. Имам някакви малки надежди за успех - до петък вече ще се разбере със сигурност. По принцип тогава (20 Януари) настъпва моят официален последен работен ден към проекта, в който участвах толкова време – кажи-речи от самото му начало. От един друг отдел също са ме пазарили за някаква дребна чертожническа услуга, която ще им свърша с удоволствие - не разчитам обаче толкова много, че тази моя творческа дейност би могла да се разточи за по-дълъг период напред във времето.

Докато се прибирах тази вечер, още по пътя дойде вашето съобщение, което не успях да видя веднага, защото карах точно в този момент. Та преди да си забъркам кашата за плочките, които бях нагласил да лепя, реших да ви се обадя по телефона – това удоволствие вече е доста евтино. Чухме се с вас, чухте се и вие с Ванеса и Даниела. Малката после отиде да свири, а Дани си пое кухненските задължения. Сега тя готви една голяма тенджера сарми с кисело зеле. Тук продават нарочни зелеви листа в буркани и специално тази манджа се получава изключително успешно. В момента с нея (Даниела имам предвид, не манджата й…) сме си налели по една ракия и взаимно си мълчим - аз дописвам писмото, а тя надписва снимките. Неси вече си легна. Напред залепих 9 плочки - остават ми още 9 за утре. Независимо че всичко става много хубаво, това ще бъдат последните ми плочки в живота; изкарам ли и шибаното пано – край! Да ги не виждат очите ми повече!...

В петък имаме скромна годишнина, откакто сме се събрали с Даниелчето да живеем под един покрив и да делим общото одеало (20 Януари). По този повод сме поканили съседите да дойдат на гала вечеря - тъкмо да обменим мисли от екскурзиите ни. Докато ние бяхме в Мелбърн, те пък ходиха до Тасмания - все ще има какво да си разкажем за впечатленията от видяното и преживяно.

А това наистина е края вече - сега следват 2-3 постни думи за самото съдържание на колета:

1. Електронните части са за татко - дребно нещо, добре увито в пликче и стегнато с ластик;

2. Видеокасета – достатъчно голяма, не може да се обърка с кибритена кутия;

3. Настоящото ми дълго и обширно писмо, което дори към своя край стана доста скучно – четете му тогава само началото, за да не се отегчавате излишно;

4. В пакета има и едни интересни карти за игра на белот, бридж и друг хазарт - те са за подавка, защото знам, че вие не сте големи картоиграчи, какъвто междувпрочем съм и аз самият;

5. Батерията е за телефона на татко - най-добрата възможна на пазара, само за нищожните $15. Последната не е заредена – според инструкциите, своя пълен капацитет тя ще достигне едва след няколкократното си зареждане;

6. Изпращаме и плик със снимките ви от Гърция. В него ще намерите и негативите, в случай че ви трябват повече копия. В същия плик има и няколко снимки от Мелбърн и от онова състезание с картинги, на което водихме и Нени;

7. Даниела сложи и няколко химикалки за майка, с които да ни пише писма - до когато и доколкото може, без да си измъчва и напряга болните очи;

8. Останалият обем в кутията е изпълнен с голямата и безпределна липса, която изпитваме към вас и горещата ни, безкористна любов (също към вас...), които чувства и усещания ни крепят в по-трудните моменти – а те също не са малко...

Целуваме ви отново и за пореден път ви прегръщаме: Ангел, Даниела, Нени и Неси…