Скъпи и обични
родители наши – единствени приятели и общи врагове!
Предполагам, че към
днешната дата 13.06.2006, вие все още не сте се запознали със
съдържанието на скромната ни пратчица, но сега аз подхващам своята нова тема на
размисъл, защото много скоро пак трябва да ви провождам нещо дребно. Нека обаче
да караме всичко подред, за да не изтървете нишките на тази моя своеобразна
изповед – хем малко тъжна, хем пък малко смешна и забавна, на моменти дори
страшна; е, много често даже и отблъскваща, но да знаете, че не съм я измислил
аз. Иначе примерите за това са много - толкова много, колкото нервни окончания има
в мозъка на една амеба, например. Та, ето значи, какво става по-нататък с
героите от този личен писмен монолог, включвайки в това число и самият себе си.
В петък (миналата
седмица), буквално часове преди отпътуването на Еми, отидох да й прибера DVD-то
от ремонт. Нагласихме багажа и направихме последна проверка на екипировката.
Записах всички възможни и налични снимки на отделни “плочи” - едни вкарах в
обикновени дискове (т.нар. CD – компакт диск, които имат сравнително малък
капацитет от около 700 Mb), докато по-голямата част поместих на DVD (това пък
са дигитални видео дискове с огромен обем от порядъка на 4.7 Gb; последните
събират горе-долу 6-7 пъти повече информация от предшествениците си, а съм
чувал, че имало вече и такива с двоен капацитет: 8.5/9.4 Gb, та дори 17.08 Gb,
които обаче са рядкост). За голяма наша радост едните вървят и се четат успешно
от устройството, а другите (DVD) не рачиха да тръгнат. Брех, мамка му - в
някакво чудовищно чудо се видях; направо полудéх! - както се изразяват
литературно шопите. Първо обвиних техниката (в лицето на производителите й от
JVC); след това в клетвите си се спрях поотделно на всички софтуерни продукти и
компютърни програми, а най-накрая тирадата ми завърши с няколко цветущи
послания (от моите…) към оня вагабонтин Бил Гейтс – началника на “Микрософт”,
със специално и най-вежливо обръщение по адрес на майка му. Въобще нея вечер в
къщи беше един малък “ужас” + голям “ад”. На всичкото отгоре, аз нали се
изхитрих и рекох да усвоявам технологията в своя максимален размер, та с
всичкия си акъл записах около 2600 снимки (с обем близо 3.5 Gb) на един общ DVD-диск,
който както се разбра впоследствие - оказа се твърде неподходящ като носител на
подобна информация. Когато стана ясно, че няма да свършим работата и не можем
да се преборим с последиците от световния технически прогрес, аз започнах да
прехвърлям снимките на Еми върху обикновени дискове – напълних общо 4 “тави”.
Така поне тя щеше да се завърне в Родината с някакви веществени доказателства
от пътуването и срещите си с туземци от тоя край на света. На края седнахме да
изпием и по една бърза ракия за изпроводяк, позяпахме малко откриването на
Световното първенство по футбол чрез директното му предаване от Германия и така
безславно и апатично приключихме деня. Моят куфар, с всичките артикули и
армагани вътре наклони стрелката на кантара към 14-те си кила, а на Еми
подаръците надвишиха 25-те тегловни единици. Някакво невероятно чудо трябваше
да стане, за да я пуснат стюардесите да им прекрачи прага на самолета с толкова
много багаж. Нощта обаче пада, завесата се спуска и спектакълът завършва
недовършен – лягаме и спим, за да осъмнем на другия ден в ранното му съботно
утро...
Какво става вече на
сутринта – скачаме двамата с Ванеса и първо тичаме на урока й по музика от 08:00
до 08:30. Из целия град се движим с колата на Даниела, със закаченото отзаде й
ремарке, натоварено до върха с топове стар мокет. Е, той може и да не е бил чак
толкова стар, но ние го изхвърлихме поради липса на място за съхранение,
захранвайки по този начин и густото на собственото си благосъстояние – няма
нещо по-престижно за един богаташ от това, да изхвърля своите стари вещи на
боклука. Очевидно онези хора, от които купихме къщата са мислили да правят
капитален ремонт и накупили плочки, мокети и т.н., но ние разкарахме всичко,
защото трябваше да освободим гаража за евентуалните наематели на жилището.
Така значи - от
урока бичим в най-големия дъжд да хвърлим мокета на бунището, за да освободя
ремаркето, че пък после в него шибаните плочки да товаря. Като свършихме тази
гнусна работа се прибрахме - оставих Неси в къщи, а аз отидох в къщата да
нахвърлям плочките в каручката. А те тежат тонове, пусти да опустеят дано! –
общо 66 м²; 66 парчета (кутии) от по 9 броя с размери 33 ⅓ см х 33 ⅓ см теракот. Изкривих се, докато ги кача всичките в ремаркето, а за самото него пък - да не говорим; добре че то вече има ново дъно, та да не се разпилеят по улиците на квартала.
Прибрах се
най-накрая и аз в къщи - мислех си да разтоваря плочките някъде из двора,
защото Даниелчето много упорито и напористо (с магарешкия си инат – разтърсващо
активен и по разрушителни способности клонящ към шопския…) искаше да ги запазим
за евентуален бъдещ ремонт в новата къща. Като ги видя обаче колко са много на
обем и още колко повече тежат, като се замисли че ще трябва да ги прескачаме
още години напред (кой знае колко и до кога, с нашите социалистически темпове
на развитие и строителство…), та взеха да й се нормализират мераците и кандиса
да ги продадем. И то пак добре, че аз съм толкова отворена и контактна личност,
та се заприказвах на улицата с едни млади хора – наши съседи (спрях се основно
заради булчето – разкошни цици има, завалийката; сигурно още кърми – нека да е
жива и здрава още дълго време да си ги поклаща). Та от дума на дума и от лаф на
лаф момчето спомена, че в момента брат му правел някакви ремонти из тях и можел
да купи плочките от мен. Точно както и стана на края, но специално на този
момент ще се спра малко по-нататък в текстовата част на изложението си...
Както се предполага
вече, покрай всичката тая суматоха и разтакаване нагоре-надолу, времето
напредна неимоверно много и безмилостно жестоко, а ние най-късно в 11:30
трябваше да сме излезли от нас – съгласно своето разписание шибаният самолет
излита в 14:15, а пистата му е чак на международното летище в Бризбън. Първо
самото пътуване до там; после предвиждах и известни “дребни” разправии заради багажа
по гишетата и т.н. - времето лети и не чака никой. Викам си - таман ремаркето е
натоварено и закачено към колата на Даниела, ще го оставя така, а до летището
да идем с моята. Да - ама не, защото точно в тоя звезден миг на моята се оказа,
че й е издъхнала гумата. Резервното колело пък е някакво малко и специално
(почти като на мотоциклет) и не е подходящо за дълго пътуване, нито пък за
развиване на високи скорости по магистралите. Така ние пак увиснахме да
разчитаме на голямата каруца. Хайде, подпирай ремаркето с тонове товар връз
него, че махай тегличи – въобще, всичките галимации се изсипаха върху кухата ми
и нещастна кратуна баш в последния миг (както обикновено).
Едва в този
тържествен момент, когато съседите излязоха да се сбогуват с Еми, стана ясна
историята с дисковете и то по-специално с проблема по записа на снимки. Някои
от тях са файлове с друг формат и не могат да се разпознават от DVD-плеърите в
случай, че са записани на DVD-дискове. Такива файлове можели да се разчитат
само от обикновените CD-дискове на съответният си формат. Така компетентно се
изказа съседът, а той е престижен и уважаван от всички ни водопроводчик и
особено тези работи с дисковете ги разбира много; докато аз съм си прост галфон
и моята специалност е свързана предимно с камъни, цимент и калдъръм...
Това до тук, добре -
даже отлично, ако не и много добре. Вече разбрахме къде ни е била грешката и ще
си вземем бележка занапред – повече да не правим така. Натоварихме двата
огромни куфара, с всичкия ръчен багаж, чанти, торбички и найлонови пликчета и
потегляме към аерогарата на столичния град.
Там на митницата
обаче ни чакаха съвсем нови изненади, от коренно различно естество. Някакво
космато изчадие моля ви се, с мустаци и много близко до Хитлеровият джинс (на
всичкото отгоре от женски пол и с подобен извратен характер…), като се задъвка
с нас за допълнителните килограми, та ни направи направо луди. Пусна животното
му недно на Еми куфара да се тътрузи по лентата към каргото на самолета, макар
че и той самият беше със свръхтегло, но вече за моят като прибавка към първия –
положението стана абсурдно. Щяла да ми го таксува кикимората, ужким като 10 кг,
вместо за истинското му тегло от 14 кг, но по някаква си нейна извънземна
тарифа, в размер на космическите $48 за кило – такива им били законите. Че аз
да не изпращам колет на пощата, ма уличнице проста и тротоарна?! Ех, рекох си -
пак няма късмет този скъп татко мой, уж да го зарадвам с нещо, за което той има
такъв голям мерак... За миг ми спря сърцето, присви ми се душата, сълзи избиха
по очите, а сополите ми рукнаха из носа като през крив улук - ахá да се
разрева; не от друго, а от синовна мъка и дълбока злоба, специално към тоя
нечифтокопитен австралийски монархо-фашист и мракобесник, обут в мрежест
чорапогащник на петна от петнист тиф и точки от дребна шарка. А пък това, че
носеше бикини с дантели изобщо не я правеше по-добра и различна от една овца (с
извинение пред животното, заради грозното ми сравнение) – и сега като си спомня
за нея, та пак настръхвам като петел. Оф-ф, аз май много време й отделих на тая
мастийска уруспия, ама като ме е яд на нея, та пощръклявам чак – нататък обаче
сценарият ми продължава вече без нея в главните роли.
Вследствие на
разигралата се мелодрама и разменените помежду си любезни пререкания, ние
дипломатично се отстранихме от гишето и аз си казах, че поне на Еми багажа да
тръгне успешно, пак ще бъде добре за всички нас. В края на краищата, никой не е
длъжен да ми разнася дисагите по света и у нас, че пък и обратно. Добри люде ни
посъветваха да се срещнем с някакъв пастир от служба “Свръх багаж”; бригадир ли
им беше, звеновод ли – тъй и не разбрах (ба мааму, какви сладки позиции си
измислят, само за да къртят пари и да получават заплати – а ние смотаните да
блъскаме с кирките и лопатите; досущ както при социализма - аз нали ви
разправях, че двата строя много си мязат). След поредното претегляне на
везните, общото тегло на куфарите стъпи над 38 кг (при законно разрешени само
20 кг – какво искам и аз, но нали човек винаги се надява на чудеса). Въпросният
ръководен другар и партиен деец, а много вероятно и номенклатурен кадър от
летищната управа каза, че компромисно ще пусне само 30 кг през цедилката – това
беше един истински Чърчил и джентълмен със синя аристократична кръв, а не сиво
искърско говедо като оная хитлеристката, дето ми мязаше на надзирателка в
женски концентрационен лагер – ох, ето че пак се сетих за нея.
От там насетне
водевилът ни продължи със следващото си действие, макар и под по-ведрата
светлина на сценичните прожектори. След като цяла седмица в къщи най-старателно
и грижливо надипляхме и подреждахме всеки отделен парцал, боклук и армаган,
сега – хайде, вадим обратно всичко, разпиляваме го върху мозаечния под на
чакалнята и започваме да пренареждаме; със същата синовна любов и още повече
старание и Божия смиреност. От моя куфар с огромно огорчение махнах едно
сапунче “Лукс”, пастата за зъби “Сигнал”, видеокамерата с всичките си
принадлежности и атрибути, както и една електрическа дрелка - досущ като
татковата. Исках да му я изпратя, че да ги ползва и двете едновременно, защото
работят с еднакви батерии. Аз я бях купил от някаква гаражна разпродажба срещу
цял долар ($1) единствено заради самата й батерия - елементите ги издърмуших и
запазих само кутийката им, която оставих в багажа, защото тя поне беше лека. По
този начин, без и най-малкото да съм го искал, аз лиших скъпия ми татко от
няколко армаганчета, но действително в дадената ситуация, в която попаднахме
под ударите на правилата, нищо повече не можеше да се направи, за да облекчим
положението си или пък да предизвикаме нечие снизхождение. Аз дори с цялата си
артистичност, със своя благ и нежен характер плюс множеството мои душевни
добродетели, не успях да се преборя със законите и установения партиен ред. И
пак, независимо от всичките ни подредби и пренаредби на всичко до тук,
килограмите дойдоха едва на 32, та с още цяла тирада от молби и гърчове, най-после
багажът потегли успешно. От куфара на Еми извадихме само една дъска, в комплект
с няколко ножа – наистина много хубав кухненски атрибут за рязане на сиренца,
кашкавали, пастърми, луканки и прочие деликатеси, но пък достатъчно тежък и
солиден за пренасяне през девет царства, та в десетата република чак. Така че
от цялата какафония поне тя не беше ощетена (с много)...
След като се
преборихме с толкова много дебати, уговорки, молби и душевни катаклизми, ние най-после
качихме багажа на лентата – за всеки случай се преместихме на друго гише, за да
не срещам изцъкления поглед на мустакатата и космата хитлеристка; опасявах се
да не би да извърша публично някое ритуално убийство, че да я и лежа в затвора
после на боб чорба, леща яхния и на чекии сутрин, обед и вечер. От там
ней-експедитивно се отправихме към ръкава, където самолетът вече чакаше нервно
и моторите му бръмчаха на полусъединител - готов да потегля със или без каквото
или когото да е било на борда си. Първоначалното направление на Еми беше за
Сидней; от там с едно приземяване през Бангкок прелита половината земно кълбо,
кацайки директно в Лондон и на края окончателно слиза на перона във Враждебна.
Изпратихме се, поплакахме си и се разделихме до следващата ни среща – кой знае
кога, къде и дали…
Малко тъжни и укахърени,
ние с Даниела и Ванеса поехме по вече добре отъпканото трасе от летището на
Бризбън към наше село. Понеже беше все още твърде рано докато се прибрахме,
трябваше неотложно да проведем някои опреснителни и козметични мероприятия в
новата къща – смяна на дръжчици по кухненските долапи, разни ключалки, потягане
на разхлабени панти, винтове и гайки тук-там и т.н. За слава на Бога и Светия
дух, таман се прибираме и гледам че моя съсед (и жена му с големите ненки,
помните ли я? – щото на мен не ми излиза из ума...) беше оставил една бележка в
пощенската ни кутия - да му се обадя, че неговия брат действително щял да вземе
плочките. А по пътя с моята изгора се и карахме даже - дали да не ги дадем пък
на Краси, че барем той да си направи ремонта у тях, след като ние не можем.
Обаче по този начин с Божията намеса спорът ни се разреши угодно за всички
потърпевши страни. Аз поработих малко по онази къща, върнах се до нас и се
срещнах с момчето – там на място се спазарихме, бихме ръката и се разбрахме на
другия ден в 07:30 той да идва, че да ги взема тез проклети и шибани плочки,
защото аз вече не можех да ги гледам.
Него ден беше и
Задушница (значи всички наши починали баби и дядовци са помогнали вкупом за
разрешаването на багажния проблем...) - Даниела ходи на черква, но беше
затворена; сърбите я отварят само в неделя. Купихме брашно и олио, та на другия
ден с почести ги занесохме в църквата им. Аз, след като помогнах на момчето да
прекараме плочките до тяхната къща и участвах също в разтоварването им, когато
се прибрах у дома само се изкъпах и излязохме веднага. В 10:00 пък ние трябваше
да бъдем в Бризбън, в един от централните им градски паркове, където от
кметското настоятелство и градска управа беше организирано всенародно официално
тържество по приемането на емигранти за Австралийски граждани. Мария и дъщеря
им бяха едни от тези щастливци, а Краси вече беше станал “aussie” малко по-рано
(“óзита”, както се наричат туземците)...
14.06.2006 – Много ми се искаше вчера всичкото да си го разкажа на един дъх, но тук
едни хайвани ме прекъснаха нещо по служебна работа, та не успях. Усещам, че
вече се оттичат последните ми дни на тази сладка службица и по всичко личи, че
скоро ще си вземам последното “сбогом и прости…” с управлението на фирмата. За
днес имам да свърша съвсем малко работа, след което си вземам два почивни дни.
Чак в понеделник ще им се появя отново, за да видя до къде са я докарали –
проекта, по който работя в момента трябва да мине през няколко човека, отделни
служби и инстанции, че едва тогава да му се даде зеления семафор за изработка в
метал. Когато това евентуално се случи (и то ако изобщо се случи, защото е
твърде вероятно то да не пробие желязната жилетка на капиталиста…), аз ще
трябва да му изготвя чертежите, по които евентуално да се изработи изделието. А
те от своя страна никак няма да са много, нито пък ще бъде нещо сложно.
Най-много да се мотая една седмица с тях и това вече наистина ще ми бъде краят.
Е, ако разбира се през това време не се появи нещо друго, което също е малко
вероятно. Те това си е около мен ситуацията поне за момента, но тя може да се
промени всеки миг - заедно с въртенето на Земята и обикалянето й около
Слънцето, както и с движението на Луната по орбитата си. Така че още от сега не
може да се отсъди с голяма доза сигурност - кое как е, и как ще бъде в
най-близкото си бъдеще. Да оставим обаче това сега настрана, за да се върна на
вчерашния си недовършен разказ, в който стигнах едва до тръгването ни за
Бризбън.
Първо минахме през
сръбската черква да оставим брашното и олиото, а и да запалим по някоя свещ за
упокой душите на мъртвите. После - с мръсна газ и летим по магистралата към
Бризбън. По пътя колата на Даниела пак си съдра ремъка на климатичната
инсталация (компресора). Там отдолу става нещо с нея, но още не мога да разбера
точно какво (с колата й бре, не под самата Даниела). Тя и колата й е на
доизживяване вече, защото напоследък много овехтя и прекалено често взеха да й
се обаждат разни старчески болежки. Поръчали сме на Неничко да търси нещо
хубаво и евтино от търга, където работи. Моята японска гейша за сега крета още,
въпреки че и тя наближава пределна възраст от 310,000 км. Само че на тези
години вече всякакви изненади могат да се очакват от нея, а един евентуален
ремонт (да не дава Господ…) ще ми се окаже твърде нерентабилен за кесията;
което пък със сигурност ще наложи закупуването на още една кола. За сега уж
няма такива изгледи, но знае ли човек какво го очаква иззад завоя, че да се
подготви за контраатака...
Значи - след като се
скъса ремъка по пътя, ние продължаваме към Бризбън с пълна пáра и на отворени
прозорци, поради излизането от строя на хладилника в купето. А пък там е един
ад, една галимация – “не ти’й работа как’ Сийке”! Няма къде да се паркира;
колата се оставя някъде на майната си, а после се върви пеша до целта или пък
се плащат сума пари за паркинг, но ний хептен “не сме от тях как’ Сийке” да им
насипвам в алчните и бездънни джобове. Криво-ляво намерихме малка дупка между
две коли в една тиха уличка и отидохме в парка. Докато се завлечем пеш до там,
тържеството вече беше започнало без нас, но ние не бяхме изтървали много от
рецитала. На края емигрантите издекламираха вкупом клетвата, изпяха си химна и
това беше цялата им церемония. Нашата бойна група се оформи като доста
интернационална – измежду всички нас прабългари, власи, траки и помаци, имаше
представители на местното австралийско общество, наред с аржентинци, белгийци и
дори едни далечни датчани. Така обединени като в партизанската бригада
“Венсеремос” на другаря Че (Ернесто, Гевара…), всички целокупно се изтърсихме у
Мария и Краси, в новата им къща която си купиха неотдавна, та да им я и осерем
порядъчно. Всъщност те там си живееха на квартира, но собствениците решили да я
продават и така я купиха без да се пренасят и нанасят. Че като се почна една
люта битка с началните салати и аперитиви, през ордьоври, топли скари и ледени
напитки, та до среднощ - а седнахме по обед още. На края само белгийския отбор
остана на повърхността, макар и вече полужив и малко фъфлещ. Белгийката е много
сладка, разумява се (макар че тя пък беше плоска като дъска отпред, но аз
когато се напия държа повечето на душата, защото за плътта не ми остават сили и
губя част от мераците си…) – та, с нея обменихме няколко любезни лафа чрез
скромните ми познания по езика на любовта, който се оказа че аз хич не съм
забравил след толкова много години, през който не го бях упражнявал. Като ги
слушам как говорят помежду си, всичко им разбирам – проблема идва от това, че
аз не мога да кажа нищо или поне не чак толкова много; да оставим настрана
колко пък е смислено. Като катализатор на разговора обаче и ускорител на
от(с)ношенията ни и този път се яви добрият наш Цар Алкохол, с помощта на
когото паднаха всички стени и прегради, та си разбрахме от думата. Както и да е
- ние останахме да спим у Краси и Мария, като Ванеса отдавна си беше легнала
сама някъде из стаите.
На другата заран
пихме по едно ободряващо кафе с по няколко отрезвителни бири и полека-лека се
прибрахме. Още там разбрахме за злощастния, загубен някъде по пътя куфар на
Еми, който пък към настоящия момент вече се е завърнал благополучно при
собственичката си, за слава на Всевишния и неговото небесно царство. Снощи
приказвахме с нея - точно след като говорихме и с вас. Разбрахме набързо кое
как е било и че тя ще ви дойде на гости в събота. С нея се уговорихме да вземе
със себе си инструкцията на апаратурата - просто за запознаване с някои от
предварителните операции и манипулации, докато аз допълнително изпратя
татковата. Още на летището махнах и нея от куфара, защото много тежеше в
папката – и нейните листи наброяват доста като количество, които разпечатах на
работа и подредих в нарочна папка. Сега обаче, понеже напоследък много се
изучихме и усвоихме из основи тънкостите на компютърното дело, вместо на хартия
изпращам този документ като отделен файл, записан в един от дисковете - трябва
някой на компютър само да го отвори, след което да го разпечата на “хартиен
носител”, както се изразяват “учéните”. Вчера отправих официално запитване,
отнесено директно към щаб квартирата на JVC, с въпрос дали пък случайно нямат
тази книжка на някакъв друг, по-разбираем от шибания им английски език: да речем
руски, дори немски или някакъв по-висш и престижен славянски език, какъвто определено
е българският. Довечера ще проверя на Интернета какво са ми отговорили.
От сега нататък вече
най-усилено започвам заниманията си по долната площадка. Теренът ми е подготвен,
нанесъл съм си плочите; камъните също. Остава само да накроя парчетата и да
почне реденето им. В понеделник беше почивен ден - като се завърнахме от
моабета, аз отидох да си довърша започнатата и зарязана по средата работа в
новата къща. На бърза ръка оправих всичко и се прибрах, за да продължа с
шетането из нашия имот. Имахме с Даниелчето няколко насаждения да боднем тук и
там покрай лехите в градината, та с това си уплътнихме деня, вместо да скучаем
и да се търкаляме по креватите. Иначе някаква друга сериозна дейност не е
извършвана. Междувременно, за да се движа поне из града, монтирах резервното
колело на моята кола - нали й беше спукана гумата. Точно до мястото, където
работи съседа Рон има сервиз за гуми, та му я дадох там да й ударят една лепенка.
Снощи я сложих обратно и всичко си отиде по местата – отново сме готови за
огромните разстояния на Австралия и бясната надпревара по пътищата й.
20.06.2006 – Ба мааму, одисеята ми продължава. Питам се само: где ще й е края, а
отговор още нямам - бил нейде отнесен, далече в безкрая! Миналата седмица
работих каквото работих за благото и развитието на капиталистическия строй в
продължение на цели два дни и си взех останалите два (четвъртък и петък) като
почивни (но пък и неплатени). Предадох задачата, по която се занимавах в
последно време, за да могат кочите глави хубавичко да я огледат от всичките й
страни и евентуално да я утвърдят за следващия етап на изработката. Това с
Божията милост и благоволение се случи и аз, именно благодарение на този триумфален
факт, все още съм на работа – без самият да знам до кога ще ме търпят. Но преди
да стигна до въпросния толкова ключов момент в развитието ми, първо ще ви
подхвърля едно кратко експозе на уж “почивните” ми дни.
Както целият свят
знаеше вече, поставянето на плочките в долния двор бяха придвижени на дневен
ред с чувствително предимство пред всички останали стопански дейности в
частната ни собственост – свещена и неприкосновена. Площадката беше подготвена
идеално, всичките материали - струпани на камара в единият й край; оставаше
само да се започне работата, което винаги се е явявало в ролята си на
най-мъчителния елемент. В четвъртък аз почнах да разкроявам плочите. На
компютъра си имах разчертан целия план с точност до хилядната част от
милиметъра - знаех вече от какво по колко ми трябва като количество. Всичко
беше така разчетено и пресметнато, че да режа плочите наполовина, използвайки и
двете им части. Цяла сутрин се занимавах с тяхното разчертаване (белязах с
молива къде им е средата, че да карам по-лесно по линията, когато ги режа).
После отидох да търся машина с диамантен диск. Та хá тук, хá там – машинки имат
бол, ама за използването им искат и пари, изедниците (а пък ние, които сме
родом от старославно Габрово никак не обичаме да плащаме ей така, заради онзи
дето клати гората). На края като ги зачесах с моя малкия ъглошлайф и проблемът
ми се реши безплатно. Е, падна малко игра и бъзикня, но това не влиза в
калкулациите. Технологията ми беше малко първобитна, но пък иначе доста успешна
(още повече, че съседът го нямаше да ми се смее и подиграва на техническия
гений и смелия инженерен подход към темата) – първо режа от едната страна до
средата; после обръщам плочката от другата, защото поначало самия диск е малък,
а плочите дебели и разделянето им не можеше да стане само с една операция. На
края разчупвам половинките с чука и длетото – все пак и художествено творчество
трябваше да се прояви някакво; нали сме наследници на уста Никола Фичев. След
цялата тази гнусна и противна процедура по разполовяването на плочите,
заглаждам всички остри ръбове и оръфаните им краища - пак с машинката, разбира
се; че няма да ги стържа с ноктите си, я? И така, та цял шибан ден – заринат в
прах и пепел, облян в псувни и пот, подложен на неимоверна шумотевица, от която
и сега дори ушите ми продължават да пищят и се стряскам нощем насън (не, не –
до напикаване още не съм стигнал, но пък виж: нощните полюции ги владея до
съвършенство, ако тук пита някой или просто се интересува). По някое време
Даниела си дойде от работа; доведе малката от училище – последваха ритуалите по
ядене, свирене, къпане и така първият почивен ден мина успешно. А това беше
само подготовката за настъплението…
Следващия ден
(петък) започна вече и същинската битка по плацдарма на събитията (плочника, в
случая). Като по някакво чудо Даниела не беше на работа. Аз заведох Ванеса на
училище и на връщане докарах едно ремарке с пясък – само колкото за начало и да
видя кое как става. Постлах първо няколко ката найлонови чували директно върху
пръстта, която предварително бях напоил обилно с отрова против плевели, треви и
други израстъци. Теоретично този дебел пластмасов слой също няма да позволява
на тези растения да избиват нагоре и да се показват между фугите на плочите. На
всичкото отгоре тези торби ги бях крал от завода - дори вече и не помня с каква
точно цел съм им посегнал, но определено е била благородна; аз иначе чуждо не
барам, освен ако нямам в главата си само чисти и свети подбуди като мотиви и
подтик към иначе малко криминалното и не твърде Богоугодното деяние. Вместо
обаче да изхвърлям въпросния материал, реших да го погреба в земята по
предназначение си. Това мероприятие ние с Краси не го проведохме, когато
редихме плочите в горния двор и сега постоянно скубя разни треволяци, които
израстват отдолу. Но за там вече имам други кардинални и по-драстични решения,
които ще спрат този растителен процес веднъж завинаги. Друга, не по-безобидна
напаст са и мравките, които не знам защо, но намират за свое много забавно
приключение да ми вадят пясъка от между плочите и да си го трупат на купчинки.
Малко им остава и на тях от това своеобразно удоволствие, защото така ще ги
напръскам, че ще им отровя и гнездата чак – мръсна, дребна и трудолюбива, гадна
твар!...
Та, значи -
стигнахме до пясъка. Като се прибрах, с Даниела веднага почнахме да го нанасяме
надолу и да го разстилам по площадката. При мене бате, няма такива “Ама дай да
си изпия кафето поне…” и “Чакай да си допуша цигарата, че ей сега я запалих…” –
скачаш долу в окопа и ровиш до посиняване на аналното отверстие. Бях спрял
колата отпред на площадката пред гаража - от ремаркето товарим с лопати
количката на съседа, аз я карам до стълбите отзад; после с кофи отнасяме малко
количество, за да не ми тежи чак толкова и останалото с количката го тътрузя по
стъпалата надолу, когато последната е вече малко по-лека. И така - чак до края
на ливадата. Такава беше технологията на процедурата – и отново: малко подобна
като на египетските роби, но по-съвършена поне на мен и за момента не ми беше
известна.
Като разстлахме
първото ремарке с пясък, аз даже започнах да редя отгоре му и плочите. Това
също не беше кой знае колко бърз или приятен процес, но поне видях как става
цялата работа и доказах на себе си, че не е и чак толкова сложен. Та нали и
майсторите, дето това им е работата и с тоя занаят си вадят хляба, в края на
краищата не са с по две пишки, ами само с една като мен. А пък щом като те го
могат с килийното си образование, значи и аз бих го можел с моето, дето е само
до трети клас (или пък “бих го могъл”? - ау-у, че интересно глаголно време се
получи; то е уникално и едва ли ще го има някъде из читанките). Дадох си дори и
малко наклон, че като вали дъжда да се изтича в езерото. В горния двор, от
прекалено висшият ни майсторлък с “майстора”, се получиха две падини, където
при валеж водата се задържа на локви и отстрани погледнато е много грозно;
башка дето е и срамота за дюлгерските ни способности. Сега на тези места трябва
да се извадят плочите, да им се подложи малко пясък отдолу и после пак да се
наредят. Добре ама аз нали все време нямам за корекции на вече направеното -
гледам предимно новите си обекти да приключвам, защото премиалните идват именно
от тях, а не от ремонта на старите. Иначе капитализмът си е баш добър строй, но
от време на време ни трябва и малко социализъм - за известно напомняне с цел да
не се самозабравяме...
Както и да е – по
едно време пясъкът в каручката свърши и с Даниела решихме да отидем още същия
ден за две допълнителни ремаркета, вместо аз да ходя сам на другия ден и да си
разпокъсвам времето. Така и стана, само че цял следобед мъкнахме пясък надолу,
та ми се откачиха чак кокалите от ставите вече към края на деня. Но пък
материалът стигна до последната кофа и площта беше подготвена напълно за
окончателното нареждането на плочите отгоре. С тази мъчителна операция
приключих едва в събота, когато през целия ден не мръднах от шибания плочник,
но пък го наредих до самият му край А пък един кучешки студ беше долу до водата
– хем примесен и с малко вятър, от онзи Сливенския; най-гадният. Пясъкът също
беше мокър от дъждовете, а аз се въргалях из него като прасе в тикви – абе,
голяма мизерия беше, няма какво да се лъжем. На краката си нахлузих по две
найлонови торбички от супермаркета и чак тогава ги наврях в миризливите обувки.
Така поне се опазих от измръзване първа степен, но пръстите си на ръцете не ги
чувствах – в казармата барем носех ръкавици с два пръста, а тук – гола кожа. И
колчем изпадна в такава или подобна физическа и душевна депресия, та все за
комунистите се сещам и все с добро си ги споменавам – нихното семенце дано
изсъхне, кьораво да се не намери, вдън земята черната дано потъне! Къде ли щях
сега да бъда, ако не бяха те? - ако не бяха изкрали като пладнешки разбойници
(но защо като? – че те са си...) на единият ми дядо нивите и ако не ги бяха интернирали
към Вратцата с баба ми Софийка? Ами ако не бяха обрали стоката пък на другият
ми дядо от дюкяна, барабар с чергите и инструментите, а?! Па си викам на акъла
– добре все пак че бяха те, та ни прокудиха на п*****а си майна чак, че иначе
кой знае какъв дебел и рязан курац щяхме да си джвакаме под тяхното тъй мъдро и
далновидно ръководство (пардон – диктатура на “пролетариата” беше думата). Та,
благодарим ти, партийо любима, че ни направи от живота - вместо да е само лято,
да си дремизгаме във вечната му зима!...
Напоследък, дори в
Австралия и въпреки нейните светли бъднини, нещо взе и времето й да се разваля
и да удря повечето на Сибир, вместо да напомня за знойните тропически нощи на
Екваториална Гвинея или поне на слънчева Сомалия откъм обратната страна на
черния континент. Вечерта даже преваля малък дъждец, който за малко щеше да се пресече
в сняг като на Петрохан (само че специално в този кратък контекст, аз не
наденицата от миналото, ами настоящият Старопланински проход имах предвид).
Така, след тази
успешна офанзива на трудовия фронт, за неделята ми бяха останали да скроя само
няколко малки парченца плочки, с които завърших напълно и този грандиозен обект
– лично за мен, един истински гигант на социалистическото ни строителство. До
обяд втасах с всичко и му ударих катинара. Остава само да се циментират плочите
по краищата, да им се залеят фугите, ситен пясък да се разхвърля отгоре за
попълване на аралъците, но наред с това времето трябва да е идеално сухо. А пък
то от два дни вали дъжд, който сериозно ще осуети тези мои смели насрещни
планове. Иначе, за да си почина по-активно от почивните дни, в неделния
следобед с Ванеса ходихме по разходки, на пазар и т.н.
Най-после завърших
първата си професионална продукция, излязла от новата видеокамера. Макар и
малко беден откъм ефекти, записът е с разкошно качество и много скоро ще го
прехвърля на диск. Дано и Еми да ви донесе армаганите час по-скоро. Чакам всеки
момент специалистите от JVC да ми се обадят дали имат описанието за
устройството на татко на друг език. Ако ли не, ще го изпратя на английски във
вида си, в който е сега, а пък там вече ще се оправяте някак си. Очертава се да
имам работа до края на тази седмица, а пък от там нататък - ще видим. Друго
интересно за сега няма (че то и преди не имало нищо забавно); ще гледам да пиша
отново до последния възможен миг, след което изпращам дисковете със снимките,
писмото и т.н.
Хайде, здравейте и от мен, скъпи родители наши. Ачи пак
ме “натовари” с пускането на писмото, защото днес почивам. Аз не знам той какво
вече е написал – понеже бързам за пощата и за това драскам набързо няколко от
най-актуалните новини около нас; дано само да не се повторя с неговата
изчерпателна информация. Нашето малко Неси излиза във ваканция от утре (22 Юни)
до 17 Юли. През този период за няколко дни ще я погледат в училището – от
занималнята децата ги водят на кино или по концерти; след което ще я поема аз
(ще си взема отпуск от работата за десетина дни). През това време смятахме да
ходим при Сашко в Аделаида, но плановете ни се смениха - къщата им все още не е
готова и поради тези причини при тях ще отидем чак в края на Септември (тогава
пък е другата ваканция на Неси) - така хем ще изчакаме и появата на бебето (чакаме
мома). Е, за сега ще обикаляме из Gold Coast и ще учим български - Ванеса вече
се опитва да чете и пише доста успешно, но й трябва още, че малко смесва двата
езика... Както тате - нали знаете, без натискане не става. Дай Боже да успее да
се изучи, че да оправдае парите, които даваме за училището й.
Обичаме ви всички: Даниела, Ачи и Ванеса…
Няма коментари:
Публикуване на коментар