Скъпи и обични
родители наши – приятели, другари, мои братя! (само дето не се разделяме и все
още не сме си тръгнали по пътя, по който често имало бури и вятър, но пък те не
ще ни разделят – нали така се разбрахме в началото)…
Ето, че най-после
успях да намеря няколко безценни минути свободно време, за да ви драсна някой и
друг успокоителен ред (след известното ми затишие и дни на тягостно мълчание).
През изминалите вече няколко седмици (откакто ви изпратих малката си и скромна
пратка), доста вода изтече покрай нас (в буквален и преносен смисъл), доста
неща се и случиха около нас, които с подчертано задоволство (но и с известна
скрита тревога....) отбелязвам, че са относително добри и положителни. Не знам
до кога ще бъде все така, но за сега това е факт. А пък в следващите си редове
ще се опитам малко по-последователно и смислено (доколкото това ми се отдава)
да нахвърлям и поясненията, свързани с тези най-пресни събития, развили се така
внезапно и стихийно през последните дни.
Първата ми уговорка
с всички вас е, че докато сколасам да си седна на гъза с молива в ръка,
установих че съм забравил номера на моето предишно писмо (а пък както не си и
записвам – ето ви вече реалната предпоставка за допуснати грешки и разминаване
в информацията...). В най-пряка връзка с гореизложеното, аз по съвсем смътни
спомени положих числото 18 в началото на листа, но пък то спокойно можеше да
бъде и 17. Както и да е – поредният номер е точно следващия, след пратката на
DVD-та, снимки и т.н. Спомням си, че през този период поваляха и доста обилни
дъждове, което в моя случай дойде най-добре дошло за подготовката на дисковете,
филмите и т.н. Друг, в известен смисъл ускорител или катализатор на писателския
ми процес, беше и този мой размазан с чука пръст на ръката, заради травмите и
последствията от които аз не бях в много подходящо състояние за тежка физическа
работа по двора. Кое обаче е най-гадното от всичко до сега, което баш в настоящия
момент ме хвърли в тежки клетви и псувни, премесени със скверните ми, патологични
заклинания? - съдейки по календарното време, измерено в дни от седмицата и
месеци на годината, в този миг на умопомрачение аз от своя страна установих, че
на мен действително ми се губи една писмена кореспонденция между моята скромна
личност и останалия свят на разруха, горест и печал.
Сега виждам, че
обменът на информационен поток е прекъснал някъде назад във времето, който аз
по никакъв начин не бих могъл да възстановя или пресъздам, по простата причина,
че вече съм забравил онова, с което съм ви занимавал в редовете на изгубения си
задочен репортаж. Вероятно именно там е станало на дума, че аз успешно съм
завършил шибаните стъпала към долната площадка; пак от там щяхте да прочетете
(защото не е имало и как по друг начин да узнаете), че самата пък нея като
такава вече е покрита с плочи и че аз дори съм преместил строителния обект на
страничната пътека, където също ме очаква подобна неравна борба с бетони,
плочки и канапи, от които взех да си губя ерекцията напоследък. Не може да не
съм се похвалил на всеослушание, че нанасяйки серия от мощни удари с гумения
чук по същите бетонни плочки, с благородните си намерения уж да ги подредя в
правилните им геометрични форми по предварително опънатия ми конец, един такъв
случаен удар така страхотно уцели нещастният ми шибан пръст на лявата ръка, че
на мен ми се явиха всичките светии пред очите, а от последните започнаха да
излизат искри, премесени със сълзи и естествено сополи от другите ми дупки по
лицето. Шурнаха реки от кърви, сякаш бях заклал някоя породиста свиня в
касапницата; последваха бърза и неотложна медицинска помощ, превързочни
процедури и амбулаторни действия, осигурени ми от дежурната старша сестра по
лазарет (макар, че нямах никакво друго здравно осигуряване, освен моята дълбока
и безпределна обич, която продължавам да изпитвам към нея). При вида на
сплескания си като сплут домат палец, на мен тутакси ми прилоша все едно че
видях самата Смърт с косата, която беше дошла на плочника малко прибързано и не
съвсем навременно да ме приюти в свърталището си – кратък миг след това със
задоволство установих, че все пак пред мен стоеше не някоя друга, а именно
милосердната ми сестрица от “Пирогов” в лицето на стрина ви Дана – Господ
здраве да й дава да се грижи все така добре за ближния и изпадналите в беда
себеподобни. Него ден трудовашката ми смяна беше много кратичка и непълноценна
- поради контузването от трудовата злополука аз бързо-бързо се прибрах у нас,
като посрано в детските ясли хлапе. Сега разбира се, на пръстчето ми бавно взе
да му минава болката и полека-лека почна да възстановява първоначалното си
човешко оформление – защото пък до съвсем скоро мязаше на маймунска лапа. В
резултат на натъртването и като част от оздравителния процес, онази вечер ми
падна нокътя - сега на мястото на стария и грозен израстък расте друг, почти
седефен и много по-красив от предния. Като цяло пръста отдавна вече не ме боли
и се надявам, че за Коледа ще бъда чисто нов като излязъл от журналите на
Медицинска Академия - София.
През този забулен в
мъглявини и недомлъвки период от време, освен че свърших доволно много работа в
частния си сектор, аз съумях да се явя и на няколко интервюта за работа, като
от едно място най-после ме харесаха, отначало поне само на външен вид и веднага
(още на следващия ден…) ме наеха (сякаш не кандидатствах за една толкова престижна
инженерна позиция, ами за мястото на някоя нискоразрядна, третоешелонна
магистрална проститутка; моля-моля, само без предварителни обиди и излишни
квалификации: с цялата си мъжка същност и солидарност, аз тук по никакъв начин
не искам да подценя труда на любовните жрици, без които животът ни би бил
немислим - просто дадох един малък нагледен пример като сравнение за степен на
професионална значимост). Погледнато от друга страна обаче, това пък е точно
мястото, което отдавна преследвам като гладен лешояд и за което само съм си
мечтал, че един ден дори и аз (без да бъда долен проститутин…) мога да работя
там. И ето ти го(в)нá, че сега съм баш, където най-много си трябва в личен план
и служебна перспектива.
Тук, в очертанията
на наше село Gold Coast строят огромна станция за преработка на солената морска
вода и превръщането й в питейна. Водната криза се засилва с всеки изминат ден,
нивата на язовирите драстично спадат, някои от тях дори пресъхват; паралелно с
това сушата настъпва с жестоки темпове и катастрофални за човечество и природа
последици, а пък дъждовете изобщо не валят, макар че по телевизията ги
прогнозират почти всяка вечер в емисиите си за предсказване на времето. Така че
въпросното съоръжение се явява най-актуалното промишлено творение на този век и
особено в тази толкова сушава напоследък част на света. Даже аз някак си се
чувствам малко горд, че станах една нищожна частица от този иначе толкова
крупен национален обект.
Между митарствата ми
по отделните интервюта за работа, успях да посвърша и някои дворни задачи в частното
стопанство – независимо че с болен и размазан пръст, покрих с плочки пътеката
откъм страничната част на къщата. Огромната купчина плочи, която беше складирана
пред кофите за боклук отдавна вече изчезна и всяко парче влезе в своята употреба.
Отначало това беше само една съвсем извънредна задача, с която нямах никакви
намерения да се занимавам на тоя етап, но пък различни допълнителни
обстоятелства подтикнаха започването й, както и съответното й успешно
приключване. След това отново се насочих към довършителните мероприятия в
долната площадка до езерото. Запълних с камъни и цимент всички фуги от страната
на каменния дувар и дори почнах да редя керемидите по него. Междувременно
започнах и шибаната си нова работа, която колкото и да е приятна, забавна,
увлекателна и предизвикваща едва ли не сладострастна наслада и разтърсващ
оргазъм, в края на краищата тя си остава нищо повече от едно мощно средство за
препитание и много добър източник на средства за съществуване. Да им еба аз
професионалната удовлетвореност, социалната признателност и всичкият им
инженеро-технически престиж от Марксистко-Ленинските книги и партийни лозунги,
след като по цял ден съм зает с тях и блъскам като вол от тъмно до тъмно! По
този начин за същинската ми работа по двора отново остават единствено кратките
съботни и неделни дни, в които и аз по нещо да отхвърлям от моя нескончаем
списък със задачи за изпълнение. Тези едва 4-5 седмици, през които аз бях
останал без официална трудова ангажираност, от своя страна не напреднах особено
много по домашните обекти – веднъж поради дъждовното време и неподходящи
климатични условия за работа под открито небе, както и поради временната си и
частична нетрудоспособност: нали си ударих палеца на ръката с гумената матара,
докато редих плочите по страничната пътека и ги набивах в пясъка. Ба мааму,
спомням си за това и пак ме полазват ледените тръпки по гърба - така идиотски
се халосах с чука, че да се бях прицелвал пак нямаше да мога да се улуча така
добре и толкова точно. Но то, строителството си е като една малка гражданска
война – едни падат покосени, други се изправят от пепелищата; демек, иска си
съответните жертви и онó си ги взема сегиз-тогиз, какъвто беше и моя случай...
През този неопределен
период от време, в един от почивните му дни у нас идваха Крумчови, та заедно с
тях ходихме на българското събиране в Бризбън. Видях се с баба ти Цонка, Ива,
Васил, Албена - другите персони така или иначе не ги познавате. Него ден Ани
пък беше завела техните на някаква екскурзия и не дойдоха на сбирката. Това
социално мероприятие ми хареса много и комай ще почнем по-често да посещаваме
тези задушевни землячески срещи. За жалост баш тогава Даниела беше на работа,
та аз ходих само с Ванеса. Тя пощръкля от игра с другите дечурлига в един голям
парк, където се проведе тържеството...
28.09.2006 – За да продължа с мисълта си от вчера уточнявам, че българското парти
всъщност беше в събота - аз тъкмо вече бях работил цели два дни на общинската
нива (четвъртък и петък). Крумчови пристигнаха в петък вечерта, но моабета беше
насрочен за къщата на Мартин и Даринка. Така те пристигнаха направо там, а
после вече щяхме да се връщаме в къщи, че да спят у нас. У Даринкини веселбата
тъкмо взе своя връх под формата на юнашки и хайдушки песни, когато малко след
полунощ трябваше да разтуряме певческите хорове и групи. И само половин час
по-късно, веднъж прибрали се в къщи, веселието започна на нова сметка – от
салатите, през аперитивите, та чак до музики, зурни и гайди. По някое време
призори на Крум жена му извади от колата един диск с руска циганска музика –
ама страхотен! Аз съм го записал нарочно за вас, като направих още едно копие и
за чичо Божко. Така под звуците на цигулки, кастанети и 7-струнни китари,
осъмнахме с тези стари и апокрифни руски романси – че и баят пукница опукахме,
да не ни е уроки.
На другият ден, след
като пихме профилактични кафета, ядохме изтрезвителни чорби и супи съгласно
възстановителните от среднощния махмурлук процедури, тогава вече всички отидохме
на българското парти (през това време Даниелчето се завлече на работа – как е
отишла обаче и какво точно е правила там, за мен остава непонятно и продължава
да бъде една скрита зад бял болничен чаршаф загадка, след като и тя сръбна
порядъчно наравно с нас).
В неделя аз успях да
циментирам няколко мижави керемидки на дуварчето, а Даниела пак замина на
работа; малко по-късно дойдоха Неничко с гаджето си Лин. Хайде, излязохме и с
тях по сладоледи, разходки и други развлечения за губене на времето, след което
се прибрахме обратно в къщи. Вечеряхме всички заедно и те си тръгнаха за
Бризбън. Работната ми седмица започна отново - успешно за сега. Сутрин аз водя
Неси на училище и я оставям в 07:00. От там, след няколкокилометрова бясна
надпревара по улиците на града, в 07:30 съм вече заел седалищната си позиция
пред компютъра на бюрото в офиса. Следобедите пък Даниела я прибира към къщи в
15:30 – почти веднага със завършването на нейната смяна. Такъв е графика ни по
време на учебните занятия; така ще бъде и през ваканциите. Иначе в почивните
дни на Даниела, Ванеса не ходи толкова рано на забавачницата поне, а се
занимават двете с нещо. Най-често отиват на пазар, където безмилостно трошат
пари за всякакви глупости и безсмислици...
29.09.2006 – Пфу-у, дойде и заветния петък най-после! Каква огромна радост изпитвам и
само какво облекчение - като след прясно изсран двуседмичен запек! Снощи
Даниелчето като ми пощръкля нещо по вечеря и отиде в магазина да купи един
електрически грил/скара. Яла била в Аделаида печено месо на такава скара и
решила, че последното било чудно – чудно, ама в Аделаида, бе мойто момиче! За
чий курац ми ги мъкнеш тези изгъзици под покрива?! Е, опекохме и ние снощи
няколко мизерни мръвки, но онова пуши като кебапчийница - в стаята ни още мирише
на пърлен коч и комай това уникално “съоръжение” ще го ползваме само на двора.
Обаче аз на двора си паля огън като първобитните хора – за какъв грездей ми е
тази шибана техническа новост? Така или иначе, довечера ще й бъде сефтето
отвън. Изписвайки настоящите си редове пък, за пореден път установявам известни
пропуски и тъмни петна в информационния поток от тази част на света, с който
много отдавна редовно ви обливам. Преди известно време Даниела и Ванеса ходиха
до Аделаида да се видят с наш Сашко. В един от дните тя се обадила и на Жоро,
който я поканил на гости. До тук добре – обаче Жоро е голям майстор готвач и
изкусен кулинар. Та той имал такъв грил у тях и гощавал Даниела с някакви
печива директно от скарата. И нашата като се навила още от тогаз – брей, не
миряса шопската й душица, дорде не докляса същия грил и у нас. Сега към склада
с кухненския си инвентар зачислихме още една непотребност със статут на
паметник.
Иначе други новини
около нас няма. Чакам с подчертано нетърпение да получите поредната ни пратка,
за да чуя вашите отзиви относно качеството на снимките и филмите. Няма да се
отчайвате обаче – ние много скоро пак ще изпратим нещо дребно. Вярно е, нищо не
може да запълни бездните и празнините от нашата липса, запилени чак в
най-долния ъгъл от края на света; пардон - на гъза на географията беше
по-точния литературен израз. За момента нямам много нагледен материал за
описване, но пък за сметка на това все ще се намери нещо друго - де някоя
“нова” стара песен, де снимки, филмче и т.н. Утре ще гледам да поотвъртя малко
повечко работа по керемидите на дувара – всичко става много хубаво и красиво,
обаче и на мен баят ми дотегна и ужасно се отегчих от тези безконечни строителни
дейности. Аз не ставам, дип, много за дюлгерин – моята душа е нежна и извисена;
дай ми на мен да ям и да пия – не ме карай бетони да ти разбърквам и киречи да
ти мажа; ебаси орисията, която ме споходи на стари години! Уж мърдам бавно и
старателно, обаче имам барем още 1/3 от цялата дължина на дувара, по която да
се налепят керемидите. След това пък почват разни други завършителни процедури:
миене с киселина зацапаните петна от цимента, после обливане обилно с вода и
чак когато повърхността изсъхне идеално, всичко това се намазва с едно
специално покритие за камъни. После трябва да се фугират плочките на долния
двор, а преди това трябва да направя герана. Доста неща има пред мен - изобщо
не мога да се оплача от скука. А пък ми се завива свят само докато изписвам
онова, което тепърва ми предстои – писна ми вече!
03.10.2006 – Постепенно навлязохме в последното тримесечие на почти отиващата си
2006. Аз обаче не успях да напиша нищо през изминалите дни - все по нещо ми се
случваше, за да осуети моите набедени литературни наклонности. Днес вече с
няколко думи ще си опиша ситуацията към настоящия момент, че стана срамота –
един ден да не им драсна нещо и хората веднага си помислят, като да са се
отървали вече от мен; че съм се затрил, с други думи – а пък то няма такова
нещо.
В петък вечерта пак
бяхме на “грил-бар”, само че този път отвън на двора заради пушилката. Е,
скарата си работи добре, обаче не е като кюмюра. Ама нали Даниелчето ми е
щастливо със своята покупка - другото е вятър; ибаз го, както мъдро би казал моят
скъп баща. Същата петъчна вечер аз пак опалих пещта с разни изостанали клонаци,
дървени изрезки и всякакви боклуци, но огънят ни беше отстрани само за
гарнитура – мръвките си обаче пак ги ядохме поднесени от електрическия грил. По
всичко изглеждаше да се бяхме и сериозно почерпили, защото аз специално отчетох
следващия си ден като възстановителен след катастрофален запой и дори на
моменти мързелив. Малкото пък сутринта му прилоша и повърна, с което даде
началото на своите болнични и безгрижни ваканционни дни. Яло ли е нещо, в
боклуци ли се е ровило не знаем със сигурност, но е хванало от някъде някакъв
ужасен микроб, дето едва днес (вече вторник) взе да го отпуска. Повръща всичко,
което лапне - ни лекарства помагат, нито супи, ни води. В събота през деня
Ванеса не беше чак толкова зле - но все прилягваше една такава, умърлушена и
необичайното за нея тиха; не яде нищо през целия ден; в неделя сутринта пак
повръща, а вечерта вече вдигна близо 40°C. В понеделник Дани я води на лекар -
имало някаква епидемия и щяло да й мине от само себе си. Е, позна бе, докторът
- какъв специалист само! Че то туй и аз го знаех; дори с моите елементарни
познания по гинекология. Няма лекарства, няма сиропи - да си била лежала в
кревата и да чакала да й мине. Ей така лекуват тук – да пази Господ от болести,
че сий’бало мамата; и здрав да е човека, га иде на лекар и тутакси му се
влошава здравината...
Както и да е – аз,
след като хубавичко си починах в събота поради махмурлука, от който страдах
почти през целия ден, едва в неделята се залових да завърша керемидите по
дувара; онзи, дето с татко го градихме. Всичко стана много добре - от сега нататък
предстоят само заключителните му процедури, които обаче най-вероятно ще се
отложат, защото трябва да мисля нещо за асмалъка. От дъждовете лозите полудяха
пак и много искам да ги вдигна нагоре, за да почнат да си растат като хората.
Мисля да връзвам някакви телове между лампата, комина на огнището и стряхата на
къщата. За себе си аз още нямам ясна представа от цялата тая работа и какво
точно ми предстои, но моя “професор” по лозаро-винарство и академик по отглеждането
на асми и гроздови масиви каза, че това било много просто и че за половин час
щяло да бъде готово. Ще видя чак в събота колко това е така – едва като го
почна, тогава ще правя ТРЗ-анализи и нормиране на труда по работната карта...
Пръстта в долния дувар
е много хубава, но в същото време въди много плевели, треви и други вредни
посеви. След като завърших с другите строителни мероприятия, онзи ден се хванах
и да оплевя нивата – ей тъй, да си направя кефа с малко разнообразие и докато
си почивам. Специално там, отгоре ще сложим слама и талаш, за да задуши
израстъците - така се изказа специалиста (и) по агрономството, Рон.
Вероятно вече
забелязвате, че не само ние самите като умствен багаж и капацитет, но отделно
от всичко сме заобиколени и от всякакви други мислители, разбирачи и академици
от най-висок ранг и мозъчен потенциал. Роза например “разбира” от дърводелство,
домашен интериор, външна архитектура и вътрешна украса, цветови гами и
хроматични съотношения между боите, както и от процентното съдържание на
цимента в бетона, след отношението на чешмяната вода спрямо количествата на
речния пясък и баластра. Наш Роналд включва в себе си солидни познания от
гиризчийството, вещ е по строеж и наклон на покриви, лакомици и улуци, комини, арматуризъм и
бетонолеене; също така той прекрасно разбира от употребата на бренди, мастика и
други подобни напитки. Даниела пък е много образована по всякакви медицински,
патологични, невралгични, строителни и въобще корпоративни въпроси, което ми е
най-лесно да кажа в нейния частен случай, за да не изброявам безкрайното
множество от общосумарната й компетентност, която носи подире си като единствен
белег на своя шопски джинс от аристократичен произход. За мен ли – е, че то за
мен просто не остана никаква проява на тематично разбирачество и вещина. Ето
защо, като плод и в резултат на пословичната си скромност, аз завеждам само
изпълнителната власт – т.е., изпълнявам прищевките на властите, пречупени обаче
през собственото усмотрение на помътненият ми пиянски поглед.
Предстои ми първо да
измия всички камъни и керемиди с 10% киселинен разтвор; после да ги изплакна
обилно с вода. След като търпеливо ги изчакам да изсъхнат идеално на слънцето,
тогава чак ще ги намажа с едно специално вещество, че да ми лъщят и не месечината
дори. Да де, ама пък още по-първо трябва да направя асмалъка – абе, аз като ви казвам,
че положенийцето мамката сий’бало, значи то наистина си я е ебало; безусловно и
брутално...
Иначе другите неща
около нас са си наред - новата ми работата също върви гладко и безаварийно,
поне за сега. Тези дни и детето оздравя - от днес вече възобновяваме
съвместните ни музикални репетиции, защото то в продължение на два дена лежа,
горкото, на миндера и не беше много в състояние на творческа треска и висока
културна изява. От снощното съобщение разбрах за предстоящата ви екскурзия до
о-в Тасос - много се зарадвахме на това ваше начинание. Искрено се надяваме и
ви пожелаваме да си изкарате ваканционните дни приятно, както и да направите
много снимки, че да ни ги изпратите. Аз, специално в това географско
направление си останах малко ограничен и скопен като някой селски нерез – по-надолу
от нашите иначе много китни градчета Гоце Делчев и Петрич не съм слизал, че
нали навремето комунягите ги беше страх да не би случайно да ни изтърват от
константното си наблюдение върху изграждането и извисяването на нашите
всестранно развити личности, та не ни пускаха много-много да се щъкаме по
света. Е, разбира се пътуванията ни до циганска Румъния и до братският им
Съветски Съюз бяха високо поощрявани и партийно насърчавани от тогавашната
власт. Но пък виж: да си изплакнеш топките на Адриатика, да ги топнеш в Бялото
море или пък да ги отъркаш у люспите на някоя нимфа по Средиземноморието – това
вече беше табуто на табутата повдигнато на “n”-та степен; особено пък за такива
белязани неблагонадеждници и паразити, с качества и пороци най-надлежно
описани, прономеровани и старателно прошнуровани в личното ми досие (баш на туй
място пък, щях да си изпусна езика и да кажа: “Хá, ‘йешти ми сега курчецът,
барабар със свитата си от плебеи и цялата ви шибана комсомолска правда!”, но
своевременно се въздържах от вроденото си чувство на приличие, висок граждански
морал и особено поради дълбоките си духовни ценности, с каквито буквално съм
преситен и напоследък изобилствам като кокоши изпражнения в полог на петел)…
06.10.2006 – В отсамната страна на кълбото вече стана петък, а пък вие по това време
си разхождате дисагите из Гръцко - толкова много се радвам за вас, че там ще
бъдете заедно с добри и близки ваши приятели. Мислехме да се обаждаме по
телефона чак когато се завърнете от екскурзията си, но онази вечер не издържах,
докато не разбрах повече подробности около това ваше епично пътуване. Ние също
се стягаме за почивните събота и неделя, през които са запланувани да се
свършат купища неотложни задачи, но нека първо да видим кое как ще се развие -
обикновено предишните вечери, под влияние на спиртните изпарения и градуси, аз вземам
много смели и безумни решения, но последващите ги дни се оказват “дъждовни”,
поради което се “трудоустроявам” на дивана поне до обяд или докато ми преминат
последиците от махмурлука...
Довечера сме канени
на гости у съседите – тук, на кратко посещение по нашите земи се намират техни
роднини от Нова Зеландия, та заедно с целият им род ще направим една грандиозна
международна среща-събор, състояща се в представяне на националните ни
възможности по надмощие в областта на дългосрочното надяждане и надпиване
(смятам се за фаворит в тази дисциплина и едва ли ще им се дам да ме надвият).
Освен всички останали ритуали, дъщерята на съседите ще си води гаджето на
сгледа, че най-после да го представи на родителите си – нека видят и те
завалийките, с кого прекарва нощите си тя и на кого ще сговни живота, ако
евентуално се сгодят и вземат с това на пръв поглед свястно момче. Там работата
била станала много сериозна, според както ми се оплака съседа - можело да има дори
и сватба скоро, да не им е уроки на младежите (виж, за люлка не е ставало още
на дума, ако тук по-любопитните се интересуват и от тази тъй актуална социална
подробност). В този ред на мисли предполагам, че моят утрешен ден до голяма
степен ще зависи изключително от довечершното ми опиянение – ако изпадна отново
в някой алкохолен делириум, ебал съм ги у плочниците, ебал съм ги и в каменяците,
барабар с всичките съпровождащи ги строителни материали, варове и цименти. Ще
си почивам на пук на всичката работа, която ми тегне на шията. По план трябва
да направя асмалъка – но пък ако се заям нещо или заинатя като магаре на гърбав
мост, може и да не го направя. Смятам да запъна една талпа между лампата и
комина на огнището, а по нея да навия куки за телта (около 5-6 реда, не
повече); другият край на която дъска пък ще приловя към улука и стрехата на
къщата, пак със същите куки. То, както е тръгнало богата реколта от грозде
изобщо не се очаква, че да натежи много и да ми събори установката - шибаните
свраки и гарги го изяждат още дорде е сурово (зелено и неузряло, демек). Цялото
ми упражнение ще бъде извършено единствено заради самите лози и листата, от
които искам само да направят малко сянка в двора - а пък иначе гроздето ще си
го купуваме от магазина. Понякога то е толкова евтино, особено взето на едро от
пазара, та винаги се чудя: защо бре джанъм, за една бутилка вино в хоремага ми
искат по 15-20 долара, често пъти и по повече дори? Аз да съм бако някой, на
това хубаво грозде дето го имат тук, тая тяхна държава да съм я удавил във вино
и ракия – ама те нали са си малко простички, та всичко им е скъпо; особено пък
онова, с повечкото алкохолни градуси в съдържанието си. Също през предстоящия
уикенд съм замислил да си насадя и домати – както виждате, насрещните ми планове
са крупни и триумфални, досущ като социалистическите по отделни петилетки...
09.10.2006 – Ох, пак е понеделник – ау-уу, колко шибан ден е това! Когато Господ е
правил календара, трябвало да го прескочи барем чак до сряда и от четвъртък
насетне да му започва седмицата. А пък ето и точно какво вашите най-скъпи чеда
Божии - отрочета мирни и Християнски миряни, свършиха за времето, през което
отците им си развяваха байраците по Византийските земи далечни, нагазвайки
дълбоко в бойните поля на вожда им, Александър Македонски.
Първо в петък
вечерта, след необичайно ранната за нас и много скромна, почти монашеска
вечеря, още в 19:30 клепалото удари за молитва и всички ние легнахме със
собствените си прочитни книжки в ръце: аз все още с “Железният светилник”, а
Даниела - с преполовените вече “Преспански камбани”. Тя чете много бързо и
отделя значително повече време за четивата си от мен, докато аз, наред с
редовното си писателство, за момента изучавам обща нотна музика, теория на
петолинието и конкретни музикални термини с нашата малка Ванеса – от къде да ми
остане време и за книгите? Казвал съм и друг път, подчертавайки своя сериозен
физически недъг: нямам две глави, та да ползвам едната за четене, а другата –
за писане (докато с третата си правя децата, да речем). По този начин четенето
ми в живота значително изостава за сметка на писането, но пък аз не страдам чак
толкова много от това. После - у нас, в семейството ни цари правилното разпределение
на благата: кака ви Дана чете, докато аз пиша. “Чукча не читатель – он
писатель”, както е казал нявга поета. Като си заситих и преситих душата с
литературната храна на великият ни Талев, по някое време станах да изгледам
един филм по телевизията, а Даниелчето отдавна се беше вече отнесла в
съкровените си сладки сънища. За щастие малкото Неси оздравя напълно и с нея
веднага възстановихме нашите активни репетиции.
В събота станах
много рано сутринта и отидох да купувам тор и пръст за посевите си. После от
онзи големия магазин купих и 20 корена домати - като ще правим реколта, нека да
бъде голяма поне; да има достатъчно за вътрешния пазар, да направим малко за
износ по второ направление, както да хартисат известни количества, които пък да
раздадем безвъзмездно на бедните и на ония, които ги мързи да си посадят сами;
останалото ще затворим в буркани за зимнина, та с тях да посрещнем поне първите
удари на зараждащият се в света неокомунизъм и омразен постсоциализъм. За целта
купих по няколко стръка от всичките възможни сортове, че да видим кои ще
излязат най-сполучливи – които дадат най-обилен урожай, догодина само с такива
ще засаждаме плантацията в коритото. Прибрах се в къщи и се залових да садя
разсадите. Първо подготвих мястото, заравних го, нарочни дупки издълбах с един
кол – после ги насипах с тор и специална пръст, в която по оранжериите
отглеждат гъбите промишлено и в индустриални количества. На всяко гнездо има по
4 стръка домати, приловени на общ колец (в случая от икономични съображения).
Най-отдолу в земята има заровено по едно пластмасово шише от лимонада с
отрязано дъно, през което пък ще се извършва капковата мелиорация. Направих
дупка в тапата на шишето - пълни се с вода и тя бавно ще се изтича надолу и ще
удря право в корените на насажденията. Смятам, че по този иновативен и
авангарден аграрно-културен начин ще получим най-високи добиви от единица
корен. С тази нискоразрядна и неквалифицирана селскостопанска дейност се
гъзурчих през цялата сутрин, кажи-речи до обяд. През това време Ванеса свири и
репетира в къщи, а Дани естествено беше излязла по пазар, за да не участва
пряко в моята кооперативна бригада – по този начин ловко изплъзвайки се от
унизителния за нейните нежни столични ръчици изнурителен селски труд, на
какъвто пък сме си свикнали ние, по-простичките и недоучили се провинциални
типове.
Едва когато свърших
с всичко се сетих, че нямам колове за тези мои прословути домати. То, не че съм
мислил много за това, защото съседът ми беше обещал няколко парчета от
неговите. Когато отидох обаче оттатък да си ги взема, те се оказаха заключени в
неговата барака, а пък самите съседи още сутринта бяха заминали някъде на
почивка за цели две седмици. Сега трябваше аз сам да спасявам някак положението
и да се снабдявам с колове, за да не повредя бъдещата си реколта. Взех Ванеса с
мен и излязохме. Отидохме директно на бунището, където има и малък магазин, в
който продават все още годни неща, най-обикновено боклуци от всякакъв вид –
всичките изровени изпод купищата с отпадъчни продукти от битово и промишлено
естество. Трябваше ми и една дъска за асмата, която да прихвана със скоби към
тръбата на лампата, а другия й край да завинтя към комина. Оттук-оттам, в
крайна сметка намерихме каквото търсехме - вместо истински дървени колове за
домати, случайно се натъкнах на едни разкошни пръти бетонно желязо, дебели може
би ¾” ако не и повече, прилежно нарязани на по 1.60 м; ама чудни, бе – казвам
ви аз. Та за 5 броя от тях, за 3-те метра гредичка и един чифт обувки за мен платих
някакви си $6 целия масраф - много се зарадвах, че пак поминах с евтинийката.
Добре, ама после пък ме заяде крастата отвътре - да не би да съм се минал с тез
шибани железни пръти и да съм платил повече пари, отколкото е трябвало. Че от
там тичам обратно в редовния магазин, за да проверя колко струват нарочните
колци за домати, които също се продават на връзки: дървени, специално
подострени и т.н., но и разбира се скъпи. Тази последната констатация съвсем ме
зарадва, след като разбрах, че все пак не съм се преебал; за награда купих на
чемера един горещ карнак, заврян между две порязаници хляб (да помълчи малко,
барем докато й е пълна устата), турих я в една количка и си продължих пазара на
спокойствие. Трябваха ми скоби и куки. Намерих всичко и на края се прибрахме в
къщи доволни от покупките си.
След като хапнахме
набързо и по една обедна чорба от лапад, дейността ми продължи със скрояването
на дъската за асмата. Даниела ми я държи от единия край - аз бележа от другия;
ходя до работилницата, режа малко и пак мерим. По този първобитен начин на
няколко пъти докарахме ъгъла на гредата да легне точно по един от камъните на
облицовката. Белязах му дупката и тръгнах да го пробивам, че в него да стегна
дървената стойка. С моите тъпи свредла обаче това беше една абсолютно абсурдна
идея. Добре че на съседа машината (ударната) все още беше на съхранение при
мен, та с нея за един миг пробих отвора, сложих дюбел и всичко стана аламинут –
като по книга.
След като скроихме
дъската, отидох да я горя с пърлачката. После я изшкурих - стана по-хубава от
нова дори, особено когато я намазах и с масло на края. Дойде време и за
последния монтаж, вече на място. Пак викам Даниела да държи и почваме. Турих
две скоби, приловени за фенера и забих един тлъст шуруп към комина - трябва да
е яко и най-важното: вечно! И чак когато вече всичко свърши и таман да режем
лентата за откриването на обекта, оказа се, че гредата ми минава през едно от
стъпалата на стълбата, която бях разпънал да се кача до върха на комина. А така
не можех да я махна от там, защото я бях затворил с дъската; леле-еей, все съм
бил много прост и доволно глупав, ама пък и чак толкова да изпростея, сякаш не
е бивало никогиш – като гледам каква я бях свършил, та хем ме избива на смях,
хем на бяс, а устата ми бълва тежки вопли, стенания и култови попръжни, каквито
отсъстват и в сръбско-македонските речници даже! Или трябваше да режа стълбата
и да я прежаля, или да разваля всичко, което до този момент на откровение бях
вече съградил. Хайде, предприех по-разумния вариант - събаряй пак всичко на
земята, сваляй скоби, винтове, че да освободя шибаното стъпало на още
по-шибаната му стълба. После сложихме всичко обратно и денят приключи със слава
и почести. Кое-кое? - дали от първия път ли питате? Не-е, нищо подобно; това
също го правих по традиция на два пъти, за затвърждаване на знанията. В къщи
последваха ритуали от сорта на къпане, бръснене, свирене с Ванеса, вечери и
т.н. – всичко както му е редът. По някое време говорихме с Албенчето по
телефона, след което вечеринката ни приключи.
На другия ден, вече
неделя (т.е. вчера) на поляната до нас имаше битак. Сутринта ние с Неси
отидохме да му обиколим сергиите, а Даниела остана в бърлогата да си доспи и да
се гласи за посещение на сръбската черква. От битака купихме разни дреболии, малко
магданоз, някакви неизвестни семена уж за засяване на чубрица, както и едно
дръвче – то пък от люти чушки. Не растение, не корен, ами малко дърво - ставало
не по-голямо от нормален храст. А пък чушките му са много дребни и отровно люти
- ще го видим дали ще вирее из нашите почви...
10.10.2006 - До къде стигнах с разказа си вчера? – да, до битака. Значи - връщаме се
с много стока и “подаръци” за всички от сърце; Ванеса излиза отново, този път с
майка си и отиват първо на люлките, докато аз пия светкавично една спаначена
чорба и се хвърлям отчаяно и отривисто в калта по двора. Първо засадих
бурените. Турих по една връзка магданоз и чубрица между доматите. После се
залових за асмалъка. Бях купил едни куки, на които да връзвам телта. Махах
последния ред керемиди от къщата, че да се открие пространството над стряхата.
Там, от строежа на сградата са се образували едни неизползваеми ниши, в които
по мярка отрязах и монтирах малки и къси бичменца 70 x 70 мм - в последните пък
навих куките. Бях купил 4 бр. на първо време - закачих само тях и се убедих, че
стават за целта и предназначението си. После дойде време и за опъването на
телта. Разбира се от стотиците парчета, дето съм събирал по улиците, влачил от
къде ли не и крал от фабрики и предприятия, изобщо нищо не беше подходящо за
моя проект поради простата причина, че за момента аз имах нужда от цели дълги
парчета, а не от изрезки с каквито разполагах. За това отново паля колата и пак
отивам до железарския магазин – там вече продавачките ме знаят и хич не се
учудват като ме видят да им се появявам по няколко пъти на ден, все за разни
забравени стоки и материали. Купих още куки и нова тел - взех една яка и жилава
със сечение ø2.5 мм – прецених, че тя вече ще бъде “вечна”. Куките им обаче се
бяха свършили – можете ли да си го представите?! От този магазин взех само
последните два екземпляра, а ми трябваха най-малко още 6 броя. Потътрих се към
друг подобен склад - и там нямат от тях. Щели да получат, ама не се знаело кога
– ебаси социалистическия отговор и начин на отношение към Клиента (нарочно с
главно “К”)! Аз що ви казвам, че светът съвсем изперка напоследък и рано или
късно онези мръсни евреи ще ни докарат някой див комунизъм, на какъвто дори и
руснаците не са способни.
Прибрах се обратно в
нас и започнах процедурите по опъването на теловете. Е, това вече беше един
малък ужас: понеже от много акъл купих някаква закалена жица, оная се криви,
отскача, няма кой да ми държи, няма кой да я дърпа - абе измъчена работа; зор
видях почти колкото за изграждането на Хеопсовата пирамида - хем нея са я
вдигали 100,000 роби в продължение на 30 години. По едно време си дойдоха
Даниела с малката, ама в късните часове на следобеда чак. Че тя пак помогна
малко и криво-ляво до вечерта успяхме да вържем едвам първите два реда. Привързахме
и лозичките към тях, при което дворът взе да заприличва на открит етнографски
музей. Обаче дейността ни приключи набързо – отново само наполовина свършена.
Вчера пък нещо
компютъра ми на работа се развали, та ме пуснаха да си вървя още в 13:30. За
мен това беше добре дошло, защото щом се прибрах у нас и веднага се хванах да
навървя и останалите телове. Поразредих куките малко, но пак две не ми стигнаха
на края. Станаха 8 реда, през ~350 мм. Пробивам дупки в гредичката, прошивам
телта и връзвам към куките. Един ден като се отпуснат теловете, ще ги махна и
ще сложа стоманени въжета с обтегачи. Така ще мога да регулирам провисването с
една специална гайка - лява и дясна резба. Но това ще стане чак на някой много
далечен следващ етап - сега първо искам да видя как ще изглежда общия пейзаж,
пък тогава ще му правя подобренията. Трябва да купя още две куки и да опъна
телта до тях, за да завърша напълно този обект. Но съгласно моя неписан закон,
това също не можа да стане отведнъж. Започвам да следя в магазина за доставка
на новата партида куки, че да купя и останалите - после пак ще се катеря, че да
пробивам дупки и да опъна последните два реда тел. Завися много от куките обаче
- е, то има и други модели, но нали искам всичките да са еднакви, та за това е цялата
борба.
От снощното ви
съобщение разбрахме, че вече сте се прибрали успешно от странство и щастливо се
връщате към старите си домашни привички. Тези дни пак ще се обадим по телефона,
за да разберем кое как е било по време на екскурзията ви. Надявам се, че сте
останали с отлични впечатления от гръцкия остров и неговия “отруден” народ,
видели сте с очите си и сте заснели на лента множество от местните природни
красоти, с които тази част на света е добре известна и уникална.
12.10.2006 - Довечера пък сме канени на гости у Еми и Роберт – тържеството ще се
състои на терасата им. Те там имат една малка скара на дървени въглища, та пак
ще опечем по някоя и друга мръвка да умиришем района в околовръст. Нашите
домашни наденици стават от вълшебни по-вълшебни – процесът е прогресивен с
намаляване на количеството им. Те вече не са толкова солени, както бяха в
началото като пресни, а и подправките им се оказаха баш по мярка. Тънкостта на
вкуса изглежда се крие в отлежаването на месото, обаче ние нямаме нужното търпение
да ги чакаме, та ги ядем поголовно и лакомо. Оставяме само по няколко черва да
съхнат на малки порции в хладилника, най-отдолу. Иначе навън е топло и ще
гранясат, ако ги извадим на показ. Освен това разните мухи, комари и друга
хвърковата гад ще ги нападнат, а пък за мравките да не говорим. За това
технологията ни е такава – малко първобитна, но много успешна. За около
седмица-две наденицата изсъхва в хладилника и се превръща в истинска луканка от
най-висш клас, каквато нито в Смядово, нито в Панагюрище могат да произведат; а
пък навремето членовете и членките в цялото Политбюро не са опитвали такава.
Онзи ден си изкривих
пръстите да опъвам тая шибана тел на асмата, а вчера най-случайно минах покрай
един парапет. По него също имаше стоманени въжета, опънати посредством едни
обтегачи с ухо - две гайки на кръст, с по една шайба и готово. Не мога да си
обясня обаче друго: как точно на мен не ми дойде по-рано на ума да вържа
теловете с такива обтяжки? Щях да ги опъвам индивидуално, като огромни струни
на контрабас. Това обаче със сигурност ще го направя вече - аз до сега прошивах
теловете през гредата като връзки на пионерки. Само трябва да поразширя
дупките, че да направя място за обтегача в дъската. Е, ще се набутам с още
някой и друг грош, но пък този път ще стане академично (макар това да е чак на
повторението – на поправителния изпит, така да се каже; е, нищо де - аз
навремето цял институт завърших с такива поправки, та сега ли няма да се
справя?).
В събота следобед у
нас ще идва учителката по музика на Ванеса. Тя ще започне да й дава
индивидуални уроци в къщи, които вече ще траят по един час. Веднага след като
свършат репетициите им, ние тръгваме за Бризбън.
16.10.2006 - Всичко до тук мина точно така, както го бях предвидил в плановете си. В
събота сутринта отидох до магазина за обтегачите. Купих ги и се прибрах да ги
монтирам. Занимавах се и с разни други дребни градинарски задачи - клони
поорязах малко, някои растения трябваше да се разсадят и т.н. През фугите на
плочите много напористо прораства трева и всякакви други вредни плевели -
борбата ми с тях е жестока, но пък и боят е много неравен (за сега само в полза
на израстъците, за съжаление...); абе ти го сечеш от едната страна, то веднага
пониква откъм другата. Онзи ден с една остра шпакла изрязах всичко до корен, но
само на първия дъжд и онези ще покарат на нова сметка. Взел съм крути мерки
срещу тая напаст Божия, но чакам да измия дуварите с киселина, че да ги
третирам с едно специално покритие. Със същата чорба ще намажа и плочника.
Надявам се, че този лак ще се спече заедно с финия пясък във фугите,
израстъците ще се задушат и ще изсъхнат от само себе си. А да не отварям дума
за мравите, дето пък те постоянно ми вадят пясъка през фугите – надявам се, че
тази безмилостна химическа интервенция ще ликвидира и тях до крак.
Улисани в работа по
двора, неусетно времето напредна, а всички трябваше първо да преминем през
хигиенизационно-обезпаразитяващата камера (банята…), че тогава чак да излизаме.
Ванеса също потъна цялата в прахоляк и мръсотия - нали ми помагаше детето
заедно да изнасяме клоните. Междувременно Даниела направи една зелена баница,
че да я носим армаган у Краси и Мария – него ден бяхме канени на моабет у тях
по случай рождения ден на дъщеря им. В уреченият час дойде и учителката на
Неси. Добре че поне тя не ни завари да се мотаем още по двора – таман бяхме
възвърнали човешкия си вид, образ и подобие, след продължителното изпарване под
душа в банята. Свириха един час и ние в 17:30 потеглихме за Бризбън.
Тържеството вече
беше почнало - ние само подсилихме групата и продължихме веселбата, та се
опивахме взаимно до среднощ. Спахме у Мария и на другия ден посетихме един
градски фестивал на международните културни и етнически дружества в Бризбън,
организиран от Кметското настоятелство и Съвета. В един градски парк бяха
построени временни сцени, от които се носеха музики и танци почти от целия
свят. В нарочни палатки пък бяха разположени походните кухни за приготовление
на традиционните специалитети от менюто на различните националности - сърбите
пекат кебапчета и плескавици, германците пържат техните наденички, унгарците
варят гулаш и пържат огромни мекици, италианците въртят пици и раздават
макарони; боливийци, перуанци, негри, виетнамци - всякой готви нещо от своя си
край, продава смело и прави чуден алъш-вериш. На друга сергия руснаците пък
изкараха техните пирожки – кеф ти с месо, кеф ти вегетариански с картофи, със зеле,
с извара и т.н. Абе, това беше една богата цветна картина, с огромен
международен отзвук - всеки вика и грачи на собствения си майчин език и мисли,
че всички други го разбират перфектно. Тук-таме по поляната бяха наслагани
капани, заредени с ледена бира – въобще, чудно представление. Преди тази
мултикултурална церемония, ние тържествено посетихме сръбската черква в
Бризбън, където мълчаливо и почтено запалихме по някоя и друга свещ - белким ни
се посмалят малко светските прегрешения (в това последното обаче не съм много
убеден: заради греховете, които сме сторили един на друг и които продължаваме
съзнателно да си вършим взаимно, за да бъдем барем малко опростени, ние
човеците би трябвало да палим свещи пред Господа, големи колкото диреци или
поне като комин на ТЕЦ; и въпреки това пак дори не е сигурно дали изобщо ще
получим въпросното опрощение или ще си мрем такива греховни – единствено
добичето е душевно чисто и морално свято, защото то няма мръсното и долно
подсъзнание на човека)…
Като се налудувахме
покрай шареното и многолико градско общество, по някое време следобеда се
прибрахме у Краси и Мария, където на нова сметка продължихме съвещанието на
бира, кебапчета и всякакви остатъци от предишната вечер. Едва към 18:30 си
дойдохме вече окончателно у нас, убити от всичко - свирихме набързо с Ванеса и
легнахме незабавно с кокошките.
23.10.2006 - Гледам, че аз съвсем нищо не съм написал през изтеклата седмица. Винаги
се отпускам някак си, след като се чуем с вас по телефона - а пък и в залисията
си на работа, не винаги остава достатъчно време и нужното спокойствие за
художественото ми творчество. Независимо от всичко обаче, сега накратко
обобщавам, че изтеклата седемдневка мина сравнително гладко и без сериозни
сътресения. Чухме се с вас и съседите ни си дойдоха от почивка; свиренето с
Ванеса продължава най-усърдно и ежедневието си тече интензивно, като чучурите
на Манастирската чешма.
Комшиите всъщност
пристигнаха в четвъртък следобед. Привечер след работа, аз отидох да ги видя
набързо и да им предам зеленчуковата градина, за която се грижих в тяхно
отсъствие. Добре, ама за нашия Рон всяко едно такова взаимно виждане е и достатъчно
добър повод за известна почерпка, та седнах заедно с тях - уж само за едно
много малко питие “на крак”, дето има приказка; единствено от уважение и
доколкото етикета го изисква. Техните близки от Нова Зеландия също бяха у тях -
те всъщност заедно ходиха на екскурзия. Така думата дума отвори и алкохолът
почна сам да говори, та хубавичко си поприказвахме и здравата се посмяхме с
всички. По едно време Рон доведе и Даниела – а пък аз таман мислех да си тръгвам,
само че не ми се получи ставането от масата, защото до това време вече ми бяха
омекнали кокалите. И случайният ни дружески повод за почерпушка отново прерасна
в едно грандиозно тържество - за чудо и приказ. В такива моменти аз винаги
забравям за аристократичния си произход и своите кристално чисти семейни корени,
загърбвам всякакви светски етикети, морални задръжки и Божии заповеди,
хвърляйки се пожертвователно в разгара на моабета като разярено биче връз загърната
само с червен воал, гола и някак си плътски гореща андалуска с тъмна и матова
кожа (тук конкретно визирам една сочна испанка от Андалусия, в случай че
любопитствате – и без лични имена плийз, че инак става лошо). Съседът запали
кюмюра в скарата, та печива, че салати – абе, откарахме я пак до среднощ и се опиянихме
забавно; до пълна самозабрава и частична загуба на разсъдъка.
На другия ден само
аз ходих на работа - всички други бяха още отпускари. Така петъчната ми вечер
премина, смачкан на топка пред телевизора като определен за нужник, никому
ненужен вече брой на вестник “Работническо дело”, в тъпо блуждаене и
халюцинации, накъсани от периодични, кратковременни преспивания във фотьойла.
Мобилизацията на силите ми обаче настъпи още в събота сутринта, когато подкарах
миенето на камънака от дуварите и стъпалата. Разбърках съответния процентов
воден разтвор на киселина и с една четка почнах всичко наред. Грейна от
чистота, но пък и на мен ми се откъсна ръката от търкане; по подобен крайно
нехуманен начин лъскахме паркета в спалното помещение и мозайката във фоайето
на родната казарма. От съседа Рон бях взел една компресорна миялна машина,
работеща с водна струя под много високо налягане. Та с нея на края смих всичко
де що беше боклук - голяма работа свърших само за два часа. Е, преди това цяла
сутрин търках с четката, но пък иначе си починах с маркуча, докато мих района.
Понеже все още се намираме под строг режим за водата, та исках специално
разрешение от Кметството (местния отдел на ВиК), за да мога да си свърша
работата. Към 15:00 бях вече втасал с всичко - изкъпах се и излязох по курви
(пардон – по разходки исках да кажа). До това време Даниела и малкото отдавна
вече бяха хукнали навън по пазари и тържища – веднага, след като свърши
музикалния урок на Ванеса. Учителката й вече идва в къщи за по един час - от 11:00
до 12:00 и тази учебна програма ни е доста по-удобна, въпреки че даваме по $50
на урок.
Променадата ми се
състоя в посещение на моя любим търг, но този път на нищо не ми се спряха
очите. Купих си още две куки за асмата, защото предния път се бяха свършили и
последните два реда не бяха завършени. Че то кое ли ми е станало отведнъж, та и
асмата сега, но както и да е - с тези куки вече всичко щеше да се ликвидира
окончателно. На връщане взех хляб и разни други евтини хранителни артикули и
най-накрая се прибрах доволен и щастлив като презобено теле. От там насетне
заваля и дъжда, който цял ден се канеше да се изсипе и дето синоптиците го
прогнозираха още отпреди две седмици. Добре че рискувах да измия дуварите и
стъпалата - сега вече капризите на времето не могат да ме спрат от нищо. Е,
следващата операция е намазване на всичко с една специална консервираща и
уплътняваща течност, за да се откроят истинските (естествените) цветове на
всички камъни. За целта последните трябва да са идеално сухи, но смятам че до
края на седмицата, за когато е планирана тази дейност, вече ще напече слънцето,
което ще изсуши всичко.
С дъждът в съботната
вечер дойде и един студен, неприятен и доста силен вятър. Ако последният се
беше извил по същия свиреп начин през деня, миенето на моите камъни с киселина
щеше да се провали. Но извадих късмет, поне за това... Вечерта всеки се прибра
с неговите си стоки и подаръци - аз с хляба и разните други евтинии за мезе, а
Даниела - с едно малко телевизорче (едва 34 см екран), в комбинация с DVD-плейър.
За кухнята ги взела завалийката, защото били в тон с тамошната обстановка –
досегашните, дето имали несполучието да бъдат черни на цвят, та хич не й
отивали; а сега тези са сребристи и страшно “отварят” кухненския ни интериор.
Чудя се само едно: как сме могли да се загрозяваме толкова дълго време с тези
черните, които си ползвахме щастливо и безаварийно до настоящия момент?...
Заради тези нови придобивки от този миг насетне стария ни телевизор отива в
спалнята или ще го дадем на Ванеса, а ние ще гледаме новия с DVD-то. Ние и без
друго по-често стоим там - докато ядем или се черпим ежедневно, иззяпаме и
някоя глупост по телевизията. Но пък сега, след като вече имаме много български
филми, ще можем да си ги гледаме и в кухнята. Абе изгъзици, ама какво да се
прави - онова моето шило, като си науми нещо в шопската тиква - не мирясва,
дорде не мине на нейната. Но пък от друга страна добре че е тя, та да движи
семейния прогрес напред, че мен много-много не ме бива за тая деликатна работа.
24.10.2006 - Продължавам си мисловността от вчера - прекъснаха ме тук едни ебалници
баш на най-интересното. Постоянно ми се влачат по бюрото разни нахални навлеци
и всеки иска да му свърша по нещо “много важно”, ама със срок за “вчера”. И
днес работната обстановка в отдела не е по-различна, но пък нали съм излязъл уж
в обедната си почивка - време ми е да почивам активно; зер, много се преуморих
и аз от натискане на стола цяла заран. А обедната ми почивка е със статут на
частна собственост - свещена и неприкосновена!...
Значи - казах вече
за нововъведенията в кухненската секция на дома. В събота вечерта времето беше
лошо – дъжд като на войсково учение в армията, премесен с пронизващ Сливенски
вятър и обща Казанлъшка мизерия (иначе погледнато, Казанлък може да е наш не чак
толкова лош и грозен град покрай розовите си насаждения и масиви, но понеже аз
там съм служил войник за доста нещастен период от 1 година, 11 месеца и 24
шибани дни, та и казанлъчанките му дори ненавиждам от тогаз; да ме прощават
момите, родом от този край на Родината). В следобедните часове на деня от
лечебницата се обадиха на Даниела - да им вървяла по спешност на работа
следващия ден, нищо че беше неделя. Така тя излезе рано-рано сутринта за
първата си смяна, а пък аз много малко след това също станах, за да работя по
моите нескончаеми и доволно опротивели ми вече строителни обекти. Куките, които
бях купил предния ден, като по някакво чудо на чудесата станаха без никакви
допълнителни преработки – чак не вярвах на очите си, след като вече съм свикнал
да правя всичко не само по два пъти, ами многократно. Навинтих ги в гредата,
опънах още два реда тел и с това въпроса с асмалъка се ликвидира завинаги (е,
ако не завинаги, то поне на тоя етап). Сега остава само да чакаме лозите да
покрият цялата площ с листата си, но докато това стане реалност, сигурно ще
минат още баят години.
Като свърших с
грубата дейност, влязох в къщи, че да посвирим с Ванеса. Пак я записах с
видеокамерата – тъкмо и касетката ми свърши, за да мога скоро да прехвърля
записа на диск. За пореден път подготвям една скромна пратка, но наред с това
много се ядосвам и дразня, че още не сте получили предната. Изтече вече повече
от месец време, откакто съм ви я изпратил – тогава още не бях започнал
сегашната си работа. Защо така се забави този колет, не мога да разбера? Уж
всичко направих, както всеки друг път – нямам разумно обяснение на това
забавяне, освен гадното ми предположение и неприятно усещане да не би пак да е
откраднат или просто да се е загубил някъде из пощенските клонове по света и у
нас. Дано все пак да не се е затрил, че вътре имаше доста дълго и обширно писмо.
На всичко друго - майната му; не ми пука на черупката, че някой духовно обеднял
и материално сринат индивид се е облажил за моя сметка. Дисковете са евтини -
други ще изпратя; филмите ги имам запазени на отделно място - пак ще ви ги
запиша, както и снимките, само че не в това се състои въпроса. Е, нищо де - ще
почакаме търпеливо още малко, белким пристигне най-накрая с гръм и трясък...
Като свършихме
задължителната програма със свиренето и записите, облякохме се и излязохме с
Неси. След смяната на Даниела, с нея имахме среща на една полянка. А пък като
споменах думата “полянка”, тутакси в чутурата ми изплува едно праисторическо и
много правдиво съчинение на великия Радой Ралин, което може и да не е съвсем
“mot à mot” вярно с оригинала, но пък в моите бледни спомени звучи по следния
начин:
Срещнали се на полянка
прабългарин и праславянка.
Цуни-гуни, вади-тури:
народили чукундури.
Хем космати, хем брадати,
хем крадливи, хем ебливи.
Мръсни, тъпи и страхливи,
а най-веч’ завистливи… и т.н и т.н.;
… то може да има и
още от стихотворението, ама аз само тези му по-важни куплети съм запомнил с
тъпата си алкохолизирана кратуна. Та, на тая въпросна наша селска морава беше
организиран голям събор на латиноамериканските етнически групи, живущи в
околията – имаше всякакви шарени и цветнокожи туземци от Мексико, Боливия,
Чили, Бразилия, Перу; в това число дори и Куба, та чак до малко по-европейските
племена на Испания и Португалия. Отвред се носеше чудната ритмична музика и
парчета в стил боса-нова, румба, ча-ча-ча, които изпълняваха отделните
оркестри; думкат тенекиени барабани, дрънкат кастанети и испанско вино се лее
като през пожарен кран; башка всякакви видове вкусна и питателна храна, които
хората приготовляваха на място - типични блюда от националните кухни на всяка
отделна държава. И колко малко му трябва на човека, за да бъде весел и щастлив
– след като одумках на бърза ръка две кани вино с малко блажно мезе от една
сергия, дойде ред и за моя “пърформанс” (хайде, изплюхме още една звучна и
чисто българска дума). Качен на една празна щайга от краставици и картофи, пред
смаяното общество аз изпълних китка мръсни песни, с включените в репертоара
небезизвестни евъргрийни “Темпико” и “Ода за бичето Изидорчо”. Обаче вече по
средата на “Bésame mucho” Даниела ме свали от подиума, за да не съм, цитирам:
предизвиквал и скандализирал повече своите потърпевши слушатели! Боже, колко е
ограничена тя, специално в музикалното си отношение - какво разбира кратуната й
шопска от моето певческо изкуство и личните ми гласови данни? Заедно с нас на
този международен форум присъства и Емилия - ние всъщност бяхме единствените
почетни представители на Варшавския договор откъм страната на Балканския
полуостров; останалите бяха все НАТО-вци. В този парк убихме целия следобед -
прибрахме се у нас чак привечер. Последва обичайното свирене, лека вечеря,
малко скучна телевизия и хайде в кревата.
Гледам, че камъните
ми са се измили много успешно с тази киселина (пфу-у, а пък сега като споменах
и тази дума, та се сетих дето онзи ден, на моята публика от пияници и всякаква
друга измет и сбирщина, можех да изпълня “Камъните падат” – язък, как тогава не
се сетих за тази толкова култова и класическа песен, ами чак сега ми дойде на ума!).
Докато съм плескал с мистрията, много лошо бях зацапал дувара и стъпалата с
цимент, че не можех да ги гледам от грозотия – сега вече са се лъснали като
облизани. Остава да им ударя две ръце от специалното покритие и ще стане чудно.
Надявам се с тази задача да се преборя в събота - дано само да не вали дъжд,
защото влагата ще ми попречи на тази дейност. Най-късно в неделя по пладне
трябва да съм втасал, защото следобеда пък отново ще ходим в Бризбън - канени
сме на имен ден (нали тогава е Димитровден) на детето на наши общи приятели. Те
са от Русе - дъщеря им се казва Дамяна и много хубаво си играят с нашата
Ванеса. Онова е малко по-малко на години от нея и всеки момент очаква щъркела
да му донесе братче или сестриче – та и по този повод ще има големи тържества;
нека само да сме живи и здрави, че колко здрави не са вече живи – заеби...
26.10.2006 – Ей го нá, че Димитровия ден пак дойде и таз година. Още малко и Коледа
ще ни похлопа на портата. Иначе около нас няма нищо особено и нищо важно –
редуваме свирене със сиво ежедневие, домакинство и омразна работа (уж всеки ден
си пожелаваме “приятна работа”, но аз още не съм чувал някъде по света да
съществува такава). Вече сериозно почнах да се тревожа за този мой нещастен
колет, който ви изпратих преди повече от месец - защо го няма още на адреса на
получателя, не знам? Гласим се от края и за големите празненства по Архангелов
ден (или малко след това – в зависимост от календара). Сватовете на Даниела пристигат
на Gold Coast с всичката си челяд и налични деца, барабар с бебето - стари и
млади, братя и сестри, етърви, зълви, баджанаци и балдъзи. В събота или
неделята около тази дата, всичката тая пасмина ще се изсипе у нас на гости.
Дано се улучи барем времето хубаво, че да излезем отвън на двора и да се
разхвърляме по голямата маса, защото вътре в стаята не можем се побра всичките.
Искам да намажа дуварите с този специален лак за камъни и най-накрая отгоре
върху пръстта да разхвърляме едни дървени стърготини, които уж запазват влагата
в почвата, а не позволяват на плевели и бурени да поникват (отново според
мъдрите съвети на съседа и съгласно рекламите по телевизията). Последните се
правят чрез смилане на кори от стари дървета и клони, най-често борови – иначе
изглежда добре. Няма нужда постоянно да ходиш и да скубеш израстъци. По план
тържеството се предвижда да стане около 11-12 Ноември, защото ние пък
следващата седмица отиваме на хижа. Крум е организирал пикник в тамошните
вилаети и заминаваме нататък барабар с цялата българска Асоциация от Бризбън.
Не знам още със сигурност кои от лицата които познавате ще идват с нас – така
или иначе ще има подробен репортаж след успешното ни завръщане от това
обществено мероприятие.
Ванеса усилено се
подготвя за своя изпит по музика – тя вече всичко знае и може, но пред хора
малко се стъписва и понякога нещата се объркват. Някой път от смущение греши
нотите дори и пред учителката си, защото аз знам колко добре свири дадена песен,
когато сме сами в къщи. Трябва на всяка цена да пречупи страха и притеснението
си, защото като дойдат един ден големите световни сцени, като й се облещят
онези огромни прожектори баш в очите, а обективите на телевизионните камери
защъкат по лицето й, докато в това време публиката скандира “Бис” и “Още-още” в
претъпканите концертни зали - тогаз какво ще прави? Там аз ще бъда само един
безмълвен, прегърбен и съсухрен белобрад старец, смазан от мъката си в комфортното
кресло на някоя далечна ложа, от където смирено ще наблюдавам всяка изява на
младия талант. Ето, само това искам да ми се случи - не ламтя за нищо друго.
Ако е рекъл Бог и ако съм заслужил, дано пък така ме награди съдбата...
27.10.2006 – Ех, че хубав ден си изкарах днес - не съм бутнал за пет пари работа. Все
още чакам да ми оправят компютъра - часът е вече 13:30, а до този момент никой
нищо не е направил по въпроса. Няма значение – моят брояч отчита и минутките
дори, срещу които в края на седмицата ще си получа заработката. Снощи много се
зарадвах на вашия колет, който пристигна благополучно - обаче пак се сетих за
моя, дето още не сте го получили, че ме хвана яд. След всички ритуали по
свиренето ни с Ванеса, слагането й в леглото, приспивните песнички и т.н.,
най-после седнахме и ние с Даниела да уважим празника на Св. Димитър, да поменем
скъпият наш дядо Митко и останалите ни починали роднини. Първо разгледахме
снимките от Албенчето, после с голямо задоволство и чувство на национална
наслада си припомнихме и един от незабравимите филми на нашето юношество –
“Комбина”. Ама чудни спомени и прекрасно забавление са тези класически
български филми! Аз не че скромността ми липсва като човешко качество, обаче
след изглеждането на всеки един подобен наш шедьовър на седмото изкуство,
винаги се оприличавам на главния герой със съответния артист, разбира се. Ей го
сега, най-пресен пример – от снощи вече насам, всеки път когато се оглеждам в
огледалото и ако си глътна малко шкембето, отсреща сякаш ме поглежда същинският
Иван Иванов. Ама аз и на Стефан Данаилов малко мязам, де – башка другите титани
на българското кино; от всички съм припознал по нещо, но най-много ми се
отдават репликите на колоритния Петър Слабаков, който за мен е истински колос в
този жанр – там вече съм неповторим! Е-ех, не трябваше комай да ставам прост
инджинерин аз – за артист трябваше да уча, че ми се отдава на душата, ама
карай; вече ми е твърде късно за професионална следдипломна преквалификация. На
края си легнахме опиянени и със замъглени съзнания, но пък безкрайно щастливи
за сметка на това.
Днес Даниела не е на
работа и се върти като бясна кучка из дома. Аз от своя страна чакам
най-съвестно и отговорно да понапредне още малко служебното време, че да поемам
към дома. Довечера трябва да сваля разни туби и кутии с бои и химикали от
тавана - искам да си подготвя терена и материалите за утре; ще стана рано, че
да си подкарвам дуварите. Утре ще идват някакви тесни специалисти да инсталират
бойлера на покрива (онзи шибан панел, със слънчевите батерии) - това беше
последната прищявка на Даниелчето - дано след това да помиряса малко, барем за известно
време. Хич не ми беше тумнало баш сега за този $3000 масраф, ама то с нея на
глава излиза ли се? – като рече “искам”, няма “не мога”; опасна фурия е тя –
истинско цунами. С последното си словосъчетание пак се присетих за един доста
стар и поизтъркан анекдот, който обаче е актуален по всяко време и има
повсеместна социална значимост. Един шоп се оплаквал на друг: абе, рекъл -
женка ми е голéмо цунами. Цунá ми първо колата, цунá ми и апартаменто подир, а сега
она сака и виличката ми да цуне. Накрай цунá и мен в коридоро, па бегá при съседо
да се цуне и с него… Та, такива едни шантави работи, бедни ми рибарю…
Амчи аз комай ви
разказах всичко вече. През почивните дни ще гледам да направя още един диск. Ще
ви запиша и диска от сватбата на Сашко и Лиса. Няма да разберете много от репликите,
че говорят само на английски, но поне картинките ще зяпате и образите ще
разпознаете. Докато Дани беше на своето официално посещение в Аделаида заради
бебето, та е заснела малко новата къща на Сашкови, както и самото бебе. Имаме и
доста снимки – скоро ще изпратя всичко, само че първо исках да се потвърди
получаването на предишния ни колет - тогава чак да глася следващия; но пък в
този конкретен случай поредността им може и да се промени. Сега ще пратя този,
който подготвям - ще почакаме още малко, белким се появи и предишната ни
пратка. Ако ли не, ще ви презапиша материалите и повторно ще ги изпратя.
Продължавам в понеделник, значи - така се разбираме с вас. В момента чутурата
ми е пълна с множество други празни мисли, та не мога да се концентрирам
достатъчно добре върху това мое, вероятно доста скучно писмено изложение...
30.10.2006 – А пък ето и по какъв начин се развиват действията по-нататък в
безконечната ми житейска повест. В четвъртък по случай Димитровден имахме малка
семейна вечеринка, която приключи по първи петли на следващата заран. В петък
бях пуснал скришом от всички едно “официално” (на ужким...) писмо в пощенската
кутия на съседите – писах го онзи ден, дорде нямах работа и се чудех с какво да
си попълня времето. Формулирах го на официална бланка, с необходимите водни
знаци, съответни щемпели и печати, които свалих от Интернета - все едно, че
беше от името на Съвета; специално от отдел “Води и Водни ресурси”, където са
настанени на хляб най-големите синекурци и хайлази в държавата. В писмото точно
и ясно се декларираше, че поради използване и разхищение на прекомерно много
вода за собствената си зеленчукова градина, кметската управа на града ги
глобява със сумата от $1750 (измислих някакво стряскащо и смразяващо число). В
писмената ми нота се изброяваха и редица други заплашителни закани, всичките
звучащи все в тоя ред на мисли. Из рафтовете и хранилищата на завода бях
намерил и едни други бланки, вероятно отдавна излезли от обръщение, с нарочните
печати на съответните отговорни служби – аз само прибавих още картинки за
тежест, съчиних текста, парафирах най-отдолу писмото с един докторски нечетлив
подпис и те в петък вечерта завалийките бяха като попарени; наливат се отвън
като смоци и двамата с някакво бренди, без лед и никакъв разредител и кроят
планове, миличките, как щели да си наемат адвокат и как с негово съдействие и
помощ ще съдят Кметството за клевета. През цялото това време аз нарочно се
рових нещо по двора и им слушах пиянските разсъждения през дувара. Добре ама с
активното и прогресивно намаляване на нивото в бутилката, споровете им взеха да
се разгорещяват, съседът доби войнска отбранителна позиция и аз реших, че
работата взе да става наистина много дебела – нашия псува правителството
наляво-надясно и целия род на Кралицата до девето коляно, докато Роза хлипа
подире му и нарежда с малко по-дипломатичен, но не по-благ тон. Най-накрая се
принудих и им казах за майтапа, който им бях спретнал. За компенсация и изглаждане
на нашите отколешни добросъседски отношения, те веднага дойдоха у нас на гости,
за да продължим разискванията по-подробно и да разнищим случая, наред с което
падна голям смях в механата, където бяхме заседнали на дружески запой.
Аз нея вечер почнах
да обгарям голямата маса с пейките, която отдавна вече сме изнесли отвън на
новия плочник в двора (в самото начало същата беше на съхранение в механата).
Обаче под влияние на суровите атмосферни условия (силно слънце, после дъжд;
след това пак, само че в обратен ред), лакът с който бяха намазани дъските й се
напука и като цяло последната стана много грозна на вид. Ама като я подкарах с
пърлачката на съседа, та я изгорих до дървото. Всъщност аз само я започнах в
петък вечерта, защото после със съседите бяхме заедно до среднощ. Основната
работа по този проект падна в събота през деня. Горих, пърлих и свличах сажди
едва докато не стана време за урока на Ванеса в 11:00. Тогава зарязах всичко на
камара и влязох вътре, за да присъствам и аз – трябваше да слушам и гледам
какво да учим с нея впоследствие. Когато урокът свърши и изпратихме другарката,
аз се върнах обратно да си продължа и завърша дейността по масата и пейките.
Изгасих огъня и впрегнах шкурещата машина, за да остържа изгорялото с нея.
Пепел, стърготини, черни сажди – целия двор потъна в боклук, а аз станах
по-черен от коминочистач и арапин взети заедно. Като свърших с мръсотията и
пометох плочките, влязох в банята да се окъпя, че да си продължа дейността –
вече на чисто. Сега пък трябваше да намажа дървенията с едно специално масло.
То хем се явява като някакъв консервант и не позволява на водата да прониква в
дървесината, хем от своя страна дава един тъмен и хубав цвят на дървото, което
да бие на старо и антично. На края всичко стана много хубаво, като масата
излезе на по-преден план, че нали тепърва имаше гости от Аделаида да посреща...
Вечерта приятелите
ни се обадиха да уважим рождения ден на Мартин. Краси и Мария също дойдоха от
Бризбън, та пак стана голямо тържество до малките часове на нощта. На другия
ден (неделя) аз още от най-ранни зори подлегнах дуварите – и тях ги мажа с нещо
като лак, ама не е баш такова по смисъла на тази дума. Минах керемидите и
горния дувар две ръце - времето беше малко духовито, всеки момент щеше да
завали. Но добре че ме изчака докато си свърша работата, защото сега остава
само да насипем отгоре дуварите с дървени парчета и талаш (натрошени кори от
борови дървета - чуден материал за градинки, лехички и т.н.). По този начин ще
скрием всички плевели и никакви израстъци няма да се показват повече (уж). С
тази дейност обаче ще се занимаваме с Даниела чак в събота - ще поизскубем
малко боклука, че да оформим двора окончателно за гостите, които идват
по-следващата седмица. Въобще тези дни около нас ще бъде малко по-динамично от
обикновеното ни и без друго динамично ежедневие - после пък ние заминаваме към
градчето на Крум заедно с останалите българи от Бризбън. Като се приберем ще
продължа с мазането на дуварите (останалата част), стъпалата и т.н. После пък -
гераня. Още по-после пък – нещо друго, кой знае какво. Празно няма - дейностите
ми извират като лайна из спукан гириз...
31.10.2006 - До този момент все забравям да прокоментирам получаването на вашия колет
и по-специално съдържанието му. Въпросният дойде точно навръх Димитровден,
което даде силен тласък към и без друго заплануваното за вечерта тържество. За
сега мастиката отлежава, скрита много надълбоко из кухненските ни долапи –
самият аз не съм я опитвал още, защото си я пазя като очите с цел да ми остане
за Коледа. Понеже е много силна на градус, ще я разредя по-обилно с водица -
хем да стане повечко на количество, хем пък да е и по-полезна за организма, без
да оставя вредните си следи и деруги по шибания ми и вероятно вече доволно
разложен черен дроб. За писмото на майчицата си, какво да кажа - чудно, дълго,
много мило и на моменти доста тъжно, изпълнено с тревога и загриженост. Ако тя
вече се затруднява заради зрението си, нека пък да разреди писането. Аз ще пиша
доколкото и до когато мога, а пък вие ще ни разказвате за вашите патила само по
телефона – просто не ни остава друга алтернатива и за момента нямам никакво
друго, по-разумно предложение. Абе да не казвам голяма дума, но на първото ми
следващо идване в България и вие вече ще сте с компютър в къщи. От там през
Интернета може да се комуникира безплатно, при това двустранно. В това няма
нищо сложно - трябва ви само един какъв да е компютър, най-простия възможен,
най-евтиния и независимо колко стар (е, до няколко години все пак). Подобни
мисли ми изплуват и за някакъв цифров фотоапарат - нещо на втора употреба,
естествено; да сложим вече окончателния край на тази излишни масрафи по филми,
ленти и хартии. Още същата вечер, когато получихме колета, изгледахме и един
български филм – само че това специално аз май вече го казах...
Чудя се как да ви
изпратя нашата стара видеокамера. Оказва се, че Емилия ще пътува с доста багаж,
а другата седмица пък малкия Гого (сина на Мартин и Даринка) също тръгва за
България. Да взема да пратя една част по него, друга част по Еми - и аз не знам
вече какво да правя, но така или иначе ще мисля в тази посока. Есенцията за
мастика също пристигна непокътната – онези главанаци от митницата сигурно са си
помислели, че въпросните мускалчета са някакви парфюмчета. Всичко това е от
прекрасно по-прекрасно, само че е много скъпо и аз именно поради тази причина
не искам да ни пращате вече нищо. Ние от своя страна се радваме като децата на
всяко подаръче, което получаваме от вас, но пък мисълта че мизерствате с тези
ваши мижави пенсийки, мен специално ме тормози безкрайно много и буквално
озверявам, като си го помисля...
03.11.2006 – Днес пак е петък и аз за пореден път съм се заредил с големи планове за
предстоящите почивни дни, които обаче със сигурност ще се пообъркат малко,
предвид приближаващите валежи от дъжд. Прогнозата за времето я дават в мокрите
и влажни измерения на уредите за отчитане – подобна ще е барем за няколко дни
напред; де да видим - дано пък да не познаят. Въпреки че този дъжд на всички
нас ни трябва жизнено важно, точно на мен и баш сега хич даже не ми е до него.
Положението със сушата в Австралия е станало толкова сериозно, че миналата
седмица нашият Премиер обяви официален ден за национална молитва (т.нар.
молебен за дъжд, както това е известно и по родните ни краища). Ако обаче тези
всенародни молитви рекат случайно да се сбъднат, измолените дъждове пък със
сигурност ще ми объркат работата в стопанството. Междувременно съм организирал
да отидем за материал с колата на Тони. Той има теглич и с моето разкапващо се
вече и саморазпадащо се ремарке, ще свършим делото на един или най-много на два
курса. Дъжд не дъжд – веднъж да докарам материала поне, пък после ще му мисля
как да го насипвам из лехите.
Снощи разбрах от
съобщението на татко за смъртта на леля Гита - колко жалко. Аз веднага писах на
Митко един съболезнователен SMS - дано да го е получил, само че той едва ли ще
разбере, че е изпратен от мен, след като ми няма телефонния номер. Тя беше
толкова здрава и жизнена жена - какъв зор видя, че се случи непоправимото?
Последните ми спомени от нея са когато през Юни на 2001 се бяхме събрали с
Митко и Ася - тя също беше у тях на гости, заедно със сестра си май. Толкова
весело беше тогава - имаме и няколко снимки даже от това събитие. А сега
единствено те ще ни останат като някакъв малък, но много светъл спомен за
човека, който вече не е между нас. Колко шибан е станал живота, само! Аз защо
непрекъснато повтарям – трябва да се снима поголовно всичко: всяка случка,
всяка отделна личност, всяко малко камъче, листенце или пък незначителна
тревичка. Един ден от всичко това ще ни останат само спомените... Отначало
помислих, че татко съобщава за нашия колет - със скритата надежда, че най-после
е пристигнал; а то виж каква лоша новина ми сервира. Беше хубаво да отидете до
София на погребението – всички, които се познавахте от десетилетия насам: чичо
Тошко, Божко, вие. Зер, хората си отиват един по един, та да не знае човек
какво да си мисли вече. Бог да я прости, милата ни леля Гита – ние завинаги ще
запазим най-приятните си спомени от нея...
Онази вечер с
Даниела гледахме диска за “Хитър Петър” - много от кадрите ми напомняха
типичните български селски мотиви: огради, дувари, герани и въобще природа.
Филмът изглежда е сниман някъде по Родопския край, но забелязах и някои
Мелнишки пейзажи, от Роженския манастир най-вероятно и други места на България,
които не можах да разпозная. Пък и когато е снимано всичко това, аз самият съм
бил едва 12-месечно бебе – кое да запомня по-напред от тогаз? Добре че поне
сега имах възможността да изгледам филма, макар и с 46 години закъснение. Аз
толкова много се радвам на тези класически български киноленти, та чак не знам
как да го изразя. Добре че тогава татко ме послуша и охотно прие идеята ми, но
аз също минах през “бетонни стени”, докато стигна до тези филми. При мен няма
думи като “Не може”, няма такова “Нямаме, и в склада няма”. Първо чрез едни
случайни журналисти се добрах до редакцията на в-к “24 Часа”, които най-любезно
и отзивчиво ме насочиха към тяхната складова база във Велико Търново. Звъня
веднага там и обяснявам какъв е случая, а момата насреща казва, че трябва да
платя цялата серия от вестници, които се издават само в четвъртъчният им брой -
именно онези издания, които вървят заедно с по един български филм, записан на
диск. Речено-сторено, вземам банкови сметки, преписи, записи – посочвам точен
адрес и до няколко дни куриера пристигна, където трябва. Ей тъй действам аз –
светкавично и аламинут; няма “Ще мислим”, няма “Ще видим”. Снощи пък “Любимец
13” гледахме, с незабравимия Апостол Карамитев и онази сладострастна прелест от
детството ми, Гинка Станчева. Макар да беше черно-бял и доста стар филм, все
пак това си бяха чисто нашенски и много български, мили родни картинки. Чак
сега човек може да осмисли всичките му реплики, след като са минали толкова много
години - а пък нали и “човекът” (в мое лице…), вече самият той също е добил средната
си възраст. Аз този филм съм го гледал по-рано като дете, безспорно. Но чак
сега го разбирам истински, с всичките му лафове, лозунги и т.н. Така е и с
книгите. Смея да се похваля, че успешно завърших “Железният светилник” и снощи
дори почнах началото на “Преспанските камбани”. Добре че не съм ги чел тези
велики произведения навремето, когато едва ли не насила са ни карали в училище
- само съм щял да си губя времето, без изобщо да ги разбирам. Сега обаче е
съвсем друго, изглежда че с годините доста съм помъдрял, макар че не ми личи
така остро. Гледането на филма “Хитър Петър” и завършека на “Железният
светилник” веднага след това ме направиха много тъжен, поплаках си от сърце -
за всичко и за всички... На много пасажи от книгата се спирах и ги препрочитах
по няколко пъти - колко дълбока истина, колко поразяващ смисъл има във всяка
една изписана дума! Ако навремето тези пасажи ги бяха извадили и накичили по
стените вместо безсмислените си и тъпи комунистически лозунги, сега тоя свят
щеше да бъде едно далеч по-добро място за живеене. Хората щяха да ги четат и да
се замислят над всяко свое действие и постъпка - много преди да я наченат, че
да съжаляват след това. Та, така – размишлявам си и аз тука тихичко, на ум и
без излишна гласност...
А иначе животът наш
тече и преминава покрай нас съвсем незабелязано и почти неусетно, така както се
изпарява и самото време - докато се обърнеш и седмицата минала. Ние с Даниела
работим, малкото учи и свири. Друго няма. Ще си продължа монолога в понеделник.
Дано успея нещо да посвърша тези дни, че да ми е спокойна седмицата. Ден не
минава без нещо да бутна – снощи, след като нищо не ми беше подготвено за
по-сериозна работа, та грабнах пелката и нарязах няколко клона за камината;
само и само да не стоя със скръстени ръце като някой готованин (аз може книги
дип много да не съм изчел, ама със стихчетата за Ванко “Забраванко” и
приказката “Готованко и воденичарят” добре съм запознат – били са ми настолни
четива по време на растежа)...
08.11.2006 – Айде-ее, хаирлия да е Архангеловият ден на всичките ми съименници, както
и на моя милост, разбира се! Малката Рейчъл също е именничка днес - нали
половинката на нейното име идва от баба й Райна, Бог да я прости. На този ден
обаче първата глътка, която отпивам винаги е за моя дядо Ангел, комуто с чест и
гордост аз достойно нося името; другата е за чичо Мишо, когото също много
обичах. После следват нашата баба Райна и всички останали: живите, дай им Боже
да са още по-живи; а на тези дето вече не са сред нас, нека единствен Господ да
опрости греховете им. Така аз оставам последен и обикновено си пожелавам онова,
което ми е отредено и каквото ми се полага от Всевишния. С тази малка
предварителна уговорка, днес, дори и в празничния ден, аз продължавам с
описанието на събитията около мен по дати, дни и часове (а пък виж онези,
минутните и само мимолетни кратки мигове, обикновено ви ги спестявам от
неудобство...).
Вчера и онзи ден
нямах никаква възможност за писане - за това ще гледам да наваксам всичко
пропуснато днес. През вчерашния ден станахме свидетели на най-голямото спортно
събитие в Австралия (след Олимпиадата, разбира се), което по традиция се
провежда в началото на Ноември – това бяха конните надбягвания за купата на
Мелбърн. Състезание, в което за по-малко от 2 минути и няколко обиколки на
стадиона, светът буквално замира, всичко живо преустановява работа и
благоговейно изчаква резултатите, за да види кой с колко е забогатял (и
респективно обеднял, по същата логика). Залаганията върху мускулните способности
на тези нещастни кончета са страхотни, масивни и някой щастливец на края обира
парсата на всички други хапльовци като мен например - аз поне се отървах само с
един залог от $2, но пък има и такива, които залагат хиляди. Освен целия този
парад и маскарад, по същия повод всяка уважаваща себе си и просперираща
компания дава тържествен обяд под формата на студени закуски (мезета,
саламчета, кашкавалчета и други артикули на висшата кулинарна школа). Та покрай
това спортно мероприятие, ние от работническата класа вчера уплътнихме и усвоихме
в наша полза близо час и половина работно време, сливайки обедната почивка с
продължението й. Именно моето активно участие в кушиите и надяждането ни със
сандвичи помежду нас с отделни колеги отнеха законоустановеното време за редовните
ми дневни репортажи.
В понеделник пък
ходих извън завода да ям купешка храна в една закусвалня, че моята Даниела я
домързя да ми направи някакви сандвичи предишната вечер. Независимо че ми идва
малко възскъпичко, нявга-нивга си позволявам лукса да закупя и аз нещо от
лавката за засищане на общочовешките си слабости и лични коремни потребности. Там
приготвят едни много хубави наденички, които приличат досущ на нашенската
“Македонска наденица” или още на т.нар. “кучешка радост”, както с умиление и
благоговейно наричахме въпросния животински продукт, производство на местния
месокомбинат изпод шапката на ДСО “Родопа” ние - по-бедничките граждани от
столицата (на хумора...). Миналата седмица сума ти време синоптиците се надлъгваха
един друг заради уж предстоящите им валежи, та на края взеха че ги изсипаха
всичките на камара в събота - баш когато най-много ми трябваше сухото време.
Още сутринта се хванахме с Даниела да оскубем и почистим лехите при дуварите.
Тони дойде с колата си и заедно с него отидохме до магазина да купя дървените
стърготини, които по-късно насипахме отгоре. Всичко започна много ударно, но
под постоянната угроза от дъжд. Който и не закъсня разбира се, та когато
най-силно валеше из ведро отгоре, аз точно тогава мъкнах с кофите талаша и го
изсипвах в дуварите. Исках непременно да изпразня ремаркето, защото и без друго
материала не ми стигна, та в неделя ходихме за допълнителни количества.
Следобеда приключих с тази дейност, окъпах се и излязохме с Ванеса. Е, понятно
е, че до това време и дъжда спря - вече нямаше нужда да вали, след като аз
свърших всичко по двора мокър до кости като плъх. С малкото отидохме до търга,
където заложихме малко парички на един телевизор, след което си го и
спечелихме. Той е в комплект с една специална скоба, която се монтира с винтове
в тавана и по този начин екранът виси отгоре, за да не заема място в стаята.
Нагласили сме го уж за спалнята - да предрямваме на нощна лампа, докато дават
някоя глупост по телевизията.
В неделя напънах страничната
алея, която също наскоро застилах с плочки. Изскубах разни саморасляци и
папрати, след което я запълних с дървените отломки. И там стана много хубаво.
Следобеда у нас дойдоха Еми и Роберт, а малко по-късно - Нени и приятелката му
Лин. Емилия подстригва и боядисва Даниела, а ние с Роберт ги гледахме,
закачахме ги и си пихме бирите. Правихме си скара - имаше да се пекат разни
чушки, сини домати и други зеленчуци. Привечер Еми и Роберт си тръгнаха, а
Неничко - малко по-късно след тях. Сега в събота те пак ще дойдат за голямото
тържество със Сашкови. Последните от онзи ден са вече на Gold Coast и снощи
минаха с бебето за съвсем кратко през нас. На пръв поглед то ми се стори
хрисимо и кротко - само спи и яде, но не му познавам истинските мурафети все още.
Ванеса много си го хареса и също иска да имаме едно такова, че да ни пърпори по
килимите из дома. В тази връзка сега ще се обаждаме до замъка на щъркелите – да
ги видим дали пък няма да изпуснат някое излишно бебе и в нашия комин. Ще
проверим и на търга за подобна стока – ако пуснат бебета, непременно ще се
запишем за едно...
09.11.2006 – От вчера насам валят обилни дъждове, а валежите им продължават и днес.
Ако слънцето не се подаде иззад облаците и не напече малко по-сериозно от
небето, домакинството ни попада в бедствено положение, защото оставаме без
топла вода - такива са условията в днешно време, защото нямам време да се
разправям с опъването на нов кабел от таблото към новия бойлер. Всъщност аз ще
изтегля съществуващия кабел от стария нагоре към тавана - ще се наложи обаче
някъде по трасето да го понадя с допълнително парче в разклонителна кутия,
защото ще дойде къс и така вече удължен да го докарам до новия, който пък е
монтиран на покрива. А този процес пак ще бъде една галимация: качвай се по покриви
и тавани, че слизай надолу само за една отвертка или нещо друго забравено;
връзки трябва да се правят в тъмнината, пот ще се лее из ведро, заради жегата
непосредствено под керемидите и мизерията ще бъде повсеместна. Тази събота и
неделя няма как да стане това, че нали ще имаме гости, другата - също, защото
пък ние заминаваме при Крумчо. Значи и този обект ще има пусков срок някъде по
Коледа, така както гледам насрещните му планове и перспективи...
13.11.2006 – Ето че пак стана понеделник. Тези два съботно-неделни дни ги отдадох
единствено на личните си развлечения и почивка, без дори да се докосна до някой
инструмент, че да свърша нещо полезно. Неничко и Лин дойдоха у нас още от петък
вечерта. Вечеряхме заедно, поприказвахме си малко и легнахме рано.
На другият ден само
двамата с Нени излизахме по разни наши обекти, търгове и гаражни разпродажби,
но в къщи се върнахме с празни ръце. След като се прибрахме, те пък излязоха с
Лин, докато аз останах у дома с Ванеса за урока й по музика с учителката. Веднага
когато я изпратихме започна трескавата подготовка за предстоящото
следобедно-вечерно тържество – огньове кладох, маси и столове подреждах и т.н.
Всичките ни гости дойдоха, ядоха, пиха и се веселиха, след което по някое време
си тръгнаха. Беше много весело и приятно - партито протече както си му беше
редът; направихме и множество снимки.
В неделя сутринта аз
станах рано и измих чиниите, а Дани се зае с чашите, докато пък ние с “младите”
бяхме по разходки. Първо посетихме битака, а после ходихме за малко на плаж.
Малката Ванеса пак опищя орталъка, защото я беше страх от вълните и не искаше
да влиза във водата. Някъде около средата на следобеда се прибрахме - Неничко и
Лин заминаха да хайманосват с техни приятели, а пък ние с Даниела отидохме при
Сашкови в мотела, в който те бяха отседнали. Вечеряхме там с купешка храна от
бюфета, а Ванеса кисна цяла вечер в басейна и вилня на воля заедно с другите
деца, които също бяха почти на нейната възраст.
Днес Сашкови
трябваше да си тръгнат обратно за Аделаида. Сутринта обаче някаква катастрофа
ги забавила още по пътя към летището на Бризбън и всичките вкупом изтървали
самолета. Сега висят като каиши в бръснарница и ще се помайват из града чак до
довечера, едва когато е другия полет в тяхното направление, на който могат да
ги натоварят – с новозакупени билети, естествено, защото старите са “изгорели”
и не подлежат на презаверка. Та така общо взето протекоха почивните ми дни,
които за мен специално наистина бяха 100% почивни. Единственото нещо, което съм
направил по къщата и имота беше грижливото почистване дъното на езерото от
камъни, водорасли и други боклуци. После се окъпах от калта и излязохме с
младежите. Сега с нетърпение очакваме да дойдат следващите почивни дни, когато
пък отиваме при Крум. В същото време Нени се записа за преглед при нашия руски
зъболекар – последният ще му направи едни пломби и ще му извади някакъв ненужен
зъб, който нашия счупил много лошо и който не можел да се поправи. Така те ще останат
в петък вечерта у нас, а на другата заран ние старите потегляме към Крум, а пък
те - по техните си тъмни дела и партизански акции. Не рачиха да дойдат с нас –
колко ги канихме, но уговорката остана уж за другия път...
14.11.2006 - Забравих онзи ден да спомена, че докато обикаляхме в събота с Неничко из
разните тържища, от една гаражна разпродажба купихме много хубаво колело за
Ванеса. То е по-голямо от нейното, което тя си имаше още от едно време и което
отдавна вече й е умаляло. Новото има 18 скорости, с амортисьори отпред и отзад
– досущ като истинско. Има нужда да се капне тук-таме само по някоя капка
масълце на жилата и разните механизми и е готово за незабавната си
експлоатация. Обаче към днешна дата то пък й идва малко възголемичко и нашата мома
още не му стига педалите както трябва, но за лятото смятам, че ще й бъде таман
вече – особено пък както тя расте буквално с дни, сякаш поливаш индрише или
мушкато в някоя саксия.
Срещата на Нени със
зъболекаря се отлага за идната седмица, така че ние ще тръгнем към Крум още в
петък след работа. Аз исках да се навъртаме около него като му извадят зъба и
направят пломбите, но той още не си е организирал часа за преглед, калпазанинът
му неден и сигурно това ще стане чак другата неделя. Много го обичам, но е ужасно
несериозна и безотговорна личност, от което аз страдам и се ядосвам заради тази
негова немарливост. Добре че е това момиче, което малко от малко го завръща към
нормалния му живот и начин на човешко съществуване...
16.11.2006 – Остава още един ден и тръгваме за екскурзията. Аз се радвам като малко
дете на всяко едно мое отлъчване от къщи, избягвайки по този благороден начин
от нескончаемата дворна работа, от занаятчийство и дошлото ми вече до гуша
лично стопанство. Ще се видим най-после с хора, а човеците ще срещнат маймуни
като нас. Целия моабет ще протече с печени на фурна прасе и сърна (Даниела,
отделно от всичко, лично за мен ще носи резервни яйца и други домашни потреби,
щото аз може и да не стигна до прасето, като се знам само колко много “обичам”
да ям цяло животно; аз наблягам повече на разфасовките – едрото ме отвращава и
отблъсква...). Но, да видим - в понеделник пак ще има да разказвам какво, кое и
как е било, стига това да не ви е отегчително пределно много.
Вчера в Бризбън се
изви една страхотна буря, за която ние вече знаехме. Това, което бяхме
пропуснали обаче да разберем беше, че наред с урагана, който връхлетял над
града, ударила и едра градушка, вследствие на която имало множество побити
коли; от силния вятър из въздуха хвръкнали няколко по-паянтови покрива от
къщите на хората и все такива поразии, благодарение на които се натрупали щети за
милиони долари. В Мелбърн пък ги затиснаха снегове, та по никое време пролетес
извадиха снегорините от хангарите, че да им разчистват пътищата. Някъде около
Япония, в морето станало някакво земетресение, та снощи чакаха огромната вълна
“цунами” да ги залее (ама не като на шопа жената, ами оная истинската, каквато
в подобни случаи се надига от недрата на океана). Добре ама тя не била чак
толкоз силна и голяма, та малките жълти човечета отървали кожите само с мокрите
си до колене гащи...
21.11.2006 - Ето колко неусетно отново дойде време за продължението на моя нескончаем
разказ. В петъчната обедна почивка на мен хич не ми се пишеше, предвид тръпката
по предстоящото ни пътуване, поради очакваните емоции и редица други,
неопределени чувства и усещания. Сега обаче, след като всичко това е вече само
едно благоприятно минало, оставило след себе си толкова много лъчезарни
спомени, време ми е да споделя с всички вас и малко подробности около случая.
Като начало, в петък
привечер отидохме да вземем Мария от Бризбън, заедно с една нейна и вече наша,
обща приятелка. Най-после, едва към 18:00 успяхме да се измъкнем от града – ние
хем закъсняхме, хем пък хванахме и традиционното петъчно задръстване по
пътищата, та сума време се влачихме, дорде напуснем очертанията на съвременната
цивилизация и урбанизация. Добре поне, че по шосето нямаше много движение, та
успяхме да се движим сравнително бързо и на отделни места дори доста
стремително - след около два часа пристигнахме на мястото; навън отдавна беше
вече непрогледна тъмнина и вцепеняващо студено. До това време някои хора бяха
пристигнали, други дойдоха даже и след нас, но така или иначе тържеството
започна още със стъпването ни на твърда земя. Прасето вече се печеше във
фурната, защото добрият наш Крум се беше погрижил за тази работа още от обяд.
Ние само наизвадихме салатите и се присъединихме към останалата група. Излишно
е да подчертавам, че изкарахме весело и много шумно. Имаше песни, танци и игри
до сутринта. Аз в 04:00 призори вече бях толкова задръстен, че с пияния си акъл
дори опитах малко от месото (така и не разбрах от сърнешкото ли си боцках или
пък от прасешкото; за момента нямам много ярък спомен и дали ми е харесало). Беше
ме налегнал алкохолния глад, та вече нито гледах, нито пък виждах какво слагам
и мачкам между зъбите си. Останахме двамата с Крум да си допием и легнахме за
малко, колкото да не паднем от столовете под масата.
Вероятно тук е
мястото да обясня, че “хижата”, в която бяхме отседнали всъщност представлява
някаква не много често посещавана спортна гребна база, защото малко по-надолу
от нея имаше едно голямо езеро с лодки. Иначе постройката се намираше сред
сенките на сравнително рядка кория и заобикалящата околна среда беше като в приказките
за Червената шапчица и Снежанка. Базата разполага с общи стаи за групи от по няколко
души, както и с напълно оборудвана кухня и съответната столова; печки, фурни,
хладилници, миялни машини, паници, черпаци и всякаква друга помощна посуда. За
този комплекс има нарочен отговорник, който е познат на Крум и чрез който ние наехме
сградата за две денонощия. Една нощувка там струваше само някакви си символични
$5.70 на човек – иначе нашето задължение беше да оставим всичко след себе си
така, както сме го намерили; изчистено и подредено, сякаш не е имало хора. Като
географско месторазположение, координатите на въпросната база се намират на
десетина километра над Stanthorpe, в който град пък живеят нашите Крум и Валя.
На другия ден цялата
наша екскурзиантска група отиде на опознавателна обиколка и неангажираща
разходка из околностите, тясно свързана обаче и с посещение на множеството
винарски изби и другите интересни места в околовръст. В същото време аз останах
дневален и напълно сам в хижата – берем една булчица да ми бяха оставиха
мискините, че да се заигравам с нея, докато ги чакам. Вместо това трябваше да
им наготвя една канибалска чорба, както да посрещна и настаня евентуално още
някои закъснели посетители, в случай че ненадейно пристигнат от Бризбън.
Природните забележителности в този район аз вече ги знаех много добре от наши
по-предишни пребивавания по местните вилаети и прецених, че щях да бъда
по-полезен “в тила” - в кухнята и при обоза, отколкото като разводач и
екскурзовод. Следобеда, като се завърнаха хуните от митарствата си, прегладнели
като псета, всички много ми харесаха чорбата - сипваха си да плюскат по няколко
пъти. На края пък аз от своя страна най-подробно им описах точно как съм я
направил: единствено и само с хранителни остатъци от вечерта и други
субпродукти, неядливи по нормален начин и от нормален човек, поради неуменията (некадърност
е думата...) на някои от нашите млади (че и по-старички…) домакини.
Първата и
най-основна съставка в уникалната ми рецепта на супата бяха събраните от
чиниите недоядени свински парченца, които някой в своята пословична българска
лакомия си беше сипвал, сипвал, а вече от преяждане на края просто не бе могъл
да изпука (че няма да ги оставя да станат зян, я? – при мен всичко работи на
затворен цикъл, без брак и отпадъчни продукти). Естествено от дъното на тавата,
в която пекохме прасенцето, с една лъжица старателно събрах цялата мазнина и
соковете, които то си беше пуснало по време на процеса - а пък това е едно
малко вълшебство, заявявам ви го най-отговорно от тази тъй висока трибуна на
моите лични кулинарни изяви. Разбира се за подсилване “месноста” на варивото и
в името на по-високото му съдържание на мръвки (от където идва и
определението “меснос”), прибавих още няколко шепи месце от самото печиво –
късах от вратлето, от крачето, от дупето и отвред. А какво е една такава
сумарна чорба, без съответните количества лук, моркови, картофи и домати? Тях
пък респективно ги набавих от купите със съответните салатени остатъци – пак от
предната вечер; обрах лука и доматчетата на шопската салата, картофчетата също
бяха вече полуготови. Някоя грижовна булка беше варила ориз у тях,че го донесла
– сякаш сме китайци, ама нейсе. Хайде, и от тази паница гребнах една по-дълбока
шепа и я бухнах в супата. А след като цялата пъстроцветна и многокомпонентна
смесица от заготовки се бъкне в една голяма бака от артелната, като се застрои
после с буркан сметана + 6 цели яйца, сол и много чер пипер на вкус - ела да го
видиш, бако, как лапа гладното и изпосталяло и мършаво народонаселение. След
като я поразредихме с малко водица, от чорбата ни остана дори за по една охолна
и изтрезвителна закуска на другия ден; а пък аз даже и вечерях от същата супа
(нали не си падам особено по цели животни, освен ако не преспивам с такива). На
края дадохме остатъка от баката на управителя на хижата – нека да ядат с жена
си и да ме поменуват с добро, кога са яли чорба от суб-продукти, приготвена с
толкова много любов и вещина. Но то винаги става така, когато главният готвач
не е отаврезил още и не си е лягал да спи през нощта изобщо...
Втората ни почти
абитуриентска вечер съвсем не беше по-слаба от първата. Музика и танци,
скачане, подскачане и т.н., само че специално нашето настроение с Даниела в
един миг тутакси се помрачи и ние си легнахме набързо като посрани. Онова наше
дребно и палаво диване Ванеса, какво са играли в спалнята с другите дребосъци,
какво са вилнели не ги знам, но като вземе да се изтърси от горния нар, та
полетяла право надолу с главата и се спряла чак в дъските на пода - добре че
все пак долу беше постлано с мокет. Обаче така жестоко си е смазала носа и
челото, че сега лицето й е синьо-мораво, сякаш е ходила на война. Веднага се
разтичахме всички, наложихме й лицето с лед уж да спрем отока, но то и ударът
си го е бивал - паднала е от 2 м височина, завалийката. Бяха 5 деца – пощуряха,
докато на края не се умириха всичките след нещастния случай с Ванеса и
замръзнаха по местата си. Постреснахме се и ние не на шега - Даниела си легна с
нея, а много скоро след това ги последвах и аз. Отпи ми се и ми се отяде заради
нея, но какво да се прави - детска му работа. А на другия ден, цялата подута и
синя, сякаш е била на разпит в килията при Гешев (нали го знаете онзи
дребничкия човечец, от Дирекция на Полицията), та пак хукна да играе, да се
катери по дърветата и да тича като отвързано магаре, га че ли нищо не е било. Пак
малкия дявол ни застигна - ако подът на стаята беше дъсчен или пък не дай Бог
мозайка и цимент, резултатите и последствията от удара можеха да са много
по-сериозни и дори критични...
В неделя сутринта,
всички екскурзианти станахме рано и се заловихме с почистване на “кочината” подире
ни и с разпределяне на хранителните остатъци (сърна и прасе) по канчетата на
всеки. Около обед тръгнахме да се връщаме през обиколния път покрай водопадите,
отново почти цялата група – там заедно изкарахме следобеда и вечерта се
прибрахме по домовете. Всички бяхме много доволни от веселбата – освен старите
ни познайници, запознахме се с няколко нови български семейства и най-вероятно
бъдещи добри приятели.
23.11.2006 – Пак наближиха почивните дни – единственото време, през което мога да
свърша някоя работа по двора. Решил съм да се занимая по-сериозно с
довършването на долния дувар. Имам да му намажа камъните и керемидите (две
ръце) и ще е готов. Тогава почвам да фугирам плочника, като на края и него ще
намажа с тази течност. Тя представлява някакъв специален лак на ацетонова
основа и като изсъхне се спича до твърдото си състояние. Надявам се, че след
като последният проникне в пясъка на фугите и там окончателно се втвърди, това
ще спре прорастването на треви и бурени през процепите. Свърша ли с тези задачи,
веднага започвам кладенеца. Като изкарам и него, тази каменна площадка също
трябва да се намаже с лак, както разбира се и стъпалата нагоре. Това ще му е
комай всичкото за тази година - повече работа едва ли ще успея да отхвърля; и
то само ако е рекъл Господ.
Нашият малък Неничко
пак ще дойде у нас в петък – зъболекарят ще му прави разни пломби и ще му вади
един зъб, който той си е счупил при загадъчни обстоятелства... Аз продължавам
най-наивно да вярвам, че въпреки голямото си забавяне, вие ще получите нашия
нещастен колет, но напоследък надеждите ми нещо взеха да се изчерпват и да
избледняват. От единия край започнах подготовката на следващата си пратка. Ще
гледам пак да сложа от всичко по малко, че да видим дали ще прескочи трапа.
Иска ми се да изпратя камерата на татко по Емилия, но пък не знам дали ще иска
да я вземе - тя също ще има достатъчно неин багаж. За посрещане на Новата
Година може отново да отидем на онази хижа, където бяхме през миналите почивни
дни заедно с Крум и останалите сънародници. Много ни хареса там, а пък и нямаме
особено голям избор и различни алтернативи. Другата ни опция е да седим сами в
къщи и да си легнем с кокошките още в 22:00, преди да сме се чукнали с
Новогодишната наздравица...
28.11.2006 - Времето си тече интензивно, та чак се излива сякаш пада в някоя бездънна
яма; не е само да капе като весел пролетен капчук. Колетът ми шибан и злощастен
още го няма, а аз продължавам да пиша и да описвам случките от моята житейска
сага, според както са се случили. Не съм се вясвал в ефир вече от няколко дни -
все по субективни и извинителни причини. От разговора ни по телефона знаете, че
в сряда вечерта присъствах на една колегиална кьор-софра в някакъв много
престижен (за другите...) и предоволно шибан (в моите собствени очи...)
Тайвански ресторант – ебаси века, амчи то там хептен няма какво да се яде, бре!
Така или иначе, в менюто им отсъстваха всички видове деликатеси, които до
някаква степен биха задоволили моя изтънчен, балканджийски вкус. Е, пощипнах си
оттук-оттам малко бурени и корени, боднах някое и друго зърно мизерно оризче,
маслинка, морковче, туйцък-онуйцък; изпих обаче и 5 бири - добре че хмелът в
тях ме захлеби малко, та да изкарам жив, дорде се прибера у нас послепял от глад.
В къщи вече вечерях официално с отбрани, богати на холестерол и калории, мазни
европейски храни – хич не съм очарован от “здравословната” им азиатска кухня и
занапред крачето ми няма да стъпи в подобна долнопробна закусвалня.
В четвъртък вече
така и не помня какво е станало – служебна работа съм имал най-вероятно и
висока степен на трудова повинност. В петък пък бях на една служебна
конференция за времетраенето на целия работен ден - нещо като социалистическо
събрание с откъсване от производството; с всичките му там лозунги и силни
изказвания за повсеместното и ударно участие от страна на трудовите колективи,
в общата им надпревара за съкратени пускови срокове на обекта. Набелязахме
практически неизпълними насрещни планове, които подкрепихме с гръмки думи и
слова; имаше индивидуални изказвания от първенци, челници в труда и самозванци,
придружени от бурни, продължителни ръкопляскания, както по времето на
партийните пленуми и конгреси; само дето не скандирахме като малоумници:
“КПСС-БКП, КПСС-БКП!” и “ВЕЧНА ДРУЖБА–ВЕЧНА ДРУЖБА!” После вече се разбра, че
съм присъствал на т.нар. “тийм билдинг” (идва от звучното английско
словосъчетание team building – термин, добил широката си популярност дори и в
младите напоследък демократични общества, на които дву- или тридневни форуми
всеки млад левент гледа да опърли вълната на някоя по-вехта от него, загоряла
за мъжка ласка стрина, понеже, видите ли нейният Спас или Григор се убива от
трисменната си работа в цеха или пък се прибира в къщи вечно пиян – па била тя склададжийка,
секретарка, а защо не и просто скромна, все още девствена колежчица по бюро от
съседния отдел). На къде така безцелно се е запътил този наш тъй пъстър, шарен
свят аз не знам, но че Марксистките директиви и теории важат с пълна сила дори
и в днешните му най-модерни времена - това поне вече мога да го гарантирам въз
основа на моите собствени наблюдения по повърхността на нещата от живота. От
цялата тая пародия и говорилня по схемата “Чуй ме, шефе само как добре си
плямпам, но не ми надничай иззад рамото, че да видиш и колко ти работя”, на мен
най-много ми хареса обилната закуска и особено питателния обед, който от
управата на фирмата поднесоха на простолюдието и на ораторите, както и
разтоварващата почерпка вечерта след официалното закриване на симпозиума. По
своите мащаби това си беше направо един конгрес, но пък им опрощавам
простотията заради ледената бира, която раздадоха безвъзмездно на края. Макар че
закуската включваше разни анемични банички и невзрачни курабета, придружени от
серия топли чайове и кафета на корем, същински фурор у нас предизвика обедното
меню, което беше на свободен бюфет – кой колкото му носи мешката в корема; а
знаете, че аз по такива обществени форуми се представям блестящо. Така, при
тези малко необикновени условия приключи официалната ми работна седмица и
веднага с това започнаха моите почивни трудодни, изразяващи се предимно в
Ленински съботници и дори неделници.
В събота сутринта тъжно
и вяло подкарах с четката долния дувар и керемидите. Всичко беше предварително
изчистено и измито - сега само трябваше да се нанесе едно покритие (нещо като
лак), което откроява цветовете на камъните и те изпъкват, изглеждайки че винаги
са мокри. Станаха много красиви (почти колкото мен…), но пък от проклетата
четка ми излязоха мазоли по ръцете. Че беше и топличко на всичкото отгоре -
слънцето прежуря отгоре и за щастие топли водата в бойлера, но в същото време
ми пече и на гърба, та се наложи пак да вадя плажния чадър. С него поминах при
малко по-комфортни и приятни условия на труд, поне докато залезе слънцето.
После разбира се, дойде време и за традиционните вечерни салати, аперитиви,
печива, огньове и т.н.
В неделя сутринта
трябваше да заведа Ванеса в един от нашите увеселителни паркове, където нейна
съученичка празнуваше рождения си ден. В 10:30 се прибрах в къщи и се залових с
плочника. На връщане купих кварцов пясък за фугите, който разстлах отгоре и с
пречукване на всяка отделна плоча, успях да запълня всички дупки и аралъци между
тях. Хайде, след това на нова сметка продължих с монотонната песен на четката -
почнах да ги мажа със същия разтвор, с който правих и камъните. Че бавно става,
мамка му - башка пък дето ми глътна и сума материал на стойност от стотици
валутни единици. Но поне надеждата ми е, че когато тази течност се спече между
плочите, образувалата се твърда корица няма да позволява на шибаните бурени да
избиват нагоре. Това е чисто моя собствена, но непроверена и все още недоказана
теория - трябва да изчакам известно време, за да видим дали наистина ще е така.
Превивах гръб на тоя плочник, кажи до заник слънце. Правих си и междинни
охлаждания в езерото, защото времето пак беше много топло. В края на краищата,
всичко стана така, както го бях замислил - сега остава да се удари още една
ръка на плочника, че материалът не достигна (както винаги); после боядисвам
оградата и начевам кладенеца. Едва когато го и покрия отгоре, а всичките му
камъни минат през процеса на измиването, тогава нанасям финала със същата
течност и с нея тръгвам нагоре по стъпалата. Както вероятно вече забелязвате,
моите насрещни планове също са доста смели и почти толкова неизпълними, но аз
поне нямам чак такава наивна вяра в тях. Докато онези делегати от “конгреса”
цял ден се надлъгваха един-друг и в същото време се надпреварваха да си вярват,
докато любезно и лицемерно си разменяха помежду врелите и некипели небивалици,
граничещи с абсурдизма (ако изобщо съществува такава абсурдна дума в
българската реч)...
29.11.2006 - Вчера ми се обаждаха от Музикалната академия, за да потвърдят изпитната
дата на Неси за 10 Декември. Сега всички сили са насочени натам, отменени са
всякакви тържества и пиянски културно-масови и просветни мероприятия. Вечер
свирим по-сериозно и отделяме повечко време. Тя и самата Ванеса се начака и
отегчи от надежди, но най-после всичко вече е в пълен ход. Милата, още не знае
и къде отива дори - тя си мисли, че ще ходи на някакъв много важен концерт,
защото не проумява какво означава думичката “изпит”.
Времето осезаемо се
затопли и все по-често взе да се усеща горещия полъх на лятото. Много ми се
иска вече да ви изпратя нещо. Ще трябва да прехвърля едни филми от камерата на
дискове - това са онези същите, които до този момент не сте получили, а аз вече
не мисля, че от тук нататък изобщо ще ги получите. Омръзна ми да се надявам, че
въпреки всичко нашият колет ще пристигне читав и невредим - представям си колко
ви е трудно и на вас. Но пък и толкова много неща ми висят на главата, че не
мога барем малко да мирясам, за да подготвя пратката. На работа съм доста зает
- вечер пък съм изморен; а изглежда, че и остарявам – то не е една беля...
04.12.2006 - Отново съм на своя боен пост. Започвам разказа си подред, още от
петъчния ден насам. Вечерта водих Ванеса при учителката й по музика. У дома си
тя има подобен музикален инструмент на този, на който ще се явяваме на изпита.
Обаче нашата като се стъписа, та не можа ни една песен да изкара като света. В
къщи ги свири много добре парчетата - но как ще се представи на самия изпит,
акъла ми не го побира още.
В събота сутринта се
хванах да подготвям материалите за кладенеца. Основните му колове са някъде към
95 x 95 мм бичмета от мишово дърво (т.нар. мешé или мишé – не съм много сигурен
в правописа); те ще са достатъчно яки за 200 години напред. Последните ще
влязат в едни метални квадратни профили, които първи циментирах в основата и ги
налях с бетон на около 250 мм височина. В останалите 500 мм до горният им
отворен край ще се набият въпросните колове. Но понеже квадратното сечение също
е със 100 x 100 мм по външния размер, наложи се да отнемам по няколко милиметра
от всяка страна на гредите. На края станаха много точни и прецизни, ама пък
голямо пилене и дялкане на талаш падна. Добре че имам електрическо ренде, та с
него първо стъргах на грубо, а после отъкмявах размера с пила за дърво.
Междувременно се къпахме в езерото - Ванеса се учи да плува, но много я е страх
да се отпусне и опищява орталъка наоколо. Работният ми ден приключи с
циментирането на коловете за кладенеца. После Даниела ходи на пазар, а пък аз
се отправих към моя търг, където заложих малко пари на една паралия с четири
трикраки столчета – леле-е, чудна е направо. Тази сутрин се оказа, че моята
оферта стои най-високо в наддаването на останалите мераклии, но още не се знае
дали продавачът ще се съгласи на тази предложена от мен цена. Предчувствам
обаче, че пак ще се провеждат серия от тежки и мъчителни пазарлъци, ама де да
видим – по-скоро бих се налапал с цианкалий, отколкото да изпусна паралията и
последната да отиде в нечий друг дом, вместо да си я изтипосам аз връз чергите
на моята автентична българска механа.
В неделя сутринта
продължих с разкрояването на бичметата за гераня. Ванеса също ми помага и се
въртя покрай мен като майски бръмбар. Всичко вече е готово, само трябва да
скося ъглите на напречните гредички, които ще поддържат покрива. Като втасахме
с дърводелството, пак се топнахме в езерото, свирихме съвестно и отидохме на
гости у Еми и Роберт. Те живеят в един много приятен комплекс с басейн, та добре
си изкарахме следобеда заедно с тях. Снощи се прибрахме и за кратко продължихме
с моабета в къщи, след което на края утихнахме. Нени ще дойде в сряда вечерта
за Никулден - Даниела му е купила едни фланелки и някакви чехли за лятото.
08.12.2006 - Няколко дни не съм си сядал на гъза, за да отразя своевременно
събитията. Вчера например не бях на работа поради тежките последици, които ме
сполетяха след честванията по случай празника на Св. Николай Мириклийски, но
освен тях имах и други извинителни и уважителни причини. Във вторник вечерта
Крум се обади, че щели да дойдат у нас. Имали някаква работа на другия ден в
Бризбън, та да преспят в къщи. Стъкнахме си набързо една вечеря, че бяхме
заседнали в механата. На другият ден те хукнаха по техните задачи, а ние по
нашите - работа, училище и т.н. Това беше навръх Никулден. Вечерта чакахме Нени
и Лин да дойдат – хайде, Крум и Валя също се обадиха, че са се забавили, та пак
дойдоха да отседнат на сушина и под покрив (нашата къща е като Аврамов дом).
Стана един чуден градински моабет, точно по средата на седмицата – такива, дето
аз най ги обичам. Пекохме скари, салати, напитки – пиянствахме и безчинствахме до
среднощ. Неничко и Лин си тръгнаха по някое време, но ние си продължихме
тържеството. Много се радвам, че се чухте с него по телефона, а пък и с мен
разбира се. През това време Дани беше заета с другите ни гости, с шетане и т.н.
– макар и задочно, специално предаде своите най-сърдечни поздрави на татко по
случай именният му ден. Тя си легна по-раничко, че беше първа смяна на другия
ден, завалийката, но ние с Крумчо я откарахме до 02:00 през нощта. Тогава
отново рекох да ви се обадя, че да видя до къде сте стигнали с вашия моабет. На
края и аз се трупясах като отсечен, но вече в пиянската ми кратуна се зароди
мъглявата мисъл за неотиване на работа следващия ден – а пък до сутринта тя
вече беше съвсем “узряла”. Закусихме и излязохме с Крумчови по разни техни
обекти. Те пазаруваха, а аз се шлях безцелно из града подире им. Купих си още
една бака с материал за мазане на плочки и камъни. На връщане към къщи, минахме
през търга да натоварим паралията с трикраките столчета. Те имат голяма джипка,
та в нея побрахме всичко. Съвсем неочаквано за мен, продавачът се съгласил и
приел моята скромна оферта от $80, та до нанасяне на побой вследствие на
унизителни пазарлъци не се стигна; аз бях безкрайно щастлив – като едно дете,
на което заради послушанието и прилежното си държание в обществото са му купили
камионче от Детмаг. Прибрахме се у нас да обядваме, а от там насетне жените пак
излязоха по пазар – гостите ни си тръгнаха чак снощи към 19:30. Едва тогава ние
с Ванеса почнахме да свирим, съгласно задължителната ни програма - след това тя
легна, а аз изгледах един филм по телевизията. До това късно време на деня,
Даниела отдавна се беше отнесла от “вихъра” и спеше своя здрав, освежителен
сън.
Довечера Нени и Лин
отново ще дойдат до нас - искаха да ви донесат една поздравителна картичка по
случай Коледа, че да я изпратим заедно с всичко останало по Краси. Той лети на
15 Декември - в неделя пък с тях ще се видим на едно земляческо събиране с
други наши общи приятели; там отиваме веднага след изпита на Ванеса. Довечера
тя има последен урок с учителката си - да я видим какво ще направи на края.
Записах всички филми, които имах в наличност. Довечера ще запиша и филма от
сватбата на Сашко и Лиса. Въобще, намирам се под пълна пара, но на мен така ми
харесва, за да не губя обороти по нагорнището...
Утре ще хвърля
силите си по изграждане на кладенеца. Трябва да монтирам дървената конструкция
за покрива, че тогава чак да му почна зидарията. Втора ръка покритие трябва да
ударя на долния плочник - толкова много работа ми се струпа пак, че взех да не
знам от кой край да я започвам. Трикраките столчета също искат да се поопаентят
малко тук-таме с по някой як винт за дърво, преди официално да влязат в
механата за своята пълноценна употреба. Дано барем през почивните дни по Коледа
и Нова Година успея да свърша повечко работа, че пак ме затрупаха задачите...
Остават още няколко
минути преди да си тръгна, та викам да ги запълня с нещо полезно. Взех и цялото
си писмо за вкъщи, но не знам дали ще сваря да го довършвам официално. Довечера
ще ви запиша и малко музика – надявам се Краси да се съгласи да вземе със себе
си нашите скромни Коледни подаръци, защото ние поначало не изпращаме едри
пакети. Много бих желал да ви купя един цифров фотоапарат, че да се ликвидира
въпроса със снимките веднъж завинаги. Онази вечер поръчах на татко да провери
колко струват тези неща при вас – няма пък да са хиляди, я; ще пратим малко
пари да си го купите от тамошните “1001 стоки” или директно от “Домашни
потреби” (ако ги дават без ред и предварително записване). Хайде, вече стана
време - отиваме първо на урок. Ще гледам да ви драсна още 2-3 реда. Ако ли не,
...
… Оф-ф, чакай че ми
прекъсна мислите тук един отговорен другар от административния отдел на
фирмата. Таман от “Личен състав” ми връчиха заповедта за удължение на
договорните ни сношения с нея до 02 Март или до тяхно второ нареждане,
възникнало по всяко време след тази дата. Ама и те са едни хитреци – заеби. Аз
нямам нищо против взаимните ни писмени спогодби с управата. Ако крайната дата е
така фиксирана, то логично би било само на следващия ден да продължа работата
си някъде другаде. Хубаво, ама те ми казват: – “Не-е, на нас ти ни трябваш, че
си страшно ценен кадър и ще те държим на служба възможно по-дълго време, ама
колкото ние преценим”. Това автоматично означава, че ако аз получа нечия друга
покана “за танц”, просто трябва да им я откажа, предвид текущите си ангажименти
с местните тъпанари. По този начин аз изтървам потенциалната си нова работа, на
която ония веднага назначават някой друг шибаняк, вместо мен. В това време аз
продължавам щастливо и всеотдайно да допринасям за благото и просперитета на
компанията чрез своя скромен личен дан, докато в един прекрасен миг някой
луничав, пъпчив и малко бозав льольо пак ми цъфне на бюрото, за да рече:
“Хайде, стига толкоз с твойта всеотдайност – аман от тебе, щот’ не си ни нужен
вече! Тръгни сега и си върви по пътя!”, подавайки ми заостреното колче, което
аз собственоръчно трябва да поставя в аналното си отверстие. След този
покъртителен и катастрофален развод с довчерашните дружки, аз оставам на пътя,
започвайки да се надявам на нечия друга протегната ръка – само че не за да ме
спаси и да ме измъкне от тресавището, ами да ми помогне с наместването на
“колчето” (което продължава да ми стои дълбоко забито в анала). Разбирате ли я
сега тезата за развития капитализъм и световен империализъм в действие или
трябва малко по-подробни обяснения да давам? Ако пък и тези тук не са си ебали
мамата, то тогава кой ли друг би бил над тях? Въпреки конкретните ми
разсъждения обаче, които споделям най-откровено с всички вас, от своя страна
горещо се моля и с двете си ръце се кръстя да се задържа повечко на тази
работна позиция, че ми е наръки да ходя на работа, а пък и платата си я бива –
последните две условия също не са за подценяване, защото аз отлично познавам и
обратната страна на медала (която е по-тъмна и от негърски гъз дори, уверявам
ви)...
12.12.2006 – Имаме допълнителни развития; ето какви: в петък вечерта водих Неси при
нашата учителка за последния си урок преди изпита. Всичко мина много добре и
жената каза, че с нейните способности и солидна подготовка, детето ще се
представи достойно – дай Боже да е така. Докато се приберем, Неничкови вече
бяха дошли - карали някакъв техен приятел на Новогодишното му тържество, та
после ще го прибират обратно – естествено пиян като мотика. Вечеряхме с младите
в къщи, поприказвахме малко и те към 22:30 си тръгнаха - оня дюмбелин им се
обади, че могат да си го вземат вече и да го отнасят на жалната му майчица в
Бризбън. Така вечерта ни приключи набързо.
На другият ден аз се
залових с дървената конструкция на кладенеца. Греди, подпори, режи, мери, крои;
хайде, после зарязвай краищата под ъгъл - голямо стъргане падна пак целия ден.
На края се оказа, че съм забравил да отрежа едни парчета, а пък аз остатъка от
материала бях вече почнал да го горя в камината. Абе чудя се защо ми хартисаха
толкова много бичмета, а пък аз не бях отрязал четири парчета по 650 мм всяко.
Добре че имах едни други останки и добре че се улучиха на същия размер, които
също бях приготвил за кюмюр. Та си скроих последните елементи от тях - даже и
отвори им пробих за винтовете.
Вечерта се занимавах
със записи на дискове - филми, музики и т.н. Така дойде неделята - сутринта, за
успокоение на нервите отидох рано-рано на битака. По едно време видях, че
златната ми верижка на кръста някак си много неестествено виси от ръкава на
камизолката, с която бях официално облечен за тълпата от народ – главно с цел
да не ми се мандахерцат циците наляво и надясно из прахоляка и гъмжилото от
човеци. Опипах се, обутах се и разбрах, че съм си загубил кръстчето -
най-после, защото последното постоянно се откачаше и падаше. До тогава обаче
все си го намирах, че беше из къщи, но този път на онази поляна в тревата -
намирането му беше невъзможно. Ядосах се за поредната загуба - нищо не купих и
не харесах на всичкото отгоре...
Прибрах се в къщи и
почнахме да се стягаме за излизане. Точно в 11:45 бяхме на изпита. Ванеса влезе
веднага, защото нямаше много други деца, които да чакаме. След 15 минути тя
излезе готова - надявам се вече с дипломата си за 2-ри музикален клас. Все още
нямаме официалните резултати от Академията, но поне както казва самата Ванеса –
всичко си изсвирила, всичко си казала и никъде не сбъркала. Нека обаче първо
най-смирено да изчакаме тяхното писмо, че тогава ще се радваме и ще хвърляме
шапките...
Притесненията ни
заради представянето на Неси изведнъж премина и ние от там отидохме на гости.
Видяхме се с Мария и Краси, та го питах дали ще вземе нещо за вас. Той на драго
сърце се съгласи и сега само дописвам последните си редове, защото човекът
тръгва в петък сутринта. Когато пристигне на място, най-вероятно ще ви изпрати
колетчето по пощата от Русе. Снощи се развиха други възможности за празниците -
на Коледа сме у Мария, въпреки че Краси ще отсъства. Като си дойде, ще повторим
упражнението с ракията, която той евентуално ще донесе със себе си от България.
За Нова Година пък ще отидем с българското сдружение при Крум - там горе на
хижата, където ядохме прасето. Този път всеки ще си носи храната и напитките -
така е много по-спокойно и по-евтино, а и неангажиращо. Вкусовете на всички са
различни – един яде повече, друг пие по-малко; едни ядат солено, други сладко –
нямат угода; пипер не обичали някои, от лютото пък маясъл получавали трети. Я,
рекох – всеки да си носи сухоежбината и да си я яде сам. Довечера или утре
дъщерята на Краси и Мария ще мине през нас да вземе пакетчето, а аз през
останалото време ще продължа своите сърцераздирателни излияния в следващото си
писмо, което пък ще изпратя по Емилия. С нея вече ще се наложи да се видите,
отивайки до Пловдив, защото заедно с багажа й, към вас ще лети и камерата на
татко. Всичко онова, за което не съм се сетил сега, в случай че съм пропуснал
снимки от някои последни мероприятия, както и от предстоящите Коледа, Нова
Година и т.н., ще бъдат в пратката заедно с нея. Дано успее да вземе всичко,
защото и тя ще има доста багаж със себе си.
Даниелчето
напоследък е пощръкляла да ходим на екскурзия с луксозен параход из Тихия океан
и островите наоколо. Сега миличката проучва цените, но щом като до тук е вече
стигнала, значи ще се ходи – няма разминаване. И съседите щели да идват с нас;
на Сашко бабалъците също, както и още множество други хора – въобще, корабът ще
бъде композиран само заради нашата компания.
Аз така мога да
изписвам редовете цял следобед, но нали трябва и нещо служебно да свърша, с
което да си оправдая надницата. За това сега ще се ориентирам към привършване,
а пък когато ми прилегне добра сгода, пак ще драсна някоя глупост.
Снощи като ме
завъртя сачмата и на бърза ръка сглобих едната стойка за покрива на кладенеца.
Довечера ще събера и другата, че в сряда да побия и двете в металните им
основи. В петък вечерта ще ходим на Коледно тържество, организирано от
компанията, в която работя. С мен ще бъдат Даниела и Ванеса – всичко щяло да
протече под формата на фамилна изява. Добре поне, че тя ще кара колата на
връщане (Даниела бре, не Ванеса…), защото аз ще бъда в малко по-нетрезво
състояние от нея... В събота и неделя продължавам с усилията си по долната
площадка и кладенеца.
Хайде сега, бързичко
да се целуваме и да се прегръщаме, че пак почвам работа. Желаем ви много
здраве, топла и мека зима, както и изобилие от веселие по време на
Коледно-Новогодишните празници. Дано получите подаръците ни преди това, че да
им се радвате. С много обич ви целуваме, както много ви обичаме: ваши Ангел,
Даниела, Нени и Неси...
Няма коментари:
Публикуване на коментар