Скъпи и обични наши майко и татко, близки и далечни сродници!
12.12.2006 – Дето се вика: още предишната ми пратка не се е
отделила от долната земя, а аз вече подготвям следващата. Снощи най-грижливо
опаковах всичко онова, което си бях наумил да изпратя – предимно боклуци, обаче
понеже са някак си “тукашни”, вероятно ще имат малко по-висока сантиментална стойност
от онези, с които китайците и без друго вече са залели света в глобален мащаб.
Щото пък и никак не е приятно да си завре човек носа в задника на някоя коала
или плюшено кенгуру и да види как изпод кадифеното му анусче виси копринен
етикет с надпис “Made in China” – ебах ги аз у червените им комунистически седалищни
части, ще река на края с раздразнение!
След това, като се освестихме с Даниела при разбора на мероприятието, в
един миг и двамата се сетихме, че всъщност сме пропуснали в пратката си да
включим и нашите най-специални поздравителни картички по случай Рождество
Христово и Нова Година. За пренареждане на колета беше вече твърде късно и
почти абсурдно да се мисли, за това ще поправим грешката като ги прибавим към другия
пакет, който пък ще дойде заедно с Еми. Забелязахме, че и на малкото рисунките,
които то милото, с такова голямо усърдие плеска и маца с боичките, за да
достави радост на своите скъпи баба и дядо, също останаха забравени някъде из чекмеджетата
на долапите; абе, един акъл имам - за кое да го ползвам по-напред? Освен това
нали и експертите непрекъснато ни предупреждават, че след определена възраст
нормалният до скоро човек започва изведнъж да изтрещява и да му пукат бушоните
един подир друг.
Ние и снощи много хубавичко си поприказвахме - за слава на Господа наш и
Всевишен, на забогателите от такива като нас и подобни нам телефонни компании и
благодарение на евтините им напоследък комуникационни връзки. Бяхме седнали с
булката отвън на теферич и както обикновено хапнахме, сръбнахме, обсъждайки
мъдро и вещо световните проблеми, които ни засягат пряко или косвено. Таман
вече се прибирахме навътре, за да си лягаме по-навреме и да почваме
консумацията на брака, вместо това на мен взе че ми падна една от множеството
пломби, които имам из устата по кривите си зъби. Единственото, което само не
разбрах вечерта (поради частичното ми опиянение…) беше дали тази нещастна
пломба се числеше към консумативите още на д-р Карамузов, Бог да го прости, с
които той запълни дупките ми на тръгване за Австралия през 1992 (ба мааму –
кога минаха тези 15 години?...). Вечерта ми беше много трудно да определя и
дали пък въпросният зъбен пълнеж не беше част от инвентара на онзи италиански
зъболекар, при когото ходих непосредствено след като ме съкратиха от моята
първа работа в родината-мащеха – и от тогава има/няма десетина години, защото
става въпрос за далечната 1996, ако не ме лъже паметта. Чудих се на края дали
пломбата ми нямаше случайно да се окаже на моя настоящ зъболекар, към когото
съм зачислен сега - той пък е руснак, ако това има някакво значение за
конспирацията; нашият съсед Рон много ни го препоръча като голям майстор и ето,
че аз вече ставам един от неговите многобройни клиенти, барабар с всички
олигарси, колхозници и помешчици от руската мафия на местна почва. Онзи ден
същият занаятчия извади на Неничко счупения зъб; Даниела вече имаше зад гърба
си една визита при него, а както се очертава аз също много скоро ще съм се
запътил нататък. Така в здравословни размишления и тълкувания на Библията
вечерта заспах като пън, а на сутринта се оказа, че всичко това не е било само
един кошмарен сън, ами дупката в зъба си беше чиста проба реалност – хем
голяма...
Междувременно сковах и другия кръст за кладенеца - довечера вече му побивам
коловете и ги замазвам окончателно в основата. През тази отпуска комай само с
това ще се занимавам, че то и не останаха много неща за правене – даже не знам
с какво ще запълвам времето на татко, когато един ден дойдете тук при нас на
официалното си посещение. Тогава вече ще го зачисля на пълен пансион – хайде,
стига цял живот с таз проклета работа.
Много се радвам, че ми продадохте колата без излишни пазарлъци. Сега, като
неин нов собственик мога определено да кажа, че на мен не ми трябва за лично
ползване – напротив; купих я от вас със съвсем друга, по-скоро благородна и
благотворителна цел. Направете й няколко снимки - отгоре, отдолу, отстрани,
отпред двигателя и т.н. После намерете някоя църковна организация и им я
подарете. Или просто я дайте на някой свещеник, попадия - който и да е, но да
оцени жеста, който им се прави, а пък аз от своя страна тези дни ще преведа
$500 за тропулака, в който ви вкарах. Щом като не можете вече да й съдите,
най-добре е да се отървете от тази кола – минаха годините, когато тя ви беше
дружка и любима; сега остана само като едно тежко бреме и слугуването подир
капризите й: тук децата я одрали с гвоздей, там ръжда избила по калниците,
маслото й прокапало, спирачките й не държат и т.н. Нека да сте живи и здрави -
като затръгвате на някъде, ще ползвате влаковете или пък ще се придвижвате с
автобуси. Зер, бърза работа нямате вече – пенсионерът е айляк човек; той за никъде
не бърза, освен в деня, в който му раздават пенсията във вид на оскъдно
държавно подаяние. Дай Боже единствено по-дълго време да си я получавате –
останалото е бошлаф.
14.12.2006 - Няма да се съберат много интересни подробности
в това мое празнично писмо, струва ми се - аз пиша само на работа и щом изляза
в отпуск след около две седмици, тази писателска дейност автоматично ще секне.
Тогава ще дам по-голям приоритет на строителните си обекти и специално на
тяхното успешно завършване, докато моите литературни наклонности бъдат временно
приспани и частично потиснати. Разбира се, през това време аз по всякакъв начин
ще се стремя да обобщавам разни откъслечни случки и ежедневни събития, но доколко
това ще ми е възможно, че пък да бъде и преди 06 Януари, когато Емилия отлита –
това вече съвсем не знам. Но нека сега да вървим бавно и полека да пристъпяме
към края на годината - тогава ще видим какво ще става и какво няма.
Снощи успях да нанеса една ръка масло по дървенията на кладенеца. Довечера
ще й ударя още една. В събота имам малко работа по другата къща, че наемателите
искат да се оправят някои неща. После ще се занимавам с моите нескончаеми
обекти. По прогноза пак предвиждат частични превалявания, на места до
по-сериозни валежи - дано обаче да не познаят този път, че ако ние се паднем
баш под дъждовния облак, баят ще ми се объркат плановете за почивните дни. Утре
сутринта съм на зъболекар, а пък вечерта отиваме на Коледно тържество,
организирано от компанията. По-далечни планове от тези не смея да предричам, че
един така: всякакви мечти си имал и плановете денонощно им кроил, ама паднал
възнак и скоропостижно се поминал - не дочакал даже и бленуваните свои бъднини...
15.12.2006 - Баш по права пладня, както се разказва в
народното ни творчество и в приказките за добрите змейове от Балкана и за
триглавите лами от шопския край. Бавно и мъчително излизам от упойката си вече
и взех да усещам, че нещо покъртително е ставало с нещастния ми зъб в още
по-шибаната ми уста. Ох, как боли! – мамка му; защо няма малко ракия сега, че
да се нажабуря едно хубаво, ама без да я плюя в умивалника. Нали ходих “на
ремонт” тази сутрин, та от това ми е мъката. Добрата новина обаче за деня е, че
наш Краси вече се е понесъл из въздуха, а с него лети и нашата скромна до
незначителна символичност пратчица. Дано поне да я получите преди Коледа,
защото все пак предстоящите най-светли Христови празници бяха основния повод за
изпращането й.
Късно снощи (минаваше вече 23:00) се обадиха на Даниела да им върви на
работа за някаква извънредна дневна смяна, та днес, след посещението ми при
зъболекаря и на път за моята, първо минах през нейната “фабрика”, че да й
предам малката Ванеса на съхранение. Детето по принцип ходи на занималня през
дните, когато майка му работи на нивата, но за днес не беше предвидено в
списъците на възпитателките си. Така нашата безценна принцеска в момента
гостува на бабичките, които се намират в отделението на Дани. Освен всички
други, при нея има и две възрастни дами, които са бивши пианистки (вероятно още
от времето на Хитлер, Рузвелт и Чърчил; умишлено в числото им не споменавам
вожда и учителя ни Сталин, като най-голям изверг измежду всички останали
по-малки подобни нему изродчета). Та тези двете госпожи в почтително
преклонната си възраст много живо се интересуват от прогреса на Ванеса,
специално в музикално отношение. Снощи вече получихме официалните резултати и
дипломата от нейния изпит. Оценката за положения труд (и купищата похабени
нерви лично от моя страна…) е възможната най-висока за тази държава, “А+”.
Наред с отличните бележки за практическото й представяне, от името на изпитната
комисия Ванеса получи и много добри отзиви по всички останали тестови
показатели. Веднага след това с нея започваме подготовката за следващия
музикален клас (IV-ти). Мисля че в програмата им съществуват 10 или 12 отделни
категории, след което децата влизат да учат в Консерваторията. Но хайде, поне
за сега да не мислим за чак толкова напред, защото от тук насетне времето само
ще си покаже всичко, което има да става и да се случва...
Напред взех два хапа, та ми помина малко болката в устната кухина. Ох, да
устискам веднъж до вечерта за тържеството - там вече ще се церя точно както аз
си знам. Пиенето и яденето ще бъдат на корем, а ние обикновено се представяме
блестящо в такива случаи.
Снощи ударих още една ръка покритие на гредите за покрива на кладенеца.
Стана хубаво. После с лодката направих и няколко обиколки на езерото, за да не
сядам на масата съвсем без никаква спортна активност. Гледам през прозореца, че
времето нещо се заоблачи навън - дано не завали някой шибан дъжд, баш утре за
кърската ми работа.
Доматите, макар и съвсем изсъхнали вече, продължават да връзват и да дават
плод. Снощи пак събрах една шепа дребосък – ако не за друго, поне за салата ги
бива. Обаче това не е нищо, което се очакваше като добиви – изглежда съм
разменил или направо изтървал някоя важна процедура в нашето битово агрономство;
мисля, че и съседът Рон ме обърка с неговите теоретични демагогии и безкрайни
философии. Той за неговата нива купи някаква много специална пръст, в която се
гледат гъби – понеже много му разбира главата, та за още по-богат урожай я
размеси с една доза птича тор. В тази почва разхвърля всякакъв вид разсад,
който съществува в номенклатурата на подразделение “Плод и Зеленчук” от
обединението на “Bulgarplod” с “Държавен резерв/консерв” – това репички,
марули, лук, домати, краставици, пипер, магданоз; абе каквото ви дойде на ума,
включително и люти чушки, които изядох основно аз. Добре ама вече е изкоренил
почти всичко, защото и неговите насаждения не вървяха никак – а пък колко тона
вода изля отгоре им, сега баш няма да отварям дума за похабените й кубици. Гледам
го, че за момента е оставил само няколко корена от лютите чушлета, които аз продължавам
най-интензивно да скубя и да употребявам за апетит и разяждане. Изглежда, че и
двамата с него се хвърлихме на прекалено обогатена почва и тя просто попари
растенията, та им еба майката чак (ама то това нашето си е от прекалената ни
лакомия, де – аз не вярвам да е заради някакви други по-чисти пориви). Сега съм
решил да сменям по някакъв друг начин технологията, колкото за чесане на
крастата – проблемът е там, че моите знания в областта на селското стопанство
са силно занижени, да не река тотално ограничени; разбиранията ми се свеждат
единствено да знам колко сол да си наръся връз доматите, преди да побелеят и до
къде да си пълня чашата, че да не си капя ризата. В тоя ред на мисли, пак се
присетих за един много стар анекдот още от времето на войните, че и по-назад.
Отишъл някакъв човечец при доктора и му се оплакал: “Докторе, рекъл – много ми
треперят ръцете”. “А пиете, ли?” – попитал го хекиминът. “Ами, не – отговорил
му кротко човекът. Аз повечето го разливам по себе си”. Ха-ха-ха, на това място
трябваше да се смеете, но нищо…
18.12.2006 – Остават буквално броени дни до ваканцията. А
ето какво става около мен на тихия фронт. Първо - в петък служебното ми
тържество мина много добре, но без особени етнически изяви и пиянски прояви.
Зъбът още ме болеше, та не бях много в “кондиция” за оргии и музикални
изпълнения (ебах ти тъпата българска дума – ама нали е нова и модерна, та я
използвам за назидание и раздразнение на просветните деятели по
литературознание). Ние с Даниела се паднахме на една маса с началника на
отдела, та обстановката беше малко официална, напрегната и леко изнервена. Е,
независимо от всичко всички ние сръбнахме и хапнахме порядъчно, но не сме се
осирали, както се е случвало на подобни обществени форуми. Ванеса си отволи с
другите деца, в бясна игра около елхата, покрай дядо им Мраза и съседните маси
в ресторанта – тя така и не стигна до вечерята си даже, а аз с този зъбобол
едвам преглъщах иначе вкусната и питателна купешка храна. Пломбата ми е станала
малко по-висока и сега всеки път, когато дъвча на тази страна опирам в горния й
ръб - трябва да си призная, че чувството никак не е от най-прекрасните. Самият
зъболекар също каза, че едва след като напълно премине упойката, тогава
най-добре ще мога да преценя кое как е из устата ми и ако има нужда да отида
пак, че да изпили малко от пълнежа. При това положение може да се наложи и
второ посещение в зъболекарския кабинет, колкото да се спази традицията, че в
моя живот нищо не ми е станало отведнъж (като изключим децата, които си правих
съвсем сам, без ничие съдействие или помощ, нито пък акъл да ми дава; в това
поне съм сигурен, че и двете приличат поразително на мен, поради здравината на
семката в нашия балкански джинс...). Така след сравнително вялото Коледно
тържество, ние се прибрахме и легнахме само много изморени, но пък не и напити,
докато малката бяс заспа още в колата по пътя към дома
Сутринта на следващия ден (събота) на по-преден план излезе урока по музика
на Ванеса, който се проведе у нас в ранните часове между 09:00 и 10:00. После
със съседа ходихме до другата къща, за да оправим едни дребни повреди. Докато
бяхме на тържеството, предишната вечер се ляха едни обилни дъждове, та
хубавичко подгизна всичко и стана като мочурище. С външни дейности беше
изключено да се разправям – вместо тях хванах се да посвърша някои “вътрешни”
мероприятия, с които можех да се бъзикам на бетонната площадка пред гаража
(работилницата); а там беше и единственото място, където нямаше локви и кал.
Временно бях складирал паралията с четирите стола и ми пречеха, та се залових с
потягането им, за да ги махна от очите си. Първо почнах с масата - навивах
винтове, подсилвах й краката – въобще, стана много здрава и напълно вечна. В
15:00 обаче дъжда пак ливна, което ме накара да прекъсна дейността си
преждевременно. Окъпах се и излязох.
Ходих до търга, но и този път нищо не харесах от “експонатите”. После се
отбих до железарията, че ми трябваха едни по-дълги винтове за масата. Прибрах
се в къщи и свирихме с Ванеса. Последва кратка вечеря с малко културно-масово
тържество, изгледахме филма “Господин за един ден” с великия Тодор Колев и
набързо спуснахме кепенците. Пак валя и трещя, ама поне хубавичко ми поля
лозенцето. Зер, от доматките нищо не излезе - от 20 корена едвам набрах 2-3
шепи и то големи колкото мъд… пардон, орех (щях да дам друго определение за
размер, но се въздържах, защото и мъдете ми са даже по-големи от тези мои
невзрачни доматчета). Изсъхнаха нещо насила, изглежда земята им беше много
торовита, та на края изгори растенията. Независимо от всичкия си неуспех като
аграрен труженик, аз пак купих нови насаждения, които вчера посадих на мястото
на старите. Хич нищо да не пуснат, стига ми само радостта от грижите и връзването
на доматите - така хубаво миришат листата им, макар дип да не дават твърде плод...
Вчера (вече неделя…), работният ми ден започна чак по обед. Редица
обективни и субективни причини осуетиха моето ранно сутрешно ставане и навременното
събуждане на каквато и да е жизнена дейност в мен. Но макар и малко по-късно, аз
успях да стегна напълно паралията и я вкарах окончателно в механата. После
почнах столчетата пък - едно по едно и бавно. Свърших винтовете, та довечера
пак съм в магазина - пътеки направих до там, мамка му! С появата на новата
мебел се наложиха някои битови изменения и размествания в интериора на механата.
Четвъртитата висока маса със столовете трябваше да излезе от там, че да стори
място на паралията. Сложих я с два стола до стената - точно под светещата
картина в коридора. По принцип може би ще се наложи този комплект да го продам,
но пък така ми свиди като знам колко много труд и мерак съм хвърлил подире му.
Масата съм я обгарял, мазах я после с разни масла и маджуни; краката й
подсилвах с винтове, така че да не се строши ако се разтанцувам връз нея и
завъртя някоя невяста във вихъра на бясна румба. Същите процедури понесоха и
петте й принадлежащи стола. Да е човек Неничко и да си пази вещите, че да му ги
дам на него – поне при нас да си останат, в семейството дето се казва. Ама дай
първо да видим на къде ще му поемат работите с жените, пък тогава ще решаваме
какво и как...
19.12.2006 – Ето че днес пак е Никулден - нищо дето е по
старому. Аз отново поздравявам скъпия си татко за именния му ден. Довечера ще
се чуем и с Неничко. Бог да прости дядо Косьо, а здраве и дълъг живот пожелавам
на всички останали живи именници. Онзи ден съм си набрал една шепа домати -
баберки, та довечера ще ги употребя на салата. Зер, само аз мога да ги ям - не
знам дали и прасетата няма да им се мръщят, ако им ги дадат вместо тяхната
помия. Обаче при мен умиране може да има, но отказване от агрономството -
никога. В железарския магазин, където снощи ходих за винтове, наред с всички
останали джунджурии продават и разсад за всякакъв вид зеленчуци – естествено, в
това число и домати. На един рафт намерих едни намалени стръкчета, на които
мисля да дам втори шанс в живота. По редовния ценоразпис, четири корена с
доматен разсад струват $2 - не е скъпо изобщо. А тези намалените ги намерих
даже по 50 цента - купих и двете кофички, защото нямаха повече. Онзи ден пак
довлякох още разсад. На свой ред Даниела се изказа много мъдро и вещо, че щяла
да се обади нарочно в магазина, та да предупреди момите - като ме видят на
касата и да не ми продават повече домати; а пък аз полудях с тях, ей! Снощи
цяла вечер ги разсаждах тук и там из къра - по земята, в саксиите с цветята;
въобще навред. Обаче взех да се опасявам, че ако пък това всичкото чудо почне
да ражда, ние направо ще плуваме в доматено пюре!...
Освен активната селскостопанската дейност, която развих след работа, вчера
ми останаха и няколко минути за подсилването на новите трикраки столчета. Един
вече имам напълно готов, заедно с паралията. Остават още три парчета, но те
вече ще вървят малко по-чевръсто, защото знам къде да навивам винтовете и кой с
каква дължина трябва да е.
Към днешна дата Краси е пристигнал в България. Кацнал е обаче в Пловдив,
защото Софийското летище временно не приемало самолети поради падналата из
района гъста мъгла и настаналото относително лошо за сезона време. Мария има
сестра, която е женена там - а пък това дошло разгеле за нашия търговски
пътник. Кой знае на какви тежки моабети са го подложили, горкия човечец? – е,
не мисля че ще ме посрами, защото той също се представя достойно по такива
масови мероприятия. Дано успее тези дни да ви изпрати и колетчето, че да го
получите за празниците.
Довечера продължавам най-ударно с дейността по столовете. В четвъртък
вечерта ще имаме гости – Еми и Роберт ще идват, както и съседите. За по-нататък
не знам още нищо, освен че на Коледа сме на официална визита у Мария, а за Нова
Година отиваме на хижа с Крум и още неколцина българи – верни дружки-веселяци,
неуморни пияници и добронамерени алкохолици. Останалото време от почивните дни
ще гледам плътно да използвам за работа и строеж на кладенеца, както и да го
разхвърлям по другите си обекти.
Иначе всичко останало около нас е наред и всички близки са добре - аз
продължавам да чета успешно “Преспанските камбани” и вече съм почти към края на
книгата. С този си своеобразен героичен акт, аз станах 100 пъти по-голям
българин, отколкото бях преди - особено след прочитането на тези велики
произведения. Е, малко късничко ми дойде музата и се сетих да събуждам
патриотизъм в себе си, ама пък и така е добре – все пак, никога не е късно за
едно поредно прераждане, стига това да не е свързано със смяната на пола и
съответните му срамни (за някои…) телесни органи...
21.12.2006 – А вече пък изтичат и последните часове до
разпускането ни в годишен отпуск. Вчера не съм писал - тръгнах към къщи още на
обяд, сливайки почивката си със следобеда. Освободиха ме по-рано поради повреда
в компютърната система на завода. Обичам авариите, стига да не са с такъв
поразителен магнитуд като Чернобилската - мамка им мръсна комунистическа на
йезуитите, дето пред цял един народ мълчаха за нея като бити гъзове; от Кремъл
така били заповядали. Тази инсценирана и ненадейна почивка от няколко допълнителни
часа през вчерашния ден ми дойдоха “дюшеш”, защото си ги уплътних много
качествено – естествено, на частния имот; че няма да ида на ТКЗС-то, я? Първо
завърших останалите два трикраки стола за механата, сложих ги вътре и даже с
най-голяма душевна наслада изпих две бири една подир друга, седнал на единия от
тях и за хатър на новата маса (паралията). Последната е малко нисичка обаче и
трудно ще се поемат по-големи количества от питеен и хранителен характер.
Вероятно от време на време ще се налага някакво междинно разтъпкване на куц
крак, докато отново започне зареждането с течни горива и твърда биоенергия.
След като изпих бирите и миг по-късно, вече обработени през бъбреците
съответно ги изхвърлих през процепа на гащите, обилно поръсвайки по този
естествен начин пресните си доматени насаждения с топли минерали, от там
насетне пък се залових с конструкцията на кладенеца. Трябваше да опъна едни
напречни летви, върху които ще монтирам циглите. И там падна яко рязане,
кроене, пробиване на отвори, винтове и т.н. Всичко стана много добре и както
съм я подкарал, комай строежа ми ще започне от покрива надолу. При тази
най-иновационна технология (ето ви още една полуидиотска дума, заимствана от
англоезичниците), след като вече имам всичко готово, върху образувалата се
скара ще наредя и керемидите, та като почна да зидам отдолу, да ми е сянка.
Системата ще бъде същата, както при портата към двора, която направихме с
татко. Не знам дали ще ми стигнат керемидите за целия покрив, но аз за всеки
случай имам поръчани и доставени още около 50 броя – само че последните са на
склад в Бризбън. Моят човек, който уреди сделката ще си дойде след Нова Година
и чак тогава ще се видим, че да ги повличам към нас. От това количество ще ми
останат и няколко резервни парчета - за дуварите или където потрябват. Така
следобеда мина много набързо и съвсем неусетно – последваха обичайните ни
вечерни занимания по музика с Ванеса, някое и друго оскъдно питие, по няколко кюфтета
с гарнитура и хайде, Сънчо пристигна с каляската и му изпяхме набързо “Лека
нощ, деца”…
Онзи ден, на стария Никулден пак се чухме с вас. Аз още от самото начало не
разбирах приказките на майка много добре и на края разговорът ни нещо се прекъсна
по трасето. Добре поне, че когато се обадих повторно всичко беше нормално.
Довечера ще имаме гости - всички вече излязоха в годишните си отпуски, само аз
ще работя и утре за последно, когато също разпрягам воловете...
26.12.2006 – Добре-е, сега сядам на спокойствие да обобщя
причините и най-вече следствията от Коледните празници и светлите Христови
тържества. Навън е мрачен дъждовен ден, почти есенен и както по всичко
изглежда, така ще си отиде до края. Това е и основният ми аргумент, заради
който аз още се потривам с това-онова из къщи, вместо до това време отдавна да
съм излязъл навън и да строя кладенеца. Но, хайде - да карам подред.
Първото и най-съществено мероприятие в цялостен мащаб беше поредицата от
нескончаеми Коледни моабети, които започнаха още в четвъртък, на 21 Декември с
едно голямо градинско увеселение на двора. На гости у нас бяха Роберт и Еми,
постоянното присъствие в лицето на съседите, Даринка и Мартин, както и ние с
буля ви Дана, разбира се. Всичко мина благополучно, весело и игриво, палаво и
благочестиво.
На следващия ден едвам се завлякох до фирмата и добре, че на обяд ни
разпуснаха - инак направо щях да си умра на бюрото. Така нашите официални
празници започнаха. Аз още следобеда си подготвих работата по покрива на
кладенеца - размери, разкрояване, рязане и коване на напречните летви, на които
щяха да легнат керемидите. В събота сутринта започна и самото им редене. На
тези от долният ред пробих отвори и ги стегнах към летвите с винтове за дърво,
а всички останали от горния ред и следващите ги закрепих по добре познатият ни
вече метод, вързани за дъските с тел. Обаче тази пипкава дейност отне почти
целия ден, защото мерих всяка цигла отделно за себе си – а нали и всичко е
криво до немай къде, та пак падна голямо гъзурчене и попържане на общо основание...
Вечерта уж седнахме да полеем половината покрив – тогава пък се обадиха на
Даниела да върви на работа в неделя (на следващия ден). Тя замина, а ние
двамата с Ванеса довършихме покрива. Детето и през двата дни много ми помага –
докато аз съм горе на стълбата, тя ми подава отдолу керемидите една по една.
Бележа им с молива местата за дупките; по обратния ред ги сваляме и отиваме да
ги пробиваме. После пак пълзим нагоре. Колко пъти се качих и слязох от тая
шибана стълба – безчет; хвърчах нагоре-надолу като разгонен орангутан.
Към средата на неделния ден дейността по покрива се приключи напълно.
Забърках веднага кашата с цимент и почнах зидарията. Три реда тухли, изправени
надълго - това ще е цялата работа. До вечерта успях да направя двата долни реда
и почнах да се подготвям за Бъдни вечер. Даниела беше накиснала боба от
вечерта, уж да го варя през деня - ама аз като се захласнах по покриви и
герани, та хич не ми беше до готвене. Както и да е – като се върна от работа,
тя си го свари сама, с което вечерта и традицията беше напълно спазена.
Обикновено нашите съседи идват на Бъдни вечер да ни поднесат подаръците си и
покрай тях ние не винаги можем да изпълним ритуала с постните манджи. Разбира
се Рон и Роза не закъсняха и тази година. Аз таман бях придобил обратно
човешкия си образ и подобие след банята и бръснича, защото през деня се нося из
ливадите като отшелник. Нахлузвам само едни издънени къси гащи; гол, бос и
мокър (ходя от време на време да се охлаждам в езерото, че ще ми прегреят
лагерите в тая жега...). Вече съм и доста почернял от слънцето, като
Столипиновски циганин – абе, чуден курорт си карам, няма що; такъв “къмпинг” не
са направили още и в Рая дори. Та, като втасах значи, след работния неделен
ден, малко по-късно пристигнаха и съседите, та седнахме на двора – там пък
започна следващото поредно Коледно тържество. Те набиват блажните шунки и
суджуци - ние блещим очи насреща им и уж “постим” само на кисели мезета и
чешмяна вода. Така или иначе някакво грандиозно парти не можа да се развихри, но
пък добре си побъбрихме с приятни хора и сладкодумни събеседници. Съседите си
тръгнаха към 23:00, а ние останахме на масата търпеливо да чакаме идването на
дядо Коледа. Първата си паница с боб я изядох доста сухо и безапелационно едва
към 23:30, колкото от уважение към празника и традицията – исках да го опитам,
че да не обидя с нещо и стопанката в тази тъй свята нощ; чуден ми се видя
тогава, ама аз до него време бях вече захапал джама – така че и оборска тор да
ми бяха дали (понеже е постна, не за друго…), сигурно и нея щях да излапам.
После Даниела си легна – зер, щеше за работа да става завалийката, рано
сутринта на другия ден. А пък аз точно в полунощния злокобен час ударих още
един кастрон пълен до върха с мощен бобен взрив - този път вече с всички Коледни
аксесоари и греховни допълнения: саламец, суджучец, кашкавалчета, сиренца и
други блажнотии и мазни благинки. На края мирясах и аз, па се строполих в
кревата като заклано яре (пардон – га че ли прасе повече би му подхождало на
сравнението ми, че нали беше и Коледа все пак)...
Така дойде и вчерашния ден – баш Рождеството Христово значи. Бяхме канени у
Мария на гости, а аз трябваше да подготвя разни домакински артикули - пържоли,
бири, кюфтета и т.н. Него ден не съм работил на нивата, че свят ден му викат,
въпреки че пък баш тогава се улучи едно чудно слънчево време – само за зидария
и дюлгерлък. Докато 24 часа по-късно (днес демек), още малко и може на сняг да
го обърне (с малко повечко въображение от наша страна...). В приготовления и
празнична суетня преполовихме деня и 17 мига от пролетта по-късно, Даниела вече
си дойде от работа. Последваха известни кратки и окончателни довършителни
мероприятия и малко след това заминахме за Бризбън. У Мария имаше и други гости
– все наши общи приятели, плюс едно буквално няколкодневно бебе, което се роди
миналата или по-миналата седмица. По някое време там дойдоха нашия малък
Неничко с гаджето си Лин – така се бяхме разбрали с тях, че ще се видим, за да
си разменим Коледните подаръци. Иначе младежите щяха да идват у нас, но след
като Мария настоя да почетем домът им с честването на тяхната първа Коледа под
собствен покрив, поради тази уважителна причина нашите планове малко се
пообъркаха, но пък и не чак фатално. Независимо от всичко, изкарахме си
празненството много весело и бурно. Ние спахме у тях и тази сутрин още в 05:00
потеглихме, защото моето Даниелче пак се случи на работа – този пък съвсем по
нейния си собствен график на смените. По такъв начин приключи първият етап на
Коледно-Новогодишните веселия и празници.
За голямо наше съжаление обаче, не можехме да се съберем достатъчен брой
хора за хижата, където щяхме да ходим да посрещаме Нова Година с останалите
земляци. Така този план пропадна от само себе си и като резервен вариант се
разбрахме със съседите да бъдем заедно с тях в Новогодишната нощ. Нищо по-добро
и разумно не можехме да измислим. Даниела хуква по зъболекари от началото на
годината - онази вечер пък моста й падна с едни твърди ядки, дето ги въргаля
сума време из устата си. Майсторите едвам я закърпиха временно, само колкото да
изкара празниците, а иначе официалният й ремонт ще започне веднага след Нова Година
- още на 02 Януари има час за зъболекар. Е, добре - това е вече всичко във
връзка с току що миналите моабетчийски дела и гуляи.
Сега с няколко думи искам да се поспра и на междувременно пристигналият
колет от вас. Цялото му съдържание беше 100% налице, но го получихме в
безобразно нахвърляно състояние, след като онези гладни хиени от инспекторските
служби пак го бяха проверявали за случайно наличие на забранени за внос стоки.
Това, както и да е – майната му, както се казва в такива и подобни незначителни
случаи; по-важното е, че цялата пратка беше непокътната и без установени липси
(поне на първо четене, както се изразяват народните ни избранници в
Парламента). Ние дори успяхме да изгледаме два от българските филми. Когато
татко обаче изпрати запитване по телефона дали сме гледали DVD-то, аз тогава
вече подскочих като ужилен от стършел, ама от най-злите; че то в пакета нямаше
самостоятелен диск! А иначе получихме три отделни филма. Хукнахме веднага да
търсим, да не би точно тоя диск да е изпаднал някъде по пътя - Даниела беше
хвърлила вече кутията в боклука, та аз ходих и там да ровя; няма такъв диск и
това е положението. Когато най-после онзи ден, при наличието на малко
по-спокойна семейна микросреда прочетох писмото на майка, забелязах, че
най-накрая тя подробно беше описала и съдържанието на колета. Тя пише, че в
кутията имало 4 филма+1 диск. Точно в този миг полудях напълно, защото си
помислих, че именно в тази кутийка е бил и отделния диск. А сега, не стига че
него го няма и не можем да го открием, ами се оказва че и българският филм ми
липсва от колекцията! Това хептен ме хвърли в размисъл и отчаяние. Тогава пък
предположих, че татко може да е махнал единия филм, ако пакетчето е натежало
твърде много връз шибаните им пощенски везни и кантари. Така реших, че в него е
бил и отделния диск, за който само се споменава, а все още няма достатъчна
яснота по въпроса. Съмненията ми се потвърдиха, когато въпреки всички
обстоятелства аз изрових кутията на колета от боклука – там пък, на зеления
митнически етикет относно съдържанието му, татко съвсем точно е написал “3
филма”. Дано да съм прав в разсъжденията си, които още довечера ще подкрепя със
спешно телефонно обаждане. Не може просто току така да се загуби цял диск от
тази толкова ценна филмова колекция. А иначе от своя страна ние най-сърдечно ви
благодарим за всичко, което сте ни изпратили с толкова много любов и родителска
обич – винаги плача, когато получаваме подобни колети; от умиление и мъка, от
яд и от злоба – сълзите ми са плод на всякакви смесени чувства и вълнения...
Навън продължава да вали - вече е 11:30 баш преди пладне, а аз още съвсем
малко и вече окончателно ще се откажа от трудовата си дейност за днес. Неничко
щеше да идва с Лин към нас - уж да ходят на плаж, но в това мочурливо време
сигурно няма да дойдат. Те довечера ще ходят у майка му на Коледна вечеря. А
сега отивам на компютъра, за да оправя и подредя следващите сериали от музика, снимки
и филми, които подготвям за изпращане...
28.12.2006 - Трети пореден ден вече стоя затворен в къщи
като див звяр, запрян в клетка на зоопарк. То поне да валеше някой хубав и
проливен дъждец като хората, че да не ме е яд. А то само препиква отгоре и от
време на време, колкото да овлажни въздуха - страх ме е обаче, че таман ще си
разбъркам киреча и може да ливне по-сериозно. Онзи ден се въртях из дома -
правих филми, дискове записвах и имах други вътрешни занимания от свободен
характер. В последно време Даниела е все на работа.
Вчера (Стефанов ден), сутринта сънувах баба Фанче. Много се разтъжих, ама
много – пак си поплаках на воля... Станах от кревата и като погледнах през
прозореца, че беше същата киша навън, та хептен побеснях. Посвирихме с малкото
и излязохме. Исках да проверя как стоят нещата с фотоапаратите за татко. Отидох
в магазина да им видя най-евтините възможни, с които ни продъниха ушите от
реклами по телевизията - на стойност някакви си мизерни $88. Оказа се, че –
първо, те са голям боклук, и второ - всички карти, кабели и аксесоари се
купуват допълнително, на съответната цена прибавена към основната. Значи тази
възможност отпадна веднага, áко че е ново и купено от търговската мрежа. След
това хукнах по оказионите и заложните къщи, където на едно място намерих
някакво SONY – чудно на външен вид, със завидни качества и функции, не по-стар
модел от преди 2-3 години. С мъчителни пазарлъци и кандърми успях да го изкопча
от търгашина и го купих за $125 – а онези копои му искаха даже $169. Всичко по
него работи, а самото то е като ново; има допълнителна карта, заводски
инструкции и т.н. Зарадвах се много на покупката си, но пак не за дълго – писна
ми вече от разочарования и душевни катаклизми. Като си дойдох в къщи, оказа се
че аз нямам съответните кабели за този модел. За връзка с компютъра е лесно -
но татко ще иска да го включва директно в DVD-плейър; хем за гледане на вече
заснетото, хем впоследствие да се прехвърлят снимките на диск. Та сега чакам
Ванеса да си изяде попарата и хуквам да диря кабел, който да уйдисва на всяко
JVC устройство. Абе, то това е един малък “ужас”, но след като всичкото го
правя с толкова огромна любов към вас, та ми поминаха малко бесовете и
ядовината, които бях събрал до степен на експлозия. Сега вземам ръководството с
мен и отивам в магазина за Hi-Fi апаратура - там ще търсим някакво JVC на живо
или пък някой пъпчив голобрадко и специалист по всичко да каже какъв шнур ми
трябва. От там тръгвам по “Млад техник” да търся самия кабел и ако го намеря ще
бъде добре, защото ще го купя веднага. Ако ли обаче не - намислил съм да се
върна в дюкяна и да им върна фотоапарата. Положението е такова, че аз какъвто и
да взема от тук нататък, те всичките ще бъдат пригодени за връзка с компютри.
Не знам още какво точно ще правя и как да постъпя – направо в чудо съм се видял
покрай тази най-нова и толкова шибана техника. На всичкото отгоре картата
вътре, на която се записват снимките (или филмите, защото този апарат може и
филми да прави) е някаква бамбашка, специално за марката Sony. Изобщо не е като
моите, които вече имам от други подобни устройства и ми се въргалят из
чекмеджето без изобщо да ги използвам; именно тях мислех да ги изпратя на татко
като допълнителни за подмяна с оригиналната. Хайде, аз карта ще купя да речем
от Интернета и ще я изпратя по-късно. Тя е една малка фъшкия, дето пък да й се
чудиш - от къде го взема този голям капацитет и обем в себе си? Ще купя друга
карта с повече възможности, че татко да си снима ли снима на воля. Тази е само
128 Мb, а оригиналната - едва 16 Мb. При снимане с най-високо качество, тези
карти се запълват много бързо, защото и самите кадри са с доста голям обем.
Например в моя апарат има карта с капацитет 4 Gb. С нея могат да се направят
около 1300 снимки. В апаратът на Даниела има карта с 2 Gb или 1 Gb. Последните
са удобни за по-интензивно снимане. А пък те вече не са и тъй скъпи тези неща.
Проблемът е обаче специално в този модел на SONY, който работи с друг вид карти
- малко по-дълги и по-тесни са от обикновените. Иначе вършат същата работа, но тъпия
японец е решил да се лъчи от останалия нормален свят и турил вътре специална
карта - да не можеш да си я купиш от будката за вестници насреща, ами да му
правиш метаните само на него. Ей такова шибано нещо е Запада и западната икономика.
Нищо с нищо не е взаимозаменяемо - всичко е уникално и става само за определен
модел, произведен в определен период от време. Щото пък после на дневен ред
идват други модели, с нови части и елементи, а старите вече не им уйдисват.
Така е с всичко, което ни заобикаля: коли, техника, водопроводни кранове и т.н.
Както и да е - аз ще се боря докато мога, дорде не се предам. Сега излизаме с
Ванеса, та да видим какво ще свършим с нейна “помощ” и подкрепа. Ще внеса и
парите най-после, че стана срамота. Ох, що не вземе да завали поне, че да не ме
е яд. Толкоз много работа съм оставил по двора. Ама, хайде - от утре вече
почвам. Даниела излиза в отпуск, та ще е по-рахат – барем ще ме отмени в
“майчинството”, че покрай това хлапе само се въртя подире му и никаква
съществена работа не мога да отвъртя...
03.01.2007 - Ето че дойде ред и аз да “финализирам” вече
това писмо. С няколко думи искам да опиша всички събития и факти, на които
станахме свидетели или пък имахме пряко участие в тях. Баят вода изтече пак от
последното ми включване в ефир, а то беше някъде между Коледа и Новата Година,
в която вече ние също нагазихме устремено и с бодра стъпка. Спомням си, че
темата на моя монолог тогава се въртеше около въпросът за татковия фотоапарат.
След мъчителното ни и продължително обикаляне из магазините да търсим шибания
кабел, на края се оказа, че самият още по-шибан апарат не разполага с гнездо за
директно включване към телевизор или пък за подобен запис направо върху диск.
От цялата работа разбрах, че за да се стигне до крайния резултат се минава през
друг междинен процес на подготовка, от което на мен хептен ми потънаха гемиите.
Трябвало всичко да се свърже първо към компютър, да се свали информацията от
картата на твърдия му диск (демек в паметта) и чак тогава от там насетне
евентуалните снимки да се записват по дискове или да се принтират във вид на
пощенски картички. Тази сложна хамалогия за моя твърде прост и елементарен акъл
ми се видя изключително непривлекателна, да не река дори отблъскваща. Това е
все едно да си поръчаш свинска пържола в ресторанта, ама преди да я заръфаш гладно
и настървено, сервитьорката да те изпрати с един касапски нож в задния им двор,
където първо да си заколиш прасето. Ай сиктир от тука, ве – на нас не са ни
нужни такива усложнения към и без друго вече доволно утежнените ни житейски
порядки. С една дума обобщавам – покупката ми се оказа отново плод на
неподходящ избор (в моя случай пореден - също както със жените, но за щастие
този път без да броя последната…). Тичаме с Ванеса обратно в магазина, където почват
кандърмите по връщането на фотоапарата, поради незадоволеният ми интерес на
техен, уж толкова скъп и ценен клиент, който пак уж винаги имал право; има един
гол кур! – дойде ли време за подобни разправии, ела да видиш бако какви са ти
правата (но това сега пък е съвсем отделна тема и няма да я разисквам в
настоящата си писмена разработка). Разбира се в дюкяна онези търгаши не си
искат стоката назад, след като веднъж са се отървали от нея като от един
боклук, продавайки я на някой загубен главанак в мое лице. Та хайде пак
разправии, молби, сценки и театри от 1001 нощ, дорде на края хиените кандисаха
и ми дадоха един пършив ваучер срещу сумата, която бях похарчил при тях - да
съм си купел, видите ли нещо друго с тях, но при условие че е от същия оказион естествено.
Ядосах се покъртително много – аз когато сам се прееба обикновено си
затварям плювалника, че е малко срамотно да парадирам с това. Обаче пък
побеснявам кога някой друг рече да ми скочи изотзад и поиска да ме клеца на
сухо без вазелин – тогава пред очите ми падат всякакви пердета, завеси,
драперии и щори. Сега обаче случаят беше малко частен, със силно размесени
елементи на преебавката – веднъж, от моето недоглеждане и дълбоко невежество, и
втори път – че серсемите в магазина използваха точно това мое временно
състояние на мозъчно замъгление и ми пробутаха нещо, към което аз не изпитвах
особени симпатии и нямах остра нужда от притежанието му. Този мой неуспех обаче
отключи други, много по-лъчезарни центрове из кухините на дебелата ми кратуна,
та се амбицирах както когато от власт падна Тодор Живков и аз наивно си
помислих, че ще го подменят с някой по-различен от него. А пък мен като ме
удари един път амбицията, мога и по глави да стъпвам за постигането й.
От там се засилихме към друг един подобен дюкян и там вече намерихме нещо,
което наистина задоволи 99% от всички наши капризи и изисквания. В конкретния
случай единият процент оставям само заради вида на картата (последната пак е
някаква специална, но нея ще я търся от Интернета и ще я изпратя допълнително).
И то не, че фотоапаратът си няма негова собствена, напротив – тази, която е в
него може да побере до 61 снимки при тяхното най-високо качество. Аз обаче ще
търся карта с по-голям капацитет (обем) – ей така, за резерва. Ако качеството
на снимките се намали само с една степен надолу, те вече стават 122 на брой,
като това количество може да стигне до 1355, но пък тези случаи не са за
препоръчване поради твърде незадоволителното качество на изображението. На стр.
25 от упътването има една таблица – тази информация е от там. Аз съм заредил
всичко за “автоматична стрелба” – при най-високото възможно качество на
снимките; батерията също е напълно заредена. Във връзка с темата ние по
телефона ще направим съвсем отделна консултация – нека първо всичко да пристигне
по живо-по здраво при вас, пък тогава ще водим допълнителните си разговори. За
това няма да се спирам повече на този въпрос, че да не е язък за мастилото,
което хабя в момента за излишните си обяснения.
Та в крайна сметка купихме камерата. Проведохме малко пазарлъци,
благодарение на които вместо за исканите $100 я взехме само за $85 - е,
отстъпката не е голяма, но пак си е нещо; 15%, ако трябва да съм и
математически точен. От както съм го купил този фотоапарат е в постоянно
действие и за сега уж всичко е нормално. Прави много хубави снимки - повечето
от тези, които ви изпращам на диск са снимани с него. След този търговски
случай, аз най-после мирясах и веднага се залових за здрава работа по двора...
Два дена и половина градих и зидах шибания геран. После пък почнах да го
обличам с камъни. На 31 Декември работих до някое време и следобеда затворих
цеха заради предстоящите празненства. Вечерта у нас дойдоха съседите и с тях
посрещнахме Новата Година. Винаги ми е било интересно защо западното общество (толкова
западналото и едва ли не загниващо и спаружено като презряла мушмула …) отдава
по-голямата си почит и значение на Коледния ден, вместо на Новогодишната нощ,
както например нас – жертвите на социалистическата мозъкомелачка. Ами разбира
се, обяснението е много просто – нали за комунистите Бог няма; Той никога не се
е раждал, нито пък някога е възкръсвал. Тяхното божество се изразява под
формата на партията им закрилница в ролята си на вярна идеологическа
кърмилница. От там идва и отричането на Рождеството Христово, Възкресението Му
и редица други световни чисто Християнски религиозни празници. Спомням си дори,
че по времето на соца навръх Коледа по фабрики и учреждения се работеше на общо
основание, при най-пълен работен ден (освен ако последният не се падаше в
събота или неделя). Така в нашето нежно пионерско и по-късно извратено
комсомолско възпитание се е загнездил по-високият приоритет относно посрещането
на Новата Година, вместо да отдадем заслужената си почит към раждането на
Спасителя. Така че, големите празници и моабети всъщност се извършват по случай
Коледа, а не в нощта с настъпването на следващата календарна година.
Западняците гледат на този факт като на по-обикновен празник, но виж – Бъдни
вечер и Коледният ден за тях са нещо много свято. Ние още караме по инерция и
черпим от наследството, с което ни заклеймиха и дамгосаха комунягите –
лечението на техните осакатяващи недъзи е един дълъг и мъчителен процес, с
който обаче за слава на Бога ние се справяме доста бързо и успешно…
На другия ден (Васильовден) гости ни бяха Мария с дъщеря си, Еми и Роберт,
както и нашите съседи разбира се - хем за именния ден на Ванеса, хем да доядем
остатъците от храната, каквито имаше в изобилие от предната нощ. Това беше вече
в понеделника - вчера аз пак се залових за моите камъни, завърших страничната
част на кладенеца и почнах да му правя горната – ръбът, така да се каже. По
едно време към 14:00 привърших камънака, та се наложи да прескоча до онази
кариера за две кофи материал, с които да си довърша работата. От там, така или
иначе денят ми беше вече загубен, та отидох до сервиза на JVC, за да им задам
въпросите си, които ни вълнуваха с татко. Събрал съм много прясна информация и
мисля, че сме на правилен път – демек, имаме някакво решение, което да
следваме. Но аз и за това ще се обадя по телефона, че да разнищим случая - дори
още довечера, защото темата на търпи отлагане.
Вчера, таман се върнах от тези мои обиколки и уж пак се залових с
ръкоделието си по каменоделство – ей го, иде съседа да ни вика у тях. Имали в
къщи някакъв гостенин, с когото започнали пиршествата още от обяд, та ни покани
да отидем и ние с Даниела за подсилване на “огъня”. А пък аз като чуя за жена и
за моабет, тутакси зарязвам всичко наполовина и тичам където са ме повикали, да
не би в последния момент да се откажат от офертата. Така по някое време ние с
буля се оказахме в съседния двор и разпивката ни премина през всичките си
възможни етапи и превъплъщения – начален стадий, с леки питиета и аперитиви;
после продължителен междинен маратон с по-твърди напитки, за да завърши с
пълното ми втвърдяване като бял гипс в цинкова кофа. Баят окъсняхме снощи и
добре че по едно време заваля дъжд, който ни разтури вечеринката, защото както
я бяхме подкарали, сигурно пак щяхме да осъмнем край езерото. Ту валя, ту спира
през цялата нощ. Тези дни можех да поработя нещо, но точно сега съм се хванал
(хем още от сутринта…) с този проклет диск от видеокамерата: не ще и не ще да
стане, вече дни наред. Търсих дори в Интернет да прочета разни статии специално
по този мой болен въпрос и в частност за въпросния проблем - уж разбрах нещо, та
съм започнал процеса наново от самото му начало (който не сере веднъж, сере два
пъти, както обича да казва моят мъдър и всемогъщ татко); да видим сега до къде
ще я докарам по новия начин (а бе, между другото да попитам по-образованите
тук: сéра и серá дублетни форми ли са в литературата? - интересувам се заради
един приятел, не че е толкова важно)…
Довечера сме канени на гости у Еми и Роберт - хем да се къпем в басейна,
хем да им занесем и нашата последна пратка; дано само да мине всичко на
летището. Те онзи ден взеха старата видеокамера; сега като ме видят и с тази че
и със знамето барабар, направо ще им прилошее. Даниела тази сутрин приготви
златните си украшения за ремонт и отиде на зъболекар. В момента малкото съм го
изолирал оттатък в стаята да си играе самичко, а пък аз през това време да си
концентрирам акъла на спокойствие. От понеделник (08 Януари) отново тръгвам на
работа, а с това възобновявам и писмената си кореспонденция от служебния пост.
Една вечер преди Нова Година, Нени с Лин ни идваха на гости. Къпахме се в
езерото, вечеряхме, снимки си правихме и т.н. Той ми изпрати много мило
съобщение точно в 00:00 на Новогодишната нощ. Аз му се обадих веднага обратно
също да му честитя празника. Поочовечил се е ужким малко, но общо взето си е все
такъв - вироглав и див овен...
Ами като че ли за друго вече не се сещам, милички на мама - толкова много
ми е притеснено с тези наши пратки, че не мога да си събера мислите накуп.
Ванеса ви е нарисувала едни картички – една специално само за баба Веска и
друга, отделна от нея за дядо Ненчо. Пращам ви и копие на грамотата, която тя
получи за успешно покриване на изискванията за клас 2 по музика (а те хич не
бяха малко, трябва да призная...). По празниците успях да допрочета
“Преспанските камбани” и вече започнах “Илинден”. Това е всичко - отивам да
откачам знамето от механата. В най-лошият случай, Еми ще извади видеокамерата и
ще я върне по Роберт, който пък ще я изпрати на летището. За мен по-важно е да
имате фотоапарата и да снимате всичко и всички без да жалите нищо, защото
повече няма да се харчат грешни пари за снимки и филми. Но ще видим - в неделя
всичко ще стане ясно. Обичаме ви и ви целуваме безкрайно много: Ангел, Дани,
Нени и Неси…
Няма коментари:
Публикуване на коментар