Писмо No 23 (VI-VII.2007)

Скъпи родители, близки и далечни; приятели и съратници мои – всички, които обичам и на които държа толкова много!

В момента, в който полагам настоящите си редове, онези кикимори от пощата със сигурност вече трескаво разпределят пакетите и ги премятат из ръцете си, а в това число неминуемо ще е попаднал и вашият, който пък Даниела напред е занесла за изпращане. Мислех, че вчера ще мога да довърша писмото си с някои обичайни и малко по-óбични думи, обаче бях толкова активно зает в службата, че за да наваксам времето работих и през обедната почивка. Така творбата ми остана малко саката, защото не успя да получи своя завършен вид: липсват силните прегръдки, горещите целувки и всички други лиготии. Вие не се учудвайте обаче на това: нито съм почнал да ви обичам по-малко, нито пък ще се натъкнете на липсващи страници от експозето – просто тогава така ми се случи и за момента това се получи. Предвид обаче на създалите се напоследък необикновени обстоятелства, в следващите страници ще се опитам да пресъздам епизодите, които поради една или друга причина не можаха да намерят своето място в предишния ми преразказ.

Както знаете вече, в последните дни и минути (и особено вечерите, до късните им часове) аз се занимавах на компютъра с продукцията на един домашен филм. С помощта на една специална за целта програма, пробвах да му вкарам допълнително най-различни надписи, музика за фон и го натъпках с всякакви други ефекти на киноизкуството. В крайна сметка обаче все имаше по нещо, което осуетяваше окончателния запис на диска (DVD, в случая). Снощи рекох да пробвам още един път, дето се вика за последно преди да му тегля майната и да го зарежа, както съм постъпвал с други одушевени и не чак дотам (също одушевени…) предмети – единственото, което промених беше един от параметрите в предварителните разчети на въпросната компютърна програма. Докато наблюдавах с крайчеца на едното си око естествения ход на процеса, паралелно с това гледах до късно един филм с любимият ми от детството френски актьор, Луи Дьо Финес. Със задоволство установих, че в същото време дискът безаварийно се записваше, независимо че въпросният процес отне почти цялата нощ. Когато тази сутрин станах от сън в 06:00, веднага проверих дали съм постигнал някакъв положителен резултат – след като се убедих, че записът е готов и че всичко по него е добре, прибавих и диска към пакетчето, което Дани трябваше да носи на пощата за изпращане. Тя днес не е на работа (обикновено петъците не ги работи, но иначе не е съботянка...) – цял ден се занимава из дома с подготовката на тържеството, което е планирано за утре вечер (нали пък има и рожден ден тогава). Освен всичките й домакински ангажименти, по някое време ще прескочи до Емиграционния отдел да проучи въпроса за входните визи; после ще тича до пощата, на пазар, ще прибере Ванеса от училище и чак тогава ще се завърне в къщи. А пък аз, след като вече се окуражих с направата на този мой първи и малко пробен филм, от сега нататък постепенно ще преминавам и към монтажа на филмите от екскурзията - щом стана готов, ще ви изпратя и тях. Надявам се да не ги бавя много - за това пък настоящото ми писмо не се очертава да бъде прекалено дълго...

Както вече сами се досещате, днес е 01.06.2007 - Денят на детето. Едвам чакам да стане 17:00, че да си тръгвам от това шибано и проклето място (което колкото и да е омразно, непривлекателно и дори отблъскващо, все пак дава хлябът наш насущний и ни храни всички в изобилие до степен на охолство и системно преяждане; злоупотребата с алкохола е отделна тема, но тя също е производна на добрата плата). За гарнитура на иначе охолния и уж безгрижен живот, в една от гумите си на колата имам заврян някакъв ръждив пирон, който съм повлякъл ненадейно кога и съвсем незнайно от къде, но който разхождам нагоре-надолу по пътищата на държавата от много месеци насам. Бедата от това не е голяма, защото тук на всяка бензиностанция има безплатни компресори – в резултат, гумата ми бавно спада, но пък аз редовно я издувам; и ако зареждам колата с гориво средно по два пъти седмично, то пък гумата я помпя почти ежедневно. Когато един човек е достатъчно прост и доволно глупав, тази хамалогия не му омръзва – напротив, доставя му дори телесна наслада и душевен оргазъм. Само че лично на мен взе нещо да ми писва от тези рутинни упражнения и взех решение да се занимая и с този проблем през почивните дни. Мислех си, че грайферите ще се изтрият преди да ми закърпят дупката – подмяната с чифт нови гуми щеше да ми реши въпроса, но за сега съм все още твърде далеч от подобен масраф; демек, ще кърпим старото, дорде това е възможно – нали дупе знае две и двеста. Утре ще атакувам кофража и арматурата за бетона. В неделя вероятно ще довърша, че другата седмица да наливаме темелите. Казвам “вероятно”, защото след съботното тържество на Даниела е доста по-възможно самият аз да не съм в състояние за извършване на тежък физически труд. А сега остава търпеливо да изчакате до понеделник, когато пък ще опиша как са минали празничните ни и почивни дни...

04.06.2007 - Отново дойде омразният на всички трудещи се от пролетариата делничен ден, с който всички онеправдани побиваме пилоните и поставяме началото на поредната нова седмица - Маркс и Енгелс да го духат, ведно с товарищ Ленин, Сталин и даже наш’а Димитров! Добре че имам какво да правя (бъзикам се с едно от любимите ми занимания: 3-измерното моделиране и конструиране), та поне времето ми на работа върви бързо и неусетно. Другото весело нещо и което ме крепи на повърхността е, че обикновено в понеделниците успявам да опиша всичко, което е станало през почивните дни и по този начин мислено преживявам случките отново, бидейки в постоянен контакт с всички вас (макар и за сега само виртуален – ама, че купешка дума измислиха напоследък: виртуален свят, виртуална любовница, виртуален секс, виртуална заплата – всичко е виртуално, да му поебнеш майната виртуална!)...

В петък, след като си дойдох вечерта от работа, първо трябваше да бъзикам нещо по компютъра – последва нашето редовно свирене с Ванеса, малко телевизия позяпахме и с това приключи цялото ни семейно забавление и разтуха. В събота станах рано и продължих с дейността си по компютъра - занимавах се с разни филми и общи счетоводно-финансови операции. През това време Ванеса посвири малко преди урока, изкарахме и самият урок до 10:30, а щом изпратихме учителката й, аз излязох да връзвам арматурата на бъдещата бетонна плоча. Употребих всички пръчки и железа, които имах в наличност - даже свърших материала към обед, та ходих до бунището да търся още. Намерих разни парчетии, изрезки, малко мрежа - платих $20 и си поех обратно за вкъщи. Продължих с връзване и кроене на желязото. Към 16:00 вече бях освободен от този обект на двора и се прехвърлих на другия - в кухнята; трябваше да помогна на Даниела за салатите и другите домакински приготовления. В 18:00 гостите ни дойдоха и моабетът започна без никакво бавене и протакане на личния състав. Отначало бяхме седнали отвън на теферич, после “заромоля дребен есенен дъждец” (в случая зимен), та се скрихме криво-ляво под стряхата (цитатът ми е от началото на незабравимото Ангел Каралийчево произведение, “Майчина сълза”; колчем се присетя за тази детска приказка, все рева безутешно…). Постепенно обаче дъждът се усили и даже плажните чадъри, които бях опънал върху теловете на асмата не помогнаха - отвред прокапа като във войнишка палатка. Хайде, влизаме вътре - Неничко таман дойде с Лин. Тържеството продължи в стаята на нова сметка с музика, танци и всички подробности. До това време валежът отвън спря и небето се изчисти сякаш нищо не е било, но пък на нас не ни се разбутваха чиниите повторно. Останахме вътре до едно време, после пак излязохме на двора, само че вече в доста намален състав. В 03:00 посред нощ и последните посетители напуснаха полесражението, а ние легнахме като пребити с лопати псета...

Аз сутринта станах да се повидим за малко с Нени и Лин. Даниела също скочи подире ми, та се увъртяхме с разни закуски, горещи изтрезвителни супи и прочие ритуали. После младите си тръгнаха, а аз се търкулнах обратно в кревата, защото ми беше доста “усилно” на физическото (не)състояние. Както и предположих, моята шибана арматура остана на заден план за малко по-ведри дни... Едва привечер, със сетни сили посъбрах боклука отвън, изхвърлих празните шишета от среднощния запой и докато подредих масите и столовете в нормалния си вид, краката ми пак омекнаха. Успях само да сваля колелото от колата, че да го дам на Рон - той работи близо до един вулканизатор и майсторите ще ми запълнят дупката от гвоздея срещу скромните $20 за услугата. Довечера, като се прибера от работа ще го взема и ще го монтирам обратно - тази сутрин карах с резервното търкало, а то е малко нестандартно и маломерно, та хич не е пригодно за високите скорости по широките друмища на света.

В събота вечерта Ванеса изсвири и трите си песни – музикален поздрав към всички наши посетители и добронамерени пияници. Този неин импровизиран концерт понади допълнителни положителни настроения към и без друго бурната нощ. Така ние дружно отбелязахме рождения ден на Даниелчето. Моят също мина към масрафа, защото денят се пада във вторник и тогава няма да имаме гости. Само ние с Даниела ще се почерпим тихо и скромно, колкото да отчетем случая. От приятелите си получихме много подаръци, а празничните съобщения по телефоните не спряха почти през цялото провеждане на вакханалията. Нямаше обаче никаква възможност ние да ви се обаждаме от тук поради голямата какафония из нас. За компенсация ще се чуем утре.

В петък Дани ви е платила визите; взела е и някакви документи, които трябва да попълните и бързичко да ги изпратите до Австралийското посолство в Гърция (Атина). Всичко това става по пощата – минаха онези времена, когато за всяко нещо трябваше да им тичаме на крака до Белград (интересно обаче защо нашите са си изместили посолството при византийците – може сърболята нещо да са се окензали и сега да ги наказват по този начин, ако са им наложили някакви консулски санкции). Опасявам се, че пак ще трябват нови медицински удостоверения - не знам дали австралийските овчи кратуни ще ви признаят онези, които вече си имате.

05.06.2007 - Ех, милички на мама! - прибавих и аз още един лазарник днес към изминалите до тук 47. Аз обаче по никакъв начин не ги чувствам по нещо съществено и не ги свързвам с нищо друго, освен единствено с шкембето, което ми е увиснало току над колана на панталоните и като река да пикая, та чак не виждам за какво да се стисна (образно казано…). В тази връзка напоследък даже съм взел мерки и да поотслабна малко - в петък вечерта тичах като малоумен около езерото; в съботната ранна утрин повторих упражнението, но пък вечерта с тоя грандиозен моабет на двора възстанових всички изгубени калории, като натрупах дори допълнителни количества (мама й дейба и ракия! – от нея много се пълнее, ама как да я спра, след като обичам да я пия така страстно и любвеобилно). Снощи пропуснах тренировката, че нали правих гумата на колата – а пък и аз бях в такъв вид, че ако се бях затичал, сигурно щяха да ми се огънат пищялките или направо да се откачат от ставите. Тази сутрин обаче се мобилизирах и обикалях из улиците на квартала като въртоглав. Даниела така или иначе става рано – още преди 06:00, а някога и преди този час. Тя, миличката, колкото и тихо да се гласи за работа, аз я чувам и се разбуждам - щом излезе и аз също ставам на крак. Сутринта ходих да тичам - довечера по план пак ще спортувам. Абе то това е хубаво, ама май разправят дето трябвало и по-малко да се яде – само че аз за това се сещам чак на края, като съм се натъпкал вече толкова много, че ми прилошава чак от преяждане. Ще гледам така сутрин и вечер да подтичвам, белким позагубя някое и друго килце. Всъщност аз на първо място апетита си трябва да загубя, но не знам как - нали все наглеждам под капаците на тенджерите и у нас по принцип готвим само гюзлеми (любими храни)...

Вчера пристигна вашият колет с филмите, дисковете, вафлите и всичко останало (подаръци, гащи, ракия и т.н.). Не успях да прочета писмото снощи, че дойде Тони да видим нещо на компютъра. А пък едно такова негово ненадейно идване у нас е малък празник за всички в къщи - то са раздувки, разтягане на локуми и лакърдии, всички те задължително придружени от по някое и друго питиенце с мезе т.н. Те след две седмици тръгват за България. Щели да кръщават малкото там и въобще искат да се видят с техните близки и роднини. Те пък да вземат, че да го съкратят онзи ден, моля ви се - след 7-годишна вярна служба към чорбаджи и други изедници; през цялото това време все на едно и също място. Та сега, като се върне от България, на всичкото отгоре ще трябва и нова работа да си търси. Жена му не работи и завалийките са на една заплата (т.е. бяха...). Абе, все да има по нещичко да му убива на човек чепика – ако не е едно, ще е пък нещо друго. Само здраве и живот да има – другото ибаз го; тъй викам аз.

Неничко вчера ходи до един град близо до Сидней да купува мотор - неговите моторджийски красти не го напускат, независимо колко е пораснал и възмъжал. Та, от време на време се чувахме с него по телефоните - да го следя до къде е стигнал и от къде е минал по пътя. Той иначе е много добре. Купува и препродава коли, за да се издържа и сега иска да стане инструктор (да води курсове за шофьори). Каквото иска вече, това да е... Сега през почивните дни май пак ще идват с приятелката си; таман ще го хвана да излеем бетонеца, ще има да се “радва” на изненадата, която съм му подготвил - миличкият ми той, на татко момчето...

Трябва да ви попълня документите за визите, че да ги изпратя час по-скоро. А кога ще е и то – хич вече не знам. В същото време Мария си заминава спешно за България - нещо баща й не бил добре и не му дават особени надежди за оцеляване. Наскоро го оперираха от някакво заболяване и уж беше добре, ама знае ли човек къде ще го застигне оная черната, с косата...

06.06.2007 - Ето че отлетя и набързо отшумя и този така традиционен за нашето семейство празник. Снощи изкарахме непредсказуемо добре и съвсем непланирано, в смисъл - доста инцидентно и напълно случайно. Е, Даниелчето се беше подготвила с кюфтенца и разни други вкусни артикули, но ние до тях не стигнахме, защото се наядохме още със салатите и мезетата. Довечера ще ни бъде “гала-вечерята” явно, на патерици. Аз даже за снощи бях нагласил да гледаме снимките. То всъщност и точно така стана, само дето не знаех, че ще имаме и посетители в дома си. Съседът дойде у нас към 19:45 да ми донесе подарък и да ме поздрави за рождения ден. Ние тъкмо привършвахме свирнята с Ванеса. Поканихме го, естествено - извадихме мастиката, която бяхме купили във Вануату и… тя замина (килото свърши, демек). А съседът ни е много сладкодумен и особено пък като посръбне малко, та хич не му се тръгва да си ходи у тях при булката (хем е млада неговата, би трябвало да й налита по-честичко, ама той като се насвятка и много-много не го пали на вършина – море да съм язе, че каквато съм мастия, баш наопаки от него). Та, исках да кажа, че всички заедно гледахме снимките от Турция и разни други домашни моменти. Значи - без апарата няма да мърдате на никъде! Нека да ви бъде в постоянна готовност, със заредена батерия и празна карта. Снимайте още, никога не е достатъчно. Сега като стане лято, че снимайте пазара, хората, улиците, реката, моста “Игото”, паметника на Рачо Ковача и т.н.; църкви, манастири, икони и всичко, което видите пред очите си. Съседът специално иска да види снимки с къщи, плод на българската архитектура, както и пазара с тарабите и боклука от плодове и зеленчуци пред тях. А основното правило, което да се съблюдава винаги, когато е възможно е да се снима “панорамно”, а не нагоре; защото снощи голямо въртене на главите ни падна - ту на едната страна, ту пък на другата. Това с особена сила важи за снимките, които отиват директно на диск, без да се поправят. Аз тук нашите, които правя също непрекъснато, първо ги гледам на компютъра, записвам ги първоначално там на “сурово” от фотоапарата и чак тогава ги прехвърлям на диск за изпращане. Обаче на компютъра мога да правя всякакви магьосничества с отделните кадри, да ги въртя на където си искам и дори да “ремонтирам” всеки отделен кадър, така да се каже - чак на края вече ги записвам на диск. Но като общо снимките ви са чудни - даже довечера ще ги гледаме пак, но на големия телевизор в хола. Снощи се бяхме сгушили на камара в кухнята, а там телевизорчето ни има едва 34-сантиметров екран - трябваше всичко да гледаме с лупата, а пък сме и кьорави вече...

Думи нямам да изкажа благодарността си и задоволството от всичко, което сте ни записали и изпратили. Аз лично от гащи и кюлоти не се впечатлявам особено много (нека майчицата ми да ме прощава за това мое синовно откровение...), обаче пък на тези дискове се радвам безумно. Снощи, след като приключи прожекцията на “нямото кино” със снимките, пуснахме на съседа едно DVD с Новогодишния концерт. Че като се замяткаха онези ми ти полуоблечени и полуголи мадами от екрана и на съседа тутакси му се изцъклиха комбалите - очите му щяха да паднат в чинията със салатата. Сега събира пари да върви в България, че да види всичко това и “на живо”. Той много иска да заведе Роза до Париж, докато все още се държат на крака, че нали и той гони вече 70-те. Абе, то да сме някои богати хора, та пак да направим една съвместна екскурзия с тях, че тогаз да видиш ти свят. Или пък даже още по-добре: те да отидат до пикливият им Париж, а ние да ги чакаме в България. Ох, че да ги поема аз по моему, както знам из основи всяко отделно кътче на Родината - че планини ли не щеш, че морета ли, или пещери, долини и хладни механи. Ама я стига съм мечтал, бе! - с него ще се срещнем в събота на кофража, нали той ми е главен консултант по строежите и изкопните работи; това е реалността – всичко останало е само една далечна химера...

07.06.2007 – Е, хайде да спазим традицията и днес – аз ще драсна още някой и друг скучен ред, а пък вие за разнообразие ще си го прочетете. Снощи най-после седнах на спокойствие (и най-важното: с трезва глава…), та повторно изгледах снимките. Сега даже ми се видяха още по-хубави. И моабетите у чичо Божко са чудни - а има една снимка или две, които са заснети през прозореца и се вижда дебелия сняг по дърветата и в двора – това е толкова красиво и сюжетно. А като съдя по гроздаците и нависналите луканки и суджуци, мисля да е било някъде по Трифон Зарезаново време или пък Богоявление. Като дойдете тук, пак ще ги разгледаме и тогава вече ще ми доразкажете кой какъв е и кое къде е било. Аз напоследък съм в проучване за изнамиране на някакъв начин за надписване на снимките, така че като се прожектират, текстът им да излиза отдолу на екрана, подобно на филм с надписи. Не може някоя от тези супер-специални компютърни програми да няма и тези възможности. Ох, то да съм си по цял ден в къщи, че да видиш тогаз и снимки, и филми. Натам трябваше да се ориентирам аз като бъдеща професия, все към тоя бранш ме избива - музика, култура, изкуство, поезия, проза, драма, кино, театър (виж, по рисуването и по картините от край време не си падам и хич не ме бива, освен да давам оценки на актови пози...). Но пък от друга страна инженерството ми плаща добре и от време на време осигурява възможност на душата да се разпуска като торба на прахосмукачка или мях на гайда. А иначе изкуството си е баш добро като първоначален замисъл, но не е създадено за прост народ - те не го разбират и не се интересуват от него...

Та, изгледах си значи снимките - повърнах се малко назад в спомените, помечтах си повечко за бъдещето ни напред и после съвсем културно се търкулнах до задника на буля Дана, която отдавна похъркваше равномерно и отчетливо като стенен часовник с махало и топузи. Довечера пак ще запиша Неси с още една нейна песничка. Общо взето, на две седмици излизат по три парчета, които тя свири добре, само че до едно определено време. След това тя колкото повече ги повтаря, те толкова по-лошо започват да звучат. Има някаква точка на насищане, която като се достигне, трябва да се минава напред и старите песни да се изоставят заради новите. Две други мелодии имаме за запис, които в началото Ванеса ги свиреше много хубаво - не знам обаче сега как ще бъде, след като веднъж се вдърви пред камерата...

08.06.2007 - Ето че милички, пак отикахме седмицата и дочакахме почивните дни. Снощи с Неси записахме още една песен от репертоара й. После продължихме със задължителната репетиция, хранихме се и т.н. За довечера съм обещал да й покажа снимките, специално тези от България - дето показват как баба Веска меси курабийки, сладки питки и подобни лакомства. И най-важното да види “сняКа” и снежния човек. Тя беше вече в леглото си, когато й казах и веднага хукна да става. Попита ме дали имал и морков, вместо нос този снежен човек, но специално вашият май нямаше. Най-накрая седнахме на софрата с Даниелчето – с най-добри и непреднамерени чувства, уж само да изгледаме някой диск. Добре ама тези наши семейни ритуали почти винаги са придружени и с други артикули - салати, мезета и разбира се, множество аперитиви. Отначало почнахме един от дисковете - “Бургас и морето”. Предполагам, че това е бил някой чуден концерт, който обаче ние не можахме да гледаме. Не рачиха да го разчетат и двете ми DVD-та, специално този диск. Опасявам се, че татко е пропуснал да го “финализира”. Аз и на компютъра ще го погледна, че да видя точно какво има записано на него и тъй като нищо няма да мога да направя тук, най-вероятно ще ви го изпратя обратно за финализация. После пък рекох да пробвам още един диск - и той не върви, по дяволите; не му помня вече заглавието. Предполагам, че допуснатата грешка е обща и за двата диска и е лесно отстранима (с въпросния процес на “финализиране”). На края сложихме диска с филма от Турция: олеле, че то чудна работа там, бе хора! Пейзажи, картини, хора и животни - всичко е досущ като на истинско кино! Майка има по-плътен тембър на гласа и се чуват добре коментарите й. Обаче татко трябва да вика повече и да не пресипва от вълнение. Но общо взето всичко е много, много хубаво и красиво. Радвам се, че сте отишли да видите малко и от Ориента - нали всички нас все натам ни тегли. И пак добре, че са ви водили тук и там. Ние когато ходихме навремето с Драго и Ивайло, от Капалъ Чарши не мръднахме и на инч встрани. Ни черкви, ни джамии видяхме тогаз - да не говорим пък за разни Босфори и Златни рогове. Е, то и предназначението на екскурзията ни беше с чисто търговска цел – спомням си, че се върнах със зашеметяващата за времето си сума от $30 и то американски, а не такива евтини като нашите тук. Продадох едни сачмени лагери, два суджука (които бяха свински, но минаха за телешки…) и още някаква дребна кинкалерия, с парите от които купих доларите. Тогава времената бяха такива, че $1 US беше равен на около 4000 турски лири – нямам представа какъв им е курса към сегашните времена. Между другото, аз само обиждам нашенския долар, но пък това е съвсем безпричинно и дори малко незаслужено - неговата стойност на борсата спрямо американският си побратим е около 85 цента; т.е., даваш един наш и вземаш близо 0.85 от техните. А това е много добре, защото когато ние ходихме в Америка при Миро и при Богдана през далечната 2001, валутният курс беше едва 0.48 - тогаз бако да видиш, какво подсмърчане пред витрините падна и какво цъкане с език и тюхкане ни се случи! А пък с какви цветущи попръжни ги заливах, и едните и другите – фантазията ви е бедна да си представите какви мръсотии съм в състояние да избълвам, когато ненавиждам някой (например комунистите, като нагледен пример за морално падение и социална деградация; ама били те турски или пък американски – хич не ми е на чепа, дера ги наред). Аз не смея да си мисля, че австралийският долар се е засилил дип много, ами американския нещо взе да пада напоследък по-главозамайващо, особено с тези техни политики, кръвопролитни войни, Джордж Бушовци и останалата им еврейска сган. Казват, че историята на Америките не познава по-лош президент от сегашният, с който завалиите се сдобиха понастоящем - колко обаче е вярно с оригинала, ще го оставя на политиците да си блъскат главите и да си чешат езиците с това твърдение. За сметка на това пък, ние вървим смело напред и това е по-важно от всичко останало...

Без да искам се отплеснах малко от темата с този мой политико-финансов обзор, но нали и аз съм един кух дървен философ, та ще ме прощавате, ако има нещо... Връщам се пак на разказчето си за снощи - като се наситихме на вашите кадри, ние вече бяхме в такава крайна фаза, по времето на която хич не се и мисли даже, че ще трябва да се става рано на следващия ден и че някои от нас ще се мъчат да изкарват насъщният с труд, мислене, отговорност и т.н. Даниела от друга страна е като съботянка - само че освен в съботите, тя не работи и в петъците. Та поради тези причини малко се поотпуснахме с аперитивите и те на края ни дойдоха възмножко – особено на мен. Иначе когато е за работа, Дани се разбужда още в 05:30 и тогава настава един малък ад под покрива на къщата. След турската ви супер продукция, пуснахме си филма “Оркестър без име” - така се веселих с този класически филм, че можех и да осъмна на масата, ако не беше Даниела зорлем да ме натири към кревата... Бях му забравил сюжета; нищо, че е и малко сбъркан - то е в самото начало, което пък въобще не му пречи на цялостното качество.

Днес вече времето е слънчево - това ще означава, че от три-четири дни насам, аз най-после ще се окъпя довечера, че се вмирисах на пръч и коч, взети заедно. Намаля топлата вода в бойлера, изстина и аз я пестя, че да има за другите. Нали разчитаме само на слънчевата енергия за сега, та за това се получава този конфликт на интереси. Някой ден ще свържа и този агрегат на покрива към електрическата мрежа на сградата, но ми трябва помощта на втори човек, жици има да се теглят през тавана – а това си е един цял ден работа и гъзурчене по стълбите. При нас общо взето времето е слънчево и не е толкова страшно, но когато огнената топка угасне на небето за един непрекъснат период от няколко дена, тогава водата в цистерната изстива и сред нас настава суматоха. В такива и подобни, по принцип много редки случаи се налага принудителното й подгряване с вградените за целта електрически нагреватели. Ама понеже пък те не са свързани към таблото (вече втора или трета година – не помня), по този начин ние щем-не щем си пестим от сметката за тока...

Утре продължавам с арматурата и кофража, а ще гледам да излея и бетона в понеделник. Тогава не е работен ден - честваме рождения ден на Кралицата, нищо че и тя е един Овен, родена през Април. Другата седмица ще има продължение с описание на почивните дни. Сега трябва да си продължа тихите занимания до 17:00, когато най-после си тръгвам от това проклето място - с най-голяма радост и подчертано задоволство...

12.06.2007 – Днес се включвам по съвсем необичайно време - сега е едва 09:15 и обедната ни почивка е доста далече. Причината за това е, че компютърната система нещо се е сринала по време на почивните дни и сега никой не може да работи – даже и да му се иска (като гледам с какви темерути съм заобиколен в отдела, та си мисля че едва ли някому ще бъде по-рахат да си вади очите пред монитора, вместо да си натиска гъза на стола в пълен покой и тъпо бездействие). За другите не знам и не отговарям, но аз обаче чудничко ще си попълня времето с писане на писма. Дано се задържи малко по-дълго време тази омайваща с душевна наслада повреда... И така - ето какво стана през почивните дни.

Първо - в петъка си тръгнах малко по-рано от работа. Ходих до моя любим търг да се запиша и отчета с присъствието си. Огледах нещата, но нямаше интересни обекти за наддаване. После се прибрах в къщи - свирене, вечери и т.н.; обичайните занимавки. На другия ден (събота) станах пак рано, че имах нещо да правя на компютъра. След това в 09:30 дойде учителката на Ванеса – урокът й по музика свърши в 10:30 и след като тя си тръгна, аз веднага се залових с моите железа и арматури. Навързах и последните парчета - дори остана още време от деня и за подготовката на кофража. Доста се мотах с тези шибани дъски, че дип нямам особен опит в тази тясно специализирана област. С малко повечко зор на края се получи желаният ефект, макар и в своя по-грозничък и недодялан вид. Това вече тласна обекта към следващото действие на нескончаемата си театрална постановка – а именно изливането на бетона, което планирах за следващия ден. Вечерта отново проведохме едно малко възпоменателно тържество - нали баш тогава се навършваха 3 години от смъртта на баба Райна. Даниела беше готвила разни вкусни неща, докато аз пекох чушки и патладжани отвън на огъня. Пържих и тиквички на огнището. Намерил съм една чугунена плоча от газово барбекю. По размери тя се събира много точно върху съществуващата скара и на нея могат да се приготвят най-различни блюда от националната ни кухня. Няма да ти мирише в къщи, да се опушват стените и тавана, а пък олиото да цвърка навред по пода и плочките. Навън, тази иначе малко непривлекателна дейност става безупречно - само трябва да се опали добре оджака. Аз още горя разни изостанали клонаци, всякакви трески и изрезки от корени и дървета, които вече не съществуват, та голям огън бях наклал - хем покрай това да изгорим и боклука.

По телефона поръчах 2 кубика чакъл и 10 торби с цимент. През това време отидох да наема една бетонобъркачка за деня. Докато се върнах и камионът с баластрата беше пред нас. Шофьорът изсипа всичко на площадката пред гаража, а аз само се преоблякох и акцията ми започна - пет лопати чакъл, една лопата цимент. И така - няколко серии + вода на вкус. Като се напълни бетонобъркачката, изливам я в ръчната количка и от там карам директно назад към трапа. Него ден това упражнение се повтори до степен на умопомрачение и частична загуба на разсъдъка. После пък периодично става и заглаждането на бетона с една мистрия и нарочна за целта греда. След това същите движения се повтарят до премаляване и пълно физическо изтощение...

Докато аз се обливах в пот и напрягах вратните си жили сякаш някой ме клати и лашка изотзад в поза “трудовашка количка”, Даниела и Ванеса ходиха на черква, скитаха се по пазар и т.н. Със сетни сили аз успях да налея бетонът в тази част на предния двор, като увеличих пътеката към къщи с допълнителни 750 мм. В същата линия кофражчето ми продължава отпред до тротоара, но откъм площадката пред гаража е малко по-тясно – ивицата е само някакви си 350-400 мм. Специално за това място викнах съседа само да му замаже лицето отгоре, че да изглежда както другия бетон - той нали е пó майстор от мен. Така двамата с него успях и по-бързо да свърша, но независимо от неговата неоценима помощ, аз до вечерта вече едвам мърдах крайниците си благодарение на общите физически гимнастики, на които се подложих като последен садист-мазохист. Хайде, после започна едно безконечно миене на посудата и снаряжението, измиване на площадката и т.н. – така, че да не личи какво е имало там. Остана ми само една торба цимент и около ½ кубик чакъл. Може и по-малко да е, но във всеки случай бяха няколко колички, които съвсем ми се увидяха на края. Рекох да махна и този материал от пътя си и да го прехвърля по-близо до мястото на следващата плоча - след тези последни движения обаче, аз съвсем се скапах от умора.

Междувременно Даниела пак беше излязла за нещо – трябваше да се срещат и с Емилия, та после двете дойдоха у нас. Като очистих всичко и втасах, рекох пък да изведа Ванеса за малко – нали малкото все иска да си кара колелото около езерото. За разлика от предният, ветровит и неприятен, този ден в който ляхме бетона беше като рай - слънчево, топло и тихо. След последвалата обилна вечеря заспах като пън още в 19:00, заедно с кокошките – а иначе чудно упражнение си направих през деня; така и не съм усетил даже как съм спал като умрял катър. Сутринта нарочно се гледах в огледалото – мислех, че няма да мога да се позная, надявайки се да съм отслабнал драстично и че вече съм замязал на концлагерист от Бухенвалд. Обаче за жалост нищо такова не забелязах в силуета си, което ме разочарова. Изглежда ще трябват още множество кубици с бетон да ми минат през ръцете, за постигането на така болезнено желаният от мен резултат за намаляване размера на дрехите, които обличам...

На другия ден (вчера, понеделник), рано сутринта трябваше да отида в депото да им върна бетонобъркачката. Вързах я пак в ремаркето и тръгнах. Но ей там на колелото трябваше да спра малко по-интензивно заради една друга кола, която беше вече навлязла в кръговото движение, та да й дам предимство. Че като политна оная ми ти бетонобъркачка и се спря чак отпред в багажника на колата. Падна долу, заклещи се под ремаркето - няма измъкване, да я шибат манафите! Хеле, добре че спря един човечец, та ми помогна да я извадим изпод теглича на ремаркето и пак да я туря отгоре. Този път я вързах и назад, само че вече беше твърде късно за моите предохранителни мерки – белята беше станала. В задната си част багажникът има един светлинен панел, по продължение на целия капак. Сега последният е счупен и обезобразен до неузнаваемост. Търся да го сменя с някакъв друг втора употреба, но за момента няма в наличност. Ново стъкло струва $770 (слюдата само), а цялата светлина комплект е $464. Явно ще се купува целия фар, но защо да е така. Спестих няколко нещастни гроша, като си изкривих кокалите да наливам бетон с двете си голи ръце, вместо да го поръчам готов - да дойдат хамалите и да го излеят за ½ час. А в същото време, за сметка на това си отворих друг масраф за стотици. Ама на мен нали всичката ми работа е такава, та вече не се и ядосвам даже – ако не е едно, ще е друго. Едни деца само дето направих като хората – ама то е защото не ги правих с ръцете си; всичкото друго е shit. Даниела много я доядя за нанесените травми по новата й кола и след инцидента ми изнесе доста съдържателен и сърцераздирателен словесен рецитал. Само че пред свършения факт не можеше и много да се стори, освен да се ходи до магазина за нова част... Независимо от всичко, ние вчера излязохме малко на разходка, за да се разсеем и да забравим за нещастния случай – поне на този етап...

Снощи започнах да сглобявам, озвучавам и монтирам филма от екскурзията. Дойде и съобщението, че колетът ни е пристигнал. Нямах обаче време (а и нужното настроение…) да отговарям на съобщението. Радвам се, че всичко е в наличност при вас и му се радвате от сърце. А иначе счупеното някак си ще се оправи и аз вече ще знам да връзвам товарите си по-добре. Щото тя, бетонобъркачката де - пак ще ми потрябва подир някоя и друга неделя. Дано да й мине на Даниелчето лошотията до тогаз, че сега се е наежила и накокошинила като морска мина от Втората световна война – само да й бутнеш някое от рогцата и ще експлодира подобно на балон с горещ въздух...

13.06.2007 - Около нас няма нищо ново – нито нещо особено съществено и вълнуващо. Вчера цял ден се разправях с тая счупена кола на Даниела. Добре че от едно място намерих въпросните лампи на втора употреба, че масрафът ми стъпи на малко по-ниско ниво. Тук един делегат се кле, кле, че няма да мога да намеря такава част в цялата държава - особено пък на старо и вече употребявана. Той бил знаел движението на всяко нещо и бил “кралят” на Нисаните в Австралия. Добре ама нали и аз си падам по малко и крал, и цар, и господар, че и пъдар и всякой други говедар - та, седнах на Интернета и написах какво ми трябва с въпроса, който ме вълнуваше. До 10 минути имах два отговора: единия от Аделаида, а другият - от Мелбърн; в техните автогробници имали такъв заден панел. На едното място ми поискаха $295 – докато на другото бяха по-скромни; тяхната цена беше само $220. Естествено отидох на по-евтиния вариант + $40 пощенски разходи за изпращане на частта от Мелбърн. Нямало да намеря - немокаянин такъв! Аз ако тъй съм се отказвал на всяко “не”, “нямаме” и “не може да стане”, което някой някога ми е казвал по един или друг повод, до сега да съм загинал бре, хайванино с хайванин такъв клатен-недоклатен! Нямало било – че какво изобщо означава тази дума? – за мен не съществуват изрази, като “няма” и “не може”. Така до ден-два резервната част ще пристигне, но пък дълбоката прободна рана, преминала през сърдечната ми област вследствие заминалите на вятъра $260, доста дълго време има да пари и да гори в моето съзнание – лош спомен, кошмарен. Даниела все още не знае за щастливата развръзка – аз я подготвям мисловно и психически за сумата от $770; може евентуално да й спомена по снизхождение и $464. Но за смешните $260, тя миличката ще подскочи до тавана и ще го приеме като подарък дори - почти без пари. Човек трябва да бъде обигран дипломат в тези работи – праволинеен стратег и гъвкав политик. Можех по пари да ходя, ако се занимавах с измамна търговия или пък с още по-курвенската политика - а това мое инженерство ще ме остави без очи един ден, но майната му; така е трябвало да стане...

Тук, на строителният ни обект съм по следите на едни квадратни сечения 100 x 100 мм (кухи, с дебелина на стената може би ~4 мм). Ако ми ги дадат, ще имам готов материал за бунгалото. Мисля да заровя няколко парчета от този материал изправени в бетона, като ще ги оставя да стърчат и малко над него - да речем ~250 мм. После, когато всичко се втвърди, в тях само ще нахлузя дървените колове, по които ще обковем стените. Следобед ще отида да проверя какво е положението - дано да ми ги подарят великодушно, защото те и без друго ще отидат на боклука, ако не се възползвам аз от тях...

18.06.2007 - Няма нужда да обявявам на всеослушание пред публиката, че днес е най-шибаният ден, понеделник – предполагам се досещате вече и с какво ще се занимаваме в следващия половин час. А пък ето ви и темите, които ще разискваме и по които ще правим преразказите си.

Първа тема - железата. Взех ги аз, както си бях наумил – нищо, че щяха да смажат багажника на колата от тежина – зер, бяха 100 x 100 мм и стените им 6 мм дебели, а иначе по 1.20 м дълги. Че нали съм и лаком на всичкото отгоре, та прибрах всичките пет парчета (не че ми трябваха и петте, ама пък няма да им ги оставя, че да ги изхвърлят в края на краищата). Още там започнах да мисля за някакво различно решение, защото това ми се стори много тежко, грубо и неоправдано; на часа осъзнах, че тази моя, на пръв поглед толкова авангардна идея, поначало беше малко лишена от разумната ми инженерна мисъл. Ако вдигам небостъргач в сърцето на Ню Йорк или в предградията на Радомир, може би този технически сценарий щеше да бъде добър и подходящ, но само за едно пикливо лозарско бунгало с размери 2 x 3 м, май че проектът ми идва доста пресилен и излишно преоразмерен. Аз малко стихийно и прибързано се хвърлих към тези железарии, а то можело и значително по-интелигентно да се свърши всичко. Така или иначе, вече имаме такъв начин - само трябва плочата му да отлеем. Обаче железата, които довлякох онзи ден от работа, сега пък аз лично трябва да ги нося на отпадъци, защото само ми пречат из двора – а няма за какво да ги използвам; тъжно...

Това стана в четвъртъка, а в петък не съм писал, защото бях зает с разни други странични дейности. В 15:30 вече бях на път за вкъщи. Там ме чакаха Даниела и Ванеса, полуготови за тръгване. Аз натоварих багажа и към 17:00 поехме към Крум. По пътя се застигнахме с още други приятели, пътуващи към хижата. Така първите три коли с народ се изсипахме там и някъде към 20:30 започнахме активни и трескави приготовления за предстоящия моабет - салати, мезета и т.н. Наш Крумчо вече беше опекъл прасето, докато търпеливо ни изчаквал да се съберем. Постепенно дойдоха и другите членове от групата. Почна се една среднощна олелия и оргия, която утихне едва към 04:30 сутринта.

На другия ден продължихме с тържествата; за честванията пристигнаха още посетители - наши приятели и верни на всенародното дело другари. Добре че Даниела наготви една бака със супа, че ако бях останал само на това печено прасе и агне, три дни щях да вия от глад. Вероятно е и друг път да съм споменавал за погнусата, която изпитвам от вида на едно цяло животно, пък било то и изпечено на шиш или пълнено с ориз в тава – ни агнета подобни ям (респективно и яретата попадат в тази категория), нито малки прасенца, ни пиленца и другите подобни животински видове. Аз мръвката я обичам разфасована на отделни пържоли и по възможност да са свински; за любимите ми ястия от кайма няма да повдигам въпроса, защото тутакси ми потичат лигите. А така, с чорбицата на Даниелчето и малко странични мезенца поминах рахат през цялото ни време на престой, докато другите канибали от масата се надпреварваха да тъпчат мръва след мръва в ненаситните си усти. Иначе си изкарахме много весело - в събота през нощта на рождениците им сервирахме една огромна торта и пак продължихме с веселбите кажи-речи до сутринта. Вчера се прибрахме привечер - Даниела мигновено изпра 4 перални с мръсни дрехи, а ние възобновихме свиренето с Ванеса; на края изядохме един бърз миш-маш и се разквартирувахме по стаите. Не бяхме годни за нищо друго, освен за един здрав и подкрепителен сън...

Със задоволство установявам, че нямам много служебна работа в офиса – сега е настъпило едно временно и много съмнително затишие, но сигурно скоро пак ще започне зорът и бясната ни надпревара с времето. Тази събота ще трябва да се прави кофража за плочата на бунгалото. Ако успея, в неделя може и бетона да излея. Това ще стане сравнително бързо, щом като няма да се вкопават железа, тръби и т.н. Вместо това, ще бетонирам едни шпилки с гайки в бетона, против изскубване. Като се втвърди, ще положа греди по периферията на основата - пробиваме дупки от място за шпилките и с гайки ги притягаме към бетонната основа. От тези греди нагоре вече вдигаме вертикалните, опаентваме ги и ги обличаме; отвън - с тези полуобли гредички, а отвътре - с шперплат или гипсови плоскости (което дойде по-евтино). Само че до тогава имам да свърша още доста друга работа, а и до него време вие ще сте дошли вече, предполагам - тъкмо да помагате на строежа...

20.06.2007 - Вчера май че нищо не написах. Какво точно съм правил през почивката си и аз не помня вече - най-вероятно нищо, защото нямам и така много работа, както имах преди. Новината, разбира се, за “уволнение” не закъсня, защото тази сутрин шефът ме повика при себе си да съобщи, че не ми остава много време, докато съкратят моята позиция и длъжност на този проект. Всичко вече е измислено, всичко вече е начертано - остава само да се работи здраво и след около 530 дни през тръбите да изтече първата капка морска вода (само че вече подсладена, а не солена както е в оригинал). Хората дадоха много висока оценка за работата ми изцяло и въобще за мен като личност (не че се хваля – просто предавам информацията такава, каквато е в действителност). След 10 дълги и мъчителни месеца, прекарани тук аз научих доста неща; затвърдих и другите, които вече си знаех. В най-общи линии за самият себе си, бих оценил моя престой в тази служба като относително полезен и не съвсем неприятен, имайки предвид характера на работата. Новината за прекратяване на договора не ме изненада много - казаха ми, че ще ме държат поне още 3-4 седмици, но пък и не повече от 6; в зависимост от това дали ще имам какво да правя. Погледнато отстрани, аз пак доста време се задържах тук - не мога да се оплача и да съм недоволен.

Разбира се, лошите и добрите новини се редуват непрекъснато и постоянно вървят ръка за ръка. Моят шеф, понеже е изключително доволен от мен, взел че ме препоръчал на едно друго място - някаква друга компания, която също се занимава с подобна дейност. В момента са започнали предварителни проучвания за пробиване на тунел (този път за автомобили, с диаметър около 12-13 м, а не като тоя тук, който представлява всъщност една по-голяма тръба с диаметър 2.4о м). Този нов тунел ще свързва центъра на Бризбън с летището и ще трябва да облекчи натоварването на движението в тази част на града. Предстои огромно строителство на съоръжение със стойност 3.5 милиарда долара (за сравнение: нашият проект за водата струва само 1.2 милиарда...). Така че в мигът, в който ликвидирам обязаностите си тук, постепенно ще започна да пътувам към Бризбън. Онези едвам ме чакат да свърша, че да ме лапнат при тях. Очертават се няколко години работа и там, защото все още всичко се намира в самото си начало. За сега не съм приел офертата и малко се колебая, но най-вероятно ще клекна пред тази нововъзникнала възможност, защото нямам абсолютно никакви други шансове за работа на Gold Coast, където пък на мен най-много ми се иска да си остана. Естествено, преди да се заловя с тази нова работа, ще направя още някое и друго запитване по локалните агенции, но от сега знам, че няма да имам положителните им резултати. Два пъти хвърлям “дюшеш” - не може да е все така; в един момент зарът се обръща и играта се влошава. Ще попитам пак в онази компания, където преди време изкарах цели 2 години; тя поне е тук при нас. Но и те, чувам, че едвам кретат вече и са го закъсали яко с проектите. Обикновено аз като се позадържа малко повечко на едно и също място, не знам защо но компаниите фалират след това – изглежда, че ми плащат по-много отколкото заслужавам. Е, аз нямам нищо против, докато съм на заплата и си я получавам най-редовно всяка седмица...

Иначе из къщи няма нищо ново - свирим с Ванеса; тя излиза във ваканция другата седмица. Ще ходи малко на градината, малко из къщи ще се забавляват с Даниела (когато не е на работа) и броените дни ще минат неусетно. Снощи пак бутнах малко от първия филм. Много забавено става всичко, защото не съм гледал кадрите и не знам къде какво да слагам. Надявам се да ви харесат, независимо от трудностите, с които се сблъсквам.

22.06.2007 - Ето че пак дошъл е петък - един от последните ми любими дни на това работно място. Междувременно се намирам в състояние на постоянни преговори с другите звена и отдели на фирмата - в случай, че те имат нещо за проектиране/чертане, та охотно да го дават на мен. Обаче когато нещата веднъж опрат в своя неизбежен край, от там нататък пътищата им прекъсват – нещо като при спонтанния аборт. Поради тази безкомпромисна причина най-много след седмица или две по всяка вероятност ще се озова като ежедневен пътник във влака за Бризбън. Още не знам с точност къде се намира другия офис - доколкото разбрах бил някъде из центъра на града. До там поне има удобен влак – докато колата ще ми бъде невъзможно да я паркирам баш на пъпа в столицата. И ако всичко това стане реалност, сутрин ще оставям Ванеса в училище към 07:00, а от там ще продължавам до влаковата спирка (до гарата ще се движа все с колата, където ще я оставям за през деня). В случай че успея да хващам някоя мотриса около 07:30-7:45, след друг час клатене по вагоните ще съм кацнал на централната гара в Бризбън, а пък от там ще вървя и малко пеш до офиса. Много скоро ще видим кое как ще бъде...

Снощи Еми и Роберт ни бяха на гости. Емилия прави на Даниела косата - едни кичури, едни букли - сий’бало мамата; тук русо, там църно, но пък на края добре изглежда. Довечера пък ние сме канени у съседите. У тях от няколко месеца насам живеят едни техни роднини от Нова Зеландия. Разпродали си завалиите всичко и дошли тук, да поживеят и в Австралия малко. Та довечера ще честваме 40 години от сватбата им. Нашите наематели се изнасят и на тяхно място веднага влизат тези хора, които са изключително симпатични, добри, чисти, работливи и всичко добро, което може да се каже за тях. Плюс веселяци и моабетчии като нас. Така че квартирата ще бъде заета от тези хора за известно време. Онези предишните бяха големи мундари, не пазят, нищо не могат да си правят сами и въобще не е за приказка - радвам се, че се отървахме от тях...

Утре ще започна кофража на бунгалото. Трябва и един допълнителен контакт да се прекарва в стаята на Ванеса. Там до единия прозорец сме инсталирали бюрото й, а на него вече ще сложим и компютъра. Преди време нали й купих едно малко екранче, та сега всичко вече е окомплектовано и може да работи. Толкова много работа ме затрупа пак (то кога ли ме е и “оттрупвала” де, ама сега е особено много...). Неничко може пак да дойде с Лин през почивните дни - той си купи друг мотор, че искаше да отидем и да го караме на пистата.

Други новости няма. Ванеса от днес е във ваканция. Даниела работи по-облекчени смени. За нищо друго не се сещам, но ако ми дойде на ума ще ви го опиша утре...

26.06.2007 - Продължавам с нескончаемият си житейски пътепис. В петък веднага след работа отидохме на гости у Рон и Роза. Както бях споменал, от няколко месеца неговата племенница с мъжа си живеят временно у тях, докато се устроят. Та те именно имаха сватбен ден - 40 години на взаимно търпение и поносимост, които чествахме заедно с техни и наши общи приятели. Беше весело и хубаво, както е обикновено в такива и подобни случаи.

На другия ден (събота) още от сутринта започна да вали дъжд. За работа навън времето не беше подходящо, та почнах вътре да се занимавам с това-онова. Първо изкарахме урока на Ванеса. После ядохме - тя се залови да си чисти бюрото и да подрежда стаята си. Изхвърлихме цели торби и купища с нейни стари книжки, хартийки, счупени играчки, парчета от кукли и какво ли още не. Направихме място за новия компютър. Хайде, докато му закачим жици и шнурове, ха после пък да свирим – една бърза вечеря и той денят се изниза. Ние после с Даниела се отворихме на български филми, та до 01:00 през нощта се зверихме в телевизора.

В неделя сутринта не съм бързал да ставам. Нени се обади да отида на пистата да го гледам как кара мотора. Настаних Ванеса да свири и аз отидох. После пък в 14:00 се срещнахме с Даниела и племенницата на Рон при моя търг. Като се нанесат в нашата къща, ще им трябват разни покъщнини - хладилник, пералня и множество други домакински вещи. Та отидохме да видим какво можем да вземем от там. Успяхме дори и да спечелим някои неща - сега само чакаме последните резултати. От там се прибрахме - Неничкови вече бяха дошли с Лин. Почнахме приготовления - вечери, салати, кюфтета и т.н.; на края седнахме и на трапезата. Ванеса изсвири две песни, а ние си продължихме моабета – само че младежите към 20:30 си тръгнаха. Тогава именно “стана тя каквато стана” - отиваме с Даниела на Интернета да проверим резултатите от търга. Като видяхме, че сме спечелили вещите за роднините на Рон, повикахме ги у нас, за да им предадем добрите новини. И с всички тях вече като почна пак един опустошителен моабет – та до 02:00 посред нощ. На другия ден състоянието ми беше плачевно: главоболия, световъртежи, махмурлуци + други тежки последствия и душевни поражения. Малкото е във ваканция, а него ден Даниела не беше на работа – така си останах и аз в къщи. Зер, не бях в много подходяща форма за шофиране – особено в това мое “болестно” състояние... Въртяхме се из къщи, свирихме с Ванеса, с компютъра се занимавахме и така утрепахме деня.

Вечерта обаче в 20:30 се мъкнат Крумчо с жена си и челядта. Трябвало да ходят някъде из Бризбън и да не спели по мотелите, та дойдоха у нас. А пък ние вече таман щяхме да си лягаме – бяхме си нахлузили и пижамите дори. Само че с тях не сме се увъртали изобщо, защото и те бяха изморени; дори дойдоха вечеряли - поприказвахме си малко и се разпределихме по креватите.

Тази сутрин тръгнахме всички заедно от нас. Пак вали, но го дават до петък да спре. Първа задача ще ми бъде да свържа бойлера към тока, че пак нямаме топла вода. Сега като е облачно, слънцето изобщо не пече и няма кой да топли водата на покрива. Не знам до събота как ще изкараме. Пак ме затрупаха разни дейности - освен това и тук на работа взе да се покачва градуса; нали всеки момент ще приключвам - уж ще почвам другаде, а пък още чакам и от там да се обадят. Много динамика ми се насъбра – аз не обичам чак толкова интензивно да се живее, но няма как. Всичко чака своя ред, всичко е на първо място по приоритет и като по закон - все мен чака... Започнахме да експлоатираме миялната машина – и там има нещо недовършено, което пак аз трябва да свърша; омръзна ми вече – ни псувни помагат, ни клетви, нито пък молитвите ми Божии...

28.06.2007 - Не зная вече какво да ви пиша, мои родители скъпи и мили. Нищо особено не става около нас и нищо важно не се случва. Е, вчера само дето напече слънцето, та стопли водата в бойлера. Вечерта се и окъпах даже; амчи то било голям кеф, бре! – другия месец пак ще повторя. После с един приятел оправихме компютъра. Вече сме постоянно вързани към Интернета. Той даже ми каза, че от там може да се говори до телефон в България. Много хора вече отдавна го правят, но ние нали сме от бавно действащите реотани, та все се сещаме най-накрая и обикновено последни за всички по-прогресивни открития на 21 Век.

Ванеса е във ваканция, но пак ходи на забавачницата, защото няма кой да я гледа у нас през деня. Даниела работи различни дни от седмицата и когато не е на работа са постоянно двете и добре си се занимават - заедно в къщи или по селските тържища и пазари.

Миналата седмица паднаха много тежки проливни дъждове надолу към Сидней. Най-тревожно беше положението в Нюкасъл - целият град гази вода до пояса. Голямо бедствие. Тук е тихо и спокойно, нали сме скрити уж под крушовото листо. На работа е същото, само че като пред буря - изтлявам последните си дни вече там. Вчера говорих с бъдещият ми нов началник. Много е обещаващо мястото и самия проект, само да не беше това идиотско пътуване сутрин и вечер. Но то нали две добрини на едно място не можело да има... Как все за нас не може, а за другите да може? - не ми е много ясно, но това е предмет на друга дискусия...

Довечера ще седнем да ви попълним документите за визите. Крум даже спомена, че от Австралийското посолство в Корея казали на сестра му, че след 30 Юли всички българи ще са добре дошли в Австралия без визи, за престой до 3 месеца само. Това било така, защото България е вече в Европейския съюз. Колко може да се вярва на тези приказки не се знае. Сестра му била в Корея в момента при мъжа си, който е музикант там. Та тя заминала при него на гости и уж щеше да идва до тук, но май нямало да й се получи схемата.

Сашко тръгва следващата седмица за България. По него ще гледам да изпратя това писмо и някоя снимка или пък филм, ако има такива в наличност. Този диск от кораба пак трябва да ви го записвам, като казвате че го няма в колета. А аз съм повече от сигурен, че го мушнах в кутията, наред с останалите боклучета. Но нали всички заедно и целокупно изкукуригваме вече - може да е станала и някоя грешка... Онези филми от камерата така си замръзнаха. Кога ще ги правя и тях, акъла ми не стига. Ще гледам барем един-два да направя, че да ги пратя сега по Сашко. Ще си намерите пак една разходка до София - хем него да видите, хем с Еми да се срещнете. И от там тичате направо с влака в Атина - в посолството за визи. Абе, приказвам си аз само - де да можеше така да стане всичко... Ама вие само да решите - аз ще ви изпратя пари и пак ще отидете. А иначе документите и по пощата можете да изпратите...

Утре отново е петък - не съм сигурен дали ще мога да пиша, защото знам че ще съм много зает. Ще идва един инджинерин при мен, та заедно да оправяме някакви сбъркани чертежи. Най-много и другата седмица да ме търпят и сигурно ще ме разпускат, негодяите - така си ми беше хубавичко тука...

29.06.2007 - Днес официално е последният ден на финансовата година. Приключват се доходи, правят се рекапитулации, отчети, бюджети и т.н. Аз също трябва да седна някой ден да направя приключването с моите приходи и разходи. Снощи пак бутнах малко по филма. Даже откривам непрекъснато нови възможности на тази програма, с която работя. Просто трябва време да се седне и само с това да се занимава човек. Ще гледам през почивните дни да го свърша, че поне него да ви изпратя. Довечера ще трябва май да се чуем и по телефона, защото имам една идея за моите стари филми от Америка и България. Амчи те като стават толкова хубаво на DVD (като се съди по турският ви филм), аз ако ги изпратя и татко да ги наслага на дискове - дали няма да стане по-бързо, отколкото да чакат още 7 години на моя ентусиазъм? Предполагам обаче, че в този им вид, няма да могат да се озвучат, но по-добре да са така и някакъв жив спомен в наличност, отколкото да продължават да седят на ленти сурови в кутиите си, без да видят бял свят в близко време. А у нас вече ние нямаме и на какво да ги гледаме, ти остави другото. По-рано ги пъхах в този адаптер и ги гледахме на голямото видео. Адаптерът върви с камерата и аз го изпратих на татко, с което настъпи и краят на видео ерата ни. Тук вече нищо не може да се направи. Трябва да вървя да купувам отделно такъв адаптер - дето няма да стане. Ами да се залавя татенцето ми и да почва филмчетата в свободното си време. Аз довечера ще го организирам този въпрос по телефона...

Пак довечера трябва да попълним и документите за визите ви - няма да има много време за строителство, опасявам се, но имам по-важни задачи. Тая плоча трябва да я ударя, че завися от много неща и други хора до нейното завършване. А свърши ли се тя, мога и сам да доизсека дърветата и да доизровя пръстта. Пък и Нени като дойде още веднъж - за ден-два ще изравним мястото. Но тези дребни странични дейности много ми бъркат времето, защото няма кой да се занимава с тях.

Утре вечер ще имаме гости, другата събота пък ние сме на гости в Бризбън. За по-нататък не смея да правя далечни планове. Чакай да видим как ще се организираме и с тая моя нова работа. Щото и то си е един проблем, дето трябва всичко останало да се нагърчи по него. Остава пак да ви пиша в понеделник и да си продължа мисълта от днес...

01.07.2007 - Неделя вечер. Обещаното продължение обаче отпада. Утре Даниела по спешност ще ви изпрати всичко. Ще почна ново писмо с подробности и обяснения за причините. Обичаме ви безкрайно много...