Мили
наши!
Стана
вече цяла седмица, откакто не съм драснал нито ред. Причини има много, но
основно все времето не ми достигаше и за това. Сега ще се опитам да обобщя
пропуснатото в няколко реда и доколкото това е възможно. Започвам с първата и
най-важна новина: изпратихме успешно дисковете и документите за визите до Сашко
в Аделаида, който пък ще ги разходи със себе си из цялото земно кълбо по време
на неговото околосветско пътешествие, за да пристигнат чак към края му
най-после и при вас. Вероятно това ще бъде най-дълго и най-далече пътувалата
пратка, която някога сте получавали от нас и от тази част на света. За това късо
време не успях да сглобя филма от кораба, но за сметка на това и като
компенсация изпратих другия, който купихме от там и е заснет професионално.
После Даниелчето, моята умница се сети, че не е сложила новата карта, която
беше пристигнала по пощата наскоро, но беше вече твърде късно за корекции – нея
остава да я получите допълнително (не Даниела, бре – за картата ви говоря).
Междувременно се чухме с вас и по телефона, та се разбрахме за някои въпроси –
сега няма да ги предъвквам на нова сметка и тук.
Ох,
много работа имах напоследък – хем тук в службата, както и в къщи, разбира се;
аз никак не съм щастлив обаче с такава прекомерна лична заетост и обществена
обремененост. Тези шибани провали с видеофилмите ми отнеха и времето, и
енергията, и мерака, и всичкото въодушевление, благодарение на което се
занимавах с тях – писна ми! Не знам вече какво да предприемам, но пък и баш по
средата им не мога да ги оставя – нямам такъв случай в практиката и живота си.
Все ще измисля нещо, за да ги завърша. Наред с всичко останало бях зает и с
приключването на финансовите си отчети на фирмата, събирах документи, отчитах
приходи/разходи, писах бележки, квитанции – един малко по-голям ужас, отколкото
можете да си го представите. Така неусетно мина цялата седмица, а пък налице
нямам нищо готово. Въртя се като пумпал и само се вайкам – тревожа се уж много,
но пък виж: продължавам да не слабея…
Онзи
ден (в събота вечерта), ходихме на гости у наши приятели в Бризбън. Спахме у
тях, че много окъсняхме през нощта. То бяха приказки, моабети, йеденье, пийнье
– пак се осрахме, както обикновено (но не сме се излагали; нали имаше такъв лаф
навремето: може да се осерем, важното е да не се изложим). Тези хора тръгват за
България на 25 Юли и по тях ще изпратим злополучната карта и касетките от
старата видеокамера. Както сме се разбрали с татко – нека той да ги прехвърли
на видео дискове, че като тръгнете за насам да ги донесете. Аз до тогава ще
гледам да описвам най-подробно събитията около нашето бавно развитие и в
последния момент ще им занеса пакетчето. Дано пък до това време поне единият
филм да съм успял да запиша, че и това ми е такъв голям дерт, дето само за него
мисля и нощем не мога да спя чак от безпокойство и тревога...
Вчера
си дойдохме чак на обяд (като ден това беше неделя, защото забравих в началото
на изложението си да съобщя, че днес пък е понеделник, ама от онези – най-шибаните);
малко след това пристигнаха Неничко и малката голяма Лин. Правя това любезно
определение не случайно – момата е с няколко години по-голяма от нашия момък,
но за сметка на това е дребничка и фина, та като общ габарит му се нанася таман
два пъти по телосложението; хем на височина, хем пък и на ширина. Хайде, направихме
и с тях един весел моабет – младежите си тръгнаха в 21:30, а ние след тях само
сбрахме паниците накуп, пльоснахме ги както бяха мазни и мръсни в мивката да си
чакат реда и тутакси се хвърлихме по креватите; бяхме умрели за сън. В същото
време се разправяме и с онази къща, която даваме под наем. Роднините на Рон са
вече готови да влизат в нея, но от агенцията трябва да направят някаква
последна инспекция и чак тогава да ни върнат ключовете от предишните наематели.
Най-вероятно тази събота и неделя хората ще се нанесат, но все пак ще рече и
ние да им помогнем с нещо: де пердета за закичим, мерки и теглилки да вземем,
градините да пооправим, клони, храсти и дървета да се окастрят – така, както
съм тръгнал да изброявам, май и тая неделя не се очертава да има някакво
активно строителство по моите домашни обекти. Нали обществените интереси стояли
над личните – кой пък болен мозък го измисли това? Трябва да е бил някой беден
и отчаян комунист, който не знае какво означава частна собственост...
В
събота вечерта пък сме канени на рожден ден на наши приятели, с които се
запознахме наскоро. Пак ми се струпаха много задачи връз дървената чутура, а
проклетото време хич не достига за всичките. Ама веднъж да изляза и аз в
пенсия, че тогаз да видиш какво става, бако - останали са ми още някакви си
двайсетина години; все някак ще ги изкарам, а после само по гръб ще лежа и ще
се почесвам по тумбака, така да знаете...
11.07.2007 - Тези дни окончателно прибрахме ключовете си от другата къща и веднага с
това започнахме процеса по нанасяне роднините на Рон. В най-личен план обаче аз
съм много объркан и разпилян като рядко лайно на гугутка – първо дойде неуспеха
от видео филмите, който трайно и сериозно ми нарушава баланса на спокойствието.
После пък идват проблемите от неизвестността около тая моя шибана работа,
заради които хич и не знам дори до къде ще ме докарат и в каква депресия ще ме
натикат чорбаджиите (ето ми повод за спешно лечение – още довечера сядам на
мощна зелена салата с много мастика: какъв по-ефикасен лек против всякакви
депресии и душевни терзания). Уж правя разни дребни нещица тук и все си намирам
по някоя занимавка - колкото да отчитам загубеното време, чрез което пък да
оправдавам и заплатата, която продължавам най-охотно и редовно да вземам. Обаче
конците, на които се люшкам вече изтъняват толкова много, че сигурно следващата
седмица съвсем ще се скъсат. Ама за какви конци ви приказвам тук, бре? – амчи
аз в момента на паяжини се крепя буквално; всеки миг мога да полетя към
бездната на безработицата, образно казано. Не съм се главил още официално на
новото място в Бризбън, защото непрекъснато се надявам, че тук ще стане някакво
чудо, та да ме позадържат още известно време и чак тогава да мисля за друго
работно място. Паралелно с тези ми терзания, вътрешно се опасявам да не би да
изтърва възникналата златна възможност за избавление, защото независимо от
всичко (продължително, мъчително пътуване и свързаните с това неудобства), това
все пак си е баш харна работа, доста добре платена и се очаква да продължи
сравнително дълъг период от време, разглеждайки най-близкото бъдеще, простряло
се пред мен. Та вече и аз не знам какви точно акъли ще ми дойдат в кухата
кратуна и в какви посоки на света ще ме издухат ветровете на промяната. Работа
имам още и на компютъра в къщи във връзка с приключването на финансовата
година. Да не споменавам в това число и филмите, които чакат монтаж,
озвучаване, надписи и пр. Обикновено като се прибера от работа, първо почвам с
Ванеса да се занимавам, а това ми отнема почти цялата вечер. После вече хептен
съм изморен и не ми се прави нищо друго, освен да се наливам с ракия и да си
мисля за секс. Все чакам на съботите и неделите, че да наваксам изгубеното
време и пропуснатите възможности, обаче те толкова много са се насъбрали, че не
знам от къде да ги започна. А пък човек като не знае от къде да си подхване
работата, той хич не я и побутва, защото така му е по-лесно на физиката и
по-леко на душата...
Иначе
в началото добре дръпнахме с разчистването на предния двор - половината вече е
готов, ама сега нещо се закучи и със седмици не съм пипвал нищо – ни кирка, ни
лопата. Опасявам се да не ми се изнежат ръцете пък – таман бяха хванали мазоли
на определените от саповете на инструментите места. А сега, с този застой може
да станат меки и пухкави като на някой мазен гей, та и една чекия като хората
да не мога да си ударя (при крайна необходимост). На всичкото отгоре дойде и
редът на тези касетки от България и Америка. Добре ама аз тук нямам как да ги
пусна, че да видя коя от всичките е първа и коя последна, с оглед да ги
номерирам съгласно поредността им. Ще питам довечера съседа дали няма такъв
адаптер за видеокасети от неговата стара камера. Трябва час по-скоро да
подготвя пакета и да го занеса на тези хора в Бризбън, които тръгват към края
на Юли. Ще им го и надпиша даже, всичко да е готово - само да му сложат една
марка от 0.05 лв. в Русе и да ви го изпратят до Габрово (ха-ха-ха, какви сладки
спомени от детството си имам, а? – марките вече сигурно струват цели левове в
днешно време, но аз ги помня и на цена от 2 ст., когато бяха още напечатани по
стандартните пликове за писма)…
Тази
сутрин (след два дни мъчително упорство от моя страна) филмът от кораба най-после
стана. Довечера ще му гледаме премиерата и ако пак има някакви кусури, тогава
ще предприема други мерки и начини на неговото записването – скоро ще се
разбере. Ей заради това всичкото, хич не ми се и пише много-много, че мисълта
ми хвърчи все някъде другаде (“То пък и твойто е една мислъ…”, ще си рече тук
някой – ама все пак, нали такава й е думата). Така че спирам до тук, за да не
изръся още някоя безпардонна смешка, от които на мен хич нещо не ми става
весело напоследък; че що така, ве – мамка му.
12.07.2007 - Ден преди “черният” петък (13-ти). Току преди ½ час ми предложиха да
поостана тук на тази работа поне за още един месец. Аз разбира се изобщо дори
не се дърпах като някоя послушница от манастир, защото вече се чудех къде да
ходя и какво да правя, ако ме изгонят от това закътано местенце. А пък то виж
какво стана на края - добрият дядо Господ пак наредил пъзела в наша полза и
вместо да ми избодат очите, те ми изписаха веждите. Та за сега оставам на това
работно място, защото наред с всичко започват и разни други странични проекти;
някакви разширения щели да правят към съществуващите инсталации и т.н. Надявам
се и на по-продължителен престой дори, защото само заради един пиклив месец
продължение на договора ми, просто не си заслужава жестът, който им правя,
оставайки тук под тяхното мъдро управление и ръководство.
Снощи
най-после имах успех с направата и завършека на първия филм от корабния сериал.
Открих грешките, взех мерки за недопускането им и сега всяка следваща продукция
ще става по-добре и по-бързо. От съседът наш взех адаптера за видеокасетите.
Довечера почвам и тях да гледам една по една - началото им поне, за да си
припомня съдържанието и определя коя каква поредност има в тази серия пък.
Искам да ги изпратя, че татко да ги запише на DVD. Веднъж добили компютърна
форма и формат, с моята “вълшебна” програма вече ще мога впоследствие да ги
монтирам, озвучавам и т.н. (мечта, дето няма да се случи, ама поне да са ми на
дискове, че да ги гледаме един ден - спомен са си все пак някакъв от онези славни
години...).
Предстоящите
дни ще бъдат много натоварени и заети. В събота вечерта сме на рожден ден; през
почивните дни ще гледам и нещо да посвърша на строителната площадка. Ще ви
държа в течение на всичко - а сега чао, че отивам да си изсера голямата понужда
и докато се завърна в отдела, работното ми време ще е отдавна почнало...
13.07.2007 – Петък е (така нареченият по тукашните земи “черен”). Нищо ново няма за
сега и нищо фатално не се случва – да чукнем все пак на дърво, както в миналото
пееха Аргировите братчета. Снощи, след всичките ни музикални репетиции с
Ванеса, обилната вечеря с майка й и другите семейни ритуали, започнах да
сортирам касетките от екскурзията ни до САЩ, 2000. Уж началото им щях да гледам
само, колкото да позная кое, къде и кога е снимано. Но пък впоследствие така
задълбочено се зазяпахме и двамата с Даниела, че на края изгледахме всичко.
Виждам вече известни кусури, снимачни грешки и пр. неточности, но явно тази
първа филмова епопея ще върви както си е в действителност, като занапред ще
знам вече какво да правя за избягването им. Доста отегчителни моменти има от
продължителните кадри, снимани през джамовете на самолетите. Тогава си мислех,
че точно на тези места ще се вмъкнат разни коментари, известен музикален фон и т.н.,
но това явно няма как да стане. Каквото и да е вече – по-важното е тези моменти
да се увековечат на дискове и да се съхранят на едно място; другото е вече под
въпрос - кога точно ще се случи и дали изобщо.
Напред
поръчах две карти за фотоапарата на татко по 1 Gb всяка. Има да снима, та да си
отснима на воля. На всяка карта се събират по около 400-500 снимки, в
зависимост от обема им. Понеже и това ми се видя малко като подарък, та взех
две парчета - нека да си има. А пък отделно, дето на голяма далавера ми изпадна
сделката - тези неща са толкова евтини тук, че няма на къде повече от това.
Мислех, че още утре ще мога да ги взема, но хората ги нямаха в наличност за
момента. Другата седмица Даниела ще мине след работа да ги плати и ще ги
прибере от магазина.
Правя
сметка да прескоча и до Бризбън, че да предам пакетчето на нашите приятели да
го носят за България. Довечера ще продължа с гледането на филмите. За утре имам
планирана многобройна и разнообразна дейност. Ще гледам с нещо да помогна и на
съседите в преместването на роднините им. Ще се опитам да бутна малко и от
моята работа - до сериозно строителство не знам дали ще мога да стигна, но все
с нещо ще си помогна. А пък вечерта към 17:30 излизаме, че отиваме на рожден
ден на разстояние близо 50-60 км от нас.
За
неделя планове нямам - дано да съм в състояние да пипна малко работа, че пак
много ме затрупаха дейностите. Наш Сашко вече е в Америка. С приятелите си ще
остане и другата седмица в Ню Йорк, а в неделя е сватбата, на която той е кум.
После вече ще се придвижват бавничко към България, но ще спират първо в Париж,
после в Холандия ще се влачат и т.н. Даниела говори с Емето онази вечер - тя
каза, че сте се разбрали кое как ще бъде. Ще отидете в София - хем да се видите
с нея, хем пък и със Сашко, а той да ви даде пакета с документите и другите
неща. И от там – тичате право на пощата; изпращате им всичко в Гърция и после
само чакате визите...
Ох,
пак взе да ми се размножава (и разлага…) мозъка, та не мога да си събера акъла.
Че имам и служебна работа на всичкото отгоре, а пък уж щяха да ме освобождават
– нескопосани немокаяни такива несретни! Ще продължа пак както е обичайно, в
понеделник - с описание на почивните дни.
16.07.2007 - Мислите ми отново потичат като през тръба на баеркаса (клозетно казанче,
демек - за по-незапознатите с водопроводната терминология) – за голямо и
всеобщо семейно щастие се намирам на същото географско местоположение (е, поне
за сега...). Смея да си мисля, че в следващите няколко седмици, най-късно до
месец нещата около мен ще се избистрят съвсем и вече ще имам много по-обективен
възглед по въпроса с трудовата ми повинност и социална ангажираност. За това
дайте сега да караме с веселата част – работата не е заек, че да ми избяга.
От
петък вечерта ние вече официално имаме нови наематели. През деня Даниела ходила
с жената, купували пердета, куки, корнизи и т.н. Почнали и багажа да нанасят.
Вечерта разбира се, поляхме обилно случката (у “хазаите”...). Седнахме пак в
механата - нали там сега е хладно, та даже и печка пускам за малко, че да се
разтопят ледените висулки от гредите...
На
другия ден (събота), всички станахме рано и почнахме да действаме според
разпределението на задачите: Ванеса свири и чака да започне урока в 09:30; аз
се заемам със сметките и цифрите на компютъра, а Даниела хуква на пазар. Като
изкарахме музиката, аз се включих към товаро-разтоварната бригада в пренасянето
на мебели и всякаква покъщнина от съседите до другата къща - вече на новите ни
наематели. Проведохме и някои дребни ремонтно-освежителни мероприятия и дейности,
буквално в движение, които всички ние приключихме с пълен успех. Даниела опече една
чорбаджийска баница с праз и спанак (плюс много сирене и още повече яйца) и в
17:30 заминахме на рожден ден. Ба мааму - все едно, че отидохме чак в Ловеч,
като разстояние. Новите ни приятели са малко по-млади от нас, но комай че така
е по-весело, отколкото със старците. Едните са от София - и двамата са
икономисти. Другите пък са мешавица като нас – момчето е от Плевен, с роднини
дори в Габрово и Севлиево, а жена му е от морските квартали на Бургас. Всички
ние празнувахме рождения ден на софиянката. Другата събота пак ще участваме в
подобно светско мероприятие – този пък ще честваме сина на бургазлийката.
Децата им са горе-долу колкото нашата Ванеса, та си намериха обща игра – нищо
че са все момчета. А пък ние като се заиграхме на масата, та до среднощ
откарахме пак. После се прибирахме по малките часове - Даниела не употребява
алкохол в такива случаи и има удоволствието да ме вози, когато пък аз съм злоупотребил
с него...
Вчера
имах да довършвам още някои дребни неща на компютъра. Сметките трябваше да
оправя и за тази къща, която е купена с цел инвестиция - така попада под малко
по-облекчени условия откъм финансовите служби и контролни органи. Паралелно с
всичко гледам и филмите от камерата - стигнал съм до половината им вече. Все
още се намираме на Канарските острови – от там нататък следват българските
кадри. Виждам обаче и аз самият, че доста съм се увличал в снимките си от
самолетите. Снимал съм много начесто, а и дълги, напълно безинтересни сюжети.
Вероятно тогава съм мислил да натрупам повечко суров снимачен материал, който
после да режа тук-там и да го сглобявам впоследствие, обаче сега това няма да
се получи. Като дойдат обратно на дискове при мен, тогава пак ще му мислим. В
неделя трябва да ги занеса на хората, които ще пътуват.
20.07.2007 - Нени е тук. Ядем и си тръгват с Лин. Той ще носи колета на човека. Така
се разбрахме за последно. Сега баш нямам време за официални завършеци на
писмото - просто пращам много целувки и прибавям безпределната си обич; това е
всичко (е, че пък малко ли ви е, в края на краищата?)...
Няма коментари:
Публикуване на коментар