Скъпи и обични
родители наши, предани и верни приятели, включая моите мили предатели и
най-скверни световни врагове!
21.10.2008 – Поредната ми изповед този път започва по малко по-странен начин и от
едно малко по-необичайно място. Тези мои нескончаеми списвания ставаха от
бюрото на работното ми място (независимо кое и къде е било то), през дългите и
безгрижни обедни почивки - които почти винаги от законните 15 или 30 минути
лична свобода, достатъчни колкото да се изяде един сандвич, донесен от къщи и
изпие едно кафе, или пък време за една цигара паралелно с изсирането на едно
лайно, обикновено се превръщаха в прекъсвания на работния цикъл с близо двучасова
продължителност. Всичкото това е много хубаво (по-скоро беше…) и звучи бляскаво
оптимистично, обаче тези прекрасни времена вече са една история и съвсем
наскоро се пренесоха в миналото, имайки предвид скоропостижното ми и неочаквано
изхвърляне от работа. Е, все пак това е само крайният резултат, защото аз не
бях просто уволнен по некадърност - договорните ми отношения с компанията не получиха
обновлението си единствено поради липсата на подходяща работа за мен в отдела и
както значително по-късно щеше да се разбере, че този проект не бе видял нито
белия свят, нито пък бе получил зелената светлина към своята реализация. В него
имаше нещо тотално сбъркано и неадекватно, заради което не просъществува дълго
– такива като мен само си загубиха времето и вероятно никога не срещнаха
останалите, далеч по-подходящи възможности за трудовия си път и кариера, но пък
и неосъществени заради ангажиментите по предварително обречената на неуспех
кауза. Всички тези горчиви анализи дойдоха впоследствие и аз нямаше как да ги
знам още в началото, за да ги избегна или да се предпазя от тях – човек може да
се предпази успешно от трипер или донякъде от СПИН (ако не си завира хобота
безразборно наляво и надясно…), но пък в никой случай не може да предскаже
съдбата си и печалните последици от своите погрешни ходове. Нашият народ има
множество пословици, отправени именно за такива и подобни случаи, от които ние
простосмъртните можем само да се учим, черпейки мъдрост и попивайки опит. С
други думи: “Всяко чудо за три дни – по-големите за пет” и “Вместо да му
избодат очите, те му изписаха веждите” (в случая моите) вероятно са най-ярките
изрази, описващи нововъзникналата ситуация. Местните пък, нали са уж по-учени и
акъллии от нас, използват фразата на някой си Фридрих Ницше: “What does not kill me, makes me stronger”,
въпреки че въпросният философски мислител, когото аз нямам честта да познавам
лично, но пък съм чувал че е от германски произход - следователно сентенцията
му би трябвало да се изписва по различен начин и поне с немски словоред. На мен
неговото сказание най-много ми допада на тактиката и стратегията – “Това, което
не ме убива, ме прави по-силен”, с чиито думи и ще завърша серията си от
празнословене, за да премина към съществената част на своето изложение. Твърде
вероятно е да не сте ме разбрали напълно (след като това е трудно дори и за
самият мен…), но пък аз с всичко казано до тук се опитах само да подчертая, че
поставям началото на настоящето си комюнике в чисто домашна обстановка, която
вече всички вие добре познавате – а не както до сега, в творческата атмосфера
на служебната среда. И след тези мои встъпителни слова от прочувственото ми
изказване, по-надолу пък ще направя своя пореден тривиално-скучен анализ на
изтеклите дни (а може да се каже и цяла седмица вече); ще се поспра за малко на
минали събития и факти, но виж – този път прогнози за бъдещето няма да давам,
тъй като последното се явява малко неясно и доста мъгливо; поне в началото,
докато му свикна го виждам все в тъмносивите му краски и в твърде бледи
силуетни очертания…
Днес ще започна
точно от там, където още преди десетина дни положих последните, минорно звучащи
редове в предишното си писмо, което надявам се към днешна дата вече сте
получили по Мария или пък ако още не сте, то това ще стане много скоро.
Опасявам се, че моите следващи редове също няма да тръбят и зазвучат в
мажорните си гами и тоналности, но тихият ми и приглушен гласец не бива да ви
плаши нито пък тревожи. Нали онова, което не ме утрепа наскоро, сега ме направи
още по-силен; запомнете го тоя Ницше – момчето комай ще се окаже доста добър
философ, ако нищо друго по-съществено не е произлязло от него.
Толкова се бях
разстроил от унижение, че в деня, в който окончателно приключвах работната си
дейност във фирмата, покрай залисията си забравих да разпечатам писмото като
последен служебен ангажимент, та се наложи да хабя листи и мастило от моите си
лични запаси, тук в къщи. Изглежда обаче домашният ми принтер нещо не е могъл
да се справи успешно с българското четмо и писмо, защото по необясними причини
беше изтървал последния ред на всяка отпечатана страница. Нямах време и
възможност за търсене и отстраняване на повредата, за това се наложи на ръка аз
лично да ги дописвам - в последния миг буквално. Използвах случая, че трябваше
да ходя на едно интервю за работа миналия понеделник, което беше насрочено за
16:00. Цяла сутрин се занимавах със записи на дискове и дописване на писма, за
да мога отивайки към офиса на фирмата, пътьом да се отбия през Мария и Краси,
че да й оставя пратката за вас. Тя пое ангажимента да ви я препрати по пощата
от там - веднага щом пристигне в България или пък ако случайно в скоро време
има път към Габрово, направо да ви я донесе. Какво е станало от там насетне аз
мога само да гадая от разстоянието, което ни разделя, защото до този момент
Мария още не ни се е обадила, че да разберем координатите й в Татковината.
Надявам се всичко около този въпрос да е наред и сега аз няма да го дъвча
излишно – и без друго достатъчно ви отегчих с моето понижено настроение; ще
гледам да напиша нещо по-ведро и ободряващо (което вероятно трябва да изсмуквам
от пръстите си)…
След като предадох
пакетчето на Мария, от тях отидох на въпросното интервю. То премина доста
успешно по моему, но пък най-вероятно някой друг е минал още по-успешно, защото
до сега онези трябваше да ми се обадят и да ме известят за резултатите. А то,
ей го на – вече е вторник на следващата седмица, а все още никой не ме е
потърсил за нищо. Аз междувременно хич не стоя със скръстени ръце, подръпвайки
си макарите през съдраните джобове на гащите – напротив: продължавам поголовно
да изпращам други молби за работа, като се надявам, че все от някъде трябва да
ме повикат; не мога да си представя, че съм толкова калпав и че хич пък за нищо
не ставам.
След като приключих
с дискове, филми, музики, писма и другите, далеч по-приятни занимания, трябваше
отново да се залавям за кърската работа. И още на следващия ден, след като
заведох Ванеса на училище, прибрах се директно в нас и почнах. Първо исках да
завърша оградката отпред – беше ми останала една малка част да добоядисам;
трябваше да намажа дървените панелчета с масло и да ги монтирам окончателно. За
разнообразие в промеждутъка отново измайсторих една рамка за картина, която бях
купил от гаражна разпродажба още миналата събота. Занимавах се с дребни
ръкоделства, които отдавна си чакаха реда и най-вече моето желание и
благоразположение за такъв вид работа. В следващите дни пък се занимавах с
прекарването на ток към шмиргела в работилницата, допълнителна луминесцентна
лампа монтирах на тавана и т.н. Имам даже проблем със свързването на ключа, та
сега чакам Уоли да намине към нас - да даде акъл и да ме посъветва какво да правя.
Изглежда нещо не свързвам както трябва или самият ключ ми прави бели, защото в
единия случай лампата или не светва изобщо, или пък дава на късо и ми събаря
автомата в таблото.
До тук, добре;
всичкото най-хубаво – намирах си приятни и забавни занимания и ръкоделствах с
тях по цял ден. Ходех си по магазинчета, зяпах си из витринките – въобще,
живеех си чудно и фино като първокласен пенсионер от системата на МВР (ДНМ);
макар и без пенсията на УБО/ДС-сътрудник. Добре ама онова мойто, лудото от
шопско, като побесня един ден, че като се развилня из къщи – пáра ѝ излизаше чак отвред, като
на ламята със златната ябълка, която имала десет глави. Очисти банята,
тоалетната, стаята на малкото и – “Айде, вика - ще боядисваме!” Бре-ей -
отидоха ми рахатлъчеца и безгрижийцето - потънаха в гириза, както пльосва лайно
от тридневен запек. Тази трагедия се разигра още в петъка - онзи ден, демек.
Първо проверихме какви бои имахме останали в бараката. От сивата имаше половин
кутия кажи-речи, а от розовата – още горе-долу толкова и двете ги смесихме.
Ясно беше, че повече нито розова стая ще има, нито пък сива (нали тя става вече
на Ванеса, а пък тя си я иска в “лилЯво”…). Наложи се да купя друга бяла боя за
тавана, защото тази дето я имах в кофата и с която боядисахме бунгалото отвътре
е специална и не е подходяща за моя тежък случай. Хайде, тичай пак до
“Bunnings” - вземам 5 л бяла таванна боя и почвам тъжно да я нанасям с четката.
Първо клозета, после и банята – извъртях им корнизите. Следващият етап беше
намазването на самите тавани с едно валче. Минах ги само една ръка, защото те
си бяха и без друго чисти и хич даже нямаха нужда от тази допълнителна
козметика, ама нали уж всичко да е в комплект – рекох да ги подбеля малко за
адет. С правената боя пък оплесках стените на тоалетната и банята. Резултатът
се оказа със съвсем не лош цвят, който е уникален, неповторим и го нямат в никои
от фирмените каталози за бои и химикали. Пак сивее малко, но розовото изглежда
го осветли и сега в него са събрани всички нюанси на дъгата. Остана ми дори
един буркан, ако се наложи нещо за локално мацване тук и там. Така две от
големите кутии с боя (остатъци от преди близо 8 години…) изчезнаха завинаги от
рафтовете на колибата, но за съжаление мястото им ще се заеме от новите.
Най-голям зор виждам
с отсичането на таваните – всъщност, отсичането на стените от белите вече
корнизи на таваните. Работя ги с една малка четчица за рисуване - отделно дето
не виждам добре, та карам “по слух”. Иначе стените вървят сравнително бързо с
валяка. Ударих им двете ръце и в неделя този етап на офанзивата приключи (аз
иначе много бързо пипам, ама много трудно се хващам на работа и гледам всячески
да отбягвам подобни бояджийски авантюри - понеже ги ненавиждам, както се
ненавижда партиен секретар). Даниела подреди обратно всички джунджурии по
местата си и вчера (понеделник) почна втората фаза на настъплението – стаята на
Ванеса; по-точно бившата нейна стая, защото тя вече се премести в другата.
Розовата одая сега е вече жълта; на една от стените има орнамент – теглих ѝ една линия през целия
диагонал и долният триъгълник на така образувалите се два ще бъде с друг цвят.
Щото аз да не съм някой прост бояджия, бре – художник-декоратор ми е временната
професия, докато се уловя пак за инженерството.
Вчера вече изцяло се
занимавах с жълтата стая. Сутринта ходихме с Даниела до железарския магазин да
изберем цвят - купихме боята и аз започнах по позната схема: бели тавани,
отсичане на стени, корнизи и прочие идиотизъм. Не знам дали сте забелязали,
докато бяхте при нас, но таванът специално в тази стая беше боядисан в съвсем
слаб син оттенък. Още когато се нанасяхме в къщата преди 6-7 години, бяхме
помолили нашия бояджия когато прави детската стая, да тури няколко капки от
синята боя на спалнята, та да е малко по-интересно уж. Добре ама сега корнизите
ги минавах три пъти таман, докато се покрие отдолу синьото. А пък самият таван
го боядисах с две ръце и всичко се покри. Явно, че с валячето се нанася повече
боя и покритието става по-плътно. Както и да е де – нали най-после всичко
приключи; това е по-важно, а и всички са доволни, което пък е най-важното.
Снощи ходихме с Ванеса да купим боята за нейната стая – тя си я избра сама, а
пък аз после взех каквото трябваше. И там на една от стените има “декорация” –
нейният триъгълник е обърнат с острия си връх нагоре; снощи го наплесках с
жълтото, а с лилавия цвят ще намажа другия декор, в стаята за гости - така и в
двете стаи има цветни елементи и малко шарения с познатия привкус на цигания.
От няколко дни насам
онова малкото и просто DVD в кухнята почна да прави едни номерца - не може да
разпознава дисковете, които вие сте ни изпращали и които ние многократно сме
гледали на него преди това. Явно му дойде времето и на него за подмяна – аз от
кога съм му се заканил, но го чаках да се счупи, за да не го изхвърлям здраво;
е, сега моментът вече е назрял да му видя сметката, както на останалите
боклуци. Като си свърша домакинската работа с бояджилъка, понеже нямам
подготвена другата стая (първо Даниела трябва да си дойде от работа, че да
започнат премествания и размествания на дрехи, мебели и друга покъщнина…) –
само наплесквам втората ръка на жълтото и излизам на обход из магазините. Ще
проверя какво имат в заложните къщи; ще погледна и в редовните магазини, но
така или иначе днес трябва да се прибера с “нова пушка”… А старата ще върви на
майната си или по дяволите, заедно с уредбата от механата – най-вероятно ще ги
засиля на търгът.
Прогнозите за тези
дни са мрачни и влажни, предсказват да вали, ама аз работя вътре на сухо и се
надявам да не ми се размият боите от влагата. В петък вечерта сме канени на
рожден ден на големия син на счетоводителя, а в събота сме у Мартин пък. Поради
тези сериозни обективни причини, дейността ми ще поспре за малко – поне докато
траят тържествата и аз частично възстановя физическото си състояние след
провеждането им; следващата голяма офанзива вече ще бъде дъсчения под, което ме
кара да изпадам преждевременно в критическа възраст – направо ме обхваща общ
телесен делириум и от сега почвам да се треса като застинала свинска пача.
Боядисването май ще избледнее с противността си пред тази нова и неизвестна
работа, която се е изправила пред и над мен като Канадска мечка гризли. То
всъщност в нареждането на дъските няма никаква философия – притеснява ме обаче факта,
че по края первазите няма да срещнат дебелината на пода, ще трябва да режа
допълнителни, които да закрепвам към съществуващите, а това е една такава
играчка, че ще ми отнеме не дни, ами седмици. Но каквото е – таквоз; стигнало
се е вече до тук, ножът е опрял в кокала - мърдане назад няма…
28.10.2008 – Гледам по датите на първото ми включване, че повече от седмица не съм
драсвал нито ред. Обаче трябва да ви кажа, че причини имам и то малко повече от
милион, въпреки че и желание за творчество не ми е липсвало нито за миг. Сега,
макар и доста късно вече (20:30 местно време, ако трябва да съм и хронометрично
точен), ще се опитам да събера разпилените си на вси посоки овчи мисли и да
систематизирам събитията по съответната им дата и час, по степента си на значимост
и да ви ги опиша точно такива, каквито са били в действителност.
Връщайки се на
последните редове от предишния ми писмен монолог, не мога да не спомена
завършилото най-успешно и станало вече история частично боядисване в къщи.
Бившата стая на Ванеса (в която тя към момента все още се помещава, поради
известно проточване на проекта…), се превърна в жълт салон, с един лилав
триъгълник на гладката стена в лилаво - нещо като орнамент или нещо като нищо.
Същото или поне подобно декориране се получи и в бъдещата ѝ стая, която пък боядисахме със същата лилава боя - с
тази разлика, че на една от стените се мъдри подобен триъгълник, само че жълт;
и той уж минава като орнамент или някаква причудлива налудничава приумица на
художника-декоратор. За тоя шибан “лилЯв” цвят с Ванеса специално ходихме до “Bunnings”,
за да може милото дете да си избере десена на стаята, в която от тук нататък ще
преминават ученическите ѝ години (е, изборът протече под мой най-строг контрол и надзор, разбира се,
но в крайна сметка тя много си го харесва и с нетърпение очаква деня, когато ще
си нанесе боклуците и инвентара в нея). А пък въпросният ден, за който споменах
между другото, ще бъде изцяло продиктуван от това колко бързо ще се справя с
още по-шибаното дюшеме, което също вече започнах от единия край на пода…
Значи - в четвъртък
бояджилъкът ми приключи и с Даниела възстановихме частично живота, поне в тези
две стаи. Петъкът беше ден за разпускане на сухожилията и мускулите, свързан с
безцелното и неориентирано обикаляне по магазините, когато бях изключително
зает с правене на нищо – едно от любимите ми занимания! Сутринта заведох Ванеса
на училището и от там се отправих към моите дюкяни и тържища. Отвсякъде все
довличах по нещичко като прибавка към и без друго огромната ми колекция от
вехтории и боклуци, които аз така ревностно си пазя и обичам. Ходих и по
редовните магазини за домашна звукозаписна и телевизионна техника – след часове
наред скитане, най-после купих един малък, но много качествен DVD-плейър за
спалнята. А пък и не е да речеш някоя кучешка марка, ами коз-коджа ми ти
“Филипс” - áко и да е правено в Тайван (все пак там е за предпочитане пред
Китай - да ме прости Мао Цзедун, ама си е баш така, де…). От толкоз много
обикаляне напосоки из града, вече беше станало време за прибирането на Ванеса
от училище – на връщане към дома ходих и нея да взема, след което си завърнахме
окончателно в къщи.
Свирихме по
задължителната програма, нагласихме се за гостито вечерта у Краси и Светла и
към 18:30 вече бяхме у тях. Помогнахме малко с приготовленията на масите и се
наредихме около софрата за първото разливане на напитките. В този тържествен
форум участие взеха Миленчови, съседа Тони, Ваня и Бранко, Мартинови и още
много други знайни и незнайни воини - наши братя по оръжие и верни пияндета. На
моабета се запознахме и с още едно българско семейство – мъжът е лекар и живеят
не много далеч от нас. Вечеринката премина на един дъх, като някаква стихия -
със всичките му там песни и танци на народите. Късно вече през нощта един по
един хората взеха да си разотиват, а ние останахме за последния трамвай. И то
само защото ватманката (Даниела…) даде много зор да ме прибира - иначе спокойно
можехме да си хванем и сутрешния на другия ден. Миличката, тя нали е от сой –
добре образована, с изфинени маниери и меки черти в характера си, та като
разбра че на вечеринката ще присъстват не само прости инженери като мен, ами
цял целеничък и завършен доктор, та ме с триста заръки заръча да се държа
прилично; главно да си държа езика зад зъбите и устата добре затворена, защото
аз с пърденето примерно, оригването на масата и другите светски навици съм
добре запознат и обикновено пред непознати не се проявявам в такава лоша
светлина, дорде разбира се не се поопознаем взаимно. Обаче как да си затворя
мръсната уста? – амчи то като почнаха да ме избиват на вицове и простотии,
докторът щеше да падне от стола. След това му дадох да разбере, че и в
гинекологията като практика и наука не съм съвсем бос, с което той трайно
затвърди респекта си към моята особа. Боже-е, представям си колко лошо
впечатление бих му направил, ако си бях мълчал като бит гъз цяла вечер в единия
край на софрата. А така, аз пак бях облъчен изпод светлината на прожекторите и
не останах незабелязан като мижитурка пред кабинета на своя шеф. Е, не
оставайте с погрешно впечатление за мен – не съм се държал просташки, но пък
почна ли един път с майтапите, хич не ебавам кой седи насреща ми – професорско
светило по квантова механика или височайша политическа особа с криминално
минало в потеклото си (олеле-е, а пък тез последните най ги обичам, ама хайде
да не разводнявам темата сега – друг път ще се спра и на такива екземпляри).
Съботната ни утрин
започна с моето мощно и масивно изсиране, до степен на частичен припадък,
последвано от урока по музика на Ванеса. После аз се занимавах с разни други
домашни дейности от най-разнородно естество, в резултат на което не свърших
нищо крупно и съществено. Следобеда правих презаписи на дискове с филми; после
дойдоха Игор и Дарина и заедно с тях поехме към дома на Мартинови.
В най-тясна връзка и
резултат от непристойното ми държание в обществото (нали ви разказах вече за
моите подвизи с “доктора”…), за дребно хулиганство (опит за изнасилване, но пък
само опит беше – заклевам се…) и заради неконтролируема злоупотреба със спиртни
напитки предишната вечер, аз на свой ред бях “наказан” да шофирам на отиване,
че и на връщане, да му поебнеш майчицата на късмета лош и мой! - което беше и
по-тъжния момент в приказката, разбира се. Ние с Даниела много се разбираме и
винаги си поделяме возенето – аз карам на отиване където ходим, тя пък кара на
връщане, за да не се сърди и да не мисли, че я пренебрегвам или подценявам.
Само че този път малко ми се обърка схемата, та за урок и назидание на околните
карах и в двете посоки. Е, нищо де - поне отстрани гледах сеира на другите, как
се излагат с неприличното си “хулиганско” държание. Представям си какво им е
обаче на ония, които по цели нощи не пият, за да разкарват някого по ранните
сутрешни часова на следващия ден; че пък им търпят и простотиите, башка дето се
съобразяват с нежеланието на пасажерите да си тръгнат от гостито и упорстват да
влязат в транспортното средство, предотвратявайки това с всички сили и
средства! Аз много стоически и мъченически едвам изтраях в това неадекватно
състояние до 02:00 през нощта, когато вече полупобеснял, разгневен до крайност
и трезвен като водопровод подбрах дружинката за към къщи. Игорови отдавна имаха
резервация за нощувка в “лилавия салон” - много още преди да е настъпил
активния сезон и да сме вдигнали категорията на хотела. Та те спаха у нас, а на
другия ден, само с тях вече, направихме един кратък разбор на предишната вечер.
Опалих камината, Даниелчето спретна едни кюфтенца, аз накълцах мощна като
Съветския съюз Великденска салатка с маруля, много лук и още повече варени яйца
– че колко му трябва пък на човека, за да бъде истински и по детски безгрижно
щастлив? – хубава салата, добра компания и много спирт. Аз пък на свой ред
извадих едно потно шише с мастика от камерата на хладилника и така с подръчни
средства импровизирахме тържеството. Надвечер гостите ни си тръгнаха и всеки от
нас се зае с обичайните си занимания – аз предвидливо легнах, че нещо пак се
бях замаял и опил…
В понеделник вече
(вчера) почнах да махам мокета от хола – тъжно и ядливо, с много клетви и дълбокомислени
попръжни. Преместихме първо мебелите, обърнахме масата и столовете на пряко;
там се освободи място за пианото на Ванеса. Диванът и фотьойлите също
накачулихме един връз друг и офанзивата по набиването на дюшемето започна. Пред
мен се отвори едно огромно поле за работа – наглед уж голямо колкото
Добруджанска нива, обаче впоследствие се оказа по-голямо и от мъртвите Сибирски
полета на степта и тундрата; а пък да не говорим за подготовката му, която беше
прекалено дълга и мъчителна. Аз до този момент си мислех, че от бояджийството
няма по-лош занаят - вероятно дори плочкаджийството е по-харно като поминък;
ела да видиш бако, колко е шибано да слагаш дъсчен под обаче! През деня едвам
бях наредил 2-3 реда – вечерта Янко мина през нас за морална подкрепа и
техническо съдействие. След това пък аз ходих до тях да взема едни инструменти
и приспособления за начукване на отделните дъски една към друга. От Мартин
взехме един циркуляр, с който много светкавично се отрязват дъските на
необходимата дължина. Ходих няколко пъти до шибания “Bunnings” за доставка на
разни суровини и материали – въобще, около мен беше един малък земен ад и ужас,
който по всяка вероятност ще продължи неизвестно колко време още. Оказа се, че
тази дейност съвсем не е така лека, бърза и експресна, като да си онодиш веднъж
месечно булката да речем – хората от бранша не случайно вземат по $40 на
квадратен метър; само че ние нали не обичаме да плащаме, та ще трябва и този
майсторлък да усвоявам на стари години. След вчерашния работен ден, снощи бях
много психически лабилен, напълно неадекватен, с частични пристъпи на
шизофрения и остър мозъчен дисбаланс! Пих две-три мастики, за да забравя –
веднъж като се одървих, барем спах подир като в усмирителна риза…
Тая заран, след като
закарах Ванеса на училище, върнах се в полуразрушения дом и подкарах дюшемето
съвсем сериозно. Обаче то, колкото и сериозно да го караш, процесът му пак си
остава бавен и тягостен – като десетдневен запек. Освен всичко друго, реших да мажа
фугите на дъските с грес – като се сглобят и заключат една към друга, след
време да не скърцат като се ходи с токчетата по тях, ами този звук да потъва в
смазката. Понеже самият материал, от който са направени е нещо като фазер,
пресован картон или подобие на нещо такова, надявам се че греста ще проникне в
порите и ще си остане там завинаги. Ако има някакви движения при ходене, мисля
си, че така омазани тези сглобки няма да скърцат, ама пък и кой знае… Това
мазане на дъските с грес допълнително отнема време, после набиването им с един
чук; хайде, после трий с парцала греста, която е изскочила от горната страна до
умопомрачение. И сега дори, когато само разказвам за всичко това, получавам
световъртеж и едни черни кръгове почват да ми се явяват пред очите, та ми иде
да се самовзривя като арабски терорист пред джамия…
Днес успях да стигна
кажи-речи до библиотеката. Снощи Ванеса с помощта на Даниела са изпразнили
шкафовете, та ми беше по-лесно да ги обръщам и въртя сам. Напред Краси дойде да
ме проконтролира, да не би да съм колабирал връз новото дюшеме. Той ми помогна
да прехвърлим шкафа с телевизора и секцията на вече готовите дъски, а аз утре
да работя до края на стаята и да навлизам бавно към коридора. Това ми е по план
задачата – да мога да ги изкарам тез шибани дъски до там; после пък почвам
первазите да им кроя, защото сега цялото дюшеме спира на около 10 мм от
съществуващите первази на стените. Тези аралъци се оставяли нарочно, за да
можело дървото “да диша”, да се разпуска и свива от температурните влияния. Та,
спазвам и аз известни инструкции и основни правила, но от това хич не ми става
по-лесно. Ще гледам да завърша напълно хола, че поне там да се възстанови реда
и порядъка - после ще преминавам постепенно от коридора към другите стаи.
Ами, това е за сега
– пак ще продължа при първа възможност, защото нещо се отегчих; нито ми се
пише, нито пък ми се работи; последното – най-вече…
03.11.2008 – Ето какво става по-насетне с нашите нескончаеми ремонти и модернистични
изгъзици. Миналата седмица беше изцяло уплътнена с постилането на дъските в
хола. За два дена и половина подът беше готов. Веднага почнах да режа и кроя
первазите - слагам ги само на местата, където се виждат. Зад шкафовете например
и под прозореца не съм предвиждал, защото там няма кой да занича и да гледа
дали има первази или не. Пердето пада до земята и закрива всичко. Постепенно
наместихме обратно и мебелите – Даниела почна да ги пълни с боклуците и да
отсява кое е за изхвърляне и кое не. Аз с тези первази доста се увъртях, защото
на места се получиха по-големи разстояния между последната дъска и
съществуващите, та новите, които са 19 мм триъгълни, не можаха да скрият
аралъците. Заради тях се наложи да кроя допълнителни по-малки дъсчици, с които
да понадя и да изпълня тези празнини.
Такива ми бяха
заниманията до петъка – изкарах една адска седмица; псувни вече не ми останаха
из устата, та се наложи да повтарям някои фрази по няколко пъти. Бяхме решили
да поканим Нолин и Уоли на вечеря, ама когато Даниела отишла да им каже, те
вече били организирали други гости у тях; вместо това те пък поканиха и нас.
Вечерта започна с лаф моабет и много смях – бяхме само ние с германците и
съседите на Нолин (хората, които живеят в съседната къща - татко ги знае,
защото един ден го водих у тях да им разгледаме двора; имат голямо куче, Наташа
– граничарско, досущ като нашенския Балкан, който ловеше диверсантите по
границата, дръзнали да избягат от красотите и изобилието на комунизма). Така в
сладки приказки, хапване и сръбване осъмнахме кажи-речи. Тръгнахме си в 01:30 –
Ванеса вече се беше отнесла на диванчето у тях. Дорде се приберем, да отворим,
да влезем в къщи, да сложим малкото да спи и то стана 02:00. Легнахме на края и
ние...
Нямах обаче късмета
да подремна повечко, защото в 06:30 сутринта ми иззвъня телефона – наш Геро ми
се обажда от Варна; събрали се с една дружина общи приятели, които аз също
познавам добре – напили се, та решили да ми се обадят. Побъбрихме си много
малко, защото аз бях полузаспал – отделно дето водката от вечерта, с която си
промивах карантиите, ме събори чак призори. Тъкмо се бях унесъл повторно и
сънувам Райските градини; разни голи самодиви се премятаха покрай мен и вече
съвсем ясно виждах, как самата Ева понечи да ме изпикава през крачола на
пижамата – сега пък Ваня дрънчи да ми напомни, че било Задушница. Те даже
мислели да минат през нас вечерта, ама ние предишната вечер се бяхме разбрали
да ходим в един клуб на вечеря, а и да послушаме как свири и пее съседа на
Нолин (същите, които бяха на гостито у тях). Той е музикант и има трио, с което
обикаля кръчмите и изнася концерти. Само че най-първо от всички първи
приоритети трябваше да мине урока на Ванеса; после пък докато ние се натуткаме,
та да излезем и то стана 13:30.
Докато обикаляла
града предния ден, Даниела видяла някакви килими, та искаше да купим нещо за
постилане на пода. В крайна сметка купихме разни нещица: дълга пътека за
коридора, почти квадратен килим за хола и други подобни артикули – идеята беше
да постелем дъсчения под с нещо по-уютно. Ходихме в два магазина, собственост
на един и същи чорбаджия, който търгува с персийски, индийски и египетски
килими (само Котленски нямаше в номенклатурата си, ама аз му заръчах другия път
да си зареди склада и с тази разновидност). В единия дюкян набелязахме само
големия килим за хола, а от другия пък взехме пътеката за коридора; там също си
заплюхме някои стоки – повече от ясно беше, че пак щяхме да се връщаме за тях…
Сигурно на мнозина
им прави омразното впечатление, че аз много често употребявам думичката
“артикул”. Последната ми е влязла трайно в речника и това съвсем не е случайно
– обикновено зад всяко подобно понятие има по някаква интересна случка. Значи,
действието се развива в далечната 1976 или 1978 – на фона на 30-те години,
които ни разделят от тогава, две отгоре или пък други две отдолу, хич не
предизвикват кой знае каква голяма разлика. По това време беше много популярно
сред нас, пишлигарите от съседните палаткови лагери, да ходим на танцова забава
в ММЦ “Георги Димитров” – Приморско (Международен Младежки Център, в случай че
някой не помни или пък не знае тази абревиатура). Тези музикални форуми бяха
Мека-та за сработването между българския загорял момък и крехката чуждестранна студентка
– я от Полша, я чехкиня, германка или пък с повечко късмет, установяване на
извънбрачна връзка с някоя по-прогресивна холандка; в най-лошия случай ние и на
рускинче кандисвахме тогава, че сексът по онези времена беше не само кът, ами
направо си беше табу в повечето от случаите. Чул-недочул за какво и най-вече
как се използват индивидуалните средства за самозащита от венерически
заболявания (тогава СПИН-ът беше лукс – хващахме предимно трипер или най-често
пучи въшки), решавам преди да се появя на дансинга в ММЦ-то, да се оборудвам с
необходимото количество презервативи. Тази деликатна стока се продаваше
стриктно в аптеките, но специално по морето, тогавашното ДСО “Търговия на едро”
зареждаше с нея също будките си по плажа и селата в околовръст – Китен,
Лозенец, та чак до Мичурин (нищо, че в днешно време му викат Царево).
Нареден на една безконечна
опашка, на която редом с мен чинно чакаха майки с деца, за да купят пояси,
топки, кофички и лопатки за питомците си, татковци блажено пуфтяха своите
последни запаси от “Арда” или “Слънце” и нервно потропваха в пепелта с босите
си крачка поради парещия Атлимански пясък, за да си закупят заветните
“Стюардеса”, “БТ” или в краен случай “Луна”, та най-после идва и моя ред за
покупката. Не си мислете обаче, че опашката е станала по-малка или пък е накъсяла;
напротив – до мен се навъртаха разни чуждоземски хиени, душещи кремовете за
ръце “Лимон” и “Здравец”, завирайки изгорелите си носове във вазелина тип
“Меден” или просто блуждаеха с поглед по прашните и засрани от милиони мухи
стъкла на будката, докато преценяваха колко пари ни струва социализма, поднесъл
им своите отдавна избелели от слънцето стоки. В този миг почуквам на стъклото
(да, същото онова – осраното от мухи и комари…) с неизрязания нокът на средния
си пръст, недвусмислено посочвайки към една от кръглите сини или розови кутийки
с презервативи – авангардно производство на завод “Латекс”, гр. Бяла (Русенско).
Сръчно подавам през дупката 30-те стотинки, които от притеснение съм стискал
толкова усърдно в шепата си, че ги изсипвам пред смаяната и спарена от пот кака
в будката почти вече размекнати. Срещу моя безмълвен и бездиханен израз на
пребледнялото ми от свян лице обаче, оная скорбяла отвътре изсъсква ядовито:
“А-аа, артикул 13, бе другарю – няма какво да ви/ти е неудобно; стока като всяка
друга!” и ми подава през дупката сръчно заветната кутийка, при това и незавита.
А пък на мен ми идеше цял да се зария в пясъка и да не изляза от там, дорде не мръкне
– толкоз много срам ме беше обладал заради моите най-чисти поебателни пориви. Е,
разбира се до “артикул 13” така и не се стигна вечерта - че и на следващата, на
по-следващата, та до догодина чак. На края напълних презервативите с вода и
дълго време се забавлявах с еластичността им – а пък количеството течност,
което можеха да поемат се равняваше по обем на пластмасовия бидон, с който
мъкнехме ракията от дома до къмпинга. Та от там съм запомнил и думата, на която
отделих толкова много време и внимание – носталгия бако, какво да се прави; тя
е като диарията: идва стихийно и дорде не си изкажеш (изсереш…) мъката, не ти
олеква…
А сега се връщам на
прекъснатия по-горе разказ - вечерта в клуба не беше от най-бурните, защото
всички бяхме доста изморени от вакханалията предишната нощ. Повеселихме се
малко насила, но все пак отчетохме мероприятието – ядохме на корем, пихме по
1-2 бири и към 22:30 се прибрахме с пенсионерите. За ориентация и само за
подсещане пояснявам, че става въпрос за същото онова място, където Даниела ви е
водила на закуска един ден, когато първия път бяхте при нас, а пък аз все още
работех на проекта по влаковете в съседния щат и пътувах нагоре-надолу като
лунатик.
На следващия ден
(неделя), аз още от ранни зори почнах да махам мокета от коридора и от пода на
онази стая, в която спяхте вие. Трябваше да започна нареждането на дъските
именно от там, че да се спази някаква шарка и последователност в общия им вид.
Даниела излезе да изхвърли старите парчета мокет на бунището и от там да отиде
да купи килима за хола. Ванеса залегна да свири на пианото, а аз тъжно и мрачно
подкарах творческите си занимания по пода – без колене останах, мамка му.
Ох, като споменах за
тези мои коленца, та се сетих че аз и за тях имам един спомен, ама виж – той
вече е приятен и значително по-успешен от черноморските ми изяви и плажни
авантюри по случая “артикул 13”. Бях вече студент в началния курс, когато ми се
отдаде една добра възможност да ощастливя моя колежка и добра отколешна
позната; обичахме се, но по ред причини не станахме гаджета, въпреки че в един
кратък период от време на няколко пъти си сливахме телата във взаимно
грехопадение и незаконна страст. Та, един прекрасен следобед, след шибаните
занятия в института въпросната другарка ми беше дошла на гости - уж да ѝ обяснявам задачите по
висша математика, от които аз самият нищо не разбирах; толкоз бях тъп и захлупен
навремето - представяте ли си? От дума на дума се стигна и до откъсването на
забранения плод, ама вместо да си легнем в кревата като възпитани човеци,
сношението ни се извърши инцидентно, протичайки бурно и стихийно още на пода.
Едва след като изпратих моята гостенка, забелязах обелените си до кръв колене –
следствие на тътрузенето си по мокета, но това спадна към производствените
травми. Дълго време след този случай обаче избягвах да се докарвам с къси гащи,
че ако мама ме беше почнала с въпросите си, не знам какво щях да ѝ отговарям за равномерно
охлузената кожа и по двата ми крака едновременно; сякаш някой кон ме беше
влачил по път с асфалтова настилка. Ех-х, ама пък сега вече май наистина се
разчувствах и развълнувах, защото иначе девойката не беше лоша, само дето аз не
съм бил нейния късмет тогава; впоследствие тя пристана на един комшия, но това
е друга тема – прощавайте за лиричното ми отклонение…
В същото време вечерта
чакахме и Крумчови да дойдат у нас, та да се повидим барем за кратко. Те били
нещо по работа из Бризбън, а пък аз им бях взел няколко шишета контрабанден
алкохол от моя човек – трябваше да минат, че да си ги вземат на път към тях.
Даниела си дойде с килима за шибаните $517 - постлахме го и тутакси
установихме, че е малък, въпреки високата му цена. Пътеката, която купихме за
коридора беше само 4 м дълга, но и тя отсече $250. Мислехме, че ще се размине
само с нея, та за това не купихме и другата, дето беше 3 м. По всичко личеше,
че килимарската ни сага щеше да продължава и през следващата седмица - така
излезе от цялата работа…
В 16:00 Крумчови
пристигнаха с гръм и трясък – целокупно, барабар с гостите си от България; аз
тъкмо излизах от банята и си зализвах барона на къдрави буклички, както само майчицата
ми обича да ме вижда. Хайде, веднага сядаме на двора - вадим салати, разливаме
аперитиви и т.н. Даниела ги нагости с гювеч, докато аз пекох кебапчета и
карначета, защото общо взето гювечите ѝ по принцип ме отблъскват (а и не само нейните – третирам ги като пиле с
ориз, от което пък повръщам); с други думи, моабетът ни премина в много добра
светлина и в изключително здрав дух. Пяхме песни на двора и се драхме като
заклани петли, дрънчахме с кухата китара и блъскахме дайрето - редувахме
фолклор и джаз, руски пляски и италиански канцонети, докато най-после в 23:30
Крумчови си тръгнаха. Горката Валя, как ли е карала на връщане? – хич не я
знам, защото тя беше “дежурна” зад волана; а до тях има 300 км – не е тъй
близо. У нас бяхме вече разхвърляли стаите, та хептен нямаше къде да ги
приютим.
Така завърши
седмицата, с неделния си ден и вечерта като за капак. Днес трябваше да решим
висящите въпроси с килимите, за това не съм редил много дъски. Направих само
няколко, колкото да ми се отвори фронт за следващите дни. Даниела ми помогна за
някои по-специализирани дейности, а аз от там насетне ще да се оправям сам,
след като тя отново тръгне на работа от утре. Към обед-следобед пак излязохме
да връщаме килима и да го сменяме с друг, по-голям; решихме да купим и другата
пътека за коридора, както и да вземем още две килимчета за стаята на Ванеса и
за “гостната”. Голямата постелка (която се оказа малка…) я върнахме без
проблем, но за сметка на това по-големият ѝ вариант вече струваше $1250 – заради размера си, хем че
бил от чиста вълна и правен на ръка (обаче пък от цената му ми се разтрепериха
краката – но пред мераците на Даниелчето преклоних глава и можех да надделея
единствено с псувни; вече дори и на египетски…). Така едно на друго, барабар с
пътечки, летящи килимчета плюс метлата на баба Яга и още няколко дребни и
незначителни артикулчета, масрафът ни стъпи на скромната стойност от $2604! В
същото време ние за шибаните дъски дадохме само около $800! Ама какво да се
прави – нали трябва да живеем като в дом, а не като в колиба или пещера за
първобитни хора. Отделно от всичко, купих и едно специално поресто покритие,
което се поставя директно върху цимента и едва тогава отгоре се нареждат
подовите елементи (дъските демек) – то пък служело за изолация от влага, шум и
т.н.; и то отсече допълнителни $300. Само че аз защо ли ви ги разправям
всичките тези работи? - ама нали трябва нещо да си споделим и да си излеем
мъката. Иначе, далеч съм от мисълта за оплакване или нещо подобно – просто този
материал е повечето една финансова равносметка за информация и обща култура,
отколкото каквото и да е било друго. Щото пък нали хората питат, разпитват:
колко пари получавам, това колко струва, онова? – мислят си, че на Запад
доларите се смитат с метла, а пък те направо падат от небето; като градушката.
Е, аз като им тръсна разходите на онази, инвестиционната къща – от там все ще
приспаднат някой и друг грош, при което положението няма да е толкова зле.
Върнахме се с
покупките от магазина и се заловихме да застиламе. Първо почнахме от хола,
защото само той е напълно готов. Трябва да си призная, че стана много хубаво –
майната им на парите (въпреки че боли, мамка му, като се попилеят една камара
средства – но и без това не може). Утре продължавам с коридора и стаята на
Ванеса.
На връщане от
килимарника се отбихме през моя човек (онзи, от когото с татко купихме
гредичките за бунгалото). Там имаше едни чисто нови външни врати, с орнаменти и
всички атрибути. Дават ги по $120 – искам да купя една порта за входа у Нолин,
защото тяхната е много овехтяла и е пред саморазпадане. Уоли ще трябва само да
ми помогне да прехвърлим пантите и бравите от старата и се надявам смяната да
стане лесно.
Хайде сега, лека ви
нощ, защото стана 23:00 - а пък утре ставаме рано. В ранните сутрешни часове на
вторник и четвъртък, Ванеса ходи да тича заедно с другите деца от училището,
водени от трима техни учители по спортни игри и занимания. Бягат дечурлигата за
здраве - аз я насърчих тя също да се включи в групата и да се раздвижва; за
сега ѝ харесва, да видим до кога
ще я държи тоя неин мерак…
11.11.2008 – Времето доста напредна; събра се много информационен материал за
описване, а пък отделно от това вече съвсем наближи да си изпращам писмото по
родителите на Янко. Но, както казват англичаните, “First things, first” – с други думи и в буквален превод: на първо
място идват първите неща; демек, нека с тях да започнем най-напред.
Миналата седмица
премина изцяло заета с нареждането на изключително шибания дъсчен под в новата
стая на Ванеса, както и с поставянето на не по-малко шибаните допълнителни
прагове. Не искам да казвам голяма дума и да се кълна, обаче ако някой тук чуе,
че някога и някъде повторно съм се занимавал с подобна пипкава дейност, то нека
да си мисли, че съм мъртъв и чрез мен единствено вижда самият Сатана, вселил се
в похотливата ми душа – няма повече да бутна и с малкия си пръст дори такова чудо!
Паралелно с моите подово-дъсчени несгоди не спряха да ми звънят по телефона
разни агенти и агентки с предложенията си за работа. Всичките уж обещават почти
сигурното ми назначение на свободните позиции, обаче за сега никъде нищо не
става. Само дето си чешем езиците по телефона и ми губят времето в общи
приказки. За ден-два успях да наредя дъските, но веднага след това започна
окрояването на первазите, което отне останалото време до края на седмицата.
Междувременно с Крумчови се бяхме вече чули и разбрали да им гостуваме през
почивните дни. Разгеле тогава беше и Архангелов ден – ние бяхме запланували
едно голямо тържество на двора (градинско увеселение, както аз ласкаво наричам
подобните масови мероприятия…), с около 29 души гости по списък (това са само
майки и татковци – дечурлигата идват башка). Обаче много се увъртях с тез
проклети дъски и первази – поради обективни причини форумът ни се отложи за неопределено
време. А у нас в момента е като по време на бомбардировките над София през 1943
– всичко е събрано на камари и отделни купчинки, с изолирани помещения за
ранените и болни от чума и холера, с тук-таме почнати и недовършени отрязъци
дъски, представляващи предния фронт на окопите и землянките. Че не стига само
това, ами връз цялата тази какафония отгоре, от някаква агенция ми измислиха и
едно светкавично интервю за работа, което беше чак в Бризбън и на което просто
не можех да не отида. С 300 зора и мъчения го организирах за 12:00 навръх права
пладня. Едвам успях да положа ред-два и трябваше да зарязвам дъските
наполовина, да се къпя, бръсна и да излизам. Даниела беше вече почнала да
подготвя багажа за предстоящото ни пътуване – докато си почиваше, правеше
миличката салата и ми поръча на връщане от “столицата” да донеса свински врат и
кайма от моите виетнамски касапи.
За мен интервюто се
оказа изключително много незадоволително, въпреки че работата, за която
кандидатствах беше нещо, за което само съм си мечтал. Позицията беше за машинен
дизайнер с използване на 3-измерното проектиране и чертане – въобще, работа
само за мен дето се вика, обаче на този етап не им трябвало никой. Хората
искали да ме видят само “така”, за сверяване на часовниците, та евентуално ако
им се открие нова позиция или закъсат с повече работа, да ме викали директно и
да почвам веднага. Добре де, ама аз на такива тънки и прозаични евентуалности,
в последно време се научих хич биля да не разчитам и по този начин ми остана
едната единствена искрица надежда – а именно, да се връщам при моите бивши
колеги на тунелите (което пък от своя страна беше последното нещо, което бих
желал да ми се случи, ама пита ли те някой какво ти се яде/ебе, че да ти го
поднесе топло-топло на тепсията). Още през седмицата си бях организирал среща с
тях, която пазех за последен коз и на която знаех предварително положителния
резултат - само че не ми се искаше да се обвързвам с тях, защото офисът им се
намира на много неудобно за пътуване място. Ама нали по-умните от нас казват,
че когато нямало риба и ракът бил риба; трябваше да се направят известни
компромиси от моя страна в името на всеобщото благополучие и семейно
благоденствие…
След като мина
неуспешното ми интервю в петък, накупих мръвките от касапите и се прибрах в
къщи - претеглих си мерудиите, натоварихме багажа в колата и потеглихме. Взехме
Ванеса направо от училището и от там продължихме по пътя към Крумчови – същият,
по който отидохме там заедно с вас. Нямахме проблеми с пътуването и в 18:30
бяхме вече при тях. На едно място усетих, че някакво малко камъче прелетя доста
наблизо и се удари в предното стъкло, но залисан в пътя не му обърнах внимание
на момента. По-късно обаче се установи, че шибаното нещо ми е пукнало стъклото,
защото още докато карах забелязах една черта отстрани, в десния долен ъгъл на
джама, която не се изми с чистачките. И да се ядосвам и да не се ядосвам – все
тая беше вече; особено пък пред свършения факт. Ще потънат още няколкостотин
долара за смяна на стъклото, ама това ще бъде чак когато стане невъзможно да се
кара – сега нямам никакъв страничен бюджет за подобни разходи.
С пристигането ни у
Крумчови почти веднага седнахме под сайванта и асмалъка на моабет. Малките се
заиграха горе в къщата, а ние откарахме на теферич пак до първите петли. Бяхме
ги предупредили, че по случай Архангелов ден ние ще поемем масрафа и ще занесем
храна и напитки. Даниела на другия ден прави дроб-сърма, вари чорба от агнешки
джоланчета и т.н. – все мои, от любими та по- и най-любими ястия и блюда
(винаги съм се чудел как ги ядат нормалните хора тези кулинарни извращения –
амчи на мен ми се повдига само като си помисля, пък какво остава да си го
натъпча и в устата – хем аз, дето съм лапал какви ли не други хубавини на
женските прелести…). Е, за по-гнусливите и хората с по-изтънчени вкусове,
неядящи едни от най-националните ни манджи (като моя милост, например…) имаше
тлъсти свински пържолки, както и множество засмени, румени кюфтенца…
И двата дни, докато
бяхме при Крум непрекъснато валя дъжд. Започна още вечерта по пътя, ръси и на
другия ден, та спря чак в неделя по обед. Това ни прикова плътно към масите и
не сме мърдали никъде из околностите. Бях натоварил да му нося старата уредба
от механата – добре ама аз я бях приготвил доста отдавна и си я разнасях в багажника
на колата нагоре-надолу поне от месец насам. А при вибрациите да вземе да се
разкачи предпазителя на единия от каналите на усилвателя – пускаме го, не
работи. Веднага се досетих каква е работата и се въоръжих с една отвертка за
ремонт. Това стана лесно, обаче пак от същото друсане в колата, кордата на
скалата на радиото също беше превъртяла, че и тя ни отвори сума главоболия. Ама
поне си уплътнихме цялата сутрин в събота. Като навързахме всичко и докато
направихме всички положителни тестове, Валя беше сервирала салатата и гуляят
започна още в ранния следобед. Уредбата много хубаво се върза на Крумчо с
обстановката под сайванта – там той е направил нещо като сушина, колкото за
една маса и няколко стола, има хладилник отгоре, на който сложихме всичката
техника; аз му сгънах от тел и една антена за радиото - всичко си намери мястото,
все едно че винаги там е седяло. Предвид на туй, че почнахме почти на обяд,
Архангеловият ден се проточи пак до среднощ, както обикновено. Пяхме, пихме,
смяхме се, приказвахме си и на края легнахме като подкосени от мълния.
На другия ден (а
това е вече неделя според Божието разпределение на дните от седмицата), у
Крумчови пак се състоя едно малко тържество, в което аз обаче не взех много
дейно участие, защото следобеда трябваше да карам колата на връщане към нас.
Междувременно направих няколко диска с руски филми – някаква жена ги дала на
Валя, те рекохме да се възползваме и ние от възможността за безплатното им
копиране (е, този пиратски акт не е много законен, но пък то да беше само той –
колкото други маскарлъци и беззакония съм извършил, ще ми трябват два живота
само греховете си да изплащам). Към 16:30 потеглихме по пътя към дома. И
всичкото си беше много чудесно и прекрасно до момента, в който не завиха
полицейските сирени току зад гъза ми и не забляскаха синьо-червените им лампи в
огледалото за обратно виждане. Ай, да ви серем всеки час, у долните устички аз –
бял ден дано не видите макар! Не ми ли стигаха всичките мъки и несгоди, ами
сега и техните шибани глоби да плащам?! Имало на шосето знак за някакво едва
забележимо ограничение от 70 км/ч, а пък изедниците ме засекли с 94 км/ч – амчи
аз все в километража ли очите да си дзверя, бря? Нали гледам пътя, дейба
нихната вяра чепата и още по-рогата! Ама както ми казват фуражките, така
тутакси и безропотно се съгласявам с тях - сега още $150 трябва да им наместя в
28-дневен срок. Че не се задоволиха миризливците само с ебания си щраф, който
ми наложиха на мига, ами башка 3 наказателни точки ми отнемат от дипломата,
така да се каже - хайрсъзите му недни и нескопосани, клатени и недоклатени!
Амчи те правят ли си сметката, че така както се движим по ръба на бръснача, аз
скоро няма да имам и какво да ми вземат, освен душата – зер, точки не ми
остана’а веки (имам право на 12 “дупки” в талона, образно казано – обаче на
всяко провинение ме зашиват с по 3 наведнъж; нямам представа колко са останали
и дали…). Той, нашият Неничко хубаво ще си вземе книжката обратно на 20
Ноември, ама да не стане така, че сега пък моята да изгърми - тогаз вече хептен
ще я вапцаме, да не река нещо по-мръснишко. Всеки път си обещавам, че няма да
правя повече така и все забравям за клетвите си – тюх, да му се не види и
прокобата полицейска, да не река нещо по-цветущо от богатия си речник…
Прибрахме се
благополучно в къщи с 50 км/ч и само на трета скорост - разтоварихме багажа,
окъпахме се и се разквартирувахме по кабините за така жадуваната почивка:
физическа и духовна. Следващият ден беше понеделник – т.е. вчера. За разлика от
останалите стандартни понеделници (за които всички вече знаете колко много
шибан заряд носят със себе си…), този поне осветли малко мрачното ми настояще с
топлите си слънчеви лъчи и ведро настроение. Първо станах рано и в 06:30 вече
бях на път към Бризбън за интервюто. За някакъв си час и половина време
най-после се дотътрих до офиса на фирмата и веднага дадохме ход на срещата. Два
часа се разправяхме с най-различни формалности и предварителни уговорки с
персонала и командния им състав. В крайна сметка с хората се разбрахме да
започна работа при тях от следващия понеделник, с доста прилична почасова тарифна
ставка - първоначално за период от 6 месеца, като всеки път договорът ми ще се подновява
и актуализира. В тази компания има работа най-малко за 4 години напред – остава
само да мисля как ще пътувам до там и как ще организираме училището на Ванеса.
Оставил съм обаче тези въпроси да ги решава Даниела – за мен най-важно е сега
да набия шибаните дъски на още по-шибаното дюшеме и да свърша повечето от
домашната си работа в оставащите само няколко свободни дни. А пък за по-нататък
ще оставя на самият Господ да се погрижи за грешните си чеда – за кой ли път
отново вече ще ни вади от калта…
Тук е мястото да
отворя още една малка скоба, за да преразкажа за пазарлъка, който проведохме с
бъдещите ми началници. На практика с част от тях се знаем доста добре още от
предния проект, с които заедно работихме по инсталацията за пречистване на
солената морска вода и превръщането ѝ в питейна. Главният инженер на отдела ми познава възможностите и
капацитета от тогава и беше останал с отлични впечатления от моя опит. Когато
най-накрая заговорихме за парични възнаграждения и заплати, аз от своя страна
им предложих тарифа в по-ниските гранични стойности, след като навред вече в нашата
индустрия това бяха осреднените стойности за подобен инженерингов труд. За мен
сумата на въпросните благотворителни средства беше една доста внушителна плата,
която щеше да изчисти голяма част от остатъчните петна на финансовата дизентерия,
която в последно време ме бе нацвъкала като прелитащо от клон на клон врабче
или отлитаща към топлите страни самотна лястовица: тук спадат висящи кредитни
карти, изплащане на заеми към банки, тежки лихви и подобни дългове. Учудването
ми беше огромно, когато босът стана и рече: “Ти заслужаваш повече – отпускаме
ти малко по-висока почасова тарифна ставка, защото си ценен кадър и не бива да
те изпускаме!” Казвам всичко това с известна доза гордост, защото тези хора
възвърнаха унизеното ми самочувствие след моето преждевременно, почти
насилствено напускане от предишната работа. Самият аз не бях и очаквал дори
такава щастлива и благоприятна развръзка, за която мога да бъда само благодарен
и от чието развитие до голяма степен ще зависи по-нататъшното ни евентуално
изплуване от батака. Познавайки вече себе си, аз ще направя всичко възможно да
бъда максимално полезен в този бизнес, от който всички ние имаме единствено и само
полза. Е, че щели пък капиталистите да ме поексплоатират още малко – ами, голяма
работа; та нима проститутката не я експлоатират под една или друга форма? Ние
работим за пари, срамна работа няма и колкото повече плащат, толкова по-добри
са работодателите. Не, драги социалисти и комунисти мои: последните не са
експлоататори, както пишат в учебниците на Марксистко-Ленинската ви пропаганда;
в тези отношения има взаимен интерес – единият работи, за да си покрива масрафите
и да живее според своите собствени разбирания за успешен и пълноценен живот, а другият
му плаща, отблагодарявайки се за добре положения от ответната страна труд. В
крайна сметка всички са доволни - просто е, но и не е за всеки да го проумява;
нито пък някому е нужно …
След като бях
толкова доволен от развоя на събитията по започване на работата, а до това
време бях загубил вече и половината си ден – реших, че ще мога да свърша някоя
и друга задача из града; главно в обиколка по магазините за телевизори и видео
техника. Бях си наумил него ден да купувам DVD, подобно на онова, което взех
онзи ден за спалнята. Влязох в един магазин по път, обаче там нямаше точно този
модел, който исках аз. Хубавото е, че поне за сега знам какво търся и какво ми
трябва. Прибрах се в къщи само колкото да се преоблека с барабските одежди -
смених колите, защото трябваше с колата на Даниела да закарам на бунището
няколко топа от стария мокет и поех по моите лични задачи. В магазина за Hi-Fi
техника бях изправен пред сериозна дилема, по-скоро пред няколко. Намерих едно
DVD, със завидни качества и функции, но понеже останало последно, та го
намалили от $200 на $120 за по-лесна и бърза продажба. Викам му на продавача,
че първо ще си помисля и като се наумувам ще се върна да го купя. Отидох обаче
в съседния магазин, за да се уверя, че няма по-добро, по-евтино и по-хубаво от
онова, което вече бях набелязал. Докато се самоубеждавах в правотата си и се самонавивах
за покупката, гледам насреща ми един телевизор - от новите модели, с плосък
екран от течни кристали и най-вече с дигитален (т.нар. “цифров”) тунер, а не с
аналогов като обикновените “Опера”, “Средец” или пък някой съветски “Електрон”.
Апаратът имаше още редица други качества и преимущества като марка и модел, но
най-главната му особеност разбира се беше, че и неговата цена беше намалена с
$210 – демек, от $640 лепнали му един етикет за $430! Гледах го от тук, зверих
се от там; питах продавачите, разпитвах ги и… на края го купих. Ама направо да
не повярваш, бре – така изведнъж и от пръв път да се врека на такава смела
стъпка и безразсъдна постъпка! Е, аз по принцип отдавна се ослушвам и дебна за
нещо такова – идеята на Даниела беше първо да купим такъв телевизор за хола,
голям и т.н., обаче аз почнах оборудването малко отзад напред; от гъза за
главата, както казва народа в такива случаи. Този телевизор е малък - размерът
на екрана му е само 22” по диагонал; “широкоекранен” така да се рече. Вярно, че
е правен в Китай, но пък срещу допълнителен масраф от $50 и малко
по-продължителен пазарлък с търгашите, последните ми дадоха и 5 години
гаранция. Така че каквото и да му стане, в този период от време проблем няма да
имаме с ремонта или евентуалната му подмяна. Аз имах голям мерак да си сложим
нещо по-голямо и качествено в кухнята, защото ние вечер предимно там седим -
там ни се извършват “тържествата”; исках докато ядем и пием, та и да позяпваме
с едно око по нещо. В същото време в хола отдавна вече не гледаме телевизия,
защото ни се промениха житейските навици и привички - за сега този въпрос с
по-големия телевизор за секцията остава висящ и го отмествам встрани да отлежава
и престоява в главата ми. Е, ние за там ще купим някоя голяма телевизионна
стена, но по всичко личи, че няма да е баш сега на този етап – все още този тип
телевизори са доста скъпи и не си заслужава да нария няколко хилядарки само за
един паметник.
Значи – вземам аз
телевизора и бягам обратно в предния магазин, за да купя и DVD-то. Не ми
смъкнаха повече нищо от цената, но пък ми продадоха доста евтино един специален
кабел за дигитален сигнал – няма вече жълта-червена-бяла кодировка; в този
случай звукът и видео сигналът вървят заедно, в още по-модерни кабели и със
съответните букси и жакове. Нахвърлях всичката стока в багажника, купих от
“Bunnings” едни метални лайстни за праговете пред гардеробите, взех Ванеса от
училището и се прибрах у дома доволен и щастлив като презобено теле или току що
онодена крава. На кака ви Дана казах, че нещо се е повредила ключалката за
капака на багажника – пратих я скорострелно да върви на майстор, че да й я
оправя. Тя, миличката побесня като свиня-майка, на която са изчезнали две от
деветте ѝ малки прасенца. Веднага ме
обвини, че аз с моите боклуци съм ѝ повредил колата и отиде да се мъчи сама да я отваря с ключа (ама и аз съм
си ебал века - нали ви казвах още в началото, че не съм хич лесен за управление
и контрол). Не след дълго нашата се върна, нарамила кутиите и ухилена до ушите
– каза, че съм луд, но ме обичала такъв; вероятно за лудостта ми е права…
Снощи се занимавах с
включване и настройване на новата техника. Гледахме диск, гледахме и телевизия
– всичко вече е много добре и аз най-после мирясах (едва ли обаче ще е за
дълго). За събота вечерта сме канили Янкови да дойдат на гости, че нали пък
техните си тръгват другата седмица. Ще гледам още нещо да драсна, преди да
разпечатам писмото и им го дам, че те пък да го носят на вас. Иска ми се да
обхвана и най-малката подробност до последния момент преди да излетят. В събота
през деня те ще бъдат заедно с Даниела – тя ще ги води по разни сувенирни
магазини за подаръци и армагани; после ще ходят и до Бризбън, че нали Ванеса ще
изнася концерт с хоровата капела – вечерта ще седнем на прощалната софра у нас.
От два дни насам
Неси вече се помещава в новата си стая, която макар и да не е съвсем завършена,
за нея си е баш добра – след като снощи и леглото ѝ преместихме тук. Казвам “тук”, защото в същата стая се
намира и компютъра, от който пиша в момента; лампата свети за да виждам
буквите, а тя отдавна спи и дори похърква равномерно току зад гърба ми. Днес от
музикалната академия се обадиха, че са ѝ насрочили изпита за 02 Декември. Тази година той няма да бъде на познатото
и за вас място, ами някъде другаде из Бризбън, при съвсем друг изпитващ.
Всъщност последният провежда тестовете у тях, в неговото домашно студио. Това е
всичко за сега – вече е 22:30 и аз също лягам, защото взеха да ми премрежват
очите за сън…
15.11.2008 – Брей-й, събитията около нас се развиха със страшна сила и зашеметяваща
скорост, което от само себе си налага спешното приключване на епопеята. Драсвам
само два-три успокоителни реда и разпечатвам писмото, а подробностите ще
намерите в следващата поредица. Работих като роб през цялата седмица – главно
по дъските на пода и съпътстващите ги доизкусурявания (прагове, первази и
дъсчици). Урокът на Ванеса свърши напред и заедно с майка си и родителите на
Янко веднага заминаха за Бризбън, където детето ще участва в концерт с
училищния хор, в който тя пее от известно време. После всичките се връщат у
нас, за да си направим едно съдържателно тържество по случай отпътуването на
старите Янкови. Самите пък по-млади Янкови ще дойдат направо довечера за
софрата. В същото време аз трябва да подготвя армаганите, които сме набелязали
да ви изпратим. Даниела вече ви е купила шоколадите, докато от мен имате само
едни вяли и сухи поздрави. Веднъж да се нормализира всичко от понеделник
нататък и пак ще възстановя писателството на работа в обедните си почивки. Сега
в къщи продължава да бъде някаква адска лудница и разхвърльош, защото пък днес
почвам да редя таборките в нашата спалня. Снощи окончателно завършихме двете
малки стаи - дори с постилането на килимите; гледах и не вярвах на ушите си.
Нямам секунда време за традиционните формалности в края на писмото – за това
съм малко делови и в известен смисъл кратък, че от тук насетне сума неща трябва
да свърша, а още не съм започнал първите. Снощи щяхме да ви се обаждаме по
телефона – вместо това дойдоха Уоли и Нолин и от лаф на лаф и чашка след чашка,
откарахме се до среднощ в приказки и лакърдии. Дисковете, които пращам сега са
доста оскъдни, но нямах никакво време да подготвя повече. По-нататък пак ще
запиша нещо – сега мозъкът ми е зает с изпита на Ванеса; после пък следва тази
наша екскурзия до Нова Зеландия и още купища друга информация, която като не
мога да задържа в черепната си кутия, последната започва да ми изтича от ушите
като диария. Ще продължа на чисто, живот и здраве, от понеделник нататък.
А сега горещо ви
целувам и прегръщам, изпращам дежурните си поздрави на всичко живо, дето мърда
от Габрово града голяма и околните колиби, като непрекъснато се моля да сте
живи и здрави - като заженим Ванеса, та да дойдете барем за сватбата. Тя,
пиклата, още от сега момчетиите са ѝ се загнездили в кратуната; а пък с онези двамата пущарака онзи ден при
Крум, направо полудя (единият беше Крумчовия Емилио, а другото хлапе – на
сестра му; ама и тримата са на един акъл, независимо от разликата им в
годините, която не е много така или иначе). Нека Господ да я варди – Неничко
тези дни се премества в друга квартира с неговите апапи; за сега работи и е
много добре – дано като му върнат шофьорската книжка, да почне да идва
по-често, че да се виждаме…
Австралия, Ноември -
2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар