Скъпи и обични наши
майко и татко, бабо и дядо; приятели, сродници и други безродници!
06.08.2009 – Започвам поредната си греховна изповед при малко по-различни от
досегашните условия. Както вече се разбра в предишния епизод, от миналия петък
насам аз съвсем официално не съм на работа, а само няколкото дни прекарани из
домашната обстановка и под покрива на колибата, започнаха да ми се отразяват
много здравословно и изключително благоприятно (едва сега разбирам колко
по-добре са пенсионерите, за разлика от онези, дето бъхтят по цял ден за
коричка чер хляб и лъжичка чер хайвер). Моят разказ обаче трябва да започне
съгласно установената от години хронология и за това сега ще се върна известно
време по-назад, от където ще проследя случките и събитията – точно по реда, по
който са се случвали. Първо ще се спра на последните няколко минути, когато все
още бях на работа – демек, миналия петък. Имах някои нещица да попривърша от
служебен характер, след което се прехвърлих на писмото, което донаписах и
разпечатах на принтера в отдела (е, забранена е естествено употребата му за
лично облагодетелстване, ама пък и катинар не видях да са му турили).
Намеренията ми бяха да го продължа на някакъв следващ етап и по тази причина
краят му остана малко недовършен. Добре ама днес се появи възможност да изпратя
всичко наведнъж, барабар с шапките и останалите дискове, които ви приготвям
вече няколко седмици наред. За да не се протакат нещата и да не ми се бави
пратката, насипвам боклуците в един плик и тутакси го засилвам по пощата, а пък
от настоящите ми редове вече, ще научите защо баш така е станало и като как
така се е получило. Докато гостенката ни от Сидней беше из дома не ми се отдаде
възможност за писане, но нека да карам подред, пък да видим до къде.
Както се бяхме
уговорили по телефона, в петък рано сутринта посрещнах Ани на летището -
прибрах ѝ багажа в колата и я изпратих
на влака към ситито да се размотава из улиците, докато привърша със служебните
си обязаности, а пък аз самият от там се понесох към работното си място (вече
бивше, както е уместно да се пояснява в такива деликатни и подобни ситуации).
След като приключих с официалните церемонии по напускането ми (а и след като
свърших успешно всички възможни дела от личен характер, включващи например
изпращането на 7 нови молби за друга работа), взехме си “довиждане” с колегите
и в ранния следобед се отправих към центъра на града, където трябваше да се
срещнем с Ани и с нея вече да се прибираме в къщи. Оставих колата в една малка
уличка, където не се плаща паркинг и от там пеша за около 15-20 минути бях при
нея. Бяхме ѝ дали телефонния номер на
Даниела, че да имаме връзка помежду си. За да избегнем петъчните претоварвания
по пътищата, избиколихме малко по друг маршрут - но това пък беше и с известна
опознавателна цел, за разглеждане на околностите и предградията на Бризбън.
Не след дълго се
прибрахме благополучно у нас и веднага с това започнаха домашните ни
преживявания. Ванеса свири и се подготвя за урока си на следващия ден; после
седнахме на масата и си направихме един моабет, както и набелязахме план за
посещения и екскурзии през почивните дни. Аз в събота трябваше да ходя до едно
тържище, където с Нени предишната седмица бяхме спечелили разни джунджурии, та
да си ги прибера. Това определи и посоката на първото ни излизане,
непосредствено след урока по музика. Минахме през целия град надлъж и малко
нашир - Ани много го хареса, сравнен с канадските аналогични населени места. От
там я заведохме до онзи паметник на капитан Кук, където сме водили и вас.
Правихме си много снимки и се разхождахме безцелно, а и времето беше прекрасно
за такива излети. След като си свърших работата в търга, ударихме право към
планините през едно малко градче, до което неотдавна бяхме ходили само ние
двамата с Нени. Там обядвахме, помотахме се малко и започнахме да преминаваме
през планинския проход. Спирахме на места, домати купувахме, лимони и т.н. –
все местно производство от съседните ферми на частните земеделци и стопани.
Аз нарочно бях
избрал именно този маршрут, защото пътят ни минаваше и покрай отбивката за един
много красив водопад, където вие също сте ходили. Хайде, и там се разходихме
известно време, след което отидохме по разни други обекти, намиращи се в този
район и всичките свързани с малки преходи до природни забележителности: де
някой водопад, де просто много красив изглед надолу към долината и океана в
дъното; придържахме се към тези красоти на местната природа. Междувременно се
обади Мария, че ще дойдат вечерта с Мони и действително като се прибрахме към
18:30 от екскурзията, те вече ни чакаха пред нас. Така почти от вратата, та
седнахме право на софрата – поредното ни тържество започна.
Следващият ден
(неделя) беше определен за посещението на прочутата зоологическа градина, в
която се намират типичните за Австралия животински видове, както и някои
уникални екземпляри, обитаващи съседни островни държави. Голямо обикаляне падна,
много снимки направихме, както и видео филм заснехме. Специално тези материали
ще ви ги изпращам впоследствие – сега те са все още в “суровия” си вид; първо
трябва да ги обработя и подредя, а в следващата пратка може дори и тях да
намерите (ако успея да подготвя кадрите до тогава). Прибрахме се кажи-речи по
тъмно, защото отделно от всичко мястото на зоопарка се намира и на 2 часа
пътуване с кола на север от нас.
Междувременно Ани си
беше организирала една много интересна екскурзия с нейна приятелка от института
по крайбрежната ивица нагоре - с нея се разбраха да се видят в деня преди да
заминат, а това беше вече понеделник. Приятелката ѝ пристигна с влака от Бризбън - посрещнахме я на спирката
и от там нататък ги оставих в центъра на града, да се разхождат двете на воля
по магазини, улици, плажове и други местни забележителности. Аз пък се бях
разбрал с Янко да му помогна в отрязването на едно дърво, та си бях натоварил
инструментите в колата - отидох направо у тях, след като оставих момичетата да
си развяват пръднята по сокаците. Разбрахме се с тях да се срещнем чак
следобеда в 16:30 пред онази кула (сграда), известна с внушителната си височина
от близо 325 м. Децата искаха да отидат до най-горният ѝ етаж, та поканиха и мен да ги придружа. Не ми беше в плана
баш тогаз за подобни посещения, но поне филм направих от там чуден. След като
се преборихме с дървото на Янко, нарязах и разфасовах всичко още там да ми е
готово за камината, натоварих един багажник с дърва и се прибрах за светкавично
привеждане в благоприличен вид, защото мязах на горянин след битката ми с
пъновете и вършината.
Красотата, която се
разкриваше от 77-ят етаж на тази свръхмодерна сграда наистина беше
величествена. Много ме доядя отново на мене си, че не успях да заведа татко
там, та и той да се наслади на невероятния изглед от “птичи поглед”, така да се
каже. Е, сега ще гледате филма разбира се, но той не е и близко до онова, което
само очите могат да видят от там. Както и да е - отклоних се за малко с
коментара си, но това също е част от екскурзията и изживяването. Като се
наситихме на гледките, като се направиха десетки снимки и като изпратихме
голямото огнено кълбо на залеза далеч зад баирите, отидохме да изпратим
приятелката на Ани до влаковата спирка, а ние с нея се прибрахме в къщи. Тя
вече трябваше да се приготвя за пътуването си, да стяга багажи, чанти, суетня и
други подобни…
Във вторник сутринта
оставих Ани на автогарата, от където тя, заедно с приятелката ѝ трябваше да вземат
автобуса за тяхната организирана екскурзия, а аз поех по моите нескончаеми
“корекоми”, които трябваше да посетя преди да се завърна у нас “на село”. От
един магазин купих комплект пръстени гювечета с капачета за Ваня – тя отдавна
ми беше поръчала и аз все ѝ търсех, но никога не съм попадал на подходящи модели - или ще са
недостатъчен брой, или пък ще са нещо повредени. А сега тези направо ми легнаха
на сърцето - предполагам, че и тя ще ги хареса. Аз снощи говорих с Бранко – те
пристигат тази сутрин в 06:30, а като гледам и часовника в момента (09:30),
правя сметка, че вече дори са се прибрали у тях и трепетно разопаковат
подаръците от Родината. В петък вечерта най-вероятно ще бъдем всички на камара,
когато пък Янкови са ни канили на гости заедно с Ваня и Бранко, та ще има да си
приказваме надълго и нашироко за България и нейния славен, трудов народ. От
друг един подобен “универмаг” си купих много хубав усилвател за механата. Нали
ви бях споменал, че уредбата която купих за там има само фасон, па макар и
много в “ретро” стил - качествата ѝ обаче буквално са трагични. Това наложи да търся друго озвучаване и преди
известно време бях купил две страхотни тонколони от една гаражна разпродажба
само за $7.50! Трябваше ми и някакъв усилвател, та все се оглеждах да намеря
нещо подходящо. Това дето го взех всъщност е за свързване към компютър, малко е
и с вграден басов говорител за супер ниски честоти. Леле-е-е, това малко
китайско недоносче как бумти само - направо покрива и керемидите на къщата се
надигат, като му издуя гласа до край. Вчера основно само с това съм се
занимавал, ама пък стана много хубаво - даже сега имам намерения да инсталирам
и малък телевизор, за видео възпроизвеждане. Но нека да се върна отново на
търговския си вторничен ден…
Докато пазарувах,
така по малко и от почти всеки магазин, сетих се, че Миленчо онзи ден спомена
за някакво българско сирене, което той купил много евтино от специализиран
гръцки магазин - само по $10 килото. А в супермаркетите го продават по $20 и
ние отдавна вече не го вземаме на такива астрономически цени. Обикновено
Даниела, при посещенията си в Аделаида купуваше по няколко бучки сирене от там,
но дори и в тамошните гръцки складове, последното е вече твърде скъпо и
специално за нас се явява неоправдано като цена. Когато Сашко е идвал на гости
също ни е носил по някоя и друга кутия - общо взето не сме закъсвали за този
така ценен по нашите земи артикул. Обаче с увеличението на цените, започнахме
да се ограничаваме откъм безразборното му купуване и повсеместна употреба –
пазим го само за салати; баниците и бюреците се правят с какво да е и каквото е
най-евтино за момента, докато на българското сирене се пада единствената
най-отговорна задача: да придаде необходимия нашенски вкус на шопската салата.
Неничко много го обича и винаги като идва у нас му даваме да се наяде до
насита, а на Ванеса обикновено го прекарвам през попарите ѝ, защото тя май не го употребява под друга агрегатна
форма.
Та, както казват с
питане дето се стигало и до Цариград, така и аз – оставям колата в гръцкия
квартал и почвам да му обикалям улиците като смахнат. Тук дюкян да намеря, там
да потърся – ба мааму и дюкян, няма такъв изобщо по пътя ми и тротоарите, които
кръстосах няколко пъти! А пък махалата на шибаните гърчоля в Бризбън е малко
по-малка от Дряново – трябва ти поне велосипед или барем един кон, та да го
обходиш целия. Обаждах се на Миленчо, уж да го питам за адреса, но той пък в
това време беше на работа и само му оставих едно съобщение на телефона.
Най-после влязох в някакъв магазин, па се пресрамих да попитам търговеца и
хората веднага ме упътиха, най-любезно при това. Хем нищо и никакви гърци, да
им éбеш майната византийска – обаче ей ги нá: и те по-човеци от нас излязоха.
Опасенията и неудобството ми бяха за друго – изтърсваш се изневиделица на някой
хрисим търговец в скромното дюкянче и вместо да пазаруваш от него самият, та да
му направиш алъш-вериша, ти питаш за някой друг, подобен нему дюкянджия. Море
аз да бях на неговото място, в никакъв случай нямаше да упътвам някакъв голтак
да търси друг търговец, вместо да купува от мен и от моя магазин! Обаче понеже
ние балканците сме си ебали века и се пишем все по-гяволи и от Дявола дори, та
заради туй ще има баят още да ни тъпчат и мачкат, де който и както свари. Както
и да е – анализът в случая си е чисто мой и не обременявам никой да се
съгласява с мен или пък да ми оспорва тезата. Така или иначе, на края разбрах
къде е въпросната гръцка бакалия, само че мястото беше доста отдалечено и хич
не ставаше за ходене до там пеш - върнах се на изходно положение и взех колата
за по-динамично придвижване.
Магазинчето, което
открих на въпросния адрес бе малко и до голяма степен приличаше на нашите родни
бакалници (ама не като супермаркетите, ами още от доброто старо време на
детството ни, дето всичко беше открито и се продаваше на грамаж – нищо, че
бакалинът ни удряше в кантара и дорде още стрелката му се клатеше като махало
на стенен часовник, онзи вече пишеше цената; естествено по-високата…). А пък
номенклатурата на изобилието, като почнеш от боб, леща, па минеш през
всевъзможните видове маслини, подправки, консерви и други чудесии, бонбони,
вафли, шоколади, няколко вида брашно и още толкова чувала със захар, та стигнеш
до заветното чисто българско и родно овче саламурено сирене; башка италиански,
унгарски и германски салами и наденици, 99 вида кашкавали, топени и пушени
сирена, олио, зехтин, вазелин за гъз и хапчета за хъс! Очите ми, бако, се
изцъклиха като на настъпена от камион жаба, а кога погледнах съдържанието
(въпросното сиренце) в онез тавички за по $9.99 килото, та направо лигите ми протекоха
и се просълзих от умиление. В представите си тутакси видях, как една такава
солидна бучица стои на няма и вилица разстояние от мен, баш до накълцаните ми
на едро домати, доволно поръсени със солчица и обилно полети с олио; ама да
плуват чак у шарланя! – абе аз още същата вечер си ги представих тези сценки на
призрачни видения и бисерни сияния… Започнахме трескави преговори с търговеца
за цената на една цяла тенекия със сирене, защото така или иначе общото
количество щяхме да го делим между нас и приятелските ни семейства. На края
спряхме пазарлъка на сумата от $123 и бихме ръката (а в тенекията има 16 бучки
по 900 г всяка и се смята за 14.5 кг общо нетно тегло при такава продажба на
едро). Аз купих още някои продукти и мезета от общ характер и се прибрах. Така
завърши тази моя малка търговска одисея. За да започне веднага онази, другата -
от вкъщи…
Вчера от сутринта
все си намирам с какво да се занимавам – аз никога не скучая; даже и да нямам
някакво ръкоделие за момента, мисля си какво пък бих могъл да свърша (е, не че
го правя, ама пък поне мисля – щото съм чувал да има и други, дето и толкоз не
правят). Завърших дисковете напълно и сега изпращам абсолютно всичко, което
имам в наличност. После отидох при моя приятел доктора – исках да ме прегледа и
да ме види: читав ли съм, чиня ли още нещо или хич за ничий курец вече ме не бива.
Слуша ме човекът, гледа ме; човърка ми из дупките, даже кръвното ми мери и
каза, че както пия вино и ракия ще живея барем до 120 години. Взеха ми обаче и
кръв за изследвания, които аз и без друго исках да си направя, за да видим до
къде съм стигнал с нивото на този мой шибан холестерол. Резултатите ще дойдат
чак в петък и от там насетне ще правим нови сметки - колко животец е останал
още. А пък до тогава – бой, ебан и сръбска музика; така се лекувам аз. Като се
прибрах от лечебницата се залових с тези музики в механата и така си попълних
денят, без да ми дойде на ума поне една бира да изпия, като съм си сам из дома.
Даниела междувременно си дойде от работа, та и с нея се разправяхме с това и
онова; стана време Ванеса да прибирам от училище и така целият ден се изниза
като през фуния.
Снощи взехме мерки
за местата, където ще се закачат картини по стените в новобоядисаните стаи, та
днес една от задачите ми ще бъде и това да свърша. След малко излизам до пощата
и като се върна започвам. Бойлера, който е на покрива и ползва слънчевата
енергия нещо се повреди, че сега чакам майстори да дойдат и да го погледнат.
Оплакванията са, че водата не се нагорещявала достатъчно – освен това нещо тече
горе и се излива по керемидите на покрива директно в улука. Трябва човек, дето
му разбира да го побутне - не е за мен тази работа, както преценявам и като я
гледам отдолу; амчи това не ми е по специалността, бре – аз да не съм
водопроводчик, я!
Ами това, драги
читатели е вече съвсем всичко до този момент и час на деня. От сега нататък ще
гледам по-честичко да драсвам по някой и друг ред, но пък тук в къщи времето ми
е ограничено предвид хилядите неща, с които трябва да се занимавам, та не знам
доколко ще успявам да се включвам и с по-пресните си новини от тази част на
света. На работа беше лесно: де в обедната почивка, де през работно време като
нямаше нищо друго какво да правя, докато сега всичко все мен чака…
10.08.2009 – Отново е понеделник, но не чак толкова шибан, колкото са били
предишните, понеже сега не трябва да ходя на работа. Имам малко свободно време
и реших да го запълня с предаване на поредния си информационен бюлетин за
събитията по света и в частност у нас. След малко ще излизам – отивам до Нени,
че е нещо болен и не е на работа. Ще му занеса супа, лимони и ще го видя какво
му е, че аман от тревогите ми подир него. Напред закарах Ванеса на училище, изпратих
2-3 молби за работа и с това служебните ми задължения приключват.
Последните дни на
миналата седмица не се отличиха с нищо особено и интересно, което да заслужава
някакво внимание. В петък най-после изпратих колета с шапките и дисковете. Дано
последният да се получи в пълна изправност и изрядност, защото онези хиени в
пощата като ми казаха, че искат и $35 за изпращането му, та хептен ми се
разхлопа сърцето. Проклел съм ги всичките до деветото им коляно – де да видим
колко ще уловят ред заклинанията ми! Какви бяха тези техни цени и шибани
ценоразписи? – за изпращането на едно или две кила багаж да ти отпорят кожата
до кокала! Ние до сега доста добре поминавахме като изпращахме разни дребни
неща де по тоз, де по онзи - обаче вече не се очертава никой по-близък да
заминава за България, така че отново оставаме в плен под безмилостните лапи на
омразните пощенски услуги в Австралия.
Като се прибрах в
къщи, позанимах се малко с домакинска дейност - из механата, в работилницата;
все има с какво да се човъркам и бъзикам. Вечерта пък ходихме на гости у
Янкови, та си донатоварих пъновете от дървото, което отрязахме миналата
седмица. Повеселихме се малко и се върнахме в къщи. Ваня и Бранко също бяха
там, та си поговорихме за нашата мила родна страна - нали пък тя таман си беше
дошла от България.
Съботният ден
започна с урока на Ванеса по музика, както и с репетициите преди това. Аз успях
да свърша някои дребни неща и в ранния следобед дойдоха Мария и Краси на гости.
Те щяха да остават да спят у нас, ама той нещо се поболял, та не му беше до
нищо. Някакъв зъб го тормозеше от сума време и беше изцяло на хапове, но
независимо от всичко с него успяхме да орежем асмата на двора. Сега сме
оставили само по една пръчка от корен и напролет ще очакваме много шума и
грозде да има. С тях вечерта гледахме някои от концертите, които татко ни е
записал, както и едни дискове, които пък аз бях правил и изпратил предния ден.
От тези концерти съм оставил по едно копие и за наша вътрешна употреба, защото
по време на процеса не мога да ги гледам и да преценявам качеството им. Запазил
съм и самите компютърни оригинали - в случай, че някой прояви желание, да му ги
запиша. Концертите, които аз изпращам не са нещо изключително, но все пак не са
лоши човек да ги изгледа барем по веднъж и малко да си разнообрази времето с
тях. В последните няколко дни пък се отворих на българска естрада. Намерих
разкошни песни от близкото ни и далечно минало, които продължавам да записвам
дори и в момента с най-голямо усърдие. Някои от тях аз имах от преди, но сега
тези са сборни дискове със смесени изпълнители - като ги сложиш да свирят един
след друг, няма да има нужда да се става от масата и да се “обръща плочата”
всеки път, като свърши да свири. Най-шедьоврените парчета са от пълните
дискографии на Лили Иванова и Емил Димитров, диск на Кичка Бодурова, както и
други разни сборни албуми. Единственото жалко е, че това са все разни стари
записи на музикалните изпълнения, без видео и последните стават само за
слушане. Аз напоследък забелязвам, че се увличам повечето от концерти “на живо”
така да се каже, с възможност за гледане на екрана, вместо само от едно
обикновено слушане през уредбата. Но понеже тези песни са класически хитове и
уникати в българската естрадна музика, ще се примиря и само със слушането им
без да ги гледам. Повече от сигурен съм, че във фондовете и архивите на
Българската Телевизия са запазени ако не всички, то поне повечето от тези
велики изпълнения, ама трябва някой ентусиаст да седне, да ги изрови, да ги
сортира, да ги презапише на видео дискове и да ги пусне на пазара. Виж, това
вече е работа само за мен, ама кой ще ме допусне до тези архивни материали -
нали нямам подходящото образование за талантливи деца от столичните елитни
езикови и търговски гимназии, така ще си умра прост, неук и несъвършен
“безпартиен”...
Неделната утрин за
Ванеса започна с малко свирене на пианото, а аз през това време отскочих до
битака. Купих ѝ едни нотни тетрадки да си
композира и да си пише нотите в тях, както и да се упражнява. За нас взех един
много хубав плафон за осветление – отдавна искахме да сменим лампиона в малката
стая с нещо, което да не виси от тавана, защото е неудобно за този, който спи
на втория етаж на леглото. Като тръгнеш да се качваш по стълбичката и
задължително си удряш главата, особено пък онези, които буквално допълзяват до
там в нетрезво състояние. Така, предвид безопасността и с оглед опазването на
личния състав и посетителите без застраховка “Живот”, наложи се да сменям
полилея, за да им увардя кратуните пиянски. Върнах се с покупките и се залових
да помагам на Даниела, че тя пък щеше да ходи следобеда на женско гости и за
целта правеше баница със спанак. В 12:00 заведох Ванеса на репетиции в
училището и се прибрах да монтирам плафона в стаята. Наложи се да ходя до
железарския магазин за материали, изгубих точно 2 часа за работа, която се
свършва обикновено за 10 минути, но в крайна сметка всичко стана добре. Сега
осветлението е много удобно за всички, но за сметка на това в стаята е тъмно,
защото има само две крушки, които едвам мъждукат. Ще трябва да ги сменям с
по-силни, тъй като Ванеса там свири на пианото и светлината няма да ѝ е достатъчна да срича
нотите. След като приключих с дейността, беше станало вече и време да отивам
пак до училището да си прибирам шоу-звездата от репетиция. Оставихме колата у
нас и излязохме с колелетата на обиколка из квартала. След час си дойдохме и
всеки се залови с някаква обществено-полезна дейност, докато си дойде и Даниела
от женското тържество. Аз имах малко работа на компютъра, Ванеса си подготви
следващия училищен ден и така почивните дни приключиха.
Тази сутрин се
занимавам с общи дейности - изпратих няколко молби за работа, водих малкото на
училище и след минута се приготвям за тръгване. Ще се видя с Неничко и ще се
прибера следобед по някое време. Плановете за седмицата са с най-разнообразен
характер - картини има да се закачат по стените в стаята на Ванеса; Валя на
Янко онази вечер ми подари един много интересен свещник, та сега се чудя и него
къде да го закова в механата. Имам едно буренце, с което се сдобих наскоро, но
е много “безлично” и някак си обикновено, даже малко ми простее. За това ще
взема да го обгоря и да му предам значително по-старинен и античен вид. Искам
да приключа с дребните домашни дейности и да излизам вече по двора, където да
довърша плочника откъм страната на къщата; последната стена трябва да се
добоядиса и още редица други неща, които просто ще възникнат в процеса на
изброеното до тук. Пиша и едни ноти за Ванеса на много хубав испански валс,
който ние навремето свирехме с моите приятели. Имах един Владо, който тогава
свиреше солото на цигулката, а ние с Бойко и Огнян дрънкахме отстрани с
китарите. Сега този валс го възстановявам по слух и ще го аранжирам за
изпълнение на Коледното тържество от Ванеса и Васко. Васко свири на цигулка и
двамата с нея могат да направят добър дует. Той е едно от децата на наши
приятели от скоро и много добре се разбират помежду си. Даже за още
по-интересно мога да се включа и аз с китарата - сега търся човек, който да бие
и дайрето. Въобще, имам множество творчески идеи и много ми идва на ума – не
съм за проста “инджинерска” работа аз, на мен изкуство ми дай да създавам...
12.08.2009 - И днес имам известни свободни минути (то пък като че ли кой знае какво
правя по цял ден, ама все пак...), в които реших да опиша с няколко думи
фактите до този момент. Онзи ден отидох да видя Нени - нямаше температура;
лекарствата, които му бяха изписали явно са подействали и сега му няма нищо.
Единствено устата му се е изринала отвътре - най-вероятно от силните антибиотици,
които е вземал, но до ден-два и това трябва да отшуми. Даниела беше готвила
супа топчета, аз също забърках един градинарски бульон - само да топли и да пие
от чашата. Таратор му направих, че искаше такова да яде; ягоди му разбих на
нектар и това ми беше помощта. Още онзи ден му бяха правили някакви
изследвания, защото докторите имали съмнения за свински грип. Те сега, както
всички са под напрежение и стрес от тази животинска болест, та за всеки случай
вземат превантивни мерки - даже и нищо да ти няма. Вчера резултатите били
напълно добри и всичкото наред - с тези афти в устата обаче, които просто
трябва да минат от само себе си. Казахме му да си слага кафе, да яде един специален
мед, който е като мехлем за такива случаи - колко от инструкциите обаче ще се
спазят, аз не знам... Нени е в болнични дни до края на седмицата - днес и без
друго не е работен ден, защото се провежда традиционния панаир в Бризбън и
всички почиват, за да могат да отидат да гледат сергиите (и сеирите на
сеирджиите). Всъщност панаирът е започнал още онзи ден – мисля, че трае
десетина дни, но днешният е официално обявен за неприсъствен. След няколко
седмици, същите сергии, люлки и щуротии ще бъдат при нас, само че за наше село
почивният ден се пада в петък, някъде по средата на Септември.
Като се успокоих, че
Нени е добре, към 16:30 вече си бях у нас и започнахме да се приготвяме за
някакъв фестивал на Ванеса, на който училищният хор, в който и тя пее щял да взема
участие. Класираха се на второ място, но и това им е много по моя преценка,
защото децата са дребни и просто още не могат да пеят, както трябва – нямат
вътък, дрисльовците. Не знам как ги оценяват тези съдии и журита, но според мен
имаше много по-добри изпълнения, които не заеха престижните места в
надпреварата за първото място. Сутринта Ванеса пак е участвала на същата сцена,
само че този път с мюзикъла, който подготвят. И от там са взели второ място,
просто защото той самият още не е напълно готов и все още го репетират за
представлението през Октомври. Независимо от всичко, вечерта беше приятна,
обилно наситена с културно-масова дейност и детско изкуство. Прибрахме се
сравнително късно и от там нататък нямаше време и възможност за обаждане по
телефона. За това отложихме разговора ни за снощи, само че тогава вие пък бяхте
заети с гости. Много се зарадвах като разбрах, че леля Венче от Враниловци ви е
посетила - толкова приятни спомени имаме и от тези хора; жалко, че чичо Христо
си отиде от този свят така рано и скоропостижно...
Аз вчера възстанових
дейността си по завършване на домашните филми, които също чакаха своя ред доста
отдавна. Занимах се с филма от сватбата в Тасмания, като се надявам днес вече
да бъде готов. Веднага след това ще сглобя и едни материали – остатъци и сборни
кадри още от рождения ми ден и разни други домашни събития. След малко ще
погледна какво е положението и на работния фронт - спомням си, че преди
година-две само като изпратех молбата си за работа в някоя агенция или фирма и до
няколко минути онези отсреща ми се обаждаха по телефона за преговори, а сега
всичко е потънало в гробно мълчание и злокобна тишина. Аз най-упорито
кандидатствам тук-таме, никой обаче не си прави и труда да ми се обади - камо
ли пък да ме вика на работа. Но аз от инат изпращам резюмето си по всички
възможни места, пък каквото излезе на края, това ще е - все от някъде трябва да
се подаде нещо; хич биля животът не може хептен да спре и да закриваме света –
ба мааму пък, в края на краищата…
Днес следобед пак
съм на преглед при моя човек, доктора - резултатите от изследванията, които ми
направиха онзи ден са готови, та ще отида да видя кое как се движи. Те с жена
си тръгват в неделя за България, но понеже имат много багаж, не съм изпращал по
тях нищо.
Вчера, наред с моите
български естрадни песни, народни хора и ръченици, записах и един концерт на
Емир Кустурица. Снощи даже го гледахме и отначало ми се стори малко скучен
(малко ми дойде пиенето – за това), но впоследствие става много емоционален и
забавен (или поне на мен така ми се стори едва след третата ракия). Ще ви го
изпратя наред с другите материали, това писмо и т.н. – въобще всичко, каквото
успея да събера в следващите няколко седмици. Аз силно се надявам в най-скоро
време да получите колета, който изпратих преди няколко дни. Там има достатъчно
“занимавки”, с помощта на които търпеливо да дочакате следващата пратка.
За петък се очертава
да отидем на гости на наши приятели, които за почивните дни са отседнали в един
от мотелите, тук на Gold Coast. В събота пък сме на гости у Дарина и Игор по
някакъв повод, а за неделя не знам още нищо. С това завършвам краткото си
включване от тази част на света - очаквайте ни отново в следващото предаване,
на същите вълни и честотен обхват...
19.08.2009 – Съдейки по датата на последният ми репортаж, изкарал съм точно една
седмица в мъчително и тягостно мълчание. Днес ще се опитам да компенсирам това мое
писмено и словесно бездействие, като започвам разказа си малко отзад напред; в
смисъл, с начало настоящият момент - и вместо да вървя напред, ще се връщам
назад, стъпвайки по връхчетата на събитията от предишните дни. В момента (08:55
местно време) стоя чинно в колата, паркирана в една глуха улица и малко встрани
от офисите на някаква фирма, където в 10:00 съм “поканен” на официално интервю
за работа (ау-у, каква чест ми оказаха тези добри хорица – направо оставам без
дъх като се сетя за благородния им жест). Оставих Ванеса на училището и
продължих, като умишлено взех и компютъра с мен, за да мога докато чакам да се
изнижат минутите, да драсна и някой скучен ред. Сега имам на разположение само
около час време, но пък следобед в 14:30 съм на друго интервю – то обаче ще
бъде в Бризбън и се надявам, че в промеждутъка между двете ще мога да попиша
малко повечко и при по-голямо спокойствие. Намирам се на около 15-20 минути път
от нас, все още в пределите и околностите на нашия район - ако случайно ме
вземат специално тук на работа, това ще бъде доста добре поне от гледна точка
на пътуване и губенето на време във връзка с това. Само че още нищо не се знае
по този въпрос и за дадения миг много трудно могат да се направят някакви
разумни предположения - особено пък да носят и положителен оттенък (предположенията,
демек). Едва след като приключа със срещата, ще мога да дам преценка на представянето
си и какви са реалните ми шансове за успех. Като разбира се, това също не е чак
толкова меродавно, защото последната дума на заключението ще имат съответните
работодатели. Амбициите ми са да нахвърлям доста материал в това писмо, но в
същото време не знам до кога ще издържи батерията на лаптопа и кога ще угасне
напълно. Но каквото и колкото да е това – ще пиша до последния възможен момент,
пък после ще видим какво ще правя. Тук е доста комфортно – седнал съм на
предната седалка до шофьора, куфарчето ми служи за своеобразно бюро и на него
съм разположил компютъра. Единственото обаче, което изобщо не отчетох при
замисъла на това мое отчаяно писателско упражнение, е интензивно затоплящото се
отвътре купе на колата, под напора на лъчите от все повече издигащото се нагоре
към небосклона слънце. До края на седмицата синоптиците предвиждат да стане
30°C, с което последните искат да ни покажат, че и знойното австралийско лято е
току пред своя праг. Хайде, аз да речем до началото на първото интервю ще издържа
някак си на топлото, обаче после ще стане невъзможно да се стои в колата -
особено пък по риза с дълги ръкави, уставно закопчана до най-горното си копче и
вратовръзка, плътно стегната като примка на шията, съгласно всички модни
тенденции и бизнес журнали.
При тази обстановка
и състояние на духа, започвам разказа си почти от мястото, където го прекъснах
миналата седмица - пак било е сряда значи, точно както днес (ба мааму -
открехнах малко вратата да влиза свеж въздух, че взех да баялдисвам вече в тая
шибана кола, вътре е направо като в пещ; вторият ми писмен сеанс най-вероятно
ще се проведе в някое кафене или хладен търговски комплекс, защото жегата в
купето съвсем скоро ще стане непоносима…).
Както вече бях
споменал – напоследък заниманията ми през дните се състояха изцяло в изпращане
на молби за работа, след което хвърлях усилията си върху завършването на
филмите. Сватбарският филм най-после стана готов, а след него направих и този
от Зоологическата градина, където ходихме миналата седмица с Ани. Исках да
направя едно копие за нея самата, както и един диск специално за Митко
Пенджерков. Всяка сутрин водя Ванеса на училище, след съответните пазарлъци и
ритуали по закуските ѝ от
рода на: “това ям – но това не бича го”. С тази разлика, че тя при мен има
много малко шансове за успех – яде всичко, каквото ѝ дам, докато пред майка си например, тя може да изнася
всякакви театри и постановки с капризите си; пред мен обаче нейните водевили не
вървят. След като се прибера от училището, сядам и започвам изпращането на
молби за работа – макар не така обилно и наситено, както беше преди, но все по
нещо се намирва и ето, че резултата от опитите ми не закъсня. До този момент
съм получил и доста откази разбира се, а много от хората дори не си помръднаха
пръста да ми се обадят, поне да дадат своите оценки от представянето ми - па
били те ниски и неуспешни. Това мен съвсем не ме обижда – напротив: само
подсилва ненавистта ми към онази прослойка от обществото, която е влязла в
ролята си на уж по-висша животинска форма спрямо нас да речем, простосмъртните
и по-обикновени Божии чеда грешни. Веднага тук правя един своеобразен паралел с
времето отпреди година-две, когато за кой ли път пореден вече, аз отново бях в
процес на търсене и кандидатстване за нова работа. Абе докато им изпратя
молбата си през Интернета и те вече ми звъняха по телефона, да се уговаряме за
срещи, интервюта и да правим пазарлъци за заплащането. Сега обаче, няма бако
таквиз неща – пълно мълчание от страна на агентите и особено пък от
работодателите, дълбок застой и непрогледна тъмнина. Оная икономическа
активност отдавна я няма вече и на стотна от нивото, на което беше тогава. Е,
каквото за всички, такова ще бъде и за нас – редовете ми са повече аналитични,
отколкото оплаквателни; просто констатирам настоящата политическа обстановка
(защото икономиката е в тясна зависимост от политиката). Ако някой ми даде
възможността отново да се закача за нещо, добре – ако ли не, ибаз го; имам
хиляди други неща за правене по двора и из дома - лошото е само, че те не носят
никакви доходи, а само някаква измамна слава и престиж на “майстор-развалко” от
кръжока по “Сръчни ръце”. Та, думата ми беше за активността на работния пазар -
амчи тя просто граничи или се върти около нулата, бре; по-скоро “пасивност”
може да се нарече това тотално безветрие и катастрофално безхаберие. Но все пак
всички се надяваме, че рано или късно ще излезем от това неравностойно
положение и животът ни ще се заравни полека-лека – защото пък, аман ще кажа от
дупки и ями по пътя си, аман вече и от препятствията му по трасето! Нали именно
заради това съм тук сега и вися като паяк, чакайки търпеливо да стане време за
срещата ми в този адски вече зной...
Така в
най-разнообразни дейности преминаха дните от седмицата. В събота имахме урок -
Ванеса този път свири и на пианото. Учителката по принцип уж е доволна от
цялостната подготовка, но в същото време хич не ѝ спестява никакви забележки на местата, където има
пропуски и на които трябва да се обърне повече внимание. Него ден бяхме канени
на гости у Дарина и Игор – за целта Даниела направи една баница и в ранния
следобед отидохме у тях. Те имаха гости от Сидней, някакви техни близки
приятели от руско потекло, та много весело си изкарахме чак до вечерта в
тяхната градина на зелената морава. Аз носех едни ноти с мен, като се надявах
че и Миленчови ще дойдат, та да му ги дам, а пък той от своя страна да ги
предаде на други наши общи приятели, чието детенце свири на цигулка. Глася ги
уж двамата с Ванеса да свирят на българското Коледно тържество – да видим дали
ще могат да се подготвят. Добре ама Миленчови не дойдоха на тържеството и ние
на връщане се отбихме през тези наши приятели, че да им занесем нотите директно
на тях. Хорицата много се зарадваха и ни поканиха на софрата си, та едвам
тръгнахме посред нощ от тях. Децата много хубаво си играят, пеят, свирят, а и
ние старите намерихме много обща приказка, та си изкарахме чудесно. Сега обаче
ще ви оставя за малко, защото вече е 09:50 и стана време за моето шибано
интервю. Разказът ми ще продължи, след като се установя на следващия си бивак –
все още не знам координатите на местонахождението му...
О-хх, Божичко-о-о! –
ама и този наш Дядо Господ като ми сервира понявга нещо, че като ме зафичи на
някъде, та да не мога да се отфича на края! Ей го нá и сега – 12:50 е вече;
седя във фоайето на една престижна сграда в сърцето на Бризбън, сърбам звучно
от кофата с млечно кафе и размишлявайки за съвсем близкото си бъдеще, отново
чакам да стане време за следващата среща. Пак ще почвам откъм опакото да
разправям, защото то ми е най-прясно в главата и се явява най-вълнуващо за
сега. С други думи – надолу ще следват впечатления от сутрешното ми интервю.
Точно в 10:00 се
срещнах с трима души – собственикът на компанията, техническият ѝ директор и един от
дизайнерите, в чийто отдел евентуално ще работя аз. Хората явно ме харесаха;
същевременно аз харесах тях и въобще нещата напират към започване на работа в
тази фирма. Обаче ме терзаят редица закономерни въпроси, на които ще търся
отговорите едва довечера на кухненската маса - пред дълбока чаша с руйно вино и
дебело нарязан шпек салам за мезе. Накратко – позицията е инженерна (този път и
за първи път в кариерата ми на емигрант в Австралия, защото до сега съм заемал
все разни други роли – малко по-второстепенни и на така престижни, но пък
винаги на сцената и по специалността; с други думи: никога не съм бил статист,
нямал съм и дубльори при изпълнението на каскадите...), със съответните
подразбиращи се от само себе си известни отговорности обаче (именно които ме
плашат и притесняват малко...). И тук ще бъда зает основно с конструиране и
чертане, но се очертава да имам и редица други странични задължения,
съпътстващи общия работен процес. Фирмата е изцяло за проектиране на скелета,
които се ползват от строителите още преди построяването и по време на самото
строителство на съответните сгради, мостове, тунели и каквито да са били други
индустриални постройки или пътни съоръжения. Всички елементи по конструкциите
им вече съществуват и са на разположение в наличната складова база – дизайнът
ще се състои само в подходящото подбиране на съответните компоненти и
съчетаването им в една цялостна конструкция, съответстваща на архитектурния
план на сградата. Има да се учат доста непознати неща и да се свиква с новите
положения и ситуации, но бедата не е там, защото аз се справям с новостите
бързо и лесно. Проблемът възникна от това, че хората ме попитаха колко пари
искам, а пък аз не можах да им отговоря нищо смислено, защото не знам какви са
тарифите в този вид индустрия. Все пак това е материя, непозната за мен и
коренно различна от помията, в която аз съм врял и кипял до този момент – не
съм наясно нито с изискванията им, нито със стандартните им документи и прочие
бумащина. А отговорността в същото време е огромна – скеле е това, не въжена
люлка в някоя детска ясла. Ако рече да се изтърси надолу някой пиян дюлгерин от
55-я етаж на новостроящия се в махалата блок и гръмваме кат’ свински шутки
целокупно – от другаря Генерален директор, та до чистачката стрина Куна,
барабар с портиера бай ви Дико! Остана уж уговорката да им се обадя допълнително,
обаче и аз самият не знам до какво решение ще стигна и най-важното – как? Ще
оставя утайката да поотлежи малко в главата ми, защото ние в продължение на час
и половина се разправяхме и разсъждавахме по всякакви други въпроси, само че
кога опря работата до парите, почнахме да си вдигаме рамене и от двете страни
на преговорите. Пределно ясно ми е, че платата ще падне драстично спрямо това,
което получавах до сега като контрактор на свободна практика. С това пък ще се
елиминира необходимостта от водене на счетоводни сметки за всеки спечелен и
похарчен грош, защото автоматично влизам в друга финансова категория – вече
няма да се водя физическо лице, представляващо съответната бизнес единица, ами
се превръщам в най-обикновен служител (чиновник с ръкавели, ако щете). Въобще,
много има да се умува по тези въпроси, като в същото време трябва да действам и
сравнително чевръсто, защото може да има и друг кандидат за това място и да си
остана само с умуванията – “Дорде умните се наумуват, лудите се налудуват”,
нали и такава приказка имаше по нашия край. А предвид икономическото състояние
на света и държавата ни в частност, комай ще дойде по-добре човек да има поне
някакъв доход, макар и малък, отколкото хич никакъв. Ще правя обаче
по-задълбочени анализи чак довечера - едва когато подредя празните си мисли
редом с изпразнените вече винени бутилки пред мен; в момента не мога да си
събера акъла и да разсъждавам адекватно, защото не съм пил и съм трезвен като
водопровод.
Сега обаче за кратко
ще оставим зачекнатият въпрос да зрее и да втасва сам, а аз мислено ще ви
пренеса на останалите случки около нас. Както казах малко по-горе – в събота
вечерта се озовахме малко неканени гости у нашите нови приятели, които за
сметка на това пък се зарадваха много и заедно с тях прекарахме остатъка от
вечерта в изключително приятна и весела обстановка. Те тази зима са си ходили
до България, а иначе са от Сапарева Баня. Походили са доста из Рила и ни
показаха чудни снимки и филми от там. Момчето спомена, че вече са открили
някаква въжена линия (лифт) до Седемте рилски езера или поне до този район,
както разбрах аз. Прибрахме се късно през нощта и легнахме веднага.
На другия ден
станахме и започнаха ритуалите по закуски, палачинки, малко свирене и отиване
на репетиции. Ванеса участва в един мюзикъл от училището, който репетират много
усилено - малко през седмицата и по 3 часа в неделните дни. Това ни разкъсва в
известни граници почивката, но нали пък изкуството е на почит и уважение у нас
– съобразяваме се всички с това. Аз следобеда нещо се шувъргах из двора, с
дребни и нескончаеми, като че ли непрекъснато извиращи дейности и задачи.
Заснех на филм подробната обстановка от предния и задния двор, с всички
елементи, украси и кичове. Тези кадри вече влязоха в цялостния филм, който съм
приготвил за изпращане. Така в бъзикане и суетня премина и неделния ден, но
поне набелязахме крупни “оздравителни” мероприятия за следващия ден
(понеделник), в който Даниела по принцип също си е из дома.
Само изпратихме
малкото на училище и пак си плюхме на ръцете. Занимавахме се с разчистване на
растения, клони и вършина, които пречеха на един лимон да се развива и да върви
в правилна посока. Наложи се да отрежем едно безсмислено дърво, но за да
стигнем до него трябваше да се преборя и с един огромен кактус, заел вече
застрашителни размери. А как боде проклетникът, няма да ви разправям! – бодлите
му са големи, колкото иглите от шевната машина на баба Фанче: толкова дебели,
толкова остри и още повече здрави и свирепи! Но пък като го подкарах с лопатата
и “мамата”, та го направих на мармалад - башка него и всички малки израстъци
покрай корените му. Оставил съм само по една малка туфичка на 2-3 места,
колкото за асортимент - но видя ли ги, че се разраснат обезпокоително много и
пак почвам да ги “третирам” с лизгаря. Цялата акция се състоя на долната
тераска, където е дувара. Поразкрихме и единствената лозница, намерих пак един
саморасъл домат, за който положих изключителни грижи. Надявам се да се хване и
да даде много реколта, наред с другите от имението. В ранния следобед
привършихме с градинарството и започнаха масовите мероприятия по почистването
на района. Тъпкахме вършина в кофата за боклук, скачах отгоре ѝ да я претъпквам на няколко
пъти – сутринта едвам я вдигнаха с камиона, защото много натежа от зелената
маса. Даже останаха още дреболии за прибиране, с които се справих след като ни
опразниха кофата. Пак я натъпках до върха, а пък битовите отпадъци от къщи ще
ги носим с нас из колите и ще ги хвърляме по уличните кошчета. Така ще е до
понеделник, докато дойдат пак с боклукджийския камион и изпразнят варела.
Междувременно се
занимавам и с едно декоративно буренце, което купих за $2 неотдавна, но
трябваше да сглобя и да оформя съгласно скицата. Понеже не ми харесваше на
външен вид, реших да го обгоря, че да замяза на 100-годишна бъчва. Добре ама в
пърлачката нямаше газ, а пък бутилката беше празна. Аз голямата, която имах я
дадох на Нени за неговото барбекю, докато на мен Бранко ми подари една по-малка
– само 4.5 кг, вместо 9 кг. От нея, с нарочен маркуч, редуцир и кран си пълня
от време на време малката пърлачка, с която обгарям дървенията – съседът Рон ми
я завеща, наред с многото други боклуци и джунджурии от неговата съкровищница,
които е събирал в продължение на 45-50 години...
Точно на това място
онзи ден ми свърши батерията и компютъра се самоизключи. Бяха ми останали
30-тина минути до срещата с агентите - допих си набързо вече изстиналото кафе и
излязох малко до околните магазини за убиване на времето. А пък за да довърша
мисълта си от тогава, правя това в днешната ранна петъчна утрин – за протокола,
21.08.2009.
Тъкмо заведох Ванеса на училището, а Даниела още се въргаля из леглото, че гледам
не ѝ се става твърде да шета на
ранина.
Продължавам сагата
от миналия ден - виждам че няма газ; отивам да напълня бутилката срещу $15.
Заредих си пърлачката, а останалата сигурно ще изфиряса с времето, защото
бутилката, която ми е дал Бранко изглежда че изпуска. Ама то нямаше как да се
разбере това, дорде не я напълних. Така че разходите и увъртанията за направата
на едно единствено малко и просто нещичко се умножиха и пак отидоха из висините
- за кой ли път вече... Както и да е - свърших си работата, а когато това е и
успешно, аз не гледам много-много с какви средства съм го постигнал. Това беше
в понеделник. Същият ден ми се бяха обадили за интервюто и уж щеше да бъде
следващата сутрин, но ми се обадиха повторно и го промениха за сряда.
Следобедът пък и от агенцията се обадиха, че искали да ме видят и така се
събраха двете задачи в един и същи ден да се изпълняват.
За резултатите от
първото интервю вече знаете - само че това, което още не сте научили е, че
вчера пък от фирмата ми изпратиха официално писмо в потвърждение на нашите
уговорки, в което ми предлагат работата със съответното заплащане - въпрос е
вече на някаква нищожна единица време да приема от моя страна или да отклоня
тази примамлива оферта. Още не знам какво да правя и на къде да поемам... В
същото време никой друг не се е обаждал да ми предлага някаква позиция, та
вчера се принудих да изпратя една депеша до агенцията, с молба да побързат с
решението си, предвид моята конкретна ситуация, че трябва да се залавям някъде
другаде. Аз съм повече от сигурен, че ако поема ангажимента с вече предложеното
работно място, още другата седмица ще ми стопят телефона от обаждания за тук
или за там. Обаче в същото време не съм много сигурен доколко мога да рискувам
и да си играя с огъня, като малко дете с пишката си – напълно възможно е всичко
това да не случи баш така, както си го мисля, представям и мечтая аз. Така че,
везните май ще наклонят към по-разумния развой на събитията и най-вероятно още
от понеделник ще започна работа при тез хайвани, а пък от там насетне ще мислим
какви ще бъдат резултатите и последиците от това мое, вероятно малко прибързано
решение.
Значи - свърших и
другото интервю онзи ден и си тръгнах. Бях оставил колата в една закътана
странична уличка в предградието на столицата и от там до ситито се придвижвах
пеша, с единствената благородна цел да спестя някой лев, вместо да се охарчвам
излишно за шибания платен паркинг в центъра на града. Обаче като се върнах на
мястото, където бях паркирал най-уставно и съвсем по правилата, посрещна ме
една малка хартиена “честитка”, усукана безмилостно около чистачката, със
съответната глоба за просрочено време над разрешените само 2 часа престой. А
пък аз, понеже градските изпълнителни власти на Съвета и Кметството са ме
клецали по този йезуитски начин не веднъж или пък дваж, та нарочно първо се
огледах за наличност на ограничителни и забранителни знаци. Направи ми
впечатление, че от другата страна на улицата такива времеви паркинг зони и
ограничения нямаше. Тогаз с облекчение си казах, че щом като отсреща е така, то
значи същите правила сигурно важат и за отсам; след което най-невъзмутимо и без
капка безпокойство се намърдах между белите линии и тръгнах по своите свободни разходки
из града. Е, сега кафето, което пих докато ви писах ми излезе $54.50 (с глобата
от $50…). Ама не се трогнах много - даже не си спомням дали се и ядосах
достатъчно. Само им теглих напосоки една тлъста и балканска майна, след което
си тръгнах към къщи. Амчи що за безобразие, закони и правила имат тези тука,
ве? - от едната страна на улицата да можеш да спираш колкото си искаш, а от
другата (понеже няма нарочен знак), да важи общото предупреждение, че е
разрешен само двучасовия стандартен престой (освен в случаите, ако изрично това
не е променено със знак за съответното място). Аз сега ще обжалвам и ще се
оправдавам пред органите на властта като изнасилена от негър бяла проститутка -
белким уловят ред извиненията ми на ни чул, ни видял, нито пък разбрал. Ама
тези театри едва ли ще минат пред Съвета – онези тунеядци и лапачи на държавна
хранилка са безмилостно безпощадни, както междувпрочем и колегите им от
Полицията. Най-вероятно ще си платя глобата като поп, но поне ще се поразправям
малко, та да видят, че мисля и разсъждавам като разумен човек - борец за
народни правдини и човешки свободи, един вид...
Тези дни се подложих
на гореописаните силни емоции, без ни най-малко да съм ги очаквал и
предизвиквал. Сега се ослушвам за позвъняването на телефона като глух петел -
да не би случайно да звънне с някое по-загадъчно и привлекателно предложение,
та поне да имам малко избор. Ако това не стане и днес, в понеделник ще се
принудя да клекна на онези със скелетата. При тях също има 3-месечен пробен
период и едва след това шефовете ще вземат крайните си решения. До това време
може пък нещо друго да се окаже и да поема по съвсем различни друмища - ама
знае ли човек какво му е писано, че да се подготви предварително...
Петъчната утрин вече
е към средата си. След малко ще отида до Уоли да им завърша външната врата,
която сложихме с него преди повече от година и все не остава време да я намажа
с нещо. Те снощи ни бяха на гости и се разбрахме днес да свършим работата.
После пак ще се мотая по двора и из работилницата - нямам ясна представа все
още с какво ще се занимавам, но във всички случаи няма да бездействам, нито пък
ще скучая. Утре вечерта сме на гости на други наши приятели, които наскоро си
купиха нова къща в Бризбън. Почивните дни са ясни - какво ще донесе началото на
следващата седмица обаче, за сега може само да се гадае. За това ще научите в
следващия епизод...
25.08.2009 - И този месец е към своя край. Другата седмица вече ще сме нагазили в
следващия, а до този момент нищо ново и по-различно не се е случило с главния
герой в мое лице. Както казват англоезичниците – “Липсата на лоши новини също е
добра новина”. При нас положението е горе-долу същото - няма лоши новини, но и
с добри не можем да се похвалим все още. Миналата седмица и по-специално
последните ѝ дни бяха много емоционални
и противоречиви за мен. Основното, над което мислех и умувах беше приемането на
работата, която ми предложиха хората от компанията за скелетата. В четвъртък
сутринта получих офертата им и доста време ги протаках с отговора си, защото
просто не знаех какво да им кажа. Занимавах се с други неща, само и само да не
мисля какво ще има да става от тук нататък. В същото време поспеших и едни
други агенти, които също бяха положително настроени към моята кандидатура за
обявени от тях работни места, чиито отговори ми трябваха доста спешно вече, за
да знам какво да отговоря на тези хора. Така в умуване и акълуване мина деня и
започна дори следващият (петък вече). От тона на писмото им останах с
впечатлението, че ме искаха да започна едва ли не в понеделник, а пък малко
по-късно се оказа, че това не било баш така. Шлях се по магазините и убивах
времето, като се надявах някой друг да ми се обади по телефона с по-изгодно
предложение. Добре че моят малък Неничко ми се обажда след работа и дълго време
приказвахме с него по този така наболял и толкова актуален въпрос на настоящето.
Неговият съвет също беше да грабвам първото възможно предложение - особено пък
сега, в тези трудни икономически времена и години. Под негово влияние и
насърчение, като се прибрах следобеда, седнах и съчиних едно прочувствено и
разтърсващо душите писмо до моите хора, в което ги уверих, че съм готов да
приема предложението им за работа и че в момента си стоя в къщи и чакам те да
ме посъветват какво да предприемам от тук нататък. Това беше вече в късния
петъчен следобед и предвид краят на работното време, твърде вероятно беше те
дори да не са получили моето сърцераздирателно послание в рамките на същия ден.
За понеделник остана пак да дискутирам разни други предложения и опции с
агентите, които най-акуратно ми се обадиха, не със съвсем положителни резултати
обаче. От където и да го погледнех, единствената сламка, за която можех със
сигурност да се заловя беше тази работа във фабриката за строителни скелета.
Междувременно в понеделник получих и техния официален (и също толкова разтапящ
сърцата…) отговор - в смисъл, че трябва да се изчака още две седмици, докато
процесът по набиране на кандидати за въпросната позиция приключи напълно и те
окончателно се спрат (евентуално…) на моята, иначе безупречна кандидатура.
Дрън-дрън, Донке ле, дрън байовата – майната ви лелина, право във устата! В
същото време, това разточване в подбора на идеалния вариант ми даде нов тласък
и подем, използвайки всички останали алтернативи до последен дъх с надеждата,
че до времето, в което ще трябва да изрека пред олтара своето отчаяно “ДА”, ще
се е явил някой друг, чието предложение би било по-приемливо и по-изгодно за
мен от финансова гледна точка. За това сега продължавам с пълна сила да
изпращам нови молби за работа, защото до настоящия момент никой нищо не ми е
нито предлагал, нито пък обещавал. През тези две седмици съвсем нормално би
било да се яви някой друг за моето, уж “запазено” място и така тази позиция
(която е и единствена за сега...) да ми се изплъзне изпод носа, както много
други подобни. На този етап съм свил знамената, не шумя излишно около себе си и
не размятквам много-много шпагите из въздуха. Атакувам всяка една възможна
позиция, която се появи в мрежата, а каквото има да става на края, то ще си
стане точно както Господ вече го е предопределил. За това с въпроса за моята
прословута и нещастна работа приключвам да ви занимавам – смятам, че бях повече
от изчерпателен и обективен.
В четвъртък вечерта
Уоли и Нолин ни бяха на гости. Те са добре и се занимават с техните лични
проблеми и грижи. Онзи ден най-после им завърших входната врата, която ние с
Уоли сменихме преди близо цяла година. Тя е подобна на тази у нас, дървена,
солидна и здрава - имаше нужда само от някакъв завършек. Взех пърлачката и
обгорих орнаментите по подобие на нашата врата, полъснах ги после малко със
шкурката и ударих една ръка от онази вълшебна течност, която не изсъхва с дни и
седмици, но пък много хубаво защитава и предпазва дървото от влага, гниене и
т.н. Тези дни ще я намажа с някакво масло за последно и това ще ѝ бъде обработката. Умишлено
няма да слагам лак, както татко направи на нашата врата, защото у нас тя е на
скрито, сухо и слънцето не я пече. Докато тяхната е изложена на атмосферните
влияния, които са доста сурови понякога. Макар че полярните студове, снегове и
ледове не са част от метеорологичните условия по нашите географски ширини,
дъждът и безмилостното слънце са достатъчни фактори за бързото увреждане на
всякакви лакови и други покрития. А така намазана с масло, вратата може да се
опреснява от време на време и винаги ще си изглежда като нова. Докато ако е
покрита с лак, той след време изгаря, започва да се лющи и бели - за да се
нанесе някакво друго покритие, ще трябва пак да стържа цялата врата, подобно на
нашата. Нямам нито толкова време, нито пък ентусиазъм вече за подобни ремонти и
реконструкции.
В събота, както е по
задължителната програма - сутринта започна със свирене, после дойде учителката
и имахме урок, после пък Ванеса си изрепетира песните, докато ѝ бяха пресни в главата и
следобеда бяхме на свободни занимания. Привечер отидохме в Бризбън у нашите
нови приятели, които наскоро се нанесоха в нова къща и тържеството беше по този
повод. Там бяха Миленчови, Краси и Светла и много дечурлига. Приятелите ни имат
три, прибавиха се и нашите, но дребните също не са фактор за подценяване.
Обърнаха къщата надолу с главата, особено момчетиите. Девойките се кротнаха
нещо и се заиграха - ноктите си лакираха, косите си сплитаха и т.н. Обаче
вагабонтите побесняха, та на края се наложи активизиране на индивидуалната насилствена
изолация в отделни килии (стаи…) и прилагането на други превантивно-наказателни
мерки от методиката на Макаренко. Ние иначе си изкарахме много весело – на края
тръгнахме последни, както обикновено се случва на подобни пиянски форуми.
В неделя пак имахме
разни похождения и разнообразни занимавки; също както редица домакински и чисто
домашни дейности. Ванеса беше на репетиции в училището, след което пък ходи на
рожден ден у своя приятелка от класа. Вечерта я взехме и от там отидохме на един
парк близо до нас – току на брега на морето. Ваня и Бранко ни се бяха обадили,
че ще ходят там, та да сме отидели и ние да се видим. Маргото беше с тях и
нашите комшии - Тони и Поли. Ние също се присъединихме към общата софра -
изпихме по някоя и друга бира, а с окончателното ни прибиране в къщи
приключихме и с почивните дни.
Тази седмица започна
с нови молби за работа – първо с изпращането им, а след това с надеждите и
трепетното очакване, че някой агентин ще се обади (нещо като да чакаш печалба
от Тото-то или, което е още по-лошо – от Държавната лотария, защото за нея
човек подхранва празните си надежди цял месец, а не само една седмица, както е
при Тотализатора например). До този момент (11:00) нямам никакви резултати -
след малко излизам да шетам по двора; следобед ще готвя сарми с кисело зеле и
въобще съм доста зает. Тези дни, най-вероятно към края на седмицата, пак ще
обобщя по-важните моменти от нашата житейска епопея. А до тогава остава да
бъдем търпеливи и спокойно да изчакваме предстоящите събития...
29.08.2009 - Малко необичайно е това мое поредно включване в ранната съботна утрин,
но пък през седмицата не остана време за подобни прояви и начинания. Бях доста
зает, с други думи - за последно мисля, че писах във вторник. А в сряда вече
мобилизацията беше пълна и дейността ми започна със завършването и на нашата
собствена входна врата. Бяха останали само едни метални ъгълчета за орнаменти,
които смятах да приловя към дъските с винтове. Добре ама откакто сте си
тръгнали (вече цяла година, че и половина отгоре), въпросните планки се
въргаляха по тезгяха в работилницата, потънали в прах и стърготини. Всъщност,
от къде започна всичко? - предния ден проведох една друга, изоставена с месеци
операция; най-после боядисах праговете в нашата стая. След като наредих
дюшемето по пода, наложи се да монтирам едни допълнителни ъглови прагчета, за
да залича неравните краища на последните дъски откъм стените. И от тогава
(много близко до годината вече, като времеви диапазон...), все не оставаше
време да ги боядисам с цвета на съществуващите прагове в стаята. Бяха останали
няколко парчета в хола, които трябваше да са кафяви; в нашата спалня - сини, в
тая на Ванеса са сиви, а в стаята за гости пък да са розови, за да се слеят със
съществуващите цветове на дограмата. Аз първо намазах кафявите, че с тях ми
беше най-лесно. После обаче спалнята трябваше да я размествам напълно, за да
стигна отзад зад нощните шкафчета и леглото. Въобще - бомба беше паднала пак у
нас; не атомна, ами направо водородна – сякаш от Северна Корея ни я бяха
пратили с вързоп. До вечерта успях да оплескам два пъти всичко и след като
Даниела се прибра от работа, докато си почиваше, на свой ред пък тя започна да
подрежда разхвърляната от мен покъщнина. През това време аз, както бях се
наклепал вече с бои, рекох да отида да намажа с масло и вратата на Уоли - за
последно вече. Там стана на дума, да му поискам онази негова електрическа
отвертка, защото на моята ѝ изгоряха батериите и сега стои само за украшение в работилницата. Исках на
другия ден да навъртя и тези винтове с декорациите по нашата врата. Тя е от
много здраво дърво и ако трябваше да ги навивам на ръка, сигурно щях да се
откажа, защото за 50 шурупа щеше да ми се развинти китката и нямаше да мога да
си вдигам чашата с нея (а пък чекиите – отделно). За това поисках от Уоли
неговата електрическа машинка, че уж да стане по-бързо. На пресекулки, до обяд
успях да се справя и с тази дейност - отбелязах в тефтера, че работата е
свършена напълно и ударих две ледени бири за награда. Както бях вече загрял, реших
да довърша и дъските в коридора. Още от миналогодишния Октомври, когато правих
цялата къща, останаха няколко парчета, които да се наредят по пода във
вградения гардероб. Обаче хá днес, хá утре - така се изтърколи годината
кажи-речи, но него ден бях решил вече всичко да се изкара до край. А и машината
(циркуляр), която бях взел от Бранко за рязането на дъските, отдавна ми пречеше
доволно много в работилницата - цяла година газих талаш и стъпвах по разни
изрезки, които спокойно си лежаха на земята; ако ми се наложеше да свърша нещо
там, просто ходех по тях - толкова много бях свикнал вече с боклуците, че те не
ми правеха и впечатление дори. Но нали побеснях въпросния ден, та реших всичко
да се свърши на мига и да се ликвидира веднъж завинаги с този кошмарен спомен.
Така до вечерта мероприятието беше проведено, работилницата почистена поне на
грубо от повечето талаш и стърготини, а всички изрезки вече са приготвени за
подпалки на камината - тази омразна дейност приключи с небивал успех. Сега
остават и за там да се изрежат няколко прагчета и вече всичко да се боядиса
окончателно – а това е само зеления цвят, с който ще се разправям другата
седмица (няколко парченца в коридора и хола - работа за един ден, като се има
предвид, че аз прекъсвам от време на време: сядам на компютъра, пращам молби за
работа, нещо друго свършвам и така не се отегчавам от еднообразната дейност,
която е в състояние да ме влуди).
Вчера беше петък и
като такъв се яви почивен ден за цялата нашенска околия. Провеждаше се местния
селски панаир, обаче междувременно Даниела я повикаха да работи, а аз останах с
Ванеса в къщи. Денят беше много слънчев и горещ, та се бяхме нагласили да ходим
някъде с нея, след като разбира се минат задължителните ритуали по свирене,
подготовка на домашни и т.н. За закуска правихме палачинки, после всеки от нас
се позанима с индивидуалните си дейности и до това време вече стана обед. Между
другото, тези дни е необичайно горещо за сезона, въпреки че тук все още върлува
зимата - пролетта идва чак на 01 Септември, което пък е след два дни. Измерени
били рекордно високи температури над 30°C-31°C, които са влезли в историята на
метеорологията, тъй като от 100 години насам не е имало такива жеги (и аз даже
на помня). Ако това беше в България, хайде иди-дойди; че то още си му е време
за море там. Обаче за Австралия това е едно доста уникално и рядко срещано
явление. От интензивното затопляне на времето и активизиране на слънцето,
доматите ми се наливат и пълнят, сякаш някой ги надува като детски балон - като
гледам какви кичури са се отрупали по стеблата, направо си викам, че не можем
ги изяде всичките, ако рекат да се народят по едно и също време. Отделно дето в
тенекията от сирене имам още няколко корена - бях я изхвърлил в кофата за
боклук, ама после се сетих, че в България хората отглеждаха домати по балконите
си точно в такива тенекии, че ходих да я извадя. Бях я и понамачкал доста
старателно, за да заема по-малко място – с чука обаче я изправих, изрязах ѝ отгоре капака с абразива,
пречуках острите ръбове да не дерат, напълних я с пръст и конска тор и сега
само чакам с чувалите отдолу; нека да почне един път реколтата, пък тогаз ще му
мислим как ще събираме урожая.
Отклоних се малко в
моите доматени мечти – прощавайте, ама всеки има право да си помечтае малко,
нали така. Продължавам - Краси и Светла купиха друга къща за инвестиция,
подобно на нашата. Та той вчера ми се обади да отида с ремаркето, че да му
помогна да извлечем едни боклуци до бунището - малко клони, вършина, едни стари
матраци и т.н. Там Ванеса се заигра с техния Даниелчо, а ние с него успяхме да
свършим и работата. Като се прибрахме, взехме колелетата и отидохме на обиколка
из квартала. После пак посвирихме, вечеряхме и легнахме.
В момента чакаме да
дойде учителката за урока в 09:00; Ванеса стана и пише нещо по Теория на
Музиката, а Даниела все още спи най-блажено и необезпокоявано. За разлика от
вчера, днес е мрачно и облачно, както ми се вижда през прозореца. Дано да
завали, че да ми напои насажденията - аз уж ги поръсвам и от чешмата, ама нали
водата е скъпа вече, та не смея много да се размятквам с маркуча. Че на лозето
кой ги поливаше през седмицата, а пък само какви домати имаше, като си спомня?
– цялата реколта беше добра и богата, защото земята ни е хубава, българска и
плодородна! Докато тук се мъчим с пръдня боя да правим – а то не става. Насели
сме всичко връз купища от боклуци, съставени от строителни отпадъци и тук-таме
малко бедна пръст и пясък. Няма я оная мазна и лепкава кал, която сме газили в
Татковината – Австралийската почва е бедна; садé лунен прах и вулканични
камъни…
Онази вечер, след
всичките ми дейности през деня, ходих и на преглед за очите. Медицинската ни
застраховка, всяка година включва и по два чифта безплатни очила по $179
парчето. Това са едни от най-евтините разбира се, за ширпотребата на
простолюдието – щото има и рамки, които струват стотици; за лупите се плаща
башка. Моите очи се оказаха в отлично състояние, с общото отслабване на
зрението, което предполагам идва с “помъдряването” и белите коси... Взех и
рецептата за всеки случай - може да ви я изпратя за сравнение с предишната,
понеже аз от статистика нямам нужда. Сегашните очила, които правихме в България
и които слагам сегиз-тогиз за личностен престиж и телесна тежест, за сега са
добре – те са ми нужни само при четене на по-ситен текст и за работа на компютъра
(ползвам ги предимно у нас, когато се зверя в лаптопа, че последният е твърде
дребен - иначе на работа нямам нужда все още от тях...). Поръчах обаче единият
чифт очила да ги направят с някакви особени по вид стъкла, които били
предназначени специално за работа на компютър – лупите им нямат излишни
светлинни отражения и уж били по-хубави от обикновените. Е, за тази своя
неразумна прищявка понадих още $36 от собствения си джоб, но пък иначе стрували
$60; застраховката покрива разликата - добри хора са те, ама и ние малко ли
пари им нариваме всеки месец в сметките...
Довечера ще ходим на
българско тържество - децата от килийното училище ще изнасят музикално-поетична
програма, танцуваческата трупа ще изиграе няколко танца, а певческата група -
естествено ще пее песни и ще ръси сред тълпата народното си творчество. После
ще има задължителните “закуски”, студени мезета и още по-студени бири, раздумка
между приятели и много смях. Ние ще вземем Мария, а после ще се върнем да спим
у тях, защото на другия ден пък целокупно сме на гости у Миленчови - ще
честваме рождения ден на неговата Маргаритка; тя трябва да навършва вече 21 -
нали е и доста по-младичка от него, завалийката...
Общо взето това е
всичко относно миналите и предстоящите събития. Ще видим какво ще ни поднесе
следващата седмица, а и новият месец, разбира се. Веднъж да свърша всичко в
къщи (праговете като цяло имам предвид...), ще се местя на двора. И там имам
малко довършителна дейност, която пък я влача с години вече...
Все забравям да
спомена, че онази вечер, когато ходихме да освещаваме (и да осерем…) новата
къща на нашите приятели, подаръкът им беше поднесен съвместно с няколко мои
стиха от личното ми творчество, които аз измислих специално за случая.
Използвам това писмо да си ги запиша - хем да не ги забравя, а пък и вие да
прочетете какво съм сътворил с ръждивите си мозъчни клетки, за да не оставате с
не до там погрешното впечатление, че създавам само глупости и простотии. Сега
вече наистина съжалявам, че навремето изхвърлих всички свои писания и
стихосбирки, които толкова сърцераздирателно съчинявах по време на лекции в
името на тази или онази по-красива особа в залата, докато те (особите, де...),
най-старателно си пишеха в тетрадките и слушаха какво се приказва от катедрата,
докато аз в същото време блеех подир тях и късите им полички, посвещавайки стихове
и раздавайки сърцето си. После с дни преписвах лекции, но такива бяха
обстоятелствата – аз се влюбвах лесно, дълбоко и изпепеляващо, а пак те (отново
особите визирам…) не ме ебаваха за слива (е, не чак всички, но пък не и тези,
чието внимание аз най-силно се опитвах да съблазня и прелъстя)...
“Да звънкат чаши от кристал,
и нека виното безспир се лее;
в домът ви светъл, засиял,
доброто Господ само да посее!
Гости скъпи вие посрещнете,
че и те са като Божий дар -
в приятелството наше връзката споете,
както огъня, водата са във всяка жива твар!
И нека този дом честит е с вас,
изпълнен вечно с весела гълчава -
днес, и утре, както и във всеки час,
Бог под стряхата му само радост да създава!...
02.09.2009 - От вчера в Австралия официално започна сезонът на пролетта. Обаче пък
ние съвсем неофициално, вадим юрганите и козяците от скриновете, навличаме
калцуните и абите, защото от онзиденшните жеги няма и помен даже. Краят на
Август влезе в историята с най-високите си средни температури (над 30°C-31°C),
обаче за сметка на това пък пролетта настъпва нещо доста хладно и
непривлекателно. Макар че навън времето е слънчево, сутрин и вечер си е направо
студено. Дори в момента, докато изписвам своите настоящи и малко мрачни редове,
връз гърба съм си наметнал една жилетчица, крачката също си обух в чорапки и
пак не мога да кажа, че ми е чак толкова топло и комфортно. Онзи ден преваля
малко (добре поне, че не беше сняг...), та може би именно този късен летен дъжд
обърна въздуха и поохлади малко нажежената обстановка.
Аз тези дни не съм
писал, защото бях доста зает с домашни служби и задачи. Но за да стигна до
края, сега трябва да започна съвсем от началото – а именно моментът, в който
приключих с експозето си миналата седмица. По мои бегли спомени това беше
някъде в четвъртък – всъщност, не: било е в събота сутринта. Хубаво е да знам
точно до къде съм стигнал с преразказа си, за да не се повтарям с информацията,
което от своя страна би отегчило любезния читател. След урока по музика на
Ванеса, Даниела излезе по магазините, а аз се залових с разни дейности от общ
характер. Малкото остана да свири усилено, защото се очертаваше да няма
репетиции за два поредни дни. Като свършихме с музиката, взехме колелетата и
направихме още една кратка екскурзия по уличките на квартала. Прибрахме се
тъкмо навреме, защото от там насетне започна приготовлението за вечерното
тържество на Българското землячество в Бризбън. Ние отидохме да вземем Мария от
тях, че и тя искаше да присъства на сбирката, а Краси си остана в къщи - той по
такива обществени социални празненства не ходи. Минахме, та забрахме още една
наша обща позната от тях и така всички отидохме в клубът, който беше нарочен за
провеждане на вечеринката. Имаше барем над 100-120 души нашенци -
представлението включваше народни танци, стихотворения и музикални изпълнения.
После се видяхме с хората помежду си, ударихме по няколко бири на крак и по
обратния ред се прибрахме у Краси и Мария. Ванеса вече я бяхме дали да спи у
наши приятели, които я взеха още от клуба. Те имат момиченце и много хубаво си
играят двете, а пък с братчето ще свирят на Коледното ни събиране. За тогава
подготвяме един валс - да видим дали ще могат да го изсвирят заедно; той ще свири
солото на цигулка, а Неси ще му акомпанира с пианото. На другия ден всички
щяхме да се срещнем на верандата у Миленчови, където пък бяхме канени за
рождения ден на Маргаритка.
Като се прибрахме,
Краси вече беше нарязал доматите и извадил водката, та пак седнахме на софра –
нищо, че беше вече 23:00. С него си бърборихме за наши работи чак до 03:00
сутринта, когато легнахме. Сабале рано-рано станахме, защото всички заедно
ходихме на черква. Постояхме малко, взехме нафора, запалихме по някоя свещ и
отидохме по разходки. До моабета у Миленчови имаше доста време, та първо се
пошляхме малко из магазините и така утрепахме няколко часа.
Градинското
увеселение започна още от ранния следобед. Както винаги и в подобни случаи,
такива тържества завършват с песни и танци, главно от регионите по
месторождение на участниците. Веселбата приключи по тъмно и след едночасово
пътуване към дома, в 21:30 вече си бяхме легнали и почти заспали всички.
В понеделник вече
всичко беше забравено и ускорението на живота ни подбра в безумната си
надпревара за надмощие. Първо училище, закуски, разправии, подканвания,
подвиквания, съвети, напътствия и т.н. (някой плесник по задника или зад
вратлето също не е изолирано явление и обикновено става част от подготовката за
предстоящия през деня учебен процес). После започват заниманията из къщи. В
събота, докато траеха упражненията и другите халосии, аз сковах и последните
дъсчици на праговете. Бяха ми останали само едни, за които се изискваше двама
души - един да пробива дупки в бетона, другият да държи прахосмукачката
наблизо, за да не се вдига много прахоляка наоколо. Това го свършихме с Даниела
- сега вече и тя има дял в направата на пода (отделно от съветите, устните
забележки и наставленията, които не спря да бълва месеци наред...); този път
обаче само ми крепи маркуча, докато аз пробивах въпросните отвори за шибаните
дюбели. Вечерта накладох един огън и си опекохме по някоя и друга мръвка,
колкото да облажим червото и да не умрем от глад.
Вчера вече, след
като всичко останало беше готово и след като изпратих всички възможни
дразнители, кой на училище, кой на работа - извадих четката и боята, с което
дадох начало на моята зографска работа. За целта бях взел една тънка четчица от
комплекта на Ванеса, с която тя си рисува пейзажите и картинките, но пък за
праговете ми беше баш добра. Само че процесът беше толкова бавен и мъчителен,
че по някое време в коридора щях да заспя - нали там е по-мрачно, отколкото по
стаите... За два часа успях да извъртя всичко една ръка. От праговете се
преместих на компютъра, за да търся истинска работа, платена (а не по цял ден
да блъскам из дома за две ракии вечерта, купа шопска салата и евентуалната
консумация на брака, в случай че не заспя още на масата). Отново успях да
изпратя няколко молби, въпреки че пък и не всички позиции, за които аз
кандидатствам на общо основание са чак толкова подходящи за мен - но все пак,
човек никога не знае от къде ще му изскочи късмета. Аз пращам резюмето си наред
по всички възможни обяви, които са горе-долу по моята специалност, а пък
отсреща да преценяват сами - ставам ли, не ставам ли за тази работа. Следобеда
пак се потопих – всъщност, приземих се към пода с четката. Влачих се по дъските
като ранен тюлен и много хубаво обрах пепелта и фъндъците по кьошетата – по
този начин свърших две работи наведнъж, включително и забърсването на пода с
дрехите, с които бях облечен. Тъкмо приключих с бояджилъка и хуните си дойдоха.
Понякога и двете се надпреварват коя колко повече думи за единица време ще
изприказва, а аз тутакси побеснявам от шумотевицата им и съобразително излизам,
за да не ги лежа подир из местните затвори... Взех си колелото и хайде на
екскурзия из района. После се прибрах и се залових да правя рамката на една
картина. Българската Асоциация има постоянна експозиция по време на съвместни
сбирки и тържества, където всеки кой каквото има из тях е дарил – нещо като мил
спомен от България; кой книга, списание, някой черпак, черно-бели или цветни
снимки, пощенски картички, картини - каквото и да е било, напомнящо за Родината
и свързано с родния край. Та и аз, нали съм силен комитетски човек, верен ятак
и най-активен съратник на апостолите и воеводите, реших да подаря тази картина,
която лично ще изработя (единствено без да съм я изографисал собственоръчно,
защото в тази област съм пълен бездарник – по силата и смисъла на двете думи:
хем съм пълен на размер, хем пък съм и голям бездарник в рисуването). На
практика това е една прекрасна снимка от Етъра, която изрязах от стар календар
и която много добре намери мястото си в една от моите стари рамки, дето се
въргалят из бараката не знам от кои години още. Снощи се позанимах и с това
ръкоделие - дано намери своето достойно кътче сред останалите експонати на
изложбата. Аз имам и други подобни етнически и етнографски трофеи, обаче
всичките се пазят най-старателно в моя личен музей и параклис - а пък от там ще
се вадят единствено и само, когато и мен ме извадят напред с краката; в
механата каквото влезе, остава си там во век и веков - АМИН!...
Иначе картинката
стана много сполучлива и хубава - даже съм намислил, в случай че тази
инициатива се разрасне в по-широки граници, да даря и репродукциите от онзи
календар, който вие донесохте. Спомням си, че това беше армаган от чичо Тошко и
леля Мими (Бог да ги прости вече и двамата…), и макар за мен последният да има
изключителна морална и сантиментална стойност, на практика ние просто нямаме
къде да ги слагаме тези картини. Аз ще закупя нарочни 12 еднакви рамки, в които
ще ги сложа и този жест ще ми послужи вместо членски внос или някаква форма на
дарение към Асоциацията. А съм сигурен, че макар и само репродукции от
най-обикновен календар, тези картини биха имали своята ценна стойност,
независимо че се явяват като една елементарна декорация в този, иначе толкова
патриотичен и благороден почин.
С това вчерашната ми
дейност по изкуствата приключи. Днес отварям врати към нови дейности - вече
наближава 10:00 и е време да се залавям за нещо по-сериозно. То не, че считам
досегашната ми сказка за несериозна и маловажна - напротив, но все пак трябва
нещо по-съществено и значимо да свърша днес, за да заслужа салатата довечера.
След малко ще отида до една работилница, където правят най-различни светлинни
реклами. Там използват всякакви видове пластмаса и плексиглас, като се надявам
да изнамерят някоя изрезка или парче с размери около метър на метър, от което
аз пък да си скроя точно, каквото ми трябва за външната порта. Много листа
започнаха да влизат из коридора и със шефа взехме решение най-после да го
затворим. Та, сега това ще е най-главната ми задача, наред с всички останали
по-малки.
Ще гледам до края на
седмицата отново да дам отчет кое, как и защо се е случило. След малко пак ще
погледна обявите за работа - ще изпратя някоя и друга молба и излизам по моите
направления. Ох, толкова е хубаво човек да си е свободен - по цял ден и по цяла
нощ!...
08.09.2009 - Доволно много закъснях вече - с поредното си включване, както и със
самия днешен ден, който започна с купуването на нов акумулатор за колата. Той
отдавна ми правеше своите настойчиви напомняния, обаче аз все отклонявах
“поканите” му по обясними финансови причини. Добре ама тази сутрин, след като
последният не рачи да превърти мотора, стана ясно, че ще се подменя вече. За
щастие съседът се моткаше нещо отвън, та ми даде ток от неговата кола – поне да
закарам Ванеса на училището. Тя закъсня съвсем малко за първия час, а аз от там
се емнах да обикалям района за евтина покупка. На няколко места намерих моя
модел, но все искаха по $125 - докато на първото, в което попитах беше само
$95. Върнах се обратно там и тъй като цената включваше и поставянето на акумулатора,
аз изобщо не се възпротивих да ми го монтират момчетата в сервиза. Разбира се,
като привърша с писателската дейност, ще отида отвън да го доизкусуря, защото
онези некадърници само разхлабиха клемите и подмениха стария акумулатор с
новия. Ама това да ги почистят от корозията, да ги понамажат малко с гресчица,
да изпипат нещата фино и табиетлийски - това го няма в ценоразписа и не влиза в
задълженията на механика. Аман от букчии на всяка крачка! Аз ще им довършвам
работата, а в същото време за мен самият работа няма - защото не съм достатъчно
“добър” (букчия като тях...) може би... Така си пропилях почти цялата сутрин -
успях само да проверя бараката за наличността едни бои, с които мисля да мажа
плочките по двора, че нещо много взеха да ми бият на вехто вече. След което се
прибирам и започвам домакинската дейност.
Аз всъщност започнах
разказа си малко отзад напред, но пък ето какво се случи от момента, в който за
последно писах миналата седмица, та до сега. Както бях споменал, намеренията да
затворим по-плътно коридора с изпушване на съществуващата врата взеха приоритет
и в четвъртък вече бях при едни хора, които работят с плексиглас, режат и кроят
по размери на клиента. Отидох с листчето, дадох им мерките (960/935 мм) и само
срещу $70, онези ми отрязаха парчето мигновено. Още там то дойде с 5 мм
по-голямо, та се наложи да го режат пак, докато бях при тях. Платих и се
прибрах в къщи, за да установя с горчивина, че много плътно съм мерил с
ролетката и от едната страна не стига, че няма никаква хлабина, ами не може и
да влезе даже в рамката. Хайде, вземам нова мярка с молива и тичам обратно в
магазина, с молба да ми рязнат още една тънка ивица материал. Този път вече
успях да наместя парчето в леговището си, с известното му припиляване от единия
край, защото на всичкото отгоре вратата също не е с идеално правилни форми и
има няколко милиметра разлика в диагоналите си. След като окончателно го
наместих, сега пък започнах да мисля как да прикрепям тоз грамаден лист към
рамката. Сложих го откъм вътрешната страна на портата, уж да се виждат
орнаментите на кованото желязо откъм външната страна. От там насетне започнаха
екскурзиите ми до железарския магазин - колко пъти ходих до там и се връщах у
нас само касиерките вече помнят, защото всеки път когато минавах да им плащам,
та ми викат: “О, пак ли си ти?”... За целта взех едни летвички, които трябваше
да скроя по мярка и с тях да закрепя прозореца. Дейността продължи и на другия
ден, когато всичко уж беше готово за монтаж – в последния момент обаче гледам,
че железата тук-таме ръжда взели да хващат, та първо ги минах една ръка с
черната боя за опресняване. Самата дървена рамка също беше поизгоряла от
слънцето и изсветляла, че я пърлих с горелката наново; подир пък я мазах с
масло, че какво ли още не беше. Понеже паралелно с това се занимавам и с други
дейности, та нищо не се свършва до заветния си край. Хвана едно, пусна друго
(като някой лунатик) - няма плановост, няма синхрон в действията, няма и
съответният икономически прогрес (досущ, както беше при социализма). До настъпване
на петъчната вечер материалите бяха окончателно подготвени, скроени, пробити,
обгорени и намазани с бои и масла.
В събота бяхме
канени на следобедно гости у едни наши приятели в Бризбън. Мария и Краси също
щяха да са заедно с нас, защото с тези хора сме в една обща компания. За
трудова дейност нямаше много време; урокът на Ванеса мина и ние веднага
започнахме приготовленията си за следобедното тържество. Малката свири до
момента преди да излезем, защото вечерта нямаше да има репетиции. Аз се въртях
като див звяр в клетка и на края нищо не свърших, освен да си нагледам
насажденията, да ги полея и да поприбера едно-друго – до това време стана време
за тръгване. Шибаният ми домат, към който отделих толкова много грижи, похабих
сума тор и вода подире му, всъщност се оказа, че не е от онези едрите сортове,
ами от дребните - дето растат и дават по много плод, само че доматчетата им са
по-ситни и от орехите даже. Поради тези си особености, самият сорт се казва
“черешов” (а според мен би трябвало да му викат “гроздов”, защото плодовете му
са големи колкото стафиди). Щото те колкото орехи да са пак бива, ама има някои
дето са като боровинки и освен за миш-маш и доматен сок, за друго нищо не
стават. Ние такива домати не купуваме изобщо и как се е пръкнал специално този
саморасляк не ми е много понятно, но пък сега, след като сме го отгледали до
това положение, ще продължаваме да го крепим, че да видим с колко реколта ще ни
се отплати на края. В същото време отглеждам още няколко корена в една тенекия
от сирене – новите растения постоянно избиват и започват бесния си растеж. В
онова корито, където са засети асмите, аз постоянно заравям всякакъв вид
хранителни отпадъци - главно обелки и остатъци от плодове и зеленчуци. Покарали
са ми едни чушки и въпросните домати, но наред с тях очаквам тиквички,
краставици, марули, дини, праскови, маслини, череши, лук, портокали и всякакви
други продукти, включително и картофи. Черупките от яйцата също ровя там, но
пък те защо не покълват - чудя се направо... Къде ще го вадим и съхраняваме
всичкото това чудо, ако рече да се наплодят тези мои растения? - не ми е ясно.
Дано да не покарат всичките по едно и също време, за да имаме възможност да
изяждаме периодично поникналото, преди настъпване на следващата вълна от
изобилие. Аз заравям тези отпадъци с цел да се подобри качеството на почвата - един
вид, нещо като естествено наторяване. А в същото време поникват и съответните
зеленчукови култури - значи много плодородна ми е станала земята, така си го
обяснявам аз с моя аграрно ограничен акъл. Тук пред всички вас ще споделя и още
една моя стратегическа тайна от въпросния бизнес, но нека това да не се разчува
много-много настрани, че пред дома ще почнат да се точат върволици от камиони и
тежки прицепи. Значи, в тази наша райска градина, аз най-редовно закопавам и
кокалите от пържолите – ако пък и те се превърнат в прасета, направо ще си ебе
Франко коня; ще залеем арабския свят със свинско месо и сланина…
Тържеството в събота
пак беше много весело и запомнящо се. Междувременно Краси трябваше да ходи
някъде, ама привечер се върна при нас и събеседването започна на нова сметка –
нищо, че отдавна вече беше мръкнало. Едва чак в 23:00 си тръгнахме от тези хора
– на път оставихме Мария и Краси у тях, а ние продължихме към нас.
Следващият ден (неделя)
също беше планиран за развлечения и удоволствия. Бяхме канени на гости за
рождения ден на едно детенце на наши близки приятели. Мероприятието беше
насрочено за ранния следобед, непосредствено след приключване занятията на
българското училище. Тони и Поли минаха през нас да вземат Ванеса, че и тя да
вземе участие в учебния процес, заедно с останалите малки пъпеши и бушони. Не
знам дали съм споменавал до сега, но учителка им е Мира, на Стефчо. Тя вече е
добре и е много щастлива в това си ново амплоа, защото по своето звание жената и
преди е била учителка по някакъв предмет - много си обича професията, строга е,
взискателна и си върши работата превъзходно. Децата много я тачат - с огромно
желание и подчертан интерес посещават заниманията; както малките, така и
по-големичките. Ванеса също много иска да ходи на тези часове, обаче тя сега е
плътно заета в училище с репетициите на този мюзикъл, който ще представят през
Октомври. Един път, когато тая тяхна училищна дандания приключи, ще започне да
ходи пък на българско училище. Амчи то си е веселба там - деца много, играят,
пеят, учат буквите, пишат, смятат; а после естествено се полагат игри на воля
през целия следобед; чакащите им родители през това време разстилат софрите в
близкия парк и така неусетно минава деня до вечерта. Рожденият ден също беше
организиран в този парк – аз даже отидох с Тони, че нещо исках да говоря с
Мира, пък и да помогна малко на домакините в подредбата. Даниела в къщи
трябваше да опече една питка/млин - тя дойде направо на поляната, гостите се
бяхме събрали почти. В този форум взехме участие всички от постоянното
присъствие, плюс други хора, които ние сме виждали бегло на предишни сбирки от
подобно естество. Децата се навилняха през деня, ядоха торти на корем, пиха
лимонади и това за тях беше най-веселата част. Ние дъртите също не останахме
по-назад, само че нашите торти бяха под формата на кебапчета, пържоли и
най-различни видове салати, а лимонадите ги заменихме с бира - главно заради
газираното и захарта в тях, че били нещо вредни за здравето. От парка си
тръгнахме чак привечер, като се стъмни - там осветление няма, освен ако не си
носиш газов фенер. Разделихме се, прибрахме циганията, помогнахме на хората да
оставим парка в сравнително приличен вид и се разотидохме. Ванеса беше толкова
мръсна от игри и ровене из пясъка, че направо отиде да се изкъпе в банята -
посвирихме малко и всички си легнахме рано-рано.
Същата неделя беше и
тукашния Ден на таткото, та в парка имаше и доста други посетители по този
повод. Ние с Нени се разбрахме нашия празник да го честваме следващата неделя,
за когато той каза, че щял да дойде и да остане да преспи у нас, понеже на
следващия ден нямало да работят. Ванеса ми поднесе подарък, който тя бе купила
тайно от мен в училището; Даниела също ми подари един одеколон, но основното ни
тържество ще бъде след няколко дни, когато пак ще опека кебапчета и кюфтета -
децата ще са ми на гости и отново ще бъде весело под покрива на скромния ни
дом.
Понеделника беше ден
за довършване на всичко започнато и зарязано от миналата седмица. Вратата вече
е напълно готова, само още ключалката не съм монтирал. Напрегнал съм я да
постои няколко дни изкривена в другата посока, белким се пооправи малко. Иначе
стъклото стана добре - даже снощи, когато изневиделица се изля един проливен
дъжд, вратата беше затворена с онази голямата стяга, която ми е наследство от
Рон. Подложил съм едно трупче в горния ѝ край, а със скобата съм натегнал долния - дано барем малко да се усуче в
обратната посока, че да се изправи съвсем. Сега централният вход на къщата е
временно затворен, а ние влизаме и излизаме през плъзгащата врата откъм
страната на двора. Надявам се, че след като вратата постои така изкривена в
продължение на няколко дни, уж няма да е толкова крива вече. В същото време
вчера обикалях района около нас да търся една тръбичка, която да закопая долу в
бетона, та резето да влиза в нея и така портата да се затваря плътно към
рамката. Ако ни хареса, подобен лист плексиглас ще отрежа и за горната
половина, с който ще я затворим напълно. За сега там е отворено, защото листата
се подвират само отдолу. Когато вали дъжд, също пръска в долния край – при това
положение горе може да остане отворено за проветрение; ще видим впоследствие.
Вчера вече започнах да проучвам и въпроса с боите за отвън - плочките,
бетонната площадка отпред и т.н. Вечерта се изля един чуден дъжд, който добре
напои всички насаждения и растения по двора. Днес пак е топло и слънчево –
хвърляме пуловерите и ватенките. След малко ще проверя Интернета за някоя нова
обява за работни позиции и излизам. Днешният ден вече казах как и с какво
започна - като се посъбере още малко суров клюкарски материал, пак ще драсна
някой ред, за да не изоставате с актуалната информация.
12.09.2009 - Днес е събота, в много ранен час на сутринта. Макар че снощи пак
легнахме по нощите – този път заради филма “Черните ангели”, тая заран скочих
още в 06:30 с пресни сили и узрял копнеж, та рекох първо да попиша малко.
Действително сутрешното ми творчество щеше да се изрази много по-чувствително,
ако бях ударил още една ръка боя върху стената на къщата, която започнах тези
дни и с това да се приключи въпроса. Обаче вчера и онзи ден в нежната ми душа
се насъбраха достатъчни количества мъка и омраза към бояджилъка в генерален
план, та сега чрез писмото искам малко да забравя тази кошмарна дейност, за да
не ми опротивява толкова много. Преди няколко дни, като споменах как се тъкмя
да ликвидирам и този обект, тайничко се надявах, че между другото ще изникне
нещо различно, уж по-важно и така боядисването отново да се отложи за
неопределено време, но не бе късмета ми такъв. Още същия ден подготвих боите,
събрах от кофите разни остатъци от предишните ми бояджийски опити, нагласих
четките, парцалите и на следващия ден офанзивата започна. Предварително бях
оправил и малките градинки в страничната пътека - разчистихме разни храсти и
израстъци, едни кактуси махнахме, плевелите оплевихме с Даниела и така
пътечката просветна малко. Самите места, където са насажденията ще ги оградя с
онези блокчета, от които правих предната ограда. Прецених колко ми трябват,
като ще взема допълнително 40 парчета и за къщата на Нолин и Уоли. Там пък
предната част трябва да се огради с малка оградка (в момента има само един ред,
аз ще вдигна още един), а отзад да се насипе с бели камъни (чакъл и трошляк от
кариерата). Тази колиба също трябва да се поддържа в някакъв приличен вид -
добре че са тези прекрасни хора, които за сега живеят там. Те се грижат за
всичко - градини, поляни, площадки, стъпалца към езерото и т.н. Слава на
Небесата, че са те! - защото ако бяха някои австралийски мундари, мястото да се
беше изровило до сега. Ние сме много доволни и си ги имаме съвсем като наши
приятели и близки роднини. Често се виждаме с тях, ходим си по гости и си
помагаме едни на други. Жалко само, че Рон и Роз завинаги напуснаха този
квартал и много рядко се виждаме или чуваме с тях. Нея вече никак не я бива,
горката - заболяването ѝ,
макар и бавно продължава да се развива прогресивно и сега хептен не може да
ходи самостоятелно. Постоянно се движи в инвалидната количка, ръцете ѝ се схващат, краката и т.н.
А това от своя страна я потиска ужасно много, макар със своя вечно бодър дух
самият Рон да дава вид, че нещата около Роз не са чак толкова зле. Това коварно
заболяване тя си го е имала още преди 17 години, когато за първи път са я
диагностицирали и лекарите са открили наченки на множествената ѝ склероза - учудващото за
всички е как толкова дълго време последната не се е проявила с по-голяма
поразяваща сила. Но пък през последните 1-2 години, явно вече тази злокобна
болест е взела превес и ето сега Роз е прикована завинаги в своята инвалидна
количка. Този факт е много тъжен и жалък, като си спомня само как сме танцували
с нея, как съм я премятал (нали беше лекичка, та ми беше по-лесно...), как
постоянно се събирахме на моабети - или те у нас, или ние у тях. Помагахме си
много, особено те на нас... Мъчно ми е… Отклоних се малко, но това също е част
от нашата съвсем реална действителност – независимо, че понякога е трудна за
възприемане. В моите редове няма да откриете само розови сънища, далечни химери
и купища с пари по пътя, дето само чакат да се наведеш, че да ги сбираш в
шепите си. Аз представям нещата в техния най-суров и чист, кристален вид – били
те хубави или лоши, от тях ухае или пък вони единствено и само истината. Но, да
се върнем сега на моите домашни дейности, с които си попълвам времето за
момента, докато съм без работа.
Понеже първия ден
започнах сравнително късно, едвам успях да извъртя с малката четчица всички
кривини, прозорци и первази. Ама то голяма играчка бе, пипкава работа ви
казвам! - а пък на Даниелчето розите колко клетви и псувни отнесоха, няма да се
впускам в подробности, за да не забранят или спрат книгата ми от издаване,
заради нецензурни думи и изрази в нея. На едното място кактусът боде и драска
до кръвопускане, а аз съм се прострял на плочника - провирам си внимателно
ръката между бодилите и така мажа по стената. На другото място пък – шибаните
рози ми пречат и пак едвам стигам да бръкна с четката зад тях. Абе, беше една
малка война с една единствена жертва – моя милост, изправен срещу многочислен
противник. Следващият ден (вчера - петък трябва да е било вече), беше малко
по-продуктивен. Минах втората ръка на отсичането с четката и следобеда подкарах
с валчето. Там пък започна другата трагедия, с пръскането и оливането навред с
боя. Плочките изобщо не съм ги пазил, защото така или иначе ще ги боядисвам на
края, обаче прозорците ми се явиха сериозен дерт - а то, като по някакво
неписано правило всяка шибана капка боя се разлива баш по джамовете им. И там доста
човекочасове отработих, башка колко псувни до Бога и обратно останаха; на всяка
моя клетва малкото псе на съседите идва с бесен лай да проверява до къде съм
стигнал - като че ли ми съчувства, клетото. В съседната къща се настаниха едни
хора с две кученца, обаче мъжкото е по-любопитно от сестра си и щом се зададе
някой по двора, мъжкарят веднага тича да го посреща и да го разпитва на кучешкия
си език. Научих се и аз да разговарям с него – то, човек като се чалне един
път, така го кара до гроб. Общо взето в клетвени монолози и дружеско
събеседване със съседските кучета премина и вчерашния ден. Прецених, че втората
ръка ще се нанесе най-рано във вторник (а искрено се надявам, баш тогава да
вали и дъжд...), защото днес е урока на Ванеса, после отивам у Янко да му режем
дървото; утре Неничко пристига и ще остане да спи у нас, а в понеделник ще рече
да отидем някъде с него и така тази омразна и ненавистна дейност с бояджилъка
ще се разточи още няколко дни - белким позабравя малко за телесните мъки и
душевни страдания, които ми е нанесла. Че не е само това, ами на края и с черно
трябва да мина улука, електрическото табло и другите орнаменти, защото всичко
се оплеска с бялата боя. Татко хубаво го беше боядисал, ама сега ще се наложи
да го повтарям. Е, то там не е много и ще замижа с очи, но пак си е играчка де
- ръцете ми треперят, очите ми не виждат, краката вече не ме държат; абе аз
комай само на маса се чувствам добре и сегиз-тогиз кога се въргалям в кревата,
мамка му!...
В същото време,
постоянно следя и обявите за работа, като от време на време изпращам по някоя и
друга молба. Обаче отговорите им са доста оскъдни и за сега предимно
отрицателни. В понеделник вече ще пиша на тези хора със скелетата - да ги
попитам имат ли намерения да ме вземат там и кога. Не че с нещо ще променя хода
на процеса, но да ги излая поне - да не ме помислят и за много смотан. Други алтернативни
опции нямам за сега, освен да наблягам на строителните обекти в къщи и поне тях
да приключа успешно. А пък когато напълно свърша с тях и вече нямам абсолютно
нищо за правене, ще си опъна един хамак между два кола и ще си се люлям по цял
ден под сянката; само Даниела ще викам понявга да ме залюлява и разклаща...
Айде-е-е, аз пак се замечтах и се отклоних от темата...
След малко ще вдигам
Ванеса да става от сън, за да посвири преди урока. После ще правим музикални
записи - обещал съм ѝ да
я запиша с камерата как свири на цигулката и после на пианото; специален
концерт за баба и дядо. След което пък аз отивам у Янко, че нещо трябва да му
помогна. За довечера нямаме никакви планове - ослушваме се постоянно, дано пък
някой се пресрами, че да ни покани на гости у тях. За утре планът вече е ясен -
аз рано сутринта ще отида на битак с Ванеса, после тя ще свири преди да отиде на
репетиция в училището. До това време и Неничко ще е дошъл, а от там насетне
плановете ще ги правим на място, според обстоятелствата и конкретната
обстановка. В следващото ми експозе, ще бъдат засегнати именно тези моменти, а
до тогава - търпение му е майката...
17.09.2009 - Ето че пак трябва да се пришпорвам и да описвам набързо каква е
ситуацията около нас, за да мога да изпратя малко стока по Валя, която тръгва в
неделя през нощта срещу понеделник. Ще бъда доста делови в изложението си,
защото навън ме чакат купища задачи и дейности, които зарязах уж временно и
само за малко - хем да направя план кое да е първо, по-първо и най-първо, хем
пък да приключа с това писмо и да го изпратя по живо по здраво. Насъбрали са се
и доста дискове - помня последните, ама какво има в началото, вече им загубих
нишката. Изпращам на татко оперите, които беше поръчал. Не са всичките, но
повечето и по-хубавите са включени в списъка. В момента записвам двете на
Моцарт – “Отвличане от Сарая” и “Сватбата на Фигаро”, обаче няма да станат
скоро, защото много бавно върви процеса - тях ще ги получите чак за Коледа,
предполагам. Иначе всичко друго е проверено и свалено - на този български сайт,
от където записвам има още няколко произведения от оперно-класическия жанр, но
понеже не съм имал поръчки за тях, въздържал съм се да ги записвам за сега.
Например “Мадам Бътерфлай”, има няколко изпълнения под диригентството на
Херберт фон Караян, Щраус и т.н. - няколко са и може би впоследствие ще ги
запиша като компенсация за тези, които не успях да издиря. Може би има и други
места, от където да могат да се свалят, ама аз съм все пак с доста ограничени
познания и не знам как да ги търся. А като се хвана с едно, издоявам го до края
- като свърши, тогава ще му мислим.
Бързам днес да
привърша с това писмо, защото сме се разбрали с Янко да му го изпратя на
работата, че той там да го разпечата от двете страни на листа. Моят принтер в
къщи няма тези възможности, отделно дето ми свиди и за мастилото. А така на
“държавни” разноски е по-облекчено някак си... Аз най-вероятно в събота или
неделя ще отида до тях да занеса и остатъка от “подаръците” - ще гледам и едно
шоколадче да мушна, дано не натежат много дисагите. Наред с дисковете, изпращам
на майка една малка пластмасова чинийка, сувенирна - за бисквитки, дребни
бонбонки или за каквото там реши да я ползва. Като ѝ дойдат бабичките на гости, да им сервира курабетата в
нея - нещо като подносче. Обаче ако не ви върши работа, можете спокойно да го
дадете на някой, който ще му се радва повече. Аз го изнамерих в онзи голям
склад на “Кореком” и съм го платил с валута в брой - 50 цента “кеш”! Обаче като
го видях чисто ново и не можах да го подмина – явно някой му се е нарадвал и го
е запокитил след това. Измих го със сапун и то стана хептен като от магазина - по
ваше усмотрение; просто не можах да издържа и го купих. А бумерангите са с
много автентична стойност, най-вече защото са правени на ръка и подобни копия
не съществуват никъде по света. Един от дядовците във “фабриката” на Даниела,
като се чудил какво да прави, събрал един ден дъсчици и почнал да изработва и
да ръкоделства тези неща. Че ги пуснал и на пазара по 20 цента - всичките
медсестри и доктори си накупили по няколко екземпляра; кой за деца, кой за
внуци. А старецът събрал достатъчно средства и си купил две бири за обяд и така
приключил с този бизнес. За подавка стават - някое хлапе може да се зарадва на
подобен сувенир... Това беше по описание съдържанието на пратката - нищо, ама пък
от сърце поне...
А сега в следващите
редове, с няколко думи ще ви запозная със случките и събитията от миналите 4-5
дни, като се очакват и нови през идните, но за тях ще научите в следващия том
на това безконечно произведение. Връщам се на съботния ден, веднага след полагане
на последните редове в писмото ми. Ванеса вече беше станала и започнала да
свири, учителката дойде в обичайното време, урокът мина горе-долу добре и аз
след него излязох да вървя у Янкови - щях да му помагам в борбата с едно
ненужно дърво в двора у тях. Де с резачката, де с кирката, с лопати и брадви -
взехме му първо страха, а после и душата на тоя пън. Като приключихме с
работата, хапнахме по някой залък, ударихме и по няколко бири за скриване на
потта и тогава именно се разбрахме как ще действаме с предстоящите колети и
пратки. Аз се прибрах, но от следобеда не остана много време за големи и
внушителни дейности по хармана. Доматчетата си нагледах, земицата си
поразрових, торчица малко хвърлих - ей такива, дребни бъзикни, колкото да си
попълня времето до аперитива. Свирихме с Ванеса и тя отиде да си гледа
филмчетата, а ние с Даниела седнахме на софрата. Преди това обаче заснех
няколкоминутен струнен концерт, който Ванеса изнесе в камерната зала пред
видеокамерата. Отдавна ѝ
бях обещал да я запиша с целия си репертоар, от самото начало до започване на
малко по-сложните упражнения и песнички. Като си спомня само как стържеше в
началото и едвам изкарваше някакви откъслечни звуци от тая цигулка - направо те
хваща скомен, а сега гледам, че е добила повече увереност и има доста напредък
от тогава. Тя има голямо желание да се научи да свири - какво му намери
интересно на този инструмент аз не знам, но меракът ѝ е там, а с това идва и самият прогрес. Аз лично не
харесвам особено много цигу-мигу, освен ако не се изпълнява циганска музика. Но
щом е за делото, за изкуството, за музиката - правя жертви и съм готов да
покровителствам всяко едно начинание, стига към него да се подхожда сериозно и
професионално. В училище дали на децата всяко да си избере допълнителен инструмент
и да се научи да свири на него. Наш’та се хвърлила на флейтата, защото ѝ бях казал, че машинките са
подобни и след време ще може да свири и на кларинет, на саксофон и т.н. Обаче
духнала тя вътре - звук не излязъл никакъв и се отказала. Тогава взела
цигулката и като ѝ остъргала струните с лъка,
отвътре изскрибуцало нещо и тя тутакси си рекла, че това ще да е и самото
свирене. Така и този инструмент влезе в нашия дом, а изглежда, че ще го учим и
на по-високо ниво. Ако я видя, че проявява интерес и настойчивост към
упражненията и към изучаването му, може и на учител да я дадем. Освен това
Васко (детето на нашите приятели) също свири на цигулка и така едно от друго у
децата се събуждат интересите. Дано да не са от ден до пладне само... Един ден,
когато Ванеса стане велика световна цигуларка, тези редове ще влязат в нейната
биография - да се види от всички колко случайно е станал изборът и
предпочитанието ѝ към въпросния инструмент...
След соарето, ние с майка ѝ изгледахме един филм по телевизията и с това приключи съботната вечер.
В неделя рано
сутринта ние двамата с Ванеса отидохме на битака. Търсехме най-различни неща,
дори тя си беше направила списък с покупките и поръчките на стоки, които имаше
предвид за купуване. На края обаче събрахме сума други боклуци, но не и тези от
нейния списък, които пак ще останат висящи за следващото ни посещение. Един
човечец продаваше разсад за домати, някакъв прочут и знаменит европейски сорт.
Чаках доста време да ги намали, та взех два корена за лев. Като бонус ми дадоха
и две гнезда с пресен чесън. За $1 само - 4 насаждения! След дълги, мъчителни
преговори и уговорки, купих една много интересна луминесцентна лампа, която
имах намеренията да монтирам в нишата точно над пианото. Обаче в къщи се оказа,
че тя е доста по-дълга от широчината на мястото, където исках да я провися от
тавана. Много ме доядя, защото лампата е нова и щеше чудно да впише като
локална светлина - точно над нотите, защото сега там е малко тъмно. Не знам
какви мероприятия ще провеждам - най-вероятно ще търся друго решение, освен ако
не ми дойде нещо друго на акъла. Ще питам и Уоли за съвет - може двамата да
измислим някакъв компромисен вариант.
Прибрахме се от
битака и аз веднага се заех с моите зеленчукови култури. В една голяма кофа от
боя, която свърши с боядисването на стената на къщата, посадих “европейските”
домати - не съм твърде сигурен от коя точно част на Съюза идват (тук вече
визирам Европейския, а не Съветският…) - няма да се учудя и да са български.
Храстчето е много интересно, доста тъмнозелено на цвят, листата са жилави и
твърди – абе, това ще са същите онези градински домати от Лозенец, които бай ви
Киро Кисьов продаваше в къмпинга с каручката; няма какво да се лъжем и
заблуждаваме! И ако наистина са те, аз ще ви изпратя семена, колкото и
забранена да е една подобна постъпка. Но нека първо да видим нашата собствена
реколта, че тогава чак да мислим за износна търговия по трето направление.
Дайте да задоволим най-напред вътрешния пазар - износът е лесен после.
Чесънчетата си ги посадих измежду лозите, които напоследък започнаха да се
събуждат от зимния си сън и сега пускат листа и филизи във всички посоки.
До това време вече и
Неничко се появи. Беше ходил да кара джипката из разни локви и калища, та
цялата беше изцапана до неузнаваемост - нито цвят, нито марка можеха да се
разпознаят. Хайде, отидохме на една автомивка близо до нас да свлечем калта и
мръсотията. Докато се върнахме, Краси и Мария бяха дошли - те често се
подвизават по нашия край, нали дъщеря им живее тук, та да я наглеждат. Всъщност
тя имаше някакво състезание - бягане, плуване и колоездене, в което участваше
него ден, а те били с нея по този повод. Аз бях омесил кайма за кебапчета, Даниела
опече една тава с картофи, салати, мезета - седнахме на двора и си направихме
всички едно голямо тържество. Нени спа у нас и на другия ден с него ходихме по
разни наши места и разходки. Този път бяхме на плажа - той се мяташе отчаяно по
вълните с една дъска, а аз съсредоточено зяпах по брега циците и гъзовете на
чехкини, полякини и германки, докато търпеливо го чаках да излезе от водата.
Нямахме много време за дълги преходи, защото той по някое време следобеда
трябваше да си тръгва. Обаче както беше изморен след борбата с вълните и
морската стихия, като се напраска обилно с картофи и кебапчета от вечерта,
легна на пода връз килима - уж да гледа от там телевизия, но след няколко
минути вече спеше здрав и непробуден сън. Така тръгването му се отложи за вечерта.
Предишния ден се
обаждахме по телефона и връзката между нас като никога беше ужасна. Такова чудо
не ни се беше случвало, но може би защото ние никога не сме се обаждали в
неделен ден. Предполагам, че баш тогава връзките са по-затормозени, отколкото обикновено
в делнични дни и това да беше причината за лошата комуникация. Но понеже Нени
беше и вечерта у нас, та рекох пак да пробваме и да ви се обадим; този път
значително по-добре и успяхте да се чуете с него поне в някакъв смислен
разговор. На края го изпратихме да си върви и да се подготвя за работа на
другия ден, а ние си продължихме с нашите домашни дейности. Това беше в
понеделник.
Във вторник вече
трябваше да се удари втората ръка боя на външната стена на къщата, след което
оградихме тази дейност с кръгче в несъществуващия протокол - веднага се
преместих на други задачи, с цел да забравя за този кошмар. Боята стигна
буквално до капка, като за последното парче съм обирал кофата със самото валче
- дъното ѝ лъсна като тиган на
месечина и с най-голямо удоволствие я изхвърлих. Добре се сетих, че преди време
бях дал на Нолин една кутия с гъста боя, с която боядисахме и бунгалото
отвътре. Оказа се, че това е моята специална боя за външните стени на къщата,
много скъпа и ако трябваше за две топвания на четката да купувам цяла бака,
която и да остане на края, това щеше да бъде съвсем нерентабилно, предвид
настоящата финансова диария, която ме е обзела от едно известно време насам
(финансово разстройство исках да кажа, за да звучи уж по-благо, но в
действителност моето незавидно положение е съпоставимо само с осирането при
остра форма на дизентерия...). Ходих у Нолин да си взема боята обратно - тя си
беше свършила работата с нея и в кофата все още имаше достатъчно останало
количество, защото на мен сега ще ми трябва за малки корекции тук и там, където
съм оплескал с черно пък. Както сами се досещате, веднага след като приключих с
бялата, започна офанзивата с черната боя. Естествено, тя също беше свършила и
като отидох в железарския магазин, единствените разфасовки бяха по 4 л, а на
мен ми трябваше не повече от кило. Ама като нямат, плащай $63 за голямата бака
и се радвай, че поне имат от същата, а не са я спрели от производство, както се
случваше с боите и химикалите на русенския комбинат “Гаврил Генов”. Татко хубаво
беше минал всичко - улука, водосточната тръба, таблото, но когато валяка върви
с бялата боя, кечето му пръска навред страшно, независимо колко бавно се
търкаля. Заради това почти всичко трябваше да се минава отново с черно, че да
се заличат белите следи. С това занимание уплътних вчерашния си ден. Че като се
ядосах и подкарах с четката наред (нали вече и боя имаше бол...) - намазах
всичко и стана много хубаво. Боядисах и страничната порта - тя беше с едно
кремаво покритие, матирало се и избледняло от слънцето. Само застъргах и
зачистих леко с шкурката и отгоре го оплесках с черното. Две ръце я минах тая
порта, но след малко ще ударя още една, защото отдолу още прозира светлия цвят.
Веднага след това се местя на плочника - започвам с един нож или нещо остро да
минавам по фугите на плочките, да чистя от прорасли плевели, листа и т.н. Ще
взема ситен пясък и засипвам всичко да се заравни, след което удрям две ръце
пак специална боя за бетон. Какъв късмет извадих и с нея онзи ден - като
купувах черната боя, завъртях се да погледна и палета с намалени по една или
друга причина кутии с боя. Де цвят не уйдисал и някой го върнал, де нещо
смачкано и няма търговски вид - появяват се интересни неща, ама човек трябва
постоянно да следи и да слухти. На мен не ми е трябвало и за това не съм се
заглеждал с особен интерес и възхита, но този път окото ми се спря на една бака
10 л точно с такава боя, каквато ми трябваше за плочника. Отвън кутията беше
доволно смазана и изкривена, но пък аз няма да се снимам с нея, я! Е, че не
била керемиден цвят, както беше първоначално по проекта и както го беше одобрил
главния инженер - какво пък от това. На главния архитект като му се види, че
боята чини и че е евтина като основно правило, кой му гледа подписа на
“инджинерот”. А цветът не беше съвсем лош - нещо бежово, тъкмо щеше да се върже
с алуминиевата дограма, която е в подобни светли тонове. И като взех черната
боя, поисках малко да ми мацнат на една хартийка и от тая, да я прекарам през
техническия съвет все пак, да не се наложи “да си разменяме шапките”... То пък,
за голямо мое учудване идеята ми се прие от раз, дори малко безинтересно
протече съвещанието - нямаше дебати, нямаше дискусии, убеждавания, попръжни и
взаимни клетви; толкова скучен диалог не е имало между нас с Даниела, откакто е
започнал тоз шибан проект и по-специално разширението и съответните му
подобрения. Е, като получих официално съгласието и на касиерката, тичам пак в
магазина и тутакси купих боята. На половин цена - от $139 да я вземеш за $68 и
то 10 л; амчи то си е направо подарък това, бре! Че минах и покрай изложението
на повяхващи и умиращи растения и насаждения. От там си намерих една саксийка с
магданоз - посърнал милият и пожълтял, сякаш го е била градушката. Ама го взех,
за да му дам втори шанс в живота - зарових го веднага, пак измежду лозите и на
припек. Гледам го тази сутрин един хубав, весел, като се раззеленил, листата му
се изправили - за чудо и приказ! Само поливай и бери - амчи може ли една къща
без магданоз да остане?! Аз така изскубнах онзи ден един корен, дето се беше
завъдил между плочките встрани до чешмата. Помислих, че е плевел, но като се
измъкна с коренчето и на него дадох втори живот. Гледам, че и той се е хванал,
да видим до кога ще е така. Сигурно като почнат големите жеги и всичко ще изсъхне
и измре, ама поне до тогава да се порадвам малко на зеленчукова градина.
Та така тези дни -
ей с това съм се разправял и занимавал. Не преставам да изпращам молби и за
работа, но за сега с нулев успех. От време на време някой агент ще се излъже да
се обади по телефона, баш когато са ми най-изцапани ръцете с боя, та да се чудя
от къде да го подхвана. Обаче още нямам нищо конкретно налице. От няколко места
се надявам да ме потърсят - аз докато чакам и си правя моите неща; не съм
седнал пред телевизора или с вестника. Върша по няколко неща наведнъж - докато
свалям музика и филми от Интернета, друг диск вече се записва и се превръща в
звук и образ; пращам молба за работа и пиша писмо едновременно. Чорбата е до
мен - значи и ям в момента, а отвън боята съхне на слънцето. Аз докато чакам
едно нещо да стане, правя няколко други междувременно - това дето и Бонапарта
не го е можел чак толкова умело!
Във вторник вечерта
се почерпихме за рождения ден на майка, чухме се и по телефона. Снощи малкото
пък ходи на дискотека от училището, по случай завършването на срока. След
ваканцията от 2 седмици има още един и край на тази година. Ще видим какво ще
става по-нататък. Това е за сега и всичко до тук. Близките си планове вече ви
ги казах, а с далечните и аз самият не съм наясно още. През Ноември Сашкови ще
идват за няколко дни при нас. Чуваме се и се виждаме с всички приятели - това
ни радва и ни разнообразява ежедневието. Чакаме вече и Докторите да се завърнат
от България - с удоволствие ще се съберем с тях щом си дойдат, за да ни
разкажат как са изкарали времето си там. Следващото писмо ще започна
своевременно, най-вероятно пак в понеделник, за да дам възможност да се съберат
случки и събития за описване и обсъждане.
А сега приемете
най-сърдечните ни поздрави, горещи целувки и прегръдки - обичаме ви много и
постоянно мислим за вас.
С обич: Даниела,
Ангел, Нени и Ванеса…
Няма коментари:
Публикуване на коментар