Писмо No 39 (IX-XI.2009) [#1]

Скъпи и обични родители наши - приятели ваши, родни палаши и повсеместни апаши без патрондаши!

23.09.2009 - Няколко дни, след като изпратих предишното си писмо по Янковата Валя, днес подхващам следващото, което обаче се очертава да четете едва за Коледа чак. То и по датата добре личи, че Септември вече си отиде - другата неделя по това време ще сме нагазили кажи-речи в Октомври – ако не до коляно или пък пояс, то поне до кокалчетата само. За настоящия момент на отрязъка от време, аз като по някакво чудо не съм с лопатите и мотиките из къра - от сутринта ни е натиснал един страхотен прашен облак, нещо като пясъчната буря в Хюсеиновия Ирак или братски “съветски” Афганистан, та ни слънце се види навън, ни път личи къде е, нито пък има някакви изгледи за проясняване на обстановката. Снощи по телевизията предадоха извънреден репортаж за този природен феномен, който отначало се бе разразил само в столицата Канбера (или там някъде из околните села и паланки...), но изглежда ветровете довлякоха пепелта и насам, та всичко наоколо си еба майката сякаш е затрупано от сняг - който пък е направен от много фин пясък, почти като пудра против подсичане на бебешки дупета. Това се случва често, когато бурните ветрове подхванат пясъците от пустинята и почнат да ги размотават нагоре-надолу из дивотията. Те там на равното се зареждат с достатъчно голяма енергия, а после като тръгнат да обикалят държавата, та не се знае баш над кое селище ще си изсипят тоновете с пепелак и мръсотия, които влачат подире си. И понеже пясъкът в австралийската пустиня е червен, като че ли тухли и керемиди са стъргани на прах, всичко после потъва под един общ прашен слой, все едно че си стъргал тебешир отгоре, ама много тебешир - цели влакови композиции, не само една кутия като на другарката по география. След този наказателен за целокупното местно население процес, обикновено завалява обилен дъжд, който пък смива всичко и навред става толкова чисто, все едно че нищо не е имало; подобно на облизана от мед сребърна лъжица. За сега обаче се намираме под пелерината на пясъчния облак – а кога ще дойде онзи другия, дъждовният, още и самите синоптици не са много сигурни в това. Те снощи завалийките, докато говореха за прогнозата на времето, един през друг вдигаха рамене като ученички пред черната дъска – на всичките им идваше да кажат, че природата се е разгонила като 40-годишна кучка, ама не смееха да дават такива обяснения в ефир на живо. Така тази природна аномалия ме запъди рано-рано навътре в къщи, защото аз и без друго се налапах с достатъчно много прахоляк, който дишам още от сутринта. Въпреки обстоятелствата, реших да свърша всичко, с което се бях заловил и действително, че с Божията помощ и подкрепа успях. Макар и малко отзад напред (отново…), първо ще спомена с какво се разправях днес, а после вече ще разкажа как и защо се бе стигнало до тук.

Страничната пътека, с която се занимавах в последните дни вече беше станала напълно готова и трябваше да се оградят с блокчета само градинките с насажденията – онази, дългата леха с шибаните рози на Даниела и двете по-малки откъм страната на простора за прането. Именно с това се бъзиках през цялата днешна сутрин - нареждането на целите парчета не отнема кой знае колко много време, обаче скрояването на крайните блокчета, с които да се завършат редовете отнеха повечето от работния ми ден. В крайна сметка всичко стана много добре - досущ като алея в ботаническа градина; и съвсем естествено, тази дейност пък роди друга, допълнителна, с която ще се залавям от утре насетне. Бетонните павета, които купих са уж черни - обаче цветовете им варират по малко от всичките, макар и да си стоят само в черната цветова гама; вероятно в зависимост от това как машината е разбърквала сместа, преди да ги излеят във формите им. И сега на фона на онази изящно боядисана пътека, тези блокове стоят малко като недовършени - полуфабрикат един вид. За да стане всичко както си трябва и да заприлича хептен на алея от средновековен замък, сега ще се наложи да оплескам с черна боя и самите блокчета – поне отгоре и отстрани, само където се вижда. Ето по какъв начин пък ще си попълня и утрешния ден - нека сега обаче да проследим всичко по хронология и събития.

Миналата седмица (четвъртък мисля да беше...) привърших с информацията в предното си писмо и веднага го изпратих на Янко, че да ми го разпечата на работа. От последните редове вече ви е станало ясно как точно купих боята за плочките на пътеката. Понеже тя беше на маслена основа (а не на водна, както повечето бои тук...), трябваше ми терпентин за разреждането ѝ, както за миене на ръце и четки. Отидох пак до магазина, за да купя – преди това попаднах на едни евтини шоколади, че рекох да ви взема две парчета за 5 лева. По-надолу гледам едни евтини календари за догодина - от хубави по-хубави, с разни шарени картинки от австралийската природа. И те бяха по 2 лева - взех само два, ама след това съжалих, защото ако бях изпратил повечко, можехте да се представите някъде с някакво малко подаръче, дошло на майната си чак от края на света. В същото време не смеех да обременявам Валя с излишни грамажи - самите шоколади вече бяха половин кило, башка дисковете, писмото, че сега и календарите прибавих към общата пратка. Не ми беше удобно да нахалствам, въпреки че не беше невъзможно да се пренесе товара - те имали право на 30 кг багаж, а пък в същото време не си бяха стигнали лимита (както например правим ние при подобни пътувания, че сме и винаги с доста над него). Изпратих по нея само два календара - един за вас, а другият за Божкови или го давайте на някой по ваше усмотрение.

Така най-после се прибрах от магазина с покупките за изпращане като армагани и със заветното шише терпентин, именно заради което поначало излязох от нас. Имах вече всичко необходимо и офанзивата трябваше да започва - обратен път нямаше... Грабвам изпървом една шпакла, с която изчистих всички фуги от мъх, разни израстъци, случайно попаднали листа и всякакъв друг боклук, дето се беше събрал между плочите в продължение на години. От шпаклата остана само половината ѝ метална част с дръжката - другото се изхаби, докато търках с нея по камъните; искри хвърчаха даже, като от шмиргел. Доколкото си спомням, когато завърших тази пътечка, аз фугите ѝ не бях запълвал с нищо, защото тогава все още не бях съвсем наясно какъв ще бъде крайния резултат на проекта. А пък веднъж, след като спряхме да газим калта отзад и по-специално Даниела, когато ходи да простира дрехите, та се успокоих и минах на други обекти - този го заградих само с едно половинчато кръгче, а не с цяло предвид предстоящите довършителни операции, които обаче не се знаеше на кой цар на времето щяха да се провеждат. От тогава минаха повече от две години, дали няма и горница даже. Сега обаче всичкото това трябваше да се завърши и да се докара до някакво разумно дередже. Та, значи фугите ги изчистих и пред очите ми зейнаха едни огромни дупки, отвориха се едни аралъци, а пък башка от всичко, дето беше криво – ама от криво, та още по-криво; досущ като лунен пейзаж. Тичам веднага при моите хора, от които купувам пясъците и другите градински материали - да видим с какво да ги запълвам тези хралупи. Те имаха някакви специални илачи, дето като се насипят из фугите на плочките, поръсваш с малко водица отгоре и те се втвърдяват. Цимент съдържат и кварцов пясък - какво да е друго. Обаче бяха скъпи, пущините – за една малка торбичка искат $12, а с моите зейнали пещери, кой знае колко торби щяха да погълнат. Какво нещо е, мама му стара, на един умен и свидлив тарикат да му дойде нещо гениално на ума! Тутакси се сетих, че аз също имам цимент в бараката, който бавно и методично така или иначе се втвърдява от влагата – особено, след като пък не се употребява навреме. Колко наводнения понесе и той, ама гледам, че нищо му няма. Е, някоя и друга бучка я разбивах с чука, но общо взето не се беше повредил много. От моите търгаши купих само един голям чувал от белия кварцов пясък - малко по-късно обаче ми стана ясно, защо аджеба хората не ги пълнят до горе. Онези ми казаха сам да си го насипя – от голямата купчина, с малката лопатка и право в чувала; лесна работа. Ама аз, глупакът - нали съм и един лаком гъз, та тъпках пясъка с връх, нека да има максул. Кога понечих да го вдигам обаче и да си го нося към колата – оп-паа, омекнаха ми ресорите; амчи то не се бута от тежина, бре! А пък другият народ седи отстрани и сеира ми гледа – мама ви рекох дейба противна, сега ще ви покажа аз как се пазарува “на торба”, а не само на кило! Мятам пясъка със сетни сили на гръб и а-ха да се строполя в купчината долу и да стана за резил на обкръжението кибици. Обаче бързичко се вцепених в кръста и се оправих - понесох товара навън към колата като Гергьовско агне – по-точно описанието би му било като “Коледен шопар”, защото чувалът хем беше дебел, хем дето тежи като че пълен с олово, хем пък няма и къде да го уловя, щото го бях натъпкал до последно. Целият масраф по пясъчната ми авантюра отсече някакви си $3 - пъхам чувала в багажника и доволен като презобено добиче се прибрах в къщи.

Веднага почнах да запълвам дупките. Предварително омесих пясъка и цимента в равни количества и с четката бавно, полека - фугите постепенно взеха да се пълнят. Че като допълнителна операция, блъскам и с гумения чук всяка индивидуална плочка, за да се намества сместа чак до долу - където потъне по-дълбоко, прибавям още материал. Голяма игра си играх, та едвам стигнах до първата градинка. Гениалността в идеята ми се състои в това, че влагата отдолу ще грабне цимента от фугите и ще го спече, а с четката и по-рядка боя наливам и замазвам отгоре - така ги запечатвам откъм лицето им пък. А цялото това упражнение беше с една единствена цел: да се спрат изцяло или поне позабавят малко тези проклети треволяци, които прорастват между плочите. Колко ми е била успешна технологията аз не знам, но дори и из книгите не прочетох за такива драстични и крайностни мерки - ще наблюдавам напред във времето, дано съм успял в борбата против вредните плевели и израстъци. Всичкото това го правих на отделни части, защото се опасявах да не би междувременно да завали и водата да ми отмие циментовите смески. Ето защо първо запълвам фугите само до някъде, а после боядисвам горната им част. И така на етапи и на отрязъци, та два дни по 12-часови работни смени само това правих – без колене, без кръст и без гъз останах... Е, разни дребни странични дейности тук не ги включвам, защото с тях се занимавах между другото - докато се изправя малко на крака, та да си почина. По време на тази акция, много насаждения пресадих и разсадих тук-таме из ливадата. Нали напоследък имах предимно бояджийски дейности, та всяка кофа, която се освободи от боята я запълвах с пръст и малко тор, след което в нея засаждам по някой домат. Направо с чували ще има да изнасяме, ако всичките ми растения рекат да раждат... Абе де на шега, де на истина – ама гледам, че доста цвят има по тях; на много места се забелязват и самите доматчета, макар и дребни още като зародиш на човешки ембрион. Ванеса изяде вече няколко домата от първата реколта - сега чакаме следващия урожай, че да заредим и мазата с буркани за зимата.

В събота през деня ударих и първата официална ръка с боя на целия плочник. Че на всичкото отгоре беше гъста и тежка - откачиха ми се ръцете да я размазвам с четката, но така уж трябвало според специалистите. Доста материал глътнаха тези плочи - съмнявах се даже, дали ще ми остане за второто минаване. А пък само как цапа това чудо - няма да ви разправям. Едвам се трие с бензин: ръце, крака, тумбак - всичко по мен бе омазано с боя до неузнаваемост. Преди време оставях зацапаното и разчитах на душа в банята да ме измие от боите - докато са пресни това е лесно, а и защото последните са на водна основа. А с тази блажната видях голям зор – първото ми “изкъпване” се провежда с бензин отвън в работилницата; едва после чак влизам навътре за допълнително третиране със сапун в банята – още се оригвам на петролни продукти, заеби…

В събота следобеда, след като свърших полагаемия за деня отрязък от фугирането на плочника, облякох си новите дрешки и прясно изкъпан, пременен, сресан “на път”, с изрязани нокти и изпилени зъби отидох у Янко да нося пакета на Валя. Там ѝ написах телефона и адреса за всеки случай - тя едва ли ще има път за минаване през Габрово, но все пак нека да го има за кураж. За вечерта се бяхме разбрали да се съберем с махленските пияндурници и да отидем в парка до морето – хем да се повидим с всички и да вечеряме на чист въздух. Маргото дойде заедно с едно семейство от Сидней, Тони и ние; децата се налудяха на воля, та към края едвам вървяха вече от премала. Ние старите пък се веселихме, както обикновено ни се случва и към 22:00 се преместихме у нас на двора - в парка ни беше станало тъмно и скучно. Там веселбата продължи до първи петли, когато чак ни се разтури малката и сплотена, пиянска дружинка. Маргарита спа у нас, че на другия ден беше на работа, а в момента тя живее у Докторите - хем да им наглежда къщата, докато те са в България. Междувременно тя си купи едно апартаментче близо до нас, но и в него има нужда от малки “освежителни” манипулации, та не се е нанесла все още окончателно.

Ние с Ванеса рано сутринта ходихме до битака и купихме една дъска, с която да се плъзга по вълните. Тя отдавна имаше мерак за такова нещо – щом бате ѝ Нени има такава, тя искаше същата (добре, че барем на цвета ѝ не държеше чак толкова много, щото в противен случай и нея трябваше да пребоядисвам). Аз в останалото време от деня довърших плочника – само подготовката преди същинското му боядисване. Някъде по-горе споменах, че съм боядисвал в събота – всъщност, това стана едва в понеделник. През останалите дни съм се бъзикал само с фугите на плочника, които отнеха доста време - но пък трябваше да изпълня цялата рецепта, за да видя дали ще има резултат от всичкото ми това блъскане като лумпен.

В продължение на 5 часа без прекъсване, без пиене на вода, бира и други течности, без съответното пикане и други отходни дейности, без дори да си надигна главата от земята - оплесках всичко с боята. И седнал пробвах да мажа с четката, и легнал, и прав, и наведен - все си беше зор, но пък стана така добре, че чак аз съм доволен от себе си и собствените си постижения. Междувременно Игор се беше обадил, че си е взел една седмица отпуск и смятали да ходят с Дарина до морето. Поканихме ги да минат през нас на връщане - аз в ранния следобед бях вече приключил с бояджилъка - измих се надве-натри и отидох за блокчетата, за които стана дума още в началото на моето кратко експозе. Преди това бях обиколил няколко места и само в онзи големия магазин бяха най-евтини. Това е доста учудващо, защото те обикновено са скъпчии, но този път така се случи. Трябваха ми 160 парчета, като 40 от тях бяха предназначени за другата къща; бях обещал на Нолин и Уоли да им пусна още един ред точно пред къщата. Там стана доста хубаво, те нали постоянно се грижат за всичко и щеше да стане още по-хубаво с този допълнителен ред. Моето ремарке вече съвсем сдаде багажа и не смея да го товаря много, за да не ме изненада някъде насред пътя - да клекне изведнъж, че да се чудя какво да го правя в трафика. А тези тарикати в железарския магазин, като купиш някаква по-едра стока от тях, та ти дават и едно ремарке за период от два часа, с което да си я и извозиш сам до вкъщи. Една такава тухличка сигурно тежи около 5 кила, че и повечко даже може да дойде. Цялото количество се очертаваше да тежи около тон, който за ремаркето ми щеше да бъде последният и окончателен като товар. За това предпочетох да взема от магазина, вместо да рискувам с моето. Неудобството се състоеше само в това, че един път като си свършиш работата, трябва после да го почистиш преди да им го върнеш, да правиш втори курс назад до магазина, да чакаш на опашка за документи, връщане на депозити и общо взето всякакъв род разправии, но пък на този етап за мен времето не е просто спряло, ами направо е замръзнало и сега то няма абсолютно никаква стойност, погледнато от моя ъгъл - да не би да бързам за партийно събрание, я? Изчаках си чинно всичката процедура, натовариха ме с мотокара - абе клиент ли си, за бял човек те имат. Първо разтоварих паветата у Нолин - даже и тя ми помогна в тази дейност, защото аз вече се завалях и не знаех ходя ли, стъпвам ли изобщо; толкова се бях изморил. У нас пък Даниела с малкото се включиха на разтоварването - на обратния курс Ванеса дойде с мен да се повози; върнахме ремаркето, оправихме документите и се прибрахме.

До това време Игорови бяха вече пристигнали и всички пиеха кафе на двора. Поприказвахме се добре с тях - аз привечер опалих камината и си опекохме по някое карначе, колкото да не умрем от глад. Даниела направи картофено пюре, наряза салата (ама не от моите домати все още...) - поминахме добре, весело, честито и охолно.

Вчера започнах работа сравнително късно - вечерта прироси един дребен дъждец, сутринта беше още мокро тук-таме по плочника и исках да изсъхне напълно. Докато го чаках се занимавах именно с моите посеви и насаждения. Предният ден от магазина бях купил 6 корена с домати - трябваше да им намеря място из нивята. Тор пренасях, поливах – абе, градинарството по принцип не е лоша работа, само дето още не съм усетил (и опитал...) резултатите от трудецът ми. После отидох у Нолин, та подредих техните блокчета. Сега се сетих, че едно парченце трябваше да се изреже и за там, още докато се опрашвах с моите днес, ама забравих - ще го режа допълнително някой друг ударен ден... Като свърших у тях, преместих се на нашия плочник и ударих втората ръка с боя. Добре че я бях разредил малко, та да ми стигне. Сега остана един напръстник, колкото за корекции - само ако се наложи. Целият гюм от 10 л замина до капка, заедно с две шишета и половина терпентин. С това приключи този епопеичен вече проект - местим се на следващия; да не си помислите, че вече съм свършил напълно...

Тази сутрин се занимах с нареждането на блокчетата, а утре ако е по-чисто небето ще гледам и да ги боядисам. В същото време и ключалката на външната врата правя (онази, дето затваря коридора). Въобще, така плътно съм се ангажирал, че пак нямам време за нищо. От време на време изпращам и по някоя молба за работа, но за сега от опитите ми да се закача на хляб получавам само любезни откази... Но поне не си губя времето – щото ако започна някъде, всичката ми домашна дейност умира мигновено. Имам още малко работа – нека изчака и това да свърша, че тогаз пак да се яхвам на конете...

29.09.2009 – Още от най-ранните зори на деня съм се надигнал днес. Като замине Даниела сутрин на работа и аз ставам веднага след нея – ето, вече е 07:00 даже, само докато проверявах какво съм написал онзи ден. Доста динамични и разнообразни дни изкарахме в последно време, та бързам да опиша всичко, да не би да забравя какво се е случвало.

Миналата седмица, по време на пясъчната буря всички си стояхме плътно затворени в къщи – всякакви врати и прозорци бяха запечатани, за да избегнем поражението на прашния облак (нещо като при ядрен взрив и опасенията от заразяване с радиоактивен прахоляк). На другия ден вече облакът се беше раздигнал, но след себе си бе оставил доста поражения и трайни следи: прах и пепел навред, колите мръсни, а на къщите не им личеше цвета на покривите чак, башка дето улици и тротоари бяха прашни като след изригване на вулкан. Аз излязох да боядисвам блокчетата, които наредих предния ден. Взехме решение с Даниела да ги мина само отгоре - колкото да им уеднаквя цветовете като се гледат от високо, защото те иначе отстрани са си добре. Това значително ми улесни дейността и набързо им оплесках челата с черната боя. Добре че купих миналия ден една тенекия от 4 л, че да си имам за подобни работи. В интерес на истината тогава ми досвидяха нещастните $63, защото нямаха по-малки разфасовки и аз се принудих да взема голямата кутия. Но пък сега се намери приложение за всичко и даже съм благодарен, че дойде повечко, за да не тичам до магазина всеки ден (е, аз пак ходя де, ама не само за това...). Като приключих с мероприятията по двора, Ванеса си беше свършила задълженията в къщи (свирене, теория и т.н.), взехме колелетата и отидохме на голяма обиколка из квартала. Времето беше чудесно - от пепелта предишните дни нямаше много остатъци, слънцето печеше както обикновено и нашата крайна цел беше морето и плажът. Доста обикаляхме местните малки улички, докато стигнем брега и лодките. На едно място погазихме малко из водата, снимки си правихме – въобще, беше много хубаво. Прибрахме се в ранния следобед и седнахме да хапнем нещо. После пак всеки се залови с ръкоделието си. Ванеса се въртя покрай мен, аз сновах из работилницата и двора като робот - така и този ден се изтърколи неусетно и незабелязано.

Следващата сутрин се очертаваше да бъде също много заета и интензивна. Аз още от рано излязох с ремаркето да купувам торове и натрошени борови кори, с които трябваше да попълня лехите в страничната пътека. Докарах 6 чувала конска тор от една ферма близо до нас и едно ремарке с тези борови люспи. Всъщност това са отпадните материали от дървообработващите фабрики и дъскорезниците – демек, обелките на трупите, преди да ги набичат на дъски. Тази кори от боровите дървета се натрошават в машини, подобни на ярмомелките и се продават на населението за градински нужди. Като се разстеле из насажденията, хем водата и влагата се задържа по-трайно, хем всичко отгоре е чисто и приятно за окото. А пък ако някой плевел рече да си надига главата изпод тази настилка, веднага си личи и лесно се разпознава, та да го оскубеш барабар с корените, дорде не е превзел цялата градина. Така германската кола на Даниелчето я прибирам, цялата натоварена до дупка - с конски фъшкии в багажника и ремаркето отзад, пълно с борови люспи. Идеята ми беше да насипя торът отдолу, а отгоре да засипя пръстта с този дървен трошляк. После като вали дъжд или поливаме, водата бавно ще смива лайната, уж обогатявайки по този примитивен начин почвата. Това също са лично мои аграрно-стопански измишльотини, които си сътворявам съвсем сам и които тутакси изпълнявам, докато не ме е видял някой друг, който по-разбира, та да ми се присмива на акъла. То може и книги да има написани по този въпрос, ама кой да ти разгръща страниците в тая навалица. Аз измислям всичко на момента и го правя на мига, докато не съм го забравил или не ми дойде нещо друго на ума. Та и сега така - тази идея ми се стори особено гениална, като се има предвид, че естествените торове по принцип са много евтин продукт. Тук навсякъде има ферми за коне, крави и всякакви животни – лайна да искаш, с фадрома да ги ринеш! Иначе разни химикали и изкуствени торове са сравнително скъпи по магазините, докато една доза конска тор с големината на стандартен брашнен чувал (от картофи, захар или подобни насипни продукти) стъпва само $2. Хората, които се занимават с животновъдство изкарват пред домовете си стотици такива разфасовки, след като периодично чистят оборите – само си пускаш двата лева в нарочно оставената за целта паничка, грабваш си чувалчето и всички са щастливи (не, не – тук цигани няма и по принцип не се краде на дребно, ако ви се стори чудно и странно това с паничката). Та, сипах значи по една такава доза на всяка градинка, а дългата леха покрай оградата пое 4 чувала даже. Разстлах всичко равномерно, поръсих обилно с вода да се слегне и започнах да насипвам дървения материал. Всичко стана много красиво, чисто и подредено, обаче ходих втори път да товаря ремаркето с тези борови люспи, защото баят количество потъна из тези лехички. За другата къща също ще ми трябва нещо подобно, защото и за там е насрочено едно такова селскостопанско мероприятие. Сега обаче Нолин и Уоли имат гости от Нова Зеландия и хич не им е баш до това. Синът им с двете внучета са тук за няколко дни през ваканцията на децата - като ги изпратят, тогава пак ще се занимаваме с нашите градински въпроси.

Докато аз насипвах конските изпражнения, Даниела с маркуча изми къщата и прозорците отвън. Кални води се стичаха отвсякъде - тоя прах се беше набил по всички възможни кьошета и ъгълчета, та баят проливане на скъпата язовирска вода падна, докато се смие всичко в канала. После дейността ми се премести в работилницата.

Немá си и Мал друга работа онзи ден, та в знак на нашите взаимни симпатии ми подари един старинен стол, трикрак – мебел, достойна само за механата. Обаче столчето имаше нужда от много подсилване и структурно уякчаване, че му беше счупена облегалката, та винтове, болтове, подкрепителни и оздравителни дъсчици - какво ли не правих, докато не го превърнах отново в стол по смисъла на своето предназначение. Следобеда и с това се позанимах малко – по едно време идат Мария и Краси. Хайде, разбрахме се с тях да дойдат официално вечерта на малко тържество. Таман бяхме приключили с обгарянето на едни летвички за проекта на Ванеса - цъфнаха пък Уоли и Нолин да ме видят какво съм свършил. Аз тъкмо бях опалил камината – посрещнах ги чер като брикет от пушек, пепел и мръсотия, миришещ приятно на обор и прясно изсрана конска тор, със засъхнали тук-таме по мен лайнца от градинските ми мероприятия през целия ден. Даниела беше излязла по дребен и локален пазар, но и той отнема два часа, дорде се избродят и обиколят всичките сергии на дюкяните. А аз в това време я чакам отвън с гостите, защото не мога да вляза вътре с говната, та да се изкъпя. На края си дойде и тя - втурнаха се двете с Нолин да направят салатите, а аз си изщавих кожата под душа и станах чисто нов като излязъл от журнал за мъжка мода.

По-късно вечерта дойдоха Краси и Мария, повеселихме се всички заедно и по някое време Уоли си тръгнаха, а ние останахме с Краси до късно. Аз на другия ден се бях главил чирак у Бранко и Ваня, та да му помогна заедно с Краси (счетоводителя) и нашия комшия Тони. Купили някакви плочки и застилаха с тях алеята пред гаражите, долу до улицата чак. Ама то алея ли е тяхното като алея? – цял Хаинбоаз, със завоите му, с баира и всички екстри на съвременното пътно строителство. Отделно дето е около 200 квадрата по площ - кога ще го посипеш ти сам с тез ситни плочици 10 на 10 сантима, пък áко и да има по един пръст фуга между тях? Това е работа за няколко социалистически бригади, за няколко седмици напред – а наш Бранко, завалията: гледа купищата с плочки пред себе си и току все на рев го избива. Те миналата седмица също са имали някакви помагачи, ама тогава Желязко им е бил звеневият - нали той е разбирач по тази тънка дейност. Тогава за мен нямаше свободно място, но тази неделя се овакантило едно, та ми дадоха да запълня дупката на позицията (щото аз съм връзкар и си падам малко по-гъст с чорбаджийката...). Така в събота, рано-рано сутринта, забирам Тони от тях и точно в 08:30 камбаната удари за десанта у Бранкови. Отначало почнахме само четиримата - всеки си има строго определена функция и зададена крайна цел; свършва я и без да почива се мести на друга. Така изкарахме целия ден, че на края и фенер извадихме, за да довършим един ред, да приберем и измием инвентара. Сутринта Ваня ни прави мекици със сирене и сладко от ягоди, следобеда пък – мусака и таратор, а ние за смелост и по-висока степен на точност ударихме по няколко бързи аперитива, а пък и за хатър на стопаните, да не ги обидим. Е, сега на някои места фугите не водят баш така, както ги почнахме сабалето, ама то щото му дойде крив на Бранко пода, за това се получи това разминаване в мерните ни единици (пък може и от ракията да беше – знам ли и аз?)...

След тази яростна и ожесточена офанзива през деня, чак по тъмното вече - измиваме се набързо и сядаме съвсем триумфално на “майсторска” софра. До това време дойдоха и нашите общи приятели Докторите, които пък предишния ден се бяха завърнали от България. Ние с Тони бяхме сами без жените и децата, като мислехме най-акуратно и трезво да се прибираме вечерта по домовете. Даниела трябваше да води малката на урок, да се мотае с други дейности у дома, а на другия ден щеше да ходи и на работа - за това този път тя не взе участие в тържествата. Аз от своя страна уж щях да карам на връщане, но моабетът ни беше набрал вече такава сериозна скорост и още по-висок градус, че в крайна сметка зарязахме колата там – решихме, че Светлето на Краси ще ни прибира назад с Тони. Тя дойде малко по-късно, че ходиха някъде с Краси, обаче пък много рано си тръгнаха, а на нас с Антонио таман ни беше дошла приказката в разгара на вечеринката. Нашето последно спасение остана Румяна (на Доктора жена му). Тя се прозява цяла вечер на масата без да пие, но старателно се вслушваше в глупостите ни и жадно попиваше всяка една наша простотия. Видя, че с нас на глава няма да излезе и че ние нямахме изобщо никакви намерения скоро да си ходим, та докато се наливахме с ракия, тя преспа малко на един миндер. Малко след полунощ бяхме се вече така здраво намотали, че рекохме да си вървим, дорде не са ни изгонили домакините. Криво-ляво се свлякохме до пътя, където петима грамадни, подпухнали от преяждане и препиване човеци се натъпкахме в едно дребно Пежо 206, дето тогава ми се виждаше, че е с размерите на Калинка, а в действителност се оказа още по-малко (някои от по-зрелите читатели тук, могат с умиление да си спомнят за това изключително творение на авангардната социалистическа техника, което имаше двигател на Ява 350, беше построено на три колелета, две отпред и едно отзад, а отгоре бе покрито с кафяв кожен гюрук - в него имаше място за 3 до 4 членно семейство с много ситна челяд, чувал с картофи, две щайги с буркани от село плюс дребни стопански култури, заврени тук и там по нишите на возилото...). Тони, понеже най-наснован и близо два метра мъж го турихме да седне отпред до шофьорката и последният се сви в седалката на охлюв, докато ние с Доктора и сина им седнахме на задната седалка – само че обърнати настрани един зад друг, защото пък ако бяхме застанали направо, за да се поберем на канапето трябваше да махаме задните врати, че все бабаджани се паднахме да пътуваме заедно в това купе. Така посред малките часове на нощта “докторицата” ни изсипа пред нас - на другия ден трябваше да мислим как ще си прибираме колата от Бранкови, но това за момента не ми беше от съществено значение; гледах по-скоро да се прибера и да си легна, че не можех и прав да стоя вече.

Междувременно Даниела ми се беше обадила по телефона, че Мария пак била у нас - този път без Краси. Той, миличкият може да я понася около себе си най-много до един пълен ден, след което я зарязва където и да се намират и от там се прибира сам; в случая двечките с Даниела си правеха женски моабет у нас. Малкото междувременно било легнало при майка си и там заспало, наша Мара се простряла в жълтия салон, а пък аз когато и да се прибера да съм легнел в кревата на Ванеса - такива бяха разпоредбите на фюрера. Мислех от там насетне да се къпя, обаче като окъсняхме толкова много и така съм си заспал, с кереча по краката и общата кир по мен.

Като се събудих благополучно в неделната утрин, до това време Мария си беше вече отишла - много рано е станала и не сме я усетили кога и как е излязла. Ванеса се курдиса на масата да си чака традиционните неделни палачинки, а аз се чудех дали Тони и Поли ще водят тяхното дете на българското училище, та да минат и нас да вземат. Точно така и стана - след учебните занятия на дечурлигата, пак отидохме у Ваня и Бранко, та да видим вече на светло какво лайно сме изсрали връз плочника им и какво толкова бяхме свършили предния ден, а пък и аз да си прибера колата от тях, която зарязахме на улицата през нощта на вакханалията. Добре, ама то времето се падна баш по обед - хорицата наизвадиха остатъците от вечерта и ние подкарахме седянката на нова сметка. Разбрахме се за вечерта да отидем на един парк, който е близо до нас точно на брега на морето. Напоследък често ходим там, че дечурлигата играят по детските площадки, а ние не правим излишен тропулак по къщите и на домакините. Аз по някое време следобеда напуснах тържеството, че бях обещал на Ванеса да я заведа у едни други наши приятели, с чиито деца тя много хубаво си играе и чудесно се разбират. Даниела уж замина на работа за втората си смяна, само че нещо не се били доразбрали за коя точно неделя ставало на въпрос. Оказало се, че дежурството ѝ не било за тази дата и я върнали в къщи. Разбрахме се с нея да се видим вечерта, направо на поляната в парка, че аз все още бях из Бризбън по разни мои посещения на добра воля.

Децата поиграха малко и към 18:00 си тръгнахме. Тези приятели не можеха да дойдат с нас в парка, защото си имаха някакви техни домашни задължения, но и с тях си направихме едно кратко тържество. Поприказвахме, посръбнахме бирица, похапнахме кебапченца на скара – въобще, много хубаво си поминахме. Като отидох на поляната, вече не ми беше ни до ядене, нито до пиене. Там се намерихме с Даниела и Докторите - те бяха минали през нас да я вземат. Оказа се доста хладно и ветровито покрай водата - обикновено в тази част на града е тихо и спокойно, но точно този ден не беше много подходящ за вечерни тържества на открито. Събрахме набързо дисагите и отидохме у нас, като заседнахме в механата. Веднага алармирахме Ваня и Бранко, които вече бяха по пътя за насам, че мястото на срещата се променя. После дойде и Тони, та всичко започна на нова сметка - аперитиви, мезета, раздумки и т.н. Не сме закъснявали този път много, но дорде приведем къщата в ред след посетителите, то пак стана среднощ.

Вчера вече възстанових започнатите и зарязани на средата дейности по двора. Столчето си направих, което отне почти целия ден. Пак някое доматче посадих и така денят ми мина. Имах малко тор, останал от онзи ден, който размих в една кофа и с този разтвор поръсих тревата. Напоследък хич не е валяло дъжд и моравата взе да ми жълтее нещо пред очите - рекох да я подсиля малко, та белким се позасмее в тая шибана суша. С всичко това приключи вчерашния ден, а и серията от почивни и безгрижни дни. Днес се залавям с портичката на оградата при езерото. Там пантите всяка година ръждясват и изгниват като се мокрят от солената вода. За това сега съм купил две от неръждавейка, да ги видим колко време ще изкарат. Винтовете също са от хром-никелова стомана, гайки, шайби - всичко. Ако и това не помогне просто ще махна вратата и ще направя някаква постоянна стълба. Но това ще е по-нататък, за сега ще гледам да се оправям с това, което имам в наличност. След като оправя пантите ще излезем с Ванеса пак да покараме колелетата, че времето навън е доста приятно. Тя сега закуси и започва с нейните музикантски дейности, а аз се залавям с моите.

За тази събота пак съм се главил помагач на плочника у Бранкови – вечерта обаче ще имаме гости и ще гледам да се прибера по-бързичко, без да се запивам. Около работата ми няма нищо ново – почти всеки ден подавам молби, а работодателите все ми ги отхвърлят; ама пък и аз не съм се засилил да започвам. Толкова ми е хубаво да се въртя из нас, че планини от дейности свърших за времето, дорде съм айляк!

08.10.2009 - Брей, какво нещо, мама му стара! Като съм свикнал да пиша всеки ден и ако попрескоча малко с времето, та ми се струва че цяла вечност е минала в мълчание и под прикритие. А то вече мина и горница от седмица, откакто за последно нахвърлях фактите и събитията около нас; дните се търкалят неусетно и безмълвно един подир друг и ей го, че пак дойде време да почиваме. Аз напоследък доста работа по двора отвъртях - като свърших напълно с плочника отстрани на къщата, преместих се в задния двор. И за там купих няколко циментови блокчета, с които оградих лехата откъм дувара. Тях ги натоварих в багажника на Фолксвагена още предната вечер и веднага ги разтоварих, да са ми готови. На следващия ден отидох само за конски тор - пак при моите хора от стопанството. Че от лакомия и пазарлъци, на края онези ми дадоха 8 чувала фъшкии само за $10. Четири натъпках в багажника на колата, другите три - на задната седалка и един до мен; така се прибрах (сега лимузината ми мирише малко на файтон, ама на мен пък хич не ми пука...). Веднага се залових да подреждам блокчетата, които не бяха много и станаха съвсем точно, дори без рязане и допълнително разкрояване. После започнах да насипвам тор - четирите чувала заминаха в горната градина. Сега кактусите ми ще полудеят, защото там друго и без това не е садено, ама нали рекох уж да обогатя почвата (всъщност, подхранвам пясъка и пепелта отдолу...). До тук всичкото хубаво, обаче след известно време като взеха да никнат едни допълнителни растения - тук дини, там пъпеши, краставици, домати, та дори и боб – направо някакъв ад и ужас! Общо взето, с каквото са хранили коня, таквоз покарва и из нашите ниви и градини. Доста ми стана “плодородието”, забелязвам - сега ще трябва да пръскам с други вещества, че да уморя нашествието на зеленчуковите култури. Това не го знаех в началото, но тя се свършила вече - те ще растат, ние ще скубем и така до края на света. Като разхвърлях тора равномерно, дойде ред пак на онези борови клечки, с които покрих всичко. Тъкмо свърших материала, защото и там едно ремарке кажи-речи потъна - дойде си и Даниела от работа. Разгеле колата с теглича се върна, отидох за още един товар шушлюпина от моите хора. За малко не ми достигна и сега има останало за другата къща. И там тези дни ще трябва да се довършат започнатите градинарски дейности - нека да си отидат гостите на Нолин и Уоли първо.

Така дойде съботата - в петък вечерта бяхме канени у Янко на гости, обаче Даниела замина внезапно втора смяна на работа и така тържеството ни се осуети. На другия ден всички пак бяхме заедно у Бранко и Ваня, на паветата. Изкарахме още една отсечка и скоро ще режем лентата за откриването на пътя. Аз вечерта се прибрах направо у нас, защото чакахме наши приятели да дойдат на гости. По пътя ме застигна един силен вятър, който пък провали масата отвън, та седяхме всички вътре като затворници. Такъв ураган не си спомням да е имало по нашия край - само вятър и пепел; много трудно опекохме кюфтетата даже. Детенцето на тези наши приятели остана да спи у нас, а на следващия ден (неделя) заедно всички щяхме да ходим на българско училище, а пък от там насетне се предвиждаха разни други планове и ходения. Добре ама Неничко цъфна сутринта, тъкмо Даниела правеше палачинки на циганетата. Хайде, променихме веднага плана и аз си останах с Нени в къщи, а тя замина за Бризбън да води дечурлигата на школото.

Като си останахме сами, с него първо се наядохме като свинчета, че беше станало и почти обедно време. След това излязохме и отидохме по нашите търговски обекти. На първото място аз заложих малко пари на една голяма тенджера под налягане, в която мислех да си варя ракия. Впоследствие се оказа че сме я спечелили и производството на самогон при домашни условия започва тутакси. Ще ѝ направя медни тръбички, с нарочни колена, холендери и всичките му такъми на “Винпром” - даже може и да я изолирам с вата отвън и да я замажа с цимент на края. Ще оставя само дъното голо и целият процес ще се извършва директно на огнището - палим дървата отдолу, слагам скарата и церемонията започва. Тенджерата е голяма, вижда ми се да има 20 л (понеже е стара, най-вероятно е 4 галона, което е горе-долу толкова по старите измерителни единици). Капакът отгоре са затяга с винт - абе стабилна работа, има нужда само серпантинката да си направя от някаква медна тръбичка и сме напълно готови за акция. Самата нея ще вкарам в едно парче пластмасова тръба, запънато в двата си края, с водни накрайници от двете страни за охлаждащата вода. Измислил съм всичко до съвършенство и до най-малката подробност. Отначало ще преварявам евтино вино, но по-нататък като усвоя производството, ще мина на плодове, които тук изобилстват и са много евтини на пазара. А пък и няма да се варят индустриални количества - само колкото да има за порязано или за компрес на гърлото, в случай на изстиване или замръзване...

От този търг с Нени посетихме още един, който е на границата със съседния щат. От там пък той спечели един воден мотоциклет или “джет-ски”, както се изразяват по тукашному – иначе не знам какво наименование са му дали българите. То наистина прилича на моторетка - яхваш се отгоре на седалката и се возиш по водата. Има мотоциклетно кормило, само че вместо капли и гуми, отдолу има един винт (перка), която се върти и подобно на скутер задвижва лодката напред. Разбира се, пак всичко започва с ремонти и доизкусурявания, защото някаква гарнитура липсвала след основния ремонт на двигателя, акумулатор нямало, а покрай това не се знае още колко купища с неща ще трябват. Но на Неничко именно в това му се заключават мераците и от тук нататък той ще си движи всичките ремонтни и сервизни въпроси. На същия търг аз пък заложих пари на два картини, с много хубави рамки и морски сюжети, които се надявам да спечелим за спалнята. Тя нали е в синьо, рамките също са в такъв нюанс - в момента чакам резултат, дали са ми приели предложената цена и ако това действително е така, ще освежим малко къщата с нещо ново от неопределен вехтошарски произход.

Като се налудувахме по търговете, минахме през разни магазини за дребни покупки и се прибрахме. По джипката на Нени пак имаше да се правят някои подобрения и дребни ремонти (тази негова кола, всъщност представлява сбирщина от един нескончаем наниз с къде по-внушителни, къде по-маловажни проекти, отнемащи почти всичкото свободно време на притежателя и изцеждащи джоба му до стотинка), с което си уплътнихме остатъка от следобеда. Привечер Даниела си дойде от гости и седнахме да вечеряме. Бяха останали няколко свободни и спокойни минути, та Неничко успя да ви се обади и по телефона - за всеобща наша и ваша радост. После го изпратихме да си върви, че на другия ден той започваше работа от раните часове на деня, а ние се заловихме с обичайното си и до болка познато, скучно и сиво ежедневие. На Ванеса остана само още един ден ваканция, защото от вторник тя пък започна последния за тази година учебен срок.

Аз възобнових дейността си по окончателното изправяне и довършване на входната врата - имах известни проблеми с ключалките и резетата. В края на краищата всичко стана много добре, но все още рамката ѝ е доста крива, който кусур малко затормозява затварянето, особено откъм вътрешната страна на коридора. Отвън е лесно - подпираш с крак и пускаш резето, но отвътре вратата трябва да се придърпва и то доста силно. За целта монтирах и една допълнителна дръжка, но пак е зор; Даниела в никакъв случай няма да може да се справя сама (ама нали тя има мен пък - аз ще ѝ я затварям, ако и това трябва да правя, отделно от всичко останало...).

Това беше в понеделник - във вторник, както вече разбрахте отново тръгнахме на училище. Ванеса има репетиции до края на седмицата за представлението, чиято премиера е сега в петък. Всъщност това се пада утре, когато е гала-вечерта на шоуто, като децата ще имат още две излизания на сцена и пред публика - в събота през деня (когато ще я гледаме и ние) и вечерта, с което приключват театралния “сезон”. Днес също имат нещо като генерална репетиция, която се провежда при закрити врати, специално за организации на доброволни начала - най-вероятно ще доведат хора от спонсориращи колежа институции и други подобни обществени форуми. Заради тези представления вчера и онзи ден бяха само репетиционни дни, без официални занятия, но от днес вече им започва и учебния процес, с всичките уроци, домашни и тем подобни.

Тези дни се занимавах и с доста градинарство - Божичко, колко домати съм посадил! Видя ли в двора някакво празно местенце, широко педя на педя и му бодвам доматчето. Имам и едни насаждения, които се развиват в кофа - някакви специални европейски сортове били, каза търговецът; обаче и те вървят като луди. Не растат нагоре, та да им трябват колове, ами си стоят само на храст, сравнително нисички на ръст. Листата им са едни зулави такива и много зелени, за разлика от местните видове, които са малко по-белезникави. На тези стеблата им са твърди и дебели, докато другите стоят доста хилаво и ако нямат колец да ги подкрепя, направо ще се пречупят. Не знам още какъв сорт и вид са, но за сега тези домати вървят най-добре от всички останали (е, на шума поне - защото плод още не съм забелязал по клоните...). И един друг саморасляк имаме - от него вече се прехранваме, макар че той дава по-дребни доматчета; Ванеса ги яде по всяко време – без сол и без олио, направо ми хаби материала за салата. С този корен ще се задоволяваме, докато и другите почнат да дават реколта; а тогава вече ще изнасяме с кофи, щайги и цели палети. Дано горещите лъчи на безпощадното австралийско слънце не ги попари нещо - нали уж не трябва да са на сянка. Но пък трябва ли и над тях чадър да разпъвам, бре? - що за растение е това, ебаси! Иначе за всички отделям и по някоя капка водица - не ги оставям на сухо, че и торчица съм им нахвърлял баят; хич не ми свиди все с едната ми едничка мисъл - за доматите от каручката на бай Киро Кисьов от Кункъшлъ, с. Лозенец БургаШко – реколта 1966... Е-ех, спомени, спомени – колкото сладки, скъпи и свети, толкова обаче и далечни…

Като направих и приключих със затварянето и заключването на външната врата, оказа се че това е последната дейност от списъка с неща за правене - амчи аз оставам без работа бе, ей! Просто да искам нещо да свърша - и да няма за какво да се заловя. И таквоз чудо не е бивало! През Февруари правим 8 години в този дом - като се има предвид мързелуването и бездействието ми през последната година, може с достатъчна точност да се каже, че всичко е направено за точно една петилетка от седем години обаче (аз моите петилетки ги меря с друг аршин - не с онзи социалистическия, който ги отчиташе все за тригодишни...). Не е малко свършеното, с помощта на всички и най-вече с Божията благословия. Поради изчерпване на дейности, започвам да правя въртящ се грил за камината на двора, нещо като шиш. Намерил съм една стара манивела от камион, ще понадя едно парче желязо че е къса и от там насетне ще мисля какво друго ми трябва. После и с казана за ракията трябва да се позанимая, там също ще се изисква много умения и голяма доза търпение. Последната сериозна задача всъщност остава все още неразрешима - искам да сложа три вградени в тавана лампи над пианото на Ванеса в онази стая, където е то (жълтия салон за гости). Много си тъмнее с главата като седне да свири там и нотите не се виждат добре. Обаче сега чакам за разни подаяния на материали от тоз-от онзи, защото ми свиди да купувам от магазина. Снощи Тони ми даде разни негови остатъци, ще видя и Уоли какво може да донесе от работа и тогава ще почвам.

Онзи ден от един друг “Кореком” купих много интересна кофа, като тези червените хладилни кутии с лед, само че това е във формата на истинска кофа и доста голяма. Няколко бири, шише с ракия и едно бяло вино спокойно могат да “умрат от студ” с две-три шепи лед от хладилника. Това приспособление ще се ползва само на двора, като ни дойдат гости - да им е наръки питието, вместо да се ходи навън-навътре за щяло и нещяло. Пак за да не стоя без ръкоделие, от същия “бутик” купих една много хубава картина - планински пейзаж, с къщурка в алпийски стил. Рисунката е истинска, правена от някакъв австрийски любител-художник още през далечната 1985 и е точно копие на действителността. Много майсторско произведение, захвърлено най-вероятно от невежите му потомци и кой знае пък как намерило място чак тук, в тази затънтена част на света. Аз сега по тази картина ще измайсторя една дървена рамка и ще я подарим на някой от приятелите ни - у нас просто няма място вече, все от подобни “произведения на изкуството” и “шедьоври” от битака...

Наред с всичко, не съм занемарил и записите на дискове. Сегиз-тогиз ми попада по нещо интересно под формата на видео материал и днес купих 100 празни диска – щом пристигнат веднага започвам на тях да прехвърлям готовата продукция и да подготвям следващата си пратка.

Ванеса усилено се занимава с цигулката - ако тя проявяваше такъв ентусиазъм в годините за свиренето на орган и пиано, да е станала виртуоз до сега. Пак е научила няколко песнички, които иска да запишем на камерата специално за вас. Аз снощи подготвих филм от 45 минути с нейни изпълнения, ще запишем и тези новите, малко кадри от новостите из двора и един диск ще се напълни с домашни етюди. Най-вероятно когато пак започна доходоносна работа, ще я дадем и на учител по цигулка, защото и там виждам някакви умения от нейна страна, които просто трябва да се обработят от някой, който разбира от тези неща. Тя сама си намира разни школи и книжки, по които разучава песничките. В училище им показват малко, защото имат такъв предмет, но щом като детето показва по-висока степен на заинтересованост и известни умения, ще пробваме да ѝ ги доразвием. Ванеса пише и ноти на песни, които си съчинява съвсем сама, после пък и текстове им измисля (нали е поетеса, като баща си...) - може би в изкуството ще бъде нейното бъдеще, но нека да не избързваме с прогнозите си за сега.

Ами то комай че това е всичко от мен – разказах вече какво е станало до този момент, знаете плановете и намеренията ни, макар и в много близък аспект. Останалото и самите ние не го знаем - каквото дойде, добре дошло, стига да не е лошо. Другата седмица пак ще драсна някой скучен и неангажиращ ред - все ще намеря с какво да ви забавлявам...

15.10.2009 - Избутахме още една неделя, наситена с всевъзможни и най-разнообразни дейности. Така, както гледам се очертава, че ще пиша само по веднъж седмично, защото в останалите дни не ми остава никакво свободно време. Ето, докато се обърна и вече е четвъртък - а пък какво и колко свърших до този момент, ще стане ясно от следващите ми редове.

След като мирясах с двора и страничната пътека и окончателно реших, че няма да боядисвам големия плочник (защото той и така си е добре…), започнах да отделям повече внимание и време за хобитата си. Рамката на картината започнах, както и казанчето за ракия, което всъщност ми е основното ръкоделие. Миналата събота идваха Краси и Мария, че останаха да спят у нас. С тях се видяхме на представлението на Ванеса - аз в петък вечерта ходих на премиерата. Даниела внезапно я повикаха на работа втора смяна, а аз отдавна си бях наумил да гледам първото представяне на спектакъла. Тези музикално-театрални прояви всъщност са традиция за този колеж, като на всеки две години се подготвя някаква нова постановка. Общо взето основно участие вземат децата от по-горните класове или поне на тях поверяват главните роли. По принцип всичко започва след 6-ти клас, но в масовките участват и по-дребните. Така за цялото учебно време до края на 12-ти клас, всички дечурлига, които имат някакви дарби и заложби им се предоставя възможност да ги проявят и да вземат участие в тези самодейни спектакли. Самият мюзикъл беше интересен, с постоянно пеене и танцуване - аз останах приятно изненадан от блестящото представяне на всички от трупата. Макар нашата Ванеса да беше само сред масовката, ролята и позицията, в която беше ѝ даваха възможност за добра изява, което пък тя използва с целия си ентусиазъм. В края на краищата многобройните репетиции на децата дадоха своя отличен резултат. Билетите за премиерата бяха изкупени до последния възможен стол в залата и аз не се надявах, че ще мога да вляза. Добре ама за мен нали невъзможни неща няма, та с питане, молби и други артистични и комични действия, в крайна сметка другарките ми намериха един билет и така изгледах цялото театро.

В събота, веднага след урока си по пиано закарах “актрисата” на представлението. За всеки случай децата ги събират 2 часа преди вдигане на завесите, защото ги обличат в костюми, гримове им слагат, прически им правят - досущ като в Холивуд или поне както в родното ни филмово студио “Бояна”. Специално тези отговорни дейности се движеха зад кулисите и бяха поверени на огромен потенциал от ентусиазирани майки на бъдещи кинозвезди, естествено на съвсем доброволни начала, които вярно и неотлъчно останаха приковани там и за трите излизания на сцената. Ние с Даниела успяхме да си купим билети за дневното представление и официално отидохме в залата, която е в района на училището. Там се намерихме именно с Мария и Краси - самата Мария намерила начин да влезе в последния момент и на почивката се видяхме с тях. Аз, понеже вече бях гледал постановката още предната вечер, оставих ги двете с Даниела да доглеждат представлението, а ние с Краси отидохме по наши момчешки разходки – чак вечерта се събрахме всички у нас. Ванеса имаше и вечерно излизане на сцена, та се наложи да я водим пак и след това да я прибираме посред нощ, но нали изкуството иска жертви... Иначе с Краси и Мария си направихме много хубава вечеринка - опекохме някоя мръвка, Даниела беше готвила дроб-сърма, салатки, туйцък-онуйцък; все от “нямането”, дето се вика - дай Боже всекиму такъв “недоимък”...

На следващата сутрин ние с Краси посетихме местния битак, но нищо не си купихме от сергиите. После те си заминаха, а ние останахме да се занимаваме с домакински дейности. Така вяло и безапелационно мина и остатъка от деня.

В понеделник аз вече започнах трескавата си подготовка по изработката на казана за ракия. Трябваха ми горелки, медни тръби за серпентината, друга една пластмасова тръба за охладителя и т.н. Тая шибана тенджера излезе с няколко инча по-висока и изобщо не може да се събере в камината, каквито сметки си правех предварително. Това пък ми отвори толкова много допълнителна работа, че по едно време даже почнах и да съжалявам дето изобщо се захванах с това отчаяно ръкоделие. Аз си представях, че като го туря тоз котел връз скарата, паля му отдолу огъня и само чакам отстрани да прокапе готовата продукция, подплатен с нарязаните на едро домати, обилно подсолени и подлучени. Е, да де - ама пък и не съвсем! Сега трябва да мисля за някаква стойка, че газови горелки да инсталирам отдолу, че сума други разправии, че какво ли още не. А това от своя страна ще ми оскъпи и продукта, защото газта е с пари, докато дървата са ми максул от гората. Но както и да е - хванал съм се вече на хорото, ще го играя до края...

Веднага, след като оставих малкото на училище, хукнах по моите магазини и складове за материали. Трябваше ми първо някакъв цилиндричен съд, варел, кофа или някакво подобно изделие, където да се поставя котлето - нещо като огнище, а под него да монтирам газовата горелка. От градските отпадъци за метал (т.нар. Вторични суровини…) добри люде ми харизаха една стара газова бутилка - ама толкова стара, че аз не си спомням да съм виждал нявга такъв бамбашка размер. Дадох им 2-3 лева да изпият една лимонада и бързо я натиках в колата, докато онези не са размислили, че да си я поискат обратно. Щях да ѝ отрежа горната част и да ползвам само съда надолу. А пък по размер, все едно че беше правена за нашата цел – ебаси късмета, дето го извадих него ден (за разлика от другите, обаче). После вече започна голямото ми ходене по мъките да търся газовата горелка. Стигнах чак долу до онзи мошеник, от когото купувахме електрическите ключове и контакти – мислех, че в неговия боклучарник може да се намери такова нещо, ама дори и той нямаше в наличност такива тясно специализирани артикули. А пък по-рано такива и разни подобни са ми били буквално в ръцете, но понеже никога преди не са ми трябвали, та съм ги подминавал без никаква проява на интерес към тях. Сега обаче обърнах района да търся - няма и няма. Върнах се пак в отпадъците, защото сутринта там видях едни кангали с медна тръба - баш каквато ми трябваше за серпентината на охладителя. За нея вече броих $20 суха пара, защото онези хиени ми претеглиха около 3 кила от общото количество. На мен не ми трябваше чак толкова много, ама в суматохата не може да се прецени с точност - грабиш с двете си ръце, дорде машините още не са смлели всичко на стружки. От друг един подобен “щанд” на ширпотребата купих и газова горелка – тя не беше точно, каквато я исках и каквито съм виждал, но тая ще служи за резервен вариант; иначе търсенето на по-подходящия модел продължава. Прибрах се в къщи мръсен като уличен метач, но пък иначе щастлив с покупките си. Смених за малко дейността и прехвърлих вниманието си върху рамката за картината, защото от тая шибана казанджийница вече ми се повдигаше...

Следващият ден дадох ход да напредна с рамката - пак свърших материалите; сбърках едни дъски, че ги отрязах къси и така ягмосах целия проект. Хайде, тичам пак в “Bunnings” за нови летви - въобще, започне ли веднъж един куцуз, последният върви и ме следва доста дълго време, разклонява се и обзема всичките ми дейности като октопод. На края става така, че до каквото и да се докоснеш, то или се чупи направо в ръцете ти, или пък пада на земята и се чупи тогаз, или изобщо не става, или идва късо – абе прогрес, ама повдигнат на много висока отрицателна степен, ако таквоз понятие въобще съществува в математиката. Пътеки проправих да ходя до магазина и да се връщам в къщи; таман купя нещо и му се зарадвам – забравил съм пък за сума други дреболии, които също са ми трябвали, а не съм взел. Няма списък, няма организация, няма план - всичко около мен е един безобразен хаос и безпорядък. И като ми омръзне с едно нещо да се занимавам, намразвам го тутакси и се местя на друго, дорде ми мине ядовитостта…

Така рекох медната серпентина да огъна - барем едно нещо да се свърши като хората. Намерих една главня за шаблон; е, викам си - стана работата безпроблемно този път (курец, обаче – както ще се види малко по-късно). Взех едно дърво с достатъчно кръгла форма (парче клон, от Янковите...) и двамата с Даниела се заехме да навиваме спиралата. Медната тръба беше мека и аз помислих, че всичко ще се получи много лесно и експресно. Добре ама още на първата витка и тръбичката се смаза - диаметърът ѝ е малък, иначе в някакви граници този материал се огъва и с него се работи сравнително добре (е, поне привидно и отстрани погледнато – щото аз само съм гледал, но пък никога не съм се занимавал с подобни действия). Тази медна тръба е точно същата, каквато строителите използват за направа на водните и климатични инсталации по къщите - само че там завоите са достатъчно широки, а и отделно от това майсторите си имат едни специални клещи за огъване; Рон имаше такъв инструмент и аз лично съм го виждал с каква лекота работи с него. Дето се вика – човек може и гривна по китката ти да извие, ама с употребата на подходяща инструментална екипировка; иначе, така на сурово нищо не може да стане. Хайде-е, пак провал демек – омръзна ми вече, мамка му! Тогава ме озари спомена, как навремето в Техникума някой от учителите ни бе казал, че медна тръба се огъва лесно само, когато е пълна с пясък (по мои много бегли спомени, въпросният учител май че беше другаря Коев – преподавател по Електроматериалознание, ако такъв предмет изобщо съществува в науката; как точно в часовете му се бе стигнало до разглеждане на проблема с огъване на медните тръби аз не си спомням добре вече, но пък ми беше достатъчно, че поне това съм запомнил от него, докато съм блял по време на лекциите му). Речено-сторено! - амчи има ли нещо по-лесно, бре? При мен пясък има, колкото в цялата каменна кариера край Ловеч (за лагера на смъртта “Слънчев бряг” ми идеше речта, ама вие едва ли се усетихте – сигурно си помислихте за плажа на “Слънчака”, но не говорех за него…) - даже вече се чудех, защо още в началото не го направих, та да съм свършил и забравил до тогаз. Айде рекох, буля Дано! – стягай се в кръста, че ще тъпчем тръбата с пясък. Този път поне отрязах едно малко парче от 4 м, колкото изчислих че ми трябва специално за тази работа. А иначе кангалът може да има десетина метра дължина, като ние се мъчихме да насукваме цялото това количество около пръта. Но пък когато има свежа “инджинерска” мисъл, нещата стават къде-къде по-лесно осъществими. Бръквам обаче ентусиазирано в чувала с пясъка и какво да видя? - съвсем малко отгоре, буквално само няколко песъчинки бяха сухи, докато надолу и навътре в торбата всичко беше мокро от дъждовете, които паднаха в последно време. Понеже съм си дивак и не признавам общоприетите правила и закони, та рекох все пак да пробвам как ще протече процеса по напълването на тръбичката – обаче шибаният мокър пясък хич не тръгна и не рачи да се стича надолу (а правилото е да се пълни само със сух пясък, ама пък аз не разполагах с такъв тогава). С погнуса и омерзение, граничещо с отчаянието зарязах и тази дейност. Извадих от чувала 2-3 лопати пясък - уж да изсъхне на слънцето следващия ден, защото докато ние с Даниела се мотахме с всичкото изброено до тук, навън се и мръкна. Вечерта обаче от небето пак се изля изневиделица един порой, та и това дето беше леко влажно, сега пък хептен подгизна. Легнах си сломен и съкрушен – нямах физически сили да се напия дори, а душевните ме бяха напуснали отдавна. Исках да заспя, за да забравя тоз кошмарен, неуспешен ден...

Сутринта на небосклона вече беше огряло жежкото слънце и с повишаването на градусите, процесът по изсушаване на пясъка започна. Да, бе да – успех? Ама моля ви се – няма такова нещо; съвсем естествено и закономерно, тук също не се размина без известни неудачи. Понеже освен всичко друго, което не съм, аз си падам и малко учéн - или академик, ако това ви звучи по-ласкаво на ушите. Чисто и просто (като къпан милиционер…), от любопитство и интерес към науката рекох да пресметна, аджеба - колко количество пясък ми трябва, за да напълня с него около 4 м медна тръба с диаметър десетина милиметра. Амчи то всичкото, въз основа на университетските ми математически пресмятания дойде баш колкото едно пакетче краве масло, бре! – а пък аз, “академикът” за целта изсуших половин чувал пясък; ама то се беше свършило вече – от сега нататък си обещавам да изчислявам, а не да смятам “на око”, колкото дойде. Брях, какво авангардно изложение се получи – за срам и позор на идните поколения!…

Когато пак привърших материалите за рамката на картината, преместих се да се преборвам с медната тръба. Заплесках с чука долният ѝ край, а отгоре с тиксо закрепих фунията, която стои в шкафа из кухнята. Почнах да насипвам вече сухия пясък – почуквам с чуканчето, пак насипвам и така, докато тръбата се напълни съвсем. После сплесках и другия край и манипулациите по огъването започнаха. Амчи то било лесна работа така, бре - няма смачкано, няма премазано; тръбата се насуква сама, все едно че бобина навиваш. Е, на края от много акъл залостих шаблона (дръвцето, де...), та се наложи да го разбивам със секача, за да освободя готовата вече серпентина (изглежда много стегнато съм я намотавал). Но тази последна дейност не я броя за неудача, след като все пак получих крайния резултат - макар след толкова много проклетия и куцузлук.

Вчера отново се занимавах с картината. Завърших напълно дървената част на рамката - сега трябва само да я обгоря, да я позашкуря малко и ще е готова за експонат на Орешака. Като се освободих от художествените занаяти, пак се залових с казана за ракията. На едно място ми бяха обещали да отхлупят онази газова бутилка с изрязване на оксижен - за няма и десетина долара масраф (е, не са много като пари, но пък ако се разминеше даването им, щеше да е далеч по-добре – а пък и аз щях да се почувствам някак си облекчен да ги спестя). И нали съм “академик”, както вече се разбра от разказчето ми до тук, първо рекох да пробвам как това изрязване ще върви с абразива, вместо с оксижена. Предварително осигурих всякакво отсъствие на газ в цилиндъра. Кранът отгоре го разбих с чука, защото не можах да го развинтя (сега пък ми дойде на ума, че резбата му може да е била лява – аз мъчих да го отвивам, а вместо това съм го затягал; дъ съ’йбъ в глъвътъ и аз проста! – ама така се получава, когато човек действа стихийно, под напрежение и не влага достатъчно мисловна дейност в онова, което върши с ръцете си). През дупката налях вода, за да изпъди всякакви остатъчни следи от газта - охраната на труда и опазване здравето на персонала идват преди всичко останало. И като я почнах от единия край със “щуреца”, оказа се не толкова трудна задача - след няколко превъртания ѝ отрязах челото до мястото, където се свива към клапана. Тази моя дейност се увенча с небивал до сега успех, но пък за сметка на това такъв страховит шум и вой се вдигна от стъргането на желязото, който беше в състояние да събуди и умрелия в гроба си. Не стига, че лагерите в машината на Рон (която той великодушно ми завеща, когато напускаха...) по принцип вият всеки за себе си и в различна тоналност, ами като се и поотвори малко процепа в бутилката, самият метален цилиндър започна да излъчва един убийствен резонанс - от дупката наизлизаха някакви свръхчестотни, вбесяващи и влудяващи звуци, наред с общия фон на шума от диска и електромотора на ъглошлайфа. Така или иначе обаче, изтърпяха околните съседи и това тегло – зер, от мен са виждали (и чували...) не само едно подобно. Шумотевицата продължи и после, докато загладя ръбът отгоре, че да няма остри върхове и остатъци от изрязването. Освен това, от вътрешната страна на металното тяло се появи една голяма заварка, която малко пречеше, та и нея “пригладих” с машината – абе, пищяха ми ушите цял ден, но нали жертвите са за делото уж; за общото благо е всичката тупурдия. Щото на мен ракия не ми трябва, ама да има, ей тъй - за порязано, за тост със гост, за някой дост и основно заради престижа на домакинството.

С това приключи и самата дейност по казана до този момент. Сега се занимавам само със серпентината на охладителя - напъхах я в другата пластмасова тръба и изкарах двата ѝ края; едни мундщуци им навих за водата - отгоре за пълненето и отдолу за изтичането. Обаче цялостното изделие ми се вижда много малко, няма място за гайките отвътре, опестено е и ще режа друго парче тръба май. Ама поне разбрах кое как става, а и нали всичко правя по два пъти (най-малко…) – това първото беше само с учебна цел; нещо като натрупване на опит и технически експеримент. Сега вече знам с точност – хем какво ми трябва, хъм пък и как да го направя. Абе аз още от началото си знаех, ама нали гледам пусто да не давам излишни пари, та все с подръчни материали карам. Тая шибана тръба, за да я запуша в двата ѝ края изрязах две кръгли плочи от дъска, обгорих ги, импрегнирах ги - станаха като фабрични. Иначе по дюкяните продават и специални пластмасови тапи, съобразени със съответния размер на тръбата - само се залепят с подходящо лепило и сглобката става вечна. Ама са по $15 парчето, а на мен ми трябват две - много ми се оскъпява съоръжението, та за това гледам да избягвам влизането в магазините; иначе там има и продават всичко, от пиле мляко ако щеш – не е като да речеш, че е настъпил някой омразен дефицит, какъвто за да доказваме преимуществата на социализма и комунизма пред изостаналостта и мизерията на капитализма, бяхме приели за общочовешка даденост и бяхме свикнали с немотията си по рождение...

Валя се завърна благополучно от България, ама не сме се виждали още с тях. Пратката ми е пристигнала безпроблемно - самолетната компания, с която са пътували разрешава 30 кг багаж на човек, а не само по 20 или най-много 25 кила, както другите. Така че те са имали достатъчно място и всичко се е вместило в разумните граници. Ние в събота ще сме заети с подготовката на Интернационалния Културен Фестивал, който ще се провежда тази неделя в Бризбън. Даниела отива много рано сутринта у наши приятели да помага на жената да правят тулумбички, които ще се продават наред с кебапчетата на българския щанд. Аз поръчвам 400 питки на един сърбин, фурнаджия и вечерта ще ги занеса у Миленчови. Там ще се видим и с Даниела, където ще останем да спим. После ние с него в неделя сутринта отиваме да печем скарата, заедно с моя приятел Марио. Всички се включваме с инициативи и доброволен труд, за да излезем пред тукашното население като единна нация със съответната етнология – нрави и морални ценности, народни обичаи, превъзходна кухня и широка обща култура, а не като обикновени балкански шибаняци, с каквито краски ни обрисуват по света. До сега българско участие не е имало на такъв висок форум и от такъв мащаб. Иначе гърци, сърби, италианци, македонци, унгарци, азиатци и всякаква друга паплач са сред постоянното присъствие и статут, но за нас като българи, официално ще чуят едва в неделя. Васил и Желязко са главните воеводи и инициатори на мероприятието; те движат служебно нещата на високо ниво, докато ние обикновените комити и четници само ще помагаме за успеха на общото дело. Така тези почивни дни са вече предопределени и аз още от сега усещам вкуса на кебапите, на тулумбите и ме побиват сладострастни тръпки при мисълта за ледената бира, която ще лочим през целия фестивален ден... Всичко това все още се намира в сферата на мечтите, а пък с действителния случай ще ви запозная в следващото си комюнике, което най-вероятно отново ще излъча през идната седмица. Даниела в неделя е втора смяна на работа и няма да може да остане до края на тържествата. Тя по някое време ще се върне, а аз ще продължа обществената дейност, изходът от която още не е много ясен. Ако не се продадат всичките кебапчета, голямо плюскане ще падне още там, на мястото на произшествието...

23.10.2009 - Петък, освен на майстора, днес е и ден за размисъл и обобщаване на свършеното до тук. Аз по принцип не пиша на този ден, защото обикновено Даниела си е в къщи - в нейно присъствие е изключително трудно човек да се концентрира и да внимава, предвид постоянното ѝ бърборене (тя не говори само когато спи). Обаче днес булката пак е на работа и аз за това оставих писателската си дейност за сега. С няколко думи ще се върна на изминалите дни, ще дам пълен и точен отчет за събитията около нас и ще ви запозная с предстоящите.

Започвам пак от края на миналата седмица, която беше посветена изцяло на българското участие в Международния Културен Фестивал, проведен в един централен градски парк на Бризбън. Аз бях натоварен със задачата да осигуря хлебчетата, обаче сърбинът от фурната, с когото уж имах предварителна уговорка поиска много пари и от там отидох да преговарям направо в супермаркета до нас. В този огромен търговски комплекс също има пекарски отдел, където правят торти, целувки, всякакви други сладкиши, както разбира се основно пекат най-различни видове хляб и още толкова по-различни видове питки. Намерих отговорникът на цеха и започнах пазарлъците си директно с него. Предвид огромното количество, което поръчах хората ми направиха и голяма отстъпка – една питчица ми стъпи 40 цента, докато сръбският хайдук ми искаше 60 цента за неговите със същата големина. Все пак за 400 бройки спестихме някой и друг долар, които средства впоследствие най-благородно и Богоугодно усвоихме под формата на бира. На другия ден трябваше само да отида и да натоваря стоката, а това беше в петък.

Съботната сутрин започна с урока на Ванеса, като Даниела замина още рано-рано за Бризбън у едни наши приятели. Двете жени имаха партийно поръчение: да приготвят за тържеството на другия ден 500 броя тулумби, които да се продават на нашия щанд наред с кебапчетата. След урока по музика аз имах малко работа да си посвърша из дома, малката свири до последния момент, карахме малко колелетата с нея и следобеда излязохме. Първо отидохме да си приберем хляба от супермаркета и от там директно поехме към Миленчови, където щяхме да се срещнем с Даниела и да спим у тях. Че като почна едно товарене на пликове с хлебчета - 67 плика с по 6 питки вътре; цялата задна седалка се покри със стока, наравно с облегалките на предните седалки. Хората отстрани ни гледаха с любопитство и се чудеха в невидение – защо, аджеба и за къде товарим толкоз много хляб? А пък аз, нали съм “общителен” и хич не си мълча, та взех охотно да им разправям, как гледам 6 прасета в задния двор на къщата и как съм си сковал един малък курник за 100 кокошки - баш досами кочината и поради тази причина, хлебчетата са за моите гладни питомци. Онези идиоти сигурно ме помислиха за някой откачен луд, ама на мен що ми е гайле какво си мисли местното население за моята иначе скромна особа.

Пропуснах само да отбележа, че още в най-ранните зори на съботния ден, много преди да започне урока на Ванеса, двамата с нея посетихме местния битак, който се провежда традиционно по веднъж на всеки няколко месеца в двора на една църква. Нашият комшия Мал ходи често там и им помага в подредбата на щандовете и сергиите, та той ми препоръча да отидем някой път и да надникнем какво има из боклуците. Той, завалията, също като мен е запален вехтошар и само трупа в гаража си всевъзможни артикули, с неизвестен произход и съдържание. От единия край събира стока, от другия вади и хвърля поголовно, защото всъщност на него нищо не му трябва. Та, обиколихме набързо сергиите - малкото иска да купуваме цигулка и търсихме нещо подходящо, ама него ден не бяха пуснали никакви музикални инструменти за продан. Аз пък съвсем случайно открих едни газови котлони, двойни и с кръгли горелки – точно, каквото ми трябваше за моя дестилационен агрегат. Хората искаха по $10 на парче, ама аз ги спазарих и двата за толкоз, защото не знаех дали работят. Викам си: от всичките четири, все един трябва да върви добре. Като пристигнах у Миленчо, първо го помолих да изпробваме котлоните - аз именно с тази цел ги разнасях напред-назад с колата. В къщи имам газова бутилка, обаче нямам маркуч, та рекох да видя кое е годно и кое не. А у тях ползвахме неговите газови съоръжения от барбекюто. Оказа се действително, че само две от четирите горелки работеха - другите трябваше да ги погледна “под микроскопа” и да им вдъхна нов живот. За направата на моя ракиджийски казан вече спешно ми трябваше нещо подобно, защото в противен случай ми спираше производството. С цялата си наивност и прозрачност на характера, аз бях почти готов да се охарча с $40 за горелка и то само за една – нищо, че бе чисто нова от магазина. А пък сега тези котлончета ми дойдоха точно, както навремето генерал Радецки пристига на Шипка и спасява положението - да ги бях търсил някъде, нямаше да ги намеря. В същото време въпросните горелки са масивни и тежки, чугунени отливки, нарочни крачета си имат – абе, правено преди десетилетия с намеренията още толкова да изкарат във времето напред. Не като сегашните китайски боклуци, дето са от тенекия и след година-две експлоатация, тичаш в магазина да си купуваш нови. С една дума - мечта! Та, с тази покупка се отвори много широк фронт за работа по казана за следващите дни.

Вечерта у Миленчови си направихме едно тихо, скромно тържество и на бърза ръка легнахме, че на следващия ден трябваше да се става рано за фестивала. Даниела донесе една кутия с тулумби, от второто качество и някои бракувани - де криви, де поизгорели малко от едната страна, де с някакъв друг фабричен дефект; обаче иначе плуват в сироп - сочни и хубави, нищо че нямаха търговски вид. И като им се нахвърляхме с лъжиците - щяхме да се пукнем от преяждане. Така един път, преди години – о-оо, ама аз разправял ли съм ви го тоз случай? Не? – слушайте тогава.

Значи, ерата е далечната 1978 – таман бяхме завършили Техникума и още през лятото на бърза ръка ни разпределиха по фабриките на Габрово; хем да не се мотаем безпризорни по пътищата на града, хем пък и да не скучаем по къщите си – такива бяха партийните директиви и повели някога. Моето разпределение беше в тогавашното ЕТЗ “Подем” – електротехник на смяна, докато моят скъп приятел Герасим го засилиха поддръжка в хлебозавода; т.нар. ДП “Хляб и хлебни изделия”, ама и сладкарският цех “Наслада” попадаше под общата капа на обединението. И през една обедна почивка отивам аз да се видя с Геро – естествено, при пещите с хлябовете, да отчупим по един горещ комат от държавната собственост. После обаче “посещението” ни плавно премина към сладкарската работилница и там вече всичко окончателно си еба мамата по етапен ред. Олеле майчице мила, като погледнах онези огромни тави с изрезки от торти, пасти, реванета, баклави и какви ли не още вкусотии – прималнé ми пред очите, та краката ми се подкосиха чак. Това дето го изплюскахме в движение си беше башка – обаче на едно място жениците имаха неблагоразумието да ни напълнят една кутия с пресни тулумбички. Ама като казвам кутия, разбирайте кутия от мъжки обувки 45-ти номер – пълна до горе с въпросната сладкарска стока. Свихме се зад едно кьоше до работилницата и започна голямото ни пладнешко лапане и надяждане. А пък мен на тулумбички и на баклави никой не може да ме бие – аз нямам равен на себе си кога стане дума за социалистическо съревнование. По едно време обаче - не знам дали от тестото, дали пък не беше от шекеря, ама като ми се обърка нещо стомашно-чревния тракт, че като ме изби едно рядко щастие – не мога да сваря гащите си да смъкна, що не се насрах от напрежение. Точно там, долу в ниското тече една сравнително малка рекичка – тя слиза от Гачевския язовир надолу и зад Народния театър се влива в р. Янтра. Нищо чудно това да е и р. Синкевица, ама тогаз беше лято, следователно суша – за това ми се е видяла малка. Скачам в долът по тревога, прегазвайки бъзака като товарен влак и по някаква случайност освободих тягата сред природата, а не в панталоните, че тогава вече щеше да бъде голям резил. Замих си дюзата най-акуратно в барата, а пък наш Геро горе събрал останалите калмуци и им разправя как съм се просрал с тулумбички, баклави и реванета на аванта. Както и да е - историята ми не е за голяма хвалба, ама човек все с нещо трябва да е известен; аз нямам Нобелова награда, не съм и кой знае какъв отличник, нито пък ударник и герой на труда – рекох да се изфукам с шампионата по надяждане, но не знаех че това ще има такива странични ефекти и миризливи последици…

В неделя ние с Миленчо на ранина заминахме да подготвяме българския щанд и да помогнем на главните организатори на мероприятието - Васил (на Албена), Желязко и Марио. Закарахме тестените изделия, спретнахме тезгях, момчетата бяха донесли два стари хладилника, та наредихме стоката вътре защото от Съвета идват инспектори и проверяват храната - мерят температури, кое колко е топло, студено; въобще няма лабаво, когато се отнася за прехраната на населението и особено когато се предлагат храна и напитки на открито. Такива жестоки изисквания има, че малко да си извън допустимите норми и толеранси - затварят ти сергията и си отиваш по пътя, от където си дошъл. При нас всичко беше акуратно, изрядно и за закуска включихме скарата, с което дадохме ход на процеса. Естествено, първо по-вътрешните хора и кухненския персонал се налапахме с горещи кебапчета, след което обилно си подсладихме с тулумби. Заляхме сместа отгоре с бира и зачакахме клиентите. През целия ден всъщност това беше и редът на честите вътрешни замезвания зад щанда - като ни накърти от сладкото, минаваме обратно на кебапчета; като ни стане пък байгън от мазното, слагаме един ред тулумби да затиснат киселините. И те така те, та чак до вечерта...

Отначало ние с Миленчо почнахме да печем на скарата - появиха се и първите мераклии да опитат от балканската ни кухня. После аз започнах да правя порциите и да ги подавам отпред за продажба. Организацията беше много стройна и спорна в същото време. По някое време дойдоха Даниела и Маргаритка с дечурлигата - веднага трите начело с Ванеса се намъкнаха зад тезгяха и започнаха трескаво да помагат. Лимонадите раздаваха, чинийките подаваха - наш’то гардже, нали е и най-отракано от всичките, та взе и да продава даже; прибира парите на хората, ресто им връща. Абе, цялото се е метнало не мен – не че се хваля, аз от скромност казвам само това. Иначе много народ се извървя през нашата сергия, ние от своя страна цял ден си правихме смехории и доста весело поминахме. Аз от време на време си извисявах гласа с “ТОПЛИ, ПАРЯТ!” на чист български език и така привличах клиентелата. Прегракнах на края от викане, ама то не е и лесно да привлечеш толкова добитък на твоя щанд, при такава силна конкуренция наоколо – гърци, италианци и всякакви други националности от етническите общности. Крак не подгънахме през деня, ама аз от такива неща хич не се изморявам. Най-уморително ми е когато трябва 8-9 или 10 часа да натискам стола и да работя - това направо ми е противопоказано; имам даже и лекарско предписание от Доктора. Ето защо сега се чувствам толкова добре като безработен...

Към обяд някъде Даниела си тръгна, защото беше втора смяна на работа и ми повери грижите подир Ванеса. Добре че там имаше и други деца, та всичките се надпреварваха кое да помага повече. Привечер вече продажбата на кебапчета малко понамаля, но пък дойде силното време на тулумбите. Народът, кой където намерил се беше вече наял, ама все със солени неща - сега хората искаха нещо за десерт. Така голямото количество от сладкарските произведения на жените замина вечерта по тъмното. Аз стоях до 19:30, но трябваше да напусна момчетата да продължат без мен - Ванеса беше на училище на другия ден, та имахме допълнителни ритуали по къпане, приготвяне на чанти и т.н. Иначе официално фестивалът трябваше да приключи до 21:00 и от там насетне да се прибира стоката и инвентара, в които действия аз не взех участие по извинителни причини... Неси също лапа кебапчета и тулумби до насита - у нас не ще да яде моите кебапи, дето са първокласни (когато станат, де...), а там на поляната ѝ плющяха ушите чак, дорде се тъпчеше с купешките. Така поне церемониите по вечерята съкратихме и легнахме без да сложим и залък в уста.

На следващия ден всеки се завърна към обичайните си занимания и забавления - Ванеса замина на училище, Даниела се въртя из нас, а аз се напъхах в работилницата при моите ръкоделия. Дестилационният процесор започна да се оформя вече и да добива фабричен вид, въпреки че в него влязоха много ненужни материали и употребих почти всичката си залежала стока. За серпентината намерих друга тръба, по-широка и с нея се занимавах тези дни. Също и с котлоните, като срязах единия наполовина, за да стане единичен с горелката, преместих му двете крачета и сега стана като самостоятелна печка с варела отгоре. Смятам да направя подробен филм-описание на целия този процес и за това няма да се спирам писмено на техническите подробности. А пък то не е и възможно да описвам всяко едно свое действие и операция – единственото, на което съм безкрайно благодарен е опита, който съм придобил покрай заниманията ни с татко на тавана и после в Техникума, в учебните часове по практика. Шлосерските ми умения сега са в пълен ход - да беше от някъде другаря Станчев (преподавателят ми по шлосерство…), да ме види как въртя пилата, триона и какъвто инструмент ми попадне в ръцете. А не да ни дават да пилим цял срок един единствен чук. Даже тук с умиление си спомням един куриозен случай, пак от онези далечни ученически години, ама не помня кой изяде калая - дали Жуката не беше, че пък Вальо Жоров от Дряново ли не го отнесе; забравил съм вече, но това както и да е. Остави ни той, другарят наш Станчев да си пилим чуковете в учебната работилница, а той отиде да се задява на някъде с учителките (тогава подобни форми на общуване между половете изобщо не се третираха като сексуален тормоз, под каквито знаменатели и удари попадат, тези иначе напълно естествени отношения в по-днешни дни). Добре ама някой хитрец от нашите и голям умник - не му се пили нахалост с пилата, ами отиде направо на шмиргела, че ставало по-бързо. И действително, че шайбата завчас изяде желязото, съдейки по искрите, които хвърчаха изпод колелото. Дорде се усетим обаче и миг след това, като някаква хала в работилницата нахълта същият тоз наш другар Станчев, защото изглежда беше чул, че шмиргелът бръмчи още по коридора. Кой беше завалията, както вече казах не си спомням - ама пък прекрасно помня, че вратът му бе червен като гъза на маймуна в продължение на два дни след случая. А за “награда” му дадоха да изпили още един чук - почна го нещастникът наново от самото му начало, от заготовката. Та, такива ми ти работи и спомени - мисълта ми беше, че наученото и придобитото като занаят, опит, умение и т.н. остава за цял живот и никога не се знае кога дадена сръчност ще ти притрябва и ще влезе в употреба баш на мястото си.

Общо взето, така минават моите дни и седмици напоследък - занимавам се прекрасно с най-разнообразна дейност и съм много щастлив. Разбира се, всяка вечер сядам на компютъра и засилвам по няколко молби за работа тук и там, но за сега на този фронт нямам особени заслуги и успехи. По принцип от всякъде чакам потенциални възможности и вероятност, уж да ме вземат на работа, но може би всички чакат първо да приключа напълно с домашните си дейности, че чак тогаз на нова сметка да се занимавам с общественополезен труд. Утре следобед сме канени на гости – ще честваме рождения ден на едно детенце на наши близки приятели; отиваме в Бризбън и ще се забавим вечерта. В неделя сутринта пък може да отидем на българско училище, а за след това не знам още какви ще са ни плановете. След малко се усамотявам в работилницата да си подновя заниманията. Каквото и да стане междувременно около нас, ще се старая да го описвам подробно и старателно, за да не си мислите, че сме се откъснали от действителността и от света въобще. Австралия, колкото и да ви се струва отдалечена, ако си купя една ракета и се подпътя към България, за 2 часа мога да кацна с нея на Градище или на Петкова нива - а пък от там до нас и пеша вече ще сляза през гората. За сега обаче това е всичко – мисля, че изчерпах темата и си развих въпросите много добре (ако така добре се справях и с темите от Научния комунизъм и Историята на БКП-то, нямаше да си влача с години червата по изпити и по зачоти навремето като редовен студент)...