Скъпи и обични
майко, татко, баба и дядо; скъпи съотечественици и чуждоземски мизерници!
05.04.2010 – Ето, че отпускането ме е обзело отново и тотално. В продължение на дни,
че и седмици дори така и не сварвам да напиша нито ред в своята многотомна
история на един малък и невзрачен човек - едва забележима, почти невзрачна
частица от огромното множество на световното човечество. Днес, макар и ден след
официалния Великден, денят не е по-малко важен за нашето цялостно семейство и
по-специално за Миховския джинс: “моят малък Неничко” навършва 24-те си
лазарника и започва 25-ят (аз обаче малко неправилно съм смятал, че той е с
една годинка по-голям като си мислех, че тази пролет прави 25, а не 24 години -
както и да е; математиката не изключва допускането на грешки при съответните
изчисления...). Ние преди малко се завърнахме от нашата малка екскурзия/почивка
и всеки се зае със спешните си и неотложни задачи, които неумолимо висяха за
изпълнение - при това незабавно. Даниела зареди една голяма пералня с мръсни дрехи,
Ванеса веднага започна да се занимава с упражненията си по музика, а аз съм се
скрил от всички в механата, за да съм по-далеч от ежедневните им и нестихващи
разговори – в името на своя успех, творчеството ми изисква пълно усамотяване и
авторско уединение...
За да спазя и този
път традицията, сега за пореден път ще се върна на малко по-остарели факти и
събития, без които обаче не могат да се свържат отделните “глави” на настоящето
писмено произведение. Ще започна от момента, в който положих заключителните си
слова в предишното послание - миг преди да го предам на нашите приятели Светла
и Краси за отнасянето му към Татковината. Последните вече са пристигнали в
България, сведенията ни от най-първа ръка са, че те се чувстват добре и дори
още по-добре поминуват кратките си дни на престой при близки и роднини.
Доматите на пазара никога не свършвали, мастиката била леденостудена, а и като
се замисли човек - колко малко му трябва, за да бъде истински щастлив...
Събитието, с което свързвам изпращането на предишното ни колетче беше рождения
ден на наш Янко. Значи, аз предишния ден (в петък) разпечатах краткото си
писъмце, Даниела го допълни с разни илачи и мехлеми за татко, прибави известни
дребни количества лекарства и досипахме кутийката с една шепа от любимите
бонбони на майка. Тази част от задължителната програма беше изпълнена много акуратно,
още на път за Янкови - само трябваше да минем покрай Краси и Светла, за да им
оставим пакета. Това вече беше в събота следобед…
Малко по-преди
обаче, всъщност предишната вечер ми беше спусната и друга нелека задача, а
именно - да съчиня някакво послание под формата на поздравление за картичката
на Янко. Много мислих, много умувах и на края надрасках няколко реда, но те
едва ли са били нещо изключително. Моите поетични наклонности обикновено се
проявяват доста внезапно и мълниеносно - в момент, когато вероятно се отключва
някоя от многобройните ми музи, подтиквани, подкрепяни и добре стимулирани от
половинка ракия с няколко паници шопска салата. Аз не мога да измислям
стихотворни римувани фрази просто ей тъй, като по партийно задание или на база
държавна поръчка; не съм толкова гъвкав и уникален в гъзоблизството, както да
речем някой по-съвременен и съответно преуспяващ поет, възпял не веднъж и дваж
генералната линия на Партията – майка и кърмилница за някои, но пък зла мащеха
за повечето от нас, нормалните. На всичкото отгоре моят собствен “литературен
критик” в лицето на Даниела даде много ниска, бих казал дори унизителна оценка
на моята съкровена творба, защото просто толкоз ѝ разбира шопската тиква от поезия като едно по-възвишено
изкуство. Независимо от всички негативи от нейна страна обаче, аз, за да запазя
во век и веков тези свои тъй спонтанни и първични поетични напъни, сега ще си
позволя да ги поместя в настоящия своеобразен форум, без разбира се те да
подлежат на някакво допълнително разискване или пък да изискват последващ
анализ. Ето ги:
“Скъпи приятелю наш - нека е честит рожденият
ти ден! Напред нахвърлях нещичко специално за теб, което наивно си помислих, че
дори не е и чак толкова лошо, след като в написването му вложих толкова много
чувство и почти цялото си сърце. Обаче моят литературен критик не го одобри и
не го допусна да премине през тясната си като иглено ухо цепка на цензурата –
един път, предвид обема му и особено поради абстрактното метаморфозно
съдържание на текста. Поради тези чисто субективни причини, независимо от
всичко и с риск да се изложа пред аудиторията, на своя глава си позволявам все
пак да ти изпратя това лично послание - то така или иначе беше нарочено за теб.
Макар и в неофициалния си вид (защото текстът не можеше да се побере в
картичката ти), аз държах да го получиш, а пък ако сметнеш, че написаното не е
чак толкова несполучливо, разпечатай го на работа и довечера ще го прочетем
публично пред останалите пияници... Наздраве, друже и за много години”…
Ангелчо…
(Тук е мястото да
поясня на незапознатите със случая читатели, че предвид обемистото съдържание
на уж “краткото” ми поздравление, предвидено да се напише в иначе ужасно
малкото поле на картичката, последната беше поднесена съвсем бяла и празна,
докато самите пожелания по случай рождения ден на виновника ги изпратих по
Интернета, чрез електронната поща. Нека да не забравяме, че вече сме и в 21-я век
- средствата за комуникация са практически неограничени...)
Насред гората, върху падналата шума,
в потайна нощна доба без луна,
вън вятър виеше на тънка струна
и едри капки тънеха под черната земя.
В такава нощ злокобна, мълчалива,
пред каменен олтарен трон,
греховно стъпи бяла самодива
и на страстта отдаде се без стон...
С огнено-стихийната любов и плам,
обречена до смърт на любовника си смел,
тя понесе бремето и жезъла ведно без свян,
но горда, силна, в трепетно очакваната цел.
Така след време във въпросната гора зелена,
сред нежни звуци и среднощни песнопения,
в усоите скалисти посред тъмна нощ студена,
родил се вече беше той - един едничък: ГЕНИЯТ!
И сам самичък Господ слезе на земи,
подаде му от своя пламък и му рече:
“По-силен и от водата ти бъди ми,
по-здрав от най-коравий камък тук, човече!”
След още сума почест и тържествени слова,
събралите се вече там на общата седянка,
пир безпаметен отпочнаха сега,
накрай и име дадоха му - кръстиха го: ЯНКО!...
Март, 2010 - Австралия
=================================================
Самият славен Янко
наш обаче много си хареса тези мои няколко четиристишия и под силното им, почти
мистично въздействие, подплатено с много вино, водка и друг алкохол се започна
една такава луда веселба, която продължи до ранните зори на следващия ден...
Тогава именно започнаха и дъждовете - нито да излезеш нещо да правиш по двора,
че кал и тиня се стичаха отвред, нито пък да мръднеш до някъде, за да се
разходиш и разтъпчеш малко омекналите си от махмурлука кокали. Така в правене
на нищо и пълно летаргично бездействие премина неделният ни ден.
Работната седмица се
очакваше да бъде кратка, предвид настъпващите почивни дни по Великденските
празници. Аз имах доста служебна работа, както обикновено и четирите дни
специално за мен се изтърколиха много бързо. В един от тях научих, че Неничко
проявява желание да дойде с нас на къмпинга и че ще тръгнем всички заедно. Тук изобщо
не крия, че още тогава много се зарадвах заради факта, че той постоянно ще ми
бъде пред очите - поне през тези няколко почивни дни и че ще можем да се
веселим и да правим на воля всякакви момчешки щуротии; в рамките на разумните
граници разбира се, предвид зрелостта ни. Междувременно той се яви на няколко
интервюта за работа, като на едното от тях хората го харесали много и дори му
предложили да го наемат, която дейност всъщност той трябва да започне утре. И
нашият пораснал вече момък щом като разбрал за добрата развръзка, още на Велики
Четвъртък му се беше вече оправило и настроението, както и държанието му към
мен (като че ли аз бях виновен за неговите неуспехи и житейски провали, но
нейсе…) – в този съкровен миг сякаш Господ ми върна онова малко и невинно
човече, появата на което всички ние очаквахме с толкова много трепет и вълнение
точно преди 24 години. Бяхме са разбрали той да дойде у нас и от там да
продължаваме надолу към мястото за бивак (на около 170 км, в южна посока по
пътя за Сидней). Аз се прибрах от работа малко по-рано - междувременно всичко
ни беше приготвено; само натоварихме колите и тръгнахме. Даниела се вози при
него в джипката, за да му прави компания, докато на мен Ванеса ми досажда с
неспирното си бърборене през целия път. На всичкото отгоре по някое време ни
хвана и Великденското “преселение на народите”, при което улиците и пътищата
буквално се задръстват от волски каруци - главно с летовници като нас, които
искат да пътуват вечерта в името на това да се събудят на следващия ден вече
като почиващи, а не тепърва да гласят багажи и да пътуват половин ден до
мястото, за където са тръгнали.
След едно-две
загубвания вечерта в тъмното, успяхме да намерим отбивката за къмпинга, но за
да стигнем пък и до там трябваше да минаваме с ферибот през една голяма река.
Едва в 20:00 започнахме да разтоварваме багажериите и да подреждаме бунгалото
за временното ни пребиваване на полеви условия (или почти…). От цялата група
екскурзианти, за вечерта очаквахме само едни наши приятели, на които едно от
децата им същият ден навършваше 10 години и по този повод щеше да има
“тържество” насред поляната. Ние през това време подготвихме масите, подредихме
софрата и не след дълго бандата им пристигна. Те са много симпатични хора, не
знам дали съм споменавал преди това; мъжът е пилот към една Азиатска
авиокомпания, докато жена му в момента учи зъботехника и изработка на протези.
Имат три деца, влачат подире си една баба и едно куче – въобще, галимацията е
пълна и повсеместна, но пък с тях си изкарваме всички много весело.
По принцип в такива
и подобни случаи ние с Даниела започваме отрано да разливаме питиетата, защото
аз не мога да стоя пред отрупаната с мезета маса и да чакам някой си с часове;
отегчавам се и губя интерес към живота. Така ние с нея направихме първите
няколко по-плахи крачки към опиянението, а гостите ни пристигнаха чак към 22:00
(представяте ли си да бях ги чакал още 2 часа и да вися като кон на празна
ясла? – че аз щях да се разсъхна като каца за кисело зеле, бре!); с това тяхно
попълнение вече моабетът ни се разшири и придоби по-внушителни размери (особено
звукови; под “звук” разбирай шум и крясък). Нени познаваше тези хора от
по-предишни наши и всеобщи събирания, та не му беше никак трудно да се впише в
обстановката и да не му бъде скучно, както се чувства обикновено, когато е в
компания само с нас... Новопристигналите си приготвиха набързо леговищата в
бараките, след което тутакси се присъединиха към нашето вече добре сформирано
пиянско ядро. Така заедно откарахме пак до сред нощиите, че ги и подминахме
даже...
Спим много бързо и
ето ни го пак насреща облещен прекрасният слънчев ден (добре “освежен” обаче,
след обилен тропически дъжд през нощта и то на няколко порции; всяка отделна с
магнитуд на потоп). След всички сутрешни ритуали подир кафета и цигари, лечебни
чайчета от билки, няколко изтрезвителни бири за махмурлиите и попара от хляба
на кучето за подрастващите, отдадохме се на свободни и неангажиращи мозъка
занимания, каране на джипки по плажната ивица, боксуване и закъсване в калищата
и пясъка; вкарахме насила децата в морето, после пък с още по-голяма сила не
можахме да ги изкараме от водата и все в този дух. После проведохме една
общосемейна разходка покрай брега и вълнолома, където пък дълго време
наблюдавахме как стадо от двайсетина делфина изнесоха пред смаяните наблюдатели
един много спонтанен и без никакъв предварителен сценарий аква-спектакъл. Тук
като казвам “стадо”, трябва да се разбира доста внушителна бройка, а не само
един-два случайно срещнати в морската шир екземпляра. Дали делфините са били 18
или 22 на брой беше малко трудничко да се прецени, но си личеше че бяха много.
Та скачаха нагоре-надолу, то беше луда гонитба по гребените на вълните -
съжалявам само, че не носех камерата, за да заснема този така впечатляващ
момент. Аз между другото така и не я извадих от чантата тази камера поради
непостоянното време и лошите метеорологични условия. Макар и слънчево, особено
на плажа духаше силен вятър и ние целите бяхме посипани с фин морски пясък и
водни пръски от вълните. Аз в такива ситуации избягвам да снимам, но това са,
мисля само мои лични оправдания, защото нещо напоследък забелязвам един
значителен спад в мераците ми за правене на филми - дано да е само временно
явление. Силният вятър даваше обяснение за това стълпотворение на морския дивеч
в акваторията на залива зад вълнолома. Там беше сравнително по-тихо и морето
съответно по-спокойно – делфините не обичат бурните вълни и силни морски
течения, та се бяха спотаили на завет (нещо като детска площадка в
забавачница)...
След хубавата
разходка се прибрахме отново в лагера, където не беше чак толкова “духовито”.
Ние с Нени ходихме до гората и напълнихме половин фургон с дърва за вечерния
огън; пощихме се с други безсмислени и времегубещи занятия, докато най-сетне
дочакахме и пристигането на Миленчови. Той нали е със счупена ръка завалията,
та цялата им подготовка за това Великденско “летуване” бе паднала връз
немощните плещи и ръчички на неговата Маргаритка, а от там пък дошло и
известното им забавяне в цялостния ход на събитията. Независимо от всичко ние
им помогнахме да се настанят, да се оправят и докато си раздуем лакърдиите, то
си стана и ракиеното време. Междувременно Марио също беше пристигнал с жена си
и още едно семейство – и те наши общи приятели. Та още на крак дето се вика и
дорде играхме ролите си на посрещачи, отпочнахме вечеринката с по няколко бири
и разни други незначителни аперитиви, но пък действително съвсем се
“втвърдихме”, когато Марио ни съобщи официално, че жена му била бременна с
второ дете и той лично решил да почерпи по случая. Така всички седнахме пред
тяхната колиба баш до огъня, където пекохме разни месни продукти, но понеже
заваля поредната порция дъжд, та се наложи да преместим тържеството вътре у тях
- те и без друго заемаха най-широкото и “луксозно” бунгало, ако такова понятие
можеше да съществува в къмпинга... Седянката ни пак завърши по първи петли,
защото по някое време се преместихме обратно отвън до жаравата, тъй като дъждът
беше преминал. Е, остана да му газим само мочурляка по тревата, ама ние вече
бяхме толкова добре “подплатени” и “наквасени” с бебешкото уиски на Марио, че повече
никакъв мокреж не можеше да ни впечатли - сценарият вече е познат и известен на
всеки; единствената лоша проява беше, че всичко това се падна баш навръх
Разпети Петък, а пък то май не биваше да е така, че е грехота (ама тези
разсъждения дойдоха едва призори, като отрезвяхме)...
На следващия ден
отново се отвори едно чудно временце - нямаше и помен от пороя, който се изля
връз нас предишната нощ. Жените наизвадиха бои, свариха яйца и започна едно
масово боядисване и червене; направо събраха очите на останалите чуждоезични
къмпингари. Най-много се радваха дечурлигата (8 глави, като слагам и Неничко
вътре в бройката) - мазаха, цапаха се, плескаха; на края от много акъл нашариха
и на кученцето лапите розови, та и то горкичкото да е в тон с яйцата. Денят
почти беше заминал в такива домакински дейности. Ние с Нени пак навестихме
плажната ивица и пясъците с калта, колкото да си направим малко кефа с джипката
по брега и до това време ракиеният час удари. Поради алкохолна преумора и
общотелесно изтощение, 15 минути преди да си кажем “Христос Воскресе”, аз се
изтеглих заднешком към бунгалото, но поне бях оставил след себе си един достоен
наш представител - Неничко стоял с Миленчо и останалите мъже съвсем до края на
“тържеството” и си бяха легнали чак след полунощ. Така посрещнахме и изпратихме
Великдена – съвсем по български...
14.04.2010 – Брей-й, хвърчи си времето и това е горчивата истина – мамка му! Кога
мина пак една седмица, така и не я усетих – амчи то, ако и с такива бързи
темпове ще се остарява, аз май не съм съгласен много-много на подобен юруш и надпревара...
Тъкмо вечерях - няколко домата със сирене и печени чушки; скромно, като монах
от Атонския манастир. Иначе посвещавам тази вечер на писателските ми
наклонности и частични способности в това направление. Няма да се занимавам с
нищо друго, за да довърша започнатият си още онзи ден разказ. Стана така, че
тогава не можах да го доведа до своя окончателен завършек - вече не помня по
какви точно причини, но го зарязах баш по средата. Ето защо сега ще се върна
отново на онази кална поляна в горския къмпинг, където с една голяма компания
себеподобни сънародници изкарахме няколкото почивни дни по време на
Великденските празници.
Както вече разбрахте,
настъпването на самият Великден аз лично не можах да дочакам (поради известни,
чисто субективни съображения), но за сметка на това пък посрещнах същинският
ден още с най-първите му лъчи на слънцето. Един по един взеха да се измъкват от
постелите и членовете от състава на детския отряд - всякое малко войниче,
въоръжено до зъби с яйца, при което започнаха някакво масово изтребление
помежду си. Че се чукаха с тез яйца – първо по отделно и после всички заедно
вкупом, то се завикваха като му се пръсне на някое черупката и търчи да се
оплаква на майка си; отвред се ръсят белтъци, жълтъци, хвърчат черупки и яйчени
обелки, солници се въргалят по пода като на минно поле – направо една малка
гражданска война! Борих се с всички тях до едно време, уж да въведа някакъв
по-строг ред и приличен порядък сред глутницата от освирепели зверчета, но вече
след третата бира се предадох и капитулирах в сражението за правда и свобода.
Миленчо пръв дойде да ни уважи и с него отпочнахме сутрешната си закуска. Аз
направих моята традиционна яйчена салата и така още в бунгалото дадохме ход на
Великия ден. Бяхме решили да ходим на малка локална екскурзия през деня и
докато чакахме другите да се намоткат, да си изпият кафетата и да си нагласят
отрочетата, ние с него опаткахме половината шарени яйчица - башка бирата, с
която си покарвахме сухия залък. Даниела беше приготвила 18 броя (за първа
година толкова малко – обикновено червим по три кори...), ама то като всеки
беше направил по толкова, та на края имаше яйца за 10 курника! Хапнахме
солидно, даже и козунак имаше - Рени, на Марио жена му и козунаци беше омесила.
Те специално си останаха в лагера, че за вечерта пекоха половин агне да
нахранят с него дружината, а другите хора приготвяха дроб-сарма; Даниела
предния ден пък беше варила шкембе чорба - защо се учудвате тогаз, че съм бил
на “бирена” диета с варени яйца? Че аз нищо от изброеното до тук не ям. Марио
беше постил по най-строгия религиозен начин, та му бяха оставили малко от
чорбата да се облажи и постепенно да се захрани с гозбите на нас, грешниците.
Възхищавам му се иначе на волята - нека да е жив и здрав...
Най-накрая тръгнахме
- натъпкахме се в двете джипки, а Миленчо го оставихме да пази лагера като
временно недъгав. Обаче те още на обед седнали да се черпят с дневалния и дежурен
по кухня Марио, та на агнето плешката се оказа малко поизгоряла; независимо от
това им своеволие, всички си облизваха пръстите и се редяха за допълнителни
порции по няколко пъти. Но тази развръзка дойде чак вечерта – докато
междувременно нашето малко екскурзионно ядро се подпъти към онзи водопад,
където преди години сме ходили и с вас. Ако си спомняте тогава Нени също дойде,
заедно с един негов приятел. Мисля, че и родителите на Мартин бяха в групата;
или пък само баща му? - забравил съм вече. Както и да е, де - крайната цел беше
този водопад, който съвсем не ни разочарова този път, след обилните дъждове,
които бяха паднали в последно време. Спирахме на няколко места да гледаме
природни забележителности, правихме снимки и т.н. За щастие денят беше хубав и
относително слънчев - добре че поне дъжд не валя, за сметка на вечерта обаче...
Поразходихме се
малко из района, ходихме и на един друг язовир с много приятна околна среда и с
това краткият ни половиндневен излет приключи. Върнахме се привечер и веднага
се наредихме по масите, както не бяхме яли през целия ден (е, вие онази
сутрешна закусчица с няколкото яйчица и 3-4 бирички не ми я смятайте –
калориите им “изгоряха” още по пътя). Цялата глъчка и олелия се стовари пак в
бунгалото на Марио и Рени, но пък после всички помогнахме да почистим и
приберем кочината след тържеството - да не ѝ се струпва шетнята само на нея, че нали е и “трудна”
сега булката... Това беше и последното, прощално така да се каже мероприятие от
такъв широкомащабен и “масов” характер. На другия ден в 10:00 трябваше да сме
напуснали бунгалата...
Разбира се, по стара
традиция ние не се прибрахме директно в къщи, ами избиколихме малко по
крайбрежното шосе. На много места спирахме, зяпахме морето, та пак снимки, пак
софри и чак привечер си бяхме у нас. Докато разтоварим колата от дрехи и
багажи, да оперем, да проснем дрехите, да вечеряме, да свирим и вече не ни беше
до нищо друго, освен до лягане и здрав сън. На другия ден и двамата с Дани
бяхме на работа, а Ванеса я оставяме сама през деня. Тя има да свири, да си учи
теорията по музика и разбира се да си играе на воля и необезпокоявана от никой.
От време на време я проверявахме по телефона и все казваше, че си върши
съвестно работата, но колко това е така и дали - само един Господ знае. Да се
надяваме, че е истина това, което казва и както го казва...
По този начин
приключиха напълно почивните дни и всички останаха много доволни, независимо че
не ходихме на някое лъскаво и луксозно място, а се завряхме в калта и
дивотията. Работната седмица започна във вторник - Нени също беше вече на
работа. С него се бяхме разбрали да дойде пак в събота, че да го заведем на
ресторант по случай рождения му ден. Още там на поляната получихме празничните
ви съобщения – той неговите и ние нашите; както се разбра впоследствие, вие
също сте получили моето послание за Великден, с възторженото известие за
предстоящото ни пътуване до България. Много сме щастливи, че и вие се радвате
на това - а то не можеше и да се очаква друго... Така се изтърколиха останалите
само четири работни дни, защото както знаете в Австралия понеделникът след
Великден също е официален празник и почивен ден. Предвид ваканцията на децата,
по план учителката по музика нямаше да идва до нас, но тя с готовност пък ни
приема у тях за допълнителни уроци. Така тази събота сутринта на ранина
пътувахме с Ванеса на 100 км за нейния пореден урок, а на връщане пазарувахме
от виетнамците евтино месо, кайма, зеленчуци и други полезни хранителни стоки.
Абе няма криза тука, бе! - кой каза, че имало такова нещо? Каймичката ми я
прихванаха по 6 лева килото, свинското вратле и то стъпи на 8 кинта; пресен
лучец взех по левче връзката, башка дузина яйца от най-големите “Джамбо” или
“Джъмбо” дето им викат - и те излязоха по $2.50, как да не вземе човек три
кутии, че да си има за цяла седмица напред! Да не говорим за пресни хубави
домати - и те по лев килото; а пък едни “второкачествени” картофи, едри и
големи като на петокласник главата – само 2 лева за един чувал от десетина
кила. Така няколко световни кризи мога да изкарам - само да съм на работа
обаче, че не съм ли – майчицата почва да си е ебало; истината казвам и вярно
все ви думам. Е, то си е най-добре човек да е и здрав, щото пък иначе съвсем
настава зор. Прибрахме се с всичкото това чудо от покупки и до това време беше
настъпил вече ранния следобед. Разбрахме се с Янкови вечерта да заведем Ванеса
у тях, че да си играят с техния Алекс и докато бургаската баба ги наглежда, ние
спокойно да отидем на ресторант, като бели хора.
Междувременно
Неничко пристигна и към 18:00 всички излязохме. Само ще спомена, че на този ден
(събота) се опитвахме да ви се обадим по телефона, основно за да се чуете с
Нени, обаче не ви намерихме. А като имам предвид и времето, едва когато ще
прочетете тези редове, та информацията ми в тях съвсем се обезсмисля и загубва
хронологичната си стойност, ама майната му – важното е, че съм се сетил да го
спомена в мемоарите си...
Отиваме значи в
ресторанта - три семейства и Нени с нас. Той вече се познава доста добре с
всички наши приятели, а пък и те него - така че на никого не му е било нито
скучно, нито неприятно. Посреща ни газдата с почести на вратата и ни настанява
на най-добрите и удобни места (след като цялата зала и повече от половината
градина бяха почти празни – демек, всичките места бяха все за нас резервирани).
Братята македонци са много харни чиляци (съвсем не е случайна историческата
истина, че коренът им си и чисто наш, български – факт неоспорим, за който те
най-много обичат да слушат и ужасно се радват, когато научат нещо ново от собствената
си история…) - веднага се разприказвахме кой от къде е и от кой край на света
идва; кога, как и т.н. – аз съм много общителна личност и съвсем не приличам на
темерут, особено след няколко ракии. От дума на дума излезе, че ресторантът,
който дълго време го държаха едни сърби (също наши добри познати и “приятели” в
исторически аспект и геополитически план…), сега пък са го продали на
македонските си побратими. Кухнята обаче бе останала същата, с балканската си
традиция и вкус, барабар със стария готвач; питиетата също – въобще, едно малко
балканско кътче тук, на края на света. Уредбите думкат нашенската музика, а не
след дълго дойде и цял оркестър “ýживо” - певец, певица и един акордеонист! Е,
това вече ми дойде възмножко на емоцията и аз изцяло отдадох същността си на
музиката и песните. По някакво никакво време другите ни приятели си разотидоха
малко отегчени от нетрадиционната балканска атмосфера, но ние тримата с Нени и
Даниела останахме до последния ми дъх (и грош в джоба…). Че пяхме, че се смяхме
– абе, всичко беше на висота; само както аз си знам! По едно време скочих да
пригласям на чалгаджиите – получи се нещо много затрогващо и фанфарно;
запомниха ме хорицата, хем с добро! Оставихме Ванеса да преспи у Янкови - ние
мислехме да си я прибираме вечерта, но обстоятелствата у кафаната се стекоха по
малко по-друг и непредвидим начин, та се прибрахме без нея. Запознахме се и с
македонския свещеник, който със семейството си и разни техни приятели по това
време също празнуваха нещо. Отчето е доста младо и симпатично момче – бебенцето
им беше вероятно на дни или седмици, ама и то спеше на шумотевицата в
количката. Македонците имат нова и хубава църква, но понеже на нас сръбската ни
е някак си по-близо като разстояние, та за това ходим там (само 3-4 пъти в годината,
което виж е срамота...). Сега даже съм решил тази неделя да отида сам да запаля
някоя свещ, че много хубави неща се случиха напоследък, а пък ни една
благодарност не съм изказал в черква, както подобава на един добър християнин и
почтен мирянин.
След бурната вечер и
нощ при македонските събратя, прибрахме се късно и легнахме веднага. На другата
сутрин Даниела отиде с колата да прибира Ванеса от Янкови, а ние с Нени се
отправихме по нашите момчешки направления. Като първа крачка за деня посетихме битака.
От там купих няколко интересни сувенирчета, чашки, вазички - все с надписи
“Австралия” по тях и разни картинки от местен туземски характер (кенгура, коали
и друг общественополезен добитък...). После едни апапи се обадиха на Неничко,
та се срещнахме с тях на едно друго тържище - то пък беше само за коли, нещо
като автомобилен парад на открито. Там бяха изложени разни стари марки и
модели, ама направени така, все едно че сега слизат от конвейера на другаря
Форд. Подобна беше и колата на вуйчо Митко от Пловдив - да го поменем и него с
добро, мир на праха му... От там ние с Нени отидохме на нашия местен търг,
обаче този път на нищо не заложихме средства. Минахме го малко набързо, предвид
и напредналото вече време. Той следобеда щеше да отиде при приятелите си, а ние
се бяхме уговорили да заведем Ванеса на българското училище и танците. Управата
на Българската Асоциация в нашия щат е наела един клуб, всяка неделя за времето
между 13:30 и 15:30, където се провежда един учебен час по български език, а
вторият час се уплътнява с разучаване на народни танци – главно хора и
ръченици. През това време, дори и малко от по-рано, всички родители пък се
събират на една импровизирана софра с подръчни средства и материали на клиента,
която може да продължи до заник слънце. Ние бяхме подготвили вечерното си
посещение у Ваня и Бранко, но тържественият обед започна още там на поляната. Посетителите
не са така много - постоянното присъствие са Миленчови и Пилотите; ние не
посещаваме редовно този форум, защото часът нещо не ни е твърде удобен, а пък и
Ванеса за сега усилено репетира в училището за мюзикъла, който поставят на
тамошната сцена. Тази неделя като по някакво чудо нямаха репетиции, та за това
стана възможно и нашето ходене нататък. Така към 13:30 се разделихме с Нени,
който остана в наше село, но отиде на мегдана при момците, а ние с каручката на
буля ви Дана полекичка се затътрихме към града...
След като
приключихме с учебния процес и раздумката на общата софра, нашите приятели
заминаха директно за Ваня и Бранко, а ние се отбихме в новата къща на
Миленчови. Бяхме даже им подготвили едно малко и скромно подаръче, колкото да
не влизаме в домът им с празни ръце. Не сме се бавили много там, огледахме я от
всички страни и всички единодушно решихме, че изборът им е бил много правилен,
много успешен и никой за нищо не бива да съжалява – напротив, трябва дори да се
радват. Оформлението на къщата е много интересно, с наведени тавани като в
баварска хижа, с гредите отгоре и наковани дъски – направо мечта! Единствено
мястото е малко занемарено, просто се иска да направим една дружна бригада и да
поокършим клони, храсти и израстъци - това би било само козметична намеса;
иначе няма нужда от никаква друга “интервенция”. Имат си хората дворче,
зеленчукова градина, басейн, навеси – абе, досущ като истински имот! Дано да е
жива и здрава леля Янка, че пак да дойде да ги види и да ѝ се порадва окото – таман ще засади някой и друг бурен,
стрък домати, чушчици, за да имаме и мезе...
От Миленчови
отидохме вече у Бранкови - там бяха пристигнали и другите ни приятели + вечното
присъствие, Маргото. Хайде, и там се развихриха едни тежки веселби, едни
разлати моабети, обаче ние този път не сме осъмвали - в 23:30 даже си бяхме
легнали и някои от нас съвсем заспали.
Така мина и тази
седмица. Наченахме следващата - ето, днес е вече сряда. В понеделник вечерта
проведохме малко семейно тържество “на прощаване” - на другия ден (всъщност
вчера) Даниела и Ванеса щяха да заминават при Сашко и останалите дечурлига за
няколко дни. Аз се прибрах от работа, а Даниела вече беше запалила огъня - само
го засилих малко, защото имах да пека и две торби с чушки, също купени на
безценица от онзиденшният ми пазар. Ние често намираме подобни зеленчуци и ги
правим на салата, с оцет и олио. Аз ги обелвам и ги измивам в една купичка с
оцет да им опадат семките и люспите, които не съм успял да махна. После ги
изцеждам, посолявам и в една кутия ги налагам с олио. Някой път слагам и
нарязан лук между отделните слоеве. Такова разкошно мезе може да има само в
България (и естествено при мен – в механата на “войводата” и в лятната му
градина) - тази вечер даже им направих сефтето, с няколко домата и една буца
сирене, това ми беше вечерята (а пък без ракия! – представяте ли си го това мое
падение?). Та, опекох чушките и седнахме с Даниелчето да изгледаме едно филмче.
После няколко кюфтенца хвърлихме на скарата, че да не става зян кюмюрът и
поминахме как да е, с каквото Бог дал... Вчера си дойдох по-рано от работа -
Дани и Неси ме чакаха отвън, готови с чантите; натоварихме се и хайде, на
самолета за Аделаида. Дойдох си вечерта - залових се с компютъра, после чушки
белих и подреждах зимнина; на края чак ядох. А дорде се справя с всичко (нали
сега цялото домакинство се стовари на плещите ми...), стана късно и си легнах
безславно. Иззяпах един филм и заспах като пън.
Днес на работа пак
ме посрещна обичайният развой и служебна заетост. Шефовете ми са много доволни
от мен и това си личи по всичко от тяхна страна. Обаче за благодарност (и за да
ми намалят заплатата…), искат да ме назначат на постоянна работа, вместо да ме
оставят на договорни начала като консултант. С това респективно ще ми падне и
дневната надница, което пък от своя страна ще ме направи особено нещастен. Но,
каквото е вече - нека това да бъде от тук нататък; скоро ще видим какво точно
ми е отредено.
Тази вечер мина в
писане; утре ще започна заниманията си по изоставените филми и кадри още от Нова
година. Всъщност от тогава няма много материал, но има разни отделни епизоди,
които съм записвал с Ванеса, нейни концерти и т.н. Ще ми се докато съм сам и
няма дразнители около мен да ги ликвидирам тези малко поизостанали дейности.
Имам доволно много работа и на хармана, обаче не знам кога ще ѝ дойде времето. Един бетон
има да се отлива пред другата къща на Уоли и Нолин, сензорната им лампа вътре
спря нещо да работи и не се включва - трябва да се погледне какво ѝ е станало; на Ванеса
лампите над пианото трябва да се свържат, но това ще стане заедно и с помощта
на Уоли, че не ми се занимава сам. Аз ще им отлея бетона, а пък той ще ми
свърже лампите; в края на краищата - кой за каквото е учил, нали така беше...
В общи линии това е
всичко около нас и в частност с мен самият. Стана късно за телефонно обаждане
сега, но утре вечер ще гледам да е по-рано. Предварително съм попълнил списъка
с дейностите си за тези дни и ще гледам да отхвърля поне някои в оставащото
време до завръщането на Даниела. Те всъщност се прибират в неделя следобед -
така че каквото направя до тогава, това ще е всичко. Ще чакам пак да се
посъбере малко обобщаващ материал и ще пиша отново - за сега лека нощ и до нови
срещи, че ми се и доспа...
22.04.2010 - Ето ме и мен отново; след няколкодневното ми мълчание вече имам
възможност да споделя някои свои овчи мисли и лични въжделения с вас. Все още
съм на работа, но понеже Ванеса е на репетиция в училището до 18:30, ще си
натискам задника на стола тук и ще използвам служебното време за лични нужди и
облаги. Поработих, каквото поработих - стига им вече за днес; и утре е ден. Те
и без друго нямат пари и не ми плащат - вече втора или трета поредна седмица ще
стане. Иначе всичко си е наред, само дето няма заплати. Но пък аз най-обичам да
имам да вземам - когато могат, ще платят, а до тогава са си все едно спестени
средства. Вчера и онзи ден шефовете ми проведоха двудневна среща на много
високо равнище - целият директорски борд, с представителите от Канада, където
също има подобна компания. Всички харесаха машината, която най-после дойде в
навечерието на съвещанието. Ако това се сметне за прототипно изделие, то в
момента кочите глави работят по втората, където доста от възникналите
производствени проблеми са изчистени и уж всичко ще върви по мед и масло, както
през социализма. Аз пък изготвям чертежите за третата машина, която се очаква
да бъде в най-изряден вид без никакви грешки и неточности. Едно парче от
поръчката заминава за Индия, друго отива в Папуа и Нова Гвинея, а прототипната
инсталация ще я продават на местния Технически Университет в Бризбън, та
студентите да правят разни експерименти по време на лабораторните си
изследвания. Това са злободневките от работното място - аз не знам защо ли
изобщо ви занимавам и с тези неща, но все пак за обща култура хубаво е да сте
запознати с всичко, пък вие си отсявайте кое е важно и кое не чак толкова.
Миналата седмица
успях да свърша доста ползотворна работа на компютъра, по-специално в
довършването на няколко домашни и музикални филми. От сега нататък вече няма да
изпращаме нищо по пощата - направо ще ви го носим на крака. Всяка вечер излиза
по някой нов диск с разни концерти, доста от които са много интересни и
уникални. Надявам се да ви харесат - ние първо ги гледаме у нас, обикновено на
някоя “тържествена” вечер и аз за всеки случай им записвам съдържанието, уж за
бъдещето. А дали ще стигнем един ден до тях пак не се знае, но поне ще останат
в моите архиви за идните поколения. Така дните и вечерите ми бяха запълнени с
подобни занимания и оползотворих времето си много рационално. Нито съм се чувал
с някого, нито пък някой друг мен е потърсил. Изживях си дните като пещерен
човек и отшелник; дори не съм си и готвил. Наблегнах на едни много евтини
домати, които бях купувал преди време - и със сиренце отстрани, та добре
поминах. Опитваме се да изчистим хладилниците от залежалата стока, за да ги
изключим и оставим отворени по време на пътуването ни до България. Обаче то
такова чудо излиза постоянно от бездънните им камери, че просто няма изяждане.
А пък и никакви обществени мероприятия не се очертават за в близко бъдеще -
иначе хуните можеха да помогнат да опразним долапите и да изпоизядем
остатъците. Предстои обаче ние да ходим по разни гостита и другарски срещи -
Миленчо е насрочил освещаване на къщата; ще идем да му я осерем. Скоро нашият
приятел Иван (пилота) се връща за седмица-две и ще ни кани на рожденият си ден
– и там ще има оливане с осиране. Той всъщност е роден точно на 27 Април 1958 -
в момента, в който дядо поп ви е венчавал и той се е появил на белия свят.
Никога няма да забравя рождената му дата – здраве и дълъг живот всекиму!...
В неделята преди да
посрещна Даниела и Ванеса на летището, най-после отидох на черква да запаля
някоя и друга свещица за смирение и благодарност. Много се молих, много се
кръстих - обаче то трябва да се ходи редовно, а ние не сторваме мокаят за тези
ритуали. След църквата отидох до един друг битак, та и от там накупих малко
“подаръци”. Даниела само ми се кара като мъкна боклучетата в къщи, но аз съм
сигурен, че всяко едно ще си намери стопанинът, само да пристигнат читави до
Габрово.
В събота сутринта се
бях нагласил да излизам по магазините и вехтошарските бутици, но един съсед
когото отдавна дебна да смени маслото в колата на Даниела се оказа пред тях и
свободен за момента, та свършихме и тази работа, която отлагам с месеци. Това
малко ме забави, но все пак успях да обходя набелязаните обекти и се прибрах с
много стока, все на “ювелирна” стойност. Почвам да се страхувам обаче, как ще
се прекара всичкото това чудо в куфари и дисаги, като имам предвид, че
подаръците ми са все “твърди”, тежки, но и много трошливи... Трябва много
надеждно да се опаковат, защото като знам как хвърлят чантите по летищата - не
знам дали ще увардим всичко от счупване. Това всъщност ми беше излизането само
– в събота се прибрах в ранния следобед и подхванах филмите.
За неделя вече ви
разказах - в 15:00 отидох да взема момите от аерогарата и се прибрахме.
Последния ден малкият вагабон “бейби Джеси” довлякъл някакъв бацил от детските
ясли, че като почнали да повръщат всички в хор и един през друг - майка му Лиса
на втория етаж дере лисиците, наш’та Ванеса на долния ѝ приглася. Не мигнали цяла нощ - дойде си много болна и
отпаднала, та направо си легна. Аз бях приготвил малко картофена салата и разни
наденици за печиво и така импровизирано си направихме “посрещането”. През нощта
Даниела също се срещна с бацила, та я чувах в просъница, че и тя се дра и кара
нещо на клозетната чиния... Само мен не ме ловят никакви микроби, нито зли
куршуми ме застигат по друмищата (да чукна на дърво, де...) - като си изпаря
едно хубаво джигера с парцуца, няма ни бацил ни микроб, който да издържа на тоя
напън. Вечер изхождам редовно най-различни разстояния, често стигам до няколко
километра – нали гледам да сваля някой и друг грам от нетното си тегло, че като
ме видят моите възлюбени кукумявки в Габрово, направо да ахнат и да се
подмокрят (под мишниците…). И уж все потен се прибирам от тези мои своеобразни
и малоумни обиколки из квартала, а пък не усещам да са ми се разхлабили гащите
нещо по-чувствително. Ама и какво искам аз? - едно мое наяждане с боб например
и за изгаряне на поетите с него калории, може би се равнява на необходимостта
от качването на вр. Ботев с чувал картофи на гърба или няколко павета в
раницата. Общо взето, каквото се вкарва отпред и “отгоре”, трябва да се изкарва
отзад и “отдолу”; докато в моя случай преобладава вкарването и резултатите ми
клонят около нулата...
Седмицата започна с
още една радостна новина (вероятно плод на моето неделно Богомолство...) -
Неничко се обади, че са го потърсили от една голяма строителна компания за
интервю, на което той отива утре. Там евентуално ще има повече развитие, може
даже да учи нещо и ще бъде по-добре платен трудът му. Но да не бързаме с
прогнозите - да видим първо какво ще стане на срещата с тези работодатели, пък
тогава ще мислим за бъдещето. Иначе се чуваме с него поне по телефона през
ден-през два. Надявам се даже и да се видим в някой от почивните дни - зависи
от неговите планове и нескончаеми похождения.
Аз май като че ли
поизчерпих темите за размисъл - имам още малко време, но не знам какво повече
да ви напиша. Мисля, че си отговорих по всичките въпроси - другата седмица
сигурно пак по ей това време ще сме отново заедно. Репетициите в училището ще
зачестяват, защото представлението е в края на месеца. Свиренето също се
възобнови след няколкодневното отсъствие на Ванеса. Тя на 19 Май е на изпит по
Теория на Музиката, а за България сме подготвили няколко изпълнения, които ще
поддържаме до пристигането ни там - нали ще рече да изсвири нещо на съседите,
на учителката и т.н. Да има начин да я кача и на сцената в Дома на културата,
ама там едва ли вече се провеждат такива мероприятия, както беше едно време;
знам ли и аз - като дойдем, ще видим...
29.04.2010 - Абе започнах да влизам в релсите май - станах по-редовен “писател”. Поне
по един път седмично да обобщавам най-важните житейски моменти - пак по-бива,
отколкото преди, когато не пишех с дни и по цели седмици. И днес съм все още на
работното си място, но понеже приключих със служебните ангажименти, сега мога
да правя какво поискам. Аз имам ключове от офиса, знам как се активира и
демобилизира алармената инсталация - ако реша, мога и да спя тук на бюрото. Е,
чак до такива крайности няма да стигаме, но все пак тук е доста по-спокойно,
отколкото в къщи.
Днес нашата
Холивудска звезда има премиера на мюзикъла, който репетираха от толкова дълго
време. Няколко дни трупата им е освободена от училищните занимания и децата
репетираха до последния възможен момент. Дано да не са изтървали много от
учебния процес – само че тук такива въпроси не се задават и изобщо не стоят на
дневен ред. Ванеса все пак правеше по някое и друго домашно, макар и като
извънкласна форма; не знам за другите, дали са били чак толкова съвестни и
прилежни. Аз без да искам започнах разказчето си малко отзад напред, но струва
ми се, че това събитие е най-актуално за деня, та заради това сложих тази тема
в началото на днешното ми изложение. Следобеда е имало едно неофициално
представление на добра воля за определени институции, спонсори на училището,
социално слаби групи и организации, както и дарители. Първото официално
представление (демек “премиерата”…) е довечера от 19:30, което е с платен вход
по $22 на глава от населението. Ние сме си купили билети за утрешния спектакъл,
защото все пак е петък - човек някак си по-леко диша като знае, че няма да се
ходи на работа на следващия ден. По принцип аз щях да водя Ванеса до училището
и уж там в някоя класна стая мислех да седна на спокойствие и да напиша
настоящите си редове. Добре ама там ще има множество други обстоятелства, с
които неминуемо трябва да се съобразявам - вероятно ще щъкат напред-назад
най-различни хора, пазвантите има да надничат през час и през минута да
разпитват какъв съм и какво правя там. За това реших да си остана на работа, а
Даниела да се разправя с Ванеса. Аз пък ще отида да я прибера в 22:30 като им
свърши театъра. Такава ще ни бъде програмата и в събота, когато тя има две
представления - едно матине и едно соаре, както му викат по Парижански. После
всичко се връща в нормалния си ритъм и рутинно еднообразие.
Сега с няколко думи
ще разкажа за изминалите няколко дни, в които не са се случвали кой знае какви
събития, но все има какво да се сподели със света. В съботата възобновихме уроците
по музика. Макар и във ваканция, Ванеса не е спирала да свири и да поддържа
някаква техническа форма и музикално ниво. Учителката беше в почивка, та за
това не е имала уроци, но иначе репетициите продължаваха през цялото време - с
повишена сила и ускорение даже. След като свирихме цялата сутрин, следобеда
излязохме на парк. Маргото ни беше канила на рождения си ден и като заседнахме
на скамейките от 13:30, тържеството завърши в 23:00 у нас на двора. Бяхме се
събрали доста хора и изкарахме много весело. Предната вечер с Даниела правихме
торта “Гараш”; всъщност приготвихме две. Едната трябваше да принесем в дар на
наш съсед, който смени маслото и филтъра на нейния Фолксваген. Човекът не
искаше нито пари, нито някакви други подаръци и награди. Поиска си обаче една
европейска торта да му направи Дани, защото той знаел какъв хубав вкус имали те
(а пък той е и диабетик на всичкото отгоре, завалията; младо момче, ама нá – прищяло
му се сладичко, горкото). И понеже ние с нея друго не можем да правим, а нямахме
подготвени суровини и материали за прословутата торта на леля Бонка, та се
хванахме с това дето си го знаем от преди, защото сме правили въпросният
“Гараш” един път преди две години по безупречно сполучливата рецепта на Пепа,
майката на наш Янко. Така цялата вечер в петък беше посветена на сладкарската
промишленост и индустрия - колко крем се изби, колко блатове се изпекоха - и
сладкарският цех “Наслада” не може да има такова производство. Че пък нали и на
нас ни се яде такъв сладкиш, което наложи да правим и две торти - една за
човека и една за “вътрешния пазар”; тая, по-неугледната остана да ѝ се радваме ние...
От поляната наши
приятели оставиха дъщеря си да спи у нас, че да си поиграят на другия ден с
Ванеса, а те си заминаха с останалите дечурлига от бандата. Така ние си имахме
гостенче и сутринта правих на децата пържени филии, преди да ги заведа на
черква. Бяхме се разбрали с Нени да се срещнем пред сръбската църква, че и той
да запали една-две свещички за негово здраве и успех. Той пак беше хукнал по
нашите земи, само че този път го чакаха приятелите му и нямаше време да се
отбива до нас. Видяхме се само колкото за службата и после той веднага замина
при неговите разбойници, а ние с малките моми се прибрахме в къщи. Ванеса седна
да свири и към обед потеглихме с дисагите към Бризбън - заведохме и оставихме
децата на Българското училище, където Мира да се занимава с тях, а ние
спретнахме едни маси и софри отвън на поляната пред клуба. По традиция всяка
неделя се правят такива другарски срещи за сплотяване на колектива – след
няколко бутилки ракия и вино вече сме толкова “сплотени”, че ни идва или да
вдигнем революция, или да си легнем всичките заедно на камара...
Когато привечер се
сплотихме достатъчно много и навън мръкна, а хората взеха да си палят фенерите,
Миленчо пък ни покани у тях да си довършим беседата и започнатите размишления
чрез допълнително сплотяване на вече оределите ни редици. Така или иначе на
другия ден не се работеше, защото тогава се честваше Денят на загиналите войници
и офицери във войните (ANZAC Day). Всъщност денят като дата е 25 Април, който
тази година се падаше в неделя, а за компенсация властите ни подхвърлиха и
понеделника да бъде неприсъствен. На този ден, доколкото си спомням от
тукашната история, Австралийско-Новозеландския батальон е бил най-жестоко
разбит при Галиполи (местност, полуостров и едноименен град в Източна Турция,
някъде по Дарданелите), където сега се издигат паметни плочи и монументи в
памет на загиналите военнослужещи и от двете страни на битката. Поради някакви
военни недоразумения и тактико-стратегически грешки в разчета на силите (а
най-вероятно и нарочно, каквито са официалните слухове...), английското
командване, под чийто флаг тогава е била и Австралийската армия, е натикало
собствените си части право в ръцете на неприятеля и там турците ги избиват до
крак. Бойните действия се развиват по време на Първата световна война и едва
миналата година почина единственият жив до наши дни и оцелял тогава свидетел на
таз жестока бран и кървава сеч – мисля, че на над 100-годишна възраст беше
човекът. От тогава този ден се счита за Национален празник, в памет на
загиналите през войните. До скоро даже не искаха да признават Корейската и
Виетнамската война, тъй като май че те не се класифицират на особено голяма
почит пред света, но така или иначе тези, които са се изтрепвали един друг и
съответно оставили костите си по бойните полета, все пак са служили на някаква
политическа кауза и под никакъв предлог не са я подлагали на разглеждане или
съмнение - дали аджеба, последната е била справедлива и хуманна или пък не чак
толкова. За това празникът в днешни времена покрива всички военни жертви, да
няма после наскърбени, сърдити и обидени...
Та, от Миленчови си
тръгнахме към 22:00, защото той пък в 23:30 трябваше да посрещне Краси на
летището, който по непонятни за сега никому причини се прибира скоропостижно
сам, с една седмица по-рано от предвиденото време. Май че са му се обадили от
работата за някаква спешна и неотложна задача и той е полетял на мига. Ето защо
аз няма да си давам телефонния номер на моите шефове като затръгваме към
България - нека се научат да чакат и да търпят; зер, светът ще се свърши, та да
развалят на добрия човек почивката - срамота.
Самият почивен ден
понеделник мина в подреждане, почистване, сортиране, свирене, каране на
колелета и най-разнородни дейности. Вечерта гледахме един филм и се прибрахме
по каютите.
Тази седмица е къса
и ето вече, че ѝ се видя краят. Аз имам
работа, която гледам да свърша по най-съвестен и безупречен начин, преди да съм
заминал. Като се върна, тогаз ще му мислим наново какво и как ще става. В
събота вечерта сме канили Уоли и Нолин да ни дойдат на гости, че да се повидим
и побъбрим с тях. С Уоли имаме малко електрическа работа и може да го хвана
тези дни да я свършим най-после. По план пак отиваме на неделното българско
училище, където се събираме с много приятни хора и верни приятели. Всеки носи
по нещо и правим обща трапеза, от която остава храна за едно сомалийско село -
нали пусти очи лакоми, никога не може да се прецени колко е достатъчно, та все
приготвяме с голяма горница. Следващият ден (пак понеделник) е Празникът на
Труда пък – независимо, че не е баш на 01 Май, но и тук се почива по този
случай. После идва Гергьовден; след него още няколко рождени дни на тоз на
онзи, хайде пак концерти и публични изяви на Ванеса. Подир това са датите на
нашите рождени дни с Даниелчето - така както гледам, единствената ми почивка ще
е докато хвърчим из въздуха, на път за София - бря каква динамика, бря каква
надпревара с вятъра...
30.04.2010 - Имам на разположение около час преди да си тръгна от работа и рекох да
го използвам по най-рационалния начин. Не че нямам какво друго да правя
служебно, обаче поради някои обективни и субективни причини дейността ми ще
претърпи известен застой. През следващата седмица очакваме пристигането на един
човек от подразделението в Сидней, който ще донесе уж някаква по-прясна
информация, на базата на която пък аз да продължа с конструирането на машината.
А като помисли човек: петък е днес, 16:30 наближава, предстоят ни 3 почивни дни
един след друг, довечера сме на представлението на Ванеса... Толкова много
причини имам, за да не ми се занимава баш в този миг с разните му там железа,
тръби, колена и прочие инженерна екипировка. Аз снощи добре описах всичко до тук,
прибрах се в 19:30 - докато вечеряме, да запиша някой и друг диск с музика и то
стана 22:00, когато трябваше да отида да прибера Ванеса от училището. Не знам
дали съм споменавал, преди година-две в района построиха специализирана зала за
представления и спектакли, с истинска сцена, амфитеатрално разположени столове,
с всичките му там осветления, прожектори, завеси, място за оркестъра и т.н.
Нещо като учебен театър, съвсем отделно от учебните помещения, където се
провеждат всичките репетиции и спектакли. За това все казвам, че ходим в
училището за всякакви мероприятия – просто защото всичко се намира на
територията му. Там се играят спортове - имат тенис кортове, затревен стадион,
отделно други игрища и площадки, башка басейн с олимпийски размери. Като се
пресметне броят на класовете от подготвителната година (предучилищната
възраст), та чак до 12-ти последен клас, броят на учениците надхвърля числото
1000. Всички деца учат една смяна - няма първа сутрешна и втора следобедна,
разни шибани нулеви часове и “седми” час, както едно време при нашето учение.
През нулевия час все още спиш и едвам си отваряш очите; в седмият пък така ти
къркорят червата от глад, че не мислиш за нищо друго, освен за манджата в
стола; дейба мааму в какви страхотни времена израснахме! Докато тук, като
започнат учебните занятия на всички в 08:30-08:45, излизането им от района на
школото е чак около 15:30-15:45. Учениците имат разни почивки за закуска и
обяд, но общо взето няма много разтакаване нагоре-надолу и протакане на
времето. Като прибавиш обслужващият персонал, ведно с учители, помощници,
администрация и хигиенисти, бройката става колкото е населението на едно средно
голямо село в Балкана. Аз малко се отклоних с тази допълнителна информация, но
пък не е лошо да се знае каква е системата на обучение и по тези части от
Земното кълбо.
Снощи Ванеса не беше
в особен възторг след самата премиера. Нещо объркали на края, нямало много хора
в залата и публиката в лицето на по-малките братчета и сестричета на
“актьорите” много се били прозявали (вероятно доволно отегчени от пиеската).
Амчи как няма да е така, след като те отдавна е трябвало да са си по леглата и
заспали. Вечерните представления не са за деца – предполагам, че цената на
билета от $22 също е възпрепятствала не малка част от потенциалните зрители,
защото ако се повлече цялата фамилия да гледа едно от децата как играе на сцена
(а това са си още средно други две деца, поне един чифт баба и дядо, башка
родителите…) - скромната вечеринка стъпва на таткото над $130, което все пак не
е дребна сума за пренебрегване. Миналата година билетите бяха по $11 и беше
малко по-поносимо. Но сега трябвало да наемат някакъв нарочен художник за
декорите, та за да платят и на него, входът скочил двойно. Иначе самите деца
играят само за слава и престиж - е, на края им раздават и по някой медал за
активно участие и добро представяне, но нищо повече от моралното поощрение.
Откачат по някой и друг ден от училището - какво им трябва повече; то така и аз
съм навит да им играя в театрото...
Така снощи малката наша
актьорска звезда си легна подтисната и в не много добро настроение - дано
довечера да се мобилизират повече и да изиграят сценките както трябва, защото
иначе ще протестирам на касата и ще искам да си ми върнат париците за билетите
обратно, така де... След малко ще се прибирам; Даниела ще трябва да заведе
Ванеса - искат ги час и половина преди представлението, защото имат костюми да
обличат, гримове им слагат, прически им правят. Абе, с една дума е голяма
суматоха и галимация, но видимо децата се радват много и започват да мечтаят за
големите върхове на киното и театъра. Надявам се още в понеделник обаче,
техните другарки по математика и английски език да им изпарят тези мечти от
малките кратунки, след като един път ги зачешат с домашните работи, съчиненията
по картинка и решаването на всички задачи от учебника и сборника. Каква
носталгия, какви спомени? - Господи, в какви години сме се пръкнали и дори
живели, че и надживели даже!...
Иначе други новини
няма около нас. Даниела се занимава с издаването на нов паспорт за Ванеса,
защото на старият му изтича срока. Та снимки правят, документи вадят, свидетели
търсят, подписи събират - сума ти разправии и формалности, само за едно нищо и
никакво тескере. Добре че ние няма нужда да подменяме нашите - за сега поне.
Това е - друго няма; след малко си тръгвам и се надявам на една хубава и
ползотворна почивка от три дни. Дано имаме късмет, та следващата седмица пак да
нахвърлям нещо - колкото и да е безинтересно и неактуално, все пак си е някакво
четиво...
10.05.10 - На чист делник-понеделник, подкарахме я с мързела напред и
хайлазуването. Вече е 13:30, а аз до този момент не съм свършил и за пет пари
работа, в смисъл обществена - иначе частната си я върша тихомълком и не бия
много-много камбаните да се хваля с това. Платих си една сметка за телефона,
погледнах местната преса (българската имам предвид), пратих няколко съобщения и
писма до разни дружки и сега почнах да се чудя с какво да си попълвам времето.
Има още нещица да се избутат преди заминаването ми, но се ослушвам - уж
шефовете ми да кажат какво точно искат да стане първо, по-първо и най-първо, че
тогаз чак да се хващам и да запрятам ръкави. Но понеже и те търчат
надолу-нагоре и се разправят с всевъзможни други проблеми, аз реших да не ги
закачам за известно време, докато си свърша задочната пресконференция.
Гледам пак, че
десетина дни не съм драсвал и ред, но то не е по липса на желание, а по-скоро
поради изобилието от недостиг на време и възможност за това. Ето, миналата
седмица имаше дълга почивка от 3 поредни дни заради Празника на Труда - Първи
май. И тук този ден се чества от пролетариата, в знак и признателност на тези,
които са въвели 8-часовият работен ден, изпиват се цели кубици с бира и се
изяждат тонове карначета - все в името на доброто и прогреса. Ние с Уоли
най-после завършихме започнатите от мен лампи над пианото на Ванеса. В няколко
поредни писма назад съм споменал за тези ми начинания, както и за дългото
протакане до окончателното приключване на това домашно подобрение. Сега то най-после
стана факт и крайният резултат е изключително добър. По този начин вече е
осигурена достатъчна светлина над пианото на Ванеса и тя, в случай на силно
желание от нейна страна, ще може да свири и да се упражнява по цели нощи вече,
без да се опасява че ще ѝ се повредят очите. Четири халогенни лампи по 50 W всяка дават разкошен
сноп от светлина, точно върху нотите и клавишите ѝ, така че оплаквания от недовиждане вече няма да има.
Процесът отне кажи-речи половин ден, защото се качвахме по покрива, че раздигахме
керемидите, после и на тавана трябваше да се катеря да търся кабели и къде да
направим връзката – въобще, уж нищо работа, но много увъртяна и усукана, поради
което и не ми се разправяше сам с нея. А така като си има човек компания, та и
трудът му става по-спорен и лек. Вечерта и без друго се бяхме разбрали с Нолин
да дойдат у нас на гости - тъкмо след свършената работа да се почерпим, както
подобава. Ванеса беше на последните си концерти, които преминаха много добре и
всички останаха изключително доволни.
На следващия ден
(неделя), се застягахме да вървим на българското училище. Свирихме с малката
почти цялата сутрин и към 12:30 излязохме. Там се събрахме с останалите ни
приятели и докато децата учеха стихотворенията за възхвала Празника на буквите,
ние родителите им разгърнахме една много мощна софра отвън на поляната, та чак
до смрачаване. И понеже не ни се прибираше направо в къщи, та вечерта се
замъкнахме у едни наши приятели, които дори не ни бяха и в посоката даже, но
нали сме заедно с Миленчови, Краси и други разни - кой ти гледа разстоянията.
На същия ден вечерта трябваше да кацне и Светла с децата от България, та Краси
дойде с нас да изчака времето до пристигането на самолета. Ние после се
разбрахме за на другия ден да направим малък излет до някой парк, до морето и
т.н. Ванеса остана да спи у тези хора, ние се прибрахме сами и на сутринта пак
се срещнахме. Изкарахме целия ден по разходки, паркове, полянки и плажове -
прибрахме се чак вечерта. Така завърши тази поредица от почивни дни.
Седмицата (пак къса
и само от четири работни дни) се изтърколи бързо и ето ти го насреща ни
Гергьовден. Макар и по средата на работния период, ние го посрещнахме достойно
и аз като един истински българин и бивш български войн, на следващия ден не
отидох и на работа дори. Закарах малкото на училище и се върнах да си доспивам
– зер, легнахме си чак в 03:30 призори; като се зазяпахме в разни предавания и
концерти, така не разбрахме кога са пели и първите петли даже. После излязох по
магазините за подаръци, взех Ванеса от училището и се прибрахме. В петък
вечерта пък бяхме канени на гости у Докторите - той се казва Георги, та му
ходихме на имен ден. Вечерта беше хладна и изглежда нещо ме хвана още там,
защото не се чувствах много добре - за да се приберем преди полунощ, значи
съвсем зле съм бил; иначе обикновено все осъмваме по масите, където и да се
намираме. На другия ден имаше урок по музика, а след това аз ходих да помагам
на един приятел да се мести от една квартира в друга. И там хептен ми стана зле
вече, заболя ме стомахът, подух се - викам си: “Това ще ми е краят, май!”... За
следобеда бяхме канени на друго гости – то пък в Бризбън, у пилотите, заедно с
Миленчови, Краси и Светла. Обаче аз като се влоших така изненадващо и изедин
път, та им се обадихме и отменихме нашето посещение. Вземах някакъв черен
въглищен прах за корема, башка разни други хапове пих и до вечерта даже
огладнях, което според мен беше добър признак на подобрение. Като лежах и
дремах цял ден като невестулка, на края се оправих ама ето - изтървахме
моабета. Така съботният ден си го прекарах завит с дебел юрган в кревата, но то
понявга и това се случва – не може все здрав да е чиляк, особено след поемането
на толкова много отрови около себе си. Оставаше ми последната възможност да се
видя с хора чак в неделя - тогава пък официално бяхме канени на печено агне от
друг един наш приятел; и той Георги. Добре че ми помина лошото състояние, че
инак и това тържество щяхме да пропуснем за едно нищо и никакво “разстройство”.
Аз не се бях осрал тъй много, но здравословното ми състояние определено не беше
от най-цветущите. А най-много се уплаших като видях каква чернилка бях оставил
подире си в клозетната чиния. Дейба тоз чер въглен, дето го пих ужким за
затягане на дюзата – какво ми беше объркал червата не знам, ама кога погледнах
черната диря в гириза, помислих че е дошла оная с косата да ми изтръгва душата от
тялото; кенефът беше пълен с катран, сякаш са изпомпвали шлака от някой
въглищен рудник по Делиормана или в Източно-Маришкия басейн – акъла ми се взе
от шубе, ама явно че прескочих трапа и сега съм добре. То пак ще се мре, ама
дано да е по-подир…
Ванеса свири и се
подготвя за изпита си по Теория на музиката почти цялата сутрин, а ние с
Даниела бяхме обещали да носим салата от краставици и кисело мляко, та преди
това се занимахме и с тази процедура. Към 12:30 излязохме и хайде пак на
българското училище. Там, където е клуба и се провеждат заниманията има голям
обществен парк, с много беседки, барбекюта, люлки за децата, игрища
най-различни и т.н. И пак, докато децата се учеха на четмо и писмо, ние заехме
една голяма маса и разстлахме месалите, наизвадихме погачите, бъклиците
обиколиха насъбралото се население и с един топовен гръм беше даден ход на Гергьовския
ден. И все така, та пак до вечерта... Този път се прибрахме направо в къщи и
без отклонения - дори имаше време за малко посвирване под новите осветителни
тела. Още там на софрата, Миленчо ни покани следващата събота да отидем на
официалното освещаване на новата им къща. Ние сме малко заети с Ванеса покрай
уроците и репетициите ѝ,
но до вечерта все ще се освободим и ще ги уважим с присъствието си. Учителката
по музика подготвя пак някакъв концерт за всичките дечурлига, на които
преподава и в събота ще бъде генералната им репетиция, преди официалното
представление по-следващата седмица. В същото време, на 19 Май е изпита на Неси
по Теория на музиката - тя до обяд ще бъде на училище, а изпитът ѝ е от 14:30. Даниела ще я
води този път, защото аз ще съм на работа. Та, ей това са ми новините от
последния час и до този ден - ще гледам да зачестявам включванията си до
заминаването ни, за да има какво да четете като си тръгнем. А после, ли? - ами после
всичко почва от самото начало...
Влязъл съм и в
дирите на прословутия печат “Апостил” - довечера ще подготвим всички документи
и ще ги изпратим по пощата до Бризбън, във Външното Министерство, където се
занимават с тези юридически въпроси. За ден-два нещата ще станат и те ще ги
изпратят обратно готови, надявам се без да има някакъв проблем. Не ми стана
ясно обаче само едно: след като няколко години преди това аз лично съм им носил
шибаните документи за печат, точно в същите тези техни още по-шибани
канцеларии, тогава всички чиновници един през друг вдигаха рамене и не знаеха
за какво им говоря; а как така сега изведнъж разбраха за що иде реч и баш какво
е нужно? - умът ми не го побира, ама пък и аз колко ли ум имам, че да знам
всичко. И какъв именно печат ще сложат срещу скромната сума от $60, също остава
тайнствена загадка за мен, простосмъртния... Ами ако не е син и четвъртит,
какъвто го иска майчицата ми, ами се окаже някакъв червен и кръгъл (какъвто си
мисля, че ще бъде...) - тогаз какво правим, а?... Ужас, просто ужасен ужас!...
18.05.2010 - Затъркаляха се дните и като че ли последните преди тръгването ни
най-бързо вървят. Започнахме да товарим и дисагите - стока много, мястото
ограничено, килограмите не стигат – въобще, не е за приказка. Не стихват
тревогите ми около Нени и оставането му без работа. Бях му намерил курсове да
върви да учи и да изкара някакъв документ за професия и занаят - не е мръднал
от дивана пред телевизора. Колко ще се изучи, един Господ го знае. Уж търси
постоянно работа, уж все му се обаждат разни хора, но налице няма още нищо.
Иначе работа има по принцип, но онези не търсят ниско квалифицирани кадри или
изобщо такива без никаква квалификация. Трябват им хора, които знаят какво
правят и го могат. Неничко също е добър в това, което върши, но няма шанса да
стигне до съответните служби без необходимите знания и дипломи. Може да си
много умен, но нямаш ли някакво свидетелство - не си за никъде. Въобще,
очертава се да изкарам една “чудна” почивка в България, в мисли, нерви и
тревоги подир нехранимайкото... Но то и с вайкане само не става - иска се да се
стъпи на крак, да се отиде в училището, да се провери, да се пита и без да се губи
нито миг в протакане, да се започва – каквото и да е. Обаче няма кой да ги
направи тези стъпки и крачки - нали главата му е пълна само с коли, мотори и
всевъзможни други глупости. А по телефона не може да се свършат тези дела -
трябва лично да се отиде и да се разберат положенията. Аз се обаждах няколко
пъти - нито мога да им отговарям на въпросите, нито му знам положението и
ситуацията, нито пък им разбирам на учебните системи и програми. Да върви и да
се оправя сам... ако иска; аз отдавна съм вдигнал ръце от него...
Не ми е много весело
встъплението на това включване, но такива са нещата около Нени за сега - дано в
близко време да се промени нещо, само че аз самият не го виждам и не го вярвам.
Как има наивността да си мисли, че без образование може да се оправи в тоя
живот? - не ми е много ясно, но сигурно и той едва ли си мисли чак толкова
задълбочено по тези въпроси. Иначе нашите дни и времето ни е запълнено освен с
всичко, изброено до тук, но и с купища други ежедневни грижи, които нямат край.
Миналата седмица мина незабелязано и докато се обърнахме, то пак стана петък.
Съботните уроци и свирения са си станали рутина вече за нас. Следобеда бяхме
канени у Миленчови на новата им къща и аз закарах Даниела, а ние с Ванеса
заминахме за катедралата, където учителката ѝ беше насрочила обща репетиция с няколко други деца и
музиканти във връзка с техния предстоящ концерт, който пък е тази неделя. Така
денят се оползотвори с други ангажименти, та чак в 18:30 и аз се появих на
моабета. Изкарахме весело остатъка от вечерта и се прибрахме. Ванеса остана да
спи при Дамяна, че на другия ден щяха да ходят заедно на българското училище.
Ние чакахме Нени да дойде, но той се обади, че не му се идвало и вместо това аз
отидох при него. Понапазарувахме малко, разходихме се напред-назад и в 16:00
отидох да прибирам дечурлигата от клуба. Малкият Дани (на Краси и Светла
разбойника) също беше посят на някъде да спи у негов приятел, че да играят на
другия ден. Та аз и без друго бях вече в Бризбън, взех и него да го заведа на
техните. Прибрахме се към 18:30 и се започнахме с рутинния ритуал - къпане,
подготовка за училище, чанти, домашни, малко свирене и т.н. Така почивните дни
минаха почти мигновено - опитвахме да се обадим на Еми в София, но нещо не
успяхме през компютъра, както обикновено се обаждаме на вас; Даниела се свърза
с нея по обикновения телефон.
Новата седмица
започна с подсилената подготовка на Ванеса за изпита, който вече е утре.
Намерих ѝ едни примерни въпроси
(нещо като листовки) по Теория на музиката и от снощи решаването им е под пълна
пара. Днес на училище в междучасията и обедната почивка е продължила, за
довечера има също няколко да направи. Последните 2-3 ще бъдат непосредствено
преди изпита утре сутринта, докато Даниела е на работа. После тя ще си дойде и
отиват в едно читалище, където ще се проведе и самият изпит от 14:00. Дано
сериозната ѝ подготовка до ток да даде
нужните високи резултати...
Други подробности
няма за сега. В неделя, както вече споменах, ще има друг концерт в същата
катедрала, където обикновено учителката по музика на Ванеса успява да
разнообразява иначе строгия католически ритуал по вземането на Светото
причастие. Тя самата на флейта (не знаех, че и на такова може да свири...),
един възрастен човек на саксофон, момченце на годините на Ванеса с тромпет и
самата Ванеса на пианото ще изпълнят заедно един химн или псалм за завършек на
службата и църковния обред. Междувременно Ванеса ще изсвири на пианото 4-5
пиеси, нещо като музикален фон на цялостния ритуал. Към 10:30 предполагам, че
ще свърши цялата церемония и от там най-вероятно ще отидем до центъра на града,
където пък в един парк се провежда традиционния панаир на Гръцката общественост
в Бризбън. За целта се вдигат сцени и палатки с подвижни кухни, поканват се
оркестри и се започва една двудневка от гръцка музика, сиртакита, мастика и
много настроение. Башка дето готвят разни техни традиционни специалитети, които
не са така скъпи за опитване. Решили сме да се отбием до тази шумотевица след
концерта и да изкараме известно време там, сред лудницата и какафонията. Казах
и на Нени да дойде с нас, но той май щял да бъде зает. В края на по-следващата
седмица (пак в неделя), ще се проведе Българският празник по случай 24-ти Май.
На това тържество децата ще изнасят програма, ще пеят песни, ще се рецитират
стихотворения, ще играят народни танци и се очертава да бъде също много весело.
Подробен филмов репортаж и богат снимков материал съм запланувал да има от
всяко събитие - дано успея да заснема по-важните моменти, които вече ще гледаме
заедно с вас като дойдем в България.
Ами това са
по-интересните злободневки до този момент. Да се надяваме, че ще успея да се
включа още няколко пъти, за да разкажа с две-три изречения за последните
приготовления и суетнята около пътуването ни. Дано само да ми остане повечко
свободно време за това...
28.05.2010 – Абе, кога се изтърколиха пак десетте дни? - така и не разбрах в
навалицата. Като гледам календара, точно след други две седмици по това време
ще се люшкаме в самолета на път за Азия. Обобщавам така “континентално”, защото
все още не знам точния маршрут – мисля, че на отиване ще минаваме през Хонг
Конг, но и в това не съм сигурен (нито пък ме интересува). Едно е ясно обаче
като бял ден: от където и да прелетим, последната ни спирка е Париж, а от там
София е само на един хвърлей разстояние. В свободните си дни Даниела успява да
напълни по някой куфар и за сега няма опасност от “претоварване” на самолета.
Не знам само фината стъклария как ще я извозваме, защото аз намерих една много
хубава кана с шест чашки за кафе - всичко в стил и в подходящ тон, правено
някъде по добрата част на света, а не в Китай. Обаче почвам да се опасявам, че
няма да можем да го донесем, защото всичко е от много тънко стъкло и очевидно
ще е доста чупливо за пренасяне в дисаги и чували (тук определението “куфар”
губи стойността си, като знам как летищните докери, масово произхождащи от
средите на всякакви емигранти и какви ли не бегълци се отнасят към багажа на
цивилизованото човечество). А за ръчен багаж вече имаме достатъчно дрънкулки и
висулки, които да влачим навред подире си – буквално на всяка спирка, гара и
паланка. За сега изчаквам тактично да видя какво ще остави Даниела извън
нейните подредби и чак като наближи момента, тогава ще му мисля. Ако мога, ще
взема всичко, предназначено за подаръци; ако ли не – ще се огранича само с
онова, което ще бъде по силите ми. Иска ми се всичко да пренеса, защото знам,
че майка има разни нейни дружки, на които може да се отсрами с някоя “подавка”
или сувенирче, на което пише AUSTRALIA. Но как ще се преборвам с опозицията
“отвътре” (в лицето на Даниелчето)? - това и за самият ББ би било трудна и
непосилна задача (ама вие, какво? – за един Благой Благоев ставаше дума). Но да
оставим за сега тези кахъри за следващото и по-следващото ми включване (ако има
такива...), а пък сега да ви запозная със събитията от изтеклата вече
десетдневка.
На първо място,
съответно по хронология и по своята значимост дойде неделното матине на Ванеса
в катедралата. Междувременно Марио, с когото ергенувахме навремето в нашия
твърде кратък промеждутък между двете “женитби”, ни покани на рождения си ден в
неделя по обяд. Това беше тъкмо на време след концерта. Обаче трябваше да
станем много рано, защото Ванеса имаше една генерална репетиция от 07:45 до
започване на службата в 08:30. Това наложи да тръгнем малко след 06:45, защото
мястото се намира на 100 км от нас и едвам стигнахме почти на време. Този ден
беше някакъв особен празник и имаше много посетители, официален църковен хор,
много псалми и песнопения. Оказа се, че това е и нашенската Петдесетница, която
заедно с католическата религия съвпада по дата с Християнската, тъй като тази
година Великден беше по едно и също време. Ванеса изсвири няколко пиески преди
службата, а после като раздадоха виното и нафорите на края, докато хората се
изтегляха им свири “оркестър” - т.е. Ванеса на пианото, учителката ѝ на флейта, един от
свещениците на саксофон и синът на друг свещеник, той пък на тромпет. Изпълниха
някакъв марш или химн, доста сполучливо като имам предвид само няколкото пъти
дето го изсвириха заедно и веднага решиха, че го знаят за пред публика. Както и
да е - аз съм направил подробен филмов репортаж и ще видим какво е излязло от
целия концерт. Докато снимам ми е малко трудно да преценявам кое е вярно и кое
не, защото се разсейвам с камерата. Освен ако не е някаква груба грешка разбира
се, която не може да не остане незабелязана. Обаче на такава не ми се натъкна
слухът и ушите - така че ще приемем всичко да е минало благополучно и
относително вярно в музикално отношение.
Няколко дни преди
това беше изпита на Ванеса по Теория на музиката. Аз ѝ бях намерил едни примерни изпитни въпросници, които тя
най-старателно реши в последните дни на подготовката си. Даже и за последния
ден имаше няколко, тъй като не ходи на училище с единствената цел да се
направят окончателни преговори по изпитните теми. Вечерта каза, че уж по всичко
била писала и било вярно, но още чакаме резултатите от Изпитния борд - като
дойдат тогава ще анализираме кое е било вярно, кое не и защо.
Така - след
представлението в катедралата заминахме на рожден ден, като мястото беше на
съвсем другия край на града в един парк. Събрахме се доста приятели и познати и
изкарахме много весело. Спомних си с умиление предишния рожден ден на Марио,
когато аз също бях сред VIP-гостите му преди точно 12 години - тогава той
навършваше Христовите 33 години, а онзи ден “отслужихме” 45-те му лазарника, да
е жив и здрав. Така на поляната изкарахме, докато се смрачи и после всеки си
пое пътя кой от къде е. С това приключи и самата седмица като такава...
Следващата, т.е.
тази на която също вече ѝ се вижда краят, не беше по-различна. Аз на работа бързам да изкарам едни
чертежи преди да замина, че да оставя нещата в някакъв ред и порядък. Не съм
изключително натоварен, което ми дава и възможността за някои волности и
своеволия, както е в момента например - понеже си свърших заплануваното, в
оставащите часове на петъчния следобед ще се отдам на личното си творчество и
писателство. За следващата седмица имам още малко работа да се свърши и с това
ще приключа този етап на развитие - като се върна живот и здраве от България,
тогава ще видя какво ще заваря; сега просто не ми се мисли за това...
Онзи ден колата на
Даниела ни направи един номер, който наложи да я вкарваме спешно в сервиз (да –
за шибаният ѝ Фолксваген все още става
дума). Изтекла ѝ водата насред пътя, точно
при училището на Ванеса. Това било следобеда, след като си тръгнали от там за
вкъщи. Добре ама като станало така, че от там и двете се подпътили пеша до нас–
абе, то не е много пътя, някакви си 6-7 км, но се влачили горките по улиците
близо час и половина; докато с колата се пътува за няма и 10 минути. Викахме
“Пътна Помощ”, човекът се звери, гледа отдолу-отгоре, става-ляга - от никъде не
се вижда да има теч. Наля пак вода до горе и зачакахме да прокапе от някъде, обаче
и това не помогна. Все едно, че нищо не ѝ е било на колата. Прибрахме се на собствен ход и даже Даниела продължава
да я кара около нас, но със страх вече. Беше ходила на бензиностанцията до дома,
където има едно сервизче - човекът там веднага ѝ посочил един спукан маркуч от охладителната система. И
онзи щял да ѝ го смени веднага, ако това
беше кола като истинските коли - а то нейното е едно шибано европейско
недоносче, дето за каквото да речеш да му бръкнеш в кюлотите и тутакси му се
объркват компютрите и системите му тръгват на “изуй гащи”. Такава диагностика и
профилактика има само в специализирания сервиз на VW и се видяхме принудени да
я запишем за час при тамошните ДжиПи-та. В понеделник Даниела не е на работа и
ще върви да се разправя с тази кола, а аз вместо да си тръгна сега като бял
човек, трябва да стоя да натискам стола до довечера – зер, парици трябват; кой
знае колко ще ни обръснат и за тоя ремонт. Е, аз не се оплаквам от нищо: ето, в
момента се занимавам с “частпром”, а надницата ми върви. И не че това е дип
много честно и почтено, но пък какво да се прави? - немотия, грижи, кахъри,
оцеляване; да не мислите, че ми е лесно...
Нещата около
работата на Нени се поразведриха малко - тези дни са му се обадили от една
фирма, подобна на моята, където работех в самото начало при производството на
автобуси. Сега тази компания отдавна вече не съществува, но от нейните кадри се
нароиха множество други подзвена с подобна дейност и няма да се учудя, ако на
това място намеря някой мой бивш колега или началник. Може и да греша разбира
се, но по-важното е, че Нени се радва за тази възможност, която му се
предоставя. Нещата не са 100% сигурни все още - вчера е минал едно блиц-интервю
още по телефона, разпитали са също неговите препоръчители и днес са му се
обаждали пак за официална среща с работодателите. Така че от там чакаме добри и
положителни резултати. В същото време днес Нени завършва един експресен
двудневен курс за $700 (цифрата е само справочна и за сверка на
часовниците...), който ще му даде сертификат за пътен регулировчик. В случая
това не е милиционер, който само размятква палката и глобява нещастните шофьори
за превишена скорост, ами ръководител на автомобилното движение и
пътни/земекопни машини в рамките на един голям строителен обект. Там съществуват
временни пътища, с временни знаци, временни пешеходни алеи и пътеки, като
интеграцията между общия транспортен поток извън обекта по градските улици и
пътни артерии с този в самия обект, заграден отвсякъде с тези временни прегради
се извършва именно от такива регулировчици. В даден момент те спират един
автомобилен поток, за да дадат възможност и предимство на друг. От едно място
се влиза в обекта, от съвсем друго се излиза; бетоновозите имат едни портали,
леките коли – напълно отделни. Тежките камиони, самосвали и други подобни
например, задължително на излизане от един такъв строителен обект, минават през
огромни “водни душове” с цел да не замърсяват с набитата по грайферите на
гумите си кал останалите пътища и шосета от градската пътно-транспортна мрежа.
Въобще, за всичко е помислено, всичко е премислено по няколко пъти, всичко е
наука и за всяко нещо се изискват първо знания и съответните умения. Неничко има
приятел, бащата на който e собственик на фирма за такива трафик регулировчици и
им е обещал да ги вземе при него на работа - само че първо трябва да завършат
въпросните курсове. Именно тази надежда тласна нашият мързеланко към широко
разтворените двери на школото и макар за много кратко, надявам се да е научил
нещо полезно. Разбрали сме се с него, майка му да плати половината обучение, а
пък аз другата и така всички да бъдат доволни. Та за това споменах и цифрата
напред - не за друго, а като някакво оправдание за необходимостта от стоенето
ми тук на работа. За всяко нещо, до каквото и да се досегне човек - все тез
пусти шибани пари трябват! Но пък нека да сме живи и здрави, че да можем да
работим и най-главното - да има работа; всичко друго се оправя, здраве и живот
да е само.
В неделя е
тържеството на Българското землячество по случай 24-ти Май. Тази година денят
се падна в понеделник и едва ли е имал силата на така съществен празник,
въпреки че аз си го почетох по най-подобаващ начин. В България сигурно са били
и почивни тези дни, но за нас тук в края на света си беше един обикновен ден.
Независимо от всичко аз успях да се чуя поне с майка, а татко беше по неговите
абитуриентски вечеринки. Много се зарадвах, че е дошъл и чичо Пенчо от Разград,
та макар и само неколцината останали живи съученици от преди 60 години са били
заедно и са се уважили за светлия празник с по една сливова ракия и
задължителната шопска салата. Доста малко от духът на този иначе свят ден
успяхме да доловим ние тук, през девет царства в десетото, но се надявам след
две седмици да преродим силата и величието на така българския празник с един
грандиозен моабет в центъра на старославно Габрово... Макар че направих малко
лирично отклонение от основната мисъл на темата, сега се връщам на
действителността, а именно: Комитетът е наел зала с подходяща сцена за изявите
на Кирил и Методиевите потомци; ще има стихотворения, песни, танци и т.н.
Ванеса ще рецитира няколко стихчета от Асен Босев, а другото ѝ участие ще бъде в детската
танцова трупа. Въобще, ще има доста богата и разнообразна програма - храна и
напитки всеки ще си подсигурява сам, а отделно ще посъберем някой и друг грош
като дарение за клуба. Нени също каза, че ще дойде с нас - даже предварителните
ни уговорки бяха да дойде още от събота у нас и после заедно в неделя да вървим
на тържеството. Но нали неговите планове се променят хаотично, стихийно и
непредвидено - това може и да не стане баш така, както ни се иска на нас...
Смятам, че обхванах
и засегнах всички актуални теми в последно време. Надявам се да имам поне още
една възможност за драсване на няколко реда – на изпроводяк, дето се вика.
Правя си и едни тънки сметчици да се занимавам с писалищна дейност и докато
пътуваме в самолета, но проблемът ще дойде от там, че батерията на компютъра ми
вече е доста изтощена и едва ли задържа напрежение повече от половин час
максимум, преди да има нужда от повторно зареждане. На борда контакти едва ли
ще ми предложат на разположение, освен ако не бяхме пътували с първа или бизнес
класа билети (на съответните “космически” цени...). Та не знам как ще се
справям с този въпрос, но все се надявам на някакво благоволение от страна на
стюардесите - да ме пуснат някъде, че да си мушна шнурът и така да уплътня
няколко скучни часа от дългото и изтощително летене...
04.06.2010 – Ето че мина още една седмица, с която се приближихме до заветното ни и
дългоочаквано пътуване към Родината. Следващият петък, по това време вече ще
сме влезли в транзитната зала на летището и ще чакаме излитането на самолета.
Току що стана ясно, че Нени няма да може да ни извози от нас до аерогарата,
защото от понеделник започва работа в този автобусен завод на фирмата “Волво”.
Независимо че той не е особено щастлив от характера на работата, която му
предстои там, аз до някаква степен съм спокоен, че поне ще печели средства и то
съвсем не лоши, с които да може да преживява и да поема безконечните масрафи по
многобройните си мераци, коли, джипки и други безсмислици от всякакъв характер.
Напред говорихме с него по телефона и ми каза радостната си новина, като в
същото време дори и днес той пак е на интервю за друга работа в строителството.
Това ще му остане единствената цел за преследване през следващия период от
време, като наред с това ще иска бъдещият му работодател да го изпрати и да учи
за занаятчия. Дано се осъществят тези негови отколешни мечти - майка му прави
всичко възможно да ги задоволи от нейната висока позиция и големият диапазон от
познати и колеги в този бранш. Моите възможности са по-скромни и ограничени, но
независимо от всичко аз също разпитвам наляво и надясно за някакви други
алтернативи. На края каквото Бог е отредил, това ще стане - не се съмнявам, че
ще бъде най-доброто за всички нас...
Миналата седмица и
по-специално почивните дни, минаха под знака на тържеството за 24-ти Май. В
петък вечерта Янко ни беше на гости и остана да спи у нас - отдавна си бяхме
обещали една такава малка и задружна вечеринка. Предишният ден Валя с майка си
и дечурлигата заминаха за България и даже вече бяха пристигнали в Бургас,
когато и ние с него седнахме на Великденска салата с ракия. Да, именно ракия –
Янко донесе един армаган от магазина; някаква Хърватска сливовица, съвсем не
лоша на вкус (но пък твърде малко по количество – едвам кило и нещо, а за
цената ѝ от $60 вероятно не биваше
да споменавам, че да не ви изпопадат ченетата от почуда).
На другия ден беше
обичайният урок по музика на Ванеса и последващата го репетиционна сесия. После
излязохме на разходка пеша, стигнахме до магазина, накупихме каквото трябва, но
заваля дъжд и се обадихме на Даниела да дойде да ни прибере с колата, която
също беше някъде наблизо в района. Така пешеходната ни тренировка с Неси
завърши малко безславно, а пък и мен ме заболя доста кръста, та возилото на
Дани дойде съвсем навреме – подобно на линейката от “Бърза Помощ”. От няколко
дни насам в даден момент ме заболява кръста и левия крак - нещо като
“умаляване”, вероятно от преумора и физическо претоварване. Диагнозата, която
сам си поставих беше чужда дори и за медицинско светило като милосърдната ми
“сестра Дана”, която разбира само от болка, но не и от терминът “умаляване”.
Независимо от моите протести, тя ме изтретира на няколко пъти с разни нейни
мехлеми и мазила, но пък не мога да кажа от какво точно ми мина болежката: дали
от анестезията, която вечерта охотно приех със салата в компанията на Янко или
от другите нейни илачи. Но за всеобща радост сега ми няма нищо и снощи дори
направих една пробна и доста добра обиколка из квартала, с цел проверка на
двигателно-опорния апарат и костно-мускулната ми система – зер, няма да вървя
превит и сакат в България, че да ми се смеят и децата там...
В неделя проведохме
българското тържество, в който празничен концерт взеха участие почти всички
деца от училището. Казваха стихотворения, пяха песни, на края изиграха и
няколко народни танца. После трупата на големите лелички и чичковци обра
овациите на публиката и с това официалната част приключи. Аз направих подробен
филм на цялостната програма - от една страна за нас самите, а от друга бях назначен
от Комитета за дежурен оператор на продукцията. Не знам дали ще мога да направя
диск за България, който да вземем с нас и да гледаме заедно, но както вървят
нещата тук на работа (казвам “тук”, защото пак пиша от местоработата си, а не
от местоживеенето...), най-вероятно другата седмица няма да има изобщо какво да
правя, ако не ми дадат нова задача и ще се наложи да изчаквам полета на
самолета в къщи. Аз и за там имам достатъчно работа и занимания, но те няма да
носят доходи по смисъла на заплата, което пак ще доведе до частично финансово
разстройство в семейната ни единица (пардон – всъщност, под споменатото
“разстройство” именно диарията визирах в конкретния случай). По принцип работа
има - ще има и занапред, както се надявам. Само че не е подготвена още
следващата ми задача – за нея само знам, че се намира в състояние на зародиш,
но пък дали някога ще се стигне и до развитието ѝ, това хептен никому не е съвсем ясно. Та, с тези свои
мрачни предположения имах предвид, че ако си остана за няколко дни у нас до
заминаването, ще мога да направя още един диск в някой промеждутък от време,
който да включи последните музикални изяви на Ванеса, както и тържеството за
24-ти Май. Ще видим, нека не правим предварителни планове. Сега остава
най-важната и радостна новина, че моят малък Неничко пак започва работа и за
известен период от време ще бъде вън от финансова криза и душевна разруха. Не
знам само Господ на кого помогна повече – не него ли или в случая на мен, но за
да не създавам гняв у никого, приемам подаянието му с най-дълбоко уважение и
особено задоволство. Нени е от хората, които предварително се настройват по
някакъв начин за дадено нещо, което впоследствие се оказва съвсем различно и
обикновено много по-добро от очакванията му. Така е и с поредната му работа –
аз смятам, че все пак предстоящата му задача ще бъде в някакъв смисъл
интересна, ще понаучи доста нови неща, ще бъде в уважавана и престижна фирма
(защото последната е и единствена, която произвежда, снабдява и поддържа
автобусния парк на Градския съвет, посредством който се осъществява обществения
транспорт). Това е заветна мечта на мнозина да се доберат до такова място, но
той още не го разбира. Надявам се като минат няколко месеца там, като посвикне
с хората, работата и т.н. да си смени мнението. Неговата цел е учението и
вземането на някакъв документ за специалист, но целите и очите му са все в
голямомащабното индустриално строителство, където има повече поле за изява,
плащат по-добре и т.н. Само дето забравя, че за да се качиш на върха се минава
през стръмни баири, тесни пътеки, гъсти гори и се налага да се прескачат буйни
планински потоци, което отнема и повече от времето и енергията. А ние искаме да
ни спуснат с хеликоптер там, да ни оставят да си правим каквото си щем, а на края
да ни дават и по една торба жълтици за хубавата работа; е, да де – ама и малко
не съвсем...
В понеделник Даниела
си закара колата на сервиз, от където не дойдоха много бляскави хабери. Само за
частите, които е трябвало да се изпишат хвръкнали първите $300, башка други
$385 пък се изпарили за самия ремонт и подмяната им. И понеже когато човек
просто няма друг полезен ход, единственият му изход се явява плащането в брой -
видяхме се принудени да приемем и това предизвикателство на съдбата. Сега в
понеделник пак ще се ходи в сервиза (който е на някакви си 50-60 км от нас...),
пак цял ден загубен в чакане и висене, защото онзи ден проклетниците нямали
необходимите резервни части, за да ги сменят веднага. Някакви сензори били
повредени, датчици, манипулатори – купища ненужни агрегати, които оскъпяват
модерните коли на 21 Век и ги правят зависими от ремонт само в специализиран
сервиз. Обаче тя тая наш’та, още не знае какви превантивни мерки съм ѝ набелязал - един път да се
приберем по живо и здраво от България, веднага ѝ плясвам обявата във вестника за безжалостна продажба и
безмилостната ѝ подмяна с друга! Такива
Европейски влечуги да си ги чуват вътре в Съюза (Европейският, де – не
съвеЦкия...) – тук японецът се е наложил с марки на коли и трудно можеш да му
излезеш срещу ятагана само с едни Шекспирови словосъчетания. Обаче няма как
сега да не изгорим с поредни $700, защото иначе не ще може да се продаде
проклетницата.
Та с тези “новини”
започна и новата седмица. Иначе работата като работа и сама по себе си беше
добре - успях да завърша всичко започнато, чертежите са готови, работи се по
втората машина, която към края на месеца се очаква да пристигне. Последните
новости и нововъведения ще намерят място в следващите серии, докато ме няма. А
след това никой за сега не може да каже нищо със сигурност. Дано само не ми се
налага отново да си търся работа, че това е едно от най-неприятните и противни
мероприятия на развитото капиталистическо общество...
Онази вечер
отбелязахме скромно рождения ден на Даниелчето. Снощи пристигна една наша
приятелка от Аделаида, която е тук за някаква конференция. Чакаме среден на
брой гости за събота следобед, когато ще отбележим с почести и тържественост
моята годишнина. Макар и не така кръгла, аз ценя и уважавам всеки един подобен повод
за отпразнуване появата ми на този грешен свят и с радост посрещам и изпращам
този свят ден. Наред с всички гости, очакваме и Нени, който може още от
довечера да дойде, но се опасява че твърде дългото време прекарано с нас, ще му
омръзне бързо и ще се отегчи в нашата старческа компания. Нали всичките ни
разговори се въртят все около работата и житейската му успеваемост, та той се е
наслушал вече на мъдрите ми съвети и примерите, които охотно му давам от
ежедневието (какво голямо щастие е в случая за мен, че живея толкова далеч от
моите родители – в противен случай аз също щях да търпя техните съвети, които
аз така или иначе следвам безусловно...). Защото те, съветите и грижите са си
хубаво нещо, ама май че в желанието си да отдадем максимално най-доброто за
децата си, с надеждата те да не се изправят пред трудностите, които са
препречвали нашите пътища и в стремежа си да ги направим поне толкова добри,
колкото сме ние самите, изглежда понявга подминаваме разумните граници и често
прекаляваме с поученията, препоръките и наставленията...
С този послеслов ми
се иска да приключа днешният си задочен репортаж от тази далечна точка на
Планетата. Вероятно ще осъществя поне още едно включване преди заминаването ни,
надявам се да имам тази възможност. А всичко останало вече ще научите от живите
пратеници и кореспонденти на нашето малко социално сдружение...
09.06.2010 – Текат последните часове преди заминаването ни. Както обещах, ще се спра
на някои по-основни моменти от изтеклите дни, с което и ще приключа този етап
на настоящата си повест. Искам и да разпечатам писмото, за да го вземем с нас.
Последните дни на работа не бяха така заети, въпреки че имах с какво да се
занимавам и което си свърших успешно по най-добрия възможен начин. За утре също
имам известни довършителни мероприятия – сега ще попиша малко в оставащата част
на следобеда, а най-вероятно утре ще бъде окончателният ми завършек по темата.
Като най-колоритно,
крупно и запомнящо се събитие от последните дни, пак ще си останат
празненствата по честването на рождения ми ден. В четвъртък пристигна наша
позната от Аделаида, която беше тук на някаква конференция. В петък пък, за моя
голяма и приятна изненада дойде и Неничко, а с това започнаха и самите тържества.
Работата му беше вече сигурна от понеделник и това отприщи приятните емоции. Времето
обещаваше да бъде добро, а то просто надмина очакванията ни. Толкова хубав ден
скоро не си спомням да сме имали по време на рождените ни дни. Обикновено или
вали, или духа вятър, студено е и неприятно - все пак тук от онзи ден е зима,
нищо че се пада през Юни. Но този път се улучи една такава “циганска есен”, с
кристално чист въздух, студени сутрини и нощи, но слънчево и топло през деня.
При тази синоптична
обстановка започна и моабетът на двора. Бях запалил камината, имаше подготвено
печиво, салати, напитки, ордьоври, мезета и т.н. Дойдоха всички гости, децата
обърнаха къщата надолу с главата и на края даже имаше две торти със свещи за
духане. Изкарахме много добре, прибрахме посудата и си легнахме.
На другия ден ние с
Нени ходихме по наши разходки, а следобед водихме Ванеса на българското
училище. Даниела си остана в къщи да поразтреби едно-друго, а и щяха да ходят
по магазините с гостенката. Привечер пък трябваше и да я закара на летището,
защото същия ден беше обратният ѝ полет към Аделаида. Така разделени на групи и звена изкарахме неделния
ден. Нени остана с нас до края, играха на топка с останалите дечурлига, с които
вече се познават от малката ни почивка по Великден. Всички много го обичат и
много хубаво си играят с него, въпреки че на някои от тях той може да им бъде и
баща дори - особено пък на онези, по-ситните и съвсем наскоро родените. След
училището се разделихме и всеки си пое по своя път към къщи. Много продукти
дадохме на Нени, поне за храна да не харчи пари в първите седмици, докато
започне редовно да си получава заплатата.
Вчера говорихме по
телефона за неговата нова работа и аз останах с впечатлението, че му харесва.
Научили го да заварява с електрожен, както и да прави много други неща, с които
се сблъсква за първи път. Аз лично смятам тази му работа за малко по-престижна,
отколкото с лопатата в изкопа за тръбите, но той си харесва индустриалното
строителство и ще се бори до край, докато намери такава. Тази негова упоритост
вече ми харесва, защото поне е целенасочена и съобразена с бъдещото му
оцеляване, за което до сега не му минаваше през ума. Той много иска да учи
нещо, да вземе някакъв подходящ занаят, но за сега търси работодател, който да
му предложи хем работа, хем и такова обучение. Майка му също е мобилизирана в
тази дейност и рано или късно все нещо ще трябва да се нареди.
Ние онази вечер
натъпкахме още един куфар с багаж – всичките ми подаръци намериха място, само
за едно чудно сервизче не остана никаква пролука. И то не толкова до място,
колкото до това, че последното е много чупливо, изработено от тънко огнеупорно
стъкло – чайник за кафе с 6 чашки. Много хубав подарък щеше да бъде, но немá
своя късмет – явно ще го подаряваме на някой по-ближен от тук…
Колкото повече
наближава тръгването, толкова повече мисълта ми започва да се разпилява
насам-натам и не мога да измисля нищо смислено и съществено. Най-добре ще е да
приключвам, а пък като се завърнем живот и здраве, ще отварям нова страница от
романизираната ми история. За сега остава надеждата, че ще се видим много
скоро, ще бъдем заедно за известно време, а от там нататък какво ще става –
дядо Господ си знае работата; все ще се нареди нещо да бъде в полза на всички
ни…
Хиляди целувки и
горещи прегръдки: Ангел, Даниела, Нени и Ванеса…
Австралия...
P.S. Понеже
поетичната ми душа създава своите шедьоври по най-безразборен и почти хаотичен
закон, ето пък и какво ми роди главата, докато онзи ден прехвърлях черните си
мисли из гънките на мозъка, подмятайки ги като топка от клетка на клетка.
Харесването на това “произведение” далеч не е задължително – нито пък аз самият
по някакъв начин се опитвам да ангажирам вниманието ви с написаното. Тук аз
просто го запазвам в най-суровия му вид, до времето за някоя следваща редакция
в толкова неясното ни бъдеще…
Драги братко - братец мой!
пиша днес до теб писмо,
как ме всякой клеца - чужд и свой,
а пък ужким казват, за добро било.
Първом още рано призори,
(тъкмо бяха млъкнали петлите)
булката ме сръчка за “игри”,
но на мен ми се подуха макарите
и така облян в сълзи и пот,
само си покрих за миг главата,
та проклех ѝ майчиния род,
дето тъй наказа ме с рогата.
Станах уж кафе да правя,
но пък казаха по микрофона,
че зарад’ липса на налягане
спират селското водоподаване -
гледах да не цвиля много
и за да не вдигам аз излишна врява
исках просто да се хвърля през балкона!
Закъснявам вече - вънка студ и мрак,
а колата ми не пали - нямала мерак;
в ауспуха ѝ виждам, цял картоф заврян,
а от гумата стърчи пирон - хем крив, ръждив, голям.
Хуквам бързо през глава,
улицата нáпреки да пресека -
тъкмо стигам рейсовата спирка,
някой изотзадка взе да свирка,
и ми мята пръсти, разни средни -
с жестове най-гневни, от юмруците по-вредни.
Чак след час и нещо закъснение,
стигам до портала с известно притеснение,
а пък горе шефът, жълт-зелен и бесен -
щом зърнах го усетих, че не ще му е до песен.
Независимо, че неумит и под нокти с кал,
но пък сресан модно като по журнал,
в миг изправям си краката
и заставам чинно на вратата -
мънкам гузно на всеослушание,
истина мълвя му за лично оправдание.
Наказаха ме уставно и твърде по Кодекс,
без вина виновен - горчилката изпих на екс.
Затуй сега ми’й болно на душата,
сякаш по-чер бях дори от Сатаната.
Та, затуй ти викам, братко мили мой -
видиш ли ме нявга благ и хрисим,
да ми хвърлиш един по-серт бой,
белким се науча: кой, аджеба е враг и кой тук - свой...
Няма коментари:
Публикуване на коментар