Скъпи родители,
драги читатели и верни мои приятели!
02.12.2010 – След няколкото дни на най-трепетно очакване и умишлено поддържано,
настойчиво мълчание от моя страна, ето ме пак седнал пред всички вас - в същата
творческа обстановка, при която положих последните фрази на предишното си
послание към света. Очакването ми беше наистина голямо и вълнуващо, защото през
разглеждания период от време ходих на едно интервю за работа в същата минна
компания, в която работих преди няколко години и бях почти сигурен (абе никакво
“почти” – бях АБСОЛЮТНО сигурен…), че ще ме вземат обратно. Мълчанието ми пък
се изразяваше по-скоро като страх, да не би в еуфорията си да се изтърва,
казвайки нещо не баш където му е мястото, а с това и малко ненавременно, та да
ми се развали магията със започването на работата. Добре де, ама моите суеверия
хич не ми помогнаха и се оказа, че междувременно хората намерили някой друг
калмук, по-подходящ от мен, вследствие на което аз продължавам да си кибича из
нас и да не правя абсолютно нищо полезно във финансово отношение. Единствената
ми активна дейност, с която най-охотно се занимавам е редактирането на старите
писма, които периодично пристигат от Варна и с които прекрасно запълвам
свободното си време – а чрез тях донякъде успокоявам и своите нервни окончания,
набъбнали вече като девствените цици на някоя по-развита прогимназистка.
Започнах да сглобявам и филма от България, само че бързо му се наситих и от
него също загубих интерес. Аз никак не харесвам да изпадам в такива безтегловни
състояния, но те са породени главно от кратката (надявам се…) безизходица и
дълбока дупка, в която се намирам на този етап от развитието си (всъщност, аз
изобщо не се развивам: просто стоя и тъпча на едно място до полуда и крайна
степен на отчаяние – какво ли пък ми е приготвил Господ този път?)...
Миналата седмица и
дните до настоящия момент не могат да се отбележат с някаква по-особена
активност – нито в мой личен план, нито пък в нечий друг. Аз трябваше много
набързо да приготвя пакетчето, което замина още в петък с нашата позната за
България. Както по-късно разбрах и от телефонния ни разговор, малкото колетче
вече се е получило, което пък е повече от чудесно. Специално този колет, първо
ходи до Южна Корея и от там е дошъл при вас – такъв беше маршрутът на полета; в
четвъртък вечерта ходих до Бризбън да го занеса.
На следващия ден
(петък) имах много сериозна среща с моите шефове от сегашната ми работа, с
които дискутирахме бъдещето на фирмата, финансовият ѝ просперитет и дългосрочните ни ангажименти. Всичкото на
думи и на книга е много хубаво, само дето пари нямат, завалиите и заплати не се
изплащат до второ нареждане. Чакат уж, на разни случайни поръчки за машини,
които да влеят малко живителна сила в бюджета на фирмата, ама кога точно и дали
това изобщо ще се случи - и те самите не могат да кажат. Иначе самочувствие не
им липсва и са твърдо убедени, че положението ще се оправи. И аз съответно ги
попитах: “А ще мога ли да си донеса и един креват, ей тук в офиса и да спя в
него, за да не си губя времето в разтакаване до дома и обратно?” Но те пък ми
казаха, дето чак толкова много работа не се очаквала, за да работя и нощите, че
да ми се налага да преспивам на бюрото. “Не рекох, бре глупчовци такива с образ
на кравешки задник – аз работата хич биля не ви я и ща за 24 часа! Креватът ми
трябва обаче, за да ме приютите във фабриката като ме изгони онази дивата
софиянка – от кога, викам им, не съм ѝ носил пари в къщи, а?!” И всички се смяхме много и все на майтап го
удряме, ама специално на мен изобщо не ми е до смях баш сега. Не че сме
закъсали чак толкова с Даниела, ама пък не бива да се изпада и в такива дълбоки
финансови бездни – просто не е здравословно...
Та, като се насмяхме
и наприказвахме едно хубаво, разделихме се и се разбрахме да се видим отново
чак на 13 Декември, когато шефът се завръща от Индия с едно куфарче, пълно с
поръчки за бедните индуси и производството ни преминава на 3-сменен работен
цикъл без прекъсване - нещо като “Кремиковци”, ама още по-интензивно... Аз в
таласъми нещо напоследък съм спрял да вярвам, но въпреки всичко продължавам да
играя ролята на наивен глупак – а вече и на средна възраст, предвид прогресивно
отдалечаващото се отстояние на рождената ми дата спрямо днешната. Междувременно
не спирам да изпращам молби за други работни позиции, но за сега нямам особен
успех. От всичко възможно, на мен най-много ми се иска да си остана тук, но пък
не знам как да се боря с липсата на доходи – освен ако не обера някоя банка.
Нека видим след десетина дни какво ще стане – а до тогава просто трябва да се
прояви малко търпение и известно твърдоглавие...
Вечерта в петък
проведохме традиционната си вечеринка у нашите приятели, с които много добре си
поминаваме във времето. Аз пак ходих пеш до тях; направихме и едно хубаво къпане
с моя авер в басейна на комплекса, в който те живеят. После се разкисвахме в
сауната и си мислехме наивно, че топим мазнини – нищо подобно, бако! Тутакси
възвърнахме всичките изгубени калории; още с първата бира, която изпихме почти
в движение и на крак, като се качихме горе и заехме местата си около софрата. А
пък с останалите гюзлеми по масата, не само ги затвърдихме, но си ги и
умножихме (калориите имам предвид)...
На другия ден Ванеса
имаше задължителният си урок, а ние с Даниела се занимавахме малко из двора –
клони да се орежат, шумата да се прибере и други приятни занимания, от които
вече получавам уртикария. Чакахме Неничко да ни посети, но той беше зависим от
друг човек и понеже онзи дошъл много късно, та идването му се провали. В неделя
ходихме на българското училище и така седмицата приключи.
Днес пък е
последният учебен ден и дечурлигата излизат в почти двумесечна Коледна
ваканция. Надявам се, че сега, при наличието на по-много свободно време (и
желанието, което тя си го има поначало…), Ванеса ще отдели повече внимание на
музиката и концертните изпълнения. Първата ѝ публична изява ще бъде за Коледното тържество на
Българската общност, което ще се състои в един ресторант, недалеч от нас. Ние и
преди това сме ходили там и сега взехме решение да празнуваме в по-тежкарска
обстановка – напук на кризата и немотията, която ни е обхванала. Заведението ще
затвори специално за нас и вечерта ще обслужва само българи – за чуждоземци и
кучета вратите му ще бъдат запечатани. Ама и как няма? – нали съдържателката му
е българка, наш човек. Ванеса и друг път е свирила на голямото бяло пиано в
централната зала на ресторанта. Сега там, освен нейните изпълнения в програмата
ще бъдат включени и разни стихотворения, песнички, народни танци и цялостна
Коледна забава. Това обществено мероприятие ще се проведе на 18 Декември
(събота).
Веднага на другия
ден, пак в късния следобед ще ходим на Коледни псалмове и песнопения в
катедралата, където Ванеса свири напоследък по-често. Там учителката ѝ провежда уроците по
класически орган, чиято стипендия ѝ беше отпусната от тяхното църковно настоятелство. Тя ще има няколко солови
изпълнения, както и ще акомпанира на катедралния хор по време на официалната му
Коледна тържествена служба.
Седмица по-късно,
точно на 25 Декември ние потегляме за Сидней, където освен всичко друго, Ванеса
ще участва в един 5-дневен курс за органисти. Ще бъдат събрани музиканти от
всички възрастови групи и класа на умения – от съвсем начинаещи до виртуози.
Освен обучението, програмата също предвижда редица изпълнения, солови концерти
и т.н. Естествено, когато минат тези изяви аз и по-подробно ще се спра на
описанието им – сега това е само един краткосрочен насрещен план, за съвсем
близки и предстоящи мероприятия. А наред с това ще ви запознавам и с
ежедневните си истории и простотии, които както вече сте забелязали са
нескончаеми и неизчерпаеми...
Макар че днес е
вторият ден на започналото вчера уж лято, времето съвсем не е “обичайно за
сезона”. Навън е облачно, все още е сравнително прохладно и често превалява
дъжд. На мен изобщо не ми липсват 40-градусовите жеги; нито пък се опасявам, че
ще завали и ще ми отмие цимента (как хубаво се лее през прозореца; като ще ида
да му легна ей сега, че таман си му е време за това - 14:00...). Отдавна съм
приключил с всякаква строителна дейност и не ми се помисля за бетон, камъни и
плочки. Единственото, от което има нужда е да се намажат с масло всички дървени
части по двора – разни прозорчета, греди, вратника, кладенецът и т.н. Няма да е
лошо да се ударят две ръце и на бунгалото, но то първо всичко трябва да
изсъхне, пък тогаз да видим какво ще става. Ако продължа принудителният си
престой в къщи, може и с това да се занимая. Най-плачевно обаче е състоянието
на комина на пещта. Много лошо се е цепнал и пукнатината му стига почти до
основата. Как не е паднал още не знам, но ако се събори ще ми направи големи
поразии, защото ще се изсипе баш отгоре на онези керемидки по дуварите - а пък
ако трябва и тях да преправям после, ще ми се отвори много работа. Един мой
човек излезе с някакви подсилващи инженерни предложения, да го приловим с тел
или някаква метална лента откъм външната му страна, а после допълнително да го
доизградя с камъни – хем да го заздравя, хем да се скрие и тази обшивка. Обаче
и това е свързано със сума извънредни трудодни, които просто не ми се дават
(мързи ме, бре – не ми се работи; омръзна ми вече...). Но ако не дай Боже се
наложи, това също трябва да стане на някакъв етап. Той, коминът си беше пукнат
още от преди, но сега забелязвам, че процепът му става все по-голям и то от
горе надолу – какъв зор видя да се напука така не знам, но последното нещо,
което ми трябва баш сега е да се строполи връз дуварите... Дано да ми се
размине...
10.12.2010 – По стара традиция в петъците обикновено правя анализ на изтеклите вече
дни от седмицата и планирам почивните. Добре ама сега, като съм си все из нас,
та няма какво толкова да им анализирам на миналите дни, защото те всичките до
един са еднакви и предимно “почивни” – башка дето пък и нищо кой знае колко
значително не се е случвало през тях. Миналият петък ходихме на гости у
приятели – въобще, ние с тях много добре се сдушихме и честичко си устройваме
разни импровизирани тлаки и седенки. Нарочно този път не сме се застоявали у
тях, защото пък на следващият ден (събота) трябваше да ходим с Ванеса по разни
катедрали, където Сдружението на Органистите в нашия щат беше организирало нещо
като екскурзия-опознаване на различните инструменти. По този начин те се
опитват да популяризират музиката, а и се дава възможност всеки да седне на
клавишите и да изсвири нещо за останалите посетители.
В първото село
Ванеса само слуша как свирят другите, но в следващите две вече и тя се
престраши да изпълни някои от нейните парчета. Естествено тя беше най-малка
(останалите екскурзианти можеха спокойно да ѝ бъдат дядовци и прабаби) и се ползваше с вниманието и
интереса на всички от този своеобразен еднодневен “кръжок”. Учителката ѝ също беше участник в тази
проява и изкарахме много приятно няколкото определени за това часа – имаше
някои хора, които доста хубаво свириха и аз съжалих, че не взех камерата с мен,
за да запиша изпълненията им. Този форум завърши с всеобщо обедно меню в едно
кафене, но ние не взехме участие в тази последна фаза. Първо, ние си имахме
съвсем други планове за остатъка от деня, и второ – нашият блеон си забрави
партитурите, от които свири на органа в предното село, та се наложи да се
връщаме скоропостижно назад и да ги търсим, защото пък те ѝ трябваха за уроците.
Същият ден, но
вечерта бяхме канени на рожден ден на Игор в Бризбън и ние решихме да се мотаем
до времето на тържеството, вместо да се прибираме у нас, че пак да излизаме.
Така извършихме една малка и импровизирана обходна обиколка от около 250 км
през второстепенните и странични пътища на района и в 17:00 вече бяхме заели
твърдите си позиции покрай масите за грандиозното градинско увеселение. На Игор
родителите бяха дошли от Сидней, заедно със сестра му и бъдещият им зет. Та си
направихме едно разкошно международно и много задушевно парти: те руснаци,
зетят грък и естествено ние българчета – най-шумни от всички и многобройни.
Понеже сутринта тръгнахме с моята кола, вечерта аз не пих – дозата си я бях вече
взел предната вечер... Прибрахме се пак посред нощта, че то от тях до нас си е
един час път – както и да се пътува.
Неделният ни ден
започна с палачинки, после проведохме голямо свирене до 12:30, когато пък
излязохме с Ванеса за Българското училище. Даниела този път не дойде с нас и си
остана да шета из къщи. На поляната пак се събрахме с дружките от постоянното
присъствие и направихме традиционната си земляческа среща-раздумка - чак
привечер се прибрахме обратно в къщи. Ваканцията на децата вече беше започнала
от петъка и всеки си ръкоделстваше нещо тихичко, без да пречи на ближния. Така
премина и цялата седмица – всъщност, в четвъртък много рано сутринта закарах
Даниела с малката на летището; на връщане минах през работата ми, че имах нещо
мое да си свърша и се прибрах. Веднага се залових с къщни и домакински
дейности, а следобеда направих една изтощителна разходка от 8 км. Като се
прибрах и след известно хигиенизиране в банята, започнах работа по филма от
България. Аз още миналата седмица го бях започнал, но търсех една песен за
озвучаването на малък пасаж, където няма оригинален звук и коментар. Това беше
“Ой красив си Ирин Пирин” – разкошно изпълнение на наш планинарски хор и
музикален съпровод. Тръгнах да търся песента из Интернета – натъкнах се само на
самия диск, в който я има като репертоар, но отделно не можах да я намеря.
Случайно попаднах на един друг човек, който също търсел този диск и го помолих,
ако вече го е намерил да ми изпрати само въпросната песен. Аз не разчитах много
на това и мислех да натоваря татко, той да ми търси диска – независимо, че
всичко щеше да се проточи неимоверно много. Просто друга възможност нямах, а
определено исках точно тази песен за музикален фон, защото въпросните кадри са
заснети от х. Вихрен и околностите ѝ. Не се минаха обаче и ден-два, въпросният неизвестен за мен човек ми
изпрати песента – така да се зарадвах! Веднага му написах едно благодарствено
писмо, защото аз много ценя и уважавам жестове, които някой прави за мен;
никога не оставям длъжник и макар само като морална благодарност, изразявам я
веднага, на мигът. Така намирането на тази мелодия даде нов тласък на филма и
се надявам дори утре да го завърша, за да мога да ви го изпратя по Валя на
Янко, която пък тръгва за България почти веднага след празниците (на 10 Януари,
ако трябва да сме точни). Така оставайки сам и на спокойствие, успях да се занимая
с нещо полезно и в същото време много приятно. Днес цял ден съм се бъзикал с
този филм, а привечер излязох отново на голяма разходка. Нямаше хляб из дома,
та маршрутът ми на връщане мина през магазина и с две допълнителни торби от общ
товар 6 кг, на края се дотътрих и до нас. Бирата, която изпих от жажда и бобът,
с който си подкрепих душата за вечеря възстановиха всичко изгубено под формата
на наднормено тегло и всъщност резултатът остана “танто за кукуригу”...
Независимо от всичко, аз ще продължавам да тъпча асфалта, защото иначе много
добре се чувствам. Дали пък наистина не слабея, бе майка му стара? - а просто
да не усещам как постепенно олеквам, ебаси!...
Утре продължавам
заниманията си с филма. Чакам Нени да дойде следобеда, като свърши работа. Не знам
още каква програма ще набележим с него, но все ще измислим нещо приятно, с
което да си попълним времето. В понеделник вечерта отивам да си прибирам
пътничките от екскурзията. Разгеле и моят човек ще води жена си в тази посока,
та ще отидем заедно. Тя има някаква вечерна среща по нейните науки, а ние с
него ще се разхождаме по крайбрежните улици, докато чакаме. Горе-долу по едно и
също време ще свърши ангажимента ѝ с пристигането на Даниела – минаваме през аерогарата, натоварваме ги и се
прибираме. Това за сега е планът ми на действие. Аз сутринта ще се завъртя и
през офиса, да ги видя тези нехранимайковци ще ме държат ли на работа, няма ли;
дойдоха ли вече поръчките от Индия или всичкото пак е било наивна измама за
олигофрени като мен...
Явно следващото си
включване ще направя едва, след като се избистрят тези въпроси и се разсее
мъглата около тях – самият аз не знам изходът от това шибано положение и още
по-шибаната ситуация, в която съм изпаднал (като на голия гъз в копривата –
помните ли приказката?)...
21.12.2010 – Така както пиша в седмицата по веднъж, че даже и по-рядко, очертава се
това да бъде моята последна поява в ефир за тази календарна година. Ето защо
сега ще направя подробен обзор и конструктивен анализ на всички досегашни събития
и факти, пък вие сами си преценявайте - кое е важно за вас и кое не съвсем.
Започвам направо от преди десетината дни, за които нямате никакви сведения и
информационното помрачение беше сведено до абсолютна и непрогледна тъмнина.
Денят беше петък – един от любимите ми дни, въпреки че напоследък моите седмици
представляват един сякаш безкраен низ от съботи и недели; аз точно тогава бях
вече останал сам, след като Даниела и Ванеса заминаха в Аделаида. Веднага щом
привърших с писателството се залових за филма от България. Бях си поставил
нелеката задача да го свърша на спокойствие, докато ги няма дразнителите на
всемирните ми покои, че те двете като са из нас и само кудкудякат една през
друга - а аз като ги слушам отстрани безмълвно не мога да свърша никаква
сериозна и вглъбена работа, понеже ме разсейват. Вечерта стоях до 23:00 и
по-голямата част от сглобяването на лентата беше направено, но пак останаха
разни отделни епизоди за довършване.
На другия ден,
докато чаках Неничко да дойде, продължих с филмовото оформление и понеже
въведох разни допълнителни елементи, това пък от своя страна изискваше повече
време - така цялостното ми произведение отново не можа да бъде завършено
напълно (както в повечето от случаите). Следобеда и Нени пристигна, естествено
гладен като побесняло псе – първо се наяде, за да възвърне човешкият си облик,
след което излязохме за кратък пазар и разходка. През тази седмица времето беше
много влажно – валяха постоянни дъждове и никак не беше подходящо за разходки и
излети. По тези причини си останахме съботната вечер в къщи – аз даже бях
направил кебапчета, но то така заваля, че се наложи да ги пържим на тиган в
кухнята, вместо да ги печем отвън на огъня. Както и да е - вечеряхме, позяпахме
малко телевизия, поприказвахме си и легнахме.
Следващият ден беше
определен за посещение на търгове и още от сутринта излязохме. Ходихме на
нашите два, които винаги охотно посещаваме, но пари не сме залагали на нищо.
След кратко пазаруване се прибрахме – то вече беше станало следобед. Нени
постоя още малко, но взе да не го свърта на едно място и след още час си
тръгна. Той трябваше да се подготвя за работа на другия ден, да си прави
сандвичи и т.н. Аз след като го изпратих, залегнах пак над компютъра и настъпих
филма – до късно през нощта всичко вече беше напълно готово.
В понеделник се
занимавах из нас с моите стари писма и с разни домакински дейности. Вечерта в
21:30 трябваше да посрещна Даниела с Ванеса на нашето местно летище. По едно
време Дани се обади, че застрашително вече закъсняват с излитането си от
Аделаида и е твърде възможно доста да им закъснее полета. Аз не бях с моята
кола, защото приятелят ми ме взе с неговата надолу – те така или иначе пътуваха
в тази посока. Освен това той се движи със служебен автомобил, който му е
предоставен и за частно ползване – така че ние използвахме намалението за
сметка на тяхната фирма. Добре ама Даниела междувременно пак се обади - този
път от Мелбърн, през където трябваше да направи връзка със самолета за насам.
“Връзката” обаче излетяла току под носовете им и те останаха да чакат сутрешния
полет. Разбира се, понеже всичко става по вина на самолетната компания още с
по-късното потегляне от Аделаида, в Мелбърн ги настанили в хотел “Хилтън” на
самата аерогара, дали им един ваучер от $100 за храна в ресторанта и нашите си
развявали байрака цяла вечер там. Демек, удължи им се екскурзията с още един
ден – Даниела се обади на работа, че е възпрепятствана да отиде на смяна, та
онези да ѝ търсят заместничка;
малката пък, понеже е във ваканция, та проблеми барем за нея нямаше никакви.
Дори напротив: тя беше извънредно много щастлива от така стеклите се
обстоятелства, защото прекрасно знаеше, че като си дойде в къщи я очакваха
клавишите на органа и на пианото - които тя уж “обожава”, но по всякакъв начин
гледа да избегне срещите си с тях. Е, разбира се тук аз малко преувеличавам и
може би не съм съвсем справедлив спрямо нея. Свири си детето - няма спор, само
че на мен ми се иска това да става по 12 часа на ден и изпадам в паника, когато
това не е точно така… Просто защото аз самият знам и осъзнавам как и по колко
трябва да свири и да се упражнява един истински музикален виртуоз, докато
покори най-високите музикални върхове; независимо, че аз не отидох чак в тези
далечни посоки поради липса на талант, въображение, желание, амбиции и т.н., а
и моето техническо поприще беше предопределено, за което пък лично от своя страна
хич дори не съжалявам. Дано Ванеса успее да разбере, че да си само добър изобщо
не е достатъчно условие – трябва да си и най-добър от всички останали; иначе
талант не ѝ липсва да постигне много
сериозни успехи. Всъщност, подготовката ѝ през последната седмица беше изцяло отдадена на Българското Коледно
тържество, където щеше да се представя на пианото, както и за другата Коледна
вечерна служба в катедралата - там пък на големия орган с многото тръби, духала
и пискуни. Но, да карам сега всичко по своя ред…
Като разбрахме, че
вече няма да посрещаме никой на летището, от там с моите хора направо отидохме
у дома. Аз извадих каквото имаше - сръбнахме, хапнахме и те си тръгнаха, а аз легнах.
На другата сутрин още в 07:30 пристигнаха и екскурзиантките – натоварих ги и се
прибрахме. Понеже бяха станали много рано, Даниела и Ванеса спаха до обед, а аз
се занимавах с моите лични дела и ръкоделства. Следобеда вече започнаха и
сериозните репетиции, а аз през деня ходих до моята работа да видя какво става
и там. Оказа се, че шефът още не се беше върнал от Индия, както всички ние го
очаквахме, а поради някакви усложнения в инсталацията е останал още една
седмица там. Аз тези дни съм се занимавал изключително само с едно мое старо и
много дълго писмо, редакцията на което успях да завърша едва днес. Иначе покрай
Ванеса винаги има с какво да попълвам времето си - все има по нещо да се
доизглажда, да се донаучава и т.н. В четвъртък вечерта пак ходихме на 100 км от
нас за последна репетиция преди концерта, обявен за неделя вечерта. Учителката ѝ, освен частните уроци по
орган и пиано, води и катедралния певчески хор - заедно с Ванеса вече, бяха
подготвили две-три песни, на които тя акомпанира на големия орган.
За непрекъснатия
дъжд, който се изливаше ту безспирно, ту на пресекулки вече споменах – валежите
продължаваха, като на места пак направиха известни поразии и предизвикаха
бедствено положение в засегнатите райони. За щастие при нас всичко е тихо и
спокойно - единственият проблем е, че тревата в двора расте като луда и иска да
се коси всяка седмица. Но ние сега в събота заминаваме за 8-9 дни и ще я
оставим да си расте на воля. Така дойде и съботната вечер, за когато
Българската Асоциация в нашия щат беше организирала Коледното тържество за
всички нашенци. Децата изнесоха програма, пяха песни, играха хора, казваха
стихотворения на дядо Мраз и т.н. Имаше томбола, от която аз спечелих нещо, но
вече не помня какво. Даниела взе първата (и единствена…) награда в бясната
надпревара за най-вкусна Коледна баница, присъдена ѝ не само поради липса на конкуренция, ами защото тя
просто си ги умее тези неща. На края аз завърших седянката с няколко мръсни
пиянски песни и китка стари шлагери, изпълнени на китара в дует с Желязко. В
01:30 се прибрахме и легнахме направо – не повръщах, отбелязвам със задоволство
(изгледа вече съм попривикнал)...
Неделният ден беше
изцяло освободен от свирене на пианото, защото Ванеса си мина номерът
предишната вечер на рояла, който се намираше в ресторанта. Всички много ѝ аплодираха и тя
действително се представи отлично. След като цял ден зареждах батериите на
камерата, вечерта се оказа, че последните изобщо не са се заредили и аз тъкмо
започнах да я снимам, когато камерата изведнъж спря с изтощена до край батерия.
Така този неин концерт не можа да бъде запечатан завинаги на филмовата лента,
но се надявам, че занапред тя ще има множество други, които ще бъдат. През деня
по-голяма тежест дадохме на последните репетиции за вечерното представление в
катедралата. Следобеда едни наши приятели минаха през нас – всъщност те
предната вечер оставиха тяхната кола на улицата пред дома, та дойдоха да си я
прибират. Аз отидох с моята да ги взема от тях, а после с тяхната ходихме да
приберем колата на Даниела, която вечерта също бяхме зарязали в една от
уличките до ресторанта. После решихме, че можем да разредим и разпределим
ракията, която отлежаваше вече трета, че да не е и четвърта седмица и все не
намираме време да я вкараме в шишетата. В крайна сметка си поделихме по 7 л
чудна ракия на цена $10 килото. Бяхме я разделили на три партиди, все от
декларирани географски райони – “Троянска сливова” (с наложени сушени сливи),
“Силистренска кайсиева” (съответно със сушени кайсии) и “Обикновена гроздова”
от “Рачо Ковача” (тя пък наложена със стафиди). Всяка марка си влезе в
съответния амбалаж и сме готови за ново производство, а защо не и износ –
задоволим ли един път вътрешния пазар, можем да започнем и да изнасяме в малки
и ограничени количества.
Та – като свършихме
и с тази обществено-полезна дейност, започнахме да се приготвяме за излизане.
Учителката искаше Ванеса да бъде там в 16:30 за генералната репетиция. Навън
продължаваше да вали като из ведро и аз, след като я оставих в катедралата, се върнах
в колата на паркинга пред нея, където бях спрял, дръпнах седалката назад,
свалих облегалката и моментално изпаднах в дълбок, летаргичен сън. Даниела чете
книга до мен, а аз хърках като рязан турчин под падащите дъждовни капки по
ламаринения покрив на колата – каква селска идилия! Концертът започна в 19:00 и
премина в пеене на Коледни химни и псалми. Ванеса и тук се представи много
добре, с което затвърди позициите си за следващата музикална стипендия от
църковното настоятелство. Предполагам, че безплатните ѝ уроци ще продължат с учителката, срещу задължението от
време на време, при по-големи празници Ванеса да свири на катедралния орган. Тя
вече получи покана за малък концерт в един съседен град, където на 19 Юни има
някакъв местен фестивал и тамошната катедрала прояви настояване Ванеса да вземе
участие в него. Та, ще имаме отделна подготовка и за този случай, но той е
далече – има доста време до тогава.
Седмицата започна
вчера с всички в къщи, събрани на камара. Даниела постоянно ходи по магазините
да купува разни Коледни подаръци, а аз се въртя из нас като звяр в клетка и се
занимавам с моите проблеми и задължения. Влязох отново във връзка с моите
шефове, които след Нова година ще искат да се направят някакви модификации в
документацията, преди да започне произвеждането на две машини за Индия.
Същевременно имам уговорени две интервюта за работа, веднага след празниците –
ще движа всичко, пък ще видим на къде ще ме насочи Всевишният. Онзи ден са ми
платили три седмични заплати наведнъж, което внесе известно финансово
разведряване баш сега по Коледа - още доста пари обаче ми дължат, които може би
ще получавам напред във времето и след като машините се продадат. Междувременно
се очакват още поръчки и инвестиции, така че положението може и да се
позакърпи, но пък гаранция няма за нищо. В същото време из Бризбън вече са се
позавишили тарифните ставки и занапред специалист като мен може да разчита на доста
по-висока часова надница, докато аз тук от моите мизерни кинти едва ли ще
мръдна и цент нагоре. Но ако нещата се уталожат и започнат по-редовно да ми
плащат, във всички случаи по-добре ще бъда пак тук, на 10 минути от нас, вместо
да гоня Михаля по Бризбън и да се надпреварвам със серсемите по пътищата, пък
било то и за повече пари. Ще видим – близкото бъдеще най-добре ще покаже; сега
знам само, че след Нова година ще имам работа барем за един месец напред, а
след това ще му мислим като дойде момента. Утре сутринта пак ще се срещнем с
хората, за да разговаряме за перспективите във фирмата и близките насрещни
планове.
Вечерта пък сме на
гости у Нолин и Уоли по случай Коледа. Там предполагам ще бъде и Рон, та ще се
повидим и посмеем от сърце. Те всички са много приятни и весели хора. В петък
(Бъдни вечер) само едно приятелско семейство ще ни е на гости, като очакваме и
моят малък Неничко да пристигне за празника. Тържеството ще бъде дневно, с
оглед вечерта да легнем по-рано, защото на другия ден ние поемаме по
1000-километровото трасе за Сидней. Правим сметка да го разделим на две отсечки
и до вечерта да сме преодолели поне половината, с оглед да спираме по пътя за
разглеждане и снимане на природни забележителности.
Та така, милички на
мама - за повторно включване едва ли ще имам възможност. Остава задочно да ви
пожелая весела Коледа и щастлива Нова година. По телефона ще се чуваме редовно,
но пък не знам как ще мога да установя контакт, един път като пристигнем в
Сидней. Още не сме наясно по въпроса дали ще имаме достъп до Интернет в апартамента,
който сме наели за 7-8 вечери – много подробности ще се установят в движение и
чак, когато пристигнем на мястото.
Аз ще продължа с
дописването на това писмо до последния възможен момент, преди да го предам на
Валя, за да полети към вас на 10 Януари, когато пък тя тръгва за Бургас да
вземе участие в сватбеното тържество на племенницата си. Компютърът ще бъде
неотлъчно с нас, но дали ще мога да пиша “в движение”, за сега не мога да кажа.
Във всички случаи вие знайте, че ще направя всичко възможно за това, но ако в
действителност не съм писал, то значи е имало много сериозна причина, осуетила
иначе добрите ми намерения.
Сега излизам да купя
домати, лук, картофи и други селскостопански култури, защото съм омесил малко
кайма за едни сочни кюфтенца - довечера съм канил нашите приятели, та да ги
изядем заедно; през това време и огъня трябва да паля. Ето защо, макар и с нескрито
нежелание ще ви оставям до тук, за да продължа започнатия разказ следващия път.
Планът ми е и да ви се обадим тази вечер – имаме да разискваме някои кратки
служебни въпроси, които не мога да описвам тук подробно…
25.12.2010 – Ха, честита да ви е сега Коледата и Рождеството Христово на всички,
четящи тези мои редове! Намираме се на около 450 км от нас по трасето за
Сидней. Но преди да стигна до тази така тържествена вечеринка, с няколко думи
ще опиша как стигнахме до тук. Последните няколко дни преминаха в подготовката
на празничните софри – все нещо да се докупи в последния момент, все нещо се
появява за приготовление в предпоследния миг и т.н. От седмици насам вали дъжд
и всичко наоколо е подгизнало от вода. Там, където има наводнения евакуират
населението; където пък дъждът не е чак толкова интензивен, хората се надяват
да спре час по-скоро, че да отиват на плаж, да излизат по разходки и по принцип
да захвърлят чадърите и дъждобраните. Ние не можем да се оплачем от излишна
влага, защото аз винаги се радвам на всяка капка вода, паднала “дюшеш” от
небето – така не трябва да се поливат тръните и бодилите из двора, които и без
друго растат като луди, даже и на сушата; в такива влажни случаи водомерът ни
прашасва – хем вълкът е сит, хем пък и агнето остава цяло.
През изминалата
седмица се срещнах с моя пряк ръководител и набелязахме плановете за след Нова
година, когато отново ще започна работа по доусъвършенстването на машината.
Междувременно на няколко пъти се видяхме с нашите нови приятели и с тях си
изкарахме много весело. Официално вчера надвечер се събрахме у нас на Бъдни
вечер, но то беше повече за отбелязване на Коледа, отколкото да почетем вечерята
през пости. Предвид, че ние щяхме да пътуваме на другия ден, минахме направо на
“Коледното” меню за сметка на постните ястия. Е, имаше пак джуркан боб, постни
сърмички, чушчици, доматки, тиквеник дори, но наред с всичко туй са нахвърляхме
и с блажни и тлъсти пържоли – не знам с какво можем да омилостивим оногова,
дето постоянно ни гледа и следи от горе, но във всеки случай прибавихме още
малко грехове към и без друго многото други... А пък и Нени беше с нас – като
го знам само как се мръщи и негодува на тези нашенски традиции и ритуали, та
предпочетох аз да се натоваря с още някой и друг грях, отколкото да изпадам в
пререкания с непокорния му характер. Другите хора също по-предпочитат
“блажното” и така покрай останалите се увлякохме и ние. Това разбира се го
казвам само за глупаво и наивно оправдание – иначе спокойно можехме да устоим
на изкушението и да се задоволим с останалите общоприети постни манджи,
най-малко през този ден. Обикновено поне на Бъдни вечер ние с Даниела спазваме
Божиите правила – преди време това беше невъзможно, защото съседите все ни
идваха на гости и заради тях се нареждахме и ние на “блажното”. Неничко винаги
е идвал при нас на самия Коледен ден и тогава всичко си е по местата, но когато
има и други хора, правилата търпят известни изключения. Знам, че това не е
твърде правилно, ама понявга и така се получава... Както и да е – нещо много се
отплеснах по темата; връщам се обратно в основата ѝ.
Та - снощната ни
вечеринка дори не беше и толкова емоционална, както друг път. Ние подготвяхме
пътуването, Неничко дойде още сутринта и с него обикаляхме напред-назад;
непрекъснатият дъжд също малко потискаше доброто настроение, както и редица
други, по-странични фактори. Предната вечер обаче у нас направихме едно пробно тържество
в същия състав и изглежда доста се бяхме поизморили, защото снощи всичките един
през друг много рано взехме да се прозяваме. Аз почти не съм сръбвал, защото по
това време на годината полицаите са нащрек и дебнат за всяко най-дребно
провинение и нарушение, а наказанията им са жестоки. В края на краищата не
изкарахме лошо, но е бивало и много по-весело.
В 22:30 гостите ни
си тръгнаха, ние поошетахме малко след тях и също легнахме. Тази сутрин
станахме уж по-навреме и в 09:30 (чак…) вече бяхме на път (ебаси! – аз бях
готов да потеглям още в 04:30, ама пасажерките ми много се потриваха, та заради
тях окъсняхме с тръгването). Нени спа у нас и сабалам си замина към къщи, а ние
поехме по мокрото и подгизнало от вода шосе за Сидней. На няколко пъти успяхме
да издебнем кратковременното спиране на валежа и да излезем встрани от главния
път, с цел посещение на определени туристически обекти, но едвам успяхме да
направим няколко снимки в мокрото – изобщо не можах да извадя камерата, че нали
все се опасявам да не се намокри и да ѝ стане нещо. Едва, когато пристигнахме в едно затънтено селце, при устието
на доста известна тамошна голяма река, дъждът най-после спря - намерихме
свободна стая в един мотел и се установихме на бивак (срещу шибаните $125 на
вечер – бял ден да не видят, дано! Ама понеже било Коледа, та видите ли и
ценоразписът им бил двойно по-висок - напълно съобразен с “човешките”
потребности, без да се отчитат техните ограничени възможности обаче; с други
думи: като не можеш да плащаш, стой си у вас и гледай безплатните канали на
телевизията за по-евтино).
Естествено, ние в
дисагите си носехме всичко необходимо за оцеляването на рода, под формата на
хранителни и питейни запаси – извадихме и малко остатъци от снощи, та поминахме
Коледната вечер богато и в охолство. Сега всеки се е отдал на своите любими
занимания и залъгалки – аз се бях нагласил да редактирам поредното си писмо, но
ми трябваше Интернет за българските букви, а в мотела не можах да установя
такава връзка. Така се преместих на този своеобразен пътепис, който се надявам
да водя и през останалите дни от пътуването ни. За списването му също е нужна българската
азбука, но за момента трупам “суров” материал написан на латински, а после само
за миг ще го превърна в чист български текст – веднъж само отново да се включа
на Интернета. Предполагам, че където отиваме в Сидней ще има такава връзка и ще
успея да изгладя всичко. А в най-лошия случай това може да стане чак като се
приберем в къщи.
По нашето щатско
разписание на времето и съгласно отстоянието ни до Гринуичкия меридиан, в
момента е 21:15, но тук се намираме в другия щат, съседен на нашия, където местят
времето с 1 час напред и всъщност сега клони към 22:30 – гледам, че Даниела
вече затвори книгата и се отнесе в света на розовите сънища, Ванеса продължава
да се звери в нейната малка електронна игра, с която доста добре си попълва
времето и по този начин ни досажда по-малко, но скоро и тя ще поема към
леглото; за себе си също не мога да кажа, че в момента се чувствам много бодър,
защото от взиране в далечината през стената от падаща вода малко ми се измориха
очите. Освен това внимаването за всяко едно мое движение при днешното шофиране,
под постоянната угроза да не ме спре полицията; да направя всички маневри по
правилата, които аз и без друго не познавам твърде издълбоко - подаване на сигнали,
мигачи, къси/дълги светлини и особено пък втренчен в скоростомера, да не би да
превиша бързината с някой и друг километър отгоре над допустимия лимит, всичко
това изтощи и мен до краен предел. Утре обаче ще бъде още по-лошо, защото
полицията ще дебне да излови всички пияници, които днес са се черпили до
сутринта и са тръгнали да се прибират по домовете си; пак ще следят като хищни
хиени за скоростта и за всяко едно малко отклонение от Правилника за движение
по пътищата. Така че управлението на МПС по това време на годината е всичко
друго, но не и удоволствие. Подобно ще бъде положението и на връщане, но тъй
или иначе вече сме тръгнали – сега ще трябва и да се приберем обратно читави;
по възможност в цялостния си първоначален вид, а не примерно на парчета и омотани
в бинтове и гипс, да не дава Господ.
Така в общи линии
успях, надявам се да предам новата обстановка, в която се намираме. Утре ни
чакат още около 500 км път, няколко спирки за разглеждане на природни
забележителности по трасето и пристигането ни привечер в огромния космополитен
град – трябва само криво-ляво да се доберем до мястото ни за бивак, паркирам
колата отпред и се местим на влакове, фериботи и автобуси, като основно
средство за придвижване и транспорт. Там също ни чакат множество изненади, но
ще действаме според обстановката и ще се огъваме спрямо конкретните
обстоятелства...
27.12.2010 – Днес пък мисля, че е Стефанов ден. Единствен приятел, за който си
спомням да носи това име е съученикът ми от началното училище, Стефан Колев,
когото задочно поздравявам за именния му ден – него, както и всички негови
съименници. За жалост обаче, в съзнанието ми изплуват и множество други имена,
не по-малко скъпи за мен, които отдавна не са в списъка на живите: на първо
място баба Фанче, чичо Стефан (на леля Краси), дядо Стефан (на чичо Божко);
друг един мой съученик, Стефчо Гичев, загубил живота си по много нелеп начин и
при особено нещастен повод и т.н. Предполагам, че Стефи (лозаря) е добре и се
радва на добро здраве в старославно Габрово, както и другата баба на моят малък
Неничко в Ямбол. Не мога да подмина без да спомена в благопожеланията си и чичо
Стефан (на кака Ленче) - добри спомени с него имам още от времето, когато
женихме бате Ангел на баира и той свири на акордеона, а на мен беше отредена
важната за времето си и годините ми роля: да блъскам в такт с два капака на
тенджери от кухненския инвентар на стринка Веска, вместо чинели. След което
дойдоха баба и дядо и си ме заведоха да спя у тях на Театъра, а впоследствие се
чу мълвата, че някои от по-старите дори са осъмнали на моабета... Нека още един
път всички живи бъдат още по-живи и по-много здрави, а на починалите Бог да
опрости греховете, както винаги е прощавал на всички нас. Амин...
Вероятно е
забележимо, че от самите редове на началното ми включване в тази ранна
Сиднейска утрин не лъха особен ентусиазъм – нито пък от тях блика някакъв по-бодър
дух. През замазания прозорец на боксониерата ни се вижда само една дъждовна,
сива, схлупена картина, за която ако човек не знае, че се намира в този
космополитен и световен град, то с достатъчна точност би си помислил, че е
попаднал при съвсем случайни обстоятелства в Каспичан, Радомир или евентуално в
Стралджа, като с това си сравнение съвсем пък не искам да подценя или обидя по
някакъв начин изброените населени места и техните почтени жители. Цялата
помпозност и красота на огромния град е забулена в мъгла и облаци - изключая
всичко останало, онова което личи малко по-ясно из мътилката са покривите на
няколко къщи в околовръст и върхарите на дърветата по улицата току пред блока.
Предполагам, че мен специално все още ме държи настроението от снощи, което
беше рязко занижено след дългото ни лутане из улиците на обезлюденият и мокър
град. Единственото нещо, което ни спаси беше самото време (виелица и дъжд, при
което всеки нормален човек си стои у дома на топло и не се мотка излишно по
пътищата, та да прави допълнителен калабалък всред останалите участници,
понесени хаотично от потока на движението), сравнително късният час на пристигане
(22:30, в който народът вече се е прибрал така или иначе по къщите си и семейно
празнува втория ден на Коледа) и не на последно място: мъдрата и веща навигация
в лицето на Даниела. Добре, че добри хорица измежду нашите приятели ни дадоха
един пътен указател за улиците на Сидней, та по него и с помощта на добрата
обща маркировка успяхме да се доберем до тук.
Предвид
продължаващите тъжни нюанси на това мое извънредно включване и с надеждата, все
пак да поразведря барем малко любезният ми читател, тук аз отново ще се върна
на вчерашния ден от нашето епично пътуване до крайната точка и цел - докато
темата за Сидней ще продължавам да предъвквам някак между другото, поне дорде
самият свикна с абсурдността на това географско местоположение. След като на
бърза ръка претупахме почерпката и още по-скоропостижно приключихме с
последвалата я обилна вечеря в снощния мотел, аз се залових с изготвянето на
настоящия си пътепис, Даниела прочете няколко страници от книгата и тутакси
заспа, а не след дълго в този смисъл я последва и Ванеса. Малко по-късно аз
също се оттеглих към своите покои, защото краката ми трепереха от умора и очите
ми пареха вече за сън.
По стара традиция
обаче, на следващата сутрин станах рано - понеже не ме свърта на едно място, а
пък и не мога да търпя да гледам как някой спи до мен безгрижно и така безцелно,
пропилявайки по този начин живота си в сън, излязох на кратка разходка из
района на селцето. За мой късмет облаците се бяха пораздигнали, дъждът беше
временно спрял и дори на моменти се чувстваше тропическата влага и жега във
въздуха. Обикалях като въртоглав по уличките на безлюдното селище, но освен мен
имаше и други “спортни” ентусиасти (шашкъни…), тръгнали да дишат ранните йодни
изпарения от морето и миризмите на разлагащите се водорасли. След близо час размотаване
из сокаците без определена цел и посока, в мотела се върнах мокър и потен като напращял
нерез, който до последния миг е таил непосредствените си намерения да опложда
свинята, още дорде последната се въргаля в кочината (с тази малка разлика, че в
моя конкретен случай до въпросното оплождане не се стигна, поради напредналото
време…) – окъпах се светкавично, натоварихме обратно дисагите в багажника на
колата и поехме по остатъка от трасето към Сидней. Оставаше ни повече от
половината като разстояние, но с многобройните отклонения, които правихме през
деня с цел разглеждане и посещение на забележителности, сигурно сме минали още
около 600-700 км път, ако не и горница.
Пътуването ни
започна с вкусна и питателна закуска в един крайпътен павилион, специализиран
за печени изделия от местен характер - нещо като руските пирожки, но пък и не
съвсем; печивата са приготвени по типични австралийски или по-скоро английски
рецепти, но някои от тях не са така лоши на вкус и са дори сравнително ядливи.
Тук става дума за т.нар. “пай” (pie
на английски), който представлява кръгло тестено изделие от многослойни листи
за баница под формата на българска милинка – във вътрешността му обаче слагат
най-различни гнусотии, което кара нормалният човек да съжалява за похабените
кори: “пълнежът” може да бъде някакво месо (но като че ли задължително не
свинско…), черни дробове и бъбреци (последните пък вероятно бели…), както и
всякаква друга отврат с неопределен вкус, всичкото това обилно накиснато в
собствения сос от месото, смесен с разни други подправки и съставки, удивително
далечни на нашата традиционна кухня. Абе, с каквото и да го напълнят това нещо,
аз просто не го ям – не ми е вкусно и само при мисълта какво има вътре ме
полазват тръпки, като преди изпит по Научен Комунизъм или История на БКП. Съвсем
по друг начин стои въпросът с другото им ястие обаче – sausage roll. Името му само по себе си подсказва, че това е
закръглено във форма на салам изделие, приготвено от същите листи за баница,
само че вътре вече налице имаме истинска кайма със съответните подправки: лук,
пипер и т.н., в отсъствието на омразния gravy
сос, с който тъпчат пайовете. Аз наблегнах на тези артикули и търкулнах два,
които ми държаха ситост през целия ден. Пак там пихме и по едно кафе, а малкият
чемер наш изяде и една фуния с многоцветен сладолед – награда за доброто ѝ държание, от която разбира
се се възползвахме и ядохме всички нейни приближени…
Между другото, още
на някакви си 200-300 км от нас, педалът на съединителя на колата доби едно
доста странно положение, някак си “високо” и започна да отделя вече съвсем на
края. На някои от предавките (главно 4-та и 5-та, по-малко на 3-та) забелязах и
едно типично преплъзване, което тутакси ми заговори за предстоящ много голям
ремонт – дори не знам дали пък това няма да се случи още тук, в сърцето на
Сидней, защото назад ни чакат други 1000 км връщане и аз не съм съвсем наясно
как точно ще се държи колата през цялото това разстояние. По равното горе-долу
е добре, че моторът не се напъва твърде много – обаче дойде ли баир и на
амбреажа автоматично му се ебава гъзеца майни (ако ме разбирате за какъв
сериозен проблем иде реч). Консултирах се с Неничко по телефона и единодушно
стигнахме до едно и също заключение като вече свършен факт - а за мен лично той
се изразяваше в съвсем близко предстоящ масраф, в размер на половин самолетен билет
до която и да е Европейска столица (като не изключвам даже и София, бидейки несъмнено
най-желаната туристическа дестинация – поне по моите разширени критерии...).
Лошото е, че в момента се намираме в период на поредица от 4 неработни дни,
през които човек е най-добре да остане здрав, жив и да не му се чупи колата.
Игор на Дарина има един приятел руснак, който е много добър механик – ще
започна проучвания за издирването му със съответните алармирания, но както вече
казах: искам по-напред да осмисля откъм чий край на географията съм попаднал
тук, че тогава чак да вземам по-смели и безотговорни решения за спасителни
мероприятия и поне частичното ми излизане от положението.
След като
“диагнозата” се разбра и потвърди, а случаят с диска на съединителя окончателно
се изясни – в смисъл, че ще трябва да се кара в продължение на стотици
километри изключително осторожно, за да не ни остави баш по средата на пътя, ние
продължихме смело напред, но на мен вече ми се помрачи бодрият и уж с нищо
несломим дух. Независимо от появилата се повреда по моето нещастно возило,
нашето семейно ядро изпълни програмата си за посещение на всички възможни
природни забележителности до най-малката подробност. След като валя дъжд почти
през цялото време и беше много трудно да вадим и да снимаме с видеокамерата,
задоволихме се с направата на няколко снимки на отделните обекти. Едва привечер
стигнахме в Нюкасъл, което съкрати доста от предварително набелязаните места за
посещение – бях намислил да минем през къщата на дядо ти Джон, у когото преди
6-7 години живях на квартира в продължение на 12 месеца. Исках да спрем там и
да му се обадим, да запозная Даниела и Ванеса с него и т.н. Но напредналото
време осуети тези ми благочестиви намерения... Ба мааму! - ей го нá, пак плисна
отвън; до сега беше само мъгливо, мрачно и сиво - сега прибавяме мокро, влажно,
мизерно и противно в най-общ климатичен план...
Доста време
загубихме и в ненужни обиколки на самия Нюкасъл, защото много неща са се
сменили там, с които не бях запознат от едно време – улици, магистрали, нови
сгради. Без да искаме се хвърлихме на някакъв директен аутобан за Сидней. Там
потокът от коли не спира и щом като такава навалица беше в тези почивни дни, в
които хората предпочитат дори да не шофират и да не са по пътищата, предвид
повишеното полицейско присъствие и по-големият риск от срещи с пияни шофьори,
представям си пък какво чудо е през обикновените делнични дни, когато всичко
живо плъзва и хуква на някъде - кой на работа, кой на училище и където и да е.
Имало е Господ навремето, който по всякакъв начин предотврати оставането и
заселването ни в Сидней – голямо дърво щяхме да ядем тук; добре, че това не
стана тогава. Много ми се иска да се срещна и да разговарям с “тукашните
туземци” – аз само Валя и Сашо познавам, но мисля че ще се видим и с още някои
други. Имам телефона на едни приятели на Дарина и Игор – правим сметка да се
свържем с тях, както и с нашия човек. Ще ми се да ги попитам всичките - как
въобще протича животът им тук? Какви са наемите за свободните квартири, цените
на имотите и т.н. Комай приятелите ни са направили най-добрата си стъпка в
живота, че са се махнали от тая шибана лудница завинаги. А пък за какви
баснословни цифри става въпрос, нормалният човешки разум просто няма и
представа дори - вероятно по-нататък в настоящия материал ще засегна и този
въпрос; просто сега не искам да претрупвам редовете и да ги зареждам само с
отрицателна енергия...
Вече е близо 10:00
местно време – никой от ближните няма и най-малките намерения да се надига от
кревата в тази кишава и мрачна утрин, поради което нямам много ясно изградена
представа кое как ще бъде и защо ще се случва през остатъка от деня. Лично аз,
ако не беше този шибан дъжд, отдавна щях да съм излязъл за проучване на района,
но и на мен нещо не ми се мокри баш сега. Иначе имаме и чадърче, хем японско и
тройно сгъваемо - но пък и не ще се повлека по улиците и из локвите, пък било
то и с толкова шарен и модерен дамски чадър. На мен и така ми е добре - в
състояние на задочен репортаж и директна виртуална връзка с всички вас.
Всъщност ние имаме
само два свободни дни на разположение – днес, който за мен вече е почти минал
(след като наближава обед…), и утре; от сряда нататък Ванеса започва да ходи на
този своеобразен симпозиум с учебна цел, със съответните практически занятия и
т.н. Ние ще трябва да я водим сутрин в 09:00 и да я прибираме в 15:30 – къде
можем да отидем в този кратък промеждутък от време и колко ще видим от самият
Сидней, още не ми е много ясно. Аз на практика съм го виждал преди точно 18
години по същото календарно време и тогава при вида му останах като главозамаян
– естествено е като скочиш от калните цървули на нивата и къра в лачените
градски ботуши и трандафори малко да ти се позамъгли мозъкът; ама като ги
поносиш и разтъпчеш по паветата дорде вземат да ти убиват, подир пак си търсиш
“гуминетките”... Надявам се да сте разбрали дълбокия смисъл на моята метафора
или както се нарича това сравнение на чист литературен език. С други думи:
добре сме си ние там на село, дето познавам всеки трети човек на улицата, а пък
всеки пети знае мен. Всичко е чисто и тихо, спокойно и близко – ако не трябваше
да ходя и на шибаната работа, просто щях да си живея като шведски крал...
Всъщност, в разказа
си аз стигнах и до същинското ни пристигане в Сидней – снощи по тъмно. Както
вече споменах, намерихме едно място, където и ние да се пришием в нескончаемия
поток от коли на магистралата. Разстоянието от Нюкасъл е около 160-170 км и се
пътува около час и половина, два с размотаването. Обаче книгата, по която ме
водеше Даниела препоръчваше отклонението ни от главния път, за да хванем
някакви други улици – уж по-преки. Така ние много скоро се отделихме от
транзитната линия и поехме по едно почти безлюдно шосе, което под напора на
дъжд, порой и паднала шума от листата на дърветата, създаваше впечатлението, че
отива право в Пъкъла. След известни километри се появиха и първите наченки на
къщи и въобще на човешки живот; видяхме дори светлини и улични лампи! Така
пропътувахме още доста километри, докато най-сетне не навлязохме в истинската
“градска” част на Сидней и след още няколко загубвания и намирания по шибаните
му сокаци, в 22:30 вече бяхме заели апартамента на петия етаж, барабар с всички
дисаги, които влачехме подире си.
Самото апартаментче
представлява нещо като боксониера (балкониера с изглед към Витоша, както им
викаха в софийските “Младости”…); по-скоро за мен това беше “бонбониера” или
кутия от бонбони “Лакта” – една единствена стая, която играе ролята и на
спалня, и на всекидневна, и на хол, и на трапезария, киносалон, зала за тихи
игри, че и физкултурен салон. Във внушителните ѝ размери от едва 4 x 4 м, успяват да намерят място едно
двойно легло, малък диван за двама души и едно шкафче с телевизор. Е, иначе
всичко е модерно – кабелна телевизия, плосък екран, климатици, плюс всякакви
други кухненски изгъзици и мурафети. През единствения прозорец на стаичката
насреща се гледат покривите на съседните къщи откъм едната страна, а пък
допълнително към тази част има пришито и едно миниатюрно кухненско боксче – то
заема други 2-3 м² от общата жилищна площ, натъпкано до краен предел с мивка,
машина за миене на чинии, шкафове, готварска печка и фурна, съответната
кухненска посуда и т.н. Ако това петно го наречем за краткост на описанието
“кухня”, то от нейния малък прозорец вече се разкрива малко по-широка гледка
към част от залива, някои по-големи и внушителни сгради на ситито и със
сигурност още нещо интересно - поради мъглата и лошото време обаче, в момента
описвам само какво се вижда от там по принцип, позовавайки се единствено на
снимките от рекламните материали, а не че аз лично съм го видял с очите си все
още. Малка кръгла маса за хранене с дебел стъклен плот и два високи стола
допълват общият апартаментен интериор, на които се извършват познатите ви вече
обреди по препитанието и малките ни вечеринки, продължаващи до среднощ.
Като че ли това е
всичко, което мога да кажа за сега и до този момент – чакам двете мои поспалани
да се надигнат от постелите, че от тук нататък да правим предстоящата програма
за деня. Учудващо дори за самия себе си – не им давам никакъв зор да стават; нямам
даже и най-малкото желание да разглеждам, да ходя и да му обикалям улиците като
смахнат на тоя, уж прекрасен град. А защо у мен има такъв вграден негативизъм и
предубеждение към него? - още не мога да си обясня. С нещо ми е омразен, с нещо
ми е противен и отблъскващ, а нямам реални причини за това – може би това е
плод на тягостното дъждовно време, може би е породено от големите очаквания,
може би една от причините е от близо хилядата долара, които снесохме на камара
за тази тясна дупка, пък макар и качена във висините на петия етаж; отделно от
всичко идва и Коледният “подарък” на Ванеса (участието ѝ в този музикален форум ни струва други $500…), а тя като
се е разлигавила от онзи ден, та не се търпи и трае до степен на неузнаваемост.
На всичкото отгоре сега връз кратуната ми се стовари и тази допълнителна
хилядарка за ремонта на колата, които средства така или иначе щяха да се дават,
ама пък поне да си бяхме у нас, а не като чергари по пътищата на “родината”...
Въобще, напоследък на мен също ми се посъбраха множество, къде по-леки, къде
по-тежки удари под пояса (абе какъв ти пояс, бре? – ритниците ме блъскат
направо долу, по манерките…), в прибавка към финансовата несъстоятелност на
фирмата, за която продължавам да си губя времето и с която се самозалъгвам. А
може би стоя и се самонавивам (защото имам и такива склонности...), но нещо ми
е криво някак си. Гледам, че Даниела таман стана да вари кафе – като ще го
долея до горе с коняк, че съм му ебал мамата; какво от туй, че няма 11:00 още?
– в Банско вече повръщат...
29.12.2010 – Днес, в не много ранната утрин, започвам да описвам преживелиците ни от
изминалите 48 часа. Тъкмо закарах Ванеса на училището, където се провежда
летният им музикален “лагер-сбор” и се върнах в квартирата, че да правим с
Даниела плана за деня - която обаче още се увива с чергите в леглото и уж чете
от книгата си, а пък същевременно и похърква; знам даже и до коя страница е
стигнала, защото тя от снощи седи все на нея. През това безтегловно време ще
използвам отдалата ми се златна възможност, за да драсна няколко реда на
спокойствие и в промеждутъка, докато изчаквам окончателното ѝ ставане ще ви запозная с
преживелиците ни до настоящия момент. Онзи ден, след като приключих с
писателските си занимания и след като изневиделица дъждът спря, излязохме на
кратък опознавателен обход около квартала, където вече се бяхме настанили
предишната вечер. Доста повървяхме до главната улица с магазините – наред с това
трябваше да намерим и адреса, където през седмицата щяха да се провеждат занятията
на Ванеса. Аз уж знаех едно място, като си бях наумил че курсът ѝ ще бъде там, а то после се
оказа грешно, независимо че ние намерихме и него. Тази сутрин обаче трябваше да
отидем на съвсем друг адрес, в един много престижен Сиднейски колеж – отстоящ
сравнително близо до нас, само че ако се пътува с кола, а не на пешеходно
разстояние, както си мислех. Но за това, после…
По време на
разходката ни намерихме отворен един гастроном и до него прилепен зеленчуков
магазин, та си донакупихме някои провизии, главно хранителни. Не бива да се
забравя, че през този Коледен период на годината работят много ограничен брой
дюкяни – а този супермаркет беше собственост на някакви ливанци или принципно
араби, които така или иначе не зачитат Рождеството Христово; останалите
правоверни като нас обикновено не работят по това време. По пътя, докато
пътувахме за насам, намерихме една доматена нива, пред която имаше тараба и
човекът продаваше прясна стока – току що откъсната. От него си купихме 3-4 кила
чудни домати и сега хладилникът ни е пълен – за мезе поне няма да закъсаме;
само дето ракия няма, ами се давя с една пършива водка с цвят и мирис на
денатуриран спирт за горене (съвеЦка – какво друго очаквате; но понеже е
евтина, та по принуда се жабуря с нея, а не че ми е много вкусна на езика и
гърлото…). Напазарувахме си обилно от въпросния супермаркет, сякаш друг път не
бяхме влизали в магазин и га че ли кулинарни артикули не бяхме виждали до тогаз.
Като се подпътихме обаче назад с по две найлонови торбички в ръка (сакчета,
казано на чист габровски диалект…) и едвам се довлякохме до блока, тогава чак
разбрахме, че малко сме попрекалили с пазара и в лакомията си доста сме се
увлекли в купуването на непотребности – башка пък за количествата им. А като
изходено по тротоарите разстояние имах чувството, че вървим от Бойката до Гачевци,
че и малко по-нагоре - към Трънито даже. Абе, с една дума и накратко: голямо
блъскане падна, табаните ми се отпраха от вървеж. Него ден барем дъжд не ни
валя, но пък иначе времето беше хладно и неприветливо (и пак добре че бе
такова, че ако се беше улучила и някоя лепкава, 40-градусова жега, с каквито
топлини е известен района, направо захвърлям торбите в някои драки, че ти
еба’ам и шунките, и пастърмите, и кашкавалите, че и сиренето барабар с
останалите джунджурии). От очакваните, тъй дивни и чудни изгледи към ситито,
мостът и залива с Операта се виждаха само влажни мъгли и купесто-дъждовни
облаци. По едно време за кратко се проясни и ние излязохме на терасата горе на
блока, за да хвърлим по един птичи поглед и от там. Е, действително че гледката
на панорамата е много красива, но за да ѝ се радваш и наслаждаваш трябва баш там да си опънеш палатка или да си
сковеш заслон (нещо като кучешка колиба), че да имаш изглед по всяко време на
денонощието. Блокът ни е висок 8 етажа, като ние се помещаваме малко над
средата му (на петия…); въпросната тераса се явява като последна инстанция
преди срещата с отвъдното – над нея вече е само небето и вселенския ни
Спасител. Баш пред нашия обаче има и един друг блок с огромно дърво отпред –
ако то се отсече, а пък кооперацията я взривят до нивото на нейните основи,
тогава може би и евентуално ние също ще виждаме по нещо забележително от
градеца. В противен случай ти остава само въображението или да тичаш горе на
покрива – да се полюбуваш малко на прелестите и веднага да слизаш долу, за да
миеш чинии или да режеш лука за салатата. Независимо от всичко обаче, не може
да се каже, че не е красиво – поне докато денят е по-ясен и отсъстват
мъглявините от мръсотията във въздуха...
Когато се прибрахме
в късния следобед от продължителната ни пешеходна разходка, от там насетне пък
трябваше да се разправяме с Интернетната връзка в апартамента, защото отначало
имаше някакъв кусур. Обадихме се на управителя, който живее през един етаж под
нас – човекът дойде и за миг оправи всичко. Сега имаме връзка с целия свят и
светът естествено с нас (не че някой се интересува от нашето съществуване –
по-скоро ние се интересуваме от света и неговите малки човечета, част от които
сме и ние самите). Веднага разпратих множество малко позакъснели Коледни
пожелания, които включваха поздравления и за настъпващата Нова 2011 година.
Надвечер с булчето си направихме една мощна доматена салата, удавена в олио и
побеляла от сол и сирене, с много лук – от шишето с питейния материал, който
трябваше да ми стигне уж за цялата седмица останаха да се плацикат само два
пръста течност на дъното; пак трябва да купувам – омръзна ми, мамка му. После
вечеряхме с каквото Бог дал и така поминахме първия ден от престоят ни в
Сидней; оцеляхме, с други думи…
Вчера вече излязохме
из града на малко по-сериозна екскурзия, тъй като и времето беше благоприятно
за целта. Валежите напълно спряха, въпреки че мрачното и по-хладно време
продължаваха да ни карат да се обличаме по-дебело. Наши хора ни посъветваха
къде и как можем да изкараме денят, какво да посетим и ние строго следвахме
техните инструкции и мъдри напътствия. Купихме си билети за градския транспорт,
които важат за цял ден, независимо на какво се возиш и до къде отиваш. Един
такъв билет струва $18 за почивните дни (детският е $14), а само от нашия кей
долу на водата до Операта отсреща, едно пътуване струва над $5 и то на човек.
На връщане - още толкоз. Така че ние имахме голяма сметка да похарчим еднократно
$50 и да се возим безкрайно - колкото и до където си искаме. Билетите са
валидни за влак, автобус и всички многобройни лодки и малки корабчета, които
щъкат из залива на океана и нагоре по течението на реката – тук на местния жаргон
им викат фериботи, обаче за мен са си баш истински кораби (амчи как няма да е
така, след като най-големите лодки качват по 1150 човека на борда си,
капацитетът на средните е около 400 души, а по-малките возят между 150 и 250
глави добитък).
Разстоянието от
нашия блок до пристана (спирката на лодките) се взема за около 5-10 минути
ходене пеш и това беше единственото ни физическо упражнение за деня – е,
разтъпкахме кокали около Операта, малко от алеите на Ботаническата им градина също
закачихме, че тя цялата няма обхождане; после пък в ситито се озовахме, та хич
не мога да кажа, че не се и изморихме на края. Но това премина под формата на
нашата задължителна тренировка, която ние тук не можем да провеждаме пълноценно
и ежедневно. От отделните плавателни съдове, по които се качвахме за дадени отсечки
правих снимки и с камерата, но се опасявам, че поради неясното време едва ли е
излязло нещо добро като качество на изображението – като направя филма, едва
тогава ще се разбере (и то ако сколасам с времето). За сега ще трупам само
суров материал, пък после ще видя какво ще сглобявам и свързвам във вид на цялостно
произведение.
След смяната на 3-4
лодки, на края с последната се прибрахме обратно на нашия кей – полуживи,
доволно капнали вече от умора, прежаднели като скитници в пустинята Сахара и
прегладнели като диви горски животни през зимата, въпреки че през деня
пощипвахме от тук от таме по нещо дребно. Малкото омръца и оскимтя орталъка с
капризите си, но с разни залъгалки общо взето се държа прилично (плясках я само
на два пъти – иначе не сме прекалявали с възпитателните и още по-сурови наказателни
мерки, защото тя по принцип мнооого слушка). В този миг си спомних за времето,
когато ме водихте в Полша – тогава аз не бях по-малка дришня от нея и сигурно
по този начин съм ви отровил не една почивка и екскурзия; хем тогава вече бях
уж по-голям, през лятната ваканция в 7-ми за 8-ми клас. Едва сега виждам, че и
това е било нормално, ама човек го разбира едва когато му дойде до главата...
Снощи също бяхме на
доматена салата и разни други мезета за разнообразие; следобеда се свързах с нашия
роднина и близък - разбрахме се в четвъртък вечерта да се видим с тях (всъщност
това е утре). Междувременно ми се обади и една друга далечна позната, с която
аз се познавам само “задочно” покрай Дарина и Игор – в някой от предстоящите
дни с тези хора също ще направим едно приятелско виждане. От мероприятието на
Ванеса има някои концертни вечери, на които ще можем да присъстваме и ние -
като посетители от “по-първа ръка” и приближени на участниците.
Самата Новогодишна
нощ все още не е известно точно под каква форма и при какви обстоятелства ще
изкараме – Сидней е един от световноизвестните градове с уникалната си заря,
която се провежда по традиция точно в полунощ на 31 Декември, наред с
множеството концерти, които се изнасят на открито в района на Операта и мостът,
който свързва двата огромни административни центрове на Северен Сидней и
същинската централна градска част. Залповете и илюминациите се наблюдават на
живо буквално от милиони хора (отделно от телезрителите по целия свят). За да
си запазят места в околността на районите, определени за тези мероприятия
(главно в Ботаническата градина и около Операта), мераклиите застават там от
сутринта или се установяват на временен бивак още от вечерта на 30 Декември.
Там спят, там ядат и пият; серат и пикаят в подвижни пластмасови (химически)
нужници, които градската управа инсталира специално за вечерта преди Нова
година. Ние чак до такава крайност няма да изпадаме, тъй като можем да излезем
на терасата на нашия блок, която е направена именно заради тази заря. Много от
блоковете в околовръст имат подобни платформи на покривите си, от където
празничните илюминации могат да се наблюдават безупречно (и най-вече –
безплатно). През останалото време от годината, тези площадки се използват от
живущите за простиране на прането, но в Новогодишната нощ обикновено парцалите
се прибират за гладене. Ние имаме покана и от Академията на Ванеса, от чийто покрив
зарята също се вижда прекрасно – все още не знаем какви ще ни бъдат плановете
за вечерта и за сега не сме се ангажирали с нищо и никой. Е, нещо ще измислим –
нали има няколко дни до тогава.
Днес вече времето
дори е и слънчево, което предполага по-приятна разходка и направата на
по-хубави филми и снимки. Довечера в 17:15 ще трябва да приберем Ванеса от
училището, а утре сутринта ще я водим пак, само че на друго място. Този път
плановете ще ги правим без много мислене и умуване, на място и според обстановката
- така че предварително не мога да кажа кое как ще бъде. Ето защо в настоящия
си материал ще описвам събитията едва след като те вече са се случили. Сега, понеже
повече нямам нищо смислено, което да добавя към така обрисуваната с простите си
думи картина, свършвам до тук и се залавям с разбуждането на Даниела - защото
вместо да вземе, че да става вече, тя заспа повторно, моля ви се; ебаси жената,
с която Господ така любезно ме “сдоби”!...
31.12.2010 – Е-еех, драги ми читателю и любезни мой слушателю – дойде най-после краят
и на тази календарна година, изпълнена с много емоции, най-различни вълнения и
преживявания от всякакъв характер. Макар и далеч от къщи (а още по-далеч от
бащин дом, роден край и род в Родина…) в следващите няколко минути ще се опитам
да направя заключителният си за този период обзор, като в същото време ще
разказвам и за нашата малка екскурзия, която е почти към своя край. Часът е
18:00, което е местното Сиднейско време – 1000 км по-нагоре е все още 17:00, а
далеч назад, през девет планини, та на майната си чак в десетата, в едно малко
царство наречено Велика България, часовниците показват 10:00 и отрязъкът от
разглежданото в момента време може да се класифицира все още като ранна сутрин.
Отново поради географското ни отстояние спрямо Слънцето, за Новогодишна трапеза
и вечеря е твърде рано дори да се говори, тъй като навън все още е светло,
горещо и неприятно ветровито. Ефектът от свирещият в дупките на прозорците
вятър е много силен и освен неприятния, непрекъснат вой, който пронизва ушите
ни, създава илюзия за страшна снежна виелица и фъртуна, топли пушещи камини и
парлив, почти изгарящ джигера вкус на греяна ракия с мед, смесен с нюансите от
аромата на киселите зимни мезета. Това разбира се, е само временно чувство,
обзело ме в момент, докато пиша настоящите си редове и без да поглеждам навън
през прозореца – в действителност е топло, ясно и слънчево, а от така
картинното описание за Новогодишна нощ няма даже и помен. Е, греяната ракия сме
я подменили с ледена водка директно от камерата на хладилника; в ролята си на
киселите мезета влязоха пресните домати на добрият италиански фермер, от когото
ги купихме онзи ден, а вместо старателно опалената селска камина трябва да
търпим и жегата, която бълва фурната, където пък в една тава се пекат тлъстите
ни вратни пържоли. Като прибавка към всичко това ще бъде само една елементарна
картофена салата, с много лук и майонеза (за жалост, купена от магазина, защото
тук условията на живот не позволяват приготовлението на домашната ѝ разновидност, каквато
правя аз толкова успешно вече години наред с цели яйца, олио и лимон). За
десерт има и някакъв малък студен сладкиш, който пък би трябвало да замени една
хубава и мазна домашна торта, с много шоколадов крем, избит от истинското масло
на истинска селска крава; със същия пандишпан ще трябва да си опресним и
спомените за сочните и вкусни традиционни баклави, които по това време на
годината се плюскат на поразия и безогледно от всички, без да се отчитат нито
шибаните им калории, нито пък впоследствие нивото на сладост в урината и
кръвната ни захар (тук аз най-искрено и дълбоко съжалявам диабетиците –
простете за моето неволно отклонение). Всичко това обаче е, което тепърва
предстои – аз всъщност пак започнах да разказвам отзад напред, но понеже в
момента гледам зорко и следя отблизо процеса на кулинарните приготовления, та
затуй се хванах у първото нещо, връз което ми се спряха очите.
През последните дни,
специално ние с Даниела доста походихме наоколо и направихме няколко малки
локални посещения на магазини, паркове и забележителности; общо взето
кръстосвахме улиците на Сидней и повечето си убивахме времето без някаква
специфична конкретика. През това време Ванеса беше на училище, като ние всяка сутрин
я оставяхме към 08:30 и прибирахме към 17:00. Междинното време беше отредено
само за нас двамата и нашите пълноценни променади, опознавайки кътчетата на
огромния град. Действително, че това е едно космополитно място (аз често
“зло”/употребявам с тази купешка дума, но пък нямам друга по-добра и
по-подходяща в речника си за обрисуването на този така гъсто населен пункт от
света...); тук всичко е сбито и сгъчкано поради липса на място и простор, с
тесни и малки улици, задъхващи се от денонощен поток и грохот на коли, камиони
и автобуси. Ограниченията на скоростта се движат между 40 и 60 км/ч, но
попаднал в обкръжението на всички останали участници в движението, имаш
чувството че всеки момент ще те връхлети някой от тях и ще го направи с
подчертана охота. За адския трафик не ми се иска да споменавам нищо, защото и
за там нямам достатъчно красноречив речник, че да опиша абсурдността и
какафонията от хаотично движещи се превозни средства, вечно бързащи за някъде и
препускащи по и без друго натоварените пътни артерии. Говорим за около 6
милиона население – ситуация, която вероятно не би била чак толкова трагична,
ако имаше достатъчно място, на където да се разпростре този град. А пък морето
е от едната му страна и понеже то е единственият критерий и мерило за просперитет
по смисъла на това, колко близо живее човек до бреговете му и виждат ли се,
аджеба неговите плажове и пясъчни ивици от терасата на кухнята или
трапезарията, та куцо, кьораво и сакато се тъпче нататък, в бясната си
надпревара за надмощие, главно на пазара за недвижимите имоти. И ако градът е
помпозен и “космополитен” с огромните си сгради, красиви шосета, мостове и
други пътни съоръжения, то наемите и цените на къщи и апартаменти пък са
“космически” - като тук говорим за един ценоразпис от порядъка на няколко
милиона долара само като начало, та се стигне до имоти с баснословни цени от
порядъка на много милиони, че и по-нагоре по скалата. Какво работят тук хората,
как се препитават и какво получават срещу вложения си труд, за да могат да си
позволят този висок (и много стръмен…) жизнен стандарт? - не ни стана много
ясно, а пък и няма кого да попитаме. Но фактите са такива и ние с радост
очакваме денят на щастливото ни завръщане към по-спокойната обстановка и
домашна атмосфера на мястото, където ние си живеем, необезпокоявани от
лудницата на урбанизацията като най-общо понятие. Много ни харесва всичко,
правят ни впечатление много красиви и помпозни неща, обаче не – мерси; да му се
радват други, ние не можем да се впишем в тези кръгове на Ада. Днес например,
съвсем случайно се обърках на пътя (а това по принцип е често срещано явление –
особено за някой, който изобщо не познава местните улици); че като почнаха едни
магистрали, едни платени пътища, едни камери, дебнещи за превишена скорост,
едни чудесии – след повече от час въртене в кръг и прекрасно оглеждане на
ситито от всичките му страни и посоки, аз на края бях за “Диазепам” или
“Валиум”! Такива задръствания по пътищата не можеха да ми минат и през ума
дори, че съществуват - но слава Богу, всички сме живи и здрави; сега само
чакаме започването на вечеринката.
Много неща в подобен
дух могат да се напишат и изприкажат, но тук моята цел не е да правя реклама
(или антиреклама...) на това място – аз просто описвам през какви перипетии ние
трябваше да минем, с полуразложения съединител на колата, който от време на
време преплъзва точно, когато някоя мръсна и нахална гад с местна регистрация,
застанала зад кормилото на мощен, супер скъп и супер луксозен автомобил те
подпира отстрани и те изтиква към перилата на моста. В Операта ли искаше да ме
натикаш, бре серсемино майни; да гледам Новогодишния концерт/заря направо долу
от водата, плавайки безпомощно с колелата нагоре? – ама че скопен полуидиот!
(пардон – какво изобилие от цели идиоти и концентрация на подобни има в тоя
градец; да му пикая аз на космополитността, след като неговите труженици са
такива, че и чеп за зеле не става от тях)...
Независимо от
всичко, ние вчера се добрахме с колата до един от най-известните квартали на
Сидней, с красив и оживен плаж, който с нищо не превъзхождаше нашите по Gold
Coast, да не споменавам Созополският, Несебърски, Китенско-Приморски или пък
Мичуринският морски бряг. Умишлено тук Варна и Бургас не ги включвам в
класацията, защото сравнението им не би било много равностойно (в полза на
Ахтопол да речем – да ме прощават варненци и бургазлии...). След като едвам
намерихме едно единствено място за паркиране, всред тълпата от почиващи
летовници и то само за 1 час, за кратко и ние се сляхме с шарената сган от
най-различни националности, чиято основна цел беше да попиват слънчеви лъчи и
да правят морски тен, без да се притесняват ни за рака на кожата, нито от
озоновите дупки, застанали баш над Австралия и разни други важни придобивки на
21 Век. На връщане отново трябваше да минем по същия мост, под който по принцип
преминават всякакви кораби и яхти. За зла врага обаче, точно преди да премине
нашия поток, част от който бяхме и ние, мостът се вдигна и трябваше търпеливо
да изчакаме бавното и тържествено изнизване на нечия фрегата с по-висока мачта,
собственост на кой знае кой местен феодал или олигарх - определено не с
инженерска професия, най-малко пък с подобна заплата... След като за сетен път
се преборихме и със създалото се буквално за миг задръстване и струпване на
коли, в последната минута се добрахме до училището на Ванеса и с нея вече
продължихме към друг изключително известен Сиднейски квартал – Bondi, където
вечерта пък бяхме канени на гости. Предният квартал се казваше Manly – на
практика 6-милионен град се големее и фука с двата си по-известни плажа, носещи
имената на кварталите; всичко останало е снобщина и надпревара със сенките си.
Помотахме се и там известно време, щракнахме по някоя и друга снимка, заснех
кратък филмов репортаж и в 19:00 вече бяхме заедно в компанията на нашия близък
и добър приятел. У тях изкарахме в много приятна обстановка и атмосфера, а
хората се бяха подготвили така, сякаш че пристига не просто Ачо, ами идва градоначалникът
на Габрово, барабар с Околийският прокурор на инспекция по финансовите дела и
сметки. Много спомени изплуваха, за много общи приятели се сетихме и
разисквахме взаимно интересуващи ни теми, дорде си тръгнахме в 23:30.
Запознахме се и с дъщерите на тези хора – и двете са студентки и изключително
приятни млади момичета. Ванеса веднага се залепи за каките и не мръдна от тях
цялата вечер. Направихме си и няколко снимки за спомен – за нас, както и за
вас. По същия път, по който дойдохме се прибрахме и назад, като този път
сокаците бяха малко по-разредени от добитъка и препускащите каляски, с които
беше наситен през деня.
Днес отново
оставихме Ванеса на заниманията си по музика, а ние с Даниела предприехме една
много приятна разходка по алеята и парка около зоологическата градина на
Сидней. С умиление си спомних, че точно преди 18 години, на съвсем същото място
подсмърчахме с Неничко и майка му поради тогавашната ни финансова невъзможност
(бих добавил и абсурдност…) да влезем в зоопарка и да го разгледаме. Тогава за
тримата трябваше да платим някакви си $35, което за времето си беше една
непосилна за нас сума, както и повечето излишна на тогавашния ни етап на
развитие. Сега обаче входът само за един човек струваше $43, а за дете $27 –
или общо $113 за тричленно семейство и на нас пак ни се стори неоправдано
много. Разбира се пред нас нито за миг не е стояла дилемата да влизаме ли или
не? – аз днес просто направих една равносметка и анализ, съпоставяйки го с
отминалото време. Чувствителна разлика обаче в разцвета на финансовото си състояние
от тогава и сега не успях да отчета – не знам поради какви причини, вероятно
съм прокълнат на вечна беднотия (както България, междувпрочем е обречена на вечния
си пещерен комунизъм – със сигурност има някакво кармично сходство между
нас)...
Аз бях обещал на
Ванеса да я заведем в зоологическата градина, но програмата ни се промени
драстично, пък и двете с Даниела не си падат особено по животните зад клетки.
Освен това ние преди няколко години сме я водили в зоопарка на Мелбърн, а по
принцип “експонатите” в подобни природни “музеи” навсякъде са едни и същи.
Както и да е де – ние с Дани добре се поизпотихме и сега само чакаме да се
нахвърляме на пържолите, че да възстановим тежките загуби на калории и мастна
тъкан… А иначе пътечката вървеше покрай брега и над самата вода, а от другата ѝ страна беше телената
ограда на животните в парка; някои дори проявиха любопитството си и ни зяпаха с
нескрит интерес – какво правеха тези двама идиота там, вместо да са примерно
при тях зад мрежата? В интерес на истината нашата разходка беше невероятно
красива и живописна, като в дъното пред погледите ни оставаха грандиозността на
сградите в ситито, а Операта и моста се явяваха на малко по-преден план. Целият
залив буквално е залян и покрит с лодки, яхти и всякакви видове плавателни
съдове, наредени и застанали на котва в очакване на Новогодишната церемония –
заря, топовни залпове и повсеместни концерти. Свидетели на този цветен и шарен
спектакъл ще станем и ние в полунощ, като за наблюдението на това шоу ще се
качим на покрива на блока, от където всичко се вижда като на длан...
… Точно на това
място снощи прекъснах интензивния поток на празните си мисли, за да се влея в
масите тържествуваща паплач по случай посрещането на Новата 2011 година. Както
вече всеки ще се досети – Васильовден е днес, а часовникът показва едва 09:30
местно време. Паралелно с това, точно сега в България всичко живо продължава да
е на крак - яде, пие и се целува, хората ликуват и ръчениците по селските
мегдани със сигурност още не са затихнали, докато пък ние тук, в отсамната
половина на земната топка подкарваме същата стара песен на съвсем нов глас,
сякаш че нищо не е било.
Снощната ни
вечеринка премина в много задуше(в)на, братска и дружеска обстановка. Малкото
се налапа като пуйче само със салата - в 22:30 легна и мигновено заспа, защото
тези дни доста се измори и то, завалийчето, покрай тези нейни обществени и
чисто наши, семейни мероприятия. Ние с майчицата му си продължихме тържеството
до около полунощ, когато с по една чаша шампанско се преместихме горе на
терасата на блока. От там наблюдавахме величествената заря, за която толкова
милиони хора се подготвят, очакват и гледат с притаен дъх. Всъщност, първата ѝ серия беше предназначена
само за онези, които поради недостатъчната си възраст не могат, а и нямат
правото все още да дочакат полунощните залпове, защото по това време на
денонощието отдавна трябва да са си в креватчетата и да спят своя сладък детски
сън. Поради тези съображения и причини, точно в 21:00 платформата горе на блока
се изпълни само с подрастващи от всякакви възрастови групи (естествено, придружени
от поне по един, сравнително по-трезв родител…), които много оживено следяха
изстрелването на всяка цветна ракета, отчитаха всеки отделен топовен гръм и
скандираха на всеки залп така неистово, като че ли те самите бяха там при
мястото, където гърмяха бомбите и собственоръчно им палеха фитилите. Нашата
Ванеса също си отпусна гласчето и надвика почти всичките останали малки и
средни пъпеши, дошли кое с мама, кое с тате да гледа зарята. След четвърт час
светът частично замря, келешите си легнаха, та временно настана мир в
кооперацията. На второто полувреме ние, вече възрастните бяхме в малко
по-камерен състав, защото освен че малчуганите ни вече спяха отдавна, някои
техни родители не успяха да изкачат стъпалата до най-горния етаж на сградата
(вероятно поради своето опиянение…) и съгласно тези обективни причини
последните са си останали по домовете да се подпират по масите, където именно
ги е заварила и Новата година. Както вече съобщих, ние с Даниелчето също се
качихме горе с нашите питиета и с подчертан интерес изгледахме този
своеобразен, уникален спектакъл (в същото време величествен и грандиозен, бих добавил
от себе си), като аз дори успях да заснема няколко кадъра от това цветно и
пъстро светлинно шоу. Разбира се, точно в най-кулминационния момент на
празничните илюминации (24:00 местно време), батерията на камерата се изтощи и
специално този сюжет ще липсва от цялостния филмов материал. Обаче за сметка на
моя пропуск, телевизионните канали със сигурност са запечатали мига, за да го
разпратят тутакси по всички останали братски телевизии, главно на славянските и
част от латинските народи, пръснати по света. Самият аз не видях особено много
от гърмежите и какафонията, защото докато се зверих в окуляра на камерата,
заснемайки всеки по-интересен момент, изтървах множество други сюжети от
цялостната светлинна композиция. Но, нищо – за мен беше по-важно чрез филмовия
си репортаж да предам тържествеността и величието на този световноизвестен
Новогодишен феномен, след като тази заря се предава по всички световни
телевизионни канали на Планетата. Е, ние дори бяхме там и я гледахме на живо.
След като
церемонията по празничната илюминация приключи и си казахме с всички зяпачи по
терасата “на многая лета” (Happy New Year, съгласно тукашните езикови правила и
закони), слязохме обратно в апартамента и продължихме със скромния си моабет –
на края легнахме, а аз особено и доста гладен, в прибавка към Новогодишното ми
настроение. От толкоз много приготовления на всевъзможни манджи и гюзлеми,
най-успешно се изядоха само доматите, но аз сега с остатъците ще направя
някакъв омлет - лук има по чиниите, олио, натрошено сирене: като му начукам и
яйцата отгоре, това блюдо не може да бие и най-свинската пържола по вкус. Ще му
ръсна отгоре и малко картофки от снощната салата – абе, ще стане муци; лигите
ми се проточиха чак, като си представя как след малко ще се набухам като
Коледно прасе за последен път в живота си, преди да падне покосено от касапския
нож!
Днес в 11:00 пак
трябва да заведа Ванеса на училището, че децата имат още някакви учебни
занимания, а пък довечера от 19:00 сме на концерт в някоя от катедралите. По
принцип занятията се провеждат в един престижен музикален колеж, където децата
изучават и овладяват най-различни инструменти. Останалите сега са във ваканция,
та залите и студията са свободни за провеждането на този курс, но съдейки по
обстановката на територията, това изглежда много сериозно учебно заведение. За
сега нямаме някакъв по-конкретен план за следобеда, така както и за утрешния
ден. Утре вечер мисля, че пак има някакъв концерт, който ще изнесат всички
участници – само преспиваме в квартирата и в понеделник сутринта още на ранина
и по хладното поемаме обратния път към дома. За допълнително включване в
промеждутъка от време едва ли ще имам възможност от тук насетне, но като се
приберем, ритъмът ни на ежедневие ще се нормализира с всички дейности, както
винаги е било до сега – едва тогава ще възстановя и по-редовната си
кореспонденция. Бъдете живи и здрави през Новата 2011 година и нека тя да
донесе още повече благодат и спокойствие в домът ви. На майка специално
честитим и днешният ѝ
имен ден, а веднага щом се завърнем, ще ви се обадим и по телефона, за да
предадем взаимните си благопожелания.
Снощи, докато си
правихме моабета бяхме в постоянна Интернетна връзка с доста от нашите приятели
- особено с тези от България. Успяхме да се чуем и видим с Людмил, Мичето и Галя,
Жуката също се обади; Йовчови ни изпратиха поздравленията си, Албенчето и още редица
други. Ние всички много ги обичаме и се надяваме, че са здрави и щастливи. За
много години още един път – нека да ни е честита, мирна, плодовита и много
плодородна всинца нам Новата 2011! Амин…
02.01.2011 - Ето че днес съвсем случайно се яви една малка пролука от време, която ще
гледам да запълня с още няколко обобщения и коментари от тази гореща точка на
света. Вчера учебният процес на Ванеса започваше в 11:00, което пък от своя
страна ѝ даде възможност за малко
допълнително поспиване. Даниела си остана в нас да шета след вечерната ни
оргия, а аз заведох малкото на школото. Като се върнах, обядвахме с разни
хранителни остатъци от Новогодишната трапеза. После се отдадох на писателска и
творческа дейност, а Даниелчето ми потъна дълбоко в своя собствен свят на
книгите (и разбира се, на чаршафите…). Имахме уговорка с едни познати на Игор и
Дарина да се срещнем за малко и да пием по някоя бира в приятна обстановка.
Взехме Ванеса от училището в 17:30 и по една уличка се спуснахме долу към
залива, където е направена много дълга пешеходна алея - точно покрай водата,
лодките и кейовете. Разходихме се по нея за около час, когато стана време да се
срещнем с тези хора. Самото място наистина е много приятно и красиво, защото на
отсрещния бряг се виждаха огромните сгради на ситито и Операта, а ние бяхме
буквално под самия мост, свързващ двата административни центрове на града.
Точно от този мост онази вечер правиха празничните илюминации и това беше
главната платформа за провеждането на тържествената заря. В такива случаи
обикновено отцепват движението само по най-вътрешните ленти, за да не пречи на
пиротехниците и бомбаджиите.
С новите ни приятели
си изкарахме много приятно, на връщане се разходихме с тях и се разделихме с
пожелания за нови срещи. Те са от Ловеч, момичето електроинженер, а мъжът ѝ е архитект - изключително
приятни и възпитани хора, около нашата възраст. Те пък от своя страна доведоха
и едни техни приятели, та бяхме сравнително голяма етническа група и пак стана
веселбата. След всичко това в 23:30 се прибрахме и легнахме.
Тази сутрин Ванеса
има генерална репетиция за следобедния си концерт, който ще изнесат всички
участници в този своеобразен летен или по-скоро ваканционен курс. Надявам се да
мога да филмирам част от изпълненията, защото сред тях ще има много добри,
надяваме се. Ще излезем всички заедно, след репетицията ще се помотаем пак
малко и от 14:30 сме официално на концерт. За после сме планували да направим
още една пешеходна разходка по тротоара на моста, от където се разкриват
прелестни гледки към ситито, Операта и т.н. Вечерта ще се приберем, ще си
направим сигурно едно малко прощално “тържество” и утре рано сутринта поемаме
по обратния път за вкъщи. Гледам, че навън е паднала някаква мараня и не е така
ясно, както беше предишните два-три дни. Пак няма да има снимки с високо
качество значи. Забелязвам, че тук времето доста често се променя, докато при
нас като започне един сезон и си остава такъв почти през цялата година – абе, в
райски кът живеем ние, мáни го ти тоз Сидней, с всичките му красоти, лудница и
човешка блъсканица.
На това място от
съзнанието ми изплува още една малка подробност, като съпоставях времето на
своето първо посещение преди 18 години и сегашното. Когато писах коментарът за
цените на Зоологическата градина и правих анализ на причините, по които не
влязохме навремето, пропуснах да отбележа и един друг, твърде интересен за
по-любопитните факт. Тогава цената на бензина се движеше между 58 и 62 цента за
литър, като точно по времето на Коледно-Новогодишните почивни дни беше с
тенденция към по-ниските си стойности; тогава хората пътуват най-много, нека си
налеят по-евтино от ценната течност и да походят тук-таме, обикаляйки държавата
на воля! Това обаче беше още в далечната 1992... Докато аз, в желанието си да
посрещна Новата 2011 с пълен резервоар, “на пълно” така да се каже, онзи ден
заредих по цени на дребно $1.36 литъра, като това дори не беше най-скъпото и
качествено гориво, но аз другото не го и поглеждам даже, че да ви кажа и колко
струва (обикновено разфасовката “Супер 98” е с 10-15 цента по-скъпа от т.нар.
“Обикновен 91”; и в двата случая става въпрос за безоловен бензин, че онзи пък
оловният е още по-скъп, вероятно защото е по-тежък заради шибания си свинец в
него). Допреди няколко дни цената на петролните продукти навред беше около
$1.20-$1.25 за литър, но понеже идват празниците и народът плъзва да пътува -
дайте сега да го издоим даже още повече, като му вдигнем и бензина в последния
момент! И това ако не са мръсни икономически ходове и прийоми на една обедняла
вече управляваща партийна прослойка - какво друго е тогаз?! Те забравят обаче,
че скоро ще дойдат изборите и ще почнат да скимтят за места в Парламента -
тогава пак ще ни залъгват с празните си обещания, само че на нас пък хич няма
да ни пука; каква долна низост, колко подла мерзост има в тая ненавистна и курвенска
политика! (всъщност, прося извинение – не трябваше да обиждам по такъв брутален
начин истинските курви с достойнство и чест; простете ми сравнението и
спонтанния аналог)...
04.01.2011 – Текат последните дни за дописването на това мое, сравнително кратко
писмо. Ще гледам да го запълня максимално с най-малките подробности, но ако
случайно не мога да обхвана всичко, продължението ще намерите в следващата
дописка на стенвестника. Аз в момента отново съм на работа и по преценка на
това, което предстои да се прави, очертава се дейност поне за месец, месец и
половина напред. Обаче в същото време не знам какви ще бъдат резултатите от
предстоящите ми интервюта за работа в Бризбън – може да се наложи да вземам
смели и безотговорни решения и да хуквам там, където са парите. А пък те, както
целият прогресивен свят отлично знае вече, изобщо, ама изобщо дори не са ни
важни и нужни – даже напротив: често се чудя защо аджеба, някога са били
измислени, та сега да имаме такива проблеми с тях? Само че самото им отсъствие,
дългата им липса или пък недостиг, предизвикват известни усложнения и
сътресения в нормалния ритъм на человеческото съществувание. Идеализмът е много
хубаво нещо и прекрасно най-паче - ама само, когато се чете на книга –
действителността е доволно по-сурова и има съвсем други измерения. Та, за сега
не се знае в какви посоки ще поемам от тук нататък – надявам се че, нещата ще
се решат от само себе си и решението ми ще бъде правилно, каквото и да е то...
Разбира се, аз и в
настоящият момент не си губя безцелно времето, ами търпеливо чакам прекият ми
ръководител да се наприказва с другия колега, че тогава да седнем и да започнем
да мислим от къде да подхващаме пък нашата съвместна работа. А понеже по време
на “изчакването” обикновено също правя нещо, така пък намирам възможността да
нахвърлям още малко писмен материал в това своеобразно съчинение. Единственото,
което стана между предишното ми включване и този момент, беше благополучното ни
прибиране със счупената кола снощи. Изглежда, че съединителят ѝ се закисна нещо и не ми е
правил сериозни проблеми по пътя. Само на едно място имах усещането, че просто
там ще бъде вече окончателният му край (на някакви си 500 км от нас), но и този
път успях да го измамя и да се закачим за постоянната скорост на пътуване.
Минахме множество баири и балкани, тесни проходи и пътища със завои, но
благодарение на вещото ми управление успяхме да се доберем до дома. Колата все
още не е спряла напълно, но всеки момент очаквам и това да стане – сега малко
зор тръгва, ама пък веднъж като се засили и от там нататък върви по инерция.
Снощи, докато
приберем и нанесем багажите, докато си вземем по един душ, след като обирахме
пепелакът по 1000-километровото трасе, да изядем по един залък на крак и т.н.,
стана доста късно и за телефонни разговори не остана време. Довечера ще ви се
обадим. Аз още тази сутрин хукнах по сервизите наоколо да търся кой ще ми
ремонтира колата – по-скоро, кой ще я направи най-евтино. Навсякъде тропулакът
по подмяната на съединителя, пружинният диск и коксовия лагер варира в
границите на 4-5 часа сервизна работа. Ако това беше висококвалифициран и
дълбоко уважаван инженерски проектантски труд, щеше да струва около $200
(съгласно моя скромен ценоразпис). Но понеже тук говорим за професорски титли и
академични светила в сервизното обслужване на негово величество “цар Автомобил”
(без който животът буквално спира...), тарифата на самозваните майстори
надхвърля часовата ставка на простия инженер с малко над два пъти и съм се
нагласил да покрия масрафа на някой пъпчив самохвалко, измерващ се в порядъка едва
ли не на министерската заплата. Единственото нещо, от което се надявам да
спестя малко пари е доставката на частите през Интернетния търг, вместо да
разчитам на местните търговци и пласьори, от които пазаруват сервизните
работници, без да се интересуват от цените им. Така за един и същ комплект
съединителни дискове барабар с лагера, от едно място ми поискаха $700, от друго
$1040, а аз в същото време от шибаната стара Англия ще си изпиша необходимите
материали само за $325 с безплатната им доставка до Австралия! И това ако не е
пазарна икономика – да живее Интернета! Е, вярно е, че и ще почакам десетина
дни до пристигането им на наша земя, но пък ще спестя доста средства. След като
сме си и у нас вече, положението не е така назряло и тревожно, както би било
ако колата ме беше оставила насред пътя примерно. А пък и аз доста добре съм
покарал, щом като подмяната на това звено се препоръчва на 40-50 хиляди км,
докато аз съм минал над 200,000 км и едва чак сега се отваря нужда от такъв
ремонт. Така че всичко е планирано и съвсем естествено – само дето разходите,
свързани с това не са ми съвсем “навременни”, ама какво да се прави; съдба...
Междувременно стана
обед, като до напред умувахме с шефовете относно подобренията и измененията на
съоръжението. Нещо обаче пак се закучи, та сега кочите глави отидоха повторно да
се съветват на плътно затворени порти (т.нар., при “закрити врата”), а пък аз с
облекчение продължих писанията си. Ванеса и Даниела се мотаят из дома – едната
свири по клавишите на пианото, докато другата е засвирила тъжно-тъжно над
пералнята и още по-жално пресвирва с уста над ютията... На Богоявление вероятно
ще се съберем с едни приятели (освен ако те не ни изненадат приятно още
довечера с някой техен “десант”...). За Ивановден също сме се подсигурили по
повод именния ден на нашия приятел Иван пилота, който излита на следващия ден.
А за останалите именници от този месец има специално отреден ден – в неделя на
поляната пред Българското училище. Там ще бъдем заедно с всички други, с които
няма да се видим в събота. Отново далечни прогнози не смея да правя и да
планирам – до ден-два каквото стане, това ще ви е достатъчно за информация.
По-далечните перспективи не са ми приоритет за сега - ще изчакваме появата на
всяко отделно събитие и ще му се нагаждаме според обстановката...
07.01.2011 – Хайде, хаирлия да е и живи-здрави всички именници днес! Налага се съвсем
екстрено да приключа с това писмо, за да мога докато съм на работа да го
разпечатам довечера и да е готово за потегляне. От последното писане не се е
случвало нищо интересно и заслужаващо внимание. Започнах работа и тези дни бях
прилично зает. Вечерите си попълвах главно със записи на дискове, но неудачите
особено с един ме отегчиха до крайност. Предприел съм разни други мероприятия,
обаче нещо се закучи с една опера на Росини и това си е. Ще се боря с нея до
край, независимо от всичко и ще гледам да я свърша преди Валя да е тръгнала в понеделник
- но пък ако случайно не успея да постигна положителен резултат, този диск ще
остане за следващата ни пратка.
Снощи почетохме
Богоявление и паметта на Иван – братът на Даниела, който е починал на същата
дата. Довечера пък отиваме да празнуваме Ивановден на друг наш близък. Обаждахме
се и до разни приятели – също именници през тези празнични дни. Едва вчера,
като се разрових из Интернета и попрочетох малко материал за този така свят ден
разбрах, че всъщност тогава е кръстен Исус Христос и е бил изкъпан във водите
на р. Йордан (от където, предполагам идва и другото му име - Йорданов ден). Ето
за това се хвърлят кръстовете във водата – празникът е известен и с
наименованието си “Водици” по други краища на България. В Калофер например
група мъже са играли хоро в ледените води на местната река, барабар с оркестъра
и тъпанджиите. Видях и снимка на водосвета от Габрово, но не ми стана ясно защо
тържеството се провежда на площад “1-ви май 1876” (до старата часовникова кула
и чешмичката с лъвчето), а не на моста “Игото”, където навремето са хвърляли
кръста в реката, до паметника на Рачо Ковача (ако искате да знаете, даже и дядо
Ангел е скачал от скалите като млад – той ми е разправял, изобщо не си измислям).
Независимо от всичко, това е една от множеството възродени в последните “години
на възход” традиции и е похвално, че те добиват все повече популярност сред
населението и особено измежду средите на по-младите. При нас в Австралия тези
Християнски ритуали също се спазват най-стриктно – знам, че в Аделаида това се
провежда в един от крайморските квартали и самият кръст се хвърля в морето от
малък крайбрежен кей. Дори наш Сашко една година стана победител и първи грабна
кръста, за което като награда получи хубав златен кръст и още си го носи. В
Сидней и Мелбърн гръцките етнически общности следват църковните канони
неотлъчно. Не знам обаче специално тук на Gold Coast къде точно става този
обред – гърците и македонците със сигурност правят подобни чествания и
обикновено се случват в неделята, непосредствено след самия празник. Това се
очертава да бъде в други ден, но не съм чувал за някаква повсеместна обява –
предполагам всяка една народност си го прави по техен начин и тертип.
Аз между другото
цяла сутрин си писах писмата, защото чакам одобрението и съгласуването на това,
с което се занимавах до сега. Началникът ми е тук, но се увърта с нещо друго и
все забравя за мен - чакам на неговото благоволение кога ще ме потърси. Това не
ме притеснява изобщо, защото и без друго създавам около себе си достатъчно
впечатление на силно зает и най-живо заинтересуван фирмен служител, но дълбоко
в себе си взех да губя устоите си поради липсата на заплата. Нямам представа до
кога ще продължи това безтегловно положение, защото изникват все нови и нови
идеи, ние от своя страна работим като една развойно-опитна станция, само че на
добра воля и напълно безплатно. Другата седмица, като заработи и остатъка от
населението, връщайки се от годишните си отпуски, ще имам две интервюта за
работа – резултатите от тях ще станат известни едва в следващия том на
настоящото ми произведение; за сега ще се задоволим само с безмълвните си
догадки и крехки надежди за един по-добър и охолен живот.
Разбира се аз още от
понеделник ще подхвана следващата тема на разговор, по-точно на монолог, но още
не знам с какво ще ви занимавам през идните седмици и месеци. Към впечатленията
си от градът-мечта Сидней и в подкрепа на думите ми, че не е за живот там, тук
прибавям и няколко малки подробности относно цените на квартирите. Е, приемам
че тарифите им са дадени за разни лъскави и луксозни апартаменти, с изгледи към
залива, мостът, Операта и въобще към ситито, но все пак скромната сума между
$1700 и $3600 седмично би трябвало да включва и множество други “екстри”, които
обаче едва ли намират място в така предложения ценоразпис. За толкоз много пари
там трябва всяка вечер да ми се върти на пета и една гологъза момичка, с
изобилие от бюстна маса, по възможност руса, само по плитчици и постоянно да
пита: “Доматчето на колко едро да ти бъде накълцано, драги ми камарад Анжел? А
с повечко ли солчица го обича, твоята неземна светлост? В просто слънчогледово
олио ли да плуват парченцата в купата или да ти ги удавя в зехтинец, повелителю
мой и сексуален изкусителю? Да ти долея ли юзчето, мон амур с “Троянска сливова”
за износ, че гледам се е преполовило кахърното, или пък да те оставя да минеш
подир на мастика “Пещера”, любезни ми принце?”… и разни други в тоя дух и същия
словоред... Но пък една обява буквално ме разби на парчета, като я прочетох –
само срещу $16,000 (да, хиляди…) пак на седмица, можеш да се настаниш в супер
луксозен и напълно обзаведен апартамент на водата, с изгледи във всички посоки
на земната топка! Там вече със сигурност “самодиви в бели премени” те вземат от
леглото и те носят до масата, а после те връщат обратно да си доспиш.
Предполагам, че и клозетните им дъски са със златен обков, но те пък не са
много практични, защото държат студено на гъза като се позастои или зачете
човек по-дълго време връз кукуто – пластмасата е по-задушевна някак си и топла
от златото. Единственото преимущество на една такава златна дъска за кенеф е,
че по нея не личат жълтите капки и засъхнали петна от процеса по изтръскването
на хобота след сутрешното изпикаване. Аз нарочно направих няколко снимки на
въпросната обява – имаше и телефон за справка; щях да се обаждам да ги питам
дали пускат само на оглед и посещение вътре, както в Музея на Парижкия
Монпарнас например. Но те приказката за лудия и зелника сигурно не я знаят, та
за това е цялата работа... Е, ние си изкарахме значително по-скромно (за $95 на
вечер имаше и ракия, и салата от домати и всичко – само дето Даниела не беше
руса, но пък на тази цена съм готов този неин недостатък да го преглътна...). И
сравнено с всички останали цени, навръх Нова година, отделно дето в активния
отпускарски и ваканционен сезон – амчи ние направо сме живели без пари една
седмица, бре!...
Слагам точката и
свирим “отбой”, защото ще се наложи и нещо служебно да посвърша в оставащите
следобедни часове, докато си тръгна в 17:00. Прибирам се и веднага отиваме на
гости. За всичко останало ще разказвам по-късно. Сега ви прегръщам горещо,
целувам ви синовно и започвам да си гледам служебните задължения – часът вече
беше точно 13:45...
Даниела, Ангел,
Нени, Ванеса – и далечната Австралия…
Няма коментари:
Публикуване на коментар