Писмо No 46 (I-IV.2011) [#1]

Скъпи родители наши; родни палаши и верни усташи!

12.01.2011 – В момента, в който започвам поредното си писмо, предполагам, че Валя вече се е приводнила на родна земя някъде из Бургаския залив и с успех е пренесла през стотиците реки и морета нашата скромна пратка за вас. Едва ли обаче вие така скоро ще имате възможността и да я получите чрез родителите на Янко, защото те са отишли първо в София да си посрещнат снахичката и от там ще отпрашат директно за Бургас, където пък тази събота всички ще се включат в сватбената церемония на племенницата ѝ. Това са само мои лични разсъждения, разбира се и повече подробности около случая аз не знам, но така или иначе – на връщане от морето Пепа и Сашо ще се отбият през Габрово, за да ви предадат пакетчето. Същевременно съвсем не е изключено всичките тези предварителни планове малко да се попроменят на място, в зависимост от обстоятелствата и конкретната обстановка – в крайна сметка по-важното остава, че замисълът и самото мероприятия са изпълнени до известна степен, като до получаването и на самото ми писмо ви делят не повече от няколко дни; ама вие толкова време сте чакали, сега пък ще потърпите още малко – нали така...

За съжаление, моето първоначално за тази година включване носи известни тревожни вести от чисто природен характер, имайки предвид опустошителните наводнения, които сполетяха нашия щат - а от вчера вече и самата му столица, Бризбън. Само преди Коледа и Нова година доста на север от нас водната стихия отнесе със себе си къщи, ниви, сума глави добитък и дори запиля няколко човешки живота. А от онзи ден насам проливните дъждове са се развихрили кажи-речи на един хвърлей място от нас (съгласно тукашните измерения за разстояния) – говорим за някакви си 100-150 км по въздушна линия, което може да се смята, че мечката играе не у съседа, ами направо пристъпва в задния ти двор. Toowoomba (с твърде странното си произношение “Туумба”) е един средно голям град с население около 95-100 хиляди жители, който вчера беше буквално залят и пометен от няколко местни поточета, превърнали се от обилните валежи в пълноводни и буйни реки. По пътя си водата влачеше всякакъв вид неодушевена стока, но на фона на всичко останало преобладаваха колите – една след друга, като на конвейер в автомобилен завод. Таквоз страшно чудо не бяха виждали очите ми то този момент, признавам си – народът бяга и с е спасява по високото, обаче паркираните коли пред сградите, по улиците и т.н. бяха първото нещо, на което бушуващите вълни на придошлите реки не простиха; пометоха ги надолу по течението като празни картонени кутии от обувки и ги завлякоха на някъде из низините. Гледах нарочен любителски филм, заснет от очевидец с вградената камера на мобилния си телефон – после този клип се препредаваше денонощно по всички национални телевизионни канали, а не е изключено да са го въртели и по световните осведомителни агенции. Наша близка, която живее с мъжа си там и ние сме им гостували дори, буквално живее втори живот, според описанията на шокът, който е изживяла. За малко е щяла да попадне в същия водовъртеж с колата си – добре че се е съобразила да даде на заден ход и дордето ѝ стигнали силите, до там карала. Успяла бе въпреки всичко да се спаси, а колата само малко се намокрила по пода, но пък това е абсолютно нищожно в сравнение с поразиите, които можеха да ѝ се случат – тя просто днес нямаше да бъде сред живите, както между другото останалите нещастници, които не са имали същия късмет. Само в този град и района наоколо, за няколко часа са загинали 10 души, а други 60 са безследно изчезнали. Едва когато се оцедят водите в реките, ще започне тъжната равносметка за човешките жертви и неминуемата рекапитулация на материални щети – този път в размер на стотици милиони, да не казвам по-висока цена. Понеже малко по-късно във времето, към настоящият момент правя кратка ревизия на този пасаж, ще си позволя да посоча и действителните катастрофални данни, съгласно официалния бюлетин на Бюрото по статистика в Австралия. Смъртните случаи са вече 36, а масрафът по разрушената инфраструктура (къщи, пътища, мостове, обществени сгради и т.н.) набъбва до колосалната сума от 2.4 милиарда долара!

Това беше информацията само за там и се случи преди ден-два. Съгласно географското си разположение, този град се намира на сравнително висок терен – разхвърлян на някакво планинско плато. От там обаче водите на потопа се втурнаха и към Бризбън, движейки се с бясна скорост по главните речни артерии и корита. Още сутринта евакуираха централната градска част - всички офиси и високите сгради в ситито бяха напуснати така, както мишките бягат от потъващ кораб. Неничко ми се обади, че им затворили фабриката и ги освобождават до второ нареждане. Заводът им не е застрашен от наводняване, но пък пътищата и подстъпите към него са вече под вода. Едноименната река, покрай бреговете на която е построен и самият град Бризбън, не един път си е правила лоша шега с туземното население. Последният път е било през далечната 1974, но сега се очаква поразиите да надминат драстично тогавашното наводнение, което все още се помни от очевидците като някакъв зъл кошмар. Към изчисленията на загубите се прибавиха още три нули – вече не се измерват само в милиони, ами взеха да се споменават и милиардите. Този факт от своя страна ще даде невероятен спад във всички икономически браншове и разклонения. Както вече споменах, инфраструктурата е много сериозно нарушена и почти катастрофално засегната – има скъсани под водния напор мостове, отмити от пороищата пътища и железопътни линии, както и хиляди други, къде едри, къде по-дребни разбити структурни звена. Като шурва водата отгоре и със силата, с която е напирала водната стена, свидетели на случката разправят, че стоманените мантинели и стълбовете, които ги държат отстрани на пътя са се изтръгвали от земята един след друг, сякаш вадиш клечки за зъби от малеби или грис халва – такова страшно чудо е било! Даваха по телевизията репортаж за някакви складирани корабни контейнери – те са по 6 м или по 12 м дълги, на два и нещо широки и още токова високи. Дъното им е изработено от много яки стоманени профили, за да издържат на презокеанските транспортни маневри, натоварени по корабите, както и самата им конструкция е доста уякчена, именно поради тези съображения; отделно от всичко те са и водонепроницаеми – в случай, че потънат при корабокрушение, стоката която се пренася в тях да бъде запазена до някаква степен и в разумни технически граници (не знам със сигурност на какъв воден стълб налягане могат да устискат, но със сигурност е доста високо). Сега обаче тези метални кутии бяха нагънати и смачкани до неузнаваемост - все едно, че с валяк си газил отгоре им.

Връщам се пак на града Бризбън, защото точно там специалистите по наводнения и стихийни бедствия тепърва очакват да се развихри най-голямата трагедия. Реката, колкото е широка и дълбока (в нормално състояние и в зависимост от океанския прилив и отлив тя се простира с около 300 м широчина и на места стига до 15 м дълбочина), понади още 5 м вода над средното си ниво в резултат на прииждащите и вливащите се в нея останали реки - това вече я прави с такава неукротима сила, че не знам дали и Дунавът има толкова много поразяваща мощ. Всички подземни паркинги и гаражи са пълни до тавана с вода – каквато и ефикасна изолация да им е правена, тя просто избива през шахтите и капаците им хвърчат нагоре като тапи от раздрусано шампанско – бедствието е на много висока степен; направо майката си’йбало, ако това е някакъв критерий за кризисна страховитост на ситуацията! Най-лошото обаче се очаква за утре, когато пък приливът на океана ще подпре всичката вода откъм брега и окончателно ще спре оттичането ѝ - която и без друго повече няма на къде да бяга. И ако Туумбата беше само на един хвърлей място, то Бризбън си е вече кажи-речи у нас. За сега ние не сме застрашени от нищо, освен от последиците, които ще настъпят след като се тури калема отдолу и целокупно започнем да изплащаме загубите. Неничко също е добре и живеят на високо, далеч от всякакви прииждащи потоци и бушуващи реки. Само че са почти откъснати и изолирани от останалата част на града – на 5 км в двете посоки нагоре и надолу от тях започват наводненията. Аз току що разговарях с него - той си стои на сухо в къщи и следи денонощните извънредни предавания по телевизията. По принцип картината на произшествието е значително по-сериозна, отколкото аз бих могъл да я опиша и предам чрез настоящите си редове, които пиша току от мястото на събитието. Репортажът ми е несравним с действителността, която за голямо и всеобщо съжаление носи само потопи, разруха, та даже сее и смърт...

Емблематични обекти, като разни красиви ресторанти и къщи, построени покрай брега на реката и в непосредствена близост до нея са вече някъде по дъното ѝ. Там специално имаше едно много интересно заведение, баш над водата, с красив панорамен изглед към целия град от широка тераса с множество маси и чадъри. Този почти “висящ” ресторант беше доста здраво закрепен със специални метало-бетонни колони и конструкции към здравата част на брега – с прииждането на реката обаче, цялата тази сграда бавно се е отлепила и както е била така цяла е плувала известно време надолу по течението до окончателното ѝ сгромолясване на края и пълното ѝ изчезване от погледа в бушуващата стихия. Всички огромни увеселителни кораби, които редовно плаваха нагоре-надолу по течението на реката сега стоят със запалени двигатели по средата ѝ и се опитват да се преборят с непрекъснато повишаващото се течение и ниво. Тъй като те не са пригодени за такива екстремални условия на експлоатация, моторите им са слаби и всеки момент могат да бъдат повлечени надолу по инерция; а пък кейовете и мостиците им са отдавна отнесени от водата. Наред с повишеното присъствие на спасителни команди и отряди, отделни армейски взводове от специалните служби пък са разставени по поречието на реката с цел да потапят с гранати и бомби всеки по-обемист свободно носещ се по течението ѝ предмет, тъй като тази огромна плаваща маса сериозно застрашава основите на мостовете, ако случайно се блъснат в някой от тях. Опасявам се, че обявеното извънредно положение постепенно преминава във военновременно. На полицията са дадени неограничени права в изпълнението на отделните задачи във връзка с принудителната евакуация на хора и осигуряването на реда и дисциплината в населеното място. Пишейки всичко това под формата на свидетелски показания и през погледа на очевидец, аз също постепенно започвам да се притеснявам и тревожа - сълзите ми без да искам напират, че още Бог знае какво има да се случва до пиковият час утре сутринта. Той ще настъпи сабалам в 04:00, когато както вече казах се очаква приливът да усложни и без друго тежкото положение на бедстващото народонаселение. Ако оцелеем на този сутрешен напън, ще има и повторен удар в 16:00, когато пък ще ни порази следобедната приливна вълна откъм океана. През 1974, когато наводнението се счита за най-голямото в историята на града Бризбън, реката е била с 5.45 м над нормалното си ниво. Сега се очакват катастрофалните 5.50 м, които може да се окажат и фатални за много неща.

Специализирани екипи непрекъснато следят нивото на всички водоеми в системата, намиращи се в землището на засегнатия район. Тяхната задача ще бъде вероятно най-тежка, защото ще бъдат принудени от условията да пожертват една малка част от населението, за да спасят останалата и по-голяма. Какво имам предвид? - за последните няколко дни в районите на водохранилищата са паднали над 500 мм валежи от дъжд. Това прибавено към и без друго вече препълнените язовири от миналогодишните порои, допълнително покачва нивото им далеч над допустимите и безопасни граници. Главният водоем, от който се захранва половината щат, за момента се намира на застрашително високо ниво от 197% пълнота и отговорните екипи периодично изпускат преливниците, за да не се скъса стената под въздействие на водния напор. От там водата заминава по разните сухи дерета и долища, но основното количество вода го поема именно р. Бризбън. Когато навред е сушаво това са превантивни мерки, които дори не се отчитат и забелязват с просто око – най-много да ѝ се покачи нивото с някой и друг инч, който остава скрит за обикновения наблюдател. Сега обаче, когато всичко наоколо е препълнено и подгизнало, това количество водна маса няма на къде да отиде, освен да си намери пътя пак по реката към града. В противен случай, ако онези отгоре отърват и спукат язовирната стена, това ще бъде безпрецедентен случай с катастрофален край и не само мазите на хората (дето ги и нямат...) ще се напълнят с вода, ами ще се издави и всичкия народ барабар с добитъка. Така че там също се действа по военни закони, които се прилагат в случай на крайно тежки бедствия като настоящото. Вода неминуемо ще се изпуска от преливника, но в какъв размер на обема и до кога - никой не може да каже с точност. Каквото и да стане, на първо място и по приоритет ще евакуират живата сила – за техниката много-много не съм сигурен дали ще имат време и възможност да спасяват. По силата на неизвестността, в края на краищата положението се оказва не сериозно, ами направо критично – Господ да ни е на помощ, както казват старите...

В по-горното си течение, но пак в очертанията на града, реката има едно утеснено място, което се преминава с малък ферибот – асфалтовото шосе буквално опира до калта на брега и там свършва. Срещу такса от 3-4 долара на кола и само след други 3-4 минути “плаване”, платформата те изсипва на отсрещния бряг, за да продължиш по пътя в посоката, по която си тръгнал. Стоманените въжетата, по които се движи това корито са около 80 мм дебели – едното обаче се е скъсало от силното течение и сега фериботът стои увиснал само на другото. Там също екипите следят най-зорко състоянието му и ако случайно последният се откъсне и полети надолу по реката, ще го взривят нарочно от брега, за да не направи по-големи пакости – както вече казах, властите си пазят мостовете от повреди или разрушения, защото те, освен граждански съоръжения, по които превозват стоки, материали и пътници са и стратегически обекти. Подобна ще бъде и съдбата на останалите плавателни съдове, намиращи се по долното течение на реката – просто с няколко снаряда ще ги потопят и това ще им бъде краят. За сега скоростта на течението е 8-10 възела (около 14-18 км/ч), но огромната водна маса, вече засилена с тази скорост прави непоправимото и оставя след себе си само погром и руини. Тези кораби хич не са малки – има една увеселителна платформа, която е направена под формата на плаващ остров; даже и така се казва - “Островът”. Представлява ресторант с бар и други нощни заведения, издигнати и построени върху палубата на един огромен шлеп. Декорацията е направена много майсторски и с вкус - с палмите му, с басейните му и всички останали екзотични елементи на един истински тропически остров сред Тихия океан. Сега обаче този шлеп също е на прицел, защото тоновете маса ако се засилят със скоростта на течението и се ударят по брега в някоя къща или да блъснат основите на мост, всичко става на парчета – та, вероятно ще потопят и него, ако се наложи (а пък аз така и не съм ходил там – разправят, че било много хубаво, ама на мен нали ми свидят 60-те долара за шибания куверт, та все отлагам посещението му; ама ако “Островът” оцелее бурята, непременно ще се напия под някой кестен – барем лесно се повръща подир, направо в реката за храна на рибите).

Така аз без да искам предадох в общи линии най-пресните събития от изминалите няколко дни. Всичко останало около нас бледнее пред сериозността на положението и страдащите от това невинни хора. За щастие всички ние и нашите близки са добре – единствени Игор и Дарина е възможно да бъдат пометени от стихията, че те живеят сравнително близко до реката, но те предвидливо още снощи напуснаха бедстващия район и къщата си. Обаждахме им се нарочно да ги проверим какво правят – даже едни наши приятели по същото време бяха у нас. А те не след дълго закачили караваната на колата, грабнали най-ценните си вещи и документи и пристигнали на Gold Coast при Янко. У тях вече на спокойствие ще изчакат спадането на водите и едва тогава ще се приберат, че да видят какво е останало от къщата им. Надявам се да не са засегнати сериозно, но тази стихия е просто непредсказуема – разливът на реката го оприличавам като да ядеш чорба във вагон-ресторант, ама да си седнал с гръб към посоката на движение; á представете си сега, ако влакът случайно удари спирачки какво ти става с костюма, с гащите и новата риза на сини райета, ведно с лилавата ти вратовръзка на бели точици. То, ако е въпрос и в момента пече слънце – така, както и в Бризбън; само че градът е опустял и изоставен на съдбата. Има хора, които са блокирани в единствено останалите ненаводнени участъци от пътищата, които обаче не могат да мръднат от местата си в никоя от посоките, защото отвсякъде са отрязани и отсечени от блатата. За щастие късметлиите са били в по-високите възвишения и са останали там вече няколко дни – какво ядат, какво пият, къде пикаят и серат остава загадка за простолюдието. Които са се намирали по-близо до бензиностанция са настанени на временен спасителен бивак вътре. Другите все още висят по седалките на колите си, а от въздуха или с рибарски лодки ги снабдяват с елементарни продоволствия от най-първа необходимост – колкото да оцелеят; доста критична ситуация - казвам ви аз, че майката си трака по тъдявашния край...

Аз и занапред ще продължа да следя отблизо цялостната обстановка на бедствието и своевременно ще ви информирам за положението. Не че можете с нещо да помогнете, но пък поне да знаете какво може да стане и какво има по света. До времето за получаване и четене на настоящето ми писмо, градът може и да е построен наново. Не им стигаха загубите от наводнените мини, ами сега и тези дойдоха за капак, че да закръглят сумата. Откритите рудници из пустинята в момента представляват едни малки морета; кога ще попие всичката тази вода надолу или пък да се изпари, че пак да се влезе в забоите за продължение на миньорските работи? – ще минат сигурно месеци до тогава. Какво ще прави света без австралийската руда, не ми е ясно още – сигурно ще минат временно на съветска, докато ни се оцедят поляните. Снощи от един мой авер разбрах, че в България внасяли жито от Австралия. Сега, както е залято всичко в диаметър от километри, посевите са напълно унищожени и цялата селскостопанска продукция буквално е отмита от повърхността на земята, логично ще бъде да се очакват и разни ценови катаклизми – не само тук при нас, но и в зависимите от износа държави. Ако хлябът го повишат достатъчно много, аз може да имам шанс и да поотслабна малко...

13.01.2011 – Понеже нямам много какво да правя и пак се намирам в момент и състояние на “изчакване”, ще драсна още няколко реда с подробности около наводнението на века. Снощи до късно гледахме директните репортажи по всички програми на телевизията - навсякъде трагедията е една и повсеместна. Опасяваме се даже, че и нашата учителка по музика е наводнена или поне изолирана от останалия свят, защото се опитахме да се свържем с нея, но безуспешно. В такива бедствени случаи, първото нещо което се прави като предохранителна мярка е да се изключи електричеството. Ако техният квартал е попаднал в тази секция от Националната или Щатската енергийна мрежа, като нищо може да са без ток вече втори пореден ден, наред със стотиците хиляди жители на нашия щат, Куинсланд. Съгласно официалните данни от Бюрото за борба със стихийни и природни бедствия, 75% от територията му е наводнена, хиляди домакинства са без ток и в частична или пълна изолация, а в евакуационните центрове са настанени 5000 души (и това е само за сега, защото броят им се очаква да нарасне до 16,000). Смъртните случаи (също за сега…) са вече 13, но има още 43 човека, за които няма никакви сведения и съгласно статистиката се водят безследно изчезнали. Едва след като им намерят телата (и то ако изобщо ги намерят…), последните ще се считат вече за мъртви. Трагичните и нещастни случаи не спират нито за миг – както могат да се случат чудеса, така и злощастието дебне всяка секунда, зад всеки ъгъл. Онзи ден спасяват едно семейство от наводнена къща, заедно с 4-годишното им дете. Слагат ги в лодката и започват да се придвижват към по-здрава и суха земя. В това време дъното на лодката се удря в нещо отдолу – клон, камък, някоя пералня; всякакви боклуци има, които не се виждат в калната и мътна стихия. При това рязко движение детето полита от удара и цопва беззащитно във водата. Само секунди след това то вече не е на повърхността и изчезва завинаги - пред очите на изпадналите му в шок родители и техните спасители. Това са такива сърцераздирателни моменти и сцени, които за страничния наблюдател могат да бъдат нещо като гола статистика, но за очевидците остава един черен спомен до гроб. Историята на Австралия не помни такива чудесии и въпреки, че катастрофалното наводнение през 1974 в Бризбън е някаква отправна точка и мерило за степен на бедствие, 37 години по-късно размерите по смисъла на разрушения, човешки жертви, комуникация, инфраструктура и загуби в глобален аспект са в пъти по-големи и по-тежки от тогава. Тази сутрин реката дори не достигна това ниво, което се чакаше и което се считаше за преломна точка. През 1974 нивото ѝ е било 5.45 м над нормалното, а сега то достигна покачване от едва 4.6 м. Но дори и по-ниско, то също е достатъчно да нанесе такива удари и сътресения, които ние самите, гледайки отстрани даже не можем и да си представим. Аз станах по-рано тази сутрин, за да следя директните репортажи по телевизията – амчи то е един ад, бре! От до онзиденшните мултимилионни имоти, красиви и помпозни къщи покрай реката, сега бяха останали само покривите им да стърчат над водата и калта. Такива са хиляди – това, макар и след спадането на речното ниво и нормализирането на живота, няма да става дори и за материали; просто булдозерите ще вървят и ще заравнят терените, а какво ще става с тези хора изобщо още не е ясно. Не вярвам застрахователните компании и агенции да се засилят и с лека ръка да раздават милиони наляво и надясно – истинската трагедия още не е започнала, демек. В продължение на месеци ще се почиства, ще се изхвърлят боклуци и унищожена покъщнина. В същото време има наводнени складове, големи магазини и супермаркети. Някои дори вече са започнали своеволия в безогледно увеличение на цените на стоките и продуктите си.

Мародерството и тук разбира се е познато, като елемент на съвременното общество, само дето не се наказва със смърт, както мисля че е по време на война. Като почват вчера да се късат понтоните един след друг, заедно с тях във водата политат и завързаните на тях лодки, моторници, яхти и други плавателни съдове. И намерили се, видиш ли умници, дето ги причакват малко по-надолу към устието и с камиони ги товарят - де каквото видят и по избор: кеф ти цвят да си избереш, кеф ти модел, защото в един момент почти цялата престижна марина на този милионен град е отнесена от стихията. Обаче полицията тук не спи и всичките, дето са ги изловили като кокошкари, сега ги чака съд и различни по продължителност присъди. Колко ще са тежки не мога да гадая, но все пак, знаейки какво ме очаква в затвора, аз лично не бих дръзнал да си “намеря” някоя лодка в навалицата – а пък иначе и аз имах: хем нужди остри, хем и мераци големи...

Съгласно метеоролозите и океанографите следобед в 16:00 ще има още една ударна вълна, когато приливът отново ще подпре оттичащите се води откъм морето. За спадане на речните нива ще се говори едва след 3-4 дни, когато уж би трябвало да са се оцедили вече. След това ще върнат хората по домовете им или по-точно до местата, където те са били, за да види всеки какво точно е останало от техния имот и лични вещи. Тогава ще започнат мероприятията по почистване на боклуците и всичко свързано с това, което дори и на мен не ми е ясно кога и как ще става. Къде ще живеят тези хора, къде ще си гледат децата, как ще учат, как ще ходят на работа, къде ще се връщат после, кога ще чистят или строят нови къщи? – това са хиляди въпроси, на които отговорите за сега са в някаква мъглявина. За мнозина това ще бъде краят, изправянето отново на крака просто ще им бъде непосилно; други ще се възползват от цялостното положение и ще застанат още по-здраво в основите си – който е имал късмет ще изплува, но и “издавените” ще са много (образно казано, не в буквален смисъл – въпреки, че ставаме свидетели и на такива случаи...). Сега му е времето и шансове съществуват за мнозина, които ще имат щастието да “изплуват” и да се възползват от нещастието на другите – правило за тези неща няма; това просто е една даденост и всеки един трябва да я използва. Едни ще се борят сами, на други ще помагат, а трети просто ще се предадат. Но животът продължава и целият този кошмар ще бъде забравен един ден... Дано и нашият Нени да бъде сред късметлиите, въпреки че аз лично дори и на него не му пожелавам да трупа щастие и кариера на гърба и върху нещастието на останалите себеподобни. Сега се очаква и работа да има повече – реконструирането на един такъв град и то в толкова големи строителни мащаби ще бъде една дългосрочна програма на правителството и държавата, която ще се яви като спасителна лодка за много, много люде. Дано пък Бог е достатъчно милостив, та да отреди едно местенце в нея и за моя малък Неничко – а на мен майната ми, в един момент ще кажа; той да е добре, миличкият татков...

20.01.2011 – Забелязвам с полагането на датата, че не съм писал повече от седмица. Залисахме се и ние с тези нещастия и наводнения, следихме отблизо (пред телевизионния екран) злочестивото събитие, надвесило се над всички нас, което по своите мащаби на поражение надхвърли дори и най-тъмните и черни предсказания. И все пак видяното по телевизията е нищо в сравнение с действителността и реалната обстановката по време на самото бедствие. Реката не можа да достигне катастрофалното си ниво от 5.50 м, което очакваха - но пък и на 4.60 м направи достатъчно много поразии, създаде проблеми и нанесе загуби, измерващи се в милиарди. Не закъсняха изчезването на някои стоки и продукти от магазините, както и неимоверното повишение в цените на съществуващите. В паниката си хората се презапасяваха, което предизвика допълнителен хаос на пазара. След двата дни на висок прилив от океана водите в реките и потоците започнаха да спадат и бавно всичко взе да се нормализира и връща към първоначалното си състояние на относително спокойствие. С отводняването на залетите къщи и масивни площи се показаха тоновете от речни наноси - кал, боклуци, токсични отпадъци и всякаква друга смет, която сега предстои да се чисти, мие и т.н. Доброволни дружини се включват масово в хигиенизирането на града, но следите и последиците от това катастрофално наводнение ще останат в съзнанието на хората за още много дълго време напред.

Неничко започна работа още до края на седмицата – почти веднага, след като изпод водите се подаде пътя към техния завод. Сега те имат много работа и с извънредно работно време ще се опитат да насмогнат пропуснатото. Това е добре дошло за него, защото ще може да изкарва повече пари и да покрива нескончаемите си масрафи, които специално в неговия случай набъбват с всеки изминат ден. Аз също съм на работа, но на “доброволни” начала – без заплата, само за едната гола слава и измамен престиж. Разбира се, заплатите ми уж се трупат на камара, надявайки се, че един ден ще ми ги изплатят накуп, обаче утре да рекат да си обявят фалит или пък несъстоятелност и дължимото им ще умре, заедно с потъването на фирмата – да не чува Дяволът. Аз продължавам наивно да се надявам на чудеса и че това няма да се случи, но в същото време и не виждам нещо положително, за което да се заловя, че поне малко да се самозалъжа и да повярвам в добрия край. По-рано, в продължение на месеци всички ми казваха, че тази фирма е пред разпадане и нищо весело не трябва да очаквам от нея, а аз упорито вярвах в противното. Опасявам се обаче, че настъпи май моментът, в който и аз да прозра горчивата истина... Уж много неща се правят, постоянно се променят, доизкусуряват и усъвършенстват, но реално производство налице няма, а от там липсват и съответните парични постъпления. Машината, която закараха в Индия не работи като хората – сега ѝ правим разни отчаяни реконструкции, та поне тя да тръгне добре. Други две съоръжения също са поръчани за земята на Свещените крави и бикове – на всичкото отгоре били и частично платени, доколкото разбирам. Ама кога ще се произведат, кога ще им се закарат в Индия, че от там насетне да се доказват колко хубаво работят и чак тогава евентуално да им се вземе остатъка от парите? – това са въпроси с повишена трудност, без реални отговори. Всеки разумен и уважаващ себе си човек на мое място отдавна щеше да е напуснал и би им теглил майната, обаче аз отново съм заставен да падна на колене и да си трая до самият край. Простата причина за това неадекватно бездействие от моя страна е, на първо място липсата на каквато и да е друга работа (та дори и в Бризбън; за тук при нас на Gold Coast аз не си и мечтая вече...); друга, немаловажна причина е страхът и особено нежеланието ми отново да се затъркалям по магистралата - всяка сутрин на отиване и вечер на връщане. Рано или късно работа в града ще си намеря, но особено сега с тези масови наводнения хората са изключително стреснати, уплашени и едвам оцеляват с наличното. Трудни времена настанаха, да им го начукаш у задниьо двор, но пак трябва да кажем: нека само да сме живи и здрави, другото все някак ще се нареди с Божията помощ и добра воля. Уоли и Нолин в края на годината се завръщат окончателно в Нова Зеландия. Това ще бъде един доста тъжен момент при раздялата ни с тях. Сега, де за хубаво, де за лошо – все при тях тичаме. Колко пъти Ванеса сме им оставяли да бавят, докато ние с майка ѝ се влачим тук и там; по гости си ходим често и въобще с тях живеехме много сговорно и дружелюбно, но хората също си имат деца и внуци, за които да мислят и да се грижат. Не можем да им се сърдим, въпреки че на нас още от сега ни е доста мъчно, че и тези хора ще загубим завинаги, така както загубихме Рон и Роз преди време...

От обзелите ме напоследък апатични, меланхолични и други мрачни чувства, та не мога истински и напълно да се израдвам на днешния ден, в който с моята шопкиня честваме цели 12 години от мирното ни съвместно съжителство (и съществуване). Като върна лентата на спомените си от онова време и помисля колко много неща са се случили за един нищо и никакъв период, колко падания имахме, колко изправяния: че бебета се раждаха и деца се отглеждаха, къщи се купуваха и строежи се строиха, дворове и градини се създаваха; колко пъти оставах без работа, колко пъти започвах нова - ходения, екскурзии, сбирки, моабети. Мъка, радост и неволи – все заедно, рамо до рамо... Времето, уж кратко, пък е като цяла вечност. И ето ме сега отново: пак съм в пропаст, пак лазя по дъното, пак... Единственото радостно нещо, което Даниелчето още довечера ще получи като скъп подарък ($475) за общия ни празник ще бъде ремонтният комплект съединителни дискове и съответните им лагери за моята нещастна кола, който аз едвам намерих от Интернетния търг на сравнително разумна цена. Разбира се, към основния “подарък” има и допълнителен “сувенир” от други $400, които пък ще бъдат необходими за труд при ремонта на съединителя в сервиза - ама него вече ще ѝ го поднеса чак другата седмица, за да не добие завалийката някой сърдечен пристъп, че да ми създаде още по-големи тревоги от съществуващите...

Последната седмица не съм имал много работа в офиса и изцяло се занимавах с редакцията на старите си писма, които продължават да прииждат от жената във Варна - вече съвсем кадърно и професионално напечатани на компютър. Аз с почертано повишен интерес следя паралелно събитията и от тях – още тогава съм правил подробни анализи и предположения, които за жалост се оказаха горчиви истини; имам предвид специално съмненията ми около Нени, възпитанието му, образованието му и въобще неговия личен живот при липсата на последните две. Но баш сега нямам никакви сили и желание да предъвквам отново и отново тази тъжна равносметка, след като и нищо повече не може да бъде направено. Той вече си е поел живота в свои ръце и прави това, което на него му харесва и задоволява. Единственото най-жалко остава, че той никога няма да може да прочете тези написани лично от мен редове, да ги разбере и осмисли, че да извлече някаква поука и полза от тях. Те ще си останат просто така написани и дали един ден ще видят белия свят аз все още не знам, но поне правя всичко възможно последните да се съхранят в един по-съвременен електронен вид, а не разхвърляни безразборно връз купища грозно изписана хартия...

Последните няколко дни не се откроиха с кой знае колко значими факти и събития. Януарските празници, изразяващи се главно в именни дни и напивания покрай тях, ние успяхме да изкараме подобаващо добре – в компанията на тукашните близки и приятели, както и в непрекъснати спомени и мисли по другите, намиращи се неимоверно по-далеч от нас. Нито за миг не сме забравяли и всички онези, които отдавна вече са напуснали този наш греховен свят и са се преселили в небитието – уж в по-добрия. Навръх Ивановден бяхме на гости на нашия приятел самолетния пилот, който на другия ден трябваше да излети, за да се завърне пак след няколко седмици, когато ще се видим отново. В неделята пък от Българския клуб беше обявено да честваме именните дни на всички, чиито празници бяха през Януари. От там отидохме у Ваня и Бранко, за да си продължим тържеството и така приключихме с тази високоградусна алкохолна офанзива.

Сега, когато и Даниела започна работа след края на дългата си годишна отпуска, в дните до началото на училището Ванеса стои сама в къщи и се занимава с нейните ръкоделства – свири, чете, рисува, пише и т.н. Учебната им година започва във вторник, но в сряда пак е празник (26 Януари – Денят на Австралия) и децата няма да учат. Даниела обаче ще бъде на работа, а ние с малкото може да измислим нещо за през деня, докато мама си дойде. Аз ѝ провеждам много дълги колоездачни екскурзии из улиците на съседните квартали, както и по крайбрежните паркови алеи (на Ванеса, бре – не на майка ѝ, която не ще да си мръдне задника пеш). След няколко часа въртене на педалите се прибираме и двамата капнали от умора. Аз не се изморявам особено (даже хич, бих казал), обаче доста болезнено ми изтръпва задника на тая шибана седалка и постепенно започвам да губя интереса си към активното колоездене – а като си помисля как бясно карахме велосипедите едно време с Огнян; къде ли не сме ходили с него...

В събота ще ходим на рожден ден на Игоровата Дарина. За неделя е планирано церемониално посещение на сръбската черква, а от там не знам още каква ще ни е програмата. Сега обаче свършвам разказа си до тук, защото излизам за малко да купя нещо от магазина и да изтегля пари за “подаръка” на Даниела...

27.01.2011 – Общо взето, включванията ми се ограничиха до веднъж седмично. Това е така, защото напоследък отделям повече време за редакция на старите си творби, докато настоящето, разглеждано като един исторически период сякаш взе да излиза извън полезрението ми. Иначе казано, все по нещо дребно се случва около нас и ако не е допълнителното ми писане, доста може да се каже по най-различни поводи. Но пък има и нещо друго – напоследък акълът ми е повечето зает с миналите събития и факти, а така изпускам края на сегашните. Независимо от всичко, аз ще се опитвам максимално да поддържам читателската “тръпка” и ще следя всяка случка отблизо.

Най-неприятният момент за сега остава факта, че все още не можем да се свържем с учителката по музика на Ванеса, времето си лети и ние продължаваме да тъпчем на едно и също място без някакъв особен прогрес. Разбрахме, че къщата и въобще семейството на Мишел са били много сериозно засегнати от онзиденшните наводнения - опитваме се да ѝ звъним по телефона, но все безуспешно. Наши приятели българи, с които сме много близки, също водят тяхната дъщеря при нея на уроци по орган. Преди седмица-две са били в кварталът, където живее тя – те казаха, че мястото там буквално е обезлюдено и всичко е изоставено по време на евакуацията. Къщата на другарката е била почти до покрива под вода, вследствие на което ние предполагаме, че хората своевременно са се изнесли от засегнатия район. Трагедията е повсеместна и резултатите са плачевно жестоки, но и ние с нищо не можем да помогнем на никой от пострадалите. Българското сдружение участва в събирането на волни парични помощи за покриване на щетите от катастрофалното наводнение, но пък не се знае в кой друг държавен фонд ще потънат всичките тези милиони събрани средства. С всичко това исках да подчертая, че все още не се знае дали учителката ще продължи да преподава уроци, какво е положението със семейството и децата ѝ (а тя има три таман). Не е изключено да се наложи да търсим друга, което ще бъде действително един много неприятен момент от всякаква гледна точка – морална, етична, чисто човешка и т.н. За това този въпрос остава “болен” и открит на тоя етап – докато не се свържем със самата учителка, не можем нищо да кажем, нито пък да предприемаме прибързани и необмислени действия.

Ванеса продължава да свири и да се самоподготвя – миналия ден започнаха и редовните учебни занятия в колежа и вече сме в 6-ти клас. Предишния петък ходихме у Янко – той нали сега е сам с двамата малчугана, та минахме да го нагледаме и да видим как се справя с домакинството. Бъбрихме до среднощ, а децата си играха на воля необезпокоявани от никой; имам предвид “големите” – защото малкият Мартинчо още в 20:00 беше вече с пижамките си и сложен да спи.

На следващия ден, всъщност в събота вечерта, бяхме канени на рождения ден на Дарина (на Игор). Те за щастие нямат никакви поражения от наводнението, въпреки че се бяха подплашили и напуснали мястото своевременно като предохранителна мярка. Ние бяхме тръгнали с колата на Даниела като си мислехме, че ще се прибираме обратно в къщи - колкото и късно да стане през нощта. Добре ама там на място плановете ни се промениха, моабетът придоби по-гигантски измерения и решихме, че ще оставаме в Бризбън. На другия ден бяхме канени пък на дневно тържество без повод у едни други приятели, които още от вечерта взеха Ванеса у тях, та децата да си поиграят заедно. Наталия (на Ваня и Бранко) също беше с нас и понеже тя не беше пила нищо, натоварихме я да прибере колата на Даниела към тях, а ние после щяхме да се придвижваме с Бранкови, които ни поканиха и да преспим в техния хотел “Роза”. На другия ден така или иначе всички щяхме да вървим на това следобедно тържество. У Дарина стояхме доста до късно – всъщност, тръгнахме си последни, защото отидохме първи. Запознахме се с момчето на Дарина, което беше дошло специално от Сидней за празника на майка си. Та те двамата с Наталия заминаха да проучват и изследват нощния живот на Бризбън в дискотеките на града, докато ние старейшините продължихме с мероприятието на двора. Синът на Дарина е на едни и същи години с нашия малък Неничко, който също беше поканен на увеселението, че да се запознаят с младежа и да отидат после всички заедно на сладкарница, ама Нени бил нещо зает, та не дойде...

След приключване на моабета у Дарина, Бранкови ни натовариха в тяхната кола и след по-малко от час бяхме вече у тях. Хайде и там продължихме седянката, кажи-речи до изгрев слънце – ние специално с Ваня осъмнахме в сладки приказки и спомени за младостта. Подремнахме малко и по обед отидохме у другите приятели, които ни поканиха предната вечер и където беше Ванеса. Там пък заминахме с нашата кола, аз нарочно се въздържах от злоупотреба с алкохола и разкарвах пияниците нагоре-надолу, докато и ние най-накрая не се прибрахме благополучно у нас, след два дни миткане по хорските къщи и колиби.

Седмицата, както вече споменах, за някои започна с учебни занимания, за други като мен с ходене на работа – развивам малко служебна дейност по конструирането на самата машина, но основно времето ми минава в писане на писма. Настъпило е едно такова застрашително безветрие във фирмата, че не знам това на къде точно ще избие. В същото време не спирам да подавам молби за друга работа, но още от никъде не са ми предложили, че да трябва да избирам. Налягам си парцалакът тука, но и постоянно се ослушвам за нещо друго. За момента не ми плащат, въпреки че всяка седмица им пиша по една квитанция за масраф срещу вложените си трудодни и часове, които средства уж се трупат и са дължими, но кога и колко от тях ще ми изплатят, самите те не знаят.

Вчера пък беше Националния ден на Австралия и всичкият цигански табор бяхме канени на рожден ден на Миленчовата Дамяна. Беше един чуден летен ден и децата не излязоха от басейна, а ние дъртите изкарахме по масите до падането на мрака (и дорде не изпопадахме от столовете в резултат на душевното си опиянение). Нени ще дойде у нас тази събота и неделя, но не знам каква ще ни бъде програмата. За следващата сме канени у Краси и Светла (счетоводителите) на рожден ден на техния малък разбойник, още по-следващата пък сме у Мариана и Бранко (семейството от Русе - нали майка ѝ наскоро почина, та тя иска да направи нещо като помен...). С други думи, откъм моабети и сбирки сме подсигурени за дълъг период от време, но и чак за толкова надалеч аз лично не смея да мисля, защото нещо много бързо взеха да се променят нещата около нас напоследък и човек трябва да бъде малко по-умерен в мераците си, плановете и стремежите си за просперитет...

Има вече развитие около състоянието и положението на учителката на Ванеса. Тя напред ми се обади, след като аз настойчиво я търсих няколко пъти и оставях съобщения на телефонният ѝ секретар. Къщата им е била наводнена до тавана, защото сега ще махат всички плоскости от стените и от таваните и на практика от самата сграда ще се ползват сигурно само основите и покрива. Всичко останало ще трябва да се гради наново. Те в момента живеят в един караван в собствения си двор, защото къщата им на практика е необитаема – двамата с мъжа си + три деца + три кучета. Борят се завалиите за своето оцеляване и се опитват да възвърнат живота си обратно. Такава страшна трагедия! – ама добре поне, че са живи и здрави, защото за мнозина не може да се каже същото нещо... Разбрахме се тази събота да заведа Ванеса на урок в катедралата, където тя продължава с уроците по класически орган, в съответствие със стипендията, която църквата ѝ отпусна. В същото време понеже там има и пиано ще се проведе още един урок, а впоследствие вече ще се разберем дали и кога ще идва у нас за уроците по електронен орган.

Така с всичкото казано и написано до тук успях да предам обстановката около нас. Естествено, при първа следваща възможност ще продължа с хрониката – Валя вече отдавна е на път и в момента се намира сигурно някъде из въздушните пространства над планетата Земя. Утре призори я чакаме да пристигне с прясна информация и впечатления от България, с което пък автоматично свършват и безоблачните дни на бате Янко като млад ерген, ха-ха-ха!...

Довечера ще си оставя колата в сервиза, за да ѝ сменят съединителя. Миналата седмица купих комплект с дисковете и лагера – утре само трябва да ги подменят. Сериозно обаче ме тревожи и друг един неоспорим факт – амчи тя на колата си ѝ няма нищо, бре! Дали се закисна повредата, дали се оправи само, каквото ѝ беше станало, но напоследък не забелязвам никакви видими белези за преплъзване или боксуване на съединителя. Всъщност режимът, при който сега колата върви е далеч по-облекчен и благоприятен, спрямо онзи ад в Сидней, където за първи път се появиха симптомите. Но там трафикът беше буквално тръгни-спри и постоянно на полусъединител. И веднага като си дойдохме тук “на село”, нещата се оправиха и беля от тогава не ми е правила. Да не се окаже нещо друго, а аз без време да изгоря с близо $900, в смисъл – да не извадим здрав зъб, вместо болния...

02.02.2011 – Ето че успях да свърша предварително заплануваната си работа и спокойно мога да отделя няколко часа за един виртуален сеанс с всички вас. Задълженията ми се състояха в по-скорошното завършване редакцията на поредното писмо, което пристигна от “печатницата” във Варна. Иначе със служебните си задачи отдавна съм приключил – всички тук чакаме информация чрез трети лица и страни, от които до голяма степен зависят и следващите ни действия по конструирането на машината. Аз упорито продължавам да натискам стола, като вече съвсем явно и открито демонстрирам и търсене на друга работа. Началникът ми подписва седмичните сметки, които ми дължи, а аз създавам впечатлението на силно зает с работния процес. Не е ясно кой кого лъже и по силата на обстоятелствата, обикновено на маймуната гъзът е винаги червен, а на вълка вратът дебел; логично е обаче човек да си помисли, че щом като самият той не е вълк, остава да се числи към отряда на маймуните, ако ми разбирате метафората... Усещам голямо изюждане след това така дълго затишие, но дано да греша в черногледството си. Не знам какво мислят тези хора тук, как ще се оцелява, как ще се изплащат дългове, заплати и т.н. Закъсацията е доста дълбока – толкова дълбока, че да не може да се усети от вече затъналите. Но пък за потъващите покрай тях това е едно доста остро осезаемо чувство на падение в бездната. Да бяха ме повикали поне от някъде на работа, съвсем нямаше да ми е толкова притеснено – а пък то и на този фронт нямам сериозни успехи. Както и да е – ще се оправим някак си, както винаги...

Миналата седмица не се открои с някакви бляскави и вълнуващи постижения. В събота сутринта отидохме на урока с Ванеса, видяхме се с учителката ѝ, която буквално парче по парче се опитва да събере живота на семейството си след тоталната загуба на цялото имущество, покъщнина и самата къща, вследствие от скорошното наводнение. По време на бедствието те са били евакуирани и всички са живели в тези временни лагери за период от седмица и половина, докато спаднат водите на реките. Равносметката за тези хора след завръщането си по домовете е била печална, трагична и катастрофална. С военни машини и специални булдозери войскови подразделения са разривали натрупаните боклуци, влачени с километри от течението на разярилата се водна стихия; местата са били променени до неузнаваемост и по-скоро за тях ще отпечатат нови топографски карти, отколкото да се възстанови състоянието на оригиналните природни релефи. Независимо от сполетялата ги беда, учителката беше с бодър дух и в готовност да продължи да преподава. Имахме два учебни часа – урок по класически орган и урок по пиано. Разбрахме се за другата седмица пак да отидем там, а вече за всеки следващ ще се уточняваме допълнително.

След урока минахме през едни пазари, където много успешно накупих провизии от зеленчуков характер: лук, чушки, праз, чесън, домати и т.н. Тук става въпрос за чували от дадена продукция, предвид високите изкупни цени на тези култури. Аз обаче ги намерих значително по-евтини и със съответният пазарлък така натоварих колата, че отдолу ламарините ѝ взеха да се отриват в асфалта. Вземайки всичко това и така евтино, правех сметка да раздадем и на приятелите от ценната стока. Веднага се прибрахме и започна страшното разтоварване и намирането на място за всичкото това чудо в хладилниците. Бях купил може би и 10-15 кг хубави едри червени чушки – те веднага се запътиха към огнището. Пекох ги пущините цял следобед таман до вечерта, когато и Нени дойде у нас – аз тъкмо приключвах с последните единични бройки. Цялата мивка в кухнята се напълни с връх, ама нали “Ден година храни...”, та и аз рекох да помогна за оцеляването на рода и човешкия вид.

Вечерта седнахме на една хубава софра – пекох кебапчета, Даниела прави баница с праз и Неничко много я хареса; не знам дали той беше ял преди това такава – поне при майка му, едва ли. По някое и едни приятели дойдоха, та стана голяма веселба до късна доба вечерна. Легнахме доста късно, но станахме сравнително рано, защото на другия ден искахме всички да отидем на черква. После след службата се разделихме – ние с Нени заминахме на търг, а Даниела се прибра с Ванеса. На търгът заложихме пари на две коли, които Неничко искаше да препродаде с известна печалба за неговите нескончаеми фондове, но впоследствие се разбра, че не сме ги спечелили и страстите ни охладняха на мига. Защото той вече правеше сметки какво ще си купи с принадената стойност, ама не би – капитализмът не прощава на такива наивници. После с него ходихме по разни други пазари и тържища, купихме още някои провизии и на края се прибрахме у дома.

След още няколко часа Нени си тръгна за Бризбън, а аз се побих пред мивката с огромната купчина от чушки, които чакаха някой и да ги обели. Отделихме няколко за миш-маш, другите ги наложих с оцет, сол и олио. Не ми дойде на ума обаче, че можех да купя няколко корена хрян и да направя известно количество по тази така уникална рецепта, че да си имам кисела туршия за греяната ракия зимъска (нищо, че сега е знойно февруарско лято, а пък бидейки като дата и втори, всички вече знаем на кои курвари днес е ден – на старите, разбира се). Даниела наизвади разни кутии, в които готовата вече продукция намери своето място и зае позиция по рафтовете на хладилниците. Сега ни остава само да вадим и да ядем. А пък какво разкошно мезе са за ракията тези мазни чушчици, няма нужда да ви обяснявам - добре че съм гледал поне навремето кое как се прави, та да ми е лесно сега тук, в условията на дивия капитализъм. Не че по магазините няма и такива артикули – има ги колкото щеш, ама не са приготвени по тази нашенска технология; безсолни и безвкусни, последните стават само за “ожур-божур” (яхния с ориз или булгур, лук и зеленчуци; манджата с достатъчна точност може да се нарече и постен гювеч), който попада в листата на не чак толкова престижните и привлекателни храни, както бобът с наденица или кюфтета например...

В петък вечерта пък направихме един своеобразен нектар от цитрусови плодове, по който цялото българско съсловие напоследък е луднало, та и ние покрай тях – барабар Петко с мъжете. Това всъщност е едновремешната наша “лимонада”, с нарязаните в буркан лимони, захар и вода. Обаче сега рецептата е обогатена с още множество силно витаминозни екзотични плодове, включително грейпфрут, сладки лимони, обикновени лимони, кисели лимони и нам какви си още лимони, от които те хваща от едноседмичен до половин месечен запек. Цялото това количество се смила с машинката за месо, заедно със семките и корите, именно където се крият най-много и най-полезните витамини (ако не се измият предварително, в сместа попадат и микробите, срещу които се борим посредством лимоновия сок). Така че ако на някоя от следващите снимки ни видите коренно променени, това ще отдадем само на резултатите от детоксикацията с ударната доза на витаминозното питие. След като най-старателно смлях всички изброени до тук “инградиенти”, наложихме кашата в един бидон със съответното количество вода. След няколко дни прецедихме през един парцал станалият вече повече от 10 л концентрат, размихме го с малко захар и сега всички се третираме за обезпаразитяване на прогнилите си от алкохол и цигари организми. Аз разбира се (понеже съм от Габрово и мразя безстопанственото и безотговорно разточителство…) отидох още по-далеч в технологията - взех уж “отпадъка”, който повторно промих с вода. От там излязоха още сума литри прекрасна ободряваща и силно витаминозна течност, която охладена с много лед е направо божествена. Дори и шекер не съм ѝ слагал – аз поначало съм малко по-първобитен и често пъти отхвърлям придобивките на съвременната цивилизация: излишната захар в случая. Ама било горчиво, ама било кисело – амчи нали там е именно красотата, тъкмо и жаждата ти утолява в горещите летни дни... Та, в последно време трябваше да се занимаваме с прибирането и бутилирането и на тази реколта, но успяхме да съхраним всичко както е по рецептурника. Сега с тази лимонена отвара си мешам виното в съотношение 4:1 или 3:1 и със задоволство забелязвам, че по-малко се опивам – всъщност не: аз пак се напивам, но процесът на удоволствие ми отнема по-дълго време. Не съм пробвал още в чашата с вино да размивам и Виагра – резултатът със сигурност ще бъде силно вдървяващ…

Във въпросния петък закарах колата на сервиз да ѝ сменят съединителя. От там ми дадоха една друга тяхна оборотна таратайка, с която да отида на работа и която трябваше да ползвам в случай, че на моята нещо се закучи и се наложи да преспи в сервиза до понеделник. Добре ама то всичкото е било съвсем ясно, развили са болтовете, махнали едното, сложили другото и още до обед бяха готови да си приберат 400-те долара за труда. Аз след работа минах да им платя и да си прибера возилото. Вече всичко е добре и проблеми за сега нямам, поне от автомобилно естество.

В неделя не можахме да отидем на българското училище поради високата степен на заетост в домакинството, а и нали Нени беше с нас докъм средата на следобеда – все пак предпочетохме да изкараме няколко допълнителни часа с него, вместо с другите ни приятели, които и без друго виждаме достатъчно често; сега пак са се задали разни тържества и вечеринки – ще имаме време да се повеселим и с тях. Първата ни сбирка е в събота следобед, когато сме у Краси и Светла. На другият ден пък ще ходим у едни познати, където отдавна се каним да отидем – от кога ни канят хората. Ще заведем Ванеса на училището, а ние ще прескочим до тях. После някой ще я доведе или Даниела ще отиде да я вземе.

Това са плановете, запознах ви и с миналите ежедневни случки и събития. Веднага щом се появи нещо необикновено, своевременно ще го отразявам в писмена форма. А до тогава – довиждане и до нови срещи...

08.02.2011 – Един тих напоителен дъжд като се е кротнал навън, та на човек му идва да си постели сакото на мокета по пода, да се завие с балтона и да се отдаде на сладка и продължителна, здравословна дрямка. Аз обаче нали не съм свикнал да си губя времето, ще използвам пак “затишието” в службата, за да предам осведомителния си бюлетин за тази седмица. Отминаха вече бурите, наводненията и най-различните природни бедствия. Последният циклон, който връхлетя онзи ден по бреговете на Австралия прибави нови 2 милиарда долара под формата на щети към съществуващите вече 6 милиарда, причинени от водната стихия. Ще падне плащане от тук нататък и то съвсем сериозно. Добре е все пак, че всичката лошотия се изсипа доста далече от нас, но нали пък и там живеят хора. И те нямат покриви, нямат ток – въобще, една жива трагедия. Да се благодарим на нашия Господ, че за пореден път ни покри с дъждобрана си и ни запази невредими от сръдните на природата.

Нашият живот продължава да протича по най-обикновен и лишен от всякакви емоции начин. Ходим на работа, Ванеса на училище, пишат се домашни, свирим, ходим по уроци и т.н. От време на време ако има някое събиране с приятели, та си разнообразяваме сивото ежедневие, но освен това – никакви други развлечения не са се случвали. В съботата, дето бяхме на този рожден ден, а в неделята на друго следобедно гости и това беше всичкото ни разнообразие и културен живот. Сега си мисля само за следващата събота, когато с Янко ще сварим малко ракия, а вечерта ще направим разбор на деня и отчитане на резултатите от социалистическото съревнование. Тази ведра мисъл ме крепи през дългите и скучни работни дни от седмицата и с нетърпение очаквам почивните.

Зарадвах се снощи след телефонният ни разговор, че най-после сте получили малкото ни и скромно пакетче, което изпратихме по Валя. Сега гласим друго, но не се знае кога ще събера достатъчно материал, за да ви изпратим и него. Дори и самите ми писма вече не са така интересни и обширни – забелязвам, че започвам да губя интерес към писането. То и периодът, в който се намираме е малко в застой, предвид неизвестността около моята работа и това тревожно затишие, което цари тук. Постоянно изпращам по някоя и друга молба за работа, но без никакъв успех – ба мааму, дали пък това няма да е вече окончателният край на кариерата ми?... На мен и така ще ми бъде добре, но все пак приходите, които се чакат да внеса в семейния бюджет хич не са за подценяване. Това всъщност е основното ми притеснение и причина за търсенето на друга работа. Но за сега не виждам някакъв разумен изход от ситуацията – обикновено друг път имам нещо, на което да се надявам, докато в момента нямам абсолютно нищо, за което да се закача. Предполагам, че нещата ще се поизбистрят нататък, но може би все още е твърде рано след началото на годината и колелото не се е завъртяло на пълните си обороти. А и това природно бедствие в последно време съвсем обърква хората и ги прави несигурни, за да предприемат нещо по-сериозно и мащабно.

Добре поне, че Нени е на работа и със заработеното успява да се държи на повърхността и да оцелява в тези трудни за всички времена. Като чета напоследък в старите си писма, колко много съм залагал на това да учи и да стане човек, да се образова и да вземе добра и прилична работа, заплата и т.н., а като гледам какво всъщност стана от него в действителност... Всичките ми надежди, стремежи и амбиции потънаха като че ли изведнъж – единственият човек, който съвсем трезво пак съзнава, че вече е безкрайно много късно за всичко, отново съм аз самият. Нито курсове, нито учене, нито каквото и да е било от тук нататък могат да върнат безвъзвратно изгубеното време, измерващо се в години. Когато той ходеше като разюздан кон по къмпинги и по мотори, аз питах наивно майка му защо не е на училище – FUN (“фан” или фън, по американски…) да си имало детето, бяха категоричните ѝ отговори! А на мен буцата в душата ми растеше като топка за снежен човек – и пак аз бях виновен, че задавах неудобните си въпроси; ибаз го, ама не е тъй...

18.02.2011 – Изтече поредната скучна и безинтересна седмица. На работа имах известна заетост с няколко допълнителни детайла, които трябва да се изработят и изпратят в Индия. Това го свърших още вчера и сега пак потривам кълки в правене на нищо. Миналата седмица дори не ходих на работа в четвъртък и петък. Шефовете бяха в командировка и аз нямаше с какво да се занимавам тук, та си уплътних времето в къщи с оправянето на финансовия батак около моята фирма. Добре че грабливите хиени във Финансовото министерство от време на време влизат в положението на хората, в случай на сериозни парични затруднения, че поне няма да ми искат данък върху парите, които аз и без друго не съм получил срещу заработката им. Ще видим занапред резултатите от това “опрощение” – за сега нямам доходи и всичко е много лесно, пито-платено. Нито имам да давам, нито очаквам да вземам. Надявам се, че и положението в тази компания ще се оправи, ама на кой цар на времето ще стане, никой не може да каже. Аз продължавам да изпращам поголовно молби за друга работа навсякъде из Бризбън - даже довечера ще ходя на едно интервю за доста добре платена позиция. Само че аз там съм бил навремето и сега като ме видят и се сетят за мен, едва ли ще ми дадат работата. Обикновено след като някой един път някому е отказал дадено работно място, трудно си пречупва гордостта и престижа, та по снизхождение да предложи позицията на същия кандидат. Поради тези причини аз не храня и безкрайни надежди за изхода от интервюто ми, но така или иначе ще си направя екскурзията да отида и да се срещна с хората. Подобна е участта и на онези, които по някакви причини са били съкратени от състава на организацията - те трябва да са някакви изключителни специалисти, че да ги върнат обратно. Не знам защо за себе си съм направил тези мрачни изводи и негативни статистики, но определено забелязвам подобни тенденции - повсеместно. А пък нищо чудно и аз самият да съм нещо крив – в края на краищата, в личностен план аз се чувствам идеален и дори безпогрешен (до степен на божество), но дали и другите имат същите усещания към мен? Щом обаче не ме харесват, значи нямат вкус…

В петъка всъщност бях пак тук на работното си място, но чертах нещо друго за един мой колега – сърбинът, който ме настани на тази работа строи гараж за сина си у тях, та имаше нужда от някои скици и чертежи за узаконяване на постройката пред Съвета. Та с това се бъзиках повечето време от деня и в ранния следобед се прибрах. Вечерта Нолин и Уоли идваха у нас на гости, заедно с Рон и техни близки приятели, които и ние познаваме от добрите стари междусъседски времена. С тях изкарахме под асмалъка до късни нощи - пяхме песни, смяхме се т.н.

На следващия ден един човек дойде да ме вземе от нас и заминахме у Янкови, че този път в техния двор разпънахме маркучи и казани да сварим 100 кила вино и да му изкараме ракията. Извадихме над 20 л “препеченица” с мощност 60 к.с. (спиртни градуси имам предвид – не точно “конски сили”). Сега сме я наложили с дъбови клечки и дървесни стърготини за добиване на цвят, омекотяване и сме я подложили на изкуствено стареене. След седмица ще има качествата на 20-годишна отлежала сливовица (иначе ракията е гроздова, но аз в моят дял ще накисна сушени сини сливи, които ще дадат и крайните вкусови качества на готовия за износ продукт). Такъв еликсир и самият Тодор Живков няма да е пил навремето от цялата си Евксиноградска изба, дето му беше под ръка. Цял ден варихме и преварявахме – три казана по 35 л, а вечерта седнахме да се почерпим за хубавата работа. По някое време Даниела дойде, та хептен да попълним групичката на битовите алкохолици и надомни пияници.

Същият ден Ванеса се яви на много сериозни изпити по обща предметна подготовка за отпускане на стипендия от Колежа. Имали са разни въпросници, върху които децата е трябвало да покриват нормативни знания по математика, английски език и физика, а междувременно ми се обадиха от училището, че практическият ѝ изпит по музика ще бъде в сряда. Това наложи свиренето да се съсредоточи изключително само върху пианото и по-специално на двете изпитни песни, докато подготовката по орган малко изостана. Паднаха големи упражнения до онзи ден – събота следобед, неделя сутринта и вечерта, вечерите в понеделник и вторник, а в сряда вече представянето на Ванеса е било брилянтно. Освен всичко това от комисията я питали за музикална теория и са ѝ задавали такива сложни въпроси, на които тя просто нямаше как да знае отговорите, ако не беше ходила на този курс в Сидней. Нейната многостранна музикална подготовка даде доста добри резултати, надяваме се – след време, когато съобщят кои са спечелили стипендиите, ще се разбере с точност...

Това всъщност беше по-значимото и вълнуващо събитие около нас. Разбира се не по-маловажно беше и представянето на Нени на един подобен форум. Негов приятел го свързал с някакви хора, които съставляват едно електротехническо звено, занимаващо се с монтаж и инсталации на слънчеви токопроизвеждащи панели по покривите на сградите. Тези шефове много харесали ентусиазма на Нени и желанието му да учи определено този занаят, което той подчертал по време на техния разговор. Имали са някакви предварителни дискусии по телефона още в понеделник, а онзи ден (в сряда) му беше и същинската среща с тези хора. Обещали са му всичко, каквото трябва и зависи от тях, но понеже те също не са “най-големия бос”, трябвало е да се консултират и с него, препоръчвайки кандидатурата на Нени. Сега се чака именно тяхната последна дума, от която ще зависи бъдещето и следващите му стъпки в най-къс период от време. Така тези дни се зареждат един след друг в трепетни очаквания и надежди за успеха на малките ми питомци, докато моите лични кахъри отиват на значително по-заден план – удавени веднъж във вино, те тутакси престават да ме тормозят така остро...

Продължавам усилената работа и върху старите си писма. Занимавам се и със записи на разни видео и музикални дискове за татко, ама кога ще ги изпращам още не е ясно. Предстои да запиша последните изпълнения на Ванеса от изпита ѝ по пиано и да ги сглобя заедно с краткия филм от Сидней. Всяка вечер продължават изтощителните ни и безрезултатни разходки с Даниела из улиците на квартала. По час, час и нещо ходим като въртоглави, но не забелязвам да се налага пробиването на нови дупки в колана. Все си стоя на едно дередже, но се чувствам значително по-стегнат някак си. Много по-спокойно си поемам дълбоко въздух и вече не се изморявам (аз и преди това никога не съм се изморявал де, ама такава му е думата...). Даниела мърмореше отначало против дългите ми преходи, ама сега и тя ме чака да си дойда вечер след работа, че да излизаме. И все пак ставам пишман, докато вървя с нея, защото аз обикновено я завеждам някъде далече, дето от там няма мърдане освен пак пеша по обратния път. Тя всеки път се зарича да не идва с мен, ама като ме види че излизам и поема подире ми – какво да прави и тя, като толкоз много ме обича, завалийката; да не мислите, че пък на нея ѝ е лесно, с такова полубожество като мен...

Снощи имахме гости, та откарахме с тях в сладки приказки чак до среднощ. Днес е почивен ден за Даниела, но напред са ѝ се обадили за една следобедна смяна и тя, като вземе Ванеса от училище и я остави в къщи, от там веднага заминава на работа. През това време аз ще съм някъде по пътищата за това шибано интервю довечера и чак в 18:30 ще се прибера, ако не и по-късно. Ванеса ще свири сама в нас и ще се оправя по възможния най-добър за нея начин.

Утре учителката ще дойде в къщи за урока по музика. Следобедът пък, по-скоро привечер сме канени на гости в Бризбън у Мариана и Бранко. После след полунощ започва рождения ден на една от нашите девойки и пак ще се провлачим до сутринта. В неделя е редовното ни събиране за българското училище. Това е цялата програма. А иначе всеки възможен ден носи в себе си елементи на изненади, които ще гледам да отразявам своевременно и акуратно. Неничко също ще дойде за малко на това градинско увеселение, защото той стана приятел с Венци (синът на Бранко и Мариана), с когото са на близка възраст. А с това последното вече темата е напълно изчерпана - перото ми изсъхва от мастилото, а страницата отдавна затворена...

27.02.2011 - Ето как, станалото вече традиция да пиша само по един път седмично, постепенно се превърна и в порочна практика. Днес е неделя - най-необичайното време за писма, 20:00. Обикновено по това време вечеряме или се прибираме от някъде, но този път програмата имá малко по-различен сценарий. Даниела полегна за кратко да подреме преди нощната си смяна - последно от четирите последователни дежурства, които ѝ се струпаха в последните дни. По финансови съображения просто тя нямаше как да не приеме предложенията за тези нейни извънредни смени, които от друга страна са доста добре платени и средствата от тях ще запълнят някои грозно зеещи дупки в и без друго отънелия ни семеен бюджет. Поради тези факти аз сега попълвам времето си преди заспиване, опитвайки се да предам поредният информационен бюлетин, който обхваща изминалите няколко дни.

Предната събота урокът ни по музика се промени за следобеда, вместо както беше планиран за сутринта, защото учителката не успя да дойде до нас. Другите ѝ ученици все още не са се завърнали от чужбина, където са били с родителите си и за нея на практика не е оправдано да бие пътя по 100 км на отиване и връщане само заради Ванеса. Разгеле, ние трябваше да ходим у Мариана и Бранко, които живеят в тази посока и така заминахме всички - първо ходихме на урок в катедралата, а после от там отидохме на гости. Оставихме музикантите на спокойствие, а ние с Даниела утрепахме двата часа по чаршията и местните дюкяни.

Тържеството беше многолюдно, весело и игриво, та както отидохме първи още в 17:00, тръгнахме си последни в 02:00 през нощта. Неничко също щеше да идва, обаче в последния момент му се явил някакъв “ангажимент”, та взел че го завел на кино (“ангажиментът”, де…), вместо да дойде и да се весели с нас. Около него нещата се поразведриха малко по отношение на работата му и по-специално със задочното му учене. Беше се одумал на едни негови приятели, че търси такава възможност, те пък го свързали с началниците си - последните го повикали на среща с тях и много го харесали. Та от там насетне се задействали нещата с пълна пара и след седмица нашият ще започва работа вече при тях на новото място - дано да е на късмет всичко, защото и той самият напоследък се беше попритеснил и изнервил със серията от неудачи, които го съпътстваха кажи-речи от години. Те, причините за този негов неуспех са ясни и разбираеми дори за първолаците в днешно време - че се учи когато трябва и когато му е времето за подобна дейност, а той тези години ги пропиля безцелно в напразно търсене “на работата лекото и на баницата мекото”. Изглежда едва сега му увря акълът, че трябва нещо и да е завършил човек, а не само да разчита на този или на онзи да го оправя в живота. Независимо от миналото, всички покрай него сме щастливи и доволни от цялостната развръзка на настоящето, като се надяваме за най-добрият му успех в близкото бъдеще. Единствено времето ще покаже...

Иначе моята работна седмица беше подобна на предишната, а и на всичките до сега, в които почти не правех нищо друго, освен да редактирам старите си писма. Шефовете най-после се завърнаха от своята командировка с добри резултати от преработката на един основен възел на машината, а сега хвърляме сили да въведем тези изменения и в съоръжението, което изпратихме неотдавна за Индия. Имах насрочено интервю за работа, което трябваше да се проведе в сряда вечерта, но в последният момент ми се обадиха, че го отлагат за понеделник (утре). Така аз си организирах още една среща с друга агенция, за различна работна позиция, на която ще се явя преди основното ми интервю. По всяка вероятност няма да отида на работа, защото имам да ходя и по други важни обекти; не ще имам физическата възможност да присъствам едновременно и в офиса на фирмата, най-малко тялом - иначе духом може и да си мисля през деня за всички, които неизбежно ще бъдат там...

Ето с тези въпроси се разправях в последните няколко дни. Вчера нали беше Задушница, та се събрахме у нас на кратко възпоменателно тържество. Дойдоха Янкови, после и другите; Нени беше също наш скъп гост. С Янко разделихме ракията, която бяхме оставили на съхранение у тях, след като я сварихме. Понеже той няма спиртомерни прибори под ръка, съдействах за разреждането на неговия пай с дестилирана вода до около 40°. Моят дял пък допълнително е наложен със сушени сини сливи, уж да пуснат малко от своят “Троянски” аромат. Поделихме си в крайна сметка по 10 кила хубава ракия и се надяваме в най-скоро време да варим пак, защото тая няма да ни изкара до никъде. Подготовката на снощното меню малко ми създаде проблем, защото месих кайма за кебапчета. Имахме и едно месо за смилане в машинката, обаче ножчето се оказа толкова изхабено, че нищо не направих в петък вечерта. На следващата сутрин се затирих при моя касапин да купя малко от неговото месо, което той да ми очисти и смели, като го помолих да прекара през месомелачката и моето, надъвкано от предната вечер. На връщане минах и през една гаражна разпродажба, че купих две много хубави рамки за картинката, която си донесохме от Созопол. Аз иначе щях да правя някаква моя самоделна, защото когато Даниела я занесла в ателието и онези ѝ поискали $80 за тяхната изработка. А пък така с тези, които купих (две за $5…) реших въпроса по най-евтиния възможен начин, с много добър краен резултат при това. Е, рамчиците, макар и чисто нови (някой си беше играл да ги майстори на ръка, но явно с помощта на много по-подходящи материали и инструменти, а не като мен – с подръчни), пак ще минат през моята “финална” обработка: малко обгаряне с пърлачката, малко шкурчица, приглаждане на острите ръбове и т.н., но има вероятност да станат много хубави – особено, след като им ударя и някакъв лак за последно. Това всичкото стана в ранните утринни часове на деня, след като Даниела си дойде в 06:30 от своята омразна нощна смяна и легна, а малкото все още не се беше надигнало от кошарката. Едва когато се прибрах вече окончателно в къщи, от там насетне се заех с омесването на заготовката за моите прословути кебапчета. Този път последните станаха точно толкова хубави, колкото онези, които кебапчиите печаха на Манастирската поляна пред Соколския Манастир от времето, когато се провеждаше Празника на Машиностроителя през далечната и славна 1972. Всички “гости” много ми харесаха произведенията на кулинарното изкуство и ги излапахме като семки, без остатък. Даниела по някое време пак замина на работа, а ние си продължихме занятието до по-късно през нощта.

Тази сутрин станахме рано с Неничко и отидохме на търг, а Ванеса остана да свири у нас, докато майка ѝ си почива след нощната смяна. Към обяд се прибрахме - ние с Ванеса заминахме на българско училище, а Нени си тръгна. С него се разбрахме, че той и другата събота ще дойде при нас, защото тогава ще честваме Националния празник на България (03 Март), а пък в неделя ще празнуваме рождения ден на малкото сладко Неси. Аз отново съм натоварен с известна организаторска и обществена дейност за тези поводи: ще подсигуря направата на 200 кюфтета по рецептата на Даниела. Ще купим месо от касапина - той ще ни го смели и ще прибави подправките, които ние ще му доставим, съгласно доказаните вече количества и пропорции. Ще поръчаме и една торта за рождения ден на малката – очертава се да има доста тичане, готвене, пазаруване и т.н. Най-вероятно ще се съберем с с наше приятелско семейство за едно съвсем кратко отчитане празника на Ванеса, който тази година се пада точно в сряда, на 02 Март; отделно в неделя пък ще бъде официалното тържество и с останалите членове от компанията (циганския табор, както ласкаво и чистосърдечно ни наричаше нашия добър съсед, Роналд).

Предполагам, че през седмицата ще получа известни новини около интервюта, кандидатстване за работа и всичко останало, свързано с тази противна дейност. Ще гледам да се включа и с малко по-прясна информация в някой от дните. Независимо обаче, че за момента бях доста кратък и лаконичен, смятам че експозето ми беше съвършено изчерпателно и обхвана по-важните моменти от нашия, понякога тъй скучен, понякога пък толкова епичен живот зад граница. Единственото, което пропуснах да отбележа бе катастрофалното земетресение, което отново разтърси земите на съседна Нова Зеландия и което този път беше доста по-опустошително от предишното, станало само няколко седмици или месеци преди това. Сега обаче направо цели сгради и квартали са се сринали до основите си, а жертвите вероятно ще надхвърлят 300 на брой. Материалните щети от последиците му възлизат на астрономическата фигура от 12 милиарда долара, които едва ли включват покъртителните морални загуби от човешките животи. Все още има много хора, останали затрупани и безпомощни под развалините - преди беше Австралия, с нейните наводнения и горски пожари, сега на свой ред Новата Зеландия потъна в скръб и черна мъка...

07.03.2011 – Седмица по-късно, след като за последно писах репортажа си, днес ми се иска с няколко думи да обобщя по-интересните събития, станали в последно време със и около нас. Успешно завърши серията от нощни дежурства, които Даниела беше подкарала с цел подобряване финансовото положение на задругата ни. Междувременно онзи ден дори и на мен ми платиха малко – взех три седмични заплати на камара за периода Септември/Октомври на миналата година. В понеделник не отидох на работа, защото имах едно пътуване към Бризбън заради две интервюта, които си бях уговорил още миналата седмица. Сутринта станахме с Ванеса и я заведох на училище, а после аз се прибрах да се позанимая малко с редактиране на писмата си, преди да е станало време за тръгване. По това време Даниела все още спеше, след като си дойде сутринта от нощна смяна, а аз към 11:00 излязох.

Първото ми посещение в Бризбън беше на гръцкия магазин, от където купих много евтино българско сирене и някои други хранителни дреболии. Взех една тенекия за $112, в която има около 14.5 кг сирене; тези дни ще си го разделим с останалите апапи от бандата. Бях доста напред с времето, та се наложи да го убивам безцелно по разни други дюкяни, където пък можех да използвам безплатният им паркинг в разстояние на 2 часа. Нищо не купих, естествено, но поне изкарах на хладно, защото и самият ден беше доста горещ. За момента се намирах от другата страна на ситито, а сградата където ми беше първото интервю дори се виждаше - току до реката, само че през моста. Наложи се обаче да пропътувам през града и да оставя колата в една затънтена уличка, където аз обикновено спирам при подобни случаи. Навремето там можеше да се паркира безплатно за максимален период от 2 часа, но сега гледам, че гадовете от Съвета наслагали разни автомати: пускаш си стотинките за съответното време на престой, онова животно ти изплюва един билет в шепата, който чинно поставяш на видно място някъде по предното стъкло на возилото и автоматично ставаш “редовен” гражданин и онези хиени не те глобяват (защото аз лично и с този нежизнерадостен наказателен процес съм доста добре запознат...). Иначе тарифата е в размер на $1.50, която се плаща на час, за не по-дълъг престой от 9 часа обаче. Предполагам това е съобразено с работещите труженици наоколо, защото пък сумата за цял ден е едва някакви си $8 – несравнима и несъизмерима с цените на онези кожодери в сърцето на централната градска част, където само за 1 час престой в някой от техните паркинги ти свличат от гърба цели $22, а после всеки следващ струва на средностатистическия данъкоплатец едно ново понаждане от подобна величина и порядък. Докато аз за една шепа жълти стотинки успях да си оставя колата в тази уличка – с частичното неудобство, че от там единственият начин за придвижване към целта е пешком. Аз психически се бях подготвил за голям пешеходен туризъм, обаче приятно се изненадах, когато стигнах до самата сграда за някакви си 10-15 минути бързо ходене. Влязох долу във фоайето на хлад, за да си събера мислите и акъла, както и да ми се скрие потта (да попие в ризата, всъщност…), но така или иначе все още оставаше повече от час време до срещата ми с агентката в 15:00. Починах си малко на едно канапе - изух си обувките да ми се проветрят миризливите чорапки, вдигнах си и крачката горе да им върна кръвта в жилите, изчаках да ми се дръпне потчицата от гърба, наплесках се обилно с ливанто и ѝ се обадих по телефона (като че ли не интервю за работа щях да имам с нея, ами щях да я мъкна в някой мотел за съответните прелюбодействия). Исках да проверя дали ще може да ме приеме значително по-рано от уговореното време или ще ми се прави на важна и ще ме кара да я чакам чак до 15:00. Тя обаче за мое щастие и късмет се оказа свободна (че те с какво ли пък и да са чак толкова заети? – нали по цял ден кръстосват кълки, дорде разнасят чашите с кафето напред-назад из офисите и само се чудят как да си ги вирнат и у кого да ги отъркат...).

От друга страна, интервюто ми мина добре и успешно (все пак значително по-успешно, отколкото ако трябваше да водя агентката “на бик”). От там документите ми трябваше да се придвижат към същинския работодател - редът и условията тук са такива, че изпървом агентът те преценява дали ставаш за нещо, чак тогава те изпраща при баш чорбаджията - ако и той вече те хареса, последват нови шибани интервюта и директни срещи с него; най-накрая вече някой такъв като мен, ама с повечко късмет, евентуално взема и самата работа. Това разбира се е съвсем друга и отвлечена тема – нека да не се отплесвам сега с подобни анализи на капиталистическите производствени отношения, каквито съм правил не един път в настоящият си писмен материал. Както вече споменах, срещата ми на високо равнище премина в топла и дружелюбна обстановка, въпреки че аз отдавна ѝ имах нещо зъб на тази определена агентка - плод на разни наши предварителни разговори и взаимни кореспонденции, но все пак до заяждане и конфликти не се е стигало. Разделихме се приятелски и у мен останаха голите надежди, че тая мърла ще успее да уреди и мен някъде, та белким започна работа като останалите индивиди – така поне си мисля след всяка една подобна среща, че нали пък съм и наивен... (не знам само, дали нямаше да ускоря процеса на успеваемост, ако пък бях и преспал с въпросната? – във всички случаи това нямаше да се класифицира като семейна изневяра и душевна поквара, а просто като една отчаяна борба за хлябът наш насущний)…

От ситито, пак по обратния път се върнах при колата и веднага се отправих към мястото на другата ми среща – тя пък беше в една фирма на гърба на летището чак. Аз и за нея пристигнах доволно много по-рано, та даже човекът с когото трябваше да се видим го нямаше в момента и се наложи да го изчакам. Не след дълго дойде и той, а разговорът ни с него се проведе също в различно от предварително установеното време. И от там си тръгнах обнадежден – беше вече 17:15 и на връщане към дома ме хвана традиционното задръстване по пътищата, та се прибрах едвам в 18:30.

Така работната ми седмица започна от вторник насетне, при същата степен на (не)заетост и занимавайки се предимно с мои, чисто лични дела. В сряда вече отпразнувахме рождения ден на Ванеса в тесен приятелски кръг – само ние и още едни хора. Времето беше много несигурно и независимо, че моабетът ни започна отвън под асмата, поради пороен дъжд го завършихме вътре на масата. С удоволствие изгледахме някои от концертите, които татко ни беше записал в последно време и които пристигнаха с колетчето ви миналата седмица. Малко по-късно гостите ни си тръгнаха, а ние като ошетахме след тях си легнахме.

Останалите дни до петък не са се различавали много от предишните. Аз бях натоварен да организирам направата на 150-200 кюфтета за празненството на Българското землячество по случай 03 Март. Пикникът ни щеше да бъде в събота в един крайморски парк, недалеч от нас и за целта аз проведох поредица от срещи и пресконференции с моите верни касапи. В крайна сметка решихме да купим няколко свински плешки, заедно с вратът и част от гърдите на прасето. Трябваха ни 25 кг краен продукт (кайма), който се получи от 33 кг месо, след съответното обезкостяване и отстраняване на кожата. Покрай масрафа на земляческата група се вредихме и ние с по-евтино месце – нали колкото по-голямо количество купува човек, толкова по-висока е и търговската отстъпка. Та след всичкото това упражнение, каймата ни стъпи на $7.25 килото, а иначе общото месо ми го приловиха по $5.50. Аз тези цени и цифри умишлено ги пиша за сравнение и анализ, с което ми се иска да подчертая към какъв жизнен стандарт би трябвало да се стреми българският средностатистически избирател и гласоподавател; останалото му го оставям за денят на размисъл. За нас си заделихме 10 кг прясна каймичка, а от останалите 15 кг в касапницата ми навъртяха 170 броя топки, които всички ние изядохме онзи ден с подчертана охота и задоволство, полети разбира се и с много бира (удавени в бира, бих добавил от себе си). От магазините и складовете на едро пък купувам кимион и чер пипер, които са ни основната подправка в тези месни артикули. Е, аз предната вечер накълцах и 15 глави лук, но то си бе като личен принос от мен да мине – единствено в името на приятелите, за хатър на сънародниците и най-вече за добиване на възможно най-добрият вкус на крайния продукт. Отделно от всичко, ние в къщи си отмерваме необходимите подправки за съответното количество месо, а пък аз после ги занасям на моите хора в месарницата - те от своя страна ги изсипват всичките заедно в машината и процесът започва. И действително, че вкусовите качества на тези така български кюфтенца направо е неповторим – те просто нямат аналог за сравнение, та дори и в стара майка България.

Наред с тази своеобразна обществена дейност, в петък вечерта пък у нас посрещахме Нолин и Уоли, които дойдоха на гости по повод рождения ден на Неси. Тя обаче предната нощ ненадейно вдигна температура, нещо се разболя и даже в петъка не отиде на училище. Даниела я изправя на крака в продължение на два дни с разни хапчета и сиропи, че в неделя щяха да ни се изсипят на главите 40 човека под формата на скъпи гости. За този случай също кълцахме салати, точихме баници, размесвахме млинове и естествено приготовлявахме множество кюфтета, станали вече задължително меню при подобни етнически сбирки. Аз обаче, за внасяне на известно разнообразие в разкладката, следващият път ще поръчам наденички – същата заготовка, с малко повече кимион и при съкращаване на лукът, хората в касапницата могат да ми натъпчат черва по наше предпочитание. С тези артикули пък ще се представяме на друг един кулинарен форум – някакъв фестивал на храни и блюда от цял свят. Явно, че от предишните два, където Българската асоциация взе много дейно участие, слухът за “бугарите” и техните кИфтета се е разчул по-нашироко в района и сега официално са ни поканили отново да приготвим нещо нашенско на някоя поляна. Това събитие е планирано за Май и като наближи, тогава чак ще давам повече подробности около него. Сега само го споменавам мимоходом, като предстоящ факт.

Вечерта с Нолин и Уоли изкарахме много весело - както винаги всъщност си поминаваме с тях. Ще бъде много жалко за нас, когато загубим и тези хора. Те през Октомври си заминават окончателно за Нова Зеландия. Онзи ден и Мал напусна квартала (куцият съсед, отсреща през улицата) – той замина за долния щат Виктория (Мелбърн), където има някакви роднини и повече приятели, с които няма да бъде толкова самотен. Жалко е, че губим близки, приятели и добри съседи, но такива са неумолимите закони на живота...

Аз в събота станах рано и отидох да взема кюфтетата от касапите; бях поръчал и 60 питки от друг един мой човек – сърбин, който пък има фурна. Натоварих стоката в колата и заминах в парка да запазя места в една беседка. Времето никак не беше приятно, духаше силен и неприятен вятър, а от време на време дори преваляваше и дъжд. Независимо от всички метеорологични капризи на природата обаче, нашето мероприятие се проведе успешно съгласно предварителните разчети и успяхме да усвоим 100 от приготвените порции. Останалите хранителни количества разпродадохме по номиналните им цени, защото всички клиенти искаха да си купят от божествения продукт на стария балканджия (себе си визирам в случая – не че се хваля, ама ми е гордо някак си…). Даниела дойде за много кратко с Ванеса, колкото да се нахранят с купешка храна, защото малкото все още не беше съвсем добре в здравословно отношение и по-суровите климатични условия можеха да му влошат състоянието. Аз се прибрах чак вечерта към 18:00, защото преди това трябваше да помогна на Желязко и Васил да приберем служебния инвентар. Точно тогава обаче се изсипа и един страхотен дъжд, който добре че беше вече на тръгване - ако този потоп ни беше връхлетял още в началото щеше съвсем да ни обърка празненството.

В неделя (вчера…) пак станахме рано и започнахме приготовленията за същинското празнуване на рождения ден. Ванеса беше по-добре и също взе активно участие - главно с помощ за обща и неотговорна работа. В 12:30 вече бяхме пристигнали на поляната пред клуба, където се провежда и Българското училище. Неничко дойде по-рано, за да помогне в подредбата на маси и столове, Бранко и Ваня също оказаха неоценимата си помощ – той веднага включи електрическата скара и започна термичната обработка на месните продукти. Гостите заприиждаха според уговореното време и до вечерта всичко завърши много весело и щастливо. Ванеса получи много подаръци; междувременно Нени си тръгна, защото трябваше да се подготвя за новото си работно място, където започва своята трудова повинност считано от днес. Ние най-накрая останахме да ошетаме с Бранкови и още едно приятелско семейство, та решихме да продължим пиршеството у тях. Така от клуба заедно с тези приятели се пренесохме у Ваня, където допекохме скарата и вечеряхме с хранителните остатъци от деня. Поприказвахме си още малко и по мръкнало се разотидохме, всеки по домовете.

Днес вече е понеделник и всичко отново зае обичайния си бесен ритъм в такт на ръченица или четворно хоро. Снощи половината джунджурии останаха в багажника на колата, че Даниела до напред е разтоварвала, мила и чистила из дома. Ванеса по това време е на училище, а аз след малко привършвам с тази извънредна писателска дейност, за да се преместя на другия “полигон” – редакцията на старите ми писма. Планове за седмицата няма налични, както нямам и никакви резултати от подадените ми молби за друга работа. Тук в офиса все още цари затишие като пред буря и мъртва тишина, сякаш се намираме в гробница на египетски фараон – да видим до кога ще е такава безтегловност. Поради болестта, Ванеса изпусна урока си тази събота, но учителката ѝ ще идва другата седмица у нас, та ще навакса изпуснатото. В неделя пък ще има изпълнения в катедралата и тя ще вземе участие в изсвирването на някои музикални пиеси от репертоара. От там ще отиваме на Българското училище, където по традиция всяка неделя следобед се събираме с местните земляци и изкарваме остатъка от деня до вечерта. Друга информация наистина нямам - ама съвсем вече се изчерпах...

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

понеделник, 24 декември 2018 г.