Писмо No 48 (VI-VIII.2011)

Скъпи и обични родители наши, мои скъпи баба и дядо; приятели, слушатели, сродници и други неблагородници!

10.06.2011 – Този път предаването ми “на живо” започва от о-в Стредброк (Stradbroke Island), намиращ се на един юнашки (или по-скоро великански...) хвърлей разстояние от твърдата континентална земя. Иначе казано, с езикът на мореплаването, мястото е на около 50 минути път със сравнително бърз моторен кораб (ферибот). И двете суши се виждат една от друга, но пък за преплуване на канала е изключено да се говори, поради високото съдържание на акули във водата на протока. Така или иначе, аз на тази екскурзионна тема ще има да се връщам барем още няколко пъти през предстоящите 2-3 дни, които сме планирали да останем тук. Ето защо сега ще засегна въпросите от изтеклата вече седмица, а после пак ще продължа със задочния си репортаж от мястото на събитието.

Моето предишно писмо покри само периода до рождения ми ден, без разбира се самото му описание. Наложи се сравнително бързо да го приключа, за да може то да поеме пътя си през далечните морета и океани, землища и планински масиви, заедно с дисагите на общата ни вече приятелка с Ваня и Бранко, Галя. Нейният престой в Австралия беше недопустимо кратък, защото тя от своя страна също си има достатъчно лични и обществени ангажименти в България, но поне се постарахме времето ѝ около нас да премине приятно, емоционално и сред добра компания. Надяваме се да е останала доволна, въпреки че ограниченото ѝ време на местна територия не позволи предприемането на по-големи и дълги екскурзии. Така тя в неделя се качва на обратния самолет за дома, а ние оставаме тук с надеждата за по-скорошната ѝ следваща визита. Както бях споменал, аз се одумах пред нея с молба да отнесе със себе си и едно малко пакетче за вас, съдържащо няколко музикални диска и краткото ми послание към света. Тя на драго сърце се съгласи, дори предложи да ви го занесе на крака в Габрово, от което аз много се зарадвах и трогнах от нейния жест. Надявам се, че в най-скоро време ще се срещнете с една приятна и интелигентна жена, с която на няколко пъти бяхме заедно по софри и моабети, която ще остане с много добри впечатления от всички нас (а защо не и с отлични даже…). Армаганчето ми не е дип много голямо по обем и съдържание, но пък най-искрено вярвам, че то ще стопли сърцата ви, а самата Галя от своя страна надълго и нашироко ще ви разкаже за преживелиците си при нас.

Съботата преди рождения ми ден не можа да се открои с някакви кой знае какви изненади и емоции, поради заетостта ни с подготовката на неделното тържество. Аз станах рано - писах малко писма, варих картофи и други материали за руска салата; Ванеса през това време имаше урок по музика с учителката си, после излизахме по разходки и т.н. Паралелно с всичко това, Даниела пък я повикаха на работа и тя, макар и с подчертано неохотство отиде само за няколко часа - първа смяна. Следобедът на свой ред Дани пое заниманията из кухнята, докато аз се усамотих в механата над тъпите си мисли и мрачни разсъждения. По някое време пристигна и Нени, а малко след това излязохме всички заедно. Неговите добри новини и по-специално развоят около новата му работа, напоследък ме карат да се радвам досущ като дете за него, а частичните му успехи ме изпълват с множество дълбоки бащински надежди и ми влияят изключително положително - както на моето лично настроение, така и на отношенията ни с Нени в генерален план. Ако това, което е замислил се осъществи в действителност и той постигне желанията и намеренията си, аз самият ще бъда безкрайно много щастлив, а сигурно и той ще се чувства по същия начин. Готов съм да му простя всичката мъка, която ми е причинявал и обидите, които ми е нанесъл в годините – всъщност, аз отдавна съм му ги простил; той не разбра обаче, че самият Господ Бог трябва първо да му прости прегрешенията спрямо най-близките си, та едва тогава да се надява на някакъв успех, започвайки бавно да се изправя на крака от пепелището. Разбира се, аз това му го желая от все сърце и душа, което не би могло да бъде и другояче - но е необходимо и той самият да проумее, че е грешил и че е нужно малко да наведе, иначе вечно гордата си и непримирима глава. Ама един ден и това ще стане - на верния път е застанал вече...

Всъщност аз пак без да искам се отклоних за малко от основната тема, но нали успехът на моят малък Неничко е толкова важен за мен, та по тази причина винаги отделям известни мисли и терзания по този въпрос. Думата ми беше, че него ден всички бяхме в прекрасно настроение и така подготвени емоционално отидохме при нашите хора в македонския ресторант. Сръбнахме сериозно, хапнахме доволно, повеселихме се на воля с общите ни приятели от подобни предишни изяви на тяхна територия и се разделихме като кръвни “бракя”. В къщи се прибрахме почти в полунощ и всички легнахме скоропостижно предвид напредналия вече късен, среднощен час.

Неделната утрин започна с посещение на сръбската черква, по настояване на Нени, което пък използвахме да запалим по някоя и друга свещ за здраве, успех и естествено за Бог да прости на всички близки и познати. Самият Нени прояви завидно желание и той да запали свещица за собственото си благополучие и добрият развой на делата около него. Той силно се надява, че този път ученето му ще се осъществи съгласно неговите планове и мераци - онзи ден даже пак са го търсили след интервюто му. За тази позиция са кандидатствали около 240 души, от тях били избрани едва 15 за финалния кръг, като само един от всичките явили се на конкурса главочи, ще бъде ощастливен със заветната стипендия - т.е., учене (задочно) и работа в същото време, за да не се налага да се вземат заеми за обучение или да се плаща от джоб за получената в края на образователния процес диплома. Последната развръзка, специално по този въпрос е, че преди няколко дни от компанията са се обаждали на негов поръчител, който пък е дал брилянтни отзиви за Нено – един път като личност и втори път, като изключително добър и изпълнителен работник. В последно време въпросният човек се свързал с Нени и му разказал с най-големи подробности, че отговорните другари са го търсили по неговия въпрос. А пък най-последната новина от тази сага е, че от същата фирма вече са изискали Нени да си направи и медицинско освидетелстване, който факт сам по себе си вдига вероятността да бъде избрана именно неговата кандидатура вече в границите на 99.99%. Разбира се, крайният резултат е все още загадка за всички нас, но надеждите ни за успех са големи – огромни, бих добавил. Дано Бог и този път да му помогне и да се смили над многогодишните му терзания, особено тези напоследък. За сега оставаме насаме с молитвите си и с денонощните ни мисли подир него...

След известна подготовка на масите по двора (столове, пейки, опалване на огнища, изнасяне на посуда, изстудяване на питиета и всякаква друга предварителна суетня), ето ти го вече стана 13:00 - началото на първия гонг, който даде и стартът на тържеството. Предварително поканените гости дойдоха без изключение - моабетът беше много весел и всички бяха доволни и щастливи. Първият ни гостенин си тръгна последен (в случая наш Нени...) и така знаменателният ден се нареди сред всички онези, които се запомнят с прекрасни преживявания и приятни емоции.

Седмицата започна с бесния си устрем на работа, в гонитбата за навременни срокове при предаване на документацията и в надпревара с подобните на мен идиоти по прашните друмища на държавата. Аз през някой ден от седмицата трябваше да прескоча до Ваня и Бранко, за да занеса пратката, която пък Галя щеше да отнесе със себе си. Че от дума на дума, разбрахме се и във вторник вечерта да сме на моабет - този път у тях, с подръчни материали и средства. Хайде, пак се видяхме с всички, на нова сметка се почнаха софри и всички придружителни към това дейности. Аз отидох с моята кола направо след работа, а Даниела дойде с малкото от нас с нейната и се движихме по пътя като генерални директори на месокомбинат - всеки сам в превозното си средство.

След телефонния ни разговор с татко и поръчката му за многократно записващи се видео дискове, аз отначало му казах, че все ще му намеря някакви. После, като затворих телефона се сетих, че всъщност имам някъде такива - пакетът обаче вече беше предаден на Галя още предната вечер, а аз чак на другата сутрин намерих въпросните дискове. Не ми се стърпя сърчицето синовно да чакам чак до следващата пратка, за това мушнах 4 парчета в едно пликче и на другия ден - ето ме пак у Ваня и Бранко, с допълненията към скромната ни пратчица. Стана на дума, че следващия ден те щели да ходят към Голд Кост (тук разбирай нашенският Gold Coast, само че не знам защо съм го написал на български – така поднесено, понятието няма никаква смислова стойност, освен само заблуждаваща…), понеже искали да водят Галя на един небостъргач, където има кафене и от където се разкриват главозамайващо красиви гледки към океана, планините и към града въобще. Аз пък от своя страна ги поканих да минат през нас, че да се видим за последно на изпроводяк - ние тръгвахме вече за острова, Галя поема към България и т.н. Та снощи още веднъж си направихме едно пиянско мероприятие на тънко бяло винце и разни блажни мезета. То пък и без друго се падаше годишнина от смъртта на баба Райна, както и рождената дата на малкия разбойник на Сашко и Лиса – Джеси, та разгеле се почерпихме за всички поводи. След това вече окончателно си взехме “довиждане” с хората, но сме им казали да дойдат тук при нас на острова, защото и манджа имаме бол, а и място за спане има достатъчно за всички – ако имат възможност, нека заповядат; добре са ни дошли винаги...

Днес аз работих що работих за капиталистите и в 13:30 им дръпнах шалтера – от службата веднага се понесох към квартала, от където потегляше фериботът за острова; щяхме много да се увъртим, ако трябваше да се прибирам до нас, че от там нататък да се приготвяме за тръгване. Освен това аз работих и до последния възможен момент, вместо да съкратя барем два часа от дневната си надница. По план трябваше да се срещнем с Даниела и Ванеса на пристанището, да оставим нейната кола на охраняемия паркинг, а после всички заедно, барабар с багажа - храни, питиета и пр., с които могат да се изкарат не една, ами поне две блокади от типа на Ленинградската (има се предвид Санкт-Петербург, Петроград или Петербург, съгласно връщането на старите имена по населени места, улици и обекти) и така заредени, като партизански отряд след акция в селска мандра, да се натоварваме на кораба за пристигането ни в предварително запазената къщурка. Естествено обаче, Даниелчето ми се изгубила по пътя, но пък за щастие сама се намерила и то малко преди големият шлеп току да си вдигне котвата без нея. Аз пристигнах първи, организирах паркинг, взех карти на острова и нервно зачаках останалите пасажери. След кратка обвинително-защитна процедура по изясняване на случая около “загубването” и съответното намиране, качихме се всички по колите, след което с бавно движение по рампата се озовахме връз палубата на ферибота.

Самият кораб вози около 50-60 коли на два етажа, на палубата си има кафене (което за щастие и мое голямо учудване, освен задължителното за всички подобни места кафе, предлагаше и други ободрителни напитки: бира, вино и дори коняк). Убихме около половин час на една масичка в сладкарницата, преживяйки по една мизерна бира (респективно кафе за жената и ябълков сок за децата), а другата част от времето го прекарахме по седалките в колата - не след дълго акостирахме на отсрещния бряг. Слязохме обратно по рампата на твърдата земя и всеки се отправи по своя маршрут. Времето беше прекрасно – слънчево като вид и общо състояние, но пък иначе доста зъбато в температурно отношение. Тази сутрин на места е било едва 4°C, но още от нощес или най-късно утре се очаква драстично затопляне, което пък ще дойде с дългоочакваните дъждове. Ако случайно стане някой мочурляк, ще бъдем приковани на масата за три дена и нищо от заплануваното няма да посетим и видим - но за сметка на това пък е твърде вероятно да си изядем всичката храна и да изпием всичкото пиене, които сме повлекли подире си, сякаш ще годинясваме тук. Дано синоптиците да са се объркали нещо в прогнозите си, но като имам предвид и нашия шибан късмет - напълно възможно е да вали дъжд дори през цялото време на почивката...

Тези дни, ако не нищо друго, то поне се надявам да мога да попиша по-усърдно и по-обстойно, защото усещам че кратковременните ми и мимолетни включвания по веднъж в седмицата, хич не са достатъчни да предавам събитията и фактите в действителната им форма и състояние, а особено в тяхното величие и пъстроцветност. Но даже и да ходим напред-назад по забележителните места на острова, надявам се пак да остане време и за някой по-обширен разказ от това иначе прекрасно кътче на географията. За първите ни впечатления, настаняването и протичането на петъчната вечер, ще стане въпрос най-вероятно чак утре, като се надявам, че ще мога да разширя обзора си и с пресни впечатления от посетените през деня места - дано само метеорологичната обстановка да позволи това. В противен случай, ще се наложи да ви преразкажа това, което вече съм прочел от рекламните брошури, без да сме го видели с очите си, а това няма да бъде съвсем автентично, да не говорим пък желателно. Все пак плащаме по $140 на вечер, башка лодката, която ни прекара през канала за други $120 - та, след всичкия тоз масраф, ако и през трите дни вали дъжд и не можем носовете си да подадем навън, ще съдя Канал 7 на Австралийската телевизия, защото онзи ден казаха, че времето уж щяло да е хубаво, пък после се отметнаха като фурнаджийска лопата...

Аз както съм започнал, мога още доста да ви занимавам с глупостите и безсмислията си, но Даниела вече ми води с два аперитива, срещу нулево количество от моя страна поради заетостта ми с творчество допреди секунди. Малкото си изпи чорбата (и такъв артикул носим в една тенджерка...), но започна много да досажда и най-вероятно ще си легне преждевременно, че и набито май... Аз напускам писалищната маса и се местя край софрата, която Даниелчето е разстлала с пословичната си любов и съпружеска преданост. Лека ви нощ и до утре - по същото време, от същото място...

11.06.2011 - Спазвам обещанието и малко преди поредната ни вечеринка, сядам да обобщя насъбралите се през деня впечатления и емоционален материал. Снощи, след като приключих с литературните си излияния, тутакси се приших към импровизираното ни тържество, организирано с подръчни средства (с други думи - каквото сме си донесли в торбите и дисагите). Като начало проведохме едно продължително аперитивно въведение, преди да преминем към основните блюда. По време на този мой встъпителен алкохолен акт, в главата ми нахлуха множество поетични мисли, които споделих посредством SMS, изпратен до самите вас, както и до нашите приятели - Ваня и Бранко. Единственото нещо като кусур, на това иначе вълнуващо място е фактът, че тук сме напълно сами, вместо с някоя шумна компания, както обикновено сме свикнали да се подвизаваме из подобни вилаети. Това изобщо не ни попречи на доброто настроение, но се наложи доста дълго време да кълва по телефона буквите на малката си безглаголна поемка - първа редакция на първото нещо, което ми дойде на опиянения вече акъл. Ако бяхме повечко хора, можех направо да им издекламирам стихотворението, което съчиних набързо и съвсем спонтанно. С много малко стилистични подобрения го помествам и тук, почти в първоначалният си вид...

Островът - мечта: над нас тъмнеещо небе, тук-там угасващи звезди и лъчи на сребърна луна, в безбрежното море от паднала слана...

Софра – бохча връз пъстра мушама: паница рибена чорба, смърдящата на пръча дрът козелска пастърма и множество питателна храна...

Песни – танци, музика, игра, кушия; ланшна огнена ракия и гъсто, руйно вино на шира, за радостна утеха на буля през нощта...

Мъка - спомен смътен, глух и вял, удавен в чаша и обвит в цигарен дим; ту кротък, ту пък подивял и все така, та до пукване на заранта...

Навън: прикапващ дъжд, почукващ ситно по стъклата, ведно с капчукът, стенещ нежно в тишината - тежкó ми пак, на болката в душата...

Блазе обаче на тогозка, що дружки свои има под една рогозка:

хем за пролет жива, хем подир за лято, че дори за смърт в най-люта, мразовита зима...

Разбира се, тук аз далеч не претендирам, че няколкото редчета и поредни мои стихоплетчета се нареждат измежду тези на великите поети и писатели, но понеже тези “произведения” са продиктувани, по-скоро провокирани от дадена конкретна обстановка в личен план, аз от своя страна си ги харесвам като автентични и по своему дълбоко истински. Всяко едно отделно от серията с подобни творения на впиянчения ми мозък е писано специално за някакъв определен случай, което пък вече го прави уникално (независимо, че това е само за мен самият – както е видно, с нищо не ангажирам околните)...

Скоро след като вечеряхме и изгледахме поредната серия на “Стъклен дом”, легнахме и ние – докато Ванеса отдавна беше в стаята си и спеше здрав, възстановителен сън.

Тази сутрин аз станах малко по-рано от останалите поспалани и се залових с моето лично творчество. Писах успешно докъм 10:30, защото през това време най-после се надигнаха: първо малкото Неси, а после и майка ѝ. Като че в един миг и двете разкудкудякаха къщата до такава висока степен, сякаш не се бяха виждали с месеци и не си бяха приказвали цяла вечност - закусиха набързо и всички излязохме, за да пренесем шумът извън колибата. Поехме по една много живописна пътечка, точно по ръба на скалистите брегове над океана. Водата отдолу бушуваше в бясната си стихия, а вълните образуваха величествени водоскоци, разбивайки се в скалите на милиони дребни капки. Цялостната ни обиколка отне около 3 часа време (с всички спирки и почивки), а като разстояние се измерваше в близо 6 км. Прибрахме се изморени, задъхани и гладни. Денят въобще не беше много подходящ, специално за подобни разходки, защото при слънчево време там биха могли да се направят зашеметяващи снимки и да се заснемат уникални кадри. От вчерашното слънце обаче ни беше останал само споменът, защото днешният ден беше мъглив, облачен и ветровит. Единственото положително нещо беше, че поне не валеше дъжд (защото спокойно можеше и това да стане; предполагам, че синоптиците ни го оставиха за утре...).

Този остров е обитаем и то не от човекоядци. Има няколко асфалтирани главни шосета, а встрани от тях започват малки и тесни пътчета, насипани до някъде с трошляк, след което преминават в пясък и почти всичките от тях водят към безбрежните диви островни плажове. До там обаче се стига само с джипки и ние не сме правили опити да се мерим с възможностите на големите “батювци”...

След обилният и позакъснял обяд, малко си починахме из одаите и не след дълго пак излязохме с опознавателна цел из района. Аз всъщност имах да пиша нещо на компютъра, но моите моми през това време подремнаха за кратко на диваните. Следобедната ни разходка беше вече с колата, защото искахме да отидем до повече места и да разгледаме по-широк периметър от острова наоколо, а това пеша все пак е невъзможно предвид големите разстояния. На територията му има множество къщи или вакантни места, които се продаваха; още толкова пък се дават под наем на курортисти и почиващи като нас - на острова има и няколко къмпинга за предпочитащите по-дивият и натурален начин на летуване. Търговската “мрежа” включва един смесен магазин за стоки от най-първа необходимост (хляб, олио, лимони, газ, пирони и задължителните презервативи, в случай на възникнала остра необходимост от употребата им…); башка две помпи съответно за бензин и нафта, няколко сладоледаджийници, разхвърляни хаотично по тротоарите, докато всичко останало (и до където стига погледа на човек…) представлява неравномерна смесица от пустош и дивотия. На острова има обособени общо три квартала, всеки с по стотина къщурки от най-различен калибър и естество. Някои хора си живеят тука постоянно, други пък идват само на почивка - всеки е свободен да прави каквото си иска, без да пречи на другия. След около 30-40 км обиколката ни по безлюдните островни пътища завърши, заедно с падането на мрака. Облачността на небето се сгъсти и вероятно още от нощес ще започнат да се изсипват и предсказваните отдавна дъждове, но ние сме на топло и сухо – капризите на времето не е от съществено значение за пребиваването ни тук.

Скоро и аз ще се присъединя към Даниела, която вече е заела своята позиция на масата и нервно ме изчаква да приключа с апокрифните си писания. В момента тя чете мълчаливо от книжката с поредния любовен роман, Ванеса вече вечеря от чудните кюфтета на майка си, а пък аз междувременно спретнах една бърза картофена салатка, с която възнамерявам да изпия един малък, но силно вдървяващ аперитив (всъщност, корекция: не само един, а няколко; и не малки, ами големи – че аз да не съм гимназист, бре!…). Програмата за утрешния ни ден ще правим като се подредим на софрата и докато събеседваме дружески по темите от общ характер, ще набележим по-конкретно и разни други места за посещение. Ако имаме спонсори, тук съвсем спокойно можем да изкараме до Коледа - почивката е пълноценна, храната - обилна и пълномаслена, а ракията която сварихме преди време с бате Янко, едва сега започва истински да ми се услажда, защото останаха само няколко шишенца от нея. Буквално изтичат последните животоспасяващи капки на понякога измамното ѝ и общо метаморфозно щастие; като от капкомер на медицинска система (интравенозна инфузия имам предвид, ако трябва да съм и обективно точен)...

Ванеса напред написа едно писъмце на Петя в Габрово. Като се приберем ще го изпратим по Интернета, защото тук нямаме достъп до такива екстри. Всъщност то има, обаче за половин час ползване дерат по $5, а ние не сме чак на такъв зор да го използваме. Но пък в случай на нужда - има го и тук в наличност, защото сателитите покриват дори и безлюдните острови като онзи, на Робинзон. С други думи: няма отърване от лапите и пипалата на цивилизацията. Мобилните телефони също приемат сигнал - въобще, ако сега сме само в 21 век, не ми се мисли какво ще стане през следващите няколко столетия да речем. Единственото средство за сравнение с действителността на миналото, все пак ще останат написаните собственоръчно от мен редове. И то ако се намери и кой да ги чете, разбира се – не е изключено идните поколения да не знаят и буквите дори, както всичко е тръгнало на “изуй гащи”.

22.06.2011 – Макар, че вече изминаха 10 дни, откакто сме се прибрали от острова, за да завърша пълното си описание от това място, ще върна лентата на събитията малко назад. Така постепенно ще преминавам към по-пресните случки до този момент.

Както се очакваше и всичко беше съвсем по прогнозата, лошото време не закъсня, въпреки че последното не бе изненада за никого. Още вечерта започна да вали ситен дъждец, който продължи и почти през целия следващ ден - на пресекулки: ту валне, ту спре; колкото да ни обърка разходките наоколо. За сметка на това пък, аз се отдадох изцяло на писателствата си, а Даниела успя да прочете една книга, дебела почти колкото “Война и Мир” на колегата Толстой. Едва в късният следобед небето се поразчисти и ние пак излязохме на кратка обиколка из района. Този път слязохме до плажната ивица и се разходихме по твърдия като асфалт пясък. Успяхме дори да си направим и няколко снимки, докато дебнехме появата на слънцето. Особени забележителности през този ден не видяхме, защото такива пясъци и скали сме виждали вече навсякъде, при това до втръсване...

Привечер се прибрахме обратно в къщурката и всеки от нас се залови с прекъснатите си през деня дейности. По обясними причини, предвид отсъствието на каквито и да било факти и събития, аз вечерта не съм отразявал нищо в дневника си. Повечето от времето се занимавах с дописването на едно старо писмо, за което също се бях заинатил да приключа, че да не му разнасям повече старите листи напред-назад (т.нар. “оригинали”; ръкописите демек). Последва поредната ни традиционна гала-вечеря, дори позяпахме и малко телевизия, след което утихнахме и мирясахме по стаите. Малкото още с пристигането ни зае голямото легло в спалнята при майка си, а мен ме избута да спя в една малка и студена стая, приличаща повече на изтрезвително отделение в полицейски участък или на килия в гарнизонен арест. Това пък от своя страна даде свободен тласък на всички възможни своеволия от натурално естество, като например най-безцеремонното ми попръдване с лечебна цел - ДА!, в леглото; и ДА! – разбира се, че под завивките; също както освободи и хода на необезпокояваното ми вече от никой юнашко и здравословно хъркане...

Така дойде и последният почивен ден на острова, а именно - понеделник, който както бях споменал някъде из писмото, също беше неприсъствен ден заради рождения ден на Английската Кралица, да ни е жива и здрава още дълги и предълги години. Аз обикновено ставам рано и от тъмни зори започвам да творя, като по този начин малко по-поносимо и търпеливо мога да изчаквам събуждането и на останалата част от дружината. Едва когато стане от сън, Даниела прави кафе, та всяка една сутрин обикновено започваше с жизнената топла напитка за сгряване на костите, измръзнали през нощта. Малката Ванеса пък се лигави с разни нейни пресни млека и плодови напитки, докато всички вече се нагласим и най-после излезем чак към 10:30-11:00, когато денят почти се е преполовил. Местата за посещение на този остров не бяха толкова много по простата причина, че самият той не е така голям, а отделно дето не е и напълно заселен. На територията има две действащи мини за промиване на пясък, които заемат основната му площ; те дават и поминък на голяма част от местното население. Ние с колата успяхме да обиколим абсолютно всички възможни шосета, улички и малки глухи пътчета, много от които не водеха на никъде, а някои дори бяха затворени за външни посетители, защото са собственост на минните компании. Така в разходки и активна почивка мина и този ден. Вечерта също си спретнахме едно прощално тържество, защото на другия ден сутринта в 09:30 трябваше да сме напуснали вилата.

Така - става вече вторник; баржата беше резервирана за 16:00, която да ни прехвърли обратно на континента, а ние в този промеждутък от няколко часа успяхме да направим най-големите си преходи и екскурзии. За наше щастие през деня не валеше дъжд, беше дори малко облачно но не студено, което направи разходките ни много приятни. От разните брошурки и диплянки прочетохме, че на острова има две езера, които представляват туристическа атракция и са основните обекти за посещение. Едното е Синьото езеро, а другото - Кафявото. До Синьото се ходи с крака, като колата се оставя на час и половина пешеходно разстояние и се върви по една пътека, само в гората и разтъпкването след обилните вечери беше много приятно. Вероятно в зависимост от ъгълът на слънчевите лъчи и отражението им във водата, езерото добива лазурно-синкав оттенък, но понеже денят беше облачен, такива “сияния” ние не забелязахме, освен общата сивота на пейзажа. Независимо от това отидохме до самата вода, направихме си по някоя и друга снимка за спомен и поехме по обратния път към колата. Багажът ни вече беше натоварен в багажника и ключовете от вилата предадени още сутринта на рецепцията, а и самите езера бяха в района на пристанището, докато ние нощувахме чак на другия край на острова, откъм откритата му част срещу океана. Понеже комплексът е построен на едно бърдо, та от малкото балконче по принцип се разкриват прелестни гледки към морето, но в лошото време от там се виждаха само мъгливите облаци, смесени с капките дъжд.

След като се завърнахме благополучно от Синьото езеро, бяхме вече порядъчно гладни, жадни и доволно изморени. До Кафявото езеро се стига с кола и така повече пешеходен туризъм не сме правили. Водата на това езеро действително вече е кафява, поради натрупването на разни минерали в пясъка и околната растителност. Имаш чувството, че гледаш едно малко море от преварен чай, но иначе самата вода е кристално чиста. Хората се къпеха вътре, караха лодки – въобще, едно малко райско кътче на природата, наред с множеството други. Там поседнахме за известно време на пейките, докато Ванеса се люля на люлките в детската площадка – на практика всички си убивахме времето, докато дойде часът за отплуването. Тъй като вече бяхме приключили с посещенията си за деня, решихме да пробваме да се качим на ферибота в 14:00, за да не чакаме други два часа до нашето разписание. Добре ама то имаше толкова много коли и джипове с подобни екскурзианти и летовници като нас, че това беше невъзможно. Всички имаха предварително запазен час и това се спазваше най-строго. Самата лодка също не е с неограничени възможности – тя качва определен брой коли и потегля мигновено без излишни емоции. Тук ни молби помагат, ни псувни, нито рушвети пък - ако се отнася за хора, винаги можеш да натъпчеш неколцина пасажери допълнително из разните ниши и хралупи на плавателния съд. Но с колите положението е далеч по-различно - тях няма как да ги свиеш, че да побереш още една на платформата; щом се запълни мястото и край – онези вдигат котвата и отплават...

Като разбрахме, че няма да има свободни места да вземат и нас на борда, върнахме се в селцето и се разходихме наоколо. Ванеса най-после яде сладолед, за който си прави пазарлъците откакто бяхме излезли от нас преди 3 дни; Даниела хапна нещо друго, а аз се отдадох на строг диетичен пост и молитви до прибирането ни в къщи. В уречения час ни натовариха на палубата и поехме по обратния път през канала. В 17:00 бяхме на отсрещния бряг и потеглихме с двете коли, а след още около час време си бяхме пристигнали вече у дома. Много бяхме изморени, за да се занимаваме с каквото и да е - Ванеса беше на училище на другия ден, а пък ние на работа...

Седмицата, макар и с един ден по-къса от другите, пак беше натоварена и динамична. Сега пък хвърлихме сили в репетиции, защото на Ванеса ѝ предстоеше участие в малък следобеден концерт в една църква, на около 200 км от нас. Тя положи всички усилия и старание за доброто си представяне - в събота на урока с учителката доуточниха последните подробности преди неделният фестивал. Междувременно нас ни поканиха на гости в събота вечер и понеже приятелите ни живеят почти на половината път до градчето, където беше концерта, че ние спахме у тях, за да не се размотаваме по пътища и да бием излишни километри напред-назад. Вечерта там дойдоха Ваня и Бранко, както и другия Бранко с Мариана, та стана една чудна софра. Малките свириха и ни правиха серенади (това е момченцето с цигулката, на което Ванеса акомпанира на пианото) - докато си легнем стана 02:30 посред нощ (комай заранта е по-правилно да се каже).

Следващата сутрин ми беше доволно тягостна и мъчителна – страдах от разтърсващ махмурлук. В същото време трябваше да бъдем в 09:30 в катедралата за репетиции, специално на техният инструмент. Всеки орган е различен и особено за начинаещите “лауреати”, е жизнено важно и необходимо предварителното им запознанство с клавишите. Успяхме все пак да се включим в графика и всичко мина много гладко. Следващата генерална репетиция на Ванеса беше от 11:30, та имахме достатъчно време да отидем да изпием по едно кафе в съседен търговски комплекс. Самото представление беше насрочено за 14:00, като ние през това време ходихме и да обядваме. Залата бързо се напълни и концертът започна...

По принцип това беше едно църковно, така да се каже, мероприятие. Изпълняваха се главно Божествени псалми и химни; имаше няколко катедрални хорови ансамбъла от съседни градчета, които пяха много възторжено. Солови и дуетни изпълнения също имаше, както и музикални пиеси на орган, представени от съответните майстори на трите клавиатури. Именно в тази категория попадаше и нашата Ванеса, която беше поканена да участва в този фестивален форум отпреди близо една година. Самият ръководител и музикален директор, който е и органист към църквата, се запозна официално с нас и поиска първо нашето съгласие за участието на Ванеса. Ние бяхме поласкани от поканата и на драго сърце приехме първото по-голямо предизвикателство в тази насока. На този фестивал присъства и учителката ѝ Мишел, която беше дошла специално да види представянето на нейната ученичка и последователка. Естествено Ванеса беше най-малката от всички участници – всъщност, ако трябва да бъда точен тя беше и единственото дете на представлението, защото останалите бяха на средна до преклонна възраст: както певците, така и музикантите. Представянето ѝ се състоеше в една по-дълга пиеса специално за орган, както и още две изпълнения от Й. С. Бах. Още първото засвирване прикова вниманието на всички от аудиторията и на края те оживено аплодираха музиката, поднесена от Ванеса. Тя не сбърка никъде и успя да изсвири всичко точно, ясно и грамотно - по най-добрият възможен начин. Самият организатор я представи на публиката с няколко кратки изречения, къде и какво учи, на колко е години и т.н.; посочи и нас като нейни родители и ревностни насърчители в това музикално поприще (защо обаче включиха и Даниела в това число, не знам? – вероятно само от уважение към нея; иначе смея да твърдя, че аз съм единственият двигател на прогреса, що се отнася до музикалните способности и начинания на детето). Човекът спомена и учителката ѝ, която също е много добра и амбициозна. След това следваха серия солови и хорови изпълнения на другите участници, докато дойде ред и за втората поява на Ванеса с “Токата и Фуга в Ре-минор” – поне за мен това остава най-впечатляващото и известно като гениално произведение на Бах. Последното действително е много дълго и на този етап Ванеса е в процес на цялостното му научаване - на този концерт тя се представи само с първите две части, които са световно известни дори и на музикалните инвалиди...

В момента на прозвучаването на встъпителните ноти, публиката притихна и буквално затаи дъх във внимателно слушане и респект към изпълнението. Звуците се точеха бавно, тържествено и се изливаха като от чучурите на Манастирската чешма; безпогрешно и без никакво запиране, те устремно извираха изпод клавишите, умело водени от малките нежни пръстчета... Буквално с полагането на финалните акорди, публиката избухна в бурни овации и цялата зала скочи на крака - такова чудо ми се случва за първи път да видя в тази държава; попадал съм и на други концерти, които несъмнено са заслужавали ставане на крака в знак на най-висока и възвишена похвала към съответният изпълнител. Но тези хора, в тази черква направо ме трогнаха издъно. Аз в момента снимах цялостното изпълнение на Ванеса и през обектива на камерата виждах какво се случва, въпреки че не ми беше възможно да се присъединя към общия фурор в залата. От вълнение сълзите ми се стичаха безконтролно по бузите, докато бях зад кадър, а ръцете ми се разтрепериха - не усещах къде съм и на кой свят се намирам. Продължих да снимам, докато овациите продължаваха, за да бъдат насила спрени отново от организаторът на проявата, който допълни всеобщата картина на масово въодушевление с много топли и прочувствени слова, отправени към самата Ванеса, към нас като нейни родители и не на последно място - към нейната учителка. Веднага след това, концертът продължи с още едно изпълнение на Бах, което по моему е доста тъпо и лишено от всякаква мелодичност и виртуозност, но пък вероятно има някаква друга стойност, която един простосмъртен чалгаджия като мен едва ли може да разбере и съответно оцени. Независимо от всичко обаче, изпълнението беше отново безупречно изсвирено от Ванеса и също предизвика бурни, продължителни и нестихващи ръкопляскания (както на поредния пленум на ЦК на БКП - ако искате да знаете, това във вестник “Отечествен фронт” съм го прочел...). Така този първи по рода си концерт приключи с голямо облекчение за всички нас и при пълен музикален успех за малката ни изпълнителка...

След като свърши официалната част, за финал имаше подкрепителни напитки (главно кафе и чай - зер, в града беше едва 6°C и то хем през деня; нощем термометрите им сигурно падат и под нулата). Всички хора окуражително изказваха благодарността си към Ванеса за добре поднесеното от нея изпълнение и ѝ пожелаваха небивал успех за в бъдеще. Нас също ни поздравяваха и поощряваха за постигнатото с взаимни усилия (без никой изобщо да ме попита, как аджеба се е стигнало до тук и колко нервички ми коства, специално на мен този наш, “общ” вече за всички ни, брилянтен резултат)... Но, победителите нали не ги съдят: каквото е трябвало - направил съм го; каквото съм смятал за добро - дал съм го, в името на добрият и щастлив завършек на делата...

23.06.2011 - Доста емоцийки понабрах снощи, докато изписах всичко това; заболяха ме и очите вече с тези лупи на носа ми, та в 23:30 окончателно затворих папирусите, затапих мастилницата да не ѝ изветрява мастилото и се отдадох на активна почивка в ледената като змиярник спалня. Въпреки че днешният ден поднесе небивали по своите емоции и добрина резултати, длъжен съм да бъда последователен и да стигна постепенно до съобщаването им - успокойте се обаче предварително: Даниела не е бременна, нито пък Неничко ще се жени...

Разказах вече за прекрасната изява на Ванеса в неделя - след като си взехме “довиждане” с организаторите на музикалния форум и приехме поздравленията на голяма част от присъстващите, към 18:00 бяхме на път за вкъщи. На тръгване хората ни връчиха по едно пликче - на Неси и на мен. Аз бях дори забравил, че по време на уговорката за участието в този фестивал, от тяхната управа предложиха и обещаха, че ще покрият известна част от транспортните разходи по придвижването ни до там. За нас не беше необходимо вече това подпомагане, тъй като напоследък рогът на изобилието пак започна да се излива в банковата ни сметка, но все пак приехме този техен жест на внимание. Освен благодарственото писмо, което ни бяха написали, организаторите бяха прикрепили и една банкнота от $50 - нещо като средства за бензин. Учудването на всички ни обаче беше още по-голямо, когато и в пликът на Ванеса намерихме подобна банкнота на същата номинална стойност. Това пък беше нейният “хонорар” за добрата си подготовка и още по-доброто представяне на концерта. Този жест ни трогна допълнително към добрите хора и им обещахме, че винаги когато имат подобни прояви, Ванеса на драго сърце ще взема участие в тях. С това вече музикалната тематика е напълно изчерпана.

Поради споменатата вече сутрешна слабоватост и общото ми неразположение в духовно и физическо отношение, за по-голяма пътна безопасност него ден сутринта се наложи Даниела да поеме управлението на МеПеСе-то, но на връщане всичко си беше отишло по местата и зад воланът бях аз. Никога преди не съм си мислил, че така ще ми омръзне и опротивее шофирането по принцип, като знам само колко ентусиазирано съм се отнасял към тази отговорна дейност. Обаче ежедневието на пътя, огромните разстояния, пропътуваните вече стотици хиляди километри и основно безизходицата, след като няма и друг начин на придвижване, постепенно ме накараха малко по малко да намразя шофьорлъка. Тук вече нещата опират до едно чисто невредимо прибиране (и този път...) у дома като заветна цел, постоянно нащрек и с изострено внимание за себеподобни идиоти на пътя, които също за някъде и за някого бързат да пристигнат, независимо от където и да са тръгнали. Ако мога да си го позволя, ще си наема лодкар - да ме вози по водата и така да стигам, за където съм се запътил. С една дума: не ми се карат вече коли и това е. Отделно дето тук липсват ангажиращи вниманието действия: за мъгла не са чували, за сняг пък - хептен. Дъждове, вярно че валят, но те нямат нищо общо с калните вади, които се стичат по предното стъкло на колата, та чистачките (ако не са ти ги откраднали предната нощ...) едвам да правят промъкването през кишата въобще възможно. Всичко това прави шофирането скучно, роботизирано и лишено от всякаква мисъл за излизане от дадена опасна ситуация. А това вече прави мозъкът ленив и отпуснат. Да не споменавам за замръзнали води в радиаторите, масло станало на туткал при минус 20-градусовите температури и за блокирали от студ задни спирачни барабани. Това последното също съм го изпитвал една много ранна сутрин, когато трябваше да взема чичо Божко от тях и заедно с него да ходим в командировка до София с Трабанта. Изглежда бях забравил ръчната спирачка дръпната предишната вечер, а тя на сутринта беше замръзнала в барабаните на задните колелета. Че като тръгвам в 04:00 от Театъра, чак на Шиваров мост, току вече пред тях, челюстите се отпуснаха, “размразиха се” демек и колелетата започнаха да се търкалят, както се полага на една истинска каручка. До тогава се влачиха и суркаха отзад без да се въртят, а гумите им се триеха по снега и леда като шейна. Защо го казах всичкото това и аз не зная, но приемете, че ме е обзела известна доза носталгия по “доброто старо време” и направих този “лирически завой” от главната магистрална тема. Емоциите буквално напират в мен, сякаш ме е хванал скоропостижен дрисък след период на продължителен запек, искайки ми се да ги избълвам на едни дъх и в един миг, както се разтоварва самосвал с вар или бетон - но пък стратегически ще ги оставя те да прозвучат като финалните фанфари от произведение за градски духов оркестър...

С поднасяне на своите извинения за голямото ми отклонение, сега продължавам по същество с изложението на материала. Значи, прибрахме се от път към 19:30 и ежедневието ни започна със щракването на ключалката - още на входната врата, дето се вика. Даниела и Ванеса трябваше да подготвят чантите за пътуването си на следващия ден - последва къпане, леки вечери, малко скучна телевизия и докато хръкнеш два пъти и пръднеш по веднъж, вече е настъпил всеизвестният на всички със своите отрицателни чувства, най-омразен ден от седмицата – неимоверно шибаният понеделник.

Тук отново е мястото да съобщя, че и току що изминалия петък, също се нареди сред не така “белите” и безоблачни дни. Още в четвъртък вечерта, прибирайки се от работа, както обикновено на “бензинови пари” предвид изпразненият ми от съдържание резервоар, усетих че няколко пресечки преди да достигна най-близката до нас бензиностанция, нещо не е съвсем в ред с колата, което спокойно го отдадох на липсата на гориво. Тъй като бях вече достатъчно близко до заветното място за зареждане с гориво, успях да се дотътрузя до там по инерция и най-после си налях жизнено необходимата течност (много неприятен момент - случва ми се средно по два пъти на седмица, предвид по-интензивното каране напоследък). Прибрах се също вече безаварийно, готов за последния работен ден - въпросният петък. Ставам по-рано сутринта (с надеждата и да отида по-навреме на работа, че ако не нищо друго, то поне да отчета повече “човекочасове” присъствие, естествено заради самото почасово заплащане). Паля колата, слизам от тротоара където обикновено тя спи и се събужда, и точно след стотина метра возилото на 21 век спира безмълвно насред шосето. Както си карах, така спря - таквоз чудо може само на “Запорожец” да се случи и то не на всички модели от серията ЗАЗ. За “Москвич” може би е по-допустимо, но за останалите нормални автомобилни марки това хич не е типичен дефект. Слязох, огледах първо наоколо, даже и гумите ритнах за престиж (като надничат любопитните съседи през джамлъка да видят какво става, да не ме помислят, че пък съм съвсем профан в областта на авто-делото). Влизах-излизах, нервничих, попържах звучно, въртях стартера - гробно мълчание. Вдигнах и капака на двигателя - да знаят хората, че не съм съвсем аджамия; демек, отбирам от тези неща и до някаква степен съм вещ по въпроса, от коя точно страна седи моторът на една кола. И след всичкото туй - отново нищо, познатото мълчание и въртене стартера “на сухо” и напразно хабене на акумулатора...

Нямах повече време за губене, а и здрави нерви за продължаване на пробите - подпрях колата с едно рамо и я затиках назад към тротоара, да не би някой да си помисли, че пък съм я изоставил насред пътя и да остане с погрешното впечатление, че я е намерил “все за него си”. Върнах се у нас, вдигам всичката къща по тревога, вземам колата на Даниелчето и заминавам на работа - зер, как се изпуска надницата за деня? А пък тя горката си правеше сметката, че Нолин ще ги закара със същата тази кола на летището следобеда в 16:30, когато им беше полета за Аделаида - обаче ѝ излязоха нещо криви сметките. Аз взех колата и заминах на работа за Бризбън, а те останаха да се оправят съгласно новосъздалата се ситуация. Същият ден Уоли беше на работа и сравнително в посоката на пътуването им към аерогарата, та още в 11:30 ги натоварил от нас, оставил ги на някаква автобусна спирка, а те от там се придвижвали към самолетната гара. До тук всичкото мина много добре, но тази “добрина” има и известни разклонения...

Като тръгвам за работа аз с колата на Даниела (която за щастие точно този ден не беше на смяна, защото пък можеше и да бъде, както всеки друг делник...), поръчвам ѝ междувременно да се обади на Пътна помощ - онези да идват и да отстраняват повредата на място. И действително, че хората дошли, обаче нищо повече не могли да направят, освен да ми натоварят колата на един техен камион и да я закарат в най-близкия сервиз. Мъчили се да я палят, бензин наливали с една спринцовка в цилиндрите - той като изгори и онази пак млъква. Мислели даже, че причината за повредата е във филтъра на горивото (амчи нали и той ми е нов-новиничък бре, още оригинален - на 220,000 км вече...), обаче и там не се намерило разковничето на белята. Помислили си и за бензиновата помпа, но на пътя тези диагностики не могат да бъдат установени и най-лесното отърване за техниците като видят зор е да пратят колата в сервиза. Аз поддържах телефонна връзка с механиците през целия ден по време на самото търсене на причината, но на края всички кандисахме да водим колата на “доктор” – явно сестрите и фелдшерите не можаха да се справят с проблема.

Онези хекимини от сервиза обаче, започват да ми разиграват друг сценичен водевил: търсили, гледали, умували и единственото, до което здравият им разум ги довел било повреда в горивната помпа. Е, рекох, щом това е разковничето и пътят към изправяне на грешката - развивайте 6-те шибани болта отгоре, махайте старата, слагайте на нейно място новата и до довечера ще сме пак “на ход”. Това разбира се е точно така, ама за изброените по-горе марки автомобили и станали вече нарицателни с простотата по своето обслужване и ремонт. Ела обаче да вадиш бензинова помпа на някоя по-нова кола, че да си прокълнеш дните и годините, дорде си жив! Те били някакви специални, потопяеми в резервоара и много капризни - дали е така или само ме баламосваха, трудно ми е да определя, но за сложността на процеса съдя единствено по крайната цифра на очаквания масраф – шмекерите отсякоха $650, защото само 6 часа трябвало да свалят резервоара и после да го закачат обратно, а на мен ми се подсякоха коленете само като чух за какви солидни суми става на въпрос. А пък и резервоарът отделно, дето беше пълен до горе на всичкото отгоре - помните ли, че го бях насвяткал до гърлото предната вечер; има-няма 60 л от най-скъпия бензин...

Когато доктор ти каже някаква диагноза и ако все още си на крак - тичаш при друг и се надяваш, че поне вторият ще смекчи болката ти и ще изкара предният некадърник, лаик и профан, щото не си разбира от работата; ти си се просрал да речем от боза, а пък докторът те вкарва в диспансера да лежиш за дизентерия. В моя случай, диагнозите се разменяха по телефона - като ти кажат, че имаш “РАК”, но не злокачествен а от добрите и е много лесно отстраним само с една лека терапия, на тебе ти идва да си удариш гъза в тавана от щастие и кеф, че хората са излезли наистина “хора” и ще ти помогнат в даденият труден момент. Тогава за онези 650 нещастни долара хич биля и не мислиш - гледаш да се оправиш и да си отново в строя. Подобен беше и нашия случай - “Каквото и да е Докторе - само да се изправя един път пак на крачка, а аз вече от тук насетне ще внимавам и ще се пазя, Докторе - обещавам!”... Така колата ми постъпи в клиниката за заразно и тежко болни още в петък - на онези им дадох да разберат, че по-важното бе да възстановят първоначалното ѝ състояние, когато и да е през седмицата; не беше нужно да я изписват още на първия ден. Аз през това време нали имах колата на Даниела, та не бързах да вадя моята от санаториума.

Случаят с тази моя кола беше отново една малка заобикалка, но понеже също съставлява част от ежедневието ми, та я описах с нужните подробности, но пък без ни най-малкото преувеличаване или изопачаване на истината. Така изпратихме успешно момите за Аделаида, аз продължих да ходя с колата на Даниела на работа, докато още в понеделник - звънят онези от реанимацията, че колата е прескочила трапа: направили ѝ троен байпас със смяната на клапата (в случая подменили бензиновата помпа) - да отивам да я изписвам и то само за скромните $495! Брей, какви хора, каква човешка добродетел! - като ти кажат такава ниска цена от зашеметяващите първоначални $650, на тебе ти се струва, че са ти направили подарък, бре! Амчи той ремонтът направо ми излезе без пари, ебаси - какво ли съм се закахърил и аз? Е, изгърмяха някакви си 5 стотака, за още по-никаквите 2-3 часа поправка – ама пък колко по-лошо можеше да бъде, я?! Свещи човек трябва да им пали, колкото диреци големи!... Съгласно ценоразписа и разпечатката на дейностите, с които майсторите са “заработили” посочената сума, точките са само две: $280 – себестойността на бензиновата помпа като такава; 2 ¼ часа диагностика, откриване на повредата и отстраняването ѝ. Нека сега любителите на статистическите подробности, сами пресметнат по каква тарифа се извършват авторемонтните услуги в Австралия, която обаче далеч не е и почасовата работна ставка на омазаните до ушите в масло и грес момци. Те вземат една нищожна по сравнение част от всичко това - информацията я имам от Неничко, който е доста наясно с този въпрос, защото има много приятели, които упражняват тази, иначе много уважавана и високопрестижна професия.

Дани и Ванеса вече бяха заминали същия ден, а аз останах да се разправям с колата. Разбрахме се да платя по телефона с кредитната си карта, а те да оставят колата със заключените вътре ключове пред сервиза - аз щях да си я прибирам вечерта с резервния ключ. Като се прибрах си плюх не петите и след 50 минути много сериозно ходене вече бях при колата. Отключих я, запалих безпроблемно, прибрах се и с това този епизод напълно приключва. Вероятно за мнозина не е бил кой знае колко интересен, но и той е част от ежедневието - как да го пропусна, без да го опиша?...

Като се прибрах в къщи, намерих едно кратко писъмце от Ванеса, което тя ми беше написала същия ден - малко преди да тръгнат с майка си за Аделаида. Понеже то ми се стори много мило, чистосърдечно и доста остроумно, помествам го тук в натуралния му вид, като в скобите нарочно ограждам и немногото правописни грешки:

Здрасти, Тат(И), Аз съм сиг(О)рно в Аделаида док(Ъ)то четеш това. Само искам да ти кажа да спиш с Мечо Пух и Теди (това са меченцата, с които Ванеса си ляга всяка вечер, б.а.) - те не обичат да спят сами. Когато отиваш да спиш те ще те чакат там. Те заспиват много бързо и не хъркат. Ако работиш добре може друг^я път да дойдеш с нас. Не бий мечките ми защото те са много добри и ще ми кажат ако правиш нещо лошо. Само може Мечо Пух да се раздрънчи ако го дразниш (последният има едно звънче около врата си и подрънква зловещо на всяко негово обръщане, б.а.). Запомни! Аз и мама ще знаеме всичко!!! Обичаме те много: от Vanessa - Ванеса и Мама Дани...

Стори ми се доста трогателно и забавно това нейно кратко посланийце, та рекох да го прибавя към писмото си за разнообразие. А пък за това, че мечките ѝ не хъркат и заспиват бързо, направо се смях сам със сълзи... Така се затъркаляха самотните ми дни - в къщи се занимавам с всичко изоставено, на работа гледам да насмогна с по-навременното приключване на задачата. Ще речете - защо? Защо бърза този човек така, след като всичко му тече като по мед и масло и рогът на изобилието му се излива като пълноводен поток през Април? Ами защото дейността хич не ми харесва и това, което върша служебно ми е ужасно отегчително и досадно - обаче има и друга, по-първа причина, заради която да си давам малко повечко зор от нормалното. Не очаквам да си спомняте с точност, но преди малко повече от месец аз ходих на интервю за работа, за която търпеливо и наивно чаках да ме повикат един понеделник, което така и не стана. Още си бях на старото място, а за това новото се надявах, че ще ме включат в курс за учене на нова компютърна програма и т.н. Още тогава човекът ми се обади, че за момента не му трябвам, но остави една празна и куха надежда в мен, че щом имат нужда от човек в отдела, веднага щели да ми се обадят. Въз основа на вече 25-годишният си опит знам, че една работа не стане ли на мига, тя или никога не става или пък чудо трябва да се случи, за да се реализира в действителност. Значи случаят може да се класифицира и онагледи като да си поискаш от някоя булка – тя обаче да си свива кълките и да те мъчи цяла нощ в нестихващата ти и прозаична куродървица, а едва чак на сутринта да ти заяви, че може и да ти пусне нявга, обаче нека да е някой друг път, за да не сте си разваляли приятелството още. Ама какъв друг път, ве алоу-у? – мола ти са; не така с лошото, ма другарке! И съвсем естествено другият път никога не идва, а пък и да дойде някога – на теб меракът ти вече отдавана е пресъхнал, защото хатърът ти е бил прекършен. В интерес на истината обаче, имал съм подобна случка, с по-успешна развръзка и реализация от гореописаната – просто тогава извадих някакъв съвсем случаен, но пък невероятен късмет и за щастие попаднах в редките изключения, само че от съображения за сигурност и сексуална дискретност, подробности по този въпрос тук нямам намерение да изнасям на всеослушание. Ако съответната особа пък си спомни с известно умиление за мен, докато захласната в спомените си чете това, нека да изпие една голяма водка за мое здраве и дълголетие, щото нищо се не знае. В заключение искам да кажа, че все пак не всеки тегли късата клечка, а основната ми мисъл, преди да я отклоня от повдигнатата тема беше, че аз тогава така и не отдадох значение на празните и голи за мен обещания – примерът вече го дадох за причината и имах всякакво основание да не се доверявам никому. Добре, ама вчера същият този човек ми се обади повторно, с покана и оферта да започна работа при тях и то с по-висока заплата от настоящата! Е, като се прибавят неудобствата от пътуването до там, влакове, спирки, гари и т.н. по минимум час и половина в едната посока, финансово погледнато аз няма да съм с много по-добре от сегашната ми ситуация (която е и перспективна), но пък поне ще се занимавам с интересни проекти и дейността ми ще бъде повечето приятна, отколкото ненавистно скучна, каквато е тази в момента. Понеже офисът на въпросната фирма се намира в центъра на Бризбън, където изобщо няма места за паркиране, а сутрин и вечер пътуването с кола до и от там е един кошмар, приех само “на първо четене” възможността, че ще ходя на работа с влака, както десетките, че и стотиците хиляди даже други нещастници като мен. Оставям Ванеса на училището към 07:15, от там на 5 минути ми е влаковата спирка и след още час пътуване се изсипвам почти пред вратите на компанията. Вечер упражнението се повтаря, без вземане на Ванеса от училището, защото до това време Даниела вече обикновено я е прибрала след нейната смяна. Остана да умувам и като съм готов със становището си, да се обадя на човека и да започвам. До тук – отлично, даже много добре! Имам още малко да поразсъждавам над случайно отворилата се възможност, като снощи вече почти го бях решил този въпрос. Оставаше само да преценя и претегля подробностите, заради които трепетно очаквах завръщането на моят велик мислител и семеен стожер, та двамата да умуваме кое би било най-добре за всички нас от фамилията...

В последно време пазарът на работна ръка изглежда се поразбуди, защото от няколко места вече получавах телефонни обаждания и то за позиции, за които съм кандидатствал месеци преди това. Реших и аз най-после да си правя записки и да заведа някакъв отчет, защото така и не знам нито кой, нито пък за какво ми се обажда. Аз по телефона на всички играя успешен театър, че съм прекрасно запознат с подробностите, но още щом затворя и разговорът ни приключи, у мен изплува въпроса: “Ами този (или съответно тази…), кой/коя пък беше сега и за каква ли работа от стотиците, за които съм кандидатствал ме търсят в момента?” Списъчето ми стана доста обемисто - имах вече 6 телефонни номера и съответните имена за връзка, като на един съвсем хвърчащ лист си бях записал (и то пак съвсем случайно, защото обикновено не го правя…), името и номера на някакъв си Майкъл. Аз тъкмо бях започнал своята последна работа и навлизах упорито в нея, когато въпросният Майкъл повторно ми се обади. Тогава любезно му отклоних поканата, но си оставих вратичка - като се освободя от сегашната си дейност, непременно да му се обадя и от там насетне да мислим вече кой на какъв зор е. Пък и след като не беше Майкъл Дъглас примерно, да ме кани за участие в най-новия си филм, в който да партнирам в секс сцените на Катрин Зета-Джонс, аз друг интерес като че ли нямах на този етап, предвид успокоението, което в последно време добих от настоящата си добре платена служба...

Понеже днес някой друг също ми се обади по телефона с предложения и оферти, реших да систематизирам и актуализирам списъка си с вероятните “клиенти”, нахвърлян набързо на един случаен лист (то когато няма - няма, ама като започнат да се изсипват и да звънят един през друг, тогава виждам зор и не смогвам да обработвам информацията). Така реших да започна процеса на елиминирането, с обаждане по ред на номерата. Първият беше естествено Майкъл, а аз още тогава забелязах, че номерът му е местен, т.е от Gold Coast, започващ с “55”, а не Бризбънски, които са с “33” или “38” в началото. И през умът ми не мина кой можеше да бъде този човек. Вадя една визитна картичка, защото вече започнах да се съмнявам в нещо - оказа се, че това е точно директорът на някаква инженерингова фирма, при който също бях ходил на интервю, бяхме много доволни един от друг, но за момента самият той чакаше да им се отвори работа, че уж тогава да ме вземе да му я върша. Такива процеси обикновено се проточват със седмици, че и с месеци дори, но аз тогава нямах търпението, а пък и финансовата възможност да го чакам - така импулсивно и отчаяно грабнах настоящата си работа, която за момента се яви като спасителен пояс за един безнадеждно потъващ, с вързан на шията воденичен камък нещастник в мое лице. Освен това, отварянето на парашута при подобни случайности са изключителна рядкост и граничат с празните надежди да очакваш от умрял получаването на писмо; аз може и да съм написал множество писма през живота си, но пък виж – никога не съм се надявал на смъртниците да ми пишат обратно...

24.06.2011 - Отново напредналият час снощи не ми позволи да си доизкажа мисълта, която съм започнал още онзи ден, а сега не съм даже сигурен дали изобщо ще я завърша и тази вечер. Събитията около мен имат множество разклонения и какви ли не допълнения, които пречат да се стигне до заключението, но полека - на път сме тази нощ вече да се разбере и “кой е убиецът” в моята драматична миниатюра. Така направо се прехвърлям на продължението от снощният си закъснял и недовършен разказ.

Говорих ви за един Майкъл, комуто като изрових и визитната картичка, вече съвсем се убедих, че именно това е лицето, за което аз изпървом се усъмних, че може да бъде. Даже се и стреснах малко, защото от деня, в който той ми се обади сигурно бяха минали вече 2-3 седмици - помислих си веднага, че човекът може и да е загубил вече своят интерес към моята особа (щото пък ако аз бях на неговото място, отдавна щях да съм се самозачеркнал като потенциална кандидатура за работна позиция). Набирам му веднага номера, но той самият беше някъде по бизнес срещи и оставих съобщение да ми се обади веднага, когато се освободи. И ето че след няма и час, човекът звъни обратно. Аз веднага започнах с извиненията си, че не съм разбрал кой се обажда, но понеже и той е майтапчия, та го ударихме на веселба и така малко на шега излязох от неудобната ситуация. В крайна сметка говорихме и за работата, като се разбра, че той в последно време е получил голяма поръчка и според думите му, щяло да има достатъчно хляб за много хора като мен и за доста време напред. Има само два съществени момента, които не са за подценяване и имат нужда да се доизбистрят - платата е с известни степени по-ниска, (сега вземам съвсем малко повече, но пък ходя на работа с отвращение и не правя това, на което съм способен); другият момент е, че за сега работата е пак в Бризбън, дори не много далеч от мястото, където работя в момента, докато аз лично си точех зъбите за офиса му тук на Gold Coast, който пък се намира в непосредствено съседство до нас – само на някакви си десетина километра от дома. Разбира се за сега работата е на етап в съвсем началния си стадий - първо започват предварителна конструкторска документация, която ще прерасне и в подробни чертежи за изработка в метал, където на мен всъщност ми е силата и към каквато дейност се стремя да се закача. Та сега и тази възможност започна да ме яде и гризе вътрешно - защото аз един път като вляза в системата и съм около този човек, той от своя страна, виждайки какво мога да правя, може много други фактори да промени в процеса на съвместната ни работа. От друга страна пък, идва по-добрата оферта на предишния делегат, където работата също ще е свързана с моята специалност и предпочитание, ще ме научат и на допълнителна 3-измерна дизайнерска програма, което в моя случай е от съществено значение и хич не е за подценяване. Обаче идиотското пътуване до това място направо ще ме съсипе - единствената ми възможност ще бъде ползването на влака, но ще завися от разписанието му и т.н. - положения, на които тепърва има да свиквам без особен ентусиазъм от моя страна. Вярно, че и парите са добри, но за сметка на това няма да могат да се заработват много часове, предвид загубата на време по транспортирането до и от самото място. Денят е с ограничен капацитет от броени часове, а и човешките възможности не са безкрайни. Създаде ми се нова тема за размисъл тези дни, защото аз нали изобщо нямах за какво друго да използвам главата си, та сега и това се прибави към кахърите от общ или пък по-частен характер... В същото време проектът, по който работя в момента е около средата, дори и към края си - трябва да се мисли и действа бързо, защото и на сегашните ми работодатели няма да им стане много приятно, като им кажа че ще ги напускам. Аз мисля, че те у мен видяха сериозен положителен потенциал и техническа перспектива, но за съжаление аз не виждам никакъв съответен интерес от цялата работа у самите тях. Дано пак добричкият дядо Господ да ме изведе и този път от задънената пътека, по която съм се засилил презглава...

Това всичкото до тук беше само едната страна на въпроса и на темата, която дъвчем вече няколко вечери подред. Другият ми голям дерт и бреме е във връзка с успеваемостта на моят малък Неничко, който също самоотвержено се бори за място под слънцето. Онзи ден беше на медицински преглед, който му е бил изискан от компанията, където той успешно се яви на интервюто си. Аз избързах да го зарадвам, че щом се стигне до медицински тестове и ако те са безупречни, работата му е в кърпа вързана. Той обаче беше малко по-плах и недоверчив - обикновено винаги е сигурен във всичко, предварителните му планове вече са начертани, а евентуалните много пари, които още по-евентуално може и да взема като заплата - отдавна похарчени в бъдеще време, но с отрицателен знак. В понеделник се чухме по телефона с допълнителна информация, че жената от “Личен състав” го е търсила по телефона, но той не е успял да разговаря с нея поради голямата си заетост на работа. Той не винаги си чува телефона, когато му звъни някой, а още по-малко пък има възможност за разтягане на локуми предвид характера на работата му. Така в неведение измина и вторникът. Аз отново го обнадеждих, че ако са щели да му откажат работата, обикновено не се занимават със звънене по телефона, ами ти пишат едно сухо писмо, че не си минал през жестоката и ситна цедилка, пожелават ти успех за бъдещи позиции и лицемерно те уверяват, че ако имат друга подобна и подходяща позиция, те видите ли, непременно пак ще те потърсят (кура ми Янков: никой никога за нищо не те търси - само ти си този, който трескаво търсиш новото си поприще и това е единствената ти надежда и житейска алтернатива - без никакво обръщане и поглед назад, както при развод по взаимно съгласие). Не знам дали това е типичен сюжет само за англоезичниците, но определено в този строй и в това общество нещата са такива. Нямах възможността да търся работа в собствената си Родина и държава - може би и там вече да е станало такова стегнато положението в последно време; не мога да твърдя със сигурност... Мисълта ми беше, че аз и тогава предчувствах евентуално по-добрият развой на събитията в полза на Неничко, след като издълбоко им познавам и манталитета на всички, които стоят откъм страната на “боса”, бидейки сам самият и то многократно от другата страна на барикадата (откъм ебаната страна, образно казано). Пак насърчих Нени, че за да го търсят по телефона, работата му е готова и питката опечена. Той в същото време получи и друга една покана от негов бивш началник, с когото са работили преди, за станалите прословути вече тунели в Бризбън. Това фактически са онези последни два от цялостната верига подобни пътни съоръжения, подир които аз също отдадох няколко месеца труд още в началото на строежа, по време на началният им стадий - проектиране, подготовка на машини, екипировка, прокопаването им и т.н., докато настъпи най-после и моментът за вътрешното им оборудване. Тук влизат всякакви инсталации, вентилации, електрически табла, кабели и проводници за високо и ниско напрежение, комуникации, осветление и всякакво чудо на техническата мисъл. Докато аз бях в авангарда на този крупен проект от самото му създаване, Нени беше навлязъл именно в изпълнителската дейност и по-специално в електрическата ѝ част. Именно от там той разбра, че специално тази работа действително много му допада като трудова дейност и със зъби и нокти се бореше да намери начин за задочно учене, наред с основния си поминък в същото време. Всъщност точно за това му беше и интервюто, на което той много разчиташе, но усещах, че го е страх да повярва в добрата му развръзка – за първи път той прояви усещане за известна несигурност, защото обикновено най-безразсъдно гази и мачка с овнешките си рога само напред. Но пък и не тъй малко разочарования в последно време му се случиха и на него, та дано да му е увряла дебелата “овенска” кратуна и да се е поучил от грешките си - явно той само от простите ми думи не разбра на къде потъва... Колкото много го обичам и ми е мил, та и в пъкъла съм готов да гния от мъката си по него, толкова ме е яд в същото време на него, че се изостави така много и отиде едва ли не на дъното, вместо да е на върха. За това обвинявам и себе си, разбира се - вероятно ако не беше тази ни раздяла с майка му, той едва ли щеше да стигне до това незавидно положение, но не съм много сигурен дали и аз самият щях да мога да се справя с упорството и ината му. Но пък да е жив и здрав - нека блъска сега, че да има на какво да учи своите собствени деца един ден...

В сряда вече през деня Нени на свой ред потърсил жената от “Личен състав”, за да разбере на къде отиват нещата с работата му, а и да знае дали да поема ангажимент със старата си бригада, с която трябваше да започне вчера. Всъщност вчерашният му ден беше определен за Технически инструктаж, Безопасност и Охрана на труда, плюс някои други встъпителни за конкретната работа моменти. Обаче жената пак била по разни събрания и не могли да разговарят по вълнуващият всички ни въпрос. Аз бях на работа до 17:45 и си тръгнах за вкъщи...

Точно в 18:10, препускайки по магистралата с бясна скорост и освирепял от глад - звъни нашият. “Що ти е зорът, бре синенце мое татково?”, питам го веднага, защото от него мога да очаквам всякакви изненади и като правило, не съвсем приятни. “Взех тате работата!” беше краткият му отговор! О небеса, о хора! - Боже мили, има ли те, за да те прегърна и къде да те намеря, за да го направя? Зарадвах се безумно на тази прекрасна новина и блестящ за Неничко успех. Пожелах му да внимава много и да се радва по-умерено, а аз не можех мястото да си намеря от радост и вълнение. Веднага звъня на Даниела, да ѝ предам радостната вест - зер, на кого други мога да се похваля така, че да ме разбере и да усети какво чувствам. Тя от своя страна също много се зарадва - тъкмо беше пристигнала у Жоро, та и той се развълнува човекът. Всички сме много, много щастливи от цялостният развой на събитията. Само вие, скъпи и обични родители мои, само вие все още не сте научили за това, защото исках Нени като дойде и ви се обади по телефона, та сам той да предаде какво е постигнал - да го чуете от неговите уста, а не предадено по жицата или прочетено в някоя статия (в случая, настоящото писмо...). Ние с вас онзи ден говорихме надълго и нашироко, ама пък питате ли ме мен как съм се въздържал да не ви споделя огромната си радост? Но - потърпете още малко; само след няколко часа и вие ще сте станали съпричастни на тези наши емоции и вълнения...

А и да не си мислите, че е все още снощи - много отдавна е вече събота, 25.06.2011 (15:45), а аз продължавам да описвам нескончаемите събития около нас. Предишната вечер още на първите няколко реда нещо се отегчих и нямах настроение за лична кореспонденция. За това се занимах с нещо друго, а оставих довършването на мисълта си за днес. След малко чакам и Нени да дойде, че да видим какви планове ще правим за вечерта. Той щеше да дойде още снощи, но днес е бил на работа и за това каза, че ще се видим днес. Аз вече предадох всичко, каквото имах да ви споделям - от тук насетне се отдавам на лични забавления и свобода.

Онзи ден подготвих суровия материал за още един домашен филм. Той обхваща няколко музикални прояви на Ванеса и ходенето ни на острова миналата седмица. За една седмица нито радио съм слушал (освен в колата, докато карам), нито телевизия съм гледал. Живея като отшелник и пещерен човек, дори и навън не излизам. Хладилниците пращят от стока, която гледам да употребявам, че като ги изпразним от залежалите храни, тогава чак да купуваме нови количества провизии. Постоянно се чуваме с Дани и Неси, които добре поминават времето си сред близки - малки и големи. Ванеса си е взела учебниците по Теория на музиката и от дъжд на вятър прави по някое и друго упражнение, но повечето се върти около дечурлигата - ами то си е и напълно естествено, веднъж след като вече се е отскубнала от моят орлов поглед, закрила и строг контрол. Даниела готви из къщи, гледа малките и помага с каквото може на домакинството. А аз сега приключвам, за да се появя отново чак другата седмица с по-пресни сведения и информация. Пропуснах само да отбележа, че Неничко трябва да започне новата си работа на 11 Юли, а до тогава ще продължи да си работи на старата. Със започването на тунелите нищо не стана, поради предпочитанията му да учи и работи, които условия ще бъдат подсигурени на това ново място. Нека да видим сега, какво ще става от тук нататък... Дано всичко да е за добро... Нени току що ми се обади, че свършил работа си за днес. Понеже той и кола няма сега (не знам дали споменах, но най-после преди 2 седмици успя да се отърве от онзи гидюл, джипката), та сега отивам да го взема от тях. Той докато се прибере и приготви аз ще съм пристигнал, а след други 2 часа, живот и здраве, вече ще разговаряме и по телефона... АМИН, дай Боже!...

03.07.2011 - Изнизаха се пак седемте дни, които дадоха общият облик на отиващата си вече седмица. Обикновено в неделя вечер се занимавам с други дейности (предимно зает с правене на нищо), но този път случаят е малко по-различен и реших да актуализирам насъбралата се през този период информация. Подобно на всеки един друг път, връщам се на ненавременно прекъснатият си поток от мисли - от момента, в който Нени ми се обади да отида да го взема след работа от тях. Това беше миналата събота. Вероятно аз можех още нещо да добавя към изложението си, но нали тогава трябваше да изляза почти веднага, та оставих обясненията за по-спокойни времена. Отидох за един час до Бризбън и веднага тръгнахме обратно. По пътя си направихме план за прекарването на вечерта и следващият неделен ден, който изпълнихме до най-малката подробност.

Нени беше много гладен и още с пристигането в нас се нахвърля с мусаката на леля си Даниела, като че не беше виждал храна от половин месец. Тя всъщност манджата си беше много хубава - Дани я готви за мен, да имам какво да ям през седмицата, докато нея я няма. Обаче аз имах да дояждам други разни остатъци и храни преди да започне процесът на разлагането им, та мусаката ми поизостана в хладилника. Даже ми беше поръчала да ѝ направя и заливка - една вечер обаче я ядох без, но на следващата вече забърках яйца, мляко и брашно, та я залях отгоре (стана обаче малко като хлебна пита, защото изглежда, че брашънцето ми дойде възгорница...). Но пък Нени я хареса много и с удоволствие се налапа като попско чедо по Задушница. Аз си направих една зелена салата и двамата продължихме тържеството до късно през нощта. Сутринта станахме сравнително рано и първата ни задача беше посещението на сръбската църква. Там запалихме по някоя свещ за живи и умрели, за успех и благоденствие и в знак на благодарност за всичкият успех, който напоследък ни споходи - него специално, с намирането на мечтаната от дълго време работа, както разбира се и мен - с успешното приключване на единия и започването веднага на другият ми трудов договор. Постояхме малко в черквата, след което минахме да посетим един битак. Нищо не си харесахме, но поне огледахме боклуците. В съседство имаме един любим магазин с много евтина стока, та заредихме малко провизии за хладилниците. От там отидохме да закусим, което си беше и нещо като обяд, защото вече наближаваше пладне. После се разписахме в нашия търг, където Нени заложи малко пари на една кола, но не я спечели поради по-високата искана цена.

По път се отбихме и през друго едно подобно тържище, от където пък аз исках да спечеля една пластмасова лодка, но също не ми достигнаха средствата за покупката. Денят беше прекрасен и ние решихме да отидем да се поразходим из горските и планински пътчета, в съседство с мястото, където вече бяхме. Така в обикаляне на шосетата наоколо мина и следобедът, като привечер слязохме в Бризбън - прибрах го у тях да се подготвя за работата си на следващия ден, след което и аз се върнах в къщи за малко. Казвам “за малко”, защото едвам успях да се изкъпя и трябваше пак да излизам, че да тичам в обратна посока, към нашето летище, където пък в 21:15 кацнаха Даниела и Ванеса от Аделаида. Докато се приберем, подредим багажите и да вечеряме, то стана среднощ.

Даниела беше на работа от понеделник, както и аз, а Неси всеки ден оставаше сама в къщи да свири и да се занимава с нейните ангажименти за училище - писма пишеше, рисуваше и си четеше книжките. Сегиз-тогиз се обаждахме с майка ѝ да я проверяваме какво прави и с какво си уплътнява времето, но не сме научавали за съществени отклонения от вече установеният за нея дневен режим. На Нени окончателно се обадиха, че започва новата си работа от 18 Юли (със седмица закъснение от предварително уговореното разписание, но не разбрах по какви причини). При мен също замириса на приключване с проекта, по който работех и писах едно спешно писмо до моя човек, че от понеделник (т.е., утре) той може да разчита вече на моите услуги. Разбрахме се да се видим в петък и да ме заведе при неговите клиенти, да ме представи на групата и да направим последните уговорки и пазарлъци, с оглед на незабавното ми започване по новата тема. Така аз онзи ден окончателно приключих взаимоотношенията си с компанията, за която работих в продължение на 7 седмици и от утре ще се пренастройвам на нова вълна, навлизайки в по-позната и интересна материя. Впоследствие ще спомена няколко думи и за самия проект, който се очертава да бъде по-продължителен и перспективен. Въпреки че ще получавам с няколко кинта по-малко от до сега, работата ми ще бъде по-приятна и желана, с тенденции към завършване на работната ѝ документация тук в офиса на Gold Coast. Новото място е малко по-далечно като разстояние, но все пак е на удобно за пътуване място и се надявам нещата да се улегнат с времето. Така че и аз от утре съм “новобранец”...

В петък след работа си направихме едно малко тържество с Даниела, за успешното отчитане на съревнованието и преизпълнението на плана за тримесечието и полугодието. От старата работа ми бяха превели известна сума в сметката, та раздавахме и “премиални”. Това пък от своя страна означава, че макар и по-бавно, все пак ще ми изплатят дължимите средства. Утре даже ще се обадя по телефона да им благодаря за акуратността, макар че ме мотаят вече цяла година с тези техни закъснели плащания.

В събота сутринта трябваше сравнително рано да се нагласим за излизане, защото водихме Ванеса на урок при учителката в катедралата и излязохме в 11:00. Ваня и Бранко ни бяха канили на гости вчера и ние, след като приключихме с ангажиментите и разходките, към 17:00 отидохме у тях. Вечерта се повеселихме малко заедно, спахме в хотел “Роза” и тази сутрин с Бранко се занимавахме с компютри, записи, филми и други приятни дейности. По обяд натоварихме остатъците от вечерта и отидохме да ги доядем на поляната пред клуба, където провеждаме училището и танците на децата. Доста хора се бяхме събрали, та и там се посмяхме от сърце - хапнахме, сръбнахме, като аз даже няма и да вечерям, защото вчера се теглих на един електронен кантар, за който си мислех че е повреден. Той и височина мери - изкара ме 1.75 м, което горе-долу е вярно с оригинала, но пък да ми посочва той стойности от 109.3 кг живо тегло – е, това вече хептен не е за вярване, ебаси! Поради тази причина, след като няма да мога да увелича първата величина с ръстът, ще гледам поне да намаля втората (на грамажа) - за да вляза обаче в общоприетите норми и човешки теглилки, трябвало да сваля цели 30 кила! А такъв резултат може да бъде постигнат и възможен единствено в случай, че завъдя глисти - с този мой вълчи апетит и пристрастеност към вкусната храна и хубавото вино, всичко това ми се вижда непосилна задача...

Даниела си легна с книгата, а Ванеса се подготвя за изпита си по Теория на музиката, датата на който вече е определена - 24 Август. Остава ѝ още една седмица от ваканцията - ще учат малко, след което отиват на задължителен зимен лагер, където ще ги учат как да оцеляват в суровите условия на иначе чудната и дивна Австралия. Продъниха ми се ушите да слушам кое как щяло да бъде, как щели да ходят да пишкат и да акат по поляните, всеки с индивидуален инструмент за заравяне на продукта от изхождането; как ще светят с фенери и ще спят на палатки, на походни легла и т.н. и т.н. Няма друга тема на разговор напоследък, освен лагерната...

Родителите на Ваня и Бранко си тръгват за България в събота - още не знам дали ще изпращаме нещо по тях за вас. Независимо от това, аз ще подготвя това кратко писъмце за отпечатване, а дали ще замине сега или по-късно, малко не е ясно. Чакаме ги да ни дойдат на гости през седмицата и допълнително ще се разберат подробностите. Нямам представа на новата си работа колко и какви възможности ще имам за “творчество” - ще гледам да използвам всяка една свободна минута, за да отразявам актуалните събития, но и това все още е в зоната на предположенията и добрите пожелания. В същото време пиша и по старите си писма, което също е един допълнителен и сериозен ангажимент - и като време, и като самото му изпълнение. Но аз нали съм научен на многостранни дейности - справям се с всичко, като един малък Наполеон (ама не шопара от “Животинската ферма” на Джордж Оруел, ами онзи истинският френски пълководец, за който се разказват легенди през вековете)...

09.07.2011 - В следващите два часа, които имам на разположение, представям поредното си експозе от тази студена, да не река “ледена” точка на Планетата. Със сигурност има и по-ледени места на Земята, обаче при нашият облекчен климатичен режим и топлинни навици, които сме добили с времето, отрицателният 1°C се равнява на -273.16°C, считано от физиците за абсолютната нула, при която температура атомите на веществата спират да кръжат и се втечняваше някой от газовете, ама не помня точно кой (дали пък не беше азота? – забравил съм вече, а и химията никога не ми е била силна страна в научен аспект; дори напротив – бях голям олигофрен по този омразен предмет, успявайки да се запазя като такъв и в годините). Намирам се в катедралата, където се провежда поредния урок на Ванеса – независимо, че отвън грее слънце и ако не си на сянка можеш да изпиташ положителните му 11°C, тук в черквата е доста усойно и имам чувството, че дори олиото в кандилата все още е замръзнало и размразяването му се очаква някъде към Коледа... Учителката на Ванеса пристигна посиняла от студ и каза, че у тях в стаята е било +1°C, докато в същото време на двора са измерили въпросният -1°C. При нас разбира се, не е чак толкова студено, но ние сме на брега на морето и от там винаги полъхват по-топли въздушни вълни, породени от разни хладки водни течения, докато само на 100 км от нас хорицата палят печки и камини, а къщите им имат даже и комини - всяко строителство е съобразено със съответната климатична зона. Аз всъщност, понеже нямам нещо сериозно и важно да ви кажа, та се отплеснах да говоря за времето – ами тъп съм, скучен; навярно и вече стар...

Работната ми седмица започна в понеделник. Постепенно навлизам в същността на проекта, който възлиза на половин милиард долара и изглежда доста скъпо съоръжение. Правим един ръкав (мост), дълъг 2.5 км навътре в морето, по който да се товарят корабите с въглища за износ. Изглежда, че те като натежат от товарите си и почват да им опират дъната долу в пясъка, а от там пък се нарушава и морската екологична обстановка. От този факт на “Зелените” им се разваля настроението и започват едни страшни кавги в Парламента, плащане на глоби и редица други разправии - за това сега кочите глави са решили да си пълнят корабите по-далече от бреговете и плажовете, като от там да потеглят директно по предназначението си към разни други държави и континенти, без да им стържат тумбаците по пясъка и най-вече по кораловия риф. По този огромен кей ще пътуват съответните товарни камиони по 4-метрово шосе (на ширина), от двете му страни ще има по един конвейер за пренасяне на стоката, като само от едната се предвижда в бъдеще да се построи още една транспортна лента за разширяване капацитета на товаренето и намаляване времето на престой. Всичкото това се вдига на едни масивни пилони, високи по 40 м и донякъде забити в дъното на морето, а над тях вече се развиват отделните площадки и платформи. Но пък за да се осъществи това нещо като крайна цел на проекта, междувременно се изграждат допълнителни стоманени и бетонни конструкции за крановете и пробивните машини – погледнато отстрани това е едно доста широкомащабно строителство, с богат паричен фонд и доста сигурно бъдеще (в противен случай те просто нямаше да го правят). В момента на това място съществува подобен ръкав, който е бил построен през далечната 1974 и се намира в състояние буквално пред саморазпадане, подлежащ на неминуемо разрушение (ако до тогава циклоните и ураганите не свършат сами тази работа). Та, идеята е да се построи нов подобен кей, с много по-големи възможности от гледна точка и на издръжливост срещу непрестанните бури, които се разразяват в тази част на Австралия и почти редовно връхлитат тамошната брегова ивица - градчето се казва Макай (Mackay) и отстои на около 1100 км северно от наше село. Това е всичко, което знам за сега - дано само да не съм издал някоя държавна тайна, че няма да има кой да подготви техническата документация на това чудо, ако рекат да ме вкарат в кауша за промишлена конспирация...

Цялата седмица една наша позната ни беше на гости - всъщност тя трябваше да посещава някаква конференция, провеждайки работни съвещания по въпросите на висшето образование, както и разни други интелектуални теми, защото тя самата е в тази сфера - преподавателка е в университет. Та за да не се занимава с хотели жената отседна у нас и вечерите бяхме все заедно с нея на масата. Поради тези обстоятелства аз нямах много възможност да развивам писателска, а и всякаква друга дейност. Ванеса си беше в къщи - последна седмица от ваканцията, а Даниела зареди една дълга десетдневка от дежурства, без прекъсване дори в събота и неделя. Като стана дума за дните от седмицата пояснявам, че днес е събота, а утре на българското училище ще ходим само двамата с Неси. Тя щом започне новия срок, възобновява репетициите си в неделните следобеди и няма да може да посещава българските занятия за известно време. Като ѝ мине представлението, тогава ще ходи пак.

Неничко онзи ден е подписал документите по договора си с новите му работодатели и от следващия понеделник започва работа с тях. Вероятно ще дойде другата събота у нас и тогава ще разберем повече факти около този вълнуващ момент. Дано всичко, което е замислил да стане точно така, както си го представя - истински му го пожелаваме всички. Той сега си даде две седмици почивка, защото в старата работа нямаха какво повече да правят и нашият юнак с най-голямо удовлетворение онзи ден напусна. Други подробности на знам за него - сега пак е купил една кола, която продава на електронния търг с цел свързването на двата финансови края. Миналия път му напазарувах разни неща за хладилника - сега като дойде пак ще го зареждаме с прясна стока.

Доста безинтересно живеем напоследък - няма тържества, няма веселби, ходения, екскурзии и т.н. Така и самите ми писма добиват една безжизнена и безвкусна тоналност, от която вони на сиво и скучно ежедневие. Изглежда причината е и в студът, който е сковал всичко навън, та не ни е до нищо - остава само и езерото да хване ледена кора отгоре, че да обуваме кънките. Радостна новина за отбелязване е фактът, че веднага след като Нолин и Уоли напуснат квартирата и окончателно си тръгнат за Нова Зеландия, там се настаняват едни наши познати, които в момента живеят на много висок наем в съседната къща (хората с кучето, ако си ги спомняте - че до тях). Те са млади пенсионери с оглед продължителен срок на престой, защото нямат намерения нито да купуват къща, нито пък да се местят от района, където са. В момента плащали някаква сума на седмица, докато при нас нас наемът им ще е по-нисък, като ще продължат да се грижат за двора, градината с бурените и т.н. Много тихи и симпатични хора, с които се познаваме от един Коледен моабет в парка до нас. Те са близки с другите комшии с кучето, та и с тях заедно надявам се да си поминаваме весело и безгрижно, както до сега. Най-важното е, че в къщата ще влязат чисти и възпитани хора, с които да се разбираме. Жената е бивша медицинска сестра, а мъжът ѝ е бил агент за недвижими имоти. Като дойде това време пак ще обсъждаме темата...

Ванеса след малко свършва урока, който трае два часа. Занимават се малко с Теория на музиката, пиано и на края - орган. Тя през Ноември или Декември ще се яви на още един изпит по орган, а догодина - на пиано. Редуват ги инструментите, защото материята става все по-трудна и в една година подготовката за всичко е невъзможна. Като се прибавят и задълженията в училище, хептен става сгъстен графикът... След приключването на урока съм ѝ обещал малка награда, която ще се изрази в изяждането на един специален сандвич, който Ванеса много обича. Тя сама си го поръчва в закусвалнята - момичетата ѝ слагат само каквото тя иска и им посочи от богатия избор зад стъклената витрина и нейната радост е особено голяма, защото аз по принцип не съм много щедър на подобни “награди” и поощрения. Все гледам да се придържам към нещо смислено и полезно, а то детето си е дете - понявга си иска своето. Но пък когато го заслужи, раздаваме и такива високи “отличия” със златни купи...

18.07.2011 - Завъртя ме пак шайбата на една страна и така не разбрах кога мина месеца – като му прескочиш половината, смятай го че е заминал целият. Сега с това пътуване сутрин и вечер не усещам как хвърчат километрите, а и времето като цяло. Спомням си, че за последно отразявах събитията миналата, даже още по-миналата седмица. Тогава бяхме на урок с Ванеса в катедралата, а същият ден Даниела беше на работа. Независимо от това, че беше събота, тя и в неделята беше заета, защото така ѝ се падаха смените от графика. За щастие такива дълги работни “сериали” не се предвиждат занапред и тя отново се връща към нейната програма и разписание. Понеже ваканцията на Ванеса не беше свършила, във въпросната неделя следобед с нея отидохме на българското училище да се видим с останалите ни приятели от групата и се прибрахме привечер, когато и Дани вече си беше дошла от работа.

Новините ми са оскъдни, но независимо от всичко ще направя обобщаването на събитията към този момент, с днешната дата и час. Понеже нямам какво да правя в момента, рекох да се върна към стария си занаят с писането на писма от работното място. Ние с моя колега сме прикачени към една банда, съставена от най-различни инженери и ако последните нямат нужда от нашата намеса в изготвянето на работни чертежи или скици, просто стоим и си попълваме времето с индивидуални занимания. Той например в момента се учи да чертае на програмата, която аз съм усъвършенствал до виртуозност, като от време на време ме пита за някои неща и тънкости от занаята.

Седмицата мина вяло и скучно. Единствените ни емоции бяха около и с Неничко, с който преди няколко дни на Интернетния търг намерихме едни гуми в комплект с джантите. Та паднаха големи проучвания и пазарлъци, но в крайна сметка се отказахме от купуването им. Моята кола има нужда от чифт предни гуми и бях решил да я обуя изцяло. Но за сега ще кара по терлици, защото изникнаха по-важни и неотложни разходи. Опротивелият вече на всички Фолксваген на Даниела пак ни сервира поредната си мизерия. Онзи ден, като ходила до Клайв (нашият човек с питиетата), до там колата си вървяла нормално, но от тях до у нас започнала да прекъсва, моторът да се тресе - ще му изпадат карантиите по паважа. Като се прибрах и аз вечерта видях, че нещо не е добре с двигателя и съвсем компетентно насочих вниманието си към един от цилиндрите. Усъмних се в свещта или бобината, откачен кабел или нещо подобно, което не позволяваше да се запалват всичките 5 цилиндъра, а колата работеше само на останалите, от където идваше и разбалансирането на мотора. Разбрахме се на другия ден пак да се разправяме със сервизи и механици, защото като мръкне вечер и аз отделно както не виждам и не разбирам нищо от иначе супер модерното “народно возило”, което наред с всичко останало трябваше да бъде и изключително просто, но не е – откриването на повредата от самия мен без никакви диагностични прибори и инструменти беше невъзможно. Та аз свещите ѝ не знам къде са на тази кола, защото всичко е така добре замаскирано и сбито под разни пластмасови капаци и кутии, че единственото до което можеш да стигнеш без да разглобиш половината двигател, е всъщност мястото, където се налива вода и масло. Всичко останало е една скрита картинка и само тези, дето знаят какво и как да пипат могат да стигнат до същината на повредата. В сервиза ни подготвиха за нови $250-$300 – бил се повредил блокът за високото напрежение (нещото, което замества бобината в нормалните коли от миналия век…) и смяната му е въпрос на 4 малки гайки и 10 минути работа, но въпросната част пак трябваше да се изписва от някъде на майната си, че да я чакаме да пристига и т.н. Уж за петък се бяхме разбрали всичко да се оправи, но остана за днес, защото въпросното парче не дошло в сервиза, когато трябва. За мен остана единствената утеха, че все пак познах какъв ѝ е проблемът на тази кола, снех правилната ѝ анамнеза, но оставих пак “докторите” да я съживяват и да я вадят от кризата, в която беше изпаднала за пореден път…

Тези непрестанни повреди и проблеми, които този шибан германски автомобил ни поднасяше така често, съвсем ни накараха да се замислим за смяната му. Алармирам веднага моят малък Неничко в петък вечерта и той намери подходящата кола в една автокъща. Трябваше да сменим нашата и със съответното доплащане да вземем новата – това беше единствената възможност да се отървем по-безболезнено от това недоносче на немското автомобилостроене – една от многобройните жертви, които нещастният Западногермански народ трябваше да понесе, когато събратята му отвъд Стената започнаха да прииждат на талази към Рурската област, Бавария, настаниха се в бащинията на потомците на Круп и поеха с кьопавите си ръце процъфтяващата до тогава индустрия на Дюселдорф. Със сигурност Хитлер се е обръщал в гроба си като шило, когато е разбрал за нахлуването на тези разбойници и пройдохи – продукт на ЩАЗИ и още по-шибания им Хонекер… Просто не мога по друг разумен начин да си обясня упадъкът на една иначе пословична и емблематична автомобилна марка, освен с подмяната на тружениците, които вече работят в заводите ѝ. Митът за Велика Германия се сгромоляса още с падането на Стената. А може и само нашата нещастна кола да се е улучила такава – ако е била правена в понеделник, какво друго можеш да очакваш…

Значи под емоциите за коли и гуми премина петъчната ни вечер – ние с Нени бяхме почти през цялото време на телефона и си приказвахме по нашите нескончаеми и вечни авто-мото теми. В събота имахме урок у нас и веднага след свършването му дойде и Неничко. Аз приготвих набързо някои неща за вечерното тържество – исках да помогна на Даниела, защото щяхме да имаме гости и веднага излязохме с него. Отидохме в тази автокъща, където Нени беше намерил въпросната кола – да я видим, да я караме и т.н. Независимо че времето беше лошо и валя дъжд, ние много харесахме колата и решихме да я купуваме. Като се прибрахме следобеда имахме други занимания. Не след дълго пристигнаха Ваня и Бранко – с него трябваше да сменяме ключовете на котлоните в кухнята, защото не работеха добре. Не се изключваха вече и всичко на печката гори и ври на силно, без никакво регулиране. Той ми беше дал едни други ключове, та монтирахме тях. Те пък се оказаха по-големи и се наложи малко преправяне, но в крайна сметка сега всичко стана и работи добре. Имам само едно предпазно капаче да сложа допълнително, за да изолирам достъпът до “живи” проводници и клеми отдолу в шкафа под печката. Бранко ми го е направил – довечера ще ходя у тях да си го взема.

По-късно дойдоха и останалите ни приятели и веселбата влезе в нужния си тон и ритъм. Гостите ни си заминаха по някое време, а ние двамата с Нени си легнахме чак на развиделяване в 06:00 – до тогава приказвахме за най-различни, наши си момчешки неща. Поради тази причина вчера едвам станахме на обяд – закарахме Ванеса на репетиция в училището, а ние с Нени ходихме по пазар. После той от там направо се прибра у тях, защото беше продал една кола и хората щяха да идват да си я вземат, а и трябваше да се подготвя за днешния си голям първи ден на заветната и дълго мечтана от него работа. Довечера ще се чуем по телефона да ми разкаже повече подробности – той предполага, че ще го изпратят да работи на някой отдалечен обект в пустинята, където ще бъде на 3-седмичен непрекъснат работен цикъл, след което ще почива десетина дни и после пак така. За сега всичко е изградено само на догадки и предположения, докато не му кажат точно с какво ще се занимава.

Тази сутрин Даниела е завела малката на школото, което започна още миналата седмица във вторник. От там е отишла в сервиза да ѝ оправят колата и вече е на път към въпросната друга кола, която ние с Нени уредихме тя да вземе сама. Чакам с притаен дъх да видя какво е станало, защото както всички знаят – ние даваме една порутена волска каруца, а чакаме насреща си да получим в замяна едва ли не царска каляска, барабар с два бели коня като бонус. Е, разбира се ще има и съответното доплащане от наша страна в размер на $5000, но за сега ще изчакам и подробностите, да не би нещо да се разтури пазарлъка в случай, че онези започнат много да се вглеждат в нашата изстрадала каручка… До час трябва всичко да се разбере и да стане ясно – дано преминем успешно и през това препятствие…

Ванеса заминава на лагер в сряда – децата ги викат в училището рано сутринта, защото в още 05:30 потеглят с автобуси. Мероприятието обхваща всичките шести класове и ще бъдат около 200 калпака, башка учителският персонал. Ще се приберат чак след 9 дни – следващата събота, демек. Докато Ванеса я няма из къщи, аз пък ще гледам да направя филма, който отдавна все отлагам поради липса на време. Трябва да седна да си оправя и фирмените приходи/разходи за миналата финансова година – въобще, имам много занимания, дето все мен чакат и вече не търпят никакво отлагане. Това писмо най-вероятно ще потегли много скоро, защото Даниела ми дава зор с изпращането на нещо дребно за рождения ден на татко. Опасявам се, че може би това ще бъдат и заключителните ми редове и мисли – тя ще трябва да разпечата писмото при нея на работата си, защото аз на моята нямам много възможност за подобни дейности. Понеже тук сме малко като присадени и нито Интернет имаме, нито телефон на бюрото, нито нищо – нали сме уж временно, та не са ни оборудвали с много съоръжения по последната канцеларска мода…

Даниела напред ми се обади, че онези дилъри са взели колата да я карат – като я видят обаче как хълца и прекъсва, когато сменя скоростите, може и да се откажат от предварителното ни търговско споразумение. Всъщност уговорката ни беше малко лишена от конкретни факти, защото самата наша кола не беше в добър и представителен вид (нали пък тогава токовете ѝ се губеха) и ние с Нени отидохме само колкото да се разлайваме с продавачите, а не с цел да купуваме. Мислехме, че онези кожодери няма да я карат, а само ще я огледат отвън (а тя отвън си е баш добре – и вид има, и цвят, че и боята ѝ си седи още по тенекиите, а не се е олющила като на някой стар “Москвич” примерно…). Обаче те решили да я видят и как върви, а нас точно това именно ни убива – и както предположихме, Даниела преди минута пак се обади, че проблемът в скоростната кутия вече е разкрит и че пазарлъкът се е развалил. Нищо, майната му – аз вече се амбицирам и под всякакъв предлог ще гледам да се отървем от тоя шибан пачник; само не знам точно по какъв начин да стане това: чрез засилване от скалите и бухването му в морето или просто да го подпаля на площада и да чакам да изгори до основите си, за да съм сигурен в завършека на земния му път…

Е, аз малко съм разочарован от разтурването на покупката, защото бях доста сигурен в добрият ѝ развой (макар и по доста непочтен начин). Но дълбоко в себе си осъзнавах, че всъщност вършим голям грях като лъжем и заблуждаваме хората относно изправността на нашата кола. Даниела ѝ е свикнала вече как да я кара и изобщо не ѝ прави впечатление това прекъсване и придърпване; тя си ѝ е хванала цаката и я мами точно в този момент, когато скоростите се прехвърлят от 2-ра на 3-та. Обаче ако зад волана седне някой друг човек, който не е запознат и не знае за този сериозен дефект в трансмисията, може да си изкара акъла и нервите, като си помисли, че колата се разпада в ръцете му – толкова силно блъска и тряска това нещо отвътре. Майната му – ще си я търпим, такъв ни бил късмета. Сега нали ѝ сложиха нова бобина за още $260 – би трябвало поне няколко седмици да миряса и да си кротува, без да ни създава излишни грижи… Ако намеря някой пряк конкурент на фирмата “Фолксваген” и онези обещаят да ми подарят една от техните коли, аз ще стана най-върлият пропагандатор против емблемата на VW и с тази компания ще бъде свършено отведнъж и завинаги. Така не съм се озлобявал и срещу “Запорожеца” на руските колхозници дори – мамка му!…

Ето, вече е 11:30 и аз продължавам с мрачните си размишления. Единственото хубаво нещо днес е, че нямам работа и мога цял ден да излагам своите овчи мисли върху белият лист хартия. Даниела вече е на път за вкъщи, Неничко - на мечтаната от него работа, а Ванеса е на училище и отброява оставащите часове до заминаването си на този прословут лагер, за който се приказваше в продължение на месеци. Добре че се позатопли малко времето, че както ни беше подкарало с температури около и близки до нулата, щяха да им изпопадат ушите от студ на тези дечурлига.

През Септември имаме едно ходене до Канада – много близки приятели на Бранко и Ваня, с които и ние се познаваме от гостуването им в Австралия, са ни канили на 50-годишнина, та сега си мечтаем и за това мероприятие. Не че ще отидем, но поне мечтите на човек никой не може да му отнеме. Самолетните билети са много скъпи, а това е единствената причина да се въздържаме от подобни “походи”. Иначе желание не ни липсва, обаче стане ли въпрос за тези пусти пари и нещо ни увисват носовете. Да рече човек – не сме останали ни гладни, нито пък жадни. Онзи ден внесохме една торбичка пари на камара срещу банковия заем за онази къща. Остават още някакви си 5-6 подобни торбички и ще я изплатим напълно (дано сме живи и здрави да дочакаме времето до пенсия - има/няма 15-20 години още, че може и повечко да дойдат). Сега чакаме да преизчислят лихвата на този по-малък остатък, че да платим и нея. И там ще отсече още няколко малки “торбички” от въпросните. Иначе работим и печелим добре – стига да има постоянно работа обаче; това е единственото условие, след здравето на човек, разбира се. Ходенето в България се осуети не само поради парични липси – аз трябваше да помисля за нова работа, Неничко също не беше в особен финансов и душевен разцвет. Ако можем да се организираме за догодина ще бъде прекрасно. И за тогава имаме един юбилей да празнуваме – 80-те години на майка. Основният двигател на тези наши “екскурзии” обаче остава Даниела, а тя като няма особен мерак за ходене в България – от там идва и разцеплението в редиците ни. Тя иска да види Европа – аз искам да седя в Габрово и да си пия бирата в Бирхалето на Гарата, “Под липите”, в “Механата”, “Странноприемницата” и т.н. Какво да гледам аз на Авропата ѝ шибана, след като дружките ми се подвизават из старославно Габрово?... Та, разногласията ни относно направленията за подобни пътешествия идват от разликата в нашите най-преки (и косвени…) интереси, но пък с общи и взаимни компромиси, може да стигнем и до Канада, ако речем да се заядем и уловим за гушите…

21.07.2011 – Правя едно пробно и извънредно включване от работа - отново поради изчерпване на служебните задължения и с цел да придвижа малко по-бързо остатъка от времето до 17:00, когато си тръгвам. От последния ми репортаж не са минали тъй много дни, че да е станало нещо важно, заслужаващо внимание. Единствените ни емоции продължават да се въртят около евентуалното заминаване на Неничко – неговото положение и ситуация са такива, че трябва да отиде да работи навсякъде, където го изпратят от компанията. Последните имат множество обекти, пръснати из целия щат, че даже и извън пределите му – Нени дори иска да се махне за известно време от Бризбън, да се отърве от всички затормозяващи свободата на действията му спирачки; главно финансови и от домакинско естество. Ако той замине на някъде, храната и квартирата ще му бъдат подсигурени там на място и той няма да има нужда да плаща допълнителен наем само за няколкодневните си прибирания от обекта. Ще остава при нас за кратко, после при майка си и така ще кара известно време, за да може да спести и малко пари. По тези строежи плащат добре и той самият с желание ще ходи на работа и ще прави всичко, на каквото го учат там. Все още минават разни инструктажи и предварителни подготовки, преди да поеме по трудния път на строителен работник. На него това му харесва, а щом е така, значи че ще бъде добре. Чуваме се по телефоните напоследък по-често, но лошото ще бъде като замине, че там където отиват няма нито телефонни връзки, нито пък Интернетните сигнали стигат до там. Ще бъдат в пълна изолация, защото както се знае Австралия е огромна, но все още голямата ѝ част е дива и необитаема. Не е случаен типичният австралийски израз “In the middle of nowhere…” – буквално преведено, това звучи като “В средата на нищото”. Там действително няма нищо друго, освен пустинна растителност и лунен пейзаж. Обикновено тенденцията е да застрояват и облагородяват такива райони и поради подобни причини големите строителни компании разработват такива места с разни мини, селища около тях, вдигат огромни заводи и т.н. Трудно ми е да преценя отстрани точно в какъв затънтен край ще попадне и Нени, но щом е само за известно време, това дори може да му се отрази благоприятно и самовъзпитаващо – нещо като казарма, без разбира се ограниченията, които налага последната и без да разнася разни пушки, бомби и пищови подире си. Единственото, което правят хората там е да работят здраво през тези 3 седмици и да си мислят за завръщането в къщи за други 10 дни и после цикълът се повтаря до умопомрачение. Там съботи и недели няма, работи се по 11-12 часа на ден и общо взето условията не са от най-привлекателните според моите бегли представи. Но сега Нени ще има възможност да се сблъска с всичко това и ще разказва с подробности кое как е било.

Другото дете замина вчера на лагер и нощес е била първата нощ на Ванеса, в която е спала навън от къщи и извън нашия кръгозор. Там, където отидоха е отвратителен студ в момента и нашите единствени тревоги по нея са да не би да настине. Иначе заедно с всички останали деца, несъмнено ще бъде весело и интересно – и тя ще има да разказва доста като се върне следващата седмица.

Аз се занимавам активно с моите стари писма и вече съм почти към края на енциклопедията. Остават само някакви си 10-15 – последните, преди да започна да пиша на компютър. Огромната купчина от листи се стопи, защото аз щом вкарам информацията в компютъра и я превърна в електронен вид, хартиеният ѝ оригинал заминава в кофата за рециклиране на суровините, наред с всички останали пластмасови и стъклени отпадъци. Един път да свърша напълно всичко и се надявам, че ще имам повече свободно време за правене на филми, записи, а и за по-чести и подробни описания на моите настоящи преживелици. Сега времето ми изцяло е заето с редактирането на тези стари писма, сортирането им по години и т.н. Всяка свободна минута гледам да я използвам за писане, за да не бавя и жената от Варна, която много съвестно и упорито се справи с нелеката задача. Велинка, щерката на Ленчето и Геро също доста допринесе и помогна за осъществяването на тази моя малко налудничава идея.

За тази събота и неделя сме планирали да си направим малко наденици – у Бранко и Ваня има всички подходящи условия за едно подобно мероприятие и най-вероятно в неделя ще отидем у тях да свършим и тази работа. Аз в събота ще купя мръвката, може да я обработим още в къщи, а там само да извършим заключителните манипулации – натъпкването на червата. Намерил съм едни други касапи, които продават свинското месо на цели буци по $4 килото – ще им поискам и малко допълнително сланина, защото в Австралия прасетата са доста “постни” и анемични. Ако помоля и ми го смелят всичкото там, комай ще бъде най-добре, че няма да се разправям у дома с тези касапски дейности, но не знам все още как ще ме възприемат като нов клиент, поставящ условията и капризите си още от вратата.

Онзи ден, когато тези некадърници са ми сменяли бензиновата помпа на колата, изглежда са оставили някой маркуч несвързан или нещо друго неуплътнено и сега, като налея бензин до капачката на резервоара, половината ми изтича в краката, още докато зареждам на колонката. Аз така и не бях забелязал, но ми обърна внимание касиерът в бензиностанцията – “Какво, вика, наля толкоз много, че така тече отдолу под колата ти? Да не би, пита, да си напълнил и багажника с бензин?” И аз като погледнах локвите по асфалта се ужасих – ако беше по 40 цента щях да си затворя очите, но на $1.40 за литър правя сметка и на бензиновите пáри даже, като гледам да спастрям всяка капчица. А така, да се лее горивото като из чучур на селска чешма – не съм си и помислял даже, че може да ме сполети такова нещастие. Като покарам малко и изглежда нивото спада под тази цепнатина и повече не тече, но все пак това е и пожароопасно положение – да рече някоя искра да настъпя случайно или неизгасен фас да има наблизо и ще полетя във въздуха барабар с дипломатическото си куфарче, което се вози неотлъчно на предната седалка до мен. Та, сега в събота колата ми пак има час за “стационара” – да я прегледа някой фелдшер и да види къде са си оставили ръцете по нея. Омръзна ми вече от тези недъгави коли - този път е моята, която е относително по-надеждна от тази на Даниела, но все пак и тя е склонна към правене на мизерии и създаване на проблеми подире си – дали нявга ще забогатея достатъчно, че да си купя нов автомобил? Ба – не вéрвам да изглупея чак пък до толкоз…

Иска ми се още да пиша, а просто вече не знам за какво. На всичкото отгоре имам толкова много време до довечера, но най-лошото е че съм си забравил другите писма в къщи и не мога да работя по тях. Сега по принуда писах на това – просто защото нямах друга алтернатива. Ето как идваме сами до потвърждение на думите ми отпреди няколко реда – веднъж да свърша със старите си писма и ще имам повече спокойствие да се съсредоточа върху описване на събитията от настоящето, вместо да редактирам случките от миналото. Сега ако тези писма ми бяха под ръка щях да се занимавам по-скоро с тях, отколкото да изсмуквам от пръстите си така желаната и очаквана от вас информация, а то в същото време да няма никаква. Тук на тази работа и Интернет нямам, та поне да мога да попрочитвам нещо каквото става по света и у нас – изостанах пак от световните новини и злободневки. Нищо не знам и за България, в частност за наше родно Габрово. По-рано ми попадаха местните вестници “Габрово Днес” и “100 Вести”, които се публикуват и на Интернета, та от там се информирах за неща, които самите габровци не биха знаели дори, ако не си купят и прочетат вестника. Горе-долу следвах събитията и се чувствах близко до тях, а сега струва ми се пак подкарах отшелническия си живот. Тук на работа, ако не съм зает пряко с нещо конкретно и не работя по някоя задача, скуката е равносилна на умирачка. Няма с кого да се бъзикам – имаме две девойки долу на входа за офиса, но и те са много заети със секретарската си дейност, пък са и твърде млади за задявки; дали имат 35, не ги знам; колегата ми е много свестен човек и често ме пита кое как да направи на компютъра, от което аз се чувствам горд, а пък той – зает. Вчера даже му споделих какво пиша и с какво се занимавам така усърдно и той много се зарадва – каза, че пиша фамилната си история. Той самият в момента също не е ангажиран служебно и покрай мен изучава програмата, с която работим. Не ми е ясно само как си е намерил тази работа, след като не може и не разбира какво прави, но поне е много схватлив, та бързо възприема и научава нещата. Утре той може да заеме някоя евентуална моя позиция, но аз не мога да го виня и да го съдя за това – всеки с късмета си. В същото време за себе си не бих допуснал да се спотайвам в стола и да го гледам отстрани как се мъчи да направи нещо – веднага му оказвам съдействие и помощ, заради което той е много благодарен. А пък моята добрина, нека Бог да ми я преценява най-добре и съответно награждава – и то само ако заслужавам…

Днес съм само на няколко чаши вода, една ябълка и един портокал. Гледам да си прочистя малко карантията, защото сигурно довечера пак ще има вкусни гозби на софрата. Снощи, нали беше Илинден, та баят си поотпуснах душата. Даниела се контролира по-строго от мен и яде по 100 пъти на ден, по няколко хапки само, докато аз всичко дето ми се полага си го вземам на камара – както камилите пият вода, за да си заредят гърбиците. С нетърпение чакам да се позатопли времето и да порасне денят, че пак да хуквам по моите квартални разходки. Иначе в моя случай, глад и жажда не помагат – виното и ракията също са ми един много сериозен и застрашаващ фактор, ама хубавото при тях е, че щом сръбна и тутакси забравям колко са вредни…

26.07.2011 – За щастие аз пак предавам репортажът си в работно време, защото съм предал каквото трябва и чакам да ми върнат резултатите, под формата на размери, които пък ми трябват, за да си продължа работата и по-нататък. А до тогава съм свободен и ще използвам времето най-рационално, за да хвърля малко светлина върху миналите и настоящи събития. Предишната седмица бях доста зает и в петък стоях чак до 17:00 на работа. Обикновено след като се прибера в къщи, преобличам се и веднага излизам на разходка, защото ако го оставя за после ме домързява или се хващам нещо друго да правя и така тренировката ми се превръща в допълнително седене на стола – или пред компютъра, или на софрата. Непрекъснато се чуваме с Неничко, който тази седмица е свободен, а от понеделник вече започва истинската му работа. Все още не знае къде точно ще го изпратят – до сега бяха само разни инструктажи по Безопасност и Охрана на Труда. Това в строителния бранш е задължително условие и по принцип един пирон не можеш да заковеш някъде на обект, ако не си минал през всичките етапи на предварителните беседи по тези въпроси. Дали са им една седмица организационна почивка, в смисъл да си подготвят нещата за по-дългото отсъствие от дома, да си нагласят дрехи, инструменти и т.н.

Аз в събота сутринта станах много рано и заминах да уреждам моите месарски и касапски мероприятия. С Бранкови вече се бяхме разбрали, че в неделя ще ходим у тях да правим наденици и луканки, за мен оставаше задачата да уредя евтин и добър първичен продукт. Така стигнах до един колбасарски магазин/цех, за съществуването на който знаех отдавна, обаче никога не бях ходил там поради отстоянието му до нас – все едно, че от Габрово отидох в Севлиево да си купя месо. Тези хора обаче продават стоката си много евтино, особено съдейки по цената на свинския врат – в магазините и супермаркетите тази разфасовка я дават по $16 килото вече, докато при тях е все още $8; така е и с останалото свинско месо - $4 за килограм се смята за “подарък” в днешни времена. Уговорих ¼ прасенце откъм предничката: с част от вратлето, с гърдичките, башка коремчето – всичко, каквото се полага. Помолих касапина да ми го обели от кожата, да му махне кокалите и да ми го смели – трудно се отказва на такъв добър и приветлив клиент като мен. Допълнителните месарски процедури оскъпиха заготовката с още $1 на кило, но дори и така, това беше една много ниска и разумна за нас цена. В крайна сметка взех 15 кг чиста кайма за $75. Доволен и предоволен си тръгнах от това място с уговорката, че пак ще се виждаме и вече винаги от там ще пазарувам – не знам дали самите хора останаха впечатлени от моите обещания, защото те такива като мен са виждали стотици, ако не и хиляди…

От тази касапница отидох на друга, с надеждата че мога да намеря още малко сланина, защото общото количество на месото ми се струваше малко не достатъчно мазно като качество. В едно предаване по телевизията казаха, че за да се направят сравнително сносни домашни наденички, 30% от общото количество на мръвката трябвало да бъде заето от чиста сланина. Аз бях напълно уверен в тези рецепти и постоянно пропагандирам сред приятелите ни, че вкусната храна трябва да бъде солена, мазна, люта и да изобилства на подправки, а десертите и сладкишите – да накръщат от сладост, но пък доста трудно се преборвам с някои радетели за екологично чисти продукти, вманиачаването им на тема “здравословно хранене” и още куп други измишльотини за удължаването на човешкия живот. На второто място не можах да намеря каквото търсех, въпреки че това магазинче също беше собственост на моите хора с големия месарски магазин. От различни места купих други разни работи и отидох в сервиза да ми погледнат пак колата и да открият защо така застрашително ѝ шурти бензина, като напълня резервоара до гърлото. В 09:00 вече бях при тях, а докато се мотах и чаках онези да си свършат работата, прескочих пеша и до супермаркета да обера сутрешните евтинии. Не напълних много торби, че както бях без кола трябваше всичките покупки да ги мъкна на ръце, но от тамошните месари измолих кило и половина по-сланинчести месни изрезки, които после си смлях у нас и прибавих специално към нашия дял от месото.

Оказа се, че на колата ѝ нямаше нищо съществено – когато са махали предния път резервоара да сменят бензиновата помпа, някакво гумено маркуче се е прегънало и сцепило, та с едно отрязване на краят му майсторите решили проблема. Е, сега пак тече, но пък поне по-малко – да им пикая аз на шибания майсторлък!…

В 11:30 вече си бях у нас – в това време Даниела се беше развихрила с прахосмукачката; мяташе парцалите и чистеше всичко наред така, все едно че очакваше Министърът на Здравеопазването да дойде у нас на проверка или пък някой мастит инспектор от ХЕИ-то (бившата т.нар. “Сан-Епид Станция”). Аз се затворих в стаята на Ванеса, за да не ѝ преча на хигиенизационния процес и се залових с моите финансови дела на компютъра, тъй като до няколко дни трябва да се платят данъците за последното тримесечие на миналата финансова година, която изтече на 30 Юни. После почнах заниманията си и по последния филм, който включва няколко концерта на Ванеса и екскурзията ни до острова – ако вече сте забравили за кой остров става въпрос, моля върнете се в началото на това писмо; там е описано подробно всичко…

Тези разнородни дейности отнеха времето на целия следобед и докато се обърнем то мръкна. Мислехме даже да ходим на ресторант – нали сега сме “младоженци”, след като детето го няма да се мандахерца из нас. После щяхме да отидем в Казиното да изиграем някой долар на спокойствие, но нищо от това не стана, защото предпочетохме да си останем в къщи. По някое време следобеда, в един от антрактите между отделните занимания и ръкоделства, омесихме каймата за надениците – трябваше да втасва и отлежава с подправките до следващия ден, когато щяхме вече да пълним червата. Оставихме си малко количество за нас, Ваня беше поръчала 4 кг за тях и така ние закръглихме общото количество на 10 кила, заедно с литърът и половина вода, която прибавихме за по-лесно омесване на всичко – не знам дали се слага и вода в луканките, но пък тя нали после ще изветрее, когато изсъхнат. Вечерта нищо не правихме…

В неделя сутринта аз станах пак рано да попиша малко, после натоварихме багажа и с двете коли поехме към Ваня и Бранко. Поради характера на мероприятието ние щяхме и да спим вечерта у тях, а от там в понеделник аз да отида на моята работа, а Даниела – на нейната. Седянката ни се проведе на тяхната широка и удобна площадка, като цялото действие отне следобедът кажи-речи до смрачаването вечерта. По някое време закъсахме за черва и се наложи аз да прескоча до моите местни виетнамски касапи за повече количества. Те ги продават готови, осолени по $50 килото и аз взех 90 гр, които също не ни стигнаха. Добре че от друго място купих едни изкуствени, та и с тях вече свършихме напълно работата; даже няколко метра хартисаха за следващия път…

Под непрекъснат смях и закачки денят ни мина много весело и приятно, а вечерта седнахме на моабет, главно с цел дегустация на готовата продукция и малка надпревара с вкусовите ѝ качества от двете партиди. Като сръбнахме порядъчно, всичко ни се стори безкрайно вкусно, приготвено с истински български мерудии: ароматът беше главозамайващ, успехът – тотален. Легнахме чак в 23:30, та на заранта едвам станахме всичките за работа. Вечерта, като се видяхме в къщи с Даниела разпределихме отделни количества в торбички за печене, които замразихме в хладилниците, а си оставихме няколко парчета да изсъхнат – пак в хладилника, но не в камерата. Забелязах, че този процес е много ефективен и успешен чрез разни други месни произведения – така преди време бях сушил една наденица, която после по нищо не се отличаваше и не отстъпваше по качествата си от всеизвестната от миналото марка “Петрохан”. Сега ще изчакаме и нашите луканки да позаветрят малко в хладилника, за да им дам съответните звездички за качество, както и наименование съгласно номенклатурата на Месокомбинат “Родопа”. Така този тропулак приключи най-после и сега, докато изядем всичко, паралелно ще правим подробен анализ на свойствата – в случай че има нужда, да коригираме количествата на подправките за следващата операция по приготовлението на Панагюрска или Смядовска луканка, каквито се ядяха само по банкетите и кьор-софрите на заводските партийни комитети…

За довечера чакаме скъпи гости – на баба Донка от Аделаида близките са тук на Gold Coast на кратка почивка и сме се разбрали да се видим с тях. Те там също правят наденици всяка година и Краси е голям майстор в това народно дело. Само че те слагат много чубрица, докато ние наблегнахме повечето на кимиона. Та с тях ще опитаме официално готовата продукция, като специално за целта ще запаля и огъня. Онази вечер у Бранко пекохме на електрическа скара и всичко беше хубаво. Снощи обаче Даниела ме отчая, като си опече един карнак на грила във фурната – нямаше нищо общо с вкуса от скарата. Тя го хареса и си го изяде със сладост, но аз му намерих 300 кусура – башка дето му хвърлих други 300 клетви и заклинания. Ще обърна особено внимание какво качество ще се получи след опичането на наденицата върху жарта от дървените въглища. В случай на провал – изхвърляме старото и започваме всичко наново, по други рецепти. Просто няма причини да не се получи добре, защото и месото беше хубаво, и подправки има в изобилие и всичко уж беше в строго съгласие с рецептурните справочници…

Утре Ванеса си идва от лагера, вечерта в 19:00 ще я приберем от училището. Предполагам, че веднага на другия ден ще бъдат на училище, още по-веднага след това ще се възстановят подготовките по музика, свирене, теория и т.н. Не знам за сега дали тази събота ще имаме урок или не – трябва да се обадя на учителката и да питам. Плановете на Нени са да дойде при нас тези почивни дни, защото и той в понеделник заминава на гурбет – все още съществуват известни неясноти относно кой, къде и как, но се надявам постепенно всичко да се избистри. Аз ще продължа да пиша и занапред – винаги, когато имам възможност за това.

От вчера останах сам тук в този офис. Колегата нещо не го харесаха и му духнаха под опашката. Аз се стремях да го въведа максимално бързо във всеки един аспект от нашата работа, но той беше много далече от всичко това, въпреки че прояви завидно разбиране и бързо усвояване на материала. Проблемът е там, че никой не иска да наема някой да им се обучава пред очите – хората искат работата да се свърши възможното най-бързо и акуратно, за което пък и плащат големите пари. Независимо от всичко обаче, на мен ми домъчня за човека, че и той е някъде моя възраст – да е само с няколко години по-млад. По начина, по който се облича и колата, с която идва на работа съдя, че не е от най-имущните – бори се и той завалията за парчето хляб. Надявам се нашият шеф да го прибере при себе си в другия офис и да му даде някаква възможност да се прояви. А пък аз ще опъвам каиша сам като кукувица тук. Дано поне ми вдигнат платата малко – знам ли и аз вече какво да мисля…

Това писмо, а и самата пратка въобще, се забавиха вече доволно много. Даниела отдавна искаше да изпратим нещо на татко за рождения му ден, обаче от сега нататък стана много късно. Освен това и аз взех да не вярвам на парцали, шапки, блузки, обувчици и други ненужни и безсмислени подаръци – когато човек се изправи пред машинката, която изплюва банкнотите, комай това е най-същественият дар, който може да получи. А после с тях – върви по Балкана, отиди в Турция, Гърция, Македония или до където всъщност стигне финансовият “подарък”. Сега ви е време да прескочите до Адриатика пак – разправят чудесии за Хърватската част на бивша Югославия. Предполагам правят екскурзии и до там – предлагам следващата ви екскурзия да е нататък в тази посока. Ние ще финансираме начинанието – вие само бъдете живи, здрави и спокойни за всички нас…

Като чета из старите си редове, доста често съм съпоставял курса на различната валута – е, на американската и нашата поне. Напоследък тази равносметка не съм я актуализирал, защото взе да не ме интересува и вълнува този въпрос вече. Но не мога да подмина с пренебрежение и факта, че Австралийският долар направи много мощен подем през последните няколко години и от $0.48 през 2001, тези дни стигна над $1.10 спрямо Американския си побратим. Не знам само ние ли изплуваме от кризата, американците ли затъват по-надълбоко, но сега нашенската валута се цени навред по света. Това нас не ни грее особено, защото тук пък всичко поскъпва паралелно с този икономически подем и растеж, обаче отивайки в страна с по-слаба парична единица, можеш да си живееш като едно малко царче там.

Пак си предадох задачата и сега ще потривам кълки до 17:00. Лошото е, че се изчерпах и откъм информация, която мога да напиша в това писмо. Имам да довърша и едно друго от старите, но за него ми трябва Интернет, където си превеждам латинските букви на кирилица. А за зла врáга, на тази работа точно тук в този офис нямам достъп до станалият вече ежедневие Интернет и по този начин работата ми изостава. Тези дни ще трябва да платя и на жената във Варна, която усърдно работи по напечатването на всичко, написано от моите ръце. След още няколко месеца ще приключим напълно с тази работа – тогава ще остане вече единствено на мен да решавам, какво ще правя с този огромен по обем материал…. Ох, заболя ме задника на този стол – ще отида да се поразтъпча малко…

07.08.2011 - Отпуснах се нещо пак напоследък, гледам че две седмици не съм писал нито ред и това вече взе сериозно да ме притеснява. Редовната ни телефонна връзка (ако двата ми пъти седмично обаждане може да се нарече редовна комуникация...), съвсем не трябва да измества моите подробни писания. Обаче и на работа нещо ми се затегна примката около врата и за директни репортажи от бюрото вече е немислимо. Улисани в едни или други домашни задължения, ту покрай едното, ту подир другото или третото (най-голямото…) дете, така и не усещаме кога лети това време и как дните и седмиците се изнизват покрай нас, без дори да ги забележим.

Миналата седмица Неничко ни беше на гости. С него обикновено отиваме само двамата първо по пазар, после до някой от нашите търгове и на края се прибираме с много “подаръци (обикновено все боклуци). Вечерите традиционно правим моабет и си приказваме до късно през нощта. Следващата сутрин започва с любимите палачинки и за двете деца, като малко по-късно към закуската се примъква и Дани (като ѝ домирише оттатък в спалнята на пържено и полуизгоряло олио). Общо взето така ни протичат съвместните дни, после излизаме на някъде и се срещаме пак за обяд. Нени надвечер си тръгва, защото има да се приготвя за работа на следващия ден и т.н.

Напоследък емоциите ни бяха изцяло насочени към честването на татковия рожден ден и общо взето нашите приказки и теми на разговор се въртяха все около неговият 80-годишен юбилей. Ние сме много щастливи, че макар и да не бяхме заедно на този празник, вие сте го посрещнали весело и сред добри приятели. То всъщност и това писмо беше предназначено да бъде изпратено и получено по този повод, обаче нещата така се разточиха във времето, че вече даже не мога да им хвана краят. А и нали един път човек като закъснее за нещо, та и хич вече не бърза за никъде. Ще гледаме тази седмица да изпратим това мое послание, заедно със закъснялата поздравителна картичка за татко. Онзи ден Нени и Ванеса я надписаха специално за дядо си - всичко е налице, само дето още пратката не е напуснала пределите на Австралия. Мислех си, че до това време ще успея да направя и филма, че поне да има и един диск с видеоматериали, но сега май ще трябва да се задоволите само с тези мои скромни редове. Е, извинявам се разбира се и се чувствам посрамен за голямото ми закъснение, но и не мога много да направя, за да върна времето и събитията назад.

По принцип около нас новини няма - всеки е зает със собствените си задачи и задължения и реализацията им се преследва най-уставно. Ванеса ходи на училище и се стяга за изпита си по Теория на музиката; там всяка сутрин свири на пианото, репетират и за мюзикъла, който подготвят за премиерата през Септември. Ходим и на уроци в съботите. Един път аз водя Ванеса в катедралата, където упражненията се извършват на истинския орган там, на следващия път пък учителката идва при нас и свирят на нашите инструменти в къщи. Бяхме в постоянни очаквания и тръпка около евентуалното заминаване на Нени, което всъщност на този етап се отложи за неопределено време. Работата му започна доста интензивно и интересно за него - чувствам го, че с желание посреща всички новости от “електричарският” занаят, които научава всеки ден.

Вчера Бранко дойде да ми помогне да уякчим почти падащият вече комин на оджака. Беше се разцепил много лошо на две през средата и по дължина. Преди известно време аз бях приготвил едни медни скоби от вътрешен балон на стар електрически бойлер и чаках удобен момент с тях да пристегнем комина от външната му страна. Дейността изискваше двама души и аз все отлагах работата поради липса на втори чифт ръце. Та с Бранковата помощ успяхме да овладеем положението поне за сега, като даже набелязахме и допълнителни укрепителни мероприятия. Като се стабилизира времето, ще взема камъни и ще иззидам отдолу една подпора точно под комина, която ще предпазва от допълнителното му пропадане надолу. Вечерта дойдоха и Ваня с Наталия, че си направихме едно импровизирано тържество за почерпка на “майстора”.

И понеже тъкмо напред ви се обаждах по телефона и казах останалото за което уж щях да пиша, сега не ми остава нищо друго освен да ви пожелая “лека нощ” и до нови срещи на необятния литературен фронт – ваш достоен син Ангелчо и нему приближените съзаклятници...