Скъпи и обични наши
майко, татко, баба и дядо; приятели любими и враговете непростими!
12.04.2011 – Само няколко дни, след като изпратих поредните си излияния към всички
вас, отново се връщам към своите ежедневни занимания с описването на разни
случки и събития из живота на някакъв странен човек. За сега този човек съм
само аз, но пък един ден, когато самият се превърна в тъмна прах и избеляло
минало, всички тези мои редове ще останат като едно далечно послание към идните
поколения. В стремежа и желанието си да следвам хронологията, за пореден път ще
започна своята скучна презокеанска изповед с продължение на основната мисъл (на
автора…) от последното ми включване в ефир – това беше едва около средата на
миналата седмица, а сякаш от тогава изтече времето на цяла вечност.
В четвъртък
разпечатах писмото, но се въздържах от изпращане на другите му съставни части.
По мои бегли спомени, следващата серия, която подлежи на публикация е всичко
написано от мен през далечната 1996. Обаче тези допълнителни страници щяха да
увеличат значително общото тегло на пратката, от там да я оскъпят и т.н. – за
това се и отказах. При случай, евентуално по някой приятел, който пътува за
България мога пак да ви изпратя нещо от вече редактираните ми стари писма за
развлечение и опознавателен прочит. В тази пратка имаше и доста дискове, които
допълнително натежаха, та едвам се включих в лимита от нищожните 500 гр. Аз
даже бях наслагал още празни дискове за скъпия ми татко, но се наложи да извадя
част от тях, защото пощаджийката зад полуоблото стъклено гише искаше да види
всичките нули на кантара, с точност до третия знак – бял ден да не види и тя, с
нейната шибана стриктност и необоснована праволинейност! Всъщност, аз още там
отправих известни клетвени вопли и към мъжа на въпросната служителка, но тях
вече си ги казах като молитва пред черковен олтар, само наум – не съм им давал
гласност, за да не ме съдят пък и за обида на длъжностно лице (ама какво лице,
бе? – та тя си беше просто един обикновен гъз, космат при това)...
В петък Даниела уж
тръгна да закара колата си на сервиз, обаче онези немокаяни в последния момент ѝ се обадиха, че частта не е
пристигнала още – да се връща; га че ли чак от Обединена Германия ще я изпращат
въпросната резервна част – който ме види да се доближа вече до Фолксваген,
искам да ме бие през ръцете и да ме рита по краката! Добре че не беше отишла
много далеч, та се прибра бързо-бързо (Даниела имах предвид). Иначе тя щеше да
ви изпраща колетчето, но го оставихме за следващия ден. Междувременно от
сервиза пак ѝ се обадили, че частта им
вече е доставена и са организирали подмяната да се извърши в събота сутринта.
Така този ден всички ние отново се пръснахме по задачите си – тя на сервиза, а
ние с малката Ванеса се понесохме към катедралата, където имахме урок по музика.
Предната вечер пък Ваня и Бранко ни бяха на гости, та добре поминахме с тях в
приятна и весела компания. Те чакат родителите на Ваня да пристигнат на 12 Май,
когато ще бъде друг светъл ден в живота им, а и в нашия, разбира се – защото
тогава ще се видим и с близки нам хора и приятели. С тях ще пътува и една
позната на Ваня, която ще ги придружава по дългия и нелек път до далечна
Австралия.
След като изчерпихме
всички служебни ангажименти в събота сутринта, когато тръгнахме от нас по едно
и също време, но в различни посоки – точно на светофара буквално пред нашата
улица ние пак се засякохме с Даниела и бяхме втората кола зад нея. Да се бяхме
разбирали за такъв синхрон по време, никога нямаше да ни се случи и да спазим
точността в такава степен. В сервиза механиците сменили единия от вентилаторите
на колата, които принудително обдухват отпред радиатора. Бил изгорял и самият
той струвал $420; шибаняците си прибавили още $250 за труда по отстраняване на
повредата, та сега уж всичко било наред (до следващата повреда...). Прибрахме
се заедно и се заехме с домакинството. За вечерта чакахме Неничко да дойде и уж
щяхме да го водим на ресторант по случай рождения му ден. Обаче той предният
ден се обади, че закъсал с парите (за пореден “N-ти път…) поради липса на
работа в бригадата, продължителното лошо време и т.н., та ме помоли вместо да
го водим по ресторанти и да харчим излишни пари, да му платя една телефонна
сметка от $260 (ебах аз тез негови безкрайни телефонни разговори, но това е
тема на друг разговор). А пък ние в същото време изобщо не можем да си позволим
и двата жеста по едно и също време – на мен както не ми плащат, Даниела колкото
и да заработва със смените си, с припечеленото успява да покрива само
ежедневните ни нужди, но за по-големи масрафи от рода на ресторанти, казина,
барове и екскурзии в чужбина нямаме достатъчният “вътък” (дето се вика, парите
не стигат дори един бардак да посетя, какво остава за разни други общочовешки
радости и малки индивидуални удоволствийца). Така тържеството се преорганизира
за в домашни условия и ние пак си изкарахме весело. Вечерта пекохме мръвки;
имаше салати, мешани скари, питиета, барман, сервитьорка и т.н. – досущ като в
ресторант, па макар и не съвсем…
За другата сутрин
(аз не знаех, че баш тогава било Лазаров ден), така или иначе беше планирано
всички да отидем на църква, като Нени също дойде с нас. Свещениците изнесоха много
голяма служба и тържествена литургия при братята сърби, но специално ние с Нени
имахме и други важни ходения из града, та не стояхме съвсем до краят ѝ. Трябваше да минем и през
супермаркета да му накупя някои хранителни продукти, че още малко и щеше да
пита къде серат гладните. Заредихме няколко торби с евтина стока и спасих
калпазанина от гладна смърт – от тази седмица вече всичко се нормализирало във
фирмата им и парите щели да потекат като Райското пръскало под вр. Ботев; едва
ли ще съм жив да го видя това в действителност, но приехме че така ще бъде, дай
Боже (до другото закъсване...). До това време вече стана обед и ние се
отправихме към поляната с клуба и българското училище, а Нени си тръгна към
тях.
Децата лудуваха и
играха цял следобед, а ние хапнахме и сръбнахме порядъчно, както му прилича на
хора от по-средната възраст и класа. Привечер пък отидохме у Ваня и Бранко да
му дам едни филми, които бях записал през деня от Васил, а и за да си допием
питиетата и доядем мезетата (така вече попадаме в по-високата социална
категория на тузарите). Прибрахме се късно вечерта и от вчера вече (понеделник)
пак всичко си отиде по местата. Ванеса е във ваканция и по цял ден се занимава
сама из къщи с разни нейни ръкоделства - свири, пише, рисува, чете книжки и
т.н.; Даниела ходи на работа, за да изкарва насъщният, както и аз, разбира се –
с тази разлика, че аз за сега не изкарвам нищо под формата на средства за
препитание, а вместо това обилно “изкарвам” препитанието през гъза си (“Който
не работи, не трябва да яде” – кой ли пък я беше измислил баш тая глупост?...).
А иначе казано, около моята служебна дейност няма особени раздвижвания – дори
почти никакви. Съоръжението, което чакахме от Америка най-после пристигна; ние
го преработихме съгласно новите изисквания и още в петък го изпратихме за Индия
- Страната на Свещените крави (а най-вероятно и бикове; щом като козата си сака
пръча, то по силата на тази логика и на кравките им трябва да си имат бици –
инак тез телета няма от златния дъжд да се въдят, я). Нашите хора също
заминават нататък подире му – още от този петък за период от една седмица,
когато пък аз от своя страна няма да идвам на работа, че да си губя времето в
безцелно шляене. Може да прескачам от време на време до тук да си бутвам по
някоя моя лична дейност, но официално за пред властите и фирмата ще бъда в
състояние на твърде незаслужен и съвсем ненавременен неплатен отпуск. През
следващата седмица се зарежда нова серия от празнични и почивни дни, така че за
мен се очаква една кратка, макар и малко принудителна почивка. Е, за сметка на
това ще гледам да свърша и някоя работа из дома, наред с всичко останало.
Разбира се, както винаги се застраховам в подобни случаи: това е само
предварителния план – изменения могат да настъпят във всеки един възможен миг,
независимо по коя точка от дневния му ред и без предупреждение.
Тъкмо се бях
приготвил да се обаждам на човека, с когото онзи ден проведох едно много
успешно и силно обнадеждаващо интервю. Обаче сякаш по някакво чудо той пръв ми
се обади с информацията, че нещата му се движат в правилната посока – демек, да
съм хаберлия, че рано или късно ще започна някаква трудова дейност при него.
Това като че ли малко ме поуспокои откъм обхваналият ни напоследък зор за непременното
издирване на друго, по-платено препитание, но независимо от спадането на
напрежението, след малко като приключа с вас, аз пак ще надникна из обявите.
Ако открия подходяща “покана” може пак да засиля някоя и друга молбица за
работа, само колкото за спорт – то вече се разбра, че друг съществен ефект няма
за сега от всичките тези мои, толкова упорити и напористи кандидатствания.
Тази събота
учителката ще идва у нас за урока по пиано, а в неделя е Цветница – всички от
етноса пак ще се събираме в един крайморски парк на дневен пикник. За самият
Великден има определено едно агне да се изяде, печено на фурна, а за
ненавиждащите това толкова българско ястие и вкусно блюдо (като мен и още
неколцина ненормалници…) ще има Правешки карначета от месо с неизяснен
животински произход. Вечерта пък официално сме канени у Ваня и Бранко за
завършек на празника и окончателно насиране. Неничко по всяка вероятност пак ще
ни навести в някой от 5-те поредни почивни дни, а за по-насетне не смея да
правя големи предсказания и бляскави прогнози. Единственото, което със
сигурност знам е, че на 15 Май Ванеса има концерт в Катедралата, на 29 Май ще ѝ бъде официалното връчване
на поощрителната награда от Асоциацията по Орган в нашия щат (в размер на $250,
нищо от което тя все още не знае, за да играе ролята на приятна изненада с
катализационен ефект и стимул), а на 19 Юни е поканена да свири на един местен
фестивал в друга катедрала в съседен град, отстоящ на 100-120 км от Бризбън и
съответно на 200 км от нас. Това са за сега ангажиментите ѝ и аз като неин главен импресарио и мениджър в същото
време, завеждам списъка с тези по-важни дати. След всичко това, детето ще има
само една седмица почивка, когато пък на 20 Юни заминават с Даниела за Аделаида
при дечурлигата. Вероятно е и аз да прескоча нататък по някое време за 2-3 дни,
а пък да се приберем обратно всички заедно. Специално този въпрос обаче е малко
суров за сега и тепърва ще подлежи на допълнително преразглеждане и умуване.
Всичко останало
върви по строго установените си правила и канони. Аз тези дни имам малък
промеждутък в писането на писмата, защото чакам жената от Варна да ми изпрати
материали за печат. Не знам какво стана и с моите пътеписни статии – онзи ден
(на 09 Април) е излязъл новия брой на списанието, където трябваше да бъдат
поместени. След малко ще проверя нарочно какво е положението и ще дам сведения
по този случай допълнително. Сега обаче се връщам в действителността и се
потапям в суровата, блатна и миризлива клоака на живота. А пък тя
(действителността, де…) се изразява в един строг служебен ултиматум, спуснат
“свише”, по силата на който нашата фирма почти незабавно трябва да освободи
офисите, които ползва за дейността си (или за своето бездействие...) поради
високият наем, който плащаме в продължение на месеци, а пък който не можем да
си позволим да плащаме и занапред, предвид липсата на финансови постъпления.
Срокът за напускането им (краят на месеца…) също се явява възкъсичък, след като
вече почти сме прескочили средата и ни остават едва две седмици до
катастрофалния финал. В същото време трескаво търсим други, по-малки канцеларии
в района (и естествено за по-малко пари), където да се сврем всички и да
поместим вагоните със служебен инвентар, които влачим подире си и в състава на
който влизат всякакви елементи на хидравликата, пневматиката, уредостроенето,
електрониката, та дори и на металообработката – били те студеновалцовани и
обработени чрез стружкоотделяне или пък просто горещоизтеглени и пресовани без
отделяне на съответните отпадъчни стружки. Поради гореизложените причини тези
дни пренасяме и масово изхвърляме ненужни боклуци, купища картонени кутии със
стари документи, криви и ръждиви железа, гумени маркучи от всякакъв калибър,
всякакви парчета, влачени от тук и от там, с оглед да направим място на новите
(и по-платежоспособни…) наематели, които ще се нанесат в най-скоро време там.
Откъм тази, съвсем нова за мен посока и политическа директива също се очаква
разиграването на разни тъжни водевили и съвсем невесели сценки, но от своя
страна все още стратегически се снишавам в окопа и тактически изчаквам
хубавичко да се вдигне завесата, че тогава чак да се подготвям за участието си и
в този спектакъл - най-вероятно със статут и форма на лебедова песен...
19.04.2011 – Милички на мама - точно седмица след последния ми виртуален контакт с
вас, сядам да драсна няколко реда с описание на случките и събитията от това
време, за да не оставате и с впечатлението пък, че съм се поминал; да не чува дяволът.
Напоследък в работата имахме няколко прочистващи и хигиенизационни дни, като
чистката ни в офисите трая чак до края на миналия петък, когато си взехме
поредното “сбогом” с колегите. Изразявам се по този меланхоличен начин, защото
точно тогава за мен последваха две седмици на тежък и принудителен, безкрайно и
дълбоко разтърсващ (джоба…) неплатен отпуск, който аз сам си наложих по силата
на своята воля и висок капиталистически морал. На първо място, вече стана доста
неудобно по цял ден нищо да не правя във фирмата, а в същото време да изисквам
от хората да ми и плащат за престоя. Отначало намалих трудовите часове и
дневните ми смени бяха кратки (само по няколко часа, достатъчно колкото да си
напиша писмата и после на бегом в къщи при булката, челядта и добитъка –
образно казано). Разбира се, това благородно мероприятие и жест от моя страна
хич биля не помогна за заздравяването на капиталистическите производствени
отношения, дори напротив – виждаше се от само себе си, че общото ни бездействие
(не само моето…) започва да изнервя всички и постепенно всички взеха да стават
виновни за всичко, което се случва под покрива на компанията (по-скоро което не
се случва…), а в такава лайняна обстановка най-добре за мен беше да не им се
тикам сам между шамарите. С други думи и по нашенски казано, научен съм от
стари майстори да не си завирам гъза там, където двама души си мерят пишките
(ако ми разбирате метафората). Предвид факта, че моите най-преки колеги (и в
същото време ръководители на проекта, т.нар. ми началници) заминават за Индия
да пускат машината, реших, че ще е много по-целесъобразно аз също да си събирам
партакешите и вместо в оная необятна държава с техните свещени крави, да
прекарам промеждутъка от време, барабар с празниците в домашна творческа
обстановка. Впоследствие обаче се разбра, че заминаването на моите шефове се
отлага за края на този месец поради разни служебни неуредици в другия край на
отсечката - палетът с необходимите съоръжения и техническа екипировка е
изпратен най-чинно от нас, обаче няма кой да го получи насреща и да го освободи
от техните митнически служби; след това пък да го закарат на мястото, където е
разположена машината и т.н. и т.н. – това да се работи с индийци е подобно като
да правиш бизнес с афганистанци или албанци (не ми идват на ума други,
по-пропаднали държави, та споменавам тези двете като най-ярък пример за
неадекватност; вероятно и руснаците попадат в тази ниска категория по default,
като по-назадничава и примитивна нация). Всичко това като аритметичен сбор от
фактори, плюс настъпващите повсеместни Великденски празници, по времето на
които православният и прогресивен свят буквално замира, отдавайки заслужената
си почест към своя Вселенски Спасител, изтегли заминаването на нашите хора
далеч чак за след празниците, което пък от своя страна ще удължи общата ни
фирмена агония с още няколко шибани седмици. Аз ще чакам много търпеливо, за да
видя с какво аджеба ще се върнат от там и въобще - каква точно ще бъде
по-нататъшната съдба на компанията, която до този момент ми дължи без цифром и
словом една солидна сума (е, поне за бедняк като мен…),
под формата на неизплатени заплати за времето от миналата година, когато
ненадейно спряха да ми плащат насам, та до съвсем днешни дни. Моята
безгранична, граничеща с глупостта “лоялност” към нея (разбирай фирмата) се
състои единствено в безсилието и невъзможността ми да си намеря друга работа –
който и да е друг да ми беше предложил някакъв поминък, тез да съм ги ритнал в
дебелите ануси барем 100 пъти до сега. Но повече от явно е, че всички мои
най-настоятелни опити да изляза от ситуацията и барем малко да се измъкна от
кацата, пълна с кравешка тор и вече стигнала току до брадичката ми, за сега се
увенчават с огромен неуспех, по необясними на пръв поглед причини (твърде
вероятно е по този начин да изкупвам част от греховете си, но пък виж – не се
оплаквам от съдбата си; аз тук само я споделям за поука и назидание на
четците). Независимо от всичко обаче, аз не се отказвам и действам по всички
възможни фронтове, пък където направя пробива, натам ще поеме и курса на
бойните ми действия. Та, това драги читатели и любезни ми слушатели, в
най-кратки щрихи е ситуацията около моята работа - както за старата, така и за
“новата”, ако изобщо някога ще има такава...
Но стига вече с таз
зараза на омраза - сега се пренасям обратно в “творческата” си атмосфера: за
разсейване на негативните мисли хвърлям един случаен поглед към прозореца, през
който едрите капки дъжд напомнят, че е вече средата на есента; от топлата все
още фурна се разнасят остатъчни ухания на печени сандвичи с кайма, кашкавал и
яйце (на творците и хората на изкуството им се полагат и подобаващи закуски;
всичко е съобразено с едната и едничка цел, извисяването на духа, който
напоследък пада все по-надолу - досущ като на бика, кога вече тръгне да слиза от
кравата...); от органът звучат тъжните и напевни звуци на барокова и староцърковна
музика и псалми (Ванеса естествено репетира в момента и най-безмилостно,
самоотвержено кълве по клавишите...), докато аз, бедният, се опитвам да събера
разпилените си хаотични мисли, запълвайки случайно разтворилите се скоби на
времето с нахвърлянето на някой и друг скучен ред от житие-битието на
греховната ми същност. Единственото, с което мога поне частично да се похваля
е, че преди няколко дни излязоха от печат кратките ми очерци и пътеписи, които
публикувах в едно Интернетно списание за литература. Двете от статиите ги
поместиха вече: за Тасмания (сватбата на Гергана и нашата малка екскурзия из
острова) и за Нова Зеландия - премеждия и впечатления от тази екзотична и малко
позната страна. В следващия брой на месечното издание ще излязат и останалите
две разказчета - преживелиците ни в Париж и Хонг Конг миналата година на
връщане от България и тазгодишното ни пребиваване в Сидней. Постепенно, като
навлизам в преписване на старите си писма се натъквам и на още такива кратки
записки - ходенето ни например до Канарските острови и Америка, както и
екскурзията ни с кораба до Вануату. Ако разполагам с достатъчен писмен материал
вероятно ще ги обособя като отделни епизоди, та и тях може да публикувам. За
сега имам няколко много окуражителни и положителни оценки на сюжетите от мои
приятели, някои от които дори не вярват на превъплъщението ми в това мое,
съвсем ново и непознато писателско амплоа.
Онзи ден (в събота)
урокът ни по музика не се състоя съгласно предварителната уговорка с учителката
– вместо това трябваше ние да отидем до катедралата следобеда и да заведем Ванеса.
Тя свири и се подготвя цяла сутрин, след което заминахме. На връщане от там се
отбихме през едни наши приятели, чиито син свири на цигулка. Двамата с Ванеса
имат няколко кратки изпълнения, които исках да проверя как ще звучат заедно и
събрани вече. С тях те ще се представят на годишната продукция на учителката в
средата на Май. Така или иначе, с тези наши приятели вечерта бяхме канени на
гости у Ваня и Бранко, та от там вече всички отидохме у тях. Имахме да
разискваме някои организационни Великденски въпроси, та ги “разисквахме” чак до
полунощ, дорде не пресъхна бурето с вино. Предната вечер пък Уоли и Нолин
минаха уж случайно през нас към 20:30, че и с тях бистрихме политиката до първи
петли.
Напоследък с Даниела
сме приковани и двамата на легло - че то какво друго може да си помисли
нормалният човек, когато прочете тези редове; бързам да ви успокоя обаче, че не
е “онова” нещо, от което се забременява, нито пък лежим тръшнати от някаква
страшна болест. Като сме почнали да гледаме сериала “Стъклен дом”, който аз
записах от Васил онзи ден, та вече мира нямаме и двамата. Всяка вечер по
няколко филма извъртаме на чекръка - направо няма заспиване! Първите 11 серии
ги изгледахме за 2-3 вечери, сега са следващите 17 епизода. Гледам, че по
Българската телевизия е започнал и третия сезон на тази поредица – оказва се
един доста успешен филм, дори и според оценката на българското население.
Разправят, че когато излъчват поредната серия, улиците буквално обезлюдявали.
Така беше едно време, когато в сряда даваха мач - особено срещите на великият и
легендарен син отбор на “Левски-Спартак” срещу омразната червена сбирщина от
паплач на “ЦСКА”. В далечните години и дълбоко назад във времето, подобни бяха
случаите и със сериалите за “Форсайтови”, “Болница в края на града”, “Робинята
Изаура” и разбира се небезизвестният, почти култов и пропаганден “На всеки
километър”. Аз с най-голямо внимание следя всичко, което се отъждествява като
българско и родно киноизкуство - нека да не забравяме, че под влияние на Митко
Бомбата и бате Серго, аз също имах своите детски мераци за следване в
тогавашния ВИТИЗ (сегашната НАТФИЗ). От всичко това обаче, като на дребни
хлапаци от това съвремие ни остана само една полуизровена землянка под Градище
(малко над телената ограда на едновремешния ЗЧП “Импулс”, откъм баира), която
рихме с голи шепи, колове и пръчки близо цял ден, заедно с бойците от “отряда”:
Пейо (“Воеводата” - Г. Георгиев-ГЕЦ), Стефчо Колев (“Митко Бомбата” - Гр.
Вачков), Добринчо с очилата (“Ученикът” - К. Карагеоргиев), Станислав не помня с
чия роля и естествено моя милост, в светлият и неугасващ образ на майор Деянов.
Е, останаха разбира се и спомените, наред с безкрайната ни детска и чиста
наивност, която едва след проглеждането и политическото ни прозрение се
превърна в едно най-долно и още по-противно омерзение към лъжата и
неправдата...
Връщайки се назад към
тези неизличими спомени от миналото, с подчертан интерес гледам всеки български
филм, за доста от които намирам, че аз дори и навремето не съм гледал. Ако се е
случило при някакви обстоятелства да съм ги гледал, то пък тогава не съм ги
разбирал достатъчно. Сега ги повтарям, пречупени през съвсем други призми вече
- същото е и с книгите. Като деца четяхме много, защото просто така трябваше –
добре, че ни караха на това в училище, а и в къщи, защото именно сега изплуват
всички онези позабравени моменти, на които тогава не сме обръщали никакво
внимание. Покъртителен е примерът ми с онази, уж детска книжчица “Сърце” (с
автор Едмондо де Амичис – “Cuore”) – в момента съм я дал на Ваня да я започне,
после я вземаме ние; Ванеса чете английският ѝ вариант, но тук-таме (естествено) не доразбира
подтекста, където пък ние с Даниела разясняваме какво точно е искал да каже
авторът. Това беше едно от десетките задължителни четива за лятната ни ваканция
още в трети клас; били сме хлапаци на по 9-10 - възраст, в която едва ли нещо
остава в главите ни, освен някоя пакост, беля или глупост. Та едва сега, с
40-годишно закъснение, всички ние тогавашните деца, ще се връщаме толкова много
години назад във времето, белким станем по-добри и благородни човеци...
Аз и тук май малко се
поотклоних от основната тематика на своя нескончаем разказ, но пък от време на
време си позволявам да правя и собствени философски анализи - нали съм автор
все пак. Това е единственият ми начин да се замисля и да си спомня за миналото,
да преосмисля настоящето, без да се впускам в бясна надпревара за бъдещето.
Много често се натъжавам, потънал в спомените си, прехвърляйки ги като изсивели
кадри от полуразпадаща се кинолента и прескачайки през всички свои осъществени
и неосъществени мечти; признавам, че през сълзи се радвам и на днес, като
най-общо понятие за сегашното време – вероятно помъдрявам, одъртявам или пък
просто откачам. Но нека да се върнем сега на нашите по-актуални патила и
ежедневни преживелици - Лазаров ден го изкарахме у Ваня и Бранко. Следващият
празник беше Цветница и ние първо минахме през черква, за да засвидетелстваме
почитта и примирението си към Всевишния, след което Даниела приготви нещо за
поляната и отидохме на събирането по случай именните дни на Маргото и
Маргаритка (на Миленчо). Там стояхме до привечер, като най-кротко и монотонно
се наливахме с бира и други ободрителни напитки (от състава на водка, уиски, та
дори и ракия), когато пристъпът на един внезапен и пороен дъжд ни разпъди
всичките като пъдпъдъци за отстрел в извън ловния сезон. Пръснахме се по колите
и се разотидохме – ние се прибрахме, оправихме се набързо и тутакси се
подредихме пред екрана за филмите.
В най-личен план,
седмицата ми започна във взаимната компания с Ванеса - тя е все още във
ваканция и с нея се въртим из нас като шугави óвци. Общо взето не си пречим
един на друг, освен в случаите когато я накарам да свири - иначе тя си прави
нейните неща, аз се занимавам с моите. Вчера имах да сортирам всички приходи и
разходи за тримесечието, което ми отне предобеда. После Даниела си дойде и от
тогава с нея сме неотлъчно пред стъклото на телевизора със “Стъкления дом”, та
чак до нощес по някое време, когато изгледахме и последната възможна серия.
Ванеса продължава да свири и да пише разни нейни задачи. Времето е лошо за
излизане, което пък е предпоставка за стоене в къщи и повечко упражнения на
пианото. Аз след малко ще погледна пак списъка с работните позиции и ще изпратя
някоя молба за работа преди да отида в другата стая, където пък ми се иска да
се позанимая и с филма, който снимах в Сидней. Да го изкарам и него тези дни,
че имам и малко работа по двора да си свърша – въобще, аз много добре си
поминавам безработните дни, в хладно безгрижие и непринудена волност,
забелязвам...
03.05.2011 – Нови две седмици неусетно заминаха в небитието. Понеже си бях все из
къщи, та до писане на писма не можах да се доредя. Сега възстановявам
изоставения материал, като ще се опитам да събера всички случки и събития в
това ми описание. От днес вече отново съм застанал на служебния си пост, на
работа така да се каже, но пък без наличието на съществена работна дейност -
това ми дава възможност да разгърна въображението си и отново да разтворя
торбата със спомените. Шефовете ми все още се подвизават някъде из необятната
шир на Индия (ама и там, разправят имало баят сган – близо 1.250 милиарда народ
били, без да им броят кравите и телетата, продължавайки да се множат като
зайци) - до края на тази седмица се надяваме уж да си дойдат с някаква
информация, относно бъдещето и просперитета на фирмата (и уж да е положителна,
ама май ще е само наужким). А до тогава всички дребни чиновнически пионки,
барабар с фрицовете и конете ще си налягаме парцалите и ще чакаме това да се
случи – топовете ли ще гръмнат, царицата ли ще ни пада или направо гащите ще си
свличаме от зор? Няма кой да каже…
Тук накратко ще
опиша изминалите десетина дни, които не се отличаваха един от друг по нищо
съществено, освен по имената си – нали всички или повечето от тях бяха все
празници (а за мен пък всичките…), в които друго освен преяждане и препиване не
е ставало. Първо дойде серията от пет последователни почивни дни по Великден.
Както вече отбелязах, специално за мен всички бяха такива, защото тогава бях в
отпуск, но пък към тях вече прибавен и празничния заряд, та хептен всичко става
“празнично”. Седмицата преди това ние с Ванеса си бяхме из нас и поради
неприятното време навън, не сме излизали никъде. Тя наблегна на свиренето, аз
на моите писма и така дойде съботата преди неделния Великден. Междувременно
през някой от дните проведохме едно весело тържество с Уоли и Нолин, но вече
съм забравил кой точно, нито пък това е толкоз важно за настоящата ми хроника.
В събота всички
станахме навреме и дружно се заехме с боядисването на яйцата. Това отне цялата
сутрин – добре че не бяха чак толкова много (само 30-40 броя), защото ако
трябваше да очервим стотина яйца примерно, някой вече щеше да се въргаля на
плочника в кухнята, претрепан с тиган у главата и това далеч нямаше да бъда аз.
Вечерта бяхме канени на гости у Ваня и Бранко, заедно с едни наши общи
приятели. Имаха да се готвят разни оризи, дроб-сърми, агнешки разфасовки и т.н.
Аз предният ден не ядох нищо, а за вечерта наготвихме малко боб. На постно
карахме и вечерта у Бранкови. Преди да отидем у тях ходихме и до тези приятели,
с които вечерта щяхме да сме заедно. Ванеса и техният Васко трябваше да
репетират две песни, с които ще се представят на концерта в катедралата през
Май, организиран от учителката по музика. Жените в това време готвеха нещо и
докато се оправяха, аз хванах дечурлигата да посвирят малко. После всички вече
заедно заминахме за Ваня и Бранко.
Като се вардихме
цяла вечер от блажно и други питейни грехове, както дявол от тамян, с
най-чистата си съвест и напълно трезви в 24:00 вече отидохме на църква. Понеже
попът в Македонската черква е наш човек и личен приятел с Бранкови, ние
предпочетохме да отидем при него – в края на краищата, нали сме един народ с
македонците, независимо какво е решил Коминтерна. Имаше доста хора, много
хубава служба, обиколихме двора 3 пъти както е според обичаите, чукнахме се с
яйцата и си казахме “Христос Воскресе!” От там се прибрахме обратно у тях и
тогаз вече нагазихме дълбоко в прегрешенията, които една сюрия дяволи бяха
изсипали на масата, докато през това време ние безмълвно пречиствахме невинните
си души в черква. От там насетне пекохме мръвки, разливахме аперитиви и т.н.,
който процес продължи кажи-речи до изгрев слънце.
След като и поспахме
малко на пресекулки, на другия ден пак трябваше да ставаме сравнително рано, за
да оправяме храните, които се подготвяха за същинския Великден. На поляната
пред клуба, където провеждаме занятията на българското училище за децата, беше
организирано всенародно веселие, а агнето и останалите добавки беше направено
дарение от един наш приятел. Очаквахме с продажбата на порциите да набавим малко
средства за организацията. Там изкарахме целия следобед, след което с всички
хранителни остатъци на нова сметка се завърнахме у Ваня и Бранко. За вечерта
имаше поканени и други височайши гости, та пак осъмнахме в сладки приказки и
моабети (и тук задавам си такъв един въпрос: защо човекът, след като 40 деня
кара на молитва и в най-строгия си пост, когато само седнал за една софра на
моабет, забравя ангелите, Бога и свещения обет, превръщайки си ореола в дрипа
на грешника най-прост?)…
С Неничко се бяхме разбрали
да се видим на другата сутрин, когато ние се прибрахме у нас, а малко след това
пристигна и той. С него си уплътнихме следобеда в кратки и безцелни разходки,
но поне бяхме заедно и изкарахме добре – единственото време, когато съм спокоен
за него. Вечерта си направихме едно съдържателно домашно тържество - пекохме
скара, имаше салати, лигавихме се с ордьоври и прочие глезотии. Той спа у нас -
него ден (беше понеделник) Ванеса имаше урок по музика и учителката ѝ дойде в 08:30. Даниела по
това време беше на работа, но веднага след урока излязохме по пазар и други
разходки. Прибрахме се пак в ранния следобед, обядвахме с децата и малко след
това Нени си тръгна. Така тези почивни дни свършиха - аз продължавах да бъда в
принудителния си отпуск, а Неси във ваканцията между сроковете.
Учебната програма
започна в четвъртък миналата седмица, а вчера (понеделник) пак беше почивен ден
заради Празника на труда, 01 Май. Независимо, че разни манифестации, паради и
мирни демонстрации тук не се провеждат, денят се отбелязва в календара като свободен
и неприсъствен за работещите, селските труженици и учащата младеж, докато пък
на онези, дето се намират в безтегловното състояние на неплатена си отпуска им
е абсолютно все едно какво именно празнува трудещият се пролетариат по света...
Съботният ден ми
беше изцяло ангажиран с обществена дейност – бяхме канени на един фестивал,
където българската общност се представи с кюфтета на скара, питки, кълцано зеле
и моркови за салата, както и пържени картофи за гарнитура. Всички комити,
начело с воеводите бяхме там и готвихме през целия ден за гладните посетители
от плебса с най-общо определение. Като ударихме калема вечерта, след всички
направени волни пожертвования от всеки един вожд в името на патриотизма, едвам
успяхме да уравним приходите къмто разходите, но пък ни остана това, че цял ден
бяхме заедно, приказвахме си, замезвахме си от безотчетните кюфтенца директно
от скарата и ги давихме обилно с бира – колко малко му трябва на човека, за да
бъде щастлив, а колко много иска в заслепението на ненаситната си лакомия!...
От много престараване двамата с Бранко гътнахме фритюрника, докато го
зареждахме с олиото от една тенекия и се импрегнирахме трайно за целия ден - от
главата до петите. Добре че маслото не беше още и сгорещено, защото тогава
резултатите нямаше да бъдат само хумористични. През целия ден лъщяхме на
слънцето като индианци, а пък за бирбатът, който оставихме подире си на
поляната няма какво да споменавам – мравките имаше да смучат блажно, дорде
падне снега през Юли... У дома се прибрах чак в 23:00 и дълго време се изпарвах
под душа, защото от толкоз много мазно, което беше попило в кожата ми, дори и
сапуна не щеше да се запенва по мен.
В неделя ходихме на
училище - там наш приятел почерпи, че имал рожден ден, а ние вечерта отново се
спряхме у Ваня и Бранко, където доядохме остатъците от храната, която си
носехме. Така посрещнахме и изпратихме светлият Ден на труда, а вчера ние с
Даниела направихме една бригада по двора главно в изсичане на храсти, клони и
израстъци. Натоварих едно ремарке с вършина и го изхвърлих на бунището. За да
не оставаме сами и да споделим скромната си софра, ние пък на свой ред
поканихме Ваня и Бранко да ни дойдат на гости, като с това завършихме този
своеобразен маратон на безгрижие, своеволия и алкохолни безчинства.
От днес вече всички
се опитваме да влезем в обичайния си ритъм, поемайки своите ежедневни
задължения, обаче забелязвам, това комай не ни се отдава много успешно. Аз
сутринта установих, че съм си забравил резюмето за работа в къщи, с което
кандидатствам за разни свободни позиции. Мислех сега, като приключа с
писателската дейност да се преместя на тихия фронт и да потърся малко вакантни
длъжности. Обаче това не може да стане, защото няма как да изпращам документите
си. Много ми изостанаха и ежедневните вечерни тренировки, които по едно време
бяха твърде активни, но с настъпване на лошото време ги разредих почти до нула
(казвам това “почти”, защото се срамувам от себе си – да се чете и подразбира
“съвсем” до нулата). Вече две седмици не съм ходил, а в същото време ям като
разпран и пия като змей, предвид поредицата от празници - кой от друг по-светъл
и по-тържествен. Но ще гледам още от довечера да започна бавно да възобновявам
рутината, за да поддържам поне окръглената си форма – в противен случай направо
ще се сплескам от собствената си тежест.
От злободневките
отбелязвам смъртта на Иван Славков-Батето, за която научих съвсем случайно от
Интернета. Той бил доста болен напоследък, а онзи ден свършил и неговият земен
път. Специално за него в пространството съществуват множество противоречиви
мнения от политически и социален характер, но понеже аз не го познавам лично не
мога да ги коментирам и оспорвам. Друг, не по-малко важен момент е похищението
и ликвидирането на Осама Бин Ладен, което американските осведомителни агенции
превърнаха в новината на 21 век, със статут на сензация! След 10 години игра на
криеница като мишка и котка, те най-после се осмелиха да оповестят кончината на
враг № 1 за човечеството, върху който факт аз отново съм в дълбоки съмнения.
Преди известно време писмено изразих противоречивите си чувства по повод
съмнителното убийство на Саддам Хюсеин. За мен той си е много жив, твърде добре
укрит и си топли ташаците под лъжливо име на някой Тихоокеански остров или пък
в някоя Латиноамериканска държава, където местните закони позволяват тези и
подобни волности. Но просто светът най-после трябваше да научи, че злодеят е
погубен и главата на змея отсечена, за да отвори път на храбрия юнак към
пещерата със златните съкровища (в случая под формата на нефт...). Подобни са
ми съмненията и за другият, не по-малък злосторник Осама Бин Ладен. Той пък им
пречеше на тучните макови полета (разбирай дрога, хероин, хашиш и техните
производни...). С тези неимоверни богатства, които и двамата имат, отделно от
огромният организационен и агентурен апарат, с който разполагат из целия свят,
на подобна партизанска случка е най-меко казано наивно да се повярва. Спомням
си, че по телевизията дадоха кадри от едни подземни тунели и окопи, стигащи до
землянката, където заловиха бае ви Саддам’а (а землянката беше малко по-мизерна
от тази на Осеникова поляна, където се е крил Митко Палаузов). Значи, едното
войниче влиза вътре (мисля, че дори и не почука на вратата…) и го залавя едва
ли не по бели гащи, а пък другото видите ли, снима с камерата през това време –
че как става туй нещо, бре джанъм? – брей че героизъм страшен, каква пародия за
война и водене на бойни действия! Това даже и по филмите го няма. Е, хванаха
някой негов двойник, осъдиха го публично и го линчуваха, колкото да хвърлят
прах в очите на хората и да отчетат дейност. А нали трябва и всичките тези
милиарди долари масраф покрай войните да се покрият от някого – отделно дето,
мине се не мине и току върнат някой наш войник в чер найлонов плик с държавни
почести и траурни знамена. Тези жертви по някакъв начин трябва да се изкупят,
поне от морална гледна точка. Няма да се учудя, ако и на Бин Ладен’а са
пошепнали, че времето му изтече вече – имаше 10 години да се преструктурира, да
си потули парите и да се оттегли на доживотна пенсия в някое забутано местенце.
Десетилетия ще минат, докато се разбули тази свръхсекретна тайна, но ако един
ден след 50 или 100 години тези редове се четат от някого, нека по някакъв
начин да се опита да ме уведоми - много ще ми бъде любопитно дали съм бил прав
в разсъжденията си. Ако пък не съм бил, ще се извиня публично на пострадалите и
засегнатите. В световен мащаб и исторически план, давността на подобни секретни
мисии е около 50 години (доколкото съм запознат, разбира се – не твърдя и не
споря за това). По силата не тези, вероятно международни договорки започнаха да
излизат наяве неоспорими факти за Втората световна война, за Сталин и Хитлер,
за тайни договори, сдружения и какво ли не още. Световната конспирация не спи и
няма почивен ден. А пък за т.нар. партизанско движение, колкото тъмни материали
изтекоха на светлина – за това да не отварям дума; последните вече са достъпни
за всеки и дори не представляват някаква тайна – ибаз го, както обича да казва
татко...
07.05.2011 - Необичайно място, необичайно време. Ванеса има урок в момента и се
намираме в катедралата, но понеже аз нямам пряко участие в обучителния процес,
рекох да използвам двата часа, за да обсъдя чрез монолога си последните горещи
теми за изминалата седмица. Тъй като моите шефове бяха в Индия, аз удължих
неплатената си отпуска с още няколко дни. Чак в понеделник ще се появя отново в
офиса, за да разбера как е минала “екскурзията” им из свещената земя на индуси
и бедуини, какво става с нещастната ни машина там и какви ще са перспективите
за най-близкото бъдеще и неясно настояще. Пак в понеделник обаче, ще попадне и един
друг, много важен преломен момент, в частност за моето лично бъдеще и
успеваемост, защото точно тогава очаквам да ми се обадят с потвърждение (или
отказ...) във връзка със започването на друга работа. Това всъщност ще бъде
резултатът от едно интервю, на което пък ходих вчера в Бризбън - по моему много
успешно и обнадеждаващо. Там нещата са доста спешни, защото от по-следващия
понеделник започва един курс, на който аз задължително трябва да присъствам
(ако съм одобреният им кандидат, разбира се). Оставям една седмица да дам
предупреждение за напускане от настоящата си работа и веднага започвам на
новото място. Фактите все още са твърде сурови и доволно объркани, поради които
причини аз не смея да ги дискутирам с големи подробности – тук само споменавам,
че има и такава вероятност, а само Господ може да предскаже по кои трънливи
пътеки ще поемам от тук нататък. На практика това беше и най-интересната новина
около нас в последно време. Един човек ми се обади още в сряда и насрочихме срещата
си за петък. Щяхме дори да ходим двамата с Даниела до Бризбън, че след
интервюто да се поразшетаме малко из големия столичен град – стига с тез наши
кални и селски сокаци; искахме и ний на калдъръм да стъпим. Добре ама от
нейната работа я ангажираха с една извънредна смяна, която тя нямаше как да
откаже, предвид кризисното ни икономическо състояние. Е, аз като казвам
“кризисно”, това не означава, че сме започнали да ровим из контейнерите за
някоя огризка или коричка хляб. Кризата ни се състои само в някои ограничения и
лишения, които при нормалните условия на заплащане не бихме се и замислили дали
да правим или не, докато сега е просто по-разумно да се въздържаме от волности
и финансови прегрешения. Например петте поредни почивни дни по Великден си ги
пропиляхме най-безмилостно из нас, вместо да дадем едни $500-$600 само за
нощувките и да заминем заедно с Янкови, Игорови и още едни приятели там, където
те изкараха празниците. Поради същите съображения отмених или по-скоро отложих
отдавна замисленото ни идване до България за юбилейният, 80-ти рожден ден на
татко. Първоначалната идея беше да пътуваме само двамата с Нени, който щеше да
бъде най-скъпият му гост и същевременно подарък за кръглата годишнина. Обаче
напоследък и самият Неничко малко се намира като в задънена улица, с неговите
ангажименти около новата си работа и евентуалното му учене; наред с
последвалите разочарования, дошли закономерно от всичко онова, което беше
предварително планирано да се осъществи, плюс прочие и прочие причини,
причинки, причинцици и големи причинища, които пък вече напълно осуетиха и
най-добрите ми намерения, които имах. Да пътуваме и четиримата по самолетите
щеше да бъде финансово непосилно, още повече че и Ванеса е на училище баш по
това време и не може да отсъства толкова дълго време от учебните си занятия.
Нени по принцип много искаше да отидем до България, щях да го поразведа тук-там
да разгледа, обаче сега, както и на него са му потънали гемиите, та не му е до
нищо. Аз го разбирам напълно, обаче и не мога да му помогна с много. Моите
разбирания за оцеляване в живота са едни, докато неговите са съвсем други и
всяка съвместна дискусия по тези въпроси води до неминуем скандал между нас.
Във връзка с тези деликатни обстоятелства в отношенията ни, аз изобщо вече не
повдигам темите нито за пропилените години назад във времето, нито за
доказаната вече необходимост от учене, нито какво съм му говорил преди и че в
крайна сметка стана точно това, което аз мрачно предсказвах от много отдавна.
Да не говорим за обидите, които ми е нанесъл, за сълзите които съм пролял, за
униженията, пред които ме е поставял. Сега плаща за всичко, въпреки че
най-малко аз съм искал това възмездие да се стовари връз коравата му овнешка
чутура (въпреки, че той си го заслужава – само че моето бащино сърце не ми
позволява да злорадствам в случая; напротив – мъчно ми е за него повече от
всичко на света). Но този, който гледа отгоре постоянно му изпраща разни нишани
и напомняния, че именно той трябва с нещо да промени държанието си, поведението
и средата си, за да излезе от шибания омагьосан кръг, в който е попаднал. Ама
той, понеже не вярва на тези “глупости”, та продължава да затъва все по-дълбоко
и по-дълбоко. Ето, джипката му пак го е оставила онзи ден насред пътя с някаква
голяма повреда – в момента е на ремонт и отново ще се насипват стотици долари
за поправката ѝ. На работа временно ходи с
някаква друга кола на негов приятел, която пък не е регистрирана - сгащят ли го
полицаите докато я кара, ще последват нови санкции и купища глоби, които изобщо
не се измерват с двулевки и петолевки, както ни се разминаваше на нас по бай Тошовското
време; тук дерат яко, дорде не си научиш сам урока – после вече става лесно за
всички. Колите му са един постоянен източник на разходи, само заради които той
работи и съответно харчи средствата си подире им. От кога казвам - да се махнат,
да се изхвърлят, да се отърве от тях. Така поне щеше се загуби много по-малко,
отколкото постоянно да се налива от пусто в празно - е, не ме слуша.
Вироглавството му е пословично, а негативната му упоритост в доказване, че
видите ли - целият свят е крив, а само той прав просто граничи с безумието. Но
аз и там не мога да се наложа с нищо. Това са едни доста тъжни равносметки за
мен и аз далеч не ги споделям тук с особен възторг. Боли ме за него и за
постоянните неудачи, които го съпътстват, но пък и не мога да се боря срещу
безграничното му непокорство. Моля се на Бог единствено да ми е жив, здрав и да
успява да поема периодичните удари, които животът му поднася (и нанася…), а
поуките от тях нека да си вади сам. Той не искаше да върви напред по лесния
начин - нека блъска сега и да се бори с трудния…
Аз всъщност от къде
започнах, а пък с какво завърших - но просто думата се отвори сама и монологът
ми пое в такава посока. Понеже всичко това е много актуално и съвсем прясно
като събития и факти, разглеждането им в настоящия отделен епизод предизвика и
моят страничен коментар. Място за тревога и притеснения няма обаче - аз
споделям всичко, което просто можеше да се избегне с малко повече вслушване и
послушание от негова страна. Но моят малък Неничко не носи такъв овчедушен
характер – чудя се даже, дали да кажа “за съжаление” или “за щастие”; времето
напред ще покаже...
Междувременно стана
понеделник – 09.05.2011 и за да бъда последователен сега ще се върна
на прекъснатата си мисъл от събота. Урокът на Ванеса свърши и ние от там, след
малък локален пазар по път отидохме при Васко, където те двамата репетираха
двете песни за концерта, който пък е другата неделя. В 16:30 се прибрахме и
трябваше много светкавично да се приготвя масата, а аз да паля огъня, защото
вечерта очаквахме Нолин и Уоли на гости. С тях изкарахме весело и приятно, но
не сме окъснявали много, защото и те самите бяха изморени. Ние пък предната
вечер се забавихме доста, така че не сме настоявали за осъмване, както
обикновено се случва при подобни съвместни мероприятия с тях. Събрахме масата
набързо и си легнахме. Аз през деня бях пил кафе, което ме държа бодър, докато
си изгледам българските сериали. Щяхме да се обаждаме по телефона на чичо
Божко, че да го поздравим за рождения му ден, обаче се увъртяхме с гостите и
така пропадна всичко.
Вчера беше Денят на
майката, който австралийците празнуват много ревностно и тържествено. Ние си
имахме по принцип ходене на Българското училище, където пък трябваше да
отбележим нашенския Гергьовден, макар и с известно закъснение. Събрахме се
доста хора и изкарахме весело, докато слънцето залезе. По обяд се обаждах на
Нени да го чуя, но той беше на разходка с майка си – зарадвах се, че не е сам и
вероятно ще отидат на ресторант или нещо подобно. Гласът му беше малко по-спокоен
и уверен – предполагам, че е искал пари от нея и тя охотно му е дала пак.
Довечера ще си говорим с него по-дълго, ще разбера подробности и около работата
му. Онзи ден ми се оплака, че пак нещо не са му платили както трябва – аман от
неудачите му вече...
Аз тази сутрин
трябваше да водя Ванеса на училището по-рано, от там се спуснах при онзи човек,
с когото имах среща преди 2-3 седмици и който тогава беше много сигурен и
уверен, че ще работим заедно. Даже по някое време му писах едно кратко писмо
със запитване относно развоят на нещата при него, но той не ми отговори. Тази
сутрин исках да се срещна лично с него, за да знам какво да приказвам на другия
чорбаджия, с когото се срещах в петък миналата седмица и от когото очаквам днес
да ми предложи работата. Разбира се, понеже най-много от всичко ми се иска да
си остана тук наоколо, вместо да блъскам всяка сутрин и вечер до Бризбън и
обратно, трябваше първо да изчерпя всякакви други алтернативи и чак тогава
отново да се хвърлям в безумната надпревара с времето и камионите по
пътищата... Обаче след току що проведеният разговор с моя човек се оказа, че
той нямал остра нужда от мен на този етап, но по принцип щял да ме държи в
течение и щом се наложи, ще ми се обади (а пък аз на ума си казах, че може да
ме държи само женка му за патерицата, барабар с двете ми макари, дет’ се
поклащат отдолу под нея и му теглих една много къдрокоса, съдържателна майна,
затваряйки страницата на позора още на мига). Тази неочаквана развръзка с моя
потенциален работодател автоматично елиминира едната възможност от общо двете
вероятности и сега единствено ми остава да се осланям и надявам само на
Бризбънската оферта; и то ако тя изобщо се появи, защото това също не е много
сигурно. Неотлъчно съм до телефона – с него ходя и в клозета даже; дейба то’а
мой късмет, дейба!...
Днес чакам и
“индийците” да се появят, че да се разбере какви ще са перспективите с
настоящата ми работа. Общо взето с това ще бъде заета моята мисловна дейност
току през целия ден. Чувствата ми са противоречиви и непостоянни, до хаотично
разбъркани като винена шира с люспите и семките на гроздето. Какво ли още ще ни
поднесе днешният Ден на победата и пред какви ли неизпълними условия ще ни
постави за пореден път Съдбата – вероятно пак в стойка “партер” и на колене, за
по-дълбокото ѝ проникване с вретеното изотзад...
11.05.2011 – Интересни събития стават напоследък, особено с тази моя прословута
работа. Онзи ден така премина целият - в досадно и угнетено чакане да позвъни
телефона, който обаче остана безмълвен през цялото време като партизанин на
разпит в Дирекция на полицията. Късно вечерта ми се обади друг някакъв човек,
при когото изглежда също съм кандидатствал за работа наскоро, само че аз вече
не ги помня всичките – моите потенциални работодатели станаха толкова много, че
напълно им загубих мярката и края. Разменихме си по няколко приказки и това
беше всичко – уж, че ще ме търсят да се срещаме и преговаряме за евентуална
бъдеща дейност. Аз продължих да си изпращам молбите и през вчерашния ден, като
междувременно намерих телефонния номер на човека, с когото разговарях в петък и
от когото чаках резултатите през целия ден в понеделник. Оказа се, че в
последно време рязко са им свили бюджета и на този етап не им трябват толкова
много хора, с което моята кандидатура автоматично преминала в резервите – амчи
така кажи, бре ахмак погански и дебил най-сополански; обади ми се акуратно, че
да знам и аз как да си подреждам нещата! Ако не го бях потърсил аз, така щях да
продължа да си се надявам да пропее петелът, без изобщо да знам, че на него
вече са му клъцнали главата и са го турили да ври на огъня в казана за чорба; а
пък и от опит знаем, че от такъв обезглавен петльо и без гребен, песен въобще
не може да се очаква. Но аз нали и друг път съм споменавал за пословичната австралийска
лоялност (в тях има много лой, но не и лоялност…) – и сега не беше с нещо
по-различна.
Така в лични ядове и
дълбоки размишления премина и вчерашния ден, когато по едно време ми се обадиха
същите хора, които ме търсиха предишната вечер. Зор, зор голям - да сме се
видели още същия ден и да разговаряме. Добре, бре чоджум – аз съм пич, а не
плосък шибаняк като вас; след работа тутакси се мятам на колата и към 16:00
отивам да ги видя – просто защото съм европеец, а не роден в обор сред крави и
телета, заченат от случаен бик. Надлъгвахме се в продължение на час и нещо,
докато най-накрая се разбра, че копелетата имат нещо спешно и им трябва човек,
който да го направи съвсем отделно от тяхната основна дейност, която пък от
своя страна въобще не ме привлича и от която аз лично не разбирам особено
много; демек, нищо общо с гинекологията, по която продължавам успешно да
специализирам. Е, съдейки по разговора, който проведохме с търмъците, вероятно
с тази задача ще мога да се нагърбя и с тяхна помощ и съдействие да я доведем
до победния си край. Така се и разбрахме да остане положението, уж наполовина
незавършено и малко недоклатено, както се изразяваме ние, гамените на
социалистическия строй – те трябваше да мислят и да ми се обадят с решението
си. И напред моля ви се, още в 09:00 на ранина онези пак звънят по телефона: в
понеделник, точно в 10:00 да започвам работа по темата с прилична за времето си
почасова тарифна ставка. Съгласих се тутакси на щедрата оферта, защото аз и без
друго в момента не правя нищо, освен да си губя времето. Предполагам, че на
новото място ще имам работа за около 2-3 месеца, което пък е и достатъчен
период от време, в който настоящата компания да се посъвземе и изправи на крака
(ако въобще се стигне до такова “извисяване”). Все още никой от колегите и
шефовете ми не знае за моите най-нови ангажименти, но аз думата си вече съм им
я дал (на новите…) и жив-умрял трябва да се справям с поставената задача.
Вероятно ще отида да ги видя на място и да се запозная с работата още в петък –
така или иначе нищо не правя тук, да взема поне да си помогна малко с
организационните въпроси в началото.
Отново чувствата ми
са доста противоречиви и смесени относно напускането на тази работа, защото
тукашният рахатлък едва ли ще го намеря някога пак. Но пък и без пари не се
живее също и аз съм длъжен да следвам неумолимите житейски правила (само в
комунизма нямало да има пари, както ни залъгваха навремето – а на края се
оказа, че те всичките били вече у тях, а не че ние не сме имали нужда от
наличието им). Доста неохотно ще си оставя топлото местенце в самостоятелния
офис, широкото и удобно бюрце, както и хилядите други странични дейности, с
които се занимавах през последните кажи-речи 12 месеца. Надявам се да се
посъберат и малко средства в банковата сметка, която в последно време се оголи
като плужек (гол охлюв…), но това най-много ще зависи от вида и характера на
новата ми работа. Сега, както е в повечето от случаите, неизвестността ме плаши
малко, съзнавайки добре, че нямам нито време, нито шанс за провали. По-рано
като че ли бях по-смел и безотговорен - наемал съм и съм се занимавал с какви
ли не глупости, дето не са ми били и работа въобще. Сега май съм станал
по-предпазлив в желанието си да правя точно това, което най-добре го мога и
най-много му разбирам (тук обаче, този път аз нямам предвид само серийното
възпроизводство на човешкия род). Обаче тези условия и изисквания от моя страна
най-често не могат да се изпълнят чрез ответния работодател и обикновено си
оставам само с добрите желания и мераци – аман от компромиси вече...
Така и така съм
седнал да пиша, поне ще гледам да нахвърлям малко повече информация, защото на
новото място едва ли ще имам такава възможност – там ще искат да работя
съвестно и непрекъснато, а аз това най не го обичам. Но пък в името на доброто
ми име и впечатленията, които трябва да оставя у тези хора подире си, ще се
наложи частично и временно да загърбя своите лични интереси и ще се посветя
изцяло на техните проблеми и задачи, които ще ми спуснат в най-скоро време.
Впечатленията от новото работно място ще споделям на някакъв по-следващ етап от
настоящите си писания – за сега това е напълно достатъчно да се знае, че
най-после след толкова многобройни все неуспешни опити и безнадеждни
кандидатствания, в крайна сметка пак се закачих за нещо малко по-перспективно и
доходоносно – с други думи: животът е прекрасен; бързайте да си нанизваме
розовите му очила, дорде отново не е помътнял и почернял…
Нени също всеки
момент очаква да напуска от настоящата си работа и да се прехвърли на другата,
където са му обещали място. И на него с нищо не мога да помогна, освен с акъл и
съвети, които специално за него са безпредметни и безплодни и от които той
изобщо не се нуждае. Аз не случайно натисках и давах зор да учи и да вземе
някаква диплома, защото имайки тапията в джоба си, човек няма нужда ни от
съвети, ни от помощи, ни от ходатайства – нещата си се канализират и подреждат
сами. Е, тогава бях глупав и прост, че настоявах да учи; сега вероятно съм също
такъв, след като не мога да му помогна (с пари естествено – той друга помощ не
признава; така е научен от майка си). Ако беше специалист като мен, можехме да
ходим и да работим заедно, да наемаме обща работа и да си изкарваме много добри
пари, но той моята дейност я ненавижда и всички, които стоят зад бюра в офиси
за него са ненормални тъпаци и загубеняци. Кой му ги е насадил тези чувства аз
не знам, но предполагам, че идват с киселината на гроздето, която е
правопропорционална на височината му – кисело е, защото е високо и не се стига
лесно. Е, да върви сега из калните дупки и да дърпа кабели, щом това му харесва
повече...
Иначе из дома няма
нищо ново и вълнуващо. Преди няколко дни си направихме резервация за една
къщурка на съседен остров, където ще отморим за малко в средата на Юни. На
13-ти се чества рождения ден на Кралицата и тогава се почива. Пада се в
понеделник, а ние отиваме там от петъка още. Ще отседнем за три вечери, а през
дните ще обикаляме наоколо из природата. Ако е хубаво времето може даже и филм
да направя, но обикновено тогава валят дъждове, та не знам как точно ще бъде
всичко. А пък и сега, след като акълът ми е зает със съвсем различни проблеми,
въпросната ни екскурзия е поставена някак си на значително по-заден план.
В събота Ванеса ще
има урок, а в неделя ѝ е
концерта. Това са най-близките предстоящи събития, в непосредствен план и
перспектива. Всичко останало е в Божиите ръце - ще се гърчим и усукваме около
него, когато му дойде времето...
21.05.2011 - Брей, майка му стара - цяла седмица изкарах в зашеметяваща заетост и
волска работа на новото място. В момента се намирам в едно кафене, недалеч от катедралата,
където Неси има урок с учителката. Аз обикновено сядам отзад, където пее
църковния хор и от там предавам на живо събитията от изминалите дни. Днес обаче
там има някаква изложба на черги, ковьорчета, кърпички, китеници, килими и още
множество други изделия на приложния кич, който е добре известен и на местните
бабички и с който те прекрасно запълват свободните си от други задължения
часове. Отделно дето и 45 минути обикалях улиците да търся подходящо място -
хем да има контакт, за да си включа компютъра (защото той отдавна е “завил” за
нова батерия, ама аз се правя, че не го чувам - нали бяхме социално слаби до
онзи ден...), хем пък да има и къде да седна и да се разположа удобно, че на
коляно мога само бира да пия (защото я изпивам мигновено); че пък и кафенце да
сервират ми се искаше, за да си овлажнявам сегиз-тогиз пресъхналото гърло (и за
него платих цели $3.50, но какво да се прави - изкуството понякога изисква да
се правят финансови жертвоприношения; за тез пари Даниелата 35 кафета можеше да
ми сервира у нас, ама нá...). Та, ей такива ми бяха проблемите тази сутрин,
след като изпътувахме и 100-те задължителни километра от дома до тук. Сега
музикантите репетират, а аз писмено разговарям и си размишлявам сам.
В оставащият вече по-малко
от час ще гледам да нахвърлям възможно колкото се може повече материал, защото
явно включванията ми от тук нататък ще се ограничат от ежедневни сапунени
сериали, както беше до сега, само до седмични единични серии (амчи какво искате
всъщност? - нали и “Стъклен дом” го дават по веднъж седмично). Сега, особено
със започването на новата ми работа се отрязаха всякакви възможности за
творчество през работно време, да не говорим пък, че обедни почивки изобщо
нямам. Не че не ми се полагат, но проблемите са толкова спешни и решенията им
се бързат толкова много, че аз и да спя вечер в офиса, времето пак ще е
недостатъчно да се свърши всичко навреме и в срок. Това мое състояние съвсем не
ме радва, въпреки приличното заплащане, което получавам съгласно предварителния
ни пазарлък с хората. То за парите всичкото си е много добре даже - обаче онези
не ми казаха, че ще трябва и да ги заработвам с пот на челото. Щото комай,
човек е по-добре да бъде беден но свободен, отколкото богат, а пък да няма
време и възможност да си харчи парите, които е изкарал. Независимо от всичко,
колелото се завъртя с необходимата скорост и в правилната посока, а от тук
нататък вече каквото има да става, то самото време ще си го покаже.
Миналата събота и
неделя изкарахме два прекрасни дни с Неничко, който ни беше на гости и донесе
много окуражителни новини със себе си относно бъдещото му учене. Викат го на
интервю на 24 Май за някакво място, където майка му е подала документи от
негово име (защото той, мъничкият, е много зает и видите ли - няма време да
търси и работа на всичкият си зор...). Друго интервю са му направили по
телефона с надеждата, че ще го викат на официална среща, на което той самият
залага повече и е по-склонен към осъществяване на цялостния замисъл. Аз
умишлено тук не споменавам и коментирам подробности около това събитие (на
века…), защото чакам нещата хубавичко да узреят и да се случат първо, пък после
ще ги описвам с най-голямо удоволствие и още по-големи подробности. Ходихме
малко на пазар, понакупих му някои хранителни материали за оцеляване от глад, а
вечерта си направихме задължителното тържество. Даниела беше на работа и през
двата почивни дни, но ние се занимавахме из къщи добре. Той имаше малко проблем
с колата - отстранихме го. Нени ми помогна да отсечем по мярка един кол, който
аз отдавна бях довлякъл от гората. Искам да го прикова над вратата на механата
и на него да провеся хлопките и чановете, които нося от България. Всеки път
като се отваря портата да дрънкат, както се полага на истинска битова кръчма. В
детските ми спомени, освен зашеметяващия и опияняващ вкус на кебапчетата в
механата на едновремешния ЕТЗ “Подем” – Габрово, наяве изплува и жизнерадостния
звук на камбаните, каквито тогава имаше баш над вратата ѝ. Виждал съм и други механи с подобни дрънкулки, та и аз
рекох да се българизирам (или обългаря – да се ползва съответния термин
съгласно индивидуалните предпочитания на читателя). Та, с въпросния прът се
повъртяхме малко из работилницата около вземане на точни мерки за зарязване на
краищата му. Единият му край ще бъде приловен с винт към последната греда, а
другият ще се яви някъде над касата на вратата. После обгаряхме самото дърво,
за да изглежда автентично – междувременно ми свърши газта в малката бутилка, та
преливахме с един маркуч от голямата; въобще имахме си чудно ръкоделие двамата
и нито думичка не сме отваряли – ни за дипломи, нито пък за учене; почти цяло
щастие.
На другия ден ние с
Ванеса трябваше да отиваме на концерт, а Нени остана в къщи за малко, след
което и той си е тръгнал. Сутринта им правих палачинки и двамата се надяждаха,
като че ли не бяха яли от една седмица. Ние в 13:00 имахме среща с учителката
пред катедралата, по път минахме да вземем и нашите приятели с цигуларчето.
Майките им бяха заети, та само татковците присъствахме на представлението.
Даниела беше на работа до 14:30 и не можа да участва в публиката, а пък другата
булчица, нали се занимава с детския танцов ансамбъл, та беше ангажирана с тях.
Концертът мина много успешно и специално изпълненията на Ванеса в дует с Васко
бяха чудесни (за малкото репетиции, които имаха заедно имам предвид - не че не
можеше да бъде и по-добре, но като за начало бива...). Аз записах откъси от
представлението на камерата и в скоро време ще ги монтирам на диск за
изпращане. Сега обаче, както са ме сгънали на работа, просто не виждам кога и
как ще стане всичко това, но се надявам, че все ще намеря някой и друг час и за
тази дейност.
Докато пътувахме с
моя приятел към мястото на концерта, отбихме се през малък зеленчуков магазин,
от където купих един кашон с мандарини и 2 кила лимони. Напоследък с Даниела
много взехме да си “прочистваме” организмите и да се бомбардираме с витамини.
Мелим лимони, портокали, грейпфрути - всякакви цитрусови плодове, накисваме
кашата с вода, прецеждаме и пием отварата вместо проста вода. Казаха, че това
питие било много полезно – след употребата му човек можел значително да се
подмлади и действително забелязвам, че аз специално съм вече някъде около 12-13
годишен, докато Даниела е все още на 24-25 (дето таквиз каки най-много си ги
обичках по това време от детството и съзряването ми...). Та, не знам с това
наше така стремително “подмладяване” до къде ще стигнем на края - дано само не
слезем толкова ниско, че да почнем да си зацапваме и гащичките...
На концерта дойдоха
Ваня, Бранко и тяхната приятелка от Казанлък, която онзи ден доведе дядо ти
Ненчо и баба ти Генка от България. Аз очаквах, че ще доведат и тях, но те все
още се аклиматизирали и не им е много-много до ходене. След спектакъла
заведохме гостенката в един много красив парк, с характерна за Австралия
растителност, местни животински видове и там утрепахме още час и нещо. После
пак се прибрахме у нашите приятели Жоро и Дани - тя си беше вече дошла и
стягаше масата. Всички бяхме доста изгладнели, та останахме с Ванеса у тях на
вечеря и едва в 19:30 се прибрахме при нашата си майка. След кратка подготовка
за училище и работа, домът ни утихна и всички изпозаспахме уморени от емоции,
вълнения и впечатления от всякакъв род и характер.
Седмицата, както
вече споменах започна с бясна скорост. Оставям Ванеса в училището към 07:20, от
там след около 45-50 км препускане и надпревара по магистралата, пристигам в
офиса към 08:00-08:10, веднага с което започвам и самата си трудова дейност.
Така блъскам почти без прекъсване докъм 17:15, когато си тръгвам и се прибирам
съвсем малко преди 18:00 (а в зависимост от трафика по пътищата и доста след
посоченото време). От там насетне започват домашните ни задължения и занимания.
Едната вечер посветихме на соковете и витамините. Смелих лимоните и
мандарините, след което ги наложихме в един бидон с малко вода. Следващата
вечер пък се занимавахме с кимиони, пипери и други подправки за наденици.
Поръчал съм 40 кг карначета по наши рецепти и пропорции за утрешния фестивал,
където Българската общност пак ще се представя с хранителен щанд. Трета вечер
пък цедихме соковете и ги наливахме по шишета, дамаджани и друг амбалаж. Няма
време да се обърнеш - вечер гледам и да пописвам по малко от писмата, които
пристигат чрез жената от Варна. По-рано всичко това си го правех
най-необезпокоявано на работа, но сега задухаха други ветрове – на промяната.
Тъжно, много ми се стъжни положението, ама и няма как иначе. А пък ако знаете
само колко много ми трябваше именно този контракт преди месец или два поне, за да
мога да съм го свършил до Юли-Август, че да успея да си дойда за юбилея на
татко. Но сега май ще се наложи да изчакаме и годишнината на майка догодина, че
наедно да ги честваме. Нищо не мога да кажа от сега, освен че много ми се иска
това да се случи в реално време. Пак ще се наложи добрият дядо Господ да
нарежда нещата от горе, с оглед на това всички да са доволни и всичко да се
осъществява с неговата воля и помощ. Тогава, ако е рекъл Бог може пак всички да
си дойдем и да изкараме Август и Септември заедно. Но вие не си правете такива
сметки, защото нещата могат така да се променят, че да не могат дори да се
разпознаят от първоначалните си идеи и добронамереност. До голяма степен едно
такова пътуване зависи и от ваканциите на Ванеса, защото ние тук плащаме хиляди
долари уж за по-доброто ѝ обучение и образование, а една такава дълга поредица от отсъствия няма да
са ѝ в особена полза. Но нека
да оставим на Съдбата да реши кое е най-добре - едно е само ясно, че за 01
Август 2011 няма да сме нито “Под липите”, нито пък в “Магнолията”...
Така минаха тези
няколко трудови дни. Довечера чакаме гости - Ваня и Бранко с гостенката си от
Казанлък и родителите на “цигуларя” - Паганини съм го кръстил аз... В петък
вечерта Андре Риьо е изнесъл голям концерт-спектакъл в Бризбън, но ние поради
финансови невъзможности се лишихме от удоволствието да го гледаме и слушаме на
живо. Ще се задоволяваме пак с някое пиратско копие на запис от концерта му,
свалено от Интернета или ще чакаме някой да си купи диска, че да го презапишем.
Горкият, добре че не разчита да печели от такива голтаци като нас. Билетите му
не бяха кой знае колко скъпи - по $130-$140 струваха най-евтините, но тази
цифра умножена по 3 вече става горе-долу колкото една месечна заплата на
чистачката стрина Куна от Павликени. Преди няколко месеца положението ни беше
дори по-тежко, а те баш тогава пуснаха билетите за представлението.
Впоследствие уж се пооправихме и закрепнахме финансово, но пък билетите се бяха
разпродали вече. Карай, ще го чакаме да дойде пак на Австралийска сцена...
Утре Даниела ще води
Ванеса в училището, защото ще имат някакъв учебен полуден, с представяне на
резултатите и постиженията на малките питомци (понеже е средата на годината -
ще показват бележките и успеха на родителите; зер, нали те плащат заплатите на
учителите...). Ванеса, освен всичко друго ще свири на откриването някакви
училищни песни, а отделно от това може да я пуснат да изпълни и някоя пиеса на
пианото от нейните, които знае. Единствен посетител от семейството ще бъде
майка ѝ обаче, защото баща ѝ през това време ще върви
да развява Българският трибагреник под дъхащата фанара на прясно опечени
карначета; ще прославя род, Родина и ще учи туземците на Балкански нрави,
табиети и привички. Какво да се прави - за едната слава е цялото ни упражнение.
Като не можахме по друг начин да прославим Татковината, барем с вкусната си
кухня да ни знаят тук чуждоезичниците...
Другата седмица се
очертава да бъде не по-малко напрегната и заета от тази, която току що мина. Ще
се надяваме интервюто на Нени да му донесе толкова желаното от него учене +
нова работа. Своевременно ще гледам да ви правя съпричастни на всичко, което
става около нас; ще продължавам да редактирам старите си писма и да движа
останалите проблеми и задачи. Имам да довършвам една малка картинка, на която
вече втора или трета седмица майсторя рамката. Даниела купи малък сувенир от
Банско миналата година, който сам по себе си е доста безличен и някак си
недовършен. Та по тези причини се залових да му скова една рамчица и да му дам
истински български дух и самобитност. Трябва и колът с хлопатарите да правя за
механата – абе, защо ли се хванах и аз с тая проклета работа; вече взех да
съжалявам за изгубената си свобода...
29.05.2011 - Казах ви аз, че без да искам ще стане традиция този дневник да се списва
само през почивните дни. А то така самото произведение започва да изгубва
стойността си, защото от ежедневник се превръща в ежеседмичник. Както е
тръгнало се опасявам, че може да стане и месечно издание, а това наистина ще
бъде вече жалко. Преди време беше много добре, успявах да написвам по някоя
друга мисъл или разсъждение поне в обедните си почивки, но на това работно
място зорът е такъв, че аз на практика не почивам по смисъла на употребената за
случая дума. Ям на бюрото, докато работя; пия по някое кафе за покарване на
сухоежбината, която си нося от нас - и него сърбам там, “в движение” седейки на
стола, а от него ставам само на 2-3 пъти, колкото да се изпикая (понеже пък все
още ми е неудобно от колежките да ползвам цукало под бюрото и да чуркам в него
– ама като си посвикнем малко едни с други, може и да им покажа как става
номерът с прицелването в гърнето от високо). Този интензивен работен режим ме
смазва и хич не ми е приятен, но поради липса на каквато и да е друга
възможност се нагърбих с този шибан договор - поне малко да изплуваме от
финансовия застой, в който се намирахме през последните 12 месеца. Предполагам,
че няма да е все така и по-нататък нещата постепенно ще се улегнат, обаче за
сега определено “не съм щастлив” - ще напускам; карат ме да работя...
С това тъжно
предисловие навлизам в същинския осведомителен бюлетин, който покрива периода
на изтичащата днес седемдневка - за протокола, днес е неделя. Спомням си, че
последният ми репортаж беше миналата събота. Вечерта, по-скоро в късния
следобед, гостите ни дойдоха и с тях си направихме едно много задушевно
тържество. Едните ни приятели не дойдоха, поради някакви си техни “технически
причини”, но Ваня и Бранко доведоха гостенката от Казанлък и пак стана
веселбата. Докато покажем забележителностите на имението, докато се направят
съответните снимки за спомен, да разкажа кое как е правено и колко години каторжнически
труд имам вложен в този имот и то мръкна. Постояхме малко и в моя “параклис”,
където също проведохме една малка фолклорно-етнографска беседа. Така аз наричам
бившият гараж и настояща механа, от където предавам директно и в момента. Тук
се изолирам от всякакви домашно-домакински и семейни шумове и потопен в
обстановката от по-миналия век, успявам да остана за много кратко насаме със
себе си, мислите си, терзанията и копнежите си. Подчертавам “за много кратко”,
защото дори и зад тежката дървена порта, пак де през минута, де през час току
ще се подаде нечия малка или по-голяма кратунка и ще започне да задава въпроси
през прага: дали можело първо да се изака, пък тогаз чак да свирела (малкото
къртунче...); дали не съм искал кафе, какво ще ядем на обяд/вечеря и кога
най-после ще ми платят от новата работа (това пък я интересува най-живо
по-голямата кратуна...). Аз непрекъснато се опитвам да се освободя от всички
тези дразнители, но явно че не успявам добре да се скрия - и бункер да издълбая
под земята, и там ще ме намерят, проклетиите... Всички смятат дейността ми за
излишна, за загубена кауза и изгубено време, но те не знаят, че аз чрез
писането по този начин се пречиствам, зареждам се с нова енергия и най-вече -
приближавам се по-близко до всички вас, макар и само “на ужким”, виртуално така
да се рече. Тук е мястото да спомена, че дейността ми с редактирането на
старите писма също е в известен застой - по-скоро се намира в много забавен
ход. Продължавам да пиша, но само вечер и то едва по няколко страници, които
трудно успявам да завърша. По цял ден се зверя в екрана на този откровено
отвратителен компютър и като се прибера от работа, хич не ми се сяда отново
пред подобен “телевизор”. А колко добре си бях в предната служба - дорде не си
напишех писмата, не бутвах нищо служебно. Но това вече умря...
Галина (така се
казва приятелката на Ваня и Бранко) си тръгва на 12 Юни. Ще я помоля ако ѝ е възможно да отнесе със
себе си това писмо и няколко диска, които вече съм ви записал. Не знам колко
багаж има, но за сега трупам материал за четиво, пък ще видим кой и как ще го
носи към вас. От старите си писма също има няколко солидни издания по години,
но и те стават доста тежки като се разпечатат, та не смея да товаря никого с
тях. Можех аз да ви ги донеса, ако бяхме осъществили идеята си за пътуване до
България тази година, но явно и за там ще чакаме и ще се надяваме на добрия
дядо Господ - така да подреди картите, че да излезе пасианса както на нас, така
и на всички останали. Трябва да мине известно време, за да разбера повече
подробности - първо около новата ми и настояща работа, колко време ще ме държат
при тях, ще ми предложат ли продължение на сегашния договор и т.н. На второ
място пак идват мераците ми за връщане на предишната служба, но и за там не
знам много подробности. До края на месеца трябваше да са преместили управлението
на фирмата в друг офис; къде ще бъде, дали ще им трябвам пак, няма ли? - все
въпроси без отговори или поне не съвсем ясни и конкретни. Онзи ден се обаждах
по телефона на единия от съдружниците и понеже не го намерих му оставих
съобщение - с молба уж да ми се обади като се освободи. Но нали и на тях са им
се запалили главите, та най-малкото ще му е на него да ми се обажда обратно. А
и предполагам, че след като няма нищо ново да ми съобщи - какво има само да се
разлайваме излишно. Аз от утре пак ще ги търся, но колкото повече минава
времето, толкова по-безнадеждно ми се струва всичко около тази компания. Дано
поне дължимата сума от заплати да ми платят - и там лежат замразени едни жалки
и нещастни долари, които може и никога да не видя...
След като си
изпратихме гостите миналата събота, поошетахме набързо и си легнахме. Аз на
другия ден трябваше да стана по-рано, да отида до касапите и да си прибера
надениците. Излязоха 40 кг карначета, които ние опитахме още предната вечер. Не
бяха лоши, но имаше какво още да се желае и подобрява за в бъдеще. От там
натоварих и 180 парчета дълги хлебчета, минах и през черква да запаля свещи за
успех, за здраве и за Бог да прости, след което се отправих на 100 км от нас,
където в един парк се провеждаше този фестивал на етническите групи и общности.
Времето не беше лошо, но нямаше особена посещаемост и не успяхме да продадем
почти нищо. От подготвените 180 порции, да сме продали има-няма 30-40 бройки.
Обаче само тропулакът и хамалогията не си заслужава за тези толкова дребни
приходи, нищожни бих казал и най-вероятно занапред ще се откажа от участие в подобни
социално-кулинарни изяви, защото почвам да губя интерес и търпение. Аз съм си
зарязал домът, семейството, грижите и задълженията, за да се разправям с
месари, пекари, луци и други боклуци, а на края всичката игра да е само за една
шепа стотинки, пък били те и бели. Както и да е, де - бяхме няколко човека на
поляната, добре похапнахме на воля поне ние, сръбнахме по някоя и друга бира,
раздухме клюките и лакърдиите, а привечер се прибрахме с подвити куйруци. Така,
специално моите почивни дни приключиха.
През това време
Даниела и Ванеса са били в училището и там е преминал почти целият им неделен
следобед. Вечерта позяпахме малко български филми и се отдадохме на активна
почивка. Седмицата, както вече споменах, беше натоварена и друго, освен с
ходене на работа не сме се занимавали. За вчера очаквахме Нени да дойде, но
следобедът той се обади, че щял да ходи на някакъв рожден ден и присъствието на
всички поканени било абсолютно задължително – в противен случай щели да му пишат
неизвинени отсъствия, ако случайно не отидел. Ние гледахме филми с Даниела и си
легнахме безславно. След малко ще излизаме - следобед сме на един концерт, на
който Ванеса е поканена официално да присъства, тъй като ще я награждават с
поощрителен чек за $250, отпуснат от Асоциацията на Органистите в нашия щат.
Такава организация има и на федерално ниво, но за сега и щатското е достатъчно
добро като начало. За жалост този следобеден форум съвпадна по време с
тържеството на нашата Българска общност по случай 24 Май. Ние няма да присъстваме
там, въпреки че Ванеса имаше основна роля в народните танци, в рецитала на
стихотворенията и другата волна програма, която децата ще изнесат пред
публиката. Дори от днес ѝ започват репетициите за поредния мюзикъл, в който тя е избрана да участва
от училището. Този път са ѝ дали някаква по-второстепенна но все пак солова роля, почти след главните
действащи лица и няма да е вече в “масовката”, както до сега. Това нейно
участие ще измести малко на по-заден план неделните занимания в Българското
училище - поне докато мине премиерата на спектакъла през Септември. Когато няма
да има репетиции в неделните дни сигурно пак ще ходим и ще се събираме с
останалите българи, но за сега тези землячески срещи в известна степен ще се
разредят...
Даниела има рожден
ден в четвъртък, а моят е в неделя. Мислехме да отидем на поляната и да почерпя
приятелите, но Ванеса май че пак ще има репетиция в училището и това може да
промени предварителните ни планове. Във всички случаи Неничко ще бъде с нас и
ще гледаме да си изкараме приятно времето. Може и да настъпят някои промени, но
за това ще стане на дума в следващото ми комюнике. А сега вече и аз отивам да
се приготвям, защото кратуните пак ми увиснаха на вратата, с безбройните си
въпроси...
04.06.2011 - Странен ден (събота), още по-странен час (06:30) - току що изпратих
Даниелчето на работа, а аз седнах да събирам разпилените си напосоки мисли. То
се разбра, че сън повече няма да има, ами поне да свърша едно добро и полезно
дело още с отварянето на очите си. Тласък към привършването на този дял от епопеята
даде възможността да изпратя малък плик по приятелката на Ваня и Бранко, която
си тръгва другата неделя. Тя самата все още не знае за молбата ми, но утре ще я
видя на рождения си ден и ще говорим по този въпрос. Дори и да ми откаже няма
да е беда, но пък ако се съгласи аз трябва да бъда подготвен и най-късно в
четвъртък вечерта да мина през тях и да оставя пакетчето, което тя евентуално
да ви изпрати от Казанлък, когато се завърне в България.
Очевидно е, че през
седмицата ми е невъзможно да пиша, за това днес реших да приключа с този малък
отрязък от нескончаемата си житейска история. В момента варя материали за руска
салата, която следобед Дани ще довършва като си дойде от работа. Чакаме и
учителката по музика да дойде, само че последният път не разбрахме - от 08:30
ли ще е урока или от 10:30. Ванеса още спи, защото е доста рано за нея да става
- тя обикновено преди урока свири, но днес ще изтеглим упражненията за след
това. Очертава се един прекрасен зимен ден - като гледам през прозореца навън,
оскъдното слънце вече е огряло езерото, а синоптиците обещаха почивните дни да
са топли с максимални температури от 22°C. При тази домашна и метеорологична
обстановка ще нахвърлям последните си разсъждения върху листа, с което дори ще
си пожелаем поредното “Сбогом”, а аз от своя страна ще имам грижата да продължа
този дневник веднага, щом стане възможно. По всяка вероятност това ще бъде още
следващата седмица, когато от петък следобеда още заминаваме на един близък
остров - там ще останем и трите почивни дни. Ще си нося и компютъра с мен,
което до голяма степен улеснява предаванията ми “на живо” - директно от мястото
на събитието. Това като увод вече е напълно достатъчно, защото ако продължа все
така, няма пък да имам какво да ви разказвам в същинската част на изложението
си...
Миналата седмица,
след претоварването което имах на работа, почивните ни дни бяха малко
по-приятни. За събота уж чакахме Неничко да дойде, обаче той остави виждането
ни да се осъществи за днес и утре - зер, две поредни недели ще му дойдат твърде
много, ако ги изкара под топлите грижи на баща си и особено наред с мъдрите му
съвети. Така виждането ни се отложи и го чакаме да пристигне довечера, което
пък е и своеобразен подарък за рождените ни дни с леля му Дана. В събота урокът
на Ванеса се проведе както обикновено у нас, после тя свири през деня, излизаха
с майка си, а аз вероятно нищо не съм правил, защото иначе щях да съм го
запомнил с някакво активно действие. Сигурно съм се занимавал с писмата, които
сега вървят много бавно, след като не мога да ги пиша на работното си място,
както преди. То добре, че и тази жена във Варна е доста заета напоследък с
нейния бизнес, та поне не ме затрупва с материал. Така караме полека и двамата,
пък когато стане всичко – тогава; зор нямам за нищо...
В неделя Ванеса
започна редовните си репетиции в училищния театър, където поставят мюзикъла
“Красавицата и звярът”. Знам че децата много се радват на това произведение и е
изключително популярно сред подрастващите, но аз специално не съм запознат със
сюжета и сценария на този спектакъл. Все пак израснах с “Червената шапчица”,
“Вълкът и седемте козлета”, култовият роман “Овчарчето Калитко”, повести от
сорта на “Най-малкият партизанин”, “Балванската битка” и не на последно място –
Марко Марчевският “Син на работническата класа”. Там нямаше нито красавци, нито
зверове - последните бяха олицетворени с лошите фашисти и жандармеристи, а за
красивите обикновено се използваха образите на партизанския командир,
политкомисарят или някой друг персонаж от това историческо време – знаменоската
на отряда, примерно. Независимо, че малко се отклоних в спомените си от
детството, правя рязък завой и се завръщам в действителността, продължавайки
по-нататък. Та, думата ми беше за театрото – Ванеса с много голям ентусиазъм
приема роли в подобни артистични изяви, но само доброто ѝ свирене преди това отварят по-широко вратите към нейните
сценични наклонности. Тази неделя репетицията им беше първа и нямаше как да не
отиде, само че ние трябваше да ходим на друго представление, на което тя самата
беше поканена и минахме малко по-рано през залата да я вземем направо от
“гримьорната”, за да вървим пък там. Активистите от Орган Асоциацията в
Куинсланд са решили да популяризират дейността си чрез привличане и насърчаване
на млади таланти и изпълнители, между които намери място и нашата малка Неси.
Още в самото начало на концерта, председателят на тази организация потвърди
доброто начинание и ѝ
връчи един насърчителен и поощрителен чек за $250, с което засвидетелстваха
подчертаният си интерес към развитието на тези деца в музикален аспект и
по-специално в обучението им по класически катедрален орган. Наред с избраните
имаше и едно момченце, което не присъства на това своеобразно награждаване, но
така или иначе то също е сред талантите, от които един ден ще се очаква много.
След официалната част по представянето на начинаещите, на клавишите застанаха
“старите пушки” и представиха пред всички нас един наистина вълнуващ концерт.
Бяхме в три Бризбънски катедрали, като едната беше някаква масонска – цялата
покрита с бял и чер мрамор отвътре, всичката тапицерия е от плюш и кадифе, а
лукс и тържественост се преливаха в едно единствено изречение: голяма парá е
играла там и то много яко! Привечер след трите рецитала имаше малка почерпка с
всички присъстващи, където и ние се запознахме с някои от участниците и
изпълнителите. Ванеса веднага седна на някакво пиано и изпраска едно от нейните
парчета наизуст, от което дори аз се просълзих и не вярвах, че тя може така
добре да го изсвири без ноти пред себе си. За малките шушони нямаше място в
този концерт, но организаторите са планирали нещо подобно през Септември,
когато и на тях ще се даде възможност за публична изява. На този своеобразен
културен форум се видяхме и с един човек, с който Ванеса беше на курса в Сидней
по Нова година и когото ние също помним от тогава, а и той нас. Беше доста
вълнуваща среща, защото тези хора приемат много присърце младите таланти и по
всякакъв възможен начин ги насърчават към по-високите стъпала на успеха.
Специално този човечец тъкмо беше навършил 70-те, но независимо от напредналата
си възраст той продължава най-активно да свири и да твори. Имаше и друг един, с
когото пак сме били заедно по разни подобни тържества и мероприятия. Разменихме
си адресите за следващи контакти и срещи на голямата сцена...
След като всичко
свърши, бяхме се разбрали предварително с Ваня и Бранко да минем през тях на
връщане, та се отбихме и там. Видяхме се с родителите им, изкарахме една
приятна вечер и се прибрахме в къщи.
Седмицата започна с
бесният си ритъм и отвратителното натоварване на работа. Едва в четвъртък
вечерта се почерпихме за здравето на нашата Даниела, която пък от няколко дни
беше болна, но за празника си се оправи. Малкото кратунче ни носи постоянно
разни бацили и хреми от училището, та от време на време се случва на някой от
нас да му протече носът. В такива случаи аз вземам много бързи превантивни
мерки с по някое и друго джезве греяна ракия – изпивам едно за всеки случай,
още преди да ме е сгънала болестта; по време на лечебния процес използвам
същата терапия, само че увеличавам дозата на два или кафеника, в зависимост от
степента на усложнение. Като ми попремине болежката отново се връщам на
поддържащата си ежедневна доза (тогава вече ракията дори не я и грея, от мързел…)
– мен по-скоро СПИН-ът ще ме хване и изсуши, но никога грип или пък някаква си
проста хрема. Същата вечер и Нени се обади да поздрави леля си Даниела - той
още сутринта ѝ беше изпратил съобщение за
рождения ден, та си приказвахме и с него; после на вас се обаждахме по телефона
– въобще, къщата ни беше пълна все с любими хора (за жалост виртуално, защото
всъщност си бяхме само двамата с Дани...). Изкарахме празника много добре, за
което съдя по очарователното главоболие, което имах на другия ден и
благодарение на което съм се зафъчкал в кревата още от 03:30 сутринта. Станах
сабалам криво-ляво и въпреки страданията си отидох на работа, но пък и не можа
да ми се размине без вземане на съответните обезболяващи и потискащи махмурлука
хапове. Защо стана така и аз не зная? - сигурно като се развълнувам и ми се
отваря повечко дюзата, та поемам и малко горница от тоя сливов благодат –
единствен цяр за наранените ни от житейски куршуми души...
Така рожденият ден
на Даниела го изкарахме на тиха и семейна вълна. За сметка на това пък моят
утре ще бъде по-шумен и вълнуващ, защото очакваме да дойдат повече хора - Ваня
и Бранко с гостенката, Игор с Дарина, Янкови имат гости от Нова Зеландия, та
може и тях да доведат; Мариана и Бранко ще дойдат, както и моят малък Неничко,
който пристига още довечера и веднага след като ви се обадим по телефона, ще
излезем и ще отидем с него в македонския ресторант на вечеря. Обещали сме му да
го заведем там още за неговия рожден ден, но поради ред финансови причини
тогава ходенето ни се размина. Сега обаче пари има бол и ще се насерем, щом трябва
да се представим добре, защитавайки самоотвержено балканския си произход…
Ванеса вече стана и
закусва попара със сирене, аз полагам последните си редове и след малко ще се
местя на другите писма, които също трябва да се движат, паралелно с всичко
останало. Картофите и морковите увряха - сега съм ги сложил да изстиват, че
после ще се занимавам пък с тях – белене, кълцане; всичкото все мен чака, след
като Даниела се спотайва на работа. Наред с цялостната ми дейност, тази свежа
слънчева утрин записвам едни прекрасни дискове с оригинални изпълнения от
“Златният Орфей”, които неотдавна намерих на Интернета. Изглежда на някой
ентусиаст до гуша му е дошло да слуша и гледа разни новоизлюпени чалгаджийски бездария,
с подправени джуки тип “кокоши гъз” и цици, вземайки се съвсем насериозно за
Памела Андерсън и е подбрал класически песни от този музикален фестивал,
датиращи още от далечната 1967 и преминаващи през всичките тези носталгични
години на културни противоречия и политически антагонизъм. Записите са от златния
фонд на Българската Телевизия и не знам как са попаднали в този си подбор и
вид, но определено това е една прекрасна серия от шедьоврени клипове с истинска
българска популярна и естрадна музика. Най-малко по кило ракия на диск Бранко
има да ме черпи, за да му ги дам да си ги запише, защото те също са много
родолюбиви българи - обичат и ценят истинското и доброто. Дисковете са в 4
части за сега, като се очаква и 5-та серия - значи освен ракията, той ще има да
прибавя и сланина към почерпката. Те не са много дълги (по около час всеки, с
20 песни), но за сметка на това пък са едно богатство за домашната видео
дискотека – само за ценители.
Ами аз комай че се
изчерпах напълно откъм информация. Вече е 09:00 и по всичко личи, че учителката
ще дойде в 10:30 до 12:00. Уроците ни са по час и половина, а когато ходим в катедралата
са два часа - един на пианото и един на органа. Теория на музиката също влиза
измежду всички други занимания и тази година Ванеса пак ще има изпит за
покриване на следващото ниво. Ако това писмо тръгне другата неделя, доста скоро
се очаква да пристигне при вас. Ако пък случайно жената ми откаже, което е и
съвсем нормално, ще гледам да завърша разказа си от острова, където също ще
имам на разположение (не)ограничено време за писане. Е, разбира се ще го имам
като ставам рано или си лягам по-късно, защото и там има къде да се ходи и
какво да се гледа през деня, но вечерите ще мога и да драсвам по някой ред,
надявам се...
За всеки случай, аз
сега отправям горещите си прегръдки и целувки към всички вас, но ако се наложи
да продължа писанията си, те ще бъдат вече под формата на послеслов. Сега ще
разнообразя времето си с обелването и нарязването на картофите за руската
салата. Вчера Даниела е правила торта “Гараш”, която се нарежда на първо място
след уникалната торта на леля Бонка с бисквити, целувки и сгорена захар. Обаче Даниела
няма навик да прави нея, защото повече харесва “Гараш” – ами софиянка, какво да
я правя; не ѝ увира лесно шопската
глава. Но аз също не оставам безучастен към нейните сладкарски произведения и
то най-активно вземам участие с голямата лъжица.
Поздрави на всички
познати и приятели, както и на всяко малко парченце камък, пръст, трева или
тротоарна плочка от старославното ми Габрово...
Целуваме ви и ви
обичаме всички: Ангел, Дани, Нени и Неси…
Няма коментари:
Публикуване на коментар