Писмо No 52 (XII-II.1112) [#1]

Скъпи родители наши, мили бабо и дядо; близки приятели, малко познати и други мои, по-далечни делегати!

29.12.2011 - Характерът на следващия ми презокеански репортаж ще има малко по-различно “телосложение” от всички предходни, с които вече сте запознати. Ще вложа всичкото си старание и мераци, за да се опитам и аз както “големите” да ви поднеса тези редове под формата на дневник, пътепис или какъвто там бъде най-правилният му литературен формат. За разлика от минали години и то по-специално, когато не съм си в къщи и нямам нужните удобства от рода на канцеларските материали, а пишех на всевъзможни празни листи, пликове за повръщане в самолетите, по гърба на сметки от ресторанти, бланки разни банкови и пр., този път съм оборудван с най-съвършена техника в качеството на лесно преносимия ми компютър, който също влачим подире си наред с останалия багаж за оцеляването ни през следващите 14 дни. Единственото място, от където мога да водя записките и бележките си е тясната като хралупа на язовец каюта (по-скоро мяза на лисича дупка) – само тук има контакт в съгласие с австралийските стандарти по електроснабдяване и обзавеждане, който е “нормален” на 240 V. Останалата част на кораба е оборудвана изцяло по американски образец и всички електрически контакти на борда отдават ограничено напрежение от някакви си 110 V – такъв нисък волтаж и едно прасе не може да утрепе, но пък е пригодно за нисковолтовите самобръсначки (и то за онези, които ги ползват – аз от години карам на сапун, вода, с четката и острия бръснач). В моя случай това беше жизнено важно, защото батерията на лаптопа е близо 4-годишна и е далеч под възможностите си за задържане на токов капацитет в сравнение с времето, когато беше нова - сега вече, само след няколкоминутна употреба се изтощава бързо и се налага презареждане. Аз отлагам закупуването на друга, защото до този момент не ми се беше налагало интензивното ѝ използване. Правех тънки сметки да седна в някой бар, ложа или на някоя от палубите, близо до случаен контакт и попивайки свеж слънчев загар, вдишвайки кристално чист морски въздух и жабурейки се с ледено студена бира или пък с някакво по-сериозно питие, да вдъхновявам написването на настоящите си редове. Добре ама наместо туй, в момента слушам как Ванеса сумти и мръцка в горната койка, а Даниела ѝ приглася с равномерното си похъркване от долната – ебаси творческата обстановка, дето и аз попаднах в нея, но пък какво да се прави; съдба...

Ще припомня на любезния читател, че от вчера се намираме на борда на един супер луксозен презокеански лайнер (думата не идва от лайновоз или лайнарка обаче – дайте да се уточним предварително, за да нямаме недоразумения по-нататък…), който след още два цели дни непрекъснато плаване (че то пък остана да бъде и прекъснато баш по средата на океана – да не дава Господ никому такива и подобни “спирки” насред път), по план ще ни отведе в Нова Зеландия, по-точно на Южният ѝ остров и там, в продължение на десетина дни ще обикаляме из местните природни забележителности. Гледайки на картата отстоянието на тази географска точка до Австралия, човек остава с впечатлението, че тя е съвсем близо до големия Тихоокеански материк с червена почва, но всъщност със самолет до там се пътува около 3-3½ часа, с кораб – 3 дни, като за други цивилизовани методи на транспорт не съм чувал, ако не броим разни салове и тръстикови лодки на туземци и други изследователи-ентусиасти (нали помните историята на Тур Хейердал/Thor Heyerdahl и неговия дъсчен сал “Кон-Тики”, с който се е подвизавал из тъдявашните водни площи, принадлежащи към Полинезийските острови). И всичкото това е мерено до най-близките точки на държавата-континент само по източните ѝ брегове – Бризбън и Сидней примерно. Ако някой рече да пътува от Западна Австралия със столица Пърт, която е точно в противоположната посока на нашия Queensland, ще трябва да прибави допълнителни 4-5 часа летене над самата земна повърхност, преди изобщо да полети над Тихия океан и съответно надолу, когато пък да кривне и малко встрани към Новата Зеландия. Плавайки срещу третото основно измерение (времето), постепенно местим напред с по някой час и стрелките на часовниците, които след акостирането ни на Новозеландска територия ще показват с 3 часа по-късно от астрономическото време, с което ние сме си свикнали да се съобразяваме в Австралия. Пътуващите от западните ѝ покрайнини обаче, ще се наложи да прибавят допълнителни 2½ часа, каквато е разликата във времевите пояси между австралийският изток и запад. Това, вместо увод – минавам на съществената част…

Сега с няколко думи ще свържа вчерашният последен подготвителен ден за тази екскурзия, като натъртвам особено върху думата “последен”. Съвсем естествено, точно в последния момент на въпросният така последен ден, трябваше да се свършат доста странични дейности, които допълнително изнервиха обстановката в кошера и изостриха политическите взаимоотношения в тесния му семеен кръг до степен на мълчаливо разминаване по коридорите, граничещо с тихата ненавист един към друг. След като предишния ден успях да завърша поредното си писмо, след това пък трябваше да отида някъде и да го разпечатам, защото аз освен свястна батерия за лаптопа, нямам и мастило за принтера си в къщи – ами така де, що да се набутвам и да купувам, като ние и без друго постоянно ползваме служебната техника за лично облагодетелстване...

Така, още рано сутринта в 07:30 с облекчение излетях от нас и отидох до един магазин, където знам че извършват и печатарски услуги, копират снимки и т.н. За времето от някакъв си безкрайно кратък миг и срещу един мизерен долар и 45 цента отгоре, всичко ми беше готово и аз още на петата минута бях в колата на път обратно за дома. Отделен е вече въпроса, че до самия магазин пътувах 15-20 минути, башка същите назад; че дадох барем други десетина долара за гориво, масла и общи транспортни разходи само за да отпечатам някакви си 9 двойни листа, по 8 цента на страница – но пък ние не сме дребнави и тези незначителни факти ги пренебрегваме, нъл’ тъй. Понеже аз и пощенски марки нямам в наличност, та от там пък тичам светкавично на шибаната поща, работното време на която обаче започва в 09:00 – може малко по-късно, но в никакъв случай и под никакъв предлог с някоя и друга минута по-рано; това е абсурд (тук говорим за държавни служители - да не си помисли някой, че те са се разбързали за някъде или пък че пощите на Австралия са частни; няма такова нещо, бако). Олеле-е-е, чакайте малко, че таман се сетих за един страхотен виц, който не съм ви разказвал. Може да е малко мръсноляв и неприличен, ама ние всички тук сме все хора на възраст вече и ни е напълно разрешено понявга да приказваме дори и мръсни приказки. А понеже става дума баш за “държавния апарат”, за това си позволявам да ви разкажа и вица – слушайте сега:

Кандидатства един делегат за държавна служба в Кметството (или в Градския съвет – без значение). На интервюто го питат, разпитват – от къде е, що е и т.н. Човекът всичко си казва от игла до конец и на края им споделя, че е също ветеран от войната, като по време на една от акциите в джунглите на Виетнам или Корея, бил стъпил случайно на мина и шрапнелът му отнесъл топките. От комисията веднага го одобряват като много подходящ кандидат и му съобщават, че е назначен – започва веднага още на другия ден. Човекът съвсем резонно на свой ред пита за работното време и кога да дойде на работа, а онези му отвръщат: “Виж, драги - ние тук по принцип започваме в 08:00, но първите два часа така или иначе не правим нищо: само седим по столовете и си драпаме ташаците. Обаче в твоя особен и малко деликатен случай, като че ли не е необходимо да идваш чак толкова рано – можеш да дойдеш направо в 10:00...”

Колчем чуя този виц или пък го разказвам на някого, направо се заливаме от смях. Отделно дето е толкова актуален и важи с пълна сила за всички сфери и етажи на държавната номенклатура (забележете, че думата произлиза от “клатура” – демек клатене: на крака, на ръце – абе, кой каквото има, това си го и клати...). И примерът не е само някаква местна австралийска измислица – въпросът с клатенето е повсеместен в световен мащаб. Та, думата ми беше за моите пощаджийки – е, отвориха дверите най-после малко след 09:00, но човек когато бърза и особено след като е и поначало закъснял, дори и кратките минутки на допълнително забавяне му се струват цяла вечност и водят до още по-голямо закъснение...

Грабвам марките и от пощата летя по асфалта, който ме отвежда направо в къщи. Там вече заварвам самата Даниела как се вихри самоотвержено с куфарите, фучи и съска из стаите като триглава ламя, с което ми създава трудности да я следя с поглед, а за словесните ѝ наредби пък и разпоредби, витаещи из нажежения домашен въздух да не говорим – всяка нейна заповед е предпоследна и всяка следваща обезсмисля предходната алинея. Тогава именно се сетиха с Ванеса, че имали видите ли, книги да връщат на библиотеката и след други две седмици докато сме на екскурзия, щяло да стане много късно и щели да ги глобят за неправомерно задържане на печатното произведение; междувременно аз запечатах плика с писмото, което също чакаше да бъде хвърлено в някоя пощенска кутия на път. Хайде, рекох и бензин да налея, за да не тикаме коли по пътя – да не споменавам задължения от рода на къпане, бръснене, обличане и други козметични ритуали. Малкото само седи пред огледалото и си върти косата ту нагоре, ту надолу, ту малко настрани; хá, че пък на плитка: че на единична първо, подир пък пробва и на двойна. Кога ли ще се развилнея с ножицата, че ще ми станат само на плитчици и опашчици с майка си...

В крайна сметка, едва в 11:45 ние най-после потегляме за Бризбън, където на пристанището в реката ни чакаше въпросният параход. Имахме идея, след като оставя Даниела и малката с багажа на речната гара (или пък морската – знам ли и аз как ѝ викат местните...), аз от там да отида у Игор и пред тях да оставя колата, а да се върна назад с такси. Добре ама попитах един човек и той каза, че мога да я оставя и на улицата – а пък последната, дали ще стои на някой пред къщата или там като някоя уличница или магистрална труженичка, би ѝ било все едно от гледна точка на съображения за сигурност. Тази шибана кола има пълна застраховка и евентуалното ѝ похищение може само да ми направи услуга и някой нещастник съвсем безболезнено да ме отърве от нея, тъй като аз лично не мога да я гледам и понасям вече. С Даниела някак си ми е по-лесно да се справям и сякаш нямам нищо против любезното ѝ нахлуване и трайно присъствие в моя живот, но пък нейната кола буквално ненавиждам от дъното на душата си. Та, зарязах аз там Фолксвагенът под една улична лампа, а като се завърнем след двете седмици, тогава ще му мислим според онова, което заварим на мястото му.

Наближавайки пристанището, измежду съседните блокове се забелязаха и няколко комина, които впоследствие установих, че те всъщност принадлежат на нашия кораб. Амчи това направо си е един плаващ град, който от цялата флотилия на въпросната корабна компания, въпросният се оказа най-малкия по размери и тонаж. Корабът е с водоизместимост само 77,000 т, срещу 116,000 т на по-големите си събратя. Общият брой на пасажерите достига 1950 души, като специално на нашата екскурзия децата наброяват числото 300 и са от всякаква възрастова категория. По-големите морски еквиваленти могат да качват по 3100 души на борда си, но на мен специално не ми липсва подобна лудница. И за да завърша с техническите данни на лодката, ще спомена и дължината ѝ от 857 ft (представляваща грубо около 280 европейски метри), докато най-дългия кораб от флотилията е с размер 965 ft (близо 315 м). Тук под флотилия трябва да се разбира 16-те луксозни увеселителни лодки, с които фирмата успешно разкарва пътници нагоре и надолу по цялото земно кълбо от 1965 насам.

Докато аз се занимавах с паркирането на колата, Даниела беше вече успяла да предаде куфарите за товарене и аз с облекчение и голямо задоволство установих, че те не са били преравяни от митническите власти, с цел търсене на забранени за износ и предотвратяване на пренасянето им към борда на парахода (“течните” артикули из багажа визирам в случая). В няколко най-различни по калибър шишенца от минерална вода и освежители за уста си бяхме налели доволни количества безцветна водка, която трябва да ни помогне да изкараме “сухия режим” на кораба. Той режимът всъщност изобщо не е сух тука, но цените на напитките не влизат в предварително платената разкладка и за всяко малко питиенце, което се прииска на изстрадалата ми душица се плаща отделно. Петолевка струва една проста бира, а цената на другите течности все още не ми е известна - от опит знам, че не е ниска като в павилиона на кооперативния пазар във Враца, примерно. Снощи в ресторанта ома’ахме една бутилка френско вино “Божолé” (“Beaujolais” за по-любопитните, но съм чувал да му викат и Бужуле – зависи от нивото на аристокрация в корените на семейството…), което беше най-евтиното възможно за $27. Е, в менюто имаше и едно друго, на което пък искаха цели $248 само за едно лимонадено шише от 0.700 л, обаче аз предвидливо се въздържах от покупката му; викам си: може да е я прокиснало, ще вземем да се осерем насред морето, че тогаз да видиш джумбиш и сеир в остра форма...

След още няколко рутинни паспортни и митнически проверки, ето ни най-после в сърцето на кораба, който ще бъде наш дом за следващите няколко дни. Настаниха ни по каютите, които както казах още в началото, приличат на дупки за мишки или къртици и са толкова тесни, че едвам се разминаваме без да се настъпваме по мазолите. Е, тук далеч не трябва да се премълчава и фактът, че човек получава това, за което си плаща. На кораба има и твърде луксозни апартаменти (най-често гарсониери и двустайни; тристайните са рядкост и ги броят за VIP-категория – в тях обикновено настаняват президенти, министри, банкери и други крадци на държавно ниво), както и по-големи каюти; има и такива с балкони и изглед към морето, с люкове или прозорци, но специално нашата бърлога няма нищо от изброеното до тук. Ако се угасят лампите, вътре става тъмно като в рог и се губи ориентация за време и пространство. По понятни причини (за по-евтинко, с други думи...), ние се лишихме от излишен лукс, защото човек като заспи едва ли го интересува дали каютата му има люк или не. А пък и какво има да гледаш през него – наоколо е само вода, вода и пак вода – до хоризонта и обратно; настрани, нагоре и надолу (пардон – само без нагоре; натам пък е едно огромно лазурно небе, дето и то край няма, обаче надолу също си има баят водица, като гледам каква е тъмносиня/зелена, клоняща даже към черна на цвят).

Понеже беше малко след обяд, първата ни работа беше да намерим бюфета и да се нахраним до насита. Аз уж гледам да се въздържам, ама човек може ли да се спре пред отрупаните с най-различни и вкусни храни блюда и чинии. Движенията ми на тази лодка ще бъдат ограничени поради липса на организация от моя страна и няма да мога да обикалям всяка вечер палубите като въртоглав. Въпреки че циркулирането нагоре-надолу по стълбите в търсене на най-различни места и зали за посещение извършваме пеша (т.е., умишлено и с оздравителна цел не използваме множеството асансьори за придвижване от едно ниво на друго – разбирай палуба...), тези маневри няма да са достатъчни за компенсиране на количествата поети храни и напитки по време на деня. Така че ще гледам да се ограничавам и да не злоупотребявам с прекомерни дози от споменатите артикули, но самият аз си нямам особено доверие, че това ще бъде точно така, както го пиша...

Вчерашният ни следобед (след обилното нахранване първо...) използвахме за подреждането на багажа, направихме няколко опознавателни тегела през целия кораб и разбрахме горе-долу кое къде се намира. Вечерта навсякъде беше празнично осветено – най-различни оркестри свирят приятна за слушане музика; къде струнни квартети стържат по цигулки, виолончела и контрабаси, къде пък изпод клавишите и капаците на пиано-соло и рояли струят класическите парчета на Моцарт, Вивалди, Бах и Шопен (интересно, обаче: гайди, гъдулки, тамбури и кавали не забелязах; що ли тъй?). С Ванеса се спряхме естествено пред един такъв клавирен изпълнител, който свиреше виртуозно всичко наизуст без никакви ноти пред себе си. Оказа се че е поляк, живее в Краков и през 1986 е ходил във Варна за някакви състезания по художествена гимнастика – Европейско или Световно първенство е имало тогава там, така и не разбрах с точност.

Докато се разходихме напред-назад, в 16:00 беше подаден сигнал за потегляне и бавно се отлепихме от кея. Предвид огромните размери на кораба, самите маневри ги правиха с два допълнителни катера, които го изтеглиха към средата на реката, после завъртяха цялото туловище на 180° и не след дълго поехме на собствен ход. Докато достигнем устието на реката и навлезем в морето минаха още 2 часа, предвид и бавната скорост, с която се движихме заради правилата и законите за безопасност. Още малко по-късно, когато и мръкна вече напълно, навлязохме в открито море и започна “голямото нощно клатене”. Океанът в тази си част е доста вълнист и макар, че тонажът на плавателния съд е сериозен, мятаме се по гребените на вълните като орехова черупка. Движението по тесните коридори на кораба се извършва само с отриване ту у едната, ту у другата стена; праволинейният ход е невъзможен. Сега съм седнал на един стол и пиша, но имам чувството че се возя на мотор и трябва на всеки ляв или десен завой аз също да се накланям на съответната страна. Чувството не е неприятно, особено като си легна – заспивам на мига като бебе, след няколко успокоителни питиета против колики…

Снощи бяхме на ресторант – нали ви споменах за френското вино, което употребихме. Довечера ще пробваме някакво американско – като бяхме преди години при Богдана и Евгени в Щатите, те купиха няколко бутилки тяхно калифорнийско вино, както и прочутото нашенско “Мелник”. Ами трябва да ви кажа, че въпреки моят най-дивашки патриотизъм и вроден шовинизъм, чуждоземското винце някак си повече ми се услади, спрямо известната мелнишка гъмза, мерло или какъвто е произхода на прословутата напитка за вечни времена. Онова беше ароматно и сладко, каквото аз обичам – дори не съм го смесвал и с лимонада, както обикновено постъпвам и с най-френските вина от избите; докато нашенското ми горчеше на езика, беше някак си стипчиво и като го пиех на големи глътки, та ме побиваха чак тръпки. Сега в менюто на кораба български вина няма, но за сметка на това пък ще опитаме от “вносните”. Така въпросното френско вино потъна като в пресъхнал геран и само цената му ме въздържа от поръчването на втора бутилка – нека да не забравяме, че аз и на края на света да попадна, пак си оставам родом от старославно Габрово и на принципите си не мога да изменя, ако ще да станем и провинция на Бразилия под мъдрото ръководство на Дилма Русефф – сегашната им новоизбрана президентка, чиито корени започват някъде от нашите земи по Петкова нива, Градище, Бакойският баир или пък от Трендафила. Именно по тези субективни причини съм си мушнал в дисагите и малко допълнителен укрепващ материал – хайде, едно питие да речем ще отида да си купя, не съм и чак толкова скръндзлив; но като имам с какво да си го долея на няколко пъти изпод покривката на масата, ще добия повече смелост и настроение да си заръчам още едно – така де, няма да се излагаме пред чужденците, я!...

След ресторанта се прибрахме в каютата и не след дълго заспахме. Тази сутрин аз се събудих рано, но като не знам и не виждам ден ли е или още нощ, успал се бях и станах чак в 06:00. Изтървах изгрева на слънцето, който мислех да заснема с видеокамерата. Излязохме все пак с Ванеса, която също ме усети и се размърда. Пообиколихме малко безлюдните палуби - на нея много бързо ѝ омръзнаха сутрешните ни разходки и в частност моята скучна компания, та на бърза ръка се прибра в каютата при Даниела, за да си доспиват двете. Аз пък намерих едно момче от екипажа, българче от Варна, та с него се поразговорихме малко (Боже-е, къде ли не съм отишъл и къде не съм намерил свои хора? – само на Марс и по Луната, ама то е защото още не съм ходил нататък; иначе и там ще си намеря дружинка). Момчето има близки в Габрово – даже искал къща ди си купува на Зелено дърво, защото бил ловец и често ходел за дивеч нагоре по Узанските поляни и гори. Доколкото разбрах, на негов най-голям приятел сестра му била женена там – спор няма, случила е на мъж, завалийката...

Разходките по палубите обаче са доста неприятни поради силния вятър отвън. Клатенето на корабчето е допълнителен фактор и като превантивна мярка за сигурността на пасажерите, някои от рампите даже ги затвориха. Като нищо може някой да се капичне през перилата и да падне във водата. Човекът няма да измръзне, както е било навремето случаят с “Титаник”, обаче долу вардят цели банди гладни и хищни акули, които те изяждат жив направо с парцалите (които и без друго не са така много по нас, предвид лятното и топло време). Така че трябва да се внимава с тези неща. И като видях, че отвън климатичните условия не бяха твърде подходящи за разхождане и безцелни променади, прибрах се и аз в дупката – а докато написах тези свои редове, момите станаха от сън, ходиха даже да закусват, прибраха се и сега ги гледам, че нещо се умълчаха и мирясаха – май пак се отнесоха в небитието.

Клатушкаме се като пияни и за мнозина пасажери първите признаци на морската болест започнаха. Както си върви някой и току ще се спре изведнъж насред паркета, па ще си плисне закуската връз килима. Ванеса също нещо се оплаква тази сутрин, но за сега не е повръщала. Записахме я за детската градина на кораба и даже вече трябваше да е отишла при останалите деца, но се сгъна на кревата и сега спят двете с майка си най-здравословно. Само мен ни сън, ни СПИН, нито морската треска ме лови – облаците гледам тъпо, но съм изпълнен пък с мечти...

30.12.2011 – Ден трети, някъде към средата му – демек по обяд. Всъщност, ако не броим краткия следобед/привечер, когато потеглихме от Австралия, това е вторият ни ден на реене из морската и необятна шир. Постепенно навлизаме в различни часови пояси и местят корабните часовници с по един час напред. Ние все още се придържаме към нормалното биологично време, на което привикнахме стомасите си в последните 19 години и въпреки, че за мен специално сега е твърде ранен час (едва 09:30), за програмата и разписанието на кораба вече е 12:30. С други думи, изтървахме закуската – включваме се направо за обеда. Мен това не ме вълнува особено, предвид факта че съм се подложил на много сериозна диета и самоконтрол върху обема на приетата храна, но виж Даниелчето, понеже тя яде като врабче и под час като новородено – за нея изпускането на закуската в 09:00 е равносилна на следващо хранене ча-а-ак в 12:00, а това значително ѝ нарушава нервните баланси. Сега всички сънено се суетим, какво да правим по-напред; малкото изхвръкна при дружките си, с които се запозна вчера и с които имаше среща още сутринта, но закъсня за нея с цели 3 часа; Даниела се къпе, а аз реших да вметна някоя и друга подробност към моя личен корабен дневник, за който дори и капитанът наш не знае, че съществува и съм сигурен, че никога няма да научи за него – просто, защото е англичанин. Виж, ако беше българин можеше да има някакъв нищожен процент вероятност, един ден да разбере какво се е случвало с някои от поверените му пасажери, но понеже нямам и най-малките намерения да превеждам настоящия материал на чужд език, последният ще си остане загадка и неизвестност за незапознатите с родната ни реч, омайна и тъй сладка, дето е реч на мама, хем пък и на татка...

След подробното описание, което направих вчера и виртуално въведох читателя в корабната обстановка, аз от сега нататък само ще прибавям с по няколко изречения новите моменти. Предвид еднообразието на борда за сега, едва ли ще има достатъчно много събития за описване, но се надявам че със стъпването на сушата, впечатленията ни значително ще се увеличат и ще разполагам с достатъчно факти за обрисуването им.

Останалата част от вчерашния ден не се отличи с кой знае какви емоции – в блуждаещо шляене из палубите и залите на кораба успяхме по най-безмилостен начин да си утрепем времето, едвам дочаквайки часът за вечеря. За разлика от предишната първа вечер, този път предпочетохме бюфетно-закусвалните методи за бързо хранене, вместо да чакаме с часове сервитьор, че да поръчваме незнайно какви и непознати по вкусови качества блюда, да се съобразяваме с обществения етикет, ред и строго официално облекло. Е, в Новогодишната нощ вече отново ще бъдем на ресторантски начала – тогава чак ще си показваме добрите обноски и изтънчени маниери, докато сега ще я караме малко по къмпингарски...

Снощи имахме възможността да се насладим и малко на културен живот – в една от концертните зали на кораба гледахме забавен и същевременно много интересен мюзикъл, съставен от китка популярни “евъргрийни” от световната поп-естрада. Едва когато проговорих английски език преди двайсетина години, разбрах какво означава думата “евъргрийн” (evergreen – в буквален превод “вечно зелен”, но в шоубизнеса понятието е придобило широка приложимост, когато се описва нещо като винаги свежо/сочно/зелено/прясно/най-желано/неостаряващо и т.н., и обикновено се отнася за неумиращите и вечни шлагерни песни на всяка една декада от 50-те години на миналия век, та до най-нови дни). След този концерт се намерихме и с Ванеса, която целия следобед скита по най-различни места из палубите заедно с новите си приятелки. По-късно вечерта пак позяпахме нещо забавно от корабната програма за културно-масови прояви, докато стана време за лягане и се разхвърляхме по койките.

Както вече се разбра, поради отсъствието на всякаква светлина в каютата и загубата на представа за времето, тази сутрин се успахме и пропуснахме всичко. След малко пак излизаме и хукваме по други мероприятия – то и само да ядеш и пиеш също не било лека работа (въпреки, че на мен това много ми се отдава...), обаче най-много ме боли за безвъзвратно изгубеното време, което с нищо няма да можем да върнем. Но нали пък именно в това се състояла почивката – да не правиш нищо, въпреки че мен бездействието ме изморява. Напред ходих и в гимнастическия салон – то хубаво, ама аз тъкмо се бях наял и не съм изпадал много-много в манията за изгаряне на излишните калории; може би ще отида пак преди вечеря (да не вярваш)...

31.12.2011 – Както обещах в началото, гледам да се включвам с извънредни репортажи по всяко време на денонощието. Докато чакам Даниела да приключи със сутрешно-обедните си ритуали, а пък и за да не хабя нерви с излишни подканвания, междувременно рекох да притъпя чувствата си с написването на няколко успокоителни реда в бордния дневник. Вчера се наложи да си сменя най-после късите гащи с други. Не че тези се бяха изцапали нещо, но Дани реши, че всички на борда вече са ме запомнили с тях и им било време за подмяна. Това не е чак толкова важно, колкото по-интересен е следващият момент обаче. Влязохме в един бар да пийнем по нещо за ускоряване на кръвообръщението и аз случайно си бръкнах в джоба. Тук на кораба, монетарната система е заменена изцяло с едни пластмасови карти, нещо като банковите, в които са закодирани номерата на сметките ни и всеки път, когато се наложи някакво разплащане, даваме тези карти – няма “кеш на ръка”, няма ресто и т.н. Та, бъркам си аз най-случайно в един от многобройните джобове на новите шорти и какво мислите изваждам от него? – една банкнота от 2 лв., останала там още от ланшното ни пребиваване в България. Най-акуратно сгънати “на четири” и най-идеално изпрани, минавали през автоматичната ни пералня десетки пъти от тогава насам. Това са може би най-чистите два лева в света, защото след многократното им препиране (в буквалния смисъл де, не става въпрос за онова другото “пране на пари”…), те никога не са били обратно в обръщение из търговската мрежа. Прани периодично в гащите ми и пак стояли в джоба им в продължение на година и половина, човек би си помислил че са станали на дреп или са се разпрашили. Да, ама не – видът им беше безупречен, лъснат и най-важното: абсолютно цял. Няма скъсано, размита боя или въобще някакви следи от каквато и да било повреда. Това говори за много високото качество на българския лев, който макар че няма кой знае колко висока конвертируема стойност, поне се доказа пък, че е печатан на качествена хартия и с качествени бои. На някой случаят може да изглежда тривиален, почти банален и дори безинтересен, но хей така изневиделица, на края на света, в най-откритото море и на палубата на един от световноизвестните пътнически кораби “Слънчевата Принцеса” (“Sun Princess”), да извадиш от джоба си два смачкани български кинта си е направо важно събитие за такъв родолюбец и патриот като мен. Даже след малко ще отида да проверя дали мога да си купя нещо с тях от “Duty Free” – магазин за свободна международна търговия, без данъци, комисионни и други финансови затормозявания, по подобие на едновремешните Корекоми, които за нас като деца бяха един недостижим и извънземен свят...

Като споменах напред за откритото море, пояснявам че в момента се намираме на около 1000 морски мили от Бризбън, които сме изминали до този момент, а ни остават други 600 до достигането на Новозеландските брегове. Поради силните ветрове и подводни течения, вече се движим с няколко часа закъснение, като най-лошото все още не е настъпило. Очакват се още по-силни въздушни и водни течения, които малко или много пречат на кораба да се движи по курса и в графика. Но ние сме екскурзианти и времето за нас е спряло – аз дори и часовник нямам на ръката си; прецених, че е доста скъп за да го вземам с мен, защото ако случайно потънем из тези морски дълбини под нас, той колкото и да е водонепроницаем, ще се зяноса от солената морска вода, пък после върви го оправяй из часовникарските ателиета на Габрово, ако си нямаш друга работа.

Освен ветровете по палубите, пречка за нас и нашето безцелно шляене станаха и ниските температури, ведно с малко по-полярните условия на заобикалящата ни среда – онзи ден отплавахме на 30°C, а сега термометрите едвам измерват 15°C-16°C, което в очите на Даниела се класифицира направо като зима. Ама и как няма да е така, след като се движим право надолу към Полюса. Той, колкото и да е Южен, все пак си остава Полюс - Антарктика е на един хвърлей място и всеки един, макар и съвсем лек полъх откъм тази посока, носи ледения дъх на Дядо Мраз, Снежанка и на всичките им джуджета, взети заедно. Хубаво е да подчертая, че според географските ми познания за света, придобити от едноименните предмети изучавани в началното училище, именно на Южния Полюс се измерват по-ниски температури, отколкото на противоположната въртелива точка на Земята (за куриоз, някакви си само -68°C; Господи! – колко по-топло е там, в сравнение с тук, където е измерена възможно най-ниската стойност за земната повърхност в размер на -89.2°C). Спомням си, че това беше интересен и любопитен факт, трайно останал в тогава детското ми още съзнание чрез учителката ни по география, другарката Добрева – мир на праха ѝ... Тогава трудно го разбирах – как така е възможно, като отиваш на юг да ти става по-студено, отколкото ако вървиш на север. Но ето, че и на този природен феномен учените са намерили разумно обяснение...

Друг сериозен проблем, с който се сблъскваме е тази уж нищожна разлика във времето от едни нищо и никакви 3 часа, но пък достатъчни да объркат разчета за целия ни ден. Ето снощи например, след като изгледахме още един концерт и се лигавихме през цялото време като старците наоколо с една бутилка вино, най-после стана 23:00 и си легнахме. Добре де, ама спрямо моя биологичен часовник то си беше все още 20:00 – че кога съм си лягал с кокошките аз, бре? Независимо от това, с помощта на разлялата се по цялото ми тяло винена топлина и в прибавка с монотонното поклащане на кораба, отнесох се и доста бързо заспах. По едно време се ококорих обаче – навред около мен цари мрак и тишина, като в тъмницата на някой средновековен замък, а аз се усещам вече наспан. Зер, като си легнеш в 8 вечерта, в 3 сутринта си вече кукуряк и съвсем готов за нови подвизи. Натисках си главата по възглавницата, завирах я под нея, въртях се, ставах, сядах – лампите палих, пак лягах: нервно ми е и нищо не помага. А пък останалият народ покрай мен спи здрав сън, че и хърка яко. Впоследствие трябва пак да съм задрямал и ето ти го - дошло приличното време и станало 08:30; всичко, както си му е редът. До тук прекрасно, обаче съгласно астрономическия час по тези географски ширини часът е всъщност 11:30 – хайде, пак сме закъснели значи; закуската отдавна минала и Даниела пак изпадна в шок, че ще ядем чак на обяд (който период в интерес на истината продължава почти през целия ден...). Дойдоха приятелките и малкото зверче го измъкнаха от бърлогата, а ние през това време се завтекохме угрижени към столовата, да не би да сме изтървали и обеда...

И понеже аз с тази подготовка започнах “сутринта”, пак със същото ще я и завърша – вече по средата на следобеда, около 14:45 местно време. Напред ходихме да обядваме, но аз този път се въздържах и не съм опитал нито залък. Изпих само едно кафе, колкото да не обидя хората от кухнята. Обаче за довечера съм се наточил здраво – пак ще ми се провали диетата. Понеже е Нова година, за вечеря ще бъдем в ресторанта, облечени с най-новия кат дрешки по нас. Аз умишлено не ядох през деня, за да мога да си закопчея копчетата на сакото – в противен случай нещо ми се издува ризата отпред и това става невъзможно...

Ами аз май нямам какво да добавя повече. Опасявам се даже, че това ще бъде и последното ми включване за тази година – след малко пак ще излезем на разходка и оглед, че да се запознаем и видим къде какво правят. По принцип навсякъде се провеждат разни увеселителни и развлекателни мероприятия, но на нас не всичко ни е толкова забавно и интересно. Членовете на целият корабен екипаж се стараят по всякакъв начин да задоволят и най-малкия каприз на пасажерите и нарочно за целта са подготвени много и най-различни забавления. За довечера също са предвидени разни забавни програми, но ние все още не знаем на къде ще ни отвее вятърът. Липсва ми една мощна Великденска салата, с 2-3 големи мастики - да видят как става джамбуре тогаз. То салати има в такова неограничено изобилие, че би било несправедливо да го споменавам даже, но въпросът с мастиката стои малко по-деликатно. Ние се носим едни хулигански шишенца с домашно приготвена контрабандна водка, обаче доливането на чашите в ресторантите и баровете не е особено разрешено. А като си поръчаш едно питие, независимо от каква марка и кой модел (само не знам дали имат и сливова ракия, но с мастика определено разполагат – това го доказах вече не еднократно...), носят ти някакви мизерни 30 грама в една огромна чаша, пълна с лед и долята до горния ръб с лимонада, кока-кола или каквото там харесваш и си си поръчал. Понеже ние не обичаме такива цигански мешавици, на нас ни сервират същите големи чаши, обаче за сметка на това питието едвам им покрива дънцето – за чий зъб да ми стигне по-напред? И за всичкото удоволствие, башка те забърсват и със $7.10 – ако щеш наведнъж си го изпий, ако искаш на малки глътчици си го прецеждай през пломбите на зъбите – количеството е това и по-много не става; дори напротив. Разбира се, че можеш да си поръчаш още едно, и после още едно, че и две даже - обаче на всяка подобна поръчка, питието ти “отънява” правопропорционално с олекотяването на джоба: 7-те кинта хвръкват тутакси, само дорде си завъртиш големите биволски очи и погледнеш сервитьорката малко “по-доброжелателно” и дружелюбно, забождайки влажния си поглед дълбоко измежду двете любеници, които тя уж старателно е скрила в своето, иначе доста широко изрязано деколте на престилчицата; късите им полички пък са си башка – направо да си изгубиш акъла, ако са ти малко по-хлабави сетивата! Така че, сякаш не е много финансово рентабилен този начин на почивка и летуване - забелязвам тук с известна горчивина и тънка гримаса...

Утре по план някъде към 08:00 трябваше да бъдем на първото място за посещение, но със скоростта с която се движим срещу природните обстоятелства и стихии, предполага се че там ще пристигнем едва към 13:00. Не знам при каква метеорологична обстановка ще направим първата си екскурзия из района - ние преди няколко години сме ходили там и тогава улучихме прекрасно време. Успяхме да направим чудесна обиколка на фиордите, околните водопади и имаме представа от тази уникална природна забележителност. Сега може да бъде малко по-различно, защото от вчера насам не сме забелязвали дори един единствен слънчев лъч да пробива през небето и както казах в началото – дори не е и топло.

Поради това системно успиване сутрин, облачност през деня и привечер, не мога да снимам с камерата никакви изгреви, нито пък залези. Филмът ми ще бъде малко беден и постен, лишен от естествената слънчева светлина, но сме решили да си купим един оригинален видеодиск, който се снима ежеминутно от нарочен снимачен екип на кораба и който ще обхваща всички по-съществени моменти от двуседмичното ни пребиваване в тази част на Земното кълбо. Вярно е, че този спомен няма да ни излезе никак евтин (искат $84.99 за него), но пък като знам че ще мога да го копирам за близки и приятели, ще го изпратя в България, Америка и дори ще го пръсна из Австралията, стойността му направо се обезценява. Само за сравнение в тази връзка, искам да спомена един друг любопитен финансов “феномен”. Преди няколко години (нека за леснота да сложим месецът Май, за който съм 100% сигурен, а да наречем годината 2007; за която имам известни съмнения, но добавям толеранс от най-много ± един календар), на подобен кораб и подобна екскурзия се бяхме озовали с тогавашните ни съседи Роз и Рон. Абсолютно същият по същество и съдържание сборен видео диск тогава струваше само $40 (който ние с тях си купихме орташки, копирахме го за тях, а ние му запазихме оригинала, копие от който също замина за България). Прекрасно си спомням, че тази цифра и по онова време беше малко “непосилна” за нас и силно раздута за средностатистическия данъкоплатец; тогава със същата сила и политическа ярост обвинявахме и плюехме по всичките възможни управници - че цените са високи и данъците още по-високи; че заплатите са ниски, а пенсионните и медицински осигуровки – още по-ниски. Затворихме очи, стиснахме със зъби, бръкнахме се с по $20 и в името на приятелството и вечния спомен все пак си закупихме въпросният диск. Сега обаче, някакви си само 5 години по-късно (за леснота на пресмятането...), същият този диск е вече $85, ние няма с кого да се наортачим и вземем с общи средства, но независимо от всичко ще го купим - едно копие ще подаря на Роз и Рон, друго ще изпратим в България и така ще му избием парите. Защо го казвам всичко това? – цените са се вдигнали с повече от два пъти от тогава насам, аз от своя страна далеч не вземам заплата, два пъти по-висока от разглежданото време, но независимо от всичко ние не се замисляме и си купуваме прословутия диск (който е само един малък пример, обхващащ обаче една цяла икономическа епоха – на времето преди кризата и след нея). Ние не станахме по-малко имущни (за щастие...), но може би малко по-мъдри (харчим вече пари не подир всяко нещо, дето е за щяло и нещяло, ами отделяме средства само за жизнено важни и необходими стоки; правим си сметката, демек)...

Хе-хе, ще си рече някой и с абсолютно право – защо този човек (аз, един вид), ни държи още будни и нащрек? Нали каза уж, че приключва с репортажите за тази година, а в същото време продължава да бълва кухи мисли и празни речитативи? Амчи много просто бре, как не се сетихте до сега – кака ви Дана се пробуди напред по никое време – гладна, завалийката и още по-жадна! Че като бръкна в нощвите и извади една парцуца – мале-е-е-й-й – яко нещо, хубавиня ви казвам, че и дрънка! А на мен колко ми трябва – нали ми е слаб “ангелът”, та рекох да ѝ пригласям на аперитива. И така от “дума на дума”, та гледайте до къде се докарах – вече е 13:45 (оп-паа, пардон – по локалните измерения за време и пространство е 16:45)...

О, хора – най-после са завърна и малкото същество (по смисъла на блудния син, но тук става въпрос за дъщерята); с нейните си мераци, с хиляди впечатления от хората, които е срещнала (интересно, че нямаше момичешки имена сред новите ѝ “запознанства”...). Сега се водят пазарлъци за повторно излизане – май че няма да я огрее; чувам отсечените заповеди на майката и строгият ѝ отрицателен тон. Божичко, добре че не съм се родил с *** (така, де - мома исках да кажа...) – трудно щяха да се справят родителите ми с моята дивашка и свободолюбива природа. Вероятно съдбата по някакъв начин ни го връща чрез Ванеса - нека Господ бди над нея и да я варди.

Е, хайде – ние тръгваме вече. До сега било каквото било – денят мина и то доста приятно. Ще се срещнем утре – искате или не, пак това ви очаква...

01.01.2012 – Ами, днес дойде и Новата година, скъпи мои ненагледни! Дай Боже всички да сме живи и здрави, весели, засмени; за тези дето работят – още повече работа, за тези дето си почиват – още повече почивка! Не мога да отмина в благословиите си и всички, които днес навръх Васильовден празнуват именният си ден. Тук най-първо попада майчицата ми – моята златна сенчица, както и малката палавница Ванеса, която снощи загубихме за малко и донапред лежа сърдита в каютата, запряна “под ключ” и наказана за неспазване на бащини заръки и потъпкване на майчини кахъри. Но да карам сега подред с всичко до тук, а после вече ще чертаем и насрещните си планове.

След като се поразтикахме малко вчера следобеда, привечер започна голямото приготовление за Новогодишната нощ. Много гледах, много се оглеждах наоколо, но от мене си по-подреден и спретнат младеж просто не можах да видя. Това е така, защото съм и хубав на всичкото отгоре - а като се съберат две добрини на едно, та става малко като носенето на двете дини под една мишница; скромността ми пък, дето толкова краси човека – тя си е башка... Е, в интерес на истината всички бяха много добре облечени, в строго официални тоалети, в преобладаваща черна или по-тъмна цветна тоналност. Единствен аз се откроявах с яркочервеният си, почти оранжев блейзър, черна брилянтена риза като на банков чиновник или на разсилен в начално училище и съответният чер панталон, както и тъмновишнева папионка за завършек на гротескния си вид. Абе, казвам ви аз – бях направо като изрязан модел от страницата на “Жената Днес” и хич не ви се хваля; пак от тая пуста моя скромност. Часът ни за ресторанта беше така съобразен, че да вземем участие в общия предновогодишен капитански салют, с шампанско на корем и други малки гъдели за мезе. По традиция няколко изкусни майстори направиха една огромна пирамида от празни винени чаши, завършваща на върха само с една. Капитанът даде началото за разливането на искрящото вино и отгоре се заизливаха десетки бутилки, дорде и последната чаша на най-долния ред не се напълни под празничните ни възгласи и еуфория.

За приповдигнатия си дух аз се бях погрижил с известно малко предварение още в каютата, където от скритите запаси на Даниелчето се освежих с няколко изглаждащи кожата на лицето аперитива, от които освен че ми се скриха бръчките, добих мъжка смелост и нужната степен на блясък в очите. После ходихме на бар, където се доосвежих с още няколко тамошни питиета и дорде опра дверите на ресторанта, вече си бях направо “насвежен” и готов за лягане - далеч преди още да са пламнали бенгалските огньове и гръмнали среднощните салюти за настъпване на Новата година. Съседи по маса са ни една възрастна дама с двете си дъщери, като бабата днес има рожден ден – навърши 81 и започна 82, да е жива и здрава. Та заедно с всички тях и в много приятна компания поминаваме времето на вечерите, а тук-там с тези хора се срещаме и из многобройните палуби на парахода. Дъщеричките на жената са горе-долу наша възраст – едната на 56, другата на 43 годинки и най-интересното беше, че и двете са ходили в България. Били в Англия по това време и прескочили за няколко дни до Боровец да покарат ски, завалийките. Та от там пък тръгнаха много културно-етнически теми и въпроси, с които разговори и дискусии си попълваме времето.

След ресторанта отидохме в главното фоайе на кораба, където беше самото тържество за изпращането на старата и посрещането на следващата 2012 година. Точно в 24:00 над нас се изсипаха хиляди балони и точно в същата лудница от най-шарен народ, ние пък загубихме самата Ванеса. На края стана ясно, че всъщност не сме се доразбрали кой къде ще чака и в суматохата сме се разминали из навалицата. Кой беше крив, кой по-прав така и не можа да се изясни съвсем до край, поради някои странични разминавания във версиите на основното алиби, но ние нощес обикаляхме кораба като въртоглави, а то детенцето видите ли - стояло и ни чакало на съвсем друго място. Наказахме я колкото за дипломация и родителски престиж, но пък може да не е било и чак толкова виновно, горкинкото. Както и да е - сега Неси отново е при дружките си и през половин час идва до каютата да ми се представи, както и да ми докладва до къде е стигнал параходът. Вече се забелязват по-високите заснежени върхове на сушата – след толкова много плаване, най-после да видим нещо малко по-различно от вода.

По план ние и днес няма да напускаме борда. Намираме се на няколко мили от устието на един огромен фиорд Milford Sound, в който ние ще навлезем и обиколим с кораба, след което продължаваме надолу, т.е. на юг покрай западния бряг на острова. Подробни кадри имам заснети от предишната ни обиколка през южната част на Нова Зеландия. Сега също ще филмирам отделни моменти, но на палубите духа много силен вятър, облачно и мрачно е, като от време на време припръсква и ситен дъждец. Независимо от климатичните условия обаче, длъжни сме да посетим това уникално място и невероятно красива природна забележителност. Не случайно, специално този фиорд се счита за туристическа дестинация № 1 в света...

Тъкмо се връщам в каютата, за да предам най-пресните си впечатления от грандиозната гледка, на която бяхме свидетели и на която се любувахме в продължение на 2-3 часа. В момента на навлизане в устието на фиорда, като че ли по поръчка облаците над нас се разсеяха, подадоха се зъберите на заснежените върхове и водата стана гладка като стъкло. Ослепителна светлина огряваше околните, някои все още побелели склонове, отразяващи се в дълбоката вода. Средната дълбочина на този фиорд е около 300 м, като в най-плитката си част, все пак има около 80 м между морското дъно и киловата част на кораба, който независимо от тонажа и внушителните си размери, гази само на 8.5 м дълбочина. Единственият шум беше от плискането на вълните при бавния ход на величественото му туловище – дори машините и двигателите не се чуваха при това тихо и потайно движение навътре. Един след друг се показваха скалистите върхари, повечето от които бяха покрити с вечен сняг – височината им е толкова голяма, че той там просто никога не се топи. Ослепително белият плавателен съд, кристално чистата, тъмнозелена до мастиленосиня вода и прошарените от снега канари и отвесни склонове правеха гледката наистина зашеметяваща – близо 2000 видеокамери и фотоапарати следяха всяка една природна забележителност, малка земна или земно-водна твар, сипеи, водопади и запечатваха завинаги спомените от това незабравимо кътче на географията, намиращо се почти в нейният край (или може би начало?...). Притаили дъх, мълчаливо поднасяхме възторга си, като същевременно отдавахме и заслужена почит към Твореца на този приказен, почти неземен рай...

Съпоставяйки специално водопадите спрямо тези, които видяхме на предишното ни пътуване констатирах, че почти всички са пресъхнали с изключение на два или най-много три от всичките десетки, ако не и стотици на брой, особено през влажния или по-скоро мокрият период на годината. По-рано си спомням, че отвсякъде се стичаше вода, но като казвам “стича”, значи направо сякаш цели реки течаха тогава. Сега поради няколкоседмичната суша не забелязахме такова водно изобилие. По принцип на това място валят обилни проливни дъждове – средно 280 дни в годината са мочурливи. Ние, както днес, така и предния път извадихме голям късмет, че поне не беше дъждовно, като успяхме всичко да видим и заснемем. Тук валежите не се измерват нито в милиметри, нито в сантиметри, инчове - дори не и във футове. Казват, че средното количество на падащата от небето вода е около 8 м (предполагам, става въпрос за годишен отчет). Понеже всичките планински масиви и склонове в околовръст са с голям наклон към морето, наводнения не могат да стават и пороят се излива директно в океана. Поради тази причина горният воден слой във фиорда с дебелина около 5 м е от сладка вода, докато солената остава отдолу и като по-тежка, разбира се. Когато започнат да валят дъждовете, те само променят дебелината на този сладководен пласт в зависимост от техните количества. Изглежда, че много скоро ще падне новата порция дъжд, защото всички метеорологични прогнози предвещават това. Ние с кораба, благодарение на свръхмодерната навигационна система, с която е снаряжен и не на последно място, под вещото командване на капитана и целия му екипаж, за сега доста умело успявахме да убегнем ударите на противното време, с незначителни закъснения от няколко часа. Обаче най-лошото е все още пред нас и бяхме предупредени да очакваме сериозни вълни и съответните им “разклащания” на коритото. Това се предвещава чак за нощес, точно когато ще правим завой под края на острова, за да поемем обратния курс по източното му крайбрежие. За сега все още се движим по западното – ще чакаме, ще видим; ако пак пиша, значи сме оцелели...

След още час-два плаване ще навлезем в още един подобен фиорд. Забележителното за тези изключителни природни образувания е, че те не са достъпни откъм сушата. Единствено до началото на “Милфорд Саунд” (Milford Sound), където бяхме допреди миг само че влязохме по море от обратната страна през устието му, води едно много тясно автомобилно шосе, продълбано и буквално изсечено в скалите през един от проходите на планината. Всичко останало е недостижимо за цивилизацията, освен чрез хеликоптер или по вода, откъм океана. Именно заради тоталната им недостъпност, тези уникални точки на природата са съхранени в почти естественият им и девствен вид – просто защото човешкото същество все още не е успяло да простре пипалата си чак толкова далече, за да оскверни с мръсотията си и този уникален природен феномен...

02.01.2012 – Ба мааму! Вече пето денонощие подхванахме, откакто не сме напускали кораба и сме все на вода. Тази сутрин станах рано – 07:30 (местно време имам предвид; защото пък по “нормалното” австралийско си беше точно 04:30). Рекох да направя оглед и да тествам заобикалящата ни среда. Освен че нямаше слънце, усетих че пръска лек дъждец; по посоката, в която се движим облачността става все по-гъста, а пронизващият леден вятър прекрати и най-самоотвержените ми опити да остана на “чист въздух”. Като видях обаче да излиза и пара от дъха ми, по най-пряката стълба се спуснах обратно в “задушевната” сумрачна килия; пардон - каюта исках да кажа. Ние се намираме на 9-та палуба (етаж), като откритите за разходки и развлечения площи се намират чак на 14-то ниво. От там има малки стълбички, които водят още по-нагоре, но специално тези места от кораба не винаги са достъпни за обикновения пасажер – поради силния вятър на по-високите и открити тераси, те често биват затваряни; за всеки случай се вземат предохранителни мерки – на никой не му трябват и нещастни случаи. Защото хайде, да речем че аз си тежа на мястото и мен вятърът трудно може да ме отнесе, но пък сред нас има разни хилави и слаботелесни персони, дето цял живот са били на “тревна” диета и нито един път не са се нахранили като хората с тлъсти пържоли и много бял хляб – те спокойно могат да бъдат отвени и издухани в морето, барабар с техните дълги и тумбести фотоапарати, дето тежат повече и от самите им собственици.

Снощи по едно време баят взе да скърца всичко, да пука по шевовете и аз си рекох, че е наближил вече моментът да се разделяме. Викам си: ако тоя шибан кораб вземе да се прекърши óдве, както навремето “Титаник”-ът, нашата половина може да потъне по-бързо, предвид наличието на все такива мощни и добре сложени бабаджани като мен. На носа изглежда слагат по-слабоватите и безлични, тънкостеблени индивиди, докато на кърмата сме настанени по-тлъстите и месести особи – вероятно за баланс; де да знам и аз защо така...

Вчера, след прекрасните 2 часа, които прекарахме на най-горната палуба на кораба и притихнало наблюдавахме и заснемахме неповторимите красоти на фиордите, привечер седнахме в едно кафене с изглед към сушата и продължихме да обогатяваме географските си познания с по няколко малки конячета. Към нас се присъедини и женската банда (нашите нови познайници от масата в ресторанта) и изкарахме доста весело. Оказа се, че на нашата баба, която вчера имаше рожден ден, сестра ѝ заедно със своята дъщеря са също на борда на кораба, само че те двете се хранят в различно от нашето време. Тази новата бабка пък, след няколко месеца удря 90-те си лазарника – да я бяхте видели само как танцуваше на дансинга снощи! Такъв здрав и бодър дух имат някои хора – направо са достойни за всякакво уважение и почит! Та, с всичката тая женска и разгонена паплач одрънкахме и една бутилка с шампанско, което ние си носехме от вкъщи и бяхме нарекли за Новогодишната нощ. Добре ама тогава имаше друга програма и виното ни остана за следващия ден, с което пък да увенчаем и рождения ден на тази прекрасна старица. Така, за здравето и за хатър на всички, както в името на дълголетието пресушихме всичко, де що имаше по масата…

После се разделихме – ние с Даниела хукнахме пак из целия параход да дирим нашата малка разбойничка, която отново се изхлу от нас и замина при бандата си. Добре ама след серия от лъжи и някакви мними уж разминавания, на които я научиха другите също толкова малки пикли като нея, свободата ѝ беше отнета завинаги и от днес до края на екскурзията ще се движи само с нас и неотлъчно като наша сянка. Бях ѝ организирал срещи с изявени музиканти, пианисти-виртуози; щеше да свири уж и да репетира за последната вечер на талантите, която е организирана за забавление на пътниците; взеха се сума листи и моливи, за да пише и тя дневник, за местата които е посетила и впечатленията, които е добила – нищо от това не става обаче, да не говорим пък за писане на писмо до баба и дядо. Е, щом като малките шафрантийчета са по-важни от всичко това, сега да стои наказана. Аз тези детски пориви ги разбирам много добре и всичко толерирам до известна степен – все пак нали е почивка, нека лентяйства две седмици. Но въвеждането на лъжи и шикалкавения в отношенията ни ме влудява и вбесява – това е, което наказваме с майка ѝ. Амчи Даниела направо пощръкля онази вечер, дорде я търсихме из тоя кораб - отделно дето и мене подлуди. Тук има повече от 2000 души всякаква сган, събрана от всички краища на света; самият параход има хиляди ниши, стаи, зали, салони, театри, заведения, кухни – това е един цял плаващ град! Отделно от басейни, гимнастически салони, джакузита с гореща вода и т.н. Знам ли им акъла аз на тези всичките 10-11 годишни хлапетии и каква щуротия могат да измислят в даден момент, за да се направят на интересни!? Точно за такива деца, за да не скитат безпризорни са организирани прекрасни детски клубове на групи, съобразени с възрастта им. Учителки и възпитателки се занимават с тях постоянно, играят на разни игри, водят ги тук и там – но всичко е организирано под контрол и внимателни грижи. Ние Ванеса я пускаме да ходи там и сме спокойни за нея. Когато обаче разбрахме, че тя ни е лъгала и въобще не се е вясвала в детския клуб, побесняхме и двамата с майка ѝ. Другите деца всичките там, само наш’та я няма - повлякла ми се с онези разпасани хулиганчовци и мърли. Учителката каза, че от два дни не се вясвала при тях - а ние знаем, че е там и на сигурно място уж. Та от това произтече всичко и чорапът на края се разплете до основите си – нали за това казват, че на лъжата краката били къси; вярно ще излезе май...

Пак се отнесох в лични драми, но понеже те също са част от ежедневието на борда, за това рекох да ги споделя на глас. Иначе добре си поминаваме – така свикнахме с поклащането на кораба, че на мен даже не ми се и слиза вече на земята. Хранят ни добре; ние от своя страна се поим отделно също толкова добре, че и с горница даже – какво повече му трябва на човека, за да бъде истински щастлив? Днес по някакво обедно време ще пристигнем на първото пристанище, където ще слезем и ще се разходим по сушата. Нямаме още ясна представа, а и предварително набелязана програма – ще се движим хаотично като свободни електрони от разбитото ядро на атома. От тук насетне започват ежедневните ни спирки и локални екскурзии – ще се придвижваме нощем, а през деня ще обикаляме градовете и забележителностите на релефа. Следващото комюнике очаквайте привечер, по ракиено време – а до тогава, просто имайте търпение...

Сега малко прясна информация относно цялостното ни пътуване и по-специално до този момент. Очертава се окончателно да запълним петото си денонощие в това лъскаво и луксозно корито. Поради големите насрещни ветрове и подводни течения, закъснението ни вече е значително. Около 14:30 се очаква да направим подстъп към първото пристанище, а самото пътуване през канала до самият док ще трае друг час и половина. Ако евентуално слезем на брега, то ще бъде само за 2-3 часа, защото по график най-късно в 20:00 трябва да вдигнем котва, за да продължим сравнително навреме към второто ни място за посещение утре. Акостирането е и жизнено важно за всички, защото от тук ще се вземат необходимите карантинни и емиграционни документи за самия кораб, екипажа и пътниците, тъй като това е първата му спирка след напускането на Австралийската акватория и неутралните териториални води. Така че тук има да срещнем допълнителни усложнения и формалности, които ако не се изпълнят, значително ще се утежни цялостното ни пътуване по-нататък. Капитанът съобщи, че независимо дали ще има или не време за слизане на брега, макар и кратко хвърляне на котвата и привързването ни към доковете ще бъде необходимо, за да се вземат въпросните митнически разрешения и документи. Проблем създава за сега напористият вятър от над 30 възела (около 55-60 км/ч), а самият той вече примесен и с околната температура от едва 11°C, прави обстановката почти арктическа – започвам да се оглеждам за бели мечки вече, тюлени, моржове и други обитатели на Полюса...

Продължавам същия ден, или по-точно вечер - 22:30 местно време, а иначе си е още 19:30 – трябва уж да си лягаме, но по това време не ни се спи. Даниела и малкото се надхващат коя да спи този път в койката на втория етаж, а аз реших да опиша впечатленията си от прекараните едва два часа на брега. Бързам да обясня, че мъчителното ни пребиваване на сушата беше единствено поради неприятното време, като вятърът буквално ни разби мозъците и превърна цялата ни разходка в един малък ад. Вярно че слънцето успяваше да пробие облаците и от време на време огряваше околните възвишения, накацалите по тях къщи и самия океан, но вятърът който не спря през цялото време опорочаваше всичко. На моменти камерата ми трепереше в ръцете чак – толкова силно духаше, че щеше да я изтръгне от каишката барабар с пръстите ми. За излизане навън по палубите на кораба има големи двукрилни врати, които в даден момент не можеха да се отварят. Хората мислеха, че са заключени, а всъщност напорът отвън ги подпираше и бяха нужни барем двама души с по-яки ръце, за да отворят и да държат вратата отворена, че някой друг през това време да влезе или излезе, уж на чист въздух. Освен това, ако тая огромна по площ порта не се държи по-здраво от нарочен човек, вятърът така зловещо може да я затръшне под носа на някой нещастник, че носът на въпросния някой ще остане откъснат и заплескан в пантите ѝ. Същото важи за пръстите на ръцете, самите ръце и т.н. – опасно положение.

Като загърбим обаче това неприятно време, всичко останало беше прекрасно. Попаднахме в едно тихо и глухо място (Port Chalmers) – някакъв краен квартал на по-близко отстоящият голям град Dunedin (“Дънидин” “Дънедин” или както там го наричат местните), което всъщност беше и официалното пристанище на града. Ние преди време с микробуса сме ходили по тези места и имахме впечатления от цялостната обстановка на града, но тогава не знаехме че в него има чак толкова много жители. А население от над 105,000 души е внушително за общо взето рехаво заселената Нова Зеландия и това минава за един от големите ѝ градове. От самото начало на европейското нашествие по тези земи, тук се настаняват предимно шотландци и много от наименованията на улици и сгради носят своят типичен шотландски произход и звучене. Всяка къща, всяка уличка имаше някакъв белег на този славен и колоритен народ. Бяха организирани и няколко екскурзии с обществен превоз, но за цената от $50 на глава (пък били те и новозеландски), просто не си заслужаваше тропулакът и излишния масраф да разглеждаме улици и постройки, които ние един път вече сме виждали. Така съкратихме престоя и се ограничихме само с обиколката на местните забележителности, в непосредствена близост около пристанището. Набутахме се в първия срещнат магазин за антикварни стоки, от където си купихме една маорска дървена фигурка – сувенирен спомен от това място на Планетата. После нахълтахме в супермаркета, за да си купим от прочутият им новозеландски аспирин, едно шише с вода, както и торбичка с черен натурален шоколад. Нова Зеландия се слави с изключителното си производство на мляко, респективно млечни произведения от рода на всевъзможни сиренца и кашкавалчета, така както на захарни произведения, сред които и нашият любим шоколад. И докато всичко останало, като стоки от първа необходимост беше значително по-скъпо, отколкото в Австралия, тези популярни местни артикули бяха на безценица. Например кило и половина минерална вода струва само $0.99 (и как няма да бъде, след като шишето може да бъде налято от всеки един чучур с бистра планинска водица, без да е чак толкова нужно да бъде и минерална; пък и нали никой не ѝ брои минералите в шишето, когато е жабясал и иска да си утоли жаждата)...

След като напазарувахме, отидохме на едни възвишения наоколо, за да се полюбуваме още малко на невероятната природа (и придружаващият я пронизващ вятър). Опитвах се да снимам с камерата от всяко възможно по-закътано място, но какво е излязло от всичкото ми старание все още не се знае. Подобна беше и участта на фотоапарата – река да снимам нещо, а ръцете ми треперят с честотата на вятъра. След 19 години прекарани на вечно лято, бях малко позагубил спомените и представите си, че някъде по света могат да съществуват и други годишни сезони. Сега вече повярвах, че в Сибир действително си е доста хладно, а пък на Полюса – още повече. Отново в съгласие с моите географски познания, долната част на Нова Зеландия и по-точно парчето откъм най-южната страна на острова (точно където бяхме днес), се явява последното цивилизовано и въобще населено място в района, преди да се срещнат белите мечки на вечно заледената Антарктика. Така че климатичните условия тук силно се диктуват от капризите на Южните полярни въздушни течения и циклони, които макар да са именувани с топлото си и красиво име “южни”, носят ледения дъх на отрицателите 80-градусови кански студове на Полюса. Е, припомнихме си и ние малко времето, когато се прибирахме от снежните и ледени пързалки с мокри и премръзнали крака, зачервени уши и течащи сополи от носовете. После следват задължителните топли и чисти дрехи, горещ чай и профилактичното аспиринче. Сега всичко това е само спомен, който изведнъж се събуди в мен, а специално днес чайовете бяха заменени с по един двоен “Scotch” и горещ душ в банята на каютата.

Вечерта на кораба изгледахме няколко концерта, вечеряхме обилно (особено аз – хем щях много да се пазя от преяждане, но пък не можах от себе си да се увардя...) и много скоро ще се разпределяме по наровете. Всъщност само аз не съм си заел мястото все още, защото съчинявам своя пореден морски репортаж, ей тук на малкото бюрце, докато през това време Даниела чете книга, а малкото реди пазарлъци с нея и прави своите планове за утрешната им младежко-детска дискотека. Чакам уж да събере достатъчно червени точки и да я пусна на забавата за награда, обаче тя ако направи една червена, веднага последват десетки други черни и така точкоброенето започва все от абсолютната нула...

След като вече ще пътуваме по източното крайбрежие на южният новозеландски остров, утре на ранина към 07:30 ще бъдем в следващото градче – Akaroa – в превод Акароа, където ще останем през целия ден. Ние и там сме ходили, но понеже мястото е уникално със своята красота и географско разположение, на драго сърце ще го посетим отново и този път се надяваме да го обиколим по-обстойно. Предния път нямахме достатъчно време и разходката я претупахме набързо. Тогава поначало пристигнахме по-късно - докато се настаним в къмпинга, докато се организираме и отидем пеша до центъра на селцето, то вече беше започнало да се здрачава. Помня само, че и по онова време духаше един свиреп вятър – чудна и дивна е тая държава, но с климата ѝ нещо не мога да се съглася напълно (за малко да я сравня даже с България - нали са почти на една и съща географска дължина, само че в различни полукълба на земната топка; добре ама у нас не брулят такива зловещи ветрове, с изключение може би във всеизвестния със своите въздушни сили и течения Сливен, но може би и те дори отстъпват пред тези тъдява)...

03.01.2012 – Изкарахме още един прекрасен ден сред красотите и прелестите на Нова Зеландия. Точно както беше по разписанието, тази сутрин около 07:00 хвърлихме котва в акваторията на един дълбок залив, покрай който е разположено градчето Akaroa. Аз станах много рано сутринта, за да се запозная отблизо с действителната климатична обстановка. С неохота приех факта, че въпреки отсъствието на пронизващият вятър от вчерашния ден, навред беше облачно и мъгливо, със случайни малки превалявания от дъжд. Екипажът по това време подготвяше лодките, с които по-късно ни откараха на брега. Корабът е твърде огромен за акостиране на малкото кейче, а и самото селище не разполага с такива докови и пристанищни съоръжения за по-големи плавателни съдове като нашия. Така че когато слизаме на сушата, от кораба до там ни извозват с други катери, които пътуват заедно с нас – аз дори си мисля, че за тази цел всъщност използват спасителните лодки, които не са с гребла като едновремешните дървени корита, ами са си баш сериозни, задвижвани моторно.

Като се намръщих заедно с времето отвън, специално заради липсата на естественото светило, върнах се в каютата и се отдадох на още една порция здравословен сън. Едва към 10:30 най-после станахме всички и докато закусим и се натуткаме, към 11:30 вече поехме към брега с една от чартърните лодки, които циркулираха непрекъснато между пристана и кораба, превозващи пътниците към града и обратно. Както някъде по-горе бях споменал, ние и на това място сме били по време на предното ни посещение, когато кръстосвахме тези земи преди няколко години. Ако някой случайно се е объркал, попадайки на моите пътеписни бележки от това време ще установи, че става въпрос за едно и също място. Аз тук не бих могъл да добавя кой знае колко повече към впечатленията си от тогава, но макар и с риск да се повтарям на моменти, ще запозная читателя с красотите на това малко, но много уникално местенце под слънцето, което от своя страна така и не се подаде иззад облаците кажи-речи през целия ден.

Излизането ни от кораба се извърши почти от трюмовете му, където отвориха една специална врата откъм страничния борд, която беше току над ватерлинията. От там се метнахме във въпросните катери и поехме към брега. Тези лодки са всъщност спасителните и са предназначени да поберат до 150 изпаднали в беда корабокрушенци (ама аз май това вече го казах, а?). В нашия случай, моряците не чакаха да се съберат големи групи от хора, а всеки кой когато се появи на лодката и тя отплава за брега. След десетина минути клатушкане из залива, вече бяхме на кея, където ни очакваха почти всички жители от селото: музики, сергии, реклами за екскурзии, обиколки на района, разходки с лодки – предложенията бяха повече от самите пътници. Ние предпочетохме да се поразходим из малките красиви улички, сред най-разнообразните цветни градини, къщурки във френски стил и т.н. Умишлено споменавам френското влияние на местното строителство, въз основа на което това населено място прилича на едно малко село от Ривиерата или френския Прованс. Явно първите заселници специално в този район са били храбри потомци на френските революционери, на разбитите Наполеонови части или просто придворни от кралския двор на Луи 14 и другите след него. Дори уличните надписи са на френски език, както на заведения, кафенета, малки ресторантчета и типичните за този европейски народ тесни бакалници и закусвални. Почти от всяка веранда се вее френския трибагреник, а къщурките на места са така близко долепени, като че ли се гушат една в друга, предпазвайки се от капризите на времето. А може би са построени по този начин, с цел да преграждат пътя на вятъра и теченията, които се носят откъм водата и по този начин образуват един естествен завет и заслон поне в задните си дворове.

Всяка къща има своя единствена по вида си цветна леха или алея, било то с божури, рози, гергини, макове и всякакви други европейски цветни видове – една малка ботаническа градина, която задължително трябва да бъде различна от тази на съседа по двор. Тази разлика е очевидна, от което си извадих заключението, че там просто се надпреварват кой да има по-хубава и по-красива цветна площ. Не знам само колко грижи трябва да се полагат за поддържането на един такъв шарен двор и определено отстрани погледнато е много красиво, но аз лично не бих се нагърбил да го правя като ежедневно задължение или пък някакво хоби.

Добре се разходихме като кръстосахме надлъж и нашир няколко пъти цялото село. В едно крайбрежно заведение малкото яде паста, майка му пи кафе, а аз жулнах набързо две различни бири, за да установя коя всъщност повече ми харесва, че само от нея да си поръчвам на кораба. В личен план и съгласно предпочитанията ми, аз не съм особено голям почитател на това диуретично питие, но пък пред простата и безвкусна вода, естествено прекланям се пред качествата на бирата, като носител на повече полезни изкопаеми и минерали – просто тя е неотразима, особено когато е и ледено студена...

Така няколкото часа в това френско селище преминаха, без да видим нито един слънчев лъч. Тъкмо вече се бяхме завтекли към мостика, от където да се качим на лодката за прибирането ни обратно на кораба, Ванеса чу съвсем случайно звукът на българската реч. В тази част на света това е почти абсурдно явление, но все пак се случи. Оказа се семейство с три деца, които от 4 години живеят в съседен доста голям град Christchurch – Крайстчърч. Там миналата година, точно на 22 Февруари ги разтресе едно страхотно земетресение, което направи безброй поразии от рода на огромни материални щети и разрушения, но за нещастие взе и няколко човешки жертви. Че не им стигна това, ами баш преди Коледа пак ги удари сериозно, като по-малко сериозните трусове изобщо не ги и отчитат даже – хората просто са си свикнали с тях. Цяло щастие е и голяма случайност, че тези хора специално не са пострадали от земетресенията, но то им стига само постоянния страх, в който живеят и работят. Иначе бяха много симпатично семейство, малко по-млади от нас. Доста си поприказвахме с тях съвсем на пътя, защото нямахме време да седнем заедно в някое заведенийце и да се поразговорим по-надълго и нашироко. Разменихме си адресите и в бъдеще ще си поддържаме отношенията, доколкото това е възможно.

Малко след това се качихме на лодката и минути по-късно вече бяхме обратно на кораба. Аз сега допивам, пардон - дописвам последните редове от това мое директно включване, а същевременно си довършвам и надвечерния аперитив, след което хукваме по концерти, барове и бюфети. Отново ще пътуваме цяла нощ, за да пристигнем сутринта в столицата на Нова Зеландия – Wellington (Уелингтън или Уелингтон – в зависимост от кое село сте и от къде ви е наречието). С това напускаме Южния остров и след като прецапаме морето между двата, се местим пък на Северният. Това за всички нас ще бъдат съвсем нови земи и се надяваме да ни бъде също толкова интересно, колкото и до сега. Със стъпването на сушата, аз имам специална мисия, която трябва да изпълня на всяка цена – надявам се с Божията воля и помощ, с това също да се справя успешно...

04.01.2012 – Ето ни обратно на борда на кораба, буквално минути преди да потеглим към следващото място от нашата екскурзия. След като не можахме да спим цяла нощ и аз специално се будих през час, за да не закъснеем сутринта, в 07:30 вече излязох на палубата, за да заснема с камерата първите кадри от столичния град и привързването на парахода към пристанището на Wellington. Първите ми впечатления, макар и до известна степен малко сънени, потвърдиха впоследствие и следващите, с които заклеймих това място като непривлекателно, мръсноляво и някак си неприветливо за живеене. Още с излизането ми от каютата, уж на чист въздух, веднага в носа ме блъснаха милиони всевъзможни тревни и дървесни полени, които ме накараха да пощурея от алергични пристъпи. Сополи и сълзи ручаха цял ден от всичките ми възможни дупки, дето ги имам по главата. Наложи се да взема едно от моите вълшебни “антихистаминозационни” хапчета, с които пристигнах в Австралия по време на емигрирането ми през 1992. Дали е самовнушение аз не знам, но щом си глътна едно такова витаминче-синпраминче и всичкото лошо ми минава на мига; нищо, че съгласно опаковката, уж още преди десетина-петнадесет години му бил изтекъл срока на годност – изтекъл, ама таратанци, не и за мене. По време на разходката ни обаче действието му премина и дори се наложи да изхабя още едно, за да мога да изкарам денят относително спокоен. Кихах и прихах като разпран, проклинайки де наум, де на глас целият тоз крив и опак свят. Всъщност никой не ми беше виновен, но когато състоянието на човек е различно от това на останалите здрави хора наоколо, волно или неволно му става жал за самият него си и е готов да обвини всяко едно живо същество за това. Сега вече съм по-добре и надявам се, пътувайки назад към по-тропичните и влажни райони напълно да се възстановя, но днес бях направо разбит като тесто за Великденски козунаци...

Като по програма, тази сутрин станахме сравнително навреме, закусихме набързо и успяхме да напуснем парахода с едни от първите към 09:30. Още на пристанището влязох в една кантора, като с чиновничката там потвърдих адреса, където бяхме решили да отидем най-напред, а след това вече да следваме екскурзионната ни програма. Тръгвайки онзи ден от Австралия и особено под трифазното напрежение, на което се бях подложил и бръкнал с два пръста в шалтера, в общата суматоха бях забравил името на квартала, където трябваше да отидем (естествено, че нищо не съм си записвал – аз просто помня всичко; не сте ли забелязали вече...). То не че имаше чак толкова много квартали в околовръст, за да ги объркам, но исках да бъда сигурен. Веднага щом излязохме от пристанището, взехме едно от многобройните таксита, които чакаха отпред и след 10 минути и $20 масраф за услугата пристигнахме на улицата, пред къщата с номера 39-41...

На самото място не сме се бавили много – отначало питахме в една съседска къща, дали не знаят нещо за обитателите на нашите номера. Оказа се, че човекът беше само градинар там и дори той самият ни посъветва да влизаме и да чукаме на “нашата” врата. Аз събрах смелост и въпреки голямото ми вълнение и малко страхопочитание дори, прекрачих прага на този дом. Самата къща представлява една много солидна тухлена постройка на един етаж (за разлика от абсолютните дървени бараки наоколо – до една, без изключение), но с явно обособени две самостоятелни жилища. Естествено, първо почукахме на предната врата, но явно вътре нямаше никой или никой не живее там по принцип, въпреки че като надникнах през прозорците, мястото беше облагородено и добре обитаемо – вероятно е и наемателите да са били на работа по това време. Като видяхме, че никой не ни отваря се преместихме на втората врата, където аз още по-силно се развълнувах само при вида на табелката. Който и да живееше зад тази дървена и добре поддържана врата, все още не беше свалил този надпис – вече близо 25 години след смъртта на първоначалният ѝ собственик; нека Бог да прости греховете му, ако изобщо е имал такива...

Позвънихме с Ванеса на входния звънец – отвътре се обади измъчен и сподавен старчески глас, явно на възрастна жена и предполагам в не особено цветущо здраве, за който аз си помислих, че спокойно би могъл да бъде и на Тереза. Тя зададе традиционните си въпроси иззад вратата, от които аз напълно се обърках и блокирах. Набързо смотолевих кой съм и от къде идвам, но всичкото това изречено в тягостната атмосфера, без да имам директен контакт с човека насреща си, беше толкова сконфузено и неудачно, че ако някога някъде съм се провалял и издънвал, то това определено беше втория ми път (без да броя отчаяните си опити и неравни битки, в които съм влизал смело и самоотвержено по време на изпитните сесии в института). Отделно от всичко и като прибавка към него, жената отвътре не беше особено дружелюбна – а пък и защо да бъде, ако си задам въпроса и сам му потърся отговора? Идват някакви навлеци да ѝ тропат по портата, говорят странно и несвързано, с ужасяващ източен акцент при това – какво да си помисли тя за нас, след като не пожела дори да отвори вратата и да ни види кои сме и какви сме? Хората по тези краища на земята са предубедени, консервативни и мнителни, съмняват се във всеки и не вярват на случайни чуждоземци като нас - още повече пък говорещи с такъв силен цигански акцент. Напълно разбирах конфузната ситуация - постояхме отвън още малко с надеждата, че поне от любопитство някой може да отвори вратата барем за да ни види, но това за жалост не се случи. Напълно беше възможно дори да извикат полиция и да ни арестуват за преминаване през чужд имот. А тогава вече щеше да стане страшно – върви им доказвай и обяснявай, че всъщност аз съм еди–кой си близък на друг някой си, дето е живял там преди 40 години, а пък той самият от близо 25 дори не е и между живите. Това е една такава абсурдна мисия и ситуация, за развоят на която аз бях почти сигурен и не се сърдя на никого. Твърде възможно е възрастната старица отвътре да беше и съвсем друг и непознат човек (чунким пък Тереза, да не би да ни е била с нещо много близка и добре “позната” – глупости...); нищо не мога да твърдя нито пък да бъда сигурен в някаква положителна теза. Тук законът за личното пространство и тайна стои над всичко и данни се дават само на оторизирани за целта лица, а не на случайно преминаващи по улицата и интересуващи се от подробности мръсни емигранти като нас.

Аз за куриоз мога да посоча и още един факт: тъкмо се суетим пред къщата и отдолу се задава пощальонката - младо момиче носи вестници, списания, писма и телеграми с една огромна кожена чанта, както в първобитно-общинния строй и малко по-ранния стадий на социализма. У нас (в Австралия, де...) пощаджиите поне са моторизирани – носят две дисаги отстрани на един мотопед, нещо от рода на най-първите “Балканчета”, дето скоростите им бяха на ръчката за амбриажа, а не с крачен лост, както при по-новите модели след 1970. Та питам го аз тоз, “цыплёнок вареный и жареный”, дето може да ми бъде и внучка дори: “Знаеш ли ти кой беше този човек, ма хубавице? И кой сега живее в неговата къща, която той лично е построил баш на твоята улица, дето ти сега ѝ разнасяш кореспонденцията?” А онова се разтрепера цялото и взе да мига на парцали – но си каза все пак репликите, на които са го учили в Съвета; демек, да не дава информация за никой от живущите в квартала. Естествено, и с нея ударихме у камъка – това да ти беше в Габрово бако, пощаджията ме знае от пеленак: щеше до етажа да качи някой, да му посочи вратата и да му каже къде живея и с какво съм закусвал сутринта; за роднините ми до второ коляно щеше да обясни и че имам тесни връзки с Изтока щеше да му разкаже – отделно от това къде съм служил войник и колко отчаяни и чужди съпруги съм сколасал да онодя из махалата и изобщо из града, преди да се сдобия със своя собствена. Обаче тези неща тук са суверенна тайна на личността, която не може да се погазва току-така, без да се наказва от закона...

И след като нищо кой знае колко съществено и значимо не успяхме да направим и да свършим, подвихме си опашките и с огромно разочарование и неохота се търкулнахме надолу по улицата, за да излезем на една по-главна пътна артерия, която пък ни отведе в сърцето на града. Направи ни впечатление, че повечето от къщите бяха от модела на малко по-големите бунгала по лозята из България – дървени, с малки прозорчета; а пък стари, стари – колкото света. По-модерните строителства са скъпи и малко хора могат да си позволят лукса да строят наново, предвид високата безработица, ниското заплащане и още по-високите цени на стоки от първа необходимост. Аз сега нямам за цел да правя някакви финансови анализи, но не мисля че живеят много охолно тези хорица тук. Супермаркетите им са като нашите, само че цените на стоките на някои места са в пъти по-високи от подобните разфасовки в Австралия. За едно кило най-обикновено свинско месо, така нареченото “трупно”, ние плащаме от $4 до $6.50, докато тук същото струва $20. Че кога ще изправи гръб тоз нещастен народ, бре? – никога; те посмъртно няма да могат да се стабилизират, но то и управлението им е такова, че сами са си заслужили съдбата. Не случайно поголовно напускат красотите на собствената си държава и се преселват в грозната и пустинна Австралия, която обаче предлага повече работа, поминък и по-добри условия на живот. Това е тъжна констатация и не звучи добре изпод собственото ми перо, но пък си е чист и неоспорим факт…

След като кръстосахме ситито, за да стигнем до един кабинков лифт, с него пък се изкачихме на бърдото над Wellington, от където всичко се виждаше като на тепсия. Понеже градът е разположен изцяло по възвишенията, в този случай това определение не важеше в пълният си смисъл, но поне морето и високите сгради на централната градска част бяха в равната низина. Всичко останало обаче е пръснато хаотично по околните възвишения на много широк фронт, разположен по протежението на цялото крайбрежие и залив. От далече градът изглежда добре и интересно, обаче като се вгледа човек по-внимателно в самите къщи, вижда колко са стари – примерно, от ерата на Световната икономическа криза през периода между 1929 и 1939 (т.нар., The Great Depression ili “Голямата депресия”, както също е известен в историята този катастрофален индустриален срив…); а пък по този начин впечатленията му малко се развалят, един път свикнал да гледа луксозни красоти и богаташки имения. Обаче това е пречупено само през призмите на нашите собствени очи, което е съвсем индивидуално, доста субективно и не дотолкова меродавно. Вероятно всичкият народ, който по най-спокойния възможен начин се ражда, отглежда, израства и минава през всичките превъплъщения на живота и си го изживява съвсем безгрижно тук, в своята собствена родина, съвсем да не е на това мнение и може остро да оспорва мнението на чуждоземците, дошли тук само за няколко часа и имащи вече становище по въпроса за социалното им ниво и жизнено равнище. За всички тях това може би да е естествено и нормално, обаче един по-динамично устроен европеиден индивид трудно може да свикне с общо взетото им мудно развитие и начин на живот.

Съгласно някои Маорски исторически сведения, градът се е зародил 950 години преди началото на Христовото летоброене. Изцяло населен с войнствено настроени племена и човекоядци, капитан Джеймс Кук преоткрива това място през 1773 по време на изследователските му плавания в тези и съседските водни пространства. Самото си име Wellington, градецът получава чак през 1840, а едва в 1865 е провъзгласен за официална столица на Нова Зеландия. Това става факт, независимо че Auckland например е най-големия град в държавата. Столичният град става главно политическо средище с над 40 официални чуждестранни посолства. В мрачните години на миналото градът е бил разтърсван от мощни земетресения и то не един път. Всички те са допринесли за вида на релефа в по-новите съвременни времена, като на места земните пластове са пропадали и издигали с по 2-3 метра. Освен като главен столичен град, населеното място е известно и като културно средище, с многобройните си театри, музеи, Национални опера и балет, Държавен симфоничен оркестър и т.н.

И след кратките ми исторически бележки, с които се надявам да не съм утежнил ръкописа си или пък с нещо отегчил читателя, сега продължавам по същество с остатъка от разказа си за този малък отрязък от Земята. От центъра на ситито взехме един вагон, който по много стръмен релсов път ни изкачи на тепето над града. Този вид транспорт бележи 110 години от началото си, когато за подемна сила са се използвали коне и катъри, впоследствие се подменят с човек, който посредством серия от лостови механизми е задвижвал тази вагонетка, а в днешни дни електрическите мотори и въжета вършат работата на 100 мулета и други още толкова човекоподобни. Самият вагон много наподобява на единичен трамвай по линиите между Централна гара и кв. Иван Вазов, Орландовци или Захарна фабрика през модерните времена, непосредствено след Априлския пленум на БКП, 1956. Запазен е и автентичният оригинален вид на тази каручка, която ежедневно може би превозва повече народ като туристи, отколкото общественият градски транспорт разкарва местното население по домовете им – на всеки 10 минути, 100 човека се изсипват на горната станция, колкото е капацитетът на вагона. И това не е за чудене, след като и в двата острова на Нова Зеландия общо живеят едва 4.4 милиона души, което е малко под населението на Сидней да речем. Столичният град дава подслон и поминък на не чак толкова многочислен народ от малко над 470,000 човека, което от своя страна представлява едва 11% от общият за страната брой, считано от лани насам по данни от последното им преброяване.

Освен многото къщи, накацали по тези възвишения и сгушени в съседните гористи масиви, целият склон надолу до ситито представлява Ботаническа градина. Алеите са многобройни и по най-различни маршрути могат да се достигнат и по-отдалечените части на Wellington. Ние, предвид накъсяващото вече време до качването ни на кораба, предприехме най-традиционната обиколка, със спускане директно към централната част на града, като от там след още малко повървяване пеша стигнахме и до пристанището. Това наистина стана точно по този начин, който аз обрисувах само с няколко думи, но в действителност блъскахме с крака и мачкахме асфалта в продължение на поне 2 часа и много хубавичко се раздвижихме. Зер, след това почти денонощно плюскане на кораба, и тримата имахме нужда от изразходване на натрупалата се енергия и изгаряне на известно количество калории. Последните набавихме веднага в ресторанта, с по някой и друг аперитив преди това, последвалата ги обилна вечеря, сладкиши на тумбак и всичко останало по реда си – първо, второ, трето, компот и сладолед на края, докато кафето с коняка остана за преди сън.

С това посещението ни в столицата на Нова Зеландия приключи. Купихме си едно шише вино, което много скришом в дамската чанта на Даниела успяхме да прекараме контрабандно на борда. За да купуваме техните собствени напитки при това на космически цени, внасянето на алкохол отвън е строго забранено, но аз тези забранените неща най-много ги обичам и решихме да си пробваме късмета. Купихме някакво френско вино, реколта 2006 – намалено от $15 на $8. Ако не се е вкиснало за толкова години, сигурно ще е и хубаво. Тук в заведенията, само една чаша от 150 грама струва $7-$10, в зависимост от марката и модела на виното – нека не забравяме, че макар да се движим сред милионери, самите ние не сме такива, въпреки че ни се иска и не бихме имали против едно такова социално ниво...

Утре, отново сутринта около 07:00, ще пристигнем на следващото пристанище. Като се запозная с подробностите около това място, ще приложа и поредната си статия. А сега – лека ви нощ, защото стана късно и ми се доспа (в Австралия няма и 20:00 още, но всъщност е 23:00 по местното часово разписание)...

05.01.2012 – След като се люшкахме по вълните през цялата нощ, спазвайки корабния разчет почти до минутата, в уречения ранен утринен час бяхме вече пристигнали в Port Napier – или “Нейпиа(р)”, като не претендирам за най-правилната транскрипция от английски език специално на това населено място. Уж се събудихме рано-рано, с намеренията да излезем по-навреме, обаче изглежда пак сме заспали и станахме чак в 09:30. Нямахме много време за размотаване по принцип, защото трябваше да отплаваме в 14:00. Но градчето не беше много голямо – с нарочни автобуси дойдоха да ни вземат от самото пристанище и след десетина минути ни изсипаха в центъра му. По самото си разположение и вид, Napier наподобяваше много на Китен, Приморско или Мичурин (днешно Царево). С население от около 60,000 души обаче, този град дели мегдан с Габрово, с тази разлика че не е в Балкана, ами е разположен по протежение на морския бряг.

Първо се разходихме из морската им градина, после се навряхме в централната търговска част и там вече уплътнихме времето до обратното ни тръгване. Освен с прочутите си лозя и вина, този град се слави и със своят силно подчертан ретро стил на хора, коли, къщи, улици и т.н. През далечната 1931 селището е било пометено и изравнено със земята от много силно земетресение. Освен 200 души жертви, стихията е предизвикала и повсеместни пожари, 100 от които са горели в продължение на 30 часа, без да могат да бъдат потушени. Тогава, едва 16-те му хиляди жители са започнали повторния строеж на града от самите му основи. В продължение на 4 години търговската дейност със стоки и продоволствия за населението се е извършвала от ламаринени или железни контейнери – магазините не са съществували, след като са били опожарени и разрушени, като хората са дали приоритет за построяването първо на жилищните си сгради, а после са мислили за дюкяни и хоремаци. По едно време това място се е наричало с прозвището “тенекиеният град” – по подобие на небезизвестният наш столичен търговски комплекс Илиянци и сточната гара в Габрово. Всичкото това ме навежда и на един спомен от не така далечното ни минало, когато беше земетресението в Стражица и Попово. Тогава със събраните от цялото население волни помощи за пострадалите, управляващата клика облицова с мрамор Партийният си дом и постла с плочки площада пред него, докато “нуждаещите се” все още живееха в палатки и се завиваха с протрити войнишки одеала от съседните казарми – гадничко, нали. А направете сега сами разликата и преценете кой строй е по-хуманен - дали това е комунистическият, както ни учеха навремето из училища и школи или е онзи другия, в който човек за човека не е другар, приятел и брат, ами ужким бил звяр...

Връщам се на ретро стила и модата. Много от хората подчертано се обличат по този начин, особено щом разберат че на пристанището е пристигнал международен кораб с хиляди пасажери на борда си, които само чакат да се изсипят в града, за да започне голямата търговия и трошене на пари. Наизлязоха всички стари автомобили като за парад – педантично лъскави и бляскави до последната хромирана частица по тях. Собствениците им бяха облечени по последната мода за сезона Пролет/Лято на 1940/41, а прекрасното слънчево и на моменти дори горещо време допълваше празничната обстановка и олелия. Те тук, понеже не са се разработили твърде интензивно, а особено пък и сега с тази рецесия, та навред беше пълно с местен народ и безгрижно шляещи се екскурзианти. Кой им изплаща къщите на тукашните люде не ми е много ясно, но явно че всички се справят с трудните икономически години, които настанаха напоследък - къде по-добре или по-зле.

След като се навилняхме из градчето, качихме се на един автобус и ето ни обратно на палубата. Аз пак се продрах да кихам и да се сополивя, независимо че взех две хапчета сутринта. Вероятно по-сухият въздух на този остров повлия доста зле за обострянето на сенната ми хрема. Ама и какво има да се учудвам – единствената разлика в заболяването ми се крие в 6-те месеца разлика в проявяването ѝ. Нова Зеландия и България са почти на една и съща географска дължина (на еднакви паралели, отстоящи от Екватора, само че в различни полукълба) и има 4 сезона, както е прието да бъде по принцип. В момента, независимо че в Северното полукълбо е люта зима, тук се радваме на знойно и горещо лято. Е, не чак толкова в Нова Зеландия де, но все пак – нали не вали сняг... Сегашното време се равнява на периода Май-Юни в България, когато на мен ми е най-зле там, особено като почнат да хвърчат и пухчетата от тополите. Тук такъв пух не видях, но вероятно имат някакви други растения, с подобно поразяващо за моята алергия действие. Сега съм в каютата и под климатичната инсталация се чувствам много добре. Преди това за кратко се бяхме напъхали в едно горещо джакузи, след като първо обядвахме – обилно и охолно...

След малко ще си подготвяме тоалетите за официалния коктейл с капитана на кораба и по-първите му офицери от екипажа. Не знам как точно и ние попаднахме в списъка на поканените за тази вечерна среща, но сега и двамата с Даниела се суетим кой с какви одежди да се наконти. Специално при мен изборът далеч не е голям – навирам се или в единия или в другия костюм (защото имам само два...) и съм готов за капитанската среща, но Даниелчето взе да изпада в див ужас и паника, защото от всичките рокли дето ги е надомъкнала из дисагите, тя в половината не може да се вцеди, а пък останалите просто не ѝ харесват (тук плахо и съвсем безмълвно си задавам въпроса: защо, аджеба ги е взела поначало, след като не са ѝ по вкуса, но не му търся отговорът точно сега и баш в този критичен момент, за да не отнеса без време и някоя “мила” думичка...). Малката дивотия ще прекара времето с новите си приятелки, защото деца не се допускат на тези строго официални вечери, а после ще се срещнем с нея в ресторанта, където тържеството ще продължи с познатите ни съседи по маса.

За утре е планирана най-колоритната и значима екскурзия от цялото ни пътуване. Очакваме да посетим всеизвестните горещи кални гейзери, които са естествени и представляват най-атрактивната част на Новозеландския северен остров, наред с всичко останало, разбира се. Тук е трудно да се прецени кое място е най-интересно – просто всяко едно е уникално само за себе си и заслужава да се види. Изборът е труден и ние сме доволни и щастливи с всяко ново впечатление, което добиваме по време на пътуването ни. Е, щях да съм значително по-щастлив ако сега си бях в България, на тоя хубав сняг дето се е посипал навред; пред мазната и тлъста свинска вратна пържола и каничка с червен пелин, до някоя силно горяща камина, в компанията на стари, добри и верни приятели, но как се стига до там с тоя бавен параход, а – как? Че той снегът ще се стопи, дорде акостираме във Варненския или пък в БургаШкия залив...