Писмо No 52 (XII-II.1112) [#2]

06.01.2012 – Не бях посрещал такъв свят ден като днешния в толкова отдалечен край на света, но ето че и това ми се случи. Наред с първите си щрихи за деня и почти последните лъчи на оскъдното Новозеландско слънчице, бързам да честитя задочно и задгранично всички именници, които на Йордановден или Богоявление имат свой личен празник. На всички живи пожелавам да са още по-живи и здрави, а тези които не са вече сред нас - нека душите им почиват в мир и покой. Много сантиментални спомени навява този празник у мен и още от най-ранните си детски години съм запомнил доста семейни празненства и веселби по тези поводи. Тук попадат традиционните моабети у леля Бонка с нейната фантастична торта, която аз специално очаквах с нетърпение (понеже по онова време все още не употребявах греяна ракия и кисели мезета). Не на последно място споменавам и двудневките на непрестанно веселие, с начална точка ул. “Баба Зара” (естествено у чичо Божко) и крайна – ул. “Тракия” (за Ивановден у чичо Вачи Попи). Трудно забравям добрите спомени и традиции, но сега темата е малко по-друга и не искам да потъвам в миналото, защото пак ще разводня разказа си със странична информация, изпадайки в душевно умиление и дълбока носталгия...

Типично за станалият ни вече навик и семеен стил, днес Ванеса вече окончателно се тръшна болна - с температура, зачервено гърло и всички произтичащи от това малки и големи последствия. От няколко дни насам Даниела я помпи с разни лекарства и уж профилактични медикаменти, но явно че непознатите климатични условия за крехкият ѝ детски организъм като студ и вятър най-после взеха превес и я повалиха. Разбира се предпоставките за това си бяха съвсем налице под формата на къпане в басейна, газене отстрани във водата, разкарване напред-назад по вятъра и ето че резултатите не закъсняха. И днес, вместо да отидем да гледаме изключителните природни забележителности, заради които пръснахме повече от $5000 подир тази екскурзия, пазихме почти през целия ден каютата, вземахме хапчета, слагахме кърпи с лед за сваляне на температурата и водихме словесни престрелки помежду си по темата, кой е по-крив и кой по-неправ за случилото се с Ванеса. Ето защо аз сега просто нямам какво да кажа и не мога да добавя нищо повече от това, освен да изразя огромното си съжаление за невъзможността да посетим това място. Едва ли втори път ще се наканим да идваме насам и пропуснатото не ще може да бъде възстановено с нищо. Остава ни само да се надяваме, че малкото ще се оправи за утрешната ни среща с Уоли и Нолин, които от няколко месеца вече ни очакват на тяхна територия и подготвят еднодневното ни посещение при тях. За информация на незапознатите, това са наши приятели, с които ние се сближихме покрай бившите ни вече съседи Роналд и Роза, докато те живяха известно време в Австралия. Това са единствените хора, които след няколко години решиха да се завърнат в Нова Зеландия, загърбвайки всички икономически и социални благини в името на семействата и близките си в Родината - други подобни налудничави случаи не са ми известни. Чакаме да дойде корабния лекар да прегледа Ванеса, защото напред като ходили да ядат с майка си, нещо ѝ прилошало и санитарните власти ги изпратили обратно в каютата. Аз отдавна бях вече тук, като смятах да отпусна нервите си с един балкански аперитив, но след като ще имаме посещение на такива височайши корабни особи, ще отложа отпускането си за след като ги изпратим. В края на краищата, няма да бъде много уместно да ни заварят цялото семейство натръшкани по койките – един болен, друг пиян, а третият зает с любовните си романчета в ръка...

07.01.2012 – Хайде, дойде ред и на всички възможни Ивановци да почерпят – нека им е живо и здраво името и да си го носят с чест и гордост! Ние тъкмо привършваме с празничният аперитив, като с това правим отчет и разбор на екскурзията ни. Снощи докторът изобщо не дойде – напразно го чакахме и се пазихме в приличен външен вид. Даниела пое лечението на Ванеса в свои ръце (всъщност, тя не го беше изпускала, но нали така му е думата) – даде ѝ пак една шепа разни вълшебни илачи и през нощта всичко беше малко по-добре. Дори имахме възможност и за едно кратко отпускане на нервната система с по някое и друго питие, след което ходихме да вечеряме и си легнахме. Днес трябваше да станем много рано, защото Уоли и Нолин щяха да ни чакат на пристанището със самото пристигане на парахода, което беше планирано за 07:00, както всъщност и стана (а е излишно да подчертавам пак, че за нормалните хора това си беше точно 04:00). Пак на пресекулки, главно от страх да не се успим, претупахме и тази нощ...

За разлика от вчерашния прекрасен слънчев, топъл и ясен ден, Auckland (Оклънд, както му викат местните туземци) ни посрещна забулен в мъгла, под пелерина от дъжд и с типичното си мизерно Новозеландско време, поради което повечето локални индивиди (а и приходящи в това число, разбира се…) с радост напускат страната на овцете и агнетата, преселвайки се в съседната лазурна и по-лъчезарна Австралия. Заради риска да си докарат някоя ставна болест, ревматизъм, ишиас или шипове от постоянната влага и студ, много хора се преместват именно за да избегнат тези противни климатични условия, към които се прибавят отдалечеността от останалия свят, доста по-високия процент на безработица, многократно по-ниското заплащане (ако все пак някой успее да се домогне до някаква работа); не на последно място идват и значително по-високите цени на всякакви стоки (с изключение на бирата). Наред с всичко останало, свързано с тези обективни причини, всяко здравомислещо човешко създание си взема дърмите и се пръждосва тутакси от тук с първия възможен полет, отлитайки завинаги от това иначе екзотично място, като дори хвърля и камък зад гърба си, с надеждата че никога повече няма да се върне. Такива семейства ние достатъчно добре познаваме, на чиито описания аз дори не вярвах и смятах, че малко пресилват нещата и повечето от тях се халосват. Сега обаче всичко това го видях с очите си и най-после им повярвах – при сгоден случай ще поискам прошка от всички, на които отначало нямах вяра към това, което ми разправяха за Нова Зеландия. Прекрасна страна, повече от прекрасна природа, кристална чистота, навсякъде зеленина и свежест, но да можеше човек да е с такива възможности, че само да си вдигне една двуетажна виличка тук (пък ако ще и с крадени материали да е - а защо не и няколко; по една тук-там, в различните кътчета на страната) и да идва тук с частния си самолет единствено за почивните дни или да си пише книгите например; за седмица-две най-много. Веднъж закотвиш ли се тук, спукана ти е работата и измъкване няма, тъй като затъването е постепенно и тенденциозно. Да не споменавам пък цените на недвижимите имоти – вярно е, че вчера специално видяхме невероятно красиви и модерни къщи, с изглед към морето, почти на брега и т.н., но те бяха построени в някакви отдалечени и диви райони, където единствената красота е девствената природа. Ама и само заради това човек да се изръси с 2.8 милиона, пък били те и малко по-евтините новозеландски пари – това не е просто глупост, а по-скоро безумие. Но за богатия човек, който може да си позволи този лукс, сумата се равнява само на една малка прашинка в безбрежното му имотно състояние – да му мислят тези, които трябва с месечните си заплати да изплащат заем от банката в подобен размер...

Макар че аз тук звуча малко песимистично и по-скоро негативно, моля да не бъда разбран погрешно – държавата си е прекрасна и ако човекът е добре сложен и подплатен материално, хич биля не му е на дедовият, че навън валят дъждове, че му е влажно под подметките на трандафорите или пък че му става хладно на темето; нали има ботуши и шапки за тази цел. Така че всичко е въпрос на гледна точка и моите коментари не бива да се приемат като чиста монета. Вероятно аз сравнявам моето лично положение и разбирания, отново пречупени през собствените ми очи. Иначе хората може и да са си много добре в Нова Зеландия – аз тук също се повлиявам малко от чутото и дискутирано във времето с наши близки и приятели, като пак дебело подчертавам, че това е строго индивидуално. Така – отделих достатъчно време за климатичните условия на страната, нека сега да пристъпя към действителното описание на днешния ден.

След като минахме всички възможни митнически и паспортни проверки (този път дори и кучета пускаха да ни удушват - да не би да носим нещо забранено и скрито по джобовете си - храна от кораба, плодове, семена и т.н.), ето ни вече заедно с Уоли и Нолин - часът беше 07:45. От пристанището веднага се натоварихме на колата им и заминахме по обиколки и посещения из огромния град. Самият пристан се намира на пъпа на града, което прави цялостната атмосфера много морска и привлекателна – широкият залив, пълен с акостирали яхти и кораби от едната страна, срещу високите административни сгради току през улицата. Крайбрежен булевард живописно извива и обикаля покрай водата, от там нагоре започват търговски улици с хиляди магазини, кафенета и ресторанти. В същия район се намира и прочутото тяхно казино – SKYCITY Auckland Casino, с въртящ се ресторант на височина 190 м над земята, като с величествените си 328 м височина, сградата същевременно изпълнява и ролята на телевизионна кула. Това е най-високата единична и сама за себе си постройка в цялото Южно полукълбо. Последната бие рекорда само с 5 м дори и на нашата кула, открита през 2005 в центъра на Gold Coast – т.нар., Q1 (не знам по какви причини именувана така странно). Наред с това стъкло и алуминий, в сюжета се преплитат и антични фасади от преди 200 години – е, което си е хубаво и красиво, спор няма за него. На 192-ят метър пък има специална рампа, от където всеки празноглавец, идиот и търсач на силни усещания може да скочи в бездната надолу, завързан за глезените на краката (образно казано) с едно ластично въже, след като предварително си плати билета за удоволствието обаче, в размер на $225. Говоря за всеизвестните “бънджи-скокове”, които са чисто новозеландска измислица и техен собствен патент, добили много широка популярност по целия останал свят. Тук смело се хвърлят надолу с главата от високи сгради, от всякакви остри скали и зъбери по планините, от хеликоптери, мостове над реки и по принцип от всичко, което стърчи нависоко. Вероятно постоянната влага и киша в държавата размеква мозъците на поданиците ѝ и те са склонни към извършването на какви ли не глупости, идиотизми и извращения (включително и да онодят някоя козичка изотзад или пък овчица - ей така, дорде животното най-кротко си пасе отпред тревицата).

След кратко пътуване и прехвърляне от другата страна на полуострова през един голям мост, отидохме на някакво възвишение, от където всичко се виждаше надлъж и нашир, пак като на длан (не мога да измисля нищо по-различно от “длан” или “тепсия” – прощавайте за ограничените ми сравнения, ама и аз се изчерпвам понявга откъм подходящи понятия). Разбира се поради ограничената видимост и лошото време погледите ни не можаха да се разпрострат чак толкова надалече, но и това което видяхме изпод бялата пелерина на мъглата и дъждовните изпарения бяха достатъчни, за да добием представа за това красиво място на света. Не случайно Auckland (“ОклЪнд”, “ОклАнд”, или може би “ОклЕнд ” би трябвало да звучи на български...) е най-големият град на Нова Зеландия с над 1 милион жители. Това число като се съпостави по общия брой туземно население с по-малко от 4.4 милиона души (4,393,500 глави народ, ако трябва да бъда точен съгласно демографските данни и брошури), разпределени на двата острова, за останалите също не чак толкова малки градове не остават много обитатели. Огромна площ, а народът ѝ малко – нали ви казах, че всички бягат от тук... Само овцете остават; държавата се слави с повече от 54 милиона глави добитък, но в това количество малко не съм сигурен - дали не ставаше въпрос само за овцете или броят всичко в кюпа: телета, крави, бици, прасета, кочове, пръчове и прочие животинска напаст. Но пък каквото и да е – бройката на животните е внушителна и общо взето човеците се претопяват всред тях (те не случайно са се ориентирали към кози и овце, защото шансът да ти пусне някоя от тях е десетократно по-голям, отколкото цяла нощ да навиваш някоя булка, че пък да я храниш преди това и поиш, па да ѝ се молиш и да ѝ сваляш звезди от небето, дорде я изпращаш до тях с някакви скрити надежди и задни мисли)…

След кратката ни обиколка седнахме в едно кафене да изпием по едно капучино и да посъберем малко топлина. До това време дъждът спря, но все още си беше лигаво, мокро и лизгаво. Ако общо взето не беше сравнително топло (и ако мизерните 16°C-17°C са някакъв критерий за това понятие на “топлина”), със сигурност щях да си помисля, че в най-скоро време дъждът ще се пресече в някоя лапавица - да не можем да изгазим със сандалите и джапанките на бос крак. След като си изпихме кафето, понеже кишата продължи след много кратък промеждутък, ние се отправихме на малко по-далечна обиколка по единият от многото полуострови към къщата на Крейг – синът на Уоли и Нолин. Ние с него се познаваме от техни предишни посещения в Австралия, докато родителите му живееха все още при нас. Той наскоро се ожени повторно за една кобилка от Сидней и сега видимо двамцата са си много щастливи (за разлика от предишната му магарица и прокоба, с която имат двама сина-близнаци и наши потенциални зетьове – ха-ха-ха...). Те живеят точно на носа, към края на този полуостров и имайки предвид, че този град е разположен върху площта на 60 застинали вулкана, надявам се че можете да си представите красотата на обкръжаващата обстановка, с всичките тези възвишения, долини, безкрайно дълги плажни ивици, кристално чиста вода и хилядите, да не казвам десетките хиляди по-малки или по-големи яхти, моторници, скутери, лодки и въобще водна екипировка. Auckland е град също много известен с най-високият си процент подобни плавателни съдове на човек от населението – единствено учудващ факт все пак си остава, какво именно работят собствениците им и от къде вземат толкова пари тези хора, за да си позволят и този допълнителен лукс, но явно че това не е невъзможно за мнозина и съвсем не е изолиран или частен случай. Нека да са живи и здрави, още повече да имат и да трупат – един ден, като дойде моментът на насищането или пресищането, ще стане така, че ние островитяните от съседна Австралия ще ходим до Нова Зеландия на пазар за яхти, а на връщане ще се прибираме с тях на собствен ход...

У Крейг направихме подкрепителна закуска, с по няколко бири и сандвичи на корем – нашият отбор отново зае призовите си позиции и се представи достойно пред туземното население. В ранния следобед се отправихме по обратния път към центъра на града, където се извърши един доста противен за всеки нормален мъж ритуал – т.нар. “шопинг”, което понятие широко е навлязло дори и в българския народен речник и тълкува поголовното, безцелно и безмилостно трошене на парични средства, за още по-безсмислени и ненужни култови (кичовски...) сувенири и стоки от общ характер, с цел повсеместното им изхарчване до стотинка (цент, в конкретния случай). Аз използвах удобната сгода да заснема кратък филмов материал, макар че ръцете ми бяха заети с разнородни торби и найлонови пликчета с множество покупки. Дъждът се лееше на пресекулки и обикновено докато бяхме на сухо в някой магазин спираше, а щом излезехме на улицата, за да се отправим към следващият, ливваше на нова сметка – беше много забавно и влажно... Не вярвах на очите си, колко много сувенирни магазини са построили тези островитяни – и всичките пълни до върха на рафтовете с първокачествена китайска или корейска стока, която уж минаваше за традиционна и чиста проба новозеландска. Но ние и с това сме свикнали – спомням си, че през 2001 когато бяхме на посещение в САЩ, магазините им бяха претъпкани с евтини мексикански изделия, които по асортимент, тематика и качество се равняваха на китайските. Тогава доста се чудехме защо това е така, но като посвикнахме малко повечко с живота на Запад, разбрахме че всъщност всичкото зло идваше откъм Изтока – в глобален, световен мащаб имам предвид. А за тези, дето сме малко под или над Екватора, взе вече да ни става все едно дали ни заливат от Север или пък от Юг със същия боклук...

След покупките, които направихме и задоволихме и най-малкият каприз на всеки, седнахме на по още едно кафе (за по-скромните и носачите на торби имаше бира...). Поприказвахме си още малко с нашите приятели и полека-лека се отправихме към пристанището, където ни чакаше здраво завързан, белият като лебед кораб, наш насущний. Разделихме се сърдечно и ние поехме бавно и тъжно по стълбичките към палубата. Кой знае кога пак ще бъдем заедно с тези прекрасни хора...

Докато напиша всичките тези редове, вдигнахме котвите и вече сме на 5 часа път навътре в океана на път за Австралия. Не вярвам да сме изминали много разстояние, защото се движим със скорост около 16-17 възела (1 възел = 1 морска миля в час) и сме прекосили едва 75-80 морски мили, като до Бризбън ни очакват останалите 1275. Общо до тук сме преплавали 2870 морски мили и с оставащата до нашите брегове отсечка, вероятно ще се надхвърлят 4000. Отнесено по времето на настоящия ми бюлетин (събота, 22:30), окончателното ни пристигане се очаква да стане чак в сряда сутринта (около 07:00) и то пак само с Божията воля и помощ – голямо лашкане по вълните ще падне отново...

08.01.2012 – На това място снощи прекъснах потока си от мисли, взех всички предохранителни мерки против корабокрушение и си легнах в очакване продъненото корито, което за сега наричаме наш дом да отиде на дъното. Ние още докато бяхме в корабния бюфет за вечеря, забелязахме че персоналът започна много трескаво да прибира всичко по-високо, чупливо и стърчащо – явно че са се очаквали по-високи вълнения, които усетихме още там. Чувството не е чак толкова неприятно – усещаш като че ли се намираш във вагон-ресторанта на “Шипката” или в “Диана Експрес” и всеки миг очакваш горещата чорба на отсреща стоящият по маса, да ти се изсипе връз останалият по случайност разкопчан дюкян на гащите. Независимо от всичко, криво-ляво се нахранихме - моите моми си легнаха, а аз продължих да творя дори и при тези сурови морски условия. Преди да легна прибрах всичко по чекмеджетата, компютъра го сложих на пода, защото ме беше страх да го оставя на масичката – можеше да падне от там през нощта и преди дори да потънем, той вече да е безвъзвратно повреден, а с това и творбите ми да отидат завинаги на морското дъно. Не ми беше ясно само с какво да се завържа за койката, за де не се изтърся аз самият на земята, че тогаз можеха да се очакват и по-сериозни последици. Повечето обаче мислех за Даниела, която спи на горния нар – едно нейно падане от там и нямаше да се събуди повече...

Впоследствие, за всеобщо наше облекчение вълнението не се оказа чак толкова опасно и силно или просто ние свикнахме с монотонното поклащане на кораба – при всяко слизане на сушата обаче, земята ми се върти и се олюлявам като пиян до козирката моряк от Шести Американски флот, стъпил за първи път на пристанище Пирея. Изгледах един нощен филм и съм се отнесъл в небитието. Докато изхъркам два пъти и утрото дойде. Сега се гласим за излизане по палубите, кратки разходки, посещение на корабния “Кореком”, естествено и хранителния блок за подкрепителна закуска, след всичко което ще се отдадем на лентяйство и правене на нищо...

Брей, майтапа настрана, обаче поразиите от лошото време и бурното море продължават, майка му стара – единственото положително нещо е, че те не бушуват така стихийно по нашия маршрут, а останаха далече назад и след нас, някъде по бреговете на Нова Зеландия. Ние се движим добре при височина на вълните от порядъка на 6 м. Това означава, че един плаващ 15-етажен жилищен блок с 5-6 ако не и повече входа, се носи по тях и периодично се надига и пропада с по няколко метра. Всъщност аз малко неправилно и неточно съм описвал до сега тези наши движения – това не е клатене настрани, а издигания и спускания по вертикала; иначе страничните отклонения не се усещат много осезателно, защото се заглушават от тези, дето ни подхвърлят нагоре-надолу и по този начин всичко си е на мястото. Това до тук, добре и се отнася за нашия параход. Не така сполучлив обаче е бил рейсът на един контейнеровоз, който при тези подмятания по вълните се е счупил на две и сега на това място е обявена бедстваща зона. Мазут се разлива навред в океана - трови рибата и всякакъв друг жив морски организъм и растение; контейнери, натоварени кой знае с какви стоки се реят свободно по вълните, докато други подобни са направо потънали. Съвсем случайно се загледахме в световните новини по сателитната телевизия, та от там разбрахме защото предаваха директен репортаж за разигралата се морска трагедия. Аз съм почти сигурен, че този товарен кораб ми направи впечатление още онзи ден, когато ние навлизахме в едно от пристанищата. Това беше по-скоро една огромна планина от стоманени контейнери, които бяха натоварени на множество редове, високо над горната палуба, като е имало предполагам още толкова и надолу в трюмовете. Едвам му се виждаха комините от тях – тогава за бела помислих, че това си бе баят товар и особено така струпано всичкото на висока купчина, рязко измества центъра на тежестта нагоре и имаше реални предпоставки корабът да се катурне или преобърне. Аз много-много от морско дело не отбирам, ама като видя че едно корито е пълно с връх, уроците по физика от 7-ми клас започват да изплуват и да ми се събужда съзнанието, че има нещо нередно, когато гледам тая несъразмерност. Не мога да твърдя със 100% сигурност, че това беше баш този контейнеровоз, който аз специално видях и му обърнах внимание онзи ден, но даже и нещастието да не се беше случило точно на него, пострадалият плавателен съд е бил с подобен неправилно разпределен товар. Като гледам каква маса от тонове стомана представляват тези презокеански кораби, а да се пречупи на две през средата като клечка за зъби – технически грамотният човек може да си представи какви страшни сили на огъване, усукване, опън и натиск действат по всичките три оси в пространството. Към всичко това прибавени вече и хаотичните, безразборни ударни водни маси на няколкометровите вълни – там вече ни Физиката, нито Геометрията могат да помогнат; да оставим настрана Съпромат, Динамика и Статика. Явно че корпусът в даден момент е останал извън водата, точно в някой от горните пикови моменти, когато корабът се е намирал по гребена на вълната – едната му част е провиснала и се е прекършил наполовина под напора на тежестта.

Подобна е била злокобната участ и на “Титаник”, но там случаят е малко по-различен. Когато получава пробойна от айсбергът, с който се сблъсква, долните камери в трюма започват да се пълнят с вода една по една откъм предната част на кораба. Като идва моментът това тегло да го увлече надолу към дъното, корпусът му започва да се изправя и в даденият момент се скършва, защото в задницата пък натежават машините и останалата част на масивното туловище. Всички вече знаем за печалната участ на този легендарен презокеански параход. От книгата и филма си спомням, че той се е движил с доста по-висока скорост от нашето корито. Не знам дали това е от съображения за сигурност, но ние се влачим с 16-17 възела, докато “Титаник” е развивал завидните за това време 23 възела (а може би и повече) и доколкото не ме лъже паметта, малко преди катастрофалната среща с подводната ледена планина, скоростта му е била близка до максималната с “пълен напред” (нещо като 21 възела ми се върти из акъла, ама не съм много сигурен)...

Не знам само дали тази случка, която ви разказах и описах с най-големите подробности, има пряка или преносна връзка с нашата почти привършваща вече екскурзия, но реших да я предам, защото всичко се случи току пред очите ни и бяхме неволни свидетели (макар и индиректни) на разигралата се трагедия в откритият океан. Сега започват едни безкрайни следствия, международни съдебни дела и процесуални разпити, дорде не намерят някой виновен, че да плати масрафа по многомилионната застраховка на стоките, барабар с плавателния съд. Не са съобщавали за човешки жертви, което е някакъв празен лъч на надежда. Но капитанът и екипажа му вече са подследствени за 16 нарушения - освен нашивки и звезди от пагоните, може да хвърчат и глави след като утихне всичко това...

09.01.2012 – Отново попаднахме сред безбрежната и лазурна водна пустош. Лошото време и морските бури останаха далеч зад дирите от корабните витла и пред нас се разкри една истинска топла, слънчева тропическа утрин – значи пътуваме в правилна посока, установявам. Макар че пак се надигаме и спускаме по вълните от време на време, движенията с нищо и не наподобяват даже на вчерашните. Плавното поклащане все пак е знак, че пътуваме на параход, а не в трамвай или “пътнишки” влак. Точно след още две денонощия (съгласно часът в момента – 09:00), би трябвало вече да сме напуснали палубата на кораба и да минаваме през митническо-паспортните проверки на пристанището в Бризбън. Изпълнен съм с противоречиви чувства – хем ми се прибира, защото ми омръзна това еднообразие и относително скучно пътуване, хем пък осъзнавайки че след тази екскурзия, единственото което ме очаква са дългите часове на работа и още по-сивото ежедневие, заради които пък въобще не ми се напуска тази тясна и уютна каютка. Но както всяко хубаво и приятно изживяване си има своят закономерен край, така и тази наша почивка съвсем наближи вече да свърши. Започвам даже от края да си мисля каква каша оставих на работа преди Коледните празници и какви нови задачи ме очакват като се завърна в завода – мрачни перспективи, общо взето...

На борда на този кораб се запознахме с няколко момчета от екипажа – българи от Варна, София, Бургас и т.н. Разменихме си адресите с надежда да поддържаме някакви контакти и за в бъдеще, въпреки че не успяхме много да се сближим. На персонала му е забранено да се сдушва под какъвто и да е повод и предлог с пасажерите, което направи нашите връзки съвсем бегли и мимолетни – ако се видим с тях тук-там по палубите и то случайно, докато да речем те извършват разни служебни маневри или операции; това ни бяха вижданията. За екипажа и обслужващият персонал на кораба има отделни басейни, барове и ресторанти, които хората могат да ползват и то само когато не са на вахта. Обаче и дежурствата им са по 11-12 часа на денонощие и са така направени, че да нямат много свободно за шляене време. От дъжд на вятър могат да слизат по пристанищата и то в случай че не са дежурни – абе то си е направо тежка работа, примесена с моряшка служба; те не са на почивка като нас. Сега като се приберат в Бризбън, подготвят парахода за следващото пътуване, качват поредните 2000 щастливци на борда и отново поемат, този път нагоре към топлото – отиват на о-в Фиджи, като по пътя си пак ще спират из многобройните Тихоокеански екзотични острови, плажове и т.н. Този маршрут е подобен на нашето първо морско преживяване на кораб, когато преди няколко години ходихме до Нова Каледония и Вануату. Жалко че от тази екскурзия нямам толкова подробен репортаж като този – спомням си, че и тогава имаше много интересни факти и събития, за които можеше да се пише с дни, но аз пропуснах тази възможност; нямах толкова много свободно време, предвид близостта ни с Роз и Рон, с които ходихме заедно. Всеки един подходящ момент ние бяхме с тях по масите, из баровете и използвахме времето си по съвсем друг начин, във взаимни беседи, общи приказки и майтапи...

Вече всички по койките се размърдаха – това е предзнаменование, че ще се става най-после и ще излизаме от тази дупка. Ванеса е по-добре, но пак въргаля из носа си разни сополи, прокашля се от време на време и не се намира в най-доброто си здравословно състояние, но се надяваме че със слизането на сушата ще се стабилизира. Сега пък Даниела започна да се оплаква от гърло, главоболие и други болежки. Виж, нея ми е по-лесно да лекувам – ще ѝ сипя двойна доза уиски (без лед – щом пък я боли гърленцето...) и на три пъти ще я изцеря до обяд. С малкото обаче видяхме зор – то не бяха температури, кашлици, сълзи и сополи, но и то върви вече на оправяне. А както и друг път съм споменавал – само мен дет’ нищо не ме лови и събаря, защото се спиртосвам по-редовно с профилактична цел; вероятно е пък аз да падна изведнъж, като отсечен дъб, а не бавно и мъчително – кой знае...

Довечера в ресторанта ще ни бъде последната официална среща, на която трябва да сме облечени в строги вечерни тоалети – фракове, папионки и т.н. С нашите случайни познати по маса ще обсъдим видяното, ще обменим мнения и впечатления, след което може да отидем на някоя от забавните шоу програми, които вървят ежедневно в салоните и залите на кораба. Още е твърде рано да правим следобено-вечерните си планове – нека да отикаме сутринта първо.

10.01.2012 – Няма съмнение вече, че се движим към тропиците. Навън е облачно, топло, влажно и лепкаво – точно каквото си го знаем ние времето в Бризбън. Макар че все още сме на около 20 часа път от там, съвсем отблизо взехме да усещаме знойният му полъх. Утре към този час (09:00) вече ще сме стъпили на сигурната и твърда земя.

Разбира се, че аз до последния възможен момент ще списвам този своеобразен корабен дневник, като ще оставя епилогът да напиша последен, надявам се в приятна домашна обстановка, на домашна шопска салата, с помощта на още по-домашната сливова рак... – айде-е-е, пак се размечтах нещо повече от допустимото. Абе, няма страшно – така или иначе, ще завърша някак си тази започнала вече да става безконечна статия. Добре че всичко свършва след броени часове, за да си отдъхна и аз малко от това творчество и писателство.

С няколко думи ще се върна на онзиденшния инцидент, с пречупеният на две товарен кораб. За любителите на статистиката, този случай влезе в Новозеландската морска история като най-голямата и трагична драма, разиграла се по техните брегове и териториални води. Не искам да подчертавам някакви лични пророчески умения или пък тъмни и черни мисли, но ще споделя официалното съобщение на нашия капитан по повод на тази трагедия. В една от ежедневните си емисии, той потвърди че това е същият онзи кораб, с който ние се разминахме в района на пристанището в този злокобен за него ден и става въпрос именно за контейнеровоза, в който аз лично се усъмних, че доста са прекалили с височината на контейнерите. Дали те са били празни и са искали само да ги превозят от едно място на друго, дали в тях е имало някакви стоки и т.н. аз не мога да твърдя, но определено нещастието е застигнало именно същият плавателен съд. Точно в този ден ние трябваше да направим най-важната си екскурзия до горещите кални гейзери и вулкани в Северният остров на Нова Зеландия, която беше осуетена от разболяването на Ванеса и по тези причини си стояхме в каютата почти през целия ден. На брега слязохме едва към 14:00, за да се върнем отново на борда около 16:30 – малко преди отплаването ни от това иначе прекрасно място. Впоследствие се оказа, че това е родното градче на нашия приятел Уоли (Tauranga – на български звучи нещо като “Торонга”…), където той е израснал, учил и т.н., преди да го понесат превратностите на живота по други географски точки на Планетата. Градът, с население от 120,000 жители, освен всичко останало представлява и важно пристанище за обмен на дървен материал, аграрни стоки и култури, като е и един от изходните пунктове и подстъпи към въпросните естествени термални извори. Мястото им (Rotorua – този път преводът е буквален и директен: “Роторуа”), от там се намира на 2 часа пътуване с пътно превозно средство, след което следва обиколка на самия регион с горещите кални извори и гейзери. Казват, че калта и водата в тях е лековита за много заболявания, рани и т.н., но ние не успяхме да видим това уникално творение на майката-Природа. Екскурзията до там щеше да трае поне 6 часа, докато ние нямахме на разположение това време, за което аз специално много съжалявам. Филмът, който снимам паралелно с воденето на настоящите записки, ще бъде лишен от тези епизоди и изключително интересни кадри...

Вчера също беше един от поредните ни мързеливи и скучно-безлични дни, прекарани насред открито море и в плен на водната пустош наоколо. Следобеда изгледахме един филм от корабната развлекателна програма, след което се прибрахме в каютата. Взехме по няколко аперитива за отскок и блясък в очите – през това време започнахме да се стягаме и за официалната ни вечеря в ресторанта. Понеже се зазяпахме и в още един друг филм по телевизията, та на края вече взаимно си извадихме душите от бързане, като не се размина разбира се без кървава саморазправа и инциденти. Както се бръснех, за да изглеждам уж още по-добре от нормалното, взех че се порязах моля ви се - като ученик, кога отива на първата си среща с някоя съученичка, ама от по-горните класове, където мераците и апетитите са значително по-силно завишени. Че като рукнаха едни реки от кърви, като се разнесоха едни клетви и заклинания из въздуха – да ме беше заклал някой с тъп нож, та нямаше чак толкоз да ме е яд; да изглеждам сега накълцан като новобранец и всички да ме гледат подозрително – срам и позор!...

След половин час кръвоспиране и амбулаторни манипулации, ближната до сърцето ми медицинска сестра откъсна едно парче салфетка, наплюнчи го обилно и ми го лепна на долната джука (където беше разкъсната рана, сякаш някой ме бе гърмял с пищоФ...) – Божичко колко грозен бях: “Как сега ще се появя пред другите изискани и напудрени дами в ресторанта, ма? – в този си ли отчайващо отблъскващ вид искаш да ме запомнят, а?!” За малко да се откажа и да не ходя на вечеря, но все пак разумът надделя у мен (гладът и лакомията също…) и излязохме сред останалото снобско общество. Капитанът вече беше казал своите напътствени прощални слова в последното си обръщение към екскурзиантите, които ние пропуснахме, но поне хванахме последните коктейли, които адютантите му раздаваха на изпроводяк. Няколкото водни чаши с искрящо шампанско, които нервозно метнах в гърлото си поугасиха малко бушуващият огън в изтерзаната ми душа и бавно запристъпяхме към ресторанта...

С нашите добри познати си изкарахме много весело, независимо от моите пробойни рани по суратя. След вечерята ходихме на концерт и се прибрахме да спим. Даниела вече от вчера насам е трайно болна, с всички произтичащи от това ѝ състояние отблъскващи фактори. Въобще, изкарахме една почивка, от която аз самият имам нужда да си почина, преди да отида на работа. То не бяха болести, не бяха чудесии – коя ли дребна и мръсна душица ни завидя на щастието, мамка ѝ противна зла!... За сега само аз се държа на повърхността (ако не смятаме снощните ми наранявания с остър предмет). След малко отиваме в “Корекома” да си купим полагаемите ни се два литра и половина на цяла глава от населението евтини безмитни напитки, “Шанелче” с № 5 на кутийката и прочие други дивотии; абе болна тя, болна, ама инак не забравя за парфюмчето, нали – скочи от кревата като ужилена завалийката, да не би да вземат да се свършат под носа ѝ, а часовникът показва едва 10:15...

15.01.2012 – Както всеки читател може вече да забележи от изписаната днешна дата, екскурзионното ни летуване приключи успешно още онзи ден. Съгласно корабната програма, в сряда сутринта акостирахме обратно на порт Бризбън, от където тръгнахме преди две седмици. Не помня точно в какво време потеглихме от там, но завръщането ни беше на 37°C лепкава и потна зной. След студовете, които бяхме набрали по Новата Зеландия, тези температури ни се сториха като попаднали в някоя от доменните пещи на Кремиковци. За да завърша и аз подхваната в началото тема, чувствам се длъжен да запозная любопитните и с последните няколко часа на това наше епично пътуване и изживяване. Ето защо незабавно се пренасям назад във времето и пространството, на въпросната сутрин – ден преди окончателното ни приводняване в родните води на едноименната река (Бризбън)...

Докато се наканим да излезем от каютата, след поглъщането на шепи хапчета и снаряжени с носни кърпички по всички джобове, беше станало вече почти обяд, когато се появихме обратно сред корабното общество. Ванеса я изпратихме в детската забавачница да се сбогува с новите си приятели и познати, а ние с Даниелчето се напъхахме в магазина за безмитната търговия. Напазарувахме си заплануваните стоки, на края взехме и парфюмът на мадмоазел Коко Шанел и духовете се успокоиха. Минахме да приберем малкото и да отидем да обядваме, след което се оттеглихме на свободни занимания. Последните часове на това сравнително дълго пътуване минаваха най-бавно, особено след като ни предстоеше и нахвърлянето на разпилените по цялата каюта дрехи и покупки обратно в съответните куфари. До вечерта се занимавахме с тази дейност - Даниела не беше никак добре, за сметка на Ванеса, която взе да се оправя. Опитахме се дори да поизлезем малко из кораба, но лошото здравословно състояние на Дани ни принудиха да се приберем обратно в тясната дупка и бавно да чакаме завръщането си.

На следващата сутрин всичко мина по протокол, колата си беше на същото място, където я бях зарязал на улицата точно преди 14 дни (за огромно мое огорчение и разочарование…) и след кратки митническо-паспортни формалности без последствия и усложнения, бяхме вече на път към дома. В последните си няколко изречения, отново ще вметна известни любопитни факти и подробности, които смятам че биха били интересни за любителите на статистиката. Съгласно официалните корабни дневници и книги, общото пропътувано разстояние за целия рейс е било 3849 морски мили, при скорост варираща между 14 и 18.6 възела. Спомням си, че на едно място даже вдигнахме и над 20 възела, но то може да е било по някакво надолнище и не влиза в официалния отчет. При общ брой на пътниците от 2270 (като от тях над 300 деца), плюс около 900 души екипаж (в това число моряци, стюарди по каютите, сервитьори в ресторантите, готвачи от кухните, крупиета из казиното, бармани и всякакъв друг вид обслужващ персонал + артисти, статисти, певци и музиканти), след 14-дневното ни пребиваване на борда на кораба са унищожени (разбирай изплюскани...) следните количества хранителни и питейни продоволствия:

42,000 броя яйца (в тази категория, аз специално имам много сериозен принос, след като това беше моята основна храна за оцеляването ми чрез употребата им под всякаква форма и агрегатно състояние - само не сурови и замръзнали...);

7,000 л мляко (ако изключим няколкото капки в кафето, по друг повод този артикул не е бил употребяван от нас...);

5,600 л сметана (в този раздел влизат всички възможни пасти, торти, курабета и сладкиши в най-общ вид, правени на място и където също нашето бойно звено завоюва големи успехи, в надпреварата си кой колко повече парчета реване може да поеме в търбуха си...);

9,000 кг месо (свинско, агнешко, говеждо, телешко, салами, шунки и т.н. – излишно е да подчертавам предпочитанията си към първия подраздел на тази група, на който ние основно наблягахме, но не сме подминавали и трайните месни продукти от рода на колбаси и филета – по този показател отново бележим чувствителен актив за нашия отбор...);

2,500 кг риба (филета, пушени/веяни/пресни, студени/топли, пържени и т.н – тук вече Даниелчето плува в собствените си води и докато аз не опитах дори и една троха от тези изделия на морските дълбини, тя всеки ден ги употребяваше минимум по три пъти дневно; не случайно към края вече се беше умирисала на чироз, а нощно време ореолът над главата ѝ блещукаше в мрака от натрупалият се там фосфор, та ме стряскаше насън, мислейки си всеки път, че оная “черната с косата” е тръгнала да ме прибира...);

1,500 кг скариди (подобно на предходната алинея – моето участие и в тази категория е нулево, за сметка на Дани, която си взе полагаемото количество протеин за месеци, че и за години напред...);

7,500 бири (в този дял с Даниела имаме равенство и също немалък процент заслуги като активни бирени консуматори...);

2,100 бутилки вино (средно всеки пътник е изпивал по една бочка на вечер, включая и дечурлигата, но изглежда някои сериозно са подминали тази граница, защото ние имаме само 6 шишета актив за цялата екскурзия – слабо представяне общо взето от наша страна; правете сметка какво чудо са изпивтунили останалите членове от противниковите отбори...);

10,000 газирани напитки (лимонади, оранжади, кока-кола и пр. – в този раздел не сме участвали изобщо, с изключение на предпоследната вечер, в която събрах очите на посетителите в изисканият ресторант барабар с персонала му, поръчвайки си една проста жълта лимонада за разреждане на виното, реколта 2003 – ами загубен народ, не разбират как се пие вино с разредител, след като не ми върви “чисто”...)

41,500 пакетчета чай (ментов, черен, зелен, английски, индийски и т.н. – и тук нямаме участие...); наред с тези основни продукти, предполагам са заминали и подобни количества (от порядъка на тонове) с плодове и зеленчуци, захар и кафе, а подир всичкото туй, естествено и:

10,000 рула тоалетна хартия... – Хá сега, НАЗДРАВЕ и до нови срещи...

След още час пътуване, ето ни вече в къщи. Аз си мислех, че дори мога да отида и на работа за няколко часа, но здравият разум надделя у мен и се задоволих с въртене из къщи, с разнородни домашни занимания и други домакински дейности. Даниела прибира и подрежда багажа, приготви няколко купчини с дрехи за пране и докато се обърнем то стана ракиеното време. Ванеса веднага започна да свири и да припомня песните за неделното си представление, ние с майка ѝ пихме по едно малко за “добре дошли” и се разхвърляхме по стаите.

Аз в четвъртък вече се появих на работа и едвам утраях да стане 17:00. Изглежда че бях отвикнал да седя на едно място толкова дълго време, а за някакви служебни ангажименти въобще не можеше и да се говори. Това беше един доста мъчителен ден, който аз следобеда дори посъкратих малко и се прибрах у нас преди обичайното. Започнаха телефонните ни обаждания до приятелите, които с нетърпение очакваха завръщането ни, да се видим и разказваме за преживяното и т.н. Разбрахме се да направим една пресконференция в събота (вчера). Аз работих що работих и в петъчния ден, след което започнаха подготовките ни за моабета. Едни наши приятели дойдоха още от съботната сутрин, защото с тях ходихме из локалните магазини, а Ваня и Бранко дойдоха следобеда и дадохме ход на тържеството. Предната вечер Даниела направи една баклава, която се оказа много успешна и всички много я харесахме. Аз се бях прибрал вече от пазара и опалвах камината, докато другите наши приятели дойдоха чак привечер. И така във веселие и сладки приказки изкарахме до полунощ.

Днес трябваше да станем рано (06:30) и да бързаме за катедралата, където Ванеса свири официално през цялата служба. Аз обаче бях много изморен и я чаках отвън в колата, дремейки на предната седалка, докато тя, с помощта и съдействието на учителката, си е изсвирила репертоара много хубаво (както разбрах впоследствие от другарката). На връщане от там купихме малко зеленчуци и се прибрахме, за да си легнем повторно. Сега е вече 16:30 – аз приключвам с епилога и подготвям произведението за публикация и разпространение. С началото на новата седмица утре, ще продължа да вписвам и допълвам писмото си с каквото мога и ми дойде на ума, за да ви го изпратя колкото е възможно по-бързо. Ще ми се да подредя и множеството снимки, които направихме на тази екскурзия, че и те да вървят като придружителен материал към четивото. Заснел съм и 3-часов видеофилм, който тепърва имам да обработвам и монтирам, но това ще отнеме малко повече време и се надявам да стане в не така далечното бъдеще. А сега се местя на друг обект – до скоро...

17.01.2012 - Ето че отново настъпи любимото ми време на работа, когато въпреки огромното си желание да свърша нещо служебно, не мога поради технически причини. Компютърът ми тази сутрин нещо не може да активира лиценза за програмата, която ползвам и аз с радост се преместих в личното си пространство до отстраняване на причината за проблема. Естествено това е моята нескончаема житейска повест, която напоследък малко поизостана предвид времето, което повече отделям за редакция на старите си писма. Там нещата се движат нормално и се надявам скоро напълно да приключим започнатото дело. Останали са само няколко последни откъса от големия ми многотомник, който в началото наброяваше повече от 2500 ръкописни страници...

Отвън пак се леят едни дъждове, едни порои се стичат по улиците - язък за тези хорица, които цяла година са се надявали че ще дойдат на почивка, на море уж, а пък времето им изигра тази лоша шега. Иначе да речеш, не е студено - около 22˚C, въпреки че моята Даниела отчита тези градуси като зимен студ. Но тя хайде, пак горе-долу се търпи - обаче снощи, като се обади на доктора жена му и като каза, че при тях в двора им прехвръква сняг и аз направо щях да падна в мивката, докато изплаквах паниците след вечеря. Това просто е абсурдно и аз ще се опитам да разбера какво точно бяха пили с доктора, защото дори и той потвърди снежинките и снеговалежа - ние в никой случай не бива да употребяваме от техните умопомрачаващи вещества и опиати.

Около нас ситуацията не се е променила кой знае колко драстично, с изключение на факта, че от днес вече медицинската сестра се връща на работното си място след продължителната отпуска, а това в началото поне за нея ще бъде равносилно на шок (както междувпрочем беше и за мен...). Ванеса е сама в къщи, с надробена попара готова само за заливане с гореща вода, оставени плодове за изяждане през деня, листи със задачи, свирене, прочитни книжки и всичко онова, което да я занимава (и забавлява - ха-ха-ха!...) през деня, докато ни няма. Даниела си идва първа - към 14:30 вече си е в къщи, а аз се прибирам в 17:30. Работната седмица, която започна вчера, с нищо не се отличава от останалите - единствено за петък имаме планувано мероприятие, което очакваме с нетърпение. Ще се събираме пак на моабет у Ваня и Бранко. Наши приятели заминават за постоянно местоживеене в Щатите, та ще им направим едно прощално тържество. На другия ден ние с Ванеса сме на урок при учителката, а за после Даниелчето ми е подготвила много и разнообразна градинарска дейност за след като се приберем в къщи, защото има вероятност да останем в “гарнизонна отпуска с преспиване” у Бранкови. Аз и в това градинарство не съм много сигурен, но ако не успеем да свършим работата в събота - винаги има неделя на разположение.

Точно след седмица и Нени ще си дойде от обекта. Той бележи много добри успехи и аз съм много щастлив за него, а си личи видимо, че и той е доволен от себе си. От Нова година са му увеличили заплатата, като очаква и друго повишение след като започнат новият си проект от Март нататък. Докато по едно време беше много сигурен, че му се идва с нас в България, сега пак взе да свири “отбой”, защото за него 6 седмици отсъствие от работа са значителна загуба на средства (абе те и за мене са, но аз все още не съм започнал да мисля по този въпрос). Нени иска да събере пари и да вземе заем от банката, за да си купи къща, която той щял сам да си изплаща. Променили са се нещо решенията им за ортаклъка с майка си, но не знам подробностите. Ние за сега търсим усилено самолетни билети - Янкови вече са си намерили и летят на 10 Юни, докато ние искаме да тръгнем с няколко дни по-рано, но при нас всичко зависи от много фактори и условия...

Продължавам си мисълта, вече съвсем законно в обедната почивка. Обикновено излизам и се разхождам по улиците наоколо, но в момента вали дъжд и си останах на сухо в офиса. На няколко пъти проверявам по телефона Ванеса и уж казва, че се занимава с нейните задължения, но дали е така ми е трудно да преценя. Много е умна и хитра - от сега ѝ идват на ума разни дяволии, обаче нейните номерца трудно минават през моя прецизен “детектор на лъжата”. Довечера ще ѝ купувам някакъв специален калкулатор, който освен за прости или по-сложни математически пресмятания, се използва и за изчертаване на разни графики и графични функции. Екранът му е по-голям, отколкото на обикновените сметачни машинки и съответните зависимости могат да се наблюдават начертани - няма моливи, няма гуми, няма листи с квадратчета и прочие отживелици. До къде стигна науката само и то в името на по-лесната ѝ асимилация - че не стига всичкото това, ами устройството може да се включи към компютър за по-нататъшни анализи и изчисления. Като гледам отстрани колко просто и лесно вече е всичко, та и на мен взе да ми се доучва чак (не ме слушайте, бе - просто излъгах, за да звуча в крак с модата; хич не ми се и поглеждат букварите даже - нека учат простите, аз всичкото си го знам още от едно време...). Даниела е по-ученолюбива и изглежда малкото се е метнало на нея - все книги влачи, пише, смята и се занимава с нещо полезно. Е, позастоява се малко и пред телевизора, но то е само с разрешение и след като всичко останало е свършено. След този калкулатор, на дневен ред идва устройството за гледане на филми, записани от Интернета. Някои от тях са в такива формати, че само на компютър могат да се гледат и това създава известни неудобства, особено като си легнем вечер с намерения да иззяпаме нещо. Тогава мъкна лаптопа с мен в спалнята, че жици и захранващи устройства се провлачват по леглото, хá нагаждай се по монитора - дълга и широка. А така с помощта на устройството, за което споменах, сигналът ще отива директно в телевизора и ще се гледа от там. А най-накрая пък идва редът и на моя нов компютър (лаптоп), който аз отдавна душа и обикалям като котарак из кебапчийница, но все ми се свидят $1500 да си зарадвам и аз бедната душица. Големият настолен компютър, който Ванеса използва в момента вече ни оставя, а пък и аз нали го нарочих вече - свършено е с нещо, след като му вдигна мерника един път. После тази маневра Ванеса ще наследи настоящият ми лаптоп, който всъщност си е много хубав и му няма нищо, но аз искам по-добър, бърз и модерен, понеже не съм сноб...

20.01.2012 - По стар навик и обичай, днес (защото е и петък на всичкото отгоре...) правя последните си обобщения на случки и събития, станали до този момент. Тъй като в момента не съм твърде зает на работа, та си позволявам и този малък лукс - вместо да се занимавам със служебните си задължения, сега пък да предам своя последен за този период репортаж.

Днес Даниела ще води малката при нейните пациентки, на които ще изнасяме концерт. Ванеса е подготвила няколко музикални пиеси на пианото, които ще изсвири на бабите и дядовците по случай някакъв техен вътрешен празник. В същото време днес е и Ивановден по стария календар и ние довечера сме на гости у Ваня и Бранко. Поводът не е само този, а ще се събираме за изпроводяк на наши приятели, които заминават за Америка. А като капак на всичко идва и факта, че баш на днешния ден ние с Даниела пък имаме годишнина от събирането ни да живеем под един покрив - 13 години минаха от тогава, като че ли вчера беше (Господи, ама аз съм бил много търпелив, бре! – а преди не бях такъв …). През много превратности минахме за цялото това време; доста се препъвахме и често падахме, ставахме и със сетни сили се изправяхме обратно, но общо взето периодът може да се отчете като кристално чист и слънчево лазурен - само на отделни и съвсем изолирани места, евентуално се е забелязвала известна концентрация от купесто-дъждовни и мълниеносни облаци, които впоследствие топлите слънчеви лъчи на взаимната ни любов разтопяваше почти мигновено (ебаси колко хубаво се получи тая последната сентенция – да взема да пиша поеми, комай; стига с таз скучна проза през Май…). Мирното ни съвместно съществуване се развиваше и в условията на частични гръмотевични бури (на моменти до степента на тайфуни и урагани…), с временни затихвания на иначе постоянно вилнеещите около нас неукротими ветрове, с неизвестна сила и скорост, без определена посока и на изненадващи интервали от пристъпи и талази. Но иначе времето не беше лошо...

Пощръкляхме напоследък и с тези самолетни билети за България - налице са хиляди варианти, на никой от които все още не сме се спрели окончателно. Имаме позната агентка в Сидней, българка, която действа от наше име през бюрото за пътуване, в което работи. Всички пътища водят към Истанбул, с много евтини тарифи, но от там до София или Габрово придвижването е като през турско - или цяла нощ клатене с автобус за 95 лв. (с връщането) или преспиване в Цариграда и летене на следващия ден до София срещу $315 на глава от семейството (отново с връщането). А иначе самото отиване до Турция е евтино - някакви си $1740, което е доста приемлива и съблазнителна цена. Проблемът ни е от там нататък, как да се доберем до заветния Балкан или поне до Софийско равно пóле... Надявам се, че до времето на пътуването в началото на Юни нещо ще измислим и ще осъществим замисъла си. Аз все още не знам как и до къде ще се придвижвам с проекта, по който работя в момента, но се надявам да нямам проблеми с отпуската си (която така или иначе ще бъде неплатена). В края на краищата, ако се наложи мога и да напусна, но се надявам да не се стига чак до такива драстични и крайни мерки. Проблем възниква и с училището на Ванеса - единствено Даниела за сега е с някакви по-ясни представи за евентуалното си отсъствие от работа - при тях царуват други закони и правила, могат да си разменят смени, да ги надработват и т.н.; някой ще бъде щастлив даже, да ѝ вземе смените заради по-високото заплащане. Нека да наближи, че тогава ще го мислим по-надълбоко. За сега първата бариера е да намерим евтини самолетни билети - останалото ще го оставим пак в Божиите ръце...

Вчера написах едно извинително писмо на жената от Нова Зеландия, която се обади зад вратата, когато нахълтахме неканени в нейната къща. Дадох ѝ да разбере, че намеренията ми са били най-чисти и продиктувани единствено и само от човешки пориви на почит към паметта на преждесобственика. Днес ще го изпратя и ще чакам да ми отговори – под формата, под която съм формулирал всичко в текста, няма начин да не ми пише обратно, което и да е било неизвестното лице отвътре. Все пак добрите и прилични отношения между човеците трябва да се спазват и поддържат – жалко, че не можахме да установим контакт с тази жена, защото това беше единствена и последна възможност за това. Съмнявам се, че изобщо някога вятърът отново ще ме отнесе точно в тази част на света, за да имам възможност да си поправя грешката или пък да предприема каквото и да е било друга стъпка от тук насетне. Просто не е трябвало да стане така, както сме си го мислили и представяли и това си е; но, свършило се вече – сега само, мир и покой на бунтарския му дух...

Онзи ден изпратих поредния си писмен материал (пътеписа за екскурзията ни с кораба) лично до редактора на Интернетното издание за литература – “Литературен свят”. Аз поддържам контакти с този човек и от време на време обменяме мисли с него. Надявам се, че ще ми хареса “творбата” и ще я публикува - чакам рецензионните му и критични бележки; щом съм автор, трябва да има и критика - и колкото повече, толкова по-добре...

Нямам още ясна представа как ще прекараме предстоящите си почивни дни. Знам само, че довечера сме на моабет, а утре от 09:00 е урокът на Ванеса по музика, като този път ние ще ходим до студиото на учителката. После сигурно ще минем да пазаруваме на път за вкъщи и се прибираме. Според климатичните условия, вероятно е да имаме и малко работа по двора (аз тайничко се надявам да вали - амчи то не е спирало; тази година лято не сме имали, ако се изключат няколкото горещи дни, които аз даже съм забравил и кога бяха). Дано не ни натиснат някои жеги през Февруари, че то обикновено така става, когато лятото позакъснее малко.

Паралелно с изписването на настоящите си редове, водя и кръстосана кореспонденция с агентката в Сидней, както и с Даниела у нас, която получава предложенията и съответно одобрява или отхвърля датите на пътуване, като ги съобразява главно с ваканцията на Ванеса. Аз съм само един посредник, който на края ще плати и масрафа, разбира се. Но, нека всички капризи да са задоволени - важно е крайният резултат да бъде успешен и положителен. Та мисълта ми беше, че аз постоянно ту спирам, ту пак започвам писането си, за да мога да отговарям на въпроси, да се консултирам с домашните “любимци” и т.н. Така че е твърде възможно, мисълта ми да бъде разпокъсана и неясна на места – ако имам някакви пропуски или неточности в словореда, сега поне знаете защо. С Даниелчето много трудно се излиза на глава, а като се има предвид и “огромното” ѝ (не)желание за пътуване към България, човек може да си представи с какво трепетно усещане тя посреща всеки мой отчаян порив на настояване за по-дълъг престой в Родината. Разбирам я - тя вече си няма никой там, освен братовчедите Еми и Денчо, докато този път аз напирам доста напористо за посещение на бащиния роден край - в края на краищата, хората пътеки направиха до изконните си корени по градове и села, а аз за 20 години съм се прибирал едва 3 пъти (като третият ми все още не е осъществен и се намира само в състояние на зародиш, а и за сега е под голямо съмнение - поне до момента, в който не сме сигурни за билетите и не ги платим). Та, вътрешните ни борби и междуособици са твърде голяма пречка по пътя към осъществяването на каквото и да е начинание – нек’ има Бог, нек’ гледа и помага от горе... За себе си мога да кажа, че от едната крайност, вероятно неосъзната и плод на безпочвени отрицателни чувства, поради които преди не исках и да чуя за ходене в България, мирогледът ми изедин път се смени - особено драстично след първото ни посещение в Татковината през 2001. По тъжни семейни поводи Даниела ходи до там през 2005 и 2006, когато един през друг починаха родителите ѝ, лека им пръст. По това време аз бях изцяло погълнат от строежи и оправяне на дворове, къщи, плочници и пр. и не ми е било много-много до мисълта за екскурзии в чужбина. Пък и нали на два пъти вие ни гостувахте през този период - някак си успяхме да стопим мъката едни по други, да скъсим безумното разстояние, което ни разделя и живяхме общо взето в надежди, че пак ще се видим. И този миг дойде отново едва през 2010, когато вече у мен напълно се затвърди желанието за по-често връщане назад към “коренищата”. Докато в същото време, тези чувства малко позаглъхнаха у Дани със загубването на баба Рейчъл и дядо “Джеймс” (Димитър, Митко). И това е естествено - към приятели и по-далечни роднини усещанията на привличане са едни у човека, докато към родителите му са съвсем различни и заради тях е готов да мачка, да стъпва по глави и да разбива стените с голи гърди, но да ги види за пореден път, при това час по-скоро и ако може за по-дълго време да остане с тях. Тези мои равносметки и разсъждения са малко тъжни, вероятно не до там коректни и основателни, но аз понеже си размишлявам на глас, та за туй ги споделям тук, връз голите бели листи - да ми олекне на душата, един вид... Иначе и аз съзнавам сложността на едно подобно мероприятие - отделно от нечовешките суми за самолетни билети, идват съображения с отсъствие от работа и то не само за ден-два, че ти е прилошало от прокисналото вино, с което си си се давил и наливал вечерта, ами в случая говорим за “неприсъствие” в продължение на цели 6 седмици. Сам по себе си, последният факт донася неминуема загуба от няколко каймета, под формата на незаработени надници и заплати. Башка дето идва и съобразяването по време с ваканциите на Ванеса (поради подобни интереси се преплитаме и с половината свят, който също е избрал да пътува точно по това време, предвид летните ваканционни дни на всички останали деца, независимо на кой континент се намират). И като вземе човек да се замисли за всичките тези подробности, може да му дойде на ума уж случайно и да се гръмне от отчаяние - обаче ние сме от друго тесто замесени и всичко което изброих до тук, бива потушено пред желанието на един човек да бъде сред близките си…

Така, съвсем прясно и за последно вече - летим от Бризбън на 12 Юни и кацаме на гара Враждебна ден по-късно, в 09:45 сутринта с аеропланът от Анадола. Обратното трасе е подобно - с излитане от София на 25 Юли в 10:45 за Цариград, с окончателно връщане в Бризбън на 26 -ти по ракиено време в 19:30. Билетите са така направени, че за по $1740 можем да стигнем до Истанбул и от там нататък да си бием хала на главите с какво да минем оттатък в Източна Румелия и Тракия. Ако пък решим да хвърчим, прибавяме по $315 за летеж. То не е и само в това проблемът - времето е съществен прът в колелата, защото самолетът за час и четвърт ще ни изсипе барабар с дисагите, докато с влак, автобус, такси, кола и т.н. това е невъзможно, отделно от риска по пътищата на Родината. Е, за това пък идва и близо една хилядарка горница към масрафа - за удобство и спокойствие на духа... Както и да е - това е почти свършен факт, защото в понеделник трябва да сме платили билетите с цел подсигуряване на местата, а до момента в който вие ще прочетете за тяхното набавяне, аз пък ще съм забравил, че съм ги и платил. Така тази емоционална сага е на път да приключи, сравнително успешно, с много малки изменения в предварителния план и се надявам всички да са доволни от този развой на нещата. Добре само, че нямах какво да правя днес на работа, та се разправях с всичкото това най-безпрепятствено и невъзмутимо. И пак ще кажа, че не бива да се правят такива тънки сметки за доходи, пари и разходи в най-общия им смисъл, защото само с днешната си надница, която аз стоически изстоях и издържах до края (и за която не съм си мръднал и малкия пръст дори), плащам макар и една несъществена част от самолетния билет за пътя между София и Цариград, така че и дума не може да става за някакви финансови притеснения и икономически кризи (поне за сега, докато сме здрави и на работа...) - ама много е добър този Бог, хубавичко да го знаете; толкова добър, та чак не заслужаваме добрината му даже...

23.01.2012 - И днес е един подобен ден на петъчния - макар че хладен и дъждовен оттатък железните ограждения на фабриката, вътре в офиса цари тъпо и тихо безгрижие. Все още нямам конкретна работа, защото чакаме едни чертежи да дойдат от обекта, които впоследствие ще трябва да се коригират и заведат под архивните си номера. Това щеше да стане уж за днес, но към този момент и час (10:00) сигнал за тревога не е подаден и всеки се занимава с негови си лични дела, без да създава много шум и излишни впечатления у околните, демонстрирайки служебна ангажираност. Обичам тези състояния на безтегловност, защото в тях оставам насаме с мислите си и мога на спокойствие да предам поредния си задграничен репортаж...

След като в петък стана ясно, че тази година със сигурност вече ще пътуваме до България, след безбройните перипетии с които се сблъскахме от рода на неподходящи дати и още по-неприемливи стойности на самолетните билети, в крайна сметка всичко се оправи и зае местата си, като по добре композирани музикални ноти. Не само това, ами въз основа на главоломното падане на Европейската парá (за която много нещастен народ със зъби и нокти се бори да докопа), днес ние вече ще платим с близо 100 нашенски долара по-малко, отколкото ако това трябваше да стане онзи ден в петък. Курсът на австралийския долар продължава да расте (или всички останали падат - едно от двете...) и така вече общата сума на билетите стана значително по-ниска от онази, с която аз се гласях да се изръся така или иначе, че ми се струваше и малко дори. Европейският съюз май няма да прокопса много с обединяването и присъединяването на племена като прабългари, траки, варвари и друга славянска измет, продукт на която сме и самите ние. Нашите бедни народи твърде много разчитаха на Европа, че ще ги измъкне от тинята, но затъването комай става по-дълбоко. Жалко за изгубените празни надежди и несбъднати мечти... А ние тук, в отсамната част на света, продължаваме нашата борба за хляба, макар че за сега битката не е много ожесточена. То и това си е Божия поличба, ако питат мен - макар че не е много правилно едни да страдат, а други да благоденстват, но то нали всичко е преходно и временно - идва ден, в който палачинката се обръща и настават други времена.

Всъщност аз с всичко до тук исках да кажа, че след като уредихме евтините самолетни билети, най-после мирясахме и духовете в къщи се успокоиха. Аз в петък имах възможността да напиша и едно сравнително дълго писмо до Миро в Америка и очаквах, че ще ми отговори веднага, но нали и той е все зает с оцеляването си завалията, та сигурно още не е намерил време да ми пише обратно. След известно кратко помотаване работният ми ден в офиса приключи, а с него и трудовата седмица. Прибрах се веднага и след светкавично къпане и бръснене, вече бяхме на пътя към Бранкови. Вечерта у тях направихме една голяма веселба, пак до първи петли. Аз сутринта заведох Ванеса на урока по музика, но не съм стоял при нея, ами отидох по магазините. Пари трябваше да изтегля, а и някой зеленчук да купя. Натъкнах се на едни градински домати, почти като тези дето сме ги яли в с. Лозенец, БургаШко през ‘60-те и ‘70-те години на миналия век. Е, поне на вид бяха такива, защото аз взех една торба от тях, сравнително розови на цвят, които все още доузряват у нас в панера и до този момент не им знаем вкусовите качества. Обаче каквито и да са, за цената от $0.69 килото (няма и лев...) ще бъдат прекрасни. В най-лошия случай, ако не стават за ядене на салата, ще ги сготвя на миш-маш или на доматена чорба и пак ще влязат в обръщение и употреба. От касапина пък купих две парчета с навита свинска кожа - продават я така за печене на скара и по цена е близка до тази на пържолите, но аз обирам сланината под нея (около един пръст дебела само, но все пак...) и я смилам заедно с друго свинско месо, което също поначало не е особено тлъсто. По този начин “облагородявам” малко заготовката за кюфтета или кебапчета и я подсилвам с малко мазно за вкус и сочност. И докато проведа тези и още няколко пазарни мероприятия, дойде време да вземам Ванеса от урока ѝ, след което се прибрахме пак у Ваня и Бранко, където спахме вечерта. През това време те решили да поизлезем на теферич, та събрахме остатъците от празничната трапеза и отидохме в един парк да ги усвоим, разходихме се и кажи-речи утрепахме съботния следобед. Добре ама и това не ни стигна, та от там се емнахме и отидохме в централната част на Бризбън, където тъпкахме алеите и парковете покрай реката в продължение на още 2 часа, докато не каталясахме на края. Много хубаво се раздвижихме - прибрахме се чак в 21:00 и направо си легнахме.

Вчера (неделя) денят ни започна с обилна семейна закуска от пържени филии - малкото започна да свири, Даниела се развилня с прахосмукачката, а аз от този неин шум едвам успях да редактирам няколко странички от едно мое старо писмо; толкова беше шумно, че се разсейвах. По едно време се обади Янко, че щели да ходят да ядат печени свински ребра в един ресторант до морето и ние с готовност се присъединихме към тях. Заедно изкарахме до късния следобед, че отдавна не се бяхме виждали с тях. И те ще си бъдат в България по същото време, по което и ние, та може и да се засечем някъде по пътищата на Родината. После се разделихме - ние поскитахме още малко и се прибрахме. Вечерта в къщи всеки се зарови в обичайните си занимания и много скоро се отправихме по каютите.

Днес сутринта Даниела ще води малката на контролен преглед, да видят как е състоянието ѝ след махането на сливиците, защото пак е сополива, кашля и се поддържа с разни илачи. Бием се и се разправяме за всяко парче ябълка или круша, които аз насила ѝ давам да изяде. Уж много обича портокали и грозде, а пък като седне да ги дъвче, минават часове за един плод. Но сега вече и майка ѝ се е заела с тези плодове и зеленчуци, защото явно много ѝ липсват от менюто - за това е такава кекава и лесно се разболява. С по-късното ни пристигане в България, вероятно Ванеса ще изпусне продукцията на учителката си от Габрово, г-жа Бистра Мамулева, която сигурно и тази година е подготвила свои млади последователи в музикалното поприще. Дано да успеем да се включим във времето, че и нашата “звезда” да вземе участие като чуждестранен гост-изпълнител в този традиционен годишен концерт.

С Нени се чухме снощи и той каза, че днес се прибира от обекта. Трябваше това да стане утре, но имал да ходи по разни прегледи и инстанции във връзка със започването на работа по новия проект и за целта са ги пуснали с един ден по-рано. Сигурно до обяд ще се прибере, до когато се надявам и Даниела да си е дошла с малката. Нени има свой комплект с ключове от къщата - даже да пристигне по-рано, ще влезе и ще чака вътре.

Тази седмица ще бъде кратка - в четвъртък е Националния ден на Австралия, а ако ние измислим какво да правим в петък, аз може да съкратя и този ден. Нени ще е с нас - не му знам още плановете, предполагам че ще хукне пак към Меган - дано този път да имаме малко повечко време да изкараме заедно.

Та в общи линии това е всичко - и като събития, и като факти... Миличкият на татко, той! - таман ми се обади Нени: пътува за насам и минал през някакъв павилион за зеленчуци. Пита дали искаме домати - там пък те били по $0.39 килото. Ще вземе и 5 кг картофи, защото и тях ги раздавали много евтино - по 50 цента за кило компири са направо да ги даваш на прасетата, докато ние тук ги купуваме по над лев, че има и по-скъпи. Абе какво толкова има в един шибан картоф, та да му искат понявга и $2.50 за килограма, на мен съвсем не ми е ясно, но ние обикновено пазаруваме само когато стоката е почти без пари – това е единственият доказан начин, при който всичко останало на човек му се струва сравнително евтино, а самият той се усеща като жалък богаташ...

25.01.12 - От няколко дни насам пак се леят едни дъждове, едни пороища са се застичали по улиците, като някои вече ги затвориха поради завиряването им. Отново има бедстващи и откъснати от цивилизацията райони, до където снабдяването с вода и храна става или с лодки, или с хеликоптери. А такава се очертава прогнозата и до края на седмицата. Днес даже затвориха колежа на Ванеса поради опасност от прииждащите наоколо потоци. Тя от вчера вече е на училище в 7-ми клас и е много щастлива, че за всеки отделен предмет ще има различен учител и ще се местят от стая в стая, в зависимост от програмата. Нени също е при нас от понеделник и той се разправя сутрин с воденето на малкото и оставянето му в школото. Вчера той се яви на някакви контролни медицински прегледи, от които резултатите му са отлични. “Здрав като бик и почти толкова умен…”, както на шега казваше за баща му един мой съученик от Техникума. Бях казал на Нени къде се намира гръцката бакалница в Бризбън и той на връщане минал от там, че купил разни провизии, между които и доста българско сирене. Той специално го яде с лъжицата, ама и ние не оставаме по-назад. С интензивното правене на салати за вечерните ни тържества буците направо се стопяват. Тази сутрин като тръгнали пак за училището, той едвам изгазил блатото пред сградата с неговата камионетка, която е висока и специално пригодена за трудно проходими терени, кал, водни препятствия и т.н. Докато стигнат до входната врата и децата ги разпуснали за всеки случай. Така днес Ванеса си има компания и двамата с батко си Нени са се оправяли цял ден. Закусвали, свирили - на обяд ще отидат за пици, а довечера ще сме на български блюда - нещо “под капак”, печено в глинено гювече. Утре е Национален почивен ден за цялата държава, но Даниела е на работа, съгласно редовния си график. Не знам още къде ще прекараме деня, защото ако е все такова мокро времето навън, ще трябва да си стоим в къщи като стадо крави и телета, запрени в обора на селското ТКЗС заради шап.

В последните няколко дни се занимавам с подготовката на поредната си малка пратка - писмото, няколко диска и т.н. Но вечер не мога да отделям време за това, защото ми се иска да съм повечето с Нени. Все има за какво да говорим, спорим и да се занимаваме, докато стане време за лягане. Той и утре ще бъде у нас, а после ще са заедно с приятелката си. С нея ще отидат за два дни на малка почивка, като на връщане от мястото ще минат през нас за вечеря и лека почерпка. И веднага на следващия ден Нени пак заминава на обекта, но този път там ще бъдат само за две седмици, след което той отново си идва. Имат да довършват разни дребни неща, преди да започнат работа по новия си проект, който също ще бъде в околността, където и без друго са сега. Така че режимът му няма да се измени особено, освен че ще работят на различно място. До там ще ги извозват с автобус, защото са по-голяма бригада и служебното пикапче, което до този момент вършеше и прекрасна лична работа на Неничко, шефовете му вече ще си го приберат обратно в базата. По тези причини от вестника с обявите търсим някакъв велосипед, с който той да може да ходи напред-назад из селото, да се придвижва до местата, където ходи и т.н. Иначе служебният му транспорт е подсигурен, но на него му трябва нещо за временно и локално ползване. Кола не иска да купува, за да не влага излишни пари в боклуци - особено сега, когато събира всеки цент за заем от банката, че с него да си купи къща през Август или Септември. Поне такива са грандиозните му планове - дано и Бог да е благосклонен към тези негови чисти пориви и мераци...

Аз, предполагам вече се досещате, поради лошото време навън си останах на бюрото в обедната почивка, която използвах за кратка виртуална връзка с вас. Само след миг тя свършва и аз отново трябва да се потапям в служебните си ангажименти и проблеми. Надявам се да имам поне още едно включване, преди изпращането на колетчето. Дано тези дни успея и него да изпратя - днес Даниела е пуснала писмото до Тереза в Нова Зеландия, като копие от него изпращам и на вас. Сега няма да се разправям с буквалният му превод - като се видим в Габрово ще ви го превеждам допълнително на място. Записал съм ви и няколко диска от екскурзията ни с кораба, които също до този момент не сме гледали. Като се видим ще разказваме подробно за това къде сме били и какво сме видяли - сега просто това е невъзможно, основно поради липсата на време...

27.01.2012 - И след еднодневно прекъсване на работния ритъм, ето ме отново зад бюрото, зает с обичайните си ежедневни задължения. Дъждът продължава да се изсипва с кофи отгоре, а като по поръчка спря само за вчерашния почивен ден. Ние излязохме с Нени и Ванеса на кратка разходка до околностите и открихме няколко нови места, където друг път не бяхме ходили и не знаехме за съществуването им. На едно място газихме придошлата река, която беше излязла по пътя над моста, но за камиончето на Нени това не беше сериозно препятствие, защото то един път е по-високо от обикновените коли и на второ място идва задвижването и на четирите му колелета; това нещо само дето не може да хвърчи - иначе минава от всякъде. Бяхме тръгнали към един горски парк покрай реката. На места са се образували големи и дълбоки вирове, подобно на нашенските земи по Лъгът, Горна Росица, Острец и околните села. Хората се къпеха в хладните води на планинската река, защото независимо от облачното и дъждовно време, температурите си бяха високи - на моменти до и дори над 30˚C. На един паркинг оставихме колата и продължихме пеша нагоре по асфалтирана пътека. Вървяхме покрай буйната река и беше много приятно. Из вировете се къпеха разни дечурлига с етнически произход, на места имаше и водопади – въобще, обстановката беше много “българска”. После се отправихме към едни други водопади, които се надявахме да бъдат много пълноводни от падналите в последните дни валежи, обаче пътят нататък беше затворен поради свлачища и ни върнаха. От многото вода, която се изля напоследък, на места има свличания на камъни и кал, които блокират пътищата нагоре. Пътните служби ги затварят временно, докато си свършат работата по разчистването, само че ние не можехме да чакаме неизвестно колко време ще им отнеме повторното отваряне на пътя и се отправихме по други разходки. От едно място нахвърляхме няколко хубави пънчета в каросерията на пикапа - следобеда като се прибрахме имахме възможност дори и огъня да запалим, че да си опечем по някоя мръвка. Като по чудо времето се задържа сухо през целия ден, но рано сутринта пак шурна. Неничко си тръгна вечерта - той днес има работа из Бризбън, вечерта ще се види с приятели, а утре заминават за два дни с Меган на кратка екскурзия малко по-надолу от нас. Ще се приберат в понеделник и на връщане ще минат през дома да се видим. На другия ден Нени заминава за обекта.

Иначе с него добре си поминахме времето - беше приятно, както не се бяхме виждали от толкова дълго време. Нашите планове за почивните дни ще зависят до голяма степен от самите климатични условия навън и синоптичната обстановка като цяло. Очертава се да се отдам на творчество, защото го дават да вали с дни напред. Ванеса има урок в събота - учителката ще идва у нас и с това половината ден ще замине до обяд. Решил съм да купувам месо, което да смеля заедно с малко сланина и да направя кебапчета за понеделник вечерта - Нени много ги обича, въпреки че не познава истинският им български вкус; все пак, нашите кебапи тук са само една жалка пародия или нещо близко до оригиналния продукт, но с много ентусиазъм, снизхождение и по принуда минават за достатъчно добри в суровите условия на емигрантския недоимък. В случая това се отнася до точна рецепта и пропорции, опит, подбор на правилните продукти, подправки и т.н. Иначе погледнато, месища тук има всякакви - и като количества, а и като качество; дори повече, отколкото на човек му се иска - обаче не от всяко месо се добива хубаво кебапче (нали знаете приказката, дето от всяко дърво свирка не ставало). Аз изчетох сума статии и материали от Интернета по темата, но все още отчаяно експериментирам и усвоявам процеса по приготовлението. Обикновено на всяко ядене си вземаме бележки за корекции, правим планове за подобряване на качеството за следващия път, след което обаче забравяме (защото не си записваме...) и грешките се повтарят до безконечност...

30.01.2012 - Писмото ми клони към приключване, въпреки че ми се иска да напиша още толкова много неща. Ако можех бих писал по цял ден - най-добре се чувствам, когато остана насаме с мислите и терзанията си. Независимо че съм на работа, още в ранните часове на деня успях да си свърша възложената задача, която влача от миналата седмица. Сега чакам новото партийно поръчение, а докато спуснат заповедта “от горе”, ще предам последните сведения за обстановката около нас “в ниското”. За последно писах онзи ден (петък), в един от промеждутъците на работа или по-вероятно е било в обедната ми почивка. За половиният час който се полага, трудно могат да се обхванат много нашироко разнообразните теми и сюжети от нашето житие/битие, но все пак макар и в кратце успях да ви нахвърлям основните им моменти. Следобеда бях зает с текущите задачи до 17:00, когато си тръгнах за вкъщи. Вечерта гледахме разни филми и си легнахме да спим.

На другия ден аз станах по-рано да се занимавам на спокойствие с моето свободно творчество, докато не станаха от сън момите и не разкудкудякаха цялата околия. Като закусиха, Ванеса седна да свири за предстоящия си урок, а Даниела излезе по пазар - слава на Небето и всичките му светии, защото имах още малко мир и тишина, при която обстановка да си довърша започнатото. След като приключихме с музиките и учителката си тръгна, веднага след това и ние с Ванеса излязохме по наши задачи. Трябваше да купим някои продукти, главно месо и други артикули. Като се прибрах се залових да меля кайма, Даниела вече си беше дошла, но пак излязоха с малкото да търсят подарък на Дамяна - Миленчо се беше обадил да ни покани на рождения ѝ ден в неделя, когато тя ставала на 10. Така денят почти мина.

Тъкмо привърших с касапската част - обажда се квартирантката по телефона, че ѝ протекъл покрива. Веднага отидох да погледна каква е ситуацията, но то отвътре нищо не може да се види. Действително, че имаше малко петно на прясно боядисания таван, но някакъв сериозен теч не можах да забележа. Пък и то малко ли вода се изсипа напоследък? - керемидите се размекнаха чак. Сега наблюдаваме развитието на петното и ще викаме майстор, ако се наложи. А дъждът иначе не спира и все вали - макар и на пресекулки, но водата продължава да се сипе от мрачните облаци, като през спукан маркуч на пожарен кран. В България това агрегатно състояние на водата се нарича сняг и аз имах щастието да го видя поне на снимки. Страхотна зима - много красота има в тези приказни зимни пейзажи, но като започне да се топи тоя сняг ще стане една лапавица, една киша - няма да бъде много красива гледката. Докато вали снегът и наоколо всичко е бяло, красотата е несъмнена, но после става много грозно и отблъскващо. Единствената красота аз я виждам, седейки пред някоя бумтяща камина, на една разлата маса с много кисели мезета и чайник с греяна ракия - а отвън нека вали на парцали. Наши приятели ще си ходят до България през Декември/Януари - може да имат късмет с времето и да се радват на пухкав сняг. Нашето отиване се очертава да бъде пак под знойните лъчи на юлското слънце. Но да сме живи и здрави - и едно Коледно посещение ще трябва да направим някога...

Вчера, след задължителното свирене на Ванеса, Даниела направи една баница и отидохме в клуба, където провеждаме занятията от българското училище. Този ден учебен процес нямаше - учителката Мира била нещо заета, а ние използвахме залата да отпразнуваме рождения ден на Дамяна. Беше весело, видяхме се с всички и се прибрахме чак вечерта за лягане. Днес пък по някое време следобеда очакваме Нени да дойде с Меган. Даниела си е из дома, та ще приготви някакви лакомства за вечерното ни тържество. Менюто ми от кебапчета се провали, защото продължава да вали, дървата са мокри - няма да мога да разпаля скарата отвън. Минаваме на план “Б” – полупържени-полупечени на котлона кюфтета, в специално уребрен за целта тефлонов тиган и без никаква мазнина за враговете на холестерола...

Не мога да подмина с мълчание и скръбната вест за смъртта на великият български актьор, Коста Цонев. Аз знаех, че той е вече на възраст, но не ми беше известно, че човекът е бил толкова болен и на легло в последно време (близо две години). Вчера на партито наша позната спомена за това и аз още тогава усетих някаква макар и далечна мъка, която не се и опитвах да прикривам. Днес прочетох подробности около случая, естествено от Интернета, който се е превърнал в наша настолна книга, да не река Библия. С особено вълнение чета статиите за този велик български творец и очите ми се пълнят със сълзи. Независимо, че неговите колоритни образи, които е пресъздал на кинолента и от театралния подиум никога няма да избледнеят, в един момент е жалко за краят на техния духовен създател, успял да се превъплъти в толкова много и най-разнообразни образи чрез ролите си в киното и театъра. С кончината на Коста Цонев, България завинаги загубва поредният си “велик” културен радетел и гражданин. Дълбок поклон пред паметта му... Много от бъдещите поколения едва ли някога ще знаят за съществуването на такива личности, така както ние не знаем или пък много малко ни е известно за предшествениците им и сигурно това е естествено - за нас, съвременниците му обаче остава една единствена възможност: да не го забравим. Независимо, че мненията на хората определено към този човек са много противоречиви, някои от които взаимно отричащи и поотделно изключващи се и къде основателни, къде не, за мен името на артистът Коста Цонев ще си остане вечно в съзнанието ми; с ролите, които е изиграл и в които съм повярвал, както и с героите, които за времето си са били мои кумири. А че ще се намерят люде да опровергаят отношението ми към изкуството му – безспорно, това също е част от действителността и времената, в които живеем. Тук аз само си позволявам да споделя чувствата и усещанията си, но не ги налагам масово (в края на краищата, не издавам некролог)...

Продължавам да изливам празните си мисли върху още по-празния хартиен лист, защото чакам пристигането на една документация директно от строителния обект, с нанесени на ръка корекции по направените в хода на производството изменения. Сега тези промени трябва да се отразят в последното издание на конструкторската документация преди последната да се архивира. В момента се занимавам с това, което общо взето е много скучна и рутинна дейност, но защото е спешно заради пусковите срокове и разни договорни уговорки с клиента, трябва да се свърши преди всичко останало. А за момента, понеже все още чакам тези чертежи да пристигнат, та си попълвам времето занимавайки се с чисто мои и лични творчески занимания.

Голямо стана това писъмце - ще има да го четете чак до Първа Пролет, като сметна и трите седмици път, дорде то стигне до пощенската ви кутия. Надявам се, че тази седмица ще успея да го изпратя, заедно с няколко диска - все филми от екскурзията ни до Нова Зеландия. Те са правени професионално от корабните фотографи и оператори – мисля, че са интересни, защото ние до сега не сме намерили време да ги изгледаме, предвид динамиката която се е развилняла напоследък около нас.

В събота сутринта Ванеса ще се яви на един изключително важен за нея, а и за всички нас изпит - всяка година децата имат възможност да кандидатстват за стипендии, като първо покажат завиден академичен резултат, за да бъдат допуснати изобщо до този изпит. Освен по задължителните общообразователни предмети, тя ще се бори и чрез музикалните си способности за спечелването поне на част от тази стипендия. Може би вече съм споменавал това в предишни мои репортажи - тя положи такъв изпит миналата година и от началото на новия учебен срок, Колежът ще започне да ѝ изплаща по 25% от общата сума, която ние дължим за нейното образование. Всъщност, ще плащаме с ¼ по-малко от годишната такса за училището. Ако Ванеса покаже добри резултати на тазгодишната сесия, вероятно е от догодина да ѝ отпуснат още 25% стипендия (или допълнително финансово облекчение на родителите, които плащат таксата за обучение). Та силите тази седмица ще бъдат хвърлени в тази посока - за целта тя решава допълнителни задачи, прави тестове, попълва листовки и т.н., а в някой ден от следващата седмица ще бъде и прослушването ѝ по музика. Ще има както практически, така и теоретичен тест пред комисия от музикални педагози. Онзи ден, по време на урока всичките изпълнения бяха уточнени с учителката - сега остава само да се свирят повече до изглаждане на последните подробности и усъвършенстването им. Та, това е единственото по-важно и вълнуващо събитие за този кратък период от време. Резултатите от тези изпити няма да станат известни до излизането от печат на настоящия материал, за това подробно ще се спирам на тази тема в някоя от следващите ми емисии. А сега ще се занимая с нещо друго, защото просто не се сещам за какво да ви пиша повече. В момента, в който ме озари някоя нова тема, своевременно ще я отразя в статията си. За сега обаче млъквам, че сигурно и доста глупости избълвах, докато се чудех какво да правя...

02.02.2012 - Добро утро, милички на мама - аз и тази сутрин изпаднах в едно от любимите си състояния на безтегловност, при които нямам никакво друго ръкоделие, освен да ви заливам с празните си и кухи мисли от далечно разстояние. Снощи успях да свърша възложената задача и сега чакам за новата порция чертежи, които трябва да пристигнат от обекта, а понеже аз не обичам да чакам и да бездействам, рекох да положа последните и за този обемист том редове. До ден-два изпращаме пратката, която както разбрах снощи от вас по телефона, ще се разминава с вашата някъде над морета и океани.

С няколко думи ще разкажа за срещата ни с Нени и Меган, която се проведе отвън под асмата. Цяло щастие и голяма случайност беше, че точно този ден не валяха традиционните напоследък дъждове – всъщност, изля се само една серия сутринта, но до вечерта беше вече сухо навсякъде. Аз с много мъка и огромно количество стари вестници, най-накрая успях да запаля и огъня за заплануваните кебапчета, които този път бяха съвсем като истинските, дето ги продават циганите по Севлиевския пазар – а в моите даже имаше и месо… Предвид подобрението на времето и възможността за наличие на жив огън, в последния момент отново подменихме листата с вечерното меню и се върнахме на предварително заплануваните кебапчета. Станаха толкова хубави, че Нени взе и няколко за вечеря на следващия ден, а Меган щеше да си ги яде нейните още на обяд. Постепенно усъвършенствам рецептата и единственото нещо, в което не са постигнати 100% резултати се крие в подправките на заготовката. Може би и там щях да имам по-голям успех, ако не беше моята кесимджийка, дето слага от всичко “на око”, а после опитва с език, дорде го докара и “на солта” (вода на вкус и сол, колкото поеме…). А то мерки си трябват, теглилки, пропорции – “инджинерот” работи с точност до милиграма, докато в същото време медицинският кадър разчита само на окомерната си преценка и дали въпросът се отнася за жив пациент или някаква манджа, аршините с които мери и тегли са едни и същи – определят се на място, според тежестта на случая. Независимо от тези мои малки уговорки и забележки, кебапчетата ми станаха много хубави - аз към сместа прибавям и малко агнешко месце, от по-тлъстичката част на овена/овцата, което допълнително дава вкус и сочност на крайния продукт, след като се и овъргаля разбира се, на мазната ми скара с въглените под нея. Нека никога не се забравя, че навремето, когато свинското месо е било кът и се е консумирало единствено между Коледа, когато се заколи прасето до около Антонов/Атанасов ден или средата на Февруари най-късно, през останалото време всички тези деликатеси са се приготвяли изключително и само от овнешко месо: мусака, пълнени чушки, сарми, гювеч и прочие популярни блюда на изтънчения балкански вкус. В днешно време тази разфасовка не е особено популярна и ние се опитваме да заменим овена със свинята, но именно там се крие загадката на неуспеха. Точно поради изброените по-горе доводи, аз прибавям и малко овче месо в заготовката (около ¼ до ^1/3 от общото количество, но опитите показват, че носи дори половината да бъде овче…), след което вече кюфтето или съответно кебапчето почва да удря малко и на миризливия коч от обора, вместо да напомня само за тлъстия и мързелив шопар в кочината…

С младите изкарахме весело и те към 21:30 си тръгнаха - ние прибрахме масата и се разхвърляхме по кушетките. След други две седмици Нени пак си идва, за да започне някакви очни занятия в Бризбън, но кое как ще бъде все още не ми е ясно - като наближи времето, тогава ще му правим плановете и аранжиментите.

В дните от седмицата на работа бях доста зает, докато сега в момента цари само едно малко затишие, което аз използвам по най-рационалния начин. Много скоро това добруване ще свърши и аз отново ще трябва да се потапям в кацата с лай… (пардон - но не с меда, във всеки случай). Погледнато откъм по-светлата страна - утре вече ще бъде петък, а с това се приближаваме и към почивните дни. Макар да са само два, и те ни стигат - достатъчно е дето няма да сме на работа. Ванеса е на изпит в събота сутринта, а в неделя сме на урок при учителката. Все нещо ще измислим да правим или да отидем на някъде след това - няма да тръгна да плевя градината, я! Един ден, ако се видя с бол пари и ще залея всичкото с бетон - няма клони, няма вършина, треви, плевели и други израстъци. Онзи ден изсипах 12 кила готварска сол между фугите на плочника - прорастват от там всякакви растения и постоянно трябва да вървиш и да скубеш; писна ми вече. Така направих преди няколко месеца и противоплевелната ми акция се оказа много успешна. Обаче солта след време се смива надолу от дъждовете или пък самите посеви свикват с нея и пак започват да растат проклетите. Е, аз ще надделявам със сол - тя поне е евтина; 2 кг пакет, за няма лев и половина. И ще ръся така, докато изчезне всякакъв растителен вид от ботаниката. Че и котката на съседите се е научила да се изхожда по голямата си нужда баш в моите насаждения от домати и люти чушки. Не ѝ стига това, ами взе и да рови из пръстта, като че ли си е у тях. Де да може и нея да научим да ближе сол - да я питам тогаз, като тури очила къде ще ходи да сере. Тя и малките си понужди излива някъде покрай розите на Даниела и последната е бясна от този акт на недобронамерено вмешателство в нашия двор (не котката е бясна; разбирай Даниела – нея имах предвид...). Замислят се някакви пъклени кампании с набор от капани и клопки за най-безмилостното ѝ унищожение (тук пък вече, точно и именно визирам котката, а не самата Даниела...). Отделно от всичко, навред смърди на котешка пикня - по-лошо и от градските кенефи на Сливенската гара. Та нашите отчаяни борби с вредителите продължават - и по суша, и по въздух, че и по вода ще започнем да нападаме скоро. Не ни стига войната, която водим с израстъците, ами сега и с жива сила трябва да се разправям...

Като казах напред “вода”, та се сетих какво ни каза онзи ден нашият приятел Тони, когато се видяхме с тях на тържеството с Миленчови. Умниците от Съвета били решили да направят нашето езеро пак сладководно. Не знам точно как, дали ще го подслаждат със захар или нещо подобно, за да неутрализират солеността на водата, но ако това стане там ще бъде вече само един развъдник на жаби и комари, с което ще се наруши спокойствието на всички живущи наоколо. Едва ли повече ще можем да се къпем и плуваме в езерото - кой знае пък каква друга гад ще се навъди из водата, може и змиите да решат да мътят змийчетата си там. Дано да е само слух, че инак - лошо.

Рахатлъкът ми продължава - вече е 09:30, но до 17:00 има толкова ужасно много време, че едва ли ще успея да ви забавлявам чак до тогава. Пък и всичко може да се промени само за един миг - като ми тръсне секретарката един вързоп с хартия, отиде та се не видя. А аз не само с писане си поддържам главата да не клюмне на бюрото - след малко, като приключа с писмената дейност, се местя на Интернета. Там имам хиляди неща да чета и да се обогатявам; вицове, картинки с голи жени гледам – абе, необятно е това пространство. И въпреки че от съображения за интелектуална сигурност, много от страниците са блокирани за достъп от нашите компютърни спецслужби, там където ходя аз зоната е напълно свободна, защото пише на български, а те си нямат и на идея за какво става дума. Ето къде е привилегията на един човек, който знае повечко чужди езици - нали баш там било богатството и прозорецът към света…

Споменах за езици, че се сетих и за още нещо. От тази година малкото започна изучаването и на испански език към училищната програма. Сега като се прибирам вечер от работа и ми се кланя почтително по японски образец и ми бръщолеви нещо, дето само тя и учителката ѝ си го разбират (защото Ванеса и този език продължава да изучава). Когато дойде време за лягане обаче, се държи като тореадор и размахва червени плащове насреща ми, скандира “ОЛЕ!” и още малко, та и среден пръст ще ми вдигне в знак на протест - истинска корида се разиграва, в която винаги бикът побеждава, а тореадорката обикновено подсмърча след някой плесник по задника и едва тогава си ляга. Брей, че мръсна малка животинка се извъди тая издънка на знатни родови потомци! А пък е един професор - не можеш го наддума; цялото на майка си, проклетото. Коя ли черга ще подпали един ден и на кой ли нещастен човечец ще му пламне кратуната, както преди 13 години изгоря моята с мамичката ѝ - хе-хе-хе! Шегувам се, бе Парцалев - майтап да става...

Моят безсмислен монолог може да продължи с часове - просто сега съм в значително подобрено настроение, защото тъкмо си изпих горещата кафена отвара с много мляко, а и емоциите от дългия ни разговор снощи ми поддържат бодрия дух. Прибавено отсъствието на всякакви служебни ангажименти и примесено с вчерашните, съвсем леки последствия от честването на Св. Трифон Зарезан, направо ме правят щастлив. Щях да зарязвам лозниците снощи, но излизахме с Даниела на разходка. После пък започна приготовлението на вечерята (готвих любимата си “супа по градинарски”, с вкарването в употреба на всички застояли и полуразложили се зеленчуци от хладилника). Като уври всичкото до степен на разкашкване, вече застроено с много сметана и задължително две яйца, башка шепа мерудии, пръснати отгоре най-накрая - става такъв прекрасен постен бульон, дето и по столовете из фабриките навремето не можеха да готвят. Даниела мина на някаква специална диета за отслабване - варени яйца, шунка и бяло вино. Тя тая рецепта и на мене ми харесва по принцип, само че аз преди да пристъпя към изпълнението ѝ, си накълцвам една маруля с няколко стръка пресен лук - поливам обилно с олио от маслините + няколко супени лъжици и от тях; после прибавям половин буркан кисело мляко и с всичкото това усвоявам едно бърдуче от моята първокласна пърцуца. Като се навилнея и обера с няколко по-дебели залъка остатъците от салатата и дъното на купата светне като че току що е излязла от миялната машина, прескачам яйцата, шунката и виното, но пък хвърлям няколко черпака гореща чорба, с люти чушки за разяждане и сух хлебец – едвам, колкото мога да поема с вълчия си апетит. На сутринта вече съм загубил едно кило, след като изпълня и ритуалите по сутрешното си освобождаване от ненужния товар в червата. Така посрещам първите лъчи на Слънцето и с вестниците “Ретро” и “Над 55” в ръце. Обикновено до това време и Ванеса вече е станала, макар че и сутрин се опитва да ми играе отчаяните си сценки от “Тореадорът” (нали сега сме на испанска вълна...) и се крие като мишка под завивките. Даниела отдавна е напуснала домът за първата си смяна и ние с малката играем на “стражари и апаши”, докато я изкарам от леглото и вкарам в банята да се мие. На края излизаме около 07:00 взаимно ненавиждащи се, за да се срещнем отново вечерта в приятна, дружеска атмосфера на солидарност и братска взаимопомощ. Взаимопомощта всъщност е малко едностранна този път, защото откакто е започнал новия учебен срок, Ванеса е под някакъв математически стрес, защото са я сложили в класът за напреднали, а тя е позабравила и малкото, което знаеше от преди. Та се налагат чести опреснителни лекции от моя страна, допълнителни задачи и примери, на които тя не се радва особено много, но просто няма как иначе да поддържа нивото си и да дели мегдан с останалите ученолюбиви кратунки в училище. Смятам че ще се справи и ще свикне - малко мисленето и разсъжденията ѝ куцат, но с времето се надявам да се изгладят.

Брей, че аз въпреки моето дар-слово, взех нещо да се изчерпвам откъм темите за развиване и описване. Всичко вече ви казах и урокът съм си го изпял наизуст – като стихотворение. Това наистина ще бъдат последните ми послания от тази част на света. Да ви пожелавам да стоите на топло, може би ще е вече безпредметно - до времето, до което това писмо ще стигне при вас, може да е запял и косът даже. Сега е кански студ в Габрово, че и в цялата държава както разбирам, но дано скоро времето да омекне и се радвате на първите пролетни слънчеви лъчи. Така както преценявам, писмото ще получите за рождения ден на Неси - Февруари е къс месец, въпреки че тази година има 29 дни, защото е високосна. В Аделаида имаме едни приятели от време онó - Петьо и Галя, може и да си спомняте за тях, защото аз често съм споменавал имената им по един или друг повод. Та те много дълго време си нямаха дечица и едва когато пристигнаха в Австралия им се намери първата рожба. Веднага разбира се последва и втората – и двете женски, но не това е важното в случая. Най-интересното е, че първото им детенце е родено на 29 Февруари (не помня коя година, но явно и тогава е била високосна). Детето вече е голяма мома за женене дето се вика, но на години теоретично е 4 пъти по-малка, защото рождения си ден е празнувала едва през 4 години, а не всяка както повечето от нас. Е, когато месецът е с 28 дни празненството ѝ е през първия ден на Март, ама все пак не е като да си е баш на деня…

А сега, съвсем на края вече, ви пожелавам много здраве и спокойствие - дълголетието идва само, след като се спазват тези условия. До нови срещи в ефира и поздрави на всички от старославно Габрово. Обичаме ви и постоянно мислим за вас - приемете далечните ни прегръдки и целувки: Дани, Ангел, Нени и Ванеса…