Скъпи родители наши – мили бабо и дядо; мои близки по душа и сърце
сродници, врагове сиви и неприятели най-диви!
21.12.2013 – Отново сгънат óдве, в
комфорта на колата и под дебелата сянка в двора на учителката по музика на
Ванеса, започвам бавно и възторжено да редя празничните си и светли мисли. От
последния ми репортаж насам не са се случвали събития и случки с особено голяма
значимост, но все пак сега ще обобщя информацията и ще положа основата към
следващото си писмено изложение (думата “изложение” е малко абстрактна и
вероятно произлиза от глагола “излагам се” – което пък напълно отговаря на
действителността). Та, така значи – излагането ми започва веднага с махмурлушки
етюди и последствия от снощният ни импровизиран моабет по случай Игнажден,
който си спретнахме най-изненадващо с едни току-що пристигнали в Австралия българи.
Наши общи приятели им дали телефонния ни номер за свръзка и те се обадиха да
разберат повече подробности специално за довечершното Коледно тържество на
земляческата група. Добре ама аз малко преди това бях подготвил една мастика в
камерата на хладилника (уж, с благочестивите си намерения да я взема с мен в
ресторанта…) и им предложих направо да дойдат у нас, та да се разберем на
място, вместо да се разлайваме като любовници по телефоните. По този трогателен
повод мастиката ми замина преждевременно в компанията на едни изключително
приятни хора. Че като ни се развързаха и езиците, откарахме до 02:00 посред нощ
в сладки приказки и весела раздумка. Аз, както обикновено, на следващата сутрин
(днес, демек) станах рано, за да третирам общата си телесна и душевна
отпадналост с едно мощно кафе. За по-скоростна и ефикасна възстановителна
реакция, горещата черна отвара бе последвана от ударна доза леден айран,
смесицата на които вещества обаче напред вече избиха и прераснаха в такъв
величествен “сератор”, заради който се наложи да бягам до близкия търговски
център и спешно да търся някакъв обществен отходен възел - защото пък и всяка
една секунда закъснение можеше да донесе цял един наниз от катастрофални последици
в чисто личен план и аспект. Наред с това, беше и далеч неетично да осирам
клозета на другарката, предвид моментния си кризисен пристъп – поради своето
вродено и пословично чувство за свян, аз предпочетох неутралната територия на
обществените нужници, където вече съвсем спокойно и необезпокояван от странични
дразнители си изходих ненужната понужда. Олекотен като перце на жар-птица и
освежен като току-що откъсната репичка от градинска леха, напред се върнах да
чакам Ванеса, която както вече всички разбрахте в момента провежда урока си по
пиано и орган, след което ще остане и ½ час допълнително, за да се упражнява на
инструмента, с който разполага учителката в своето студио. С други думи, пред
мен са се изопнали минутите на цели два астрономически часа, една половинка от
които почти вече мина в тези мои ненавременни и изненадващи тоалетни ритуали за
прочистване и освобождаване на стомашно-чревният си тракт.
Сутринта оставихме Даниела да спи и да се оправя с кочината, която
зарязахме нощес у нас, а ние през това време изпътувахме 100 км, за да дойдем
до тук. На две места по магистралата отдавна има пунктове за събиране на пътна
такса, пред единия от които ми направи впечатлението, че са провесили съвсем прясно
изписана табелка – лъскава и лазурносиня като емблемата на настоящия ПФК
“Левски София - 1914”, а тарифата бе $2.57 специално за леките коли, която мен
лично повече ме интересува. Товарните автомобили и особено онези, дето влачат и
ремаркета подире си вероятно плащат сума, близка до двойно по-висока от
посочената, но мисълта ми беше малко по-различна тук: само допреди съвсем близки
няколко години (не повече от 3-4 да речем, а може би и по-малко), преминаването
от там струваше някакви си 90 цента. Ха познайте сега, къде отива горницата до
$2.60? Както и друг път съм подчертавал, навсякъде по света прийомите за дране
на кожи от народа са напълно идентични, без разлика в политическия строй и кой
стои начело на властта – кражбата на държавно ниво е много по-страшна и от тази
на циганите-кокошкари. Циганинът краде, за да оцелее – като се наяде, барем за
малко спира; добре ама за държавата няма такова “временно” насищане, бако – досущ
както се казва в народния фолклор: “Комунист и коза наяждане нямат”… Нас
разбира се тези дребни масрафи не ни събарят, но в същото време не остават и
незабелязани – така, както точно преди светлите църковни празници и вероятно
най-вече по случай раждането на Иисуса Христа, цената на бензина скочи над
$1.60, докато пък само седмица преди това го купувахме по $1.38. Знаят
мръсниците, че сега е лятната ваканция на дечурлигата и през дългия отпускарски
сезон хората хукват навред по пътищата на майката-родина (мащеха за нас…) - за
онези главорези отгоре просто няма по-добра възможност да се нагушат с чистата
и свята, суха народна пара, без да си поклатят дори и най-малкия пръст за това.
В последно време на работа настана голям зор (по съвсем същия образ и
подобие, както беше в края на всяко отделно тримесечие и респективно календарна
година от ерата на добрата стара “Електроника”). Всички ще работят по
празниците без прекъсване, с единственото изключение за Коледния ден и денят
след него. Аз също ще използвам времето, за да си върша моята работа и ако има
някаква нужда ще поддържам тила на производството, защото моят колега китаеца
вече излезе в отпуск. По този начин пък ще имам очи да поискам три дни
компенсация, които ще използвам в средата на Януари отново за един кратък отдих
в почивната станция на “Профсъюзите” (това тук не е баш така, но пък ми звучи
много носталгично, та поради ред причини се сетих в доклада си да вмъкна и
някои малко позабравени изрази от миналото). Освен изброеното до тук, предстоят
и редица, къде по-известни, къде по не, но пък иначе общо взето драстични
промени от служебно естество, с отделянето на производствения цикъл от нас
изцяло под ръководството на сегашния началник-цех, докато ние с боса и
китайчето ще се концентрираме изцяло върху разработката на нови машини,
усъвършенстване на старата екипировка и разни подобни дейности, който факт
тихичко ми нашепва на ушенце началните нотки на една доста близка и твърде
добра перспектива (щях да кажа пак нещо от рода на “блестяща кариера”, но се
въздържах главно от скромност и най-вече от страх - да не би да ни пресече нещо
черното коте пътя, че тогаз вече хептен ще втасаме). Аз работя много, хората ми
плащат малко и така всички са доволни, с изключение на Даниела (е, шегувам се
де…), която очаква от мен доста по-висока заплата, за да може по-спокойно да се
вихри и да 5си разиграва коня из претъпканите с всевъзможен кич и китайски
боклуци магазини. Надявам се, че един ден и този момент ще настъпи – сега аз
кова тези основи или поне така си мисля и с това се самоуспокоявам. Две седмици
подред не съм се качвал на колата – ходя на работа и се връщам с колелото, а на
света просто не съществуват такива пари, които да ми покрият този “лукс”. Да се
отделят часове за отиване до службата със съответното връщане, плюс
задължителното време от 9-10 часа, прекарано в уюта на офисите пред компютъра и
под наблюдение от зоркото око на разните му там по-малки шефчета и големи
началници е меко казано некомфортно, пък било то и дебело подплатено. Така че
аз не мога да бъда недоволен, а и самата Даниела го отчита като положителен
факт. Тя отдавна ми казваше да си намеря някое закътано местенце и да си кютя
там до пенсия, но моята борба и алчност беше за големите заплати. А отделно пък
престоят ми от минимум два часа по шосетата, в тая мелница от превозни средства
и при реално съществуващия риск във всеки даден миг да попадна в някаква
пътно-транспортна ситуация, съвсем не е най-добрата алтернатива за нас. Това
също никой не може да го плати с пари, колкото и големи да са те. Тази работа
сега ми е близо, не пътувам с часове и не е изключено в най-скоро време да си
продам и колата – амчи тя не ми е нужна повече, бре!...
В най-близък семеен план предстои тържественият ни Коледен обяд с Неничко и
Меган. Аз до тогава ще работя плътно всеки ден, докато Даниела от неделя е вече
в отпуск. Тогава тя има едно последно нощно дежурство и се саморазпуска, докато
тази година по празниците аз ще бъда плътно зает на трудовия фронт. Но лично за
мен, предвид най-вече и моментния характер на дейността ми в тази фирма, та
дори и да спя във фабриката, пак няма да ми омръзне, защото всичко там много ми
харесва (с изключение на мърлявата околна среда, на която аз от своя страна
най-малко обръщам внимание; принципно обичам да се цапам, а пък сега дори не се
и стремя към запазването на опрятния си вид – съдраните гащи на петна,
камизолката с дупки на корема и сандалите с протрити подметки, които смятам
триумфално да изхвърля в България, на този етап са моята най-нова “бизнес”
униформа).
По-нататък, след отшумяване на празничните Коледни дни и нощи, ще започнем
подготовката на Новогодишното празненство. За целта вчера взех 6 кг свински
изрезки, които снощи смлях с машинката най-уставно. Взех и на едно прасе
вратлето, за да умиришем района навръх Коледа, както си е според нашенската
традиция (аз изглежда съм много силен и заклет християнин, защото за католиците
задължителното Коледно меню включва в състава си печена пуйка, но аз определено
отхвърлям тази сектантска, почти сатанинска религия, предпочитайки свинската ѝ алтернатива). Настъпването
на самата Нова година ние ще посрещнем у Жоро “доктора”, където жена му ще тури
една разлата софра за повече от 40 апостола, барабар с девиците им и малките
мирянчета подире си. Нашето светотатско семейство ще участва с 2 кг кебапчета,
приготвени по най-древни и автентични български рецепти. Преди това пък, в
неделята сме канени на гости покрай басейна у едни наши приятели, чиято дъщеря
наскоро приключи със задължителното си средно образование и беше абитуриентка
неотдавна (миряса момата, мирясаха и техните…). Там отиваме още от обяд – да
видим до къде ще я докараме. Лошото е само, че аз на другия ден съм на работа,
но това ще го мислим като наближи...
С нужния респект и свое лично прискърбие отбелязвам съвсем ненавременната
кончина на една много светла габровска и известна обществена личност, чието
обаяние и спомени завинаги ще останат в сърцата на нашите съграждани и в
историята на старославното ни Габрово. Манол Цоков беше една от легендите сред
местния музикантски тръст, наред с небезизвестните Йордан Чубриков, Илия
Негенцов, нашият прекрасен съсед чичо Иванчо Андреев и много други подобни - за
жалост всичките отдавна вече покойници. Изписвайки тези свои тъжни редове,
очите ми се просълзяват по спомените от едно колкото далечно, толкова и близко,
славно време – по своему трудно, по своему тежко, в чиито условия се създадоха
и отгледаха една цяла гвардия от безспорни талантливи личности. Навремето имах
честта съвсем за кратко да участвам в един естраден състав, под ръководството на
маестро Манол Цоков. Изявите ни бяха съвсем бегли и спонтанни, но независимо от
това като спомен ми е останала една чудесна черно-бяла голямоформатна снимка от
тогавашния ни състав и неговия ръководител. Жалко за човека, жалко за
погребаният му талант. Оредяват редиците ни, а това вече съвсем не е радостно.
Дълбок поклон…
Преди няколко дни Ванеса получи едно примамливо предложение за стипендия
във връзка с изучаване и усъвършенстването на уменията ѝ по класически орган. Тя си подаде документите и сега чакаме
резултатите, да видим дали ще я одобрят. Ако това действително стане, ще се
наложат по-честите ни пътувания до Бризбън, където в някоя от тамошните им
катедрали ще се провежда обучението. Вероятно всяка неделна сутрин ще ходим до
столичния град, което пък от своя страна ще ми даде възможност за уединяване и
по-пълноценно използване на времето за моето лично писателско творчество,
докато я чакам да приключи с репетициите си; какъвто например е случаят за
момента. Съсредоточаването ми в къщи е почти невъзможно с тези мои две
бърборани покрай мен, устите на които не спират да мелят дори и когато трябва
да си поемат дъх. На работа също не мога да творя поради голямата си заетост и
изключителния интерес, който проявявам към сегашната ми дейност. Остават само
няколкото свободни минути вечер след прибирането ми от работа, но тогава пък
първо трябва да си прегледам кореспонденцията – както международна, така и от
местно значение; над главата ми тегнат и редица други организационни
мероприятия, които също са времеядни. Докато се обърна и то станало време за
филмите и така писателството ми взе по малко да изостава. Но понеже то вече се
е превърнало в мое страстно хоби, а не задължение – аз във всички случаи ще
намирам време и за него.
Двата часа вече почти изтичат, както и животът в батерията на лаптопа,
който най-усърдно чегъртам с пръсти по клавишите. Сега ще отида за оставащите
няколко минути да се видя и с учителката, в случай че тя има някакви забележки,
препоръки и т.н. Кога ще бъде следващото ми включване аз не мога да кажа от
сега, но ще гледам да поддържам информационния поток и по време на празниците.
А до тогава ли? – ами, търпение му е майката…
24.12.2013 – Бъдни вечер, въпреки че
е все още само един късен следобед. Тези дни беше голяма жега и от днес започнаха
да нахлуват разни ветровити и по-хладни фронтове, които най-вероятно ще докарат
и потопа – така предвидиха синоптиците по телевизията. Надявайки се да паднат и
няколко капки дъжд от небето, упорито не си поливаме тревата и растенията, с
надеждата че дядо Господ ще ги поръси по-обилно отгоре, отколкото ние да ги
измъчваме с маркуча от чешмата на двора. Даниела вари боба за довечера, сви и
лозовите сърмички (е, те са от консерва де, но все пак са постни и най-важното,
че “Made in Bulgaria”), а Ванеса се гласи да омеси съвсем сама питката за
довечершната трапеза. Би трябвало да ми бъде празнично и ведро - само че не е…
За да стигна обаче постепенно до всичко, ще се върна на изходната си позиция,
когато преди няколко дни положих началото на тази съвсем нова статия. Денят
беше събота, а аз за последно писах в колата, докато чаках Ванеса да излезе от
урока си по музика.
На връщане от там минахме покрай един зеленчуков магазин за набавянето на
някои неотложни селскостопански провизии и растителни култури; от съседно
близко място си купих евтина бира и с това ангажиментите ми на тоя етап
приключиха. След още час се прибрахме и веднага седнахме да обядваме, че бяхме
прегладнели. Малко след това започна подготовката ни за вечерното тържество на
Българската Асоциация в нашия щат, на която от едно известно време аз се
вписвам в ролята си на Президент (Божичко, само да видиш до къде се докарах? –
какво падение ме застигна, но те другите са виновни, че ме предложиха и избраха
за тази толкова престижна позиция, която така или иначе никой не искаше да
заема; най-малко пък аз…). Изчаках един приятел, който също беше в
организационния комитет – бяхме се разбрали да дойде у нас и да си остави
колата, защото и без друго вечерта щеше да остане да спи у нас. Дани направи
една баница, натоварихме кошниците и месалите, и в 17:00 вече бяхме в
ресторанта. Тя ни закара с нейната кола до там и се върна до нас за нанасяне на
последните си количества червила, белила, гримове, пудри, сенки и очни линии, а
малко по-късно дойдоха заедно с Ванеса. Ние се хванахме да помогнем в
подредбата на томболата, масата за посрещане на гостите и т.н. Няколко кратки
мига след това първите посетители започнаха да пристигат...
Организацията на тържеството беше безупречна и самата веселба продължи до
първи петли. Последните от ресторанта се оказахме пак ние, наред с едно ново
българско семейство – заедно с тях и Желязко отидохме у нас, където вече
посрещнахме и изгрева на слънцето. После новите ни познати си тръгнаха, а
Желязко и другия приятел останаха да предремят у нас.
Станахме малко преди обяд и с момчетата се върнахме в ресторанта да си
оправим масрафите с управителите, след което се разделихме с всички и се
отдадохме на заслужена почивка. Аз се прибрах с колата на Даниела, която
предната нощ бяхме зарязали на паркинга пред кръчмата. Когато се върнах, последната
все още спеше заедно с Ванеса (ама не колата ѝ, бре – за самото Даниелче ви приказвам …) и аз останах
за малко на спокойствие, че да си видя работата на компютъра…
Първият ми шоков удар под пояса дойде веднага, когато получих съобщението на
Жуката, че нашият прекрасен общ приятел и бивш съученик от Техникума, Герасим е
починал предната нощ, докато ние в същото време сме яли, пили и сме се веселили
неподозирайки абсолютно нищо. Той действително не беше твърде добре напоследък,
но аз вярвах и смятах, че с времето се е позакрепнал. Оказа се обаче, че смъртта
го е повалила окончателно, което безкрайно много ме натъжи и дълбоко наскърби.
Като в един миг през лентата на спомените ми преминаха какви ли не преживявания
заедно с него, наши съвместни ходения тук и там, екскурзии, излети, моабети и
т.н. От тук нататък ние повече нищо не можем да направим един за друг, освен да
запазим най-чистите си и съкровени спомени от този прекрасен човек. Почивай в
мир, приятелю мой – последно сбогом…
ПОКЛОН,
ДЪЛБОК ПОКЛОН ДРУГАРЧЕ НАШЕ ОТ ГОДИНИ –
И
АКО КЪМ ТЕБЕ НЯВГА БИЛИ СМЕ НИЙ НЕСПРАВЕДЛИВИ,
ПРИЯТЕЛЮ
ТИ СКЪП И ДРАГ - ЗАСМЕЙ СЕ ЗА ПОСЛЕДНО…
И
ПРОСТИ НИ...
Скръбната
вест за скоропостижната кончина на моя най-голям приятел Геро определи и тъжния
остатък от деня и вечерта. Даниела беше нощна смяна и малко преди 22:00 замина
на работа, а аз писах до късно през нощта и дълго време не можах да заспя,
потънал в черните си мисли, изгарян в скъпи, съкровени спомени и подут от
притихнали сълзи...
В понеделник (т.е. вчера) работната седмица започна с поголовното връщане
на всички ни обратно в къщи – още с пристигането си на сутринта. Заводът
най-вероятно ще обяви фалит и финансова несъстоятелност, което за нас
работниците и служителите означава само едно: безработица, глад и мизерия като
сборен комплекс от закономерни икономически причини и респективните им плачевни
последици. Понеже тогава все още не бях съвсем точно разбрал какво всъщност се
случваше пред очите и ушите ми, приех първоначалната идея за “до второ
нареждане” като някаква временна мярка, съвпадаща с времето на предстоящите
Коледни празници. Несъмнено от всичко това на мен ми стана доста неприятно само
при мисълта, че аз автоматично и отново се озовавам на улицата и че на нова
сметка трябва да премина през огнени пламъци и потопи от вода, дорде се докопам
до нещо друго под формата на поминък за препитание. Не ми е дадено сякаш да
рахатясвам в този свой живот и това си е то – мамка му вече дано да поебна, та
и мен на сърцето белким един ден да ми олекне! Прибрах се в къщи, посърнал като
препикано мушкато и веднага седнах да търся проклетата си нова работа. Запъдих
десетина молби по обявени вакантни места в Интернета, но те всичките бяха
сравнително стари (само на няколко дни докъм 2-3 седмици) и съм повече от
сигурен, че последните вече отдавна са се запълнили с някой от успешните
кандидати, чакащи на дългата редичка преди мен. Така в хаотично лутане и
блъскане на главата си в стената, неусетно стана 10:15, когато един от шефовете
ми се обади да се върна до завода и да му покажа нещо. Метнах се обратно на
велосипеда и след десетина минути бях при тях. Впоследствие стана ясно, че
мярката за “отклонение” на съществуващата работна ръка се е отнасяла само за
хората от производството, а не и до мен самият като член на техническия
персонал, застанал само на едно единствено и нищожно малко стъпалце над
останалите потърпевши себеподобни. Последният факт ме успокои до степен на
духовно и физическо разплуване и аз до края на работния ден се занимавах с моите
любими конструкторски дейности. Към тази дата и час, лайната в баката едва бяха
бъкнали, но пък не и съвсем заврели чак до окончателното им загаряне по дъното
на съда…
Аз и днес ходих на работа, защото съм се заловил с една задача, която ми е
приятно да върша, независимо от мъглявините които постоянно витаят около мен и по-нататъшното
ми оставане на съществуващата позиция по принцип. Междувременно шефовете се
изпокараха взаимно, клиентите ни непрекъснато негодуват и хвърлят вината по
управата на компанията, работата изобщо не върви, производството спря и в 14:00
вече всички захвърлихме чуковете и си приготвихме торбичките за вкъщи. Едва
тогава, окончателно и недвусмислено разбрах, че с моята дейност там е свършено
– това стана точно в същия момент, в който шефът ми каза, че от догодина
фабриката няма да съществува повече. Тази последна вест вече ме разтърси из
основи, защото само часове преди това си мислех колко успешно върви моя проект,
който самият той, задникът му със задник неден беше ми възложил (типичен
arsehole, каквото е определението за подобен вид клас индивиди; думата има и
дублетна форма, която се пише asshole, но пък граматически погледнато и в
литературен аспект означава един и същ человеческий анус, б.а.). Само че за да
имат онези пари, с които да плащат на мен и да ме държат при тях, първото
необходимо условие е да им върви основното производство на цеха, а чак тогава
да се освобождават и съответните финансови субсидии, необходими за развойната и
инженерингова дейност на предприятието – добре ама то такива средства няма ни в
склада, нито в арматурния им двор. Така моето най-щастливо работно време сега в
петък ще изтече, без да съм съвсем наясно какво ще следва от тук нататък.
Умишлено пиша всичко това сега, защото хич даже не смятам да го предъвквам на
нова сметка и по време на комуникационните ни сеанси през шибания Skype. Освен
това, аз умишлено ще бъда и достатъчно дискретен пред всички вас относно
поредния ми неуспех, за да не развалям излишно вашите предстоящи тъй светли
Християнски празници – вие просто не заслужавате такава жестокост от моя
страна…
Утрешният Коледен ден ще изкараме у Янкови покрай басейна и пред отрупаните
с лакомства маси, а на другия ден ще посрещнем Неничко и Меган в къщи на двора.
В събота сме канени на друго тържество, за което се ангажирах с приготовлението
на 60 броя кюфтета за гостите. Поръчал съм вече месото – в петък Дани ще го
вземе и действаме според рецептата. Абе докато по едно време, уж всичко някак
си се бе успокоило и закротило в някакъв привидно установен ред и порядък, сега
пък това цялото чудо изведнъж на нова сметка се сгромоляса връз плещите ми и
преобърна живота ми нагоре с краката по начин, по който тетка Мара навирва
своите у някоя плевня, готова за поза № 62 от настолния наръчник на Кама Сутра-та;
наред с което пък ние от своя страна незабавно започваме да се нагаждаме
съгласно новата житейска обстановка като на гол гъз в коприва. Амчи да му пък
мамата дано поебна, в един такъв разкошен момент на контра разкаяние! – аман от
всичко вече и без извинение, в случая… Какво ли има да ни носи още дяда ви
Коледа, всичките му джуджета, барабар със своята Снежанка в ролята си на
добрата фея и символ на Новата 2014 година? И още - дали пък силиците ми ще
издържат, за да поемам още удари под кръста?...
31.12.2013 – Най-ранна утрин на
последният за тази година вторнишки ден. Непонятно по какви причини,
(пред)Новогодишното настроение липсва у всички нас. Вероятно това се дължи на
оставането ни в къщи точно през този активен отпускарски и ваканционен период –
обикновено друг път сме някъде по пътищата на света, докато сега се въртим из
дома и буквално си убиваме ценното време. Аз разбира се, далеч не скучая –
попълването на свободните си мигове с писателство и киноизкуство ме откъсват
напълно от общо взето еднообразната обстановка, настъпила към крайните листи на
календара. Докато все още останалите членове на отбора си почиват под формата
на здравословен сън, аз ще направя един кратък обзор на изминалите няколко дни,
след което се потапям в любимите си занимания – така ще изчакам времето до
довечера, когато излизаме и отиваме у едни наши приятели да посрещнем поредната
2014 година.
Навън е мрачно – макар че отдавна сме влезли в сезона на австралийското
лято, небето е облачно и свъсено – всеки момент може да завали, което пък няма
да е и никак лошо. След онзиденшната жега, която ни натисна изведнъж, вчера
беше малко по-хладно и търпимо, докато днес времето вече е за дебел балтон,
вълнен шал, ботуши и кожени ушанки (образно казано). Предишният ден беше
толкова горещо, че се наложи да включваме климатичната инсталация (аз самият
дори не очаквах, че последната продължава да работи, след като не беше
използвана вече от години). Така изкарахме деня на затворени врати, а понеже беше
и малко хладно – Даниела лежа на дивана, завита с одеалото. А пък навън имах
усещането, че от палещия зной, който небето безмилостно изсипваше върху нас, ще
се размекнат керемидите по покрива на къщата.
Не чак толкова горещ обаче беше самият Коледен ден, който ние изкарахме у
Янкови. Бяхме се събрали няколко семейства, заедно с едни други пристигнали
съвсем наскоро. Децата не излязоха от басейна през целия ден, а ние влизахме
само за кратко “разхлаждане” в топлата му като чай вода. Голяма веселба
направихме с начален час 12:00 на обяд и приключване след полунощ. Имаше баници
с късмети, аз бях направил кебапчета, бачо Гьорги донесе един печен свински
бут; децата месили питки, жените точили баклави и щрудели, наред с
всевъзможните салати за мезе на мастиката. Всичко беше много прекрасно и ужасно
весело (човек като се напие, па вземе че позабрави малко за кахърите си –
изтрезнее ли обаче и ония го връхлитат отново и още по-свирепо го накацват като
мухи на лайно) – ние спахме у Валя и Янко, а на другия ден си тръгнахме по-рано,
че за тогава очаквахме Нени и Меган.
С прибирането ни в къщи се разхвърляхме по стаите, за да си доспим след
безсънната пиянска нощ - всичко за гостите ни беше готово и ние можехме да си позволим
този малък лукс. В ранния следобед пристигна Нени сам с джипката, а по-късно
дойде и Меган с малката. Той трябвало да ходи някъде по негови задачи, свързани
с колата, а пък тя била при баба си за малко, колкото да я поздрави за празника
и вероятно да откърти някой лев от нея вместо армаган. Така привечер се
събрахме всички на празничната трапеза. Децата по някое време си тръгнаха, а
ние легнахме веднага щом ги изпратихме. Разбрахме се пак да се видим преди Нени
да е заминал на обекта. Най-вероятно това ще стане сега в неделя, но все още
нямаме окончателно потвърждение от тях.
На другия ден аз бях на работа – всъщност отидох само да си събера
партакешите от бюрото и да си вземем последно сбогом с колегите. На изпроводяк
отново приказвах с чорбаджията и той ме увери, че догодина щял да има повече
работа за мен, но аз на тази моя “средна” възраст в таласъми вече не вярвам.
Той смята да затвори този цех и да развие дейността на много по-малка площ -
само развойно звено, без производство. Ако това стане и ме повика да работим
заедно, ще бъде чудесно – обаче аз и към тези негови идеи съм скептично
настроен, въпреки че не крия дето баш това да е огромното ми желание. Но нека
изпървом да сме повечко живи и още толкова здрави – от сега нататък ще има да
гледаме какво ще се случва; вероватно куриозите ще следват един след друг като
вагоните на бързия влак за Каспичан...
Последният ми работен ден беше с продължителност от около час – в петък бях
отишъл с колата, за да си натоваря книгите и пособията, които влача подире си
на всяко едно работно място. Имах уговорка с моите касапи от транжорния цех да
ми подготвят 8 кила свинско месо и един голям прасешки врат, които ходих да
взема. Веднага след като се прибрах излязох на двора и смлях месото, защото на
другия ден бяхме канени на голямо абитуриентско тържество в Бризбън. Приятелите
ми бяха поръчали изработката на 60 бр. кюфтета, които ние обявихме че ще бъдат
подарък за младата дама, която завърши средното училище и се намира на прага
пред избор на следващото си стъпало в образованието и живота като цяло. По този
начин ние поне съкратихме процедурата по търсене и избиране на подаръци, които
най-често се явяват неподходящи и обикновено нежелани. В тази връзка пропуснах
да отбележа, че онзи ден Нени и Меган ни поднесоха много хубави Коледни
армагани, както и ние на тях. Но когато самите ние сме си близки е едно, докато
когато трябва да се купува нещо за някой, чиито вкусове не се знаят със завидна
точност, положението с въпросните традиционни подаръци става малко по-сложно.
Така ние поминахме тържеството само с кюфтетата. “Само” подготовката на
последните обаче ми отнеха часове наред ръчно мелене на месо, разтегляне
количествата на подправките, объркване на сместа с дрелката в два
последователни сеанса, защото много ѝ се натоварва мотора, когато каймата е повече и т.н. и т.н.; от там насетне
следва рязането на лука (6 огромни глави – по една на кило кайма), повторното
размесване и окончателно оформяне на заготовките, без да броя вложените
човекочасове по смисъла на труд и всеобща врътня – с всичко до тук едно шибано
кюфте стъпва на единична себестойност от порядъка на цяла петолевка, която цена
обаче остава много надълбоко скрита за обикновения консуматор и ценител на
упоменатият кулинарен продукт. Машинната обработка е далеч по-продуктивна за
подобна дейност, но когато всичко се върши с едни голи ръце, крайният резултат
се оскъпява неимоверно до степен на неприемливост – почти до отблъскване от
него; както и да е.
Така дойде и въпросната събота, когато отново още от обяд се събрахме в
къщата на нашите приятели и вилняхме цял ден. Сутринта прибавихме лука към вече
приготвената от вечерта смес – този трик го научих преди няколко години в
Севлиево от един всеизвестен тамошен майстор-кебапчия, бай Митю с прозвище “Чолака”
(чрез което с пълно право увековечавам и името на този човек…), който държи
първокласен “Скара-Бира” павилион баш на пазара. По време на нашето посещение в
България през 2010, на срещата ни с Йовчо и Нонка, Бог да я прости, за кратко
на софрата ни присъства и този наш вече бай Митю (а иначе Димитър Чолаков, ако това
пък е и някаква безплатна реклама за него, каквато той несъмнено заслужава) –
техен приятел и комшия по вилно място на Крушовския баир. От дума на дума, в
хода на моабета се заговорихме и на професионални теми (а всеизвестно е, че на
мен българската скара ми е слабост и втора любовна страст - след Даниела като
малко по-първа, разумява се). Та той тогава каза, че лукът в кюфтетата се слага
най-накрая, почти непосредствено преди да започне изпичането им, защото водата
който пуска той, разваля каймата и ѝ предава малко по-различен, не толкова апетитен вкус. Дани извъртя една
експресна баница като количествено допълнение към подаръка и така, с тавите в
багажника на колата, ние се понесохме по пътя за Бризбън като към традиционния
селски сбор в с. Крамолин. Там също имаше басейн и децата се налудуваха, докато
него ден аз бях малко шофьор и не стигнах до участие в по-големи драматични
сценки. Е, подрахме си гласовете с Марио в изпълнението на някои шлагерни песни
от миналия век, но общо взето при мен всичко протече мирно, тихо и кротко, а на
следващия ден бях свеж като кукуряк.
За жегата на следващия ден вече разказах, но понеже вчера беше малко
по-човешко време, Янко се обади да вървим на плаж. Даниела си имаше къщна
работа и не дойде с нас, но ние с малкото се повъргаляхме за няколко часа по
пясъка и из вълните в морето. Слънце почти нямаше, но аз въпреки всичко леко
изгорях - ама и не чак толкова, колкото една настояща чехкиня, полякиня или
германка по Южното ни Черноморие (където пък на мен ми мина детството, та от
там знам с точност; а съм ги и виждал с очите си как им се белят кожите като на
Пазарджишка капия). Обядвахме в една закусвалня, побъбрихме си малко и се
разотидохме по къщите. Аз снощи се занимавах с мои неща на компютъра, а Даниела
излезе по пазар с Ванеса. Онзи ден в жегата се залових на нова сметка да
довърша филма от Бариерния риф, но така и не успях да се справя с новата версия
на програмата. Махнах я и преинсталирах старата, с която съм си свикнал от
години. Сега се надявам, че в началото на Новата година ще успея да направя и
тези филми, които ми тегнат на шията от доста време насам. Изглежда обаче
позагубих интереса си към тази дейност, защото последната отнема прекалено
много време, а на мен взе по-бързо да ми се изчерпва търпението.
За довечера сме канени на гости, заедно с много други наши познайници у
едни общи приятели, където ще изкараме Новогодишната нощ и ще посрещнем изгрева
на 2014. Естествено за всичко това ще стане дума малко по-навътре в
произведението ми, което вече клони към своя завършек – или поне за
разглеждането на този кратък отрязък от време. След около седмица-две ни
предстоят няколко почивни дни в един комплекс на морето, на около 350 км от нас
в северна посока. Репортажът ми естествено ще продължи и от там – инерцията на
писането ме е обхванала до такава степен, че вече не мога да мръдна на никъде,
без да съм дал писмен отчет на всичко, което се е случило на даденото място.
Надявам се това да ви харесва – ако пък ли не, четете тогава “Овчарчето
Калитко” или “Син на работническата класа”, вместо моите сълзливи излияния…
А сега, в оставащите няколко реда аз за пореден път ще направя една кратка
разходка през дните и месеците на отиващата си вече стара година. Това беше
време бурно – време на възход, време на падение; успехи и провали се редуваха
така, както лъчезарната слънчева светлина на деня бива заменена от злокобната
тъма на безлунната и непрогледна нощ. Почти през цялата година се надявахме, че
ще започна работа – и точно в края си тя дойде, само че не се задържа за
достатъчно дълго време при мен. За едва двумесечният си “стаж” в тази фабричка,
аз успях да добия и усвоя едни прекрасни знания и умения, които обаче ако не се
поддържат активно и занапред в кариерата ми, ще се изгубят безвъзвратно така,
както падналият летен дъжд попива в дупка от къртичина или ръждива ютия потъва
в дълбок вир. С мизерните си трохи, които ми подхвърляха там успяхме да купим
на Ванеса пианото, което е може би едно добро начало за нея; вероятно
най-доброто, което можеше да ѝ се случи на този етап.
През всичкото това време въпросите и отговорите, трепетите и тревогите ни
се въртяха все около тази моя пуста работа, която ние излишно много превърнахме
в химера, издигнахме в култ и безпричинно качихме на пиедестал. А покрай нас
неумолимо изтичаше времето, отиваха си хора завинаги от тоя свят, загубваха се таланти,
потъващи в бездната на отвъдното и обречени на забвение – от нас самите дори се
отнемаше и откъсваше по нещо, без все още да знаем точно какво. Сега пак остава
да се надяваме, че следващата година ще бъде по-благосклонна към нас и малко
по-успешна за всички ни – а това условие е напълно изпълнимо и достатъчно само
с едно единствено пожелание: здраве и живот да има! Останалото е толкова
несъществено и толкова маловажно, че дори не си заслужава споменаването му.
Пожелаваме ви повече спокойствие, добро здравословно състояние, бодър дух и
много търпение – обичаме ви и мислим за всички вас. Приемете нашето глобално и
междуконтинентално “НАЗДРАВЕ!” и нека да ни е честита, мирна, спорна, плодовита
Новата 2014 година!...
10.01.2014 – Дълбоко нагазили вече в
следващия годишен календар, едва днес имам рядката възможност да опиша
изобилието от преживявания, с които ни зачеса новото летоброене – буквално от
самото си начало още. Радвам се, че до този сублимен момент аз съумях да
прикрия голямата част от всичко онова, което по никакъв начин не би било
възможно да се преразкаже по телефона и което в никой случай не можеше да бъде
осъзнато и осмислено, ако човек сам не си го прочете написано на листа хартия.
Думите се забравят бързо и биват отвявани от вятъра, докато все пак писмото си
остава за вечни времена - Амин! Мъча се да подредя бъркотията в главата си и
въпреки всичко да започна с излагането на моите лични и най-съкровени
Новогодишни мисли, но пък кашата там е повсеместна и аз именно заради това
започвам толкова издалеч – белким до това време, докато събера изреченията на
празничния увод, стигна и до същинската част на настоящото си съчинение.
Това издание на бюлетина се предава директно от мястото, наречено Rainbow
Beach – в директен превод това би трябвало да означава нещо като Лазурен бряг,
Брегът на дъгата или нещо подобно. Намираме се в един разкошен курортен
комплекс, почти на плажа (макар, че през прозорците ни водите на Тихият океан
не се забелязват, за сметка на това денонощно слушаме грохота на вълните и
дълбокия му и зловещ тътен; лично аз не виждам, а и не чувам нищо тихо в този
иначе така наречен “Тих океан”, ама пък щом като така са го нарекли хората много
преди нас, значи ще е имало защо). Тук ще изкараме няколко дни под формата на
почивка, без самият аз да съзнавам дали, аджеба чак толкова сме се преуморили,
че да имаме такава остра нужда от нея. Но благодарение на моята сладка и
неземна Даниела, която намери и организира резервациите, сега всички ние се
радваме на добрият ѝ
вкус, избор и точно попадение (както винаги).
Апартаментчето, в което сме се настанили за скромната сума от $117 на вечер
е двустайно, с огромна кухня, хол и всекидневна, а по площ вероятно е малко
по-голямо от къщата, в която ние си живеем постоянно. Изглежда поради масовото
обедняване на човеколюдието, управителите на хотели правят баснословни и
поголовни финансови отстъпки на нощувките – с единствената цел да примамят
повече (а и въобще някакви…) клиенти, в стремежа си все пак и самите те да не
затворят окончателно своите врати баш през най-активния летен сезон. Не му е
никак лесно на дребният и среден бизнес да оцелява в условията на безпощадното
понижение покупателната способност на населението, вследствие на световната
икономическа криза. Опасявам се, че последиците от това ще бъдат катастрофални
за всички ни – нека сме живи и здрави, ще гледаме какво ще се случва тепърва
със света и земното кълбо като цяло.
Аз пристигнах късно снощи с моята кола, докато Даниела и малкото се
изнесоха от нас още сутринта. Още от самото си начало, цялото мероприятие беше
най-добре планирано и замислено, както да приляга на един социално слаб и
безработен индивид (в мое лице…) и съобразено с безкрайно многото свободно
време, с което разполага такава творческа личност като мен. Ето защо тази малка
почивка е по едно такова никакво време – току по средата на седмицата; след
като Дани е в отпуск още от преди Коледа, аз съм без работа също от тогава, а
Неси е във ваканция от началото на Декември, излишно е да подчертавам, че за
нас всичките дни са напълно еднакви, приличащи си един на друг като две капки
вод(к)а, без да се интересуваме дали им викат съботи или пък недели и без да
гледаме дали са отбелязани из календарите с червено като “почивни”. Това
действително, че на теория е точно така, само че така беше и за това временно състояние на безтегловност говорим вече в
минало време. Сегашната ми ситуация е малко по-друга и различна, но по-надолу в
съчинението постепенно ще стигнем и до този съществен пункт – обаче за момента
не избързвайте с вероятно прибързаните си изводи, още повече пък с онези, които
непременно предвещават неминуем успех и завършват със щастлив край. Нека сега
за кратко да се върнем на Новогодишната нощ и точно на мястото, където
прекъснах празничния си репортаж, а после вече ще дъвчем и предъвкваме
настоящето до втръсване.
Както всички знаете, уж празничното ми настроение на два пъти беше сериозно
разклатено и дълбоко помрачено от факти, които вече съм описал по-горе
най-подробно. Първо беше вестта за кончината на така близък мой приятел и
съученик, а малко след това директно в лицето ми бе изстреляна и ракетата на
предстоящата безработица. Специално за това последното, вместо метафората с
въпросната ракета, англоезичниците имат едно много точно определение: “When
shit hits the fan…” – демек, когато лайното се удари във вентилатора, а пък
самият анализ на посланието ще го оставя на вашето широко въображение и от
известни съображения сега аз няма да го коментирам пред вас. Сами по себе си
двата случая са далеч един от друг и коренно различни като лична драма, а
някакво сравнение помежду им би било най-малкото нелепо. Всеки един от тях
обаче остави по една твърде дълбока деруга в иначе нежната ми и по детински
наивна душа – такава, каквато само един злодей например, може да нанесе с
гвоздея в ръката си върху вратата или по предния капак на току-що закупена с
дългогодишни лишения и най-сурови спестявания нова “Лада”. Така че точно в този
деликатен момент празниците са били последното нещо, за което съм мислил и
изразходвал мозъчната си енергия. Независимо от всичко, ние се подготвихме
достойно за посрещането на Новата година – Даниела направи баница с късмети,
занесохме масите и столовете от бараката у Доктора и към 19:00 тържествата ни започнаха.
Там бяха всички наши приятели – Миленчови, “счетоводителите”, “пилота”,
естествено “докторите” (нали бяхме у тях), Янкови, хората от Русе, Игор с Дарина
и т.н. Веселбата потръгна отначало малко вяло, докато наберем достатъчно тяга,
която да оттули клапаните на задръжките и морала. От там насетне вече всичко си
протече по отдавна познатата ни схема и конфигурация – музика, танци, кълчене,
юдене докъм изкукуригването и на вторите петли чак по зазоряване. Никога няма
да забравя крилатата фраза на един руснак, който ние също добре познаваме
покрай нашия приятел Жоро от Аделаида. Когато той седне да се черпи, първата му
наздравица и тост са думите: “Процесс пошёл!” И от там нататък всичко си отива
по местата. Ние и Игоровни останахме да спим у Доктора, но в тяхната
амбулатория по спешност бяха настанени и едни други хорица, защото жената не
успя да завлече мъжа си до колата, че да си тръгнат – последният се беше малко
поодървил и изпаднал в безпомощна кома, но здравият сън му възвърна жизнените
функции само за няколко часа. Виж, на сутринта обаче с тях и всички останали
денят беше много весел. Събрахме се в беседката покрай басейна и започнахме да
дояждаме и допиваме остатъците от вечерта. В условията на тази обстановка
изкарахме целия Васильовден.
Вероятно тук е мястото да спомена и поздравя майчицата си за именният ѝ ден. Макар, че пожеланията
ми са скромни и много закъснели, аз все пак искам да ѝ ги поднеса в знак на синовната си признателност и
чистосърдечна любов. Обичам те, мила мамо! Бъди ми все такава всеотдайна,
весела и загрижена – ти си нашата духовна връзка и спойка с Бога, пази ни я за
вечни времена (въпреки че понявга и само на пръв поглед мъдростта ти ми идва
малко в повечко, аз уважавам и дълбоко почитам словото ти и от твоите съвети аз
няма да се отклоня през целия си земен път; а ти не ме вини, че съм така до
болка откровен – аз съзнавам много ясно, че зад моите големи успехи се крият
твоите горещи Божествени молитви)…
След целодневното ни лентяйство и хайлазуване под дебелите сенки и покрай
басейна на нашите приятели, ние най-после се разделихме и си тръгнахме. В къщи
се прибрахме към 19:00. През нощта ни се обаждаха много от останалите наши приятели.
Всички те поднесоха Новогодишните си пожелания – чухме се и с моя малък
Неничко, разбира се. Аз тази година бях много слаб в кореспонденцията си със
света – връзките ми с обществото бяха под всякаква критика. Нито за Коледа
изпратих някакви празнични послания, нито пък за Новата година. Писах само на
нашата Веселка, за да я поздравя за именният ѝ ден и с това приключи глобалното ми общуване – отдавам
го на пониженото си настроение – плод на (пред)Коледните ми емоционални
изненади с обратен знак, което в никой случай не ме оправдава, но все пак си
остава като един гол и нелицеприятен факт; пореден прът, дълъг и дебел, наврян
жестоко в колелетата на моята нещастна каручка...
Както всеки тук отдавна може да проследява гъвкавата ми и стройна мисъл –
датата, за която иде реч в моите настоящи редове и блика с пълноводието си от
случки беше 01 Януари на Новата 2014 година. Стрелките на часовника неумолимо
клоняха към 20:30, клепачите на очите ми вече трайно се затваряха, а Даниела
отдавна си беше легнала, когато телефонът ми тревожно изпищя и се получи някакво
шибано съобщение – т.нар., “SMS” съгласно телеграфо-пощенският диалект на 21 век.
В недалечното ни минало, допреди някакви си 40-50 календара, това би бил
еквивалентът на една най-обикновена телеграма, без да се взема под внимание
тревожността или пък лъчезарието, който повелява текстът ѝ. Например, младо и вече пософиянчено бъдещо столичанче
от село (вероятно наш, още по-бъдещ и велик Министър на културата или поне
депутат в НС…), на всичкото отгоре и студент по българистика в СУ закъсва с
отредените му средства за квартира и препитание (отдавна вече изядени и
пропити), изпраща срочна депеша на тейко си: “Мурýк, прáти кинти –
долуподписаният: син ти!” Докато пък в същия телеграфически стил се получава
съответният поучителен и силно възпитателен отговор: “Не ми пука! Аз бях до
тука – подписът не се чете: мурука…”. Както и да е – с краткото си извинение за
направеното от мен още по-кратко лирично отклонение, продължавам нататък,
връщайки се на полученото съобщение или както вече казахме, че е правилно да го
наричаме на чист български език – “еС-еМ-еС”…
В най-първият момент си помислих, че някой добронамерен побратим ни изпраща
Новогодишните си поздрави, каквито напоследък имахме в изобилие. След това пък
се стреснах и докато си наместя очилата на носа, за да прочета все пак кой
какво ми е написал, през тъпата ми кратуна в един нищожно кратък миг преминаха
милиони, възможно най-черногледи и фатални мисли, които можеше да роди един
обречен на доживотна каторга крадец на кокошки. Чета обаче аз по-внимателно и
бавно започвам да вниквам в текста – пише ми босът (далеч не споменава
празничните си благопожелания, разумява се); обикновено такива светли и
високопоставени личности се сещат за мен единствено и само когато са на зор и
имат някакви (естествени) “понужди”. Така и така, да дойдеш пак - вика онзи, че
имал някаква нова машина за проектиране. Съобщението беше написано много кратко
и лаконично (вероятно по модела на гореспоменатия анекдот, който поместих там не
случайно), което пък тутакси наложи да му се обадя аз директно и обратно, за да
разбера повече подробности по случая. Всеизвестно е вече заниженото ниво на
англосаксонските ми възприятия и повишен коефициент на лична шовинистична
нетолерантност, спрямо някаква си далечна губерния на Английската Кралска
династия във вековете, пред един потомък в мое лице на хан Аспарух или Кубрат,
да речем – в крайна сметка от няколкото му думички, изписани по дисплея на
телефона лъхаше някаква далечна надежда, ама аз само от намеци не разбирам. На
мен трябва да ми се казва точно, ясно и без заобикалки: ще ядеш ли? – ще ям; ще
пиеш ли? – да, ще се наливам; ще работиш ли? – не, не съвсем; ей нá, такива
конкретни неща. В крайна сметка криво-ляво все пак се договорихме с човека, че
още на другия ден ние ще се срещнем взаимно и той вече на място ще ми обясни
какво по дяволите иска пак да му се прави, след като само преди няколко дни
самият лично ме изгони най-позорно и изхвърли от фабриката си като мръсно коте
от кебапчийница. До тук, отлично! – даже много добре, както казваше фатмакът Прикляд
К. Шошевски в родната казарма (не го търсете из именника – прозвището му
представлява събирателен образ, изразяваща се в свещена тъпота). Само че на мен
думата ми и за това съвсем не беше – чакайте малко да си поема дъх, има още
много за разказване…
Работата, за която ме наеха отново, трябваше да отнеме не повече от седмица
– най-много две. Само че и с разширенията, които шефът ми иска да станат
постепенно, аз за себе си виждам малко повечко “светлина” и далечна перспектива
в иначе сумрачния като негърски задник тунел. Независимо от всичко, компанията
потъва безнадеждно, бизнесът там приключва безвъзвратно и на абсолютно никой,
ама съвсем нищо не му е ясно какъв би бил отговорът на въпроса: абе какво
аджеба точно трябва да стане, за да се възвърне доброто им и престижно име сред
клиентите? (вероятно с изключение само на един или едва двамина, първият от който
за жалост представлява най-последното звено на дългата верига и от когото далеч
нищо не зависи, нито пък някога е зависело – става въпрос за мен самият, ако
вече сами не сте се досетили за това). Много от последните (за клиентите
говоря) се оказаха непоправимо и безнадеждно излъгани, с недоставени поръчки, с
предварително взети им средства и депозити за изработката на нещо, без
последното изобщо да има чертежите си дори още. Там има някаква ужасно голяма
гнилоч, която витае из въздуха, но пък аз съм им последният човек, който би
трябвало да се интересува от това. Както разбирам от мои странични източници,
собствениците на тази компания дължат около един милион долара под формата на
неизплатени заплати, здравни и пенсионни осигуровки, такси и данъци към разните
държавни финансови институции и тем подобни организации. За да избегнат обаче
съответните законосъобразни процесуални съдебни процедури, обикновено
завършващи със затвор, единственото им спасение е да обявят фалит и да им
конфискуват наличните авоари, имущество и т.н. Така че аз, независимо от
огромното ми желание и ентусиазъм, с който започнах работата си там, за себе си
вече не виждам бъдеще и оцеляване в подобен нездравословен социален и
производствен климат. За това ще свърша максимално добре това, което се изисква
да дам от себе си и ще се местя на следващото, надявам се малко по-височко
стъпалце. За него обаче също ще научите, но по-после (вероятно дори още днес…),
защото пък сега вече нахлузваме шортите, скачаме в джапанките и отиваме на плаж.
Курортистките ми са нетърпеливи и искат да усвояват всеки миг от нашата
почивка, докато за мен новата обстановка създава само едни по-добри условия за
творчество – единствено тук аз мога изцяло да се отдам на това, което правя със
завидна точност, лекота и най-голяма охота: да ям, да пия, да се размножавам… –
е, и да посписвам по някой и друг очерк като настоящия, ако това разбира се не
дразни твърде много четеца…
Същият ден, както обещах – вече е 12:50. Правим малка неутрализация с
хранителна и водна подкрепа на изтощените ни от ходене организми. Сутринта
тръгнахме по плажа и след известно време стигнахме до селцето (около километър
и нещо път по шосето, но през пясъка е още по-пряко). Самото селище много
наподобява на с. Лозенец, БургаШко от времето на моето детство през 60-те
години на миналия век. Единственото, което има и тук е единствената малка
централна уличка, с по няколко магазина за морски сувенири (мидички, рачета,
цветни пясъчета в бурканчета или шишенца и много друг кич от подобно естество и
съдържание); другата забележителност е касапинът със скъпите си мръвки,
кръчмата отсреща и претъпканият от всякакъв народ къмпинг току посред мегдана
на селото. Това място е най-близката изходна позиция за небезизвестният Fraser
Island, за който съм споменавал вече не един път. Малко по-надолу към носа има
ферибот или баржа, която прехвърля туристите отсреща. Ние се разходихме малко
из селската чаршия, през което време ни се обадиха едни приятели от Бризбън.
Ние им бяхме споменали, че ще прекараме няколко дни в този район, знаейки ги че
те са много запалени туристи и къмпингари – така от дума на дума, те също
пристигат довечера за почивните дни. Довечера ще се съберем на съвещание в
нашия апартамент, докато те ще разпънат палатката си в къмпинга, намиращ се малко
по-надолу от нас. Със същите хора и заедно с Янкови, преди месец-два изкарахме
няколко прекрасни дни в Yamba – друго курортно селище, за което наскоро също е
ставало дума из аналите на моите исторически мемоари. По време на
туристическата ни обиколка из селцето, Даниела направи резервация за една много
интересна организирана екскурзия до въпросния остров. Това ще се проведе във
вторник, докато аз вече ще пътувам обратно към дома, изсипвайки се директно в
офиса на работа, все още с пясъка между кълките и из джобовете на шортите ми, прилежно
обут с джапанки марка “Billabong” (световно известна и престижна австралийска
фирма за спортни стоки, дрешки и друга неофициална екипировка). Но за това кое,
защо и как също ще има отделно обяснение, защото сега пак излизаме. На връщане
по плажа се изкъпахме в океана, после се изкиснахме в басейна, аз после смих
всичко по мен на душовете и сега съм чисто нов-новеничък, като повито бебе
преди да се е насрало на лягане… Интересното обаче тепърва предстои – амчи
бъдете пък и малко търпеливи де, майка му стара; скоростта ми на писане
изостава далеч зад светкавичната ми бързина на мисълта – направо не сварвам да
изписвам буквите на думите до край…
Действието продължава да се развива на същия, десети ден от Новата 2014 –
само че вече е почти ракиено време; всеки момент очакваме да пристигнат нашите
приятели и веднага разстиламе месалите и софрите за поредната ни вечеринка. До
тогава ще запълня антракта с още някоя и друга любопитна хроника от ежедневието
ни. През днешния следобед направихме един кратък моторизиран обход до съседно
селище, отстоящо на около 25 км от тук. Кръстосахме и тамошните сокаци, купихме
някои провизии и се върнахме в лагера. Оставихме колата и отидохме да се
поблъскаме малко из вълните на ревящият океан. За около един час въргаляне по
плажа и прибоя събрахме в гащите си толкова много пясък, колкото е необходим за
разбъркването на една пълна и голямогабаритна ръчна количка бетон. Част от него
оставихме още долу в басейна, но основното му количество го донесохме с нас в
апартамента. Колкото и да се къпахме после в банята, от косата ми продължава да
се ръси много дребен, фин, почти като прах или пудра пясък – последният вече ще
си го отнесем чак до нас на Gold Coast. А пък ето какво става и зад кулисите на
моето работно място...
Още преди известно време, началникът на производствения цикъл ми беше
споменал, че възнамерява да продължи дейността на фирмата, само че от негово
име и обслужвайки предимно съществуващите ни клиенти, но с тенденция към
спечелването и на нови, разбира се. Сегашният собственик е допуснал известни не
съвсем коректни за бизнес отношенията грешки, които реално му костват
пропадането на компанията. Даже намеренията бяха, онзи човек да поеме изцяло
изработката и производството, докато пък босът и ние двамата с китаеца да
наблегнем на документацията, да създадем несъществуващите и така необходими
чертежи и да обезпечим работниците с нужната технологична и инженерингова
екипировка. Добре ама всичкото това на думи и общи лафове беше много лесно,
докато действителността показа съвсем друго; главният се отметнал от думите си,
началникът на производството напусна след известно спречкване помежду им,
докато аз оставам да вися в безвъздушното пространство между земята и небето,
без самият да знам: аджеба, стъпвам ли здраво по нея или само прехвръквам като
гларус от една чайка на друга. В деня на напускането си, онзи човек дойде при
мен и ми каза най-отговорно, че определено иска да работя за него – явно е преценил,
че съм окумуш и “чувам петлите”, защото много пъти и преди сме имали технически
разговори помежду си, които недвусмислено показваха нашето еднакво мнение по
въпросите на производството и острата необходимост от свястна документация. Аз
самият, преценявайки своята свръхделикатна и определено неблагоприятна
ситуация, в която бях изпаднал, дори смятах лично да му се обадя и да го
попитам до къде е стигнал с установяването и организирането на собствената си
фирма. В същото време той онзи ден каза, че иска да се срещнем и да разговаряме
сериозно по тези въпроси. Оставих го да се оправя с неговите бакии и да ми се
обади веднага, щом е готов да започне дейността си.
Специално това събитие и особено неговият последващ развой приповдигна
малко духа ми и в петък вечерта посрещнахме скъпи гости – т.е., гостите на наш
приятел, който ги доведе у нас по наша покана и настояване, разбира се. Тези
хора са българи и са за много кратко време на посещение в Австралия, защото
жената има някакви общи бизнес взаимоотношения с наши фирми, които се занимават
с инсталиране на соларни панели и станции – не само за домашна експлоатация, но
и на комерсиално-обществено ниво. С тези хора си направихме един чудесен банкет
и почти посрещнахме изгрева на заранта. Всички спаха у нас и на другия ден,
след ритуалите по кафета, цигари и т.н. решихме да излезем из околностите на
района.
Първо отидохме до морето, за да се изкъпем – ледената му вода изсмука
всички вредни токсини, с които се бяхме натровили предишната вечер. Денят беше
огнено-изпепеляващ – после разбрахме, че това е бил най-горещият “топлик”,
откакто синоптичните служби са започнали отчитането на температурите. В Бризбън
е било над 43°C, докато ние се радвахме на благодатните 38°C-39°C, под ударите
на които обаче косата на човек почва да капе, а кожата му сама се свлича от
гърба като на змия. След плажа и освежаването ни в хладните води на океана,
ударихме към планините, където наивно се надявахме, че ще бъде уж малко
по-хладно. Е, да – ама не. Горе даже духаше и един горещ вятър, който правеше
лепкавата обстановка още по-размазваща. След кратката променада из уличките на
“Тамбурините”, се кротнахме в една баварска кръчма, където ядохме разни немски
карначета и наденички, но за жалост бирата им беше топла – вероятно
инсталациите не можеха да насмогнат на палещия зной, който се сипеше
безжалостно отгоре ни. Привечер отидохме и до едни водопади, които поради
сушата едва църцореха като ракиджийски казан – разделихме се по живо по здраво
и се разотидохме по къщите.
Това беше в събота, а за неделя имахме уговорка да отидем с Нени и Меган на
един остров, близо до Бризбън. Щяхме да караме джипката по плажа, да се къпем
из морето и да прекараме един наистина незабравим ден, но в последния момент
преди да тръгнем от нас, Неничко се обади че на Меган нещо не ѝ било добре и щели да се
разправят с доктори и поликлиники – не майчице моя, тя не е бременна все още;
бързам да уточня, знаейки какво си мислиш точно в този “веднагашен”, както
казва Ванеса момент. Както и да е – ходенето ни се разсъхна, студеният фронт
нахлу още през нощта и времето стана за балтон, а ние бяхме хукнали на плаж да
ходим. Предвид провалената ни екскурзия, през деня си стояхме в къщи и всеки се
занимаваше със собствените си интереси и мераци, без с това да пречи и досажда
на околните.
Следобеда се обаждах на едни наши приятели, които имат фирма за принтиране
и разпечатване на много високопрофесионално ниво. Един от нашите
новопристигнали българи е упражнявал точно същата професия и аз поех
ангажимента да го свържа с тези хора, да си поговорят по техните теми и да го
въведат във въпросното поле на действие. Вечерта, бидейки Богоявление (Йорданов
ден), в къщи си направихме едно скромно тържество по случай светлия Божествен
празник, за здравето на живите и почитане паметта на починалите именници – като
леля Бонка, например. Още ми се върти из устата вкусът на сините ѝ домати с чесън и тортата с
бисквити, целувки и сгорена захар. Макар вече да не е сред нас, тя остави
незабравими роднински и чисто човешки спомени, башка от множеството безупречни
кулинарни рецепти, които са неповторими и до сега те просто нямат успешен
аналог. Подобни – да, но не и същите. Така в понеделник след работа, аз взех
този наш нов познат и го заведох при моите хора за съвет и съгласуване на
позициите им. Прибрах се късно, защото освен служебните дебати помежду си, за
всички нас имаше и лека почерпка с мезета, питиета и т.н.
Същият понеделнишки работен ден, малко преди края си, ми се обажда човекът,
който искаше да започнем съвместна дейност във възможно най-къс срок. Покани ме
на вечеря у тях и аз във вторник веднага след работа отидох при него да си изясним
намеренията и мераците. Доста добре си поговорихме и единодушно се съгласихме,
че преди да започне каквото и да е производство, първото нещо което е
необходимо е да разполагаме с налична конструктивна документация, която да се
спазва от работниците най-точно и безпрекословно. За пари още не сме говорили,
но той обеща, че тези дни ще ми направи предложение, което се надявам да бъде
значително по-приемливо от надницата, на която съм легнал сега и за която
блъскам по 10 часа дневно. Е, за това аз самият си подложих задника с
единствената цел да науча чертожната програма, като вместо аз самият да плащам
от джоба си за някой скъпоструващ курс, в същото време докарвах и по някой
мизерен грош, който пък купи пианото на Ванеса за слава на Всевишния и всичките
му светии…
Ставам да беля картофи за салата, после ще се къпя пак, защото продължавам
да ръся пясък от където мина – след като остатъци от него имах между пломбите
на зъбите и из ушите си чак, който аз уж най-старателно измих, предполагам че
новите порции се изсипват от косата ми и падат директно в чинията с чорба
(крем-супа, която си носим от нас, ако трябва да съм по-конкретен)…
… Следващият, ден 11-ти на студения и зимен Януари (пардон – в Австралия е
точно обратното). Вместо обаче стрелките на часовника да показват 06:30, когато
всички ние трябваше да станем от сън, за да отидем на 40 км от тук в друго едно
подобно селище заради благородната цел да нахраним гладните делфини, сега часът
дори подминава 09:40, когато едва започнахме да се надигаме изпод чергите,
образно казано. Снощи нашите приятели дойдоха към 18:30 и с тях си направихме
едно превъзходно парти, което продължи до късно през нощта (до рано сутринта,
всъщност), поради които обективни и субективни причини не успяхме да се събудим
навреме и така това мероприятие с храненето на делфинчетата се отложи за утре.
Аз тъкмо си взех сутрешната доза чорбица с много лимон и… ах, да ме прости
Господ, че прегреших с две препечени филийки хляб + тлъста буца сирене
(естествено овче и много българско – от най-мазното и вероятно все още
достатъчно радиоактивно, след Чернобилската малка “авария”, за каквато
комунягите ни представяха въпросната апокалиптична катастрофа, случила се през
Април на далечната 1986; бял ден да не видят дано, само заради тази им лъжа –
за всичко останало си има Господ, на чиято правота и справедлив съд всички ние смирено
се осланяме). Изчаквам търпеливо малкото да си изяде попарата от някакъв местен
талаш, примесен с кравешко мляко и майка му да изпие ритуалното си кафе, след
което излизаме триумфално за посещение на плажа (който се намира само на
някакви си 300 м от нас). Приятелите ни тъкмо се обадиха, че ще дойдат да ни
вземат и заедно с тях ще вървим на някъде. Те са по-ранобудни от нас, въпреки
че снощи се черпихме на равни начала – незнайно защо, но аз сабалам не можах да
си отлепя главата от възглавницата, може би вчерашната борба с вълните ме
поизтощи малко, но сега съм вече свеж като градински бурен...
Продължавам си мисълта от снощи, която бе прекъсната брутално поради
пристигането на гостите ни. Говорех ви нещо за моята работа, по-точно за
бъдещата и съвсем неизвестна за сега. Онзи ден (във вторник вечерта, след
работа) аз се озовах в домът на бъдещия ми работодател. А той ме посрещна бос и
гол, само по едни шорти; жена му също (е, връз нея си имаше малко повечко
дрешки, докато можеше да бъде и точно обратното, все пак…). Седнахме всички на
терасата за лаф-моабет, подплатен с по няколко бири. Ето, това вече за мене
остава като истински еталон на интервю за работа –на такива мога да се явявам
безпрепятствено всеки ден, ако трябва. Човекът ме беше поканил на вечеря, като
междувременно продискутирахме бъдещите ни планове, стратегия и тактика на
действия. Остана уговорката, аз час по-скоро да приключа ангажиментите си със
сегашния шеф, който непрестанно измисля все по-нови и още по-различни неща за
правене и да се местя при другия…
И тъй като на това място вчера аз отново спрях внезапно поради пристигането
на нашите приятели, довършвам изречението си вече днес – 12.01.2014,
неделя; ранна морска утрин. След изпиване на ритуалните кафета и задължителната
суетня около този процес, нарамихме кърпи, чанти, плажни кремове, шишета с вода
и друга покъщнина, за да се отправим на кратка пешеходна разходка по брега на
океана. Вървяхме до някъде, къпахме се из водата, скачахме по вълните като
въртоглави и всичко беше много весело. Назад пътешествието ни се проведе при
подобна програма, след което се прибрахме у нас да обядваме. Веднага след това
пак излязохме и обиколихме всички възможни басейни на комплекса, във всеки един
от които се изкисвахме като тюлени. Влизахме и в откритото джакузи (по
австралийски думата е spa - “спа”, без да знам каква е разликата с другото
наименование). След всичко пак хукнахме по плажа, а на връщане отново минахме
през басейните. Така търпеливо изчакахме падането на здрача и настъпването на
ракиеното време. Настъргахме салатите, разхвърляхме паниците и се курдисахме
около четвъртитата маса. Моабетът ни отново се отплесна до полунощ, когато
нашите приятели си тръгнаха за къмпинга и палатката, а ние легнахме веднага,
след като ги изпратихме да си вървят. Онази нощ се изля един опустошителен
дъжд, но на сутринта се беше облещило тропическото слънце, та нямаше даже и помен
от потопа. Нощес времето също се освежи от няколко по-леки превалявания, но
сега (06:30) гледам през прозореца, че е напекло и денят обещава да бъде топъл
и приятен. Нашият престой в този апартамент е към своя край – след няколко часа
ще се местим в друг, по-малък, защото такива бяха условията на евтините резервации.
Фактически престоят ни щеше да бъде само за 3 нощи, считано от довечера, но ние
го поразширихме малко с тези допълнителни нощувки, срещу съответното доплащане,
естествено. Приятелите ни си тръгват днес обратно за Бризбън, а ние оставаме
тук до сряда. “Ние” всъщност, не е най-точното понятие за случая, защото пък
“Аз” поемам назад още във вторник на ранина, с оглед да пристигна сравнително
навреме за работния ден (ако тръгна от тук в 04:30, надявам се до 08:00 да
започна работа; но даже и да закъснея малко, това няма да наруши кой знае колко
чувствително закономерния и неизбежен фалит на предприятието). По собствена
инициатива си съкратих почивката, за да приключа с поставената от стария ми шеф
задача и колкото е възможно по-скоро да се местя при новия. Нямам още ясната
представа какъв ще бъде механизма на това мое преструктуриране и глобална
маневра, но ще приема новите условия (каквито и да са те…) като моя единствена
алтернатива с цел оставането ми на работа изобщо - хем заради отстоянието на
новото работно място до дома (макар че ще ходя с колата, все пак това е в
очертанията на съседен нам квартал), така както и поради характера на самата
дейност, за каквато аз само съм си мечтал. Всички тези условности, събрани
накуп определиха траекторията и посоката на следващата ми съвсем не маловажна
стъпка в живота, силно надявайки се тя да бъде в известна степен по-успешна и
целенасочена от досегашните ми отчаяни и хаотични движения -
въртеливо-постъпателни, като на детски пумпал.
По този начин разказът за настоящата ми и предстояща служебна ангажираност
и трудова повинност завърши, макар и без окончателния си край, защото и аз
самият не го знам какъв ще бъде. Като се върна на работа, вероятно ще стане
ясно кога горе-долу ще приключа с това, с което се занимавам в момента. С
особено нетърпение и подчертан интерес ще очаквам офертата и на бъдещия си шеф,
който се надявам да бъде значително по-щедър от досегашния. Много ми се иска
всичко това да не е само една чудна “приказка от 1001 нощ”, но наред с всичките
си наивни мечти и надежди, храня и известна доза тъмни съмнения, защото: чак
толкова хубаво, бива ли всичко да бъде и баш на мен ли пък ще вземе да се
случи, познавайки се вече какъв Марко Тотев съм?! Но знае ли човек, може и да
ми е дошло времето най-после за изправянето на крака и отръскването от калта
(не че до сега съм лазил в помията, но все пак). Така всички ние оставаме в
очакване на следващата серия от новини, единствено с голите си надежди и Божии
молитви, че те ще бъдат добри. Това вече много скоро ще се разбере. А сега се
местя на почивката, за да не превръщам разказа си в работен доклад или бизнес
план…
Нямаме още идеи за прекарването на днешния ден – първо трябва да се
преместим на новото място, след което ще набележим действията си.
Апартаментчето определено ще бъде в същия комплекс, като не е изключено то дори
да се намира и в съседния блок. Като се разбудят момите от рецепцията, ще отида
да се срещна с тях и ще се уговорим. После пак ще обикаляме безкрайните
плажове. За утре сме се нагласили да храним делфините в един залив, където по
крайбрежието има подобно малко селище и което отстои от нашето на около 40 км.
До там ще отидем с колата, а после може да се прехвърлим на острова с баржата,
че да си направим плажа за деня на малко по-различно и напълно ново място. Във
вторник, когато аз си тръгвам за към нас, Даниела ще заведе малкото на
организирана екскурзия по доста от забележителностите на този остров и те там
ще изкарат целия ден до късния следобед. В сряда издават инвентара и ще се
приберат привечер. Независимо че Дани е в отпуск, от работата вчера ѝ се обадиха за едно нощно
дежурство в петък срещу събота, което тя не можа да откаже. Ние в събота
вечерта пък сме на грандиозно градинско увеселение у бачо Гьорги и неговото
Данче. Същият ден с Ванеса сме на урок и на път ще се отбием да оставим майка ѝ да помага на Йорданка за
софрата, а ние от там ще продължим за музикалното студио на учителката. Вечерта
ще се върнем у тях направо за моабета и най-вероятно ще спим там. За по-насетне
не смея да градя пясъчните си кули, защото постоянно повяват разни бури и
урагани, та ми ги събарят. За сега това е всичко, което никак не беше малко.
Своевременно ще продължа до пълното изясняване на случая…
13.01.2013 – Този ден е последен като
курортно преживяване специално за мен. Малко преди да седнем с Даниела на
прощалната ни морска вечеря, с няколко думи ще хвърля един наръч словесни щрихи
и кадри от нашата наситена програма, която имахме заедно с нея през последните
ден-два. Първото нещо, което ни се случи беше в неделя сутринта, когато се
прехвърлихме в друг апартамент – този път едностаен и значително по-малък от
предишния, но за сметка на размера пък е много по-уютен и удобен. За нас това е
най-малката грижа, за която имаме да се тревожим – само заради едното спане
през нощта можеше и в някоя барака да ни настанят. Поначало ние бяхме
привлечени от изключително ниската цена на нощувките – нещо като $140 или $160
за трите вечери, което наистина е смешно евтино, отнесено по ценоразписите на
останалите стоки и услуги в Западния свят. За нас с Дани е двойната спалня,
докато Ванеса се разполага на разтегателния диван в хола. Иначе моабетите ни се
извършват “кáта вечер” на просторната тераса, който ритуал ужасно много ми
напомня за традиционните разливки на мастика с незабравимият наш чичо Мишо (Бог
да го прости), на балкона у Адо и кака Митка в Несебърското им апартаментче.
Такива ярки спомени имам от онези времена, че просто не знам с колко склероза
трябва да се “заразя”, та да забравя всичко и всички от тогава – да чукам на
дърво, дано поне да е малко по-нататък.
Докато чакахме да ни прехвърлят от едното място в другото, нашите приятели
дойдоха да си вземат “довиждане” с нас, да изпием по едно сабалешно кафе и да
се поплацикаме за последно из басейните. Те рано-рано си събраха палатката, а
предната вечер и с тях проведохме едно кратко тържество по случай отпътуването
им за комфорта на домашния уют. Следобеда ние с Даниела и Ванеса се разхождахме
из района, обядвахме в един клуб с разни противни и скъпи храни, половината от
които хартисаха по чиниите, та ни дадоха една пластмасова кутия, за да си
отнесем остатъците им в къщи. С една част от тези отпадъчни продукти, аз
вечерта си направих салата за аперитива, докато Дани и малката ометоха разните
мръвчици, скаридки и други малки октоподчета. От нашите приятели остана една
купа картофена салата, която след малко ще подобря с няколко големи лъжици магазинска
майонеза и така ще си покарам пък тазвечерната глътка.
Не че е толкова важно, но все пак да спомена, дето новото ни курортно
жилище се оказа в същия блок, само че в първия му вход. Грабнахме на ръце по
няколко торби и чанти, с което ритуалите по преместването ни приключиха бързо и
невредимо. Заредихме хладилника и веднага започнахме да се наслаждаваме на новата
обстановка. Този апартамент се намира в непосредствена близост до единият от
четирите басейна на комплекса. От ранни зори до късен мрак там вият и пищят
деца, шумът от които вероятно се чува и в съседните колиби даже. Този факт мен
не ме дразни особено много, както например Даниела – това, от което аз се
взривявам обаче е почти ежеминутното тряскане на вратите. Мръсни и нахални
хлапетии! – да взема една неокастрена гьостерица, че да я налагам по малките им
мокри задничета, та хубавичко да ме запомнят. Как пък немá ни едно малко
келешче от цялата им сюрия дечурлига, което да хване дръжката на вратата както
се полага, па да си я отвори като хората, след което да я придържа с ръка и
внимателно да я затвори след себе си - а не да чака на пружините да му свършат
тази работа. Стотици пъти на ден: тряс-тряс, тряс-тряс! Та не ни стигат
дечурлигата, ами и родителите им са същите като тях – мундари и букчии. Бесен
съм и гневен – полудéх!!!
Иначе остатъкът ни от деня премина по плажа, из басейните и бълбукащите
водни струи на джакузито. Снощи вечеряхме набързо и си легнахме, защото тази
заран трябваше да ставаме много рано. С помощта на телефонната аларма скочихме
още в 06:30, малко след което се отправихме към едно съседно селище на 40 км от
тук, за да се срещнем с два местни делфина, които имахме удоволствието и да
храним със собствените си ръце. На всички раздадоха по една малка кофичка с по
една още по-малка рибка на дъното, която всеки един от нас трябваше да сложи в
устата на вечно гладните животни, а те с най-голямата си охота да я погълнат
почти мигновено. Опашката с подобни мераклии и ентусиасти се състоеше от поне
100 човека във възрастовата граница между едномесечни бебета и многогодишни
старци в инвалидни колички. Цялата тази шарения от всякакъв народ чакаше
най-чинно да дойде редът на всеки индивидуално и веселбата беше голяма. На края
доплуваха и самите делфини – 35-годишна майка с 3-годишното си делфинче, което
не се отдели от нея нито за миг – като залепено с хелметекс ѝ беше за корема. Храненето
на тези интелигентни морски обитатели беше много забавна дейност, но аз се
въздържах от тая атракция –за сметка на това направих няколко снимки на Ванеса
и Дани, които по-усърдно и ентусиазирано се занимаваха с тази процедура. За
зяпачите и фотографи като мен входът беше само $5, докато пък онези, които
хранеха делфините платиха по $10. Нямам представа колко риба ометоха тез големи
и умни морски животинки, но на тръгване викам на една от разпоредителките:
“Виж, рекох, госпожа! Аз съм безработен и усилено си търся работа. Намерете ми
един костюм да приличам на тюлен или на делфин, облечете ме в него и аз ще се
въргалям из тинята, вместо тези нещастни делфинчета. Единственото ми условие
обаче е, да не ми подхвърляте тези вмирисани хамсии и скумрии, ами да ме
захранвате с кюфтета и кебапчета, а пък аз ще правя всякакви циркаджилъци и
маймунджилъци на посетителите!” Падна голям смях и ми казаха да си оставя
резюмето за всеки случай при тях – с костюма проблеми нямало да има, щото
такива се намират тъдява, но пък с кюфтетата и кебапчетата щели да видят голям
зор…
От този импровизиран делфинариум се прибрахме в къщи, за да слеем закуската
с обяда и пак хукнахме по разходки и басейни. Напред вече окончателно смих
солта и хлора от себе си, облякох си чисти дрешки и вчесан “на бретон” очаквам
официална покана за присъединяването ми към софрата. Следобеда наложих едни
вратни пържолки с много мерудии и подправки, които довечера ще изпечем на
барбекюто или ще опържим в тигана на печката, ако много ни домързи да слизаме
до долу. Аз утре ставам в 04:30 и поемам към нас, за да отида директно на
работа. От сега нататък не само дните, ами всеки отделен час ще носи своята
доза неизвестност, новости и надежди, за всичко което ще ви държа в строга “съпричастност”.
А сега се местя на терасата – омесил съм едни прости варени картофи с много лук
и малко майонеза за собствена заблуда, че последните са влезли в ролята си на
руска салата. Всичко това ще смия с няколко капки уиски, защото водката ми
най-неочаквано свърши – много гърла, а цивката само една; геран да беше, щеше
да пресъхне. Веднага след като изписах думата “геран” се сетих, че така си
бяхме кръстили фирмата с моя приятел Геро, Бог да го прости: Събирателно
Дружество “ГЕРАН”, зад което име се криеше дълбоко многозначие, едно от които
бяха началните срички на имената ни - ГЕРасим и АНгел. Имахме ограничена
отговорност, но пък бяхме с неограничени правомощия и възможности, бидейки
млади и наивни. А сега след нас останаха единствено само спомените – колко
жалко и несправедливо е устроен този наш шибан живот, по дяволите (мамка му! –
имах предвид)…
17.01.2013 – Петък е, Антонов ден –
късно след вечеря и малко преди лягане. Напоследък светиите изсипаха даровете
си в поразплетената ни кошница и просто сърце не ми дава да отмина всичко това
с мълчание. Независимо, че съм доста изморен и очите ми вече сами се затварят,
ще нахвърлям щрихите на изминалата седмица, откакто си тръгнах от морето и
курорта.
Това беше във вторник и много рано сутринта – станах в 04:30 и веднага
поех. Пътищата по това време на денонощието са безлюдни, но пък като се
развидели след около час-час и нещо, имах чувството че всички маймуни са бяха
струпали на пътя. Пътуването ми протече гладко, безаварийно и “мазно” (особено
след като налях и половин туба масло в двигателя на колата; преди няколко дни
установих, че “щеката” е пак суха и ако там изобщо е имало някакво “олио”, то е
било само по дъното на картера и колкото се е оцеждало от буталата). Бях си взел
едно шише с вода – ако много ми се доспи, да се поливам отгоре, че да ми мине.
Докато карах, без да искам обаче го излях на седалката, та гъзът ми не само
беше вир-вода мокър, ами и джвакаше като гумен цървул в прясно изсрана оборска
тор. Известно нарушение в рутинното ми шофиране настъпи едва, когато на
хоризонта се облещи и огромното огнено кълбо на слънцето – срещу заслепяването
му не помагат ни слънчеви очила, нито сенници, нито нищо. Подобно е положението
и по време на здрач, когато същата кървавочервена топка пада ниско без да има
почти никаква преграда под формата на хълм, възвишение или планина, които да
спрат ослепителните лъчи на това естествено светило. Скоро не бях карал в
такива некомфортни условия и това действително, че не ми хареса много. Малко
преди Бризбън вече ме хвана хаотичният и неконтролируем трафик на влизане в
града. Въпреки, че аз минавам по околовръстна магистрала, подстъпите към
големия столичен град се задръстват в сутрешните пикови часове – отново подобно
на вечерните. На едно място зареждах с бензин, пиках, измих се и около 08:30
вече бях на работното си място.
Дейността ми продължи със същото темпо, все едно че никога не бях спирал да
работя. Непрекъснато има по нещо да преправям, моделирам, скъсявам-удължавам,
докато на края не се получи желаният от моя чорбаджия вид на проклетата му вече
машина – все пореден и винаги предпоследен, “разширен” вариант на основния
идеен проект. Тези дни баят ми се увидяха, защото обикновено сутрин започвам в
07:00 и вечер до 17:30 не мръдвам от стола си - с изключение само на ставането
за естествените ми понужди.
Още по време на почивката, нашите приятели споменаха, че заедно с едни
други общи познати са си запазили места в някакъв къмпинг – този път на юг от
нас. След седмица се пада Денят на Австралия и отново се подрежда серията от
поредни почивни дни. Ваканцията на Ванеса продължава и ние с Дани решихме да
отидем на още една малка почивка. Така аз на другия ден взех последното
възможно свободно бунгало и следващият петък пък се отправяме надолу. Тръгна ни
нещо само на почивки през тази Нова година, ама де да видим на къде ще избие
всичкото това хайлазуване…
Независимо, че до този момент аз бях изцяло зает и вероятно доста
всеотдайно посветен на сегашната ми работа, дълбоко в себе си тая едни други
надежди и мераци, които в последно време не ми дават мира и нито миг покой.
Както вече бях споменал, паралелно с настоящите ми и ежедневни задължения, аз
движа и един съвсем страничен въпрос за започване на друга работа, от което би
трябвало да се очаква много (но все пак умерено…). Човекът, с когото имам
уговорки и уверения каза, че ще ми се обади когато стане готов и веднага се
местя при него. Като мина вторника, дойде и срядата - а от него нямах нито
вест, ни кост. За собствено успокоение на духа му се обадих аз и под формата на
загриженост, с най-приятелски чувства го попитах до къде е докарал нещата по
създаването на компанията си. Оказа се, че в момента той оборудва офисите,
инсталира компютрите и се разбрахме в най-къс срок, до около няколко дни ние
пак да се чуем с последните сведения един за друг. Той знае, че тази седмица и
аз съм зает, стремейки се по най-бързия възможен начин окончателно да приключа
със започнатото на сегашната си работна позиция.
Дните се изнизаха неусетно – аз във вторник бях сам, но в сряда вече и
моите моми се прибраха; останали много доволни от екскурзията им до острова.
Водили ги по интересни и уникални места, където природната красота е
неповторима. В повечето от времето аз бях на работа, Даниела се занимава с
домакинството, а малкото ужким учи за изпитите си и свири. Така дойде и
днешният, петъчен ден, когато зорът ми прехвърли всякакви нормални човешки
граници. По машината има още много работа, за която шефът ми не е подготвен –
главно финансово (както всички шефове по света, на които единствената цел е
крайната, без да се взема под внимание как ще се стигне до нея). Понеже всичко
много се бърза, разбрахме се утре (макар че е събота) аз да отида до офиса и да
поработя още малко, за да видим до къде ще може да се докара цялостния проект.
Приех идеята с възможно най-голямата си неохота и добре прикрита под маската на
лицемерието неприязън…
Това, което ме накара да се съглася на тази отчаяна стъпка обаче е съвсем
друго. Малко преди края на днешния работен ден ми се обади другия човек, че
вече е почти готов и иска от другата седмица да започваме съвместната си
проектантска дейност. Докладва ми, че са инсталирали чертожната програма и иска
да ме свърже с техническите лица, които за в бъдеще ще отговарят за
електронната поддръжка на фирмата – това са главно компютрите, но наред с това
и всички софтуерни продукти, инсталирани в тях. Тази среща вероятно ще стане
във вторник, а може би още в понеделник, следващата седмица. Тенденцията е през
тези няколко дни да се уточнят всички технически подробности и след Денят на
Австралия да започнем истинската си работа. Все още не знам срещу какви пари ще
се главя за чирак, но във всички случаи ще бъдат по-добри от сегашните. Отделно
от всичко, аз поставям на по-челни позиции по-добрата перспектива - започването
ми “от нула” и по съвсем правилният начин винаги е бил мое предпочитание пред
това, да ме спуснат някъде с парашут и да заваря каша, с която трябва да се
боря, да плувам в нея, че пък и да оцелея на всичкото отгоре. Както казах и
преди – от сега нататък всеки ден ще носи по някаква голяма изненада, някаква
новост и вероятно по нещо, за което ние само сме си мислили и мечтали, без да
знаем нито кога, нито пък как ще се осъществи…
22.01.2013 – Минаха няколко празнични
дни на лична тревога и тягостно очакване. Изтърколиха се януарските именни дни,
изредихме всичките светии от Библията, в чиято чест възторжено вдигахме тостове
и наздравици, с които добронамерени жестове славихме Бога, почитайки в същото
време и живи, и умрели. Дните се нижеха един след друг, неусетно бързо и
осезателно изморително. Колкото повече наближаваше неизбежният ми край, толкова
по-много работа имах в завода. В последните седмици работих по 11-12 часа
дневно – единствените мои развлечения бяха карането на велосипеда до там и
обратно, както и удоволствието все пак от самата дейност, с която се занимавах.
Дълбоко в себе си знаех, че това е краят, но виждах вече пред себе си и лъчът
на съвсем новото начало…
Стигна се до там, че поради големия зор, аз в събота ходих да посвърша още
нещо и да отхвърля поне малко от непрекъснато прииждащата на талази служебна
работа. През деня Ванеса имаше урок с учителката, докато сутринта Даниела малко
поспа след петъчната си нощна смяна. Прибрах се в ранния следобед и веднага
започнахме да се стягаме за гости – нали вечерта щяхме да ходим пък у бачо
Гьорги. Даниела направи едни вити банички, за да не отиваме с празни ръце и към
17:00 излязохме от нас.
Самото тържество премина по невероятно весел и шумен начин, със силна
музика до пръсване на ушната мида (или до скъсване фуниите на тонколоните –
което издържи по-дълго и до когато…); заливахме квартала с етническите си песни
и танци на народите, дорде на края, съвсем изневиделица и някак си от
тъмнината, не се появи и задължителният в подобни случаи на пиянски оргии
полицейски патрул. Хората излязоха разбрани и с една паничка еклери (домашно
производство), няколко заучени фрази от рода на “Виноват, другарю старшина!” и
обещанията, че ще намалим децибелите ние успяхме да се преборим с бранниците на
реда, законността и спокойствието на гражданското общество. Като си заминаха
обаче униформените и нас пак ни се оттулиха гърлата. Вечеринката ни свърши на
зазоряване – всички гости си тръгнаха, а ние с Даниела преспахме у Жорови...
На другия ден започна голямото дояждане (и допиване…) на изобилието от
блюда, които не можаха да се оползотворят предишната нощ. Янкови останаха да
спят у Мариана и Бранко, които живеят в непосредствена близост. За да слеем
закъснялата закуска с подранилия обед дойдоха и те, та моабетът продължи и на
дневна светлина. Разотидохме си едва привечер и ние още щом си влязохме през
портата у нас, направо легнахме макар че беше едва 17:30. Нямах сили ни за
компютри, нито за телефони, ни за каквито и да са били други комуникации.
Работата ми на следващия ден продължи със същия интензитет и напрежение.
Даниела си беше в къщи – последният ден от едномесечната ѝ годишна отпуска. Едва във вторник по някое време през
деня ми се обади новият чорбаджия със скромната си оферта. Отначало започна да
ме мъчи да му работя за едни дребни пари на час, но след моя категоричен
отговор, че това е обидно ниска сума за вида и характера на работа, която ще се
изисква от мен, стрелката на кантара се установи на малко по-прилична и
приемлива почасова тарифна ставка (тази заплата също не е много престижна, като
се има предвид, че преди време съм заработвал значително повечко средства -
които практически пък допринесоха за по-бързото изплащане на къщите, но това за
сега ще остане като допълнителна тема за размисъл). Стана ясно, че този човек е
сериозен и има определени намерения да работим заедно, което пък мен някак си
ме поласка и аз бързо-бързо забравих за парите. Разбрахме се да се срещнем
отново и да продължим преговорите си…
На това място вече снощи много ми се доспа и затворих страницата на
дневника, за да я отворя отново веднага на следващото утро. Думата “утро” сама
по себе си звучи ведро и някак си създава представи за свежа и разкошна сутрин.
Добре ама сега навън е мрачно, облачно – снощи преваля и малко дъжд, но при нас
изобщо не можа да дойде онзи същия потоп, който беше ударил в селото на Нени
миналата вечер (а ние тук също имаме нужда от напояване с повечко водица, но за
предпочитане е последната да не минава през водомера, а да ни я изпрати дядо
Господ от небето). Неничко разправя, че през деня температурите там надхвърлят
42°C и работата им е доста затормозена. Големите жеги пък предизвикват обилни
тропически валежи и гръмотевични бури. Онази нощ са останали без ток за повече
от 3 часа (при това без да са били на режим). Прогнозите на синоптиците са
мрачни и дъждовни, но все пак валежите са летни и стихийни. Току-що даже
получих съобщение от един участник в предстоящата ни къмпингарска екскурзия с
въпрос дали ще се отказваме от ходенето. Нас дъждовете не ни притесняват
особено, обаче тези с палатките са под сериозен въпрос и стрес. Но ако видим
голям зор, ще се натъпчем всичките в нашето бунгало – само дано не закъсаме
откъм мезето и напитките, на другото ще му намерим колая.
Като стана дума напред за Нени, та се сетих да предам една негова голяма
радост. Наред с всичко, което учи за момента по неговият “електричарски”
занаят, има голямата вероятност паралелно с това той да изкара още една диплома
(с допълнителен курс на обучение), за да има две специалности. Аз снощи много
горещо насърчих начинанието му и се зарадвах на тези негови мераци и стремежи
(защо обаче последните не се проявиха 15 години по-рано, когато също му
приказвах кое колко е важно, а пък той ми викаше, че нищо не съм разбирал и
нищо не съм знаел от това как били ставали нещата; майка му само да щракнела с
пръст и щяла да му намери работа при нея, без дори да учи и без да знае науките
- особено пък математиката…). В същото време и Меган онзи ден излезе с
прекрасните си новини, че е приета в Университета за специалност, която тя
най-много била искала (не знам какъв точно ѝ е меракът, ама май щяла да учи нещо медицинско, подобно
наша кака Дана; чувам ги че си говорят двете по тези въпроси, но аз не им
разбирам на приказките; за мен са важни крайните резултати, а щом като те са
добри, значи всичко останало е добро без да ме интересуват подробностите).
Аз всъщност седнах с намеренията да ви занимавам с моята работа, но ето че
пак се отплеснах със странични въпроси и вероятно отегчих читателя с личните си
драми. Даниела току-що замина на работа, малкото още спи, а аз междувременно
очаквам да ми се обади новият работодател, че да се разберем кога ще се видим
днес (и дали…), за да поставим началото на нещо уж по-голямо и крупно. Дано има
сили и възможности този човек да се закрепи на повърхността в тези иначе трудни
времена и години, защото ако това действително стане, тогава пред мен този път
ще е застанала една наистина много бляскава перспектива и силно осветена,
широколентова магистрала – от онези, дето единствен наш безсмертний Бойко
Борисов ги строи наляво и надясно, та стана пословичен с тях и известен в цял
свят вече...
Снощи стигнах до там, където направихме пазарлъка с въпросния човек,
съобщавайки по телефона бъдещата ми заплата. Голяма или малка, за сега поне си
оставам на местна почва, без да ми се налагат идиотските и хаотични пътувания
по пътищата на “родината”, пред които бях неминуемо изправен, ако не се беше
отворила тази конкретна възможност. Напоследък се забелязва едно постепенно
раздвижване в дълбочинните слоеве на пазара, но все още сме далеч от някакъв
технически “бум” за излизане от кризата. Даже за вторник имам насрочено
официално интервю във връзка с някаква принципна работа в Бризбън, което
най-вероятно аз за сега ще откажа или ще отложа за по-спокойни времена. Мястото
на новия цех е в близък нам квартал – с татко преди години от там купихме
дъските и материалите за бунгалото в двора. Като разстояние до нас е около
15-20 км, но за жалост не е много подходящ маршрут за отиване и връщане с
колелото – едно, че е малко далечко да въртя педалите по толкова километри на
ден и второ, че за да се стигне до там се излиза на оживени пътни артерии и
дори на аутобана, който свързва Бризбън със Сидней. Така че с колоездачните ми
тренировки за сега приключвам, но пък ще си ги правя след работа.
Така във вторник аз пак се срещнах с бъдещия си чорбаджия – отново ходих до
тях, където на спокойствие обсъдихме някои въпроси по чертожната програма.
Наред с всички, там беше и дъщеря му (на годините на Нени), та се запознах и с
нея. Иначе въпросният човек е от италианско потекло (баща италианец и
англоговореща майка), но самият той не знае “бащиният” си език (е, ако беше
“майчин”, щеше да е друга работа). Иначе на години изглежда малко по-млад от
мен – той има и син на 14. В същото време обаче живее с едно “русо коте”, което
вероятно е под годините на дъщеря му и което се явява съдружник в общата им
фирма. Доколкото разбирам от бизнес мениджмънт и такива отношения, тя ще
отговаря за финансовата страна на компанията, защото за да ми отпусне
по-голямата заплата, сайбията първо се допита до нея (аман пък вече от женки,
дето си стискат портмонето между кълките). За сега уговорката е работният ми
ден да се състои от 8 часа, при който разчет е съгласувана и почасовата ми
тарифа. А пък това наистина е вече всичко, което знам по този въпрос. Каквото
има да става, то ще бъде от този миг насетне, но за сега пред себе си
единствено виждам да лежи трепетът на неизвестността. Аз до сега умишлено не
споделях всичките свои терзания и подобни въжделения, защото нямаше да мога да
ги предам устно така, както това правя върху листа хартия. Чакам обаждане,
чакам някакво пробуждане – въобще, чакам все едни големи работи, но де да
видим…
Разбира се моят, започнат още лани, но продължаващ и понастоящем репортаж
ще продължи обновлението си и от къмпинга, за където тръгваме утре – веднага,
след като Даниела си дойде от работа. Ще приготвим багажа от днес и в последния
момент ще нахвърляме всичко в багажника. До мястото имаме около час-час и нещо
пътуване с колата, а вече там на място ще правим нови планове според
обстановката и климатичната ситуация за момента. А вие ли? – ами на вас отново
се пада честта, търпеливо да изчакате следващите сценки на голямото житейско
театро, което се играе на живо пред огромна публика, в още по-огромна зала, на
една безкрайна сцена без маски, грим, декори и дори без излишни антракти; ту
под ослепителните и ярки бяло/зелени/червени лъчи на прожекторите, ту пък
потънало в безлунната понявга и непрогледна тъма на безкрайната нощ…
25.01.2013 – Къмпинг “Broken Head” в
съседния нам щат, току на брега на безбрежния океан и само на 90 км от дома (за
по-разбиращите английски език отворковци пояснявам, че буквалният превод
“счупена/пукната глава или тиква” не е най-точното определение на въпросното
място; по-скоро това е дефиниция за устието на вливащата се наблизо река, всред
верига от камънаци навътре от сушата, които наподобяват натрошени на дребно
скали и най-често са резултат от застинали преди милиони години вулкани). Успах
се малко тази сутрин – вече е 07:30, а съгласно часовниците в местния
географски и часови пояс е дори 08:30. След прекрасната вечер (и нощ…), която
имахме снощи на една малка масичка между двете палатки на нашите приятели,
утрото ни посрещна мокро и навъсено. Вчера от нас тръгнахме под ударите на
проливен дъжд, който по средата на пътя уж спря и дори измежду облаците за
малко се подаде и слънцето. Действително, че до самия му залез беше много
приятно и тихо, което ни даде повод за заблуждение, че времето до края на
нашата почивка ще бъде все такова. А пък то, напротив: досущ същото си е, точно
каквото синоптиците ни го предсказаха по телевизията и от няколко дни насам
постоянно тръбят, че се очакват повсеместни валежи, а на отделни места дори и
обилни. Разбира се нас тези техни прогнози не ни притесняват, защото сме “под
покрив”, но за всички останали, които са на палатки, дъждът едва ли е
най-приятното им усещане. Едните ни приятели са стари къмпингари и като такива
се явяват добре калени във всякакви климатични ситуации, свикнали са с
непривлекателните понявга природни условия и търпят на влага. Обаче другата
двойка са едва прохождащи в тези романтични начинания новаци и вероятно булчето
ще бъде малко поразочаровано от изсипващата се на порции вода от небето. Всички
обаче са екипирани с такива палатки, за каквито човек може само да си мечтае –
дори навремето чехи, поляци и германци по Черноморието нямаха такива удобства и
комфорт в техните шатри, които ние простосмъртните и бедни мераклии купувахме
от тях с най-голяма охота. Големи, високи и просторни – с всевъзможни мрежички,
прозорчета, джобчета и т.н.; рейките им не са метални и далеч не тежат толкова,
че да отпорят дъното от багажника на “Москвича”, ами са едни такива тънки почти
като клечки за зъби, направени от някаква специална пластмаса или фибростъкло.
Самият плат отгоре не е груб брезент, от какъвто правеха войнишките палатки във
фабрика “Петър Падалски” - Габрово, а е някакъв тънък и сравнително здрав
шушляк – лек и фееричен като булчински воал, стига наоколо да няма огън или пък
да не би случайно да се окажеш пушач. Тогава всяка малка, почти невидима
искрица, хвръкнала случайно от пукащите дърва в огнището предизвиква идеално
равни и доста по-големи от самата нея дупки в найлона, чиито повреди обаче са
непоправими.
От съседните шатри и каравани взе да намирисва на пържен лук с бекон и яйца
– любима храна за закуска на австралийците, но в случая не отричам, че и аз
самият обожавам това ястие. Всички са оборудвани с газови котлони на пропан-бутан
– допотопните примуси на светилна газ отдавна са заминали по магазините за
антични предмети или се въргалят някъде из рафтовете на музеите. Освен на
палатки, тук има и много хора дошли с каравани, за които дори и снегът не би
бил някаква сериозна пречка или причина за лошо настроение. Дечурлигата вече
закусиха и се раздвижиха из района на къмпинга – започнаха да се гонят из
локвите, да се рият в калта и да се състезават кой с каквото превозно средство
са му донесли родителите от къщи (колелета, ролери, тротинетки и т.н.), а тези
които си нямат нищо завалийчетата, само тичат подире им, скандират и вият
неистово, единствено умножавайки шума и врявата около тях. Денят въобще не
обещава посещение на плажа и съответното им къпане в морето, но пък за сметка
на това никой не ги спира да вилнеят по поляната и алеите, да се гонят измежду
колците и въжетата на палатките и принципно да безчинстват на воля. Явно е, че
независимо от напредналото календарно време, превалилата вече възраст и смяна
на няколко поколения, в даден момент хората си остават същите, децата играят по
един и същи начин и въобще всичко се развива така, сякаш сега не е 2014, ами
далечната 1964 да речем. Това място тук спокойно можеше да се нарече и
“Кункъшлъ”, а близкото селце – Лозенец. Такива ярки спомени нахлуват из главата
ми в момента, че просто ми овлажняват очите… Е, сега вече отлично знаете и
точно от къде предавам поредния си директен репортаж. Липсва обаче моторът с
коша на татко, липсва търновецът с “еленския бут” и войнишката шатра; моят
приятел Пепи от София също липсва, на когото разрешаваха да ходи навсякъде и да
прави каквото си поиска, докато аз първо трябваше да решавам задачи от сборника
по аритметика, да пиша писма на баба и дядо, да правя съчинения по картинка или
пък да спрягам неправилните глаголи във френския език – добре поне, че
акордеона не мъкнехме с нас, че сигурно и по един час свирене на ден щеше да ми
се полага, преди да започне моята волна и свободна лятна програма. Във всички
тези заобикалящи ни модерни и съвременни краски, тук не мога да видя Реното на
чичо Божко, “пачника” на чичо Петко Бараков, Запорожеца на “Муци”; не виждам
тъдява да се повъртва и Иван “Горнобанският кмет” (“С-Рéно-В-Сéло”…), лодката
на “Кибото” (надуваемият Моби Дик) и вечните ремонти по мотора ѝ; защо така бе, мама му
стара? – аз ли нещо съм кьорав или пък бъркам времената и епохите?… И това ако
не е носталгия – не знам какво друго може да е. А пък навън продължава да се
ръси онзи тих и напоителен дъждец, който в годините е прекратил преждевременно
множество отпуски и летни почивки – само дето тук я няма оная мазна и лепкава
кал на нивата, където се опъваха палатките; в която не можеше да се стъпи,
докато не изсъхнеше едва след седмица на непрекъснато слънчево нагряване… М-да,
определено малко тъжничко ми се получи картинката на околната среда тази
сутрин, но вие пък прощавайте за откровението ми – нали така сме се разбрали
още от началото, да си говорим предимно истината: цялата, горчивата, жестоката…
Не знам от какво са продиктувани тези мои толкова минорни и романтични,
силно носталгични спомени на ранина – вероятно обстановката наоколо ми напомня
детството и ме връща достатъчно далеч назад в годините. И за да разсея
меланхоличния формат и звучене на съчинението си, сега ще се преместя на малко
по-друга тема. Вчера, докато се въртях из дома и чаках нетърпеливо да ми се
обади новия шеф, че да се видим на място, не свърших почти нищо полезно.
Хубавото бе, че той все пак ме повика на среща и аз в 11:00 бях при него. Той
горкичкият, направо е до никъде все още с оборудването на цеха, но това пък ще
ми даде възможност да подготвя нужната документация още преди да е назначил
работниците си и за сега ще мога да работя на спокойствие. Разговаряхме по някои
стратегически направления, номенклатурни номера, обозначения и т.н., в които
дела аз ще бъда водеща фигура и неговата дясна ръка. В момента даже разработвам
подробна обезличена система на номерация и срещата ми беше главно да разбера
колко на брой групи от изделия и машини съществуват и които образуват един
цялостен, завършен производствен цикъл. Всички тях съм подредил в отделни серии
и дадох началото на една стройна и съвършена организация на чертожното
стопанство (бъдещето, но все пак). По тези въпроси отделно ще проведем подробни
консултации с татко, но то ще стане на малко по-късен етап - до седмица-две
най-много, до което време смятам, че вече ще се е завъртяло и колелото на моята
най-нова история. За сега първо ми се иска аз самият да нахвърлям нещо, да му
дам началото, а после само да го усъвършенстваме.
Срещата ми с човека не беше дълга и аз след два часа се прибрах обратно в
къщи. Малко след това от работа си дойде и Даниела – натоварихме багажа и
тръгнахме (в дъжда, както вече се разбра). По пътя тя се сети, че си е
забравила очилата за четене (а това е равносилно на сърдечен или мозъчен удар,
щото иначе кой щеше да ѝ
чете любовните романчета…) – хайде, спирахме по пътя, та от някаква случайна
аптека купихме едни какви да е пенджури за $5. Отделно дето в желанието си да
избегна задръстванията по магистралата, където вечно правят разни ремонти, аз
минах през целия град, спрях на всичките възможни светофари, светещи обикновено
все червено и повече от час не можахме да се измъкнем от пределите му.
Най-накрая, току вече пред мястото (което все още не знаехме, че сме стигнали)
се въртяхме в кръг по едни черни пътища и сокаци, водени от верния курс на
Партията – пардон: точните си указания получавахме от това недоносче, наречено
GPS, което първо ни вкара в една нива на частни стопани, а после ни въртя
покрай брега на океана, но по съседния хребет на планината, а не на нивото на
морското равнище, където се очакваше да бъде къмпинга и който аз всъщност си
намерих съвсем сам “по слух” и с малко налучкване. Правя се и аз понявга на
западняк, та разчитам на разни уж учени устройства, вместо да използвам
собствената си рутинна логика за навигация и глобалното ми местоположение във
времето и пространството. Е, стигали сме и по вярната следа, но в повечето от
случаите изпървом сме се обърквали, колчем река да използвам услугите на
съвременността…
Както и да е – пристигнахме току по заник слънце, нанесохме се и отидохме
да помагаме на нашите приятели, за да си разпънат по-бързо палатките. Малко
след това вече се бяхме наредили покрай походните масички и моабетът ни
продължи до късно през нощта. Специално нашата барака е много малка, тясна и
мизерна, но в нея се гледа сателитна телевизия и има безплатен достъп до
безжичен Интернет (още с пристигането ни Ванеса се възползва от тези придобивки
и залепна на телевизора). Малка кана за гореща вода и кафе, тостер за печени
филии, микровълнова печка и хладилник, по-малък от бабиния “МРАЗ-80” оформят
пък кухненското ни оборудване. Имаме две единични легла, събрани в съчетанието
на спалня “Приста” без ракла, производство на ТПК “Янтра”, които можеха да се
намерят само с дебели връзки при Стоян от Мебелен магазин “Явор”. Обаче кел
файда от тоз комфорт, след като аз заемам късото и тясно диванче в бунгалото и
на мен всъщност единствено краката ми се подпират на въпросния креват. За да
минем по-тънко с масрафа, ние не сме обявявали Ванеса на рецепцията и хората ни
дадоха една колиба, подходяща за обитаване само от две персони. Но аз така или
иначе не спя по много и мога да помина всякак; да му мислят другите, дето не
могат… Брей, отвън се продра да вали тоя шибан дъжд; дано не ни прокапе и
покрива, че има да ми се стича право в немития врат. Сега ще отида да видя
какво правят другите в палатковия лагер, че то стана време и за бира вече…
Точно в края на същия ден и малко преди да заседнем на салатите, правя един
кратък обзор на курортния пансион. Независимо че дъждът се изсипваше на порции
кажи-речи до обяд, ние го посрещнахме в морето, където и без друго бяхме
достатъчно мокри. Водата беше сравнително топла, така както и температурата на
въздуха – макар че валеше като из ведро, 30-те градуса си оставаха постоянна
величина за околната среда, което беше много по-добрият вариант, отколкото
например Мелбърнските или Аделаидските 42-градусови жеги. До онзи ден специално
в Мелбърн температурите надхвърляха 40°C и първенството от световноизвестния
турнир по тенис Australian Open се провеждаше при изключително тежки климатични
условия, специално за състезателите на корта. Вчера гледам по телевизията, че е
било само 24°C, което време си е направо поне за шлифер със сако отдолу. Докато
се налудувахме из водата, барабар с пищящите деца от къмпинга и валежите
спряха, но слънцето така и не се показа (ама пък и ние нямахме особена нужда от
облъчването му). Едва следобеда някой и друг заблуден слънчев лъч проби през
гъстите дъждовни облаци, но чак слънчеви очила не сме слагали. Дано и вечерта
да се задържи суха, за да си проведем поредното тържество покрай палатките.
Тази вечер почваме по-рано, защото снощи много окъсняхме.
По време на мусонния период, Даниела и Ванеса, заедно с една от жените на
приятелите ни ходиха до съседния по-голям град на зей пазар, но за щастие нищо
не са купували и пари не са трошили. Аз до напред се занимавах с малко служебна
работа, а през това време останалите ходиха на кратка разходка из района. За
утре нямаме никакви конкретни планове – прогнозите на синоптиците уж
предсказват по-добро време, а ние очакваме разни гости и приятели от Бризбън,
които обещаха че ще ни посетят за деня. Разказът ми обаче ще продължи утре
сутринта, когато стана по-рано от другите, защото сега само се разсейвам от
преминаващите пред очите ми разкошници, които дефилират една подир друга към
тоалетния блок и обратно – коя без сутиен, коя пък в бързината да не се изтърве
в палатката, та си нахлузила набързо само някакви гащички по-малки и от носната
ѝ кърпичка дори, та изпод
прозрачните тафтени роби личи не само на какви цветчета са, ами се виждат и
очертанията даже, където е минал (или пък пропуснал…) бръсничът. Всичко е
толкова красиво и забавно, та не ми се и помисля даже за връщане в къщи; славно
е тук – на море, като на море…
27.01.2013 – Ето как, в почивка и
безгрижие дойде и понеделникът, който независимо че е почивен заради вчерашния
Ден на Австралия, за нас си остава денят за напускане на това прекрасно място.
Много скоро трябва да сгъваме партакешите и да потегляме по следващите си
туристически обекти. Намираме се в непосредствена близост до градчето Byron Bay
и всеизвестният му морски фар, който определя най-източната точка от
континенталната суша. Наред с неговото географско разположение, това е и
свърталище на огромен потенциал от безработна младежка маса, поддържаща
единствено занижените си житейски функции с употребата на всякакъв вид дрога и
основно практикуват пушене на марихуана (едни си боцкат вените, други смъркат
на сухо, а третите си свиват цигарите в хартия от вчерашен вестник) – общо
взето там преобладава долната и гнила непотребна измет на обществото, където
можеш да хванеш СПИН-ът дето се казва и на улицата, просто докато си секнеш
най-старателно носа. От там ще направим и една допълнителна разходка до
прочутите водопади, които преди няколко месеца бяха напълно сухи, но сега се
надяваме да са се понапълнили след падналите напоследък валежи. Дори и нощес се
изля една голяма порция дъжд, защото през деня времето се задържа относително
хубаво. На моменти до слънчево, обаче пък за сметка на това беше толкова
ветровито, че ситният като пудра захар пясък от плажа още скърца измежду зъбите
ми.
Вчерашният ни ден премина под формата на разни пешеходни екскурзии, в които
аз не взех дейно участие, но за сметка на това Даниела и Ванеса си отходиха.
Първо сутринта нашият приятел ги подбра по една пътека към възвишението, в
подножието на което се намира къмпинга. Не мен нещо не ми беше баш до такова
ходене и се задоволих с една “мазохистична” обиколка на скалите. Така казвам,
защото нарочно тръгнах бос и едвам стъпвах по острите им зъбери. Но пък по този
начин си спомних за редовните ми похождения до “Острова”, когато преди мно-ого
години сме летували в къмпинг “Лозенец”. И тук има подобни скални образувания и
аз много съжалих, че не си взех леководолазните такъми от бараката в нас, за да
се пусна малко по дъното и да огледам местната подводна флора и фауна. Имам и
маски, и шнорхели – че и плавници “гигант” биля, които бяха моя отколешна детска
мечта. Последните ми ги подари моят малък Неничко, който ги бе купил по силата
на някакъв негов съвсем друг пазарлък, та плавниците му бяха дошли като бонус.
Сега всичко това гние в забрава под покрива на бунгалото и едва ли нявга ще
види белия свят по предназначението си. Абе, чудя се и се мая: защо така се
променят на човек желанията и мераците с навлизането му във възрастта на
помъдряването? Това е толкова неприятен момент – ужасен, бих добавил…
През останалото време се въргалях по плажа като биволица в тиня и малко
поцапах покрай брега – така не се и окъпах в морето даже. Друго направление
“екскурзианти” следобеда поеха по плажната ивица към фара, който независимо че
от тук се виждаше голям колкото барута на кибритена клечка, до там си бяха едно
6-7 км яко ходене из пясъка. Част от тази групичка беше и Даниела, но Ванеса я
домързя да се разхожда чак толкова надалеч. Тя остана да си играят с другото
момиченце на плажа, а аз се въртях покрай тях с телефона в ръка. Бяхме се
разбрали с пешеходците, като стигнат до крайната си цел да ми се обадят, че да
отида да ги прибера с колата; обратното връщане по бреговата ивица щеше да им
дойде горница и трябваше да се прибират с фенерчета по мръкнало. След известно
време (сигурно бяха минали барем два часа), нашите хора се обадиха че са
стигнали благополучно до асфалта и отидох да ги взема с колата. На връщане
купихме бира, че беше на свършване и си дойдохме в лагера. След известни
подготвителни операции (изкъпване от солта, рязане на салати, омесване на кайма
за кюфтета и т.н.), отново всички се събрахме пред палатките на нашите приятели
за тържествената ни прощална вечеря. Доядохме и допихме всички остатъци от
обоза и си легнахме.
Предната вечер се бяхме събрали в една беседка извън пределите на къмпинга,
защото като посръбнем малко и много ентусиазирано почваме да се надвикваме
един-друг. Тогава нашите разкази стават безконечни, украсени с творчески
измислици до степен на небивалици, но пък иначе са много интересни за
слушателите, а разговорите ни по принцип – емоционални и разпалени, без разбира
се да се караме взаимно. Всичко това довежда общият звук на компанията до един
невъобразим (и непонятен за туземците…) шум, който за последните едва ли е чак
толкова забавен, колкото за нас. Именно поради такива благородни причини, ние
решихме да дадем малко почивка на околните курортисти, които си лягат буквално
с кокошките, докато в същото време ние си осъмваме по масите (какъв славен и
велик народ сме това българите, майката му стара! – нас и на Луната да ни
изпратят, пак си оставаме същите “балканци”)...
След всичко казано до тук вече дойде и краят на нашето екскурзионно
летуване, а паралелно с това и финалът на моя кратък разказ. Сега ще трябва да
помогна на приятелите ни в сгъването на палатките, докато Дани и Ванеса се
оправят с нашия багаж. Товарим и тръгваме – следващият ми репортаж ще бъде вече
от дома. Новостите продължават да предстоят – търпение му е майката…
28.01.2014 – Първият учебен ден за
малките деца на голямата Австралия. От днес вече нашата Ванеса е гимназистка в
9-ти клас. Сутринта я закарах с една голяма торба учебници, тетрадки и
най-различни школски помагала и се прибрах в къщи. Неспокойно ми беше, нервно и
притеснено – всъщност, не знаех какво точно ми беше, ама нещо не бях в
необходимата си форма на тялото и състояние на духа (ха-ха-ха, на това
последното понятие из Българията са почнали да му викат “кондиция” – че от чий
език идва тая дума бре, мамка ви продажна полиглотска?...). Всеки момент
очаквах да ми се обади шефа за започване на новата работа и не знаех с какво да
се занимавам, за да не мисля за това. Направих си едно кафе, та до напред се
лигавих с него – не ми помогна. Сега ще нахвърлям описанието и на последния ден
от нашата кратка екскурзия, че тогава вече ще ви занимавам със злободневките на
ежедневието ни. Ядосвам се и заради пътуването на Неничко, защото ходенето им
до този остров нещо се осуетява. Горе се зараждал някакъв циклон, самолетните
компании преустановяват полетите си и всичките им намерения се объркват
тотално. След малко ще събера допълнителна информация около този случай, който
принципно не представлява някаква сериозна болка за умирачка, но покрай него ме
доядя и мен. Аз за тези му проблеми разбрах още снощи, но току-що говорихме и
по телефона. Той в момента караше колата, прибирайки се за насам, но като
пристигне в Бризбън ще разговаряме с повече подробности. Така или иначе,
предварителните им планове ще претърпят известно прекрояване – както обикновено
се случва в живота и което като основно правило не е по вкуса на никой, само че
се примирява…
А ето я и нашата компания – стегнали куфарите и багажа още в 10:00, когато
по закон вчера трябваше да сме напуснали заеманите от нас места в къмпинга, че
да направим място за новата почиваща смяна. Предната нощ не можах да спя – по
едно време излезе много силен вятър, който мислех че ще отхлупи покрива на
колибата; изля се и поредната порция дъжд. После сънувах Светлана (на Цецо, Бог
да я прости...); след това се уплаших да не би да има змии из бунгалото и да ни
полазят докато спим. Спомних си как преди години на Лозенец, чичо Христо Петев
спа през цялото време връз една такава гад, навита на кълбо под дюшека му в
палатката (и него Бог да го прости…). Миндерът ми беше къс, тесен, неудобен –
абе, то човек като не си е взел вечерната доза течни “витамини” в достатъчни
количества, така му е крив целия свят през нощта. Нали свършихме пиенето снощи
доста преждевременно и едвам поделихме остатъците от бутилките – както и да я
процеждах през зъбите си, с два напръстника водка можех ли да заспя като пън?
Ами не, разбира се – това не е нормално. Едва дочаках пукването на зората, че
рекох поне да стана и да драсна някой успокоителен ред в дневника.
Иначе вечеринката ни протече много приятно – същият ден беше Националния
празник на Австралия и почти всички летовници от лагера се движеха като
сомнамбули на автопилот, започнали да се наливат с бира още от сутринта.
Настроението беше приповдигнато и бодро, а денят – слънчев и ветровит. Привечер
духалото утихна съвсем за малко, но осезателно се почувства навлизането на
по-хладната климатична вълна.
Плановете ни за деня включваха посещение на няколко туристически обекта в
близкостоящи райони на местността, но от всички тях успяхме да осъществим едва
само един. Първата ни работа след напускането на къмпинга, беше да се забием в
закусвалнята на селото, където се назобихме като прасета с попара от цвик и
хляб “Типов”. От там влязохме в градчето и оставихме колите в една тиха уличка,
сравнително далече от морския фар. Подстъпите към него са осеяни с паркинги,
плащането за които расте с надморската височина на хребета, върху който е
построен фара. Долу в ниското пердашат с по $4 на час, докато горе въпросният
“вход” вече става $7 за същия почасов престой на превозното средство. Така ние
решихме да спестим малко финансови средства и да извършим повече физически
упражнения, тръгвайки нататък пеша.
Алеята до някъде вървеше успоредно покрай пътя, но в същото време пред
очите ни се разкриваха чудни гледки надолу в ниското, чак до хоризонта на
безбрежния океан. По едно време напуснахме шосето и влязохме в гората, от
където пътеката премина баш над скалите и водата откъм подветрената страна на
бърдото. Така вървяхме около час, независимо дето по табелките пишеше, че
разстоянието от там до фара било едва в рамките на някакви си 2 км. Естествено
по едно време забръска и поредния ситен дъждец, който в жегата и задухата дойде
като допинг за изпотените ни и отпуснати от умора телосложения. Този
катализатор ускори темпото на вървежа и ние най-после се озовахме на върха. Там
пък вятърът щеше да ни издуха перуките, но за сметка на това много бързо ни
изсъхнаха мокрите камизолки и гащички.
Повъртяхме се в района на фара, правихме си снимки и се мотахме достатъчно
дълго, за да установим че за други посещения няма да имаме време. Там вече се
разделихме на групи и едните си тръгнаха директно за вкъщи, докато ние с още
едно семейство се отбихме по пътя си назад през селце, където ние специално и
друг път сме ходили, но хората с нас не бяха. Там също се влива една река, има
приятни паркове и беседки покрай водата, в една от които ние обядвахме. Взехме
си риба и пържени картофи, имахме за допиване и по някоя бира, та поминахме
добре още някой и друг час време в привидно безгрижие и относителна свобода.
Поразходихме се малко из района и следващата ни спирка беше вече в къщи.
Разтоварихме багажа - Даниела веднага се залови да пере, а малкото да си
подрежда нещата за първия учебен ден. Не след дълго се прибрахме по стаите и
изпозаспахме, изморени от няколкодневната ни “почивка” сред природата. Така
този акт положи финала на серията от малки екскурзии, които успяхме да
осъществим в последно време – следващото по-крупно мероприятие е замислено за
почивните дни по Великден, когато правим планове да отидем на някакви минерални
бани и басейни, намиращи се само на около 500 км от нас (а не чак във Вършец
или Наречен)…
Няма как да остана безучастен и към голямата си радост, на която за сега се
радваме само ние двамата с Даниела. Нарочно този път оставих нещата да втасват
и узряват до последният си миг, без предварително да ги разпърдявам наляво и
надясно. Днес малко след 10:00 ми се обади човекът, с когото от утре започваме
съвместната си производствена дейност. Аз ще се занимавам с техническата
документация и разработките на машините, а той ще оглави изработването на
изделията от метал. Нямам никаква представа до къде и колко далеч ще стигнем в
плановете си, за това ми е трудно да давам някакви предварителни прогнози за
цялостното ни начинание. За себе си знам, че ще отдам цялата енергия и всичките
свои знания за осъществяването на започнатото, а пък само времето занапред ще
покаже истинските резултати от положените ни усилия и труд.
Така пък вече стигнах и до същинският завършек на това мое историческо
писмо, което ще изпратя до ден или най-много два. Веднага след него ще започна
следващата си “творба”, но все още не знам каква ще бъде главната ѝ тематика. Вероятно там
вече малко по-подробно ще стане дума за впечатленията от новата ми работа,
използвайки опита и рутината си от старата. Независимо от доброто начало,
неизвестното тепърва ще ни предстои. Остава само да се молим за Божията
милостиня и снизхождение, предпазвайки ни от фатални грешки и водейки ни към
нови и необятни хоризонти.
А сега, като ви целувам и прегръщам най-искрено и горещо, отново пожелавам
всинца вам щастлива и спокойна Нова 2014 година – повече благодат, повече
берекет; много любов и мирни старини!…
Ваш многообичен син Ангел и сподвижниците му: Дани, Нени и малкото Неси…
Няма коментари:
Публикуване на коментар