Датата
е 02 или 03 Януари – което в случая не е от никакво значение. От дни насам
валят парцали сняг и Габрово буквално потъва в дълбоките му преспи. Снегорините
работят денонощно, товарят снежните буци в самосвали и го изсипват в реката, за
да ѝ повдигат нивото. Между
другото, много, ама много навремето, някакъв полуидиот ли, кръгъл ли – забравил
съм вече, но преди въпросният “n” брой години, последният се беше запенил и
наканил да прави р. Янтра плавателна. Виж, плаващи салове, лодки и кораби съм
повече от сигурен, че за сега по течението на реката няма – обаче със спирането
на индустриалните процеси в едновремешния български Манчестър, постепенно
водите ѝ се избистриха, появиха се
жаби, малки рибки, патки и всякакъв друг нормален живот от речната флора и
фауна. Та, освен корабът в гората (бившата вила на известния български
Рокфелер, многоуважаемият от цялото наше почтено гражданство г-н Пенчо Семов,
превърната впоследствие на болница за туберкулозно болни…), аз за наличието на
други плавателни съдове в старославно Габрово не съм известен. Както и да е –
приказката ми беше, че хората намериха начин да се отърват от ненужните снежни
купчини, които на места бяха натрупани на височина от цял човешки бой, че и
една глава горница над него. При тази малко усложнена зимна обстановка, ние отново
поехме на път към вероятно най-красивият планински курорт на България – а
именно, Пампорово.
Припомням
с няколко думи, че в годините на социализма след Деветосептемврийския преврат,
курортното селище било преименувано подир верния велможа на Георги Димитров –
Васил Коларов, друг подобен нему комунистически функционер и Сталински лакей,
заемал високи държавни постове у нас чак до смъртта си през 1950. Че не стига
само това, ами и родният му град Шумен е носел неговото прозвище – Коларовград,
докато не са му върнали старото име, под което е по-добре познат за съвременниците
от нашето поколение. Курортът “Пампорово” обаче дълго време се е спрягал по
този начин заради прякорът на един от най-едрите собственици на земите и
особено горите в тази част на Смолянските Родопи (някой си байно Райчо Белев
“Пампорът” – освен едър земевладелец, търговец и доставчик за тогавашната
отоманска армия, чието име му прикачат турците, властвали в района в онези
смутни и размирни, робски години на иго и гнет), който впоследствие остава
увековечен за идните поколения с настоящото си наименование. Това бяха едни мои
много кратки исторически бележки, които нямат абсолютно никакво отношение към
нашата тъдявашна екскурзия, но пък никога не е излишно човек да поназнайва и
малко повечко от определените му лимити.
Поради
тежката метеорологична обстановка, метнах и една лопата от мазата, която
навремето татко мъкнеше подире си в багажника на Жигулката при подобни походи в
зимни условия, а след това наследих и аз за моя прословут Трабант - който пък
изобщо нямаше нужда от подобни сечива, просто защото последният никога не
закъсваше в преспите и никога не ме е оставял насред пътя, както например би
постъпил един скапан Москвич или Запорожец с нещастния си собственик. Тая
лопата е историческа и много специална – с рязан по-изкъсо сап, защото поначало
багажникът на Трабантите не се славеше с особената си дължина/широчина, въпреки
че побираше смайващо огромен по обем товар, макар и в малко по-насипно
състояние и разхвърлян тук-таме из нишите и потайностите си.
Принципно
пътят нататък ни беше добре известен и междинни спирки не сме правили, след
като гонехме по-близката географска точка преди крайната – манастирът и
църквата на Кръстова гора. Поради тези обективни причини, ние прелетяхме
директно през населените места до Пловдив, както и през самият Пълдин; по същия
начин подминахме и Асеновград, комуто щяхме да отделим нужното внимание едва на
връщане; спряхме само за обяд на Бачковския манастир и съответното ни
поклонение, след което стъпихме на газта и малко след отклонението за Лъки през
с. Югово, започна и епичното изкачване на баира към Кръстова гора. Който не е ходил
там, половината си живот е пропуснал – не случайно мястото е известно и като
българският Йерусалим. Историческите факти и легенди за това чутовно и духовно
място са безброй и аз тук нямам за цел да запознавам читателя с всяка една
история поотделно. Достатъчно е да се знае, че вероятно това е най-святото
място в Родината, което буквално е докоснато и благословено от Бога, а поклонението
пред Кръста Господен по сила на духа се равнява на свето кръщение във водите на
р. Йордан.
Отначало
колата вървеше много добре и на заснежения, тесен асфалтов път беше
единственото возило, дръзнало да се катери по тези непристъпни върхове и
чукари. Нагоре пътят се стеснява до размер едва да се разминат два мотоциклета,
но пък ако единият от тях е с кош, тогава проблемът вече става значително по-сериозен.
Колчем съм тръгнал нататък, никога не съм срещал друга кола и винаги съм се
чудел, как аджеба биха се разминали две Волги например или Мерцедеси, за да
бъдем актуални в по-новото политическо време. На места има разни малки уширения,
но те далеч не са достатъчни за подобни шофьорски маневри. А там, по време на
честванията за Кръстовден (по-точно, Въздвижение на Светия кръст Господен - 14
Септември), сливат духовните си потреби десетки хиляди поклонници и миряни,
отдавайки своята дълбока почит към един от дванадесетте велики Християнски
празници в нашенския Православен календар. Хората вървят пеш, на тълпи, кой с
каквото превозно средство може да се придвижи нагоре с едничката своя най-чиста
и свята цел: да се поклони пред Кръста и да измоли Всевишния за своето собствено
или за изцелението на ближния. Вълнувам се много при всеки подобен спомен
специално от това място, за което моля да бъда извинен…
Както
си пълзяхме нагоре по пъртината, стремително и сигурно със скоростта на забързан
пешеходец едва на втора предавка и тук-таме дори на първа, и както уж за
момента колата беше здраво стъпила връз четирите си търкалящи се по стръмнината
колелета, някакви си километър и половина преди манастира просто спря насред
пътя, забоксува и почна да се пързаля обратно надолу. Бах, рекох, мааму! –
втасахме я сега и това до тук ще ни е цялото пътуване! А пък точно там има
два-три особено остри и стръмни завоя, заради които аз имах глупостта на намаля
скоростта и да ги премина уж по-бавно, опасявайки се, че ако отгоре се беше
засилил пък някой друг пътен пират (по-голям кретен от мен…) и оня просто щеше
да се спре в предния капак на колата – нито място за разминаване имаше, нито
пък време за реакции и внезапни маневри, при тая нулева видимост.
Като
заорахме в снега стана ясно, че баш на този вираж повторен старт от място беше
невъзможен – колата вместо да се заклати напред, оная се сурка надолу по улея.
Достраша ме да не би да се изпързаля, пущината, към пропастта и урвата в
гората, че тогаз хептен вече нямаше да ни намерят – ако ще и до лятос чак да ни
бяха търсили. На заден ход почнах да се връщам до едно малко по-равно и широко
местенце, където някакъв човечец продаваше своите билки, сувенири, сладка и
конфитюри от горски ягодки, наред с домашни стоки за бита и всякаква друга
кинкалерия. Помолих го да наглежда колата и я забихме в една пряспа, а ние от
там си плюхме на петите и се емнахме нагоре пешком. Щом се е рекло, че и там ще
палим свещи – значи че така ще бъде; времето беше ясно и слънчево, но на
усойните места под сенките на вековните дървета снегът не беше помръднал. Точно
това именно се яви и препятствието, което италианската сеньора не можа да
преодолее: клекна, кихна, задави се, а на края като пръдна два пъти се и насра;
майната ѝ - ако бях с Трабанта, щях
да съм го прелетял тоя шибан завой за някакъв си мигновен миг, ама тая кранта
на Берлускони хич биля не успя да се задържи на копитата си.
След
около половин час на изморително ходене, през което време ми излязоха през носа
и ушите всичките поети до този момент от мен кебапчета и кюфтета, ето ни
най-после на билото пред манастирската обител и църковния храм Господен. По
стъпалата и покрай параклисите се качихме и досами Кръста, запалихме свещите,
промълвихме си молитвите и заслизахме надолу. Този път чак долу да аязмото не
отидохме, че в гората беше много кално и снежно, а пък и времето следобеда взе
осезателно да напомня, че съвсем скоро отново ще падне зимния мрак, а ние
тепърва имахме да се настаняваме в хотела, след като се и доберем до него в тая
снежна обстановка. По същия начин слязохме до колата, този път значително
по-бързо, защото през половината път се пързаляхме надолу и се свличахме почти
по инерция. От стареца си купихме едно бурканче сладко от диви ягодки и едно от
боровинки, за да оправдаем на бедния човек целодневното висене в студа, без да
го споходи нито един клиент, освен нас.
Търкалянето
на слизане беше също толкова опасно и емоционално, както качването на баира по
пъртината. Едно малко поклащане на колата и последната се юрва по склона като
шейна, та няма спасение. Щом слязохме долу в ниското, веднага ударихме наляво
през селото Лъки и се отправихме към Пампорово – ама не по царския път, както
правят нормалните човеци, ами по едни съвсем заснежени неразринати планински
сокаци, по които са вървели и тъпкали само конски и магарешки каруци, та бяха
направили барем някакви коловози през снега. И като се зацепих за тях, без
никакво спиране, та право горе на върха, където се събира пътя с по-главния,
който идва от Смолян. Една кола да имаше насреща ни и нямаше да има как да се
разминем, а пък ако бях спрял, трябваше да се връщам чак долу в ниското, че да
вземам повторна изсилка за стръмното. Голям кеф беше за мен, а пък Даниела не
спря да ми опява по пътя, загдето сме минали от там, а не отсам, където било
по-правилно; само че аз никога не съм правил някакви такива изявления, че съм
нормален – нали баш в ненормалното ми се състои именно уникалното, я!...
Малко
преди здрач се намерихме пред огромния новопостроен и едноименен хотелски
комплекс “Пампорово” – бря ти лукс, бря ти чудесии да видиш, че да им се
ненагледаш; сума ти пара се е опрала там, пере се, че и още вероятно препира из
тъмните му дебри родопски. Който и обаче да е строил този помпозен хотел, личи
си, че материали и труд не е жалил; евала на майсторите и техния майсторлък.
Родопите между другото още от отколешно време се славят с добрите си и изкусни строители
– един от тях е легендарният майстор Манол, като разбира се и множество други,
макар че последният е повечето персонаж, обединяващ целокупно дюлгерския тръст
на всички строители. Нашенският дряновски Никола Фичев например, (уста Колю
Фичето) е една по-реална фигура в строителния бизнес, докато родопчаните са
имали всякакви звани и самозвани майстори – всеки един създал уникални
творения, изразени в къщи, църкви, чешми, манастири т.н. Та, докато ахкахме,
охкахме, цъкахме с език и възхвалявахме феноменът на человеческата ръка
майсторска, прехласнати пред луксозната и изящна, както външна, така и двойно
повече вътрешна обстановка, регистрационният процес мина почти незабелязано
бързо и ние няколко минути по-късно се намерихме в стаята на не знам кой-сия
етаж (нито пък е много важно да се сещам сега, но със задоволство подчертавам,
че от прозореца насреща се виждаше цялата телевизионна кула на вр. Снежанка –
само когато не беше мъгливо, де). Хвърлихме дисагите, стегнахме чепиците и
хукнахме из района да търсим къде да вечеряме. Любезният читател нито за миг не
бива да забравя, че докато ни траеха размотавките по пътищата, часовникът през
това си цъкаше неуморно и времето напредваше с всяка измината минута; отделно
от всичко, в 17:00-17:30 навън вече беше напълно мръкнало и единствено снегът
даваше известна илюзия на частична просветленост, но всъщност навред беше тъмно
като у негърския задник…
Местоположението
на въпросния хотел “Пампорово” се пада малко странично, по една улица, която
впоследствие завърта през комплексите “Мургавец”, “Преспа-Рожен”, след което
пътят се връща на централната алея по посоката на центъра. Добре, ама моите
спомени за този родопски район по принцип датират от ерата, дорде бях невръстен
ученик (1972/73 и малко около тях…), когато нашите почти всяка пролетна
ваканция ме водеха за няколко дни тъдява, че и аз да покарам ски подобно на
останалите пъпеши като мен. Прекрасно добре си спомням, че по това време винаги
отсядахме в х-л “Мургавец” (който кажи-речи таман беше построен и новооткрит за
туристи) – а цената на една нощувка беше ни повече, нито пък по-малко от 4.10
лв. (специално за стотинките тук може и да спорим, но по-важни в случая са
левчетата; нищо чудно и 4.20 лв. да е била тарифата). За времето, за което
отнасям случая, това беше една баснословна сума, значително превишаваща
дневната надница на един обикновен служител, научен работник или просто
труженик в кое да е социалистическо предприятие, ведомство, учреждение и т.н. С
всичко това исках да подчертая, че за въпросните множество години аз напълно се
бях откъснал от действителността, а през това време строителството в курорта
беше напреднало значително, на места дори в катастрофални за природата граници,
до степен на нейното обезобразяване. В непосредствена близост до хотела вече има
построена и чисто нова църква - “Успение на Пресвета Богородица”, което се
явява един похвален акт на висока Християнска вяра и здрав дух сред родопчани
(щото пък и аман от джамии, които също са част от местния пейзаж като вид
природни забележителности). За мен всичко това беше ново, непознато, невиждано,
нечувано и разбира се впечатлително със своята грандиозност и размах в
развитието на планинското курортно дело. Моите познания спираха пред х-л
“Орфей” и упоменатите малко по-горе комплекси, докато като гледам сега какви
чудесии са построени там, та направо ми се завива свят.
Разбира
се, вървейки пеша по улиците на Пампорово, човек добива много повече
впечатления за колорита и колосалните размери на съвремието, докато прелитайки
покрай тях с колата, трудно може да забележи подробностите и да се вгледа
по-дълбоко в тях. След няколкостотин метра вече се намерихме на кръстовището,
което дори и аз добре вече познавах от предишни мои мимолетни посещения,
повечето като на преминаващ транзитен пътник, отколкото на потенциален
посетител или почиващ курортист. От едната страна надолу пътят отвежда към с.
Широка лъка, а от другата лъкатуши към Чепеларе и Пловдив – наясно съм значи с
географията; нагоре пък една отъпкана пъртина води към х. “Студенец”, минавайки
покрай небезизвестната механа “Чевермето”. По принцип имахме намерения да
посетим и нея, обаче същата вечер гладът ни надви над всякакви други мераци и
прищевки, та се брулнахме в първото що-годе прилично заведение, което ни се
изпречи пред очите. Е, огледахме и едно току отсреща му (“Бялата къща”, за
по-любопитните), обаче то беше полупразно – а Даниелчето има един железен принцип,
по силата на който в кръчма дето няма хора да не влиза изобщо, че и Ванеса е
научила на този си табиет; ами права е, миличката. Така ние се озовахме в
механа “Чановете” (или р-т “Чанове”, което е по-научното заглавие на вертепа),
която особено привлече моя поглед със своите неподправени и естествени
национални декорации – направо ми се отпусна хайдушкото сърце; още от входа, с
тез огромни овчи “камбани” и отделно вътре – всяка малка ниша беше изпипана до
съвършенство и с най-големите подробности. Похвално!...
И
се почна: една ракия, втора, че и трета; един родопски специалитет, после друг
– че пататници, че качамаци, овчарски салати, катъци, на края мешани скари и
т.н и т.н; това, дето си го можем ние най-добре. Господи! – защо си ми дал две
ръце да работя с тях, а пък само един стомах, за да си ям на воля и да се тъпча
до насиране? Вечерта ни мина в прекрасна задушевна обстановка и гореща
атмосфера, певици ми пяха на ушенце, хора се виха и извиваха покрай масите –
въобще: на курорт, като на курорт. Късно през нощта се прибрахме в хотела –
сравнено с мразовития планински климат, в стаята беше горещо като в някаква
преизподня; не можахме да спим от жега, по някое време ставах да отварям
вратата на балкона и чак на сутринта видях, че радиаторите на проклетото парно
отопление са имали регулатори и можехме да си ги настроим на малко по-приемлива
температура, а не на почти 40-градусова зной, след като крановете им бяха развъртени
до края (вероятно от някои руски зимовници, пристигащи от тайгата или директно
от Сибир, каквито между другото имаше в изобилие; прекалено даже изобилстваха,
забелязах; изглежда тез мужици с ватенки през лятото окупират Черноморието, а
през зимата се мъкнат по Пампорово и Боровец).
След
като почти не можахме да спим цяла нощ от жега и топлина, на следващата заран
предприехме една локална екскурзия до Смолян. На път за там минахме и през едно
друго нашенско село, за което аз само бях чувал, но пък никога не ми беше
стъпвал кракът в него. Даниела ни го препоръча най-настоятелно като едно много
красиво място, забележително със своята чистота, красиви къщи и от време оно
обитавано само от чистокръвни българи; с. Момчиловци се смята за
най-българското село в Родопите (не че аз имам нещо против мохамеданите и
помаците – напротив: тези хора винаги са предизвиквали положителни усещания у
мен, с дълбок респект към запазването на народните ни традиции и разбира се мъничко
тъга, предвид факта, че в корените си това са всъщност едни насилствено
потурчени българи, които в годините на петвековното ни робство и османско иго,
далеч против волята си и под угрозата от острието на ятагана са приели чуждата
вяра; поклон, братя наши)…
Денят
беше великолепен по смисъла на зъбат, но същевременно ярко слънчев. С колата
успяхме да се изкачим до някаква височина, от където селцето отдолу се виждаше
като на длан, огряно от ослепителните, макар и оскъдни лъчи на януарското
слънчице. По красота и своя колорит, аз мога да направя сравнение на Момчиловци
единствено с нашенското си с. Боженци, но предполагам Татковината ни е известна
с още множество други подобни, възродени в последните години селца. Срамното е,
че аз познавам само селата Делчево, Лещен и Ковачевица, намиращи се все около
Неврокоп (днешен гр. Гоце Делчев) в Горноджумайския край на България (Благоевград,
за незнаещите) – в първото вече сме ходили, обаче другите две тепърва са
залегнати в безконечния ни лист с желания за посещение. Поради идеално падащата
светлина към селото, от тази малка платформа успяхме да си направим няколко
снимки за спомен, след което поехме надолу към големия окръжен град.
Аз
лично в Смолян не бях ходил от една студентска национална бригада през есента
на далечната 1981, която от своя страна постави началото на три граждански
брака: един с нещастен край, друг разтрогнат (в случая моят…) и един - много
успешен и щастлив. Тук думата ми е обаче не да разказвам спомените си от едно
време и да се жалвам от последствията на злополучната бригада, а да преразкажа
по-пресните си преживелици и впечатления от този край на страната. Макар, че до
това време небето вече взе да се мръщи иззад планинските върхове в околовръст и
сивите снеговалежни облаци надвиснаха застрашително над града, долу в ниското
все още беше приятно за разтоварителни разходки надлъж и нашир. А пък Смолян си
прилича с Габрово по своята неизходима пешком дължина, след като в себе си
обединява състава на три населени места – изпървом сливането на с. Устово с
тогавашния малък градец Смолян, след което вече идва пришиването на останалите
села Райково и Езерово, даващи окончателният и по-съвременен облик на областния
град. Макар и най-малък измежду всички други останали, градът навремето беше
известен със своята местна индустрия – дърводобив, мебелно производство, минно
дело, тютюнопроизводство и отглеждане на тютюневи култури, но аз лично
най-много го уважавах заради картофите. Такива сортове картофи могат да растат
само по онзи родопски край – сладки и вкусни, а един път опържени с настъргана
буца сирене отгоре, можеха да изпият цяла каса бира. В днешно време обаче, това
са само едни приятни спомени и леки душевни гъдели, след като картофите им
идват внос от Полша, с тютюн вече няма кой да се занимава, поради измиране на
работната ръка, която нижеше най-усърдно листата му от ранна утрин до късна
вечер, а пък останалите им производствени дейности са със затихващи функции,
както междувпрочем това става в повсеместен аспект за територията. Нашата цел
все пак беше да се поразшетаме из града, да разгледаме новите постройки, да си
спомним с умиление и носталгия за старите и все дейности, насочени в тая, малко
безцелна посока. От една сергия си купих много интересно българско бърдуче,
обаче помакинята се зацепи като катър на тесен мост, та не рачи да ми го даде
за по-малко от 3 лв. – не ми щя мазната банкнота от двата лева, която стисках
между пръстите си така усърдно. Е, човек не може само да печели в тоя живот –
нали трябва и да губи по малко, че да му се услаждат пък подир повече
печалбите.
На
връщане минахме по другото шосе, което преминава през с. Широка лъка. Преди
това обаче се отклонихме малко, за да се качим и до х. “Смолянски езера”, но
като че ли там нямаше много-много вид на по-активно обитаем район. Дали
всичкият народ беше отишъл по пистите на ски или се бяха заврели някъде на
топло, но наченки на живот специално на това място не забелязах. Виж, долу в
Широка лъка вече беше съвсем друга картина – селото е известно с
най-разнообразната си шарения, в съчетание на местен фолклор, красиви родопски
къщи, множество семейни хотели, механи, сувенирни магазини и въобще: там кипеше
истински живот и алъш-вериш. Оставихме колата в една по-крива и глуха уличка,
за да се потопим в атмосферата на това толкова уникално българско и особено
родопско селце, намиращо се баш в сърцето на планината. Кръстосахме и неговите
сокаци два пъти нагоре и още толкова надолу, след което се отправихме обратно по
пътя към бивака (хотелът, в случая). До това време вече ефектът от временните
ни подлапвания за обяд с разни банички, кифлички и рогчета, колкото да сплашим
глада, отдавна беше преминал и единствената разумна мисъл, която се въртеше из
главите ни се състоеше около това, къде и какво точно ще вечеряме. Имахме
достатъчно време за още една кратка надвечерна променада, която имаше
определена цел – да стигнем до “Чевермето” и да видим каква е обстановката там.
Оставихме колата на паркинга пред хотела и поехме по познатия ни вече път пеша.
Тук
е мястото да отворя една поредна малка скоба, зад която само да спомена, че пък
през ранната пролет на още по-далечната 1981, аз и неколцина мои близки дружки
от тогавашната ми компания, направихме едно много творческо, работно посещение
в пределите на Пампорово, с цел подсилване и разнообразяване сватбеното
пътешествие на млада двойка, наши общи приятели, непосредствено няколко дни
след женитбата им. В този конкретен случай имената на “потърпевшите”, както и
участниците в мероприятието не са от голямо значение, след като в основата на
това мероприятие бях застанал аз самият. Натоварихме се петима глигана в колата
на татко (е, в името на математическата точност, групата ни беше в съотношение
3 : 2, защото сред нас имаше и две бамбини; все пак ние не сме някои заклети
женомразци – дори напротив. За единият, впоследствие това се оказа бъдещата му
съпруга, моята половинка беше някаква съвсем случайна и мимолетна, временна
любовна тръпка и изгора, докато за третият нямаше нищо, но той тогава не си
падаше твърде много по тънката част. Младото семейство беше наело стая в една
почивна станция, “Майстор Манол”, за когото стана дума в настоящия ми пътепис,
докато ние “навлеците” се настанихме за две вечери в най-стария хотел на
курорта – “Орфей”, тъй като тогава той беше и най-евтин; аз самият бях първа
година студент и т.н. – средствата за препитание винаги са били кът в моите
свещено-скверни дела, особено пък тогава, в оная гадна социалистическа немотия
до шия…
Думата
ми беше за другарската ни среща, която се разрази още на следващия ден от обяд
насетне във въпросната механа “Чевермето” – макар че отсрещните поляни бяха все
още покрити със зимния сняг, ние заехме една солидна маса отвън и пиршеството
ни започна. Спомням си, че тогава ударих 7 броя греяни ракии с много мезе и
салата, докато друг мой съратник стигна до количеството с цифра 9. Ядохме и
пихме на корем, обаче аз нали агнешко не ям, та се задоволих само с разните
ордьоври и предястия, докато останалите опукаха кажи-речи едно цяло агне.
Ритуалите по любовните си изпълнения аз вече бях извършил и отчел подобаващо още
предната вечер в хотелската стая, така че този наш моабет за мен се яви като
един мощен душевен отдушник с ранг на оргазъм, макар че завърши с най-неочакван
и малко срамен край. На другата заран всички се будим на камара, нахвърляни един
връз друг с дрехите по пода като малки, току-що родени свинчета – и къде
мислите че сме? – в стаята на младоженците, разумява се, които се бяха сврели на
едното легло, докато ние хъркахме като шопари долу на мокета (пък може и дъски
да са били, щото баят бях изтръпнал на ранина). Няма двойки, няма тройки – няма
любовища и среднощни сексуални оргии. Как сме се прибрали от “Чевермето”, с кой
дивашки акъл сме отишли пък след това и на гости при младоженците в тяхната
почивна станция (най-вероятно, за да си допием в стаята им…)? - това са все
въпроси, на които и до ден днешен не съм намерил отговорите. Затваряйки
скобата, тук аз исках само да маркирам, че за мен обстановката в това “Чеверме”
ми беше позната, както богатата номенклатура по листа с предлаганото меню, а не
на последно място и съответният им ценоразпис. Поемете си дълбоко въздуха сега…
Сядаме
с Даниела и малката да си чакаме чинно реда в полупразното заведение и докато
се натуткат сервитьорите, та да ни донесат листата за вечерта, поръчваме си по
една халба наливна бира – колкото за смиване на пясъка от гърлото и за
встъпителен отскок към по-нататъшната злоупотреба с алкохола. Онзи носи бирите,
ама донася и съответния касов бон – ебах аз мама ѝ бира! - да я беше носил на гръб от Бавария, та пак
нямаше да струва повече от 5 кинта, докато навсякъде другаде беше по лев и
нещо-два най-много, в зависимост от марката! На мен взе тутакси да ми присяда
още дорде ѝ отпивах горчивата и дебела
като снега навън пяна, ама нейсе – като ще ни дерат кожите, нека да е с чест
поне! През това време гарсонът се мъкне и с менюто, от което на мен вече направо
почват да ми пищят ушите, вие ми се свят и черните кръгове пред очите ми
направо позеленяха. За една порцийка агнешка мръвка, сервирана директно от
дървения шиш на огнището по средата на ресторанта искаха някакви си 48 лв.
Всичко останало беше в подобен ценови порядък и съвсем не беше учудващо, че и
това заведение в курорта беше почти празно, както споменах в началото. Освен
няколко подпийнали руснака и техните вечно кудкудякащи руси блядки, други
нормални посетители там не видяхме (освен нас самите, разбира се – само че ние
не бяхме от “нормалните” по смисъла на това понятие). Платихме си мълчаливо
бирите и се изнизахме още по-мълчаливо от това кожодерско място. Аз не случайно
дадох своя пример малко по-горе с предишното ми посещение на тази пивница –
тогава буквално се насрахме от ядене и пиене; я има да сме оставили по 10-15
лв. на глава, я няма – години минаха от тогаз баят, та зер не помня и добре, но
пък чак и такова дране откъм носа не бях очаквал. Но нищо – нека да им е сладко
на бъдещите клиенти, защото аз безславно отпадам от играта; просто тази
“атракция” не е за мен и не ми е по джоба (нито пък по интереса, ако трябва да
съм откровено и до болка честен).
Като
не успях да задоволя мераците на Даниелчето да хапне малко оригинално агнешко
месце точно от местния деклариран географски район (амчи нали и тя самата се
втрещи, като им видя цените – хем е софиянка, баш от сой и е виждала какво ли
не в живота си), заситнихме обратно надолу по пъртината към по-цивилизованата
част на курорта – горе беше само за извънземни с дебели портфейли. И пак от
дувар на дувар, от порта на порта, та се намерихме повторно в нашето добре
познато вече заведение с висящите хлопки и звънци отпред. Последва отново
разточителна вечеря, дълга нощ, множество питиета и познатият всинца вам
сценарий – прибрахме се отново късно и този път спахме малко по-рахат, след като
аз напълно изключих парното. Е, сутринта пък се разбудихме от студ, джамовете
на прозорците бяха замръзнали, пердета се вкоравили от скреж, но пък сънят ни
беше здравословно пълноценен.
Предпоследния
ден на Пампорово беше определен да се качим до хижата (“Студенец”), а от там
после с лифта да изпълзим и до кулата на вр. Снежанка. Речено-сторено, скачаме
в опинците, замотаваме се с шалове, шапки, анораци и балтони, след което
поемаме пеша нагоре по тясното пътче, покрай станалото вече злощастно
“Чеверме”, докато не изскочихме горе на поляната. А пък там какво да видят
очите ми? – майчице моя, скъпа и свята! Цялата морава пред хижата беше
изпълнена не само с народ, но и с най-различни сергии, продаващи всичко: като
се започне от дъвки и бонбончета, мине се през скара-бирата и пържените полски,
а не смолянски картофи, за да се завърши с френските коняци и най-отбрани
шампански вина; от пиле мляко, без пилето обаче. Неприятно впечатление направи
огромната хотелска постройка, която буквално е заела половината поляна пред
хижата и цялото място, където навремето там беше ски влека. Сега, вместо това
от дясната страна на пистата има действащ седалков лифт, който след няколко
минути те изкачва горе на върха без дори и да се задъхаш от умора. Аз все си
мисля, че това съоръжение съществуваше и преди, само че спомените ми от онова
време са вече толкова объркани и хаотични в съзнанието ми, че за мен става все
по-трудно да разгранича кое е било действително преди, кое пък по-преди,
най-преди и по коя отправна точка да класифицирам израза “едно време”. Така или
иначе, след един кратък опознавателен обход около района на хижата, изчакахме
си чинно километричната опашка от скиори и се метнахме по седалките на въжената
линия. Минавайки през гората и току над върхарите на величествените борове,
единственият шум беше свистенето на ските при спускането на скиорите –
ослепителна, кристално чиста белота, смесена със заглушаващата тишина на
планината; толкова тихо, та чак и страшничко на моменти.
Горе
на върха вече беше значително по-студено, ветровито и като обща метеорологична
обстановка не особено приятна за леко облечения турист. Въпреки, че ние бяхме
добре екипирани едва ли не за оцеляване на Северния полюс, след кратката
разходка съвсем наблизо около кулата, предпочетохме уюта на нейния ресторант.
Качихме се с асансьора до последния етаж и се настанихме удобно на една маса с
прекрасен изглед надолу към планината и пистата. Макар, че цялото трасе не се
виждаше добре, предвид огромната му стръмнина, за нас тази позиция беше
достатъчна да изпълни с положителни емоции душите ни и буквално с неповторими
зимни картини очите ни, някои от които дори успяхме да запечатаме на фотолента
(е, снимахме се пак с телефоните, но пък иначе описанието звучи някак си
по-вдъхновяващо и своего рода малко носталгично, ако ми разбирате интимната
мисъл). В ресторанта ударихме по една чорба – за всекиго различна: аз се задоволих
със Смилянския боб, Даниелчето се дави със шкембето като някой отявлен каруцар
на Подуянската сточна гара, докато малкото коконче се лигави с нещо друго,
понеже то ни е малко по-изтънчено и капризно, та не яде чак таквиз просташки
яденета, с каквито се тъпчат родителите му.
Не
след дълго се приготвихме за слизане по обратния път надолу. Аз исках да се
смъкнем по пистата, обаче встрани имаше толкова много сняг, че вървенето там
без ски беше невъзможно. Изпитах голяма доза съжаление към самия себе си и с
известна ревност гледах към всички наоколо, които в този момент бяха нахлузили
таборките и се лъскаха по склоновете на воля, докато аз не съм се качвал на
такива дъски откакто бях ученик в Техникума. Пък и като гледам сега какви ски
карат хората, че обувки, автомати – ехе-ее, луксозна работа, бако! Пък ние се
задоволявахме саде с един чифт летви и кандахарите по тях; натискай с
пионерките и се пързаляй на равното пред блока колкото си щеш. Е, нищо де –
един ден, дай Боже и това да стане.
Денят
клонеше към своя край и ние на другия ден трябваше да поемаме по обратното
трасе към Габрово. Вечерта отново смазахме една солидна ресторантска сметка в
познатото ни заведение, защото от много избиране къде да седнем, последното се
оказа възможното най-добро (е, според нашите по-скромни претенции, естествено).
Персоналът там вече ни познаваше, маса и места за нас имаше винаги; знаех репертоара
на певицата, след като ѝ
помагах от време на време по извивките на припева – особено пък след третата
ракия, като ми затрептят и гласните струни. Храната беше превъзходна, скарата
чудна! – абе, просто нямаше какво повече да се желае, освен ако можеше да съм
там всяка вечер. Още докато си поминавахме приятно времето в механата, навън
започнаха да люскат едни едри като орехи снежинки, които много скоро се превърнаха
в парцали, които затрупваха всичко под себе си с огромен бял и пухкав воал.
Минути след като минеш от някъде и следите от обувките вече биват заличени –
голям кеф, невероятен феномен! Дорде се приберем до хотела посред нощ, трябваше
сами да си бием пъртината и на края газихме сняг до коленете. Оп-па-лата, че да
видиш бако, какво става на другия ден – леш, мор и потресаващо повсеместно
бедствие.
На
заранта станахме набързо и не сме се размотавали излишно много, защото нямахме
представа какво ще е състоянието на пътната мрежа, докато се доберем обратно до
Габрово, че и Балканът трябваше да пресичаме по някое време. Слизаме с торбите
долу на паркинга, уж да си тръгваме – а там коли няма изобщо: само купчини от
сняг и буци лед, които шибания трактор беше нахвърлял през нощта, докато се бе
мъчил да разрива пътя. И като видял, че не може да насмогне на обилния снеговалеж,
свил знамената, прибрал снегорина и се потулил някъде в нечий топъл жънски
скут. А на паркинга се сбрал народ (глупости – какви ги приказвам и аз: какъв
ти народ - само руснаци бяха…), всеки вика, ръкомаха, скандира, попържа на своя
си собствен език и очаква мъдрите и вещи инструкции на подопечните им мамаши.
Първата
работа беше да открием колата, като с една метла почнах да разчиствам предните
номера на всичките в редицата – а последната пък бе дълга, колкото цяла влакова
композиция, когато в онези размирни и гладни години нашите копои и мафиоти
прекарваха контрабандно цистерни с бензин за Югославия по време на шибаното им
ембарго. Тук кола, там кола – амчи нали се сещате, че тя като не е и моя на
всичкото отгоре, аз пък хептен не ѝ знам номера; помня, че беше някаква софийска регистрация, ама те повечето
и без друго бяха все такива; нали в днешно време всички сме столичани вече;
нито повече, нито по-малко. Започнах да разривам и малко по-нагоре към вратите
и стъклата на колите, с надеждата да зърна нещо познато вътре, оставено нарочно
или забравено от нас. По едно време видях шалът на Ванеса, поразрових още малко
и баш тая купчина се оказа нашата с Фиата. Нагазвам смело в снега и се мъча да
достигна задния капак, че там в багажника пък ми е лопатата – последната дойде
като епеци на гюлбара. Че не само аз я ползвах, ами я давах и на руските братя
да разчистват танковете си и ракетните установки. Една по една колите почнаха
да излизат от леговищата си, но пък какво нещо е тъпотата человеческа – един
идиот чисти най-интензивно пред своята собствена кола, обаче снегът го нахвърля
връз съседската купчина. Иде другият – почва да ръкомаха и да показва средните
си пръсти на ръцете, рие вбесяващо и той пък хвърля по другия съсед. Та така,
около 50-те души на паркинга, изринахме количество сняг барем за 150
автомобила, но пък плацът пред хотела се разчисти толкова добре, все едно че
снегоход го беше тъпкал и отъпквал да заравня ски шанца. С мръсна газ се
засилваме от място и излизаме от пряспата, преди още някой друг серсемин да ми
е заринал задните колелета, докато той самият отрива своите собствени –
подчертах вече, че светът е пълен с идиоти и ние далеч не правим изключение…
Докато
се разправяхме с лопати и разриване на коли и пътища, от Пампорово тръгнахме
малко преди обяд - под непрекъснат и обилен, бих казал интензивен снеговалеж.
Денят е 06 Януари – Богоявление, а до вечерта трябваше да сме се и затътрили до
Габрово, че пък от там насетне щяхме да ходим по други гости, моабети и именни
дни. Бавно и в колона заслизахме надолу по пътя за Чепеларе, но там не сме
спирали. Първата ни спирка беше отново на Бачковския манастир, за да утолим
гладнишките си пристъпи и да съберем сили за следващите километри до
окончателното ни завръщане у нас. От сергиите си купихме прочутата Бачковска
чубрица (шарена сол, по-скоро), запалихме по някоя свещ и Даниела вече съвсем я
втресе, след като тя поначало не беше много добре в здравословно отношение -
някъде настина тя из дебрите усойни и планински, ама не можахме да разберем
къде точно я хвана бацилът. Колоната от автомобили се движеше бавно, чинно и
предпазливо поради изключително хлъзгавия път и кишата по него, но от време на
време все пак се намираше и по някой отявлен тепегьоз, който старателно и
безразсъдно се опитваше да показва своя собствен бабаитлък, излагайки на огромен
риск себе си, стоящите до него и останалите участници в движението като нас,
чрез рисковани маневри, безпричинни изпреварвания, вклинявания между колите и
т.н. Понякога си мисля, че голяма част от печалната статистика с трагично
завършилите подобни случаи на пътно-транспортни произшествия са били причинени
именно от такива безмозъчни същества и станали част от тая мрачна хроника, то
те просто са си заслужили съдбата. Това отстрани може да звучи твърде остро и
безбожно, обаче в огромния процент от катастрофите, виновниците са точно идиотите,
за които вече споменах.
След
известно време се довлякохме и до Асеновград, където само исках да заведа
Даниела в църквата с аязмото под нея, да ѝ покажа иконата на Света Богородица, която аз вече бях видял предния път,
когато ходихме тъдява с нашите. След изпълването и на този ритуал, ние
окончателно се отправихме по финалната отсечка към дома. Пътуването беше
напрегнато поради снежните преспи и навявания по пътя, дори малко рисковано за
неопитен водач, но аз не съм аджамия и такива пътувания при зимни условия и
заснежени пътища имам зад гърба си не едно и две. Само че с Трабанта навремето
бях някак си по-смел, защото оня нямаше закъсване, докато тази кола беше малко
непозната за мен и трябваше да я управлявам с малко повече мисъл и внимание.
Така както на един светофар в Пловдив например си минах директно на червено,
след като не можах да разбера в последния момент коя стрелка за къде свети и
кой трябваше да мине първи, втори или пък трети. Добре че народът се беше
изпокрил по къщите си на топло и шосетата бяха почти пусти. В самия град (за
Пловдив все още става дума) имаше една педя сняг, който дори не беше и
разчистен – амчи те пловдивчани, кога са виждали сняг, та да се разправят с
почистването му? Не е изключено и снегорини даже да нямат, завалиите, след като
не е много обичайно да им падат снежинки връз Бунарджика, Кючук Париж, по
покрива на “Тримонциум”, в Шекер махала и на тепетата по принцип; да не говорим
пък в частност у Столипиново.
Нашето
пътуване продължаваше, наближавайки вече Балкана. Нарочно минах през вътрешностите
на Калофер, с надеждата да видим разни Богоявленски празненства и тържества,
обаче времето беше малко късно следобедно и всички, дето са се хвърляли сабалам
за кръста трябва вече да са били или болни на легло, или пък все още пияни по
софрите. Градчето беше буквално безлюдно и ако не се съдеше по пушещите отвред
коминчета на къщурките, човек би си помислил, че животът там е замрял и застинал
за вечни времена.
След
Калофер вече положението на пътя хептен с сговни, след като по шосето започнаха
да се появяват огромни преспи навявания от пресен сняг. Наоколо полето беше
бяло като мантата на медицинска сестра, но вятърът буквално пронизваше през
дрехите. Бяхме почти сами на пътя – ей там да се бях заорал в някоя по-дълбока
пряспа и щяха да ни извадят чак пролетес. Независимо от цялата критична
ситуация на положението, ние пробивахме снега смело напред, защото вечерният
моабет в Габрово изобщо не беше за изпускане – Йорданов ден е това, не е някой
Девети септември или Първи май. С 300 зора се добрахме до подстъпа към прохода,
през с. Дунавци. Още преди да навлезем в селото, полицейският патрул ни спря и
ни пренасочи към Гурково, покрай Казанлък през околовръстното им шосе. Полицаят
каза, че “Шипката” била абсолютно затворена за преминаване на всякакви
автомобили – да сме си търсели друг, алтернативен път. Е, рекох си – “Хаинбоаз”
е нашата по-възможна алтернатива, макар и значително по-дълга като разстояние.
Без да се маем много-много, поехме курс нататък, с надеждата че от там ще минем
по-безпрепятствено и безпроблемно. Да, ама не – малко след Мъглиж, още от
Ветрен нататък по посока на Николаево, встрани от пътя се бяха нередили
безконечно дълги колони от прицепи и тежкотоварни камиони, които стоически
чакаха да преминат през прохода на Републиката. Докато се суетим да се чудим
какво да правим, мина някаква патрулна кола, та казаха всички да обръщаме назад
и да атакуваме Балкана през с. Шипка, след като до това време пък онези от
пътните служби вече го били разчистили. Абе, викам - аз ей сега от там идвам,
ама щом сте рекли, да вървим, като такава е повелята на властта. Хукваме
няколко коли обратно в лапавицата да се борим за преминаване на прохода, ама
дорде стигнем до Шипка бяхме само две коли с още едно дребно Сузуки. Таман
тръгваме вече нагоре и от една странична улица изскочи някакъв снегорин – той
напред разрива с греблото, а ние се влачим подире му; в индианска нишка.
Изглежда обаче по някое време съвсем близо след селото му се обадиха по
радиостанцията, че нагоре вече е чистено и го пренасочиха към другите затрупани
пътища в околията. Така останахме само двамата с момчето от Сузукито – с мощен
рев и на почетно разстояние един от друг се понесохме по пътя нагоре.
Шосето
действително че беше поразринато до някаква степен, но пък и далеч не
достатъчно и акуратно – отгоре му имаше барем една-две педи навалял пресен
сняг, но той не представляваше сериозна пречка, защото се пръска встрани и
става на пепел отзад. Така карахме заедно до някъде, обаче онзи реши да спира
на едно уширение – той ли щеше да пикае, на жена му ли нещо ѝ дойде понуждата не знам,
ама някъде след първата чешма отбиха от пътя. Ако бях спрял и аз, да разбера да
не би да имат нужда от помощ, нямаше да мога да тръгна и трябваше да слизам
обратно, че да се засилвам пак кажи-речи от Казанлък. Аз в това време понамалих
малко, колкото да погледна какво става с тези хора, но в това време мъжът ми
метна да продължавам и ние отново настъпихме газта. До самия връх не срещнахме
нито една кола, нито пък някоя друга понечи да ни изпревари – не е изключено да
сме били единственото превозно средство, дръзнало да гази снега нагоре, след
което отново са затворили прохода за по-щателното му почистване.
Слизането
надолу към Габрово беше още по-напрегнато и сложно откъм състоянието на пътната
обстановка. Рили-рили недорили, зарязали го по средата – тук пряспа, там буца
лед; абе, някакъв ад. Добре че беше на слизане, защото ако това шосе трябваше
да се катери нагоре, зор щяхме да излазим в тоя сняг, който продължаваше да се
сипе на облаци и на парцали. В този миг исках да си припомня кога за последен
път бях виждал такава прелестна природа и зимна картина, но не можах – 25
години на топло в Австралия, преди това сякаш нямаше такива зими; ние като деца
сме петимисвали за шепка снежец, че да излезем със ските и шейните, уж на
пързалка. Били са зимни ваканции без нито една прашинка сняг – беше сухо,
мрачно и студено, но пък сняг нямаше за цяр. Сега обаче видях достатъчно, та му
се нагледах чак – всички се наситихме доволно и предоволно на студ, мраз и
зима.
Едва
към 19:30 най-после се добрахме до нашите – всички тържества и гости
междувременно се бяха отменили заради лошото време и непроходимите пътища и ние
нашият Богоявленски кръст го почетохме в къщи с мама и татя. И пак – греяни
ракии, кисели и тлъсти мезета, сочни вратни пържоли, руйни вина и прочие
деликатеси; ебаси живота – такъв бих го живял не до 100, ами и до 120-те си
гóдин’…
Снегът
продължаваше да трупа - Габрово замръзна под своя бял ямурлук. Радостта ни трая
разбира се само няколко дни, дорде не разринаха пътищата и не разхвърляха солта
по тях. Обаче за сметка на това пък времето се установи и закрепи толкова
студено, че дори улиците си останаха чисти и бели като детски пързалки. От тук
насетне вече екскурзията ни започна да преваля, наближавайки неминуемо към своя
закономерен завършек. В един от най-ледените дни през седмицата предприехме
кратко пътуване до Троянския манастир – сутринта в Севлиево е било -23°C, ама
ние не го усетихме като някакъв драстичен студ; може би, защото вече бяхме
свикнали с него. Ден след ден все повече и повече се приближавахме към
последните дни на нашето пребиваване и не след дълго взехме да стягаме куфарите
за завръщането ни в Австралия. Каквото видяхме и преживяхме, с когото се
срещнахме и поминахме добре – всичко това остави незабравими спомени у нас, с
единствената надежда, че в най-скоро време ние пак ще бъдем заедно с всички
вас: приятели мои, родители, роднини, защото се обичаме… Обаче сега, наистина
вече отлитаме…
О-оо,
чакайте, чакайте малко! - ама за какво излитане ви говоря аз, бре? – че нали
именно поради тежките метеорологични условия в деня на полета, нашият самолет
въобще не се появи на заснежената писта. Колата вече я бяхме върнали в депото
без никакви проблеми и усложнения. Снежецът продължаваше да се сипе на парцали
даже и в София, загръщайки в булчинската си премяна всичко наоколо. Независимо
колко тъжна беше раздялата за всички ни, на края дойде и този мъчителен момент
– кратки прегръдки, горещи сълзи, миг на раздяла и… “Слава на БКП”, заради
която напуснахме дом, Родина, близки и далечни – нека бъде трижди проклета!
(партията, бре! – не Родината, естествено).
След
като се разделихме с вас по живо и по здраво, най-чинно и акуратно предавайки
тежките си дисаги на багажното гише, с надеждата след малко и да излетим, едва
долу в транзитната зала ни съобщиха, че точно нашият полет бил анулиран
(вероятно е имало и други подобни, но нас ни интересуваше единствено този) -
предвид неразринатите писти, самолетът от Виена не бил кацнал, видите ли,
директно в София (който пък трябваше да ни закара обратно в града на Моцарт),
ами диспечерите от командната кула го пренасочили към Белград. А пък как онези
пътници щяха да се завръщат до столичния ни град, не стана много ясно – но нали
техният проблем нас не ни засягаше пряко, та не сме се замисляли твърде и за
тяхната съдба. По-важното в случая беше, че ние просто нямаше на какво да се
натоварим и след час и нещо да се намерим във Виена. Този разтърсващ факт
автоматично нанесе мощен удар в нашите стройни пътнически редици, след като
вече и на космическа ракета или совалка да ни бяха натоварили, ние във всички
случаи щяхме да изпуснем следващия полет от Виена до Хонг Конг, имайки на разположение
едва час и половина време между връзките. Стана ясно, че ще ни издават напълно
нови билети за целия маршрут до Австралия – качихме се обратно горе в залата,
взехме си обратно куфарите от лентата и се наредихме на опашката от гневни и
разярени пътници. Всички изпращачи обаче до това време си бяха заминали и
нямаше никакъв начин да им бъде съобщено за нововъзникналата ситуация.
Единствено аз и в най-личен план бях ужасно спокоен, дълбоко в себе си таейки
надеждата за едно много кратичко просрочване на престоят ни в София - барем с
още ден-два, докато ни намерят подходящите полети за насам. И действително,
момата зад гишето потвърди, че могат да ни натоварят, ама чак в понеделник
обаче (а тогава денят беше все още четвъртък – не два, ами с цели пет дни повече;
радост голяма специално за мен - нещо като при известие за предстояща “дървена”
ваканция). Извозването щяло да стане през Истанбул и надолу вече картината е
ясна – крайната точка пак беше Бризбън.
В
моята снежна още кратуна веднага се завъртяха картините на една много
съдържателна вечеринка с Христови, в някоя уютна столична механа и в точно
същия ден; за по-нататък плановете щяхме да ги подреждаме, докато си пиехме
аперитивите. Смятах също така, че от самолетната компания ще ни настанят в
някой хотел и отново за тяхна сметка щяха да ни хранят и поят, дорде можем да
дишаме – въобще, аз подредих разширението на програмата по възможно
най-благоприятния вариант (отново, вероятно само за мен и в моя полза). Добре,
ама на Даниелчето тази алтернатива за нашето евентуално допълнително оставане в
България и особено с транспортирането ни през братска Турция хич биля не се
понрави на шопската ѝ
душица, та от там насетне започнаха едни други молби и разправии, с едничката
цел да отпътуваме във възможно най-къс срок от София. Хората насреща бяха
достатъчно любезни, отзивчиви и съпричастни към нашето неблагополучие, което им
прави чест и аз им свалям шапка в знак на признателност и дълбоката си
благодарност - на практика единствено посредством отчаяна и продължителна серия
от чисто техни вътрешни връзки и ходатайства между тях самите, в крайна сметка
те успяха да ни издадат напълно нови билети за полети, при това много по-удобни
от оригиналните, които изгоряха и бяха анулирани така или иначе. В противен
случай ние изобщо нямаше да излетим него ден от България – някой следващ, може
би; но точно тогава това беше някаква невероятна случайност, свързана с късмета
(този път не с моя обаче). Независимо, че моите най-съкровени надежди за
удължаване на ваканцията бяха тутакси съкрушени и сякаш останаха затрупани в
дълбоките снежни преспи на Татковината, хората още следобеда ни пренасочиха към
терминала за Франкфурт, от там след 4-часов престой заминахме за Сингапур и
след още толкова се отправихме по последната отсечка до Бризбън.
При
първоначалното отчитане теглото на куфарите (уж за Виенския аероплан), ние
нямахме сериозни проблеми с кантарите и мерните им единици, обаче пък виж, на
второто (вече за шибания Франкфурт…), последният денк дойде малко възтежичък,
та се наложи известно хаотично прехвърляне на багаж от единия в другия
(преливане от пусто в празно, както обикновено определям аз подобните безсмислени
актове, случващи ни се доста често по разните летища на Планетата). Така цялата
зимна одисея по обратното пътуване завърши успешно със сутрешното ни
приземяване на Бризбънския аеродрум. От тук нататък вече следваше и маскарадът
по прекарването на куфарчета и дисаги през строгите митнически контроли. След
като поехме риска изцяло върху нас и изобщо не декларирахме нещо забранено за
внасяне в страната, добрите хора на границата не са ни закачали и нашият багаж
въобще не мина през такива щателни и детайлни проверки “под лупа и под
микроскоп”, на каквито съм ставал ням и неволен свидетел като най-пряк
потърпевш от акцията. Интересна е тази тяхна граничарска и митническа логика:
като им декларираш някаква стока за внос, последните искат да я видят и да се
убедят, че количествата ѝ не надвишават допустимите стойности; а като им кажеш, че нямаш нищо –
пускат те да си вървиш хем по живо, хем по здраво. Така контрабандно прекарахме
шоколадите и вафлите на Ванеса; по същия начин през цедилката свободно минаха и
близо десетте ми кила ракия и спиртни продукти (9.500 л, ако трябва да съм
по-точен, при разрешени само 4.500 л като общо количество за двамата с Даниела;
в случая Ванеса не влиза в броя на пътниците, на които по закон им се полага
алкохол, защото няма навършена 18-годишната си възраст и все още се смята за
малолетна, каквато е тя и в действителност).
И
вместо да пристигнем в Бризбън посред нощ, Дарина ни посрещна сутринта –
натоварихме фургона и се прибрахме всички първо у тях. Там аз веднага се
преоблякох, защото летните ми дрехи и джапанки ме чакаха в колата на Даниела –
него ден жегата беше направо непоносима, особено пък в тази част на щата.
Поприказвахме си малко и ние поехме към дома – топлината обаче, която се носеше
на талази из въздуха и при нас не беше по-малка. Изглежда, че когато над Европа
надвисне леден студ и сковаващ мраз, в отсамната част на кълбото настават
апокалиптични горещини. Денят беше петък – сякаш само до вчера не газихме сняг,
не стъргахме скреж от стъклата на колите и не треперехме от “кОнски” студ,
както го наричаше малката Неси (вместо да каже “кански”). Друг свят е тук –
просто друг…
С
прибирането ни в къщи, започнахме да подреждаме и разпределяме багаж, подаръци,
армагани и подавки. Сортирах си питиетата, складирах ги в механата и съм ги
запечатал с червен восък – няма баране да има на светите ми запаси в скоро
време; най-вероятно ще изветреят там по рафтовете, во век и веков – Амин!
Междувременно се свързах с моя шеф и се разбрахме да се видим във вторник
сутринта за инструктаж и дискусия във връзка със следващите етапи на проекта.
При това положение Ванеса замина на гости при приятелката си Мария, а ние с
Даниела в неделя сутринта поехме към Rainbow Beach – малко, усамотено кътче от
крайбрежието на Queensland, но пък с изключително красива и безкрайно дълга
плажна ивица. Независимо, че до там пътуването с кола обикновено трае около 3½
часа, неудобството си заслужава само заради природните красоти на околностите,
лазурното море с кристално чистата си и топла вода, наред с всичко останало,
което предлага един такъв морски курорт, макар и в своите силно умалени мащаби.
Тази
малка почивчица също беше организирана от Даниела – за да размразим
намръзналите си в зимна и снежна България кокали и плавно да се аклиматизираме
към по-нормалната метеорологична обстановка на Тропиците. Резервацията на
хотела беше за 5 нощувки, но специално моят престой приключи още на ранина във
вторник сутринта, когато се върнах обратно за срещата ми с боса. Заради нея
нагоре заминахме с двете коли, защото Даниела остана там до петък, когато
окончателно ѝ свърши “смяната на
пансиона” в почивната станция. Аз от своя страна си правех тънките сметки да се
върна при нея още същия ден, но ежедневните ми служебни срещи и последвалите
ангажименти с работодателя осуетиха и охладиха тези мои наивни пориви. За ден и
половина, няма дори два цели, с Дани успяхме да пообиколим наоколо и да се
разходим по плажа, но в същото време слънцето беше много силно и ние не
посмяхме да се подлагаме прекалено дълго на радиоактивно-изотопното му лъчение
и пагубно влияние върху човешкото същество.
Иначе
хотелският ни апартамент беше много луксозен – голям и просторен, с разкошен
изглед към океана в близката далечина. Понеже сградата му е разположена на един
хълм, надолу се разкриват чудни гледки – а пък по една сенчеста пътека само за
10-15 минути спокоен вървежен ход се слиза до самия плаж. Ние до там ходихме
само веднъж, че после баирът нагоре баят ни озорваше - баш по права пладне и в
оня страшен топлик. Повечето време го оползотворихме в малко по-хладните води
на басейна – иначе долу морето беше топло като чорба; дори и рибите, дето уж
нямат толкоз много акъл, колкото нас човеците, та до една се бяха изпокрили на
хладно из дълбокото, където да им е по-рахат на люспите.
Във
вторник сутринта тръгнах за насам около 05:15 и до 08:30 вече бях пристигнал за
срещата си с моя човек в Макдоналдс. Видяхме се, разпределихме си ролите и
задачите, след което аз се прибрах в къщи и започнах да ръкоделствам по
отделните задания. Предстояха ми следващи ежедневни срещи с човека, които пък
възпрепятстваха връщането ми в мотела при Даниела. Същия ден училището за
пореден път разтвори своите врати за нашата Ванеса, която започна 12-ят си
последен клас – на добър ѝ час, както се казва. Не се минаха още 2-3 дни и в петъчния следобед Дани
също се завърна от морския курорт - тя пък започна работа в понеделник на
следващата седмица.
По
този начин общо взето “изравних” резултата и запълних пропуските в
информационния си поток от последните седмици, че и месеци биля. Вчера започнах
и курса, за който се бях записал още миналата година – първата му лекция от 4
часа премина успешно и понаучих някои неща. Да видим какво ще стане до края…
В
момента довършвам вчерашната си мисъл, вече днес – понеделник. Трябваше да
закарам Ванеса по-рано на училището, а аз от там направо дойдох в закусвалнята
да чакам моя човек. Миналия четвъртък бях зает през целия ден с една среща
между нас, в ролята си на проектанти и представител на трета, независима
организация, който трябваше да оцени рисковите фактори в цялостното изпълнение
на задачата. Общо взето сме добре и се движим в границите на допустимите норми
и разчети, с известни малки изключения, които тепърва ще претърпят някои
незначителни конструктивни промени по документацията. Така, както гледам
отстрани, работа ще има и занапред, защото имам чувство, че тъпчем на едно
място и усъвършенстваме подробностите до съвършенство, докато в същото време
има цели възли и агрегати, които изобщо не са се появили на дневна светлина и
за сега тънат в мрак и забвение. Ще се радвам много на всякакво развитие по
този обект, като паралелно с това започва да назрява и следващият ни проект,
който пък ще е насочен към полетата и джунглите на Южна Африка. Ако всичко това
се осъществи – край на мъките и немотията!...
26.02.2017 – А времето лети ли си лети, та чак и безвъзвратно отлетя, докато всички
ние се занимавахме с нашите насъщни и ежедневни житейски проблеми. Днес отново
е неделя и ние с Ванеса сме сами – напред се върнахме от едно кратко посещение
на сръбската църква, където запалихме по някоя символична свещица за здраве,
успение и разбира се за упокой душите на мъртвите. След като Даниела от няколко
дни не е из нас, та не се и чувства много празнично този иначе свят ден –
Заговезни. Ние нито от Месните разбрахме нещо (които бяха миналата неделя),
нито пък ще разберем нещо от днешните Сирни. В момента тя се намира при
внучетата си в Аделаида, но я очакваме да се завърне късно довечера. Така че за
настоящето и непосредствено следващото от днес насетне бъдеще време аз нямам
кой знае какво да кажа, за това по-подробно ще се спра на съвсем близкото
минало, свързано изцяло със суматохата и истерията около абитуриентския бал на
Ванеса. Междувременно аз през цялото време се занимавах с моите текущи задачи
по проекта и не съм участвал пряко в подготовката на този панаир на суетата.
Първото
нещо, което се оказа в ущърб на позитивните усещания беше, че Ванеса изведнъж
започна да не харесва цвета на косата си, който с толкова много зор и връзки
постигнаха с майка си в София. То не бяха стилисти, то не бяха фризьори с
връзки и обикновени бръснари, които вкупом обединиха силите, знанията и
уменията си за постигане на желания резултат. Добре ама, след като Даниела
веднъж най-непринудено и непреднамерено се изказа, че Неси приличала на циганка
и била много сладка, това пък от само себе си отприщи други емоции в невинната
детска душица, благодарение на които се стигна до повторно боядисване на косата
ѝ – този път дюс: никакви
вълни, никакви оттенъци и неопределени цветови нюанси от краските на дъгата.
Преди това се изнизаха дълги редици от сълзи и сополи, които се повториха на
няколко пъти в прав и обратен ред; регистрирахме дори и истерично тръшкане по
пода, тропане с краче и т.н. – направо беше една малка страхотия със статут на
гражданска война под покрива на иначе тихият по принцип семеен кошер. След
къносването на кичурите обаче, бурята постепенно утихна и всички в къщи
заживяхме в тих семеен сговор, във взаимно разбирателство и безкрайна любов –
а, пръц!…
После
пък дойде суетнята покрай маникюри, лакове, изкуствени нокти, гримове, пудри,
смазки и всякаква грес – списъкът е отегчително и досадно дълъг, но ние с общи
усилия и през тези бариери преминахме успешно. Последните няколко съботи аз съм
все зает с посещение на учебните занятия в един колеж (нали карам курс за
книгоиздатели и печатари…) – такава ми беше програмата и миналата седмица.
Дойдох си веднага след курса, за да започне същинската ни подготовка за бала –
къпане, бръснене, обличане и т.н. А пък времето беше едно лепкаво и гадно – не
гол да се съблечеш, ами ти идва и кожата да си смъкнеш от гърба; толкова беше
горещо. Температурата на сянка се въртеше около 35-то деление на термометрите,
но истинската изпепеляваща жега беше всъщност по-миналата седмица, когато в нашия
край на земята се регистрира рекордната за деня топлина от 46.3°C! Полицията
затвори плажовете, отмени всякакви обществени и всенародни мероприятия,
провеждащи се на открито и прикани хората да си седят по къщите, за да няма
нещастни случаи на поразени от слънчев удар граждани. Мисълта ми всъщност беше,
че в деня на бала времето се задържа малко по-хладно от преди, но пък продължи
да ни мъчи със своята достатъчна некомфортност и общотелесна тегавост.
Следобеда
Даниела направи една баница, която малко по-късно занесохме у сърбите. Там
тяхната Мария и нашата Ванеса се събраха, за да си подготвят взаимно и за
последно прическите и тоалетите, а пък привечер кавалерите им ги взеха с
колите, че да отидат у друга тяхна съученичка, където вече се бяха накачулили
всички рапони от класа. През това време дойде и Дарина, та спретнахме една
голяма чиния с мезета – в 15:30 вече бяхме в дома на любезните ни домакини:
чика Жика и женка му Радмила. До това време на деня къщата им се беше запълнила
с посетители, роднини и изпращачи – малки, средни и големи, та докато чакахме
появата на двете ни принцеси, цялото сръбско воеводство барабар с нас
балканците, наблегнахме на ледените бири, шампанските вина и малко крушовица –
колкото за блясък в косите и искри в очите (подобно на филма “Звезди в косите,
сълзи в очите”, който рефрен също не беше твърде далеч от истината).
По
някое време се появиха и абитуриентките – красиви и докарани, сякаш че не бяха
те, ами някакви манекенки от скъп и лъскав моден журнал. Последваха снимки за
спомен, целувки, прегръдки, суетня и все в тоя ред на мисли. Както вече казах,
малко по-късно пристигнаха и момчетата – подариха цветя на момите, разни
гривни, дрънкулки и висулки; хайде, направихме си и с тях множество общи
снимки. Не след дълго цялата сюрия се изсипахме в къщата на други нещастни
родители, у които децата от класа вече се бяха сбрали на камара – всички вият
от екстаз и цвилят в един глас, без да се изслушват или изчакват да чуят кой
какво им казва. Там вече имаше професионален фотограф, който направи нашите
малки момета безкрайно щастливи и доволни. Ние продължихме с бирите и мезетата
до окончателното ни излизане от къщи, за да се придвижим с колите към мястото
на тържеството. Застанахме в шпалир пред червения килим и зачакахме появата на зрелостниците.
Постепенно и те започнаха да прииждат – един през друг в по-луксозни и скъпи
коли, голямата част от които лични, други пък взети под наем и т.н. Общо взето
парадът мина много весело и тържествено, като от там също направихме много
снимки. След като децата влязоха в залата и започна официалната им част, ние
родителите се разотидохме кой от където се беше домъкнал, за да види чедото си
и да го изпрати с попътния вятър в живота.
Предварително
се бяхме разбрали със сърбите и още едно тяхно приятелско семейство, вечерта
ние също да отидем на ресторант – че няма само младите да ми се фръцкат и
контят по заведенията, я! Добре ама ние следобеда толкова много мезихме и се
наливахме с какво ли не, та като отидохме в кръчмата не ни се поглеждаше ни към
пиене, ни към ядене. Независимо от всичко, отчетохме мероприятието и изкарахме
много весело в компанията на нашите балкански побратими. Оставихме колата пред
ресторанта, а вечерта се прибрахме с едно такси. У нас моабетът продължи с
Дарина, която остана да спи в стаята за гости (в жълтия салон). Ванеса по някое
време също се беше върнала у Мария, след като тържественото им представяне в
клуба свършило по най-късата процедура. В неделя те трябваше да изнасят някакво
представление от танцовата трупа, докато пък ние ходихме в Бризбън на концерт.
Не
помня дали споменах някъде до тук, но наред с всичката тая идиотска олелия и
суетня покрай съботния бал на Ванеса, предната петъчна вечер пък Нени и Меган
ни бяха на гости, заедно с малката. Изкарахме си много весело и те този път
останаха с нас до необичайно късен час на нощта, защото друг път обикновено все
бързат за някъде. Независимо, че на следващия ден беше рождения ден на Меги и
щяха да събират много приятели в новата си къща, децата уважиха и нашата софра
– особено заради повода ни за почерпка. Пекохме кебапчета и си приказвахме по
всякакви въпроси – на края ги изпратихме и след като ошетахме по двора веднага
легнахме, че на сабалента пък ни очакваха всички онези емоции, за които вече
стана дума измежду редовете.
Така
вече всичко отшумя и се потули – сега остава само и рождения ден на Ванеса да
отпразнуваме, след което мирясваме напълно. Той пък е планиран да се проведе
следващата събота, за когато сме поканили много VIP-гости от квотата на
постоянното присъствие. Другата седмица продължавам работата си и по проекта,
който за сега е единственият двигател на прогреса и генератор на средства за
препитание (като тук не изключвам щедрия финансов принос и на Даниела, разбира
се)…
08.03.2017 – И след като вече решихме, че днешният ден не е “Денят на Мама”, както
последният беше известен в недалечното ни социалистическо минало, датата все
пак е запазена в световната история само като Международен ден на жената.
Използвам случая по този повод да поздравя всички възможни, успешни (а пък и не
чак до там…) женски създания на Божия творец, четящи настоящите ми редове (и
слушащи прочита им, разбира се…) – малки, средни и големи; млади, малко
по-стари и съвсем застарели. Бъдете ни много живи, още повече здрави и силни,
че единствено на вашите плещи остава да лежи нашето целокупно и целомъдрено
мъжко человечество! Това първо и едно на ръка – а пък отделно от всичко,
специален поздрав за майките ще бъде отреден чак на 25 Март, когато съгласно
Християнския календар ще се поклоним доземи на онези, които са ни родили,
отгледали и възпитали. Но, хайде сега да не препускаме толкова чевръсто към
тези събития, защото до тогава има доволно дълго време и аз отдавна вече не
гледам така проницателно в бъдещето, след като още с настоящето не можем да се
оправим като хората. Днес имам краткотрайна и съвсем случайна пролука от гледна
точка на служебните ми ангажименти, през чиито няколко часа ще гледам да
завърша това малко измъчено мое писъмце, та белким от следващите пък нататък да
ми се възвърнат писателските навици и привички, които бях свикнал да поддържам
почти ежедневно от четвърт век насам. Този продължителен застой в България
малко ме отпусна, разглези и аз сякаш загубих създадената си от години рутина.
Вероятно една от причините за това мое размекване се крие и в заетостта ми
напоследък, която не допуска никакви отклонения и недобросъвестност спрямо
генералната линия, по която тъпчем напред бавно, славно и вече от месеци насам
с тоя наш уникален проект за добив на гориво от изгорели автомобилни гуми.
Акълът ми е постоянно ангажиран с разни подобрения по изпълнението на
цялостната програма, та като че ли почнах да не виждам нищо друго около себе
си, освен тръби, кранове, помпи и контейнери – сякаш се давя у мазут и нафта,
дейба...
От последното
ми включване в ефир пак мина повече от седмица време, но пък от тогава до сега
никой от нас не би могъл да се похвали с кой знае какви новини – нито в личен,
нито в семеен план. Ванеса учи усилено и упорито, за да вземе по-висока обща
оценка в дипломата си, та евентуално да бъде одобрена за стипендия. Даниела
работи смените си и се грижи за продоволствието и изхранването на личния
състав; тя е в тила, демек. Аз по цял ден натискам стола в къщи и работя по
моите задачи, като сутрин водя и Ванеса на училище. От там, ако имаме среща за
деня с моя шеф, виждаме се с него за час-два, след което се отдавам на
служебните си обязаности. Някой път пропускаме тези наши сбирки и съвещания,
защото имам достатъчно много работа за два дни и не е необходимо той да ми дава
повече, преди да съм втасал с предишната част. За сега се движим добре и всичко
уж върви по план – паралелно с което са задвижени и други подобни начинания,
които също чакат своя зелен семафор за поставянето им на по-предна линия. Дано
пък имам късмет да се задържа на това положение – освен сравнително добрата
плата, която получавам макар и не много редовно, видът на работата много ми
допада, а пък допълването ни с шефа по много от техническите въпроси, направо
ме тласка напред като торпеден катер на граничната брегова линия от поделението
в едновремешния Мичурин или днешното Царево, както ласкаво го наричат всички...
В
събота вечерта се събрахме на двора с голяма банда приятели, за да отпразнуваме
17-ят рожден ден на порасналата вече Ванеса, както и да отбележим сега пък в
наши, съвсем домашни условия абитуриентският ѝ бал, независимо че тя още не е завършила училището си
напълно. Бях купил месо от виетнамския касапин, та предния ден го смлях на
кайма; отделих половината за кюфтета, а с другата половина направих кебапчета.
У нас това е традиционното меню за гости и всички посетители си го знаят без
предварителни заявки или последващи го претенции и негодувания. По другите къщи
ядем наденици, пилета и други специалитети, но в къщи се раздава мешана скара
главно от смляно месо, че по-лесно се усвоява от организма. А пък на 20 души
народ, кога ще им насмогна само с вратни пържоли, а? Вечерта седнахме на двора,
но времето не беше много стабилно и на няколко пъти преваля лек дъждец. По едно
време се засилихме да влизаме вътре, но то пък точно в този момент спря да
вали. Таман извадихме паниците обратно и пак шурна. Тогава измъкнах чадърите от
бараката и ги разположих върху теловете над асмата – обърнахме масите напреки
под тях и така изкарахме до сутринта. От там насетне вече не си обръщахме много
внимание кой колко е мокър или пък на кого как са се размазали гримове, червила
и сенки. За щастие поне беше топло, дори прекалено бих казал, та временните
порции дъжд, с които ни обливаше небето си бяха баш добре дошли за нашите морни
души и тела. Наред с всички познати, с нас бяха и родителите на Мария (както и
самата Мария, разбира се). Те си тръгнаха последни в 04:30 на следващата,
неделна вече заран. Дарина остана да спи у нас и на другия ден заедно разчиствахме
кочината от среднощното тържество. Имаше торти, свещи, глъч, смях и както
винаги изкарахме весело и приятно.
Миналата
седмица поръчах 10 бр. акумулаторни батерии за фотоапаратите. Онзи ден купувах
нещо от един дюкян за крайно нуждаещи се. Добре ама аз нали ходя вечно без нито
една стотинка в джоба си, та когато се наложи винаги се разплащам с банковата
карта, вместо да си бъркам из гащите за кесията. Само че този път масрафът ми
беше за някакви си 3-4 долара, а пък онези за сметка по-малка от $10 нямат интерес
да ми използват картата. Видях се принуден да купя още нещо, че да закръгля
сумата над тази и да платя по банковия път. Натъкнах се на един фотоапарат,
PENTAX, какъвто Даниела отдавна искаше да си има под ръка. Тя не може да снима
с големия, нито пък с телефона си, та рекох да ѝ направя един подарък за 08 Март – ето, бях забравил:
значи няма нужда и от цветя днес… Така заедно с фотото за $9 и останалите
боклуци натаманихме масрафа и аз от там се прибрах у нас. В къщи вече като
разпечатах кутията, в нея имаше не един, ами два напълно еднакви фотоапарата.
Веднага си направих сметката, че единият мога да го изпратя в България –
подарък на някой наш близък и побратим. Обаче се оказа, че само единият от
двата беше годен за употреба и аз другия го изхвърлих, след като му проведох
доволно много проби и всякакви възможни комбинации. Годният работи добре, но и
за него трябват две батерии – онези четири парчета, които толкова усърдно
зареждахме на тавана също се оказаха нефелни; двете хвърлих тук, които така и
не поеха никакъв заряден ток, докато останалите две са сравнително използваеми,
но те пък не задържат дълго заряда си и също са се насочили към кофата за
боклук. Чакам само доставката на новите, за да се отърва и от тях. Та, ей това
ми бяха развлеченията през миналите дни. Ходя и на курс в съботните предобеди -
сега тази събота ще ми е последния урок; уж понаучих някои работи – де да видим
до кога ще ги и помня.
В
предстоящия по-близък план имаме да мислим за изборния ден и резултатите от
гласуването ни; после на дневен ред идва една няколкодневна екскурзия през
почивните дни около Пасха (Възкресението Христово, само че според Католическия
календар), за когато Даниелчето пак е резервирала едно апартаментче на Sunshine
Coast, където ние обикновено ходим за такива по-кратки престои. С нас ще дойдат
Дарина и Янкови, които са наели нещо подобно в съседство. Малко по-късно пък,
през априлския месец с приятели ще ходим на еднодневен излет с лодка по реката,
но тези всичките събития ще бъдат разглеждани допълнително и по-подробно едва
когато им наближи термина да се случват. По-далечни планове нямам, а и както
вече подчертах не един път - не смея да гледам чак толкова напред във времето,
за да не ми мине черната котка през пътя. Дори и да се давим, постепенно ще напредваме
към брега, придържайки се на тояги и бавно плъзгайки се по гребена на вълните…
А сега не ми остава нищо
друго, освен да ви пожелая по-скорошно избавление от студа и зимата с
неизбежното разпукване на пролетта и наближаващото знойно лято. Бъдете много
здрави и още повече спокойни за всички нас – ние сме добре, мислим непрекъснато
за вас и ви обичаме: Ангел, Даниела, Нени, Меган и Ванеса (оп-паа, аз май пак
забравих за малката Айдън, та прибавям в списъка и нея)…
Няма коментари:
Публикуване на коментар