Писмо No 86 (III-IV.2017)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо! Приятели, читатели и други мои почитатели!

25.03.2017 – Брей-й, какъв свят ден е днес – от всички най-святият! Нека да са ви светли и блажени празниците, наши родни майки! Дай Боже благата вест за всички нас, вашите чеда и отроци да ви следва непрестанно, а всеки наш успех да ви радва най-сърдечно! Навръх Благовец или какъвто е денят според общопризнатите и приети църковни канони - Благовещение, в днешния ранен съботен следобед поставям поредното ново начало на до болка старата си вече и втръснала на мнозина история. Едва сега сколасах да подвия крак, че да седна, след като почти от сутринта се разправям с домакинство, готвене и т.н. Довчера сме канени на гости у нашите приятели от Севлиево, та рекох да забъркам една експресна картофена салатка за подкрепление на софрата – нали сме комуна; кой каквото донесе и тури на масата, все ще е добре дошло за всички нас, моабетчиите. След малко с Николай ще ходим до Бризбън, че Дарина ни е приготвила сума вехтории и покъщнина, които на края реши великодушно да раздава, за да се отърве от боклуците. Тя съвсем наскоро си купи апартамент и къщата, в която живееха в мир и сговор с наш товарищ дядя Игорь, Бог да го прости, сега се дава под наем. За целта обаче тя трябваше да я опразни почти до голи стени, а в новото ѝ жилище няма място да побере всичко, което е трупала в годините. Така ние приятелите ще поемем известни “подаръци” от нейна страна, за да ѝ разчистим района час по-скоро.

Сутринта карахме колата с Ванеса за около един час, защото през деня тя пак е заета с обществената си дейност, която напоследък развива най-активно. Днес в училището им се провежда някакъв фестивал, с всичките му там люлки, колички, пързалки и всякакви други панаирджийски щуроти – включително лавки за лакомства, бонбони и неизменната скара (само че без бира, в случая – поради характера на мероприятието, заело очертанията на учебното заведение). Ванеса и Мария са се включили на доброволни начала с помощта си около приготовлението на храната за хилядите посетители, които се очакват да минат през сергиите им. Даниела излезе по нейния традиционен зей пазар и на връщане ще мине от там да ги прибере, защото аз пък до това време ще съм заминал за Бризбън с приятелите. Друг наш общ другар има едно малко камионче, та с него ще пренесем остатъците от ненужния багаж на Дарина. Официално тя другата седмица ще се мести в апартамента, когато пак ще сформираме една приятелска бригада от докери и хамали, за да ѝ помогнем в преместването на останалата покъщнина от стария на новия адрес.

Почнах за салатата да ви разправям, ама пак нещо се отплеснах, та забравих да кажа и за разширените ѝ варианти. Понеже аз прости картофи не ям – хеле пък само сварени или задушени, че баят се пълнее от скорбялата, която съдържат, та за компенсация на калориите бръкнах чевръсто и една много апетитна майонезка, за да ги обогати и овкуси с необходимите си силно подчертани диетични качества. Накълцах две глави лук и един буркан кисели краставички като допълнение към рецептата, за да я докарам пък и на количество, че сме баят народ довечера – трябва хем за нас да стигне, че и да хартиса малко на домакините за дояждане на другия ден. И всичко това под мъдрото ръководство и ценни съвети на Даниела, която най-после вдигна ръце от мен и излезе (почти набита…), та аз си видях работата на спокойствие, преди да седна с молива над листите (в случая съм на компютъра, но нали така е прието да се казва от писателите на писма)...

Наред с всичко, цяла заран провеждам и едни трансконтинентални пазарлъци с напълно случаен резидент от Америка, който на електронния търг продава много хубав лаптоп и който аз искам да купя от него, ама повечето ми се ще онзи буквално да ми го подари – знаете каква скръндза съм и колко трудно купувам вещи, особено пък и ненужни. Моят, който ползвам напоследък много ускорено и интензивно за служебни цели, взе да издиша по малко през вентилационните си отвори за охлаждане и ежедневно натоварен, специално с триизмерното обемно проектиране, което е в основата на работата ми, оказва се малко слабоват и конските му сили сякаш не достигат. Иначе нищо друго му няма и никакви кусури не съм му пришивал, ама нали очите ми все в чуждото гледат и винаги са вперени в по-хубавото, та сякаш нарочих това, което вече имам в името на нещо “чуждо” (амчи то и с женитбите е така, бре! – не само с вещите). Та се лаяхме с този човек сума време в молби и пазарлъци, който също се оказа инженер като мен и ме увери, че ако купя лаптопа от него, последният щял да ми върши чудна работа (естествено – че няма да ми каже обратното, я). За сега сме се разбрали той да се спре на окончателна цена, включваща и пощенските му разходи за изпращане на колета до адреса ни в Австралия. Ако мога да се побера в границите около хилядарката като цялостен масраф, ще бъде някакво Благовещенско чудо, за да спомена отново днешния празничен, Божествен ден. Иначе такива компютри са доста скъпи и заради качествата си, които включват в себе си, обикновено се нареждат по магазинските рафтове с етикети на цените от над $3000. Добре ама специално този, на който съм се спрял не е баш чисто нов, за това ще гледам да мина и малко по-изтънко в ценоразписа.

Всичко останало върви и си тече по познатият вече на всички начин – работа, училище, уроци по пиано и т.н. Ванеса беше доста заета напоследък с нейните изпити, но единствено по математика има известни тъмни петна в знанията си. Аз изобщо не мога да ѝ бъда полезен в тази наука, защото в момента те учат някакъв дял от висшата математика, който ние навремето изучавахме в института и до който аз така и не се домогнах под формата на рутинни знания. Тази материя обаче, ето вече цели 30 последователни години хич дори и веднъж не ми е притрябвала в практиката, така че тогава напълно осъзнато съм я пропуснал още в зародиша ѝ като ненужна – нека да ме прощава тук другарката ми Радева, ама си е баш тъй; уважавам науката, почитам и нея самата, но нито диференциалните, нито пък интегралните ѝ закономерности от миналото са станали причина за следствието, към което се числя в настоящето към днешната дата и час…

Не са малко и политическите ни вълнения около предстоящите извънредни Парламентарни избори в България, които ще се проведат утре. В Бризбън също ще има изборна секция, в която ще упражним правото си на глас. Ако и този път нечестивците спечелят чрез повсеместните си лъжи и измами, подменяйки и изопачавайки вота на хората, окончателно ще приема отдавна ширещото се сред населението безсилие за извоюването на някаква промяна в политиката на държавата. За момента всички мълчат и се спотайват – не знам нито какво чакат, нито на какво се надяват. Но за да ни е чиста съвестта, ние ще дадем нашата безрезервна подкрепа към избранниците си, а пък от там насетне какво ще става – съмнявам се, че и самият всемогъщи Господ Бога наш няма да знае това, което ни очаква в близкото и по-далечно бъдеще.

За сега това е всичко като за едно начало – а пък то дали добро ще бъде или лошо, само времето занапред ще ни покаже. Всеки път си казвам и се заричам да сядам по-честичко зад писалищната маса, обаче винаги по нещо изниква, което осуетява добрите ми намерения. Сега работя от вкъщи, но аз такива обедни почивки и други подобни не признавам в практиката си. Пипам непрекъснато, докато имам какво да правя и обикновено до това време на деня вече мръква. Ако имам възможност, привечер след всичко това разхождам телесата си на известни къси или пък по-дълги разстояния (отново в зависимост от останалото ми оскъдно свободно време), след което започват задължителните вечерни ритуали – софри, храни, напитки, зяпане на филми и т.н. По-рано, докато бях по разни фабрики, офиси и учреждения, използвах обедните си почивки за творчество – сега обаче този режим се промени, но ще гледам да зачестя своята писмена комуникация, защото ежедневните ни разговори с нищо не могат да заменят онова, което мисля и пиша тук – пожелавам всинца вам повсеместен успех на утрешните избори!…

03.04.2016 – Макар, че за момента повече му прилича да си накълцам половин кило домати и да седна с тях да изпия няколко мастики, аз, вместо това благородно начинание от моя страна, тук и сега ще направя едно извънредно включване в ефир, за да използвам временното затишие под покрива на пчелина. Часът е 18:30, местно време – Даниела замина на някакъв вечерен курс по служебна линия и ще си дойде по-късно, а Ванеса би трябвало вече да се е прибрала от работа – всъщност от стажа, който тя започна днес. За да бъда последователен обаче, ще започна изложението си с обзор на най-пресните събития с начало днешния понеделник, като постепенно ще се връщам и малко по-назад по отделните дни на седмицата, докато най-после свържа и двата начални за това мое писмо репортажа.

Тази сутрин станахме по-рано и малко преди 06:00 вече бяхме стъпили на паважа по пътя към Бризбън. Ванеса кара колата нататък, за да трупа шофьорски опит посредством колкото се може повече учебни часове и около 07:15 пристигнахме у Дарина – вече в новият ѝ апартамент, за който също ще стане дума малко по-надолу в писмения ми материал. От там аз веднага изпуших назад към Gold Coast, защото трябваше да бързам за редовната си среща с моя работодател, които мероприятия обикновено са насрочени за след 08:30 – едва когато се оправим с децата и ги изпратим на училище (а той има две на главата си завалията, защото жена му също работи като моята и точно по същия начин подобно на нея смята, че с него сме свободни по цял ден, защото по принцип и конкретно според тях двете пък, ние видите ли, така или иначе нищо съществено не правим – да ги хванеш, че да им изуеш гащите, па после бой-бой с един чепат прът по гъзовете, та да се научат на уважение и почит към ближния). Дарина днес и утре не е на работа, заради оправянето на багаж и покъщнина - на всичкия си зор ѝ тръснахме и нашата млада стажантка да се върти покрай нея. Малко след като тръгнах обратно, Ванеса вече ми се обади, че се е качила в автобуса и пътува по трасето към работното си място. За да стигне до там трябва да смени два рейса, но понеже снощи на проиграването и по време на репетициите как се стига до там тя “знаеше” абсолютно всичко, защото моля ви се - не била вече малка и можела да се оправя сама, та буквално няколко минути по-късно малката всезнайковица пак ми се обади, че случайно била пропуснала спирката, където трябваше да слезе и да смени автобуса. Ама като се върнала от някъде си на определеното място и на бърза ръка се ориентирала в ситуацията – следващото ѝ обаждане беше вече от офиса, където пристигнала благополучно и за щастие навреме. Преди малко Неси също се обади, че се е прибрала обратно у Дарина – сега с майка ѝ сме спокойни, че поне за през нощта ще бъде на сигурно място…

Вчера, както беше неделя и както в такъв свят ден нормалните човеци ходят да палят свещи по църквите и обикновено излизат на разходки, нашият оредял семеен колектив се блъска из двора почти през целия ден – кажи-речи до надвечер, когато най-после мирясахме и си отдъхнахме след свършената работа. Предния ден помагахме в преместването на Дарина и от нея взехме много ненужни вече за нея вещи – инструменти, бои, саксии с насаждения и всякакви щуротии от подобен характер. Сега всичкото това чудо от допълнителна покъщнина трябваше да намери покоите си в нашия имот, та местихме цветя, пренасяхме саксии, разсаждахме посеви и изкарахме деня на чист въздух – също както на село, в нивата с картофите, чесъна и арпаджика за разсад. От Дарина взехме едно газово барбекю, което имаше нужда от потягане, инсталиране и общ технически преглед. Паралелно с всичко аз подреждах работилницата, в която не беше стъпвал човешки крак в продължение на години – вратата ѝ едвам се отваряше и затваряше, защото само тъпчем и хвърляме вътре боклуци, в хаотичния си вид и без да ги подреждаме, та на края се принудих да пренареждам целия инвентар. Дъските на тезгяха ми не се виждаха от натрупаните във времето всевъзможни стоки и материали. В заключение дори пометох и пода – отпред замяза на аптечен пункт, но не се знае до кога ще продължи това състояние на строг ред и армейски порядки, специално в този отдел на частната ми собственост. Подобни оздравителни мероприятия съм замислил да проведа и в бараката, но за нея вече ще изчакам да минат още няколко години, че тогава чак ще се разправям и с нейната безредица. Капнахме от умора, след като цял ден се прегъвахме óдве, а на моменти и óтри даже. През това време Ванеса беше на някакво представление в Бризбън, заедно с приятелките си от училище, та поне с нея не сме имали разправии. И това до тук беше само от вчера – ами чакайте пък за онзи ден да ви разправям сега…

В един от предните дни, всъщност това беше миналата събота – денят преди прословутите и станали вече нарицателни избори в България (а както стана известно и малко по-късно, оказали се отново неуспешни за нашите политически предпочитания и пристрастия…), с още двамина бойни другари ходихме до Дарина “на първо четене”, за да освободим поне една част от боклуците ѝ. На практика покъщнината ѝ беше в много изряден вид, но понеже тя самата няма къде да я дява в новото си жилище, та раздаде по-голямата част от своите мебели на наши общи приятели, които пък имаха остра нужда баш от такива вещи. Така него ден ходихме с едно малко камионче до тях да натоварим разни непотребни вече маси, столове, легла, матраци и други подобни. На този курс аз взех барбекюто и един наръч с въдици и всякакви рибарски такъми за Неничко. Хубаво, ама аз трябваше и да му ги закарам после у тях, защото пък него го няма в момента – нали е на работа, калпазанинът, отдалечен на 3500 км от нас. Та онзи ден нахвърляхме рано сутринта стоката му във фургона на Даниела и двамата с нея поехме към Бризбън. Първо отидохме до новата къща на Нени да разтоварим инвентара, а после се срещнахме с нашите апапи от компанията у Дарина, с които трябваше да извършим хамалската част по преместването ѝ. Тогава именно стана и основното прочистване на нейния дом от ненужната покъщнина. Всеки от нас отнесе по нещо, колкото да се запази и за да не се изхвърли. Аз избрах още някои къмпингарски вещи за Нени и разни други принадлежности по домашното оборудване, та пак ходих до тях да разтоваря един самосвал със стока за бита по линия на ширпотребата. Преди това обаче с останалите докери направихме няколко курса до новото място на Дарина, за да пренесем останалата част от домакинският ѝ инвентар. Привечер се прибрахме каталясали от умора – едвам изгледахме поредния сериал и дръпнахме шалтера за оттегляне в покоите си.

През седмицата аз усилено се занимавах с моите служебни дела, Ванеса тъкмо приключи с учебните си занимания за срока, а Даниела работи през цялото време без нито един почивен ден (за нея петдневната работна седмица е равностойна на кошмар, породен от трисменен непрекъснат работен цикъл в някой чугунолеярен цех на “Кремиковци”; тя обича да ходи на работа само по три дни седмично или в изключително редки случаи да стига най-много до четири, а през останалото време предпочита да си седи в къщи и да се грижи за домакинството – не знам как другарят Маркс би формулирал подобен социален недъг в своите научни трудове, но това е действителността пък в нашия конкретен случай). Мисълта ми беше, че в останалите седмични дни нито нещо ново, нито пък нещо по-различно и вълнуващо се случи, та да заслужава вниманието ми и описанието му. През повечето време на разглеждания период, от небето се изливаха тонове вода под формата на тропически дъждове, които бяха предизвикани в резултат на един циклон, който пък връхлетя по източната част на крайбрежната ни ивица, на около 1200-1300 км от нашето бунгало. Този ураган беше с доста голяма опустошителна и разрушителна сила, защото предизвика големи главоболия на хората в засегнатите райони. Специално нас той успя да ни близне едва само с периферната си част, но пък това хич не му попречи да предизвика хаос от серията наводнения в съседство, които отнеха дори няколко човешки живота. Вследствие на обилните валежи бяха откъснати цели насели места, имаше отнесени от водната стихия пътища, мостове, коли, къщи и т.н. За слава на Всевишния и всичките му небесни светии, такива масови погроми при нас и около нас не е имало, но пък някои хорица добре си изпатиха отново под напора на природната стихия. Този път засегнати бяха по-селски и слабо заселени покрайнини, ама там на преден план излязоха катастрофалните загуби от селскостопанска продукция и ягмосаната жива стока под формата на издавен дребен и едър домашен добитък. Масрафите покрай бедствието отново се изчисляват в размер на мултимилионни парични единици, които по някакъв начин ще бъдат набавени и компенсирани от едноличният и най-обикновен данъкоплатец. И пак ще кажа, повтаряйки и вероятно потретяйки се за сетен път през всичките ми, вече 25-годишни наблюдения върху живота и случващото се в отсамната част на света: богат свят, богата държава с великодушен и славен народ, съпричастен до болка към неволята на ближния. И малко да я разклатиш, и повечко, все намира някакъв начин – оправя се; демек, стъпва си обратно на краката. Ама де с повишение на данъци, ама било чрез заеми, ама с кой както намери за най-добре – обикновеният и най-прост гласоподавател хич не го е и грижа даже за това, освен ако не е пряко засегнат. Дори и такива случаи да има, хората пак биват осигурявани с най-необходимото от страна на държавата. Е, всичко останало пък остава единствено на база взаимопомощ, подаване на ръка към пострадалия или подпиране на едно приятелско и напълно безвъзмездно рамо към изпадналия в беда събрат. Не знам с голяма точност през какво е минал тоз народ, но за смешните си 200-250 години на съществуване (а няма дори и толкова, разглеждано в чисто исторически аспект…), аз с огромно огорчение установявам, че са направили доволно много за своето собствено битие; сравнявайки го с нашата българска, почти 13-14 вековна история като единна сила и държава, почвам тъжно да си мисля, че ние българите сме нещо сбъркани генетически (или генетично, ако това е думата…), за да се доведем понастоящем сам-самички до този тъй плачевен родов завършек и настъпващ национален катаклизъм – а такъв неминуемо ще има, независимо след колко години. И дали по-рано или пък по-късно ще настъпи, в глобален план това ще бъде просто една незначителна историческа подробност, която дори няма да се изучава от подрастващите на следващото хилядолетие…

В този миг обаче потокът ми от кухи мисли бе прекъснат с внезапното завръщане на Даниелчето и аз снощи тутакси затворих страницата празна и недовършена. Тя преди малко замина на работа за първата си смяна, а пък аз, преди да започна своите рутинни служебни занимания за деня, ще драсна още някой и друг информационен ред, за да приключа с тази моя кратичка житейска серия. Значи - разказах ви за наводненията и съответно за поразиите, които предизвикаха. Че не бяха само водните стихии, ами по някое време се беше надул и един коварен вятър, който също създаде известни допълнителни тревоги у народонаселението. Ние специално за пореден път бяхме скрити сравнително на завет и не сме усетили напорите на Природата, но пък мнозина други нямаха това щастие и късмет.

През разглеждания период от време водих дълги и отчаяни пазарлъци с един търговец от Америка, който предлагаше много хубав лаптоп на електронния търг. И от дума на дума последният склони на цена, изгодна и за двама ни, което пък предизвика и непосредствената му покупка. Отначало онзи искаше $850, после отиде на $800, че свали на $775, за да спрем стрелката на окончателната сума от $750 + $95 допълнителни масрафи по изпращането на стоката от Щатите до нашия адрес. Посочените валутни единици са все в американски долари, които вече прехвърлени в местни австралийски пари по курса на “Магурата”, излязоха на около $1145 барабар с 3.5% такса в полза на финансовата институция, чрез която обикновено извършвам подобни международни разплащания. Едно на друго цената е прилична за такава вещ, имайки предвид че подобни устройства на редовните цени из магазините са по над 2-3 хилядарки. Сега търпеливо изчаквам доставката на лаптопа, а чак когато му проверя и свойствата, ще се хваля повече с търговската си сделка.

Онзи ден ми доставиха батериите, които също бях поръчал и платил. Остава да получа и едни тестери за тях, че да изпратя единия на татко. А пък така стигнахме и до неделния изборен ден, в който пак ходихме в Бризбън – този път за да гласуваме в рамките на закона. Резултатите от преброяването на бюлетините са потресаващо жалки, след като от 50 души, отдали своя вот за бъднините на България, има 10 гласа за комунистите от БС(К)П, 5 – за комунистите от ГЕРБ, а по 1о и съответно 11 гласа вземат някакви измислени и самозвани патриоти от ПП “Възраждане” и движение “Да България”. Останалите поединични предпочитания са разхвърляни най-хаотично и безразборно по отделните политически формации, като специално нашата получи едва 3 гласа – моят личен и този на Даниела, както и на една приятелка, която бяхме взели с нас за деня с колата само при условие, че подкрепи партийната ни кауза. С последното и аз самият започвам да се убеждавам, че България наистина е обречена на комунизъм и това ѝ хронично болестно състояние ще продължи чак до нейната кончина – тъжно…

Напред Ванеса се обади, че вече е пристигнала успешно на работа и този път не се объркала, както вчера сутринта. Снощи обаче, на връщане също имала известни малки проблеми, щото като не знаела къде е втората спирка на автобуса, на който да се прикачи, та като му зърнала номера и заприпкала подире му, докато последният не спрял, че да се качи. От днес нататък всичко ще бъде много по-ясно за нея, защото по принцип това са първите ѝ сблъсъци с обществения транспорт (без да броим влаковете, в разписанието на които тя е вече експерт, защото с дружките си само тях ползват за придвижване между Gold Coast и Бризбън; иначе, когато ходят някъде из града, обикновено аз, Даниела или пък другите майки и татковци се включват в транспортирането и разкарването по места на малките госпожички).

С нашия малък Неничко сме в постоянен контакт, който утре има рожден ден и който ние ще трябва да отпразнуваме в негово отсъствие. С Меган онзи ден се разбрахме, когато той се завърне за поредните си почивни дни, да им отидем на гости и за официалното представяне на тяхната къща. Ние по Великден заминаваме на няколкодневна почивка нагоре към Sunshine Coast, където обикновено ходим. Ще бъдем заедно с Дарина и Янкови, но през отделните празнични дни очакваме посещенията и на други наши приятели. За сега това е всичко – като се присетя за нещо пак ще пиша, но пък в същото време трябва да се залавям и за работа. Независимо, че тук в къщи никой не ме наблюдава колко и какво правя, моята съвест е достатъчен морален контрол върху действията ми, които в никой случай не искам да предизвикват съмнението за недобросъвестност у хората, за които работя и които плащат редовно заплатата ми. Ето, това е вече истинският капитализъм в действие – моралът преди всичко, отговорността и другите ми добродетели, с които поначало съм изпълнен от вътре и в какъвто дух премина моето възпитание и духовно израстване (тук щях да напиша “извисяване”, но пък си рекох да бъда и малко по-скромен, нали така?)…

14.04.2017 – Разпети Петък, в ранния му следобед. Продължавам с поредният си репортаж съвсем на живо от мястото на събитието – курортния комплекс Sunshine Coast. От вчера насам обитаваме един двустаен апартамент в центъра на курорта и допреди малко бяхме по разходки и разни други туристически волности. Ние с Даниелчето му ударихме един 6-километров марш по крайбрежната алея, докато през това време Дарина и Ванеса се въргаляха из пясъка на плажа. След като тъкмо приключихме и с ритуалите по изхранването ни, сега всеки се е заел със собственото си безделие и го е ударил на своеволия и безчинства. По време на безцелното си шляене из улиците, Ванеса видяла някакви къси гащи на една витрина, та повлече майка си нататък – уж да ѝ ги купува. Дарина пуфти цигари и се налива с кафе на балкона, а отделно от всичко всеки миг очакваме да се обадят и Янкови, които също са някъде наоколо и вече са пристигнали. Аз от своя страна ще използвам частичното затишие и липсата поне за момента на каквито и да са обществени мероприятия, за да преразкажа всичко онова, което се случи в този промеждутък от няколко дни до настоящия миг.

През последната седмица не съм имал много служебна работа, което пък ми позволи да свърша малко поизоставени и дълго отлагани дейности. Наред с това една ранна утрин нарочен куриер донесе многоочаквания от мен лаптоп, който купих чак от Америка. Миналия петък дори го носих с мен на сбирката, за да се похваля на боса с инвестицията си под формата на свой, най-личен принос към просперитета на общото ни предприятие. Понеже него ден приключих по-набързо с дейността по проекта, веднага след това се залових да експериментирам и изпробвам новата “пушка”. И, от опит на опит и от експеримент на експеримент, на края взех, че срах на цялата система – тотално и окончателно; та не само това, ами безвъзвратно и безпомощно. Стана ясно, че ще търсим лекарска помощ от специалист, защото аз, само с моите едва фелдшерски познания не можах да се справя с проблема, който естествено сам си създадох. Исках да подменя операционната система на компютъра с друга, с чиито функции аз съм свикнал и боравя вече от години. Добре ама по време на тази преинсталация нещо двете се посрещнаха, размениха си любезности и зациклиха на едно място – та немá мърдане ни напред към новата, нито пък назад към старата платформа. До това време обаче стана вече събота, когато се обадих на Янко за помощ, който тутакси откликна на тревожния ми зов и още по-експресно ни покани на гости – хем да се почерпим и видим, хем пък и да вдъхнем нов живот в твърдите дискове на временно издъхналия ми лаптоп (които, както вече казах така изведнъж се втвърдиха, та не успях да ги размекна - колкото и да се опитвах). Така ние вечерта отидохме у тях, където ремонтите продължиха до късно през нощта.

В петък, понеже Даниела не беше на работа, следобеда заминахме за Бризбън – първо направихме един сериозен предвеликденски пазар в гръцката бакалница, след което отидохме до Дарина да си приберем детето. Ванеса вече беше завършила своя едноседмичен стаж в адвокатската кантора и всички се прибрахме обратно в къщи. Тя от там замина на сръбските си танци, а ние с майка ѝ разхвърляхме софрата в кухнята по случай предстоящите светли Християнски празници. Така стигнахме до съботната вечер, когато както отбелязах ходихме на работно посещение у Валя и Янко. Той бутна нещо една от настройките на лаптопа и в крайна сметка успяхме да постигнем завидно добри резултати с най-новата възможна и съвсем прясна на пазара операционна система (Windows 10, ако това има някакво значение за някого – до тук всички ние работехме и продължаваме успешно да творим със седмата му версия и докато си ошлайфаме и усъвършенстваме знанията в тази насока, то пък през това време световният напредък явно хич не беше спал, та взел, че стигнал чак и до десетата). Както и да е – в крайна сметка всичко се оправи, моабетът също се проведе успешно и ние се прибрахме щастливи, доволни и добре опиянени в къщи – събота, Лазаровден.

Одисеята ми обаче продължи и на Цветница, която пък съгласно календара се падаше в неделя. Първата ми работа беше да мина през черква, за да принеса своя скромен дан към Бог, а чрез запалените свещи и отправени молитви да изпрося здравето и добрите бъднини за всички нас и нашите близки; както разбира се да почета и паметта на починалите ни сродници. Като се черкувах успешно, заминах да изръчкам сергиите на битака, който се намира в съседство на поляната до сръбската църква. Понеже времето беше вече доста напреднало и наближаваше обед, продавачите започнаха много интензивно да затварят щандовете си и да прибират своите все още непродадени боклуци. Разгледах набързо експонатите и успях да купя само една много интересна дървена картинна рамка за $2, с което търговската ми дейност приключи съвсем ненавременно и скоропостижно. Искаше ми се да се ровя още дълго из вехториите, но през това време битакът се разтури и аз се прибрах обратно в къщи - безславно и само с тази единствена своя покупка.

От там насетне продължих с компютърните си занимания, но изследователската ми дейност тутакси помръкна рязко, след като инсталирах и чертожната програма на лаптопа. Положението чувствително се влоши и последният стана по-зле и от стария ми компютър даже – в чудо се видях! Почнах да търся причини и следствия за несъвместимостта, да чета статии от Интернета и да слушам акълите на тоя или оня – все хора, изпаднали в подобно на моето, твърде незавидно положение. От общото мнение на всички стана ясно, че операционната система, която уж имах за най-добрата на света, беше нещо неадекватна да оперира с програмата, която ѝ натоварих и следствието клонеше към повторна инсталация на операционната система – този път връщайки се с няколко стъпала надолу, към вече добре известната на всички и отдавна уравновесена платформа на Windows 7 Pro. Всичките тези процеси на инсталации и преинсталации отнемат много време и аз започнах новата седмица със стария си лаптоп. Имах да свърша нещо кратко, след което отново се заех с компютъра. В сряда сутринта вече бях готов за демонстрация и “презентация” пред шефа (Господи, каква идиотска дума и поредна англоезичница, попаднала незнайно от къде и незнайно как в измърсения ни вече до крайност български език, идваща от presentation – или “презентейшън”, която обаче по никакъв начин не звучи като изопачената “презентация”, ама карай да върви; щем-не щем, и тая глупост ще им преглътнем). Босът много се зарадва, че най-после съм успял и съм постигнал успех при желания резултат, начертахме бъдещите планове и се разделихме за няколко дни, докато траят празниците.

На връщане от срещата си минах през един магазин, от който взех разни сиренца, кашкавалчета и други мезенца, посетих касапницата и на виетнамците, от където пък купих един наръч свински мръвки за смилане на кайма и се завърнах окончателно в къщи. Ванеса и тази седмица е във ваканция, а нейните излизания с приятелки и нескончаеми рождени дни зачестиха с нова сила - веднъж да почнат училището пак, че да мирясат тез деца и да си седнат на задниците. В сряда вечерта съвместно с Даниела забъркахме една бака руска салата, необходима за няколкодневното ни летуване. Аз подготвих каймица за кюфтенца, награбихме домати, марули, репички и луци, няколко кори с яйца и всякакви други хранителни стоки, заредихме багажника на колата до невъзможност за затваряне на капака му и в четвъртък сутринта се подготвихме за потегляне. Ванеса трепетно очакваше да кара около 3 часа на отиване, както още толкова и на връщане, но си остана само с мераците…

Буквално миг преди да се отделим от площадката пред нас, рекох да проверя масла, течности и други маджуни, та да сме сигурни в превозното средство по време на пътуването. Понеже аз вече и не видя твърде зорко, както виждах на младини, та барем само с опипване понечих да се уверя в изрядното състояние и на ремъците - само че специално този тест не беше много убедителен за мен, да не река и хич даже. Задният ремък, който задвижва компресора на климатичната инсталация беше сравнително добър, обаче като побарах предния, от него бяха останали почти само вътрешните му конци и канапи, докато гумата се беше разпрашила на някъде – държеше се само на някаква магия (той пък движи генератора – по-късно се оказа, че водната помпа се въртяла от трети ремък, който е скрит зад едни капаци в предната част на двигателя и посредством който се въртят пък разпределителните валове на клапаните; старите коли на това място имаха т.нар., двойна ангренажна верига, докато в по-съвременните се използва малко по-широк зъбен ремък). Не посмях да го натискам много, защото последният щеше да се скъса между пръстите ми – какъв зор беше видял не знам, но фактът си е факт, че така возилото не беше особено пригодно да превозва хора; във всеки даден момент ремъкът можеше да стане на парцали и аз не посмях да тръгваме с тая кола и в това ѝ състояние. Обадих се веднага до сервиза, но един евентуален ремонт щеше вече доста да ни забави – освен това препоръчително беше да се сменят и двата ремъка, така и така щеше да се отваря и рови отпред по двигателя, а пък на всичкото отгоре хората в момента нямаха в наличност и другия ремък. Така аз успях само да направя резервация за другата сряда, когато ще се извърши подмяната на ремъците, а пък ние прехвърлихме всичкия багаж в колата на Дани, за да тръгнем своевременно за насам. Ванеса беше много разочарована и огорчена, че не можа да кара колата и спа през целия път, за да потисне мъката си. Аз не ѝ разрешавам да кара другата кола, защото тя пък е с автоматична скоростна кутия, което може да обърка едва придобитите ѝ навици на моята - която е нормална, а не само с два педала като някой заводски мотокар.

След около 2-3 часа пристигнахме в хотела - настанихме се, натъпкахме провизиите по долапи и хладилници, след което ние с Даниела излязохме по пазар и за кратка разходка из дюкяните на селцето. Днес, поради празника почти всичко е затворено, но вчера следобед магазините все още работеха и ние направихме своя обход на местната търговска мрежа. Трябваше да купим някои забравени и нужни за временното ни домакинство артикули, след което се прибрахме. Вечерта седнахме отвън на терасата и си направихме един много съдържателен моабет, а довечера чакаме цялата циганска тумба да се изсипе у дома – те донапред бяха само на опознавателна визита в къщи и току-що всички заминаха да опознават и останалите жилища на персонала, докато аз останах сам, за да довърша мисълта си на спокойствие.

За жалост тук нямаме Интернетна връзка, въпреки че Дарина носи едно нейно служебно приспособление, с което за кратко се връзваме към мрежата. Аз го ползвам главно за комуникация с шефа, когото трябваше да известя за създалите се изневиделица проблеми с моята нещастна кола, че да си разсрочим срещите за друго време. Редовните ни разговори ще се възстановят едва когато се приберем на село, защото тук не искам излишно да ползвам служебните придобивки на Дарина, с което евентуално да я злепоставя пред шефовете на нейната организация.

Тази сутрин станахме и след като си изпихме кафетата и чайовете, разделихме се на групи по интереси – както вече казах, ние с моята бабичка го ударихме на пешеходен туризъм, докато “младежКите” ходиха на плаж. Така както чувам, след като и Янкови вече пристигнаха, а заедно с тях още едно семейство техни приятели, (разбира се вече и наши…), утре за обяд ще направим посещение на някакъв крайбрежен ресторант. Аз по принцип съм голям противник на купешката храна и на разни подобни светски изяви, но поради липса на алтернатива ще се присъединя към групата, макар и с известна доза нежелание. За мен истинска ресторантска кухня и такива заведения за обществено хранене могат да съществуват само в България, а в изключителни случаи и в някои други страни, разположени предимно на Балканския полуостров. Но пък нали глас народен, глас Божий, както са казвали дедите ни навремето – като се рекли да вървим на ресторант, значи че няма да има отърване; държа да отбележа, че (и…) това се случва против волята ми, защото на моите две кокончета само като им продумаш за кръчма и те пред себе си вече виждат едва ли не фонтаните на Райските градини, докато аз съм малко по-инакъв и не се впечатлявам особено от подобен злополучен избор. При това положение програмата ни за деня ще бъде малко неясна и мъглива – за себе си само знам, че сутринта ще трябва да боядисам яйцата. Според професорската диплома на Даниела по вещина и знания във всички сфери и направления на вселенското познание, това непременно трябвало да се случи дори преди изгрева на слънцето, но пък аз не съм много сигурен в самия себе си, че ще спазя до такава крайност точно този свещен обет и ще стана в тъмно, за да варя и да червя Великденски яйца – айде, холан… Нищо чудно обаче тя да ми е казала, че тая работа всъщност се прави преди залеза на огненото кълбо, ама аз като не я слушам какво плещи насреща ми, та 80% от напътствията ѝ ги пропускам през ушите си. Е, виж – ако правилото е било дорде залезят последните лъчи на небесното светило, тогава вече със сигурност ще се справя и ще се включа в графика, преди да се отдам изцяло на поредното си алкохолно опиянение…

С тези няколко реда смятам, че вече изчерпих напълно темата от житейския си преразказ – при първия отдал се удобен случай ще го продължа и подкрепя с допълнителна и актуална информация, която предполагам ще се създаде в следващите ден или два от настоящата ни почивка.

17.04.2017 – Понеделник рано сутрин - баш след вчерашния Великден. Все още е твърде рано за опаковането на багажа и напускането ни на хотела, за това преди да са се надигнали и останалите от постелите, с няколко думи ще направя една кратка ретроспекция на изминалите празнични и почивни дни. Програмата ни беше доста наситена откъм всевъзможни мероприятия, което пък не позволи на това писмо да се развива в желаната от мен посока – а именно, с натрупване на повече писмена информация, плод на моя нескончаем разказ от първо лице единствено число и като най-пряк очевидец на фактите.

Онзи ден, почти с полагане на точката в края на изречението, вратата на апартамента се отвори и всички хуни нахлуха у нас. До това време вече беше и напълно мръкнало навън – кой където беше ходил следобеда се завърна и дружно започнахме трескавата подготовка на общата ни вечеринка. Събрахме масите, наредихме покрай тях столовете, заредихме чаши и чинии, салати, мезета след което насядахме и самите ние. Бяхме се събрали една доста внушителна група приятели и изкарахме много весело до късните часове на Разпетия петък – а няма да бъде грешно, ако кажа и до ранните часове на Великата събота.

На другия ден аз станах по-рано и сложих яйцата да се варят, след което ги и оплесках на бърза ръка – буквално миг, преди да са станали и другите от сън, та повечето да ми пречат и да ми дават акъл и наставления, кое как е трябвало да стане и да задават въпроси: защо, аджеба нещото не било станало баш тъй, както те си го били мислили, ами малко по-инак, както неправомерно и еднолично съм решил аз? Общо взето сутринта премина в суетня и подготовка – направихме една кратка разходка по плажа и се прибрахме, защото трябваше пък всички да излизаме, че да вървим на проклетия ресторант. Там се видяхме с още едно семейство българи, с които се запознахме и които вечерта също дойдоха в къщи, за да продължим с нескончаемия си Великденски събор на закрито. Независимо, че бяхме в такъв прекомерно разширен състав (кардинали и папски наместници, барабар с монахините и придворните им слуги – всички на камара; пардон – на софрата), отеснялото ни апартаментче пое успешно и допълнителните количества официални гости от отделните епархии, а тържеството като цяло премина в добро и празнично настроение. Децата се забавляваха на едната маса и този път не им беше скучно, както обикновено се случва, та от безделие и незнание какво да правят, на края се скарват или сбиват (нямаше Интернет, за това преминаха на социални контакти помежду си и други тихи игри). Така дойде полунощ, когато си казахме “Христос Воскресе” и се чукнахме с яйцата. Само че до това време вече бяхме толкова много преяли, че не можахме да ги опитаме.

През вчерашния неделен ден пък хептен нищо не сме правили, защото още от обяд се събрахме - този път в квартирата на Янкови. Сутринта едното семейство си тръгна за Бризбън, но техните места се заеха от други две, които пристигнаха на посещение само за деня. Че като седнахме и с тях на терасата, та се отнесохме до късния следобед чак в сладки приказки и още по-сладки мезета. Дарина прави дроб сарма, Даниела пече агнешка плешка, а пък аз ядох картофи с наденица, които едното булче беше донесла от тях – направо готови и парят в тавата, както ги обичам аз, че нали от агнешкото ми се гади, а пък от дроб сармата направо повръщам. Привечер се пръснахме по разни неангажиращи и спонтанни индивидуални разходки, за да се съберем отново за вечерното тържество – отново на същата тераса в нас. Преди да залезе слънцето аз направих един дълъг обход на плажа, обаче не знам дали от горещите картофи, дали от множеството яйчица, които похапнах за обяд, ама като ме напънаха едни вътрешни напрежения, та щях да се пръсна на съставните си части и да се разтека по пясъка. От създалия се мигновен зор и поради безизходицата, в която тутакси изпаднах, навлязох внезапно по-навътре в морето и там вече, блъскан от вълните и морските течения извърших облекчението си на червата, но пък така зловещо се омазах на връщане, та едвам се прибрах до хотела за повторна хигиенизация. Уж се мих и прах доста старателно във водата, ама то едно е само да се изпикаеш там и съвсем друго – да се оплескаш до ушите, при това с не съвсем лечебна кал, както на калните бани в Поморие примерно. После вечеринката ни продължи в същия състав и малко преди полунощ се прибрахме за сън. След малко ще трябва да товарим дисагите и да напускаме, но по принцип няма да бързаме да се прибираме към нас. Ще останем заедно с останалите ни приятели да се помотаем още малко по плажа, вероятно ще обядваме някъде и късно следобед ще поемаме обратно. За да избегнем трафика по магистралата, връщането ни ще стане по някои от по-избиколните и второстепенни пътища, защото обикновено след 4-дневни празници подстъпите към големия столичен град буквално се задръстват от превозните средства на завръщащите се екскурзианти като нас и се пътува с часове – всъщност то не се пътува изобщо, защото хората си стоят по колите и чакат да им се освободи пространството пред тях, че да си продължат пътя.

Работната ми седмица ще започне утре, а с това и учебния срок на Ванеса. В сряда сутринта ще се разправям с колата, а от 11:30 имам една среща с нарочен човек от проектантската ни група, с когото трябва да свършим нещо служебно по темата. Не виждам никаква проясняваща се перспектива преди неделя, когато пък с банда наши приятели сме наели една лодка за 12 души, с която ще обиколим каналите на Gold Coast. На тази лодка има маса с пейки и е оборудвана с нарочна скара, като по този начин е пригодена за кратки моабети по време на пътуването. С течение на времето ще изникват и други мероприятия, за които ще разказвам като им наближи термина. За сега това е всичко – макар и с известно закъснение ви казвам “Христос Воскресе!” и отправям молбите си за вашето общо здраве и най-вече дълголетие. Амин…

19.04.2017 - Използвам случайно възникналата поредна възможност за връзка с външния свят. Часът е точно 08:45 - денят сряда, а пък аз съм се пльоснал в едно кожено канапе във фоайето на една от многобройните корпоративни сгради в съседство и през джама на 15-ят ѝ етаж наблюдавам малките пионки, щъкащи напред-назад долу по тротоара. От висините на блока колите също изглеждат малки като умалени в мащаб моделчета, с които си играехме навремето и тътрузехме до завиване на свят по дъсчения под на детската градина. Тук съм заради една служебна среща, а пък залата за нея е резервирана за нашата фирма чак на обед, след 12:30 до вечерта. Аз самият не очаквах, че ще пристигна толкова рано за този служебен форум, защото сутринта се разправях с ремъците на колата. Добре ама майсторът ги смени само за някакви си 30 минути и докато обиколих дюкяните в съседство, работата беше завършена успешно и срещу скромната сума от $110. Така, вместо да се връщам до вкъщи, че после пак да излизам и да се размотавам по улиците, реших да дойда по-рано за срещата, а пък да си попълня времето с това, което обичам най-много и за което напоследък хич не ми остава време - а то е виртуалния контакт с всички вас, читатели мои, който осъществявам чрез страниците и редовете на това мое съкровено послание.

Тази сутрин Даниела закара Ванеса до училището, защото днес вече е първият учебен ден на последния срок от този семестър. Ако не броим настоящият, който започна преди малко с биенето на звънеца, на Неси ѝ остават още само два срока, докато завърши и 12-ят си последен клас. От там насетне какво ще става с нея един Господ знае само, защото дори тя самата не е много наясно с бъдещето си. Иска да учи бизнес и право; искаше да го учи в Мелбърн - сега пък щяла да го изучава в Бризбън, защото родителите на нейната приятелка Мария също не я пускат да върви сама на майната си, ако ще и за професор да се изучи. Ние с Даниела поначало не бяхме много навити нашата малка и свидна Ванеса да напуска така ненавременно домашното ни огнище, но пък и не можехме по никакъв начин да го спрем детето. Аз дори бях повече склонен да я изпратим в някой по-престижен Европейски или Американски университет (Оксфорд, Кеймбридж, Бостън, Харвард, та дори в Софийският, ако не някъде другаде), но предвид сегашното нездравословно политическо положение в глобално отношение, комай по-добре е да си седи тук и да се навърта покрай нас - е, поне докато може. Не знам дали ще има нова Трета световна война, съизмерима с разрушителната сила и катастрофалните измерения на Втората, но пък че нещо голямо, подобно и точно толкова страшно нетърпеливо ни чука на вратата - това вече е очевидно за всеки. Де да видим - дано само да не се окажа прав...

А сега с няколко думи ще се върна на нашата току-що завършила кратка почивка, от която се прибрахме в понеделник вечерта. Четирите поредни почивни дни минаха почти мигновено - компанията ни този път беше голяма и от веселба на веселба така и не усетихме кога и как се изниза времето; безгрижно и общо взето във всеобщо безделие. Аз сега дори не помня кой ден писах за последно от хотела и за кое точно от събитията съм разказал или премълчал. Ако това е било баш на светия празник Великден, то веднага след това последва нашия тържествен обяд, който си спретнахме на терасата у Янкови. Там на масата изкарахме следобеда, че и вечерта (само с едно кратко прекъсване за разходка по плажа), но за сметка на обеда пък, вечеринката ни мина вяло и безапетитно. Всички се бяхме вече натъпкали с какво ли не през деня, плюс варените Великденски яйца за мезе, които поглъщахме почти цели с много сол - една салата от тях не си направих, че да хапна и аз като хората. В резултат на това преяждане и препиване, на никой от нас не му се ни ядеше, ни пиеше повече. Е, пак стояхме до късно да си приказваме, но силите ни за моабети и пиршества бяха много отслабнали и изнемощели – вероятно прогресивно одъртяваме, та губим тренинг и част от способностите си да осъмваме по масите.

В понеделник вече, още от сутринта трябваше да започнем приготовленията по изнасянето ни от комплекса - сума време мина дорде съберем хранителните и питейни остатъци от хладилника: кюфтета, кашкавалчета, бучки сиренца, маслинки и т.н. От бутилките с най-различни вина направих една обща смесица (винен букет, тип “Розé”), защото забърках произволни части от бели и червени гроздови продукти, без ни най-малко да ме е еня колко са били скъпи в магазина и колко са били вкусни преди да им отворят тапите. След като всички те са били от деклариран географски район, сега тази винена сбирщина вече определено може да вземе някой златен медал заради уникалните си вкусови качества, а пък разредена с малко газирана вода и лимонада, с шепа лед отгоре ще ми бъде най-чудния вечерен коктейл - задължителна прибавка към останалите мезета, с които има да се лигавим цяла седмица. До 10:00 успяхме да натоварим и колите - предадохме ключовете и отново дружно отидохме на плажа. Времето беше чудно, а никой от нас не бързаше да си върви. На всичкото отгоре Валя него ден имаше рожден ден, та после се събрахме на гала обед в клуба на брега. Ние с Даниела и Янко направихме една дълга, час и половина разходка по мокрия пясък и в 12:30 се присъединихме към основната група в ресторанта. Там изядохме по една купешка манджа, пихме по някоя и друга ледена наливна бира и в ранния следобед се отправихме към финалната права обратно за дома. Пътувахме сравнително добре, защото трафикът от завръщащите се от почивката си на морето градски и селски труженици беше ужасяващ. Като тръгнат да почиват, бързат като луди да не би някой да им заеме чадърите по плажа; като хукнат да се прибират по къщите си, пак бързат, че да почнат да шетат още от вратата. Това лудешко и идиотско препускане поголовно от всички, неминуемо води до произшествия, катастрофи и съвсем нежелани инциденти, ама кой ти мисли за това, докато се надпреварва по пътищата като въртоглав. Така или иначе нашето пътуване завърши успешно - вечерта Ванеса отиде да се види с някакъв неин бивш съученик и приятел, който е вече студент в Бризбън, а ние с баба Дана си направихме една дълбока купа с мощна Великденска салата, сипахме си мастика с много лед в крадените чаши от произволни механи и ресторанти на България и седнахме да гледаме родните филми и телевизионни сериали; какво по-голямо щастие, каква по-трепетна идилия от това?...

На другия ден аз станах рано да закарам Даниела на работа с нейната кола, защото моята все още не беше в движение. Е, не че съвсем беше неподвижна, но с тоя продран ремък не смеех да я карам, да не би да ме остави някъде насред пътя. После аз отидох да се срещна с моя шеф, но го чаках до 10:30, че той пък нещо бил зает преди това. И там уплътних времето си с писане, въпреки че то не беше баш по тази тема, която ви развивам в момента. После в къщи се мотах с други най-различни дейности, докато не стана пак време да прибирам Дани от работа. Ванеса дойде с мен, че на връщане я оставих у Мария, а ние се върнахме в къщи. Вечерта мометата си дойдоха пеша до нас, водени от майката на Мария - Радмила. После поприказвахме с нея, но понеже окъсняха и навън мръкна съвсем, та ги закарах до тях с колата.

За тази сутрин вече знаете всичко - това, което съм пропуснал да спомена е прегледа на очите ми за изписване на нови очила, който се проведе още миналата седмица, преди да тръгнем за почивката. Ходихме двамата с Ванеса, която също си изписа очила, въпреки че тя нямаше нужда от други - състоянието на очите ѝ се е запазило през последните няколко години и каквото и да е било то, поне сега знаем, че не се е влошило. Ама след като ни се полагат такива очилца заради нашата медицинска застраховка, защо пък да си нямаме новички. Моите очи са отслабнали прогресивно и нормално, съгласно възрастта - двете паралелно, с един и същ диоптър. До сега (включително и в настоящия момент), ползвам очила +1.25/+1.50 диоптъра съответно за лявото и дясно око (защото дясното ми зрение било по-слабо от лявото), но пък може да е и точно обратното - не съм много сигурен в разпределението. За седемте си години обаче, откакто подносих малко по-интензивно тези зрителни приспособления, диоптрите ми са се увеличили с по три измерителни единици и са станали съответно +1.75/+2.25 (считайки, че една диоптрична единица се равнява на +0.25). Хората ме успокоиха, че всичко е наред, гледаха ми очните дъна, изследваха ме за глаукома и всякакви други проблеми, включително нерви, макули, ретини, зеници и производните им органи. Тези дни ще отида да си взема новите очила, но за всеки случай ще запазя и един чифт стари, че не се знае още как ще ми подействат по-силните лупи. Аз и сега си виждам рахат, ама някои дребни букви ми убягват - особено пък ако е и малко по-затъмнено, както е у нас след като половината крушки вече не работят поради изгаряне. Лампионът ни в кухнята има 20 или 24 такива малки крушчици едва с по 10 W мощност всяка, но забелязвам че липсата на по-голямата част от тях ни създава известен дискомфорт и напрежение от взиране в тъмата. Ще поръчам крушки и ще ги сменя, само дето не знам кога...

В най-близък план, от гледна точка на удоволствията и в категорията на културните развлечения ще влезе посещението ни на един музикален концерт - в петък вечерта Даниела ще ме води на мюзикъла “Моята прекрасна лейди”, ако разбира се това е преводният аналог на произведението “My Fair Lady”, което се радвало на толкова широка световна слава и съвсем не било така безизвестно, както аз имах неблагоразумието и непредпазливо посмях да си мисля (е, вероятно само за мен заглавието беше малко новичко, ама то е сигурно защото не се интересувам много-много от подобни висши, културно-интелектуални форми на забава). За събота все още не знам програмата, но пък в неделя една банда от 12 души отиваме на водна разходка с лодка из каналите на Gold Coast. С нас ще дойдат и севлиевците, които в момента имат гости от Германия. На Николайчо сестра му живее там с мъжа и двете си деца, та сега са на кратко роднинско посещение в Австралия. Откъм нашата страна, с нас ще бъдат Люси, Иван и Дарина - Ванеса не рачи да дойде с Мария, каквато възможност имаха в началото, че щяло да им е скучно (да де, ама тогава те не знаеха, че на борда заедно с всички нас ще бъде и единият от племенниците на Николай, който е много хубаво момче на тяхната възраст и с него нашите две госпожици щяха да си правят доста добра компания).

Имаме, разбира се и малко по-далечни планове, но за тях ще стане дума като им наближи времето за изпълнение. За сега единствената ми мисъл е как да задържа колкото е възможно по-дълго настоящата си работа; как, и по-важно кога всичко, което сега продължаваме упорито и настървено да чертаем и конструираме, един ден ще се превърне в реалност и каква ще бъде конкретната ми роля в бъдещето и просперитета на тази фирма? Всичко останало е моята най-последна грижа и въобще не му обръщам внимание (без разбира се да подценявам или омаловажавам здравето и живота на ближните, както и моето собствено благополучие, които поставям на първо място в молитвите си). А пък до това време, стрелките на часовника взеха да преминават единадесетият час - аз в 11:30 трябва да сляза долу до кафенето, където ще бъде първият ни брифинг с останалите членове на съвещанието, пред чаша с топла напитка – най-често кафе и по-рядко чай, поради липса на бира. Сега пикая и заминавам - останете си със здраве и до нови срещи, че на края и ще закъснея, което не е особено желателно в моя деликатен случай на потенциален безработен...

25.04.2017 – Отново е празник - Денят на жертвите, загинали геройски за добруването на Австралия и нейния славен, трудов народ. Днес тук почитат паметта на войници и офицери, намерили смъртта си по бойните полета на света – от Първата световна война насам, та до военните конфликти в най-нови дни. Напред закарах Ванеса до училището, защото тя участва в някакво обществено мероприятие, свързано с днешните повсеместни тържествени чествания, докато Даниела е на работа за редовната си първа смяна. Аз също имам малко служебна работа, която трябва да свърша по някое време, но тя не е толкова спешна и може да почака, докато излея поредицата си от кухи мисли на листа – а с това да положа и завършека на този сравнително кратък житейски и битов период.

Единствената тревога за сега, след като успешно и много евтино изчерпих проблемите по ремъците на колата, за нас остава висящият въпрос със загубата на водата, който възникна непосредствено преди заминаването ни на екскурзия миналата седмица. Малко преди да тръгнем нагоре получихме предупредително писмо от Съвета във връзка с прекомерното количество изразходена вода, което пък веднага предположи спукана за пореден път тръба (пробит пластмасов маркуч, в нашия частен случай). Това ново “агрегатно” състояние на онази къща навя много лоши спомени у мен и в главата ми нахлуха серия от черни мисли само като си представих, че пак ще се дълбае земята незнайно още къде, че пак ще следват ремонти, гиризчии, изкопчии, бетонджии и какви ли още не майстори, за да се отстрани повредата. Онзи ден на място дойде един водопроводчик, който прибра $130 само заради това, че е пристигнал на адреса и е направил своя предварителен оглед (който обаче не доведе до никакво подобрение, но пък сметката ми към ВиК-то си остана за плащане). Той изрази съмнение, че вътре в къщата крановете капят и баеркасите в клозетите текат, но понеже тогава не можахме да влезем и сами да докажем предположението му, защото квартирантите ги нямаше, остана аз сам да проверя всичко това, преди да сме разровили двора и да го превърнем в лунен пейзаж по подобен на предишни случаи начин. Така него ден гиризчията взе парите и каза “ще видим”, докато аз се прибрах у нас, че да изкарам барем една надница, с която да покрия следващата му шибана визита. Вечерта се срещнахме и с квартирантката, която ни увери че няма никакви водни течове във вътрешността на инсталацията и това действително беше така, след като заедно с нея проверихме всичко. Тя сама се грижи, при това много съвестно за подобни дребни домашни повреди и ако случайно се наложи нещо подобно, обикновено повиква някой неин приятел на помощ, вместо да занимава мен с проблемите си. След като се убедихме, че течове вътре в колибата няма, в нас вече окончателно се загнезди тъмната и злокобна сянка на съмнението, че причината отново е подземна – обадих се повторно на водопроводчиците и уж един от техните делегати вчера щеше да идва на посещение и оглед. Добре, ама той не дойде, серсеминът (при такива тлъсти почасови тарифни ставки, за чий курац му е да бърза, че пък и да се препъва чак? – бързаме само ние бедните, дето сме на зор…); както се разбра от увода на статията, днес е и почивен ден, та се разбрахме едва за утре да пристига някой, който да се справи със задачата. Независимо, че крановете вътре не текат и всичко е спряно при нулева консумация на вода, колелцето на водомера продължава да се върти до полуда и да отчита загубите на тази ценна природна суровина, които излизат не само през дупката в маркуча, ами се изнизват тихомълком и през продрания ми от подобни, уж дребни харчове джоб, който пък хич биля не е бездънен за голямо мое съжаление. А това вече недвусмислено говори, че някъде по трасето на водната доставка има сериозна пробойна, голяма колкото да удави на само един “Титаник”, ами цяла флотилия от Титаници. Сега на първо място следват детекторите за установяване мястото на спукване, после плавно преминаваме към разкопаване на земята над това място, уплътнения, муфи, скоби и стотици долари масраф, които ще заминат смити в помийната яма. Резултатите от всичко това ще се разберат едва утре обаче, когато каналджията каже последната си тежка дума и определи размера на финансовите поражения (щото за мен другите са вече по-ясни и от месечината на небосклона).

Иначе, след служебната ми среща от миналата седмица насам, животът ни се раздвижи и разнообрази, бих казал интензивно и драстично, имайки предвид струпванията на мероприятия от всякакъв характер. Първо в петък вечерта посетихме столичния град Бризбън, за да се насладим на едно великолепно музикално-артистично представление – нещо като мюзикъл или оперета по класическото произведение (по-скоро филм), базирано на пиесата “Пигмалион” от великия Бърнард Шоу, представена за първи път на сцена още през далечната 1913. По-късно, през 1956 по същата тема правят мюзикъл, с който вече окончателно завладяват почитателите на това изкуство и пленяват сърцата им. От тогава насам спектакълът се върти по сцените не само в Бродуей, но и в световен мащаб, като се радва на завиден повсеместен успех. Щом като аз, който по принцип не съм особено голям запалянко на този род културни развлечения, буквално бях изцяло очарован от общото представяне на сюжета – а това значи, че действително ми е харесал много. Имаше истински симфоничен оркестър, декорите и реквизита на участниците бяха зашеметяващи – напълно заслужиха цената на билета от $80, естествено по най-евтината тарифа. Нашите места бяха доста напред, някъде около петия ред, но взехме единствените свободни последни две седалки в края му. Иначе залата буквално пращеше от народ – за времето от 14 Март до 30 Април хората са изнесли десетки представления, а в някои от дните на седмицата е имало и дневни, освен вечерните спектакли. Ние отидохме малко по-рано, защото преди това вечеряхме в един павилион – Ванеса през това време беше на репетиция в сръбския клуб и не дойде с нас. Прибрахме се късно през нощта, защото театрото беше с продължителност около 3½ часа, само с едно кратко прекъсване от 15-минутен антракт някъде по средата. Тя беше вече заспала до времето, когато си дойдохме в къщи.

В събота всеки от нас беше зает със собствените си ангажименти – малкото замина на урок по пиано, аз имах друга работа; Даниела ходи по пазар - връща се няколко пъти и т.н. Вечерта бяхме канени на гости в новата къща на Гергана – щяхме да се видим с наш Цецо, който беше на кратка визита при младите. Последните обаче му тръснали внучетата и заминали за Сидней – ние така и не се засякохме с тях. Независимо от всичко им занесохме едни кристални чаши – скромен и символичен подарък за домакинството. През деня с Даниела имахме и много друга подготовка, главно на хранителни деликатеси. За вечерта у Цецо аз омесих една бърза кайма за кюфтенца, че да си ги изпечем на скарата за мезе на виното; трябваше някаква храна да вземем с нас и на следващия ден за разходката ни с лодка - почти целия следобед се ръчкахме и въртяхме из кухнята, взаимно пречейки си и подбутвайки се ту в ребрата, ту в краката и редица други телесни части. Надвечер заминахме за Бризбън и пак се прибрахме по късните часове на нощта.

За неделя се бяхме разбрали с група приятели да наемем една лодка, с която да се поразвеем из водните канали на Gold Coast, повечето от които са плавателни за подобни малки съдове. С нас беше и Николайчо, барабар с гостите си, които останаха много доволни от разходката. Видяхме големи красоти и разкошни богаташки къщи – всичките разположени покрай двата бряга на каналите (представям си какви комари, едри колкото врабчета ги ядат там денонощно – независимо от несметните им богатства; заради застоялата вода районът е бъкан с подобни насекоми и всякаква хвърката напаст, а из вътре дебнат хищни акули – няма ташак: нито за комарите, най-малко за акулките пък). Направихме и много снимки – след завръщането ни отново на сушата, някъде привечер седнахме у нас на двора, за да доизядем и доизпием остатъците от храни и напитки. Поприказвахме си за живота в Германия и Австралия, посмяхме се и гостите ни по някое време си тръгнаха, че на другия ден рано-рано щяха да пътуват обратно за Европа.

Така новата седмица започна с вчерашния си понеделник – аз продължавам със своята служебна дейност, която развивам от вкъщи, докато Даниела ходи на работа, а Ванеса – на училище. Неничко се прибра от обекта снощи и днес вече са заминали за риба с лодката – предполагам, че е с някой негов апапин, защото Меган е на работа. Тя най-после започна исканата от нея длъжност и професия, от които е безкрайно доволна и щастлива. Като се видим ще има да разказва за ежедневните си срещи със страданието на хората по болниците, с лечението им и дори със смъртта, от които разкази се впечатлява единствено Даниела, докато нас с Нени ни побиват тръпки и сме им забранили в наше присъствие да повдигат здравните теми…

Онази вечер ходих да си взема новите очила, обаче те пък се оказаха малко възсилнички за очите ми, та веднага им направих рекламация. Момичетата повторно ми измериха зрението и резултатите им почти се припокриха с предишните (около +2.0 диоптъра). Но взехме решение да преминем към по-силните лупи постепенно, а не с такива трикратни скокове – така сега следващият ми чифт очила ще бъдат +1.50/+1.75 (съответно за лявото и дясно око, защото се оказа, че последното било с малко по-слабо зрение). Тази седмица до ден-два вероятно ще станат готови, а старите ще ги дам на Николай – той също вече имал нужда от такива очни приспособления, понеже пък не е и първа младост чак, както буля му например, която може да мине и за гимназистка в 10-ти, най-много 11-ти клас...

От вчера съм по следите на едни специални крушки с вградени множество светоизлъчващи диоди (LED), с които да оборудвам осветителните тела поне в хола и кухнята. За 50 такива парчета ще ми вземат само $105 с доставката им от Китай, което излиза значително по-евтино, отколкото да ги купувам от тук и в редовен магазин. Ако всичко е успешно, постепенно ще премахна всички обикновени крушки с нажежаема жичка – тези новите са малко по-скъпи, но пък имат огромна продължителност на живот и в пъти по-добра осветяемост. Даже имам намерения да поръчам и един пълен комплект за Габрово – ако могат да ви ги доставят директно на адреса, ще бъде добре; ако ли пък не – ще ги донесем на следвашото ни идване в България, което аз лично искам да стане възможно най-скоро, но пък това единствено зависи от служебните ангажименти покрай сегашната ми работа.

Това е вече всичко до тук и около нас, което успях да споделя чрез редовете на поредното си писмо. Веднага щом това стане възможно, ще започна и следващото – и така, до края на света; ако аз се свърша преди него – ами, значи до тогава ще е и писането ми. Наближава годишнината от сватбения ви ден – бъдете живи и здрави, щастливи, спокойни и заедно още дълги години напред. Нека Бог ви благослови, а всички заедно да му бъдем благодарни, че ви имаме. Обичаме ви и постоянно мислим за вас – целувки и прегръдки: Даниела и Ангел, Меган и Нени, Неси и малката Айдън…