Скъпи
и обични родители; мили наши бабо и дядо, сърдечни приятели от близо и далеч,
врагове мои най-подли и зли!...
16.01.2019 – Само в някакъв си тъй кратък за Вселенското царство миг и съдейки по
датата в началото на поредното ми изложение, половината от Януари вече мина, а
след още няколко такива (че даже и по-кратки мига…), както е тръгнало ще
преполовим и годината, та няма и да се усетим даже. Отшумяха празниците,
завърнахме се по домовете, гостите си тръгнаха и ние веднага се заехме с нашите
обичайни и ежедневни, рутинни занимания: Даниела се завърна на работа, малкото
пак почна да посещава разни лекции от лятната сесия в Университета, като
паралелно с това продължава и смените си в спортния магазин, а аз още след
Новата година застъпих своите служебни ангажименти и сега почти всеки ден съм
зает с проекта, по който работя вече четвърта година (от Октомври 2015, ако
трябва да сме точни; най-дългосрочната ми работа, откакто съм пристигнал в тая
шибана държава чак на майната си, през сополивия и хладен Ноември на далечната
1992). Разбира се, паралелно с всичко останало не преставам да лея пот и да
сипя тежки клетви подир “мамата” на другата къща, дейността ми по която беше
частично замряла, обаче от онзи ден насам вече, в “свободното” си време се
забавлявам с по някоя и друга задача също и на този терен (понеже са ми малко
останалите “терени”, на които така или иначе, волю или неволю вършея стоически
и безропотно). Когато я зарязах баш насред оздравителният ѝ процес, бях стигнал до свързването на маркучи, тръби,
води и мивки в баните. Монтажът на едното шкафче в малката стана сравнително
по-бързо, но пък с другия умивалник в голямата баня се въртях буквално до снощи
– цяла одисея. Първо дълго време не можах да го сложа на определеното място,
както си бях наумил (а аз компромиси не правя и не търпя) – махнах му гръбната
стена като ненужна и излишна плоскост, откачих му и вратите, уж да не ми пречат
по време на монтажните мероприятия. Вследствие на моята драстична интервенция
обаче, дъските му излязоха от геометрията си, защото повече нямаше какво да ги
държи в правилните им форми и правоъгълни очертания – излишно е да подчертавам,
че китаецът като ги е сглобявал изобщо не е ползвал лепило, ами е разчитал само
на гръбната част да заздрави и опаенти останалите; като я откачих и всичко се
килна на една страна като израстъка на някой бик, който току-що си е осеменил
кравичката или досущ като варен морков, ако това сравнението е по-близко до
представите на четеца. Стегнах го уж временно и криво-ляво с едни скоби към
стената, колкото да не ми се свлича в ръцете и на пръв поглед сякаш всичко
стана много добре (толкова добре и толкова пък изведнъж, та чак да не повярва
човек на собствените си успехи - краткотраен и много лъжлив момент на щастие…).
Ужасите и безумията ми настъпиха едва когато пльоснах и мивката отгоре –
сифонът ѝ тутакси удари в една
разделителна дъска, която отделя чекмеджетата от останалото пространство в
шкафа. Това наложи да изрязвам въпросната му дъсчица на място, за да осигуря
достатъчно пространство не само за проклетия сифон, ами и за пластмасовите
части, с които последният се свързва към отходната тръба на канала. И всичко
това бе съвсем отделно от връзките на топлата и студена вода към смесителната
батерия – барем те станаха от раз (е, само с няколко ходения до железарския
магазин за допълнителни маркучи и присъединителни елементи, които не влизат в
сметката – те минаха в графата “Разходки и развлечения с комерсиална цел”). С
въпросния сифон обаче видях голям зор – ама такъв, че докато ръсих попържните
си една подир друга, лампата на тавана взе да се клати, а покривът на колибата
се надигаше току на извивките, специално на крайния фалцет, с който завършваше
всяка една от репликите в моя тъжен монолог. Оригиналният го ягмосах, в
отчаяните си опити да съкратя някои от елементите на фитингите му (преценявайки
ги най-компетентно за излишни…), та от много акъл и академични съображения на
края купих друг от магазина; него пък го преебах просто от невежество по темата
и липса на опит специално в гиризчийския занаят, ама пък барем третият стана
баш както си трябва (след като в него също вложих някои взаимозаменяеми колена
и тръбички, хартисали от предните два – естествено, плод на авангардната ми и
бистра като момина сълза инженерна мисъл). И това всичкото до тук бе само,
докато ми траяха сухите проби и дорде скроя отделните парчета. Като ги навързах
заедно и уж им стегнах гайките до скъсване на резбите, с пускането на чешмата
отгоре и една по една връзките почнаха да капят отдолу под мивката и да наливат
вода в шкафа, вместо въпросната да си заминава надолу по канала – букет от
черни и червени кръгове се завъртяха пред очите ми и бях склонен към убийство;
ако не бях сам, просто щях да претрепя някой – ей така, заради спорта и за утеха
на изтерзаната ми душа. Хайде, разглобявай всичко на нова сметка, че насуквай
тефлонова лента по съединенията с цел по-доброто им уплътнение – че какво ли
още не беше. Тези части са пластмасови (а някои и найлонови дори) и по принцип
всяка една си има собствен “О”-пръстен (най-често гумен, но може да е и от
силикон) – при монтажа им не се изисква допълнително уплътнение, но в моя
частен случай и това се наложи. А пък как се работи клекнал, коленичил и свит
на осморка под мивката, заврян до кръста в тъмния шкаф – за това няма да
отварям дума. Сега ще чакам малко да ми минат спомените от кошмарите, че тогава
пак ще се залавям със следващите дейности. А на въпроса: “Писе, а кога ще
правИМ дюшемето в стаята, таваните в баните, климатика в хола, двора, плочника,
пътеката…” и разни подобни в същия дух и ред на мисли, Даниела вече наистина
щеше да яде тоягата; просто от любов – не заради някакви други чувства и
усещания…
Днес
трябва да се срещна с моя шеф за едно извънредно съвещание, по-скоро
консултация, защото в хода на работата възникнаха някои проблеми, които чакат
разрешение. Утре по обяд тръгваме за Noosa, където в неделя ще отбележим и
отпразнуваме нашата 20-годишнина, откакто сме заживели заедно под един покрив с
моята, разумява се по-добра и очевадно по-умна половинка. В началото на
Февруари пък сме запланували едно ходене до Аделаида – да си нагледаме
тамошните дружки и да се видим с дечурлигата и Сашкови. Точно по това време в
българския клуб ще се провежда техния традиционен фестивал, на който ще присъстваме
и ние. Това е само предварителния план – когато наближи ще дам повече сведения
по повод на събитието.
Ами
аз всъщност забравих официално и писмено да честитя на всички настъпването на
Новата 2019 година. Може би защото бяхме ангажирани с разни ходения
нагоре-надолу и покрай гостенката ни Еми, та не можахме съвсем добре да усетим
тържествеността на този празник. В Новогодишната нощ се бяхме събрали на моабет
у Янкови – изкарахме по масите до 04:00 заранта. Дремнахме само малко кой къде
завари и на другия ден продължихме тържеството докъм късния следобед, когато
най-после се прибрахме в къщи. Васильовият ден го отбелязахме едва на
следващия, защото привечер легнахме рано още с кокошките поради общата
физическа умора, налегнала личния ни състав и системното му недоспиване
напоследък…
25.01.2019 – Независимо, че мина сума време от последния ми репортаж, новините от
тази част на света са твърде оскъдни, а и да има някакви – те пък са
безинтересни. Единственото раздвижване в емоционален план беше нашата тридневна
екскурзия до Noosa, която трябваше да символизира 20-та годишнина от събирането
ни в един квадратен корен и под общ “знаменател” с моята Даниела и чрез която
да отбележим въпросното събития, този път малко по-извън пределите на домашния
уют. За целта “младоженката” беше направила резервация за няколко нощувки в
един мотел, където и друг път сме отсядали – само че сега бяхме настанени в
друг апартамент. В последно време ни натиснаха големи жеги през това лято и
независимо, че бяхме близо до бреговата ивица на океана, времето бе топло,
лепкаво и горещо. Частична прохлада намирахме само в басейна, но дори и в него
водата беше топла като леко позастинал в баката казармен чай. През деня
обикаляхме магазините и плажовете, а вечер се изкисвахме до късно сред глъчката
на всякакви дечурлига и детски банди – все отрочета на останалите посетители в
комплекса като нас. Иначе вечеринките си ги провеждахме на балкона, че уж отвън
беше малко по-хладно като мръкне и загасне съвсем онова огнено светило на
небето. Така и не ми се отвори възможност да седна на спокойствие, че да драсна
някой и друг ред директно от мястото на събитието. Точно на 20 Януари (беше
неделя) ние си тръгнахме към нас с цел пътьом да посетим някой ресторант за
тържествен обяд. Като тръгнахме сутринта обаче, направи ми впечатление, че
колата не стои съвсем добре на пътя – някак си странно се мяташе по асфалта,
сякаш плуваме в локви. Оказа се, че задната ѝ дясна гума беше спаднала – почти до долу, на мекица.
Добре ама аз докато намеря компресор, за да я напомпя, тя вече беше непоправимо
надъвкана от джантата по целия си вътрешен ръб и както впоследствие ми казаха в
сервиза - от нея повече нищо не става, освен за люлка в задния двор на детска
градина. В най-голямата жега се наложи да вадя резервното колело – добре че
бяхме барем на сянка, под козирката на една бензиностанция. Само че докато
стигна чак до дъното на багажника, че да го извадя заедно с ключа за гайките и
крика, наложи се да разхвърлям целия инвентар по земята – истински панаир! В
крайна сметка се прибрахме благополучно, като и обядът ни мина вкусно и
успешно. Само че когато се прибрахме и на другия ден заведох колата в
гумаджийницата с надежда само да ѝ залепят една лепенка за $25 (както буквално преди няколко дни пък ходих
при същите тарикати, но за дупка в другата гума), онези направо монтираха една
чисто нова за $75 (на половин цена, защото била последната на рафта). Е,
важното е, че въпросът се реши безпроблемно, въпреки че в старата гума имаше
още доста дълги години живот, дорде не ѝ се подаде оплетката отдолу…
В
служебно отношение продължавам да бъда все така зает и да работя единствено за лична
чест и слава. Скоро не са ми плащали – всъщност, аз възстанових дейността си
веднага след Нова година; всичко останало ми е изплатено до този момент.
Обикновено се мотаят по една-две седмици, след като им предам ведомостта си –
нали всички чакаме благоволението на третото лице, което на практика финансира
поръчката. Добрата новина в случая е, че уж имаме уверението му за готовност от
негова страна изцяло да си поеме масрафа, защото през тази година очаквал да
има много повече парични постъпления, отколкото миналата. Колко това е вярно,
сал един Господ знае, но така или иначе съм се хванал вече на това хоро – ще го
играя до самият му край; резултатът ще бъде или много добър до отличен за
всички нас, които сме навързани като свински черва по веригата, или просто ще
послужи като пример за неподражание на поредния ми провал и неуспех. Единствено
времето ще покаже…
Както
вече сте добре известени, ние правим сметка и тази година да си дойдем до
България. Причините обаче за тази наша извънредна екскурзия този път са малко
по-комплексни и се въртят около студентството на Ванеса. За следващата си
академична година тя записа няколко предмета, които да изучава в чужбина, на
обменни начала – случи се така, че въпросните предмети ги нямаше в университета
на Любляна, каквито бяха нейните първоначални мераци, ами се явиха като
програма на подобно учебно заведение, само че в Будапеща. Официално от 01
Септември Ванеса трябва да започне учебния си процес там, а ние с майка ѝ искаме да я заведем и
настаним евентуално, където ще се провеждат лекциите в продължение на 6 месеца
(през зимния семестър). Паралелно с цялото това сложно упражнение обаче, двете
с Мария искат да пообиколят Европата, като в групичката им беше включена и
тяхната обща приятелка, Бела – само че последната междувременно отпадна от
участието си поради техни лични, вътрешно-семейни разногласия и последвалите ги
наказания с превантивни мерки от страна на родителите ѝ. Плановете са да кацнат в Амстердам, където да отседнат
при роднини на Мария. После да се запишат на една много интересна 10-дневна
екскурзия от там до София, с посещение на всички столици по трасето. В това
време пък ние с Даниела да ги поемем на наша територия и да ги разшетаме за
малко из България. После момите ще се върнат в Белград или Нови Сад, където
Мария има близки, та и там да опръцат на воля самички. Вероятно от Сърбия, Мара
ще се върне в Амстердам, за да отпътува обратно към Австралия, а нашата Ванеса
ще се качи на автобуса за София, където отново да я чакаме ние. Впоследствие
вече, те двете с майка си ще прескочат до Италия, Испания или Гърция, за да си
развяват пръднята по широкия свят, а към края на Август всички вече ще отидем в
Будапеща за настаняване и последни подробности около студентството ѝ. От там вече ние с Даниела
се връщаме за последно в София и веднага летим за насам. И ако това всичкото се
събра само в тези няколко реда, напълно възможно е хич нищо подобно да не се
случи, ами програмата ни да се извърти кой знае на къде и в каква различна
посока, за което ще правим допълнителни разчети на място като пристигнем. От
снощи насам вече, единствените сигурни и официално потвърдени факти са
самолетните ни билети за София – излитаме от Бризбън на 28 Юни, а обратният
полет за Австралия е на 30-ти (ама не Юни или Юли, ами чак през Август, за
всеобщо наше щастие и безмерна радост; хеле пък за мен - заеби…). Все още не
сме съвсем наясно какво е дереджето с пътуването на малките пикли, които
непрекъснато кроят някакви си чисто техни планове, само че комай сметките им ще
излязат в известна степен криви и хептен без кръчмар. Техните билети трябва да
са до Амстердам, като специално билетът на Ванеса ще има възможност за
презаверка, защото тя по никакъв начин няма да знае точната дата на прибирането
си, след като ѝ свърши семестъра в
Будапеща. Във всички случаи тя също трябва да лети до и от Амстердам, защото
въпросната допълнителната поправка в нейния билет едва ли ще включва
пренасочване към София. Както виждате, пред нас лежат няколко уравнения, всяко
от които с по няколко неизвестни и резултатите им ще варират в много широки
граници. Бог да реди нещата от горе – ние с каквото можем само ще му помагаме
от долу…
След
малко ще отида до аналогичен център като българския Офис 1 – само че тук тази
верига магазини се казва Officeworks. В тези дюкяни продават абсолютно всичко –
от моливче и гума, през острилки, тефтерчета и тетрадки, та чак до компютри и
друго, по-специализирано канцеларско оборудване. Наред с неизброимата
номенклатура, на територията им са разположени множество копирни машини, на
които всеки разпечатва или сканира нужните му документи, скици, чертежи и т.н.
Аз имам около 60 нови чертежа, които трябва да извадя на хартия, защото иначе
не мога да ги проверявам за допуснати грешки и пропуски. Това е поредния модул,
който вече е обезпечен с работна документация – остава само някой да я изпълни
и в метал.
Даниела
е на работа и пред нея се е заредила една много дълга серия от дежурства – с
начало още в неделя. В събота (утре…) сме канени на рожден ден у Дарина – тя
има гости от Сидней, та и ние барабар с тях ще ѝ направим малко калабалък. Синът ѝ е тук, вероятно с бъдещата си булка, както и “сватовете”
– ще бъдем голяма компания. Всички те са отседнали в хотел на Gold Coast, така
че тържеството ни ще се проведе в някоя местна кръчма. За по-нататъшни планове
не смея да мисля и да градя пясъчни кули – каквото дойде, добре дошло; ще се
справяме според ситуацията. Таман сега погледнах разписанието, че в София
пристигаме на 29 Юни около 11:00-11:30 от Франкфурт, а пък на 30 Август полетът
ни е чак вечерта в 19:30 за Мюнхен. То па много важно, ама ей тъй – да се
намираме на приказка… Хайде, чао за сега, че излизам!...
03.02.2019 – А пък ето го и последното развитие около нашумялата напоследък (и дори
много наболяла…) тема относно поредното ни пътуване по Европа – при това
по-специално на нашите малки и все още непълнолетни пътнички. Онази вечер (във
вторник) беше свикано извънредно заседание на родителския корпус откъм двете
заинтересовани страни – поканихме Радмила и Жика, за да направим уж последните
си уточнения и да разберем повече подробности около евентуалните възможности на
децата за отсядане при техните роднини. Истината обаче се оказа далеч
по-различна от това, което малките са си представяли – роднините им в Амстердам
живеят някъде далеч извън града и са се сврели сума народ в една тясна стаичка;
за приемане на допълнителни посетители като в приказката за “Дядовата
ръкавичка” въобще не може и дума да става. Подобно било положението и на хората
им в Нови Сад – въобще, измислиците и мечтите на момите изедин път бяха
попарени като с горещ катран и мераците им за подобно пътуване тутакси се
изпариха. Че не само това, ами родителите на Мария не бяха и чували дори за
подобни техни авантюри – чика Жика тутакси отсече, че Мария няма да пътува
никъде, че тя вече е ходила на подобна екскурзия миналата година за 3 месеца и
че сега единствената ѝ най-главна
цел и задача ще бъде да учи в университета и да го завърши успешно; като се
дипломира един ден, чак тогава може отново да се мисли за подобни дръзки
похождения. Ние с Даниела единодушно подкрепихме категоричният му отговор,
защото също не бяхме твърде съгласни с едни такива свободни и
хаотично-неизвестни екскурзии по света, особено пък с участието на Ванеса –
смятаме, че те все още са твърде малки за самостоятелни изяви от подобен род.
Жика на практика до голяма степен улесни и нашето решение по повдигнатата тема,
като въпросът за моминската обиколка из Европа се приключи мигновено и
окончателно – без право на обсъждане на взетото решение, хеле пък и на
обжалването му. Остатъкът от вечерта изкарахме в сладки приказки от най-общ
местен и международен характер, засягащ предимно Балканският ни полуостров...
След
проведените консултации стана ясно, че Неси вече ще пътува с нас – с нас добре,
обаче за нея няма билет. Тя ще си завърши академичния семестър около средата на
Юни и ще трябва да излети още тогава за София, за да не си губи времето подире
ни в изчакване на нашето отпътуване – ако случайно се осуети нейното обучение в
Будапеща, Ванеса трябва и да се е прибрала в Австралия за следващия учебен
семестър до около 15-20 Юли. Всичко това внася известни малки усложнения в
цялостната ни програма, но пък така или иначе ще бъдем заедно и ще обикаляме в
пакет, без да се делим. Даниела своевременно намери много евтини самолетни
билети за Рим и ги купи. Двете с Неси ще изкарат няколко дни в Италия, докато
аз най-патриотично ще се въртя из старославно Габрово и особено често покрай
вас. Няма да се подпътя от края на света, да видя за някакви броени дни
родителите си, че пък да хукна от там нататък и по чужбината – “Ся, ей ся!”, да
поменем добрият наш Миров татко, “Мучо”; Бог да го прости. Аз нямам никакъв зор
да посещавам ни Италии, ни Испании, нито пък да си развявам гъза по разни други
византийски острови – моят Рим се казва Падало, а моите Алпи се издигат на
Градище; толкоз…
Седмицата
като служебна активност мина при обичайното си натоварване – съвместно с моя
човек отхвърлихме още няколко заплетени обекта и от понеделник преминаваме на
следващия. Аз всъщност започнах работа по него още в петък. Ще се бъзикам с
това до следващия петък, когато следобеда пък тръгваме за Аделаида. Вероятно е
да нямаме среща с шефа през дните от тази седмица, защото ще бъда достатъчно
добре натоварен и всъщност въпроси за разискване не се очакват. Сега предстоят
всички обемни модели на тръбопроводи, помпи, клапани и асоциираните покрай тях структурни
елементи да се превърнат в работни чертежи за производството, а това е малко
по-продължителен и отегчителен процес. Трябва сам да се занимавам с всичко
това, докато не наемем някой друг, който да поеме тази част, а пък аз да се
концентрирам изцяло върху моделирането. Това също е една перспектива, върху
която отдавна умуваме с началството, но нали все няма пари и бюджета е опестен
до минимум, та за сега ние с него играем ролята на момче за всичко – особено
пък аз.
Снощи
имахме гости – идваха Ваня и Бранко, барабар с младите и внучето, което вече е
пораснало, ходи само и яде всичко; включително и кебапчета. Опраска една паница
от бабината си Данина крем супа, след което се нареди при нас и за скарата. Бяхме
седнали под асмата, че нали пък празнувахме и Св. Трифон Зарезан от предния
ден. Зарязахме символично лозето и таман бяхме седнали на масата, когато един
внезапен дъждовен пристъп ни запъди навътре в къщата на сухо. Паднаха само
няколко капки, колкото да ни обърка тържеството и после изсъхна, сякаш нищо не
е било. Така няма да преборим сушата, която ни мъчи вече от месеци насам –
всичко изсъхна: посеви, растения, млади лозички и т.н.; само плевелите избуяват
и се развиват, сякаш някой нарочно ги наторява да растат по-бързо.
Миналата
вечер ходих на преглед за очите и да си поръчам нови очила – медицинската ни
застраховка всяка година предвижда доставката на два чифта безплатни очила,
като в пакета се включва и самият очен преглед. Та ме въртяха от стол на стол,
качваха ме от една машина на друга и в крайна сметка не откриха никакви
отклонения от нормалното развитие на зрението ми. Изследваха ме за глаукома,
мериха ми налягането в очните дъна, правиха проби за ранно откриване симптомите
на тая прословута дегенерация на макулата и какви ли не чудесии още – два часа
ме мотаха в ателието. Според мен най-краткият процес беше този, който всъщност
трябваше да определи диоптричната сила на очилата – а пък те баш там много
набързо ме претупаха и се опасявам, че с новите ще виждам по-зле, отколкото със
старите, които също са ми добри и вършат работа. След седмица ще станат готови
– тогава чак ще правя анализи и категорични заключения – за сега само тая
своите дълбоки съмнения, дано се окажат неоснователни…
11.02.2019 – Летище Аделаида, на връщане към дома и малко преди да ни натоварят на
самолета за Бризбън. Нямах възможност за подробно описание на преживелиците ни
в столицата на щата Южна Австралия, но за сметка на това пък в оставащите
няколко часа ще се спра на някои по-важни моменти от тази наша краткотрайна
екскурзия. В домашен аспект няма нищо ново и вълнуващо, с което да запълвам
следващите си редове на писмото – аз до последния момент работих и успях да
завърша една несъществена част от оставащия огромен обем на проекта. Това беше
в четвъртък, а в петък сутринта вече бяхме на път за аерогарата. Сутринта обаче
първо трябваше да минем през Китайското консулство, където да извадим визи за
предстоящото ни посещение в тяхната “очарователна” държава. Оставих Даниела да
се разправя с този въпрос, а аз търпеливо я изчаквах на един отдалечен от
ситито паркинг, докато тя най-после се обади да отивам да я прибирам от там –
бяха минали повече от два часа, но в крайна сметка успяла да се пребори и да
премине през всичката бумащина и бюрократщина на малките жълти човечета. Писала
показания, попълвала документи, подписвала се като че ли не отиваме само на
една най-проста екскурзия до там, ами сякаш ще емигрираме в Китай. След добре
свършената работа се придвижихме към нарочния паркинг на Бризбънското летище,
където пък оставихме колата на съхранение за предстоящите няколко дни на нашето
пребиваване в Аделаида. В уговорката за тази услуга влиза и безплатен техен
транспорт до и после от летището (на отиване и съответно на връщане). След
формалностите по предаване на ключовете, натовариха ни на един микробус и подир
още десетина минути ни изсипаха на перона.
Какво
се мотахме, къде си губихме времето до нашия полет така и не разбрахме –
наредихме се даже на една дълга опашка, уж да си чакаме реда за качване на
борда. Мислехме, че има доста време до излитането и аз дори хукнах да пикая в
последния момент, за да не се завирам в онези тесни и вече достатъчно добре
опикани от предишните им посетители кабини на самолета. По едно време чуваме по
радиоуредбата, съобщават нашите две имена с последно повикване за влизане – а
пък до този момент аеропланът вече запалил моторите и чака само нас на
полусъединител; почти се отлепя от асфалта, така да се каже. Хукваме ние през
глава, защото се оказа, че сме чакали на грешна опашка за съвсем друг полет и
самолет, който щял да върви в Мелбърн – едвам се покатерихме на нашия, току с
последните пасажери; стюардесите треснаха вратите зад нас и пилотът взе да се
засилва по пистата. Брях, какъв голям резил и “изложение” щеше да се получи -
да станем за смях и на чистачките по летището даже.
Предстояха
около 2½ часа полет, през което време Даниела спа, а аз писах и творих
най-усърдно по редакцията на старите си писма. Таман се приземяваме в Аделаида
и включваме телефоните, гледам, че босът нещо ме е търсил – а пък той никога не
ми звъни току-така за няма нищо, че да ме пита как съм със здравето или пък
дали добре съм спал през нощта. Връщам му обаждането почти мигновено, още
докато вървяхме по алеята преди да влезем в сградата на аерогарата. “Почвай,
вика, да учиш патагонски и папуаски, че скоро езикът ще ти трябва за служебно
посещение в Папуа и Нова Гвинея!” Онези делегати най-после подписали договора и
задали поръчката за онова, по-простото съоръжение, с което те искат да
експериментират в тяхната мина (така и не знам за какво ровят земята: там има
много злато и мед, но може да е и заради някакви други руди и полезни
изкопаеми, каквито по техните земи има в изобилие). Това беше един наш съвсем
страничен проект, по който работих само няколко месеца още през миналата
година, непосредствено след завръщането ни от България. Тогава ние уж
приключихме специално с нашата част на заданието и единственото, което можехме
да правим беше да чакаме стоически приемането на условията по договорката –
явно, че едва сега това вече се е превърнало във факт, който ще тласне цялата
компания към своето малко по-светло бъдеще и просперитет. Та, моят човек решил
да ми се обади и да ме зарадва с добрата си новина, така че отпуската да бъде
още по-приятна и благоприятна за нас. Благодарих му най-сърдечно за тази негова
безкрайно блага вест и му обещах, че вечерта ще изпия няколко питиета горница –
освен заради всичко останало, сега вече включително и за хатър на този тъй
радостен и вълнуващ момент...
Излетяхме
– движим се към най-слънчевия и щастлив щат на Австралия (нашият Queensland, в
случай че се чудите кой е той). Аделаидското време само за няколко дни ни
побърка с капризите си, които аз специално отдавна бях позабравил. То беше
облачно, то беше студено; после пък щяхме да изгорим от жега, че и дъждец ни
поръси за здраве. По-важното беше, че се видяхме с приятели и близки –
климатичните условия отидоха на по-заден план. Щом се приземихме и веднага се
обадихме на агенцията, от която бяхме наели една кола за престоя ни в Аделаида.
Хората дойдоха да ни вземат с микробус от летището, дадоха ни ключовете и след
съответния външен оглед и формалностите покрай попълването на документите,
потеглихме из улиците на Аделаида.
След
няколко закономерни обърквания поради новостите по пътищата на града, въведени
през последните 25 години без мое знание и след окончателното ми отпътуване от
там през далечната 1994, час и нещо по-късно се озовахме пред къщата на Краси.
Вечерта си направихме един порядъчен моабет в много тесен и задушевен кръг,
спахме у тях и на другия ден тръгнахме да изпълняваме наша собствена програма.
Те бяха заети с подготовката и провеждането на българския фестивал, на който
щяхме да присъстваме и ние – само че чак на другия ден, в неделя. Обиколихме
набързо магазините, но повече време отделихме на сергиите в Централният им
“кооперативен” пазар, където има множество полски, германски, гръцки и
италиански щандове, предлагащи изобилие от техни традиционни деликатесни стоки:
сиренета, кашкавали, салами, наденици, шунки и т.н. (т.нар. и почитан от всички
местни емигранти, Central Market). Аз търсех едно много вкусно сирене от рода
на нашенското “Крема”, което обожавам още от онова време и когато го ям,
загребвам от пакета направо с лъжицата, както бъркам у буркана с кисело мляко.
Следобеда бяхме канени от друг приятел на една вила край реката, която е
орташка собственост между него и наш Сашко. Там щяхме да изкараме и вечерта,
където също спахме като на курорт. Накупихме разни мезета и салати, след което
се отправихме в посока на съответното село. Покрай величествената река Мъри
(Murray River, на английски) са разположени множество селца и малки градчета, в
които още през най-ранните години от заселването на първите европейски
каторжници са се обособили като рибарски центрове, с развит туризъм и други
местни развлечения - най-вече атракции по реката: лодки, скутери, водни ски и
т.н. Наред с всичко това, по поляните от двата ѝ бряга хората са построили множество къщурки, някои от
които дават под наем, в други просто си живеят; там непрекъснато купуват или
продават недвижими имоти, за да не им заспива търговията. Преди няколко години
Сашко, заедно с въпросният общ приятел взеха една такава колиба, стегнаха я с
дружни сили и средства и в момента е една тяхна много добра странична
инвестиция, след като те доста често имат различни наематели за по няколко дни
и седмици, главно с цел почивка през ваканционния период на децата, а и по
всяко друго време, разбира се – за Коледа и Нова година, по Великден и т.н. Ние
тръгнахме нататък по малко по-обиколно шосе, но за сметка на това пък много
живописно и интересно. Пътят преминава през разни диви и пустинни местности,
които сега от невъобразимата суша напоследък бяха замязали на лунен пейзаж:
само камънак и прегоряла трева, равно като тепсия – ни хълм, ни сянка, ни
дръвце, ни нищо; освен змии и гущери, друга гад не се въди там и не вирее по
тамошните географски ширини. Преди години също бяхме обикаляли тези загърбени и
от Бога райони, обаче аз бях позабравил каква страшна дивотия цари тъдява.
Шосето е право като конец, а по него почти няма никакво движение. Тук-таме из
необятните ниви се виждаха покривите на разни постройки – най-вероятно ферми за
добитък, обаче как издържат горките животинки на 45/50-градусовите жеги, не ми
е много ясно. Ние се чудим защо прасетата нямат сланина – амчи тя на тоз пек
направо се топи, бре! Кога да напълнее това прасе, че пък и една педя сланина
да натрупа около врата си? На няколко места спирахме за наблюдение и посещение
на забележителностите покрай пътя, Даниела се лигави и с едно кафе при една от
спирките; направихме няколко снимки и това беше всичко от пътуването. Минахме и
покрай една фабрика за дървени играчки – кончета, каручки, камиончета, коли,
кубчета и всякакви други детски атрибути. Там е построен най-големият кон в
света, по подобие на люлеещите се дървени кончета за деца, само че този
монумент беше изработен от метални ламарини, за да издържа на атмосферното
влияние – дъжд, вятър, силно слънце, бури, градушки и подобни природни
бедствия. След като на едно място с ферибот ни прекараха през реката на
отсрещния ѝ бряг, други 30-тина
километра по-късно се срещнахме пред вилата на нашите хора, а въпросният
приятел ни беше зачакал още от обяд на ледени бири и тънки мезета. Все още беше
светло, та имахме възможност да разгледаме красотите на местната природа, която
специално около речното корито далеч не е такава дива и отблъскваща, както из
пущинака - зелена тревичка, навред свежо и приятно, върбови дръвчета, дебели
сенки; абе, Райската градина все едно. По реката се движат множество лодки, кои
бързоходни, кои само с гребла. Същата река е плавателна почти по цялото си
течение и за по-обемисти водни съдове – най-голямата атракция там е някакъв
едновремешен параход, с огромни гребни колела (мисля, че има един модел с две
странични, друг пък е само с едно отзад). Този кораб пътува цели дни, че и
седмици даже нагоре и надолу по течението, защото се движи доста бавно, а
самата река е дълга над 2000 км (2508 км, ако трябва да съм и географски точен;
това е най-дългата самостоятелна река в Австралия, но понеже към нея се стичат
и други подобни, заедно с тях вече общата дължина на водния път нараства до
2740 км, който също се счита за най-обширната водна мрежа на страната,
използвана не само за транспорт, но и за напояване на земята, специално в
селскостопанските райони). Случи се така, че тъкмо се бяхме наредили отвън
покрай софрата и този кораб мина с цялата си величественост и тържественост –
току пред нас; да се протегнеш и ще го пипнеш едва ли не. Успях да му направя
няколко снимки, след което нашата вечеринка набра скорост. Бяхме само тримата с
нашия приятел, ама вдигнахме гюрултия колкото за един селски сбор, барабар с
панаира. То бяха музики, песни, среднощен вой на вълци и т.н. Палихме огън,
пекохме мръвки и въобще изкарахме много весело. Нея вечер спахме там в една от
стаите за гости – това беше в събота. Между другото, точно по поречието на
въпросната река Мъри (относно произношението, някои туземци я наричат и Мари…),
навремето е сниман известният австралийски телевизионен сериал “Всички реки текат”
(“All the Rivers Run”, като оригинално заглавие на продукцията), който гледахме
отдавна с охота и неподправен интерес дори по родните телевизионни канали.
Филмът е направен през 1983 по историческия роман на местна писателка, издаден
още в праисторическата 1958, но пък вече не помня кога точно го излъчиха в
България. Така или иначе , било е доста време преди да ни принудят да се махнем
от там – благодарим ти Партийо любима, че ме запъди там, където липсва дългата
ти скучна зима; и няма край, и няма край - хем нашир, че пък и надлъж…
В
неделя вече беше истинският фестивал, организиран от местната етническа група,
която специално в Аделаида е много силна и активна. От реката, след около час и
половина пътуване се изсипахме директно на фестивала. Е, първо минахме през
нашия човек да си оставим колите пред тях, а после жена му ни закара до мястото
на събитието. Хората се бяха подготвили много сериозно, с български храни и
напитки (внесена бира от България, чрез друг наш общ познат от Мелбърн – Митко;
преди години неговият брат му беше тук на гости, а пък той нали едно време се
бараше нещо ортак на баничарите в София). Наш Сашко беше ангажиран почти през
целия ден на скарата, защото в организацията на това масово мероприятие
участваха огромен брой доброволци, които помагаха за безупречното му
провеждане. На сцената излязоха танцови състави на местните деца и възрастни, като
за участие имаше поканена и гостуваща трупа от съседен Мелбърн. Имаше множество
индивидуални певчески изпълнения, гъдулки, акордеони, солови изпълнители и
всякаква забавна програма. Гвоздеят на програмата беше участието на Васко
“Кръпката”, който бе почетен гост-изпълнител на тържеството. В момента той
прави свое собствено турне в Нова Зеландия и Австралия, като предната вечер е
пял пред нашата публика в Gold Coast, само че ние поради настоящото си пътуване
не успяхме да участваме в този негов концерт. Песните му бяха приятни и
забавни, лирични до протестни и с цялостното си представление спечели овациите
на многолюдната публика. Добре че на площада имаше една голяма палатка, с маси
и столове, защото извън сянката на покрива ѝ беше жестока зной, изсипваща се безмилостно от слънцето
на небето.
По
някое време Сашко се освободи от наряд и дойде при нас, децата също бяха там,
но те през повечето време си играха по люлките, вместо да седят с нас кротко и
мирно като пенсионери; нормално е, въпреки че баба им Дана ги видя само за
няколко кратки минутки. Мероприятието приключи към 18:00 и ние от там се
отправихме обратно към къщата на нашия приятел, където преспахме снощи. Сашко
също беше с нас и си направихме много добър завършек на деня. На този фестивал
се видях с доста от старите дружки и приятели, с които не се бяхме виждали
има-няма четвърт век. Забелязваха се и множество нови лица, новопристигнали
българи, но и порасналите вече едновремешни деца също не бяха малко. Доста наши
приятели са станали дядовци и баби, защото вече имат и по няколко внучета –
ебаси как хвърка времето само, като някоя изтървана в кривия Космос съветска
ракета…
24.02.2019 – Както вече на няколко пъти отбелязвам в настоящото си произведение, че
времето не само лети, ами направо изтича като през улук на лакомица, днес с
горчивина “забелязвам”, че близо две недели отново завинаги и безвъзвратно са
отлетели от всички нас, без да оставят кой знае колко ярка диря по пътя си към
вечното. Улисани в работа и ежедневие така и не усещаме как часовете и дните се
изнизват току изпод носовете ни и единствено спомените по миналото и мечтите за
бъдещето играят ролята си като двигател на прогреса, без дори да обръщаме
внимание на събитията около нас в сегашно време. През последните две седмици аз
бях много зает служебно, но за щастие миналия ден (в петък) успях да приключа с
още един етап от проекта, по който работим вече четвърта поредна година (макар
и с малки прекъсвания за екскурзии в страната и чужбина). Утре сутринта ще се
срещна с шефа да му предам чертежите и да набележим следващата стъпка от
програмата. Притеснява ме само продължителното задържане на средства под
формата на неизплатени заплати, които пак се натрупаха за период от 6 седмици –
от началото на годината, всъщност. Уж постоянно ме уверяват, че онзи щял рано
или късно да ни плати, ама на мен нещо взе да ми се изчаква чакалото и така
създалото се положение напоследък хич не ми се нрави; спомням си, че подобна
стагнация ни бе обхванала и преди десетина години, при това под ръководството
на съвсем същото “управление и мениджмънт” в лицето на боса. Като го слуша
човек отстрани какви цифри спряга и какви милиони му се въргалят из устата, ще
си помисли, че тази фирма цъфти и процъфтява подобно аления мак на Дяда ви
Благоева или поне кат’ майската роза на Корнелия Нинова. А пък всъщност
компанията му едвам крета и се държи на повърхността единствено заради факта,
че персоналът като цяло няма никакви заеми и кредити от разни банки и финансови
институции – следователно не им дължат нищо и няма кой да ги дърпа за крачола.
Преди Коледа останах с впечатлението, че финансовият баланс се е стабилизирал и
вече ще вървим смело напред, а пък то за пореден път се оказва, че едва ли не
изгребваме вече дъното, за да се задържим без да потънем. Аз не случайно в
продължение на всичките тези години (както вече споменах, цели четири на брой,
което пък от своя страна се явява и най-дългият ми работен ангажимент в тази
държава, преминал във вярна и лоялна служба към въпросната фирма…) таих своите
дълбоки съмнения относно общите условия и развой на нашия прословут проект. Има
нещо гнило и което сериозно куца в цялостната ни разработка и стратегия, но не мога
да го разбера още какво е. Смятам обаче, че в най-скоро време и това ще се
изясни. Какви са причините онзи човек да не плаща и кой е виновен за това
положение? – все задаваме въпроси, ама не получаваме отговорите им. На практика
тази наша фирма се явява подизпълнител на поръчка, дадена от някой си, чиито
очи аз изобщо не съм виждал. Моите хора пък, от позицията си вече на
работодател наемат мен да им подсигуря документацията, с което ролята ми и
задълженията в същото време към тях се изчерпват. Те плащат на мен, но първо
чакат на поръчителя да им преведе съответните суми. И ако онзи почне да се
гърчи и шикалкави (както всъщност той не е преставал до този момент), всички
надолу по веригата оставаме да чакаме на благоволението му. Онзи ден, де на
майтап де на истина им писах, че ако не ми платят скоро, жена ми ще ме изгони
от семейното огнище и ще трябва да си търся квартира, пък босът ми отговори:
“Търси квартирата за двама, и аз идвам с теб – тъкмо ще си делим масрафите!” –
демек, неговата кикимора също едвам го издържа вече под покрива, след като и
той не ѝ снася средства за
препитание на челядта. Но нищо, де – остава ни единствено да се надяваме на
филанкишията и да се борим за оцеляването си. Аз с тези свои редове далеч не се
оплаквам обаче, а само споделям тревогите и терзанията си, които ме връхлетяха
напоследък, барабар с мислите подир дечурлигата – нищо, че те уж вече са
пораснали. Едното се запиля на майната си да печели пари, сякаш е на края на
света – добре поне, че от време на време си пишем съобщения, но пък те далеч не
могат да стопят дистанцията от 5481.5 км, каквото е разстоянието от нас до там
по картата и през автомобилните пътища на Австралийската пустош; съгласно
географския атлас, времето за пътуване между двете точки на държавата е 60 ч (а
това са 5 поредни дни, по 12 ч непрекъснато шофиране на ден). Другото дете пък,
по-малкият чемер по цели дни и вечери не се прибира, сякаш няма дом за нея –
ако не е на работа в магазина, с което е заета през повечето от времето си, ще
се мъкнат напред-назад с другите малки кукумявки или ще убива времето с новия
си приятел, Марко (и той като предишният Михайло - от сръбско потекло). Един
път да почне тоз проклет университет, че да миряса малко – баят дълга ми се
видя тая нейна ваканция; като е запразнила от ланшния Ноември, та до началото
на тазгодишния Март кажи-речи. Всъщност от другата седмица лекциите ѝ се възобновяват – вече сме
студенти във втори курс по Икономика, Бизнес и Право (две дипломи в едно, обаче
не ме питайте по какъв начин ще бъдат комбинирани в края на образователния
процес, защото аз нищо не разбирам от нейните абстрактни науки)…
От
онзи ден като се е надул един противен вятър, имам чувството, че ще ни вдигне
къщата у въздуха. Някакъв много мощен циклон се е образувал пак баш насреща в
океана, който предизвика и рязката промяна във времето. Уж казват, че нямало
опасност да връхлети връз бреговата ивица, но то ни стига дето сме му в
периферията – паднаха най-после и няколко капки дъжд, но това беше слаба
работа; едвам намокри тревата. Не така леко обаче поминават хората в
наводнените райони на север от нас – напоследък нагоре се изсипа една мощна
серия от опустошителни дъждове, които превърнаха тамошните вилаети в огромни
блата и малки морета. Животни, къщи, пътища – всичко замина под водата; наред с
останалите поразии, половин милион глави добитък са се издавили в стихията, с
разлагането на чиито трупове пък сериозно се застрашава екологичната система.
Подпочвените води се замърсяват и заразяват, което води до още по-сериозни
драми и сътресения. Не е изключено отново да ни вдигнат данъците, за да покрием
щетите, както обикновено се случва. Много интересен финансов маньовър ни
прилагат тук, на държавно ниво и съвсем законосъобразно – стане някакво
бедствие и веднага към данъците прибавят едни хвърчащи проценти, нещо като
допълнителен дан срещу пораженията на природата. Добре ама последните се
изплащат само за няколко месеца, докато пък онези проценти ние продължаваме да
си ги внасяме тихомълком, сякаш са нещо естествено. И с течение на времето
въпросните стават неразделна част от данъците, до следващия природен катаклизъм
– схемата е много проста и съвсем “демократична”…
Миналият
понеделнишки следобед ходихме целокупно на разходка с лодка (яхта, катамаран
по-точно, а не като онези стари дървени ладии, с които примамваха чужденците из
Созополския или Китенския залив). Даниела отдавна беше купила билети за тази
атракция, уж да вървят трите с Емилия и Ванеса – още докато Еми беше на гости
при нас. Добре ама в уречения ден времето не било много подходящо поради силния
вятър и за по-сигурно яхтата останала на пристана до подобряване на
климатичните условия за плаване. Поради тези причини гостенката ни тогава не
успя да се възползва от това удоволствие и морско пътешествие, но хората
презавериха билетите за някой следващ път. Така пък аз се възползвах от тази
възможност и него ден изкарахме чудни няколко часа в провлака между
континенталната суша на Бризбън и един съседен остров, където също сме ходили
преди години. Возенето до лагуната трая около час и половина, времето беше
прекрасно, а на лодката ни сервираха обяд и следобедна закуска. После всички се
къпахме и плувахме в кристално чистата вода на океана, докато стане време за
надвечерното ни прибиране обратно на твърдата земя. От там направихме и няколко
снимки, които станаха много хубави заради слънцето, което ни огряваше през
целия ден. Върнахме се в къщи чак вечерта; предната събота пък ходихме у Ваня и
Бранко – те ще дойдат и на рождения ден на Ванеса, който е планиран за
следващата събота; баш на деня. Освен тях сме поканили и постоянното
присъствие; Неси ще има и свои гостенки, наред с младежа Марко, когото пък
очакваме довечера на официална визита. Искахме да го видим що за стока е
момчето, малко преди рождения ден, за да се запознаем (не че имам голям зор да
го знам кой и какъв е, но все пак – да сме поне наясно с кого толкова активно
напоследък си губи времето нашата пораснала Ванеса).
В
една от вечерите през седмицата ходих на преглед за очите и да ми изпишат нови
очила. Минах през всички възможни тестове и лечебни програми с достатъчно добри
крайни резултати. Даже вчера ходих да си прибера и очилата – последните изобщо
не са ми изтрябвали, ама щом се полагат и са безплатни… За мен по-важен беше
прегледа, който този път включи и ушите, освен зъркелите. Оказа се, че имам
останала само 98% здравословна чуваемост, което пък обяснява защо не чувам
някой път Даниела какво ми разправя – изглежда думите ѝ потъват в тез 2% загуба на слуха и за това не винаги съм
в час с нейните мераци и прищевки. Иначе очичките ми все още виждат добре,
макар и с помощта на лупи: на едното око имам +1.75, на другото +1.50 диоптъра,
само че не помня вече кое от двете е по-кьораво; имам го написано на рецептата,
ако това е от жизнена важност за някого. Със същата сила очила работя и за
момента по цял ден на компютъра, без да усещам изморяване на очите, главоболие
или каквито и да са били там странични ефекти. Не помня в България какви
диагнози ми поставиха, но според мен очилата, които ми направи Диана Баракова
по мерките на Д-р Пестова (или както се казваше очната лекарка, която извърши
измерването) са доста по-силни от необходимото. Аз по принцип тях изобщо не ги
нося – слагах ги само веднъж, когато четох приветственото си слово и обръщение
към младоженците на сватбата им. И това беше повечето заради външния ми вид на
професор по древно римско право, отколкото от някаква съществена или по-остра
нужда. Иначе в ежедневието все още се справям със слабите диоптри.
Освен
потънали в рутината на своето седмично ежедневие, пред нас са блеснали житата
на великата Китайска държава, окъпани от топлия им дъжд, както се припява в
едноименната детска песничка. Миналата седмица се сдобихме с тъй ценните и
свещени визи в паспортите, срещу които имаме завидното право да посетим тяхната
прекрасна държава за период на престой не по-дълъг от един месец (вероятно след
изтичане на времето от визите ще ни депортират или пък ще ни натикат в
тамошните зандани да ядем само ориз и вода). Така тази наша съвсем наскоро
предстояща екскурзия се явява по-крупното семейно мероприятие, в което ще
вземем активно участие. Аз разбира се далеч не мисля за това, защото главата ми
е достатъчно добре опълнена с всевъзможни други мисли и проблеми, предимно от
служебен характер. Работата ми е единственото нещо, което обмислям денонощно –
дори и когато съм легнал да спя, а не мога да заспя. Заложил съм всичките си
надежди за евентуален успех на един единствен коз, макар и доволно слаб; седмак
спатия, образно изречено с езика на картоиграчите. Други алтернативи нямам по
простата причина, че малко преди Коледа обърнах гръб на всички останали
предложения за работа, независимо че бяха със значително по-платени оферти от
сегашната ми длъжност. Нямаше как да изоставя няколкогодишния съвместен труд,
който положихме с моя пряк ръководител и същевременно шеф – остава само да се
надявам човекът, от когото всички зависим най-после да развърже кесията си и да
даде ход на делото, по което всеки от нас има съответния дял и съществен
интелектуален принос.
Вечер,
след като приключат служебните ми занимания гледам да правя по някоя и друга
обиколка на квартала, уж да поддържам дух и форма. Добре ама формата ми става
все по-кръгла и по-кръгла, независимо колко чифта джапанки скъсвам от ходене и
колко чифта гащи протривам между кълките си. Уж гледам да не ям много, ама
изпървом само гледам-гледам, па като замижа подир и отведнъж се нахвърлям с
манджа, сякаш няма да го има вече утрето. Яде ми се, пие ми се и много ми се
услажда – не знам каква е тази диагноза, вероятно лакомия, ама и от жена не се
отказвам, биля; а пък вече комбинацията на тези мои три порока определено ми
отъпква пътеката към Ада - каквото е писано…
Онзи
ден с прискърбие научих и за смъртта на леля Марче – майката на наш Миро
Американски. Той ми се обади, уж с добрите новини, че си е взел кола под наем
от моя човек, с когото ние вече на няколко пъти имаме вземане-даване и сме
много доволни от услугите му. После стана ясно, че той каца на летището в София
същия ден, в който и ние – само че неговият самолет се приземява в 13:30,
докато нашият до това време ще е кацнал в 11:10. Аз много се зарадвах, дорде
той не ме поля с вряла вода, след като ми съобщи за тежката загуба на майка му
– Бог да я прости. Добре, че се видяхме с нея лани, когато си беше дошла за
няколко дни в Габрово. Жалко за добрия човек…
С
всичко това аз вече напълно изчерпих темите на злободневките около нас – макар
че днес е неделя, Даниелчето е на работа, както и Ванеса. Последната снощи беше
на пореден рожден ден на едно момче от бандата им, което според моите
изчисления вече за втори път се ражда от началото на тази година, а е едва
Февруари. Нощес всички са спали у Мария и днес вече са на работа. Както казах,
за довечера чакаме “зетя” да дойде на гости – аз напред приготвих едни пържоли,
които ще печем на електрическата скара, защото силният вятър отвън няма да
позволи паленето на трески и огньове; опасно е от пожари в тая суша. За всичко
останало ще ви информирам своевременно, най-вероятно някой спокоен ден и пак на
камара, но по-нататък - с наближаване на отпътуването ни за Китай, което е
планирано за 02 Април и връщане обратно в цивилизацията на 12-ти. Смятам от
тази точка на земното кълбо също да направя един подробен писмен репортаж, но
нека първо да наближи, че тогава чак да мислим кое как ще става и защо. До
скорошни срещи, милички на мама: много вЕ обичам, както казваше навремето моят
малък и свиден Неничко, за когото не преставам да мисля деня и нощя - ако и да
е поотраснал вече…
24.03.2019 – Не-не, хич даже не е сгрешена датата, която изписвам в момента - и аз
самият вече виждам, че съм мълчал цял месец, което е направо срамно. До сега не
се беше случвала такава огромна пауза в кореспонденцията ми, но както ще стане
ясно малко по-надолу – за всичко си има причини и следствия. Основната заетост,
която изяждаше (и продължава да яде най-лакомо…) всичките часове на деня, бе
отново моята служебна работа – особено след като бях натоварен да отразя и едни
допълнителни тръбопроводи, с които си играх в продължение на последните няколко
седмици. Знаейки, че в началото на Април ще отсъствам поради посещението ни в
Китай, аз използвах всяка отдала ми се възможност за работа, въпреки че все още
не съм видял плодовете на моя труд под формата на парични знаци, натрупани в
банковата ми сметка. През първата половина на Март регистрирах 115 работни
човекочасове, макар и със съвсем леки “надписвания” в тефтера от моя страна – в
края на краищата не съм си вдигал заплатата вече четвърта поредна година, та
рекох да прибавя известна дребна компенсация, с което сам да възнаградя своят
гол и наивен ентусиазъм за работа и цялостната ми всеотдайност към фирмата.
Независимо, че поради лични материални затруднения, основният поръчител и
инвеститор на проекта продължава да не ни изплаща нито цент по вложеното от
всички нас количество труд и време, ние продължаваме да вярваме и да се надяваме,
че един ден той ще ни се изплати и ще продължим напред по изграждането на
инсталацията (в което аз вече дълбоко се съмнявам, до степен на катастрофално
недоверие). За сега обаче разчитаме единствено да ни хранят жените, които за
щастие работят и на които съответните организации изплащат заплати, докато
нашите средства уж се трупат – ама на кой цар на времето ще си вземем
“купчинките”, това дори и Всевишният не може да предскаже. Разговорите, които
сегиз-тогиз провеждаме с шефа не дават нужните резултати специално по
разрешаване на финансовите ни терзания, след като и той самият е изпаднал в
подобно на моето безпарично състояние и сякаш няма никакви изгледи за
проясняване – не знам защо, ама аз нещо не ги виждам, докато той най-упорито ме
убеждава точно в противното; дано само той да излезе правият, а не аз…
Предишните
почивни дни за мен бяха работни – така, както и вчерашната събота. В същото
време гледам да акумулирам колкото е възможно повече часове, наред и с прогреса
на цялостното задание, за да мога да си позволя това мое предстоящо двуседмично
отсъствие. Ако и след завръщането ми от Китай обаче положението в компанията не
се е променило, не са изплатили барем част от дължимите суми и с бленуваните
странични поръчки не е станало нищо, аз най-вероятно просто за пореден път ще
се оттегля от полезрението им и ще потърся друго препитание, па макар и
временно. А то ще е действително временно, защото само 2½ месеца пък по-късно
ние заминаваме за България, връщайки се от там през първите дни на Септември.
Ако и до тогава нищо от изброеното не се е придвижило напред, тогава вече ще си
казваме един друг “сбогом” и аз отново ще бъда изправен пред огромната канара,
с която ще трябва да се преборя за намиране на следващата работа. Дано все пак
не се стига чак до такива крайни мерки, защото при моята постоянно напредваща
възраст те вече ще бъдат фатални за мен…
От
всичко споделено до тук е видно, че време за писане на писма изобщо не съм имал
на разположение – а отделно и настроение пък за това, да не говорим. Добре, че
бях зает по цял ден, та да не мисля много-много по наболялата тематика – поне с
поставената задача се справих отлично, ама кел файда, след като не съм видял
благините още от нея. Иначе моралните оценки на моите шефове не закъсняха, ама
те не ме топлят и не ми плащат сметките за тока и водата. Следващата седмица се
очертава да бъде същата като предходните – искам да довърша напълно вече
започнатото и да го докарам до някакъв що-годе полузавършен етап, от който един
ден евентуално да продължа и по-нататък; не ми се ще да зарязвам всичко по
средата, че това пък би объркало още повече програмата на проекта, която и без
друго не е в най-цветущия си вид.
В
началото на месеца отбелязахме 19-ят пореден рожден ден на порасналата вече
Ванеса. На 02 Март вечерта се събрахме у дома с бандата приятели от постоянното
присъствие, а на другия ден пък ходихме да честваме Освобождението на България
от турското иго и 5-вековно робство. За целта Асоциацията на българското
землячество беше организирала увеселителен обяд в един парк, където приготвяхме
храна на място и я продавахме на народонаселението. Аз трябваше да заместя бачо
Гьорги на скарата, че той беше главен участник в народните хора и носии, та се
хванах да им помагам – така зад кръчмарския тезгях премина целия ми ден, ама
иначе пък беше весело. Вечерта валя дъжд, поради което проведохме тържеството
на Ванеса под покрив, но поне следващият ден беше приятен и слънчев, та не ни
валяха дъждовете и по поляните. През това време Неничко беше на работа и щеше
да си дойде от обекта на следващата седмица – така те с Меган не можаха да
вземат участие във веселбите.
На
Сирни Заговезни взаимно си опростихме греховете, допуснати един към друг, след
което за мен последваха три дни на тримирене, строг пост и горещи молитви. В
сряда вечерта заядох постно и от тогава насам на този ден, както и всеки петък
разбира се, спазвам правилото да се въздържам от блажни храни. В неделя
сутринта ходих и на черква. За сега успявам със своя оброк безпроблемно, но не
знам какво ще правя като се свърши лютеницата в килера – със зелени салати без
яйца и кисело мляко, пък с повечко маслини също поминавам доста добре. Онази
вечер като си накълцах един стрък праз, че като го полях с армеената чорба от
Ваня, ръснах отгоре червен пипер и обилно стрити люти чушки, башка един пръст
олио както е по канона – с няколко ракии за мезе такъв хубав пост му ударих, че
спах като къпан цяла нощ; не съм ставал и да пикая даже…
От
време на време вечерите излизам да се разхождам из квартала – онези дни, докато
ми траяха гладните пости бях загубил няколко кила, ама после само с едно
преяждане и си ги наваксах обратно. Независимо от всичко гледам да навъртам
пешеходен километраж, пък каквото излезе на края. От миналата седмица насам
Неничко е с поредната си нова идея да се връща на старата работа, където
неговите началници са го повикали. Той с готовност ще отиде при тях, защото
явно че тази дейност в Западна Австралия не му е дип много по мерак. Той даже и
в момента си е тук, след като онзи ден се прибра изневиделица и по тревога.
Точно в техния район се заформи някакъв много мощен тропически циклон, който
дори днес до вечерта се очаква да връхлети бреговата ивица. Целият им обект е
запечатан и работниците разпуснати до второ нареждане или поне докато установят
дали е безопасно връщането им по месторабота. Така той без време се озова
обратно в къщи, но силно се надява онези хора да му се обадят и всеки момент да
възстанови дейността си при тях, вместо да се връща на далечния обект, до
където се пътува около 10-12 часа – независимо по кое време на денонощието се
падат самолетните полети. Те днес празнуват рождения ден на малката Айдън,
която онзи ден навърши 9-те си годинки, да е жива и здрава за радост на всички.
Онзи
ден отбелязахме годишнината от смъртта на незабравимият ми дядо Ангел – макар и
на постно меню, аз отправих нужната почит и уважение към паметта на стожера на
нашата фамилия, която за голямо и всеобщо съжаление аз, неговият единствен най-скъп
и свиден внук пренесох на майната си, чак в другия край на света поради стеклите
се към момента политически и икономически обстоятелства в собствената ми
Родина. С това Миховският джинс на територията на Татковината безусловно се
прекъсва – а дали ще бъде продължен и в отсамната част на света можем само да
гадаем; Божа работа. Останал ми е спомена в главата, че на днешната дата пък
преди много, много години другият мой дядо Никола е починал, комуто довечера
също ще отдадем своето тихо и смирено поменуване, независимо че аз за него си
спомням много смътно и по детски далечно – бил съм едва 2 или 3-годишен
дрисльо, когато той се е пренесъл в уж по-добрия свят и у мен се е запечатал
един единствен спомен от него, когато майка ме води с шейната на свиждане при
него, а той милият стоеше на прозореца на болницата (в днешни времена това е сградата
на Консултативна поликлиника) и ни помахваше с ръката си; сякаш тогава го видях
за пръв и последен път…
Ванеса
и днес е на работа – всъщност, тя напоследък работи почти всеки ден;
единствените ѝ почивни дни са вторник и
сряда, когато пък ходи в Бризбън на лекции и упражнения. Хванала се е да печели
много пари, защото искала да харчи из Европа, като че е щерка на Оманския
султан. Нейното пристигане в България се очаква да стане около 20 Юни, а отпътуването
ѝ обратно за Австралия
най-вероятно ще бъде на 28-29 Юли. Всичко това са само предполагаеми дати,
защото последната все още няма самолетен билет – впоследствие, когато се сдобие
с въпросният, едва тогава датите на пребиваването ѝ ще се знаят с по-голяма сигурност; за сега все още
търсим по-евтини тарифи, но курсът на Австралийския долар за момента е толкова
нисък, че едва ли ще намерим нещо под $1700-$1800. Това е относително скъпа
цена, защото неотдавна нашите билети ги купихме само за $1540 – тогава обаче
Ванесините мисли и мераци бяха в дълбок разрез с нашите, предвид уж ученето ѝ в Будапеща. Сега обаче
тази нейна възможност пропадна, след като тя няма с кого да замине нататък, а
пък е още и твърде малка, че да ми върви съвсем сама и да си развява задника по
Стария континент, както на нея най-много ѝ се искаше.
Днес
е неделя и Даниелчето беснее оттатък с прахосмукачката, а аз съм се скрил от
погледа ѝ в механата. След малко ще
отида до другата къща, която сме зарязали на едно никакво и недовършено ниво
още преди няколко месеца – трябва ми стълбата, че да се кача на покрива на
нашата колиба. Онзи ден в най-проливния дъжд покривът на пристройката
(коридора) прокапа, та искам да проверя в какво състояние се намира лакомицата.
Обикновено баш над дупката надолу към улука се събират множество листа, които
пречат на водата да се изтича – последната се завирява на това място и прелива,
особено по време на по-интензивни валежи (а то при нас обикновени няма –
всичките са все с качествата и разрушителната способност на потоп). После
трябва и водопроводните тръби да проверя, че нещо много чукат в първия момент
като се пусне водата – независимо от кой кран, даже и от баеркасите в
тоалетните. Чувал съм от Рон, че това означавало наличие на въздушен мехур някъде
по трасето, ама как ще го махам – един Господ знае. Може би ще спра главния
кран от пътя и ще оставя останалите отворени, докато се обезвъздуши системата –
нямам идея все още какво да правя в противен случай, ако този дефект не се
оправи от само себе си.
Така
в най-общи линии запълних празнината от моето едномесечно затишие и тягостно мълчание.
Следващият ми репортаж ще очаквате да предавам директно от Китай, където
заминаваме след около седмица. С мен ще бъде малкия лаптоп на Даниела, който е
по-лек и лесно преносим през гранични и митнически контролни точки. Настоящото
си писмо ще изпратя в навечерието на нашето отпътуване – до тогава ще гледам да
добавя още нещо незначително или каквото се сетя в последния момент. А сега се
местя на улуците – аман вече от къщна работа и домакинска дейност…
31.03.2019 – Сега правя един много бърз анализ на изтеклите няколко дни и засилвам
писмото. Следващото вече ще съдържа фрагменти от пребиваването ни в Китай, за
където потегляме само след ден (всъщност утре сутринта, ако трябва да съм
точен). Днес е понеделник и начало на съответния нов месец Април, независимо че
публикацията ми носи вчерашна дата.
Изтеклата
седмица ще се отличи само с изключително многото служебна работа, която свърших
на изпроводяк и от която още имам да приключа напълно днес. Все още не са ми
платили, но не губя надежди. В един от дните трябваше да свърша нещо дребно и
за един друг мой клиент, който също се бави с разплащанията си. На практика аз
половината от неговата надница я изхарчих още в същия ден (след като уж я
заработих…), когато пък след работа минах през разни колбасарски дюкяни, та
накупих по една шепа сухи и по-влажни мезета за винцето. След това същинската
ми работа продължи все така интензивно, та до събота вечерта. Чакахме Марко да ни
посети снощи, ама вечеринката се отложи за довечера – направил съм кебапчета и
най-вероятно ще седнем отвън на двора, ако борбата с комарите е достатъчно
успешна. Ванеса беше на работа, после на репетиции и т.н. Онзи ден пък ходиха
на някакъв концерт в Бризбън – нейната динамика и пътни разклонения отдавна
вече излязоха извън моя контрол; Господ да ни я варди…
След
малко отивам на поредната си среща с шефа, на която ще присъства и другия
съдружник във фирмата и негов ортак, за да умуваме в какви посоки ще насочим
следващите си действия – сигурно пак ще се надлъгваме взаимно и безрезултатно.
Остава да се надявам, че през тези две седмици на моето отсъствие най-после ще
се случат чудесата, за които всички ние бленуваме и очакваме с такова
нетърпение. Междувременно аз от своя страна и отново съвсем инкогнито започнах
да се ослушвам и за друга работа – ако от някъде ми предложат някаква разумна
оферта, този път няма да я изпускам. Най-добре ще е да намеря някоя временна
ангажираност за около 2½ месеца до заминаването ни към България в самия край на
Юни – това обаче е идеалния вариант за развой и едва ли точно тази развръзка ще
споходи баш пък мене, след като не един път вече съм доказвал Марко Тотевщината
си. Така или иначе, в близките дни и седмици ще се разяснят много от
досегашните мъглявини – търпение му е майката…
А
сега приемете нашите далечни, но най-сърдечни поздрави и благопожелания за
щастлив и спокоен живот в рамките на политико-икономическата картинна
действителност, както и задължението да бъдете много здрави и още повече живи
за дългите години, що са се проточили напред пред всинца ни. Амин!...
Вашите най-мили: Ангел и Даниела, Неничко барабар с Меган и Айдън, както Ванеса и сегашният ѝ левент, Марко “страшен Кралевити”…
Няма коментари:
Публикуване на коментар