Скъпи
и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели, слушатели, житейски
разгадатели и прочие пишман деятели!
02.04.2019 – Айде-ее, ний пак сме по самолетите: носим се като заразни частици от
радиоактивен облак из въздуха; хвърчим ли хвърчим над чуждите земи и морета,
над високите им сини планини, барабар с реките и златните си равнини покрай
тях. Най-после възторжено летим в посока към братски Китай, за където отдавна
имахме организирана една няколкодневна екскурзия, с известна научна и по-чисто
любознателна цел. Преди малко пилотите изгасиха знака за предпазните колани и
аз бързам да се възползвам от отдалата ми се прекрасна възможност, поставяйки
началото на моя пореден географски репортаж - особено предвид, почти целодневният
ни полет до първото летище, разположено на тяхната необятна територия, незнайно
от кои наречена още “велика”; ма ай сиктир от тука, ве! – велика е, да речем
България, ама пък на Китай кое му е толкоз великото? Но – нека изпървом да го
видим, все пак и това “величие”, тогава ще правим анализи на мероприятието и
съответните му разбори. Вътрешните ми гласове и настроенията, с които поемам
натам са доста противоречиви: не мен ми се ходеше повече в държави като Бахрейн,
Бутан или в много краен случай у Ботунец, дето има една приказка, ама
Даниелчето като рекло: не, че ‘одим в Китай и въпросът със съмненията ми се
разсея на мига. Дорде опрем граничната им бразда (образно казано…) ще се реем
из разредената атмосфера непрекъснато в продължение на около 8 часа, а след
кратък 3-часов престой във въпросната разпределителна гара (нещо като
нашенската Горна Оряховица или Каспичан, ама тази е предназначена специално за
аероплани), ще се отправим към крайната точка на днешния полет - столицата на
Китай, Пекин (не знам само защо и поради какви езикови причини, но
англоговорящите го наричат Бейджин или Бейжин, без да изговарят последната му
буква “g” – вероятно така е по-правилно, след като “гостите” го пишат Beijing, а пък местните го рисуват със
следното съчетание от чертички: 北京市). Като стана дума за имена
и географски точки, искам между другото да подчертая, че градът, към който сме
се насочили в момента носи още по-калпаво наименование. По информационните
табла го изписват като Guangzhou,
което е невъзможно да бъде преведено на тяхното йероглифско писмо.
Единственото, що-годе доближаващо се до истината произнасяне на това име, звучи
в рамките на нещо като Гуангдзоу или съкратено и опростено “Гуанчоу”, което пък
на мен много ми напомня за бай Ганчо от с. Ганчовец, Дряновско (абе, той може и
от Цинга да е бил човека, но не това сега е най-важното за моята сладкодумна
повест)…
Един
ден въпросният байно отишъл на градска баня баш в центъра на Дряново. Като се
изкъпал, рекъл да поседне на един креват за малко отмора след изпарването на
кожата си. А навремето такива легла имаше масово по съблекалните на градските и
селски бани, които се състояха само от една гола пружина, закрепена с тел към
двете ламаринени табла – естествено без дюшек и разни други пухени завивки. И
като се пльоснал бай ви Ганча връз креватната пружина, уж да си почива от
банята и от топлите грижи на теляка, последната така се увела под снажния му
телесен товар, провисвайки застрашително надолу към мозайката (на пода…), че
онзи пък като тръгнал да става и мъжеството му, барабар с останалите мъжки
израстъци останали заклещени и прищипани от теловете на пружината - кога хукнал
вече да си върви, креватът също се потътрил подире му. С този изключителен
колоритен случай, местният бай Ганчо влязъл в историческите анали на местността
и макар той отдавна вече да е най-вероятно покойник, мълвата за надарения
човечец е останала жива у поколенията и наследниците му в продължение вече на
десетилетия, след като той се е поминал (защото историята пък ми е разказана от
най-първа ръка чрез моят много добър приятел и съученик, небезизвестният
дряновски фабрикант и манифактурист, г-на Вальо Жоров преди има/няма 45 години,
та аз от тогаз още я помня и сегиз-тогиз все си я припомням с умиление и
носталгия...). Мисълта ми беше, че сега и ние пътуваме към Китайският
“Ганчовец” или както там им се нарича населеното местенце.
За
момента обаче, все още летим над територията на Австралия - барем 4 часа ще я
прекосяваме напряко, докато излезем над Индонезийските и Малайзийските протоци
и провлаци, които се намират в съседство. И над тях ще се развяваме още няколко
часа, докато най-после опрем сушата на първата Китайска провинция, където се
намира и станалият вече на дума техен градец. Може би това е нещо като гранична
застава през стъргата, на която ще минем всички без изключение за проверка
изрядността на документи, паспорти и входни визи; после пък ще ни тръскат за
наличност на оръжие, бомби и други боеприпаси, чак след което вече ще ни
разрешат свободно да им нагазим земята. Интересното тук е и друго, че освен
полетите към самия Китай, въпросният контролен пункт се явява и междинна гара
за кацане на всички останали самолети, които са композирани в съвсем друга
посока - към отделните отправни точки на Европа, примерно. Китайската самолетна
компания, с която се придвижваме нататък се казва “China Southern Airlines” (или една от вероятно няколкото, които
имат в наличност – щом като тази им е южната, не е изключено да разполагат и
със северна, че даже с източна и западна, в което обаче не съм много сигурен) -
всички техни полети, барабар с Европейските първо кацат в Guangzhou и едва след това се отправят по съответните си
дестинации.
Днешният
ни самолет е доста малък - побира малко под 260 пътника, независимо че е от
престижната серия на “Airbus” (нещо като въздушен Ролс-Ройс или в краен случай
Кадилак); този специално модел е А330, който явно е значително по-малък от
онези въздушни крепости, с каквито сме се возили на предишни наши подобни
пътувания и екскурзионни летувания – например разновидността на основния модел
А380-600 вози около 600 души, докато най-големият възможен от тази серия,
А380-800 може да пренесе повече от 850 пасажери по техните туристически
направления и лични желания. Малко по-подробното ми запознаване обаче с
капацитета на самолетите показа, че всъщност нашият е качил около 340-350
човека, но все пак сравнен с по-внушителните си събратя, въпросният модел
остава по-малкия вариант на тази серия летателни машини…
Преди
малко раздадоха храната и аз хапнах съвсем малко, колкото да си сплаша глада
(какъвто и без друго нямах). Едното меню беше някакво посиняло от антибиотици
пиле с картофено пюре (вероятно правено от прах, директно изсипан от плика с
изкуствените храни и разджуркано с малко марна водица от бойлера), а другото –
незнайно как готвено говеждо месо с недоварен бял и сух като кварцов пясък
ориз; ебати извратения начин на оризоприготовлението, между другото, но точно
сега с готварски теми и рецепти няма да ви занимавам. Усвоих най-чинно и
почтително само хлебчето и масълцата, докато с останалите хранителни остатъци
се пребори Даниелчето - да не ѝ е уроки, ама тя доста добре се храни, милата. Междувременно аз се изместих
на една празна седалка в най-предната редица на средната линия в салона, където
е значително по-широко и удобно - най-вече за писане (иначе местата са
предназначени за майки с бебета и пеленачета, където последните ги настаняват в
отделни койки и се возят легнали, докато спят и то само ако спят; спомням си на
едно подобно пътуване, нашата Ванеса като малка беше подлудила всички на борда
с нейните викове и писъци почти през целия полет, та хората станаха пишман с
всички нас – дори и ние, като нейни най-преки настойници). До сега се бях сврял
в другата скамейка, сгънат на осморка - не мога да дишам, шкембето ми пречи;
абе, изпитвах някакъв ужасен дискомфорт, но пък се измъчвах в името на
писателството - нали изкуството изисква жертви. Докато тук е широчко - баш за
дебели и извънгабаритни човеци като мен. Както вече казах, по тези места
обикновено настаняват майките с по-ситни дечица и основно бебетата, защото
койките им са закрепени отсреща на стената. Добре ама на този полет дребосъците
отсъстват напълно и ние дъртите ги заехме на бърза ръка. А сега даже с повече
подробности си припомних, че в една подобна люлка возихме малкото Неси още като
бебе, таман навършила една годинка, което пък беше по време на тогавашното ни
посещение в Америка и България - отдавна, много отдавна; чак през далечната
2001, при това баш по същия календарен период в началото на Април…
Все
още летим над Австралия и общо взето сме на половината път до Дарвин, който се
намира в най-горната (северна) част на държавата-континент. Обаче така, както
гледам маршрута на полета, ние няма да ходим чак до там, ами след малко се
отклоняваме леко в ляво, към един много голям залив, над който ще прелетим по
направлението ни за Азия. Това всъщност е заливът “Карпентария”, на чието
прозвище преводът хич не ми е известен. Обаче по своята площ е доста обширен и
в него спокойно могат да се поберат барем две черни морета от нашенските (ако
не и повечко даже…), независимо пък че последният е доста плитък и има
максимална дълбочина от едва 70-80 м. Олеле-ее, ама каква глупост ви казах
само: амчи то излезе, че обичното от всички ни Черно море има площ от около
436,000 км², докато това австралийско заливче е с едва някакви си 300 хиляди –
прощавайте за надценяването му в ущърб на родното и българското мило. Първо ще
прехвърчим над Индонезия, Малайзия и малко встрани от Виетнам, в това число и
над Екватора, докато достигнем последната точка на нашето направление - а
именно, въпросният Китайски град Guangzhou
(изписано на местен “диалект” пък изглежда така: 廣州 – специално тази
информация е предназначена предимно за по-любознателните, които ще продължат да
я срещат надолу из текста, което пък с нищо не задължава останалите ми читатели). Знам със сигурност, че между двете държави има и някаква часова разлика,
но за сега не съм наясно в какъв диапазон се измерва - едва като кацнем, тогава
чак ще разбера със сигурност. И това пак няма да бъде съвсем истинската разлика
между отделните часови пояси, защото като гледам на картата тоя огромен Китай,
как се е прострял връз лицето на Земята, струва ми се, че ще има поне няколко
такива времеви пояси, преминавайки от единия му край до другия. Впоследствие
вече, когато правих своята официална проверка и редакция на текста, на това
място си спомних, че един от екскурзоводите изрично ни наблегна за
съществуването на едно и също часово време, важащо в пределите на цялата им
държава. За еталон е приет поясът, който покрива столицата Бейджин, а всички
останали китайски поданици от провинциите сверяват своите часовници по
собствените си столичани – познато до болка дори и в малко по-преносен смисъл,
нали…
Градът,
където първо кацаме е някак си съвсем отдолу на Китайската територия, докато
пък столицата им Пекин (или Бейджин, както вече уточних) се намира на още
няколко часа летене в северна/североизточна посока. Съгласно графика там ще
пристигнем довечера в 23:30 местно време - впоследствие ще разбера колко ще
показва часовника в Австралия и съответно в България. Така или иначе, остават
ни още 6½ часа непрекъснат летеж - в момента е 12:45 австралийско време, докато
в мястото на пристигането ни все още било 10:45 (това за сега резултира в само
2 часа разлика, но както споменах напред: малко по-нагоре по трасето към целта
тези, мерки може и да се променят).
Този
аероплан не хвърчи с особено голяма скорост, нито пък се издига чак толкова
високо в облаците на небето. Бързината му не я посочват по информационните
екрани, вероятно защото не е нещо, с което да се похвалят - щом не ми се вее
перчема от вятъра, значи не летим така стремглаво. Иначе сме се издигнали на
височина от 36,000 фута над морското равнище, което пък приравнено към
нормалните измерителни единици на останалия прогресивен свят, варира около
12,000 м (при положение, че за груби пресмятания се смята, дето 3 фута се
вписват в 1 линеен метър; иначе казано с езика на инженерите, 1 ft = 12 in =
304.8 мм) - брей, че то май ще излезе доста по-височко, отколкото си го мислех
аз, а? Не е изключено да се движим и с повече от 1000 км/ч, а пък аз да не го
усещам - както и да е; можеха барем да го напишат, а не да изчислявам и
премятам цифри наум като някой гламав калпазанин, попаднал съвсем случайно в
Математическата гимназия (най-вероятно със здрави родителски връзки и съответните
им ходатайства).
Този
път мъкна подире си и видеокамерата, която не беше влизала в експлоатация от
един концерт на Ванеса, който заснех преди няколко години в Сидней, а суровият
му материал все още не е видял белия свят под формата на завършена филмова
продукция. Гледам, че съм заснел известни кадри и от Новогодишната ни почивка в
началото на Бариерния риф, който също се състоя преди много, много календари
назад във времето. Доколкото си спомням имам един започнат, пък недовършен филм
още от посещението ни в България през 2010 или 2012 - аз така и не помня вече
кога какво е ставало. Минаха ми нещо възторжените мераци по кино делото и това
си е - увлякох се подир писателството и другото ми хоби някак си изостана на
по-заден план. Сега пак ще се натрупа доста заснет материал, а кога ще стигне
до “Оскарите” – само един Господ знае. Уникални снимки щях да направя и през
зимното ни посещение в България - 2016/2017, когато толкова много сняг и снежна
красота просто не помня да са виждали преди това очите ми. Добре, ама тогава
камерата прашасваше в чекмеджето на секцията у дома и за момента се задоволихме
само със снимките, правени с телефона (половината от които пък загубих при
много съмнителни и съвсем неясни обстоятелства - най-вероятно чисто субективни,
но с недоказана дори до сега и изобщо недоказуема вина). На този етап
фотоапаратът съм го зарязал като снимачна екипировка по простата причина, че не
можах да му уйдурдисам батериите, не успях да ги зареждам до пълния им
капацитет с наличните токоизправители и в един момент се отказах от услугите
му, след като телефонът го измести доста трайно и с достатъчни, почти
съпоставими качества. Видеокамерата ми от своя страна също може да прави
снимки, при това далеч неотстъпващи с изображението си на средния клас цифрови
фотографски принадлежности, в която категория се вписваше и моят апарат. Абе аз
рано или късно ще го вкарам в повторна употреба, ами трябва да се заям малко
по-сериозно и да отделя повечко средства за хубаво зареждащо устройство, в
комплект с акумулаторните батерии - ще чакам да поевтинеят още, че тогава чак
ще пристъпвам към подобни крайни действия. Така че за снимките от тази
екскурзия до голяма степен ще разчитам на видеокамерата, въпреки че и телефонът
е с мен. Трябва да видя само как ще зареждаме всичката тая техника, защото
Китай бил доста богат на най-различни електрически стандарти - като в това
число разполагали и с австралийски варианти на контактите. Така поне ме увери
моят шеф, който е ходил нататък нееднократно във връзка със своя частен бизнес.
С напредъка на проекта, такова повторно ходене до китайската държава се очаква
в най-скоро време, при това не само едно - аз специално ще имам поне 2-3 такива
служебни “екскурзии”, защото ще бъда натоварен с надзорния контрол по
цялостната изработка на инсталацията. Само дето още не знаем на кой цар на
времето ще се случи всичко това и изобщо дали (което пък е едно чисто мое
съмнение, но дано само да е без съществено основание)...
Като
се заговорих за работа, тук му е мястото да спомена и впечатленията си от
вчерашната ми среща и с двамата шефа. Хората един през друг ме уверяваха, че
поръчителят съвсем скоро ще излезе от финансовия си батак, в който сам се е
вкарал и ще подсигури необходимите средства за продължението на работата ни по
обекта, от реализацията на който той също има огромен интерес. Сега щял да
продава част от някакви негови акции, както и ще се отърве от ненужната му
миньорска техника и екипировка, която е купувал като смахнат във времето - при
това не защото на него лично му е нужна, ами просто защото за дадения момент,
докато е разполагал с наличните суми е преценил, че стоката е много евтина и не
е за изпускане. Така в годините тоя шмекер се е заредил с всякакви трактори,
булдозери, багери и какви ли не още земекопни машинарии, единствено защото са
му се сторили изгодни, та е инвестирал сериозни капитали в тях. И сега, понеже
закъсва с другите направления, почва пък от края да продава и без друго
ненужната си стока. Така поне ми представиха картината моите хора, на които аз
съм длъжен да вярвам, но пък и никой не може да ме предпази от съмненията,
които са се загнездили дълбоко в мен. Имат на разположение тези две седмици на
моето отсъствие, през което време да решат проблемите с безпаричието. Всъщност,
те също чакат заплатите си като мен - важното е онзи нехранимайко да подсигури
средствата, с които един път да се разплати с нас по дължимото до момента и
втори път - да осигури достатъчно авоари за следващия етап на проекта. Преди
изобщо да е започнала каквато и да е манифактурна дейност, ние първо имаме едно
ходене до няколко производителя в Китай, на които да се поръчат съответните
агрегати и устройства; след което трябва да се срещнем и с изпълнителя на
поръчката, който пък ще превърне всички мои стотици чертежи в метални изделия и
конструкции. Това ще бъде само една предварителна среща между двете страни на
уравнението, на която те самите ще изразят мнение и забележки по
документацията, още преди да я поемат в своите ръце. Всичко това ще се отрази
своевременно, а може би част от тези промени ще се нанесат дори и на място, още
докато сме там и в тяхно присъствие. Връщаме се обратно в пределите на
Австралия за окончателните доизкусурявания на конструкторската документация и
аз, ведно с нея политам към производствения комбинат, където вече ще започне и
процеса по металообработката, заварките, частичното сглобяване и окончателно
прогонване на системата. Голяма част от модулите ще се монтират в контейнерите,
които така оборудвани ще пристигат един по един (а може би и всичките на
камара) в Аделаида, където пък ще се построи тази прословута рафинерия.
Интересен процес, уникален и забавен - обаче нещо трудничко му виждам началото,
поне за сега; дано да греша в мрачните си прогнози - то аслъ, нямаше и аз нещо
хубаво да науча от баща си, ами му взех само негативизма и консервативното
черногледство (въпреки че в интерес на голата истина, всичките му предсказания
до сега 100% са се сбъднали до едно - нещо като на баба ти Ванга виденията)...
Летим
вече в продължение на 4 часа, а аз пиша най-малко от 3. За жалост изгасиха
основния монитор, на който следях информацията за полета - колко сме минали,
колко остава, височини, скорости, географски райони и часови пояси. Сега се
движим като в мъгла - навън е много слънчево и всички са си спуснали кепенците
да спят или да гледат филми по местната “телевизия” от борда на леталото. От
онези оставащи 6 часа, докато най-после кацнем обратно на твърдата земя,
вероятно има още най-малко 4, защото като гледам часовника на компютъра - това
е било едва само два часа по-рано; абе казвам ви аз, че не се движим с бясна
скорост - керосина ли пестим не знам, ама нещо мудничко му се нижат часовете на
това наше пътуване. Отделно дето самолетът се клати, сякаш го брулят ветровете
на Шипка и от време на време току пропадне в някоя по-дълбочка въздушна яма, та
само ме стряска да си мисля, че това ще ми е последното изречение в тази моя
нескончаема житейска сага. Добре поне, че батерията в лаптопа на Даниела държи
безотказно и продължава да има около половината си капацитет. Но дори и да
свърши по някое време пак няма да е голяма беда, защото под седалките има
контакти - пъхам шнура и продължавам да изливам празните си мисли. Всъщност,
думата ми по-горе беше, че навред е тъмно, все едно пътуваме през нощта, а пък
иначе си е баш час по права пладня - независимо, че в Австралия е вече време за
следобедната дрямка в 14:30. Колкото по-нагоре и на изток отиваме, толкова
повече се връщаме към тамошното местно време, което вече стана ясно, че е само
с 2 часа по-назад от австралийския му еквивалент.
Програмата
на тази наша поредна екскурзия ще бъде наистина една голяма изненада за мен,
защото аз през цялото време отказвах да се запозная с точките, по които ще се
движим. Даниела беше значително по-ентусиазираната партия, защото отделно от
всичко имах достатъчно много работа, с която бях буквално затрупан до последния
възможен миг преди отпътуването ни, вместо да попрочета брошурите къде ще ходим
и какво ще видим. Знам само, че в един от дните ще ни юрнат да обхождаме
Великата Китайска стена - при това не цялата, ами само малък участък от нея.
Първо на първо, тя е дълга над 6000 км (впоследствие ще напиша и точната ѝ дължина - нека да стъпя
връз нея веднъж), а второ на второ - доколкото предварително съм запознат с
това уникално предпазно съоръжение, стената им не била разрешена за посещение
на външни лица по цялото си протеже (вероятно там се стреля без предупреждение,
ако случайно някой смелчак дръзне да я обхожда от единият ѝ край до другия). Тези дни ще има повече подробности по
въпроса със “Стената” (ама не за Берлинската, която падна отдавна, ами за
Китайската, която е напълно здраво стъпила в основите си от стотици, че и
хиляди години насам). Друга атракция е предвидена като разходка с лодка по една
от техните огромни реки - само че не знам дали това ще бъде във водите на Яндзъ
или на Хуанхъ, чиито географски наименования аз помня още от началните и
прогимназиалните си класове, когато прекрасната наша другарка Добринка Добрева
ни занимаваше в своите часове по география - Бог да я прости и нея, която още
преди много години си замина от този свят, тъй млада и толкова ненавременно.
Спомням си, че покрай нейната младост, душевна и физическа красота, аз обикнах
не само нея като жена и учителка, ами и предмета ѝ - беше ми един от любимите, каквито ласкави изказвания
далеч не мога да направя обаче за историята, за руския език, рисуването,
пеенето, че и за химията дори, както и за куп други общообразователни предмети,
от които просто нямаше отърване през годините на първоначалното ни обучение
като подрастващи. Ама пък нá - запомнил съм барем по нещо дребно от всеки един,
което се е запазило и съхранило в паметта ми с годините…
Добре,
обаче мен ме заболя гъза, размазан на пихтия в това твърдо канапе - изтръпнаха
ми бузите от продължителното седене на едно място. Ако не се бях преместил на
по-удобно място, никога нямаше да изпиша толкова много прочитен материал -
трябва да има един обем от поне 4-5 страници вече. И това е само уводът -
въведението ще намерите в следващия ми пътепис, който се надявам да водя
паралелно с нашето движение по отделните туристически обекти. Все още нямам и
никаква представа с какво свободно време ще разполагам - Даниела ме плаши, че
всяка сутрин трябвало да ставаме в 06:00 и да тичаме за закуската в хотела,
която ни е включена в масрафа на екскурзията, барабар разбира се и със
съответните нощувки. Отделните посещения също са предплатени като неразделна
част от цената на удоволствието, но пък щяло да има и някои, които да си
плащаме от джоб - е, че няма да са хиляди пък; нали в Китай уж всичко е евтино
- ще го видим колко е вярно това твърдение и всеобща човешка заблуда.
Пред
нас стоят доста неизвестни, чиито отговори ще търсим впоследствие и пътьом. Не
знаем например как стои въпросът с Интернетната мрежа във Велик Китай - не мога
да си представя да нямат, но пък последният може да е достъпен само за
отбраното им общество и единствено за привържениците на лявата партийна линия.
Ако е така, ние направо изгаряме на кладата с нашите по-десни политически
убеждения и предпочитания. На мен мрежата ми е жизнено необходима, за да
поддържам връзките си с останалия свят - ако нямаме Интернет, първо няма да
имам българските букви, с които периодично да превеждам написаното от латиница.
Няма да мога да си проверявам електронната поща за получени съобщения и въобще
каквато и да е била комуникация с децата, с вас самите и отново с външното
световно общество в най-общ план. Моят бос ми е разказвал, че много от
Интернетните сайтовете и страници изобщо не са достъпни за простосмъртните,
имащи “щастието” да съществуват и творят в братския Китай - те например, когато
ходят двамата със съдружника си нататък, властите са им направили някакви
тамошни адреси, специално за получаване на електронната поща (валидни само на
тяхната територия), чрез които те сравнително успешно успяват да кореспондират
с разни местни подизпълнители, доставчици и други търговци от гилдията. Имам
чувството, че китайците ги гони една голяма стагнация и единствените техни
права са самите те да работят къртовски по 6-7 дни в седмицата и едва ли в
условията на краткия 8-часов работен ден. Специално това ще го разбера един
ден, когато се влея в редиците им наравно с тях, от което ще добия по-ясна
представа за положението на обикновения китайски гражданин. В същия ред на
мисли пък, от сегашната ни екскурзия ще добием частична представа за живота
тук, за някои техни правила и норми, привички и народни обичаи - надявам се, че
ще бъде интересно.
Изложението
ми върви в посоката на своя край - постепенно започнах да се самоизчерпвам
откъм полезна информация и всяко следващо мое изречение вероятно ще носи
обикновена скука и безинтересно еднообразие. Смятам, че за момента успях да
въведа читателя в началото на предстоящите ни случки и събития - а пък за
всичко онова, което тепърва следва от този миг насетне, ще научите чак в
следващото ми комюнике, излъчено директно от хотелската стая, коридор, фоайе
или кой дявол знае точно от къде - да бъдем търпеливи...
Няколко
часа по-късно, ето ни във втория аероплан, с който ще се придвижим до
китайската столица – Пекин (прощавайте – май Бейджин трябваше да го нарека, ама
нали карам по инерция и съгласно знанията, добити още преди 50 години в
училище; тогава тъй ни учеха). Излетяхме преди малко, с доста голямо закъснение
поради претовареност на въздушния трафик. Часът в момента е 24:00, съгласно
Австралийския времеви пояс, но в Китай все още е 22:00. Заплануваното по график
потегляне трябваше да стане още в 20:00 местно време, с оглед да пристигнем
около 23:30 в крайната точка на целта. Обаче самолетът се забави с този процес
и за сега хич не е ясно кой ще ни чака и посрещне на отсрещната страна, след
като вече отдавна ще е подминал късният среднощен час. По план някой трябваше
да ни поеме в Бейджин и да ни откара до хотела за настаняване, ама сега при
това ново извънредно положение не знам дали това ще се случи точно както би трябвало
- така или иначе, след около 2½ часа ще научим, когато пък е разписанието за
кацане.
След
като по време на първия полет писах почти през цялото време, последните 2-3
часа ги уплътних с изглеждането на един-два филма от предаванията на местния
видео възел. Когато изтече определеното време най-сетне ударихме твърдата земя
на пистата в градчето Guangzhou.
Понеже бяхме седнали на много неудобни места в средната редица на салона, та по
време на приземяването ни нищо не можахме да видим през прозорците на самолета
от общата обстановка на пристигането ни в Китай. През един от илюминаторите
успях да забележа мъглявото и мрачно време отвън, независимо че късният
следобеден час все още предполагаше слънчевото дневно греене. Абе то слънцето
си грееше баш най-добре, ама само докато бяхме високо над облаците и порехме
кристално чистия въздух на земната обвивка (стратосферата, демек; щото имало и
т.нар. тропосфера, ама този слой бил под нас и сме го преминали много бързо,
още докато сме излитали - Боже-е, колко съм начетен в тая абстрактна наука).
Долу обаче картинката на пейзажа бе коренно противоположна и предвид
замърсяването на атмосферата от всякакви локални индустриални замърсители,
слънчевите лъчи просто не можеха да пробият гъстата мъглявина, та да огреят и нещастната
земна повърхност. Иначе, отстрани покрай пистата се появиха разни жилищни
блокчета и обстановката замяза досущ на нашенска. Рекох си: градецът им е
малък, па áко да си имат и летище - хич да не е чак толкова просторен и обширен
както старославно Габрово, ама барем колкото едно Севлиево трябва да е на
размер…
Последва
измъкването ни от самолета и преминаване през хилядите гранични и митнически
контролни постове и служби - че за паспорти ли не бяха, че за входни визи ли;
на два пъти отпечатъци от пръстите ни вземаха с едни специални машини (скенери)
- първо четирите на лявата ръка, после пък другите четири на дясната, а на края
и двата палеца като за капак на всичко (добре поне, че и краката не ни
проверяваха, че с тез нокти на орел и калта под тях щеше да си е…). Първо
писахме декларации за влизане в страната, подир ни снимаха и сравняваха
снимките с тези от паспортите - абе, минахме през някаква страхотна цедилка. На
летището имахме около 3 часа престой, който се увеличи разбира се със
закъснението на следващия полет, за което вече споменах. Влязохме в един техен
Кореком (Duty Free Shop) да си купим по някоя и друга ободряваща напитка за
поминаване на скучните вечери в хотела. Съотношението между австралийския долар
и китайския Юан е вариращо между 1:4.8 и 1:4.4 (други му викат пък Юен; на
английски Yuan, но местните го пишат 人民幣 и носи същият паричен символ, както японската йена - ¥). Общо взето за
по-лесни търговски пресмятания техните цени се делят на около 4.5, за да
излязат стойностите им в нашенски пари. Литрова бутилка уиски стъпва близо $34,
което е почти двойно по-евтино, отколкото при нас в Австралия. И ето ти го
първото “ограничение” в правата на човека: разрешеното за внос в страната им
количество алкохол възлиза на някакъв си литър и половина, разпределено върху
всяка глава от населението, била тя само туристическа или пък местна. Не че ние
сме се засилили да купуваме цели варели и цистерни с питеен спирт, но в
Австралия например са малко по-благосклонни към битовите пиячи като нас - властите
допускат до 2.5 кила на калпак, навършил 18-те си години. Малко по-навътре из
летището обаче, в друг дюкян който е редовен, а не от Корекомската верига за
безмитни стоки, същата боца питие стъпваше над $100 нашенски кинти, което вече
си е чиста проба пладнешки обирджилък по комуняшки.
След
като напазарувахме се отправихме към залата със съответния ръкав за излитане.
Там падна малко повечко чакане, но поне успях да се свържа към Интернетната
мрежа на летището. Единственото, което успях да отворя беше сайта с моите
български букви - всичко останало, до което понечих да се докопам беше
най-надлежно блокирано: нито електронната поща работи, нито Гугъла го има, нито
пък разните там социални дискусионни платформи от рода на Facebook, Tweeter и
т.н.; от шефа вече знаех, че Skype-ът също е недостъпен в Китай (ау-уу, ма тез
хорица тук вероятно и порно нямат, бре! – направо ужас; не случайно прирастът
на населението им е толкова висок - никой не си губи времето с гледане: тия
направо действат, не си играят на шикалки само да се попипват тук-таме и
подръпват за пишките, кат’ нас). Ако това положение продължи и през следващите
дни на екскурзионното ни летуване, в разстояние на две седмици нито светът ще
знае нещо за нашето житие/битие, нито пък самите ние за него - просто ще бъдем
в една тъмнична изолация. Моите притеснения са основно заради Ванеса - все пак
исках да я проконтролирвам сегиз-тогиз, макар и от разстояние, но най-вероятно
това ще се окаже невъзможно в условията на строгата китайска дисциплина и
политическа диктатура. Сега вече почвам да разбирам защо горките китайци бягат
и се спасяват вредом, където намерят по света – амчи то май имало заради какво,
бре!...
От
кратката ми връзка през Интернета успях да разбера, че градчето в което
кацнахме всъщност си е баш голям и модерен град, с централна градска част,
многоетажни административни сгради и други белези на съвременното човечество.
Според ланшното преброяване на населението, жителите на този град наброявали
около 12.5 милиона души, с тенденция към днешна дата да достигнат 14.5 милиона.
И това все пак не са съвсем точни данни, защото за китайците +/- милион или два
не са от някакво сериозно значение - тях ги мерят по-скоро на тон човешка маса
и така на око определят и числеността им. А всъщност съгласно географските
данни, този Guangzhou фактически се
явява четвъртият по многобройност на населението, след Шанхай, Бейджин и
някакъв си друг Тианджин (Tianjin - 天津市), за който не бях и чувал дори, че съществува по лицето на Земята. Нещо
повече – от време на време вторите два града си разменят първенството и дори на
моменти Guangzhou добива третото
място, докато пък другият се връща на четвърто. Ей такива ми ти работи,
китайски…
Дорде
заредя повторно батериите на лаптопа и камерата, стана време за потегляне със
следващия самолет. Въпреки, че отвън беше вече напълно мръкнало, аз се надявах
че ще се извисим над светлините на нощния град и ще успея да заснема някой и
друг по-екзотичен кадър - поне сега седим в крайната редица, а пък аз съм се
курдисал и до прозореца на туй отгоре, с цел и намерения да правя снимки. Добре
ама навън беше такава гъста мъгла, че от града не се забеляза абсолютно нищо.
На слизане ще дебна подобна възможност за заснемане при приземяването ни в
Пекин/Бейджин - дано там да имам повече късмет, въпреки че мръсотията навред в
Китай е една и съща, станала вече пословична пред лицето на цивилизования свят.
С
това моят днешен репортаж завършва, защото и доста ми се доспа. Смятам, че
успях да предам предварителната информация по предстоящата ни екскурзия. Скоро
ще гасим електронните устройства и ще се гласим за приземяване. Днес почти не
съм ял нищо - хапнах по обяд малко от буламачите, които разнасяха и раздаваха,
но впоследствие вече дори не си правех и труда да ги поръчвам, че да се чудя
подир къде да им дявам остатъците. За сметка на това пък Даниелчето лапа с
охота и апетит - утре ще е нов ден с нов късмет; аз постя, така че прехраната
не ме вълнува особено...
03.04.2019 - Оф-ф, от къде да започвам сега разказа си за деня, в този и без друго
късен вечерен час? Всъщност местното време отчита едва 21:25, но в Австралия
хората вече отдавна спят своя сладък непробуден сън. Едно от многото
подробности, които в хода на екскурзията разбрахме днес беше, че независимо от
огромната площ, с която разполага Китай и вероятно се разпростира поне в
няколко часови пояса, времевият стандарт за цялата държава е приравнен към този
на столицата им - Бейджин; няма изток, няма запад - нито пък север или юг:
китайските часовници показват едно и също време от единия до другия край на
страната. Ако това вече съм го казал някъде по-горе, сега е момента да се
затвърдят знанията или да поднеса извиненията си за повторението. Другата важна
отметка беше свързана с името на китайската столица, за която ние още от
най-ранните си училищни години знаем, че се казва Пекин, докато последният се
оказа Бейджин (от Beijing, под
каквото наименование е известен този огромен град - както на местна почва, така
и в световен мащаб). Легендата за двойният стандарт гласи, че когато навремето
разни европейци са посетили за първи път тъдявашните вилаети на тогавашните
китайски императорски династии, последните не са разбрали с точност тукашното
произношение и са пренесли само онова, което горе-долу са чули с ушите си - а
именно, опростеното Пекин, вместо по-сложното Бейджин. Така за Европа дълги
години остава популярно неправилното произнасяне името на Китайската столица
като Пекин, вместо оригиналното. При това положение обаче, голяма част от
готварските книги и рецепти в днешно време би трябвало да се препишат и
редактират, защото световноизвестното блюдо “Патица по Пекински”, всъщност би
трябвало да се казва “Патица по Бейджински”, независимо че става дума за едно и
също ястие. Споменатото между другото, беше само една кратка забележка във
връзка с името на града - това обаче далеч не е всичко от днес...
Връщам
се набързо на снощното ни закъсняло с повече от час пристигане, заради което
имахме притеснението, че никой няма да ни чака на летището - напротив: такива
като нас, даже в същия самолет се оказахме общо 26 души, които екскурзоводите
най-чинно и търпеливо изчакваха да слязат с дисагите си, за да ни настанят от
там насетне в хотела. С пътуването от аерогарата до там и последвалото ни
регистриране на рецепцията, до момента на нашето окончателно лягане под
завивките, часовникът вече удари 02:00 в ранната утрин на следващия ден. И ние
пак извадихме по-големия късмет, защото в същото време имаше и една група от
около 60 души (и те част от екскурзията), които поради подобно закъснение на
връзките със самолетите са пристигнали едва сутринта в 06:30, като са прекарали
известни часове дори и по скамейките на аерогарата, след като никой не е знаел
точното време на пристигането им.
Сънят
ни беше кратък и не съвсем спокоен, предвид новото място, натрупването на
емоции по предстоящите изживявания и т.н. – с други думи, много бързо се съмна,
когато отидохме на закуска в един от трите ресторанта на хотелския комплекс;
огромен, почти необятен по своята площ, но на битовизмите ще се върна
допълнително и в отделна глава - сега разказът ми ще продължи с по-интересната
част, вместо да се спирам на незначителни за случая подробности. Та, ето ни
наредени пред купчините с най-различни лакомства: яйца варени, яйца пържени,
всякакви сосове и салати, хлябове няколко вида, кашкавали, колбаси, башка
плодове, зеленчуци, кафета, чайове, пресни сокове, включително супи и други
готвени ястия от местния кулинарен фолклор. Понеже днес е сряда, аз изядох само
две препечени филийки с конфитюр и с това задоволих апетита си, но Даниелчето
опита от разнообразието на манджите и заради мен. В 09:00 ни натовариха на
автобусите и от този миг нататък нашата екскурзия започна - групата ни се
състои от около 100-тина души, та сме разпределени в 4 подзвена, с отделни
екскурзоводи и съответния луксозен транспорт на местния ДАП...
Първата
ни спирка за деня беше разглеждането на прословутият Китайски площад Тиенанмън
(от неправилното произношение, по-известен с името си “Тянанмън” - Tiananmen Square или 天安門廣場, изписан по правилата на тукашната азбука), който преди 30-тина години
стана световно известен с печалната си слава заради студентските бунтове по
това време и тяхното най-жестоко потушаване от страна на властта, чрез
прегазването им с танкове и всякаква друга военна техника, мобилизирана
специално за този случай. Както впоследствие разбрахме, повдигането на тази
тема и съответната ѝ
дискусия е тема “табу” в уж либерално-демократичния Китай, за какъвто се
представя пред общността на нормалните държави. По-скоро това е само една от
темите с такова деликатно съдържание и същевременно носеща такъв огромен
политически заряд, защото подобни те си имат неопределено голямо множество (бих
добавил в изобилие...), но за тях нито някога се пита, нито някой някъде смее
да разисква - най-малкото пък открито и на всеослушание, при това пред чужденци
(в случая дори западни туристи, към които се числяхме и ние, барабар с
останалите от малко по-истинската категория; освен българската двоица в наше
лице с Даниела, в групата ни се подвизават и няколко индийски семейства с
дребна и многобройна челяд – всичките живеещи из различните краища на
Австралия, разбира се)…
Самият
площад е огромен по размерите си и представлява нещо като няколко олимпийски
стадиона, събрани на едно място - само че не покрити с трева, ами с гранитни
(или някакви други, пак каменни) плочки; равни и гладки като тепсия, с учудваща
за мащабите на града чистота и обща хигиена (няма разпилени цигарени фасове по
пътя, хвърлени хартийки от мазни банички или пък навред да се въргалят
пластмасови шишета от вода и други напитки). Със своята дължина от около 900 м
и широчина 500 м, въпросният площад се нарежда измежду първите десет най-големи
подобни съоръжения в света и е проектиран да побира в пределите си над един милион
човека по време на тържества, военни паради и други масови партийни чествания и
Първомайски манифестации. Сравнен с “Красная площадь” на Москва, Бейджинският
му събрат е далеч по-напред в класацията, срещу размерите на съветския с едва
300 м на 70 м. Площадът е открит още през далечната 1958, а на неговата
територия се намира Националния музей на Китай, някои по-важни административни
сгради, както и небезизвестният мавзолей на техния вожд и учител - Мао Дзъдун
(срещащ се в срамната история на света и под прозвищата Мао Дзедун, Мао Дзе-дун,
дори Цзедун и т.н.; името му с китайски йероглифи: 毛泽东, отново за хатър на
проявяващите лингвистичен интерес). На 01 Октомври 1949, последният
провъзгласява Китай за народна република и поема управлението на властта ѝ до смъртта си през 1976.
Мавзолеят му е вдигнат за рекордно кратък срок от 6 месеца, а сградата има вид
на колосален няколкоетажен жилищен блок. Не знам по какви причини обаче, там не
ни заведоха и вътре при мумията не ни вкараха; така както например не забелязах
и километрична опашка от лумпенизиран народ на входа, както едно време се
тълпяха пред подобния пантеон на московския товарищ Ленин или на чисто
нашенският си талашитен Гошо у Софето – вероятно китайците са надраснали вече и
преживели този техен срамен култ към личността, докато по други места например
се забелязва, че последният тепърва се заражда; но това сега е друга тема, на
малко по-дълбок размисъл…
Точно
през улицата откъм едната страна на площада се намират многобройните сгради на
едновремешните императорски династии, които са се сменяли една подир друга едва
до 1919, когато започват по-различните и съществени политически промени в Китай
- вътрешни граждански войни, друга война с Япония, окупация и частичен
колонизационен процес от страни като Англия, Франция и т.н. Една от терасите на
въпросния императорски дворец (или палат), впоследствие се използва за трибуна
на официалните лица, приемащи парада на военните, приветстващи манифестациите
на тружениците и разни подобни явления и мероприятия, с каквито се откроява
една фатална комунистическа диктатура. Улицата пред самия дворец е широка около
120 м, състои се от 24 платна за движение на превозните средства (има по 12
ленти във всяка посока) и се простира между източната и западната част на Пекин
(отново пардон - Бейджин) с обща дължина от 48 км. Това е улицата, по която
военните пълчища и техника се придвижват към площада, за да бъдат посрещнати и
съответно изпратени със салютите на своите лидери, наредени по трибуните като
мишени на армейски стрелкови полигон. Между другото, аз не знам кой командва
парада за момента в Китай, но според мен положението в страната не се е
променило нито на йота след смъртта на големият им вожд, Мао. Независимо, че
едно време по история сме учили за неговия пряк наследник на трона – Дън Сяопин
(鄧小平 по тукашному), портретът на “Първия” все още плашещо и
застрашително виси с пълна сила на фасадата, която изпъква на преден фон от
терасата на въпросната трибуна. Червените им байраци се веят на всеки пилон,
побит на дадено място; петолъчките блестят на слънчевата светлина, а ликът на
вожда и учителя е изтипосан на всяка тяхна банкнота – китайските пари се казват
“юан” и имат номинал от 1, 5, 10, 20 и 100. Курсът им спрямо австралийските се
върти около ¥4.40 за един нашенски долар, който обаче не създава особено
възторжени настроения у нас като посетители. Е, вярно че цените на стоките
спрямо тези в Австралия са около два пъти по-ниски, но ние очаквахме, че в
Китай ще бъде барем 10 пъти по-евтино, отколкото при нас и едва ли не всичко ще
ни стъпва почти без пари (както разправяха, че щяло да бъде през комунизма, пък
то излезе само една тяхна палавра). Няма бако обаче такива филми - жилищата им
се измерват в баснословни стойности, колите им струват по около 20,000 нашенски
пари, но за сметка на това хорицата чакат по 5-7 години за получаване на
регистрационния им номер, което вече дава правото да стъпят и на пътя с тях;
отделно пък, дето номерата струват малко повече от самите автомобили -
трагедията на тези хора е пълна и повсеместна. Просто не вярвам, че на света
едно дадено или произволно избрано човешко същество заслужава подобна участ.
Единствената “облага”, с която се възнаградени е, че веднъж таксата платена към
“октопода” на високо държавно и партийно ниво (говоря за регистрационните
табели на колите), повече такси и данъци не се събират от народонаселението
специално по този параграф – подкарват ги пък по някой друг тогаз. Тези дни ще
разбера цените и на петролните продукти, но информацията, с която ни заливат
ежеминутно е толкова много и разнообразна, че на мен ми е трудно да я отсея,
възприема, обработя и предам в най-пълния си действителен вид и колорит. Една
булчица от нашата група имá неблагоразумието, все пак да повдигне въпроса за
потушените студентски бунтове през 1989, с надеждата да разбере нещо повече уж
от по-първа ръка, обаче екскурзоводката ѝ каза, че ако се разприказва на тази тема пред нас веднага ще загуби
работата си и ще я приберат в милицията - явно на всички им е забранено да си
припомнят за този случай; последният не се и споменава дори под никаква форма и
предлог - нито пък паметни плочи на загиналите видяхме да има. Навред щъкат
униформени и голобради милиционерчета, а зорките обективи на камерите следят
всеки вход и изход - било то на сграда, улица, магистрала или тротоар. Всички
се чувстваме като във филм - от всеки ъгъл ни снимат като на снимачна
площадка... (навремето, дали Стефан Воронов или пък Емил Димитров да не беше,
ама пееше една песничка, чийто припев звучеше горе-долу нещо като или поне
подобно: “Отвред ни махат и се усмихват,
когато двама с тебе минем под ръка..., тра-ла-ла-а…”, докато в Китай нито
някой ти помахва с ръка, нито пък ти се усмихва, ама иначе заснемат всяка твоя
стъпка) - нещастна работа, дейба; малко тъжна даже...
След
като се наситихме да гледаме човешката маса по площада, през един подлез
минахме под огромната улица, пред всеки изход на който също дебнеха униформени
- застанали бяха на пост като на караул, стъпили по на едно дървено сандъче; не
че нещо лошо правят момците, но самото им присъствие дразни, навявайки лоши
мисли и конкретни спомени от недалечното ни минало. Като излязохме обратно на
повърхността, влязохме през дверите на императорския дворец, който както вече
подчертах някъде по-нагоре, през 1919 е бил “отчужден” в полза на комунягите и
от тогаз, та до ден днешен си е все техен. Е, в сегашно време в по-голямата си
част са го превърнали на музей, за да показват в какъв разкош са живели
китайските древни предшественици, които на практика са положили основите на
тяхната държава и уникална култура. Целият дворец се състои от няколко масивни
сгради - кои от тях, предназначени за императорското семейство, кои за жените
му, кои за прислугата, отделна за децата и т.н. Строителството му има
невероятна архитектурна стойност, като са запазени абсолютно всички каменни
елементи и фрески от онова време. В градините и дворовете на двореца обаче няма
засадено ни едно дърво, нито пък храст - единствено поради опасенията на
императора, че някой негов враг или недоброжелател може да се прикрие зад едно
от тях и да го убие из засада - демек, от съображения за сигурност. Подът на
помещението, където той се е задържал най-дълго време е покрит с каменни плочи
- това не е чак толкова необичайно, но след като човек научи, че пластовете на
въпросните плочници наброяват 15 реда плочки в дълбочина, почва да си мисли, че
нещо не му е било съвсем наред на тоя техен император. И тук страхът да не бъде
погубен е подтикнал изграждането на такава дебела подова настилка, която да
осуети всякакви опити от прокопаване на тунел под земята и проникването на
потенциалния убиец в неговите покои. Нещо повече - той дори тайно от всички е
спял всяка вечер в различни стаи, за да не може да бъде проследен и съответно
убит от нечия неприятелска ръка. В дворецът му е имало толкова много одаи (всъщност,
то и сега си ги има...), че ако сложат едно новородено да спи в първата, докато
ги изреди до най-последната, преспивайки всяка нощ в различна стая, бебето вече
ще е навършило 27-годишната си възраст - чудовищно охолство и неимоверно
разточителство!...
С
разглеждането на двореца убихме още час-два, като ние изобщо не стигнахме до
същността на дворцовите му потайности - вероятно не пускат посетители
навсякъде, с цел запазване оригиналния вид на строителния феномен. Нека да не
забравяме все пак, че по вътрешните алеи на палата ежедневно преминават десетки
хиляди зяпачи и туристи като нас – всеки като си потътри бавно краката навътре
и горният слой на гранитната им настилка ще се отърка и съответно изтънее…
Следващата
атракция беше посещението на един жилищен квартал, току в сърцето на Бейджин,
където са запазени фамилните традиции на семействата и техните предшественици -
кореняците китайци. Отначало хората са си живели поотделно в широки и удобни
къщи, в каре с общ вътрешен (заден) двор. Добре ама през 1949, когато техният “chairman Мао”, както те си го наричат с
умиление идва на власт (chairman = председател, в буквален превод), решава че
последните живеят прекалено нашироко и във всяка къща тутакси им натресъл по
още няколко фамилии (познат подход, нали!...). Отначало всички се търпели
помежду си и поминавали времето във взаимно разбирателство и сговор. Обаче
впоследствие почнали да се карат и дразнят един друг, като на мястото на
задните си дворове, вдигнали по няколко стени и огради, за да се отделят от
останалите и да се отърват от нежеланото им присъствие. Така на тези места
изникнали още множество колиби, тесни и малки като дупки на язовец - една
стаичка, черно кухне и обща тоалетна; ад, смрад и мизерия. В един такъв дом,
домакините му бяха ни поканили на общ обяд, чиято храна бе домашно приготвена
от самите тях. В двете малки дупчици са събрахме 30 калпака народ - в едната
по-голяма стая ни настаниха на две кръгли маси с по 10 човека, а в другата бяха
насядали останалите 10 души от групата. Че като почнаха тези хора да носят и да
пренасят манджи - цели купища! Разбира се ястията бяха все китайски, от
националната им кухня и специално за мен те не представляваха някакъв сериозен
кулинарен атракцион: и тук отново недоварен ориз, малко пилешки мръвки с
неизяснен по вид сос, рибени хапки, малко салатки и всякакви подобни “шедьоври”
и извращения на китайската кухня. Аз боднах по малко от някои блюда, но общо
взето от масата станах безумно гладен и крайно недоволен. Една от причините
беше срядашния ми постен ден, та допълнително бях малко ограничен в хранителния
си избор, за което пък далеч не съжалявам. Пропуснах само да отбележа, че първо
обиколихме квартала по двойки на едни велосипедни рикши, които пък ги караха
други хора от местните.
След
приключване на обяда се понесохме пеша по една малка търговска уличка - просто
за да ни се слегне храната и да се запознаем с местните дюкяни и сергии. До
това време беше вече станало 15:30-16:00 и малко след това ни натовариха
обратно по автобусите за прибиране към хотела. Ние с Даниела и една друга
голяма група от нашите хора се записахме за допълнително вечерно посещение на
много известен техен театър, с изключително интересна постановка. На сцената
беше пресъздадена някаква тяхна древна китайска легенда за златната маска,
която бе изиграна до степен на виртуозност от целия театрален екип. Трупата им
се състоеше от 200 балетисти и каскадьори, чиято игра беше безупречна; да не
говорим за музикално оформление, звукови и светлинни ефекти, акробатични
изпълнения и т.н. На края представлението завърши с един истински и величествен
водопад, който трябваше да създаде представата за унищожително наводнение и
страхотен потоп. В името на спасението главната героиня се хвърли във водата,
за да отърве останалите членове на племето от издавяне и сигурна смърт. Този
неин жест бе приет от боговете като жертвоприношение и те постепенно спряха
природното бедствие (крановете на водните помпи, демек), за да запазят човешкия
род от унищожение. Ние бяхме седнали на втория ред баш по средата и проследихме
цялото представление с огромен интерес и почти мокри крака (от потопа…).
Заслужаваше си всеки похарчен долар ($70 на глава, изразено в нашенски парични
единици), който масраф не влизаше в основната цена на екскурзията. Между
другото, в графика си имаме няколко подобни атракции, които са избираеми и по
желание – те не са включени в общите разходи, но пък за тях можем да платим тук
на място, в случай че искаме да ги посетим и видим. Театърът беше една такава,
както и обедът ни у непознатите хора, наред с посещението на императорския
палат - т.нар. “Forbidden City”
(“Забраненият град” в превод на английски, както и на китайски: 紫禁城). Името му идва от факта, че навремето там е бил забранен достъпът на
простосмъртни, неангажирани пряко с императорския двор. Самият властелин е имал
свой собствен вход, през който е минавал изключително и само той - това е
централната и най-голяма врата, водеща към палата му. Единственият някой друг е
можел да премине през нея само с изричното му разрешение, като за останалите
придворни били предназначени двата странични портала. Правилата и законите им
тогава са били железни и жестоки - дръзналият да мине през императорската порта
без неговото благоволение, уж за по-бързо и по-направо е било наказвано не само
със смъртта на провинилият се нещастник, но и с избиването на близките му в
разстояние на неговите поредни 9 поколения (ама напред ли, назад ли – не стана
много ясно). Вероятно именно от там идва и още от тогава датира и изразът: “Да
се изтребят до 9-то коляно...”, както комунистите, примерно.
След
представлението се прибрахме в хотела - аз веднага започнах да описвам
преживелиците ни от деня, а Даниелчето се улови у книгата си. Не сме вечеряли,
защото имахме достатъчно заряд от дневните дажби - ударихме по едно питие и
Дани легна, докато аз писах до среднощ. Дори последните си редове положих едва
на следващата вечер - т.е., вече днес...
04.04.2019 - Понеже часът и тази вечер напредна доста интензивно, по всяка вероятност
аз сега само ще започна своя разказ за впечатленията ни от днешния ден, а пък
сигурно ще го довършвам чак утре на по-ведра обстановка. Отделно от всичко, в
момента се чувствам и като пребит в китайски зандан - краката ми нещо не ме
слушат по вечеря, поради прекомерната им умора от физическото натоварване, на
което безмилостно бяха подложени през деня. Но, хайде да карам сега подред и по
хронология, пък до където ми стигнат силите - до там...
Тази
сутрин станахме по-рано (06:45) предвид отдалечеността на мястото, предвидено в
екскурзионната програма за нашето днешно посещение. Закусихме набързо и още в
08:00 ни натовариха по автобусите. Крайната цел на разходката за деня беше
катеренето по Великата им Китайска Стена - едно от Седемте чудеса на света,
само че не знам кое точно идва по своята поредност. На път за там обаче, първо
се отбихме през една фабрика за изработване на изделия от скъпоценни камъни -
по-скоро това бяха някакви цветни минерали, които се добиват по тъдявашните
земи и от които хората произвеждат ръчно в почти 100% от случаите всякакви
гривни, пръстени, колиета и джунджурии от серията накити и брошки с общо
предназначение за разкрасяване (главно на женската половина от света, щото пък
мъжката е достатъчно красива и привлекателна в естественият си, по-първичен
маймунски вид). Тези минерални изкопаеми са два вида - твърди и малко по-меки и
пластични, които значително повече се поддават на последваща гравюрна
обработка. От твърдите пък, след съответното им изрязване по шаблон и полиране,
майсторите извайват главно еднотипни гривни, топчета и предмети с по-гладка и
равна повърхност, докато от по-меките, с помощта на инструменти и чифт сръчни
ръце, изпод пръстите им излизат невероятни фигури и орнаменти с най-причудливи
и уникални форми. В тази категория спадат всякакви статуетки, релефни изображения
на техните прословути дракони и всевъзможни други изделия за украса на витринки
и полички в домашните секцийки, с пословичната си възможност за събиране и
натрупване на прахоляк и изключително затрудненото му бърсане, поради тяхната
крехкост и потенциална чупливост. Китайците са големи майстори в тази област,
както пък нашите са добри в изработването на гайтани, в тъкането на шарени
черги и в коването на медни или железни продукти: джезвета за греяна ракия,
подкови за коне и подобни артикули на античното българско изкуство.
Когато
най-после се навилняхме из витрините с хилядите изнесени не само на показ, но и
за продан изделия, качихме се пак на автобусите и след още има/няма половин час
се озовахме в подножието на Стената - или поне в едно от разклоненията ѝ. По принцип Великата
Китайска Стена (The Grеat Wall of China
и респективното ѝ китайско наименование 長城, което пък на техния език означава “Дългата стена”), била предназначена за
предпазване от нашествието на съседни войнствено настроени племена (хуни,
монголци, в това число и прабългари, които по това време са населявали онези
далечни краища на земното кълбо, преди да настъпят към Европа и да се установят
окончателно по протежението на Дунава и в частност на Балканския полуостров).
Отбранителното съоръжение е строено по времето на първия Китайски император,
около 200-220 години преди Новата ера и отначало е било с дължина само 5000 км.
Впоследствие много от техните племена се обединяват и стената се разраства, но
в днешния си завършен и по-съвършен вид последната почва да прилича едва през
династията на някой си император Минг (а годината е вече съвсем прясна – между
1368 и 1644, когато пък България отдавна е била паднала под турското си
робство, иго и гнет)…
През
годините следват допълнителни строежи и разширяване периметъра на стената до
днешните си около 6400 км, имаща няколко разклонения по баирите и чукарите на
планините в околовръст. По силно усреднени данни, широчината ѝ варира в рамките на 5-6 м,
но на места бива както по-широка, така и по-тясна; нейната височина също не е
константна величина - и тя се измерва между 5 до 8 м, без тук да влизат в
сметката многобройните кули и наблюдателници, разхвърляни по своето протежение
през определено разстояние. Въобще, за това уникално земно съоръжение може да
се говори с часове и дни - признато за най-величественият строеж на човешкото
съществование за всички времена. Съгласно исторически материали и записки,
според местните Китайската стена е имала няколко наименования, като едно от
по-първите е било The 10,000-li Long Wall
(демек, 萬里長城). Тук измерителната мярка “li” служи за китайския аналог на английската миля, която по това
време е била приета като единица за измерване на разстояние и е възлизала на
около ⅓ от стандартната (1 mile = 1609 м, за по-ученолюбивите).
Да
се върнем сега обаче в подножието на Стената, когато започна и епичното ѝ изкачване от нас. Аз бях
предварително добре подготвен (е, поне психически, ако не достатъчно и
физически…), че на места ще има доста трудни участъци за преодоляване, но
съвсем не си мислех и въобще не очаквах, че пък те могат да бъдат и чак толкова
трудни. По нея няма равни сегменти и площадки (с много малки изключения) -
цялата е построена от каменни блокове, а най-отгоре има стъпала, по които
всъщност се извършва катеренето. За да бъде по-трудно придвижването по нея в
случай на неприятелско нападение, стъпалата са направени с различна височина,
която скача от 10-15 см до около 35-40 см, в напълно хаотичен безпорядък и
нулева последователност. С други думи, ако първото стъпало е сравнително
нисичко и не изисква голямо усилие да си вдигнеш краката, за да го изкатериш,
то следващото след него е три пъти по високо и едва ли не трябва да коленичиш
връз него, че тогава да се похендриш отгоре му; после пък следва наполовина
високо, а другото е пак ниско; могат да се редуват няколко ниски, а след това
да следват друга поредица от високи – и всичките в крайна сметка се оказват все
различни. На места трасето е почти отвесно - голямо потене и пръхтене падна
нагоре; а пък на другаря Мао майката, башка онези на всичките им императори и
императрици бяха “споменати” и заклеймени в клетвите ми почти на всяко стъпалце
и по няколко пъти биля, дорде пълзяхме по баира и се влачехме нагоре като
червеи по саксия за цветя!...
Дадоха
ни два часа свободно време на разположение, за които ние трябваше да сме
стигнали до върха, където се намира последната бойна кула от тази отсечка,
12-та подред отдолу нагоре и същевременно да сме слезли обратно на изходната
позиция при основата, където беше и паркинга с автобусите. Екскурзоводката ни е
35-годишна, много симпатична китайска булчица (доста засукана по моему и с
известни европейски черти, което пък ме наведе на мисълта, че майчицата ѝ далеч не я беше заченала
от някой тукашен оризоядник, ами е имала мимолетна афера с чуждоземец…), която
на тръгване гордо се похвали на всички ни, че при едно подобно изкачване преди
10 години, тя е стигнала до крайната кула само за 29 минути, засечено по
часовник (сигурно е тичала нагоре като старопланинска коза по Козята стена) - на
нас обаче ни отне повече от час време, при едно изключително тежко и
изтормозено до краен предел изкачване. Понеже аз никога не съм ходил до вр.
Вихрен, нито пък съм катерил “Кончето”, трудно ми е да сравня степента на
трудност и стръмност на Пиринският исполин, спрямо нечовешкия баир, който
катерехме на края вече със сетните си сили и почти пълзешком; имах чувството,
че пътеките към върхарите на Мальовица и Мусала (където вече съм бил преди
години…), сякаш бяха малко по-полегати от тези идиотски стълби, по които се
точехме като черва на изкормена от прегладнял вълк крава – значи: ако
стълбището, което води към Ада е такова отвесно, то значи аз само с неговото
изкачване мога да сравня и днешният ни гигантски подвиг. С много заклинания,
балкански инат и упоритост до загубване на разсъдъка, едвам успяхме да стигнем
до крайната точка, от където човешки крак повече не може да продължи напред (по-скоро
подстъпът нататък беше преграден и забранен за посещение) – в числото на
покорителите бяхме само Даниела, аз и още един индиец от нашата екскурзиантска
група, лекар по професия, чиято съпруга предвидливо си остана в подножието на Great Wall of China, под каквото
наименование е позната по света Великата китайска стена (ама аз туй май вече ви
го казах – е нищо, де; прощавайте)…
Направихме
си по няколко снимки за спомен, а малко по-късно се сетих, че ако се бях
съобразил по-рано още в къщи, можех нарочно да взема българския трикольор с нас
и да го развея гордо над червените им комуняшки байраци, ама нá - нали все ми идва
на ума по-отподире, вместо да си направя подготовката, както се полага по
устав. Майната му – така или иначе, пропуснахме златен шанс да се прославим и в
този край на земята, но карай да върви; може пък да дойдем пак - знае ли човек,
какво му е писано отгоре.
“Зор-зор,
ама барем рахат...”, както казваше нашият скъп и незабравим чичо Тошко Шкодров,
когато преди много, много години се носехме щастливо по билото на Балкана,
заедно с другия незабравим приятел и планинар, чичо Ваньо Киселенков и на
всички ни идваше да подхвръкваме от енергия и оптимизъм (някакви си 30-35
години назад във времето, ако тук някой се чуди кога е било това). Та, викам си
и аз: до върха видяхме баят зор, ама пък надолу вече ще рахатясаме. Какъв ти
рахат и какво ти рахатясване те е патило обаче, бако? - че то по обратния път
се оказа стократно по-голяма трагедия, отколкото по устрела нагоре! Аз
специално едвам се добрах до върха, непонятно по какви причини - дето се вика,
Даниела не се измори толкова много, колкото на мен ми дойде байгън. Същите тези
нечовешки стъпала, надолу се оказаха много по-трудно преодолимо препятствие,
специално за моята физика и телесна специфика като човешко същество - вероятно
това се дължеше на факта, дето са ми малко възкъски крачката. Че вие виждали ли
сте например, заек да бяга надолу по поляната? - не, амчи; заекът тича
по-пъргаво само нагоре по баира, докато надолу се препъва и се търкаля като
празно буре от барут. Защо? - ами именно защото му са къси предните крака и
едвам се задържа на тях като вземе да се смъква по надолнището. Моят случай
беше подобен на заешкото тегло...
Мускулната
треска, която ме хвана още по време на изкачването, на слизане вече така се
засили, че просто не си усещах краката - нито можех да ги контролирам да не се
огъват безпричинно и не където трябва, нито пък ми стигаха силите да ги сгъвам
по нестандартните и неравномерни височини на стъпалата - 1060 на брой, в случай
че съм пропуснал да спомена тази допълнителна подробност. По смътни спомени,
стъпалцата до Паметника на Свободата, издигащ се на величествения вр. Свети
Никола са само 750-760 и къде по-лесни, ниски и измични за пешеходно
преодоляване - докато китайските направо ми разбиха мускулите и кокалите,
особено по-височките. Добре че имаше метален парапет, монтиран от двете страни
по цялото трасе на Стената, та се сурках надолу по него като инвалид, останал
без крака по време на Корейската война. Едвам се натоварих в автобуса, като
чувал с картофи - нагоре по стълбите малко по-лесно, обаче слизането ми на
тротоара се извършва почти по гъз.
С
тези нечовешки усилия, които положихме за покоряването на даденият участък от
Китайската стена завърши по-тежката част на дневната екскурзионна програма. На
връщане последва кратко пътуване до някаква друга фабрика, специализирана за
производство на порцеланови изделия - като се почне пак от техните прословути
вазички, чашки, пепелничета и други чайничета, та се стигне до порцелановите
лъвчета, прасенца, кученца, котенца и всякакви човешки или животински
статуетки; включая мъжки дракони, женски лами, безполови чудовища и всички
персонажи от Китайския зодиак - планини от кич и бабичешки боклуци, на стойност
само от няколко до няколко хиляди долара; направо чудесия от изкуство, в
съчетание с преливащи се многоцветни багри от дъгата и най-обикновена циганска
шарения (да ме прощавате за квалификациите ми, но това е само мое лично мнение,
което далеч не смея никому да налагам, нито да го ангажирам с впечатленията си
- просто аз така съм го видял, така ви го и преразказвам). Независимо обаче от
моите не дотам бляскави изказвания за този вид “артефакти”, изкуството с което
се занимаваха местните хора също беше уникално по своята структурна технология.
На практика те майсторски покриваха с много тънък порцеланов слой (нещо като
филм) вече готови метални изделия. Огромните вази примерно, които всеки е
виждал да красят входовете на важни административни сгради и фоайетата на скъпи
многозвездни хотели, в които спокойно може да се напъха един по-дребен на ръст
човечец, за да се скрие или просто да преспи вътре (тук нямам предвид себе си,
предвид моите извънгабаритни размери), дълбоко в своята основа представляват
големи метални (най-често медни) съдове, предварително оформени и изковани до
желаната конфигурация – било то ваза за цветя, чайници, ибрици с чучур за
подмиване на ануси или просто кофички за сладолед. Един път този метален съд
завършен като металообработка, от там вече заминава при оцветителите и
разкрасителите, именно които майсторски нанасят тънките порцеланови слоеве по
външната им повърхност чрез някакъв вид залепяне към метала. От там насетне
следват оцветявания с четки и бои, рисуване на фигури и най-накрая
окончателното полиране по лицевата част на изделието до степен на съвършенство.
В същия цех видяхме и как произвеждат най-различни фигури, които са
неразглобяеми – през нарочни отвори в най-външната кора, със специални резци и
инструменти за каменоделство, майсторите стигат до следващата вътрешна
сърцевина; когато оформят и нея, потъват още по-дълбоко – видяхме така
направени топки/идеални сфери, 4 на брой една в друга без вътрешните да се
изваждат навън. Това бил някакъв техен символ на четирите годишни
времена/сезони. Едно от топчетата имаше 12 дупки за месеците, друго пък беше
със 7, представляващи дните от седмицата и т.н. – страхотен майсторлък, но да
го гледаш как се прави отстрани. Тези изделия са и много скъпи, разбира се –
така че до купуване на сувенири не се стигна, ама пък добре позяпахме и
поцъкахме с езиците си, пленени от уменията на изкусните ваятели…
Първопричината
обаче да спрем на това място беше и обядът, който нашите любезни домакини от
заводската столова бяха приготвили за целокупната ни екскурзиантска група -
няколко автобуса с по 45 души на борда, изморени до смърт, обезумели от глад и
жажда се изсипаха в дадения момент пред портала на фабриката, кратък миг след
което се намериха седнали (по-скоро строполени…) пред огромните кръгли маси за
десетина човека, отрупани с всякакви китайски деликатеси и блюда на местната
екзотична кулинария. Предвид моят изтънчен вкусов каприз и малко по-особеното
(почти пренебрежително…) отношение към тяхната кухня, което продължавам упорито
да поддържам, аз великодушно пропуснах обедното им меню, задоволявайки се само
с изпиването на една голяма и леденостудена, тяхна местна бира - а пък евтина и
евтина, та чак съперничеща си с цената на минералната вода в Австралия.
Даниелчето през това време се лигави с разни туземски храни и цъка с език -
видите ли, колко хубави и вкусни били те, а пък аз ѝ вярвах ли вярвах без капчица проявено съмнение, докато
си процеждах бирата през зъбите, макар само на голо и без никакво мезе.
Въпросната гощавка в заводския стол струваше по около $15-$16 на глава в
равностойността на местната валута и аз най-целесъобразно пропуснах
мероприятието в полза на Даниела - нещо не мога да възприема така свободно
азиатския вкус и да го туря директно връз езика си (освен разбира се, масовата
употреба на чесън и лютавините му в генерален план). Значи, ако нормалният
човек, произхождащ от европеидната раса или някаква нейна далечна издънка не е
много дълбок привърженик на китайската кухня или буквално да залита по
готвежите им, оставайки да се препитава само с техните храни, то последният
съвсем спокойно на третия или четвъртия ден би умрял от глад или пък просто би
им проял буламачите от безизходица. С последното си изказване аз далеч не искам
да обидя или подценя старанието на всички тези хора, които безусловно са
изключително гостоприемни и пословично всеотдайни (тяхната култура много силно
напомня на древните, потомствени български привички и обичаи, изместени в
последно време от западната ориентация; в хода на екскурзията ни научихме
подробности за техния начин на живот, които определено са повод за тяхната
собствена гордост като една силна и непоколебима нация, за разлика от много
други – а в това число и нашата собствена)...
След
питателния обяд и разглеждането на многобройните витрини с порцеланови
експонати, натовариха ни пак на рейсовете и се понесохме по обратния път към
хотела. Времето за връщане съвпадна първо с пиковия час на натоварване по улици
и магистрали, отделно от трите им почивни дни, които започваха от следващия ден
(петък), в съчетание със съботата и неделята. Това бе някакъв техен тридневен
национален празник, който беше повод за допълнителното задръстване на абсолютно
всички пътни артерии, независимо кой в каква посока се движи - дали едните час
по-скоро гледат да избягат от столичния град или пък другите всячески опитват
да се придвижат към него. Свободният от работа ден бил предназначен за всички
онези “граждани”, трудещи се в големия космополитен град, които имат родители и
близки далеч “на село” - този ден им е официално определен да отидат основно
при своите преки и косвени роднини, да ги уважат с присъствието си и удостоят с
нужното внимание, да ги изведат от къщи и да ги заведат някъде с единствената
благородна цел да бъдат заедно със семействата си - поне за ден-два или за
целия “уикенд”, както казват англоезичниците. Този непредвиден наплив от
автомобилен поток усложни малко движението ни по пътя, но пък в същото време
имахме по-добра възможност да разгледаме всичко наоколо, покрай което минахме:
паркове, улици, строителни площадки, жилищни блокове (стари и новостроящи се),
административни сгради, театри, стадиони, музеи и какво ли не още.
Градът
Бейджин по своята площ се разпростира на около 16.5 хиляди км², като само за
сравнение посочвам площта на България с нейните скромни 110,000 км² (с други
думи, столичното “градче” на Китай е само някакви си 7 пъти по-малко по своята
площ, спрямо нашата държава и Родина, с която се гордеем толкова много).
Създадено още през 1045 преди Христа, в днешно време населеното място наброява
около 24-25 милиона население, сравняващо се единствено с Австралия, която има
горе-долу същата многочисленост (официално нейните жители се смятат за около 26
милиона; на това място ще си позволя да прибавя и малко любопитна хроника,
специално за нашата втора родина-мащеха, независимо че данните изобщо нямат
пряка връзка с темата на настоящия ми репортаж: на всяка 1’44” в Австралия се
ражда по едно бебе, всеки 3’24” си отива един човешки живот, а на всеки 2’39”
на територията ѝ се заселва по един
новопристигнал емигрант). И пак това е нищо спрямо следващия град за посещение
- Шанхай, който приютява само милион повече народ, но пък е 3 пъти по-тесен от
столицата, Бейджин. Освен сърцевината на града, която представлява най-древната
му и централна част още от по-далечните исторически времена, остатъкът от
площта на неговите 16 околии (а те пък състоящи се от общо 290 села и градове)
се разпределя в 5 т.нар. “пръстена”. Последните се опасват от гъста мрежа
пътища и магистрали, всяка от които води към съответния кръг (на Ада, въпреки
че пък там са 9 според Дантевите записки и литературни творения…). Кой как
живее и се труди обаче в тази огромна страна, за нас чужденците и страничните
наблюдатели остава една огромна загадка - информацията, която приемаме
ежеминутно от нашите екскурзоводи е толкова разнообразна, многоцветна и
обемиста, че предаването ѝ на един дъх става просто невъзможно. Вероятно напред във времето,
сегиз-тогиз ще се присещам за това или онова - подробности, които постепенно ще
изплуват в съзнанието ми и които ще се старая да помествам тук, пък макар били
те малко хаотично поднесени и, както се казва: ни в клин, ни в ръкав. С всичко
до тук исках да подчертая по какъв начин се извършва движението в един такъв
мултимилионен град и че частичните закъснения, породени от гъстотата на трафика
са доста често срещано явление. Ето един пресен пример, отново с нашата сладка екскурзоводка
- въпреки, че у дома си има 2½-годишна дъщеричка (за която се грижат бабите –
това също е добре познат семеен патент, с глобално приложение…), тя всяка вечер
остава да спи в хотела при нас по простата причина, че на нея ѝ е абсолютно невъзможно
всеки ден да се прибира до вкъщи и на другата заран да идва обратно на работа с
групата. В противен случай тя трябва да пътува по около 2-3 часа само в едната
посока, сменяйки метрото на 5 различни гарови станции, като за последната
отсечка би се качвала и на автобус. За нейно щастие и заради възможността си
все пак да работи, заработвайки и припечелвайки средства за издържане на своето
семейство, грижите по отглеждането на малката ги е поела една от бабите (както
е в повечето от световните случаи с подобен битов сюжет на познатия до болка
семеен сценарий – в това отношение китайците никак не се отличават от
останалата човешка маса, населяваща Планетата)...
Предполагам,
че любезният читател отново не е забелязал плавното преминаване на моя
нескончаем разказ от единия ден в следващия - завършекът на вчерашното ми
комюнике всъщност стана днес, по доста късна доба вечерна. Даниелчето отдавна
си изравни дишането, заровена в пухените завивки на големия креват (всичко е
голямо в тоя Китай - сгради, улици, магазини, хотелски стаи; направо
страхотия...), докато аз претакам през гърлото си едно блудкаво уиски, с което
смятам да помина остатъка от своя петъчен най-строг пост. Независимо, че
часовникът на лаптопа визуално ме заблуждава с показанията си 23:40, в момента
тук е само 21:40, което предполага малко по-дългото ми задържане зад
писалищната маса. Нашите ежедневни преживелици са толкова много и пъстроцветни,
та не смогвам да ги опиша само за времето на една кратка вечер. Освен това
посещенията ни през деня на най-различните туристически обекти са толкова
интензивни и изтощителни, щото след тях човек мисли единствено как по-скоро да
се капичне в кревата и да не се събуди чак до следващата заран. Обикновено
закуските се провеждат в ресторанта на хотела, но пък за да потеглим с автобусите
точно в 08:00 по съответните направления за деня, това означава че трябва да
сме се събудили и станали още в 06:30-06:45. Тези, които си мият очите и
спазват някакви по-строги сутрешни хигиенни ритуали, дрънкат канчета и менци
още от най-ранните утринни часове, но аз специално натискам възглавницата до
последния възможен миг - отривам си зъбите полузаспал, хвърлям шепа вода на
очите си и без дори да ги отварям съвсем напълно, така се отправям към
ресторанта. Пътят ни минава през няколко външни алеи и докато стигнем до там се
разбуждам напълно. Освен това едноцифрените сутрешни градуси доста спомагат за
по-навременното ни “освежаване” - през деня температурите се държат малко над
средата на 20-те Целзиеви градуси, но пък сутрин и вечер термометрите падат
едва до своите 6-7 степени на кучи студ. В нормалните дни закусвам умерено,
независимо че очите ми много трудно се отделят от планините със салами, пържени
и варени яйца, всякакви сосове, картофки, пюренца, бобове, салати, кексове,
сладкиши, неядливи супи, кремове, та дори мекици! Да, бре - истински нашенски
мекици, само че тука ги оформят във вид на по-голяма тулумбичка; иначе вкусът
им напълно се докарва на мекиците от 4 ст. по ценоразписа на БДС от 1962 -
направо да се чудиш и маеш на тези китайци, как са ни откраднали рецептата...
05.04.2019 - ... онзи ден например (понеже беше сряда), изядох по една мизерна печена
филийка намазана с мармалад, само че малко по-дебелшко от обикновеното и в
дълбок разрез с общоприетите правила за приличие и етикет на държание по
обществените места (причината беше единствено за компенсация, вместо да нанасям
отдолу и един пръст слой с блажно масло, което за деня беше табу); едната
оплесках с ягодов конфитюр, а другата - с портокалов. През деня си боднах от
някои постни манджи и това ми беше всичко. Днес пък за закуска изядох една
шепка пържени картофи, поръсени отгоре с малко доматен сос. Затиснах си с още
една филия под канапе от конфитюр и с това мислех да помина деня. Добре ама
пусти очи ненаситни, башка тоз гъз мой лаком! - като влязох по обед в
ресторанта и ми домириса на смесица от луково-чеснови запръжки, както мислех уж
да не ям през целия ден чак до сутринта, поръчах си една порция с постно фиде
(т.нар. “нудли”, които отдавна са популярни навред по света като бързо и
непретенциозно ястие, ако няма нищо друго за ядене, та дори и яйца в
хладилника; само че Даниелчето ги каращисва с половин пакетче краве масло,
отделно им хвърля шепа настърган кашкавал с бучка сиренце и в паницата настава
такава страшна вкусотия, че ти иде да заръфаш и порцелана на края). За да
подсиля хранителния ефект на въпросната шепа фиде, поръсих отгоре малко олио с
чесън, прибавих и някаква червена паста - ама толкова люта, че пластмасовата ѝ тарелка, която стоеше на
тезгяха за общо ползване от клиентите на закусвалнята чак се беше набръчкала от
лютавиня. Абе те хорицата си тургат само по една щипчица, колкото за разядка и
по-пикантен вкус, ама аз изглежда че шибнах баят повечко (нали е аванта…), след
което ми идваше да кача Великата Китайска стена още един път и да сляза от нея
без почивка...
Така,
де - аз уж почнах само със закуската, а пък се отплеснах за обеда; нищо, че
сега нямам и вечеря даже; колкото по-малко ям, толкова по-добре се чувствам
(лошото е само, че това твърдение много бързо го забравям и чак когато се
нахвърлям като попско чедо по Задушница, едва тогава се сещам колко добре ми е
било преди да се наям така зверски, сякаш утрешният ден вече няма да е писан в
календара – демек, че е дошъл краят на света, та да се наплюскам като за
последно). Всъщност тук, на това място исках да започна с преживяванията ни от
днес, като храната беше само едно малко лирично отклонение от основната тема на
поредното ми разказче (така е тя: на гладният все манджи му се въртят пред
очите, на алчният – злато, пари и т.н.; кой каквото си няма и от каквото се
нуждае).
Сутринта
в 08:00 отново потеглихме по уличните лабиринти на огромния град - първата ни
спирка беше в Института по Китайска традиционна медицинска практика. Тук спадат
всички видове телесни масажи и разтривки, акупунктура в определени точки на
човешкото тяло, всяка от които имаща най-пряка връзка с дадения вътрешен орган,
който изисква внимание или направо лечение, наред с всеизвестните вендузи,
както и предписанията на по-обикновени чайове и всевъзможни билкови отвари с
едната и едничка цел - профилактичното предотвратяване на евентуалните
заболявания и изцеряването на възникналите поради една или друга причина
болести, временни или хронични болки и други подобни здравословни дертове,
наред с по-сериозните проблеми.
В
последните години Китайската народна медицина добива широкомащабна популярност
сред западния свят и огромна част от населението прибягва до тези отколешни
методи на лечение, създадени още отпреди 6000 години (да не забравяме, че Китай
е първородината на почти всички видове подправки, билки, лечебни треви и други
подобни растения и корени, които се използват повсеместно от цялото
човечество). В цената на екскурзията, освен посещението на въпросния институт и
запознаването ни с техните натурални методи на лечение, беше включена и една
нагледна беседа по всички тези въпроси, в присъствието на местни професори и
преподаватели, които извършиха бърз контролен преглед на желаещите (ние с
Даниелчето не бяхме баш от тях, но пък в залата имаше достатъчно много други
мераклии, които прекрасно запълниха времето на заетите с това хуманно дело).
Разбира се, по-обстойните и категорични прегледи струваха на пациентите отделна
от екскурзията сума, която всеки от тях си плати от джоба, след като е имал
известни медицински проблеми и е пожелал да му бъдат решени чрез традиционната
китайска медицина (всъщност, точно така се казваше и въпросното учебно
заведение: Институт за Традиционна Китайска Медицина, в който се обучава висш и
среден персонал единствено насочен в сферата на тази медицинска практика). Тук
аз отново посочвам няколко фрапиращи цифри само за сравнение, които далеч не са
меродавни и не служат като ветропоказател по различните случаи на заболявания -
едно от нашите семейства в групата само за един миг похарчи цифром $4500 (а
словом: четири хиляди и башка още петстотин долара отгоре...) за някакви
специални билки и медикаменти, които да им помогнат в болката, която носят и
двамата. Така и не разбрахме какви са страданията на жената, но пък мъжът ѝ от 20 години имал някакъв
ужасяващ шум в ушите, вече на хронична основа, който той добил постепенно във
времето чрез своята служебна работа - явно е бил подложен на силен индустриален
шум, който е предизвикал тази аномалия в слуха му. Мисълта ми беше, че човек
когато е на зор, дава мило и драго за да се изцери, прибягвайки все по-често
вече до всякакви нестандартни методи на лечение, след като пък традиционната
западна медицинска интервенция и технология не му е помогнала - тогава
последният му лъч на надежда се явява в източната (в случая Китайската, като
най-популярна и ефикасна). Китайците са много интересен народ - ние, казват, не
ходим на доктор, когато вече сме се разболели; тогава става твърде късно за
всичко това – ние ходим преди това, за да избегнем болестта и вероятно в тези
им думи има много логика и дълбок замисъл, който ние западняците все още не
можем да проумеем. Както и да е - стига ви толкоз информация по медицинската
тематика...
Между
другото моят малък Неничко днес закръгли 33-те си лазарника, с което излезе от
Христовата възраст и подкара 34-та си годинка - да ни е жив и здрав, весел и
много щастлив. Поради очакваните Интернетни ограничения в Китай, аз нямах
възможност да му честитя рождения ден точно на датата - в тази връзка той
получи своите поздравления с известно малко предварение още на тръгване. Когато
се приберем обратно в цивилизацията, тогава пак ще се поздравяваме на нова
сметка с него, макар и вече само на патерици.
Връщайки
се в Института по Традиционна Китайска медицина, любезните домакини бяха
подготвили за всички нас по един гратис масаж по ходилата на краката. Първо се
изкиснахме в едни специални легени, с някакви остри шипове по дъното. Във
водата бяха разтворени богат набор от натурални билки, вероятно с прибавка и на
химически вещества, които в реакция с топлината трябваше да разтворят по-широко
естествените кръвни пътища към вътрешните ни органи. Съгласно теорията,
масажирането по специален начин на определени точки от човешките ходила,
веднага изпраща своите лечебни сигнали към съответните вътрешности и карантии.
В дадения момент аз исках единствено някой да ми възвърне подвижността на
краката, които буквално се бяха вдървили от вчерашното катерене по Стената. Добре
ама тези масажи изобщо не помогнаха за отпускането на мускулите ми, но
независимо от нулевият ефект, масажът беше приятен и отпускащ. Е, дадохме на
края по 3-4 долара на студентчетата да се почерпят с някоя и друга бира за наш
хатър и с това приключихме церемониите по традиционното китайско билколечение –
за другите не знам, ама специално моите страдания изобщо не бяха облекчени,
които продължават да ме мъчат с пълна сила и към настоящия момент при
полагането на тези си редове…
После
пак се метнахме на автобусите и продължихме с посещението на един друг дворец -
този път разгледахме палатът на Dragon
Lady (драконовата жена – някоя си императрица Xiaoqinxian; на китайски 慈禧太后,
властвала от 1835 до смъртта си през 1908, който период всъщност съчетава последните
години преди краят на хилядолетните китайски династии, прекратени след 1911).
Избрана още като младо момиче, почти дете за една от многото любовници на
тогавашния император, след като ражда и дете от него, впоследствие тя наследява
цялата власт и поема ръководството на държавата, а прозвището ѝ е олицетворявало силата,
свободата и властта на женската природа. И ако онзиденшният дворец на
императора беше малко по-обикновен в цветово отношение и багри, този женският
беше натруфен и нашарен като панаирджийска сергия с всякакви украси и рисунки.
Ние нямахме обаче достатъчно време за разглеждане на всичко в рамките на само
единият час, който ни оставиха на разположение като свободно време, но въпреки
всичко успяхме да добием достатъчно добра представа за общата обстановка в
Драконовия двор.
От
там, натоварихме се по рейсовете и една група замина на платен предварително
обяд да опита прочутата “Патица по Пекински”, а друга тълпа към която се
числяхме и ние с Даниела, отидохме по търговия (интересното е, че това тяхно
традиционно и национално ястие си е запазило оригиналното име и китайците също
не го наричат “Патка по Бейджински” например, както то би трябвало да се казва,
каквото и да представлява това иначе ултра изискано блюдо, според което съм
чувал да разправят хората; айде, холан - ще минем и без него). Сама по себе си
Пекинската патица не беше част от задължителната ни екскурзионна програма и
като такава беше свързана с допълнително заплащане, на който момент ние с
Даниелчето великодушно пропуснахме да се насладим. И вместо в ресторанта, нас
пък ни заведоха в един огромен търговски дом, нещо като нашият едновремешен
мил, роден и драг столичен ЦУМ, където на 4-5 етажа бяха разположени милиони
сергии с всякакви китайски боклуци и изделия - украшения, накити, очила,
телефони, забрадки, шалове, маратонки, колани, дамски чанти, куфари и каквото
друго ти дойде на ума. Всеки търговец те дърпа за ръкава и предлага стоката си
- отначало иска хиляди, пък подир кандисва и на каквото му дадеш. По този
брутален начин и от немай къде се сдобихме с една много страшна дамска чанта
(покъртително ослепителна имитация на световноизвестната италианска марка “Gucci”, за която отначало искаха 2800
техни юана, а на края я взехме само за ¥150 (равностойността на $34 изразено в
нашенски, австралийски пари). В подобна твърде деликатна ситуация като на
циганин в небрано лозе изпаднахме и пред излъсканите джамове на компютърната
сергия - за други $120 барнахме един таблет, от който нямахме абсолютно никаква
потенциална нужда, но пък го купихме от женицата само защото беше безумно
евтин. И тя почна да ни успива още от най-високите цени, граничещи с безумието
в порядъка на 600-700 долара, ама като ме видя каква дърта пинтия съм, та ми
предложи аз да кажа сумата, на която искам да ѝ взема стоката (която, пак подчертавам въобще нямах и
най-малките намерения да купувам). И уж на шега ѝ казах 500 юана, като си мислех че тя посмъртно няма да
се съгласи, ама в края на краищата докарахме пазарлъка до ¥550 и си стиснахме
ръцете (а пък аз толкова много се зарадвах на сделката, че понечих и да я
нацелувам даже по бузите, ама тя взе да ми се дърпа – що за първобитни обичаи
имат тез китайци, ве!...). Преди няколко години, за един рожден ден или Коледа
(забравил съм вече...), Нени и Меган подариха на Ванеса един такъв таблет,
който през 2014 се разхожда дори до България. Ние там така и не го ползвахме
интензивно и по предназначението си, защото за момента разполагах с големия
лаптоп, обаче на връщане успях някак да му строша екрана и от тогава не е
пипван – с години вече се въргаля из чекмеджето и събира пепел, защото ми е
свидно да го изхвърля; чисто нов е все пак, независимо че продължава да работи
добре, макар и със счупеното си стъкло. Само смяната на дисплея му обаче би
струвала много повече, отколкото закупуването на нов таблет. Така че тази наша
покупка дойде съвсем като дюшеш, въпреки че от нея хептен нямахме нужната
потребност. Преди да се развихрят търговските ни страсти, обядвахме в приземния
етаж, за което аз вече споменах някъде по-горе из редовете.
При
така направените извънредни покупки и още по-извънредни посещения на
незапланувани туристически обекти и атракции, от едрите хартиени парички в
портмонето на Даниела останаха да дрънкат само няколко метални монети от
местната валута, само че без никаква обменна или финансова стойност. В другия
град ще трябва да изтеглим и някакви допълнителни средства, ако не искаме да се
товарим с празните си джобове директно на обратния самолет за Австралия и да се
прибираме безславно без закупен дори един мижав сувенир, с който да увековечим
посещението си в тази част на света и в частност на Азия като отделен континент…
В
уречения час на срещата ни пред входа на магазина, отново се натоварихме на
автобуса и стремглаво препуснахме към последното си посещение за деня, а с това
и за столицата Бейджин – градската им зоологическа градина. Целта на
екскурзията беше да се запознаем на живо с уникалния за Китай представител на
местния животински свят – The Giant Panda
(в буквален превод, т.нар. “гигантска панда - 大熊猫); малки петнисти
мечета, които обитават тъдявашните гори, подобно на австралийските коали или
кенгура – не разбира се, приличащи си по външен вид и физиономия, а характерни
с тяхното природно разпространение единствено в определени места по света.
Така, както коали и кенгура има само в Австралия, така пък пандите виреят в
Китай (тук изключвам зоопарковете, където те биват отглеждани по-скоро изкуствено,
вместо да обитават своята естествена среда; т.е., кенгура има и в Софийската
зоологическа градина, ама по Бонсовите поляни на Люлин или из Манастирските
ливади в подножието на Витоша едва ли ще ги срещнеш да подскачат, както правят
у нас в задния ни двор например).
В
зоопарка имаше 2-3 доста обширни клетки (както на открито, така и на закрито),
отделени специално за пандите. Действително че видяхме няколко екземпляра с
различна големина, като най-едрата мязаше на нашенска Старопланинска мечка,
макар и не чак толкова тлъста. На ръст възрастните достигат до около 1.90 м и
тежат 100-115 кг, като някои отделни тутманици могат да стигнат и до 125 кг
живо тегло от преяждане с бамбук и трева. Интересно е тяхното черно-бяло
опетняване, което ги прави уникални и ги отделя спрямо останалия животински вид
от семейството на мечките. Попадайки в силно наелектризираната среда на
зоологическата градина от множеството животински миризми и кой знае още от какви
други естествени цветни полени, на мен тутакси ми се изнерви носът и почнах да
кихам като въртоглав. Рукнаха сълзи, сополи – абе, досущ като през пролетта в
България през цъфтежния период на тополите и техните гадни хвърчащи пухчета.
Даниела своевременно ми даде един хап, много ефикасен и с мигновено действие
(почти колкото моя 25-годишен Synpramin, от който още си имам за зор-заман) –
Zyrtec му викат обаче на тоя. Иначе и моите противоалергични “витамини” вървят
подире ми специално на тази екскурзия, но все още до тях не съм опирал. Освен
това те останаха някъде из джобовете на куфара в хотела, докато Даниелчето
измъкна другото от дамската си чанта – амчи милосердна сестра е, все пак; в
дисагите ѝ се намира всичко –
включително и презервативи за кръвоспиране...
След като се налюбувахме на черно-белите мечета, преместихме се пред клетките на нашите себеподобни – на мен маймуните са ми любими животни и вероятно всички мои маймунджилъци се базират на древното ми и най-тясно сходство с тях. На излизане към автобуса минахме покрай една сергия за печени лакомства – абе тълпи се народът отпред, сякаш че без пари му раздават нещо (кебапчета, кюфтета – таквиз артикули; кат’ на избори). Кога им хвърлям един опознавателен поглед към стоката, какво си мислите че виждам, драги читатели мои и още по-любезни слушатели? – в една огромна алуминиева тава се въргалят пържени хлебарки, нанизани по няколко на дървено шишче; от друга тавичка пък разни застинали скорпиони ми се зъбят насреща – пак по няколко и пак така старателно набучкани на шиш. В една кръгла бака намирам купища змиорки и малки змийчета – те специално вече бяха свити като спирала на старинен стенен часовник (разбирай, Правешки карначета все едно…), а не чак толкова разперени като скорпионите; че цели крастави жаби ли не щеш, че какви ли не други буболечки нямаше, дето били уж толкова полезни заради протеина, който носели със себе си. Това бяха и затвърждаващите ми, окончателни впечатления за деня – качихме се на автобуса и се прибрахме в хотела да повръщам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар