Писмо No 98 (IV-IV.2019) [#2]

06.04.2019 - И понеже вече стана традиция да почвам един разказ още предишната вечер, а пък да го довършвам чак на другия ден, днес ситуацията не е по-различна. Допреди малко си припомнях картините от вчера и онзи ден, за да ги опиша едва тази сутрин. Сабалам станахме в 05:00, че още в 06:00 трябваше да сме напуснали хотела - с целия си антураж и личен багаж. Нашата екскурзия в Бейджин приключи преди час и половина на гаровия перон, от където цялата група ни натовариха на свръхбързия влак, т.нар. Bullet Train и ни изстреляха към следващия град за посещение, отстоящ на около 1000 км от столицата на Китай (не ме питайте за името му обаче, защото е свързано с някакво много сложно усукване на езика за изговарянето, а да не говорим за изписване на името му пък). В буквален смисъл наименованието на въпросния трен би трябвало да се превежда като “влакът-куршум”, подобен на скоростните влакове от серията на японските подобни железопътни возила и другите китайски аналози; чувал бях за съществуването на “Влакът-Стрела”, но не помня дали пък той не беше някакъв монорелсов вариант, разпространен предимно из територията на Япония – както и да е. Може би специално за този случай, разсъжденията ми няма да са от съществено значение, за това подминавам тези незначителни подробности, които не са така пряко свързани с основната тема на настоящото писмено произведение…

Точно час и половина, след като потеглихме от гарата в Бейджин, ето ни спрели на първата междинна спирка. Припомням на читателя, че в момента пътуваме по ЖП линията, която свързва столицата с другия огромен административно-корпоративен център на Китай - Шанхай. До сега влакът се движеше равномерно с 300 км/ч, но по принцип максималната му скорост се измерва в рамките на около 330-350 км/ч. Всичко е програмирано с точност до части от секундата - от пълното спиране до потеглянето към следващата гара човек има на разположение само 2 минути: да си грабне дисагите и да слезе, както и съответните нови пътници да се качат на борда. И този влак все още не бил най-бързият в света - от Шанхай пък тръгвал някакъв друг, който се смятал за най-скоростен в целия свят и който развивал повече от 430 км/ч. Нашият влак има малко по-обикновен вид, вагоните му се търкалят на стандартни колелета и по съответните още по-стандартни релси, докато разни други се движат на въздушни възглавници, по една релса и включват в конструкцията си какви ли не още инженерингови дивотии и технически чудесии.

Съгласно влаковото разписание, днешното ни пътуване ще отнеме точно 5 часа без 6 минути, за което време ще преодолеем дистанция, равностойна на разстоянието между Бризбън и Сидней; за последното биха били необходими най-малко 10-12 ч на непрекъснато шофиране с лек автомобил (щото ако тръгнеш нататък с камион, стъпва малко повечко време), при това в най-добрия случай - тук не включвам почивките за зареждане с гориво, разтягане на краката, спирки за подкрепителни закуски, ако/пишу и други естествени понужди.

Голямата и тежка машиностроителна индустрия на Китай е изнесена надолу в южните му провинции, където са разположени повече от комбинатите на този толкова жизнено важен промишлен отрасъл в тяхната икономика. Около столицата Бейджин обаче има множество химически заводи, които се явяват основните замърсители на въздуха в града и атмосферата над него. Слънчевите лъчи много рядко пробиват гъстия слой от мръсотия, която се носи на облаци и талази, покриващ със смог абсолютно всичко наоколо и в границите на доста обширен периметър - всъщност, до където ни стига погледа; от там нататък обаче е същата мъгла.

Снощи, на връщане към хотела минахме покрай най-високата сграда на града (ама не запомних дали само в столицата, дали това важи за Китай или пък имаха предвид целия останал свят; тази информация ще доизяснявам допълнително по време на редакцията и то ако разбера повече подробности). Дали в световен мащаб обаче или първенството ѝ е само на местна почва, въпросната административна постройка има вид на кула, малко четвъртита като геометрична фигура, с по-широка основа, плавно стесняваща се към средата, която после пак се разширява постепенно към върха. Та, този небостъргач, с колосалната си височина от 528 м наброява общо 108 отделни етажа, в чиито канцеларии са приютени и настанени на хляб едновременно над 120,000 чиновници. По многочисленост това граничи с населението на едно цяло Габрово и половина от далечните години на миналия век, когато последното се населяваше от над 80 хиляди жители. При днешните му едва 35-40 хиляди души, на своите етажи сградата може да побере точно три пъти обитателите на целия ни старославен градец; приказно, зашеметяващо чак! Единствената допълнителна информация, с която мога да подкрепя думите си е, че CITIC Tower или т.нар. China Zun (中国尊 по тукашному) е открита през тази календарна година (а пък нищо чудно да са ѝ прерязали лентичката още в края на миналата), нареждайки се на 9-то място сред най-високите сгради в света.

Тези 5 часа на скучно и еднообразно пътуване ми дойдоха като по поръчка, през което време успях да подредя и систематизирам мислите си, да опиша всичко онова, което беше пропуснато до сега, за да мога пък и да продължа успешно своя пътепис от тук нататък. От няколко дни се опитвам да се свържа с малката Ванеса, но опитите ми не се увенчават с успех. Тя очаква да ѝ пиша съобщенията си на програма, която не е разрешена за достъп в Китай (Facebook, Messenger, Skype, Google, G-Mail и кой знае още колко други платформи спадат към забранените за посещение от простолюдието, вероятно заради прозападната си ориентация и възможността чрез тях, местните нещастници да разберат повече информация за света, осъзнавайки по този начин, че живеят като в кочина или обор - под постоянния контрол и строг надзор от страна на държавната комуняшка управа). За денонощно следящите камери вече стана на дума в този материал, но отделно от тях присъствието на милиция и униформени военни части също е осезаемо в най-острата си форма; до фрапиращо дори, бих добавил от себе си. На мен лично това не ми пречи изобщо, но просто го отбелязвам като някакъв факт, който ми е направил малко по-особено впечатление - не съвсем приятно, разбира се…

Строителството тук е грандиозно и толкова мащабно, че е трудно да се сравни с каквото и да е друго подобно, близко до ума и човешките представи за грандиозност. Улиците и пътищата им в градовете са изнесени на многоетажни естакади, детелини, петолъчки (най-вече!...) в серия от надлези и подлези, които улесняват автомобилния трафик, избягвайки по този начин големите и опасни кръстовища. Тук-таме забелязах и няколко кръгови движения, колкото да не е хептен без хич, но бетонните серпантини са най-масово разпространени като пътно съоръжение – стигат до 4-5 нива, по които пътува целия автомобилен поток почти без спиране дори за пристрояване, защото за целта пък има допълнителни ленти. Организацията на движение е добра и задръстванията им са сведени до минимум. По принцип пешеходецът е потенциален самоубиец и няма никакви права на пътя - независимо, че е стъпил връз линиите на пешеходната пътека. Колите са с предимство и не спират дори пред “Зебрата” - минават през тебе и хич биля не им пука на ауспуха (ами те нали са си и баят множко тук, та никой не се впечатлява особено от загубата на нечий друг живот, стига да не е собственият - най-образно казано). За ограничаване задръстванията по пътя е въведено и едно друго непоклатимо правило: колите, завършващи на четни номера в регистрационната си табела се движат на четните дати от месеца (или пък нечетни бяха – едно от двете беше, забравил съм), докато другите пък – точно обратното. Само дето не разбрах, това смразяващо условие за цялата им държава ли важи или влиза в сила само частично, за по-големите градове, по отделни места и в по-натоварените райони. Тъжна история е това тяхното – заеби; не ми трябват никакви с техните идиотски, дискриминационни правила…

Допреди 1949, преди да ги поеме техният chairman Мао, както те си го наричат ласкаво и с благоговение (chairman = председател, ако вече не съм пояснил това някъде до сега), Китай е наброявал едва 400 милиона души. Когато Мао Дзъдун идва на власт с много гръм и трясък (а вероятно и с много кръв...), той поема нацията и решава да я направи най-многочислената и могъща в света. Чрез редица насърчителни мероприятия и политически врътки, Мао приканва поданиците си към развитие и прираст на населението до неконтролируеми размери. И действително, че той поне в това си начинание успява, след като после 30-годишното му управление, колосът на Китайската компартия удвоява числеността на своята нация, достигайки баснословните за времето си 900 милиона жители. По това време хората са имали по 8-10-12, че и повече деца - малко по-късно вече, новите управители въвеждат ограничението за едно единствено дете в семейството, които правила важат и до ден днешен. При много частни случаи, на младите семейни двойки се разрешава да имат повече от едно дете - ама това е свързано с официални молби към властите, издаването на специални разрешения и други унизителни мероприятия спрямо обикновените хорица; дивашка работа, ама на тях изглежда им харесва и си го търпят положението. В момента Китай наброява много близка стойност до 1.4 милиарда жители (1.419 ако трябва да съм и демографски точен), като мисля че за сега само Индия е по-напред с материала. Да, ама след направената справка се оказа че не е, защото със своите едва 1.366 милиарда народ, последната изпада от световната класация и отива чак на втора позиция.

С няколко свои последни думи, отново за влаковете и железните им пътища, аз най-вероятно след малко ще завърша този кратък, почти 5-часов отрязък от историята ни. Данните отново са изсмукани и събрани от други подобни публикации на световната преса и техните медийни източници, а поместени вече в този материал ще носят повече привкусът на любопитна информация, отколкото емоционалния заряд на нашите лични преживявания. Така например, интересно би било да се знае, че ежедневно на китайска територия циркулират повече от 2800 чифта от вече описаните свръхскоростни влакове (т.е., по един във всяка посока – или общо 5600 композиции), които свързват над 550 техни града, подсигурявайки ЖП транспорт на 33 от общо 34-те им провинции. Само една от линиите, между двата колоса на Китай, Бейджин и Шанхай при дистанция помежду им от 1320 км, подсигурява връзка за обмен на стока, техника и човешки ресурси в разстояние на някакви си 4½ часа. Милиони хора живеят в близост до трасето и работейки в един от градовете, ползват услугите на тези влакове всяка заран на отиване по фабрики, заводи или офиси и всяка вечер на връщане към къщи. Седалките са удобни и широки, с достатъчно място за краката и багаж, а не си свит на кълбо, каквото е усещането по самолетите; пътува се приятно и по време на придвижването човек може да си свърши сума лична работа (а защо не и обществена? - ако работата му е свързана с компютър, времето спокойно може да бъде уплътнено, както това правя аз в момента, междувпрочем). Друга любопитна подробност по същата тематика е числото на общата дължина железопътна мрежа (по смисъла на линии и съответните релси), възлизаща на 29,000 км (до зората на 2018; за по-нататък няма достоверни и точни данни), като тази фигура расте с всеки изминат ден, предвид непрекъснатите допълнения, разширения и разклонения на основната пътна инфраструктура. Рекордът за най-дългата ЖП линия в света отново принадлежи на китайците, със своите 2440 км между столицата Бейджин и Хонг Конг, с което моята любопитна хроника завършва, защото вече почти пристигнахме. Ще продължа след неопределено време, в зависимост от екскурзионната ни програма, а до тогава – търпение му е майката...

Краката от онзиденшните ми туристически подвизи продължават сериозно да ме болят, заради което от тогаз насам едвам се тътрузя по пътя. Най-голям зор виждам като се качвам по стръмните стъпала на автобуса, но комай още по-лошо е когато слизам от него. И аспирини пих, и панадоли и какви ли не хапове още не вземах - не помагат, пущините; чудя се само, дали пък нещо не се повредих завинаги, мама му стара? - че да се върна в Австралия, прикован на инвалидна количка; пази Боже?...

07.04.2019 - Денят е вече към своя край, но за да запазя поредността на китайското ни екскурзионно летуване, сега ще трябва да се върна ча-а-ак вчера по обяд, когато точно съгласно разписанието на стремителния влак, спирачките му изскърцаха на гаровия перон и го заковаха на платформата в 13:24. С такава пословична акуратност вероятно се славят само японците, ама се оказа че и китайците не им отстъпват по нищо - а това разбира се хич не е случайно, нали все пак са брат’чеди по императорска линия още отпреди 7-8 хиляди години. Проблемът тук е само, че на всичко онова, което цели династии с всемогъщи императори и императрици са създавали в продължение на хилядолетия, другарят Мао и неговата комунистическа кохорта са турили ръка връз него и обсебили завинаги (а съответно и мамичката му ебали, както навред по света при подобни “революции”, пък били те и наричани единствено за благозвучие “културни”…) само за някакви си десетилетия - тъжно... Сега обаче аз няма да се спирам на тези нелицеприятни подробности, за да не придавам излишен политически оттенък на своят, по-скоро пътеписен разказ.

По тази скоростна отсечка спирахме само на две колиби – първата беше на около час и половина път от Бейджин (някакво си село Jinan/济南市, само с 4.5-5 милиона души население), а втората се яви на други два часа след Jinan (и тя подобно, малко по-голямшко селце Nanjing/南京市 – то пък наброяващо около 7.5-8 милиона туземци). На крайната гара, вече в градчето Hangzhou/杭州市 ни посрещна друг екскурзовод, който ни пое от този момент нататък. За тези любознайковци и вечнопитковци, които сега се чудят как, аджеба се произнася името на този град, ще им кажа определено, че не знам; но пък в същото време то ми звучеше нещо като “Хонджу”, “Хонгджо”, “Ханджон” или някакво четвърто (а защо не и “хан Джон” например, след като по света вече има подобни исторически наименования като Ханку Брат или Ас Парух?...), а може би дори и някакво пето произношение - сборно следствие от съответното съчетание на първите три няколкобуквия. Чувал бях навремето, че унгарският език е едно от чудесата на света - комай обаче китайският му събрат ще дойде неговото най-пряко следващо подразделение или разклонение по сложност. Аз неслучайно тук умишлено допълвам и местните китайски наименования на посетените от нас географски места и забележителности, които единствено заради масовото нашествие на англоговорящи в страната им са преведени и посочени на латиница – трябва да ви кажа, че по мои странични наблюдения на туземците въобще не са им нужни нашите кръгчета и ченгелчета като писмен израз на речта, след като те разполагат с достатъчен брой техни собствени точици и чертички, с които се справят блестящо; дори без всякаква външна помощ и намеса от наша страна. Нямам представа колко букви (по-право йероглифи...) се съдържат в китайското писмо (азбука) - от ежедневните ни, най-елементарни лингвистични беседи разбрах, че един и същ буквен израз, изречен чрез индивидуалната музика на говора и интонацията на гласа, може да има коренно различни значения, в зависимост от това какви чувства усеща ораторът в конкретния момент. В подкрепа на гореописаното, аз съм запазил безкрайно скъп и свиден спомен от едни мои много близки, чиито реплики помежду им преди също толкова мно-ого, много години имаха горе-долу следната музика на речитатива: “Христенце, кък’о съ папками сига, маму?” - докато съответното обръщение към твореца и създателя на същото това малко “Христенце” се заключаваше в сухото: “Е, Христо - този боклук, няма ли най-после да вземеш, па да го изхвърлиш на края? - детето си играе с него”..., ако разбирате простичката ми метофорка. Разбира се, въпросното Христенце към днешната календарна дата вече подминава 30-те си лазарника, докато татко му/дядо Христо в момента с най-дълбоката си душевна любов гледа своите три вече внучета и хич биля не му е на дéдовия как са му викали навремето (образно казано...) и как пък аз, точно в този миг и баш в тази точка на света съм си спомнил за него. Но, стига вече с образователната ми езикова програма - да преминем все пак на географията...

Новият ни екскурзовод се оказа също толкова добър, колкото и предишната му колежка. И как няма да е така, след като фирмата им има филиал в Сидней (а и кой знае на колко още други места по света) и разполага с най-добрите водачи на туристически групи в целия регион - едни от тях развяват китайци по Австралия и Новата Зеландия, докато останалите пък водят аборигени като нас да видят шарения свят на Китай; на обменни начала. Вчерашният ден беше съботен като част от седмицата, съвпадащ с тридневните национални чествания в държавата. Останах с впечатлението, че това тяхното е нещо като нашата Задушница - всички поголовно напуснаха града и заминаха да се срещнат с живите си близки (родители от първо, второ и кой знае още кое надолу коляно), както и да окажат чест на своите далечни предшественици и древни прародители по гробищата. Китайската култура е малко трудно разбираема и възприемлива за различният от тях по-чужд и далечен свят, но пък ако човек се замисли по-дълбоко може да открие много сходни белези даже и в нашите български отколешни традиции и народни обичаи - само че ние никога не отиваме чак толкова надалеч в мислите си, за да приемем дето не сме баш толкоз уникални, колкото на нас самите ни се иска да бъдем. Запознавайки се ден след ден и все по-детайлно с техните привички и семейни порядки, дори и за страничният наблюдател е видно, че местните хора са имали и все още имат една много силна, най-чиста и свята почит към по-възрастни, към родители, към близки и т.н. Едно време, когато са имали по много деца (5-10-15...), семейният закон е бил големите да се грижат за по-малките. Майката и таткото подсигуряват прехраната, трудейки се от тъмно до тъмно (било то по ниви, било по фабрики - където се изкарва насъщният); грижите обаче подир дребните, както и семейната работа (чистене, готвене и другите домакински задължения) се поемат от по-големичките дечурлига - независимо дали са момчета или пък момичета. Тук няма правила кой да прибере добитъка в обора или пазарлъци за това кой да обере градината; кой да сготви за вечеря или кой да изпере на цялата къща дрехите - един за всички и всички за един, в най-строго изпълнение. Както и да е – досущ като при нас, нали...

От гарата ни натовариха на местни автобуси и се отправихме към една крайградска градина, разположена в подножието на някакви възвишения и току покрай брега на едно огромно езеро. По него плават лодки с туристи, има хиляди легенди, разказани за това как дърветата от възвишенията се сливат с водите му понеже, видите ли - в гората живеел самотен принц и за момента бил много щастлив ерген, който си търсел самодива за жена (щото бил чувал, че и другите правели така, та рекъл и той да се вреди с някоя такава мома). Само че той не искал някоя баш обикновена самодива, та да го заставя да изхвърля боклука и да го кара да ѝ готви миш-маш или боб с наденица, ами му трябвало малко по-различна персона от тез дет’ се намират на път и под път: оня искал русалка, която да му вадела от дъното само седефени перли, пък той през туй време щял да ѝ стои диван чапраз гладен и жаден, дорде тя се гмуркала из дълбокото и се ровела по дъното да му засити комерсиалните мераци; после принцът си отворил бижутерски магазин и така живели охолно и щастливо с русалката до най-дълбоки старини, когато дюкянът най-после бил поет от младенеца, а пък старите хукнали по екскурзии из Европа и света - командировките им се класифицирали нещо като обмяна на опит и ежедневните им масрафи били признати от Националната Агенция по Приходите като разход на фирмата…

Това градче (чието име вече описах няколко реда по-нагоре и което по никакъв начин баш сега не мога да повторя...), има население от около 7-8 милиона жители. Сравнението ми отново е с австралийския Сидней, който наброява едва 6 милиона; за България пък изобщо да не говорим, с нейните сегашни 6.5-7 милиона население според последното официално преброяване и още по-официалното подправяне на резултатите, поради техните незадоволителни стойности. И това все пак е нищо в сравнение с очакваните 10 милиона странични посетители и туристи като нас, които се очакваха да наводнят района за периода на в момента провеждащите се повсеместни тридневни национални празници, специално през този период на годината. Нашите екскурзоводи направиха известни размествания в програмата единствено заради тези чествания и с цел избягването на неимоверните стълпотворения, с каквито обикновеният австралийски посетител не е нито свикнал, нито пък има и най-малката представа какво представляват като обем от човешка маса.

Докато се придвижим до ботаническата градина (където всъщност беше и самото езеро), времето напредна доста - постепенно мръкна, докато народът продължаваше да приижда на тълпи, сякаш нямаха и най-малкото намерение да си лягат по-навреме тази вечер: кой яхнал велосипед, кой възседнал мотопед и накачулил жена + двете си деца; огромно множество от народ се влачи пеша, други настъпват с градския транспорт и т.н. - всичко живо се стича към бреговете на езерото, където отделно от всичко останало, малко по-късно същата вечер щеше да се проведе някакво грандиозно светлинно, звуково и артистично шоу под звездите. Но, за това - малко по-късно...

Стандартната екскурзия включваше за всички нас една вълнуваща разходка с ладия през спокойните води на езерото, които дори и уж сладководни, през определен период от време се пречистват изкуствено и се връщат обратно - станахме свидетели на такива покъртителни и главозамайващи технологични процеси от най-обикновеното ежедневие, които съвсем заслужено качиха китайците на един доста висок пиедестал, спрямо останалия прогресивен свят; казвам това напълно осъзнато, макар с голяма доза огорчение и лек привкус на ревност, ако трябва да съм и искрен в разсъжденията си. Както викаше навремето Бакалчето: “Шъ върим дъ ги бийм, що’т те ни щът дъ върят с нас”. Тези хора заднишком да тичат, пак стигане нямат…

В тази градина ни разпуснаха за два часа, като единият от тях трябваше да уплътним в разходки и самозадоволяване индивидуалните пориви на глад, докато в същото време една група от нашите хора посетиха станалото вече на дума малко по-отгоре светлинно/музикално представление. На нас с Даниела 80-те долара входна цена на калпак ни се сториха малко множко за подобно културно приключение и ние най-осъзнато го пропуснахме, но някои от нашите хора го посетиха. Докато обаче в това време обикаляхме сергиите с улична храна, с надеждата да хапнем нещо за вечеря, съвсем случайно намерихме една пътечка, която водеше към сърцевината на ботаническата градина; а от там пък съответно и към основната “сцена” на спектакъла, за каквато служеше самата водна повърхност покрай брега. От тази позиция се виждаше гратис какво всъщност става зад параваните от зебло, с които милиционерите бяха забулили по-гледаемите места към сцената, но независимо от всичко общо взето обстановката на арената беше видима и за останалите отвън гратисчии като нас. Спомням си, че преди години (отново много и още по-много...), като хлапетии така ходихме да заничаме през оградата на лятното кино - белким видим и ние нещо без пари, вместо да дадем по 10-15 тогавашни стотинки (ерата е 1967...) за официален билет, па да влезем и ние като останалите бели хора, че да изгледаме един ‘убаф чуждоземски филм. Така от цялата лента на “Зорба гъркът”, някакви си два часа и половина по-късно през процепите на таборките успяхме да видим едва краят на филма с последния танц на великият и незабравим Антъни Куин. Както и да е - мисълта ми беше, че подобно на едновремешните ни детински набези, от които се чувствахме едва ли не герои (тук спадат Иванчо Беров, Иван Бекрийчето, Добринчо “Дупката”, Добрин Кичука, лелинът Кинчин внук Йожи от София, Тонко “гамена”, Бойко, Огнян, моята скромна милост и още една друга непозната банда от съседната махала - всеизвестни гратисчии и дълбоки кинопочитатели, особено на безплатните прожекции...), сега видяхме че и китайците имат подобни “наклонности” към изкуството - кой се качил на клон по някакво дърво, коя възседнала раменете на своя любим: цялото народонаселение гледа ли гледа безплатно шоу, че и записва пряко предаването и “на живо” с телефоните си, предвид малко по-различната ера на сюжета и съответното развитие на съвременната интелектуална и комуникационна технология. Тук стана на дума за развитие и технологии - вероятно ще се върна и на тази тема впоследствие, стига да намеря сили, подходящите си думи и да не ме е толкоз срам в генерален план...

Ние с Даниелчето уплътнихме времето си чрез дълги, разточителни и безцелни разходки, докато не стана време да ни сбират отново като пилци, че да ни прибират към инкубатора (хотела, демек...). Междувременно намерихме начин да задоволим глада си - поради празника, за който вече споменах, по всички улици в околовръст бяха наизлезли търговци на храна и напитки, които готвеха на място и от където човек можеше да си купи нещо доста подкрепително, вместо да сяда в ресторантите им и да яде нещо, което нито знае как се казва, нито има представа как да си го поиска, нито пък на края знае дали ще му хареса, че да не си изповръща джигера, след като си го поръча. В състава на упоменатите локални храни и екзотични ястия тук отново влизат задушените хлебарки на клечка (вярно че доста тлъсти и обемисти, при това няколко на брой, набодени една след друга - ама все пак хлебарки, бре майката му стара, ако разбирате интимната ми мисъл...). Следват низ от широкоплещести скорпиони - вярно, че те пък пържени дълбоко и здравословно в баня от още по-здравословното тяхно оризово олио, ама хайде моля ви се: скорпиончета, все пак; не говорим за нервозни кюфтенца или свинска вратна пържолка връз канапе от картофено пюре. Ама чакайте сега - листата е обогатена и още по-разширена в колоритен смисъл откъм кулинарната си номенклатура: налице имаме печени малки змийчета, насукани предимно на осморки и тук-таме на двойни деветки (представям си как би се отнесла към това шармантно блюдо майка им змията и особено пък бащата, зъмът зъл и обичлив...). Тука спадат разни раци, миди, също октоподи - разновидности от риби и дори скариди; ужасяващо разнообразие на още по-невъобразимата китайска кухня, наред разбира се с ориза и останалите неизвестни за ботаниката зеленчукови култури (ако тук не броим нашенският лук и чесъна, като основоположник на добрия, твърд и отново здравословен дъх)...

Струва ми се, че в разказа си тук направих малка обърквация - мисля че неволно размених поредността на посещенията ни и кое събитие точно след кое следваше. Което няма и никакво значение за читателят, де - дали е било първо, дали пък малко по-последващо, важното е кое как сме преживели, а не как е била спазена поредността на случките и събитията. В тоя ред на мисли, почвам вече да се замислям, че преди да ни закарат в ботаническата градина и прилежащото ѝ езеро, нас май ни заведоха на съвсем друго място и атракция, което също заслужава своето внимание и съответното описание. Може би това съм го пропуснал поради малко по-ранния му час, за което си спомням едва сега - миг преди времето, когато би трябвало да си легна като един нормален човек, защото съм изтощен до такава крайна степен, сякаш са ме карали да качвам Великата Китайска стена няколко пъти в един и същи ден, при това с пълно бойно снаряжение (заради което бих се обесил на първия стълб, барабар с червеното им знаме, чукове, сърпове и златни петолъчки, ако действително това би ми се случило приживе, а не само насън, каквито кошмари и видения ми се явяват нощем от онзи ден насам)…

Та, значи - вместо към ботаническата градина и въпросното езеро, за които стана дума малко по-преди, ето ни пак натоварени по автобусите, готови за път към едно село (ама този път действително село, по най-истинския смисъл на думата – Longjing Village или 龙井村, изписано и на местен диалект). Освен подслон за неговите малко повече от 800 жители, населеното място се слави със своите обширни площи и плантации от над 800 акъра, засети с билки – предимно чайчета, в случая (само за справка и съгласно измерителните таблици, 1 акър се равнява на 4 добруджански декара по нашенската система; демек, 3200 дка обща обработваема площ). Селцето им било световноизвестно с насажденията си от т.нар. зелен чай (Green Tea), който напоследък масово се пие от народонаселението за всякакви случаи: запечените го пият за разхлабване, разхлабените пък го жулят за затягане; чаят лекува камъни в бъбреците и жлъчката, помага при разширени вени и за свиване на разпуснат стомах, взема се за увеличаване на гърдите, за подмладяване, против остаряване, против косопад или за съответното окосмяване, за накъдряне на косата или пък за изправянето ѝ. От същия чай ниските порастват, а по-наснованите се смаляват, башка го пият за/против забременяване или съответното за/против помятане - кой какъвто му е зорът (включително алкохолизъм, депресия, тютюнопушене и мускулна треска – а това последното, най-вече). В общи линии, генералното приложение на тази отвара е безкрайно голямо и хората едвам смогват да дочакат следващата реколта на въпросното лековито биле. Цялото село в околовръст е обградено от хълмисти, не много високи склонове, които са засети изключително и само с чай; зелен чай. Насажденията му поразително наподобяват на всеки по-обикновен храст от градските паркове и ако човек не знае, че това е въпросният тъй скъп и ценен продукт, спокойно може да го подмине като някакво обикновено градинско растение – та дори и плевел.

Технологията на бране е подобна на нашенската по време на кампаниите за събиране на тютюна из Делиормана. С тази съществена разлика обаче в полза на табака, че неговите листа са големи колкото на малко слонче ушите и са по-спорни за трупане на балите с готовата продукция, докато пък листенцата на чая се измерват с микрометър или най-много с шублер. Събират се само определени стръкчета от цялото растение (предимно горните, които едвам стърчат над останалата шума), които буквално се щипват с два пръста - и така от храст на храст, всеки Божи ден в продължение на 12 часа дневно и непрекъснато (каквато продължителност имат смените на берачите строго по Кодекса на Труда, за която пък дневна надница те получават баснословните горе-долу $30, естествено обърнати в местната им равностойност съгласно банковия курс).

С нашето пристигане в землището, вкараха ни всички в една зала за конференции, където пред нас домакините изнесоха нагледна демонстрация за ефекта от приемането на зеления чай по всяко време на денонощието - тез дето се напикават го пият за да спрат, а пък другите – обратно, да се облекчат; чай по всяко време - сутрин за едно, по обед за друго, надвечер за трето, а преди лягане за четвърто, та дори и пето. Както вече обърнах внимание, от тоя чай се забременява, ама от същия се и помята - абе страшна страхотия, казвам ви аз! По време на “представлението” (т.нар. “презентация”, както сега е модерно да се изказват профаните), хората любезно ни почерпиха по една малка чашка от въпросната отвара - без захар, без мляко, без абсолютно нищо, освен щипка листа от чутовната билка. Ако се абстрахираш от капризите за сладост, чаят иначе си го биваше на вкус – е, разбира се по нищо не приличаше на нашите горски и високопланински билки (мащерка, риган, маточина, бял равнец, жълт кантарион, лайка, мента, липов цвят, та даже и цикория), но все пак не беше чак толкова труден за преглъщане. Жената, която през цялото време ни обясняваше чудните му свойства каза, че една такава щипка шума може да се използва до 5 пъти - т.е., да се запарва с вода до момента, до който спре да пуска аромат и цвят. Понеже чайниците с горещата вода бяха на наше разположение, аз рекох да изпробвам ефекта на чаената лековитост. На третата чашка ме отпуснаха мускулите, а краката ми възвърнаха първоначалната си пружинност и подвижност; на петата вече ми идваше да полетя и да се прибера до хотела пеш, а всяка следваща пък ме правеше по-слаб и по-слаб, докато замечтано оглеждах фигурата си по разни случайни огледала и отражения в прозорците. Ефектът от чая беше толкова силен и сериозен, че по едно време даже почнах да се замислям дали пък, аджеба да не си купя една шепа от листата и да почна по-редовно да се третирам със запарката им (явно в нея има и нещо зашеметяващо, което за момент ти замъглява мозъка и потиска правилното мислене - за половин кило шума хората правеха голяма отстъпка и един пакет излизаше някакви си $90, но аз все пак се въздържах от подобни търговски волности, защото само като чух за цената му и ефектът от чая тутакси ми се изпари от главата).

След още час размотаване из района се натоварихме в рейса и поехме обратният път към града. На отиване минахме през един 16-километров пътен тунел, за който местните смятат и твърдят, че бил най-дългият в света (между другото те приемат, че всичко най-, най- и още по-най е само тяхно и е създадено изключително по време на “културната” им революция, както те ласкаво се изказват за началото на Маоисткото управление. Също толкоз между другото, трябва да се отчете и това, че фактически именно техният високопоставен и дълбокоуважаван Мао Дзъдун връща всички тези хора обратно към живота, превръща ги в една велика сила и нация, надъхва ги националистически и ги поставя обратно върху картата на света. До тогава всички те, барабар с целокупният Китай са представлявали една бедна феодална, по-скоро крепостническа страна, доста изостанала от тогавашните Велики сили – независимо дали в Европа или Америка. Когато в Германия двамата Карл Бенц и Готлиб Даймлер още през 1886, а Хенри Форд през 1896 в Щатите създават първите си возила (нека от респект и уважение към тях да ги наречем автомобили, въпреки че тогава последните са представлявали малко по-добре изглеждащи каруци или каляски), онези иззад Стената са клепали подир дръгливата кранта и са натискали с всичката си сила ралото, че да оре по-дълбоко из браздата с ориза; така както са изпреварени от парните машини на Джеймс Уат, от телефоните на Александър Бел, електрическата крушка на Томас Алва Едисон и множество други изобретения от епохата на Възраждането насам. Е, вярно че целият този прогресивен процес и исторически скок в по-новото време им е коствал известни капки на излишно пролята кръв, но пък нали Наполеон е казал, че “Целта оправдава средствата...” Отстрани погледнато е малко трудничко да се прецени (и то само от едно бегло посещение, при това с чисто туристическа цел, на тази иначе огромна и необятна страна) кой навремето е бил по-прав или кой по-малко крив. Тук се срещат и посрещат два различни свята, две различни епохи и тотално противоположни култури. Много от техните правила и норми изглеждат съвсем близки до ума и до човешкото съзнание, които ние вероятно инстинктивно сме възприели и просто следваме в продължение на едва две хилядолетия, в сравнение с историята на Китай, която датира отпреди 6, че и 8 хиляди години. Когато римляни, византийци, прабългари, хуни и татари са се избивали едни други заради опашката на един по-лъскав и охранен кон, стотици векове назад в историята източните племена пък са се къпали в злато, свила и сърма, императорите им са притежавали по 100 жени, поданиците им са познавали оръдията на труда, обработвали са си земята, произвеждали са билки и подправки (както и станалият вече на дума зелен чай), за да може в един прекрасен ден другарят Марко Поло да ги открие, че пък да ги и пренесе в пределите на уж по-старата Европа. Както и да е - темата е интересна и нескончаема; пак ще трябва да се идва, за да ни се затвърдят знанията и познанията по темата за древноизточната култура и история…

От селото на чая вече се върнахме в ботаническата градина заради светлинно-музикалното шоу, с което започнах разказа си – малко преди да се сетя, че е имало още някакъв епизод, който не е бил за премълчаване. Онези от нас, които имаха билети за представлението влязоха да го изгледат, докато останалите от групата обикаляхме сергиите в околовръст и си убивахме времето. Цялото място беше претъпкано от народ - млади, стари, средна възраст; бебета, пеленачета, прощъпалници, дечурлига - всякаква паплач от всички възрастови категории. Излезли хората на разходка, прилично и възпитано - щъкат напред-назад, приказват си, смеят се; няма пияници, няма идиотщини, няма гаменски изстъпления и прояви на простащина. Е, вярно е, че хората в Китай пушат много, но пък какво от това? - по принцип азиатците предпочитат тютюна пред алкохола, защото в организмите им липсвал някакъв специален ензим, който го разграждал (какъвто в нашите пък си имаме в прекалено изобилие). Навсякъде продават ледена бира, горещи карначета, варена царевица, яйца и картофи, сладоледи и други лакомства; пекат питчици, въртят търговия и всички целокупно са доволни. Няма безумни надценки, няма дране по няколко кожи от нещастния клиент, няма лъжа и измама в ценоразписа - цената на стоките навсякъде е една и съща, а щом не им разбираш езика, тутакси вадят лист и молив, па ти я пишат с числа, белким проумееш (демек, не те лъжат в очите само заради факта, че си чужденец и не говориш по тяхному, както е по Черноморието да речем; добре де, добре – руското имах предвид, не нашенското). Интересно, че цифрите са същите, с каквито пресмятаме и ние нашите масрафи – единственото нещо, което човек с достатъчна сигурност може да прочете и правилно да разбере от рекламните табла са телефонните им номера; всичко останало е написано на техните съчетания между тиренца и точици, от които нищо не може да се извлече като полезна информация. Виж, надписите на улиците и булевардите са изографисани и на латински, както пътните знаци и указателните табели. Иначе по принцип казано (и забелязано…), тарифките по време на едно такова масово обществено мероприятие са малко по-височки от онези в супермаркета, ама пък все пак хората са ти го поднесли на тепсия - като не приказваш много-много, посочи им с пръст какво обичаш, те само ще ти го огънат в хартията. Така намерихме един дюкян, от който се разнасяше такава разтърсваща миризма, сякаш бяхме на посещение в Етъра пред щанда със симидите (понеже аз такива тестени изделия не ям, щото ми миришат малко особено и не съвсем привлекателно, за това и не знам правилната им писмена форма – дали се казва симиТ или не е симиД; простете ми невежеството). Правят, значи някакви техни пърленки, ама ги пекат пред погледа ти, няма скрита картина - ламарината нажежена до червено; подават стоката, а ти едвам я поемаш от горещина. На съседната сергия една женица пък пече Горнооряховски суджучета - ама като ги гледаш как се въртят и как цвърчат, идва ти да си заровиш зурлата в скарата, па да не излезеш от нея чак до сабалам. Едно такова надениче го ‘арчат за 10 юана (дели го на 4.5 и масрафът ти стъпва под $2.50 парчето, ама ние за по-лесна финансова асимилация го разделяме на 4, че така по-лесно им се смята калкулацията). Че като грабвам аз питата още дорде пари от огъня и тичам при другата дюкянджийка с карнаците. Тури ми, рекох чоджум, две от твоите свински произведения, пък аз от своя страна ще си ги загъна на руло и ще ги консумирам като поизстинат малко (а наденичките идват със същата температура - няма полуизстинала стока или само леко позатоплена в микровълновата печка: всичко се доставя горещо, пък ти си го духай после, ако ти е жежко на езика; ей такава топла грижа за човека обичам аз). Насуках два масура с питката и наденичките и така добре се нахраних, че имах усещане дето няма да ходя вече на закуска в хотела (е, да де - ама пък и не съвсем; ако не беше това наше огладняване и съответното ни преяждане, сигурно ние човеците щяхме да живеем по 150 години, а не да мрем на няма и 100)...

Малко по-късно ни събраха кат’ кокошки в курник и след кратко пътуване вече бяхме в хотела за поредната ни нощувка. Хотелите, където ни настаняват всяка вечер, по принцип са доста луксозни и ние продължаваме да се чудим, как джанъм с толкова малко пари успяха да ни докарат до тук и да ни размъкват напред-назад с автобуси? - да не говорим пък за цените на самите нощувки, които възлизат на около стотина, че и над тях нашенски долара. Такъв лукс в Австралия би струвал стотици - а ние си “изяждаме” дажбата само на една закуска в ресторанта! Че то там супи ли не искаш, всякакви видове сладкиши и мармалади, сухи и мокри мезета - саламчета, шунчици, масълца (виж, откъм сиренца е малко бедничко, просто защото в Китай млечните продукти са с убийствено висока цена - по техните безкрайни степи и съвсем не толкова тучни поляни, крави, овце и говеда не пасат; амчи то из тях просто няма паша, бре! - от магарешки бодили и тръни мляко не става, я...)

09.04.2019 - Предвид по-интензивната ни дневна програма във връзка с посещението на най-различни туристически обекти от местно естество и значимост забелязвам, че през последните ден-два аз малко поизостанах с ежедневното си предаване на информацията съгласно разписанието на предварителните разчети. Благодарение на огромния обем от емоции и впечатления, които непрестанно трупаме в движение и по пътя си към следващите забележителности, в главата ми настана такава невъобразима каша, която едва ли някога ще мога да оправя - освен това самите екскурзоводи в хода на пътешествието, със съгласието на всички нас размениха и последователността в посещението на някои обекти. Промените бяха наложени от съвсем действителните им съображения за пестене на време от излишно пътуване и двойно разтакаване по пътищата, главно за избягване възникналите задръствания по магистралите след тридневните празници на кореняците. Наред с всичко моите подробни обяснения и описания късно вечер преди лягане отнемат по-голямата част от свободното ми време, при което аз дори не смогвам да разкажа за всичко видяно и преживяно през деня. Сутрин ставаме сравнително рано - в 07:30 най-късно трябва да сме долу за закуската, а в 08:30-09:00 вече сме на път. Това включва товарене на куфари и чанти, последно изпикаване в хотела, скришно вземане по малко храна от хранителния блок, която да ни послужи за вечерята на същия ден, когато по принцип оцеляването ни си остава наш личен проблем. Въобще, динамиката на това пътуване е доста “динамично”, почти динамитно бих добавил, което пък от своя страна попарва като със слана през късния Октомври моите литературни пориви и най-вече желанието ми да разкажа колкото е възможно повече и по-подробно за това наше епично пътуване. Ето защо сега спирам с увода и предварителните си уговорки, за да продължа с разказа конкретно по темата.

Поредният ден, който и да е той - ставаме, обличаме се, ядем светкавично в ресторанта, свиваме си скришом сандвичите за вечерта, още по-скришом ги мушкаме в дамската торба на Даниелчето (всички така постъпваха, само че ние от неудобство се криехме един от друг, докато останалите с повече опит в подобни светски дела просто си го правеха най-открито и съвсем осъзнато, сякаш им бе някаква даденост...), товарим куфарите в трюма на автобуса и потегляме на път; за мен в напълно неизвестна посока, докато по-запознатите с програмата на екскурзията знаеха всяка наша точка и обект на посещение. След около час пристигнахме в някаква ферма за естествено отглеждани в сладки води перли - наред с мидите, в които се “възпроизвеждаха” и множаха въпросните скъпоценности, в непосредствена близост имаше и цех за най-прецизната им обработка и съответното производство на накити и украшения от техните първични продукти и вторични производни. В тази фирма също имаше демонстративни и нагледни упражнения с опознавателна цел, при което видяхме как от една истинска жива мида (с размер колкото две човешки длани) изкараха пред смаяните ни очи около 27-28 топчета - натурални морски перли, само че тези специално би трябвало да ги наречем речни, предвид отглеждането и култивирането им не в солени, ами в сладки водни басейни. Времето, необходимо за производството или образуването на едно перлено топченце с размерите на малко стъклено “билче” за игра възлиза на около 15 години - при получаване на необходимата плътност и твърдост на заготовката, последната се полира и превръща в най-причудливи форми с висока ювелирна стойност - тук спадат всякакви дамски накити и бижута, гривни, обеци, колиета, пръстени и какво ли още не. Наред с номенклатурата от бижутерския класификатор, от същите перлени продукти се произвеждат специални кремове за ръце и най-вече за лице - бръчките от тях изчезват само за една нощ, но пък не поясняват дали това става през 1001-вата или чак на сутринта след 1002-рата; страшен продукт, уникален и се произвежда само в Китай. Между другото китайците се гордеят и същевременно се присмиват сами на себе си като казват, че Господ е създал единствено мъжът и жената - всичко останало се прави при тях в Китай, но пък в хумора им има и горчива доза истина...

Сега се сетих, че градецът, в който пристигнахме и наблюдавахме перлените продукти се казваше Wuxi - съгласно местното произношение, името му звучеше нещо като Уши с ударение на “у”-то по съответния си превод на латински, но на китайското писмо наименованието му се изразява с множество прави, криви и полегати чертички; ако някому това е любопитно, ето така: 无锡市. След като се наситихме на цветните и безцветни перли, закупувайки си и по някое украшение за спомен, следващото ни посещение беше в една изключително интересна градина, подобна на ботаническите, където се отглеждаха екзотични цветя и растения от местната флора. Преди години това цялото колосално имение е било собственост на един единствен човек и притежание на семейството му, който обаче, видите ли - щом техният Мао встъпил в длъжност през 1949 и той тутакси го “подарил” на държавата (ама аз ли не знам как се подаряват току така имоти и колко “доброволно” се провежда процеса на национализация, бре? – отделно от пердаха и юмруците, раздавани безплатно и великодушно по мазите на милицията и карцерите на занданите...). Иначе градината си я биваше - вътрешни езерца, естествени камъни и канари с най-странни форми, каменни алеи, помещения за почивки, за чай, за работа - въобще, древна култура, от която лъха на аристокрация и буржоазия, но сивата и посредствена каскетност на ватенките не може да търпи подобни богатства и на бърза ръка ги усвоява и асимилира (позната картина в исторически аспект - нашата “културна” революция дори е изпреварила китайската с цели 5 години)...

По време на придвижването ни от едно място към друго, от време на време правихме подкрепителни почивки за по някой залък и задължителното изпикаване. Комплексите, построени за тази цел встрани от пътищата на Китай са пословични с богатството на избора си - на първо място разполагат с огромни безплатни паркинги, после идват ресторанти, закусвални, сергии, дюкяни, малки, големи, супермаркети и задължителните, отново съвсем безплатни тоалетни с всички възможни удобства от рода на умивалници с топла и студена вода например. Едни си перат чорапите и гащите, други пък си сапунисват и мият главите - навред се пуши поголовно, сякаш са на олимпиада по изпушване на повече цигари за единица време: пепелници имат дори над индивидуалните писоари в общите помещения, а пък електрически контакти са монтирани даже и в клозетните им кабини – абе, както казах вече и преди, та сега пак го повтарям: тези тук назад да се връщат и срещу нас да тичат, та пак стигане нямат... Мисълта ми беше, че на една такава крайпътна “стоянка” обядвахме - ядохме пак някакви подобни на предишните тънки питки, само че тези приличаха повече на палачинки. В съседство продаваха и същите наденички, с каквито се захраних предишната вечер, само че аз устоях на изкушението и се въздържах от преяждането с тях. Питката първо се пържи от едната страна на една огромна и много силно нагрята метална плоча (котлон). После жената чуква едно яйце директно връз тенекията и върху него пък, докато последното е още сурово обръща питата. По този начин обратната ѝ страна се пържи върху яйченото канапе, а пък самото то от горещината някак си се впива в тестото. В резултат се получава нещо като огромна палачинка, с допълнително яйце в структурата си. Удоволствието струва 10 Юана или $2.50 по нашенските ценоразписи, обаче пък тази мекица засища глада доволно и предоволно (особено на ония, които са излизали с призиви и декларации, че от сутринта няма да злоупотребяват с храната чак до вечерята). Представям си я тази питчица обаче, какво божествено божество би представлявала, разпльосната не само върху едно единствено и мизерно яйчице, ами върху серия от 4-5 бройки да речем - това вече би бил ултимативният Омлет (нарочно с главна буква - от респект към вкусното блюдо). Освен въпросната комбинация, жената зад печката опържи и няколко листа маруля, с която натъпка вътрешността на палачинката. Аз пък от своя страна, в лакомията си ѝ изпълних празнините и кухините с някакъв лютив червен сос, който беше аванта и от който нормалните хорица си ръсват само по няколко капки - докато на мен ми пламна езика и от мощността му можех да се изстрелям по магистралата като китайски изтребител или атомен снаряд.

Малко по-късно ни стовариха в предградията на едно старинно градче (по-скоро квартал на същия голям град, в който бяхме вече пристигнали къде по обед - т.нар. Suzhou. И тук могат дълго да се водят спорове и препирни относно правилното произношение на това географско наименование – останах с впечатлението, че всякой си го натъкмява както най-удобно му приляга на езика: едни му викат “Сучу”, други го зоват “Суджоу”, “Судчо”, “Судчоу” и дори “Судчу”, но на мен най-благозвучно ми се доближава до формата на суджука. Иначе на техния език го пишат ей така: 苏州市, ама пък ти върви че го разбирай как до го сречеш, за да не се изложиш много. Този квартал е разположен от двата бряга на най-големия изкуствен канал, който човечеството някога е сътворило още през далечните векове преди Христа, датиращ от около 6 века преди началото на новото летоброене. Това е датата, която бележи началото на изкопните работи, докато през по-новите дни между годините 1300 и 1600, каналът вече бива прокопан така, че да свърже и столицата на Китай, Бейджин. Това уникално за времето си инженерно съоръжение е създадено и впоследствие непрекъснато доразвивано през управлението на нечия тяхна императорска династия (а вероятно и няколко поредни...), като общата му дължина е малко под 1800 км; представяйте си само какъв къртовски труд е паднал за всичките тези години, без специализираните земекопни машини на съвремието, само с по една кирка и лопата (и то в най-добрия случай). За това място имахме на разположение около час и нещо свободно време, което ние използвахме за разходка из кривите сокаци на древния град, силно наподобяващи обстановката в стария Пловдив, на Етъра и други наши етнографски забележителности.

Дали от друсането по калдъръма, дали от вълнение или пък просто от общото ми стомашно-чревно претоварване с хранителни вещества (нали помните: наденички, питчици, яйченца, лютичко; башка обилните закуски всяка сутрин...), обаче като получавам в дадения момент една яростна и напориста, страховита дизентерийна криза - ама баш по средата на разходката. Добре че тукашните хора не са като онези френски жабари, ами са построили отходни възли току на всяко кьоше (виж сега, те може и да следят с камерите си от всеки ъгъл, ама пък и никога няма да те оставят да се насереш в гащите, както това се опитаха да ми причинят не един път французите - áко че били европейци). Със сетни сили стигнах до обществения нужник - Даниела ме изпрати като за последно, сякаш се сбогува с войник, натиквайки ми в най-деликатния, почти кризисен момент едно варено пиле (не, бре - шегувам се: завря ми в ръцете някакви кърпички от серията “Българска роза”, с които трябваше на края да залича следите и евентуалните последствия от разтърсващият акт). Единственото неудобство на китайските кенефи е, че последните не са оборудвани с достатъчно тоалетна хартия - крадели я, моля ви се; така казаха екскурзоводите. И поради тези причини, всеки серящ сам е отговорен за забърсването на задните си части. Иначе има място за рулата, обаче онези гладни хиени влизат вътре и намотават цели топки, за да си я носят в къщи (амчи нормално е - има още дълго време да се лекуват от “културната” си революция, която другарят Мао им натресе така любезно, а пък последователят му и известен политически реформатор, Дън Сяопин/Deng Xiaoping/鄧小平 подир я упражни и доразви отново връз гърбовете им). Най-простичко казано, хората може да нямат казина и Тото-пунктове (поради официалната възбрана на хазарта в държавата), обаче пък са си нацвъкали тоалетните буквално навред: в подлези, в магазини, в търговски центрове и комплекси, по улиците из града, по пътища и магистрали, из градските паркове и градинки, автобусни спирки и къде ли не; а най-важното от всичкото е, че тези услуги са напълно безплатни за бедстващият към момента гражданин, селянин или просто посетител и гост на тяхната огромна държава (че как иначе? - нали през комунизма пари няма да има и всичко ще бъде за общото благо и обществено ползване; тези тук явно са започнали градежа на строя още от клозетите)...

Приказката ми беше, че след като пребледнях кризисно на няколко пъти и потта ми смени агрегатните си състояния от леден скреж, посипан по гърба до талази от горещи вълни, намерих една свободна кабина, където буквално дорде си вдишнах въздуха и се освободих от излишния, почти 7-дневен товар, който се беше събрал из чревцата ми. За самите тоалетни възли на Китай могат да се изпишат цели томове и научни трудове - като например факта, че последните масово са оборудвани с клекала, както нашенските дъсчени кенефи от ерата на външните трапове по селските дворове. Само в много малък процент от общото количество индивидуални кабини има седящи порцеланови чинии със съответните тоалетни дъски (може би за хатър единствено на европейските туристи и разбира се в услуга на инвалидите и по-възрастните посетители, както междувпрочем е навред по света). Както и да е - да завършим сега с клозетната тема и да се пренесем в древността; вече с напълно освободени черва и празен, чак до пресвирване от глад стомах...

След като завърши пешеходната ни индивидуална разходка с цел опознаване на древния град, цялата туристическа група се събрахме отново за една променада с лодка по самия канал (The Grand Canal, известен с китайското си наименование Jing-Hang Grand Canal и името му в оригинал: 京杭大运). След като с възторг се възхищавахме на фасадите, сега вече видяхме какво представляват и задните части на тесните като кибритени кутийки къщурки. Излишно е да пояснявам, как помията от мивките се излива директно в плавателния канал, където намират същия покой и утеха отходните води и от останалата канализационна система на древната китайска епоха. Независимо от всичко, още навремето великият откривател на нови земи и готварски подправки Марко Поло, връщайки се от тъдявашните вилаети с една торба чер пипер и вероятно друга, пълна със зелен чай е казал, че това което е видял там било азиатската Венеция, сравнявайки въпросният транспортен канал и къщите, построени по цялото му протежение, с най-старата историческа перла на Европа.

Пътешествието ни с ладията по водата беше прекъснато от едно непредвидено посещение на някаква много древна китайска тухларница (фабрика за кирпичени тухли, всякакви видове теракотени плочки, керемиди и други изделия от кал и глина), разположена с цел баш досами единият бряг на канала. След изпичането в съответните пещи, готовата продукция се товарела в кораби (може би по-скоро плоскодънни транспортни лодки), чрез които стоката се разкарвала за продан нагоре и надолу по течението му. Особено впечатление тук прави начинът, по който въпросните водни съдове са се предвижвали от едно място до друго, където са били концентрирани тържищата за предлаганите строителни материали. Ако си спомняте, моят разказ включи и описанието на древни императорски дворци, чиито постройки и облицовки са били направени изключително от подобни керамични настилки (плочници) - както външни, по обширните като олимпийски стадиони принадлежащи им дворове, така както елементите, служещи и за тяхната вътрешна украса орнаменти: стени, подове, ниши, килери, тераси, сводове, арки, храмове и т.н. Тези изделия са били товарени на лодките (или корабите, ако това наименование повече приляга на плавателните съдове) и от там вече изпращани към другите “пристанища” по протежението на канала. По това историческо време не всички плавателни съдове са разполагали със собствена машинна тяга (двигатели в случая, задвижващи лодката в желаната посока) - вместо това, помръдването на съда се е извършвало единствено от човешка сила, дърпаща натовареният вече кораб от сушата посредством дълги, конопени въжета. Вярно, че “конските” сили през онези древни, праисторически епохи са били в неограничено количество (колкото робите, толкоз са били “конете и магаретата”, ако ми схващате метафората), но все пак когато съвременното живо същество се замисли на какви нечовешки изпитания и физически натоварвания са били подлагани неговите собствени прадеди и праотци, би трябвало сериозно да се замисли, кой къде стои в по-широкия и глобален исторически аспект и къде, аджеба му е мястото в малко по-тесен и конкретен план. Така - историческата ни разходка назад във вековете завърши и отново с автобуса всички се отправихме за настаняването ни в хотела; времето като климатична обстановка беше топло и почти приятно до запотяване, а като част от деня - около късният следобед, малко преди настъпването на вечерта, но все още в светлият си завършек...

Разпределиха ни по стаите, хвърлихме си набързо дисагите и ето ни всички отново на път - кой на където му видят очите, навъртайки се в близки кръгове около мястото за нощуване. Въпросният град е разположен на същото огромно езеро, покрай бреговете на което се подвизавахме предната вечер - само че сега се намирахме някак си откъм отсрещния му бряг. Хотелът ни също беше в разумна пешеходна близост до водата, така че ние с Даниела предприехме още една кратка разходка с крайна цел крайбрежния парк, за направата на няколко сюжетни снимки току под последните лъчи на слънчевия залез и на фона на непоклащащите се от спокойствие езерни води. И тръгнахме ние уж, по безкрайно дългите тротоари, покрай безумно високите сгради и жилищни блокове, паралелно с местните човеци, прибиращи се на тълпи от работа. А още по-ужким пък, мястото било много наръки – “совсем рядом за углом...”, както руснаци и по-специално московчани те упътват за някой техен магазин, а пък ти препускаш подир още половин час по тротоара, дорде най-после се появи споменатият вече ъгъл на блока. Така разстоянието до езерото се оказа нещо като 4-километров пробег, взет на един дъх и почти в конски галоп за някакви си 50-55 минути време. Добре, ама аз като се движа в свински тръст и червата ми размиват последните хранителни остатъци от предната вечеря, точно на 45-тата минута от пробега на мира, аз отново изпадам в стомашна криза и съпровождащият я ужас от насиране: къде по дяволите ще си хвърлям хайвера, защото положението ми става неудържимо не с всяка минута, ами вече се измерва в секунди до фаталния, катастрофален край. Пресичаме една улица (последната от няколкото подобни), а на мен тя ми се стори безкрайно широка - на пешеходната ѝ пътека няколко пъти поспирвах да присвивам кълки с цел задържане на изложението, но този път си мислех, че вече ще експлодирам по вътрешните си шевове. И пак да помена с добро и благодарност братските, древни китайци - може друго да нямат и откъм много неща да са бедни и ограничени, ама пък барем клозети наспорили хората. Докато се обливах ту в клисава пот, ту пък ме тресяха ледникови удари, със сетни сили се добрах до един обществен нужник, свободно стърчащ сред нищото, с незаключени врати (излишно е да споменавам, че безплатен и в доста добро общо хигиенично състояние; както между другото всички подобни заведения, посетени до този момент). Едва след разтоварването и на последните частици хранителни остатъци, успях да се насладя на залеза, на бреговата ивица, на последните слънчеви лъчи и най-вече на телесната си лекота, благодарение на която ми идваше дори да припкам по тротоарите на връщане. Е, от зор и притеснение камизолката ми беше залепнала на гърба, мокра от пот и напрежение, но в крайна сметка не се изложих като представител на нашата, колко по-велика и къде по-напредничава от тяхната, балканска нация...

Докато се приберем обратно в хотела навън почти вече мръкна, светлините на града пламнаха и нощният му живот започна. Ние се прибрахме в хотелската стая, разстлахме месалите, извадихме скритите хранителни и питейни запаси - Даниела тутакси се пренесе в чудния свят на своите книги и любовни романи, докато аз останах насаме със суровата действителност, описвайки всичките си преживелици от деня, а малко преди да удари 12-ти кобен час се бях вече заровил в завивките на кревата. Както сами разбирате, поради известно разширение на сюжета настъпи повторно хронологично разминаване в поредността на репортажа - бързам да успокоя и уверя читателят, че нищо не е пропуснато и никой не е забравен. Само че с утрешните си преживелици ще ви запозная чак в други ден - образно казано. А за сега пожелавам само едната лека и спокойна нощ, защото в един миг биологичният ми часовник нещо се забави с тиктакането си - явно пружината му иска навиване (сряда е днес – не ям блажно и така губя мощност); нека го изчакаме няколко кратки часа, за да видим с какво ще ни изненада пък утре, след като още в тъмно му издрънкат камбаните за ставане...

11.04.2019 - Текат последните часове на китайската ни авантюра - след малко слизаме до ресторанта за поредната (но също последна…) закуска и в 11:00 потегляме към летището за вътрешни полети на Шанхай, за да отлетим отново към първия град, в който пристигнахме преди 10 дни – Guangzhou, от където окончателно да напуснем пределите на Китай в посоката на Австралия и в частност Бризбън, където ще кацнем в петък сутринта около 08:30 местно време (утре демек, защото днес все още е четвъртък, който пък едва напред започна). Разбира се, независимо че краят на нашата екскурзия вече наближи своите пределни граници, моят подробен пътепис продължава с най-пълната си сила, който все още се намира в твърде далечен стадий от окончателното му приключване и публикуване. Ето защо сега ще се върна на своите съкровени мисли от снощи, които трябваше да прекъсна по никое време и без мое желание поради това, че изведнъж ми се доспа до неконтролируема степен. Дните ни са изпълнени с много емоции и дълги серии от физически натоварвания под формата на пешеходни обиколки, които до вечерта ме изтощават и изцеждат силите ми напълно. Освен това краката ми не са се възстановили напълно, макар че преди няколко дни ги третирах с няколко ударни дози зелен чай. За момента като че ли ме бяха отпуснали малко (а пък може и да съм си внушавал - знае ли човек от какви страховити билки са тези, на пръв поглед уж безобидни чайчета), обаче след като ме отпусна анестезията на отварата и кокалите ми пак омекнаха. Такава трайна, силна и продължителна мускулна треска не помня някога да съм имал в живота си за всичките му близо 60 години...

Така - значи след като завърши опознавателната ни програма в 7-милионното градче Уши (Wuxi на латински, както вече се разбрахме) и съседният нему градец – Suzhou, (дето пък името му звучеше като на горнооряховския суджук, споменът за който също увековечих в настоящите си анали), на следващата сутрин поехме пътя към следващото населено място – Hangzhou (то пък се чете нещо като “Хангджоу”, но иначе на местният им език се пише ето така: 杭州). Вероятно на това място наблюдателният читател ще забележи, че аз вече споменах посещението на този град още преди няколко дни. Само че поради известните размествания в екскурзионната ни програма от самите екскурзоводи, съгласувано с организаторите и нас като пасажери и участници в обиколката, ние на няколко пъти се завъртяхме около въпросното огромно сладководно езеро – след като пък и отстоянието между тези градове не беше голямо, та можехме да се връщаме и завръщаме до отделни обекти, с цел да избегнем автомобилното натоварване по магистралите. Не помня дали някъде по-горе споменах, но това е третото по големина езеро с прясна (сладка) вода в целия Китай. Около него са разположени няколко огромни града, които ние имахме щастието да посетим, разглеждайки по-важните им забележителности както следват една подир друга. След напускане на столицата Бейджин, където отседнахме в един и същи хотел за времето на три нощувки и чак на четвъртия ден потеглихме отново, впоследствие имахме други три отделни спирки във въпросните градове, с преспиване всяка вечер в различни хотели и респективно населени места, за които вече разказах. Така или иначе, дори на мен самият ми е трудно да проследя къде и как се въртяхме, но във всички случаи пропуски в събитията и големи отклонения от хронологичният им порядък не съм допускал. С тази малка уговорка, сега продължавам по-нататък.

По пътя спряхме в една огромна фабрика за преработка на прочутата китайска коприна, както и за производство на изделия от нея: като се почне от най-обикновените дамски шалчета, та се мине през спално бельо, всякакви чаршафи, юргани, възглавници и принадлежащите им калъфки; естествено в числото спадат подразделения на пижами и нощници, стигайки до най-изтънчените копринени ризи, вратовръзки, костюми, рокли, блузчици и всякакви други съпровождащи съвременната модна тенденция аксесоари, включително и носни кърпички. На жените им изпопадаха ченетата, онемели пред изящните стоки, а нас мъжете ни втресе само като разбрахме за какви ценоразписи става дума, в случай че някоя булка реши да се гизди с копринени дрешки и парцалки. Цените на отделните артикули варираше между десетки долари за най-обикновените модели до порядъка на хиляди за тузарските костюми, ризи и вратовръзки. Не знам каква заплата трябва да взема човек, че да се навлече в такива одежди - със сигурност трябва поне редовно да си я получава, а не като мен, да му я “акумулират” без изобщо да съм сигурен, дали изобщо някога ще ми я дадат. Както и да е...

По принцип основното ни пътуване беше с цел да стигнем до другия огромен и космополитен китайски град - Шанхай (Shanghai, но средната буква “g” май че не се произнася или поне не се чува много ясно; съгласно китайското писмо изписването му е такова: 上海). Логично, ако нашенската родна писменост се нарича кирилица, а съседната нам се извършва на латиница, то би трябвало китайците да ползват йероглифица, но в това твърдение не съм много сигурен. Така, пътувайки на юг ние направихме няколко спирки за разглеждане на местните забележителности, с което накъсахме пътешествието си на отделни малки части, всяка от които независима сама за себе си, но с придвижването ни към Шанхай, всичко това се сля в едно цяло. В тези градчета имахме нарочни локални екскурзоводи, които ни запознаваха с подробностите около конкретните туристически атракции, които посещавахме всеки ден. Иначе през цялото време с нас пътува друг екскурзовод, който пък ни разкарва напред-назад из Шанхай. Още от първия град, където кацнахме в Китай, (Guangzhou) и впоследствие из цял Бейджин ни пое една млада женица, която на края ни натовари на скоростния влак, за да ни посрещне сегашното момче, което остана с нас до края на екскурзията и което също днес вече окончателно ще ни изпрати към аерогарата. Организацията на всички тези хора беше безупречна и точна до съвършенство, с което спечелиха нашите симпатии, овации и най-високи оценки.

В момента обаче не си спомням с точност на кое място спряхме за разглеждане на поредната забележителност – беше някакъв цех за уникални китайски бродерии, които се правят изключително само на ръка, върху парче много фина тъкан, почти прозрачна и тънка като кухненско фолио. По него изкусните пръсти на майсториците вплитаха най-различни по цвят и размери копринени конци, някои от които дебели едва колкото диаметъра на конски косъм, с които пък оформяха фигурите на гоблена. Съгласно уменията си в това изключително сложно изкуство, практикуващите го се делят на четири основни категории, степенувани като начинаещи занаятчии, калфи и майстори, докато едва след многогодишен труд и доказани качества, само някои от тях достигнат най-високото си ниво на съвършенство със звания на гуру или корифеи в спектъра на своята област. За такава огромна държава, колкото е Китай, от близо милиард и половината му население само някакви си 12 души притежават такива изключителни способности, подплатени със съответните си майсторски свидетелства/дипломи/сертификати - за най-добри в професията, така да се каже. Това число на въпросните “академици и професори” нарочно се поддържа малко по-ниско, с цел запазване уникалността на този вид изкуство - щото пък ако всеки почне да се подписва под гоблените си с името на Ван Гог, Микеланджело или Леонардо да Винчи, тогава цената на продукта почва стремглаво да пада и картините им ще се продават само на сергиите по битаците из подлезите.

Така от град на град и прелитайки от една забележителност на друга, ето ни вече в предградията на Шанхай, известен още с прозвището си като азиатският Ню Йорк. По пътя насам всички вече бяхме яли и пикали, така че остатъкът от деня ни веднага беше уплътнен с нови посещения и изобилие от още по-много впечатления от най-възторжен характер. Първата ни спирка беше в центъра на града, където влязохме да разгледаме Националният им музей. За размера на сградата няма какво да разказвам - на няколко етажа, свързани помежду си посредством ескалатори за качване и слизане, отделно от мраморните стълбища. Навсякъде лъщи и блести от чистота - едни женици постоянно вървят и забърсват с парцали стъклените парапети и прегради, както и клетките на милионите изложени експонати, други пък лъскат подовата настилка; мъже в черни костюми стоят на всеки изход и вход, в залите сноват по няколко дузини от същите и по един човек бди почти пред всяка отделна витрина - камерите за наблюдение са си башка. За пълното и подробно разглеждане на музея са необходими най-малко 3 дни, но ние разполагахме само с час и половина, когато трябваше да отпътуваме към следващия си обект. Независимо от краткото време, с Даниела успяхме да се запознаем с по-основните китайски исторически ценности, събирани най-старателно през вековете и хилядолетията от императорските величия и старателно предавани от една династия на следващата. Тук спадат всички техни парични единици още от времето, когато сеченето на монети и печатането на банкноти не са били познати като финансови елементи за търговия, ами за размяна и обмен на стоки са служили разни стъкълца, камъчета, метални пластинки, връхчета на стрели и копия или пък някоя и друга по-засукана и наснована китайска девойка. В друга зала, която също разгледахме най-подробно и с подчертан интерес бяха изложени огромен набор от глинени и порцеланови съдове, вази, статуи и други подобни: чинии, паници, салатиери, купи, супници, чаши и тем подобна кухненска посуда.

Докато обаче излезем отвън да се качваме обратно на автобуса, времето рязко и драстично се промени - от слънчевата и дори гореща до момента, около 30-градусова климатична обстановка остана само топлият и приятен спомен, за да бъде подменен с проливен дъжд и ниски температури почти наполовина. До вечерта студът обхвана целия град и върховете на всички небостъргачи в централната му част потънаха в гъста мъгла и ниско стелещи се облаци. Пътувахме известно време между музея и най-централната част на величественото сити, когато пак слязохме за по-продължителна разходка. Навлякохме си зимните дрехи и извадихме късмет, че поне дъждът до това време поспря за кратко (всъщност само му намаля интензивността, но пак продължаваше да припръсква мокрещо и неприятно). Първите ни впечатления от величието и грандиозността на Шанхай добихме от една кратка променада покрай крайречната алея, като в същото време пред нас се разкриха гледки, от които на човек му спира дъха. Независимо, че беше малко мочурливо, ние проведохме разходката успешно и успяхме да запечатаме някои моменти на кино и фото лентите. Така или иначе вечерта ни предстоеше една допълнителна екскурзия, организирана с голяма лодка по реката, от която вече очаквахме да видим всичко останало, което не можеше да се обхване с поглед от алеята.

Само пресякохме един булевард и след миг се потопихме в шаренията на търговския център, където бяха концентрирани абсолютно всички световно известни марки и модни етикети, като се започне от Chanel/Шанел и Nina Ricci/Нина Ричи, та се мине през Gucci/Гучи, Ralph Lauren/Ралф Лорен и Cartier/Картие, за да се стигне до Adidas/Адидас, Puma/Пума, та дори и Nike/Найки, за да се затвори омагьосаният кръг през Giorgio Armani/Джорджио Армани (без разбира се, да са намерили и тук пазар шедьоври, като Być Moźe/Бич Може, духи “Красная Москва” и тоалетната серия на пловдивският парфюмериен гигант, “Ален мак”). Това беше скъпарската улица на Шанхай, от където пазаруват предимно банкови мениджъри, корпоративни директори, индустриални магнати и най-вече техните жени и любовници. За нас оставаха подземните тържища, които тепърва ни предстоеше да посетим с чисто комерсиална цел.

След мократа разходка из града, качихме се на автобуса и потеглихме към пристанището, от където трябваше да тръгнем с лодката за разглеждането на приказно осветения като коледна елха, нощен Шанхай. Всяка административна сграда е облята с многоцветни неонови реклами и различни светлинни илюминации, които през вечерните часове на денонощието създават един естествен спектакъл, в комбинация от цветовите съчетания на дъгата и много, много светлина (изглежда, че там нямат режим на тока и лампите им светят денонощно)…

Накачулихме се в лодката, която представлява плаващ шлеп с три огромни платформи, побиращ общо 450 пасажера - наблюдатели като нас. Вътре има бар с удобни кресла - сядаш, пиеш си питието и се любуваш на красотите в околовръст. Ние с Даниела си намерихме едно място на задната кърма, където беше сухо и завет, защото вятърът по реката взе ненадейно да се усилва. И докато решихме, че сме заели най-удобните позиции за наблюдение и заснемане, капитаните нещо се развикаха на собствения си неразбираем език и един по един почнаха да ни свалят от кораба. Аз помислих, че все още слизат и се изнизват предишните пътници, но когато дойдоха при нас и специално ни подканиха да напускаме палубата, едва тогава стана ясно, че мерките са били от съображения за сигурност и са се отнасяли до всички - включително и за двама ни с Дани. Междувременно пристигнала депеша, че времето се разваля още повече и очаквали много силни ветрове, които биха изложили кораба и пътниците му на риск. Така ни върнаха на изходно положение и ние разочаровани са качихме обратно в рейса. Добре ама имаше и една шепа хора от нашата група, които нямаше да участват в тази речна разходка и които вече бяха предприели тяхна собствена пешеходна екскурзия за времето, докато ние се върнем от кораба. Те нямаше как да разберат, че нашето пътуване всъщност се бе осуетило и на практика цял час чакахме тяхното завръщане до автобуса. На всичкото отгоре един екземпляр беше отишъл малко по-далеч да прави нощните си снимки със светлините на Шанхай, но разбрал за срещата с около половин час по-късно от уговорката. Та на края изчакахме и неговата поява, за да продължим вече окончателно и в пълен състав към хотела за настаняването ни. До това време китайските часовници показваха 21:30-10:00, докато австралийските бяха преминали вече в следващия ден...

Разстоянията са огромни в тоя Китай и особено в двата му най-големи града: Бейджин и Шанхай. По многочисленост на населението и двата съдържат горе-долу еднакъв брой жители (около 22-23 милиона единият и около 26-27 милиона другия, колкото народ има в цялата наша Австралия); с тази разлика, че територията на Шанхай е три пъти по-малка от столичния Бейджин и задръстванията тук са по-често срещано явление. Прибавен факта, че един от друг отделните обекти за посещение отстоят на по 50-60 км разстояние, пътуването между отделните точки винаги отнемаше повече от час време, въпреки че почти навред сме се движили само по магистралите с максимално разрешената им скорост от 120 км/ч. След като вечерта закъсняхме повечко от обикновеното, тържеството ни в хотелската стая се премести с няколко часа напред и поради тази причина не ми остана достатъчно време за писане на подробни репортажи и разтегливи комюникета. Както бяхме вече достатъчно премръзнали от вечерните ни разходки по мочурляка, ударихме по един горещ душ, подкрепихме го с по едно голямо уиски без лед + много кока-кола и не след дълго се капичнахме в кревата като отсечени.

Следващият ден (т.е., вчера) също беше наситен с много емоции, със събиране на студ и купища от нови впечатления. През нощта дъждът беше спрял и мъглата се пораздигна, но хладното време се задържа - температурите едвам надхвърляха 10-те си градуса. От хотела потеглихме в 09:00, но докато отново стигнем до централната градска част пак стана 10:00-10:30. Една група хора от нашите щяха да се качват до 88-я етаж на най-високата сграда в Шанхай, където има нарочна наблюдателна платформа. Това би било едно прекрасно и незабравимо изживяване, хвърляйки такъв страхотен орлов поглед към останалите огромни небостъргачи, обаче ако времето беше хубаво, ясно и слънчево, та да се види нещо. Само че подобно състояние за атмосферата в Китай по принцип е голяма рядкост, след като въздухът им е замърсен от тежък индустриален смог, който скрива видимостта в доста разтегливи и неопределено широки диапазони. Мръсотията позволява само по-близък визуален план, докато останалата част от взора се крие в мъглата. Не ми е много ясно кога точно правят рекламните снимки, на които се вижда в дълбочина от километри - вероятно специално за снимките раздухват пушилката с някакви перки и вентилатори, та чак тогава заснемат пейзажа, за да подлъжат туристите да прииждат масово и още по-масово да си оставят валутата на територията им.

Докато другите мераклии се взираха в далечината от височината на наблюдателницата, ние по-обикновените люде се принизихме в ниското и тъпкахме тротоарите наоколо в прегръдките на главозамайващо високите сгради, чиито най-горни етажи въобще не се виждаха от долу. И там имахме възможност за няколко снимки и кадри на живо - фактически предишната вечер бяхме на отсрещния бряг на реката, където бяха разположени търговските комплекси и вериги, докато в тази част на града бяха сбити всички комерсиално-административни сгради на различните фирми и световни организации. Тук са концентрирани една огромна част от инвестициите на световния промишлен и индустриален елит, което потвърждава факта, че целият свят работи за благото и добруването на братския китайски народ, вместо да е точно обратното. От 1992 насам, държавата им е поела по новия курс към изграждане на световния капитализъм - с тази разлика, че новите им “капиталисти” са добре познатите нам стари комунисти, които буквално за една нощ се превърнаха от пролетарии и експлоатирани в най-обикновени пладнешки експлоататори, мошеници и дребни разбойници. Както между другото стана във всички бивши републики от “лагера”, чиито вождове в един миг загърбиха политическата идеология на Маркс, Енгелс и Ленин, отдавайки се на единствената си любов към парите; властта им вече е подсигурена до гроб, но не чрез политически лостове и пропаганда, а чрез икономически въртележки и финансово озависимостяване на робите си. Всички останали приказки за новия строй, уж по-хуманен и демократичен са само заучени лафове и голи лозунги, преведени на съответния език, където се развива последният (строят имам предвид)...

От центъра на града, отново с автобуса се понесохме към някакво подземно тържище, богато на всякаква изключително качествена и извънредно евтина китайска стока. В зависимост от уменията на пазаруващият и от това колко добре може да се пазари, от тези сергии могат да се купят невероятни екземпляри, нямащи нищо общо с артикулите, които китайците изнасят и предлагат за продан на останалия свят. Бях останал с впечатлението, което в хода на екскурзията ни постепенно се затвърди, че специално в Австралия, търговската мрежа предлага едни неимоверно нискокачествени китайски боклуци, на още по-неимоверно високи, баснословни цени. Смесителите за топла и студена вода в баните, които смених наскоро и за които дадох по $100, минаващи за средната класа на качество нямат нищо общо с онези изящества, които видях по хотелите и обществените им кенефи. И това е само един елементарен пример, от който се извежда правилото, което важи за абсолютно всичко. Китайската промишленост бълва прекрасна стока, но те или си я пазят за вътрешния пазар или просто умишлено произвеждат боклучиви изделия за третия и четвъртия свят, в който попадат Америка, Канада, Австралия и другите авангардни държави на развития капитализъм. И нека - хак им е на всичките, след като допуснаха червените звезди, сърповете и чуковете да им се качат на главите; един ден със същите сърпове ще им ги секат, а с чуковете пък ще им ги мачкат...

От няколко сергии накупихме подаръци главно за Ванеса (дамски чанти, кожени ранички, розов часовник, както и една камизолка + коланче за Даниелчето, че и тя вече досущ гола се е повлякла, завалийката; нали все няма дрешки, които да си облече). Забравям да прибавя и едни прекрасни обеци и гривничка от истински перли - пак розовки и в тон с часовничето, далеч обаче не за мен, ако се сещате за кого приказвам. От една сергия купихме много хубава калъфка за таблета, който пък взехме преди няколко дни от Бейджин. Тогава в пазарлъка влезе и чантичката, обаче аз в залисията и главозамайването си, че го спазарихме толкова евтино напълно забравих да я поискам от търговката и тя се направи на улава, та не ни я даде. Късно чак се усетихме, ама вече бяхме твърде далеч и връщането ни беше невъзможно. Впоследствие се оказа, че търговецът, който ни продаде другата също ни е излъгал, защото като се прибрахме снощи в хотела и понечихме да я премерим, видяхме че е по-малка с един пръст и изобщо не е подходяща за нашия модел, както ни убеждаваше хлапакът зад щанда. Майната му - изгоряхме само с $10, ама не е в това въпроса. Отделно от тези дребни стокици и боклучета, купихме си няколко магнитчета за вратата на хладилника, нещо като спомен и в това се заключи целият ни пазар. Лично за мен има само едно кибритче, което си взех от последния хотел на Шанхай и едно пищовче 100 ml с някаква местна оризова ракия за колекцията ми от напитки в механата. Нали ви викам аз, че у Китая нямаше нищо за мъже – ама досущ нищичко, ебаси...

А пък точно в този момент, вече се намираме на борда на втория самолет, който след 8-9 часа нощен полет ще ни закара у дома - първо в Бризбън, а после и в къщи. Последните си редове и щрихи от това пътуване писах малко на пресекулки и се включвах хаотично от тук, от таме - в зависимост от отдалата ми се възможност за момента. Наред с това наше завръщане, моето кратко разказче също клони към своя закономерен край, като в следващите часове ще гледам да добавя още малко информация, с която да допълня някои празнини и вероятно неволно допуснати от мен неточности. Така натрупаният писмен материал тепърва ще бъде подложен на повторна редакция, едва след което ще подлежи на официална публикация и разпространение. На излитане от Шанхай полетът ни закъсня поради лошо време, което пък скъси с половин час по-големия престой в Gangzhou - тук трябваше да чакаме около 4 часа и да висим по скамейките, но този път заради закъснението времето ни мина неусетно. На идване излетяхме от местното Шанхайско летище, след което се прехвърлихме на международното. На път към ръкава минахме през Корекома да си купим малко евтини напитки, драснах няколко реда в промеждутъка и ето ни отново на самолета. Разбира се, лошото време на местна почва продължава да се вихри - напред се изсипа един страхотен дъжд, придружен от гръмотевици и светкавици. Изглежда че това пък ще забави излитането ни и от това летище, защото напред съобщиха за първите 30 минути, с които ще закъснее самолета. Дано само не чакат да изгрее и слънцето сабалам, че тогава чак да потегляме. Всички вече сме проверени няколко пъти, натоварени на борда и нервно чакаме завъртането на перките - 21:50 все още местно време, докато в Австралия наближава полунощ…

Сега обаче аз ще се върна на последните няколко часа, които изкарахме в Шанхай - всъщност, вчерашният следобед и вечер, защото тази сутрин от 11:00 насетне сме вече по пътищата към летището и във въздуха между двата града. Сигурно си спомняте, че нашата екскурзия по реката за разглеждане светлините на нощен Шанхай се провали заради ветровитото време, обаче ни беше предложено да повторим опита на следващата вечер. Ние охотно приехме новата оферта, защото много искахме да видим тези нощни светлинни красоти на централната градска част, отделно дето аз имах намерението да заснема и един по-подробен филм, специално от това място. Само че малко по-късно отново се разбра, че екскурзията ни по реката е напълно отменена заради лошите метеорологични условия - върнаха ни парите, които бяхме вече платили и въпросът с тази атракция се приключи не по най-добрият възможен начин, но пък нали не може съвсем всичко да бъде чак толкова хубаво.

Част от вчерашните ни разходки из Шанхайските потайности включи една допълнителна влакова променада – този път с още по-бърз влак от предишния. Между станцията на метрото в самото международно летище и един малко по-страничен квартал, имащ подходяща връзка с останалите подземни линии, китайците са построили някакъв специален високоскоростен транспортен “агрегат”, движещ се на магнитна възглавница, сякаш че плува във въздуха без никакви допирни точки с останалите твърди тела на заобикалящата го среда – няма релси по смисъла и вида на стандартните ЖП трасета, няма жица за тока отгоре, няма тиранти като тролейбусите – няма нищо друго, освен влакова форма и съответните вагони, действително във формата на куршум. Цялото това чудовище се задвижва автоматично от някаква далечна система за управление и снове между тези две точки напред и назад през точно определен интервал от време с точност до десети от секундата. Разстоянието до аерогарата се покрива само за 7 минути, с почти космическата скорост от 431 км/ч и в този си вид представлява третата комерсиална (пътническа) линия в света, създадена на подобен електромагнитен принцип (английското му прозвище MagLev идва от литературното наименование Magnetic Levitation, което преведено по смисъл би означавало предмет, който виси и се движи в пространството единствено задвижван от силата на електромагнитни полета, преодоляващи гравитационното привличане; нищо друго не го крепи и задържа към някаква по-здрава и стабилна основа, служеща за неподвижна опорна точка от рода на релси, висящ монорелсов път или подобни помощни средства). Преди това такива влакове са създадени в Англия (Бирмингам) и в Германия (Берлин). Въпросният MagLev отначало се изтирва до достигане на максималната си скорост, която както вече казах стои закована на 430 км/ч, ± 1-2 км/ч. След няколко минути скоростта му пада до около 370 км/ч, точно в който момент се разминава с другия влак, който пък идва от отсрещната страна. Въздушната струя между двата е толкова силна, че за части от секундата се чува само едно силно “ДУМ” и докато премигнеш с очи в уплахата си, влаковете вече отдавна са се разминали. След този процес, скоростта отново нараства до максималната и две минути по-късно вече си пристигнал на перона. Ако трябва да се премине с пътно превозно средство, това разстояние би отнело на шофьора време от най-малко 45 минути, без да се отчита вероятността за задръстване по шосетата, евентуални катастрофи и други конкретни обстоятелства. Обратният път беше по същата диаграма – ускоряване, частично забавяне за разминаване с насрещния влак и повторно ускорение, след което окончателното му спиране на изходна позиция за следващия цикъл. Страхотно изживяване – неповторимо и трудно обяснимо! Независимо, че влакът се движи във въздуха, тласкан от свръхмощните електромагнитни полета, под него има трасе с някакви метални коловози, но аз предполагам, че това е единият полюс на “магнита”, който държи конструкцията над земята, но кое точно я тика да върви напред, за мен си остава техническа загадка – още повече пък, коя сила аджеба, държи вертикалното положение на влака, за да не залитне на една страна, че пък и да не го отнесе вихрушката на другия трен, с който се разминава по средата на пътя; а за масивните центробежни и инерционни сили да не говорим – уникално творение на техниката; авангард на човешкия мисловен гений…

Преди много години, Шанхай е бил разделен на две части, в зависимост от колонизационните условия, под чието влияние е бил подложен. Едната му половина е била окупирана от англичаните, докато в другата са се подвизавали французите. Не можахме много да разберем каква точно е била съдбата на британската градска половинка, но пък ни заведоха да разгледаме автентичните сгради, запазени непокътнати от тогава до ден днешен във френската (е, разбира се добре реставрирани и поддържани във възможно най-реалния си вид). Сега всички те са превърнати в малки кафенета, бутикови дюкяни, ресторантчета и сладкарнички, но пък стилът на постройките действително коренно се отличава от останалата архитектура. Едно време там са живели тогавашните колонизатори и не са имали правото да прескачат от френската част в английската, както и обратно. Ако някой направи някакъв зулум или престъпление в едната, тайно се прехвърля в другата, където вече не подлежи на съд и присъда. Там беше наистина много красиво и ние с кеф убихме още час и половина от времето си в разходки и обиколки из тесните френски сокаци. Привечер ни натовариха в автобуса и окончателно се прибрахме в хотела. С това нашата екскурзия в Китай на практика приключи, защото както вече казах - днешният ден имаше повечето организационен характер, отколкото отпускарски…

Вече сме на път, след като излетяхме с около 50 минути закъснение. Предполагам, че те ще се стопят надолу по трасето, но ние даже и да пристигнем малко по-късно в Бризбън, това няма да е от съществено значение за нас. Оставили сме си колата на платен паркинг към летището - на идване хората ни докараха с техен транспорт, както и ще ни върнат, когато кацнем и си вземем багажа. Нямаме нищо за деклариране, нямаме свръхбагаж, нямаме контрабандни количества с алкохол - въобще, чисти сме като сутрешно бебешко дупе...

Снощи в хотела също нахвърлях някои мои последни впечатления от Великата Китайска страна и в частност малко от Шанхай. Тази сутрин поспахме до по-късно, защото за летището тръгнахме чак в 11:00. Взехме си сбогом с останалите членове на групата, която беше сборна - имаше хора от Сидней, Мелбърн, дори още едно семейство като нас от Gold Coast, както и една индийска двойка лекари от градчето Гладстон, което също се намира в нашия щат Queensland, но е на 7-8 час път с кола от нас. С тези хора си станахме малко по-близки покрай общите им медицински професии с Даниела. Освен това те бяха постоянно с нас по отделните посещения на забележителностите - цялата австралийска колония беше разхвърляна в 4 автобуса, всеки един от които имаше отделна програма за изпълнение, макар и някои от мероприятията ни да бяха общи. Екскурзоводите бяха разчели по такъв стегнат начин времето, че един път самите ние нямахме нито миг свободен или пък скучен, и втори път - доколкото това беше възможно, от своя страна не сме губили никакво излишно време в пътуване и размотаване по пътищата.

С всичко това, споделено до тук моят разказ завършва, за да се върна към ежедневните си задължения, когато му дойде времето. Надявам се, че този своеобразен пътепис е възбудил интереса на читателя и посредством редовете ми, последният е съпреживял всичко, което изпитахме и ние. До нови срещи по света и у нас...

April’ 2019 – AUSTRALIA, Gold Coast…

1 коментар:

Mizi Margueron6.12.2021 г., 0:33:00
Поново се осећам тако благословено у свом браку након што је др Игбиновиа вратила мог мужа који се раздвојио са мном на добра 3 месеца. Ам Латинка Васиљковић би наме фром цроатиа. Иако имам уста по целом телу, неће бити довољно да се захвалим др. Игбиновији на помоћи у мом животу. Мој муж се раздвојио са мном 3 месеца и ја сам била у боловима и агонији без њега тако да сам свуда тражила помоћ, али ништа није успело, све док нисам мислила на др. Игбиновиу кога сам контактирала на мрежи, објаснила сам му своју ситуацију и обећао је да ће ми се муж јавити у року од три дана колико ми срце још увек куца за њега. Веровала сам у њега и он ми је припремио чаролију и муж ме је позвао баш како је рекао др Игбиновиа. Молио се и рекао да му требам назад и сада поново живимо срећно. Сви који читају мој чланак коме треба помоћ треба да контактирају његову е-пошту doctorigbinovia93@gmail.com или вхатсапп +12162022709 и вибер +12066713285 што је најбољи начин да сачувате свој брак
ОтговорИзтриване
Отговори

Добавяне на коментар

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

неделя, 7 ноември 2021 г.