Скъпи
и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели мои и врагове чужди!
28.06.2019 - Някакви си два месеца и нещо след нашата епична авантюра в Китай, ето ни
отново във въздуха - сега пък сме на път за Татковината. Преди половин час
излетяхме от Бризбън и щом разрешиха мърдането и шаването в самолета, аз
веднага се залових с моята писателска дейност, превърнала се вече в хоби и
добила силата на страст (почти, каквато подобна имам към жените, но май втората
за сега я превъзхожда – поне дорде не одъртея още малко). Кабината на този
аероплан обаче е толкова тясна, че имам усещането да сме натъпкани сякаш в
консервена кутия – като сардини в собствен сос или копърки в доматен. Няма
достатъчно място за краката (и това все пак съм аз, с моите възкъси крачка –
ами ако бях някой баскетболист, направо трябваше да ги вадя навън през джама…),
поради което държа лаптопа почти по средата на коридора, като съм се извъртял с
гръб към Даниела - условията на творчество са ужасни и се доближават до тези в
Атонския манастир, от чиято мизерна килия Хилендарският монах е предавал своя
информационен бюлетин, списвайки Историята ни славянобългарская. Единственото,
което ни различава е обилната светлина в салона, вместо да се кьоравя като него
на едва мъждукащата лоена свещ - е, и това, че барем не топя гъшето перо у
мастилницата, ами щракам по клавиатурата като кълвяща просо кокошка; амчи нали
сме пък и в 21-я Век, все пак - трябва да сме направили поне някакъв нищожен
прогрес от онези тъмни и далечни години…
Тъкмо
раздадоха питиетата, но в менюто нямаше никакви твърдоалкохолни аперитиви -
само някакво вино с неустановен произход, бира, сокове и газирани напитки (но
не на корем, както сме си свикнали ние от наши по-предишни пътувания през
годините назад). Аз в момента се лигавя и си плакна устата с едно червено вино,
разредено с лимонада за количество, съгласно моя изтънчен вкус и рецепта,
докато Даниелчето се дави с бяло. Вероятно ще пропусна закуската, защото
алтернативите пиле или риба са несъвместими с моите конкретни предпочитания за
принципна наслада от храната, а не да ми предизвиква тръпкопобиващи гърба отвращения.
Освен това днес е петък, а аз от скоро в тези дни (разбира се и в сряда…) не
блажа, но пък за сметка на това Дани определено ще се възползва от моята строга
богомолска диета, защото ми е завила на главата още от сабалам, че била гладна
и нищо не е слагала в устата си от снощи, докато провеждахме прощалния си
моабет на изпроводяк. От всички остатъци по рафтовете на хладилниците, аз
измайсторих един вълшебен миш-маш, но само тя яде от него. Моя милост, от
салати и множество аперитиви, едва 10 минути преди настъпването на полунощ
стигнах до него, а той до тогава беше вече доволно изстинал и станал на трици.
Независимо от всичко успях да лапна няколко залъка - буквално миг преди да е
настъпил постният ми петъчен ден. Вечеринката ни завърши със солови изпълнения
из репертоара на Аспарух Лешников, Маргрет Николова и други титани на
неостаряващите и неугасващи по своя блясък стари градски и шлагерни песни. С
част от омлета направих един сандвич уж за днес и по-специално за Даниела, ама
тя не рачи да го вземе и така всички хранителни останки заминаха в кофата за
боклук под формата на подхранваща тор за почвата - жалко, че всичко стана зян и
се ягмоса по такъв драстичен и безразсъден начин, но просто нямаше как да бъде
опазено и съхранено през следващите два месеца на нашето отсъствие от дома; е,
ама нали пък и червеите трябва с нещо да се хранят, за да тлъстеят и да ровят
по-усърдно из пръстта.
През
последните дни, че и седмици вече, по нашия край непрекъснато валеше дъжд -
отделно дето беше и студено, та на два пъти даже прибягнахме до включването и
на отоплителните уреди. Вчера разместих колите, паркирах ги по площадките пред
къщите и това беше всичката ми заключителна дейност за деня. Отначало исках да
вкарам линейката на Даниела в предния двор, обаче онази широка порта много се
беше раздула от влагата - чак до невъзможност да се отвори. Закарах колата на
Ванеса пред другата къща, а нашите две си останаха пред нас - по същия начин,
по който обикновено стоят паркирани и през всичкото останало време (и когато не
сме с тях на работа, естествено). С тези маневри подготовката за пътуването ни
приключи, за да отделим повечко внимание на дисагите и денковете, които
трябваше да прекараме едва ли не през иглени уши (разбирай строгите кантари на
летището, които теглят с точност до третия знак след целите килограми)...
Тази
сутрин в 11:00 дойде нарочен автобус (по-скоро микробус с ремарке), където се
натоварихме и ние, барабар с другите десетина пасажери - всичките пътуващи за
някъде, с крайна точка на целта Бризбънските летища (било то към
международното, за където се бяхме запътили повечето пътници, или за вътрешните
полети, където пък слязоха останалите от нас). Срещу общата сума от $150 за
двама ни с Даниела, тези хора дойдоха да ни вземат буквално от вратата пред
дома и ни изсипаха току в залата на аерогарата, като по същия начин ще ни и
върнат, когато кацнем обратно в Австралия (и ако…). Както и да бяхме пътували,
просто по-евтино беше невъзможно нито да пристигнем навреме на летището, нито
пък после на връщане да се приберем до вкъщи. Само преминаването на платения
мост 4 пъти (два на отиване и още толкова на връщане), щеше да генерира масраф
от около $18 - башка бензина за 400 км пробег на някоя кола (а пък само това са
други $50-$60, отделно от таксата за моста). Тези всички неудобства трябваше да
се поемат от някой по-близък приятел (или домашен любимец…), да идва специално
до нас, че да ни извозва нагоре-надолу, напред-назад и т.н.; а това са излишни
задължения, ангажименти към трети лица и какви ли не други, произтичащи от
всички подобни маневри възпрепятствия, които определено наклониха везните към
вземането на такси – е, за съвсем малко повечко парици, но пък значително
по-удобно за нас като главни участници в представлението...
На
това място за кратко трябваше да прекъсна мисълта си, защото преди малко
разнесоха закуските и масичката пред мен беше препълнена с всевъзможни чашки и
чинийки. Поради моята строга диета, аз специално си ометох храната доста
чевръсто, защото изядох само хлебчето натопено в потресаващо безвкусното пюре
от моркови (безсолно и безмаслено, подобно на бебешките помии от бурканчета,
каквито впоследствие се използваха предимно за съхранение на сладкото от горски
ягодки или боровинки) - ако някой ми беше казал преди, че ще задоволявам глада
си с подобни бълвочи, сигурно щях да му се изсмея, ама за момента условията са
такива; за сметка на храната, наблягам на виното пък и така компенсирам
калориите и поддържам душевния си мир, приповдигайки емоционалното му ниво чрез
съответните винени изпарения. Колчем рекат да минат стюардесите с количката
покрай мен, всеки път любезно ме питат какво искам - и аз, благодарение на
своята още по-дълбока любезност, на всяко тяхно минаване отвръщам на поканата
им с предпочитанията си към червеното винце (ами нали тук все още се вихри
лютата зима - нужно е и съответното питие, подходящо и съобразено със сезона).
Трябва да призная обаче, че последното е много хубаво - нарочно му разглеждах
бутилката, от някаква далечна испанска гроздова порода, която леко сладни и
вече с лимонадения разредител пък става направо като еликсир. Аз напред се
изказах доста неласкаво за това гроздово питие, особено предвид произхода му,
ама сега като се зачетох в етикета трябва да си взема думите назад в негова
полза – разбира се, в моя случай количеството е далеч по-важно, отколкото
качеството, стига да се получи крайния резултат на опиянението. Е, ето –
последният не закъсня: зачервиха ми се бузите, пламнаха ми ушите, хвърлих
сетрето, а сега мога да полетя и в облаците даже, ако се наложи; като онзи
непокорен Икар, син на Дедал от гръцката митология. Обаче загубих много ценно
време в изчакване, докато прислугата събере обратно посудата, така че да
използвам пространството пред себе си - мисля, че имаме още само 3-4 часа
полет, от всичките около 8 ½; този път изобщо не следя диаграмата на движение -
нито скоростта на летене ме интересува, нито каква е температурата отвън, нито пък
над кои държави прелитаме. Така или иначе маршрутите на въздушните пътища са
едни и същи - всички самолети се движат по еднакви коридори. Нощният полет до
Франкфурт ще бъде малко по-продължителен и съответно тежък, че много ще ми се
доспи, но специално този до Сингапур се търпи и по-лесно се издържа.
Даниела
до напред гледа разни филми, обаче като им се насити и главата ѝ тутакси увисна на една
страна, отнесена в блажена дрямка. В Сингапур имаме 3 часа престой, за което
време все още нямаме планове като как ще го поминем. Може да обиколим дюкяните
по летището, а пък може и пак да се отдам на мемоарите си - дано само не ми се
изчерпят темите за коментар до тогава, че ще ми стане много скучно, ако нямам с
какво да се занимавам, дорде чакаме следващия аероплан. На борда на самолета се
лови и някаква местна Интернетна връзка, обаче тя е само за отличниците -
демек, за пътниците от първа и бизнес класите; докато обикновените
нискобюджетни и малоимотни пасажери като нас се задоволяват само с безплатните
филми, които има в наличност - е, все пак и това е нещо, защото сами по себе си
те съвсем не са малко; нито по количество, нито пък по разнообразие в жанра...
Другото,
много позитивно нещо около мен и собствената ми микросреда е наличието на
контакт за 220/240 V, намиращ се баш под седалката и от който захранвам
батерията на лаптопа. Понеже този е малък като размери и вероятно черпи
минимална енергия, използването на въпросните точки на захранване е възможна и
успешна. Спомням си преди години, че на едно-две подобни пътувания с мен бяха
големите ми работни лаптопи, единият от които служи само за служебни цели.
Добре ама техните зарядни устройства грабят много ток от бордната мрежа и
самият контакт се изключваше веднага, щом му навра щепсела за зареждане на
батерията. Още тогава доказах на практика, че самите те имат някаква вътрешна
защита против претоварване, която сработва тутакси, когато почне
по-интензивното черпене на напрежение от тях. Така че в този случай, поне
проблеми от подобен характер за сега нямам и мога да си пиша ей тука до
безконечност (или поне докато се схвана изцяло и се вдървя така, че да не мога
да си мърдам и пръстите даже – щото аз натам вървя, след като и без друго нямам
възможност да шавам много-много поради пословичната теснотия в това проклето
канапе).
Така
постепенно разказчето ми стигна и до летище Бризбън (международното, в
конкретния случай), където шофьорът на буса ни изсипа барабар с дисагите и от
там насетне трябваше да се оправяме сами. Разбира се, на нас тези отегчителни
пътнически процедури са ни добре известни и познаваме характера на дейността с
най-големите ѝ подробности. Както нямаше
да носим нищо за никого и почти да пренасяме едната държава в другата, куфарите
ни тежаха с по 2-3 кила горница от допустимия грамаж, така както и ръчният
багаж далеч не отстъпваше по своето индивидуално тегло (на парче, демек). И
съвсем естествено, като заклатихме стрелките на кантара с нашите чудовищни по
собствена маса и габаритни размери пътнически куфарчета, момата зад щанда
направо си изцъкли очите, та чак очилата щяха да ѝ се търкулнат на цимента. Как не я молих, какви ли звезди
от небето не ѝ свалях - не можело така и
толкоз. Прехвърляйте си, вика, стоката! - у мешките (в ръчните чанти, с други
думи). Добре де, ама тя като претегли и тях, та дойдоха по над 8 кг, вместо да
са съобразени със законните 7 кила, каквито всъщност са всеизвестните им
въздухоплавателни правила, и оная кака направо ни изгони от гишето - върна ни
да пренареждаме всичко и да изхвърляме инвентар съответно, до постигане и
влизането в техните допустими тегловни норми. Така се простихме с един шампоан
на Даниела, с едни чаршафи и калъфки, които правехме сметка да оставим на майка
- башка бонбони, шоколади, порцеланови чаши за кафе и множество други, вероятно
никому ненужни джунджурии, които влачехме подире си с едничката благородна цел:
да зарадваме нечия бедна душа; ама не би. Като докарахме мерките и теглилките
на 24 кила, чак тогава вече влязохме в границите на допустимия товар и
изпратихме дисагите директно за София (че ако бяха рекли да ги претеглят още
няколко пъти по трасето и току-виж щяхме да пристигнем полупразни). А пък да не
отварям дума за моята налична фотографска, видео и компютърна техника, която
също върви неотлъчно с мен, провесена на всевъзможни шнурове, колани и каишки.
Тук спадат: моят най-нов фотоапарат + допълнителния му телеобектив (дълъг и
тежък като улук на лакомица или нощен телескоп за наблюдение по повърхността на
Марс), видеокамерата, апаратчето на Дани с принадлежащите за всички изброени до
тук захранващи токоизправители и техните свързващи кабели. Отделно дето по
разни джобчета и ниши на калъфите им съм напъхал други по-дребни
принадлежности, слънчеви и диоптрични очила (хем по няколко чифта, че да имам и
за подавка на тогоз, на оногоз; на тях пък Даниелчето не знае и за
съществуването им даже - башка дето са тръгнали съвсем незабелязано и още по-тайничко
от нея, но които също се возят в багажа с нас). Гвоздеят ми в програмата обаче
остават двете петала с домашна луканка, която крия от месеци и съхранявам в
хладилника най-щателно - тя обаче замина с куфарите в трюма на самолета, но
освен нея имах предвид да влача парчета пушено сирене, изрезки от пушени
свински гърди и разни други тлъсти и блажни мезета, срещу които обаче вечната
ми опозиция гневно се опълчи и възропта категорично като магарица от Трънско,
та се наложи неохотно и безропотно да ги оставя обратно в къщи – в противен
случай: развод! По този брутално шопски начин, благородните ми пориви бяха
най-жестоко порязани, смазани и потъпкани (буквално скопени бих добавил…) и аз
за момента покорно се примирих с вражеската институция в името на безграничната
ни взаимна любов и семейно спокойствие. Амин…
Отделно
от всичко, тези дни се занимавах и с едни часовници на покойният наш приятел
Игор, които Дарина отдавна ми беше дала за ползване, след като тя самата нямаше
такъв интерес към тях. Единият от тях е марка OMEGA, който исках да запазя за
себе си; друг един подобен си хареса самата Даниела, а третият възнамерявах да
го нося за подарък на наш Калоян. Нямах батерии за двата, че им поръчах по
Интернета - те пристигнаха онзи ден; Даниелиният го оправих сам, но с другия не
можах да се справя - трябваше да върви на майстор. На моят пък каишката му беше
много къса - нея също я купих от Интернетния търг. И вместо да си взема същата
като оригиналната за $50-$60, от свидливост избрах една друга - само за $35.
Какво беше разочарованието ми обаче, когато като я премерих установих, че тя
имаше абсолютно същата дължина като тази, която беше на часовника и която
поначало ми беше къса заради удебелената ръка, която вече няма как да изтъня с
никакви гладни диети и лишения от храна. Мислех си, че часовникарят ще прибави
няколко звена от старата към новата, обаче те са с напълно различни оплетки (а
пък скъпата беше идентична с оригиналната, ама ние нали сме скъпи на триците и
евтини на брашното, та от много акъл си поръчах другата - с надеждата, че уж тя
ще е по-дълга; само че за съжаление не беше). Имах намерението да се изфукам в
България барем с един хубав часовник, ама не ми се получи – нищо, следващият
път ще е. Каишката, която дойде онзи ден вече не мога да я върна, защото я
разпечатах от опаковката ѝ, а пък като се прибера обратно в Австралия, ще се наложи да поръчвам
скъпата, та белким от двете къси да сглобим една по-дълга. Само че въпросният
процес ще се проточи барем до Коледа - нека да ми мине ядът първо, че тогава
пак ще мисля специално по този въпрос; сега се намирам все още под влиянието на
неуспеха и не мога да взема адекватно решение. Че на всичкото отгоре и
часовникът остана в къщи - можеше някой нашенски майстор да му закачи друга
верижка, ама тя се свършила вече - по-важното е, че луканката прекарахме;
часовникът ще чака. При същия часовникар обаче се потвърди, че предназначеният
за Калоян часовник е катастрофално повреден и никакъв последващ ремонт не би му
бил оправдан. Оставих го на човека за резервни части, защото в противен случай
аз трябваше собственоръчно да го изхвърля на боклука, което пък щеше да бъде
малко тъжно и жалко.
А
сега за кратко ще си почина, защото ми изтръпна бута и едната си страна изобщо
не я чувствам (лявата, а съгласно медицинските науки и биологията, там би
трябвало да ми бъде сърцето - то в никакъв случай не бива да изтръпва като гъза
ми, защото имам още неизпълнени житейски задачи и недовършени жизнени мисии;
рано ми е да умиргам)...
12.09.2019 – Ето, че не се мина и едно цяло тримесечие даже, за да застана отново
пред всички вас, само с една мастилница и по гола перодръжка, та така
многозначително надвесен над белите листи (които вече дори пожълтяха от стоене
и очакване, белким надраскам нещо в тях…), на нова сметка да започна списването
на нескончаемата си житейска сага. Началните думи и редове, специално на това
мое първо след завръщането ни от България експозе, са ми ужасно мъчителни,
тромави и лишени от всякакъв емоционален заряд (освен онзи тих душевен мир,
който пазя дълбоко в себе си и чрез който все още плувам на повърхността; за да
не потъна съвсем обаче, спомага и един друг, много съществен фактор – а именно:
главата ми е куха и играе ролята на шамандура, което вече трайно и успешно ме
крепи току над повърхността). От последните ми няколко изречения по-горе, които
писах в самолета на отиване, та кажи-речи до този настоящ момент преминахме
през толкова много приятни и вълнуващи моменти, срещнахме се с кои ли не
близки, роднини и приятели, че сега ако трябва да преразказвам всичко видяно и
преживяно, то ще бъде нахвърляно хаотично и безразборно като един кратък розов
сън, който обаче остави у нас прекрасни впечатления и мили спомени от едно
наистина незабравимо лятно пътешествие. Вероятно по-нататък измежду редовете ще
отделям по малко внимание и на някои отделни епизоди от това наше, почти епично
летуване, за което единствено можем само да съжаляваме, че вече свърши; започнало
бурно и стихийно още от първия си ден около края на Юни и завършило по същия
начин в последните дни на Август. С помощта на колата, която наехме от София
изпътувахме около 5300 км пробег, който премина изцяло по пътищата на Родината
и която успяхме да кръстосаме хем няколко пъти – както надлъжно, така и
напречно. И въпреки всичко пак останаха непосетени географски обекти, невидяни
морски и планински красоти, както и множество пропуснати срещи с дружки и
роднинки. Нали целта уж беше да се видим повечето с вас, а пък то на края
излезе, че времето, което прекарахме заедно изобщо не ни достигна за всичко,
дето имахме да си го кажем, изприкажем, преживеем и надживеем. Но пък дано да
имаме късмет, та скоро пак да се намерим в прегръдките един на друг и да се
радваме на взаимната си любов и компания…
Всичко
онова, което си споделихме и преживяхме вече ви е ясно и известно на всички.
Тук обаче остава да разкажа за останалото, което застана малко като скрита
картина – веднага след раздялата ни в Габрово. За да удължим поредната
“екскурзия” до София, с Даниела взехме решение отново да минем през манастира
“Св. Мина” край Орландовци, защото ние така или иначе щяхме да ходим там, за да
отдадем последната си почит пред паметните плочи на починалите нейни близки. Преди
това спряхме за по едно подкрепително подхапване в закусвалнята на тандема
Добревски в с. Български извор. Понеже беше ден сряда, аз се задоволих само с
една купа постен зрял боб и парче хляб, идващо директно от пещта на фурната – и
тя собственост на въпросните доста успешни в бранша братя. Готвачите обаче, от
престараване всичко да бъде топло и горещо към момента на сервирането, държат
глинените паници с чорбите директно на скарата, където пекат и мръвките.
Всичкото това е изключително добро начинание от тяхна страна, ама от многото
жега отдолу проклетият боб има склонност да загаря по дъното на гърненцето, а с
това да му извира и без друго оскъдния сос. Понеже бях много гладен вече към
11:00, та едвам сварих да седна на масата и зачатках с лъжицата по купата. А
пък онзи въжишки боб пари, та не се близва чак. Насипах го отгоре с лют червен
пипер, нахвърлях му какви ли не мерудии и долях до ръба на паницата с оцет –
белким поизстине малко, че да му усетя вкуса. Не и не – не може да се яде от
горещина. Добре че ми дойде на ума да поискам една чаша вода от момето, което
подвираше кафето – та като ливнах и нея вътре, стана горе-долу ядлива бобена
чорба, че и повечко таман дойде за засищане на вечния ми, почти хроничен глад и
пословична лакомия. Смих отдолу и позагорялото от дъното, при което вече се
получи една чудна питателна кашица – досущ като за гладни пуйчета в мое лице.
Даниелчето се лигави с някакво специално кюфте, ама то пък беше толкова голямо,
че тя се огъна и не можа да го изяде цялото. Аз в дадения момент не можех да ѝ се притека на помощ по
обясними причини, но иначе прибрахме остатъците в торбата за по-нататъшната им
употреба.
От
там до манастира не беше вече толкова далеч и ние след около час и нещо бяхме
пристигнали в крайната точка. Повечето време загубихме в обиколки из града, докато
намерим мястото, защото с отбивка директно от магистралата аз не знам пътя
нататък; спомням си как излязохме веднъж от там, ама влизането обратно се оказа
по-трудно поради непознаване на местната топография за конкретната част от
Родината. По принцип се минава някъде отзад, покрай селата Кремиковци, Ботунец
и разните други в района, ама в този случай предпочетох да карам по царския
маршрут. Него ден пак беше много горещо, както почти през цялото лято.
Запалихме по някоя свещ за последно, купихме от там и за гробищата, след което
се понесохме по нагорещения асфалт към Орландовци. Едва в късния следобед се
прибрахме при Еми във Филиповци – тя все още беше на работа и с нея не се
видяхме. Вечерта взехме едно такси и отидохме при Людмилчо и Маргаритка, та
направо осъмнахме от приказки и моабети с тях. Изкарахме си много весело и с
друго такси се върнахме да спим в конака.
Следващата
сутрин се размотавахме малко повечко покрай подредбата на багажи и куфари, но
почти към обяд успяхме да излезем даже и на разходка. До това време вече беше
дошла и депешата за молитвата и ние отидохме в другия манастир, над Банкя по
пътя за Клисура. Не съм много сигурен дали баш на него викат “Клисурския”, но
официалното име подир святото Божие дело на Св. Петка Параскева (още Търновска
или Българска…) му е дадено преди стотици години, когато е бил създаден и
съграден през далечния 13 век. Навремето опожаряван, а през 1954 едноименният
манастирски храм дори е бил издигнат наново поради срутването си, вероятно от
лошата му поддръжка и стопанисване. В по-късни дни, съвсем наскоро току преди
няколко години, в двора на манастира е построена още една църква, която вече
носи името “Въведение Богородично”, поради което храмовите празници на тая света
обител са два – на 14 Октомври (Петковден) и на 21 Ноември (Въведението).
Изключително красиво, грижливо поддържано и ослепително чисто място –
манастирът е действащ и по принцип е женски, а кратката ми справка с
наръчниците доказа, че това действително е Клисурският манастир. В района
наоколо, разположен някъде из дебрите на тамошните балкани има още един –
Дивотинския, но ние там не сме ходили. Независимо че на това място аз малко се
отплеснах с историческите си данни, това което исках да подчертая беше
следното. Принципно бях си наумил въпросната молитва да ми я прочетат в
подземната църква “Св. Петка”, където аз винаги на всяко мое посещение в София
ходя и без друго, а пък то стана така, че този път вместо там (поради
по-сложното ни придвижване с колата нататък, към центъра на града), ритуалът се
извърши в едноименния храм над Банкя. Наред с моята и отделно от всички,
свещеникът беше достатъчно любезен и добре предразположен, та прочете своите
молитви за здравето и успеха на Ванеса, Даниела и Емилия, с което цялостният
наречен ритуал, с Божията воля завърши при пълен успех и благочестивост.
След
манастира се спуснахме долу до центъра на селото (пардон – нали стана град и
то, подобно на Правец…), където обядвахме отново в онова заведение
“Чучулигата”. Постепенно степента ми на разочарование расте и едно по едно
отписвам заведенията, които друг път сме посещавали и обикновено сме оставали
много доволни от храна и обслужване, докато напоследък забелязвам една
по-негативна тенденция – както за Габрово, така и за София. Както и да е – сега
не това е форума за подобни констатации и оплаквания. След обяда се разходихме
малко по мегдана и си тръгнахме обратно. Минахме през едни касапи да вземем
мършоляк за вечеря и окончателно се прибрахме. Вечерта на гости идваха пък
другите братовчеди на Еми, които живеят в съседната къща, та с тях се
повеселихме до късните доби вечерни, дорде не удари полунощ. Това беше вече в
четвъртък.
Петъчният
ден също беше оползотворен за разни разходки и посещения на туристически
обекти. Този път отидохме до Боянската църква, където аз никога през живота си
не бях ходил и останах доста впечатлен от това, което видяхме – както като
визуално възприятие, така и от самата история, която ни разказа
екскурзоводката. Удивително е просто, какви царе и владетели сме имали
навремето назад във вековете, какви изкусни майстори и творци – въобще, какъв
славен и героичен народ сме били тогава, преди да ни пометат варварите, та да
се изродим в такива загубени боклуци, каквито сме в днешни времена (като общопризнат
признак на отличителните ни белези). Това хем е срамно и позорно, хем и много
тъжно – но пък и съвсем не е случайно целият свят да е против нас, всеки да
иска и да ламти да ни заграби или направо унищожи. Светът няма нужда от такава
здрава стража на Балканите – процесът на претопяването и асимилирането на
българите ще продължава и занапред, докато не ни погълнат напълно. Жалко – хан
Аспарух и цар Симеон I Велики вероятно се преобръщат из гробовете си, след като
виждат само на какви “знатни” потомци са оставили да се грижат за разцвета на
своето царство…
Така
от дума на дума и час след час, настъпи моментът и за окончателното ни
отпътуване към летището, където в 16:30 трябваше да предадем колата, която пък
още преди два месеца бяхме наели от нашия човек. Всичко беше в пълна изправност
и размяната на автомобила срещу капарото (или обратно…) протече гладко и
безпрепятствено. По пътя към София, баш на магистралата малко след Витиня, нещо
взе да стърже отдолу – спирах даже на няколко пъти в аварийната лента да
гледам, ама не можах да открия нищо нередно. На последната спирка обаче,
Даниела откри, че се беше откъснала една пластмасова кора, която уж предпазва
двигателя откъм някакви незначителни удари, дребни камъчета и други подобни.
Държеше се едвам-едвам на едно пластмасово копче и аз като я застъпих с
предното колело, та хептен я изкъртих – поне да не се влачи по асфалта и да
вдига валянка, сякаш съветска космическа станция губи орбитата си и влиза в
някоя американска. Мислех даже да я хвърля нейде из драките на крайпътните
дерета, ама все пак решихме да запазим частта – с малко тел и други побългарени
приспособления, тя спокойно можеше отново да си отиде обратно на мястото,
където поначало ѝ е заводското
предназначение. Оказа се обаче, че това е било последното парче от общо трите,
които постепенно са падали по време на експлоатацията и хич никой не го и
интересува даже от възстановяване на първоначалното им състояние. Така че
повредата се оказа незначителна и въобще не оказа влияние върху нашите взаимни
търговски отношения и споразумения с джамбазина.
От
там вече, с всички куфари и чанти се запътихме към опашката на гишето за
предаване на багажа. Добре че оставихме една част от нашите зимни и по-тежки дрехи
на скамейката при Еми, защото онези кикимори на перона най-старателно претеглиха
и ръчният ни багаж даже. А пък специално моят, барабар с всички компютри и
зарядни устройства надхвърляше 12-те кила, при разрешени само 8 кг. На
Даниелчето торбата далеч не беше по-лека, предвид пренасянето на нейните чупливи
стъкларии и друг деликатен инвентар – а за видеокамери пък и разни фотоапарати
да не говорим, че само те тежат над 5 килограма, ведно с всички мои останали
техники и допълнителни оптики. Иначе основните ни дисаги минаха изпитанието за
тежина и набързо се изнизаха по лентата за товаренето им в самолета. След като
предадохме багажа, върнахме се при Еми за последните ни мигове заедно – тя се
прибра у тях с метрото, защото на отиване бяхме с нашата кола, за да не
търкаляме и нейната нататък, а ние с Дани мълчаливо и неохотно увиснахме на
перона като бръснарски каиши да чакаме окончателното ни излитане от
Татковината… Тъжно, тъжно и жалко бе всичко това…
По
някакви неизвестни за никого причини, самолетът закъсня с около час и половина.
В Мюнхен ние поначало имахме много кратък престой за прехвърлянето ни на
другия, който трябваше да ни отнесе в Сингапур. Аз вече си правех сметката как
за сметка на Lufthansa ни настаняват в някой Мюнхенски хотел, след като по
всичко изглеждаше вече, че на Сингапурския аероплан щяхме да му изгледаме само
опашката. Смятах даже да се обадя и на моя човек, та да се видим с тях,
беседвайки и обменяйки житейските си мисли върху множество от техните огромни
двулитрови кани с немска бира и споявайки българо-германските взаимоотношения,
подплатени с наниз от горещи и цвърчащи баварски наденички, обмазани обилно с
люта горчица. Добре де, ама и това не би – нямах аз такъв късмет, защото
самолетът, макар и доволно закъснял от София, кацна в Мюнхен буквално на
съседния ръкав, от където пък щеше да излети следващия по посока Сингапур.
Имахме време единствено само да се изпикаем и на бърза ръка се напъхахме в
купето за повторно отлитане.
По
време на тези безкрайни пътувания, особено на обратния рейс не съм се занимавал
с творчество – едно, че седалките бяха тесни и нямаше на къде да се завъртя и
друго, че нямах никакво настроение нито да мисля, нито да пиша. Всичко, което
оставих назад и оная сурова, тъмна неизвестност, която ме чакаше занапред не ми
подсигуряваха нужното спокойствие и буквално убивах времето си с гледане на
филми. Макар скучни и безинтересни, поне за момента те ми отвличаха частично
вниманието, та не мислех за нищо съществено и важно. Единствената ми тревога на
първо време беше да посрещна цялото количество с ракия, което така
конспиративно и съзаклятнически пренесохме през планини и морета. Прекачването
ни в Сингапур също мина без сътресения и излишни емоции – след още няколко
филма, в неделя на ранина успешно се приземихме на аеродрума в Бризбън…
… С
риск сюжетът ми за малко да излезе от строго хронологичната си форма и почти
педантичната, последователна изрядност по отношение на следващите една след
друга случки и събития, на това място ми се иска да разкажа и как започна
всичко това, че пък да достигне и до своя закономерен завършек, с който току-що
се запознахте. Макар че монологът ми ще се обърне в известен смисъл наопаки,
използвам отдалата се възможност да систематизирам все още моите пресни спомени,
опитвайки се тук да ги подредя и представя във възможно най-добрата им
светлина. Извинявайки се предварително на любезния читател, започвам отново
своето изложение с вече доволно остарялата дата – 29.06.2019
(Петровден), когато някъде в сравнително ранните часове на деня ние се
приземихме успешно на пистата край Враждебна (отначало написах Божурище, но се
сетих, че там щяхме да пристигнем, само ако бяхме пътували с конната каляска на
германския канцлер – но понеже за придвижването ни в случая ползвахме услугите
на самолет, наложи се да сменим мястото на дислокация). Грабнахме багажа от
лентите и няколко мига по-късно се озовахме на тротоарния плочник пред
летищната сграда. Не след дълго се намерихме и с нашия човек, от когото вече в поредица
от няколко години наемаме автомобил за по-лесното ни и бързо придвижване по
осеяните с кратери и дупки друмища на Родината.
Същинското
ни прехвърляне в колата стана малко по-отгоре, на една бензиностанция в ж.к.
Младост, която ми се стори толкова скъпа по отношение на петролните продукти,
сякаш не обикновена нафта, ами с ядрено гориво трябваше да ѝ запълня бездънния
резервоар. В Австралия автомобилите под наем ги дават напълно заредени, като в
същото изрядно състояние трябва и да им ги върнеш в съответните агенции. Не
знам какви правила важат в България, но когато ползваме подобни услуги, обикновено
дъното на резервоара е или сухо, или пък лъщи от чистота като гол гъз в селска
баня – демек, колите са празни и едвам стигат до първата бензиностанция, преди
да са угаснали насред пътя. Както и да е, мисълта ми беше, че по мои
сравнително пресни спомени, предната година дизелът го купувахме по около 2 лв.
и няколко стотинки (под 5…) отгоре, докато сега онези Горублянски шопи ме
зашиха с масраф от 100 кинта само за едно зареждане. Ебах аз тая нафта крива,
дето ми я пробутá’а за “добре дошъл” по близо два лева и половина килото! – ма
какво завръщане у Татковината въ’й патило, ве?...
След
формалностите по прехвърлянето на кола и документи, мятаме се вътре и политаме
по столичните улици, барикадирани от хаотично спрели или направо паркирани
коли, с цел да се доберем до гробищата, където имахме намерения да почетем
паметта на починалите близки. Добре че след ударът на бензиностанцията, из
джоба ми остана да се въргаля някаква дребна валута, с която да си купим барем
свещи и един букет цветя – предварително взехме известна сума назаем от наши
приятели (а и доста предвидливо, както вече се оказа …), с намерение да
посрещнем първите финансови сътресения след пристигането си; тепърва имах да
правя обменни банкови операции, но за целта първо трябваше да се запозная и с
все по-завяхващият, уж престижен навремето курс на “Цар Долар”…
След
като изпълнихме дълга си към починалите наши близки, отправихме се към мястото
за временния ни бивак – естествено, при братовчедката Еми на Филиповци. За наша
най-голяма мъка, горест и тъга, него ден се изпълваше точно едната година от
смъртта на непрежалимия братовчед Денчо, който ни бе отнет от съдбата още лани
- пак навръх Петровден. И вместо да седнем с него на двора под асмата, па да се
почерпим обилно и безпаметно, ние се понесохме с цветя и свещи да му струваме
годината – този живот комай не винаги е справедлив към нас, обикновените
грешници. Е, след тъжния ритуал на гроба ние пак седнахме на теферич и по
роднински, само че неговото място вече беше празно на софрата – кел файда, че
ще запазим незаличими спомени в душите и сърцата си, след като него вече ще го
няма сред нас и близките му. Бог да го прости още един път…
Следобеда
и вечерта ги изкарахме в общи приказки, почивка след дългия полет, къси
разходки до съседни дюкяни – главно за раздвижване на краката и набавяне на
нови количества хранително-питейни запаси. На мен рано-рано ми се доспа и
легнах още с кокошките, но жените си разменяха клюки и люпиха семки кажи-речи
до среднощ, че и по-нататък.
Предвид
утежненото и усложнено до неузнаваемост, почти граничещо с невъзможността
положение около паркирането на превозни средства във вече “европейската” ни
столица (основно поради буквалното ѝ нашествие и окупация от чистокръвни провинциалисти, към която категория
спада и моята скромна особа…), движението ни на следващия ден се извърши
частично с автобуса, частично с метрото, но основно на собствен ход. За мен
това е висша форма на удоволствие (след ранносутрешния ми оргазъм или пък
махмурлук – в зависимост, кое от двете действия е взело превес над другото…),
обаче Даниелчето не си пада твърде по пешеходния туризъм и очите ѝ непрекъснато бяха вперени
в зелените лампички на префучаващите покрай нас таксита. Докато от моя страна,
аз я подложих на толкова разнообразна и изтощителна екскурзия, при която тя до
вечерта вече едвам си влачеше крачката. Първо направихме един обход на
Люлинското пазарище – аз търсех някаква баничарница, та от някоя местна циганка
да си купя заветната “софийска баничка”, само че времето изглежда беше малко
неподходящо за закуски, защото повечето от тях бяха спуснали вече кепенците.
Освен това аз съм и доста капризен клиент: искам продукта ми да бъде мазен,
горещ и с много сирене, а пък то напоследък забелязвам, че всички са взели да
пестят от материала, за сметка на цената и качеството – първата се е покачила
чувствително, а второто пък понижило (почти със същия алгоритъм като стойност).
До това тържище отидохме с автобуса, обаче от там надолу към центъра се
придвижихме с метрото – голямо удобство е това, майка му стара; да се чуди и
мае човек, как толкова изостанали и назадничави нации са имали подобно
транспортно съоръжение още от преди десетки години, докато нашата тъй
просперираща и авангардна държавица се сдоби с това пътническо улеснение едва
през последните години от зората на мнимата демокрация. Значи, Париж започват
да го дълбаят малко преди 1900-та година и една декада по-късно подземната му
железопътна мрежа вече е в експлоатация. И нали “англичанинот” се пише все
по-умен от съседа си през протока, онези пък почнали да се ровят под основите
на града още през 1863 и някакви си двайсетина години подир първата копка също
тръгнали да се разхождат по релсите. В този смисъл и ред на мисли, на съвсем
близко разстояние като исторически период от време, се появяват подземните
системи на Берлин, Ню Йорк, та дори в една Атина, докато на малко по-късен етап
вече на бял свят идват японци, руснаци, италианци, мексиканци, канадци, та дори
китайци (някъде около 1970). В годините след падането на Стената (Берлин,
заветният Ноември 1989…), на картата с подземни метростанции се пръкват
Истамбул, Шанхай и Сеул, следвани от Варшава, за да стигнем и до София чак през
2000, когато съгласно предсказанията трябваше да се е свършил светът, а и
самите ние покрай него. Е, утешителното в случая е, че съгласно приказката
“По-добре късно, отколкото още по-късно или пък никога”, все пак столичани се
сдобиват с бърз и удобен вътрешноградски транспорт – спират продажбите на
автомобили, а вече закупените до този момент остават да гният по тротоарите и
малките, тесни като макарон софийски улички (макар и образно казано, поради които
пък основателни причини, пришълците от близо и далеч на могат да паркират
МеПеСе-тата си без да не ги одерат до кокал по тарифите на сините или на
зелените им шибани зони; че може да имат оранжеви и жълти – знам ли ги колко им
е акъла). Едно време татко качваше мотора с коша на тротоара пред чичо Муци и
леля ми Миче, който стоеше там непокътнат с дни, че и седмици, дорде не си
свърши работата. Обаче ако това се случи в днешно време, може и в пандиз да
вкарват за подобна демонстрация на свободния дух. Независимо, че вероятно аз
малко отегчих любезния читател с моите размишления върху паркирането в
столичния град, с всичко туй до тук исках дебело да подчертая недоволството и
разочарованието си от взетите подобни драконовски мерки. А пък това с
изпращането на SMS-и и плащането на престоя с телефон ми се видя възможно
най-идиотския финансов метод за събиране на налог от народонаселението – че от
къде на къде пък ще съм им длъжен да имам в джоба си мобилно телефонно
устройство на разположение по всяко време, за да си разплащам масрафите? Ами
ако някой пристига от чужбина и все още няма локална SIM-карта, каквито са
масовите случаи; какъвто бе и нашият, междувпрочем – тогаз к’о прайм, а? Ама,
ай сиктир от тука ве, че и средния ми пръст отгоре! - хем на кмета, както на
кметицата; барабар с министъра и министершата… Но нищо, де – аз няма да оправя
света, обаче и той голям зор с мен има да види; а пък ви ме прощавайте, ако с
нещо съм ви отегчил – нали се бяхме разбрали да си казваме само истината:
цялата, а не половинчата…
След
почти целодневното безцелно сноване из столичните сокаци, вечерта финиширахме в
една пицария на тържествен сбор с наши много близки приятели - Христо и Еми. Че
като почна едно наливане с бира, както се бях обезводнил! – ама толкова много
бях пресъхнал, та чак мозъкът ми вече беше взел да се изпарява откъм единия
край на моята, иначе не много дълбока черепна кутия. Едва чак след няколко
бързи халби, плавно преминах към сливовата ракия със съответните салата. Ама
туй, софиянците са много смешен народ, дееба: ти му викаш любезно и понятно,
донеси ми Троянска сливова, оно мига на парцали и пита: Бургаска бисерна или
Поморийска гроздова да бъде? А бре, аланкоолу – ний от Балкана пием само
сливовица, бре – не си мъчим коремите с разните там парфюмирани ракии от лозови
насаждения и тем подобни отвари. От грозде става вино – така знам аз, а пък
ракията – само от сливи, при това от посинели, а не какви да е. Вечерта се
прибрахме обратно на Филиповци, ама аз се бях отсякъл вече така забавно, че не
си спомням с какво сме се придвижвали нататък (което няма и особено значение за
четеца, де)…
На
следващата заран – нов ден, нов късмет; политаме за Габрово, че още детенцето
не си бяхме виждали, завалийчето. То, милото пристигна една-две седмици по-рано
от нас, обаче ходи с баба си и дядо си на една няколкодневна екскурзия из
България – обиколка на исторически места и манастири, от което тя беше много
впечатлена. Харесало ѝ
много, но най-много се радвала на вечерите в ресторанта, където всички ѝ се въртели едва ли не на
пета и тя ги забавлявала с историите си от живота в Австралия. Тук например, аз
не си спомням твърде добре дали предната вечер изобщо стигнах до пиците в
пицарията, или се бях отдал изключително на салатена диета със съответните множество
аперитиви. И най-вероятно това е било точно така, защото сабалам ме подгони
такъв свиреп пиянски глад, та направо ми идваше да захапя някоя дъска от
дюшемето на пода. Нахвърляхме набързо багажа в колата и веднага поехме –
разбира се, направихме и няколко малки отклонения по време на пътуването, които
бяха залегнати в програмата ни за деня: едното до манастира “Св. Мина”, току в
очертанията на града, а другото – до Кремиковския манастир “Св. Георги
Победоносец”, разположен пак някъде из покрайнините на София и обкръжаващите я
бивши села, защото те вече са станали нейни квартали, макар и по-далечни. Аз
лично не знаех за съществуването на тези свети Християнски места, обаче останах
силно впечатлен от посещението ни там. После вече, като разглеждах картата на
района се оказа, че и Чепинският манастир е бил тъдява, все в посоката, но него
май ще го оставим за следващата ни визита по тези вилаети. На края, по кривите
сокаци и през селата някак си изотзад, отново се намерихме на магистралата и
вече хукнахме по отъпкания царски път.
Нямаше
и след час време, ето ни на отбивката пред комплекса на братята Добревски. Леле-е,
а пък там какви сценки и водевили се разиграха – думи нямам да ги опиша.
Първата ми работа, след като паркирах колата беше да се измия и освежа на
чешмата – директно под чучура почти се изкъпах с дрешките пред смаяното
мнозинство, съставено главно от чужденци: местни цигани, преминаващи през
страната ни турски граждани, тираджии, таксиметраджии (дето им викат “бакшиши”,
не знам защо…), мургави мафиоти със златни гривни и още по-златни ланци и зъби,
тежащи повече от тиквите, дето уж ги носят на раменете си вместо глави; богати,
потни, мазни и вмирисани на цигари – натурални, първосигнални мачовци и заветна
мечта за съвременната българска антижена (тук истинските правят изключение и не
ги включвам в списъка, ако това беше забелязано). Та, ето ни и нас сред
всичката тая шарения и човешки колорит - барабар с това висше и възвишено
магистралско общество. След като си освежих слепоочията и камизолката залепна
за тялото ми, добре очертавайки циглите по корема и зърната на отдавна
отпуснатите ми вече цици, гледам двама делегата с една бяла кола и смешен
надпис на нея “POLICE” – ха-ха-ха, че свършиха ли ви се думичките в българския
език, че натургахте разни американски, бре серсеми недни? Ама като се
поизвъртях малко, видях че на вратата на скромното Опел-че пише и “ПОЛИЦИЯ”, та
се успокоих малко – викам си: има шанс все още за българския език, да не се
забрави или пък хептен изкилиферчи. Божке-ее, ама ако тез юнаци ръгнат да гонят
лошите с тая малка колца, според мен те баят далеч няма да стигнат с нея. Но
нищо де – за такива стигнали парите, преди да ги “усвоят”, такива им взели на
момчетата; да са живи и здрави, че да бранят закона и народа (т.е., народът от
закона или законът от народа? – в това е тук въпросът...). Мисълта ми беше, че
видях двамата пищовлии да излизат от един полусхлупен дюкян и нещо да предъвкват
блажено и настървено. Кога на свой ред надничам и аз, за съответната си щателна
проверка зад малката и тясна портичка, попадам в една фурна – ама истинска
пекарница ви казвам, от времето на онази, дето я имаше в края на с. Лозенец, БургаШко
през 60-те години на миналия век. Нахлувам вътре съответно и гледам бабичките
таман извадили хлябовете от пещта – ама кой от кой по бял, кеф ти даже черен и
ръжен, че пък и горещи на всичкото отгоре – ще стопят месала под тях чак. За
няма и два лева (с бакшиша…) купих два самуна, армаган да проводя на мама и
татя, след което се понасяме към основния атракцион на мястото – механата.
Преди това се отбих информативно до малкото гастрономче, та взех някое и друго
вълчо мезенце, ама не съм се впускал в безразсъдни покупки, понеже аз на нашите
им носех такива уникални луканки, та не братята Добревски да се сберат наедно,
ами и онзи другият, супер известният и популярен Маджаров да дойде да им
помага, та пак няма да докарат качеството и вкуса на моите – и туй го заявявам
открито и най-отговорно, без изобщо да се хваля и с прекомерна доза от
пословичната си скромност…
Докато
скенирам с бръснещ поглед артикулите от месно и млечно естество, очите ми
буквално залепват на едни много сладки и скопосни бидончета с някаква течност –
изпървом на оцет го правя в сумрака и далечината, че нали пък и малко
недовиждам напоследък, ако нарочно не си курдисам пенджурите на носа. За
по-лесна обмяна на информацията обаче, питам момата какъв е тоз оцет: дали не е
случайно от оня, лековития (ябълковият…), дето се пиел за отслабване. Не, вика
каката – някакво бяло вино, пелин било, ама по техния край нямало таквоз, че им
го карали нарочно от деклариран географски район. Амчи тъй речи, ма сестро – я ми
прилови тук сега две бидончета по 4 оки, че аз пък ще ги отнеса на още по-далеч
от вас; демек - и тях за армаган на татя ги глася. Вино байно, има в Австралия
да ти напълня с него язовир Доспат, ама пък баш такъв пелин като българския
няма при нас – какво да се надлъгваме сега и да се надхващаме за щяло и нещяло.
Така - грабвам и тубите аз подире си, хлябовете стискам под мишница и се потътрих
обратно към колата да ги оставя на съхранение. А пък през туй време Даниелчето
газ пикае в зноя отвън, понеже не рачи да влезе с мен в такъв долнопробен дюкян
(и на малко по-хладно…), че да не би да я видела някоя нейна колежка от
Пирогов, та да стане за смях колко ниско е паднала, щото пазарува там, а не
примерно от шатрата край Правец. Но нищо, де – аз пък нали съм за това, да се
гърча, да изнемощявам, да падам и да ставам, да коленича и да се подпирам, но
да тикам каруцата само напред към бъдещето…
След
добре направения пазар и разкудкудякване на хлебарките и колбасарките в
магазините, ето ни вече най-после застанали и на опашката пред касата на
заведението – очите ми щяха да паднат връз цвъртящата скара, отрупана с
най-различни специалитети: кебапчета, кюфтета, пържоли, шишчета, че даже и
пилешки кълки се забелязваха в навалицата, но аз обикновено на такива двукраки
стоки внимание не обръщам. Отделно от всичко, като почнеш разнообразието на
чорбите – от простия боб и шкембето, минеш през гъбена, топчета, доматена и
картофена, та стихнеш чак до ледения таратор! Няма глад и мизерия бако, вече у
тая наша държава – ашколсун, та и аферим отгоре на всичко! Башка салати,
панирани кашкавали, таптати пиперки (пълнени чушки, за по-необразованите…),
мусаки, фрикасета, крем карамели, малебита и други по-изтънчени десерти от
висшия сладкарски пилотаж - баклава, тулумбички, щрудели и прочие благотии.
Както
вече припомних на търпеливия читател – на мен ми идеше да се заровя в тая
купчина от цвъркащи месища и да ям като свиня докато тумбакът ми откаже да
приема повече храна. Ама пък като знаех, че и мама се е приготвила в нас с
всевъзможни гюзлеми, та съвестта ми взе да ме бори и аз се въздържах от
прекомерната злоупотреба с хранителни стоки: ударих една паница боб, с 2 + 2
кебапчета и съответно кюфтета, а пък мекият като памук комат хляб потъна в мен
още дорде си топях залъците в боба. Всичкото това удавено в Загорка “Ретро”
изпълни обедното меню и опъна кожата ми на стомаха до неузнаваемост. Сити и
щастливи поехме по пътя си нататък.
Понеже
беше още твърде рано като част от деня, направихме още едно леко отклонение от
царския път и прескочихме до пещерата “Проходна” – или “Очите на Бога”, както
също я наричат местните; малко над Угърчин, ако не ме лъже паметта (по-скоро
Луковит) – стария път за Ловеч, нещо такова като географска точка. Е, това
наистина е едно уникално образувание на природата – а с такива там районът
буквално е пълен. Предишната година ходихме до “Съева дупка”, Деветашката
пещера и няколко подобни – екскурзоводът ни разказа, че макар те помежду си да
нямат никаква подземна връзка, всяка за себе си съществува като самостоятелна
природна забележителност и красота, независимо че носят коренно различен
характер от гледна точка на пещерното дело и техните науки. Оставих колата горе
на поляната и понеже беше баш по права пладня, жегата отгоре ни направо се
сипеше с поразяваща сила. Едва когато влязохме вътре в пещерата, усетихме
приятния хладен полъх на лекия ветрец от течението между дупките. Съжалявам
само, че не успяхме да обходим мястото по цялото протежение на екопътеката,
което мероприятие ние обезателно ще довършим един ден, когато отново се
завърнем в родния край; и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре, мисля
си аз. След пещерата прескочихме и до клубът на пещерняците, намиращ се в
непосредствена близост, сгушен в скалите по най-невероятен начин - а пък от там
надолу гледките вече бяха буквално зашеметяващи. Независимо, че около брега на
р. Искър, която толкова живописно се виеше долу в ждрелото се намира едно
болнично заведение, добило в годините своята доста печална слава (за хора с
психични отклонения в Карлуково, пояснявам…), цялата природа в околовръст
наистина заслужи всички наши възгласи и особено множеството снимки, чрез които
я запечатахме както на филмовата лента, така и в сърцата си завинаги…
От
там насетне пътят ни до Габрово продължи по стандартните канони на почти всяко
едно пътуване – малки селца и паланки се редуваха едно след друго, след като аз
предприех то да се извърши по вътрешните междуселски и по-второстепенни
криволици, вместо да летим еднообразно и скучно по главното шосе. Хората на
село бачкат здраво, няма лабаво – е, поне тези, които са останали на изживяване
там. Този край се слави с добре уредени, богати предбалкански села, отвред
заобиколени с плодородни ниви и всякакви аграрни площи. И уж всичко беше
засадено и добре подредено, ама някакъв кой знае какъв трафик на
селскостопанска техника като че ли не забелязах – къде са им комбайните,
редосеялките, поливачните помпи и механизми, тракторите с ремаркетата и т.н.? –
малко тъжничка картинка по моему, ама дано пък аз да не съм доогледал добре и
само така да ме се е сторило. Иначе като маршрут, минахме през станалите вече
на въпрос малки градчета Луковит и Угърчин, преди това беше с. Дерманци и на
края пак се озовахме на софийския път, само че на него стъпихме чак долу при
разклона за с. Микре. От там вече колата сама си знаеше пътя и оставена на
автопилот, моторът ѝ за
последно изрева в двора пред нашия блок – най-после в милото ми родно и
старославно Габрово! При мама и тате, при хилядите ми дружки и приятели още от
детската градина и отделенията, та през класовете на началното училище,
Техникума и на края Института – листи нямам да ги изброя и мастило няма да ми стигне,
за да ги опиша; литературата е бедна откъм думи, с които да ги обрисувам…
Заредиха
се дни на общосемейни обеди, вечери, излизания, разходки и всякакви други
удоволствия, свързани с това, човек да бъде сред най-близките и приятелите си.
Посетихме много роднини – кои по-близки, кои пък по-далечни, но еднакво обичани
и уважавани през всичките тези години на взаимни връзки и контакти, макар и
само от разстояние, предвид отдалечеността, на която живеем; видяхме се и с
голяма част от дружките ми, които по една или друга причина не бях виждал от
години. Така измина около седмица, а може би и половина, когато Даниела
трябваше да замине с Ванеса за Рим, а после да отскочат и до Будапеща – гъз път
да види, но иначе казано: на екскурзия. Съчетаването между отделните
мероприятия се нуждаеше от изключителен синхрон и добра планировка, защото
точно по това време пък и бачо Гьорги беше в България със семейството си –
трябваше задължително да се видим и с тях, на местна почва така да се каже; а
на нас колко ни е акъла – само някой да свирне и ние хукваме подире му. Понеже
пътуването на моите две моми беше насрочено за един от понеделниците, ние
започнахме придвижването си към посоката на излитане още от най-ранните
сутрешни часове на съботния ден.
Умишлено
потеглихме рано сутринта, защото намеренията ни бяха този път да минем през
Южна България и подбалканското шосе, свързващо София с Бургас. Целта беше да
видим колкото се може повече природни красоти и забележителности в Родината,
които да покажем и разкажем за тях на нашата пораснала вече мома. Ето защо
първата ни спирка беше на величествения връх Св. Никола, с обход до Орлово гнездо,
задължително посещение и поклонение пред Паметника на свободата и т.н.
Оставихме колата долу на паркинга пред дюкяните и търтихме нагоре по стъпалата.
Направи ми грозно впечатление обаче препълнените с боклуци кошчета за смет – те
хубаво са ги подредили по-начесто, ама също толкова често трябва някой и да ги
опразва от насъбралата се в тях смет. Не знам с какви усещания си тръгват от
там разни чужденци и чужди групи, дошли на майната си чак, за да отдадат своята
гражданска почит и респект към това тъй свято за всички ни историческо място.
Успокоява ме единствено факта, че натам напират предимно руснаци, а те са
същите мискини и мундари като нас – защото едва ли французин, немец,
англичанин, та дори грък или пък испанец би зарязал такива огромни купища и планини
с боклук след себе си; това си е чисто наше дело и никой не ни е виновен, че
сме най-общо казано свине (без по този начин ни най-малко да обиждам самото
животно, което по силата и начина си на сътворение е създадено да грухти); но,
хайде - майната му ще речем и на това, за да продължим напред. Разходката ни,
специално из този район отне вероятно час, ако не и два, защото се качвахме и
чак горе на паметника, където аз не си спомням някога да съм ходил. Като
ученици много често ни водеха нагоре, а после и самите ние сме посещавали
мястото не един път, но пък да съм се завирал по тесните като към камбанария
стълбички, като че ли нямам баш такъв спомен на катерене – нито като дете, нито
пък впоследствие като по-пораснал младеж. Всичко беше много интересно,
вълнуващо и запомнящо се. За наш огромен късмет времето беше кристално ясно и
слънчево, макар че доволно топло, та чак на моменти и горещо. Ама пък барем
видимост имаше на десетки километри пред очите ни, че и по-далеч даже – зашеметяваща
красота и природна чаровност! Разбира се ние жегата там горе на баира не я
усетихме чак толкова осезателно, обаче като се свлякохме долу в равнината и
тутакси нахълтахме в преизподнята…
След
няколко спирки по отделните населени места (Казанлък, Калофер, Карлово, Сопот),
ето ни в подножието на балканските исполини, върховете Ботев, Левски и останалите
скални грамади, където навремето съм си драл коленете и лактите, докато
ентусиазирано и по младежки пълзяхме по билото на свещения Балкан по време на
разни походи, излети и подобни туристически мероприятия. Отдавна имах
намерението някой ден да се качим с лифта над Сопот и да видим какво има горе.
Спомням си, че в миналото откритата въжена линия имаше две отсечки, като
втората стигаше доста нависоко – някъде в подножието около х. Незабравка, ако
паметта ми не ме лъже, че и баят годинки минаха от времето, когато за последен
път съм се подвизавал тъдява (май бях още студент тогава, в началото на 80-те,
ама през миналия век…). Добре, ама сега горната част на лифта не функционираше
и ние се задоволихме само с разходка до първата му станция. Беше приятно, тихо
и спокойно – вятърът леко полъхваше и частично разнасяше жегата, пръскайки я по
склоновете на планината, но пък и с постепенното ни изкачване нагоре,
атмосферата ставаше все по-свежа и хладна. Поразшетахме се малко из планинската
пустош и се метнахме обратно на седалките за слизането ни обратно. Щеше да бъде
много хубаво, ако бяхме успели да се похендрим и на втория лифт, но аз така и
не разбрах поради какви причини последният беше спрян – най вероятно пак пари
не са достигнали за поддръжка и ремонт на съоръжението; нали това са вечните
причини за подобни спънки на прогреса.
В
началото на лифта, при станцията за качване и слизане вече са направили много
хубав комплекс с басейн, който беше буквално претъпкан с хора, търсещи спасение
от летните жеги – ледени бири, сладоледи, скара, сандвичи, сувенири; голяма
шарения, детски глъч и шумотевица. В непосредствена близост до това място се
намира и Сопотския манастир “Св. Спас”, само че понеже времето ни чувствително
напредна, та и неговото посещение се отложи за някой друг път. Крайната ни
точка за неутрализация беше чак в Сапарева баня, а ние все още не бяхме и на
половината път до там даже; на всичкото отгоре първо трябваше да се отбием до
базовия лагер в София за някакъв багаж, та от там вече да се изстрелваме надолу
по трасето в южна посока. Предвид прекрасния ден, небето беше пълно с
делтапланеристи, които използват лифта нагоре да си превозват такъмите, а пък
надолу слизат по въздуха, носени от въздушните течения. Интересно е да се гледа
отстрани, обаче аз на таквоз чудо не се качвам – мене ме е страх, дърво без
корен си е това; самолетите правят някакво изключение, но пък и далеч не смея
да твърдя, че съм изключително спокоен, докато хвърчат заедно с нас на 10-12 км
височина – и от там си е баят падане надолу, ако не дай си Боже рече да се
задави моторът на някой аероплан или пък свещите му се зацапат нещо…
След
разточителните ни разходки в района на лифта, върнахме се долу на паркинга,
където бяхме оставили колата и продължихме, вече без никакво спиране по пътя –
директно до Филиповци. Независимо, че това е значително по-дългото разстояние
за пътуване до столицата, аз винаги съм го предпочитал като много по-приятно и
живописно, спрямо северния по-директен вариант. Тук, след с. Розино човек
стъпва на една значително по-широка отсечка на шосето, ако се сравнява с пътя
до селото. Забелязах, че вече навсякъде са направени обходни пътища и не се
налага преминаването на трафика през самите градчета. Калофер например
навремето беше един от първите, който се заобикаляше откъм горната му страна,
вместо да си търкаляш Трабанта по разбитите паважни улици на центъра – а иначе
пътят минаваше баш от там; щеш не щеш, скачаш в дупките и псуваш като хамалин
през прозореца (и ако е лято, обаче; понеже зимъс клетвите ти остават вътре на
топло в купето на колата). След това и през Карлово вече не се минава по
протежението на града, само че ние нарочно влязохме, за да покажем на Ванеса
паметника на Васил Левски и родната му къща. Въобще, човек и с два живота да
разполага, пак няма да му стигнат, за да види всичките красоти и
забележителности на Татковината…
Нататък
по пътя се заредиха отбивките за Клисура, Копривщица, Панагюрище, Оборище –
къде по-напред да отидем и как да видим всичко, та да изпълним заветната си
цел? Това за голямо наше съжаление беше невъзможно, но пък сме благодарни на
съдбата, че и малкото, до което се докоснахме остави неизличими спомени в нас,
затвърди и съхрани навеки усещането ни за горди и непокорни Българи, макар и на
другия край на света…
Остатъкът
от отсечката до София не се отличи с някакви кой знае какви забележителности,
заслужаващи внимание и описание. Около средата на следобеда вече бяхме
приключили с ангажиментите си, взехме каквото трябва с нас и продължихме надолу
по най-новата магистрала на държавата – “Струма”. Е, нова беше за мен, понеже
никога не ми се беше търкаляло колелото в тази част на страната; говоря за
по-новите дни, след преврата на Десети. Иначе по-рано сме пътували многократно
тъдява, ама не си спомням да е имало такова широко шосе – добре са го докарали
майсторите. Та, летим си ние по нагорещения асфалт до степен на излитане – фучим
с бясна скорост, а всички други ни изпреварват сякаш сме спрели насред пътя.
Тези хора знаци спазват ли, закони нещо действат ли за тях или просто са решили
набързо да приключват със земния си път, че да се преселват в отвъдното, където
било уж по-хубаво. Абе я съм набичил Фордо с близо 130-140 км/ч, а оня отзад с
Опело тръчи да ме гони, че пък да ме и задминава – що за шашкъни има у та’а
наша България; не знам как се справят с подобни идиоти, ама и баят изроди има
за бесене – това се забелязва като една нелицеприятна тенденция. Наглостта е
минала и прескочила всякакви човешки граници, ама щом си ги търпят да им
избиват децата по пътя, нека тяхна да бъде и волята им - аз само констатирам
нередностите като страничен наблюдател, без право на мнение, най-малко пък на
някакво противодействие. И както си размишлявам вътрешно в себе си върху нещата
от живота и току гледам в маранята някакъв пъдар от далеч ми мята и размахва
някаква палчица насреща ми, като диригент на филхармония – впоследствие виждам,
че това е човек на властта, пазител на реда и член от родната полиция, така да
се каже. Що станá, бре младеж? – питам възпитано и любезно - Да не закъса нещо
с лунохода, че да те откарам до някъде, ако искаш?, продължавам аз ласкаво и
напевно да задавам любопитни и сближаващи въпроси с дивашкия си акцент на
селянин. Така ни наричат нас у Софето – селяни сме били за тях, понеже сме от
провинцията. А ве, ей - бако! Чи аз също съм столичанин ве, какво си мислиш ти,
чобанин такъз и пуяк с пуяк; знаеш ли коя е столицата на хумора и сатирата, а?
– Габрово амчи, няма да е Каспичан, я! Така минаха няколко секунди в размяна на
любезности, обаче на края стана ясно, че видите ли моя милост, коз коджа ми ти
“столичанинът” от сатиричния град е изпаднал в състояние на някакво недопустимо
нарушение и директно в сурата ми взеха да се спрягат разни цифри и числа за
глоби, възлизащи като сума на една не лоша месечна пенсионерска дажба, макар и приведена
към малко по-високата възрастова категория. Оказа се, че вината ми дори не била
драстично превишената скорост, с която съм прелетял покрай шибаните им камери,
ами нещо още по-лошо: друга някаква подобна (камера, демек…), засякла че
автомобилът, с който се движим нямал платен пътен данък. Винетки ли, минетки ли
– как им викат там не знам, ама въпросните стикери се лепят от вътрешната
страна на джама и чрез тях всеки път се отчита преминаването през съответните преброителни
пунктове. Аз дълго време се чудех, за чий курац са ги натургали тези зорки електронни
наблюдателници по друмищата родни, почти на всеки километър, но си го обясних с
милиционерщината, която не ни е напускала никога – особено пък, след като видях
какво чудо от подобни апаратури за проследяване са нацвъкани на всяко кьоше и в
Китай, според което тутакси направих паралел и с нашата мила родна картинка.
Чак сега обаче ми стана ясно тяхното пряко приложение и предназначение. Та,
думата ми беше, че някъде по трасето, незнайно къде и неусетно кога аз също съм
минал в обсега на някаква такава “установка”, която веднага установила, че
превозното ми средство е с изтекла карнетка за платен данък; обясним е
пропускът, разбира се: края на предния месец, съвсем в началото на следващия –
стават неволни пропуски и виновни няма: единият забравил да го стори, другият
пък, в ролята си на проверяващ, контролиращ и санкциониращ орган, в това време най-съвестно
си гледа работата, а само ние висим неподвижни на пътя като поразени с Mortein
или Raid хлебарки (австралийски аналози на Мухозола, пояснявам…). Разбра се, че
с тоя въоръжен със сила и облечен във власт тип, ревностен бранител на закона
ние няма да се разберем като нормални човеци и понеже аз и понятие си нямах от
тези административни мерки на местна почва, та веднага се обадих на джамбазина,
за да видим къде е станала грешката. Онези двамата приказваха сума време, а ние
през това време седим на жегата и нервно пристъпваме от крак на крак по
нагорещения асфалт, но пък и да продължим напред беше абсурдно. В крайна сметка,
след множество разгорещени спорове и дебати двете страни се споразумяха (като
някакво изключително рядко случващо се изключение…), че моят човек ще плати
веднага по телефона без да има финансови последствия за пострадалите в наше
лице, обаче властта чакаше потвърждението от банката, вперила очи в телефона си
(където всъщност трябваше да дойде и сигнала) – която депеша, всъщност
очаквахме и останалите потърпевши по случая. Минаха барем 30-40 минути, през
което време на изчакване, мелничката за пари не спря да работи нито за миг,
защото ние станахме свидетели и на разприте с неколцина други калмука, които
нямаха чак такова рядко щастие и късмет като нашия – кой превишил скоростта,
кой не си препасал каиша, кой пък посръбнал малко горница на обяд, като си
мислел че щяло да му мине до тогаз или че изобщо няма да го хванат да духа на
някой; едни пък тръгнали за някъде, ама като ги наизвадиха от колата и бройката
им се оказа 7 души, башка децата и все ей такива, разни пътни и забавни сюжети.
В момента, в който сигналът от банката пристигна, ние веднага бяхме освободени
да продължим по пътя си нататък, със съответните извинения за причиненото ни
неудобство от страна на властта; хайде, хора сме – прощаваме си по човешки и
забравяме за случилото се. След друг час, час и нещо вече бяхме в компанията на
нашите приятели – трябва да е било около 18:00-18:30, защото слънцето все още
грееше безмилостно и денят изобщо нямаше намерения да свършва…
Намерихме
се и с останалите дружки, направихме една привечерна разходка из Сапарева баня
и полека-лека се ориентирахме към софрата на терасата. А пък там вече се
разрази една истинска моабетчийска буря с близките на бачо Гьорги - родители,
дечурлига, балдъзи и т.н. Веселбата ни утихна едва чак след полунощ или някъде
в ранните призори на следващия неделен ден, ама то там, на тоя чист Рилски
въздух човек нито може да се напие, нито пък времето усеща, че не спира, ами
направо лети.
Предварително
бяхме взели решение да изведем децата нагоре към езерата и неделята беше обявена
за излети и активни туристически мероприятия. Само че този път изкачването ни
нагоре нямаше да бъде по традиционния начин с лифта, ами вместо това наехме
едни местни момчетии да ни откарат нагоре с джипове. Тази “атракция” беше
значително по-емоционална и наситена с адреналин, вместо скучното поклащане на
седалката по въжената линия. Нагоре към Паничище водят няколко тесни пътчета,
по които горските работници свличат трупи и принципно трасетата им изобщо не са
пригодени за превозни средства – разни допотопни камиони и трактори пъплят по
разнебитените урви, но само високопроходимите 4 x 4 джипки могат да мерят сили
с тях. Натоварихме се в един такъв Nissan и поехме по стръмното – ние двамата с
бачо ви Гьорги, плюс Даниела с двете момета – нашата Ванеса и тяхната Дая.
Данчето имаше някаква работа долу в града, та не рачи да се вози с нас по
устрела. Трябва да имаше барем едно половин час да се мятахме от камък на камък
и от дупка на дупка, защото като слязохме горе на хижата, вече ни беше минал махмурлука
от предната вечер, бяха ни се наместили всички кокали и карантии, а за малко да
не се и изпонапикаем от зор и напрежение. Аз се возих отпред и се опитвах да
заснема част от този налудничав авто-траверс, ама едва ли съм успял да задържа
камерата в малко по-стационарно положение, та от моите операторски опити твърде
възможно е и нищо да не е излязло. Независимо от всичко обаче, кефът беше двоен
и троен, а аз единственото, за което съжалявах беше, че и наш Нени не се возеше
с нас – той много ги обича тези силни усещания, докато Ванеса е малко пъзлива –
особено пък майка ѝ…
Този
пък бяхме по-добре подготвени от предишния, когато катерихме баирите по едни
тънки чехлички и джапанки. Обути добре, сега направихме пълният обход, като
изпървом се изкачихме до билото - от там поехме покрай едното езеро (Бъбрека) и
стигнахме до подножието на следващото голямо изкачване. Там вече нямахме време
да се покатерим, въпреки че едно от най-красивите езера от този Рилски феномен
бе именно там – Окото, както разбира се и другото отсреща, Близнака. Вместо
това, ние направихме завой надолу и по една друга пътека се спуснахме по
обратния път за връщането ни на изходния пункт. Минахме покрай базата на
горското стопанство, където наш бачо Гьорги е бил лесничей (горски); другото
езеро, Трилистника е в непосредствена близост и покрай старата хижа “Седемте
езера” с Рибното езеро току пред нея, бавно се заусуквахме надолу към новата
хижа (по-скоро хотел-ресторант) – тя пък вече кръстена “Рилски езера”. Там вече
отморихме след похода с по една голяма чаша истински планински чай с лимон и
мед, след което се върнахме при момчетата с джипките. Тяхното “обръщало” е в
района на горната лифтова станция и докато ние се завърнем след нашия траверс,
те бяха направили още няколко такива курса с подобни търсачи на силни усещания
като нас. Обратният път надолу далеч не беше по-безопасен и лесен за
преодоляване – нагоре имах чувството, че колата всеки момент ще се капичне
назад, докато надолу ми се струваше, че ще се препъне като заек и ще се
затъркаля по сипея като изтървана футболна топка – беше невероятно преживяване;
неповторимо усещане и удоволствие!...
Помотахме
се още малко долу в града и след някой и друг час трябваше отново да се мятаме
на колата, за връщането ни в София. Полетът за Рим на Даниела и Ванеса беше
много рано сутринта на следващия ден и за да не се размотаваме излишно
напред-назад, да се спи на Филиповци и да се гонят таксита по никое сутрешно
време, Дани беше резервирала едно стайче в някакъв хотел със странното име Best
Western Premier – вероятно от някаква едноименна верига на Дивия запад с доста
правилна ориентация, да го вдигнат баш в България, че пък и у София на всичкото
отгоре; досущ както по филмите с Гойко Митич, Чарлз Бронсън и Клаудия
Кардинале. Привечер се настанихме и само хвърлихме багажа, защото после с едно
такси се придвижихме надолу към Орлов мост, където отново се срещнахме с нашите
Еми и Христо. Както винаги, последва още една бурна вечер, с множество бири,
ракии и мезета, след което културно “мероприятие” се прибрахме обратно до
хотела за едно кратко преспиване. Рано сутринта аз закарах Даниела и Ванеса до
аерогарата в непосредствена близост за излитането си към Италия, докато аз се
завърнах на село при нашите.
Впечатленията
и на двете от Вечния град бяха много добри, вълнуващи и паметни, след като само
за няколко дни са успели да обходят по-важните обекти на Рим, прескочили до
Флоренция, видели каналите на Венеция, та чак и до подножието на Везувий
стигнали с една организирана екскурзия до Помпей; дори и във Ватикана ходили,
ама пък виж - Папата не го срещнали там, да се размотава по халат из коридорите
на палата. Направили много снимки, събрали впечатления за цял един роман, но
понеже аз самият не бях пряк участник в тази иначе семейна екскурзия, сега няма
да се спирам на подробности около това събитие. В края на краищата, за Рим, Италия
и нейния глава на Римокатолическата църква има достатъчно много писмен
материал, събиран и издаван векове наред. Докато на мен лично, България ми е
по-мила и някак си повече би ми било приятно да пиша за нея, вместо да
възхвалявам и възпявам статуята на Микеланжеловия Давид, замъци и катедрални
храмове от памтивека, Римският “Fontana
di Trevi”, Венецианската отводнителна система, както и изпепелените останки
в музея на Помпей, след катастрофалното изригване на вулкана над града през
далечната 79 г., само че още преди Христа. При цялото ми уважение и преклонение
пред културата и историята на древната Римска империя, сега местя компаса си на
изток в рая на земята – след като един шваба може да изреве “Deutchland, Deutchland über alles”,
защо пък и моята България да не се намира там (демек, над всичко и над всички)…
На
връщане от София пак се отбих през дюкяните на Добревски, обаче с голяма
неохота приех вестта за свършилият се вече пелин в малкото колбасарско
магазинче; съкрушен бях и поради факта, че хлябът също не беше излязъл още от
пещите, а аз нямах намерение да го чакам да втасва, че от там насетне да се пък
и пече. Механата я подминах с балканското си пренебрежение на дървен бастун,
след като аз когато съм сам, за стомаха си не мисля – може да умирам вече от
глад, но във всички случаи първо ще се прибера в къщи и ще ям колкото си искам
чак тогава, вместо да се контя и лигавя по разни заведения за обществено
хранене. Единствената ми утеха дойде от пазара в Севлиево, където в една
съседна уличка знам за съществуването на месарница, собственост на двама знатни
касапи (фирмата е на някои си тамошни Ненови, да са живи и здрави…), от където
по принцип винаги купувам прясната им и завидна по своите качества стока – де
свинско вратле с кокала, де някоя наденичка и т.н. Иначе кюфтета и кебапчета си
правя сам, ама за по-засуканите специалитети обикновено търся помощта на
специалистите – няма кой да си играе да тъпче черва на наденици и суджуци; в
Австралия правим и това разбира се, обаче по разните чужбини и екскурзии не си
образуваме допълнително нерви с излишни кулинарни мероприятия.
Моите
две моми се подвизаваха из Рим около 4-5 дни, след което се прибраха да преспят
една нощ при Еми в София. На следващия ден пък отлетяха за Будапеща, където
също изкараха 3-4 дни. Причината, поради която ние се задържахме толкова дълго
време в България беше именно Унгарската столица, където уж от 01 Септември
Ванеса трябваше да започне семестъра си в тамошния Университет. Отначало такава
прекрасна за нея възможност се отвори за Любляна – обаче впоследствие се оказа,
че по нейната специалност там нямало свободни бройки, та компромисът беше
Будапеща. И уж до последния момент всичко беше уредено и тя трябваше да замине
там за около половин година, ама нали беше пустата ѝ любов Кралимаркова, та на края въртя-сука, но въпреки
всичките си шансове и възможности се отказа от това следване в чужбина.
Продължи обучението си в местния Университет, който също е много престижен,
само че според тяхната програма, студентите можеха да си разменят местата с
някой чуждестранен колега и за времетраене от около половин до цяла година,
децата да учат на такива разменни начала. Когато купувахме самолетните билети,
нашите намерения бяха към края на престоя си в България да отидем с Ванеса за
няколко дни до Будапеща, да я настаним там за въпросния академичен период в
Института и от там да се приберем вече сами в Австралия. Хубаво, ама от цялата
работа на нас ни остана единствено по-дългата ваканция в Родината, което мен
специално ме направи изключително щастлив. Така пък, от наша страна решихме да
заведем Ванеса все пак и до Будапеща, за да види този прекрасен град и ако
по-нататък реши и има подобна възможност за такова разменно обучение, отново да
се кандидатира – тъкмо ще бъде и малко по-голяма тогава, а не още невръстно
дете едва на 18-19 годинки, каквото е сега.
Както
вече споменах някъде отгоре, аз нямах намерение да вземам участие в тези
екскурзии на Дани по Европата, след като предпочитах да остана с нашите,
навъртайки се повечето време из къщи, вместо да си развявам пръднята напред и
назад по света. През този кратък период моите пътнички опръцаха и Унгарската
столица, с няколко отделни лъча до исторически обекти в околовръст – разходка с
лодка по р. Дунав, посетили Парламента, както видели и Университета, където
нашата бъдеща адвокатка щеше да добие допълнителни знания, ама не би. Пили те
Токайско вино, яли били лют гулаш, свирили им на ушенце чардаш цигулари с
цигански напеви и куплети, барабар със танцът пети и Унгарски от Йоханес Брамс.
Въобще, добре поминали и чудничко си изкарали времето – останали доволни, а на
Ванеса даже Будапеща повече ѝ се харесала от Рим…
През
тази седмица/десетина дни в отсъствието на моите моми, аз си бях основно в
пределите на Габрово. Ходихме с нашите до Трънито и Люляците, водих ги на обяд
да ядем от всеизвестната скара на Енчо (за жалост, от няколко години вече
покойник, макар че беше моя възраст, но бизнесът му е поет от неговите синове и
снахи, които продължават да разнасят славата на своя баща; за сега тези негови
кебапченца и кюфтенца остават най-успешните месни произведения, с ненадминати
вкусови качества за целия град и околия, въздържайки се да кажа само “след
моите”, единствено от скромност и респект към паметта му). Времето ни минаваше
в кратки разходки до Градище, до с. Стоевци, където също имаме близки – прескочихме
и до Батошевските манастири; даже с едно отиване нататък посетихме и двата:
единият е горе над селото, който е мъжки, докато другият в селото е женски. Там
също имаме добър познат от години, когото посетихме и с когото се видяхме.
Най-голямата трагедия за нас остава факта, че много от нашите близки са вече на
преклонна възраст и всяка среща с тях остава като най-скъп дар от тях и
неизличим спомен. Животът буквално всеки миг поднася своите коварни изненади и
никой никога не знае с кого ще се види за последно…
Междувременно
екскурзиантските похождения и митарства на Дани и Неси по Авропата приключиха
успешно и аз една сутрин пак ходих до София да ги посрещна на летището.
Прибрахме се обратно в Габрово за няколко дни, но времето за престой специално
на Ванеса чувствително накъся и тя много скоро трябваше да се връща в Бризбън,
за да поднови студентските си задължения и учения. Когато най-неприятният
момент, особено за баба и дядо наближи съвсем, ние пак измислихме едно
разширено пътуване – този път до морето, където трябваше да се срещнем с мои
много близки братовчеди и роднини, вместо да вървим директно за София.
Речено-сторено – взривяваме една ранна сутрин Форда и политаме към Южна
България; и къде мислите, че ме отвежда веднага носталгията и интуицията? – не
си мъчете мозъка, нивга няма да познаете. Прехвърляме Шипка и търтим право към
с. Змейово, Казанлъшко. И що, мислите, го правим? – амчи за да си купим пелин,
бре! Толкоз ли не можахте да се сетите. След моите няколкократни отчаяни и
неуспешни опити да набавя повторно от лековитото биле през дюкяна на братята
Добревски, аз не се отказах от намеренията си да ударя още няколко юнашки
гълтока от тази винена разновидност и прекрасна отвара. Какво беше
катастрофалното ми огорчение обаче като научих, че специално това вино не може
да стои дълго време, не подлежи на бутилиране и на някакво по-дълготрайно
съхранение, след като самите му производители изобщо не правят компромис с
качеството на продукта, наблъсквайки го с разни лайнени консерванти, с каквито
е пропито всяко едно шише от рафтовете на Кауфланда – от най-евтиното, та до
най-скъпото. Къде ли не ходих, от къща на къща питах, от порта на порта хлопах,
но отговорът на всички беше един и същ – ела зимъс, ще те удавим у пелин, обаче
сега няма и за цяр даже. Брех, майката му стара, ра’иш ли! – каква неудача и
каква неправда; пред мен бе зинала като бездънна дупка реалността, която аз
даже и тогава не исках да приема с цялата си тежест и ръбатост! Ама след като
всички разправят едно и също, че няма пък да ме и лъжат хората, я; аз съм им
мющерия, ако имаха щяха да ми задоволят мерака, но пък като нямат – здраве да
е. Ще се идва пак зимъска значи – няма друг начин…
Така,
след напразната ни разходка до с. Змейово, макар и подплатена с най-добри и
благочестиви намерения, някак си се извъртяхме и през околните Старозагорски
села се намерихме обратно на главното шосе София – Бургас. Знам, бе – знам, че
има направена и директна магистрала вече до морето, само че аз предпочитам да
пътувам по малко позабравени пътища и да минавам особено през онези места,
които назад в годините са ми носили някаква емоция и приятна тръпка, докато
сега от тях в мен са се съхранили единствено прекрасните спомени за видяното и
преживяно. Всъщност, аз тук допуснах известна неточност – в желанието си все
пак да ударя, макар и малка част от въпросната скоростна магистрала, твърде
вероятно е да съм хванал някое по-странично шосе, защото не след много дълго,
преминавайки през съвсем непознати за мен селца, на края се озовахме в Нова
Загора – градец, в който кракът ми не беше стъпвал нито в миналото, нито пък и
в по-новите години на настоящето. Късно беше вече да се “оправяме”, след като
веднъж се бяхме заблудили, за това продължихме смело напред, единствено по
някакъв неясен усет и непотвърден нюх – и разбира се, ето ни вече в Сливен; за
съществуването на Старозагорски, че дори и Хасковски знаех много отдавна, обаче
пък за Сливенските минерални бани научих едва, когато минахме през тях, за да
стъпим обратно долу на главния път. Малко преди разклона за града, в
очертанията на полето и безстопанствените ниви в околовръст, аз имам един
търговски обект, който с най-голяма радост посещавам колчем се намирам в тоя
край. Някакъв, вероятно местен делегат там е отворил един склад за всякакви
видове стоки – внос от Германия, Австрия и съседните европейски държави, които
експонати аз всеки път разглеждам с най-голямо внимание и при подчертан “зрителски”
интерес. Ама като се почне от отживелите вече касетофони и мощни музикални
уредби, добре озвучаващи тесния хол на гарсониерата (плюс няколко етажа над и
още толкоз под…), мине се през косачките за трева, ръчните дрелки, всякакви
ръчни и полуавтоматични инструменти, та се стигне чак до престижни марки
хладилници, готварски печки, перални машини и прочие бяла, черна, че и посивяла
даже от старост техника; голяма красота, бако – голям боллук от имане и
изобилие от разнообразие. Ако не беше Даниелчето, горкинкото, което нервничко
влачеше чехличките си из прахоляка, тепайки неохотно и с огромна доза досада
подире ми, с което да ме изнервя, да ми пречи да работя и непрестанно да ми
дава зор да се махаме от тоя боклучарник, аз във въпросния бутик можех да убия
барем половин ден, ако не и повече време. За това снизходително се задоволих
само с един бърз обход около отделните артикули и след няма и половин час
отново бяхме стъпили на асфалта.
Сутринта
бяхме тръгнали много рано – още в тъмно, дето се вика. Целта ни беше да
пристигнем при родата в Несебър привечер по ракиено време, а пък остатъкът от
деня искахме да оползотворим в обиколка на Северното ни Черноморие. За съвсем
кратко се видяхме с наши близки още в началото на Бургас, на които носехме нещо
от техните хора тук в Австралия, след което по най-бързия начин се изстреляхме
надолу към Турската граница. Решихме разходката ни да стане откъм най-отдалечената
точка и постепенно да се придвижваме нагоре към крайната цел, спирайки тук и
там за кратки разходки с опознавателна цел. Точно по този маршрут ние се
движихме и миналата година, на предишното ни ходене по тази част на България,
само че сега искахме да покажем всичко това и на Ванеса. Стигнахме чак долу до с.
Резово – навремето там беше абсурдно да се припари дори по обикновения,
туристически начин, защото районът се водеше първа гранична зона и за него
искаха, т.нар. открит лист. Добре ама сега нали сме разграден двор, та отдавна
вече на никой не му пука кой къде ходи и какво вижда, стига да си остави
спестяванията в определените за целта места: ресторанти, кафенета, квартири,
недвижими имоти и т.н. Ванеса беше доста впечатлена като видя оттатък през реката
(Резовска) комшиите да се разхождат напред-назад из техния вилает; всъщност,
това бяха турските граничари, с които дори можехме да си разменяме цигари –
толкова близо ми се сториха.
От
там тръгнахме обратно по същия път, с кратки спирки в Синеморец и Ахтопол,
както и с посещението на някои плажни забележителности малко встрани от
трасето. Пак там се намира всеизвестното кътче от Родината, все още останало
сравнително девствено, Силистар, както и станалият твърде популярен друг
тъдявашен плаж – Бутамята. Последният е известен с най-колоритния транспарант,
който съм виждал да виси над заведението, разположено в пясъка току на самото
крайбрежие: “Цици има по целия плаж, пици има само при нас”. Всъщност,
пицарията се казва “Куцата медуза”, но името ѝ едва ли привлича така силно клиентелата си, както
надписът над нея. Подобен оригинален плакат забелязах да виси преди години на
входа пред една Тревненска механа – “Във виното има мъдрост, в бирата - сила, а
във водата - бактерии”; как да не му се прииска на човек да седне, па да се
удави във вино и драно, вълчо мезе – ха, наздраве сега, пък подир ще продължим
и по-нататък!...
Постепенно
продължавахме да се придвижваме в южна посока, като за кратко спряхме и в
Мичурин (днешно Царево, ама аз нали градът си го помня още от детските години с
това наименование, та само го бъркам покрай по-модернистичните заглавия).
Направихме един бърз тегел по главната уличка, слязохме и долу до пристанището
да си изберем по някоя яхта и се ориентирахме към потегляне. Бившето китно и
спокойно навремето с. Лозенец сега вече е обезобразено по най-брутален и
идиотски начин. Презастроено, натъпкано с цигания и чалга “мегакултура”, сега
то прилича повече на един бардак от най-долна категория – ама пък щом като
такова си го харесват хорицата, нека бъде по волята им. Съвсем не е случайно,
дето народът да се юрка към Гърция и Турция, вместо да среща в и без друго кратките
си отпускарски дни тази отблъскваща пошлост и грозотия в най-общи линии. От
бившия к-г “Оазис” вече няма и помен даже във вида и структурата му, в който си
го спомням аз от 60-те години на миналия век (е, някъде от около средата им,
ако трябва да съм по-конкретен) – всичко е слято в една обща архитектурно-силиконова
повръщня. А едно време там сме ходили на дискотека - единствената по рода си в
района; имаше нощен бар и всякакви други къмпингарски “гъдели”, с каквито
екстри съседният к-г “Лозенец” например, не можеше да се похвали (и където на
мен специално ми мина детството и юношеството, преди да окупираме Ахтополския “Делфин”
- тогава също прогонени от строителството на едноименното, т.нар. ваканционно
селище; горе-долу в близкия времеви диапазон се пръкна и другият подобен нему
аналог – “Дюни”, но аз специално за него не мога да коментирам нищо, защото
принципно никога не съм почивал при такива драстични и непривлекателно луксозни
условия)…
Направи
ми впечатление, добро при това, че Китен и Приморско са запазили донякъде своя
първоначален облик и макар там курортното строителство също да е добило своите
зашеметяващи размери до степен на неузнаваемост, все пак в тези морски градчета
то не е чак толкова грозно и отблъскващо, каквото ми се стори в Лозенец – дано
да е само някакво временно впечатление, закотвило се за момент у мен;
следващият път нарочно ще отсъдя отново, за да видя дали пък случайно не съм се
излъгал в преценката си. Обаче имам усещането, че мнението ми се припокрива с
това на множество други нормални люде, а освен това на мен далеч не ми е
първото ходене тъдява през последните няколко летни сезона, та имам някакво
пряко наблюдение и известен поглед върху нещата от живота.
Следващата
ни по дълга спирка беше вече в Созопол, комуто отделихме малко повечко време –
все още беше ранен следобед като част от деня и до вечерта му имахме достатъчно
свободно време на разположение, а като път до Несебър – не много дълъг, по мои
най-бегли, предварителни сметки; някакви си около 70 км (че даже няма и толкоз
– аз до работа дето се вика, всеки ден пътувам на по-далечни разстояния). Е,
виж – в Созопол вече има атмосфера. От лятото на 2010 (а пък може и през 2012
да е било – не си спомням вече със сигурност), когато идвахме на кратка почивка
с Ленчето и Геро, Бог да го прости, следващото ни посещение в древногръцкия
град Аполония беше едва лани, когато отново на връщане от Ахтопол минахме от
тук с Еми и Христо. Независимо, че мястото непрекъснато се разраства (предимно
към лозята в южна посока), няма нищо така грозно и крещящо, сравнено с подобни
населени места, които буквално са превзети от мутро-бароковия и чалгарски стил.
Отблъскващо впечатление прави нашествието на руски олигарси обаче, които дори
поголовно изкупуват къщите на местните хорица, строят си там хотели само за
техни хора, та дори агенциите за недвижими имоти са надписни на смрадливият им
и противен сАвеЦки език. Как допусна Запада и най-вече една колосална и
демократична Америка, тая московско-кремълска сволочь да се пръсне така масово
по широкия свят, на мен все още не ми е известно, обаче това вече е свършен
факт и комай връщане назад не може да има – освен ако отново не им обявят някоя
война, та да ги поразредят малко и да спрат нашествието им. Че пък и нахални,
мръсните, колкото си щеш – сякаш по плажа пясъкът им е бащиния; същите са и в
заведенията – с чувство на привилегировани, недосегаеми и ненадминати. Ебаси
какви времена настанаха и доживяхме! – до онзи ден серяха на трап у калта в
двора, а сега важни го раздават и ми се правят на буржоа и аристократи. Аз
принципно нямам против никоя твар по тази грешна земя, ама нека да си имаме
взаимното уважение и почит – а не все те да се мислят за “победители”, от
по-висша категория и класа спрямо останалите простосмъртни.
След
дългата разходка и краткия подкрепителен обяд, метнахме се обратно в колата и
запрашихме за Несебър – тази отсечка вече я взехме на един дъх, без никакви
излишни спирки и уфлянквания, понеже у братовчеда ни очакваше много сериозна
софра; не трябваше да губим никакво време вече по пътищата, а да сядаме и да
почваме моабета. Пък и нататък нямаше какво чак толкоз да видим – един Бургас и
толкоз; големите градове по принцип не са ми някакъв приоритет, нито пък
привличат по някакъв начин вниманието ми – áко, че това е люлката на много
именити наши творци: художници, артисти, поети, композитори, изпълнителни,
певци и музиканти, чието изкуство и прекрасните им песни двамата с Даниела почитаме
най-дълбоко и буквално обожаваме. “Бургаски
вечери, рибарски мрежи, сръчно изплетени от тънка мъгла; о, разкажете ми, от
къде взехте толкова синя, добра тишина…” и т.н., и т.н.
Както
можеше да се очаква и предположи, вечерта у брат’чеда настана една невероятна и
прекрасна вакханалия – роднинска среща, дебело подплатена с множество изискани
мезета и още по-изтънчени питиета, приключила в ранните часове на заранта (а
като част от седмицата – убий мъ, ни повня; което пък и далеч не е най-важното
за разказчето ми). Разбрахме се, следващият ден да бъде оползотворен в свободни
от взаимни ангажименти разходки и чак привечер отново да свирим “сбор” за
поредната ни обща вечеринка. През това време братовчед ми имаше някакви лични
задачи за изпълнение, докато ние с Даниела и Ванеса се понесохме из курортните
лабиринти на древна Месемврия (в някои исторически източници го водят и
Месембрия, но аз не знам кое е по-правилното му наименование – тук
предварително моля уважаемата публика за извинение, защото грешката ми не е
плод на лична тъпота). Първата ми работа беше да потисна пиянския си махмурлийски
глад с една гореща и мазна баница от циганката в будката на отсрещния тротоар.
До настъпване на този преломен момент, пред очите ми се въртяха най-различни
цветни кръгове от дъгата, подобни на онези, от символа на педерастите (в т.ч. и
на лесбийките, понятно е…). Като затиснах ракиено-винените пари, надигащи се
застрашително на пристъпи и на талази откъм коремната ми кухина с един дебел
слой от олио и почти недопечени банични кори, при още по-пълно отсъствие на
сирене (та дори и на извара…), душата бавно и мъчително започна да се прибира
назад към тялото ми, което вече беше и добрият признак за оцеляване под жежкото
слънце през деня. Към този сутрешен час, действието се развиваше точно на ръба,
където свършва плажът на Слънчев бряг и от там нататък по улицата продължава
градът като Несебър. Само че тогава нашата цел беше да посетим бетонните
отливки на Слънчака, докато в старата част на града щяхме да ходим чак
следобеда. Че като си плюхме на петите (т.е., събухме си джапанките) и по
мократа пясъчна ивица на брега се подпътихме към центъра на големия и
всеизвестен наш Черноморски комплекс.
Ние
с такива пешеходни траверси сме свикнали доста и няколкото часа/километра
покрай плискащите се в краката ни вълни въобще не представляваха някаква
туристическа трудност на маршрута. Е, шарен свят – истинска красота: голи цици
на кило, малки пишки пък с каруци; всякаква разновидност на криворазбраната
свобода и демокрация видяха очите ми, докато си пътувахме небрежно по пясъка.
Някъде там бях в трепетно очакване да зърна, макар и с крайчеца на окото си
едновремешното, култово тогава заведение “Фрегатата”, обаче разочарованието ми
се подсили, като разбрах, че около него районът също вече е добре застроен и
опакован в цимент, а от кораба не са останали и отломките му даже; преди
няколко години последният бил изгорял до основи, ама от повече подробности не
се интересувах, за да не настъпвам излишно нечии мазоли – пожари не стават
току-така, при това пък баш там. Но иначе жалко за атракцията, защото подобно
творение едва ли вече може да бъде възстановено – важното обаче, че споменът е
жив. Навсякъде нататък по плажа беше една и съща лудница и безразборица,
каквато в Австралия не може да се види. Тук плажовете са толкова огромни и
необятни, че хората почти не се виждат един от друг, като налягат да се пекат
по пясъка. А пък на Слънчака – гъз до гъз; що за кеф е туй, ебаси! Деца се
гонят и вдигат валянката до небесата; рият се из пепелта и посипват добре
обмазаните с плажно масло тела на родителите си – направо някакъв ужас! Да го
хванеш едно таквоз келеме, че направо да го запокитиш у водата, та да не излезе
от там барем до обяд. А иначе, всичко останало си е като на истински курорт –
скъпи и тузарски заведения, Ямболски цигани и Сливенски шарлатани сноват на
всяка крачка; дебнат, предлагат, “усвояват” – майката си’йбало, буквално и
брутално! Е, има и няколко по-човешки заведения – от рода на скара-бира,
закусвални, баничарници и други подобни, но общо взето обликът на мястото е
меко казано от ромски произход; не ми направи добро впечатление и едва чак сега
разбирам, защо нормалните люде (особено тези, с дребната челяд…) търчат по
Турция и Гърция, вместо да се подлагат на такива сурови изпитания по родното,
обезобразено вече Черноморие – майната му.
Ние
направихме и един алай около централната част на курорта, където дори и аз
навремето съм се подвизавал – там все още е запазен един от най-старите хотели
на комплекса, “Кубан”, но от обкръжаващата го среда, която аз помня още от
есента на 1980, комай в днешни дни не е останал и помен дори. Разтъпкахме
асфалта и не след дълго отново се намерихме на мократа брегова ивица за
връщането ни към Несебър – не помня колко дълго сме вървели (обикновено
щастливите хора часовници не носим…), но колкото време ни отне разходката на
отиване, горе-долу за толкова се и върнахме на изходната точка. От там продължихме
по крайбрежната алея и стигнахме до емблематичната за града вятърна мелница –
добре, че барем на нея все още не са посегнали (но пък това далеч не е
изключено…). Там вече обедно-следобедната жега доста ни натисна по кратуните и
ние без много да му мислим се набухахме в морето. Вървяхме по камъните досами
водата и разхлаждането ни от време на време беше повече от приятно. Така
стигнахме до пристанището, след което се потопихме и в пъстроцветното гъмжило
от народ, което дефилираше по тесните сокаци. Както Созопол, така и Несебър
остават двете мои най-любими за посещение места по нашето крайбрежие. Е, да не
забравяме и Ахтопол - в това число, разбира се…
Надвечер
се върнахме при братовчеда, накълцахме доматите на едро и седнахме на ледена
мастика – колко малко му трябва на човека, за да бъде истински щастлив.
Вечеринката отново премина под егидата на близките ни родствени връзки, с много
смях и веселие до късните часове на нощта. Ние на другия ден трябваше да
пътуваме за София, но пък и не бързахме особено много, след като магистралата
само за няколко несъществени часа щеше да ни отведе директно там (имахме не
повече от 3-4 часа път, ако не се правят излишни спирки за странични нужди и
понужди). Предобедът отново го изкарахме заедно с роднините в Несебър, след
което си взехме довиждането с тях и стъпихме на педала – кога ли отново щяхме
да сме заедно? Ба, че как кога, бре? – ако е рекъл Господ, още догодина и ако
не ни мине черна котка пътя. Но, за сега това са само добри намерения – нека
бъдем мъдри и търпеливи…
Ама
вие да не си помислите пък сега, че нашата екскурзия по родния край вече свърши
и аз съм на път да приключа окончателно с пътеписа си? – нищо подобно, опасявам
се и бързам тука да успокоя всички старателни и страстни четци: сагата ми
продължава с още множество неразказани случки и изобилие от приятно преживени
моменти – поемайте въздух, потапяме се обратно в спомените, докато са ми
по-пресни.
Значи
– разделяме се с родата в Несебър и се изстрелваме по най-бързия начин по пътя
към София, защото там ни чакат нови изненади и приключения. На една евтина
бензиностанция наляхме нафта – ама тя беше толкова добре прикрита от хорските
коли (особено за тези на пришълците, чужденците и по принцип за туристическата
напаст, завладяваща ежегодно Черноморието през летния сезон…), че ако не ти я
каже някой местен къде точно се намира, сгушена измежду блоковете, наливаш на
общо основание от скъпата течност на OMV или при кожодерите на Lukoil –
проклети да са! И като натиснах газта на Форда до тенекията, така че да измяца
като настъпена по опашката котка, в късния следобед вече бяхме пред портите на
Еми във Филиповци. По пътя не сме имали никакви проблеми – движехме се
сравнително бързо и безопасно, при повишена предпазливост от пиратите по пътя,
които незнайно защо се смятат за безсмъртни или се изживяват като автомобилни
състезатели. Абе аз фуча с разумна скорост от около 130-140 км/ч, някакъв изрод
отзад от километри още ме облъчва с фаровете си, за да му се махна от пътя
(вероятно очаква да литна, за да му освободя трасето, което той смята за свое
или най-малкото за бащиния, след което да кацна обратно и да си продължа по
пътя). Не знам как е по другите европейски държави и земни континенти, обаче
според мен такива сиви искърски говеда има единствено и само в България – на
такъв и бесило даже му е малко; на кръст трябва да ги разпъват подобни, за
назидание на останалите като тях. Както и да е – с повече отстъпки пред
принципно по-низшите и умствено скопени человечески подобия на пътя и заради
завидното за моята същност възпитание и степен на толерантност, ние успяхме да
се доберем невредими до София – не да върви напред, ами тая държава буквално
тича с бясна скорост назад, та се задъхва чак именно благодарение на такива и
подобни елементи, които определят културата и облика ѝ, стават модел на подражание за подрастващите и с лека
ръка решават съдбата на останалият ѝ, сравнително нормален и що-годе запазен с душевната си чистота, все повече
обедняващ неин народец. Тъжно, ама и на това ще кажем “майната му”, след като
пък и ние с нищо не можем да го променим – нека е на тяхната, щом така им се
харесва…
Планът
беше да оставим Ванеса за няколкото дни при кака ѝ Еми, преди нейния обратен полет за Австралия, докато ние
в същото време с мама ѝ
Дана да направим едно посещение на добра воля в съседна нам Елада. Приятелите
скъпи наши наскоро там си купиха едно апартаментче, та ни поканиха да им
гостуваме за около седмица време. А пък нас за такива мероприятия не бива да ни
подканят дълго и многократно, защото ние обикновено кандисваме още на първата
покана – било то ходене някакво, моабет или пък друго светско мероприятие. Уж
щяхме да пътуваме нататък с двете коли, ама нашата се оказа, че не можела да
напуска пределите на страната, след като нямала нам-каква си застраховка и
някакви други важни тескерета, които аз така или иначе не разбирам. Така
добрият стар Форд остана “на село” да му серат кокошките по капака и да му
препикават кучетата по гумите, докато ние се натъпкахме в Шкодичката на
Христови и заедно с неимоверно голямо количество бири, пресни домати от пазара,
сиренета, луци и всякакви други боклуци се понесохме към Кулата – границата с
гръчко; признавам си, за всичките ми 60 лазарника натам никога не ми беше
стъпвало стъпалцето. През една далечна люта зима (ерата е 1987/1988 или някъде около
тези гладни и свирепи години, когато цените скочиха до небесата и въведоха
купонната система…), при твърде противоречиви, загадъчни и неясни за самият мен
обстоятелства, моята скромна и наивна милост се намери в очертанията на
тъдявашното село Марикостиново, но нито преди това, нито пък след съм имал
повторна възможност да посетя тоя вилает. Ходих да гоня Михаля подир гъза на една
дърта фуста, понеже на него време си бях все още свободен гражданин на
републиката, временно необвързан и необременен с ежедневните семейни грижи,
предвид 6-месечното ми освобождаване от наряд за разглеждания период. Но това
сега пък е съвсем друга тема на разговор и аз дори предпочитам да не се връщам
чак толкова назад в спомените си, за да не предавам излишна и никому ненужна
вече “секретна” информация – било, каквото било; така се бе случило, така бе и
станало. Имах най-благочестивите си и чистоплътни човешки намерения,
действително нещо хубаво и вълнуващо да ми се случи там, само че поради едни
или други обстоятелства и причини извън моя контрол, на практика тогава нищо не
стана и аз се прибрах в Габрово посърнал като препикано мушкато - премръзнал,
унижен и смазан от неправда (сега виждам, че е било за добро – благодаря ти,
Господи, че не спираш да ми показваш и озаряваш пътя, който трябва да извървим
редом един до друг…).
Макар,
че аз, както обикновено малко се отплеснах в по-далечните си спомени, време е пак
да се завърна в действителността и да опиша следващите си авантюри по начина,
по който са се случили и както единствен аз съм ги почувствал и усетил. Та,
така – летим през Кресненското дефиле (т.е., там специално пълзим, а летежът ни
беше отново по новата Струмска магистрала), само че настъпи край – надолу
магистрала няма и пътуването, специално в този отрязък от географията е свързан
с много нерви и широкомащабни псувни по адрес на всички – както българи, така
по гърци и особено пък по македонци; никой не знае защо, но обикновено стрелите
са насочени срещу неизвестен противник, стига да се намери подходящ отдушник,
връз който да си излее човек злобата и изсипе ядът.
Не
след дълго се озовахме и на граничния пункт Кулата – един лакът разстояние и
вече сме оттатък, където навремето не можехме и да си помечтаем дори да отидем;
а пък сега на границата даже не ни и погледнаха какво носим. По това време
върлуваше някакъв свински грип и ние се въздържахме от пренасяне на месни
произведения, заради опасения от тежки глоби и дори затвор, с каквито ни
заплашваха повсеместно по радиото и телевизията. Нищо подобно обаче – онези и
багажника на колата не рачиха да отворят: хвърлиха по едно пренебрежително око
на личните ни карти и въобще не сме се задържали да даваме излишни обяснения
къде отиваме, при кого, колко пари носим и имаме ли скрити бомби в гащите или
пък у пазвите си. Божичко, като си спомня само какви циркаджилъци и сеири са
били по митниците с циганска Румъния! – какви ли сценки и водевили не са се
играли, за да пренесем 4-5 заветни стека с цигари “BT” (които бяха
най-търсената марка от мамалигарите) или пък “Stewardess” за по-обикновените
поданици на изродите от Чаушескувия клан, че с парите от тях пък да си обуем
Трабантите с по чифт от техните всъдеходни гуми “Victoria 145 x 13 Radial” (ба
мааму, че аз още съм им помнел и размерите, бре – голяма любов ще да е било към
това возило…). Мисълта ми беше, че границата я минахме така лесно, както ходим по
терлици от Габрово в Севлиево – няма проверки, няма претърсвания и други
унизителни действия от страна на пограничните джандари. Понесохме се надолу към
Серес, ама там вече кривнахме в посока към Кавала. Не след дълго се отбихме за
Паралия Офриньо (Παραλία Οφρυνίου на местен диалект, или както им се казва там
селцето), където с намираше резиденцията на нашите хора…
Макар
че времето като час беше малко понапреднало вече, ние много стреснато и добре
организирано разтоварихме дисагите набързо и една мощна шопска салата зае
големият бял кастрон на масата, сякаш още по-набързо. Че като го ударихме на
“щастие” – та по едно, уж само за отскок; хайде после пък по друго да не е
самичко първото; подир последваха още няколко такива дози и за малко даже щяхме
да осъмнем на верандата, където се извършваше съзаклятието ни. Изкарахме
великолепно, а на другия ден се понесохме на плаж. Ама той пясъкът им е току на
входната врата – само пресичаш през уличката и вече си се проснал възнак на
чаршафа; няма и 2 минути от тях до там – голяма близост. Още първия ден побихме
един чадър, който стоя там непокътнат цели 5 дни! – ей таквоз чудо не ми бяха
виждали очите. Как не се намери барем един, който да го открадне, да си легне
под него или да стори някаква друга противобиблейска пакост. Ща не ща, направих
паралел с Черноморския ни бряг – онзи, Слънчевият, демек. Ами то просто няма
база за сравнение, бре – как да рече човек на бялото черно? И тук плажът беше
пълен, но в нормални граници – няма ограждения, няма подвиквания: “Ей, чш-ш –
ти де си ръгнал, ве? – тук е само за еди-какви си”… - с други думи: на нас ни
миришат краката и там не ни е позволено да пристъпим дори. Вярно, има хиляди
заведения и кафенета, накацали като гларуси и чайки по брега. Пред всяко едно
има чадъри и шезлонги – който обича, поръчва си една боза, па се изтяга на
сянка и я ближе ако иска и цял ден, стига да му е сладко и приятно. Няма ограждения
от зебло, опънато на побити дървени колове и по 20 лева такса за чадър, стол и
на пешкир – ай сиктир! Хората са възпитани, учтиви, любезни, усмихнати и
приятни – няма намръщени сервитьорки или нама’ани борчета със златни ланци и
синджири по мазните им, окосмени вратове, сякаш са усукали около тях дърпалката
на кенефна баеркаса. Плажът е голям – пясък и море има за всички. А пък водата
направо ми се стори, че са я подварявали някъде по-отгоре – толкова топла и
приятна, чак не ти се излиза от нея; да не говорим и кристално чиста – няма
водорасли, няма пластмасови шишенца и други торбенца да се въргалят из вътре.
Цари ред и дисциплина, а не хаос и слободия.
Ние
с Даниела, нали не сме твърде по печенето и хващането на слънчев загар, веднага
предприехме плажни обиколки за по-подробното ни запознаване с района. В едната
посока, все по плажа може да се отиде до съседно малко населено място, докато в
обратната пък стигнахме чак до устието на р. Струма, която се влива баш там у Бѣло море (или още Егейско, както го зоват елините – независимо, че като цяло всичко това е все Средиземно море, но
явно последното се подразделя на няколко по-малки моренца). С малко повечко
въображение и по-силна мускулатура, ако речеш да си плюеш на ръцете и почнеш да
гребеш с една ладия, от там през Дарданелите нагазваш в Мраморно море,
прецапваш го набързо и само съвсем близо, дето се вика оттатък Босфора и след
още няколко замаха с греблата, вече си пиеш бирата на кея в Ахтопол и замезваш
с прясно наловена пържена цаца; нещо таквоз. Надявам се читателят си представи
горе-долу географското ни разположение, пък макар и на временно пребиваващи в
тази част на света.
Дните
ни в това невероятно красиво кътче на земята, отдадени на спокойствие, уют и
разбира се, един на друг се нижеха ужасно бързо, за това гледахме да използваме
всяка отдала ни се възможност за обхождане на района в околовръст. Иначе
безгрижното лентяйство и мързелуване по цял ден, прострени на горещия пясък си
беше баш добра оферта за мен, от където и да я погледна, ама нали и някакво
движение трябваше да има все пак - щото на нас от бири и от мезета взеха да не
ни стават вече гащите; абе на идване те хубаво се свличаха, обаче на връщане не
можех да си закопчея и копчетата на дюкяна даже; ей таквиз, неприятни работи.
Че като набарах аз в местния супермаркет тяхното, т.нар. домашно вино – е, то
само името му е такова, иначе си е баш като останалите – “рецина” му викаха
тъдява, ама така и не разбрах, това име марката на виното и гроздето, от което
бе направено ли е, или просто като такова си го знаят местните барем от 3000
години насам, от когато е познато производството му; бяло като сълза на
разгонена тигрица, а пък инак вкусно и евтино, та ти иде да го пиеш с кофите
чак и на големи глътки. Така аз, вместо да се наливам като някой каруцар с
пикливата нашенска бира, която си носехме с цели чували от България, още на
втория ден се захраних с рецината (искаше ми се да знам дали да го пиша с
главна буква или не, ама сега като няма кого да попитам остава така, както си
е) – вледенена директно от камерата на хладилника, с малко лимонадка за
разредител, питието е убиец в буквалния и преносен смисъл на думата. И така:
ред ципура, чаша рецина – после пак, и пак, и пак (ципурата пък е вид тяхна
риба – аз принципно не изпадам в овчи възторг от рибешките продукти, ама да
идеш в Гърция и да не ядеш от рибата им е все едно да си в Горна Оряховица и да
не им опиташ от суджука. Така аз в древна Гърция мога да живея дорде не си
навърша и 100-те, а пък после вече да се местя някъде на по-спокойно и тихо
местенце, в някой добре затревен парцел с паметници и алеи между тях…
За
рецината вече ви разказах – сега обаче идва ред на другото тяхно питие, с което
вероятно закърмват и децата си още от най-крехката им бебешка възраст; а именно
– мастиката. Разбира се, тук думата ми далеч не е за тяхното прехвалено Узо,
защото такова си имаме дори и ние в Австралия. Освен това, на света (та даже и
в самата Гърция дори…) няма по-добра мастика от Пещерската и отчасти
Карнобатската (с известно снизхождение, в полза на първата). Само че в тези
редове иде реч за една друга гръцка напитка – пак подобна на мастиката, но
много по-силна и ароматна от обикновеното им Узо. Има една изключително тънка
разделителна линия, която може да обърка и най-добрия пияч: ако, както вече
казахме, ципурата е някакъв вид риба, то от ципурото направо могат да ти
поникнат и криле биля! – в зависимост от употребеното количество, разумява се.
Доколкото съм запознат с технологията на производство и дестилиране на ферментирал
гроздов сок, гръцкото ципуро се прави от мускатови сортове, които му придават
зашеметяващ аромат. Подобно както и у нас, като разновидност някои прибавят и
анасон, което вече го приближава до анасонлийските видове ракии, но така чисто
си е баш най-харно – аз със анасонлийка съм се напивал в казармата и от тогаз
не помирисвам даже; виж, мастика обичам и дори обожавам, но според мен в този
случай анатоловото масло и самата дъвка (“мастика” – също от гръцки…), които се
прибавят омекотяват питието и то вече не е така остро и пронизващо, че като
речеш да се оригнеш и тутакси да ти потекат сълзите или не дай Бог да ти пламне
пък дъха, като бензинова пърлачка за прасе. Напит вечерта с такава ракия
анасонлийка, на заранта можеш да стоиш с часове пред огледалото и да плюеш
насреща му, проклинайки собствената си слабост, че въобще си се докоснал до тая
парцуца. Така или иначе, открихме за себе си и тази толкова съкровена напитка –
в продължение на целия ни престой ние си я употребявахме с подчертан интерес,
при взаимна почит и уважение; без да прекаляваме или да злоупотребяваме с
поетите количества.
Една
вечер с нашите приятели ходихме и на кръчма – ама като казвам кръчма, това е
действителното описание на малкото ъглово заведенийце, от което ако “разумът”
(предрешен като Даниела, заел нейният образ и подобие, че и навлечен с нейните
дрехи…) не ме беше извел навреме навън (извлякъл, по-право…), аз там щях да си
осъмна, подпрян и забил лакти в дървената масичка и седнал връз уникалния
кръчмарски стол; досущ като едновремешните, каквито имаше по нашите селски
ресторант-градини, сладкарниците на открито и т.н. Магическо място – почти
вълшебно, до загуба на подсъзнанието! През деня кръчмето работи като кафене;
всяка сутрин гърчолята идват тук да си прочетат вестника и изпият кафето на
спокойствие, че и гъркините са едни усойници – бетер от нашите. Разположено
току на плажа (само през уличката и си там…), човек се чувства като да е пред
палатката си в някой къмпинг – голяма романтика. Вечер пък започва другата
“програма” – тя е малко по-волна и кафетата почти са изключени от менюто
(образно казано…), за да се даде превес на рецината и ципурото…
От
дума на дума (и повтаряйки всяка заран “калимера”/Καλημέρα и вечер “калиспера”/Καλησπέρα
на всеки срещнат от махалата, плюс всеобщото и неангажиращо “ясу”/Γειά σου,
което пък покрива останалите празнини в древногръцкия език…), ето че си
станахме близки и с Мария – съдържателката на кръчмата. От уважение към
сайбийката и за да подсилим клиентелата ѝ с нашата, далеч по-мощна, в сравнение с локалните аналози увеселителна
група от съседна и приятелска България, една вечер се завлякохме и при нея,
както вече отбелязах някъде по-отгоре – хем да ѝ опитаме манджите, които тя самата приготовлява по
автентични гръцки рецепти още от бабите ѝ Афродита по майчина линия и Мелпомена вероятно по бащина, но най-вече, за
да ѝ вкусим от домашното
ципуро/τσίπουρο и домашната рецина/ρετσίνα. И като се приковахме отново там на
малката масичка, не мръднахме от задниците си, дорде не тръгнаха и последните,
олюляващи се вече посетители. На любезният ми читател обаче ще му бъде
прелюбопитно да узнае и какво точно включваше “кувертът” от някакви си мизерни
€8 – хайде, нека да са €10 с бакшиша – на първо място една малка каничка с
ракия (пардон – въпросното ципуро). Ама да не си помислите, че каничката е от
тези маломерните, дето порасналата кукла Барби сервира на приятеля си Кен с цел
да не се напие, че да не може подир да я оноди като хората – нищо подобно:
стъкълцето съдържаше закономерните и стандартни 100 гр напитка, която заедно с
внушителния размер салатка, също влизаща в куверта се допълваха до едно
завършено цяло (нека за яснота да го наречем мехлем за душата). И това е само
за “антрето”, така да се каже – отиваме по-нататък. За основно блюдо,
останалите от компанията се лигавиха с разни местни рибни деликатеси, докато на
моя милост бе поднесена една паница, пълна до ръба с малки кюфтенца, множество
зеленчуци за гарнитура и задължителните пържени картофки като за капак на
всичко + една малка кръгла питчица, но нея вече не я числя към важните
хранителни съставки (понеже от хляба се пълнее). Естествено, за да се хлъзгат
по-добре надолу, тук е мястото да спомена и за следващата каничка – по-скоро
кана, с обем на вместимостта от около половин кило; с други думи: дойде ред и
на леденостудената рецина, с която да покарам сухия залък. За по-изтънчените
вкусове имаше бира, ама аз кат’ по-прост си пийнах винце, та да ми затопли
коремчето – зер, през деня беше 35°C-40°C и от тези ледени бири, дето ги помпим
ежедневно и почти през час, на края вече щях да получа преплитане на червата.
Ако трябва да направя един тъжен паралел с тукашната Австралия и техните
идиотски разфасовки, ракията ми щеше да е 30 мл, разредена във водна чаша до
горе с лимонада и много буци лед с връх, докато виното трябваше да отсече 180
мл и едвам да покрие дънцето на една иначе огромна, но полупразна винена чаша –
ебаси културата дето имат тия тук на пиене! Ние обаче, за всичките си години на
изгнание изобщо не сме им свикнали на мурафетите и си караме само по нашенския
балкански тертип. За да не разводнявам темата и да не разочаровам неправомерно
четящите, няма да отварям дума за цената на тези напитки в местни валутни
единици, áко и да са конвертируеми – съответно по $10-$12 за всяка една; за
храната отделно, от порядъка на $30-$45, в зависимост от блюдото. Гвоздеят на
програмата, който дойде на края беше в парченцето баклава, с което вече
окончателно затиснахме всички останали гюзлеми, с които се тъпкахме до насита. “Наздраве и добре дошли, да вдигнем чаши за
това. Да спи под камък злото, да ни среща винаги добро”... и т.н., и т.н.
Естествено, не можеше само да се яде и пие, нито пък да се лежи по цял ден на плажа под палещите лъчи на слънцето. За да пречупим зловредната привичка и създаденото вече у околните, малко грозничко впечатление на непоправими лентяи, в един от дните отидохме и до Кавала. От въпросното Офриньо, където ни беше временния бивак до там са само 60 км като разстояние и ние за няма и час пристигнахме в големия пристанищен град (а вероятно и окръжен – нещо като Габрово, да речем; престижен, с много история, красив и древен, пълен с цветя и особено теменужки – сравнението ми далеч не е случайно, надявам се това поне го разбирате)...
Паркирахме колата в една странична, малко стръмна уличка и, о-оо – изненада: амчи то било безплатно, бре! Няма автомати по тротоарите, където да си пуснеш мизерните стотинки за още по-мизерните час или два престой, няма дори кьорав знак по улицата, който да те принуждава да си платиш, да ти забранява изобщо да си оставиш там возилото или пък да те притиска с някакви шибани, измислени от местната градска управа ограничения от 15 минути, през които да се чудиш дали да идеш да се изпикаеш първо, да си купиш цигари ли от будката или да се лишиш все пак от черната помия, която някои наричат кафе, в полза единствено на собствения ти джоб. Защото в противен случай, пазвантинът дебне иззад ъгъла и á си дръзнал да пресрочиш времето с някоя и друга минута, оня изрод вади кочана с глобите и тутакси започва да попълва кутийките в квитанцията. Така поне е в Австралия, не знам как е по другите, по-напреднали държави – обаче имам пресен пример и от Плевен, та може да се окаже и по-зле. Минаваме да видим наши близки – гледам на улицата пред тях очертани бели линии – паркоместа, така да се нарекат вече по демократически. Набутвам Форда в един такъв процеп между двете ограничителни улични маркировки и отиваме да им се обадим – буквално пред тях. Няма и минута-две по-късно тичаме да махнем колата от там, понеже, видите ли – това били платени места; трябвало да си пуснеш някакъв SMS от телефона (а пък за тез дет’ не знаят, много скоро след това си научават урока срещу цена от 40 лв.) и разни подобни идиотии, граничещи по-скоро с абсурда, отколкото със здравия разум. И докато приближавам обратно до колата, гледам две мургавелчета от по-новите поколения (пак свидни рожби на демокрацията, с други думи…) нещо ми усукват някакви жълти железа и скоби по предното колело. Брях! – що правиш ти, бре аркадаш? – питам аз мангала леко раздразнено и притъпено наивно, като да съм от “неговите”. Спрял съм бил незаконно (чичо! – и чичка даже ме нарече афробългаринът, можете ли да си го представите; аз, младежът с устрем бодър и високо вдигнато чело, поради интензивното оплешивяване напоследък…), та почна много уставно да ми обяснява правата и задълженията на българския гражданин – отдавна вече европеец, така да се каже. Леле-ее, ама и колко е добър този Бог наш, та въпреки моментното ми разярение ме спря да не грабна щангата от багажника (то пак добре, че нямах и някой пернишки винкел под ръка…), за да не му разтека на оня мозъка по паважа. С хиляди кандърми и разправии онези кандисаха само на 20 лв. глоба, че и бележка ми дадоха даже на всичкото отгоре, изплюта от някаква чудата машинка, като на едновремешните кондуктори по влаците. В противен случай, ако си бяха заминали по пътя, за да ми освободят колата от прангите, щял съм да платя 40 кинта. Проклех ги тутакси – 40 цирея на гъзовете ви да излязат дано (по 20 на всеки…), ама както и да е, де – мисълта ми беше, че първите впечатления от Кавала бяха добри и обещаващи; е, за жегата не отварям дума, защото тя си беше природна даденост и част от пейзажа – хайде, без излишни протести и негодувания, смело да вървим напред!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар