Писмо No 00 (VI-X.2019) [#2]

Градът много наподобява на нашенското Търново – с тази разлика, че вместо р. Янтра, долу в ниското е морето (Егейското, както вече отбелязах). Стори ми се, че районът е хълмист и къщите се разположени назад и встрани по баирите, докато равнинната му част е само долу по крайбрежието. Типично за гръцката култура, на всяко кьошенце имаше кафененце, таверничка с хладна биричка и други гъдели на гастрономията – обичат да си угаждат византийците, забелязвам. Нашата опознавателна разходка се концентрира повечето върху забележителностите на града, вместо да отсядаме по заведенията им. Централният градски парк е досами водата, в непосредствена близост до пристанището – а пък на мен, кораби ми дай да гледам; ако няма жени, с които да си плакна окото, следващата ми страст са лодките. Гърците са световноизвестни корабостроители – даже според моите скромни познания (които далеч не налагам като меродавни), гърчолята се държат на повърхността благодарение на корабостроителната си индустрия и не на последно място туризма, разбираемо е. Там, по тези техни голи чукари те нито хлябове могат да жънат, нито някакви други по-сериозни култури да отглеждат – отново, с изключение на маслините и производните им продукти. Как държавата им е на това високо ниво, за мен това все още остава загадка, но явно го умеят тоя занаят и хората са си добре.

След разтъпкващата променада из алеите на градския парк и покрай синьо-зелените морски води, поехме към следващия си туристически обект – посещение на небезизвестната крепост, която назад през вековете е служила за фортификационна защита на тогавашния древен град. На практика, това там е било и самото главно населено място, където са се помещавали по-важните особи, докато простолюдието (или плебса…) са населявали по-ниските и непретенциозни места на крепостта. Удивително красиво и отвред лъхащо на история и аристокрация място – древно, датиращо още от времето преди Христа; по смътни данни някъде от около 5 в. пр.н.е. Когато тези земи вече попадат под влиянието на Римската империя, нейните велики императори Юлиан и по-късно Юстиниан правят значителни подобрения в обсадната стена, но този период също връща посетителя в далечните 3 в. или 4 в. – те пък вече от новото летоброене. Следващи сериозни строителни мероприятия крепостта претърпява и в малко по-съвременната ера (ако периодът на 13-14 в. може да се нарече съвременен…), когато тогавашна Византия е била в разцвета на силите си. Добре, ама по него време турците изглежда са били в по-голям разцвет, защото през 1391 превземат града и крепостта бива напълно разрушена – а пък 5 години по-късно, под ятагана на отоманина пада и самата наша София (като събирателен образ за България). За да има днешния си вид, отбранителният форт на Кавала е възстановен чак през 1425, но макар че отдавна не играе роля като отбранително съоръжение, в най-нови дни последният се радва на масово посещение от туристи – както местни, така и на пришълци като нас. Там например видяхме и едно от най-уникалните за всички времена авангардни решения по водоснабдяването на древния град – т.нар., “аквадукт” или водопровод, на по-съвременен жаргон (не ми е известно, защо в някои източници това понятие се среща и като “акведукт” – доколкото съм запознат с латинския език, думата им за вода е aqua, но пък граматиката в случая не е чак толкова важна за разказчето ми). Това наподобява нещо на многосводов мост на две нива, във вътрешността на който е минавала водата, хващана кой знае от къде чак горе из планините, за да я отведат до крепостта. Удивителното в случая е, че този “канал” е бил в своята най-пълна и активна експлоатация докъм 1911, когато вероятно са минали на подземна водоснабдителна система, след като пък и македонските ни братя горе-долу по това време са започнали производството на черно-белите си пластмасови водопроводни тръби (ташак, бе хора – майтапя се само)…

В околовръст на обсадната стена има хиляди, накацали като гълъби по-големи и по-малки къщи – навред блести от чистота, белота, зеленина, цветя и най-обща красота. Откъм едната си страна, бастилията е абсолютно недосегаема и непревземаема поради почти отвесните и непристъпни скални склонове, издигащи се на 6о-70 м височина. От другата обаче изкачването е малко по-измично, от където всъщност огромният човешки поток се точи нагоре към върха. Дюкяните там вероятно работят в режим на нон-стоп, защото всеки отнася по някакъв спомен – кой картичка, кой отварачка за бира, термометърче, куче-касичка, прасенце-касичка и т.н. до безкрай. Търговията почивен ден не признава, бако - нито обедни почивки знае, нито пък някоя мимолетна почивчица за по една цигара и чаша кафе одобрява. Оборотът се върти на пълни обороти и все в една и съща посока – само напред.

Покрай една от сергиите попаднахме и на една, вероятно натурализирана гъркиня – а иначе досущ нашенка, художничка нещо се бара: графика, живопис, молив, въглен, пастел, акварел и всякакъв друг хмел. Набарала е изглежда някой гръцки дядо с по-пълно портмоне и вече “кой кат’ нас”. Че като ни задърпа да ѝ купуваме произведенията – не, та не; ще си вземете нещо от мен, то така не можело само да се зяпа отстрани (няма да се учудя да е била и някой дървен шоп, ама от тез, лошите, неподатливи на култивиране – щото аз познавам и такива, ама те са от подобрената, далеч по-блага порода; нали така). И на края излязохме ние простите българи, че не разбираме от изкуство, че сме тръгнали с празни кесии да обикаляме света и т.н. и .т.н; простаци и селяни, един вид сме били – само на село е трябвало да си седим, да копаме лука и да газим калта. Като ги занарежда едни тая недодялана разкошница, та ми идеше да се наведа, че да грабна едно паве от земята, па да го стоваря баш връз чутурата ѝ корава и непоръбена – ама запазихме все пак добрия тон само с по една балканска попръжня, но не на много висок глас. Немокаятница такваз – аз ида от края на света, че точно гръцките ѝ ли мотиви ще си купя, или ще предпочета някоя родопска картина от нашенско, морски пейзаж да речем от Созопол, Несебър и т.н. Братовчедка ми рисува изумителни пейзажи – от нея имаме подаръци с невероятно красиви изгледи, които тя лично е рисувала със собствените си изящни ръце. Ама че ме ядоса тая никаквица пак – ей сега като се сетих за нея, та ми изплуваха спомените от тези сценки. Майната ѝ…

Привечер нашата малка еднодневна екскурзия приключи, върнахме се обратно в базовия лагер и на другия ден поехме към дома; сбогом древна Елада, сбогом топло Егейско море. А нас ни очакваха още множество срещи с близки роднини и далечни познати; престоят ни в Татковината продължаваше, докато нашата Ванеса през това време вече беше излетяла за Австралия, за да започне своя пореден семестър в Университета, но най-вече да бъде при любимия си Марко...

Завръщайки се обратно в Габрово, животът продължи със същата динамика и емоционалност, както до сега – нескончаеми срещи с приятели, кратки еднодневни екскурзии до отделни забележителности и т.н. Един ден взехме нашите с колата и отидохме до Преображенския манастир. Хиляди пъти преди това съм минавал долу по пътя за Русе и съм прелитал с Трабанта покрай разклонението за манастира, но никога до сега не се бях качвал и малко по-нагоре, та да видя и това свято място. По това време манастирът се намираше в период на възстановителни строителни мероприятия, защото откъм едната си страна, баш на входа сводът му беше почнал частично да се събаря. Независимо от всичко, реставрираната му част е много изящна и майсторски изваяна, сякаш уста Колю Фичето се бе преродил отново. Така или иначе, вече бяхме тръгнали в тая посока на нашата поклонническа разходка, та продължихме и напред към Русенските вилаети. В тази част на България се намират други два, уникални по моему манастира, които буквално са изсечени в скалите – от там идва и наименованието им скалните манастири: единият е Ивановския (до с. Иваново), кръстен на моя покровител “Св. Архангел Михаил”, а другият – Басарбовския (съответно до с. Басарбово), носещ името на “Св. Димитрий Басарбовски”. Действително, че за да стигнем до тях трябваше малко да се отклоним от главното шосе, обаче пък видяното и преживяното по тези свети места си заслужаваше всеки един допълнителен километър, който пропътувахме, дорде ги намерим. Съдейки по тяхното местоположение, те също не се намират в някое затънтено кьоше на страната, че да бъдат трудно достъпни. Едно време ние много пътувахме, обаче най-вероятно не сме знаели за съществуването на тези уникални изящества, поради които причини те така си бяха останали малко встрани от тогавашните ни обекти на интерес и съответно посещение. Радвам се, че поне сега, толкова години по-късно успяхме да видим и тези творения на българщината и Християнския дух на народа ни, запазили и съхранили неговата вековна история, бит и култура…

След поклонението в двата манастира, църковната ни мисия беше вече изпълнена и от там нататък се отдадохме на по-светски мероприятия. Бяхме толкова близо до Русе, че просто не можеше да не се отбием и там, за да разгледаме града – аз лично не мога да си спомня от кога не ми беше стъпвал кракът в тази част на държавата. Спомням си, че навремето много често ходех по командировки до Заводът им за печатни платки, който тогава снабдяваше доста от нашите изделия, производство на з-д “Промишлена Електроника”. Тръгвах от нас много рано сутринта и гледах да си свърша работата за час-два, след което се отдавах на целенасочени променади из сърцето на Русчук. На първо място, посещенията ми бяха свързани с един техен много известен “музей”, изключително добре снабден и зареден с всички стоки от първа и втора необходимост – а именно, това бяха централните градски хали, от където пълнех багажника на Трабанта с всякакви артикули, каквито в старославно Габрово по онова време бяха дефицит в най-остра форма. После се понасях към спортния им магазин – филми за камерата съм купувал от там, но повечето зяпах и се разхождах безцелно, оглеждайки се във витрините и най-вече заглеждайки русенките. И ако историческият период, за която ви разправям тук е бил в рамките на далечните 1987/1989, то точно 30 години по-късно аз отново се намерих в пределите на Русе, заварвайки градът разбира се, в далеч по-друга светлина. Цялата централна градска част беше разкопана и издълбана, защото по това време изглежда извършваха подмяна на старите водопроводи с новите тръби по силата на т.нар., “воден цикъл” – една прекрасна приумица за свличане на европейски средства, без някакви видими резултати, особено пък положителни (съдейки по Габровските “проекти”, като по-пряк наблюдател и потърпевш). Наред с това, течаха възстановителни мероприятия по опресняване на старите класически сгради, с които Русчук е известен не само у нас, но и по света.

Полека-лека се изтеглихме и към покрайнините на града – знаех на едно място, вече на излизане към Търново, че можеше да се стигне чак долу до реката. Преди много-много години, там бяхме отседнали с моя скъп приятел Митко Яков и баща му, който ни заведе на кандидатстудентски изпит в тогавашния ВИМЕСС – Русе. Името на къмпинга беше “Приста”, където освен бунгалата (едни стари, отдавна излезли от строя каравани), в района се намираше и завиден за времето си по своя колорит, битов ресторант – ама “Рибарска колиба” ли се казваше, и той ли беше “Приста” – сега вече не си спомням толкова ясно, защото това пък действие се развива през лятото на още по-далечната 1978. Значи, за комарите, големи колкото врабчета и които ни дъвкаха цяла нощ преди изпита няма да отварям дума, да не би да обидя някой потенциален русенски читател – но пък шопските салати и сливовите ракии, с които се давихме вечерта в ресторанта, сякаш са оставили по-трайни деруги в паметта ми. Принципно ресторантът беше известен със своите рибни специалитети – чорби, риби на керемиди и други речно-рибарски гъдели, обаче аз нали не си падам твърде по фосфора, та се отдадох на екстракта от сливи, към който още от малък изпитвам по-дълбокото си уважение. Иначе, на изпита следващия ден ударихме по една тройка или най-много 3 ½, но на този етап не ни се отвори парашута да бъдем приети за студенти…

Мисълта ми беше, че аз и този път кривнах по пътя, който уж трябваше да ни отведе към въпросната “Приста”. От къмпинга и бунгалата му бяха останали само металните оси на караваните, които просто не са имали как да вдигнат и изкрадат – всичко останало беше занемарено и изоставено, сякаш водородна бомба беше паднала на поляната. Ресторантът, макар и относително здрав, беше затворен – дали изобщо вече работи като заведение ми беше трудно да преценя, но съдейки по изпочупените му стъкла и огромни паяжини по вратите, последният изглеждаше повече на декор от филм на ужасите, отколкото да имаше едновремешния си блясък на престижна кръчма. Колко русенски парвенюта са похапвали и попийвали там, колко техни любовници са заведени и колко извънбрачни дечурлига са им заченати – това единствено сламеният му покрив може да разказва за своите легенди на ням свидетел. Ами, такива бяха годините тогава – какво да се прави…

Малко по-надолу по същия път и ето ни вече на брега пред величествения тих и бял Дунав – направи ми впечатление, че вероятно заради сушата и лятото като сезон, водите му не се вълнуваха чак така, както се пее в песента. Няколко циганета се къпеха навътре из барите, но иначе в цялостната обстановка преобладаваше засъхналата кал и предимно тиня – когато дълбоко вдъхновеният Щраус е писал своя класически валс “На хубавия син Дунав”, вероятно го е гледал някъде по горното му течение (Унгария, дори Австрия…), защото определено в тая кална локва пред кръгозора ми нямаше нито нещо хубаво – още по-малко пък да се и синее. След като завършихме с туристическите се обекти, метнахме се на колата и се завърнахме в къщи – изключително щастливи и доволни от видяното и преживяно през деня.

Така в безгрижие, сговор и взаимна любов, радвайки се денонощно едни на други, времето ни за престой в Родината взе доста осезателно да накъсява. От дума на дума, една вечер на софрата се заприказвахме за Родопите, Бачковския манастир, Кръстова гора и т.н. И само докато раздадем пижамите малко по-късно, Даниелчето вече беше направила своите резервации за две малки стайчета в някакъв семеен хотел – и не къде да е, ами чак в Златоград (един от многото “забранени” градове на България, в които навремето не се ходеше току така, просто щото тъй ти било кефнало да си разходиш трандафорите нататък, ами трябваше да има някакъв много сериозен повод за това, дебело подплатен със съответния открит лист – поради непосредствената си близост до гръцката граница, простосмъртни безпартийни и особено пък потенциални емигранти изобщо не се допускаха да припарят даже до пределите му, да не би случайно да им скимне да избягат завинаги от земния “рай” на шибаното наше РСО, в което бяхме принудени да живеем, че и да го харесваме насила; но, за това – малко по-надолу в изложението). Спонтанното ни и единодушно решение за поредната и най-вероятно, за всеобщо съжаление последна наша екскурзия по краищата на Татковината, дойде почти веднага, след като приключихме вечеринката – хвърляме по някой и друг парцал в торбите, мятаме се всичките у Фордо и рано-рано още на другия ден вече пълзяхме нагоре по Шипченското шосе; хладните усои на стария Балкан бяха само глътката свеж въздух, за който с умиление си спомняхме през целия път, току до завръщането ни в нашия старославен и старозаветен предпланински градец – защото долу в ниското вече настъпи и земният ад, в комбинация с мараня, жега и изобилие от лепкава непоносимост…

По пътя до Асеновград не сме спирали никъде. Първото ни поклонение, така да се каже беше пред иконата на Божията Майка, намираща се в техния храм, “Св. Богородица”. Уникалното на тази църква е не само аязмото с лековита вода, което се намира в приземието ѝ, но и самата Чудотворна икона, пред която от всички краища на страната се стичат поклонници, изразявайки своята дълбока признателност и благодарност пред Светинята. Иконата буквално е обкичена със златни накити и украшения, най-често това са верижки с кръстчета, оставени там от миряните като техен безкористен дар (всякакъв размер и големина – според благосъстоянието на дарителите или спрямо тяхната благодарност към Пресветата наша Богородица). Местните наричат своя храм още и Рибната църква поради факта, че долу в аязмото плуват и няколко малки декоративни рибки, които се радват на вниманието на всички посетители, дъното на което пък буквално е покрито с монети. Всяка година, по столетна традиция още от времето, когато майка ми е била невръстно дете, че и доста по-отдавна, на празника Преполовение, точно по средата между Великден и Петдесетница, във въпросния Асеновградски храм богослужението е особено тържествено. Легендата разказва, че преди години този обичан от всички народен празник не е бил отбелязван. Но веднъж през нощта срещу Преполовение хората от околните къщи видели, че в заключения храм свети и се носи някакво чудновато ангелогласно пеене. Така Божията Майка показала, че празникът трябва да се чества подобаващо и от този миг насетне денят влязъл в очертанията и заветите на църковния календар. В края на богослужбата, огромното множество миряни, стечени тук от всички краища на България, обикновено тръгват след архиереите (свещениците) и през центъра на града носят на ръце красиво украсената Чудотворна икона на “Света Богородица Умиление”, за да се отправят впоследствие и нагоре по пътя до самия манастир. Едновремешните традиции са били спазвани най-строго и почтено от всички и многохилядното множество пеша се е проточвало до самите двери на Бачковската света обител, където пък последната се поставя срещу манастирската Чудотворна икона. В по-новите дни на злодейската комунистическа власт, тези литийни шествия са били забранени и придвижването на иконата към манастира ставаше нощем, като за целта Съвета отпускаше един пикап – уж, за по-бързото придвижване на миряните, най-вероятно. Аз лично съм участвал в едно-две подобни поклонения, както и моят малък Неничко (бабин сладък), когото майчицата ми водеше на тази свята Християнска процесия почти ежегодно, докато беше по-малък – всъщност, до заминаването ни за Австралия през 1992, когато той беше едва 6-годишен. И сега дори, изписвайки тези редове, вълнението ми е съпроводено с овлажняване на очите и изплуването на множество прекрасни спомени, които са останали и са се съхранили в мен от десетилетия. Магическо място, енергийно и зареждащо с вяра и преклонение!...

Тъй като вече бяхме в района и отново: аз никога преди не бях ходил тъдява, направихме и едно кратко отклонение до Асеновата крепост – току на излизане от града. Там през последните години са протекли значителен брой възстановителни и реставрационни мероприятия, защото всичко което видяхме беше доста впечатляващо. Твърде вероятно, тази крепост да е съществувала и навремето, когато сме обикаляли местните вилаети с моторите, но пък тя едва ли е била в този си архитектурен и автентичен вид, в който се изправи пред нас в целия си блясък. За съжаление, не мога да направя сравнение, защото както вече подчертах – за пръв път кракът ми стъпи там 60 години след рождението ми (силно се надявам, да не е и за последен обаче). Ама какви царе само сме имали едно време, майка му стара! – в какви страхотни крепости и замъци са живели хората тогава, докато напоследък попадаме все на разни селски издънки, дето и чеп за зеле на става от тях (при това от 1944 насам, не само с начало 1989 – в случай, че някой тук се чуди, де). Макар, че жегата беше станала вече нетърпима, ние с Даниела се покатерихме до всички възможни бойници и наблюдателни кули, направихме си множество снимки за спомен, докато нашите стратегически ни изчакваха да се налудуваме под оскъдните сенки на едни саморасли дървета покрай пътя.

След рицарските ни набези из крепостта, превъплътявайки се ту в древни траки, ту в средновековни римляни, византийци и всякакви други царски богатири, стъпихме отново долу на асфалта и след други няколко минути се отбихме от главното шосе към Бачковския манастир. Самото село Бачково също се е преобразило, спрямо представите и спомените ми, датиращи от близо 30 години, но за нас по-голям интерес представляваше самият манастир и църквата му в двора, отколкото архитектурните забележителности на модерното селско строителство. Старата павирана алея, която отвежда към паркинга пред манастира вече е превърната в пъстроцветен битов пазар. Тук под думата “битов” далеч нямам предвид формулировката на битпазар или т.нар., битак, каквито аз принципно много обичам да посещавам – напротив. Направи ми прекрасно впечатление изяществото от съвсем автентични български стоки, като се почне от забрадки за глави, битови покривки за всякакви маси, та се мине през сачове, менци, грънци, хлопки и хлопатари кравешки, овчи чанове и други звънчета за Коледни свинчета, за да стигне на човек окото и до най-изтънчените подправки за кебапчета и кюфтета, небезизвестната чубрица, сминдух, мерудии, Бачковска шарена сол, цели купища буркани с горски мед от Родопите, всякакви сладка и конфитюри (естествено, домашно производство - а не лайната, които продават в Kaufland-а, Lidl-а и BILLA-та), торби със Смилянски боб и какво ли не още. Със сигурност номенклатурният списък е бил и по-дълъг, но аз тук изброявам само стоките от първа необходимост и забелязани отгоре-отгоре по тарабите и сергиите - на първо четене, така да се рече.

До този час на деня, обедното време се беше показало иззад палещите лъчи на слънцето и ние седнахме да утолим гладнишките си страсти с по няколко кюфтенца, свалени директно от скарата на дървени въглища. Доказахме вече, че в тая наша скъпа Татковина, като че ли кюфтетата са ѝ по-хубави и вкусни, сравнени с кебапчетата; а би трябвало да е точно обратното и дори да няма разлика. Легендите за българските кебапчета с много кимион сякаш са почнали да избледняват лека-полека, но пък и аз вече не съм тъй петимен за тях, след като мога сам да си ги произвеждам в неограничени количества, при това при зашеметяващи вкусови качества – и без изобщо да се хваля, щото пък почна ли да се обсипвам със суперлативи и да се самоизтъквам, покривайки се до нозете с лаврови венци, то няма да ми стигнат белите листи по-надолу, че да изразя самодоволството си от моите месни произведения. Ха, да ви е сладко сега!...

След питателния обед в павилиона, отправихме се и към широките манастирски двери. Разгледахме наоколо, запалихме по някоя и друга свещ за здраве и вечен упокой душите на мъртвите ни близки и постепенно се насочихме към следващия си туристически обект – Кръстова гора. Пътят до там е чудно живописен, но пък стръмен, тесен и принципно бавен, та се точихме нагоре сума време. Обаче просто нямаше как да сме попаднали в района, а пък без да сме се отбили и там – нали това българския Йерусалим, дето се вика. По-предишния път, когато пак ходихме тъдява беше люта зима и тогава си спомням, че ние дори не можахме да изкачим баира – на един от последните остри завои, колата малко заора в снежната преспа, колелетата ѝ пребоксуваха и почна бавно и неконтролируемо да се свлича надолу като шейна. Та се наложи да я оставим на една по-слънчева полянка, след което търтихме нагоре пешком – близо километър и половина, ако не и два. Но този път не сме имали подобни зимни проблеми и с лекота отидохме чак до горе. За това чудно и свято място мога да разказвам до среднощ и пак няма да съм казал всичко – то са легенди, преплитащи се с действителността, исторически факти, укривани умишлено в продължение на десетилетия (е, как кои? – амчи нали Партията тогава, близо 45 години повеляваше да нямаме други богове, освен нея самата, 100-годишната дърта и вмирисана пачавра) – там слепият проглежда, куцият прохожда, а немият продумва и дори пропява. Който не се е докоснал до силата и до магията на тая българска светиня, изтървал е значи по-голямата част от живота си. В днешно време, с всичкия наличен транспорт, изкачването до Кръстова гора не е така епично, каквото е било назад през годините и вековете. Който е имал волска каруца – добре, ама повечето хора са пъплили нагоре пеш, влачили са подире си болни деца, водени от един единствен лъч на надежда: изцелението им. Тук на Кръстовден пък, става едно от най-големите поклонения на миряни по време на богослуженията, извършвани от манастирските монаси. Тамошният манастир “Св. Троица” е действащ, а църквата им е построена на най-високата точка в околността, където това е било възможно, разбира се. До нея води дълго и стръмно бетонно стълбище, зад нея пък се намират параклисите на 12-те Апостоли – по същата алея се стига и до най-святото място, а именно: металният кръст. Легендата разказва, че баш там е била скрита частица от свещения кръст, на който е бил разпънат сам Иисус Христос. Малко по-надолу, вече в самата гора от едно аязмо блика чудотворна вода, смятана за свещена и дори за осветена. Където и да ходим по света, когато и да се върнем отново в Родината, за нас това място завинаги ще си остане като най-предпочитания обект за посещение, поклонение и преклонение пред Кръста Господен – Амин!…

Слизането надолу, покрай необезопасените урви и пропасти, беше също толкова епично, както и изкачването. Вероятно аз не един път съм подчертавал голямата си почит към Родопите и техните природни забележителности – наред с всички останали наши планини, разбира се, но сякаш родопските масиви са наситени с повече подобни, уникални места, заради които определено си заслужава човек да отдели от своето забързано и вечно недостатъчно време, наслаждавайки се поне за миг на тяхната феноменалност. Едно такова кътче на природата е Еркюприя – старото наименование на Чудните мостове или още известни като Скалните мостове. Ужасяващият път до там не успя да помрачи зашеметяващите впечатления, които този чисто наш природен феномен остави у нас. Навремето като младежи, нашите са ходили по тези места, защото съм виждал техни черно-бели снимки из семейните ни албуми. Обаче на мен това посещение също беше за сефте – неизвестно поради какви причини, тези скални образувания някак си винаги са оставали малко извън и встрани от нашите тогавашни екскурзиантски и моторджийски маршрути; хиляди пъти сме ходили по Пампорово, до Смолян също (офф-ф, че нали след тази Национална студентска бригада пък, баш от там се завърнах в къщи толкова развълнувано и така триумфално, сякаш самият дядо Господ беше ми слязъл на крака от небето – обзаведен вече с ново, истинско и постоянно гадже, а не само с временна любовница за петъчните и съботни вечери, което впоследствие ми стана и съпруга даже; а може би именно това са причините да избягвам да си спомням за тези отдавна отминали времена – майната му…). Мисълта ми беше, че всичко до което се докосваха очите, пред широкия кръгозор на премрежения ми от вълнение поглед, се случваше там и тогава за първи път в моя живот – един вид, бях малко девствен, специално за тази част на света.

Независимо, че времето с което разполагахме, чувствително понапредна като час от деня, ние успяхме да добием представа за това изключително интересно кътче на Родопите – дело на Майката Природа. Разправят, че навремето едноименната река (Еркюприя) е била много пълноводна и благодарение на активната ѝ и интензивна ерозивна дейност в продължение на хиляди, ако не и на милиони години, тези сводове постепенно са се образували над водата. В околовръст има и множество други пещери, които обаче за сега не представляват някакви по-крупни туристически обекти – неосветени и необезопасени, те най-вероятно не са и изследвани все още даже. В този дял на Родопите са правени и част от снимките на гениалната филмова продукция “Време разделно”, по едноимения роман на писателя Антон Дончев. Тук отварям и една малка скоба, с която се присъединявам към изразените напоследък масови съмнения, че авторът на романа е именно небезизвестната Фани Попова-Мутафова – многократно набеждавана, съдена, поругана и отхвърлена от тогавашното “прогресивно” социалистическо общество и твърдо заклеймена като най-опасен враг на народа. След излежаване на присъдата си (впоследствие помилвана след 2 години, от наложените ѝ 7 от т.нар. Народен съд…), нейните произведения биват забранени за издаване и печат. Злите езици говорят, че именно въпросният Антон Дончев се е домогнал до ръкописа и след като го преработва, романът му излиза за печат само някакви си 40 дни по-късно. Това дали е истина, дали не е – трудно е да се каже, след като пък са минали и толкова много години от тогава. Аз тук само маркирах един исторически факт, по силата на който щом някъде има някакви съмнения, то не може да няма и частичка истина в тези твърдения…

По същия разнебитен и доволно изоставен горски път се спуснахме надолу до главното шосе, за да продължим екскурзията си и по-нататък – през Смолян, с крайна точка Златоград. Разбира се, по този родопски маршрут има хиляди други, кое от кое по-интересни места за посещение, но денят започна да заваля към своята по-тъмна половина, а ние вече трябваше да побързаме за пристигането ни в крайната точка на дневния план. Така не успяхме да се отбием до Пампорово и да се качим горе на кулата – е, това упражнение го правихме на зимния ни траверс, който беше значително по-емоционален и запомнящ се, особено с обилния сняг, който едвам изгазихме преди две години. Тогава и до с. Стойките ходихме, в Широка лъка се отбихме, с. Момчиловци видяхме – въобще, програмата ни тогава беше пълна и преситена с емоции от всякакъв характер (както разбира се и настоящата). Така че – сега само напред; малко преди да падне летния мрак, ето ни и в предградията на Златоград…

Лесно и бързо намерихме мястото ни за настаняване, защото то беше току на самия път - още в началото на града. Само хвърлихме чантите по стаите и вече бяхме напълно готови за вечерните си подвизи – гладни и жадни като измършавели добичета, сякаш цял ден храна не бяхме ни виждали, нито пък помирисвали. Излишно е да подчертавам отново, че аз и в Златоград не бях идвал преди. Е, специално за тоя град имам и известни уважителни причини, разбира се, след като в мракобесния период между Девети (Септември, 1944) и Десети (Ноември, 1989 - напомням на забраванковците…), из тези погранични райони пускаха само с открит лист – а пък с моето прогресивно минало на кулашки наследник откъм едната страна и на дребен търговец-предприемач откъм другата, откритите листи бяха последното нещо, което някое тогавашно комуняшко поделение на МВР щеше да ми издаде (но пък естествено, оставайки по този начин морално чист и душевно горд за самият себе си, вследствие на въпросните факти и общосемейна политическа обремененост…). По онова време ние дори нямахме и мераци да пътуваме в такива неизвестни посоки – демек, знаехме до къде да се простираме според чергата си и не сме правили излишни опити за излизане извън очертанията ѝ. Поради същите съображения (вероятно за сигурност…), такива като нас не пускаха от Ахтопол надолу, дори до един Петрич, дето се вика, та да се срещнем очи в очи с баба ви Вангелия Гущерова. Целият район по протежение на турската и гръцката граница беше осеян със застави, бразди, кльонове и какви ли още не щуротии – измислени от тогавашната власт за ограничения правата и свободите на непартийния гражданин. Да не отварям дума пък за местното население, което беше така добре и дълбоко надъхано, щото бдяха и топяха в милицията денонощно всеки един непознат пришълец, когото срещнат на пътя си и който им се стори малко “съмнителен”. Не изключвам някой от по-младите читатели сериозно да се замисли, задавайки си въпроса: е, как така в една държава, някой няма да те пуска да щъкаш, където си пожелаеш? Ами, ей така – нá. Казват, че такива са били времената – и това е най-грозното оправдание за слабостта ни. Напротив: ние бяхме безпомощни, безсилни и страхливи, за да предприемем някакъв отпор. Който обаче дръзнеше да го прояви или изчезваше безследно, или попадаше в затвора, а най-често върху тялото му се извършваха какви ли не медицински експерименти, един път нарочно въдворен в психиатричните клиники, барабар с останалите несретници – пациенти на съответното болнично заведение. Тъжният списък с подобни “домове за нежни души” е прекалено дълъг – Курило, Севлиево, Суходол, Карлуково, назовавайки само някои от тях, натрупали във времето и назад в годините достатъчно печална слава. Там се влизаше по принуда и относително здрав, но пък излизането беше или напред с краката или превърнал се в обезумял от страх, послушен и безчувствен скот, който вече далеч не представлява сериозна заплаха за гражданския мир и опасност за обществото…

Нека обаче, за сега да оставим настрани тези толкова мрачни спомени от онова проклето и прокълнато от всички ни време и да се потопим в по-реалната обстановка на всемирна любов, всеобщо веселие, повсеместна безгрижност и народно благоденствие – а ние към момента бяхме и доста гладни, ако не сте забравили тази съпътстваща разказчето ми подробност. На излизане попитахме нашите хазаи къде можем да вечеряме и те без колебание ни посочиха заведението отсреща, само през мостчето над реката – механа “Здравец”, при Славчо. Тъй ни рекоха нашите хора от Станчевата къща и ние няколко минути по-късно вече бяхме нахълтали в претъпканата до краен предел и почти разпукваща се по шевовете си кръчма – независимо, че денят от седмицата беше едва вторник и това от само себе си предполагаше една тиха и спокойна вечер; да, ама не и там в Златоград. Накратко за обстановката в механата, а после вече ще се спирам и на подробностите: гъмжило от народ, сервитьорките сноват като торпили с препълнените си табли и едвам се провират измежду пияниците, а пък за свободни места в салона не можеше и дума да дойде – гайди и пискуни вият, тъпани и барабани думкат, “Излел е Дельо ‘айдутин” пеят, ама чак каменните плочи горе по покрива подскачат и се наместват из нишите. Добре, че едни хорица (извънбрачна двойка на средна възраст…) се смилиха над нас, та ни приютиха на тяхната, и без друго по-голяма маса. Вероятно много им се искаше да си останат сами през вечерта, ама с нас не успяха да случат твърде на такова усамотение. За щастие обаче, няколко минути по-късно една съседна маса-четворка се раздигна и ние веднага я заехме, освобождавайки любовниците от нашето, не особено желано присъствие. Независимо от всичко и от намеренията им за вечерта, тези двама души проявиха внимание и любезност към нашата внушителна група и ние на тръгване най-сърдечно им благодарихме за проявения от тяхна страна жест на внимание. Абе там, в тоя Златоград като че ли живеят друг модел българи – истински човеци; тихи, кротки възпитани, любезни – няма нищо общо с онова арогантно нахалство, което цари по Черноморието, хеле пък и в столичната наша София, където също имам известни по-преки наблюдения на очевидец.

Дойде ред да четем и книгата с предлаганите ястия и специалитети – нарочно подчертавам и натъртвам на думата “книга”, която се различава на светлинни години от обикновеното няколколистно меню по другите подобни механи и вертепи, където също сме били. Ама то баници и бюреци ли не щеш, че пататници и зелници ли не, че катъци, всякакви салати и родопски гъдели – иде ти направо да заревеш с глас, че не можеш от всичките им блюда да опиташ. За цените няма да отварям дума, за да не си помисли тука някой, че правя безплатна реклама на заведението – ама и защо пък не, след като управата му си заслужи напълно нашата висока оценка; единодушно. Правейки сравнение със столичните кожодери от подобен ранг, смятам че Златоградчани имат пълното право да извоюват достойно място под слънцето в сферата на обслужването и в частност общественото хранене, заради своето усърдие и топла грижа към клиента – ха, наздравичката по тоз повод, сега!...

Евтините манджи не бяха единствената приятна изненада, която направи впечатление на всички ни – със същата сила това местно правило се отнасяше и за напитките, някои от които бяха буквално на половин цена, спрямо техни аналози по другите градове на страната – не само една, ами и три мастики даже не биха му били достатъчни, за да засвидетелства човек своята истинска отдаденост и уважение към местните люде. Даниела и татко се бориха с някакви джоланчета, докато ние с майчицата ми поминахме малко по-тъничко с по едни яйца по панагюрски. Само че аз толкова много се бях вече натъпкал с различните видове салати, че за яйцата почти нямах място в корема си. На края вечеринката ни завърши и с подслаждане на джигера с по една сочна баклава, а пък на излизане оставихме едва някакви си 50-60 лева масраф – хем с бакшиша. Такава сума на нас никога не ни е стигала, когато сме били само двамата с Дани – а сега бяхме дори четирима, с нашите барабар. Прекрасни хора – ама цялото злато на света заслужава тоя Златоград; туй пък от мен да го знаете! И ако нявга вятърът ви отвее нататък – избирате два основни пристана: разпъвате базовия лагер в Станчевата къща, а столовата да ви е при бат’ Славча и неговата механа “Здравец”; толкоз!...

Така-а, след като хапнахме порядъчно и сръбнахме още по-порядъчно, десетина минути по-късно, с малко забавен и олюляващ се, пиянски ход се озовахме обратно на изходния пункт (в бивака, демек) – спали сме като утрепани, след прекомерно дългия ден, сбрал в себе си хилядите приятни емоции и впечатления от видяното, както и от натрупаната у всички нас умора от изминатото разстояние. Като километри то далеч не е така много, спрямо представите ни за отдалеченост, с които ние обикновено сме свикнали да се борим в Австралия – това са някакви си 290-300 км, обаче с допълнителните разширения на маршрута встрани от стандартната му пътна траектория, може би вече да надхвърлихме и 400-те. Независимо от създадения у самите нас телесен дискомфорт, умората си заслужаваше всичко онова, което видяхме и преживяхме. На мен лично (а пък и на Даниела, де…), Златоград много ми хареса и като едното нищо следващият път може пак да го удостоим с нужното внимание – хич да не е друго, в механата останаха сума гюзлеми и специалитети, които трябваше да опитаме, ама не можахме поради ограничения в стомашния ни капацитет. Както и друг път съм споменавал тая отдавнашна и мъдра притча, та и сега ще я припомня пак, дето един се завайкал и рекъл: “Господи – защо си ми дал две ръце да работя с тях, а пък само един стомах, за да ям с него?”…

На другата заран станахме отново сравнително рано, понеже имахме още неизпълнени точки от предварително набелязаната ни екскурзионна програма. Тъй като вечерта пристигнахме сравнително късно и изобщо нямахме време за разни опознавателни и безцелни разходки из Златоград, тая работа я свършихме на следващия ден. Нашите хазаи отново бяха достатъчно любезни да ни препоръчат посещението на няколко по-интересни и уникални места, с които се слави градчето. Наред с всичко останало от общия му чист и обновен вид, направи ни особено приятно впечатление и напълно реставрираната стара градска част, което буквално представлява един етнографски музей на открито – силно приличащ на нашенския Етър и кв. “Шести участък”, сокаците на Самоводската чаршия във Велико Търново, Ловешкият кв. “Вароша” и разните други подобни местенца, пръснати навред из китната ни Родина, за които просто сега не се сещам, но пък знам и съм сигурен, че съществуват. Разходката покрай старинните къщи и постройки връщат човека с векове назад във времето, от когато датират тези красиви и уникални места – в т.ч, Мелник, Банско и Добринище, разбира се; как можах пък баш тях да пропусна. Жените удариха по едно истинско “са’аве-кайве” от джезве на пясък и останаха много доволни, докато ние с татко се въздържахме, понеже с него не сме кафеджии (да беше греяна ракия, разбирам – ама тая черна отвара, мерси; между другото, въпросната думичка съм я чувал от моя голям приятел Жуката и предполагам, че се отнася нещо за кафе, ама аз лично не ѝ знам значението – нищо чудно и да е измислена, без някакъв определен смисъл).

След още малко разтоварителни разходки из градеца, отново сме на път. Връщането ни за Габрово щеше да стане по различно трасе – през Кърджали, Хасково и Димитровград, вместо отново назад през Смолян и Асеновград. Целта на това наше пътуване беше да обиколим и посетим колкото е възможно повече места, за които до сега бяхме само чували и слушали, но никога не бяхме виждали сами; нито преди на младини, нито пък напоследък, при по-честите ни завръщания в Татковината. Един от първите такива обекти беше Дяволският мост, който се намира на няколко километра от Ардино – току в сърцето на тамошните Родопски възвишения. Само че преди да се подпътим нататък, ние отново направихме едно съвсем кратко отклонение до друго, много известно селище, намиращо се в непосредствена близост – с. Неделино (вече град, както се оказа по-късно – нещо като Шипка, Правец, Банкя и разните други подобни населени места по картата на България; иначе ние си го знаехме от едно време като Узун дере и си беше баш село, макар голямо, хубаво и богато). Впоследствие разбрахме, че надолу също имало удобен път, който да ни отведе даже и по-преко в Ардино, вместо да обикаляме от долната страна през Джебел и Момчилград. Една от атракциите на Неделино е уникалната Християнска църква, построена в съвсем новото време – малко преди да настъпи новият Милениум през 2000. Храмът носи името на Св. Неделя и е издигнат основно с дарения на местните гурбетчии – огромен, бял и красив; величествена гледка. Трогателен е и човешкият синхрон, при който живеят и се трудят неуморно тук, както българското съсловие от населението, така и помашкото. Тези люде са достойни за уважение и почит, за които не съществува нищо друго и по-различно, освен трудът като единствена двигателна сила на техния успех – от най-ранни зори до късните вечерни часове. Районът е известен с производството си на тютюн – това е и основният поминък на местните жители, наред със строителството разбира се; пълно е с майстори на чешми, на параклиси, църкви, къщи и т.н. Не ми стана твърде ясно обаче къде точно из тия пущинаци хората отглеждат своя тютюн, след като цялото землище в околовръст е предимно хълмисто – расте ли тютюнът по баирите или изобщо не вирее там? – трудно ми беше да преценя, но пък след като последният се смята за главен генератор на средства за препитание, значи и в действителност е така…

След като и в Неделино се помотахме малко из чаршията, потеглихме към следващата си спирка – Ардино и Дяволския мост, както вече споменах. Пътят до там не беше много дълъг, но пък изключително тесен и осеян с остри завои – типично балканско шосе, сякаш правено не за превозни средства, ами за диви кози и глигани. Има места, където два Мерцедеса например, не могат да се разминат свободно, без да си остържат взаимно боята по вратите – навремето беше лесно, че колите бяха малки и тесни; предимно Трабант и Запорожец, масово Москвич и тук-таме по някоя и друга Шкодичка - понеже Ладите бяха лукс и предимно се използваха да гният на хората из гаражите, щото те ги изкарваха само в събота и неделя, когато пък трябваше да се натоварят бурканите с компотите и зимнината от село обратно към града. Ама напоследък народът се замогна, опаричи се така да се каже и взе да си купува по-внушителни превозни средства – големи, мощни, модерни. Туй хубаво, обаче пътищата се оказаха неподходящи за тях и въпросният народ отново изпадна в безизходно положение – те затуй взеха да бягат и на Запад де, където шосетата са малко по-широчки от помашките.

И докато си размишлявахме индивидуално, кой наум, кой на глас – мина се още известно време и се намерихме в Ардино. А пък пътят за моста минаваше баш покрай една баничарница, пред която просто няма жив човек (и нормален…), който да не се спре, че да се налапа с горещо тесто като прасе с копривена каша. Ама и помакините са си баш майсторици на тези изделия – няма спор и две мнения по въпроса. Като гледам как изкусно въртят корите над главите си, па ги блъскат подир у тезгяха – ха, че после пак ги развъртят по такъв начин, та чак пръстите им не се видят от майсторлък. Тези техни пръстчета чудеса могат да правят, като ги гледам отстрани как се гърчат – и умрелият ще възкръсне, а и заспалият ще се събуди, стига да попадне в нечии добри ръце; “метафорично”, така да се каже… Изядохме по една мазна баница, което до голяма степен замести обядът – нямахме излишно време за софри, защото тепърва ни очакваха новите срещи с непознатото.

Пътят към Дяволския мост е също толкова дяволски, колкото и моста. Разбит, с много дупки – на места кален и ненасипан; абе, дивашка му работа – с една дума. Но за сметка на това, гледката пък беше внушителна и впечатляваща. Този трисводест мост като че ли беше изваян на един дъх от някой средновековен майстор – формите му бяха правилни до съвършенство, сякаш майсторът му бе учил два поредни семестъра Дескриптивна геометрия при другаря Партенев горе на Интеграла (така наричахме една от сградите на Института, която имаше формата на ей туй ужасно нещо, наречено математически символ “∫” – символът на невзетите изпити, на 8-месечните студентски прекъсвания, многократни и безуспешни явявания по изпити, поправки и дори ликвидации; Боже опази!...).

Самият мост свързва двата бряга на р. Арда, която в горното си течение не е особено пълноводна. Обаче пролетес, когато започнат да се топят снеговете по Родопските върхари, тя става значително по-буйна – особено по време на продължителни проливни дъждове, пък макар и летни. За Дяволския мост се носят предания и легенди, всяка една от които на пръв поглед изглежда достатъчно правдиво. Едно от предположенията е, че навремето е бил строен още през епохата на Римската империя за връзка между Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. Дали е тъй, дали не е – Божа работа, дето се вика, ама пък инак звучи правдоподобно. Другата версия, за която уж има и писмени свидетелстващи доказателства е, че строителството му е станало през ранния период на турското робство (около 15 в.) по заръка на тогавашния султан, някой си Селим. Вероятно на това място действително да е имало някакъв такъв римски мост, който той или е възстановил, или пък го е вдигнал на нова сметка – та, това също е малко Божа работа, независимо че сега ни се струва като да е било истина. Едно обаче се знае от всички там и две мнения по въпроса няма: този мост е построен от българския уста Димитър, родом от въпросното Неделино. Казах ви аз, че там се раждат големи майстори – ето, сега този човек и мост вдигнал за чудо и приказ, а не само уста Колю Фичето да ги е можел тези дюлгерски занаяти.

Между другото, не знам дали е случайност или някакво съвпадение, обаче над р. Неделенска, която минава по протежението на гр. Неделино (и околностите му, разбира се…) има точно 12 моста. Едни от тях се намират току в самия град и все още се експлоатират успешно до ден днешен, докато други са се сгушили в разни шубраци из деретата над притоците на реката, но останали неми свидетели още от онова дивашко време, когато са потурчвали местното население. Източниците на информация споделят, че на размери те са с най-различна височина – от около метър-два до внушителните 10-12 м. Такъв един ням свидетел на зверствата и издевателствата над българите по онова време е Турчи мост – възстановено и реставрирано, съоръжението представлява важен исторически паметник за града и е едно от често посещаемите места от такива преминаващи туристи и екскурзианти като нас. Друга легенда пък твърди, че във всеки от въпросните мостове има по един единствен камък, който служи за основа и представлява така да се каже гръбнакът на конструкцията…

През февруари още на далечната 1984 средновековният шедьовър Шейтан кюприя (или Дяволският мост) е обявен за Национален паметник на културата. Странното му име е свързано с много легенди (а още по-странното е, че до този момент аз не бях и чувал дори за съществуването му, което е единствено в мой ущърб и личен пропуск). Една от тези палаври сочи върху кой от камъните на моста има отпечатък от стъпката на самият Сатана. Според втора, някакъв млад майстор (ама това дали е бил уста Димитър, когото вече споменах или пък някой друг? - остава загадка...) се обзаложил със самия дявол, че може да построи мост над стръмния пролом. По силата на облога той се принудил да вгради в него сянката на любимата си, та да стане той увековечен за всичките години, що са били напред. Ако почна да преразказвам всичко чуто по време на посещението ни и прочетено по рекламните диплянки, няма как да пропусна да спомена, че точно на централния свод на Дяволския мост е гравиран самият автентичен печат на цар Соломон (е, аз не го видях, де - ама може би понеже не си носех очилата, та не съм фокусирал добре баш връз изображението). От друго място може да се чуе и даже някои са склонни въодушевено да обясняват, как да се забележи и рогатия образ на Лукавия - като се заснемел моста в определено време на деня и после пък снимката да се завърти наляво или надясно. Предания и легенди, колкото си щеш, ала най-голямата магия на Дяволския мост си остава в красотата на величествената му осанка, извисяваща се над р. Арда вече 5 столетия - няма наводнения, няма прииждащи води, няма събаряне и това си е. Явно едно време хората са строили така, че не само тях да надживее, ами децата им, че и внуците на децата им, биля. Пък сега се радваме на нещо ново за някой и друг месец, след което то потъва в реконструкция и ремонти. Шибана държава, шибана управа – няма управия с тия…

От Дяволския мост трябваше отново да се слезем до Ардино, след което вече хванахме царския път за Кърджали – а по-точно, искахме да видим и праисторическото българско селище Перперикон, което също беше включено в нашата общообразователна двудневна променада. Надявам се, няма да разочаровам твърде много четеца (нито пък ще го оставя изненадан…), ако тук отново си призная, че аз и за тази археологическа находка от древността, за първи път чух в малко по-новите и модерни времена, докато последната е била обект на научни изследвания още от 30-те години на миналия век. Впоследствие вече, през 60-те и 70-те мястото добива по-широка популярност, след като започват по-сериозните му разкопки с чисто историческа цел. Само че мен баш по това време вятър ме е вял на бял кон и от позицията на крехката си, едва 10-годишна възраст по това време, специално тази тема се е падала малко встрани от мераците и научните ми познания (че аз тогаз исках да ставам истински партизанин, ве – досущ кат’ бате Серго; какви археологии, материци и още Перперици са ви патили пък вас на онуй идиотско, сатанинско време?...). Вероятно, за да не сме популяризирали това толкова свещено за всеки българин място, една от причините е и самото му разположение като географска точка – забутано някъде на майната си, покрай селата между Кърджали и Хасково, то с нищо не е привличало вниманието ни, след като пък и поначало нашите туристически обекти са се простирали предимно около нас, в по-централната част на България, вместо да пробиваме надолу по тези затънтени вилаети на страната. Щото пък трябва и това да се признае, че навремето онези отдалечени райони на държавата повече биваха свързвани с апокалиптичните спомени на попадналите в тамошните поделения на родната казарма, вместо да се носят суперлативи за полянки, застлани с райграс и теменужки. Именно в този зловещ пръстен от учебния атлас бяха концентрирани множество такива военни батальони - пъклени със своята суровост и страховитост по разкази на очевидци и пряко засегнати потърпевши, едвам изкарали двете (че дори и трите…) си години войниклък. Въобще, всичко по оста Грудово – Елхово – Харманли, със съответните разклонения към Хасково и Кърджали (включая триъгълникът на смъртта, със своя възможно най-тъп връх при с. Звездец, където пък е отбивал редовната си военна служба моя татко), попадаше някак си в по-непривлекателната половинка на Татковината ни и именно поради тези причини, за нас тя остана малко по-слабо изследвана и проучена. От тук пък идва и липсата на знания и компетентност за скритите красоти, каквито притежава скъпата ни Родина. Та, толкоз по отношение на Перперикон и поради що не бях чувал за него...

Иначе до самия подстъп към каменния град се стига лесно – пътят извежда до крайната точка, който на въпросното място завършва с обширен паркинг. До това време на деня обаче, слънцето се беше покатерило на най-високата си точка и от там жулеше безмилостно по нас, обливайки ни отгоре сякаш с разтопен катран. Намерих една сенчеста пейчица за нашите, защото те нямаше да издържат на тая тежка мараня и предвидливо ни изчакаха долу, докато ние с Даниела се подпътихме ентусиазирано по пътеките и сипеите на разкопките. Действително, че там дейността не секва нито за миг, след като историци и археолози откриват все повече и повече нови лабиринти, сводове на древни постройки и всякакви такива чудесии. Навремето на това място е имало дворец, а изровените църковни останки свидетелстват, че по него време е съществувала и голяма черква, смятана за най-ранната от тази праисторическа ера, която някога е била откривана в района на Родопите. Разкопките на Перперикон до голяма степен приличат на подобните, които в продължение на множество поредни години правеха археолозите на местна почва в местността Градище, току над Габрово – сума средношколски и студентски бригади се изнизаха през тоя не маловажен за града ни обект, но за жалост в днешно време всичко горе тъне в апокалиптично забвение, обрасло до неузнаваемост в храсталаци, папрати и всякакви плевели. С тази разлика, че финансирането на двата обекта явно идва от две различни фунии – и ако едното проучване приключи най-безславно поради липса на кинти, а вероятно и на интерес (Габровското…), то явно че за Перперикон са издействани повече средства и разкопките там ще продължават и занапред.

След известно изкачване по алеята, ние най-после стигнахме и до платото, където се намира цялостният колорит и магия на древния град – изведнъж човек попада в друг свят, сякаш времето там спира да върви. За наша радост горе подухваше ветрец, който охлади нагорещените ни и изнемощели от жега тела. Обиколихме разкопките, направихме си множество снимки за спомен от това уникално място и полека-лека се спуснахме надолу по една различна пътека, с цел да опознаем по-добре района. Между другото, точно там, в подножието на хълма е наченат и строежа на някакъв огромен хотелски комплекс, така че много скоро районът ще бъде огласян от чалга напевите на съвременната ни култура, ще се носят зашеметяващи миризми и ухания на кебапчета и кюфтета, та не е изключено двата свята малко да се посрещнат и изправят един спрямо друг – древният и непорочен от една страна, срещу съвременния, за който вече споменах как звучи и на какво мирише…

След кратка неутрализация и иззяпване на сергиите по паркинга, метнахме се отново на колата и единствената ни спирка до Габрово беше да видим наши много близки в Първомай. С тези хора ние се тачим от години, родствените ни връзки са силни и са се запазили непроменени във времето, които даже и разстоянието не успя да разруши. След друг час и нещо, може би два, и последната отсечка на това наше епично пътешествие беше преодоляна и ние се завърнахме щастливи и доволни на хладно в старославно Габрово. Толкова много красиви неща видяхме, толкова обилна информация попихме и обогатихме знанията си, че сега ще има години наред да си спомняме с умиление за всичко това. Ако е рекъл Господ, догодина пак може да направим едно такова щастливо пътуване до Родината – нека само да сме здрави и да не ни мине случайно някоя черна котка през пътя...

След всичко преживяно и описано до тук, времето ни за отлитане към Австралия съвсем наближи и ние няколко дни по-късно започнахме да стягаме дисагите за завръщането ни обратно към действителността и реалността. До сега всичко това беше само един прекрасен сън наяве, но пред нас стояха ежедневните ни задължения – работа, къщи, домакинство, дечурлига и какво ли не още, които ние по никакъв начин не можехме да загърбим или да си позволим пренебрегването им.

От Габрово тръгнахме няколко дни преди полета на самолета, защото в София също имахме да се видим с някои наши общи дружки и роднинки. Последните мигове преди всяко мое отпътуване от Татковината са свързани с голяма доза носталгия, мъка и съжаление заради множество пропуснати възможности – целта ни уж беше да останем колкото е възможно по-дълго време с нашите, а пък то на края стана така, че ние почти не се видяхме с тях (е, малко образно казано – нали тези срещи с близките ни никога не са достатъчни и те по никакъв начин не могат да заменят дългите и предълги месеци (че и години…), когато сме разделени и принципно далеч едни от други. Но, такава ни била съдбата – какво да се направи: едни се раждат с късмет, други пък с малко повечко и те така, те…

В София вече върнахме колата на нашия човек, която бяхме наели от него преди два месеца и от там насетне се придвижвахме напред-назад по отделните обекти с метрото и най-често пеш. А пък всичко останало аз вече ви го разказах – ако случайно сте му забравили началото, то на това място ще трябва да се върнете малко по-назад, че да си го припомните – просто защото от тази моментна точка на настоящото ми изложение, мислено се пренасяме на летището в Бризбън, където кацнахме благополучно след дългото си отсъствие – най-дългото измежду всички останали напоследък, забелязвам с подчертана охота и задоволство…

На митницата не сме имали никакви проблеми – всичките дисаги, заедно с инвентарът в тях и този път успешно “прескочи трапа” и цедилките на строгите гранични служби (разбирай зорки очи, уши като пеленгатори и носове с остро обоняние, използвайки дори и кучета да душат вместо тях измежду багажите…), като по този начин торбите ни пристигнаха в най-пълния си вид и в съвсем правилната форма баш до входната врата, на която вече ни очакваше Ванеса. Тя уж щеше да ходи на някакъв музикален фестивал, обаче последният се отложил и тя като по някакво чудо си беше в къщи. С влизането ни през прага, веднага започна разопаковането на багажа – куфари, чанти, найлонови пликчета, подаръци, сувенирчета и тем подобна стока; както едра, така и дребна. Единствената повреда, която претърпях и аз лично изживях като дълбока и катастрофална семейна драма, беше една счупена чаша от двете възможни, с оригинален надпис OUZO 12. Добре поне, че втората се бе запазила, та сега имам единични екземпляри от всеки вид мастика: Пещера, Карнобат, а сега и от гръцката. Всичко останало влезе у нас непокътнато и в приличен вид, без никакви сериозни загуби – особено пък и 10-те кила ракия, която кацна на червения континент напълно невредима. За всичко това и за цялостната щастлива развръзка през последните два месеца – слава тебе Боже наш и всите твои небесни светии! Амин... Е, няма да го правя сега на голям въпрос, че пък до ден днешен семенцата ни от лютите чушки на чичо Божко така и не видяха бял свят под синьото небе на Австралия. Къде ги бе напъхала Даниела и чак толкова надеждно скрила от самата себе си, дори самата тя не знае - само снове напред-назад като редосеялка, вдига рамене и вика: “Няма ги, бе писе!” А те до това време трябваше да са посадени и едва ли не да връзват вече, ама нá – не можем да виним и Господа за нашите собствени грешки. Освен ако не поникнат сами из някой джоб на гащи или жилетка и така да се открият за пред света, аз лично друг начин не виждам за тяхното изнамиране – майната им.

Какво става по-нататък в развитието на разказа – след приключване с разпакетирането на инвентара, последваха няколко дълги серии от изпиране на мръсни дрехи, основно почистване с прахосмукачката, бърсане на дебел слой прахоляк и други хигиенизационни мероприятия (въпреки, че малката предварително и предвидливо беше минала отгоре-отгоре, колкото да заличи следите от безчинствата си). Следобеда, по вече добре изграденият ми навик още от България, навлякох пижамите и се зарових в чаршафите. Спах кажи-речи до вечерта и през нощта не мигнах, та будувах като караконджул чак до зори. Веднага от следващия ден насетне обаче, режимът ми се възстанови и сега спя като пън, какъвто винаги съм си бил.

Междувременно се свързах с моите шефове и си определихме делова среща за след няколко дни. Подарих и на двамата по нещо дребно, символично и типично българско, на който жест от моя страна те много се зарадваха. По време на моето отсъствие са се раздвижили други проекти, по които ние имахме известна подготовка и само чакахме зеления семафор за старт. Е, сега светлината вече им е дадена, обаче за мен все още има голяма доза неясноти около всичко това и аз по тези въпроси отношение не вземам. Говори се, че когато клиентът окончателно си заяви поръчката и предплати съответното капаро от 50% върху цялостната стойност на инсталацията, част от този фонд щял да се използва за уравняване на сумите, които фирмата ми дължи под формата на три пълни месечни заплати. Как, кога и дали обаче това ще се случи, на мен не ми е много ясно, защото покрай всичките наши финансови неразбории, които ни налегнаха напоследък, аз пък нещо изгубих вярата и доверието си към тези хора. Дано да не съм прав, но обикновено вътрешните ми чувства не ме подвеждат…

В същото време още по-активно задействах търсенето на друга работа. Една агентка ми се беше обадила още докато бяхме в Габрово, та първо нея алармирах, че вече съм се завърнал в Австралия. Тя пожела да ме види още на следващия ден и с въпросната дама минах едно доста успешно интервю – останах с впечатлението, че се харесахме взаимно (е, поне аз нея, основно като физика и естествено като жена – иначе тя самата може все още да изгаря в съмненията си относно моята кандидатура, но пък аз от своя страна се нагледах на апетитните ѝ цици, заровени някъде дълбоко из пазвата на поразхлабеното ѝ деколтенце; дай Боже всекиму такъв късмет…). Така че сега трепетно очаквам всеки момент да ме повикат и от компанията, чиято посредничка се явява младата мома, които хора пък от своя страна са проявили жив интерес към моите знания и умения, сами предлагайки дори да ме използват за две от техните вакантни места – по тяхно собствено усмотрение и лична преценка, нищо чудно да ми предложат барем едното. Вероятно идната седмица и такава среща ще имам, като още в понеделник пък от друга агенция ме пратиха да се видя с едни хора в непосредствена близост до нас (ако не съвсем на пешеходно, то само на 10-15 минутно велосипедно разстояние от дома). Сигурен съм, че ще стане така, та да се чудя с коя от двете работи да се захващам по-напред, но хайде - да не избързвам за сега с прогнозите си, защото могат да се окажат и съвсем безпочвени.

Така се нижеха ден след ден, дорде не дойде съботата, когато пък ходихме на гости у Валя и Янко. Дарина също беше с нас, защото трябваше да разискваме съвместния план за Новогодишната ни екскурзия до Сидней. На 02 Януари е сватбата на сина ѝ, за чието тържество всички ние най-официално сме поканени да присъстваме. Ще пътуваме с колите нататък и ще спираме по отделните интересни географски точки – после ще посрещнем Новата 2020 в Сидней, а след това ще вземем участие и във венчавката. Принципно от вечерта аз съм запомнил единствено само тези основни стратегически и откъслечни моменти, въпреки че “разискванията” ни продължиха на софрата до 03:30 сутринта, ама подробностите нещо ми се губят поради всеобщото опиянение и най-вече моето лично...

В неделя вече, по някое време се отправихме към един къмпинг на около 50-60 км от нас, където Неничко и Меган бяха отседнали с караваната, която си купиха неотдавна. Ходенето им там беше повече “служебно” и с учебна цел, за да разкрият всички малки тайни, потулени в това чудовищно бунгало на колела. В средата на Октомври те отиват на по-сериозна и дълготрайна почивка, заради което искаха да се запознаят с характера на караваната, как се тегли, маневрира, монтира и разтяга; след това да огледат и използват легла, печки, фурни, хладилници и целия къмпингарски инвентар, с който те са си я снаряжили и обзавели. За вечерта у Янко бях приготвил малко кюфтета, ама част от каймата остана. Нени пък поръча кебапчета и така на огнището пред караваната им имаше мешана скара. При тях останахме през целия следобед, а надвечер вече си направихме един хубав моабет със салати, бири, печиво и т.н. Те бяха пристигнали там още в събота, след дежурството на Меган – къмпингуваха до понеделник, докато ние вечерта в неделя се прибрахме, защото Даниела на другия ден беше на работа. Изкарахме весело и щастливо, макар да беше малко хладничко – сутрин и вечер тук все още е студено, но пък през деня и особено по обед става дори горещо. Така завърши първата седмица след завръщането ни от странство – всички знаят, че последните два месеца съм бил в служебна командировка по Китай и из Европа, с цел организиране и контрол на производствения процес по изработването на инсталацията, върху която работим вече 4 години, а пък краят ѝ изобщо не се и види дори. Това мое, уж служебно пътуване ми дава малко повече престиж пред хората, с които преговарям за евентуална друга работа – лъжа поголовно и на едро като дрът циганин, но в името на прогреса и собствения ми успех, това е оправдано и не го считам за особено голям грях; на същото между другото уча и Ванеса – това е единствената допустима и благородна лъжа, която обикновеният мирянин може да допусне в прегрешенията си. А пък аз, специално в тази посока нямам абсолютно никакви скрупули или морални задръжки – в случая, целта оправдава средствата, както някой си, някога вероятно изобщо не е казвал…

Новата седмица започна при същите условия, както свърши и старата – тя също е към своя край, след като се има предвид че днес е вече събота – 14.09.2019, Кръстовден. Ванеса скита напред-назад, ходи на Университета, вре се из библиотеките и въобще преследва своите цели в живота. Днес отидоха с Марко на водните пързалки, люлки и басейни, а пък довечера са на някакъв рожден ден. Нали ви казвам аз, че рождените им дни са повече от броя на самите нейни приятелки – вероятно някои от тях празнуват по няколко пъти. Даниела пък е по пазар, обаче със строго определен лимит на внасяните в къщи стоки. Такива безогледни купувания на храни в индустриални количества повече в нашия дом няма да има – само по малко, нещо определено и толкоз; прасетата отдавна ги изклаха и вече няма кой да дояжда остатъци и огризки. Утре сутринта ще отидем на черква да запалим по някоя свещ на благодарност за всичко добро, което ни се случи до сега, случва ни се днес, като се надяваме и в бъдеще да е така. След обяд пък ще излизаме – вечерта сме на театър, а преди това трябва да минем покрай Жорко и Наталия да си вземем стоката и да им дадем подаръците от България. Те са ни купили някои продукти от гръцката бакалница, ама още не сме се виждали с тях, че да си отъкмим сметките. В понеделник съм на интервю, което най-вероятно ще прерасне в истинска работа. Позицията е кратковременна, чрез която ще спечеля малко време, докато се завъртят по-сериозно нашите дела (както и средства за ежедневното ни препитание, разбира се). На първо време ще имам едно ходене до някакъв затънтен, но много мащабен минен обект в Папуа и Нова Гвинея, за където ще бъде поръчката на инсталацията. Само че още нищо няма черно на бяло и аз пиша всичко това единствено, защото ужасно много ми се иска да бъде истина, ама кой знае на къде ще се изюдят пак нещата. Човек, един път като изгуби вяра, та дори и истината да му казват, пак си я подлага на съмнение. Както и да е – следващата седмица вече ще бъде преломна и окончателно ще се разбере кой на къде ще поема в тази шантава безизходица...

17.09.2019 – Светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София; голям празник – бъдете всичките честити и със щастие в дълбочина пропити! Когато напред препрочетох това, което бях вече написал онзи ден, срещнах в текста известни малки неточности, които ми се иска сега да доизясня и да допълня празнините. Споменал съм някъде, че с пристигането от летището при нашето завръщане от България, Ванеса ни е чакала на вратата. Ама какви глупости съм писал, бре? – просто няма нищо подобно; вероятно така само сме очаквали и сме се надявали с майка ѝ, ама пък мечтите ни далеч не отговаряха на действителността. Вместо това обаче, още пред къщата виждаме добре затворените ѝ и надеждно заключени врати, признаци на живот вътре въобще не се регистрира, а пък от самата Ванеса хептен няма и помен даже - барем да се навърта тъдява. Е, нищо – ние имаме една връзка допълнителни ключове за портите, скрити уж доволно дълбоко и на много секретно място; мислехме, че с тях поне ще успеем да си влезем у дома. Нищо подобно, бако – бъркам да ги вадя, но тайникът ни се оказва празен, защото нашата разсеяна умница като си забравила вътре нейните собствени ключове, та повлякла и резервните с нея, където е скитала. Моят телефон, естествено до това време бе отдавна вече изгубил енергията си в батерията – остава активен този на Даниела. Сменяме българските карти своевременно с оригиналните и тя (майката, демек…) започва истерично да търси къде се е дянала щерка ѝ. Звъним по хората, звъним у Марко, на Мария и т.н., докато Радмила най-сетне се обади, че двете били нам къде си – без ни най-малките си намерения да се прибират, завалийките. Добре ама Даниела я спеши нещо и наш’та на бърза ръка си дойде да ни отвори с единствените ключове, които имахме в наличност; Марко я докара от някъде, ама така и не разбрахме къде са били с Мария. През това време аз хаотично и безпорядъчно пикая където завърна по двора, защото в противен случай буквално щях да се пръсна, докато Даниелчето търпеливо стиска кълки, за да не се изтърве в гащите - почти до болезненост в стомашната кухина. В тоз върховен момент “блудната” дъщеря се завърна, та ни отвори и ние тутакси нахълтахме в къщи като в квартален хоремаг след почивни дни.

От там нататък горе-долу съм следвал структурата на хронологията – както по събития, така и по съответните дни от седмицата. Онзи ден и семките от лютите чушки на чичо Божко съвсем ненадейно се появиха от някъде – може би Дани с влизането си машинално ги е сложила на мястото им, където в коридора те делят едно общо чекмедже, заедно с други подобни семена за посевни растения и зеленчукови култури. Вчера даже ги разсадих в едни нарочни пластмасови кутийки от сирене, белким тези се хванат по-успешно от другите ни овощни насаждения и принципни представители на ботаниката, пръснати безразборно по двора. За сметка на вече намерените семчици обаче, продължаваме да издирваме едни оранжеви на цвят маратонки на Даниела, които тя смята, че е взела със себе си в България, а пък последните не са се върнали с нас обратно. Нямаме дори и спомен да сме ги разтоварвали някъде – нито в София, най-малко в Габрово пък. На всичкото отгоре, когато ходихме по Сапарева баня и нагоре към Рилските езера, добре че беше Данчето да ѝ даде едни нейни маратонки, че иначе не знам как щеше да върви по урвите и по чукарите с нейните френски сандалки, дето едвам им се крепят каишчиците. Със сетните си сили обущарят бай ти Къци ги подмаза и подлепи токовете им, та вече подметките със сигурност ще издържат успешно барем още няколко сезона, дорде съвсем не се разпаднат на съставните си части. Мисълта ми беше, че специално тези нейни спортни обувки изчезнаха яко дим - сякаш потънаха като пенсия на касите у Кауфланд; аламинут. И никой от нас няма спомен да ги е виждал някъде…

Онзи ден (в неделя) ходихме на черква с Даниела – занесохме олио и брашно, както е правилото според обичая и канона. Следобеда минахме през Наталия и Жорко да си приберем сиренето, а вечерта посетихме един театрален спектакъл, нарочно организиран за нас като етническа група и изнесен пред публика от двама много нашумели напоследък в България, сравнително млади актьори – Асен Блатечки и Калин Врачански. Пиеската беше много весела и жизнерадостна – на края цялата публика горещо аплодира изпълнителите, правихме си снимки за спомен с тях и с това културното мероприятие завърши. По същото време беше и рождения ден на скъпата ни майчица, която навърши 87-те си лазарника и смело подкара следващия – да е жива и здрава, да се радва на лесни и спокойни старини. Амин…

Както вече казах малко по-горе, седмицата започна вчера много динамично и цялата изпълнена с надежди. Сутринта ходих на едно интервю за работа, което по моему премина много успешно, в дружеска атмосфера и сред технически грамотни хора (и как няма да е така, след като шефът им е американец, който далеч повече цени европейския подход и технически тенденции пред местните, закостенели и първобитни австралийски методи). След интервюто трябваше да отида до Агенцията за работа, която всъщност ме препоръча и чрез която аз евентуално ще започна работата. Там попълвах разни данни и документи, като днес вече трябваше и да съм започнал, ама ей го нá – 15:00 вече минава, а аз още съм си у нас. Чакам ги да узреят съвсем, защото впоследствие се разбра, че в компанията нямат собствена софтуерна програма, на която да се проектират изделията им. Това може да забави цялостния процес до непредсказуеми времеви граници. Получих и потвърждение от другото потенциално работно място, че до края на тази седмица трябва да ми организират интервюто, на което вече ще се разбере дали аджеба, ще се спрат точно на моята нещастна кандидатура или отново ще я отхвърлят, както много други преди нея. Днес завъртях и още една възможност за работа чрез мой бивш колега, с когото работихме в компанията за производство на бояджийски камери. По мое време той беше назначен за оперативен директор и аз много съм му помагал, докато го въведа в конкретната бизнес обстановка. Добре ама той също се оказал излъган от собственика, комуто дължал неизплатени средства – хем много повече от моите мизерни 2-3 хиляди долара. Онзи го е изиграл с по-сериозна сума, но човекът не каза с колко; вероятно му е неудобно от мен да си признае – следващата седмица ще се срещнем да разговаряме за друг предстоящ негов проект, по който иска моето техническо съдействие, та между другото ще се оплачем един на друг от нехранимайкото, който завлече и двама ни. Че аз само до тук имам сериозен пасив от сума пари, дето ни им видях фасона, нито ги усетих как са на мирис – майната им, аз старите дългове вече съм ги опростил и преглътнал, ама за сегашния ще трябва да се боря и да драскам със зъби и нокти.

Така неусетно, в празни надежди и голи обещания се търкулна и днешния вторник. Малката до напред стоя у дома и учи, после замина на библиотеката да си предава домашното. Довечера ще бъде с Марко, който има спортна среща до късно и пак ще се прибере по никое време среднощ. Планове и прогнози за следващите дни нито имам, нито пък смея да правя – единственото по-сигурно мероприятие е в събота следобед, когато в Бризбън има някакъв фестивал на Балканските страни и народи. Тогава и ние ще отидем нататък, че нашите танцьорки ще играят пред публика – ще лапнем по някое сръбско кебапче или плескавица, а пък вечерта може да финишираме у Ваня и Бранко, които предният ден ще са се завърнали вече от посещението си в Япония. Само че всичко това са предимно прогнози и добри пожелания – само близкото бъдеще ще ни покаже кое от всичко ще стане така, както сме го искали и запланували, и с кои мераци евентуално ще се разминем, поради една или друга причина. Това е всичко до настоящия момент – а пък всеки следващ ще носи изненади от всякакъв характер…

26.09.2019 – Днес навън е малко мрачно, та рекох в промеждутъка между отделните бездействия да хвърля известна доза светлина по основните злободневки, актуални през последните няколко дни, с начало на разглеждания период от миналата седмица насам. Гостуването ни у Ваня и Бранко претърпя промяна и ние още в петък отидохме у тях. През деня блъсках с копача в предния двор на другата къща, където разчиствам терен за една допълнителна бетонна площадка, която след неопределено време ще отлеем, с цел разширяване на предгаражното пространство (с надеждите отпред да се паркират две коли, поради евентуалната преработка на съществуващия гараж и превръщането му я в служебен офис на адвокатска или счетоводна кантора, я пък в допълнително спално помещение/изтрезвително за пияни посетители и гости; задължителната механа на този обект ще се развие в задния двор, където има повече пространство и възможност за подобен архитектурен орнамент и мил, роден придатък към иначе скучната и безлична колиба). Съседът ни по къща има намерения да монтира едни специални платна за сянка, с които да покрие и част от двора си. Тези сенници ще обхванат и нашата половина от мястото, но той ще поеме целия масраф по монтажа им – за целта човекът ще се изръси с $5000, но пък аз от своя страна поех ангажимента да освободя площта отпред и за компенсация да се разправям с общата циментова площадка пред гаражите. Моето място е по-голямо от неговото и този трап под формата на трапец ще глътне близо 2 кубика материал, но откъм неговата ограда има и един малък триъгълник, който също ще запълним с бетон, за да се слее в една цялостна площ. Всичко това е моя грижа, но за да се стигне въобще до някакви по-точни мерки и майсторски пресмятания, първо трябва да се ачтиса нивата. Там на входа имаше едно по-голямо дърво, няколко други по-малки и 4-5 храста, които от години вплитаха коренищата си във взаимен сговор и същевременно в съвместен заговор срещу всички възможни подземни комуникации – изходни тръби на мръсните канали, маркучи за водоснабдяване на къщите, електрически кабели, телефонни линии и още кой Бог ти знае какво няма зарито в земята. Никой от нас не виждаше някаква сериозна полза от тези хаотично засети насаждения и взехме единодушното решение да си разчистим сметките с тях – веднъж и завинаги. Аз преди да тръгнем за България много сериозно обрязах всички клони и израстъци на въпросните дървета, че бяха станали големи като в гората на Бакойския баир. После дни наред с Даниела изкарвахме съчки и вършина, докато се освободим от боклука. Сега обаче този нов строителен вариант дойде добре дошъл, та хептен да се отървем от проклетата дървесна маса. Мисълта ми беше, че него ден вече бях започнал действията си и един по един почнах да вадя първо храстите. Проблемът дойде от там, че баш по обяд стана много топло и аз свих знамената, след като 2 часа се борих самоотвержено за една нищо и никаква педя земя. Първо с ножиците изрязах на грубо клоните, а после с кирката им изтръгнах и корените, но не на всички, защото много ме напече слънцето.

Вечерта ходихме на гости и спахме у Ваня и Бранко – това беше в петък. На другия ден имахме среща с Ванеса и Марко, които трябваше да дойдат с влака от Gold Coast до Бризбън, защото в градския столичен парк се провеждаше последния кръг от някакво тържество/фестивал на славянските етнически групи в щата, та заедно с останалите наши земляци и приятели искахме да позяпаме малко песни и танци на народите. До началото на този културен форум разполагахме с няколко часа време, които ние с Даниела оползотворихме в кратки търговски разходки из местните квартални дюкяни. Качихме се с колата и до един своеобразен връх (хълм, по-точно), от където се разкриваха прекрасни гледки надолу към центъра на града. Направихме си няколко снимки, изпикахме се в нарочните тоалетни (безплатни и покъртително чисти, забележете…) и се отправихме към парка за участие във фолклорното мероприятие. От наша, българска страна има няколко моми, които са се организирали в своеобразна танцова трупа и сегиз-тогиз участват с изпълненията си по разни подобни обществени музикално-сценични прояви. Такъв ще бъде и случаят с участието им на съответния фестивал в Мелбърн, който ще се проведе в средата на Октомври и една цяла банда народ отиваме нарочно да ги гледаме, поддържаме и аплодираме. Ние използвахме повода на това събитие да се разтикаме малко надолу, че да се видим и с тамошните си дружки – не е изключено даже и наш Цецо да дойде там, защото нашите приятели са общи и с него.

Празникът в парка премина под звуците на руски и украински песни, полски и сръбски танцови състави, индивидуални изпълнения и т.н. Поляците бяха изкарали една съвместна с руснаците тараба за продажба на храни – едните сервираха наденички, другите пък пирожки (със зеле или с месо – по избор на клиента, срещу скромната сума от $5 за единична бройка; през есента на 1987 същите пирожки в Киев и Москва съм ги купувал по улиците за някакви си 10-11 копейки, ама нали времената се менят, та менят се вероятно и пирожките им с тях). Насреща пък сърбите печаха техните традиционни кебапчета, дето не ги продават на бройка, ами ти нариват направо една шепа – щото те са толкоз неприлично дребни, че едничкото се лапва мигновено дорде си сдъвчеш залъка. Така вече сити и доволни изгледахме представлението до края и в 16:00 си тръгнахме обратно към село. Младежите се возиха на обратния път с нас, за да им спестим някой и друг долар от билетите за влака.

В неделя Даниела беше на работа първа смяна, докато аз в момента не помня с какво точно съм се занимавал през деня (изглежда трябва да почна захранването си и с Гинкината билоба, че нещо взех много да забравям напоследък) – нищо чудно пак да съм се ровил по двора, за да напълня една кофа с боклуци за изхвърлянето им в понеделник. Спомням си, че на някакъв етап рязахме едни дънери с Даниела – това беше вече ствола на последното голямо дърво, което окончателно изхаби лентата на електрическия ми трион и на края пак не успях да го прережа. Зарязах го наполовина както беше започнато, защото от зор при триенето дървесината взе да се пали, та ме достраша да не стопя пък и резачката; една такава размазана вече имам в актива си, която ми изгоря в ръцете, само че в задния двор откъм езерото – та тази сега е втора и уж повече я вардя, ама когато се наложи да се свърши някаква работа с нея, хич не ѝ цепя басмата много-много; нали за тази цел е направена, в края на краищата – ако фъсне и тя, вземам следващата…

Понеделникът даде началото на новата седмица, а аз, освен с непрестанното подаване на нови молби за работа и междувременните ми телефонни разговори в обсъждане и на разни предишни кандидатури, хвърлих повече сили и енергия в разчистването на започнатия преден двор в онази къща. В някой от дните (мисля че беше миналия четвъртък или петък), стана ясно че работата с хората, при които предната седмица бях на интервю няма да я бъде – така казаха от агенцията. Аз на свой ред обаче им се обадих повторно, предлагайки услугите си директно вече към работодателя, загърбвайки естествено посредничката в лицето на агентката – независимо от прелестите ѝ у деколтето, аз гоня свои собствени цели, а в такива случаи обикновено не се впечатлявам от ничии цици, ако ще да са ми цопнати на масата и пред очите. За сега все още ги чакам да узреят и уж да се обадят с някакво взаимно изгодно предложение, но по всичко личи, че така ще си остана с чакането и празните надежди. Та, от тогава насам в продължение на няколко дни се чопля и по малко с двора – храстите успях да изкореня напълно, както и по-малките дръвчета. Обаче дънерът на голямото направо ми разби ръцете. Имаше 4 големи корена, които се бяха заврели под бетонната плоча на вече съществуващата площадка пред гаражите. Тях трябваше да ги сека досами бордюра с другата част на търнокопа, която се оказа по-тъпа и от самия копач. В крайна сметка успях да ги прекълцам с много блъскане, пот и дълга серия от онези моите, “вълшебните” заклинания на майка, на леля, на стринка и вуйна. На всичкото отгоре там са се навъдили и едни дребни мушици, които хапят ужасяващо – много по-свирепо от комарите. Не знам дали в българския език подобни малки твари имат своя аналог, обаче тук те се наричат midges (миджис - в множествено число, защото се въдят покрай водни площи и се носят из въздуха на цели рояци и тълпи; по принцип живеят зарити в пясъците и тинестите места край бреговете на водоемите с по-застояла вода – някои им викат и пясъчни мухи от sand flies, но пък са кръвожадни и ненаситни, колкото акулите и крокодилите взети заедно). Тези гадини така жестоко са ме нахапали, че сега постоянно се дръгна като краставо магаре – имам да довършвам нещо по изкопа, но не смея да отида пак, че онези направо ще ме довършат. С триста зора прерязах корените на дървото и не след дълго вчера падна и самото то (остатъкът от него, малко над дънера, защото всичко останало нагоре беше вече орязано с машината). По обяд пък трябваше най-после да се видя и с моя бивш колега от фирмата за бояджийските камери – той има доста работа и се разбрахме по принцип за в бъдеще да ме захранва с по нещо от неговите конструктивни проблеми. Ама понеже вчера доста време загубих с него, та повече на обекта не съм се връщал. След малко ще отида да се разправям с триона – трябва да му сменя веригата, че да разфасовам окончателно дънера и да го подготвя за изхвърляне с колата – така както е голям, няма да се побере в линейката на Даниела. Има и разни други клони, корени и парчета, които ще изхвърлим, защото дърва за огрев и печиво имам предостатъчно вече. Тази суровина се залежа доста, понеже интензивността на горене рязко спадна през последните години – по-рано висяхме отвън край огъня с часове, докато сега вече само дремем по масата и гледаме филми по време на вечерята като пенсионери. Все по-рядко взех да паля кюмюра за изпичането на някое и друго кюфте или чушка - главно когато имаме гости, но даже и само за нас да е, зад бараката има толкова много дървесни отломки, че и цяла зима в камината да ги горя, напролет пак ще хартисат барем за сваряването на два казана джиброва ракия. За това сега поголовно изхвърлям всичко непотребно – пък ако един ден ми дотрябва пак, тогава чак ще му мисля.

Във вторник моят шеф ходи нарочно в Аделаида, за да се срещне и разговаря по финансовите въпроси с нашия възложител на проекта. Той все още се намира в затруднено безпарично състояние и въобще не е способен да плаща – кога ще намери средства и дали изобщо ще се разплати никой не знае. По принцип това, което дължат на мен, моите хора казват, че ще бъде изплатено чрез печалбите от други проекти. Като такъв, непосредствено назряващ в най-близкото бъдеще за сега остава папуаската разработка за Нова Гвинея, но в момента се пече нещо подобно и за Шри Ланка. Ако в Папуа и Нова Гвинея инсталацията излезе сполучлива (а пък то няма как да не е, след като тя ще бъде една чисто стандартна екипировка, готово закупена от Китай, с много малко преработка и нагаждане към конкретната обстановка в мината), самата разработка вече ще повлече след себе си допълнителни подобрения и пускане на нови мощности, което пък ще ни захрани с работа за дълго време напред. Това са перспективите – иска ми се да са действителни, но все още съм в съмнения, докато не ги видя с очите си. В знак на признателност и висока оценка към положения от мен труд, човекът от Аделаида е превел на мое име 10,000 броя акции от неговите, които той уж трябваше да продаде, че с парите им да самофинансира собствения си проект, но явно че за сега не успява в това свое начинание. Той самият преди време беше обещал прехвърлянето само на 5000 такива акции, но сега явно е размислил и в знак на разкаяние и за пряка благодарност им е удвоил количеството. Аз изобщо не съм наясно каква полза и изгода мога да имам от притежанието им, но след като са подарък ще ги приема, пък занапред ще се консултирам с по-знаещи и вещи в тези дела лица, че да ми дадат акъл и съвет за адекватни действия. Миналия петък моите шефове са се срещнали с представителите на минната компания, която от години дълбае и вади златни залежи, плюс кой знае още за какви полезни изкопаеми се рови из пръстта на Нова Гвинея, които най-после вече са подписали нужните документи за даване ход на нашия проект на тяхна територия. За момента изчакваме онези да платят 50% от стойността му, моите чорбаджии от тези пари да платят на мен пък, а с остатъка да закупят екипировката от Китай. Преди това ще ме изпратят на място за снемане на координати и размери на площадката, с всички входове и подстъпи към нея, колони, греди, покриви и други съоръжения, за да сме наясно по какъв начин ще се извърши монтажа на агрегатите – доколкото ми става ясно от предварителните разчети, всичко ще се спуска с кранове през предварително разкрити покривни панели, ама не съм много сигурен, докато не видя на място какво е положението. Аз лично не смея още да се радвам излишно много на тези мои бляскави перспективи, защото все още оставам доволно скептичен към тях и принципно съм твърде недоверчив към подобни химерни начинания (да не казвам, че след всичко, през което минах в миналото до сега, както продължавам самоотвержено да преминавам през настоящето и занапред, та просто без да искам се превърнах в един непоправим черногледец над средната си възраст)…

Утре отивам в Бризбън на едно друго интервю за работа, на което също възлагам определени надежди – не знам вече нито на какво повече да разчитам, нито пък на кое да вярвам по-малко. Правя каквото мога и което е по силите ми, действам според създадените за момента условия, а какво ще излезе от всичките ми напъни на края – това май само единствен Господ може да каже вече; аз вдигам ръце и се предавам. След малко нахлузвам парцаливите одежди и отивам да поизривам малко пръст. Изкопаното количество земна маса го разпределям равномерно върху останалата тревна площ: хем да се позапълнят малко изровените от дъждовете дупки по ливадата, хъм пък и да не се чудя къде да го дявам и как да го изхвърлям, след като отдавна вече не разполагам и с ремарке под ръка. В неделя отиваме на рожден ден – ще празнуваме втората годинка от рождението на малкия казанлъчанин, Габриел (внучето на Ваня и Бранко, да им е живо и здраво). За сега това е всичко около нас, скъпи родители наши. Ванеса учи оттатък и след още няколко седмици ще завърши официално втората си академична година. Само че тя няма да има голяма лятна ваканция като другите студенти, защото ще използва свободното си време за покриване на някои изпити по предмети от следващите семестри – нали иска да завърши по-рано, като че ли някой я гони. Догодина през Февруари искали с Марко да ходят до Сърбия и да пообиколят наоколо района, та затуй е тоз зор сега…

05.10.2019 – Брей-й, от кога съм го започнал това мое нещастно писмо и все не стига времето да го завърша, че да ви го изпратя. Последното ми репортерско включване беше преди повече от седмица, обаче независимо от по-продължителния период от време, новините ми са оскъдни, да не река никакви. През този промеждутък успях да се явя и на няколко интервюта за работа (е, само на две де, но все пак - не е като без хич пък…), обаче резултатите от тях не се покриха с моите очаквания. Телефонните ми разговори и пазарлъци с потенциални клиенти и работодатели също не дават добри плодове и за сега остава единствено да се надявам нещо повече да се развие по настоящата ми работа, отколкото да тая скрити надежди за намирането на друга. Моите отчаяни опити и напъни продължават, разумява се – най-усърдно и упорито, до степен на идиотизъм и невменяемост. Непрекъснато се появяват разни обяви за работа, само че напливът и апетитите към тях е толкова огромен, че баш до мен едва ли някой ще опре. Постоянно получавам писмени доклади и рекапитулации от вече подадени молби: за какво съм кандидатствал, какви са били изискванията на работодателите и т.н., но в крайна сметка най-интересен и забавен остава факта, третиращ общата бройка на мераклиите за дадена вакантна длъжност. Докато съвсем до скоро числото на последните се въртеше около 60-80 кандидати за място, то онзи ден ми изписаха точно 121 души, заедно с които сме се борили за някаква си позиция - при това не в столичния Бризбън, ами на майната си чак в Toowoomba, почти на 200 км от нас и за където в безизходицата си аз също се бях запътил. По принцип всеки ден изпращам барем 1-2 официални молбици за работа, но за сега трупам само пасив без налице да реализирам никакъв актив.

Малко повече успех пожънах обаче на изкопите пред онази къща – нали да гру’аш с мотиката не се иска никакъв акъл, а само здрави ръце и яка гърбина, та аз с моите фантастични умения и физическа сила постигнах отлични резултати в съревнованието; особено в социалистическото. От прекомерното триене на лентата в дървото, докато се мъчих да му прережа дънера с триона, последната се беше изхабила до такава крайна и фатална степен, че никакво последващо заточване вече не можеше да я върне към повторната ѝ употреба. В работилницата имах още 3 такива ленти, но нито една от тях не уйдиса на машината – оригиналната беше с 52 режещи звена, докато другите бяха с по 53 и веригата нямаше как да се опъне достатъчно, за да работи нормално. Изприпквам тогава в магазина на STIHL и срещу $37.50 получавам една чисто нова верига – баш по мярка, защото в тяхната работилница ги правят по поръчка в зависимост от нуждите на клиента. Лентата им пристига на големи кангали, от която майсторите отрязват необходимата дължина и занитват двата ѝ края надеждно и окончателно, без възможност за никакви допълнителни корекции. С това се разправях миналата събота, но пък в петък ходих до Бризбън на интервю. Хората ми дадоха да им направя показно на уменията си по чертожната програма, с която задача аз не можах да се справя обаче – просто материята на темата беше напълно извън моите познания, след като никога не ми се бе налагало да използвам подобни похвати в конкретната и пряка работа, с която се занимавам от години вече. Заданието далеч не беше нещо невъзможно за усвояване, но понеже до сега изобщо не бях правил подобно техническо творение, та се замотах яко – оплетох се като пате в кълчища, след което в крайна сметка се предадох поради белите ми петна в материята.

В събота вече впрегнах новата лента в триона и започнах доразфасоването на дънера и останалите коренища – на такива дребни цепеници, че да могат да се поберат във фургона на Даниелиния пикап, готови за изхвърляне на бунището. След приключване на акцията и като ми се разчисти долу полето, продължих с изкопчийската работа. Когато стигнах до старата трева, реших да я запазя и да я засея в горната част на ливадата, където и без друго с годините се беше прозъбило – аз даже не си спомням дали някога е имало тревна площ там или не. Така почнах да отсичам чимовете отгоре и да ги нареждам и садя в този край, където не беше затревено. Този процес е много бавен и увъртян (отделно дето и доволно отегчителен, почти противен, ама това не го споменавам от чувството си на смирение…), но трябваше и с него да се преборя. След това следва разкопаване с търнокопа на втвърдената от сушата и корава като кирпич пръст, че пък да я и изхвърля с лопатата на края, за да се разчисти траншеята. Тези монотонни действия и физически упражнения се повтаряха дни наред, обикновено по-рано сутрин докъм обяд, защото после става голяма жега. В крайна сметка онзи ден ликвидирах всичко, включително и по-малкия окоп на съседа. Сега само чакам бетонджиите да редят арматурата и да наливат бетона. Един такъв делегат ми поиска $1400, но с друг се спазарих да го направи само за $1000 на ръка, като аз също ще му помагам най-активно. Тази “оциментителна” акция е планирана да се проведе по-следващата седмица – веднага след завръщането ни от Мелбърн.

Миналата неделя ходихме на детски рожден ден – малкият Габи удари двете си годинки и подкара третата, за щастие и радост на майки и бащи, баби и дядовци. Преди това обаче ние с Даниела натоварихме дънерите и отломките, а на път към Бризбън ги метнахме в контейнерите за растителни отпадъци – може би впоследствие ще ги смелят в някоя дъскорезница на трески или талаш и ще им дадат някакъв втори живот под различно състояние и в друга форма, но пък поне от моите очи се махнаха завинаги и вече не пречат никому.

В понеделник пак бях на интервю за работа, през една агенция в Бризбън, ама както впоследствие разбрах и то не е дало положителните си резултати, след като работодателят не ми е одобрил и потвърдил кандидатурата. Агентката остана с добри впечатления от опита, който имам – с нея се разбрахме обезателно да търси мен, ако случайно се натъкне на някаква по-подходяща работа, отговаряща на качествата ми (в състояние съм да запълвам вакантни места включително и за жиголо, каквато служба бих предпочел пред всички останали инженерингови дейности…). Само че тя такива гръмки обещания, много преди да се видим е дала сигурно на стотици, ако не и на хиляди подобни измушлеци като моя милост, така че аз тук също не разчитам на голям успех, нито пък храня особени надежди за постигането му. Както и да е – единственото положително събитие за деня остана посещението на любимата ни гръцка бакалница, от където напълних една кутия с провизии. След няколкомесечното ни отсъствие специално от този гастроном, с прискърбие установих чувствително завишените цени на всички хранителни стоки – коя с по няколко десетки цента, коя пък направо с по няколко цели долари. Стойността на бензина също удари своя таван и вече се продава по $1.60-$1.70 литъра, докато например в Сидней тези стойности приближават двата долара (е, ако $1.95 е с нещо по-различно от $2, то аз съм готов да сдъвча и изям, след което и да изсера назидателно пред Парламента 5-те им шибани цента разминаване в закръглението ми). Говори се, че до Коледа и Нова година цените на петрола ще скочат и дори надхвърлят посочените тарифи – а пък за нас и само половината от всичко това да се окаже вярно, пак стига ни и тоя “берекет”…

Така, с по някое и друго интервю и повечето време, прекарано на изкопа, отиках до края на седмицата – ако вчерашният петъчен ден се счита за такъв завършек. Предния ден водих Ванеса да я срещна с един мой бивш директор още от компанията за биологично гориво (понастоящем работим рамо до рамо с другият ѝ шеф, който за момента е мой пряк ръководител, но ние и двамата с него поддържаме добри колегиални отношения също и с предишните си началници; а самият той дори значително повече от мен). Този човек е много бизнес ориентиран, врял е и кипял в множество най-различни среди на всякакво професионално ниво. Изпървом е завършил две висши образования в Англия (той спомена, ама аз не обърнах много внимание дали това беше Университета в Кеймбридж или пък Оксфордският – едната му специалност от там е Математика, а другата – Музикално диригентство на симфонични оркестри и всичко свързано с музиката). Впоследствие преследва други академични върхове в престижните университети на Сидней – отново следва няколко специалности, свързани с бизнес мениджмънт в по-общата си и най-висша форма. Изключително начетен и в същото време тих и скромен индивид – рядко срещана хуманност и човечност. За нещастие завалията е много възрастен вече и доста болнав – преди години, когато са били с моя бос в Индия по време на някакво инсталиране и пускане на машини, да вземе моля ви се да го ухапе някакъв проклет тамошен скорпион и от тогава (десетина години вече), човекът се влачи по болници и институти поради натравяне в костта на ходилото му. Колко пъти му правиха какви ли не изследвания, сума операции претърпя и възстановителни процедури – няма оправяне на проблема и това си е. Мисълта ми беше, че той за момента се намира в една малка частна болница на Gold Coast (само с 24 стаи…), където именно го и посетихме с Неси. Както той се изразява с непоправимото си чувство за хумор, въпреки своите страдания и лични болежки: “Сега, вика - моят офис е тук, в столовата на лазарета, а ковчегът ще бъде следващото ми бюро…”; и действително, че на практика ние точно там се срещнахме с него. Независимо, че се намира в доста напредналата си възраст вече (мисля че е връстник на татко или на майка – гони 90-те, с други думи; да е жив и здрав), той не спира да работи, да дава безвъзмездно мъдрите си съвети и дори все още участва в Борда на Директорите към една Канадска фирма – всъщност, същата онази за биологичните горива, в която работихме и ние с моя шеф. Само че той тогава ги напусна, защото Австралийската дивизия приключи с дейността си - канадците туриха лапа на всичко и станаха единствени пълноправни собственици на компанията. А пък иначе идеята ни беше, чрез неговите повсеместни връзки на всякакво ниво, да намерим някакво добро начало за Ванеса, като я закрепят към някоя по-сериозна фирма – била тя адвокатска, икономическа (счетоводна) или с каквото тя там би била способна да им помага и да се вре около тези големи хиени, черпейки опит и знания от извора, дето се казва. Човекът даде множество предварителни съвети на Ванеса, как да се подготви за едно подобно изпитание и какви документи да придружават нейната евентуална кандидатура. Тя си записа, взе уж всичко под внимание и другата седмица отново ще се срещнем с него, за да разговаряме и конкретно за някакво нейно временно настаняване, макар и само като стажантка отначало.

С тези няколко реда хвърлих достатъчно ярка светлина върху иначе не много осветения период от време, който все се надявам да е уж временен и не чак толкова продължително тъмен и замъглен. Твърде вероятно е Господ да има много сериозни намерения към мен, че да ме предпазва така старателно и зорко от всичко - за да ми отказват тъй поголовно всички и от всякъде да отбиват моите напористи начинания и опити да се хвърля в друго поприще и работа, несъмнено нещо значително по-голямо стои зад тези мои пословични неуспехи напоследък. Само че аз съм малко припрян и нетърпелив, та все си вра рогата напред. Единият близнак у мен изчаква чинно и покорно, докато другият обаче се бунтува и хич не ще да мирува единствено и само седнал зад компютъра (а това пък е защото и с друга дейност не ми се захваща). Бъдещето ще покаже най-добре – колкото по-близкото, толкова по-добре. А сега яхвам колелото и отивам да търся трева – резервоарът на колата ми е празен от онзи ден, а в тая жега може даже да му е изсъхнало и дънцето. На $1.60 кило бензин няма да го зареждам, дорде цената му не падане отново под лев. Дано само не ми се налага да пътувам на някъде. Утре сме канени на обедно гости, но хората живеят близо до нас и ще отидем пеша. Всъщност, само аз ще пешеходствам – Даниела ще прави баница и Янкови ще минат през нас да я вземат с тавата, докато аз може и с велосипеда да се затътря нататък…

15.10.2019 - Увиснал съм днес в една закусвалня от веригата за “Бързото” и нездравословно хранене и чакам да ми дойде часът за следващото интервю. Както нямаше с дни и седмици нищо около работата ми и се беше възцарило едно продължително, пагубно и затормозяващо затишие, така от онзи ден насам телефонът ми пуши, та чак не мога да сваря да поема всичките си поръчки. Още миналата седмица един делегат от Бризбън ми се обади с предложението да направим една среща на високо равнище за днес в 10:00. В петък пък ме поканиха на друга подобна явка и аз, понеже вече знаех за предстоящото ми пътуване за първото интервю, организирах второто да бъде в 13:00. Тъкмо, буквално преди минута излязох от едното, разполагайки с два часа и нещо, през което време поне ще започна поредното си комюнике и вероятно вече последно за това мое прословуто, започнато преди месеци и още недовършено писмо. Ще гледам да ви го изпратя непосредствено преди отпътуването ни за Мелбърн този петък по някое време сутринта, защото имам намерения там пък да поставя началото на следващото. В същия ред на мисли, вчера по обед получих още една заявка за среща с потенциален работодател, която организирах като трето интервю за деня – отново днес, но то вече малко по-късно следобед, от 16:00. За щастие фирмите, където по план се провеждат първата и втората ми среща са в непосредствена близост една до друга, отстоящи през няколко улици само, в съседен квартал, докато обаче третата компания се намира чак в отсрещния край на града и до там ще попътувам малко повечко. Че не ми стигна това, ами снощи в 17:30 се обажда още един човек, с подобен зор за специалист като мен, но него вече не можах да го включа в разчета си за днешния ден. С този човек ще се видя утре в 15:00, до което време се предполага, че майсторът ще е завършил с процеса по изливането на бетона в другата къща. Той каза, че ще започне работа в 07:00, а в 09:30 ще пристигне бетоновозът - последният само си изсипва товара в предварително подготвените с кофраж и арматурно желязо дупки, надявайки се че ще втасаме с тази работа най-късно до обяд, защото пък аз в 14:00 трябва да съм напуснал дома и да тичам на 80-90 км за интервюто. За зла врага всичките ми евентуални работи са на територията на Бризбън, до където ще се пътува барем по един час на отиване плюс още толкова, че и горница на връщане заради вечерния трафик (ако изобщо започна някъде, разбира се). Най-много ми се искаше моите настоящи шефове да размърдат с нещо положението, обаче така като ги гледам как мълчат и гузно се спотайват, смея да си мисля, че това тяхно омърлушване не предвещава нищо положително. На последната ни среща разбрах, че е трябвало да представят на инвеститора някакви заключителни (по-скоро окончателни…) документи във връзка с едни задължителни за подобни търговски споразумения застраховки, ама дали ги направиха, дали още не са - нямам никаква информация до този момент, почти втора седмица вече. Аз напоследък бях зает предимно с изкопните работи из дома и не съм им досаждал да ги питам през ден какво става и до къде са стигнали преговорите - ако има нещо важно или различно от онова, за което вече съм известен, те сами ще ми се обадят с добрите си новини. През останалото време усилено търся и други начини да изкарвам препитанието си, макар малко подмолно и зад гърба им, но такава е ситуацията и всеки трябва да се спасява поединично. В зависимост от това, какъв курс ще поемат настоящите ми интервюта и дали от някъде ще получа предложение за работа, тогава чак ще вземам крайни решения за действията си. За сега всички кротуваме и се спотайваме. Единственият проблем при мен е, че на този етап нямам никаква алтернатива и нищо, за което да се закача поне временно. Сутрешното ми интервю уж мина успешно, обаче човекът има да изслуша представянето и на още четирима други глигана като мен - кой от всички ни ще предпочете обаче, за момента остава само една загадка.

Като сме хукнали по интервюта още от тъмни зори, споменавам че и малката Ванеса днес има една изключително важна среща в Бризбън. От някаква фирма са я харесали за тяхно вътрешно стажантско място, към каквото тя се стремеше напоследък и за което беше кандидатствала неотдавна. Та и тя днес ще се явява на интервю от 13:00 някъде из центъра на столичния град - снощи до среднощ дефилира из коридора с най-различно официално облекло, докато на края избере най-подходящия си тоалет за подобни явки с бизнесмени. Остава само да чакаме, да се молим на всемогъщият Господ и да се надяваме...

Миналата седмица, в четвъртък вечерта у нас на гости идваха Ваня и Бранко. Че от дума на дума и от песен на песен, откарахме тържеството чак до 02:30, когато най-после легнахме. Те спаха у нас, но на другия ден са си тръгнали рано, защото ние с Даниела не сме ги усетили кога са станали. Тя в петък не беше на работа и се размотавахме из нас цял ден. За сметка на това пък в събота и неделя изкара по едно сутрешно дежурство, но вчера пак почива (понеделник). В съботната вечер ходихме в един клуб да ядем купешка храна, заедно с голяма компания наши приятели и сънародници. Понеже моите изкопи в другата къща са напълно подготвени вече за окончателно бетониране, вчера пък хвърлих силите си в нашия двор. Даниела се занимава с нейните посеви и плевели, докато аз изчистих долната тераска, където е побит в пръстта лимона. Освен него, там имам посадени и няколко анемични лозички, които много отдавна се опитвам да кача на асмалъка, но пък със скоростта, с която те растат ще има да ги чакам още сума години. Тези дни най-после паднаха и малки количества дъжд, но все още е твърде сухо и по принцип безводието нанася големи поражения - на хора, на добитък, на растения и т.н. Преди няколко дни бях намерил няколко тревни килимчета, с които исках да покрия малка площ пред онази къща, където трева изобщо нямаше. По принцип затревяването на тази площ аз я бях вече почнал със засаждането на чимовете от изкопа. Обаче те до никъде не стигнаха, че да се покрие цялата. Когато свърших с изриването на пръстта, метнах се на колелото и отидох да проверя да не би случайно да са останали няколко парчета в онзи железарския склад - обикновено на такива им намаляват цената до драстично ниски стойности, само и само да се отърват от тях. За мой голям късмет намерих и взех последните 8 парчета - платих ги веднага по $1, вместо по 5-6 долара, по колкото ги продават редовно. Скрих ги до касата в една количка и търтих обратно до нас, за да взема колата на Даниела, че да ги докарам; а пък до магазина поначало бях отишъл с колелото – хем заради здравословното раздвижване, хем пък и да пестя бензина, че напоследък много му вдигнаха стойността по бензиностанциите. Добре че до вечерта имаше още малко време, та като се върнах и веднага ги наредих по земята – с надеждата уж да завали през нощта и да ги намокри, ама не би. А пък колкото вода изтече през маркуча, за да ги поливам и поддържам влагата им по “изкуствен” начин, че да се хванат успешно - няма да ви разправям. До падането на мрака свърших с тази задача, обаче пак остана едно незастлано петно, което можеше да поеме точно още 6 такива тревни килима. А площта на едно такова “ковьорче” е 0.75 м². Няколко вечери подред ги поливах с язовирска вода, понеже онази от небето никаква я няма напоследък. Синоптиците всеки ден един през друг обещават дъжд, ама последният все не идва или поне не пада по нашите ливади. Миналият ден пак ходих до магазина, че взех и последните парчета трева. Наредих ги при останалите - сега ги чакам да пораснат всичките заедно и да се слеят в една обща покривка. Добре, че онзи ден удари и малко дъждец, та в известна степен помогна на тревния растеж. Независимо от това, от време на време пак ще трябва да се поливат от водомера - в противен случай ще изсъхнат и корените им ще се загубят. Тези дни също го дават да вали - само че на мен баш сега дъжд изобщо не ми трябва, защото пък утре ще изливаме бетона - дано ни изчака малко, барем докато втасаме със заравняването му. А той стегне ли един път, водата после не му пречи. Вчера, след всичкото ми превиване и прегъване като червей, докато плевих у нас, обади се бетонджията да потвърди своята готовност за утрешната ни акция. Междувременно аз си бях наумил и един малко по-разширен вариант на пътеката пред онази къща, която води встрани покрай оградата към задния двор. До сега там имаше насипан трошляк от дребни камъчета (чакъл) и няколко големи плочи, вкопани в него за ходене отгоре. Тях обаче снощи ги махнах, защото там също ще излея бетон, който пък ще служи за основа на плочките, с които ще продължа съществуващата площадка пред входната врата. Пак от задния двор измъкнах едни готови блокчета, с които навремето бяха оформяли някакви стъпала към езерото, от които вече няма и помен. Изчистих ги от цимента и с тях ще оградя и оформя новата алея, а пък за отзад ще мислим някакви други варианти като му дойде времето. За сега това са ми работните обекти - вътре в къщата също има много довършителна работа, но на мен хич не ми се занимава с нея - почна ли пак да печеля и ще платя на някой да я свърши вместо мен.

Времето напредна и сега сгъвам лаптопа, за да се подготвям към отпътуване. Първо трябва да си оставя боклуците в колата, която е отвън на паркинга. После пак ще рече да се върна до тук, за да се и изпикая пък, след което окончателно се отправям към следващата си среща – часът е точно 12:15...

17.10.2019 – Макар, че онзи ден нямах пряка възможност да довърша мисълта си, сега, със своите настоящи и вече наистина заключителни фрази ще запълня информационните дупки, които зейнаха така широко веднага след напускането ми от закусвалнята. Имах добрите намерения това да стане в промеждутъка от време до третото ми интервю за деня, обаче пък това хептен не беше възможно – а ето и защо…

Ранната ми следобедна среща с потенциалните работодатели също мина гладко и възпитано, въпреки че те самите в мое лице не откриха онези качества и технически умения, каквито всъщност търсеха измежду кандидатите си. Тяхната обявена позиция беше за някой, който освен с конструирането на разни парчетии от ламаринки и най-различни планки по задание на клиента, същият да се занимава и с програмирането на лазерните пресмашини от семейството на TRUMPF (TruMatic и подобните им разновидности), с каквито изцяло бе оборудвана компанията. Освен познатите нам съоръжения от миналото, каквито имахме дори навремето в завода и които работят на чисто механична основа чрез безотпадно (безстружково) отсичане на материала, тук в екипировката вече влизат и серия от лазерни машини, които по същия чист и безотпаден начин формират листовия материал, само че вместо разните им там поансони, матрици и прочее ножове, при тях вече на въоръжение влиза един единствен лазерен лъч, управляван посредством редица електронни и електромеханични устройства. Явно беше, че аз самият не бях твърде подходящ кандидат за техните строги и конкретни изисквания и по моя първосигнална преценка, аз от там няма какво повече да очаквам като последващо развитие. Следващата ми среща беше чак в 16:00 и аз възнамерявах отново да седна някъде на спокойствие и да излагам писмено душевните си терзания. Добре ама като тръгнах от едното място към другото и докато стигна до него, пътувах цели 40 минути през целия град на кестерме. Намерих фабриката – чисто нова, още нямат входен портал, няма фирмени знаци и навред мирише на прясна боя. Завъртях се обратно, че беше твърде рано и понеже около тази сграда нямаше други подходящи за свиране вътре (наоколо е бедна и мръсна индустриална зона – цехове, цехчета, малки дюкяни, шум и прахоляк; нещо като другият триъгълник на смъртта с връхни точки Илиянци, Сточна гара и Орландовци…), аз пак се върнах на главното шосе да търся някакво спасение. Часът е вече 15:00 – до това време на деня на мен са ми пресъхнали устата от жажда (не пия течности, за да не ми се допикае по никое време…), коремът ми се е свил на топка от глад (не ям по подобни причини, защото пък ако ми се и досере, тогава вече изгарям като факел…), а бъбреците ми едва задържат насъбралата се тяга из вътре – ще се пръснат по шевовете от зор (да се чуди човек защо, след като цял ден не бях сръбвал капка). Нахълтах в една бензиностанция, та поне се освободих от временното напрежение, насъбрало се у мен - обаче гладът и жаждата останаха да тегнат над мен, дорде вечерта чак не се прибрах в къщи. На отсрещния тротоар видях един “бутик” от моите вериги с уникати, та влязох вътре да убия малко време – явно за писане на писма нямаше подходяща обстановка нито пък предпоставка. Разгледах експонатите набързо, обаче времето като че ли беше спряло – стрелките на часовника едвам бяха мръднали до около 15:20. Реших, че каквото и да става, ще отивам да ги видя тези хора преди определеното ми време за среща, че да си и вървя таман по-скоро. В официалните бизнес среди такива волности не са на особена почит, обаче пък и аз нямах какво да губя повече – робът може да загуби единствено оковите си, нали така…

За всеобща наша радост, двамата делегати с които се срещнах, много се зарадваха на по-ранния час, щото те също се гласели да си разотиват по домовете колкото е възможно по-навреме. Още от първата ми среща с тези дружелюбни господа бе видно, че с тях ще можем да премелим брашното – стига разбира се, да се стигне и до там, че изпървом да ме допуснат до мелницата си. Харесахме се взаимно – както в техническо отношение, относно знания и разбирания по материята, така и в чисто човешки план. Това е компания, която се занимава с производството на уникални машини и екипировка за минната индустрия на Австралия (в това число и цялостната поддръжка на вече съществуващото им собствено производство, естествено). Работата при тях би била много интересна, разнообразна и свързана с много тичане нагоре-надолу, срещи с клиенти, решаване на конкретните им проблеми и т.н. Имах усещането, че тези хора бяха впечатлени от моя опит и начин на мислене – именно на което аз за себе си възлагам и огромните надежди, че вероятно за тази работа може и да ми се усмихне щастието. Приказвахме повече от час и се разделихме като бъдещи колеги – да видим…

От там, обратно на колата и… газ до ламарината (между другото, ще разкрия един интересен факт, относно тази популярна у нас фраза: тук местните ѝ викат “pedal to the metal”, което в буквален превод би звучало нещо от сорта на “педала до метала”) – след 90 км пътуване и един час по-късно вече бях пред прага на дома: изтощен физически и психически до краен предел, побеснял от глад и жажда, мръсен и потен от жегата през деня и прахоляка, който събирах из производствените халета. Този адски ден завърши с изпиването на няколко чаши ледено вино, разредено с лимонада и боцкане от танура на най-различни блажни мезета, иззяпването с полузатворени очи на една серия от българските филми и окончателното ми сгромолясване в кревата и съответното мигновено заспиване към 20:30…

Сагата ми обаче далеч не свършва тук и сега, защото след моите онзиденшни вторнишки терзания, вече идва и следващият ден – т.е., вчерашната сряда. След като ми изпращяха кокалите по абсолютно всички стави и сами се наместиха в подходящо положение за нормалните си функции, със затръшването на вратата, когато Даниела замина на работа в 05:50, аз веднага станах след нея за участие в бетонирането на плочника пред другата къща. Момчето дойде навреме и в 07:00 почнахме с нареждането на арматурното желязо – освен от една преградна дъска към поляната, от друг допълнителен кофраж нямаше нужда, след като самият изкоп служеше за естествено легло на материала. Към 10:00 пристигна и бетоновозът, който само за няколко минути през един нарочен улук запълни и двете траншеи. Майсторът с такава точност беше преценил количеството на бетона, че камионът отдавна вече си беше тръгнал, докато през това време протичаха разни негови подравнителни и заключителни операции – една лопатка материал случайно да беше потрябвала за някъде и нямаше от къде да я вземем, нито пък прашинка или камъче от готовата продукция отиде зян. Такова чудо очите ми виждат за първи път – изливали сме бетони многократно, ама ако не достигне, па ще си забъркаме малко горница; ако пък ни хартиса, както е било в повечето от случаите, просто го изхвърляме на боклука. А този младеж направо учуди света с неговата акуратност. Младо момче, на годините на наш Нени – по принцип е новозеландец от маорски произход, обаче се оказа голям майстор. Жена му учи за медицинска сестра, а пък освен нея има и 4 дребни дечица, дето само чакат да им туриш нещо у копанята. На края подравни лицето, приглади и оформи ръбовете, че си и изми останалата част от площадката, където бяхме нацапали малко – неизбежно все пак, предвид характера на дейността. Халал да са му 1000-та долара, които взе за работата (е, тук се включват кубиците с бетон, наемът за камиона, доставката на материала и т.н. – колко е останало за него не се знае, но пък да е жив и здрав). Същото момче ще се занимава и със задния двор, където ще се правят площадки, стъпала към езерото и за наливането на основите ще викаме бетон-помпа (а само нейният масраф е $600 заради присъствието ѝ и улеснението, което създава на клиента – иначе количеството на бетонеца си е отделен масраф). Докато се въртях покрай майстора и му помагах, обади ми се някаква агентка за съвсем друга работа. Така трябваше и нейното интервю по някакъв начин да включа в следобедните си часове на деня, за да не изтърва възможността. В 12:00 втасахме с бетонджията, разплатихме се, бихме ръката и го изпратих да си харчи припечеленото.

От обекта политам обратно към нас и се напъхвам директно в банята да смия цимента от себе си – аз инак нищо работа не свърших, ама пък се намърлях доволно много, като бясна свинкя в кочина. В 13:00 трябваше да се видя с агентката, а в 15:00 да бъда при другия потенциален работодател, с когото вече имах уговорка да се срещнем още от понеделник вечерта. Разгеле, че тази агенция ми беше наръки, точно на половината път, та успях навреме да си приключа ангажимента. От там вече се отправих към фирмата, където ми беше последното интервю от дългата серия работни срещи. Това се оказа най-продължителният ми диалог по такъв повод, който някога някъде съм водил с мой бъдещ чорбаджия - то не бяха разпити, въпроси и съответните им отговори. Устата ми пресъхнаха на няколко пъти да обяснявам какво мога да правя и какво не; от 20-те кандидати за позицията, само четирима сме били удостоени с честта и вниманието да ни изслушат. Е, това все пак е далеч по-голям процент вероятност за успех, спрямо онези 120 души, с които трябваше да меря сили преди няколко седмици. Работата в тази компания обаче би била доста по-безинтересна и скучна, спрямо потенциала на онази за минните машини. Но положението ми за момента е такова, че каквото и където да ми предложат нещо, аз просто трябва да се заловя за него, както удавникът се хваща за всяка плаваща край него дъска, клон или дори сламка. Отново се намираме в борбена позиция “партер” и търпеливо изчакваме уж да се подсири морето (за невежите, при спортната борба това изходно положение на противниковия състезател се характеризира със заставането му на колене и лакти, в очакване на другият да връхлети отгоре му като бизон, от където произтича и т.нар., “партерна” стойка).

Уверявам ви, че това вече наистина е всичко за всички от нас. Ванеса все още няма резултати от вчерашната си среща в Бризбън, Даниела ходи неотлъчно на работа и само прави сметки как и за какво ще си похарчи пенсионния фонд. Неничко и Меган напред потеглиха с караваната на тяхното първо по-сериозно пътешествие и същевременно няколкодневна почивка по бреговете на океана. Аз поддържам тила и дворовете – след малко отивам да купя едни специални дървени трици, с които да насипя долната леха, която онзи ден чистих от плевели и израстъци до премала. Веднъж разхвърляни над земята и непосредствено около самите насаждения, тези борови люспи предпазват от поникване на ненужни вредни растения, а в същото време задържат и влагата в почвата, с която се подхранват пък по-полезните творения на ботаниката. Утре сутринта тръгваме със самолета за Мелбърн – там ще разполагаме с предварително наета кола, с помощта на която ще се движим нагоре-надолу из сокаците на огромния град. За всичко останало ще пиша вече от там и ще продължа като се върнем.

Останете си със здраве, приемете нашите най-сърдечни поздрави и благопожелания. Прегръдки и целувки, ваши най-мили: Ангел, Даниела, Нени, Ванеса, Меган и малката Айдън, както и наскоро появилият се вече, тъй наш Марко “Кралевити”…

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

четвъртък, 27 януари 2022 г.